Измамена

Тридесета глава

Лицето ми пламна от смущение и се измъкнах от обятията на Хийт. Стиви Рей стоеше в началото на тунела, само на няколко метра от нас. По бузите й се стичаха сълзи и лицето й беше изкривено от отчаяние.

— Убий ме! — повтори тя през сълзи.

— Не!

Поклатих глава и пристъпих към нея, но тя се отдръпна и протегна ръце, сякаш да се предпази. Спрях и преглътнах няколко въздишки.

— Върни се в «Дома на нощта» с мен. Ще намерим решение, всичко ще е наред, Стиви Рей, обещавам ти. Важното е, че си жива.

Тя поклати глава.

— Аз не съм жива и не мога да се върна.

— Разбира се, че си. Говориш, ходиш…

— Аз вече не съм себе си. Аз умрях и част от мен… най-добрата част от мен, също умря. Точно както стана и с всички тях.

— Ти не си като тях — заявих решително.

— Повече приличам на тях, отколкото на теб. — Тя отмести поглед от мен към Хийт, който стоеше мълчаливо. — Дори няма да повярваш какви ужасни неща ми минават през главата. Мога да го убия, без да се замисля дори за секунда. Вече щях да съм го направила, ако кръвта му не беше променена заради Отпечатването.

— А може би не те е спряло само това. Може би не си го убила, защото не си искала.

Тя отново ме погледна в очите.

— Не. Исках. И все още искам.

— А останалите убиха Крис и Брад — каза Хийт. — И вината за това беше моя.

— Хийт, не е сега моментът…

— Не, трябва да ти призная, Зоуи. Тези изчадия хванаха Крис и Брад, защото се мотаеха около «Дома на нощта» Вината е моя, бях им казал колко готина си станала. — Той ме погледна извинително. — Съжалявам, Зо. — После изражението му стана безмилостно. — Трябва да я убиеш. Трябва да ги убиеш до един. Докато те съществуват, много хора са в опасност.

— Той е прав — каза Стиви Рей.

— И как убиването ще реши проблема? Нали ще дойдат още като вас? — Скъсих дистанцията между мен и Стиви Рей. Тя понечи да се отдръпне, но думите ми я спряха: — Как се случи това? Кой го направи?

Лицето й се изкриви от болка.

— Не знам как. Знам само кой.

— Кой беше?

Тя отвори уста да ми отговори, но бързо се сви на пода.

— Тя идва!

— Кой, какво… — попитах аз и клекнах до нея.

— Изчезвайте! Бързо. Може би все още имате време да се спасите. — Стиви Рей хвана ръката ми. Кожата й беше студена, но ме стискаше здраво. — Тя ще те убие, ако те види тук. И двама ви. Знаеш твърде много. Може би ще те убие при всички положения, но ще й е по-трудно, ако се върнеш в «Дома на нощта»

— Стиви Рей, за кого говориш?

— За Неферет.

Името отекна в мен и въпреки че поклатих глава невярващо, дълбоко в себе си усещах, че е истина.

— Неферет ви причини това? На всички?

— Да. Сега се спасявайте по-бързо.

Усещах ужаса й и знаех, че е права. Ако не тръгнехме веднага, щяхме да умрем.

— Няма да се откажа от теб, Стиви Рей! Използвай елемента си. Все още си свързана със земята, усещам го. Така че използвай това и поддържай силата си. Ще се върна за теб и ще се справим някак, всичко ще бъде наред. Обещавам ти!

После я прегърнах силно и след кратко колебание тя също ме прегърна.

— Да тръгваме, Хийт.

Хванах го за ръка, за да мога да го водя през тъмния тунел. Светлината от дланта ми беше изгаснала, когато призовах земята, и вече не можех да я запаля отново. А и би могла да доведе Неферет право при нас. Когато излизахме от тунела, чух шепота на Стиви Рей:

— Моля те, не ме забравяй…

Побягнахме с всички сили. Вълната от енергия, която получих от кръвта на Хийт, не ме държа дълго и когато излязохме от металната решетка, бях готова да припадна на място от изтощение. Хийт забърза по стълбата, но аз го спрях. Задъхана и запъхтяна, извадих от джоба мобилния си телефон и визитката на детектив Маркс.

— Ще ме послушаш най-после значи! — ухили се Хийт, а аз му направих знак да мълчи.

— Маркс на телефона — плътният глас отговори още на второто позвъняване.

— Детектив Маркс, обажда се Зоуи Редбърд. Имам само секунда и трябва да бягам. Намерих Хийт. Ние сме в подземието на изоставеното депо и се нуждаем от помощ.

— Дръжте се, идвам веднага!

Отгоре се чу някакъв шум и побързах да затворя телефона. Притиснах пръст към устните си, когато Хийт понечи да каже нещо. Той ме прегърна силно и се постарахме да дишаме максимално безшумно.

Тогава чух гукане на гълъб и пляскане с криле.

— Мисля, че е просто птица, ще отида да погледна — прошепна Хийт.

Бях прекалено изтощена, за да споря с него, а и Маркс вече идваше насам. Да не говорим, че ми беше писнало от гадния, влажен тунел.

— Внимавай — прошепнах му в отговор.

Хийт кимна и стисна рамото ми, а после бавно се качи по стълбата. След малко се върна обратно и ми подаде ръка да се кача и аз.

— Беше гълъб. Хайде.

Изкачих се при него и той ме издърпа в мазето. Останахме в ъгъла до решетката няколко минути и се ослушахме.

— Хайде да излезем навън и да почакаме Маркс там — прошепнах аз.

Хийт вече започваше да трепери и си спомних за одеялото, което Афродита ме накара да взема. А и предпочитах да съм навън, отколкото в това противно мазе.

— И на мен не ми харесва тук долу. Прилича на гробница — каза Хийт тихо, а зъбите му тракаха.

Ръка за ръка се отправихме към изхода. Вече бяхме до металната врата, когато дочух в далечината полицейска сирена. Тялото ми започна да се отпуска и неприятната скованост изчезна. Изведнъж гласът на Неферет се дочу от сенките:

— Трябваше да се досетя, че ще си тук!

Хийт подскочи от изненада, а аз стиснах ръката му по-здраво. Когато се обърнах към нея, бях максимално концентрирана и усещах силата на елементите във въздуха около себе си. Поех си дълбоко въздух и изпразних ума си от всякакви мисли.

— О, Неферет! Толкова се радвам, че дойде. — Стиснах още веднъж ръката на Хийт, преди да го пусна. После се хвърлих, ридаейки, в прегръдките на Висшата жрица. — Как ме намери? Детектив Маркс ли ти се обади?

Забелязах колебанието в очите й, докато се освобождаваше от прегръдката ми.

— Детектив Маркс?

— Да. — Правех всичко възможно, за да изглеждам облекчена от нейното пристигане. — Той ще дойде всеки момент. — Звукът на сирените се чуваше все по-близо и вече можех да определя, че колите са няколко. — Благодаря ти, че ме намери! — възкликнах аз. — Беше толкова страшно! Вече си мислех, че онзи луд бездомник ще ни убие!

Върнах се обратно при Хийт и го хванах за ръка. Той гледаше Неферет като в шок. Досетих се, че може би си спомня моменти от онази нощ, в която видя Висшата жрица — нощта, в която духовете на вампирите едва не го убиха. Надявах се съзнанието му да е толкова объркано, че Неферет да не разчете мислите му.

Чуха се звуци от затръшване на врати, а после — от тежки стъпки, бягащи през снега.

— Зоуи, Хийт…

Неферет се доближи бавно към нас. Вдигна ръцете си, които светеха със странна червена светлина, която ми напомни за очите на неживите. Преди да побягна или да изпищя, или дори да си поема дъх, тя хвана раменете ни. Усетих как Хийт се вкочани и болка пробяга през тялото ми. Изведнъж коленете ми се вдървиха и щях да падна, ако ръката й не ме стискаше за рамото като менгеме.

— Няма да си спомняте нищо!

Думите отекнаха в агонизиращото ми съзнание, а след това настъпи мрак.