Шестнадесета глава

Взех Нала и напуснах библиотеката. Тя спеше толкова дълбоко, че почти не реагира, когато я грабнах. Погледнах часовника и не можах да повярвам, че са минали няколко часа. Нищо чудно, че задникът ми беше изтръпнал, а вратът — схванат. Но това не ме притесняваше, защото в крайна сметка бях свършила онова, за което бях дошла, и вече имах ясна идея какво ще правя на Ритуала на пълнолунието. Голяма тежест падна от плещите ми, но все още бях нервна. Щях да водя ритуала пред група момичета, които никак няма да са въодушевени, че съм заела мястото на тяхната приятелка Афродита. Трябваше да се концентрирам над самия ритуал и над поразителните усещания, които получавам при призоваването на елементите. Останалото само щеше да се подреди. Надявам се.

Бутнах тежката входна врата и се озовах пред един съвсем различен свят. Явно снегът е продължил да вали през цялото време, докато бях в библиотеката. Всичко бе плътно покрито с дебело снежно одеяло. Вятърът духаше силно, а газените лампи едва блещукаха в мрака. Може би трябваше да се върна в сградата и да изляза през другия вход, който бе много по-близо до общежитията, но не исках. Мислех си колко права е Стиви Рей. Снегът наистина е магия. Той променя света, прави го по-мек, по-нежен и мистериозен.

Като новак вече не усещах студа както хората, а това преди ме плашеше. Представях си едно студено и неживо същество, което пие кръвта на живите (доста гадно). Сега вече знаех много по-добре в какво се превръщам, и бях наясно, че не изпитвах студ заради ускорения метаболизъм, а не защото съм нежива.

Вампирите всъщност не са мъртви. Те са Променени. Хората едва ли не си ни представяха като ходещи мъртъвци, което вече ме дразнеше. Както и да е, при всички положения ми беше приятно, че мога спокойно да се разхождам във виелицата, без да се притеснявам, че ще замръзна. Нала нежно се гушна в мен и замърка, а аз я обгърнах с ръце, за да я предпазя от вятъра и студа. Вятърът заглушаваше всичко и за миг ми се стори, че съм сама в свят, където черното и бялото се смесват в уникална комбинация.

След няколко крачки въздъхнах и щях да се плесна по челото, ако не носех котката. Трябваше да се върна до училищния магазин за ритуални и магически пособия, за да взема евкалипт. Според това, което прочетох в книгата, евкалиптът се свързва с лечителство, защита и пречистване — три неща, които смятах за необходимо да призова по време на първия си ритуал. Предположих, че мога да взема евкалипта и утре, но щеше да ми е необходим завързан за въже, като част от заклинанието, което смятах да правя.

В този момент забелязах фигурата. Забелязах я не само защото беше странно друг ученик да е толкова смахнат, че да се разхожда навън в снежната буря. Направи ми впечатление, че не вървеше по пътеката, а направо през поляната. Спрях и присвих очи. Беше с дълго черно наметало и качулка на главата. Желанието да го проследя ме удари с такава сила, че простенах. И сякаш останала без воля, аз се понесох бързо към поляната.

Потръпнах. В момента, в който фигурата стъпи в сенките, започна да се движи с нечовешка скорост. Червено? Видях за миг нещо червено да проблясва под качулката на фона на бялата кожа. Снегът премрежваше погледа ми и не успявах да видя добре, но по памет се ориентирах, че отиваме към източната стена, където имаше пролука за навън. Същото място, на което видях двата призрака или каквото там бяха. Мястото, на което си казах, че повече няма да ходя сама.

Да, трябваше да поема наляво и да се насоча право към общежитията. Естествено, не го направих.

Сърцето ми биеше лудо, а Нала простенваше на ухото ми, когато стигнах до дърветата. Продължих към стената и през цялото време си мислех колко глупаво е да преследвам тази фигура, която в най-добрия случай беше ученик, който се опитва да се измъкне тайно от училище, а в най-лошия — страшен призрак.

Изгубих фигурата от поглед, но знаех, че се доближавам до пролуката, така че забавих ход. Стараех се да оставам скрита в сянката и да се придвижвам, прикривайки се от дърво на дърво.

Все още валеше сняг и двете с Нала бяхме покрити със снежинки. Какво правех тук? Независимо какво ми казваше интуицията, здравият ми разум твърдеше, че правя голяма глупост и трябва веднага да се понеса (заедно с треперещата си котка) към общежитията. Това тук наистина не беше моя работа. Може би някой учител проверява… не знам… иска да се увери, че няма идиоти като мен, които да се шматкат навън в тази буря.

А може би някой се е вмъкнал в училището, след като е убил брутално Крис Форд и е отвлякъл Брад Хиджънс, и ако сега се изправя срещу него, също ще бъда убита.

Да, бе, да. Ега ти развинтеното въображение!

И тогава чух гласовете.

Забавих крачка, на практика ходех на пръсти. Най-после ги съзрях. Имаше две фигури, които стояха до пролуката в стената. Присвих очи, за да видя по-добре през падащия сняг. Фигурата, която досега преследвах, стоеше по-близо до стената и понеже сега не тичаше с ненормална скорост, можех да забележа, че стои леко прегърбена. Преместих поглед върху другата фигура и почувствах как невероятният хлад на снега, който досега брулеше кожата ми, потъна в душата ми.

Там стоеше Неферет.

Тя изглеждаше мистериозна и властна с развяващата се от вятъра кестенява коса. Сняг покриваше черната й рокля. Беше обърната с лице към мен, така че виждах суровото й изражение, докато говореше ядосано на човека с наметалото. Възможно най-тихо се приближих, доволна, че съм облечена изцяло в черно и се сливам със сенките на дърветата. От новото си място успявах да дочуя откъслечни фрази от това, което Неферет казваше.

— … внимаваш повече какво правиш! Аз няма да…

Напрегнах се да чуя и останалото, но вятърът заглушаваше думите. Изведнъж усетих миризмата — вонеше на нещо като мухъл, на нещо, което не е на мястото си в този студен и влажен ден.

— … прекалено опасно — казваше Неферет. — Подчини се или…

Не чух останалата част от изречението. Фигурата отвърна с грухтящ звук, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки.

Нала, която досега като че ли спеше, надигна рязко глава. Скрих се по-внимателно зад дървото, когато тя измяука уплашено.

— Ш-ш-т! — прошепнах й и се опитах да я успокоя, за да не вдига шум. Тя млъкна, но забелязах, че козината й е настръхнала, а очите й са присвити гневно, докато гледаше към човека с наметалото.

— Обещахте!

От гъргорещия му глас и аз настръхнах. Надникнах иззад дървото навреме, за да видя как Неферет вдигна ръка, сякаш се кани да го удари. Той се извърна към стената и качулката падна от главата му, а стомахът така ме сви, че за малко да повърна.

Беше Елиът. Мъртвото момче, чийто дух ни нападна с Нала миналия месец. Неферет не го удари. Тя повиши глас и всяка нейна дума достигна до мен:

— Не ти се полага повече! Не е сега моментът. Не разбираш от тези неща и няма да ме разпитваш. А сега си върви! Ако още веднъж си позволиш да не ми се подчиниш, ще почувстваш гнева ми, а гневът на богинята е ужасяващ.

Елиът се присви и изхленчи:

— Да, богиньо.

Той беше. Сигурна бях. Въпреки че гласът му звучеше така грубо, нямаше съмнение, че е той. Някак си не е умрял и не е извършил Промяната. Беше нещо различно. Нещо ужасяващо.

Отвращаваше ме до краен предел и забелязах с изненада как изражението на Неферет омекна.

— Не искам да бъда лоша с децата си. Знаеш, че вие сте най-голямата ми радост.

С погнуса наблюдавах как тя се доближи до него и го помилва по лицето. Очите му заблестяха с цвета на стара кръв и дори от това разстояние виждах как тялото му трепери. Елиът беше нисък, тантурест и непривлекателен тип, с прекалено бяла кожа и морковеночервена коса, която винаги стърчеше на всички посоки. В момента той беше всичко това, плюс прегърбена стойка и хлътнали бузи. Така че на Неферет й се наложи да се наведе, за да го целуне. Съвсем отвратена, чух как той изстена от удоволствие. Неферет се изправи и се засмя. Беше дълбок и съблазнителен смях.

— Моля ви, богиньо! — изхленчи Елиът.

— Знаеш, че не го заслужаваш.

— Моля ви! — повтори той, целият разтреперан.

— Добре тогава. Но запомни, че това, което богинята дава, може и да си вземе обратно.

Неспособна да отместя поглед, видях как Неферет вдигна ръка и запретна ръкава си. После прокара нокът по кожата си, който остави алена диря. Усетих непреодолимо привличане. Когато тя поднесе ръката си към Елиът, аз се притиснах към дървото, заставяйки се да остана спокойна. Той падна на колене пред нея и със сумтящи стенания започна да пие от кръвта й. Откъснах очи от него и погледнах Неферет. Тя беше отметнала глава назад с леко разтворени устни, сякаш отвратителният Елиът й доставяше истинско сексуално удоволствие, докато пие от кръвта й.

Беше ми много трудно да потисна зародилото се у мен желание. Искаше ми се да порежа някого и да…

Не! Скрих се изцяло зад дървото. Няма да се превръщам в чудовище. Нямаше да бъда изрод. Не мога да допусна това да ме контролира. Бавно и тихо се промъкнах обратно по пътя, по който бях дошла, без да поглеждам назад към тях.

Загрузка...