Исола

7.Искане и получаване на помощ

„Смяташ ли, че можеш да я събудиш, шефе?“

„Не знам, Лойош. Някаква причина да го правя?“

„Ще помисля и ще ти кажа. Смяташ ли, че можеш да ги счупиш тези неща като миналия път?“

Надигнах ги… бяха по-леки, отколкото изглеждаха.

„Мразя да си повтарям фокусите. Но този път съм склонен да направя изключение“.

„Много похвално, шефе“.

„Но първо ще почакам, ако не възразяваш. Не мисля, че мога да направя приспиващо заклинание точно сега“.

Докато чаках и се съвземах, направих бърза проверка и открих, за огромна своя изненада, че дженоините са ми оставили всички оръжия. Защо ще го правят? Моргантското лежеше на пода, явно точно там, където беше паднало — дори и него не бяха взели. Защо ще ме пленяват, а ще ми оставят всички оръжия? Не беше правилно да го правят. Може би трябваше да им поискам копие от правилника им.

Тилдра до мен се размърда и казах:

— Добро утро.

Тя стисна очи, без да ги е отваряла изобщо, после го направи същото още веднъж и още веднъж. Изчаках.

„Някаква идея какво ми направиха, Лойош? Защо изгубих съзнание?“

„Не, шефе. Много бързо стана. Даже не забелязах да те поглежда… ти просто си падна“.

Погледнах отново Тилдра; мъчеше се да се свести, но й струваше усилия.

„Добре, да си отбележим, че не бива да подценяваме дженоините“.

„Вярно, шефе“.

Отпуснах глава назад и понечих да вдишам дълбоко, но спрях. Много мразя, когато трябва да вдишам дълбоко, а не мога — трябваше да си намеря друга психологическа патерица.

Чух ехото на много познат ми психичен кикот.

„Така с нищо не ми помагаш“.

— Какво стана? — попита Тилдра.

— Първо на първо, светът е възникнал от семената на аморфия от дрисъка на един великан, който… не, май не си се събудила достатъчно, за да оцениш остроумието ми. Не знам какво стана, Тилдра. Сега сме точно там, където бяха Мороулан и Алийра, но допускам, че нашите приятели са се измъкнали. Добре, не знам — може би не трябва да го допускам. Надявам се, че са се измъкнали. Не знам. Много гадни копелета.

Тя се изкиска.

— Кой, Мороулан и Алийра или дженоините?

— Мм, да.

Тилдра си премълча.

— Как си? — попитах.

Тя ме изгледа. Този поглед ми е познат; много често съм бил от другата страна.

— Извинявай. Тъп въпрос.

„Изглежда, че е добре, шефе“.

„Така мисля и аз“.

Тилдра като че ли искаше да заговори, но затворих очи и отпуснах глава на стената зад мен и тя си замълча. Стената беше по-гладка, отколкото изглеждаше. Отпуснах се и се замислих над това, което се канех да направя. След няколко минути Тилдра каза:

— Ще направиш нещо, нали?

— Рано или късно.

— Мога ли да помогна?

Размърдах се, отворих очи и я погледнах.

— Някакъв опит във вещерството?

Тя само поклати глава.

— Тогава боя се, че не.

Отново затворих очи и промърморих:

— Трагя.

— Легалаб — съгласи се тя.

Извъртях рязко глава.

— Говориш фенарийски?

— Ами да.

Изсумтях. Защо ли не бях изненадан?

— Всъщност колко езика говориш, Тилдра?

— Няколко. А ти, Влад?

Поклатих глава.

— Нито един добре. Малко фенарийски. По някоя дума от други източняшки езици. Но не достатъчно, за да мога да мисля на който и да е от тях — винаги трябва да си превеждам в главата.

— Разбирам.

— Как го правиш? Как се научаваш да мислиш на друг език?

— Хм. Не е въпрос на „всичко или нищо“, Влад. Ти казваш, че не знаеш фенарийски, но какво ще кажеш, ако ти кажа „кьошоном“?

— Шивесен.

— Е?

— Какво „е“?

— Защо го каза?

— Ти каза „благодаря“; отвърнах „няма за какво“.

— Но преведе ли го в главата си, или беше автоматично?

— Аха. Разбирам. — Помислих малко. — Добре, права си. Беше автоматично.

— Това е началото на мисленето на даден език.

„Както когато аз подхвърля нещо, шефе, и ти кажеш…“

„Млъкни, Лойош“.

— Добре. Печелиш точка. Но и да имам основата, останалото ще е много бавно.

— Но ще стигнеш до него, ако продължаваш да говориш. Започва се с механичните отговори, като „благодаря“ и „няма за какво“.

— Основните учтивости. Може би всички езици имат механични отговори за тях: здрасти, как си, такива неща. Чудно.

— Имат — каза Тилдра.

— Сигурна ли си?

— Езиците без учтивости не оцеляват достатъчно дълго, за да ги запомним. Защото, разбира се…

— Ясно.

Замислих се за миг върху това лингвистично прозрение. Отново прехвърлих в ума си онова, което бях направил и което ми предстоеше да повторя. После попитах:

— Вещерството език ли е?

— Хм. Не знам. Предполагам, че е. Чародейството е.

— Във вещерството няма учтивости — казах.

Тя се засмя.

— Е, добре. Ако броим точките, и ти спечели една. Ако ще ги наричаме езици, а бихме могли, в тях няма учтивости. — Изведнъж се намръщи. — Освен ако не решим, че… не, това отвежда много далече.

Не исках да я окуражавам да стига много далече, както се канеше, затова попитах:

— Как се запознахте с Мороулан, впрочем? Ако нямаш нищо против, че питам.

— Беше в Изтока — каза Тилдра. — По време на Междуцарствието, в едно село, чието име се превежда като „Черния храм“. Беше преди той да разбере кой е и…

— Преди да разбере кой е?

— Преди да разбере, че е човек.

Примигах.

— Май ще трябва да ми го обясниш това.

— Не знаех, че не го знаеш — каза Тилдра. — Разбира се, не е никаква тайна.

— Добре.

— Лорд Мороулан беше отведен в Изтока, извън земите на предците си, като бебе — някъде по времето на Бедствието на Ейдрон. Родителите му не оцеляха и той беше отгледан от източняци. Отрасна, като мислеше, че е просто един необичайно висок източняк.

— Майтапиш се!

— Не, милорд.

— Ами да му… Сериозно? Мислил си е, че е човек? Искам да кажа, източняк?

Тя кимна. Поклатих глава.

— Удивително.

— Да.

— Необичайно висок. — Замислих се. — Как го е разбрал?

— Не можеше да остане вечно скрито. Тъй или иначе, аз също бях в Изтока и бяхме общо взето на една възраст. Запознахме се някъде по времето, когато сключваше договора си с Вийра, в което можах да му помогна донякъде, а също така малко му помогнах в събирането на Вещерския му кръг.

Кимнах. Знаех, че този кръг съществува — обитаваха Източната кула, но още не бях имал повод да стъпя там и все още не знаех за какво ги използва. Но несъмнено никога няма да знам всичко, което може да се знае за Мороулан.

Поклатих глава. Мъчех се да свикна с представата, че Мороулан е бил отгледан като източняк.

— Къде е бил в Изтока?

— Има… или по-точно имаше няколко малки кралства край езерото Нивапър, малко на юг от планините Хукджоу.

— Аха. Знам ги. В някои от тях говорят фенарийски.

Тилдра кимна.

— По това време името му беше фенарийско: Сьотедксилег. „Мороулан“ е същото, предадено на езика на дома Дракон.

— Удивително. Значи ти си му помогнала да жертва източняшки села на Богинята демон. После какво?

Тя се усмихна.

— Това беше по-късно и бяха драгарски села. После той се върна да си вземе земята на предците си и беше така любезен да ми предложи приют. Аз бях бедна, разбира се, и нямаше къде другаде да отида. Оставам си благодарна към него.

Зачудих се какво ли премълчава. Най-вероятно всичко, което бе в нейна полза и говореше лошо за Мороулан. Такава си беше. Понякога се чувствах малко неловко от това, че никога няма да разбера какво мисли за мен, но от друга страна, ми беше приятно да знам, че на света има поне едно същество, което няма да каже за мен нещо гадно.

„Ужасно си чувствителен за убиец, шефе“.

„Това вече си ми го казвал, Лойош“.

Замълчахме отново — трябваше да се посъвзема и се надявах, че ще имам време за това. Умът ми взе да блуждае — тръгна от забележителните разкрития за Мороулан и продължи оттам. Почти не помня какво мислех — бяха от онези случайни, прехвръкващи без посока мисли, които трудно могат да се нарекат мислене. Но в един момент ме споходи свястна, истинска мисъл и ме разбуди толкова рязко, че изригна от устата ми, преди мозъкът да е успял да я дооформи:

— Ако Мороулан и Алийра са се измъкнали, бас слагам, че ще поискат да ни освободят.

— Разбира се — каза Тилдра.

„Готов ли си да почваме, Лойош?“

„Шефе…“

„Ще се оправя“.

„Шефе…“

„Ако остана вързан за тая стена, когато се появят Мороулан и Алийра, направо ще умра от срам. Рискът да оплескам заклинанието е много по-малък“.

Останах с впечатлението, че Лойош не е убеден. Аз също не бях.

— Тилдра, премислих. Можеш да помогнеш.

— Да?

— Видя ли какво направих с онези ножове?

— Да.

— Добре — рекох и посегнах да й дам няколко… и чак тогава забелязах, че Маготрепача е увит на китката ми. Спрях се с ръка във въздуха и погледнах Тилдра.

— Какво има, Влад?

„Лойош, как се е върнало това тук? Помня, че последния път беше в ръката ми и го размахвах като идиот. Не мога да повярвам, че дженоините не само са ми го оставили, но са били така учтиви да ми го увият на китката“.

„Не бяха те, шефе“.

„Казвай“.

„То се плъзна някак към тебе и, ъъъ, изпълзя по ръката ти“.

„Само?“

„Боя се, че да, шефе“.

Тъй. Е това ако не беше интересно…

Измъкнах от разни места последните си три ками и ги подадох на Тилдра. Надявах се да стигнат — едно време си носех много повече.

— Знаеш ли какво да направиш?

— Знам, но не знам кога.

— Ще се опитам да кажа нещо. Ако ти се стори, че губя съзнание, моментът ще е подходящ. А, я ми върни едната кама за малко, трябва да си оголя още кожа.

Тя не попита и аз не обясних; просто отрязах още няколко ивици от кожената си риза. Въздухът стана още по-студен по още по-оголения ми корем. Две ивици дадох на Тилдра и я попитах знае ли какво да прави с тях. Знаеше. Изобщо не изглеждаше нервна — приписвам го на дейния й характер, вероятно вроден. Глупостта беше другото възможно обяснение, но не мислех, че е глупава.

След като нагласихме криво-ляво парчетата кожа между прангите и китките си, тя ми кимна, че е готова. Върнах й ножа. Вече се чувствах по-обезоръжен от всякога. Сабята ми…

— Къде ми е сабята?

— В другия край на стаята, мисля.

— Как е станало това?

— Не знам.

Премислих и казах на глас:

— Ако са разбрали как излязохме предния път, сигурно са направили нещо, за да не го допуснат.

— Знам.

— Но продължават да се държат не както се очаква от същества, които са ни пленили.

— Вероятно не са расли с подходящите приказки и песнички.

— И с лош театър — добавих. — Но започвам да си мисля, че имат съвсем други планове.

— Какви?

— Не ми е ясно — отвърнах, което не беше чак нагла лъжа. — Е, добре. Да се пробваме.

— Влад, мислиш ли, че правим това, което искат да правим?

Въздъхнах.

— Де да знаех. Все пак искаш ли да го направиш?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Би било неучтиво да откажа. — Което доказва, че дори исола са способни на самоирония. Това откритие, колкото и да не беше важно, ми се стори приятно.

— Да почваме тогава.

Тилдра ми кимна. Протегнах ръка и тя я хвана. Дланта й беше суха и студена.

Започнах.

Няма нужда да ви го описвам отново, нали? Не позволих на страха да ми попречи да си върша работата. Лойош си остана невъзмутим, както обикновено, а аз, с две думи, се оказах достатъчно отпочинал, за да не се самоунищожа.

Голямата разлика между това да го правя на друг и на себе си бе, че студенината от китките ми ставаше все по-настоятелна и някъде дълбоко в себе си осъзнавах, че мога сериозно да се нараня. Трябваше да разчитам на Лойош.

Свикнал бях да разчитам на Лойош — с годините бях станал много добър в това.

Съсредоточих се и задърпах въображаемия плат, докато ме загърна, покри ме и имах чувството, че ще се задуша в него; студа по китките започнах да го усещам като парене и задържаше все повече вниманието ми; но все още беше останало нещо в мен, когато цялото нещо се пръсна — съвсем буквално — и бях издърпан обратно в някакво мъгливо полусъзнание, смътно доволен от това, че китките ми вече са свободни; забелязах, че и на Тилдра също са свободни, и се надявах, че няма да ми се наложи да правя нещо изморително, като да се движа например, поне за една година.

Тя каза нещо, но не го разбрах. Опитах се да я помоля да го повтори, но и това се оказа извън силите ми.

В случай че не сте схванали, бях доста изтощен. Затворих очи, облегнах се на стената и се опитах да дишам равно и плитко.

— Допускам, че ще се появят всеки момент — проговорих след малко.

— Дженоините ли? — попита Тилдра. — Или нашите приятели?

— И едните, и другите, предполагам. И сигурно едновременно. Така май трябва да стане.

„Казваш го, шефе, защото знаеш, че ако го кажеш, няма да стане така“.

„Аз съм източняк, приятел. Мога да бъда суеверен, ако поискам“.

Отпочинах, съвзех се и изпитах глад. Намерих малко пастърма в торбата си и предложих на Тилдра; прие я с благодарност. После погледах как се опитва да я изяде изтънчено. Справяше се. Щях да съм изненадан, ако можех да отделя малко енергия за изненадване.

— Тъй. Колкото повече се забавят — и едните, и другите — толкова по-добре за нас.

Тя кимна и продължи да се държи изтънчено с пастърмата.

Зачудих се защо не ме караше да се чувствам груб и недодялан, но предположих, че е част от дарбата й. Или магия. Винаги можеш да кажеш за нещо, че е магия, ако не го разбираш. И кой знае, може и да си прав.

Докато си седяхме така — освободени от веригите, но неспособни да помръднем (в моя случай — неспособен да помръдна по много причини) — въображението ми полетя. Замислих се какво ли правят Мороулан и Алийра. Трябваше да са със Сетра, да обсъждат нещата, да съставят планове. Дали се бяха свързали с Вийра? Тя дали щеше да поеме активна роля във всичко това? А Некромантката?

Представих си ги всички, седнали в библиотеката на Черен замък или в някоя от дневните в Дзур планина, или в Залата на Вийра — как спорят, кроят, планират.

Или може би просто са си легнали да дремнат, решили са — а бе какво толкова значат една исола и един източняк? Може би просто ни бяха зарязали тук?

Или може би ядяха тия гадняри.

Междувременно в същата структура или покрай нея, може би дженоините крояха своите схеми или се кискаха колко добре се е подредило всичко. (Дали се кискаха дженоините? Не можех да си го представя.) Може би те също ни бяха забравили. Може би в голямата схема на нещата ние бяхме без значение. Вийра поне беше казала, че съм от значение, защото щяла да направи така, че да съм от значение. Изпитвах смесени чувства.

После няколко неотложни нужди ме накараха да се надигна; отнесох едно от нощните гърнета в ъгъла и се облекчих — чувствах се като пияница, изсулил се току-що от таверната на Кориатон. Върнах се, пих вода и зачаках.

Времето се точеше мудно, въображението ми се рееше и се замислих за Съдбата. Тилдра си мълчеше — сигурно се сещаше за какво мисля и не искаше да ме притеснява, а може и да беше заета със собствените си мисли. Дори Лойош си стоеше кротко.

Но се замислих кой съм и дали ще съм от значение за света, когато всичко се изприказва и се свърши. Рядко ме спохождаха такива мисли — напоследък не бях имал време за тях, а преди пък не ми бяха хрумвали.

Но дали Съдбата ме беше включила в плановете си?

Дали изобщо вярвах в Съдбата?

— Тилдра, вярваш ли в Съдбата?

Думите ми разбиха тишината като магически взрив, но тя дори не примига. Каза:

— В известен смисъл.

— По-точно?

— Вярвам, че има пътища и избори. Не вярвам в някаква неизбежна съдба, но вярвам, че всеки от нас получава няколко възможни посоки и понякога избираме една от тях, без да съзнаваме, че правим избор.

Кимнах.

— Мисля, че те разбирам.

— Но в други случаи знаем. Понякога човек осъзнава, че не може да стои на място и че като тръгне напред или се върне назад, или поеме встрани, ще излезе на нов път.

— За тебе важно ли е дали си от значение за света?

— Но аз съм от значение, лорд Талтош.

— Влад.

— Добре. Влад. От значение съм, независимо дали го желая, или не. Надявам се да съм от голямо значение, макар и в нещо малко.

— Чудя се дали нещо малко е достатъчно за мен. И се чудя дали нещо голямо не е твърде голямо.

— Хм. Какво събуди тези мисли, ако мога да попитам, Влад?

— Не знам. Много време ми се струпа на главата, скука, а си спомних и за разговора ни с Вийра.

— Какво по-точно?

— Тя каза, че съм инструмент.

— О! За Богинята има и още нещо.

— Да?

— Понякога, когато ни говори, ние не чуваме едно и също.

— Не разбирам.

— Казано е, че тя говори с думи, които всеки от нас разбира, и че всеки от нас ще я разбере по свой начин.

— Това не е ли вярно за всекиго?

— Може би. Но аз не чух да каза за теб, че си инструмент. Чух… все едно, няма значение какво съм чула.

— Хмм — казах мъдро и не настоях, въпреки че ужасно ми се искаше. — Мисля, че май се приближавам до една от онези точки на взимане на решение, за които спомена.

— Може би. Но подозирам, милорд, че сте взели решението си отдавна и сега само започвате да разбирате важността му.

Оставих всичко това да покръжи из главата ми, след което изръмжах:

— Добре, това повече не мога да го търпя. Трябва да започна да правя нещо.

— Значи се чувстваш по-добре?

Помислих и отвърнах:

— Да. Всъщност да.

— Добре тогава. Аз съм готова. Но не знам какво трябва да правим.

— Не че имам някакъв план. Но ми се струва, че ако не искаме просто да си седим и да чакаме нашите приятели или враговете ни, трябва да огледаме дали не можем да излезем от тази стая.

— Но тогава те ще могат ли да ни намерят? Нашите приятели, искам да кажа.

— Надявам се. — Свих рамене. — Би трябвало да могат да ни достигнат психически, стига да са достатъчно близо.

Станах, тръгнах бавно и внимателно и отидох до другия ъгъл, където лежеше сабята ми — забравена и зарязана. Огледах я. Беше си в ред. Прибрах я в ножницата. После отидох до моргантската кама. Помислих малко, реших, поколебах се, защото решението не ми хареса, накрая насила я вдигнах и я прибрах в канията.

— Не виждам никакви врати — каза Тилдра.

— Много ясно, че няма да видиш. Щеше да е прекалено лесно.

Разкърших крайници, доволен, че съм станал и ходя. Тилдра тръгна до мен. Лойош беше на рамото ми, сабята — на кръста ми, моргантската кама — в канията до нея, Маготрепача беше на китката ми, а останалите ми две ками бяха скрити по мене. Бях готов за всичко, стига да не е много опасно.

Обиколихме голямата, почти празна стая, като оглеждахме стените, пода и тавана. Отне доста време, но нямах нищо против — почти се бях съвзел, макар че общо взето се чувствах доста уморен, а и Лойош непрекъснато ми напомняше да дишам плитко. Освен празните рафтове, разхвърляни сякаш безразборно, нямаше много за гледане. Всичко беше много простовато, плоско, безлико — потискащо.

По едно време се озовахме там, където ни бяха оковали.

— Няма изход — казах.

Тилдра само кимна.

— Което може би отговаря на въпроса дали дженоините използват магия.

— Магия — съгласи се Тилдра. — Или нещо много подобно. Но мисля, че на този въпрос се отговори още при първата им поява.

— Да. Или когато ме нокаутираха. Добре. Сега какво?

— Не знам.

Не каза: „Ти си по плановете“, но имах чувството, че си го помисли. Не се намръщих, но тя сигурно усети, че се мръщя наум.

— Ако се чувствах във форма за заклинание, можеше да пробвам здравината на стената. — Бутнах най-близката стена за демонстрация. — Хм.

— Какво? — Тя също я бутна. — Какво има, Влад? Съвсем като стена си е.

— Да, но ако не е навсякъде така?

— Илюзорни стени?

— Може би. Макар че по-скоро си мислех само за врата, направена да прилича на част от стената.

— Да, това е възможно.

— Ти тръгни натам, аз — насам.

Тя кимна и тръгнахме да обикаляме и да бутаме. И да имаше илюзия, включваше и допир и не поддаваше при бутането.

— Толкова с плана ми — въздъхнах, след като стигнахме, откъдето бяхме започнали.

— Друга идея?

— Сигурна ли си, че не е твой ред?

Тя се усмихна.

„Знаеш ли, шефе, изобщо не е задължително да има врата“.

„Знам, знам. Но това го казват и за цитаделата на магьосниците атира. А ние с теб знаем, че си има“.

„Само защото онова не беше вярно…“

„Знам, Лойош. Сега млъкни и ме остави да помисля“.

Този път се въздържа с шегичките. Започвам да ценя тези малки блага в живота.

Помислих още малко и заявих:

— Добре, като ще го опитваме, да го опитваме.

Тилдра ме погледна въпросително. Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми. Усещах, че тя иска да ме попита какво съм намислил, но си замълча и не я осведомих — като ще изглеждам глупаво, поне не бях длъжен да обяснявам защо.

Шибнах с Маготрепача над мястото, където ни бяха оковали. Чу се глухо дрънчене.

— Влад?

— Свиквай с този звук, Тилдра.

— Добре.

Пристъпих вдясно и отново ударих по стената. Звукът беше същият. Още една крачка, и още една, и така нататък.

Стаята беше голяма и ми отне време, но тъкмо си казах, че си убивам времето, докато не се появят било дженоините, било Мороулан и Алийра да ни спасят, когато нещо се случи.

Стъпка вдясно — шляп. Стъпка вдясно — шляп — стъпка вдясно… и тогава го открих — за малко щях да го пропусна. Бях обиколил около една трета и когато ударих по стената, тъкмо тръгвах да подмина, но забелязах, че Маготрепача отново се е променил. Беше по-къс, брънките бяха по-малки. Спрях, погледнах го, после погледнах участъка от гладката стена, срещу която стоях.

Ударих я още веднъж и по ръката ми премина лек сърбеж — и вече гледах в портал. Дори не беше врата: по-скоро голяма каменна арка, може би дванайсет стъпки в най-високата си част и толкова широка, че четирима като мен да минат рамо до рамо. Просто си беше там и сякаш казваше: „Защо се забави толкова?“

Хвърлих поглед през рамо към лейди Тилдра, която вървеше до мен да ми прави компания.

— И аз я видях — каза тя.

Не само я видях, а и вятър ме лъхна през нея. Отвъд се виждаше най-вече тъмнина и малки светли точици в небето.

— Звезди — каза лейди Тилдра.

— Знам ги. Имат ги в Изтока.

— Знам. Помня ги.

— Не знам какво са точно. Според някои са домовете на боговете.

— А според някои всяка от тях е свят — каза Тилдра. — Казват, че като минем през некромантски портал, стъпваме на някоя от онези точици светлина, откъдето можем да погледнем назад и да видим своя свят като точица светлина. Харесва ми тази представа.

— Не съм много сигурен за себе си. Никога не съм обичал да стъпвам в неизвестното.

Тя се въздържа от явната забележка, която можеше да се направи по въпроса, и ме изчака. А пред очите ми сякаш започна да става по-ярко; където и да се намирахме, се съмваше и постепенно започнах да различавам подробности от пейзажа.

Отне ми няколко дълги мига, докато се насиля да пристъпя през арката — към странния свят, към празното и към звездите в небето.