Измамена

Единадесета глава

— Откъде имате това? — попита Неферет. Струваше ми се, че полага всички усилия да прикрие вълнението и гнева си.

— Беше намерено близо до тялото на Крис Форд.

Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Знаех, че лицето ми е пребледняло, а стомахът ме сви болезнено.

— Разпознавате ли огърлицата, госпожице Редбърд? — Детектив Маркс повтори въпроса си.

Преглътнах и се закашлях.

— Да, тази огърлица се носи от лидерката на «Дъщерите на мрака»

— «Дъщерите на мрака»?

— Това е организация, съставена от най-добрите ни ученици — обясни Неферет.

— И вие принадлежите към тази организация? — попита полицаят.

— Аз съм нейният лидер.

— Значи нямате нищо против да ни покажете вашата огърлица?

— Аз… аз не я нося със себе си. В стаята ми е. — Главата ми се замайваше от шока.

— Господа, обвинявате ли Зоуи в нещо? — попита Неферет. Гласът й беше тих, но от нотките на спотаен гняв в него настръхнах. По нервните погледи на полицаите се досетих, че и те се чувстват по същия начин.

— Госпожо, просто й задаваме въпроси.

— Как е починал? — Гласът ми беше тих, но отекна силно в настъпилата тишина.

— От множество разкъсвания и загуба на кръв — отвърна Маркс.

— Някой го е намушкал с нож или нещо подобно?

По новините казаха, че Крис е бил нахапан от животно, и вече знаех отговора, но се чувствах длъжна да попитам. Маркс поклати глава.

— Раните нямат нищо общо с тези от нож. Изглеждаха повече като ухапвания и одирания от животно.

— Тялото му беше почти обезкървено — допълни Мартин.

— И вие сте тук, понеже предполагате, че нападението е извършено от вампир? — попита рязко Неферет.

— Просто търсим отговорите, госпожо — отвърна Маркс.

— Тогава ви съветвам да направите алкохолен тест на момчето. Доколкото знам, се е движело в компания на алкохолици. Сигурно се е напило и е паднало в реката. Раните му може да са от удар в скалите или дори от животни. В околностите на града често се разхождат койоти.

— Разбира се, госпожо. Вече сме направили тестове. Макар че му беше останала малко кръв, тя все пак би могла да ни даде някакви отговори.

— Чудесно. Сигурна съм, че така много неща ще се изяснят. Като например, че момчето е било пияно, а много вероятно дори надрусано. Можете да намерите много по-логични причини за смъртта му от вампирско нападение. И така, приключихме разговора си, нали?

— Още един въпрос, госпожице Редбърд. Къде бяхте в четвъртък между девет и десет часа?

— Вечерта ли? — попитах.

— Да.

— Бях на училище. Тук, в клас.

Мартин ме погледна неразбиращо.

— Училище? По това време?

— Може би трябва да си научите урока, преди да разпитвате учениците ми. Часовете в «Дома на нощта» започват в осем вечерта и приключват в три през нощта. Вампирите са активни предимно нощем. — Заплашителната нотка все още се долавяше в гласа на Неферет. — Зоуи беше в час, когато е починало момчето. Сега вече приключихме ли?

— За момента приключихме със Зоуи Редбърд. — Маркс разгърна няколко страници на бележника, в който си водеше записки. — Сега трябва да говорим с Лорън Блейк.

Опитах се да запазя самообладание при споменаването на името, но почти подскочих и със сигурност се изчервих.

— Съжалявам, но Лорън замина вчера преди изгрев-слънце с частния самолет на училището. Отпътува до Източното крайбрежие, за да помага на нашите ученици в състезанието по Шекспирови монолози. Ще му предам да ви потърси, като се върне в неделя. — С тези думи Неферет отвори вратата и с красноречив жест отпрати двамата мъже.

Но Маркс се спря, преди да излезе. Все още ме гледаше. Бавно, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитна картичка.

— Ако се сетите за нещо, каквото и да е, с което ще открием кой е причинил това на Крис, обадете ми се. — После се обърна и кимна на Неферет: — Благодаря ви за отделеното време, госпожо. Ще се върнем в неделя, за да говорим с господин Блейк.

— Ще ви изпратя. — Тя ме потупа по рамото и излезе да съпроводи двамата мъже.

Аз останах насаме с обърканите си мисли. Неферет излъга. Тя прикри не само срещата ми с Хийт и как той едва не намери смъртта си в нощта на Самхайн. Тя излъга и за Лорън. Той не бе напуснал училището вчера, защото точно тогава беше на източната стена с мен.

Стиснах здраво ръцете си, за да спрат да треперят.

Не успях да си легна преди десет часа сутринта. Деймиън, Близначките и Стиви Рей искаха да им разкажа подробно за разпита, а и аз нямах нищо против. Мислех си, че като се върна отново към детайлите, може да разбера какво всъщност става. Грешах. Никой не се сети за логична причина, поради която огърлицата се е намирала до тялото на Крис. Да, проверих и моята, но тя се намираше необезпокоявана в кутията ми за бижута. Според Ерин, Шоуни и Стиви Рей именно Афродита стоеше зад подхвърлянето на огърлицата, а може би дори зад убийството. Аз и Деймиън не бяхме убедени. Вярно, че тя не понасяше хората, но не е толкова лесно да отвлечеш и да убиеш едро момче като Крис. Тя определено не се занимаваше с хора. И да, тя имаше такава огърлица, но Неферет й я взе и я даде на мен в нощта, когато ме направи лидер на нейното място.

Освен мистерията с огърлицата обсъждахме и как тази «смърдяща кучка Кайла», както Близначките я нарекоха, без съмнение е казала на полицаите, че аз съм отговорна за убийството, защото не можеше да се е побъркала от ревност. Очевидно ченгетата не разполагаха с истински заподозрени, щом се бяха домъкнали тук само заради думите на ревнива тийнейджърка. Естествено приятелите ми не знаеха нищо за историята с пиенето на кръв. Все още не бях събрала достатъчно смелост да им кажа, че пих от кръвта на Хийт. Така че им разказах същата редактирана версия, която пробутах и на полицаите. Единствените хора, които наистина знаеха какво се бе случило (освен самият Хийт и «смърдящата кучка Кайла»), бяха Неферет и Ерик. На Неферет разказах сама, а Ерик ме завари точно след края на сцената, така че всичко му беше ясно. Като стана дума за него, много ми се искаше вече да се връща. През последните дни се случиха толкова много неща, че на практика нямах време да се замисля за него и усетих липсата му едва сега, когато ми се искаше да поговоря с някого за случилото се. И този някой да не е Висшата жрица.

Неделя, напомних си, докато заспивах. Ерик ще се върне в неделя. В същия ден и Лорън щеше да се върне. (Не, не мога да мисля за това, което може би се случва между нас и че то е едно от нещата, с които бях «заета» през последните дни и отвличаше мислите ми от Ерик.) И защо, по дяволите, двамата полицаи искаха да говорят с Лорън? Никой от нас не успя да измисли евентуална причина.

Въздъхнах и опитах да се отпусна. Наистина мразя, когато трябва да спя, а не мога. Но няма как просто да изключа съзнанието си. Не само случаят с Крис и Брад се въртеше в главата ми. Съвсем скоро щеше да се наложи да звънна във ФБР и да се преструвам на терорист. Ако добавим към това и ритуала, който трябваше да ръководя, не е никак чудно, че имах главоболие.

Погледнах към часовника. Показваше десет и половина. Още четири часа и трябва да се обадя на ФБР, а после да се ослушвам за новини, свързани с инцидента, който, да се надяваме, няма да се случи. Новини очаквах и за Брад, като силно се надявах да са го намерили жив. А накрая някак щях да проведа ритуала (дано да не стана за смях).

Стиви Рей, която явно можеше да заспи и на челна стойка по време на пясъчна буря, похъркваше блажено в леглото си. Нала се беше настанила на възглавницата ми. Дори тя беше спряла да ми досажда и дишаше спокойно в котешкия си сън. За момент се притесних дали не е трябвало да я заведа да я проверят за алергии. Тя наистина кихаше доста често. Но реших, че излишно се притеснявам. Котката беше дебела като охранена пуйка. Искам да кажа, че коремът й изглеждаше като торба, в която би могла да скрие цяло стадо от бебета кенгуру. Навярно това бе причината за кихането й. Не е лесно да носиш в себе си толкова котешка храна.

Затворих очи и започнах да броя овце. Буквално. Би трябвало да проработи, нали? Представих си една голяма ливада, а на нея една кошара и цяло стадо пухкави бели овце, които прескачаха през портата една по една. След 56-ата овца номерата започнаха да ми се размиват и се появиха проблясъци на сън, в който овцете носеха червено-белите екипи на «Съюза» Имаше и овчарка, която ги пропускаше през портата. Бавно започнах да се издигам над сцената с ливадата и овцете, сякаш съм Супермен. Не виждах лицето на овчарката, но дори в гръб можех да кажа, че е висока и красива. Имаше дълга кестенява коса. Сякаш усетила, че я наблюдавам, тя се обърна към мен и зелените й очи срещнаха моите. Усмихнах се. Естествено, Неферет командваше парада даже и в съня ми. Аз й помахах, но вместо да ми отвърне, тя присви очи заплашително и се завъртя. Ръмжейки като диво животно, тя грабна един от футболистите-овце, вдигна го и с отработено движение преряза гърлото му с неестествено дългите си нокти, след което зарови лице в окървавеното му гърло. Бях ужасена и отвратена от това, което Неферет вършеше, и исках да отместя поглед, но не можех… не… Тогава тялото на овцата започна да трепти, сякаш го гледах през мараня. Примигах и това вече не беше овца. Беше Крис Форд, а мъртвите му очи бяха широко отворени и укорително вперени в мен.

Изпъшках тежко и откъснах очи от кръвта му, надявах се да се отърва от ужасния сън, но тогава забелязах, че Неферет вече не е там. На нейно място имаше друг човек, който пиеше от кръвта на Крис. Беше Лорън Блейк, а очите му се смееха към мен през червената река от кръв. Не можех да отместя поглед. Взирах се, взирах се, взирах се…

Цялото ми тяло потръпна, когато чух познат глас. Първото прошепване беше толкова тихо, че не успях да го чуя, но когато Лорън изпи и последната капка от кръвта на Крис, думите станаха видими. Те затанцуваха във въздуха около мен като сребърна светлина и аз си спомних гласа на богинята Никс: Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро.

Отворих очи и задъхано се изправих в леглото. Чувствах се ужасно, треперех и стомахът ме свиваше. Часовникът показваше 12:30, значи бях спала само два часа. Нищо чудно, че се чувствах толкова скапана. Тихомълком се вмъкнах в банята, която деляхме със Стиви Рей, за да напръскам лицето си с вода и да се съвзема малко. За съжаление никак нямаше да ми е лесно да отмия отвратителното чувство, което остави у мен страховитият сън.

Нямаше начин да заспя отново. Приближих се тихо до тежките завеси и ги отдръпнах леко, за да погледна навън. Денят беше мрачен и тъмни облаци закриваха слънцето, което перфектно пасваше на настроението ми. Колко ли време е минало, откакто не съм излизала на дневна светлина? Замислих се и осъзнах, че не се е случвало през последния месец, с изключение на няколкото пъти, когато по случайност заварвах изгрева. Потръпнах. Не можех да остана затворена още един месец. За миг получих пристъп на клаустрофобия, сякаш бях затворена в гробница… в ковчег.

Отидох в банята и взех фон дьо тена, който напълно скрива вампирските знаци и татуировки. Когато за пръв път се озовах в «Дома на нощта», ме обзе паника — никога не бях виждала вампири-новаци. Искам да кажа никакви. Признавам си, първоначално си помислих, че това е така, защото вампирите държат новаците заключени в училището в продължение на четири години. Не ми отне много време да разбера истината — новаците разполагаха с доста свобода, но решаха ли да напуснат пределите на училището, трябваше да се придържат към две много важни правила.

Първо, да прикрият белезите си и да не носят училищната униформа.

Второ (и много важно според мен), когато един ученик влезеше в «Дома на нощта», трябваше да стои близост до възрастен вампир. Промяната от човек във вампир е нещо доста сложно и странно — дори днешните учени не са в състояние напълно да я разберат. Но едно нещо беше сигурно по отношение на Промяната — ако новакът прекъсне контакта си с възрастния вампир, процесът се ускорява и новакът умира. Винаги. Така че можехме спокойно да напуснем училището, за да обиколим магазините или нещо подобно, но ако се забавехме повече от няколко часа, телата ни започваха процес по отхвърляне на Промяната и щяхме да загинем. Няма нищо чудно в това, че преди да бъда белязана, не съм срещала новаци. Най-вероятно съм срещала, но те са били с прикрити белези, за да минат за обикновени тийнейджъри.

Причината за прикриването също си има своя смисъл и той не е в това, че се опитваме да шпионираме хората или нещо подобно. Работата е там, че хората и вампирите живеят в трудно постижим баланс. Ако всички знаеха, че новаците могат да излизат и да ходят по магазините, на кино и където си поискат, както и обикновените младежи, това би довело до много проблеми. Само като си помисля какво биха си казали хора като доведения ми баща… Че вампирите се придвижват на банди, занимавайки се с какви ли не греховни деяния. Голям е задник, наистина. И той не би бил единственият. Определено от правилата имаше смисъл.

Прилежно намазах лицето с фон дьо тен и скрих сапфирените си татуировки, недвусмислено издаващи към кой свят принадлежа. Поразително е колко добре ги прикриваше това нещо. Когато полумесецът и синкавите спирали, ограждащи лицето ми, изчезнаха, от огледалото пак ме гледаше старата Зоуи, а аз не бях много сигурна дали това ми харесва. Да, в мен имаше много други променени неща, не бяха само няколкото татуировки, но ме шокира да видя лицето си без следите от докосването на Никс. Изпитах изненадващо чувство за загуба.

Може би трябваше да се подчиня на вътрешното си чувство, да изтрия грима и да се върна в леглото с някоя интересна книга.

Но вместо това прошепнах на отражението си: «Изглеждаш много млада», след което обух дънки и навлякох любимия си пуловер с надпис «Нашествието на боргите 4D», сложих слънчеви очила и се изнизах на пръсти, преди (както би трябвало) да съм размислила. Ако имах лошия късмет да събудя Нала или Стиви Рей, нямах шанс да изляза сама.

В общото помещение нямаше жива душа. Отворих входната врата и си поех дълбоко дъх. Цялата тази история, че вампирите избухват в пламъци, когато се покажат на дневна светлина, е пълна глупост, но е вярно, че светлината причинява болка на възрастните вампири. Като новак, който обаче е много напред в процеса на Промяната, светлината ми причиняваше само дискомфорт, но аз стиснах зъби и пристъпих напред.

Училището изглеждаше напълно опустяло. Беше ми странно да не виждам нито един ученик или преподавател да минава. Стигнах до паркинга и отдалече забелязах колата си измежду скъпите и лъскави возила, които вампирите предпочитаха. Двигателят се задави за секунда, но после колата потегли като нова.

Пъхнах пропуска, който Неферет ми даде в деня, когато баба ми докара колата. Вратата на гаража се отвори, а като излязох, се затвори безшумно.

Въпреки че светлината дразнеше очите ми, настроението ми осезаемо се повиши, когато напуснах училището. Не че мразя «Дома на нощта» или нещо подобно. Всъщност именно тук намерих своя дом и приятелите си. Но днес имах нужда от нещо различно. Имах нужда отново да съм нормална. Нормална, каквато беше Зоуи, преди да бъде белязана. Тогава най-голямото ми притеснение бяха часовете по геометрия, а единственият ми талант бе да откривам готини обувки на разпродажба.

Всъщност пазаруването не звучи зле като идея. Любимата ми търговска улица се намираше само на една пряка оттук. За съжаление в гардероба ми преобладават тъмните цветове, откакто съм белязана. Черното, виолетовото и тъмносиньото като че ли изчерпват цветовото разнообразие. Яркочервен пуловер е това, от което имах нужда в момента.

Паркирах на най-слабо запълнения паркинг зад редицата с магазини. Тук дърветата бяха по-големи и ми хареса, че хвърлят сянка, а и имаше по-малко хора. На външен вид изглеждах като обикновено момиче, но вътре в себе си бях все още белязана, а и много нервна заради първото си излизане в предишния свят.

Не че очаквах да се натъкна на някой познат. Според бившите ми съученици аз бях «странна», защото предпочитах да пазарувам от тази централна търговска улица, отколкото от шумния, скучен и вмирисан на всякаква храна мол. Баба Редбърд беше отговорна за моя необичаен вкус. Тя често ме водеше на разходка из града. Точно тук нямаше начин да налетя на Кайла или на някого от футболния отбор, а и доста бързо се потопих в магията на това приятно за мен място. Точно когато си плащах на касата за прекрасния червен плетен пуловер, усетих, че съм гладна.

На отсрещната улица се намираше любимото ми кафене. То имаше хубав вътрешен двор, а в този влажен и мрачен ден едва ли щеше да има много желаещи да седят отвън. Можех да си взема от прекрасното им капучино, едно от огромните кексчета с боровинки, новия брой на местното модно списание и да се преструвам, че съм обикновена ученичка.

Звучеше ми като много добър план. Бях права, на външните маси нямаше никой и аз се настаних на една маса близо до голяма магнолия. Сложих си малко кафява захар в капучиното и захапах кексчето.

Не си спомням точно кога за пръв път усетих присъствието му. Започна като лек сърбеж. Размърдах се на стола си, като се опитвах да се концентрирам върху страницата с кинозаглавията. Чудех се дали да убедя Ерик да гледаме най-новия сълзлив филм, но не можех да задържа вниманието си върху филмите. Дразнещото чувство по кожата ми не си отиваше. Ядосано вдигнах поглед и замръзнах.

На не повече от пет метра пред мен стоеше Хийт.