Клетка

1

Около час, след като оставиха зад себе си зоната за пикник, където Рей се бе прострелял с револвера на Клей, минаха покрай голяма табела, на която пишеше:

— Господи Боже мой! — възкликна Клей. — Изложението. Халето „Кашуокамак“. Мамка му! Ако има идеално място за рояците, това е то!

— Какво е това изложение? — намръщи се Дениз.

— Нещо като окръжен панаир — обясни художникът, — само че по-голям от повечето, които сте виждали, и разположен на доста по-обширна площ от тях, понеже тук районът е незастроен. Освен това я има и прословутата „Северна зона“. Всички в Мейн знаят за „Северната зона“ на Изложението на северните окръзи — по своему тя е не по-малко забележителна от мотел „Здрач“.

Том искаше да узнае повече за тази „Северна зона“, ала преди Клей да му обясни, Дениз въздъхна:

— Виждам още двама. Божичко, знам, че са фони, но пак ми се свива стомахът, като ги гледам…

Мъж и жена лежаха в прахта встрани от пътя. Изглеждаха мъртви, в любовна прегръдка или вкопчени в смъртна схватка, ала Клей знаеше, че прегръдките не се връзваха особено с житейските навици на фоните. Бяха минали покрай шест-седем трупа по време на пътуването си на север — по всяка вероятност жертви на рояка, изпратен да ги ескортира до Кашуок, и бяха видели поне двайсетина фони, които се тътреха безцелно; или сами, или по двойки. Двама от дезертьорите очевидно бяха толкова объркани, че се опитаха да стопират жълтия училищен микробус, минаващ край тях.

— Няма ли да е страхотно, ако всичките се самоотлъчат или изпопадат мъртви преди онова, което ни гласят за утре? — попита Том.

— Не разчитай — поклати глава Дан. — За всяка жертва или дезертьор виждаме двайсет или трийсет фони, у които програмата функционира без проблеми. А един Господ знае колко ни чакат в Кашуок.

— И аз не бих разчитал на това, но и не бих го подценявал — намеси се Джордан. — Грешка в програмата — или червей — е нещо сериозно. Може да започне като незначителен проблем, но след това да доведе до рухването на пялата система. Не знам дали сте чували за една компютърна игра, наречена „Стар-Маг“? — Никой не потвърди, ето защо момчето продължи: — Това е мрежова игра, в която участвахме хора от цялата страна… всъщност от целия свят. По едно време обаче един малоумник от Калифорния така се вбеси, че пусна червей в системата и в рамките на една седмица блокира всички сървъри. Почти половин милион геймъри изгубиха всичко, което бяха изграждали в продължение на толкова много време, и то само заради някакъв тъпанар.

— Ние нямаме цяла седмица, Джордан — изтъкна Дениз.

— Зная — каза хлапето. — Както зная, че за една нощ всички не могат да вирнат гуми… но теоретично е възможно. Няма да убия надеждата си. Не искам да свърша като Рей. Той уби… той просто уби надеждата си — въздъхна момчето и избърса сълзата, търкулнала се по бузата му.

Том го прегърна:

— Не се тревожи, няма да свършиш като Рей. Когато пораснеш, ще станеш като Бил Гейтс.

— Не искам да ставам като Бил Гейтс! — сопна се Джордан. — Бас ловя, че той е имал мобилен телефон. По дяволите, сигурно е имал поне десет! — Момчето изправи гръб на седалката. — Искам да знам едно — как така шибаните предаватели на клетъчната мрежа продължават да работят, при положение, че няма ток?

— ФАИС30 — отвърна Дан.

Том, Дениз и Джордан мигом обърнаха глави към него (на лицето на нисичкия мъж бе изписана скептична усмивка). Дори Клей погледна към някогашния социолог в огледалото за обратно виждане.

— Сигурно си мислите, че се шегувам — продължи Дан. — И аз бих искал да е така. Последния път, когато ходих при лекаря си, попаднах на една интересна статия, докато чаках за онзи унизителен преглед, при който докторът си слага гумена ръкавица и започва да ти бърка в…

— Моля те да прескочиш подробностите — прекъсна го младата жена. — Нещата и бездруго са ужасни. Какво пишеше в тази статия?

— Че след единайсети септември ФАИС поискала — и получила — доста пари от Конгреса (не помня вече колко, но със сигурност бяха десетки милиони), за да оборудва клетъчните предаватели из цялата страна с дълготрайни генератори, които да обезпечат безпроблемната комуникация между хората в случай на координирани терористични атаки. — Той направи кратка пауза. — Предполагам, че става въпрос точно за това.

— Значи ФАИС — каза замислено Том. — Не знам да плача ли, или да се смея.

— Бих те посъветвала да изпратиш писмо на своя конгресмен, но той най-вероятно е полудял и се шляе с идиоти като него — рече Дениз.

— Той си беше луд и се шляеше с идиоти още преди излъчването на Сигнала — отвърна Том. Почеса се по тила и погледна навън. — ФАИС — повтори. — Знаете ли, звучи съвсем логично. Шибаната ФАИС.

— Аз пък бих искал да узная защо ни водят под конвой в тъпия Кашуок — подхвърли Дан.

— За да се уверят, че няма да последваме примера на Рей — отвърна му жената. — Не го забравяй. — Тя замълча за миг. — Не че някой от нас би могъл да го забрави, де. Самоубийството е грях. Могат да направят каквото си искат с мен, но аз ще отида в рая с бебето си. Вярвам го.

— От този латински ме побиват тръпки — смени темата Дан. — Джордан, дали е възможно фоните да са взели стари неща — неща отпреди излъчването на Сигнала — и да са ги инсталирали в новото си програмиране? Ако смятат, че ще се окажат полезни за… ммм, откъде да знам… за техните дългосрочни цели?

— Предполагам — въздъхна момчето. — Не мога да кажа със сигурност, защото не знам какви команди са закодирани в Сигнала. Тук обаче не става въпрос за обикновено компютърно програмиране, защото имаме самопораждане и самовъзпроизвеждане — досущ като при органичен процес. Както при ученето. Мисля, че то — каквото и да представлява, се учи. „Веднъж дефинирано, започва да се подчинява на дефиницията“ — както казваше директорът. Само че те се учат заедно, защото…

— Защото са телепати — заключи Том.

— Точно така — кимна Джордан. На лицето му бе изписана несвойствена за възрастта му угриженост.

— И защо от латинския те побиват тръпки? — обърна се Клей към Дан, стрелвайки с очи отражението му в огледалото.

— Том каза, че латинският е езикът на справедливостта, и може би е вярно, но на мен ми прилича повече на отмъщение. — Той се приведе. В очите му се четеше умора и някаква тревожна обреченост. — Защото със или без латински те не могат да мислят, по дяволите! Твърдо съм убеден. С времето може и да се научат, ала засега не могат. Поведението им се обуславя не от рационална мисъл, а от кошерно съзнание, изтъкано от чиста ярост!

— Възразявам, господин съдия, това е фройдистка спекулация! — шеговито подхвърли Том.

— Може би Фройд, може би Конрад Лоренц… — каза Дан. — Но така или иначе ще ме оправдаете поради липса на доказателства. Та ето какво се питам — възможно ли е подобно същество — подобно групово съзнание с невероятно висок коефициент на ярост, да греши справедливостта с отмъщението?

— Какво значение има? — попита Том.

— За нас… бих казал доста голямо — отвърна Дан. — Като човек, който някога е изнасял лекции върху расистките прояви в Америка, мога да ви уверя, че от отмъщението боли много повече.

2

Малко след този разговор стигнаха до място, което изглеждаше познато на Клей. Това беше доста обезпокоително, защото кракът му никога не бе стъпвал в тази част на щата, освен един-единствен път — в кошмара за телефонното бинго, но това едва ли се броеше, защото бе насън.

Върху асфалта на шосето с големи яркозелени букви бе надраскано „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“. Микробусът мина през разкривения надпис със скорост от петдесет километра в час, а фоните продължаваха да се реят вляво от машината, съпровождайки петимата роякоубийци със зловещия си ескорт.

„Не беше сън — помисли си Клей, докато гледаше празните кутии от бира и кока-кола, препълнили канавките от двете страни на пътя. Опаковки от чипс, снаксове и царевични пръчици шумоляха под гумите на училищния микробус. — Нормитата са стояли тук, подредени в две колони, похапвали са закуските и са пиели напитките, които са си носели, усещайки онзи странен сърбеж в главите си — онова противно чувство за невидима ръка, която те блъска в гърба, и са чакали търпеливо реда си, за да се обадят на любимите си хора, които са изгубили след първоначалното излъчване на Сигнала. Стояли са тук и са слушали как Разръфаният нарежда: «Вляво и вдясно, дами и господа! Хайде, размърдайте се, трябва да обработим толкова много от вас, преди да се стъмни.»“

В далечината дърветата отстъпваха място на открити площи. Онова, което някога са били тучни ливади — истински рай за овцете и кравите на тукашните фермери сега представляваше кафеникава гола земя, изпотъпкана от многохилядните човешки орди. Сякаш тук бе имало някакъв грандиозен рок-концерт. Тентата на едната шатра бе изчезнала — най-вероятно вятърът я беше отнесъл, но другата се бе закачила за клоните на близките дървета и като дълъг кафяв език плющеше под прощалните лъчи на отиващото си слънце.

— Сънувал съм това място — каза Джордан с дрезгав глас.

— Наистина ли? — попита Клей. — Аз също.

— Нормитата са последвали надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ и ето докъде са стигнали — въздъхна момчето. — Тук е имало нещо като телефонни кабини, нали, Клей?

— Горе-долу — кимна художникът. — Нещо като телефонни кабини, да.

— Имало е и големи кашони, пълни с мобилни телефони — продължи хлапето. Тази подробност бе убягнала на Клей, но той не се съмняваше в истинността й. — Много, много кашони. И всяко норми е можело да се обади на някой любим човек. Какви късметлии, а?

— Кога сънува това, Джорди? — попита Дениз.

— Снощи. — Очите на момчето се срещнаха с тези на Клей в огледалото за обратно виждане. — Знаели са, че няма да говорят с любимите си хора. Дълбоко в себе си са го знаели. Въпреки това са го сторили. Взели са шибаните телефони. Взели са ги и са набрали трите цифри. Повечето дори не са се възпротивили. Защо, Клей?

— Навярно, защото са се уморили да се съпротивляват. Уморили са се да бъдат различни.

Жълтият микробус мина край изпотъпканата гола земя, където се бяха издигали шатрите. Пред тях от Шосе № 160 се отклоняваше някакъв асфалтиран страничен път, който се оказа по-широк и гладък от междущатския. Процесията на фоните завиваше по този път и се губеше сред горските дебри. Високо над дърветата, на около шестстотин-седемстотин метра от шосето, се издигаше внушителна стоманена конструкция, която Клей веднага позна от сънищата си. Предположи, че навярно представлява някакъв атракцион — от онези съоръжения, които те спускат с шеметна скорост от голяма височина, преобръщайки стомаха ти. Малко преди разклонението имаше голяма табела, на която бе нарисувано усмихнато семейство — баща, майка, син и по-малко момиченце, които се разхождат сред всевъзможни въртележки, игри и селскостопански машини.

Под табелата бе застанал Разръфаният. Щом се приближиха, вдигна едната си ръка и я задържа в това положение. Жестът му можеше да означава само едно — „Спрете.“

„Господи!“ — помисли си Клей и спря микробуса до него. Очите на Разръфания, които художникът не бе могъл да изобрази в резиденцията на Чарлс Ардай в Гейтън, изглеждаха едновременно замъглени и изпълнени с някаква чудовищна злонамереност. Клей си каза, че това е невъзможно, ала фактът беше налице. В един момент очите сякаш бяха на мъртвец — мътни и изцъклени, а в следващия се озаряваха от демоничната жизненост. „Едва ли иска да се качи при нас.“ Ала явно беше точно така. Разръфаният протегна ръце към вратата — дланите му бяха долепени една до друга, след което бавно ги разтвори. Този жест също бе пределно ясен. Художникът забеляза, че дланите му са почернели от мръсотия, а малкият пръст на лявата му ръка бе счупен поне на две места.

„Това е новата раса — помисли си. — Новите господари на света са телепати, които не се къпят“

— Не го пускай! — каза Дениз. Гласът й трепереше. Клей, който бе видял, че процесията от левитиращи фони вляво от микробуса беше спряла движението си, поклати глава:

— Нямаме избор.

„Надничат в главата ти и виждащ че си мислиш, за шибан мобилен телефон! — беше казал (по-точно изсъскал) Рей. — А за какво друго си мислят всички след първи октомври? Тези, които все още могат да мислят, разбира се…“

„Надявам се, че си прав, Рей — каза си Клей, — защото все още има час и половина, докато се стъмни. Поне час и половина.“

Отвори вратата на микробуса, и Разръфаният с разкъсаната долна устна се качи при тях. Беше ужасно мършав — мръсният червен суичър висеше около тялото му като чувал. Никой от пътниците в рейсчето не беше особено чист — събитията след първи октомври бяха затруднили неимоверно поддържането на личната хигиена, но от ректора на Харвард се излъчваше такава воня, от която очите на Клей за малко да се насълзят. Беше мирисът на френско сирене, оставено да узрява в продължение на дни в гореща стая. Разръфаният се разположи на седалката до вратата и погледна Клей.

Том заговори с онзи ядосан глас, който художникът бе чувал само веднъж — когато бе казал: „О, това ли било? Значи край на хазартните игри“ на дебелата религиозна фанатичка, изнасяща пред Алис проповедта си за Апокалипсиса.

— Какво искате от нас? Имате целия свят — какво искате от нас!

Тъмнокожият мъж с обезобразеното лице раздвижи устните си в мига, в който Джордан изрече отговора му. Състоеше се само от една дума, произнесена с равен, безизразен глас:

— Справедливост.

— Хабер си нямате какво означава справедливостта — заяви Дан.

Ректорът на Харвард вдигна ръка към страничния път и изпружи показалец:

— Тръгвайте.

Щом микробусът потегли, колоната от строени един до друг фони също се затътри напред. В огледалото за обратно виждане Клей забеляза, че още няколко се бяха самоотлъчили и се биеха помежду си, а трима-четирима бавно крачеха към Шосе № 160.

— Армията ви оредява — измърмори. Разръфаният не каза нищо. Очите му — ту мътни и изцъклени, ту интелигентни и зли, ту и двете едновременно, продължаваха да се взират в Клей, прегаряха кожата му. Мръсните длани на ректора на Харвард лежаха върху непраните му от две седмици („Най-малко две седмици“ — каза си художникът) сини дънки. После той се усмихна. Може би това бе напълно задоволителен отговор. Явно Дан беше прав. На всеки от фоните, който умираше — или „вирваше гумите“, по думите на Джордан — се падаха много други. Клей обаче нямаше никаква представа колко много други щяха да ги посрещнат след броени минути, когато жестоката хватка на горите от двете страни на пътя се разхлаби и микробусът мина под дървената арка с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ИЗЛОЖЕЦИЕТО НА СЕВЕРНИТЕ ОКРЪЗИ.“

3

— Мили Боже! — възкликна Дан.

Дениз изрази най-добре чувствата на Клей — тя нададе сподавен вик.

Разположен на седалката до вратата на микробуса, Разръфаният злобно се взираше в художника — приличаше на глупаво дете, което се кани да откъсне крилцата на няколко мухи. „Харесва ли ти? — сякаш казваше усмивката му. — Забележително е, нали? Цялата банда е тук!“ Подобна усмивка можеше да означава и това, и много други неща. Включително и „Знам какво имаш в джоба си.“

От другата страна на арката се простираше широка алея, от двете страни, на която се виждаха панаирджийски атракциони, които още не са били досглобени при излъчването на Сигнала. Клей не знаеше колко шатри са били издигнати, но повечето бяха повалени от вятъра. Само около половин дузина още бяха по местата си и платнищата им се издуваха от вятъра, сякаш дишаха. Голямата въртележка бе недовършена, както и Къщата на ужасите от другата страна на централната алея („ЩЕ ПОСМЕЕТЕ ЛИ ДА ВЛЕЗЕТЕ?“ — пишеше над входа й с големи червени букви, около които танцуваха скелети). Само виенското колело и парашутната кула в края на алеята изглеждаха завършени, но без гирляндите от разноцветни лампички изглеждаха зловещи — не като забавни атракциони, а като гигантски оръдия за мъчение. След малко обаче Клей забеляза, че една светлинка все пак примигва насред мъртвия лунапарк — на върха на парашутната кула, досущ като червен маяк блещукаше ален глобус, най-вероятно захранван от акумулатор. На известно разстояние зад кулата се виждаше голяма бяла сграда с червен покрив, дълга колкото десетина хамбара. Покрай стените се издигаха купчини слама, най-вероятно за изолация, фасадата беше украсена с американски знамена и гирлянди. Над централния вход с големи сини букви пишеше:

ИЗЛОЖЕНИЕ НА СЕВЕРНИТЕ ОКРЪЗИ ИЗЛОЖБЕНА ПАЛАТА „КАШУОКАМАК“

Ала бе привлечено от друго. Между парашутната кула и халето „Кашуокамак“ се простираха няколко декара незастроени площи. Клей предполагаше, че там се провеждат изложенията на добитък, демонстрира се най-новата селскостопанска техника („Вижте как само тегли новият ни трактор, а?“), там се състоят концертите и представленията с фойерверки, с които се ознаменуваха откриването и закриването на панаира. Районът бе обграден със стълбове за осветлението и пилони за високоговорители. Цялата обширна затревена площ бе претъпкана с фони. Те стояха рамо до рамо и хълбок до хълбок, лицата им бяха обърнати към приближаващия се училищен микробус.

Надеждите на Клей, че ще види Джони — или Шарън, угаснаха. Първата му мисъл беше, че тук сигурно има поне пет хиляди души. После видя, че телефонните откачалки са заели и местата за паркиране около централния район на изложението, и преосмисли преценката си. Осем. Най-малко осем хиляди.

Разръфаният продължаваше да седи на мястото, предвидено за някой третокласник от основното училище на Нюфийлд, и се хилеше, а зъбите му стърчаха през разцепената му устна. „Харесва ли ти гледката, а?“ — сякаш казваше ехидната усмивка, но Клей си напомни, че усмивка като тази може да означава какво ли не.

— Кой ще свири тази нощ? Винс Джил? Или сте се изръсили яко и сте докарали самия Алън Джаксън? — подхвърли Том. Опитваше се да се шегува и Клей се възхити от усилията му, ала резултатът бе обратен — само издаваше страха на Том.

Ректорът на Харвард продължаваше да се взира в Клей, на челото му се бе вдълбала тънка вертикална бразда, сякаш се бе умислил.

Клей подкара микробуса по алеята към парашутната кула и безмълвното множество зад нея. Тук мъртвите фони бяха много повече; труповете им напомниха на художника за купчинките умрели буболечки, които човек намира по первазите на прозорците след внезапни застудявания. Той се насили да поразтвори пръстите си, защото кокалчетата му бяха побелели от стискането на волана.

„Карай бавно. Бавно и спокойно. Той само те гледа. Що се отнася до мобилния телефон… за какво си мислят всички след първи октомври?“

Разръфаният вдигна ръка и насочи към Клей тънкия си, мръсен и изкривен показалец.

— Не-фон, ти — изрече художникът с онзи, другия глас. — Insanus.

— Да, аз съм не-фон, те са не-фони, всички сме луди, всички сме галфони — каза Клей. — Но вие ще ни оправите, нали?

Онзи се усмихна, сякаш искаше да каже „Точно така“, но тънката вертикална бразда все така прорязваше челото му. Сякаш нещо продължаваше да го човърка. Може би виждаше нещо подозрително в съзнанието на Клейтън Ридъл, ала все още не разбираше истинската му същност. Когато наближиха края на алеята, Клей вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

— Том, нали ме попита какво точно представлява Северната зона?

— Извинявай, но интересът ми се позагуби — измърмори нисичкият мъж. — Сигурно заради шествието, излязло да ни приветства.

— Всъщност е доста интересно… — подхвърли загадъчно художникът.

— Тогава ни разкажи — настоя Джордан. „Господ да го благослови. Любопитен е до последен дъх“ — каза си Клей и заобяснява:

— През двайсети век изложението на северните окръзи не е било забележително. Най-обикновен старомоден агропанаир — изложение на селскостопански инструменти, занаятчийски стоки, земеделски продукти и добитък в халето „Кашуокамак“, където ще ни затворят, като гледам накъде вървят нещата.

Погледна Разръфания, но тъмнокожият нито отрече, нито потвърди. Малката вертикална бръчица обаче бе изчезнала от челото му.

— Клей, внимавай! — извика Дениз.

Той погледна през предното стъкло и рязко удари спирачки. Старица с инфектирани рани на двата крака се бе отделила от безмълвната тълпа и се тътреше към микробуса. Заобиколи парашутната кула, мина пред недовършената Къща на ужасите и тромаво затича към жълтото рейсче. Когато се приближи, бясно заудря по предното стъкло с изцапаните си, изкривени от артрита пръсти. Лицето й не беше безизразно като на другите фони, по-скоро подсказваше пълна дезориентация и страх. Тя обаче също се стори позната на Клей. „Коя си ти? — бе попитала Тъмнокосата фея. Тъмнокосата фея, която не бе облъчена директно от Сигнала, защото «подслушваше» разговора на приятелката си. — Коя съм аз?“

Деветима фони, замаршируваха подир старицата, чието изплашено лице се намираше на по-малко от метър и половина от лицето на Клей. Устните й се раздвижиха и художникът чу четири думи — едновременно ги долови слухът и съзнанието му:

— Вземете ме с вас! В следващия момент фоните я сграбчиха и я повлякоха към множеството върху затревената зона. Жената всячески се опитваше да се освободи, ала усилията й бяха безрезултатни. Клей зърна очите й и си каза, че навярно такъв беше взорът на човек, попаднал в чистилището… или по-скоро в преизподнята. Разръфаният отново протегна ръка и изпружи показалец:

— Карай. Дланите на нещастницата бяха оставили отпечатъци върху предното стъкло — едва забележими, но все пак видими. Клей се втренчи в стъклото и подкара микробуса.

4

— Както ви казвах — подхвана Клей, — до 1999 година Изложението не беше нищо особено. Ако живеехте по тукашните места и искате забавления и игри — по-специални неща, трябваше да биете път до Фрайбърг за тамошния панаир. — Имаше чувството, че гласът му е записан на магнитофонна лента — говореше по задължение. Бе досущ като шофьорите на откритите туристически автобуси в Бостън, които показваха градските забележителности на любознателните туристи. — После, малко преди края на века, Федералното бюро по индианските въпроси проведе мащабно проучване на района. Всички знаеха, че районът на изложението граничи с резервата „Сокабейзин“, но проучването доказа, че северната част на халето „Кашуокамак“ всъщност се намира на територията на резервата. Или казано по-точно — на изконната земя на племето микмаки. Шефовете на изложението не бяха тъпаци, нито пък индианците от племенния съвет на микмаките. По взаимно съгласие се стигна до следното решение — да се махнат малките магазинчета в северната част на изложбената палата и да се сложат ротативки.

Така изложението на северните окръзи изведнъж се превърна в най-големия есенен панаир в щата Мейн.

Вече бяха стигнали до парашутната кула. Клей тъкмо завиваше наляво, за да прекара микробуса между въртележката и недовършената Къща на ужасите, ала Разръфаният протегна напред ръце с обърнати надолу длани. Художникът удари спирачки. Ректорът на Харвард се изправи и се обърна към вратата. Клей отвори вратата и тъмнокожият мъж слезе. Щом стъпи на земята обаче, той се обърна и махна с ръка.

— Какво прави? — попита Дениз. Тя не виждаше Разръфания от мястото, където се намираше — никой от тях не го виждаше.

— Иска да слезем — каза Клей и се изправи. Струваше му се, че мобилният телефон на Рей изведнъж е натежал и пречи на движенията му; освен това бе сигурен, че ако погледне надолу, ще види очертанията му под синия дънков плат. Придърпа надолу краищата на фланелката си, опитвайки се да го скрие. „Мобилен телефон, голяма работа! Всички си мислят напоследък, за тях, всички си имат!“

— Ще го направим ли? — попита Джордан. Гласът му трепереше от страх.

— Нямаме кой знае какъв избор — прошепна художникът. — Хайде, приятели — най-накрая отиваме на панаир.

5

Разръфаният ги поведе към безмълвното множество, което се раздели и в средата му се отвори тесен проход между задната част на парашутната кула и двойните врати на изложбената палата „Кашуокамак“. Клей и четиримата му спътници отминаха големия паркинг, претъпкан с огромни камиони (на повечето пишеше „НЮ ИНГЛАНД ЪМЮЗМЪНТ КОРПОРЕЙШЪН“ под фирмената емблема, която представляваше влакче на ужасите). След това тълпата ги погълна.

Стори му се, че вървят цяла вечност. Миризмата бе непоносима — толкова тежка и всепроникваща, че дори вечерният ветрец не бе в състояние да я разсее. Клей съзнаваше, че краката му се движат, както и че Разръфаният крачи пред него, ала двойните врати, обвити с червени, бели и сини гирлянди сякаш изобщо не се приближаваха. Миришеше на кръв, мръсотия, урина и екскременти. Миришеше на възпалени рани, на обгорена кожа и на гноясала плът. Миришеше на дрехи, които вече гниеха и се разпадаха върху телата, които трябваше да прикриват. Миришеше и на нещо друго — нещо ново и непознато. Клей си помисли, че навярно така мирише лудостта, ала после си каза, че обяснението е прекалено опростено.

„Мисля, че така мирише телепатията. И ако е така, ние не сме готови за нея. Прекалено е силна за нас. По някакъв начин изгаря мозъка — тъй, както твърде високото напрежение изгаря електрическата система на кола или…“

— Помогнете ми да я вдигнем! — извика Джордан зад него. — Помогнете ми, ще припадне!

Клей се обърна и видя, че Дениз се е свлякла на земята. Момчето бе коленичило до нея и бе преметнало едната й ръка през врата си, опитвайки се да я повдигне, ала бременната жена беше твърде тежка. Том и Дан не можеха да минат напред, защото коридорът беше прекалено тесен. Дениз надигна глава и за миг очите й срещнаха тези на Клей. В погледа й се четеше ужас и недоумение — беше поглед на простреляна сърна. Тя повърна върху тревата и главата й отново клюмна. Косата й падаше като завеса пред лицето й.

— Помогнете ми! — извика Джордан за пореден път и избухна в ридания.

Художникът се обърна и с лакти заизблъсква фоните, за да мине от другата страна на Дениз.

— Разкарайте се! — изкрещя той. — Разкарайте се, тя е бременна, не виждате ли, глупаци такива, че е бре…

Позна я по блузата. Бялата копринена блузка с висока яка, която той наричаше „лекарската блуза на Шарън“. Понякога си мислеше, че това е най-сексапилната й дрешка, може би заради високата яка. Харесваше я гола, но още повече обичаше да докосва и гали гърдите й през тънката коприна. Обожаваше начина, по който щръкналите й зърна надничаха през белия плат.

Сега лекарската блуза на Шарън бе почерняла от мръсотия на някои места и кафяво-червена от засъхнала кръв на други. Освен това бе съдрана под мишницата. „Не изглежда зле като другите“ — бе написал синът му, ала съпругата му изобщо не изглеждаше добре; в никакъв случай не беше онази Шарън Ридъл, отишла на работа с „лекарската“ си блуза и любимата си тъмночервена пола, докато съпругът й беше в Бостън, за да сключи договор, който щеше да сложи край на финансовите им проблеми и да я накара да осъзнае, че всичките й мрънканици за „скъпото му хоби“ всъщност са били плод на страховете и недоверието й в творческите му способности. Тъмнорусата й коса висеше на сплъстени кичури, лицето й бе осеяно с множество рани, едното й ухо бе откъснато и на мястото му зееше грозен кратер, покрит с ципа от съсирена кръв. Нещо, което най-вероятно беше изяла — нещо тъмно — висеше на тънки слузести нишки от ъгълчетата на устните, които Клей бе целувал почти всеки ден през последните петнайсетина години. Тя се вгледа в него — погледна през него, а на устата й разцъфна онази идиотска усмивка, която често красеше физиономиите на фоните.

— Клей, помогни ми! — проплака Джордан.

Клей се върна към действителността. Трябваше да си внуши, че Шарън я няма. Нямаше я вече две седмици. Откакто се бе опитала да се обади на майка си по червения телефон на Джони.

— Дръпни се от пътя ми, кучко! — изръмжа той, изблъска встрани съществото, което някога бе наричал своя съпруга, и застана на мястото й. — Жената е бременна, затова ми направете малко място, галфони такива! — извика. Без да губи време, приклекна до Дениз, прехвърли другата й ръка през врата си и вдигна жената. — Мини напред — обърна се Том към момчето. Аз ще я поема.

Нисичкият мъж смени хлапето и двамата с Клей пренесоха Дениз през последните стотина метра, които ги деляха от изложбената палата. Разръфаният стоеше пред вратите и ги чакаше. Щом наближиха, бременната жена измърмори, че вече е добре, но нито Том, нито Клей й повярваха. Отгоре на всичко художникът се боеше, че ако я пусне, щеше да се изкуши да се обърне, за да хвърли още един поглед към Шарън, а нямаше никакво желание да го прави.

Ректорът на Харвард го погледна и се ухили многозначително. Сякаш двамата споделяха някаква тайна шегичка. „Дали знае за Шарън? — запита се Клей. — Шарън ли е шегичката?“

Навярно не защото Разръфаният направи нещо, което изглеждаше съвсем естествено в някогашния свят, но не и тук — вдигна дясната си ръка, при което палецът почти докосна ухото му, а изпънатото му кутре се доближи до устните му. Един от най-популярните жестове на загиналия свят.

— Не-фон, всички вие — изрече бавно Дениз, след което изхлипа със собствения си глас: — Не го прави повече, ненавиждам го!

Ала ректорът на Харвард не й обърна никакво внимание. Продължи да стои в същата поза, вперил хищния си поглед в Клей. За момент художникът беше сигурен, че обезобразеното същество ще посочи издутината в джоба му, но в следващия миг Дениз отново проговори. Този път Разръфаният явно бе решил да се подиграе със спомените му за малкия Джони:

— Фон-фон, за мен? Фон-фон, за теб. Фон-фон, не-фон, Кашуок-без-пок.

Разкъсаните устни на тъмнокожия мъж се разтеглиха в беззвучна пародия на смях и Клей потрепери. Усещаше очите на рояка си като физическо бреме.

Изведнъж двойните врати на „Кашуокамак“ се отвориха сами и миризмите, които лъхнаха от там — обонятелни призраци от безвъзвратно отминали години, подействаха на спътниците като балсам срещу вонята на рояка: подправки, конфитюри, сено и добитък. Цареше полумрак — захранваните от акумулатори лампи мъждукаха едва-едва, но още се държаха. Клей си каза, че това е изумително… освен, ако не ги бяха пазили специално за пристигането им, макар да се съмняваше да е така. Разръфаният безмълвно се усмихна и с подигравателен поклон ги подкани да влязат.

— За нас ще бъде удоволствие, шибан кретен такъв — процеди Том. — Дениз, сигурна ли си, че можеш да вървиш?

— Да — кимна жената. — Само че преди това трябва да свърша нещо. — Тя си пое дъх и се изплю в лицето на Разръфания. — Така е по-добре. Занеси го в шибания си ад, копеле!

Обезобразеният мъж с червения суичър само продължи да се взира в Клей и да се усмихва многозначително, сякаш двамата споделяха някаква тайна шега.

6

Никой не им донесе храна, но вътре имаше предостатъчно автомати за закуски, а Дан намери един голям лост в склада с инструменти. Другите се отдръпнаха настрани и го зачакаха да отвори автомата за шоколадови десерти — „Естествено, че сме луди — помисли си Клей, — щом вечеряме с шоколадчета, а утре ще закусваме с карамелови десертчета.“ Внезапно музиката загърмя. Този път не беше „Ти озаряваш живота ми“, нито пък „Разходката на малкото слонче“, а бавна и величествена мелодия, която той бе чувал и преди, ала много, много отдавна. Звуците, които се лееха от тонколоните около зелената площ между кулата и халето, го изпълниха с тъга, косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

— Боже мой! — възкликна Дан. — Мисля, че е от Албинони.

— Не — възрази Том. — Това е Пахелбел. „Канон в ре мажор“.

— Да, разбира се — промърмори Дан, явно смутен от грешката си.

— Сякаш… — подхвана Дениз, но млъкна и наведе глава.

— Сякаш какво? — поинтересува се Клей. — Хайде, кажи го. Намираш се сред приятели.

— Сякаш това е звукът на спомените — пророни тя. — Сякаш само спомените са им останали.

— Да — кимна Дан. — Предполагам, че…

— Хей, вижте! — извика Джордан. Взираше се през едно от малките прозорчета, които бяха разположени доста нависоко, ала ако застанеше на пръсти, човек можеше да надзърне навън. — Елате бързо!

Четиримата се подчиниха. Навън вече беше доста тъмно. Високоговорителите се открояваха на фона на мрачното небе като зловещи черни стражи, а зад тях се извисяваше парашутната кула със самотната примигваща светлинка. Пред нея хилядите фони бяха застанали на колене като молещи се мюсюлмани, докато музиката на Йохан Пахелбел изпълваше въздуха с нещо, което би могло да бъде — а би могло и да не е, заместител на спомени. В следващия момент всички телефонни откачалки едновременно легнаха на тревата, с което предизвикаха такова раздвижване на въздуха, че празните найлонови торбички и смачканите пластмасови чаши, въргалящи се наоколо, се издигнаха на метър-метър и нещо над земята.

— Време за сън за цялата умопобъркана армия — промърмори Клей. — Ако ще предприемем нещо, трябва да бъде тази нощ.

— Да предприемем? Какво можем да направим? — попита Том. — И двете врати са заключени — вече проверих. Сигурен съм, че това важи и за останалите.

Дан вдигна лоста.

— Няма да свърши работа — поклати глава Клей. — Автоматите за закуски са едно, а вратите — съвсем друго. Не забравяй, че някога тук е било казино. — Клей посочи редицата ротативки, подобни на едноръки роботи, строени върху дебелия персийски килим. Хромираните им повърхности хвърляха матови отблясъци под гаснещата светлина на аварийните лампи.

— Ами прозорците? — Дан огледа въпросните прозорци и смутолеви: — Джордан.

— Нека първо хапнем — предложи Клей. — После ще поседнем и ще си починем. Напоследък много ни се събра.

— И какво ще правим? — попита Дениз.

— Каквото си искате. Смятам да порисувам, от две седмици не съм хващал молив и вече започна да ми липсва.

— Нямаш хартия — отбеляза Джордан.

Клей се усмихна.

— Когато нямам хартия, рисувам във въображението си.

Момчето го изгледа подозрително, мъчейки се да разбере дали го поднасят. Когато реши, че не е така, попита:

— Не може да се сравнява с рисуването на хартия, нали?

— В някои случаи даже е по-готино. Вместо да изтривам, премислям.

В този миг нещо изкънтя и вратата на автомата за захарни изделия се отвори.

— Бинго! — извика Дан и размаха лоста. — Кой казва, че професорите не стават за нищо извън аудиториите?

— Вижте! — възкликна Дениз, без да обръща внимание на думите на възрастния мъж. — Купища ментови шоколадови дражета! — Тя награби цяла шепа.

— Клей? — обади се Том.

— Да?

— Не си видял малкото си момче, нали? Или пък жена си? Сандра…

— Шарън — поправи го художникът и въздъхна. — Не видях нито единия, нито другия. — Надзърна през рамото на Дениз и добави: — Има ли „Батърфингърс“31?

7

Половин час по-късно вече се бяха натъпкали до пръсване със сладкиши и дори изпразниха автомата за безалкохолни. Дан изпробва и другите врати, ала установи, че всички са заключени. Опита да ги отвори с лоста, но не можа да ги помръдне дори на сантиметър. Според Том вратите може би бяха дървени, ала със сигурност бяха подсилени със стоманени пръти.

— И най-вероятно са свързани с аларма — предупреди Клей. — Продължавай да ги човъркаш с лоста и по някое време охраната на резервата ще цъфне тук, за да ни поздрави за проявената инициативност.

Четиримата се бяха разположили в кръг на мекия килим пред ротативките, а Клей седеше на студения бетон, опрял гръб на двойните врати, през които Разръфаният ги бе въвел с подигравателния си жест: „Моля, заповядайте, чувствайте се като у дома, на сутринта пак ще бъдем заедно.“

Мислите на Клей искаха да се върнат към другия подигравателен жест — имитацията на телефонен разговор, ала той не можеше да им го позволи. Най-малкото не и по директния начин. От опит знаеше, че в подобни случаи помага хитростта. Ето защо наведе глава, затвори очи и си представи страница от комикс. Но не от своя „Тъмен скиталец“ — с „Тъмния скиталец“ беше свършено и никой не го осъзнаваше по-добре от него, а от нов комикс. Щеше да го нарече „Клетка“ поради липса на по-уместно заглавие — смразяваща апокалиптична сага, в която ордите от телефонни откачалки се възправят срещу последните нормита… Обаче не беше точно така. На пръв поглед изглеждаше правдоподобно, но не беше — също както вратите на халето изглеждаха дървени, но не бяха. Пълчищата на фоните бяха доста оредели — нямаше как да не са оредели. Колко бяха загинали при вълните от насилие, надигнали се веднага след първоначалното излъчване на Сигнала? Половината? Той си припомни яростта на насилието и си помисли: „Повече. Може би шейсет или дори седемдесет процента.“ Към тях трябваше да се прибавят жертвите от сериозни рани, инфекции, изгаряния, схватки и глупост, както и избитите от роякоубийците… Следователно? Колко рояци с големината на този бяха останали?

Клей си каза, че навярно утре щеше да разбере, ако всички фони се съберяха за гала-спектакъла „Екзекутирайте лудите“. Само дето тази информация нямаше да му бъде от голяма полза.

„Няма значение. Кажи го с две думи. Ако искаш да имаш история за комикса си, ситуацията трябва да бъде описана тъй ясно и стегнато, че да се побере в едно каре.“ Това бе неписано правило. Ситуацията с фоните можеше да бъде сведена до две думи — „сериозни загуби“. Телефонните откачалки изглеждаха многобройни — направо безброй, но сигурно и странстващите гълъби бяха изглеждали неизтребими, преди да изчезнат. Никой не забелязваше, че огромните рояци стават все по-малко и по-малко с всеки изминал ден. Докато не изчезнеха съвсем. Край. Финито. Капут.

„Освен това — продължи да размишлява Клей, — те имат и друг проблем. Дефектното програмиране. Червеят. Следователно? Та тези същества са по-обречени и от динозаврите, независимо дали владеят телепатията, левитацията или каквито там фокуси знаят. Добре, достатъчно за контекста. Каква ще бъде илюстрацията? Каква ще бъде проклетата картина, която ще нарисуваш в главата си? Какво ще изобразиш на нея?“

Как какво — естествено, че Клейтън Ридъл и Рей Хюизенга. Двамата са в гората. Рей е допрял дулото на четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън под брадичката си, а художникът държи…

Мобилен телефон, разбира се. Който Рей е задигнал от офиса на Гърливилската каменоломна.

КЛЕЙ (изплашен): Рей, СПРИ! Това е безсмислено! Не си ли спомняш? Кашуок е ЗОНА БЕЗ ПОКРИ…

Ала думите му нямат никакъв ефект. БУМММ! с назъбени печатни букви в балона, а от главата на Рей изригва червен гейзер, защото Арни Никърсън предвидливо е снабдил жена си с куршуми със сплеснати върхове, поръчани от онези сайтове в интернет, където американската параноя е достигнала своя връх. На заден план — един от онези детайли, с които Клей Ридъл би могъл да стане известен по целия свят, стига да не беше Сигналът, изплашена врана, която излита от елова клонка.

„Дяволски добра страница — помисли си той. — И доста кървава — нямаше да я пуснат в едновремешните комикси, но пък грабва на мига.“ И въпреки че Клей не бе казвал, че мобилните телефони няма да работят на територията на Кашуок, щеше да го направи, ако бе имал малко повече време да помисли. Само че нямаше никакво време. Рей се беше застрелял, за да не могат Разръфаният и неговите приятелчета да узнаят за телефона в съзнанието му, и в това имаше горчива ирония. Ректорът на Харвард знаеше всичко за апарата, чието съществуване Рей се бе опитал да запази в тайна. Знаеше, че сега се намира в джоба на Клей… ала просто не му пукаше.

Пред двойните врати на изложбената палата тъмнокожият урод бе направил онзи жест — с ръка до бузата, палец до ухото и кутре до устните — и бе използвал Дениз, за да му го заяви пределно ясно: „Фон-фон, за мен? Фон-фон, за теб. Фон-фон, не-фон, Кашуок-без-пок.“

„Точно така. Защото КАШУОК = БЕЗ — ПОК.“

Рей се бе пожертвал напразно…, но защо това не вбесяваше Клей?

Даде си сметка, че се унася, както често ставаше, докато рисуваше във въображението си. Беше съвсем нормално. Винаги се чувстваше така, преди сюжетът и илюстрацията да се слеят — щастлив, както се чувстват хората, преди да се завърнат у дома след продължително отсъствие. Преди любовта да събере всички пътища в един. В момента нямаше кой знае какви основания да бъде щастлив, но се чувстваше точно така. Рей Хюизенга бе умрял за безполезен мобилен телефон.

А нямаше ли и друг? За какво тогава му беше онова листче с телефонния номер? В съзнанието на Клей изплува втори апарат — с излъскано от употреба панелче и ожулени ръбове.

БЛИЗЪК ПЛАН на ръката на Рей, която държи посивелия от прах апарат и листчето с телефонния номер. Палецът на мъжа го закрива с изключение на цифрите от кода на Мейн.

РЕЙ: Когато му дойде Времето, се обади на номера, написан на листчето. Сам ще разбереш кога. Надявам се да разбереш.

— Не мога да се обадя на никого от Кашуокамак, Рей, защото Кашуок = Без — Пок. Ако искаш, попитай ректора на Харвард.

В съзнанието му изниква вторият клетъчен телефон — с излъскания панел и ожулените краища. Намира се на Шосе № 160. На преден план се вижда жълтият училищен микробус с надписа „МЕЙН ОБРАЗОВАТЕЛЕН РАЙОН 38 НЮФИЙЛД“, а на пътя се чете „КАШУОК = БЕЗ — ПОК.“ Детайлите отново са невероятни — в канавката се търкаля празна кутия от сода, на един храст виси съдрана тениска, на клоните на близкото дърво се поклаща разкъсана тента, наподобяваща голям кафяв език. Над микробуса се издигат четири балончета с думи в тях. Не са си казали тези неща (дори дремещото му съзнание го знае), ала това не е толкова важно. Пък и целта му не е документалистиката.

Художникът си мисли, че ще разбере каква е целта му, когато стигне до нея.

ДЕНИЗ: Тук ли ги пребръщат в…?

ТОМ: Във фони? Тук, да. Нормита, стройте се в две редици, обадете се по телефона и когато тръгнете с маршова стъпка към изложението, вече ще сте фони. Супер сделка, нали?

ДАН: Защо тук? Защо не на територията на изложението?

КЛЕЙ: Не помните ли? Кашук = Без — Пок. Събрали са ги на самата граница на клетъчното покритие. На север от тази точка няма нищо. Никакъв сигнал, никакъв обхват. Нито една шибана чертичка на дисплея на телефона ти.

Друга картина. Близък план на Разръфания в цялото му уродливо величие. Той се хили с обезобразената си уста и обобщава всичко с един-единствен жест. „Мозъкът на Рей роди една гениална идея, която зависеше от това да се проведе телефонно обаждане. Идеята беше толкова гениална, че той напълно бе забравил за липсата на покритие. Сигурно ще трябва да отида чак до Квебек, ако искам да видя поне една чертичка на шибания дисплей на джиесема, който ми даде. Това е смешно, но знаете ли кое е най-смешното? Че го взех! Не съм ли кретен, а?“

Значи Рей се е самоубил напразно, така ли? Може би, но ето още една картина. Междувременно Пахелбел беше заменен от Форе, а Форе — от Вивалди. Музиката се лееше от високоговорители, а не от бумтялници. Черни високоговорители, издигнати на пилони, стърчащи като исполински скелети под мъртвото небе; на преден план се вижда изложбената палата „Кашуокамак“ с евтината „патриотична“ украса и купчините слама, а като финален щрих — поредният от онези детайли, с които Клейтън Ридъл щеше да се прочуе по цял свят, ако…

Той отвори очи и се огледа. Другите продължаваха да седят в кръг върху мекия килим в северната част на халето. Клей нямаше представа от колко време седи с гръб до вратата, ала явно не бе малко, защото задникът му беше изтръпнал.

„Хей, момчета!“ — опита се да извика, но от гърдите му не излезе никакъв звук. Устата му беше пресъхнала. Прочисти гърлото си и опита отново:

— Хей, момчета! — Те веднага го погледнаха. Нещо в гласа му бе накарало Джордан да скочи на крака, а и реакцията на Том не беше по-спокойна.

Залитайки, Клей пристъпи към тях — краката му се подкосяваха. Докато се тътреше към приятелите си, от джоба си извади мобилния телефон. Онзи, заради който Рей Хюизенга бе умрял, защото във възбудата си беше забравил най-очебийния факт около Кашуок — тук, в Изложението на северните окръзи, тези джаджи не работеха.

8

— Каква полза, ако не работи? — попита Дан. Той също се бе обнадеждил от въодушевлението на Клей, ала надеждите му бързо се изпариха, когато видя, че предметът в ръцете на художника не беше карта за излизане от затвора, а мобилен телефон. И по-точно — мръсна, покрита с прах моторола с пукнат панел. Другите го гледаха със смесица от страх и любопитство.

— Трябва да си изясня някои неща — каза Клей. — Ще ми помогнете ли?

— Имаме цяла нощ — рече Дан. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Все с нещо трябва да я запълним.

— Спрели сте в онова магазинче в Нюфийлд, за да потърсите храна и напитки — подхвана Клей. — Наблизо сте открили училищния микробус.

— Все едно е било преди един милион години — промълви Дениз.

— Рей го е открил — продължи художникът. — Има дванайсет места, нали?

— Всъщност са шестнайсет — обади се Дан. — Пише го на таблото. Сигурно тукашните класове са доста малобройни.

— Шестнайсет седалки плюс място за багаж. Потеглили сте на път. Когато сте минали покрай каменоломната в Гърливил, Рей е предложил да спрете.

— Да, така беше — потвърди Том. — Каза, че там ще можем да си приготвим топла храна и да си починем. Откъде знаеш, Клей?

— Знам го, защото го нарисувах — рече художникът и това беше самата истина. — Дан, заедно с Дениз и Рей сте изпепелили два рояка. Първия с бензин, а втория — с динамит. Рей е знаел как да работи с него, защото преди е бачкал по разни строежи.

— Господи — промълви Том. — Взел е динамит от онази каменоломна, нали? Докато сме спали. И нищо чудно, че не сме го усетили — тогава спахме като заклани.

— Именно Рей ни събуди — каза Дениз.

— Не знам дали е динамит или някакъв друг експлозив — отбеляза Клей, — но съм почти сигурен, че той е превърнал малкото жълто рейсче в адска машина на колела, докато сте спали блажено.

— Отзад — промълви Джордан. — В багажното отделение.

Художникът кимна. Дланите на момчето се бяха свили в юмруци.

— Колко е според вас?

— Няма начин да разберем, докато не го взривим — вдигна рамене Клей.

— Чакай да видя дали следвам мисълта ти — рече Том. Навън Вивалди отстъпи пред Моцарт — „Малка нощна музика“. Фоните определено бяха еволюирали след Деби Бун. — Рей е сложил бомба в задната част на микробуса… след което по някакъв начин я е свързал с мобилен телефон, за да го използва като детонатор?

Художникът кимна:

— Така смятам. Мисля, че в офиса на каменоломната е намерил два клетъчни телефона. Може да е имало цяла дузина — всеки знае колко поевтиняха напоследък, но Рей е взел два. По някакъв начин е пригодил единия за детонатор на експлозивите — същата технология използват въстаниците в Ирак, за да взривяват крайпътни бомби.

— Направил го е, докато сме спали? — изуми се Дениз. — И не ни е казал?

— Не ви е казал, за да не могат фоните да го видят в мислите ви — обясни Клей.

— Затова и се е застрелял — въздъхна Дан. — За да не ни издаде. — Той се засмя горчиво. — Героична постъпка, а? Само дето е забравил, че мобилните телефони не работят отвъд пунктовете за трансформация на нормита. Още по-малко тук, сред тая пустош!

— Точно така — потвърди Клей. На лицето му играеше загадъчна усмивка. — Ето защо Разръфаният ми позволи да задържа телефона. Не знаеше за какво ми трябва — не съм сигурен, че могат да мислят…

— Със сигурност не могат да мислят като нас — заяви Джордан. — И едва ли някога ще могат.

— …но той не знаеше, защото бе сигурен, че мобилният телефон няма да проработи. Дори не мога да чуя Сигнала по него, защото Кашуок е равно на Без — Пок. Фон-фон, не-фон, Кашуок = Без — Пок.

— Тогава защо се усмихваш? — присви очи Дениз.

— Защото знам нещо, което ректорът на Ха-въд не знае — отвърна Клей. — Нещо, което те не знаят. — Той се обърна към Джордан. — Можеш ли да шофираш?

Момчето го изгледа учудено.

— Хей, та аз съм само на дванайсет години! Какво…

— Никога ли не си карал картинг? Всъдеход? Снегомобил?

— Ами… — замисли се Джордан. — Недалеч от Нашуа имаше картинг-писта и съм ходил там един-два пъти…

— Това е напълно достатъчно — прекъсна го Клей. — В случая не става въпрос за голямо разстояние. Стига естествено да са оставили микробуса до парашутната кула, но съм почти сигурен, че не са го преместили. Според мен карането не им се удава повече от мисленето.

— Какво ти става, Клей? — попита Том. — Да не си полудял?

— Не — усмихна се художникът. — Утре може и да проведат супершоуто с екзекуциите на роякоубийците на шибания си виртуален стадион, но ние няма да участваме в него. Ще се разкараме оттук.

9

Малките прозорчета бяха с дебели стъкла, но лостът на Дан се оказа ефикасен. Том и Клей се редуваха с него, после почистиха внимателно всички стъклени парченца от рамката; Дениз свали пуловера си и го положи върху перваза на прозореца.

— Добре ли си, Джордан? — попита Том.

Момчето кимна. Личеше си, че е изплашено — устните му бяха побелели, но иначе изглеждаше спокойно. Навън приспивната музика на фоните отново се беше върнала към „Канон“ на Пахелбел — към онова, което Дениз бе нарекла „звука на спомените“.

— Добре съм — каза Джордан. — По-точно ще бъда. Веднъж да тръгна.

— Сигурно Том също може да… — започна Клей.

Том внимателно огледа малкото прозорче, чиято ширина не надхвърляше четирийсетина сантиметра, и поклати глава.

— Ще се справя — увери ги момчето.

— Добре. Повтори какво трябва да направиш.

— Заобикалям и отивам до микробуса. Поглеждам отзад и проверявам дали експлозивите са там, но не пипам нищо. Търся втория клетъчен телефон.

— Точно така. Проверяваш дали е включен. Ако не е…

— Знам, включвам го. — Джордан хвърли на Клей ядосан поглед, който сякаш казваше: „Не съм идиот“. — После запалвам двигателя…

— Не бързай!

— Уф, добре — въздъхна момчето. — Издърпвам седалката напред, за да мога да стигам педалите, и едва тогава запалвам двигателя.

— Точно така.

— Карам между парашутната кула и Къщата на ужасите. Много бавно. Микробусът може да мине върху парчета строителен материал от Къщата на ужасите, които да захрущят под гумите, ала това не бива да ме спира.

— Точно така.

— Приближавам се колкото се може повече.

— Да, точно така. Сетне се връщаш отново тук, при този прозорец. Така че халето да бъде между теб и експлозията.

— По-точно онова, което се надяваме да бъде експлозия — уточни Дан.

Художникът подмина без коментар думите му. Наведе се и целуна Джордан по бузата.

— Обичам те — рече тихо.

Момчето го прегърна силно, после прегърна Том и Дениз. Дан му протегна ръката си, но в последния момент въздъхна: „Е, какво, пък!“ и притисна момчето в мечешката си прегръдка. Клей за пръв път изпита симпатия към някогашния социолог.

10

Клей сплете пръсти и повдигна Джордан:

— Запомни, ще бъде като гмуркане, само че в сено вместо във вода. Вдигаш ръце и ги разперваш.

Момчето изпружи ръце през счупения прозорец, протягайки ги в нощта. Лицето му под дългия перчем бе по-бледо от всякога; младежките пъпки се открояваха като белези от изгаряне. Джордан бе изплашен, но Клей не го винеше. Очакваше го скок от четири метра височина и дори със сламата отдолу приземяването нямаше да е никак меко. Художникът се надяваше, че хлапето ще запомни да държи ръцете си разперени, а главата — свита между раменете; нямаше да постигнат нищо, ако си счупеше врата.

— Искаш ли да преброя до три, Джордан? — попита го.

— Не! Да го направим, преди да се попикая!

— Тогава разпери ръце и скачай! — Клей го изтласка нагоре. Момчето излетя през прозореца и изчезна. Силната музика заглуши шума от приземяването му.

Другите веднага се скупчиха около прозореца, който се намираше малко над главите им.

— Джордан? — извика разтревожено Том. — Джордан, там ли си?

За момент не се чу никакъв отговор и Клей беше сигурен, че хлапето наистина си е строшило врата. Сетне отдолу се разнесе изплашеният му глас:

— Тук съм. Боже Господи, боли! Фраснах си лакътя. Левия. Дано не съм си счупил ръката. Почакайте… Те зачакаха. Дениз се вкопчи в дланта на Клей.

— Раздвижих я — обяви Джордан. — Сигурно всичко е наред, но няма да е зле да отида при училищната медицинска сестра.

Всички се засмяха.

Том бе завързал ключовете за микробуса на двоен конец от ризата си, а самият конец беше привързан за катарамата на колана му. Клей сплете отново пръстите си и този път вдигна Том, който се провикна:

— Сега ще ти спусна ключовете, Джордан. Готов ли си?

— Да.

Том се хвана за перваза, погледна надолу и спусна внимателно колана си.

— Готово! Сега слушай внимателно. Направи само онова, което е по силите ти. Ако не можеш, няма да има наказателни точки. Разбра ли?

— Да.

— Давай тогава. — Том продължи да се взира още няколко секунди в мрака навън. — Тръгна. Господ да му е на помощ, той е смело момче. Клей, свали ме.

11

Джордан заобиколи голямата сграда, за да се отдалечи на максимално разстояние от спящия рояк. Клей, Том, Дениз и Дан се приближиха до стената откъм алеята, след което тримата мъже катурнаха опустошения автомат за закуски и го долепиха до стената, за да се покатерят на него и да гледат през прозореца какво става навън. Клей помогна на Денис да се качи на щайгата, която бе сложил върху автомата, макар да се опасяваше, че тя може да падне.

Видяха как Джордан стигна до спящото множество, как спря за миг, сякаш се пита накъде да поеме, след което тръгна наляво. На Клей му се стори, че продължава да вижда как момчето се движи, макар да знаеше, че то отдавна е изчезнало в мрака.

— Горе-долу след колко време ще се върне? — попита Том. — Как мислиш!?

Клей поклати глава. Нямаше представа. Отговорът на този въпрос зависеше от толкова много фактори… и големината на рояка бе само един от тях.

— Ами ако са погледнали в задната част на микробуса? — попита Дениз.

— Ами ако Джорди надзърне там и не открие нищо? — озъби се Дан и художникът едва се въздържа да не му извика да си спести черногледството. Времето се точеше бавно и мъчително. Малката червена светлинка на върха на парашутната кула примигваше. Пахелбел отново бе заменен от Форе, а форе — от Вивалди. Клей откри, че си спомня как спящото момченце падна от пазарската количка, а мъжът с него — който вероятно не беше баща му, го взе на скута си и му каза: „Грегъри ще целуне колянцето и то ще спре да те боли.“ Спомни си двамата възрастни мъже с раниците, които срещнаха, докато звучеше „Разходката на малкото слонче“, и как единият заяви: „А, «Додж» също си ги биваше“. Спомни си и онази шатра за бинго от детството си, безизразния глас на мъжа, който възкликваше всеки път по един и същ начин: „Б-12, играчи, Б-12! Това е витаминът на слънцето!“, когато извадеше Б-12 от сферата с подскачащите топки за пинг-понг. Въпреки че витаминът на слънцето беше Д.

Времето сякаш още повече забави хода си и Клей започна да губи надежда. Ако момчето бе стигнало до автобуса, досега трябваше да са чули ръмженето на двигателя.

— Нещо се е объркало — прошепна притеснено Том.

— Не мисля — поклати глава Клей. Полагаше усилия да не издаде тревогата си.

— Томи е прав — обади се Дениз, която всеки момент щеше да заплаче. — Обичам го безпределно, той е по-смел от Сатаната през първата му нощ в ада, но ако всичко беше наред, вече щеше да е подкарал шибания рейс!

Този път Дан бе изненадващо спокоен и оптимистично настроен.

— Не знаем на какво може да се е натъкнал. Просто си поемете дълбоко дъх и се опитайте да обуздаете въображението си.

Клей се помъчи да последва съвета и не успя. Имаше чувството, че секундите вече едва се процеждат. Изведнъж от високоговорителите прозвучаха началните акорди на „Аве Мария“ на Шуберт. „Бих продал душата си за малко истински рокендрол — помисли си той. — Или поне «О, Керъл» на Чък Бери или «Когато любовта се отбие в града» на «Ю Ту»…“

Навън бяха само мракът, звездите и онази мъничка червена светлинка, захранвана от незнаен акумулатор.

— Ще се опитам да се провра през онзи шибан прозорец — заяви Том и скочи от преобърнатия автомат за закуски. — Трябва да намеря Джордан!

— Том, ако не съм прав за експлозивите в багаж… — започна Клей.

— Майната му и на багажника, и на експлозивите! — кресна нисичкият мъж. — Искам да намеря Джор…

— Хей! — извика Дан. — Хей, всичко е наред! БРАВО НА НАШИЯ ЮНАК! — Той удари с юмрук по стената.

Клей се обърна и веднага видя фаровете, които прорязваха тъмнината. От изпадналите в мъртвешки сън фони се издигаше мъгла, която изглеждаше досущ като дим на светлината от фаровете на микробуса. Те примигнаха, после пак проблеснаха и художникът видя Джордан — момчето седеше зад волана и явно пробваше копчетата на таблото. Светлините запълзяха напред. Явно Джордан бе разбрал как да включи дългите.

— Да, миличък! — прошепна Дениз. — Давай, сладурче, давай! — Тя стисна ръцете на Дан и Клей. — Хайде, красавецо, продължавай напред.

Лъчите на фаровете се отклониха и осветиха дърветата вляво от фоните, чиито тела покриваха като килим затревената площ.

— Какво прави? — изстена Том.

— Може би заобикаля Къщата на ужасите — предположи Клей. — Всичко е наред. „Само кракът му да не се отмести. Ако обърка педала на газта с този на спирачката, ще забие микробуса в стената на шибаната Къща на ужасите и ще си остане там.“

Зачакаха, фаровете отново се насочиха към тях и едва сега Клей разбра защо Джордан се е забавил толкова много. Не всички фони спяха. Няколко десетки — вероятно онези с дефектното програмиране, се щураха насам-натам — черни силуети, които се препъваха в телата на спящите, надигаха се и отново започваха да пъплят в нощта под звуците на „Аве Мария“. Един от тях — млад мъж с грозна червена рана, прорязваща челото му като бръчка, стигна до халето и тръгна покрай стената, опипвайки я като слепец.

— Достатъчно, Джордан — измърмори Клей, когато фаровете доближиха пилоните с високоговорителите в далечния край на откритата площ. — Паркирай и си докарай задника тук.

Сякаш момчето го чу, защото микробусът спря — движеха се само бродещите фони и мъглата, която се издигаше от топлите тела на спящите. В следващия миг изрева двигателят (ревът заглуши дори творбата на Шуберт) и фаровете подскочиха.

— Не, Джордан, какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Том.

Дениз подскочи и най-вероятно щеше да падне, ако Клей не я бе хванал през кръста.

Училищният микробус се вряза в спящия рояк. Светлините на фаровете заподскачаха, а бусчето зави наляво, нормализира курса си и в следващия момент зави надясно. За секунда един от бродещите сомнамбули бе осветен от четирите ярки лъча и се открои като нарисуван под ослепителното им сияние. Той вдигна ръце във въздуха, сякаш триумфираше след отбелязан гол, след което изчезна под хромираната решетка на микробуса. Джордан стигна до средата на морето от фони и едва тогава изключи двигателя на микробуса. Фаровете обаче продължиха да светят и художникът видя кръвта, която капеше от решетката. После му се стори, че мярна някакъв дребничък силует да излиза от страничната врата на рейсчето и да се устремява към голямата бяла сграда, където се намираха. Само след миг обаче Джордан падна и Клей си помисли, че с момчето е свършено. Тогава Дан изхриптя „Ето го, там е!“ и художникът отново го видя — този път на десет метра по-близо и доста по-вляво от мястото, където го бе зърнал за последно. Навярно хлапето бе решило да пропълзи известно разстояние („Върху вонящите, обезобразени тела на фоните“ — помисли си Клей), преди отново да се изправи на крака.

Джордан се появи отново на светлината от фаровете, а пред него пълзеше десетметровата му сянка. Хлапето тичаше с влудяваща грация върху килима от телата на телефонните откачалки — спящите бяха като мъртвопияни, а бродещите не му обръщаха никакво внимание. Неколцина, които се озоваваха близо до него, се опитаха да го докопат. Момчето избягна попълзновенията на двама, ала някаква жена успя да го сграбчи за рошавата коса.

— Пусни го веднага! — изрева Клей. Не виждаше лицето й, но имаше налудничавото чувство, че това е някогашната му съпруга. — Пусни го!

Тя не се подчини, ала Джордан изви китката й, приклекна и се изскубна от хватката и. Умопобърканата замахна с ръка, опитвайки да го хване за ризата, но не успя и бавно се затътри към микробуса.

Художникът забеляза, че голяма част от дефектните фони се бяха насочили натам. Вероятно светлината на фаровете ги привличаше.

Скочи от преобърнатия автомат за закуски (този път Дан Хартуик спаси Дениз от падане) и сграбчи лоста. Замахна с всички сили и го стовари върху стъклото на прозореца пред себе си.

— Джордан! — изкрещя. — Веднага мини отзад! Чу ли ме? Мини отзад!

Момчето вдигна поглед и в същия момент се препъна в нещо — ръка, крак, а може би врат. Докато се мъчеше да се изправи, една ръка се подаде от дишащия мрак и го сграбчи за гърлото.

— О, не! — прошепна Том.

Хлапето се хвърли напред като плонжиращ ръгбист и съумя да се изтръгне от хватката. Изправи се и отново се запрепъва напред, ала Клей забеляза очите му, разширени от страх. Когато наближи халето, всички чуха хриптящите, накъсани звуци, които съпровождаха всеки опит на Джордан да си поеме въздух.

„Няма да успее — помисли си художникът. — Няма. А беше толкова близо… толкова близо.“

Ала момчето успя. Двамата фони, които се тътреха наблизо, не му обърнаха внимание, и Джордан ги заобиколи, преди да се шмугне зад ъгъла. Четиримата скочиха като по команда от импровизирания подиум и се понесоха към другата стена, все едно бяха щафетни състезатели. Бременната Дениз тичаше най-отпред и придържаше с една ръка корема си.

— Джордан! — извика тя и се повдигна на пръсти. — Джордан, Джорди, там ли си? За Бога, сладурче, кажи ни, че си там!

— Тук съм — изхриптя той. Като в просъница Клей осъзна, че Том се смее и го потупва по гърба.

— Никога… не съм подозирал… — Свистящ хрип — …че пълзенето върху хора… може да е толкова… трудно.

— Защо ти трябваше да го правиш? — изкрещя Клей. Изгаряше от желание да прегърне храброто момче, да го притисне към себе си и да го разцелува. Господи, дори не можеше да го види. — Казах ти да се приближиш до тях, не да подкараш микробуса през тях!

— Направих го… — изхриптя Джордан — …заради директора. — В гласа на момчето се долавяше непокорство и твърдост. — Те убиха директора. Те и техният Разръфан човек. Те и техният тъп ректор на Харвард. Исках да си платят… Исках той да си плати.

— Защо се забави толкова? — възкликна Дениз. — Умряхме от притеснение!

— Те са невъобразимо много — изпъшка Джордан. — Може би стотици. И това, което се случва с тях… се развива със страшно бързи темпове. Блуждаят безцелно, трябваше непрекъснато да променям курса. Когато най-накрая се добрах до микробуса… — Момчето се засмя хрипкаво — …двигателят отказа да запали! Представяте ли си? Завъртам ключа и чувам само изщракване. Пак го завъртам и нищо! Направо щях да се побъркам от ужас, но не се поддадох на паниката, защото знаех, че директорът ще се разочарова…

— Ох, Джорди… — промълви Том.

— И знаете ли какво се оказа? Трябваше да закопчая загубения предпазен колан. Тъпият микробус не може да тръгне, ако шофьорът не е сложил колана си! Съжалявам, че се забавих толкова, но ето — вече съм тук.

— Да предположим ли, че багажното отделение не е празно? — попита Дан.

— Не е, мамка му! Пълно е с някакви неща, които приличат на червени тухлички. Цяла купчина са, а най-отгоре има мобилен телефон. — Гласът на Джордан вече се беше нормализирал. — Рей го е прикрепил с ластик към две тухлички. Самият апарат има нещо като порт за свързване с факс или компютър, и към него е скачен кабел. Този кабел е напъхан между тухлите и бас държа, че води до детонатора в средата на купчината. — Момчето си пое дълбоко дъх. — Телефонът е включен и на дисплея има чертички. Три чертички.

Клей кимна. Беше се оказал прав. Предполагаше се, че Кашуок е зона без покритие отвъд страничния път, водещ към изложението. Фоните бяха изтръгнали тази информация от съзнанията на нормитата и я бяха използвали за своите цели. Надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ се бяха разпространили като чума. Ала пробвал ли беше някой от тях да се обади по мобилен телефон на територията на изложението? Естествено, че не. Защо да го правят? Когато си телепат, нямаш нужда от телефон. А когато си и част от рояка — част от единното цяло, телефоните ставаха още по-ненужни, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

Само че клетъчните телефони работеха на тази забутана на майната си педя земя. И защо? Защото общите работници от цирка бяха монтирали тук клетка от мобилната мрежа, ето защо. През двайсет и първи век цирковите работници — също като роудитата, съпътстващи турнетата на рокбандите, не можеха без клетъчни телефони, особено в изолираните райони, където не бе прокарана кабелна телекомуникационна мрежа. Да, но наблизо нямаше клетка, посредством която да се ретранслират сигналите на мобилните апарати. За работниците не беше проблем да си изпиратстват необходимия софтуер и да го инсталират, където им е нужен. Незаконно ли бе това? Разбира се, но по-важното в случая беше, че системата действаше, и трите чертички, които бе видял Джордан на дисплея на апарата, задигнат от Рей от каменоломната в Рьрливил, бяха недвусмислено доказателство, че продължаваше да действа. Що се отнася до самата предавателна клетка, цирковите работници я бяха монтирали на най-високата точка на изложението. Което означаваше, че…

Клетката бе инсталирана на върха на парашутната кула.

12

Дан тичешком прекоси просторното хале, скочи върху прекатурения автомат за закуски, погледна през прозореца и докладва:

— Строили са се в три редици около микробуса. И в четири редици пред фаровете. Сякаш си мислят, че вътре се крие някаква прочута поп-звезда. Онези, върху които са стъпили, би трябвало да са премазани. — Той погледна Клей и посочи очуканата моторола в ръката му. — Ако ще го използваш, то предлагам да го направиш още сега, преди някой от тях да реши да седне зад волана и да подкара микробуса.

— Щях да изключа двигателя, но тогава щяха да изгаснат и фаровете — обясни Джордан. — Трябваше да светят, за да се ориентирам накъде вървя.

— Всичко е наред, Джордан — успокои го художникът. — Няма лошо. Ей-сега ще…

В предния джоб на дънките, откъдето бе извадил апарата, нямаше нищо. Листчето с телефонния номер бе изчезнало.

13

Клей и Том запълзяха по пода, докато Дан остана върху автомата за закуски и докладваше за развоя на събитията около микробуса. Тъкмо обявяваше, че първият от бродещите фони вече се е качил, Дениз извика:

— Стига! МЛЪКВАЙ!

Всички вдигнаха глави и я изгледаха. Стомахът на Клей се беше свил на топка, в гърлото му се бе загнездила огромна пулсираща буца. Не можеше да повярва, че е способен на подобна небрежност. „Рей умря заради това, тъпо говедо такова! — крещеше му въображаем глас. — Умря заради това, а ти го изгуби!“

Дениз затвори очи, наведе глава, сключи длани и изрече:

— Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!

— Какво, по дяволите, правиш? — смая се Дан Хартуик.

— Отправям молитва към Свети Антоний — отвърна спокойно жената. — Научих я в църковното училище. Винаги действа.

— Айде, моля ти се! — изсумтя ядосано Том.

Дениз не му обърна внимание и се обърна към Клей:

— Не е на пода, нали?

— Мисля, че не е.

— Още двама се качиха в микробуса — доложи Дан. — Мигачите се включиха. Значи някой е седнал зад…

— Млъкни! — сопна се тя и отново се обърна към художника. Все още говореше спокойно:

— Ако си го изгубил в микробуса или някъде навън, значи този номер е изгубен завинаги, нали?

— Да — въздъхна тежко Клей.

— Знаем, че не е там.

— Защо? — учуди се художникът.

— Защото Бог не би го позволил.

— Мисля, че… главата ми ще експлодира — изрече Том със странно безразличие. Жената подмина и неговите думи.

— Значи остава да ти задам още само един въпрос. Кой джоб все още не си проверил?

— Проверих всички… — започна Клей и внезапно млъкна. Без да откъсва взор от очите на Дениз, провери малкото джобче, зашито в големия преден джоб на дънките му. Листчето беше там. Той не помнеше да го е пъхал на това място, но важното беше, че не е загубено. Извади го с треперещи пръсти. На смачканата хартийка мъртвият им приятел бе надраскал с разкривения си почерк телефонния номер на другия мобилен телефон: 207-919-9811. — Да благодариш на Свети Антоний от мое име — каза Клей.

— Ако успеем — рече Дениз, — ще помоля Свети Антоний да благодари на самия Господ-Бог.

— Дени? — обади се Том. — Благодари Му и от мое име.

14

Четиримата седнаха един до друг и се облегнаха на армираните двойни врати, разчитайки, че ще ги предпазят от взрива. Джордан се бе притаил от другата страна на сградата под прозореца, през който бе излязъл.

— Какво ще правим, ако взривът не пробие стената? — попита Том.

— Ще измислим нещо — отвърна Клей.

— Ами ако бомбата на Рей не се задейства? — обади се скептикът Дан.

— Отстъпваме и прилагаме изненадваща контраатака — заяви Дениз.

— Хайде, Клей. Не чакай да ти пуснат специална мелодия.

Художникът отвори капачето на телефона, погледна тъмния дисплей и с горчивина осъзна, че е трябвало да провери дали батерията на този апарат е в добро състояние, преди да изпрати Джордан на самоубийствената мисия. Никой не се бе сетил за това. Тъпо. Почти толкова тъпо като да напъхаш листчето с номера в малкото джобче на дънките си. Натисна бутона за включване и моторолата избибка тихичко. За момент не се случи нищо, после дисплеят светна и се появиха три чертички. Клей набра номера, след което палецът му се плъзна върху бутона с надпис „CALL“.

— Джордан, готов ли си?

— Да!

— А вие? — обърна се Клей към хората до него.

— Просто го направи, преди да получа инфаркт — изстена Том.

В съзнанието на художника изникна образ, кошмарен със своята яснота — Джони-Джий лежи точно под натъпкания с експлозиви микробус. Лежи по гръб, очите му са отворени, а ръцете му са скръстени на гърдите на любимата му фланелка на „Ред Сокс“. Лежи и слуша класическа музика, докато съзнанието му се препрограмира по някакъв странен и нов начин. Побърза да прогони този образ от съзнанието си.

— Тони, Тони, тук ела — промърмори, без сам да знае защо, и натисна бутона, който щеше да свърже апарата в ръката му с мобилния телефон в багажното отделение на микробуса.

Успя да преброи „Двайсет и едно, двайсет и две“, преди целият свят извън изложбената палата „Кашуокамак“ да изригне във въздуха, заглушавайки адажиото на Томазо Албинони с чудовищния рев на експлозията си. Прозорчетата по фасадата на халето се пръснаха на парчета и през тях нахлу ослепителна пурпурна светлина, цялата южна част на сградата се срути сред градушка от дъски и счупени стъкла, и вихрушки от слама. Вратите, на които се бяха облегнали, сякаш се огънаха навътре. Дениз се хвана за корема, сякаш да защити нероденото си бебе. Нощта бе прорязана от пронизителни писъци на невъобразима агония, които се врязаха в мозъка на Клей като циркуляр. После изведнъж всичко утихна, ала писъците в ушите му не заглъхнаха. Помисли си, че така пищят хората, когато ги пържат в преизподнята. Нещо тежко тупна на пода и земята потрепери. Клей хвана Дениз под мишниците и я изправи на крака. Тя го изгледа недоумяващо, сякаш бе забравила кой е.

— Хайде! — изкрещя художникът, но не можа да чуе собствения си глас. Сякаш ушите му бяха пълни с памук. — Да се махаме!

Том вече се бе изправил. Дан понечи да се надигне, но залитна назад, но при следващия опит се задържа на краката си. Сграбчи ръката на Том, а Том хвана тази на Дениз. Хванати ръка за ръка, тримата поеха към зейналия отвор в другия край на халето. Там намериха Джордан, който стоеше до копа горящо сено и се взираше в онова, което бе предизвикано от телефонното обаждане на Клей.

15

Гигантският крак, който сякаш бе настъпил покрива на изложбената палата, се оказа голям къс от микробуса. Дървените плоскости горяха. Зад купчините запалено сено се виждаха две преобърнати седалки, които също горяха. Стоманените им рамки бяха начупени като спагети. От небето валеше град от части от облекло — ризи, шапки, панталони, шорти, анцузи и сутиени. Сеното, натрупано около сградата, за да я изолира, скоро щеше да се превърне в огнен крепостен ров; измъкваха, се точно навреме.

Малки огньове осейваха обширната площ, където навремето се провеждаха концертите, танцовите забави и спортните състезания, ала явно експлозията бе запратила по-далеч отломките от микробуса. Клей видя пламъци, увенчали върхарите на дърветата в далечината. Къщата на ужасите също гореше, отгоре на парашутната кула димеше човешки торс, който стърчеше от металния скелет като жилава хапка, заседнала между зъбите на чудовищен колос.

Самият рояк се бе превърнал в кървава маса от мъртви и умиращи фони. Телепатичните им способности бяха изчезнали (макар че от внезапните изблици на пси-енергия го побиваха тръпки и косата му настръхваше); все още живите надаваха страховити писъци, които огласяха нощта. Дори и да можеше да си представи последствията от телефонното си обаждане, Клей бе абсолютно сигурен, че не би променил решението си, ала реалните измерения на случилото се бяха невъобразими.

Пурпурното сияние на кладите бе достатъчно силно, за да им разбули повече, отколкото имаха желание да видят. Навред се валяха разчленени, осакатени и обезглавени тела, плуващи в езера от кръв, ала разпилените обувки и дрехи изглеждаха още по-зловещо, сякаш експлозията бе толкова мощна, че бе изпарила притежателите им. Някакъв мъж вървеше към тях и притискаше с две ръце разкъсаното си гърло, сякаш можеше да спре кръвта, която бликаше измежду сплетените му пръсти (тя изглеждаше оранжева на светлината от пламтящия покрив на халето), а синкавите му черва надничаха като любопитни змийчета от зейналата дупка в корема му. Очите му бяха разширени и изцъклени, когато премина край тях, част от вътрешностите му се изсипаха на земята.

Джордан каза нещо, но Клей не го чу заради писъците, стенанията и пращенето на пожара, ето защо се приведе към момчето.

— Нямахме друг избор — трябваше да го сторим — повтори Джордан, взирайки се в обезглавените трупове на мъж, жена и нечий торс, който бе тъй жестоко разкъсан, че приличаше на кану от плът, пълно с кръв. Зад него две от автобусните седалки притискаха горящите трупове на две старици, които бяха издъхнали прегърнати. — Трябваше да го направим, нямахме друг избор. Нямахме друг избор.

— Точно така, миличък, сега притисни лице до рамото ми и ще вървим така — рече Клей и хлапето моментално се подчини.

Заобиколиха откритата площ — доскоро покрита с килим от фони, и се насочиха към онова, което щеше да представлява увеселителен парк, ако Сигналът не беше променил света завинаги. Докато вървяха, изложбената палата зад гърба им лумна по-ярко, хвърляйки още повече светлина върху апокалиптичния пейзаж. Тъмни силуети на хора — повечето голи, защото дрехите им бяха изгорели, се тътреха и залитаха сред кървавото меле. Клей не можеше да определи точния им брой — малкото, покрай които минаха, не им обърнаха внимание; вървяха или към алеята, или към горите на запад от изложението, където най-вероятно щяха да загинат, освен, ако не успееха да възстановят, някаква част от колективното си съзнание. Не мислеше, че ще успеят. Отчасти заради вируса, ала най-вече заради решението на Джордан да закара микробуса в средата на множеството, с което бе постигнал максимален ефект от взрива… също както бяха направили с газовите цистерни. „Ако надушат, че всичко това започна от един старец… — помисли си Клей. — Как обаче биха могли?“

Стигнаха до поляната, където някога цирковите работници паркираха камионите и фургоните. Тук земята бе осеяна с електрически кабели, преплетени като змии, а пространството между фургоните бе пълно с вещите на семействата, живели на това място — барбекюта, газови скари, шезлонги, един хамак и дори малка пералня, пълна с дрехи, които сигурно стояха там поне от две седмици.

— Да потърсим превозно средство с ключове на таблото и да се махаме от тук — предложи Дан. — Изчистили са страничния път и бас ловя, че ако сме внимателни, ще можем да стигнем на север по Шосе № 160, докъдето си искаме. — Той посочи с ръка. — Нататък почти всичко е без-пок.

Клей си бе набелязал един камион с надпис „Бояджийски и водопроводни услуги“. Изпробва вратата на товарното отделение и тя се отвори. Вътре бе пълно с кашони от мляко, повечето, от които бяха натъпкани с всевъзможни водопроводни приспособления, но в един от тях най-накрая намери онова, което търсеше — спрейове с боя. Взе четири, като преди това провери дали са пълни.

— За какво са ти? — учуди се Том.

— Ще ти обясня по-късно.

— Да се махаме, люля ви! — изохка Дениз. — Не издържам повече. Панталоните ми са изцапани с кръв! — изплака.

Излязоха на алеята между голямата въртележка и недовършеното детско влакче „Чарли Пуф-Паф“.

— Вижте! — посочи Том.

— О… мили… Боже — промълви Дан.

Върху шпила, с който завършваше островърхият покрив на будката за билети, бяха провесени останките от овъглен и димящ червен пуловер — от онези, които някои наричат суичъри. По средата му зееше голяма дупка — най-вероятно следствие от някоя отломка от микробуса, — а около нея разрастваше кърваво петно. Преди кръвта да е покрила целия надпис, Клей различи три букви — „ХАР“ — последната шега на Разръфания.

16

— Като гледам размерите на тази дупка, най-вероятно нашият „приятел“ е претърпял сърдечна операция без упойка — промърмори Дениз. — Тъй че като ви писне да зяпате…

— В южния край на алеята има още един паркинг — рече Том. — Там видях хубави коли. Лъскави едни такива, като за баровци. Може и да ни излезе късметът.

Наистина извадиха късмет, макар и не с „баровска“ кола — пред няколко лъскави лимузини бе паркирано малко бусче с надпис „ЕКСПЕРТИ ПО ПРЕЧИСТВАНЕ НА ВОДАТА“. Шофьорът беше оставил ключовете на таблото. Клей седна зад волана и включи двигателя, отдалечавайки се от пожара, клането и писъците. Гледаше да шофира бавно и предпазливо по страничния път, който ги отведе до голямата табела с щастливото семейство, чиито членове едва ли вече бяха между живите (ако изобщо бяха съществували някога). Там спря буса и дръпна ръчната спирачка:

— От тук нататък някой от вас трябва да поеме волана.

— Защо? — попита Джордан, но тонът му подсказваше, че знае отговора.

— Защото тук се разделяме — въздъхна Клей.

— Не!

— Да. Отивам да търся момчето си.

— Най-вероятно Джони е мъртъв — каза Том и преглътна. — Не съм безчувствен, просто реалистично погледнато…

— Знам това. Знам и че има вероятност, макар и малка, още да е жив. И ти го знаеш. Джордан каза, че блуждаели безцелно…

— Клей… миличък… — започна Дениз, — дори да е още жив, може половината му глава да е отнесена от взрива… Не искам да бъда гадна, но съм права. Той кимна:

— Така е, Дениз, но също така може и да се е измъкнал по-рано, докато сме били заключени, и да е поел по шосето към Гьрливил. Неколцина са успели да стигнат до там — нали ги видях… Видях и други на самия път. Ти също ги видя.

— Не може да се спори с човек на изкуството, нали? — въздъхна Том.

— Не може — кимна Клей, — но слезте с Джордан да ви кажа нещо, става ли? От гърдите на нисичкия мъж се отрони втора въздишка:

— Защо не?

17

Докато Клей, Том и Джордан си говореха край малкия бус, неколцина фони, които изглеждаха като замаяни, минаха край тях. Тримата не им обърнаха внимание, фоните не ги удостоиха с поглед. На североизток хоризонтът пламтеше в оранжево-червено — от изложбената палата „Кашуокамак“ пламъците бяха пропълзели в гората.

— Този път няма да се сбогуваме — тържествено каза Клей, понеже не искаше да вижда сълзи в очите на Джордан, — защото ще се видим пак. Вземи, Том — добави и му издаде мобилния телефон, с който бе задействал детонацията. — От тук поемате на север, нали? От време на време проверявай чертичките на екрана. Ако се натъкнете на спринтьорски капани, зарежете буса и повървете пеш, докато пътят се прочисти, след което си намерете друга кола или камион. Сигурно ще получиш обхват в района около Рейнджли — с гребните спортове през лятото, лов през есента и ски през зимата едва ли са останали без мобилна клетка, но оттатък Рейнджли няма да има задръствания и ще бъдете в безопасност.

— Вече няма опасност — изхлипа Джордан и избърса сълзите си.

Художникът кимна.

— Сигурно си прав. Както и да е, вярвам, че ще прецените добре ситуацията. Когато се отдалечите на сто и петдесет километра северно от Рейнджли, намерете някаква хижа или вила, заредете се с провизии и прекарайте там зимата. Знаете каква е зимата по тези места, нали?

— Ако съзнанието на рояка се разпадне и членовете му не мигрират, почти всички ще измрат — каза Том. — Поне тези в северните щати, де.

— И аз съм на същото мнение. Сложил съм спрейовете под таблото на буса. На всеки трийсетина километра с големи букви пишете „Т-Д-Д“ на пътя. Разбрахте ли?

— Т-Д-Д — повтори Джордан. — За Том, Джордан, Дан и Дениз.

— Точно така. Гледайте буквите да са колкото се може по-големи, и рисувайте стрелка, ако поемете по друго шосе. Ако тръгнете по черен път, пишете по дърветата, винаги от дясната страна. Там ще търся знаците ви. Дотук ясно ли е?

— Винаги вдясно — кимна Том. — Ела с нас, Клей. Моля те.

— Не настоявай, и без това ми е кофти. Всеки път, когато се наложи да изоставите някое превозно средство, зарежете го по средата на пътя и напишете отгоре му т-д-д.

— Добре — каза момчето. — Гледай да ни намериш.

— Ще ви намеря. Известно време светът ще бъде едно доста опасно място, но не колкото беше. Джордан, ще те питам нещо.

— Казвай.

— Ако намеря Джони и най-лошото, което му се е случило, е трансформация през някой от онези пунктове, какво да сторя?

Хлапето зяпна.

— Откъде да знам? Господи, Клей! Искам да кажа… Господи!

— Нали каза, че се препрограмират…

— Беше само предположение!

Ала художникът знаеше, че е нещо повече. Нещо много повече. Освен това знаеше, че Джордан е изтощен и уплашен. Приклекна до него и го хвана за ръката.

— Не се притеснявай. Не може да стане по-зле, нали? Бог ми е свидетел, че не може.

— Клей, аз… — Хлапето погледна Том. — Хората не са като компютрите, Том! Кажи му!

— Но компютрите са като хората, нали? — отбеляза очилатият. — Защото сме ги създали въз основа на знанията си. Оказа се прав за препрограмирането, както и за червея. Тогава защо не му кажеш какво мислиш? Той и без това няма да намери хлапето си. А ако го намери… — Том вдигна рамене. — Клей сам го каза. Колко по-лошо може да стане?

Момчето прехапа долната си устна и се замисли. Изглеждаше капнало от умора, ризата му бе изцапана с кръв.

— Момчета, идвате ли? — провикна се Дан.

— След минутка! — отвърна му Том и се обърна към хлапето: — Джордан?

Хлапето обаче продължи да мълчи. Най-накрая вдигна поглед към Клей и промълви:

— Ще ти трябва друг мобилен телефон. Занеси го на място, където има покритие, и…