Седемнадесета глава

Все още бях разтърсена, объркана и стомахът ме болеше, когато стигнах до общежитието. В общата стая имаше няколко групи момичета, които гледаха телевизия. Настаних се до Стиви Рей, Деймиън и Близначките и започнах да милвам Нала в ръцете си. Стиви Рей не забеляза, че съм необичайно мълчалива. Беше прекалено заета да ми разказва за хода на битката със снежни топки, която след вечеря преминала в истинска война, докато някой не уцелил по невнимание прозореца на Дракона. А той не е вампир, когото си струва да ядосваш.

— Дракона сложи край на войната — заливаше се от смях Стиви Рей. — Но дотогава беше много забавно.

— Да, Зи. Изпусна феноменална битка — каза Ерин.

— Направо смачкахме Деймиън и гаджето му — допълни въодушевено Шоуни.

— Той не ми е гадже! — възрази Деймиън, но усмивката му добавяше едно недоизказано «все още»

— Както… — започна Шоуни.

— … и да е — довърши Ерин.

— Аз го намирам за готин — включи се Стиви Рей.

— И аз — отвърна Деймиън и се изчерви.

— А ти какво мислиш, Зоуи? — попита ме Стиви Рей.

Примигах неразбиращо срещу нея. Имах чувството, че съм попаднала в тайфун, а всички останали около мен се наслаждават на хубавото време.

— Всичко наред ли е, Зоуи? — попита Деймиън.

— Деймиън, можеш ли да ми донесеш малко евкалипт? — казах най-неочаквано.

— Евкалипт?

— Да, малко връхчета и листа — кимнах аз. — Ще са ми необходими за утре по време на ритуала.

— Няма проблем — отвърна той и ме погледна учудено.

— Подготви ли всичко за ритуала? — поинтересува се Стиви Рей.

— Така ми се струва. — Замълчах и си поех дълбоко дъх. После срещнах въпросителния поглед на Деймиън. — Имало ли е някога случай на ученик, който е починал, после да е бил видян жив?

За щастие той не ме попита дали не съм си загубила ума. Но Стиви Рей и Близначките ме гледаха така, сякаш току-що съм съобщила, че смятам да участвам в публичен стриптийз. Обърнах се към Деймиън. Всички знаем, че той е много прилежен в ученето и помни страшно много подробности. Ако някой знаеше отговора на странния ми въпрос, то това бе той.

— Ако тялото на някой ученик започне да отхвърля Промяната, няма връщане назад. Така пише във всички книги, това ни каза и Неферет. — Никога не го бях чувала да говори с толкова сериозен тон. Какво има, Зоуи?

— Моля те, моля те, моля те, кажи ми, че не ти е лошо — извика Стиви Рей.

— Не, не е нищо такова. Добре съм, заклевам се.

— Тогава какво става? — попита Шоуни.

— Изкара ни ангелите — каза Ерин.

— Не исках. Е, добре. И без това всичко е много странно, но мисля, че видях онзи Елиът.

— Моля?

— Какво? — възкликнаха Близначките едновременно.

— Не разбирам — намеси се Деймиън. — Елиът умря прели месец.

Очите на Стиви Рей изведнъж се разшириха.

— Като Елизабет! — И преди да реагирам, тя изрече на един дъх: — Миналия месец Зоуи видя духа на Елизабет до източната стена, но не ви казахме нищо, за да не ви плашим.

Отворих уста, за да им разкажа за Елиът… и Неферет. И я затворих. Осъзнах, че не мога да споделя нищо за Неферет. Вампирите имат много силна интуиция, което в най-голяма степен важи за Висшата жрица. Тя буквално може да чете мисли. Не мога да допусна приятелите ми да се разхождат из училището и Неферет да разбере от уплашените им мисли, че съм я видяла с Елиът. Ще се наложи да запазя за себе си това, което видях днес.

— Зоуи! — Стиви Рей сложи ръка на рамото ми. — Можеш да ни кажеш.

Усмихнах й се и ми се искаше с цялото си сърце да можех наистина да им разкажа.

— Мисля, че миналия месец видях призрака на Елизабет, а тази нощ видях Елиът — казах най-после.

Деймиън се намръщи:

— Щом си видяла духове, защо ме питаш за съживяване след отхвърляне на Промяната?

Погледнах приятеля си в очите и го излъгах най-хладнокръвно:

— Защото в това ми беше по-лесно да повярвам. Или поне така ми се струваше, преди да го кажа. Сега като го казвам, звучи налудничаво.

— Ако видя призрак, тотално ще изкукуригам — намеси се Шоуни, а Ерин веднага се съгласи с нея.

— Както с Елизабет ли беше? — попита Стиви Рей.

Поне за това не се налагаше да лъжа.

— Не. Той изглеждаше някак по-реален. Но и двамата ги видях на едно и също място — около източната стена. И на двамата очите им светеха в червено.

Шоуни потръпна.

— Няма да припарвам до тази стена, в това съм сигурна — каза Ерин.

Деймиън стоеше замислен като някой професор и почесваше брадичката си. После заключи:

— Зоуи, може би имаш още някоя дарба. Например да виждаш мъртвите новаци.

И аз щях да си помисля същото, ако не бях видяла «призракът» на Елиът да пие от кръвта на ментора ми. Все пак това беше добра теория.

— Да, може би си прав.

— Уф, надявам се да не е така! — каза Стиви Рей.

— И аз, но все пак, Деймиън, би ли проверил дали се споменава нещо такова в учебниците?

— Разбира се. Освен това ще проверя за препратки към духове на новаци.

— Благодаря ти. Оценявам го.

— Да ти кажа, имам спомен, че съм чел нещо в старогръцката история за духове на вампири, които неуморно дебнели из гробниците…

Изключих от ума си лекцията на Деймиън за древните гърци и бях доволна, че Стиви Рей и Близначките я слушат с интерес, без да разпитват мен. Не ми беше никак приятно, че трябва да ги лъжа, още повече, че самата аз исках да им разкажа всичко. Това, което видях, направо ме ужаси. Как, по дяволите, ще погледна сега Неферет в очите?

Нала потърка главата си в бузата ми още малко, накрая се успокои и легна в скута ми. Загледах се в телевизора, докато Деймиън разказваше ли, разказваше за духовете. Изведнъж осъзнах какво виждам и извиках рязко на Стиви Рей да ми подаде дистанционното. Нала се стресна, подскочи и измяука ядосано, но нямах време да я успокоявам, просто включих звука.

Даваха преглед на водещите новини от вечерната емисия.


Тялото на второто момче от отбора на «Съюза» Брад Хиджънс беше намерено от охраната на музея «Филбрук» в потока, който тече под сградата. Причината за смъртта не е официално оповестена, но според нашите източници става дума за загуба на кръв, причинена от множество разкъсвания…


— Не… — усетих, че треперя, а ушите ми бучаха.

— Това е потокът, който преминахме, когато отивахме към музея «Филбрук» за ритуала в нощта на Самхайн — спомни си Стиви Рей.

— Само през една улица оттук е — каза Шоуни.

— «Дъщерите на мрака» се измъкват през пролуката в източната стена най-редовно за ритуалите си — каза Ерин.

Тогава Деймиън изрече това, което всички си мислехме.

— Някой се опитва да натопи вампирите, че убиват човешки младежи.

— А може би наистина ги убиват? — изпуснах мислите си гласно и веднага съжалих.

— Защо го казваш, Зоуи? — Стиви Рей изглеждаше наистина шокирана.

— Аз… аз… не знам. Всъщност не го мисля — смънках.

— Изтрещяла си, това е — намеси се Ерин.

— Естествено, познавала си и двете момчета — каза Шоуни. — А и за капак на всичко това днес си се натъкнала на призрак.

Деймиън ме изучаваше внимателно.

— Имаше ли някакво предчувствие за Брад, преди да съобщят, че е мъртъв?

— Да… Не… — Въздъхнах. — Знаех, че е мъртъв, още щом чух, че е изчезнал.

— А дали си усетила и нещо по-специално?

Сякаш въпросът на Деймиън изкопчи от паметта ми думите на Неферет, които преди малко подслушах.

… прекалено опасно… не ти се полага повече… не е сега моментът… не разбираш от тези неща и няма да ме разпитваш…

Побиха ме тръпки, които нямаха нищо общо със студа навън.

— Нищо по-специално нямаше. Трябва да се прибера в стаята си — казах внезапно, без да мога да погледна когото и да било от тях в очите. Мразех да лъжа и се съмнявам, че щях да удържа, ако останех с тях още дълго. — Трябва да си довърша заклинанията за ритуала оправдах се неуверено. — А и почти не съм спала последната нощ. Ужасно съм уморена.

— Няма проблем, разбираме те — каза Деймиън.

Всички бяха толкова притеснени за мен, че не смеех да ги погледна. Благодарих им и тръгнах да се качвам нагоре. Бях преполовила стълбите, когато Стиви Рей ме настигна.

— Имаш ли нещо против и аз да дойда? Ужасно ме боли глава и много ми се спи. Няма да ти преча, ако ще учиш или нещо такова.

— Естествено, че няма проблем.

Погледнах я внимателно. Изглеждаше много пребледняла. Стиви Рей беше толкова чувствителна, че макар да не познаваше Крис и Брад, тези убийства много я бяха разстроили. Като прибавим към това и разказа ми за срещата с призраци, явно горкото момиче съвсем се беше шашнало.

Сложих едната си ръка през рамото й и я притиснах към себе си, като влизахме в стаята.

— Хей, всичко ще бъде наред.

— Да, знам. Просто съм уморена — усмихна се тя, но не звучеше така жизнена както обикновено.

Не си казахме почти нищо, когато обличахме пижамите си. Нала се вмъкна в стаята, скочи на леглото ми и заспа почти толкова бързо, колкото и Стиви Рей. Това беше голямо облекчение за мен, защото не се налагаше да се преструвам, че пиша заклинанията за ритуала, които вече бях написала.

Но имаше нещо друго, което трябваше да свърша, и исках да го запазя в тайна дори от най-добрата си приятелка.

Загрузка...