Измамена

Десета глава

— Защо не кажем на Неферет? Тя ще оправи всичко само с няколко телефонни обаждания, като миналия месец, когато Афродита получи видение за самолетната катастрофа на летището в Денвър предложи Деймиън.

Прибрала се бях в общежитието по най-бързия начин и събрах групичката, за да им разкажа видението на Афродита.

— Тя ме накара да й обещая, че няма да казвам на Неферет. Двете са в доста кофти отношения в момента.

— Въпрос на време беше Неферет да забележи каква кучка е Афродита — каза Стиви Рей.

— Гадна крава — допълни Шоуни.

— Адска вещица — пригласяше й Ерин.

— Да, да. Няма голямо значение каква е точно. Сега се интересуваме от виденията й и хората, които трябва да спасим.

— Чух, че виденията й вече не са достоверни, защото Никс й е обърнала гръб — каза Деймиън. — Може би това е причината, поради която не иска да ходите при Неферет. Сигурно си е скалъпила цялата история и иска да ти изкара акъла, за да направиш някоя глупост, с която да те компрометира и да ти докара проблеми.

— И аз бих си помислила същото, ако не я бях видяла по време на видението. Не си измисляше, сигурна съм.

— Но дали ти казва цялата истина? — попита Стиви Рей.

Замислих се за секунда. Афродита ми беше намекнала, че може да прикрие части от виденията си пред Неферет. Какво ме караше да си мисля, че не може да ги скрие и от мен? Тогава си спомних пребледнялото й лице, силата, с която стискаше ръката ми, и паниката в гласа й, когато последва баба ми в смъртта. Побиха ме тръпки.

— Да, каза ми цялата истина. Налага се да се доверите на интуицията ми. — Погледнах приятелите си. Никой от тях не беше доволен от създалата се ситуация, но бях сигурна, че до един ми имат доверие и мога да разчитам на тях. — Така, ето какво ни предстои. Вече се обадих на баба да я предупредя да си стои вкъщи, но на моста ще има няколко други коли. Трябва да намерим начин да спасим тези хора.

— Афродита ти е казала, че шлеп се удря в моста и го събаря, нали така? — попита Деймиън. — Кимнах. — Тогава казваш, че си Неферет и се обаждаш където тя би се обадила — на някоя служба, която отговаря за транспорта по река Арканзас. Обясняваш, че една от твоите ученички е получила видение за трагедията. Хората се доверяват на Неферет, защото тя не един път е предотвратявала истински трагедии. Не биха се осмелили да не й повярват.

— Помислих си за това, но няма да стане, защото Афродита не успя да види лодката ясно. Тя даже не беше сигурна, че е шлеп. Така че изобщо не знам кого да потърся и на кого да се обадя, за да го предотвратим. А и не мога да се престоря на Неферет. Това е много нередно. Само си помислете как ще загазя. А и как да сме сигурни, че човекът, на когото ще се обадя, после няма да й звънне, за да я попита още нещо или за да й докладва как вървят нещата. Тогава адски ще загазя.

— Представям си много грозна сцена — каза Шоуни.

— Освен това Неферет ще разбере, че вещицата пак е имала видение и обещанието ти ще се прецака — добави Ерин.

— Добре, значи спирането на лодката отпада, представянето за Неферет също. Остава ни само затварянето на моста като вариант — каза Деймиън.

— И аз за това си помислих.

— Бомбена заплаха! — извика внезапно Стиви Рей.

Всички я зяпнахме.

— А? — погледна с недоумение Ерин.

— Я обясни — подкани я Шоуни.

— Ще се обадим, както правят онези откачалки, които казват, че има бомба.

— Това може да свърши работа — каза Деймиън. — Когато има бомбена заплаха в някоя сграда, винаги я евакуират. Което значи, че ако има бомбена заплаха за мост, той ще е затворен поне докато разберат има ли наистина бомба или не.

— Ако звънна от мобилния, дали ще прихванат кой се обажда? — попитах аз.

— О, моля те! — Деймиън поклати глава възмутено. — Естествено, че могат да проследят мобилен телефон. Не сме в миналия век.

— Тогава какво да правим?

— Пак ще използваш телефон, но такъв за еднократна употреба.

— Какво значи телефон за еднократна употреба?

— Ти откъде падаш? — възмути се Шоуни.

— Да, кой не е чувал за еднократни телефони! — добави Ерин.

— Е… аз не съм — призна си Стиви Рей.

— Именно — казаха Близначките в един глас.

— Ето. — Деймиън ми подаде една идиотски изглеждаща «Нокиа» — Използвай моя.

— Ти защо имаш еднократен телефон? — Разгледах го внимателно, изглеждаше съвсем като нормален.

— Взех си го, когато родителите ми разбраха, че съм гей. От тогава, до деня, когато бях белязан, непрекъснато ме тормозеха. Не че очаквах да ме затворят в някой гардероб или нещо подобно, но е хубаво човек да е подготвен. От тогава винаги си нося един с мен.

Никой от нас не знаеше какво да каже. Беше много гадно, че родителите на Деймиън са такива психопати.

— Благодаря ти, Деймиън.

— Няма за какво. След като се обадиш, го изключи и ми го върни, за да го унищожа.

— Добре.

— Кажи им, че бомбата е сложена под водата. Така ще им отнеме повече време да претърсят, защото трябва да пратят и водолази.

Кимнах.

— Това е добра идея. Ще им кажа, че бомбата ще избухне точно в три и петнайсет, това е часът, който Афродита видя на таблото в колата на баба.

— Не знам колко време отнемат тези неща, но според мен е добре да се обадиш около два и половина. Така ще имат време да затворят моста и в същото време няма да са успели да проверят, че заплахата е фалшива, за да пуснат отново колите — каза Стиви Рей.

— Хм, момичета? На кого точно мислите да се обадите? — попита Шоуни.

— Мамка му, нямам идея! — Усетих, че стресът ме обзема и скоро ще имам ужасно главоболие.

— Провери в «Гугъл» — предложи Ерин.

— Не! Не трябва да оставяме следи в компютъра каза Деймиън. Трябва да се обадите в местната служба на ФБР. Те знаят какво да правят, когато им звънят откачалки със заплахи.

— Като например да проследят обаждането и да ги вкарат в затвора за цяла вечност — изрекох мрачно.

— Не, няма да те хванат. Ти не оставяш никакви следи. Няма причина да мислят, че може да е някой от нас. Обади се в два и половина. Кажи им, че си поставила бомба под моста, защото… — Деймиън се поколеба.

— Заради замърсяването! — изчурулика Стиви Рей.

— Замърсяване? — Шоуни повдигна вежди.

— Не мисля, че трябва да е заради замърсяването. По-скоро трябва да е, защото ти е писнало от намесата на правителството в частния сектор — изтърси Ерин.

Примигнах объркано. Какво, по дяволите, каза?

— Браво, сестра ми! — поздрави я Шоуни.

Ерин се ухили:

— Ето че говоря като баща си. Той би се гордял. Не с това, че се каним да отправим бомбена заплаха, де.

— Разбрахме те, сестра ми.

— Аз все пак смятам, че трябва да е заради замърсяването. Замърсяването е реален проблем — заинати се Стиви Рей.

— Добре, какво ще кажете да бъде заради намесата на правителството и замърсяването в реките? — Те ме гледаха нерешително. Въздъхнах. — Остава заради замърсяването.

— Жалко… — казаха Близначките в един глас.

— От нас ще станат само терористи-загубеняци — изхили се Стиви Рей.

— Това всъщност не е лошо — каза Деймиън.

— Значи се разбрахме. Аз се обаждам на ФБР, а всички си мълчим за видението на Афродита.

Те кимнаха.

— Добре. Мисля, че ще намеря номера на ФБР в указателя и…

С периферното си зрение долових някакво движение. Обърнах се и видях Неферет да придружава до общежитието двама мъже в костюми. Всички внезапно млъкнахме и чух шепот «Те са хора» да се носи из помещението. Но нямах време нито да помисля, нито да се заслушвам, защото идваха директно към мен.

— Зоуи, ето къде си. — Неферет ми се усмихна с обичайната си топлота. — Тези двама джентълмени искат да говорят с теб. Мисля, че можем да отидем в библиотеката. Няма да отнеме много време.

Неферет ни подкани с жест да я последваме и от голямото общо помещение (където всички погледи бяха втренчени в нас) ние се преместихме в малка стаичка, която наричахме библиотеката на общежитието. Тя беше нещо като стая за учене, с няколко компютъра, удобни столове и лавици с книги по стените. Вътре имаше само две момичета, но Неферет ги отпрати с едно махване на ръката. Те побързаха да излязат и тя нетърпеливо заключи вратата след тях, след което се обърна към нас. Погледнах часовника на стената. Показваше 7:06 в събота сутрин. Какво ставаше?

— Зоуи, това са детектив Маркс тя посочи по-високия от двамата мъже — и детектив Мартин от отдел «Убийства» Искат да ти зададат няколко въпроса за убитото момче.

— Добре — отвърнах аз, като се чудех какви точно въпроси искат да ми зададат. По дяволите, аз нищо не знаех. Дори не го познавах кой знае колко добре.

— Госпожице Монтгомъри…

— Редбърд — елегантно го поправи Неферет.

— Моля?

— Тя промени името си на Редбърд, когато стана пълноправен ученик в нашето училище. Всички наши възпитаници имат това право.

Ченгето кимна сдържано. Не можех да определя дали е раздразнен или не.

— Госпожице Редбърд — продължи той. — Имаме информация, че сте познавали Крис Форд и Брад Хиджънс. Вярно ли е?

— Аха, искам да кажа да — бързо се поправих. Сега не беше моментът да отговарям като глупава тийнейджърка. — Познавам… т. е. познавах ги.

— Какво искате да кажете с «познавах»? — попита настоятелно детектив Мартин, по-ниският от двамата.

— Искам да кажа, че вече нямам контакти с човешки младежи, но и преди да бъда белязана, не се срещах с Брад и Крис особено често.

Първоначално се зачудих защо полицаят реагира толкова остро, но после се сетих, че понеже Крис беше мъртъв, а Брад — изчезнал, миналото време, което използвах, явно е прозвучало доста лошо.

— Кога за последен път видяхте двете момчета? — попита детектив Маркс.

Прехапах устни и се замислих.

— Преди няколко месеца, в началото на футболния сезон… после сме се засичали няколко пъти на партита.

— Значи не сте били с някое от момчетата?

— Не. Аз излизах с един от нападателите на «Счупена стрела» Това е причината да познавам тези момчета — усмихнах се в опит да разведря обстановката. — Хората смятат, че играчите от «Съюза» мразят тези от «Счупена стрела», но това не е вярно. Много от тях са израснали заедно и все още са приятели…

— Госпожице Редбърд, от колко време сте в «Дома на нощта»? — прекъсна ме ниският, все едно не се бях постарала да бъда учтива.

— Тя е с нас от почти месец — отговори Неферет.

— И през този месец случвало ли се е Брад или Крис да ви посетят тук?

— Не! — отвърнах аз с изненада.

— Твърдите ли, че никакви човешки младежи не са ви посещавали тук през последния месец? — Детектив Мартин изстреля въпроса си бързо.

Хваната натясно, аз зяпнах като идиот и сто процента съм изглеждала много виновна. За щастие Неферет ме спаси.

— Двама приятели на Зоуи я посетиха през първата й седмица тук, но не мисля, че бихте нарекли това официално посещение. — Тя им се усмихна сърдечно, сякаш им казваше: «Децата са си деца.» После кимна окуражително към мен. — Хайде, разкажи им за приятелите си, които решиха, че ще е много забавно да се изкатерят по стената на училището ни.

Зелените очи на Неферет срещнаха моите. Бях й разказала как Хийт и Кайла се покатериха на стената с безумната идея да ме спасяват. Най-вероятно е било идея на Хийт. Кайла, моята бивша най-добра приятелка, искаше просто да съм наясно, че има намерения към Хийт. Разказах на Неферет всичко това, а и останалото. Как почти случайно опитах от кръвта на Хийт, как Кайла ни хвана и тотално откачи. Взрях се в очите на Неферет, напълно сигурна, че тя очаква от мен да не споменавам за този инцидент, което напълно ме устройваше.

— Няма нищо особено за разказване, а и беше преди цял месец. Кайла и Хийт си мислеха, че ще могат да се промъкнат тук и да ме спасят.

Поклатих глава, за да покажа за колко глупава смятах постъпката им, и високият полицай веднага вмъкна въпрос:

— Какви са фамилиите на Кайла и Хийт?

— Кайла Робинсън и Хийт Лък. И така, Хийт е малко глуповат понякога, а Кайла… тя е много напред, когато става дума за обувки и прически, но не и за здрав разум. Така че не бяха съобразили плана си с това, че съм на път да се превърна във вампир и ще умра, ако напусна сградата на училището. Наложи се да им обясня, че не само не искам, но и не мога да изляза. Това е всичко.

— И нищо необичайно не се случи, като видяхте приятелите си?

— Имате предвид, като се прибрах в стаята си ли?

— Не. Нека да перифразирам въпроса. Нищо необичайно ли не се случи по време на срещата ви с Кайла и Хийт?

Преглътнах.

— Не.

Това на практика не беше лъжа. Не е необичайно за ученик да изпитва Жажда. Аз не бях толкова отдавна тук, но пък Промяната в мен беше на по-напреднал етап, защото полумесецът ми беше запълнен, а освен това имах и татуировки, присъщи на възрастните вампири. Въпреки че никой друг ученик или вампир не е бил белязван по раменете и гърба, както аз. Така че определено не съм обикновен новак.

— Не сте порязвали момчето и не сте пили от кръвта му? — Тонът на по-ниския полицай беше леден.

— Не! — извиках аз.

— Обвинявате ли Зоуи в нещо? — попита Неферет и пристъпи крачка към мен.

— Не, госпожо. Просто я разпитваме, за да добием по-ясна представа за приятелите на Брад и Крис. В някои аспекти този случай е доста необичаен и…

Докато ниският бърбореше, аз се замислих. Какво ставаше тук? Не съм порязвала Хийт, одрасках го. И не го направих нарочно. И това, че «пих» от кръвта му, определено не е точно казано. По-скоро близнах една капка от нея. Но как, по дяволите, са разбрали? Хийт не беше много на себе си, но не мисля, че би тръгнал да разказва на хората (особено на полицаи), че мадамата, по която си пада, пие кръв. Не, Хийт не би казал нищо, но…

И тогава разбрах!

— Има нещо, което трябва да ви кажа за Кайла Робинсън — прекъснах досадната тирада на ниския. — Тя ме видя да целувам Хийт. Всъщност той ме целуваше. А тя го харесва.

— Преместих поглед от единия мъж към другия. — Разбирате ли, тя наистина много си пада по него и си е мислела, че й е в кърпа вързан, след като мен ме няма. И когато ни видя да се целуваме, пощуря и започна да крещи. Признавам си, че не се държах много зряло. Вбесих се ужасно. Искам да кажа, много е гадно, когато най-добрата ти приятелка започне да преследва собственото ти гадже. Както и да е. — Размърдах се нервно, сякаш ми е трудно да повярвам какво им разказвам. — Казах някои гадни неща на Кайла, които я уплашиха и тя си тръгна.

— Какви неща? — попита детектив Маркс.

Въздъхнах.

— Нещо от сорта, че ако не се разкара, ще полетя от стената и ще изсмуча всичката й кръв.

— Зоуи! — гласът на Неферет звучеше назидателно. — Знаеш, че това е неприемливо! Имаме достатъчно проблеми с имиджа си и без да плашиш младежите нарочно. Нищо чудно, че горкото дете е отишло да говори с полицията.

— Знам. Наистина съжалявам.

Знаех, че Неферет се преструва, въпреки това потръпнах от нечовешката сила в гласа й. Погледнах към полицаите. И двамата я зяпаха с широко отворени очи. И това, след като им бе показала само дружелюбната си страна. Нямаха идея колко сила всъщност притежава Висшата жрица.

— И от тогава не сте се срещали с други хора? — попита високият след известно мълчание.

— Още веднъж видях Хийт по време на нашия ритуал по случай Самхайн.

— По случай кое?

— Самхайн е древното име на празника, който вие познавате повече като Хелоуин — обясни Неферет. Тя отново беше зашеметяващо красива. Двамата бяха объркани, но отвърнаха на усмивката й, сякаш нямаха избор. Доколкото познавах силата на Неферет, наистина нямаха. — Хайде, Зоуи, разкажи им.

— Ами… група ученици се бяхме събрали за ритуала, който представлява нещо като църковна служба на открито — обясних аз. Всъщност нямаше нищо общо с църковна служба на открито, но нямаше как да им обясня за пентаграмите и призоваването на кръвожадни вампирски духове. Погледнах към Неферет и тя ми кимна окуражително. Поех си въздух. Всъщност нямаше голямо значение какво казвам, понеже Хийт не си спомняше нищо от тази нощ — нощта, в която за малко не бе погубен от духовете. Неферет се погрижи всичко това да бъде напълно заличено от паметта му. Сега навярно помнеше само, че ме е намерил сред групата от ученици и толкова. — Както и да е, Хийт ни се натресе насред ритуала. Нещата малко се объркаха, особено като се има предвид, че беше… се почерпил.

— Бил е пиян? — попита Маркс. Кимнах.

— Да, беше пиян. Но не искам да му създавам проблеми. — Вече бях решила, че няма да споменавам нищо за напълно случайния му и нередовен опит с тревата.

— Не му създавате проблеми — увери ме ниският.

— Добре. Искам да кажа, че той не ми е гадже, но все пак е доста свястно момче.

— Не се притеснявайте за това, госпожице Редбърд, просто ни разкажете какво се случи.

— Нищо особено. Той прекъсна ритуала и започна да създава проблеми. Казах му да се прибира и да не се връща повече, защото бяхме скъсали. Той обаче се изложи много и не можеше да се помръдне в това състояние. Оставихме го там. Това беше.

— И оттогава не сте се виждали?

— Не.

— А не сте ли се чували?

— Да, той често ми се обажда и засипва телефона ми с досадни съобщения. Но нещата вече се оправят — добавих набързо. Наистина не исках да му създавам проблеми. — Според мен най-после осъзнава, че сме скъсали.

Високият спря да си води записки, бръкна в джоба си и извади найлоново пликче.

— А какво ще кажете за това, госпожице Редбърд?

Той ми подаде пликчето и аз осъзнах какво има вътре. Беше сребърен медальон на черна кадифена връв. Медальонът беше с формата на два полумесеца, с гръб срещу пълна луна, очертани с червени камъни, които приличаха на алмадин. Този медальон символизираше трите проявления на богинята — Девицата, Майката и Старицата. Имам една такава, защото това е огърлицата, която носи всяка лидерка на «Дъщерите на мрака».