Исола

1.Приспособяване на поведението към обкръжението

Само защото наистина са те погнали още не значи, че не си параноик. Ако са те погнали от дълго време, параноята може да се превърне в рефлекс.

Интересно нещо са това рефлексите: ако им обръщаш внимание, ще почнеш да научаваш интересни неща за себе си. Това е една от причините, поради които избягвам да обръщам внимание на рефлексите си.

Но понякога не мога да го избегна.

Да вземем един произволен пример:

Събудих се почти моментално от здрав сън, в състояние на активна вцепененост, и преди да грабна оръжие или да скоча, за да избегна възможната атака, или даже да отворя очи, посегнах умствено — психически — за контакт с познайника си. Умовете ни тутакси се свързаха и казах: „Какво става, Лойош?“ В този момент знаех само, че трябва да е станало нещо, за да се събудя. Дори не помнех къде съм, макар че едно парче земя в пущинаците е като всяко друго, а напоследък спях все по такива места.

Първият знак, че наистина може да има проблем, се появи, след като той не ми отвърна с някоя от обичайните си духовити забележки. Вместо това последва миг на умствено мълчание, моля да ме извините за израза, след което Лойош каза: „Май са ни спипали, шефе“.

„Виж, това не е добре“.

Да се преструвам пред познайника си, че съм спокоен, ми помага наистина да запазя спокойствие. Лойош го приема като част от работата си и не ме кара да съжалявам много за това. Междувременно, без някакво съзнателно решение от моя страна, вече стисках в ръката си един хубав тънък стилет. Пак рефлексите.

Останах вцепенен — разчитах, че Лойош ще ми каже дали и кога да се задвижа. Докато изчаквах, прецених положението си — в частност острия гаден камък, щръкнал от земята между плешките ми. Разполагах с дебел пласт кожа на дарр между мен и земята и тънък пласт козина на криота между мен и небето.

„Разбойници ли са според теб, Лойош?“

„Разбойниците идват на банди, шефе. Не знам кой е, но е сам“.

„Значи по-вероятно е джерег“.

„Или нещо съвсем друго“.

Чух как Роуца помръдна и улових смътния психичен шепот на Лойош да остане неподвижна. Само за да очертаем основните рамки в случай, че не сме се срещали досега, Роуца е самката на Лойош, което, сигурен съм, трябва да отговори на всички възможни въпроси от ваша страна.

„Приближава се, шефе“.

„Вече имам ли мишена?“

„Не“.

„Някакви предположения?“

„Не. Но не съм притеснен, шефе. Сигурен съм, че ще измислиш някакъв план“.

Влечугите са студенокръвни; чувството за хумор у едно влечуго естествено показва същата характеристика. Това, въпреки че съм упорито преследван от влиятелно и много опасно криминално общество, което иска ни повече, ни по-малко да унищожи душата ми, е може би най-голямото бреме, което си нося.

„Добре — отвърнах, като пренебрегнах сарказма му. — Летиш колкото може по-тихо и по-далече от него, и обикаляш в кръг. Веднага щом видиш…“

Прекъсна ме преднамерено покашляне, последвано от добре познат глас:

— Моля за извинение, че ви безпокоя в такъв час, лорд Талтош, но съм сигурна, че трябва вече да сте буден, и се боя, че ако се приближа, може да направите нещо, за което да съжалявам.

Надигнах се, с приготвения за мятане нож.

— Не е възможно да си ти.

— Но съм аз.

— Не е възпитано да се лъже.

Тя се засмя.

— Нито да се обвинява приятел в лъжа.

— Не може да си…

„Тя е, шефе“.

— Добре — измърморих след дълга пауза. — Ще ми одерат кожата и ще ме хвърлят на норска.

„Вероятно — каза Лойош. — Но няма да е тя“.

Чух я как се приближи още малко. Лойош вече можеше да я види, но аз не виждам толкова добре нощем.

„Не го взимай навътре, шефе. Не всички можем да имаме свястно зрение“.

„Но поне и двете ми очи гледат напред, лешояд такъв“.

— Нещо против да си светна? — попитах.

— Моля ви.

Станах бавно, прибрах ножа и вдигнах торбичката с огнивото и праханта. Запалих свещ и я вдигнах така, че да сме осветени и двамата. Ветрецът за щастие беше лек. Видях я застанала пред мен, много красива и съвсем не на място. Приклекна в учтив реверанс и й отвърнах с изискан поклон.

— Лорд Талтош.

— Лейди Тилдра — отвърнах. — Добре дошли в пущинаците.

Тя се огледа.

— Да. Е, да започвам ли, или може да изчака до съмване?

— Щом е толкова спешно, че да ме проследите в тези затънтени краища посред нощ, нима може да изчака до съмване?

— Може, лорд Талтош. Бързах само за да ви намеря, докато не сте тръгнали, с което търсенето щеше да стане по-трудно. Още веднъж приемете извиненията ми, че ви притесних.

— Няма нищо. Донесохте ли си завивки?

— Аз…

— Знам колко трудно трябва да е това за вас, лейди Тилдра, и нямам търпение да чуя за какво е цялата работа, но повярвайте ми, и за двама ни ще е по-добре, ако ми позволите тази нощ аз да се заема с нещата. Бих предпочел да е така. Моля ви.

— Добре.

— Та взехте ли си завивки?

— Не.

— Някой да ви е проследил?

— Не.

— Все пак — извинете ме — сигурна ли сте?

— Да.

Вгледах се в лицето й. Лейди Тилдра беше разтревожена за нещо. Беше толкова разтревожена за нещо, че бе позволила тревогата да се изпише на лицето й, и нещо трябваше да се е объркало ужасно, за да си позволи съзнателно да ме вдигне от сън. Това беше дори по-стъписващо, отколкото внезапната й поява в горите между Апъртаун и Ридж.

Стъписващо. Да.

Когато човек познава исола като лейди Тилдра, до такава степен свиква с чара, елегантността и изисканите маниери на дома, че забравя за другата им страна. Исолата е една красива бяла птица. Обикновено можеш да видиш тези птици застанали, прелестни и изящни, в блата или по плитки речни брегове. Стоят си така, все едно че единствената причина да съществуват е в това да изглеждат прелестни и изящни. А после исолата стиска в клюна си риба и изобщо не си видял как напада. А после рибата изчезва на една хапка, а исолата пак си стои на един крак и изглежда прелестна и изящна.

Лейди Тилдра изглеждаше много прелестна и изящна. Аз се чувствах грозен и недодялан. От друга страна, след като адреналинът бе спрял да циркулира през системата ми, осъзнах, че все още съм много уморен.

— Я да поспим — рекох. — Можете да се пъхнете под моите кожи, стига да не ми налетите.

— Милорд…

— Пошегувах се. Елате.

Духнах свещта. Отдавна не бях спал сгушен до нечие топло тяло — това събуди спомени, които се бях старал да потискам, а фактът, че не беше човешко същество, не помогна много да го забравя. Имаше време, когато всяка нощ си лягах до жена, която обичах, и още по-хубавото — събуждах се с нея. Онези дни бяха вече минало невъзвратимо и ако си позволях да мисля за тях, можеше да ме измъкнат от вечната напрегнатост, която ми беше нужна, за да оцелея и да остана жив.

Мина много време, но най-сетне заспах. Когато се събудих, се съмваше, а тя беше станала и палеше огъня.

— Имате ли клава? — попита, щом видя, че съм буден.

— Даже и кафе нямам. Но сме само на няколко мили от едно градче.

— Нима? Мислех си, че ще предпочетете да отседнете в някой хан.

— Лойош по-добре се оправя тук, а напоследък мисля повече за оцеляване, отколкото за удобства.

— Извинете — отвърна тя, като че ли съвсем искрено. Но си беше исола, разбира се: те винаги изглеждат искрени. На утринната светлина забелязах, че е облечена в бяло и зелено, в рокля, подходяща по-малко за дълбокия лес и повече за задълженията й в Черен замък, дома на лорд Мороулан, където те посреща с добре дошъл, поднася ти вино и съвсем убедително изглежда зарадвана, че те вижда. Може би за първи път, откакто я познавах, се зачудих: какви всъщност й бяха задълженията при Мороулан?

Тя ме погледна питащо, след което протегна ръка. Кимнах и Лойош прелетя към нея и кацна деликатно. Ръката й беше стегната и леко наклонена, с лакътя под остър ъгъл: знаеше техниката, въпреки че доколкото можех да съдя, никога досега не беше държала джерег, Кой знае защо, това не ме изненада.

— Приятно ми е, че те виждам — каза тя на познайника ми.

Той наведе изящно глава, докато тя не се смъкна под равнището на дланта й, после отново я вдигна.

— Сигурна съм — каза весело лейди Тилдра, — че ми се присмяха.

Чух как Лойош се изкиска в главата ми. Завъртя се на ръката й, плесна с криле и се върна на дясното ми рамо. Роуца, кацнала на лявото ми рамо, пристъпи на място и се разкърши — често го прави сутрин. Вероятно означава нещо. Много интересни страни има в характера на дивия джерег — отровните дребни крилати влечуги, лешоядите на джунглата — но кой знае защо, упорито бях решил да не уча нищо за тях. Предполагам, че Тилдра знае много за дивите исола. Казах й:

— Бас държа, че знаете много за дивите исола.

— Знам нещичко — отвърна тя. — Простете ми, лорд Талтош, но допускам, че главният въпрос, който се върти в ума ви, не е точно този.

— Не е. Главният въпрос в ума ми е закуската. В торбата ми има хляб, сирене и остатъци от сухо осолено глиганско, и малко шунка и пастърма в една кърпа. Хапнете, аз ще изчезна за малко за сутрешния си тоалет. На стотина стъпки има едно поточе, ей зад онова възвишение.

— Благодаря, милорд. Преди малко го намерих.

Отидох, направих каквото трябваше и напълних манерката си с прясна вода. Когато се върнах, Тилдра бе начупила няколко комата хляб и докато се запичаха на камъните до огъня, режеше парченца сирене и ги редеше върху тях.

— Никакви въпроси преди да хапнем, предполагам? — попита тя.

— Точно така.

— Мога да го уважа.

Хлябът замириса хубаво. Когато сложи върху него сиренето и глиганското, устата ми се напълни със слюнка. Сиренето беше пушено; обикновено предпочитам по-сухо и солено, но с глиганското вървеше добре. Ядохме и й подадох манерката с вода. За малко щях да се извиня, че нямам вино, но Тилдра щеше да се огорчи, ако ме чуеше да се извинявам, тъй че си замълчах. Храната беше вкусна. Докато ядях, давах късчета на Лойош, а някои от тях той подаваше на Роуца.

Щом свършихме с яденето, увих кожите и оскъдните си вещи и ги стегнах с каишките, за да мога да тръгна бързо, ако ми се наложи. Като свърших и с това, рекох:

— Е, да го чуем вече.

— С кое да започна, лорд Тал…

— Влад — прекъснах я. — Извинявай, Тилдра, но титлите тук никак не вървят.

— Добре, Влад. Какво искаш да чуеш най-напред? Как те намерих или защо?

— Почни с първото — може да се окаже по-спешно. Щом ти ме намери, сигурно и джерег могат.

— Не и по моя начин.

— О?

— Помниш ли личната кула на Мороулан и прозорците в нея?

Зяпнах я мълчаливо за няколко мига и рекох:

— О. Не, едва ли е вероятно джерег да ме намерят по тоя начин. Не мисля. Макар че Лявата ръка…

— Това не е всичко. Сами по себе си прозорците могат да ме доведат тук, но не биха могли да те намерят. Аз…

— Това е облекчение.

— … получих помощ.

— От?

— Ами, от Кийра Крадлата, първо.

— Кийра. Да. — Не вярвах, че Кийра би могла да ме предаде или да направи нещо, което да ме изложи на опасност, без достатъчно сериозна причина.

— Тя знаеше повече или по-малко къде може да си — в коя част на Империята, в смисъл. Каза, че си се грижел за едно болно момче, докато оздравее, и че то живеело в този район, и предполагаше, че вече си го върнал в дома му.

— Съвсем вярно.

— А после, щом разбрах за района, получих още помощ. От Сетра Лавоуд.

— О, от нея значи. — Най-могъщата магьосница на света: какво пък, не бях изненадан, че е могла да ме намери. Особено след като преди около година, когато се натъкнахме един на друг в Северен пристан, ми подхвърли нещо за… — Лойош?

— Да. Подсказа ми по какво мога да те проследя.

„Направо се изчервих, шефе“.

„Млък“.

— Значи, получила си помощта и на Кийра, и на Сетра.

— Да.

Вгледах се в лицето й, но и да знаеше нещо, не го издаде. Така да е, и аз нямаше да се издам.

— Какво е станало с ръката ти? — попита тя.

Погледнах осакатената си ръка, завъртях я и свих рамене.

— Един магьосник се опита да ме изтърбуши. Или не се нацели добре, или аз се оказах по-бърз с Маготрепача. Или той не беше достатъчно бърз, зависи как ще го погледнеш.

— Как се стигна до това, Влад?

Поклатих глава.

— По-късно, Тилдра. Сега още слушаме твоя разказ, нали? Колкото до мен — все ми е едно, но нали знаеш колко любопитен става Лойош понякога.

Тя отново се подсмихна. Познайникът ми не намери за нужно да възразява, а Роуца точно в този момент реши да полети между дърветата — сигурно беше решила, че трохите от закуската не стигат. От трима ни тя като че ли беше най-доволна, че прекара последните години далече от големите градове.

— Сега ли да започна, или първо трябва да си намерим клава?

Не съм исола, но понякога успявам да схвана намеци.

— Защо не? — Станах и я поведох. — Насам.

Отначало повървяхме мълчаливо. Тилдра пристъпваше предпазливо, аз просто си крачех. През последните няколко години почти си бях станал горски човек, макар и не по свое желание. Тилдра явно не беше живяла по гори и си позволих да изпитам известно чувство на превъзходство.

— Кийра така и не ми обясни какво се е случило на момчето — подхвърли тя по някое време.

— Няма кой знае какво за разправяне. Ако бях малко по-циничен, щях да кажа, че беше въпрос на дълг и чест. Пострада заради мен и се опитах да му помогна.

— И успя ли?

— Съдиите още спорят по въпроса. Мисля, че да. Поне отчасти.

— Той къде е сега?

— При семейството си. Недалече оттук. — Спомних си реакцията на близките му, когато го върнах, и реакцията им към мен. Реших да не давам на Тилдра допълнителна информация.

Стигнахме в Апъртаун — с пощата му, склада-сушилня и хана. Последният — перчеше се с избеляла табела, боядисана някога в червено и като че ли с изрисувана пилешка глава — беше почти пуст, но тримата текли, седнали край една маса в дъното, бързо извърнаха погледи от Тилдра, като в същото време се опитваха да ме огледат крадешком. Ако носех цветовете на джерег вместо невзрачните кожени дрехи, сигурен съм, че и мен нямаше да смеят да погледнат.

Домакинята, текла, която беше толкова мършава, че не ми вдъхваше увереност в качеството на храната, ми се стори малко притеснена, когато попита какво желаем.

— Клава, в случай че имате — рекох.

— Клава? — повтори тя, все едно никога не беше чувала тази дума.

— Ако не, ще се радваме и на малко кафе — каза Тилдра.

— Имаме някъде преса за клава. Но…

— Би трябвало да имате яйчени черупки — казах. — А зърна ванилия?

— О, това го имаме, сигурна съм. Но не знам как да направя филтъра.

— Аз знам. Ако ми разрешиш да вляза в кухнята…

— Влад — кротко каза Тилдра. — Мисля да минем с кафето. Стига да има мед и сметана.

— Добре — примирих се аз. Ханджийката удостои Тилдра с поглед, изпълнен с благодарност, и заситни към кухнята да приготви кафето. Върна се с две големи чаши, с каничка гъста сметана и бурканче мед. Тилдра я дари с такава усмивка, че домакинята ни сигурно щеше да я оцени повече от парите, които щяхме да й оставим накрая. С кафето ни донесе и мостра от тукашния хляб — малки кръгли питки с дупка в средата, срязани на две и леко препечени. Опитах и казах:

— Не е лошо. Много добре щеше да върви с розовоперка, пушена, и с мазно сиренце.

— И малко лук — добави Тилдра.

Докато си смесвах правилните пропорции в кафето, Тилдра каза:

— Всъщност как приготвяте клавата?

— Не знаеш ли?

Усмихна ми се.

— Мога да я поднеса с най-подходящото, но никога не ми се е налагало да се уча как се вари.

— Пресоваш кафе през филтър от яйчени черупки, дървени стърготини и зрънца ванилия, после го загряваш отново почти до кипване, после го прецеждаш през плат, да се махнат мазнините от второто нагряване.

— Дървени стърготини?

— Хикорията върши работа, също фегра, череша и крокра. Точно дървото, или комбинацията от дървета прави всяка версия уникална. Е, и колко ванилия слагаш. Някои използват и канела, но аз не — канелата си е добре да я добавиш след това. Всеки си има своя рецепта, „При Валабар“ я правят най-добре, но те всичко правят най-добре. Липсва ми това местенце.

— Това ли е всичко, което ти липсва, Влад?

Като се имаше предвид изражението й, прозвуча по-скоро като закачка, отколкото като натрапчив въпрос, затова отвърнах:

— Може би още едно-две неща. И макар да сме затворени между четири стени, все пак това го смятам за пущинак.

Тя се усмихна.

— Разбирам те, Влад.

Отпих от кафето. Вярно, липсваше ми „При Валабар“. Това ханче беше едноетажна постройка, проснала се навътре и много встрани от пътя, с тухлена основа и дървения около прозорците, някога явно била хубава, но дървото вече беше остаряло, надраскано и със следи от гниене. Нямаше тезгях, каквито има винаги в гостилниците в Адриланка, само няколко маси, с чаши и бутилки по тях. Седяхме близо до предната врата; две врати водеха отзад, едната явно към стаите за преспиване, а друга — към кухнята. Когато съм на ново място, винаги си отбелязвам наум входовете и изходите, макар че случаите, в които това ми е вършело някаква работа, не са много. Просто едно от нещата, които правиш, като загряването на мускулите, преди да почнеш да се упражняваш във фехтовка. Веднъж попитах дядо, който ме учеше на фехтовка, как, ако някой ден се натъкна на разбойници, мога да ги навия да изчакат, докато си загрея мускулите. Той само завъртя очи и ме удари по фланга, което парирах, а върхът на сабята му изплющя покрай гарда ми и ми остави гадна синина на ръката под лакътя. Оттогава се стараех да му задавам по-сериозни въпроси.

— Искаш ли да споделиш мислите си, Влад?

— Упражнявала ли си някога саблен камшик с въртене около предпазителя, и да ти оставят синина на ръката?

— Ами, не, не мога да кажа, че съм.

— Значи няма да ме разбереш.

Тя се засмя. Никога не знаеш дали една исола се смее от учтивост. Реших да не се правя повече на забавен в компанията й.

„Колко още според теб ще продължи това, шефе?“

Някъде в този момент си допих кафето и викнах за още. Донесоха го с весело припкане, което показваше, че домакинята е пленена от магията на Тилдра. Никаква изненада. Казах:

— Значи Кийра ти е казала как да ме намериш, Сетра ти е дала местоположението, а Мороулан е позволил да влезеш в кулата му и да използващ един от неговите „Магическо-тайнствено-могъщо-трансцедентално-чародейски прозорци“, за да дойдеш тук. Това, което бих искал да знам, е…

— Не точно — прекъсна ме Тилдра.

— О, така ли?

— Мороулан всъщност не ми разреши да използвам прозореца му.

— Карай нататък.

— Мороулан… в смисъл, аз не го попитах.

— Не си го попитала?

— Не можех. Не знаех… в смисъл, не знам къде е той.

— Разбирам. Започвам да разбирам. Мисля, че започвам да разбирам.

— Може би трябва да започна отначало.

— Съмнително. Но все пак изборът не е лош.

„Почти по протокола, шефе. Браво“.

„Лойош, млъкни!“

— Добре. Значи, в самото начало, светът бил създаден, когато боговете сътворили кълбо от аморфия, което увиснало…

— Не е ли по-добре да оставим шегите на Лойош?

— Но ти си единственият, който може да го чуе.

— Повярвай ми, Тилдра, за теб е благодат, че не можеш.

Усмихна се. Имаше трапчинки. Помъчих се да си спомня колко драгари познавам, които имат трапчинки. Много човеци имаха, но не можех да си спомня много драгари.

— Рано сутринта, преди четири дни — започна тя, — получих писмо от Нейно величество с молба лорд Мороулан да прояви щедрото си гостоприемство към някоя си лейди Морквана от дома Атира, която щяла да пристигне в района по имперски работи.

— Какви имперски работи?

— Важно ли е?

— Може би не, но задаването на въпроси ме кара да се чувствам по-умен.

Тя отново ми показа трапчинките си.

— Всъщност не знам, Влад.

Свих рамене и тя продължи:

— Отидох да намеря Мороулан и в библиотеката го нямаше. Опитах псиконтакт и не успях да се свържа с него.

— Това необичайно ли е?

— Безпрецедентно.

— Сериозно? Никога ли не е зает?

— Щеше да ми го каже предварително. Не съм успявала да го достигна психически единствено когато е бил извън света.

— Извън света?

Тя ме изгледа учудено.

— Знаеш за онези прозорци.

— А. Да. И това не се случва често, нали?

— Два пъти досега. И двата пъти ми съобщи предварително, че няма да е на линия, и ми остави указания какво да правя в случай, че се появи неприятност.

— И какви бяха тези указания, Тилдра?

— Да се свържа със Сетра Лавоуд.

— Не с Алийра?

— Това беше преди Алийра да… ъъъ… да превъзникне. Съгласна съм, че сега Алийра несъмнено е първото лице, към което бих се обърнала.

— И така, първо си говорила с Алийра?

Тилдра кимна и изведнъж се усмихна.

— Влад, защо толкова ми напомняш на Имперски инквизитор?

— Проклятие — измърморих. — Целех се в Реликвата на Третия етаж.

— В кое?

— А-ха.

— А-ха?

— Току-що доказах, че не си Сетра Лавоуд. Все пак, говори ли с Алийра?

— И тя е изчезнала — каза Тилдра.

— Богове! От четири дни, казваш?

— Да.

— Без никакво съобщение, без дума, без връзка?

— Без съобщение. Без дума. Без връзка.

— Разбирам. — Помъчих се да си представя, че с Мороулан и Алийра се е случило нещо. Трудно ми беше. Винаги съм ги възприемал като напълно неуязвими, покрай целия си опит с тях. Но Тилдра ме беше намерила в пущинаците, а това означаваше, колкото и да изглеждаше невъзможно, че се е случило нещо сериозно. Постарах се да върна мисълта си към текущия проблем.

— Та кога казваш, че се свърза със Сетра?

— Доколкото помня, ваше безпристрастие, беше в…

— „Ваше безпристрастие“? Тилдра, наистина ли се обръщат така към съдиите?

— Мислех, че го знаеш.

— Никога не съм имал адвокат, тъй че не знам какви обръщения използват.

— Мисля, че това е формата.

— Тъпо звучи, нали? Още кафе?

— Да, моля, ваше безпристрастие. Ако не възразявате да ви попитам, защо никога не използвате адвокат?

— Наемането на адвокат те кара да се чувстваш виновен.

— Но Глобу…

— Глобусът е нещо ужасно праволинейно, Тилдра. Те си задаваха въпросите, аз им отговарях, поглеждаха Глобуса и после ме пускаха. Та като стана дума за въпроси, мисля, че току-що зададох един.

— Добре, ваше безпристрастие.

Въздъхнах.

— Ясно. Разбрах намека. Просто ще те оставя да го доразкажеш.

— След като получим още кафе. Ако аз бях съдия, щях да поискам да ни намериш място, където сервират клава.

Махнах на гостилничарката за кафе и ни го поднесоха с досадно щедра усмивка.

След малко Тилдра продължи:

— Мороулан и Алийра бяха изчезнали, без да оставят съобщение. Опитах се да направя псиконтакт и с двамата и не успях. На другия ден поговорих с някои хора в замъка… Фентор, когото познаваш…

— Да.

— И Сурил, мисля, че не се познавате.

— Не се. Кой е той?

— Не е „той“, а „тя“. В момента ръководи вещерския кръг на Мороулан. — Чувал бях, че Мороулан разполага с такъв кръг, макар че рядко споменаваше за него, а и аз не питах. — И те не можаха да помогнат обаче, макар че, както ме увери Сурил, се опитала да се добере до Мороулан по свой начин. Ето защо изпратих вестоносец до Дзур планина, до Сетра Лавоуд.

— Вестоносец? Защо?

— Да занесе вест.

— Но…

— Не я познавам достатъчно за пряк контакт, Влад. Не всеки от нас я познава, ако ме разбираш.

— Ясно. — Почувствах се малко тъпо.

— Тя ми отговори с писмо, покани ме да я посетя в Дзур планина. Така и сторих.

— О, нима? И как е планината, държи ли се?

Тилдра ме изгледа.

— Имахме дълъг разговор. Сетра ми обясни за камъните Феникс, златния и черния, и за блокирането на псиконтакта. Тя също изглеждаше разтревожена, поне според мен.

— Да парафразираме Сийпур — подхвърлих. — Ако Сетра е уплашена, уплашен съм и аз.

— Да — кимна Тилдра. — Спомена се и твоето име.

— По какъв повод?

— Във връзка със златния и черния Феникс.

Опипах каишките на шията си, с мострите от двата вида.

— Да. Хм. А ако двамата вече са умрели?

— Не са.

— Кой ти каза?

— Некромантката.

— Аха. Добре. Тя би трябвало да го знае, нали.

— Сетра вярва, че ти можеш да помогнеш да ги намерим.

— Каза ли как?

— Не точно. Спомена нещо за Великото оръжие на Алийра, Пътедир, и за някаква си връзка между него и един артефакт, който е у тебе.

— Маготрепача.

— Не ми каза името.

— Това е името. Какво иска да направя?

— Да дойдеш с мен в Дзур планина.

Отпих от кафето.

„Шефе, не е като да се върнеш в Адриланка“.

„Знам, Лойош“.

„Ако ще си в безопасност някъде…“

„Знам, Лойош“.

„И ако има някой, на когото дължиш…“

„Знам, Лойош“.

— Сетра смята, че мога да помогна?

— Да.

— И смята, че Мороулан и Алийра може да са в беда?

— Смята, че е възможно.

Обмислих го малко по-дълго. Тилдра си мълчеше учтиво. Не знам точно какво трябваше да обмислям. Идеята да се върна при някой от старите ми познати определено беше плашеща — джерег бяха обявили голяма цена за главата ми. Но нямаше никакви съмнения какво решение щях да взема. Предполагам, че просто ми трябваха няколко минути, докато го осъзная.

Тъкмо бях готов да реша, когато Тилдра проговори:

— Влад, не би било редно от моя страна да ти оказвам нечестно натиск, но…

— О, карай нататък, Тилдра. Какво има?

— Помниш ли слугата на Сетра?

— Туко. Да.

— Той знае как се вари клава.

— Сериозно? Вийра! Какво се мотаем тука тогава?

— Аз ще платя сметката — учтиво предложи тя.