Исола

8.Рибарски етикет

Ето ви една приказчица, преди да продължим:

В най-ранните дни на Света Тъмнината се чифтосала с Хаоса и родила три дъщери. Първата била Нощ, втората била Болка, а третата — Магия. Хаос обаче продължил и се чифтосал с Небето, от което се родил син, който бил Зло. Един ден Зло, понеже ревнувал заварените си сестри, пленил Магия и я отвел в тайната си крепост отвъд Света. Магия обаче призовала майка си, Тъмнина, която чула виковете й и като разбрала всичко, се погрижила Зло да престане.

Тъмнина повикала Хаос и му казала: „Виж какво направи синът ти! Отне Магия от Света“.

Тогава Хаос се ядосал на сина си Зло, изпъдил го и спасил Магия, като я върнал в Света. Зло обаче се разревал, казал, че съжалява за стореното, и се помолил баща му да не го прогонва. Хаос не могъл да отвърне сърцето си от единствения си син, тъй че се смилил и позволил на Зло да се върне, но от този момент Магия се варди от Зло, макар че Зло продължава да преследва Магия; а Тъмнина ги наблюдава и двамата, тъй че където намерите Зло, ще намерите и Тъмнина — наблюдава. А Хаос понякога ще го видите да помага на Магия, а понякога — на Зло.

Харесва ли ви? Тази приказка е на моя народ, а някои го вярват буквално. Аз лично смятам, че в нея има елементи на истина, защото другото име на Магия е Вийра, Богинята демон, и кой знае, може пък дженоините всъщност да са Зло. Отвъд това не смея да навлизам. Ако има персонификация на Тъмнина, да не говорим за Хаос, предпочитам да не знам.

Та ето ни и нас двамата, може би във властта на Зло; най-малкото на техния свят и може би Магия щеше да ни помогне, и много се боях, че ако дженоините не ме спипат, ще се спъна в собствените си метафори и ще си счупя врата.

Тези мисли се въртяха в главата ми, докато излизахме през арката, а какво си мислеше Тилдра не знам, но за мен си беше истински шок: внезапното разбиране, че целият свят не е онази единствена стая в онази единствена сграда.

„Нещо или някой, Лойош?“

„Не, доколкото мога да разбера, шефе“.

Отдалечихме се на двайсет и пет-трийсет стъпки и погледнахме назад. Очаквах едва ли не да изчезне, но си беше на мястото, отвън изглеждаше почти като отвътре, само дето повърхността беше по-груба — като налепени една за друга буци скала. Като се вгледах по-внимателно, видях, че сградата е някак под ъгъл — не беше съвсем права и като че ли някакви неща стърчаха от нея. Дали беше важно за нещо? Тъп въпрос. Какво изобщо беше важно и какво — не при тези същества?

Насочих вниманието си към пейзажа и по едно време си помислих за Дзур планина.

Всъщност нямаше нищо, което да прилича на Дзур планина, но…

Добре. Над целия пейзаж доминираше поток, широк може би петдесет-шейсет стъпки: течеше диагонално спрямо мен, отдясно наляво и на стотина крачки в най-близката си точка. Няколко тънки дървета, с къси клони и едри листа по целия ствол, бяха осеяли двата бряга, а недалече от нас се виждаше нещо като каменен мост. Вдясно имаше два ниски хълма, кафяви и каменисти, а вляво теренът беше плосък, само дето леко се спускаше, може би за да се изравни с коритото на потока, може би — не. А над всичко това (съвсем буквално) беше този ужасен ярък обект, който хвърляше горещина върху всичко. Не се опитвам да бъда загадъчен — виждал го бях в Изтока и знаех адски добре, че е Пещ, точно каквато си имаме в Империята, само че тук, както в Изтока (и в някои части в Далечния запад) не беше скрит от постоянна ръждива пелена. Но бях забравил колко болезнено ярък е и колко тъмни са сенките, които хвърля, щом срещне нещо друго. Намираше се ниско в небето, малко вляво от мен, щом излязох през вратата, и наред с другите неща очертаваше рязко всичко останало, включително няколкото пухкави облачета в небето, което иначе беше синьо, точно като небето над Фенарио, което предизвика у мен странна носталгия, в пълно противоречие със суровата убеденост, че съм се озовал в свят, на който може би никога досега не е стъпвал човешки крак.

Тъй че двамата с Тилдра огледахме всичко това и точно в този момент си помислих за Дзур планина. Изглеждаше толкова естествено и хубавичко, че бях готов да се закълна, че го е измайсторил някой. Не знам защо — не мога да кажа със сигурност кои бяха белезите. Но направо изглеждаше, все едно че някой е седнал и е казал: „Тъй, реката тече насам, в права линия, после тука малко я извиваме. Какво ще кажете да лепнем и две хълмчета?“ Или нещо такова.

— Прав си — каза Тилдра.

Погледнах я.

— Моля?

— Дзур планина.

— О! Не забелязах, че съм го казал на глас.

— Измърмори го под носа си.

— Хм. — Дали си бях развил навик да го правя? Може би от това, че бях сам толкова дълго. Трябваше да внимавам с тия неща. Не беше добър навик.

— Нищо живо няма — промълви Тилдра.

Понечих да я запитам какво има предвид — в смисъл, имаше си и трева, и дървета. После осъзнах: не виждах птици във въздуха, нито подскачащи животинки, да не говорим за големи животни. Погледнех ли в краката си, не виждах никакви насекоми.

— Права си. Изглежда, ние сме единствените живи същества тук.

— О — усмихна се тя. — Този път успях.

Ръката ми се изпъна към сабята и изведнъж изпитах чувството, че целият този свят — всичко, което се беше случило, след като минахме през прозореца на Мороулан — е една огромна илюзия, като някой от онези добре изпипани живи сънища, на каквито се бях натъкнал в Пътеките на мъртвите.

„Съвсем истинско си е, шефе“.

„Сигурен ли си?“

„Напълно. Ако има вълшебство, то е за да прикрие нещо, не да промени външността на това, което виждаш“.

„Много тънка разлика, приятел“.

„Знам“.

Какво пък, това си беше част от работата на Лойош, така че трябваше да му се доверя. Освен това, ако грешеше и всичко това си беше изпипан сън като онези по Пътеките, нямаше начин да се измъкнем, освен да го приемем за реален.

Но с липсата на твари беше трудно да се свикне.

— Какво мислиш, Тилдра? Целият този район дали е изфабрикуван?

— Може би, Влад. Може би целият свят.

— О, не. Знам, че целият свят не е.

— Нима? Как го разбра?

— Защото ако могат да направят това, нямаме никакъв шанс срещу тях.

Тя се засмя.

— А, разбирам. Тази логика не ми е позната.

Свих рамене.

— Всъщност не се шегувам. Това е едно от нещата, които научих в дългата си и пълна с превратности кариера. Когато единственият начин да преживееш нещо е ако врагът ти не е магьосник или няма резервна кама, или не може да прескочи единайсет стъпки пропаст, тогава приемаш, че врагът ти не е магьосник или няма резервна кама, или не може да прескочи единайсет стъпки пропаст.

— Хм. Доста практично звучи.

— Да. — Неволно си спомних за онзи тип, дето можеше да прескочи единайсет стъпки пропаст, за мое голямо неудоволствие. Но все едно и това го преживях, защото се оказа, че не си е обул подходящи ботуши. Дълга история. Все едно.

Вляво от мен полъхваше — не силно, само колкото да ме погъделичка по тила. Не навяваше никакви миризми освен сладникавия аромат, с който сякаш беше изпълнен целият въздух. Това отново ми напомни да дишам плитко. Рекох:

— Е, Тилдра, ти трябва да си изучила повече старите песни и истории и трябва да си по-изкушена от историята от мен, и тъй като почти никога не ходя на театър, трябва да си ходила повече от мен.

— Може би.

— Е, тогава? Какво прави обикновено човек в подобна ситуация?

Тилдра ме изгледа.

— Искам да кажа, когато човек се озове на съвсем различен свят, едва може да диша, обкръжен е от шантава природа, тормозят го врагове със силата на богове и няма как да се върне у дома — какви са обичайните стъпки?

Тя се усмихна едва-едва.

— Обикновено човек призовава своя бог-покровител, който след това му възлага неизпълнима задача в замяна на минимална помощ, която помощ по ирония се оказва фатална. Или пък човек открива могъщ артефакт с неизвестни свойства, който се оказва, че при употребата му взима душата на героя, тъй че след спасението човек убива най-скъпия си.

— Разбирам. Е, вече знаеш защо почти никога не ходя на театър.

Тилдра прибави задължителния кикот, а аз отново огледах света около нас — обзет от внезапния страх, че Мороулан и Алийра няма да дойдат, и че дженоините няма да дойдат, и че няма да намерим изход; че ще останем тука до края на дните си. Които дни май нямаше да са много, ако не откриехме как можем да се храним. Но знаех, че този страх е безпочвен. Каквито и да ги беше вършил Мороулан в миналото, знаех, че няма да спре да се опитва да ни спаси, докато е жив. И, разбира се, както стояха нещата, и смъртта можеше да не му попречи. Въздъхнах.

„Знаеш ли, Лойош, ако вчера по това време някой ми беше казал, че трийсет часа по-късно ще спасявам Мороулан и Алийра, че ще тръгна да убивам Богинята демон, че ще се озова в капан, голям колкото цял свят, без да мога да реша дали се надявам да ме спасят, или се надявам да не ме спасят, щях да кажа: «Ех, сигурно ще е точно така».“

„Сигурно щеше да го кажеш, шефе“.

„Мисля, че това говори нещо за житейския ми избор“.

„Аха“.

Оглеждах света около нас и забелязвах съвършенството на потока, на хълмовете, на планините — общото усещане, че всичко е планирано и изпипано. Споходи ме ирационалната идея (при това невярна, сигурен съм), че само тази малка част от света е това, което съществува — че всичко извън полезрението ми е просто някак си сиво и недовършено; и това също ми напомни за Пътеките на мъртвите, макар че не знам защо.

Закрачихме напред. Земята беше мека и гъвкава и скоро стигнахме до брега на потока. Наведох се и зяпнах водата. Сякаш изобщо не се движеше, но от време на време вълничките се разбиваха на пръски пяна. Не беше нито синя, нито зелена или червена, като повечето вода, която съм виждал, а с някакъв маслинен цвят. Не можех да си представя на какво се дължи това. Дъното не можех да видя, но водата не изглеждаше нито плитка, нито мръсна.

„Какво има, шефе?“

„Тази вода“.

„Какво й е на водата?“

„Не знам. Не изглежда по-естествена от всичко останало тук, но… не е съвършена“.

Той не отвърна нищо. Продължих да оглеждам водата. Тилдра стоеше на стъпка-две зад мен, смълчана, самото въплъщение на търпението. Наведох се, след това клекнах. Посегнах да гребна с шепа, премислих и ръката ми се задържа във въздуха. След това — не знам точно как да се изразя — усилих сетивата си. Трудно е да се опише — горе-долу е като разликата между това да чуваш нещо и да слушаш напрегнато; или между това да отпуснеш ръка върху кадифе и да затвориш очи, и да се насладиш на допира; само че с усещането, че… о, все едно. Вещерска работа.

Все едно, посегнах със сетивата си и…

— Да — заявих гласно.

— Да? — повтори зад мен лейди Тилдра.

— Да — потвърдих.

Тя изчака. Обърнах се към нея.

— Водата. Не е вода.

Тя пак изчака.

„Шефе…“

„Не знам, Лойош. Работя по въпроса“.

— Водата не е като всичко останало тука. Всъщност е и не е. Някак е… не знам. Искам да я проследя.

— Добре, Влад. Надолу или нагоре по течението?

— Хм… добри въпроси задаваш.

Източникът или резултатът; теоретичното или практичното; да разбереш какво означава всичко това или да отидеш направо някъде, където можеш да направиш нещо по въпроса. Миг на сюблимна нерешителност, с шанс да науча нещо много дълбоко и важно за себе си. Или може би не. Знам, че по природа съм човек на източниците — обичам да разбирам нещата колкото може по-пълно. Но ако исках да направя нещо, преди нещата да приключат с мен, не можех да си губя времето.

— Надолу — казах. — Да видим докъде стига това.

Тя кимна, Лойош изломоти съгласието си в ума ми и тръгнахме. Потокът леко лъкатушеше, земята под краката ми беше мека и гъвкава, макар и неравна; въздухът все така ухаеше сладникаво. Започвах да свиквам с плиткото дишане. Гледката не се промени много, а водата беше по-кротка от горските потоци, които бях свикнал да намирам по звука и мириса.

След повече от миля осъзнах, че чувам нещо — нещо като тихо ръмжене. Беше някак трудно да се локализира, но като че ли идваше отгоре.

„Лойош, каза ми, че не можеш да летиш, но…“

„Мисля, че вече мога“.

„Ами тогава…“

„Тръгвам, шефе“.

Той скочи от рамото ми и полетя пред мен, полетът му беше силен и плавен; повече се плъзгаше, крилете му плесваха само от време на време, почти изящно, може да се каже.

„Хе. Благодаря, шефе“.

„О, я млъкни. Добре ли си?“

„Да, ще се оправя. Трябва само да се плъзгам много и няма да мога да се задържа дълго толкова високо“.

„Няма да ти се наложи. Какво виждаш?“

„Бих казал вода, само че ти твърдиш, че не е, тъй че… чакай малко. Става по-шумна. Някак си…“

„Да?“

„Добре, мисля, че е безопасно. Давай напред“.

„Хубаво“.

Теренът леко се надигна и водата — или каквото беше там — остана на двайсетина стъпки под нас в нещо като клисура, като умален модел на речна долина, със зеленината и всичко останало. Лойош се върна на рамото ми и изминах последните няколко крачки. Ревът се усилваше като че ли с всяка следваща крачка. Скоро стана толкова силен, че трябваше да си викаме, за да се чуем, и някъде по това време го видяхме — водопад, или щеше да е водопад, ако онова, което падаше, беше вода. Определено се държеше като вода — изливаше се през устието и се разбиваше в дъното, някъде на стотина стъпки по-надолу; беше си водопад чак до пръските мъгла, които се вдигаха от него. Устието беше по-тясно от потока, бих казал около трийсет и пет стъпки. „Водата“, по липса на по-подходяща дума, се изливаше с изумителна бързина, за да стигне дъното. Гледах възхитен, както човек се възхищава понякога от природата, въпреки че се колебая да го нарека „природа“ — не вярвах, че това е по-природно от всичко останало, което бях видял дотук.

Падаше величествено. Пенеше се и се вихреше във вира на дъното, преди да продължи по течението. Различавах отделни капчици и виждах как потъват като оловна тежест. Гледах как мъглата се вдига и вихри. И се чудех какво може да е.

Усетих, че Маготрепача на ръката ми се размърда. Съвсем леко — само едно трепване; можеше да е от въображението ми, но не, не беше.

И тогава разбрах.

Вие, разбира се — които сте чули разказа ми дотук и сега си седите удобно и си пиете любимото си вино, и слушате как се лее гласът ми — вие сте се сетили отдавна. И предполагам, че и аз трябваше да съм се сетил. Но едно е да чуеш за него, а съвсем друго — да си до него, да го гледаш, да го чуваш и изобщо да не искаш да повярваш, че гледаш онова, което си мислиш, че гледаш.

— Аморфия — казах на глас, с което го назовах, превърнах го в реалност. Според някои вярвания, свързани с вещерската практика, да назовеш нещо означава да му вдъхнеш сила; според други да го назовеш означава да му наложиш силата си. Това ми приличаше повече на първото.

— Какво? — извика Тилдра.

Наведох се до ухото й.

— Аморфия — повторих с много спокоен глас, все едно че съобщавам нещо маловажно. — Веществото на хаоса.

Тя зяпна, после кимна замислено, наведе се и заговори в ухото ми:

— Да. Прав си. Това е аморфия. Само че контролирана. Отива натам, където дженоините искат да отиде, и прави това, което искат да прави.

Кимнах и се върнахме двайсетина крачки назад, на билото на хълмчето, за да можем да си говорим нормално.

— Не мислех, че аморфията съществува другаде освен при нас.

— И аз — отвърна тя.

Изсумтях.

— Е, и кое е по-страшно според теб — че са създали река от аморфия или че могат да създадат река от аморфия? Или фактът, че дженоините изобщо ни позволиха да видим всичко това?

— Започвам да се убеждавам — каза тя, — че причината да не ни тормозят е съвсем проста — ние сме твърде незначителни, за да се занимават с нас.

— Обидно. Но може и да е вярно. И би могло да обясни защо ни се позволи да видим това — ние просто сме без значение.

Тилдра вдиша през носа си, загледа се към „потока“ и каза:

— А ние се питахме дали тук има магия.

Слушах разбиващия се хаос в дъното на пропада. От мястото си виждахме втурващата се в коритото си аморфия, малко преди да се изсипе надолу. След като вече го знаех — или навярно след като си го бях признал, — приличаше още по-малко на вода; цветът се променяше, докато се мъчиш да се фокусираш върху него, но сега като че ли преливаше между стоманеносиво и нездравословно зелено. И макар да се държеше почти като вода, не успяваше съвсем.

— Да, определено научихме нещо — подхвърлих на въздуха.

Аморфия. Веществото на хаоса. Според някои — веществото на живота; според други — основният градивен блок на цялата материя и енергия. Не знаех. Не бях магофилософ и определено не бях проучвал древния, забранен и плашещ клон на чародейството, посветен на такива неща.

Веднъж бях използвал аморфия и оттогава бях прелиствал една-две книги на Мороулан, за да избера заклинания, които може да са полезни, но така и не я бях проучвал.

Но я бях използвал веднъж.

Много отдавна, в големия град, докато се мъчех да спася живота на Мороулан (който беше умрял тогава; повече не питайте), изправен срещу няколко магьоснички от Кучешкия патрул — Лявата ръка на Джерег, — се бях домогнал до способности, за които не знаех, че притежавам, бях замерил магьосничките с нещо, а те пък изобщо не подозираха, че мога да го направя.

Да. Бях го направил веднъж.

Оставих този спомен да си потанцува из главата ми, спомних си допира на пода на кръчмата до лицето ми и чувството на отчаяние; желанието да направя нещо, каквото и да е, и взривното изригване на сила, която бях наследил само защото душата ми някога е била много близка с душите на някои идиоти, които си бяха играли с такава сила. В този ден идиотът бях аз и Алийра ме беше спасила, преди да разтворя себе си и цял квартал от Адриланка в основния компонент на цялата материя и енергия, или каквото беше там.

Припомних си този ден, преди много години и отделен от мен с толкова много преживелици, че все едно се беше случил на някой друг.

Само че не бях някой друг. И колкото и да се стараех, не можех да избягам от последиците от това.

„Шефе…“

„Не сега, Лойош. Остави ме да се оправя сам. Твърде много са ъглите, от които може да се погледне това нещо“.

„Добре“.

Ако някой ме попиташе дали познавам Древната магия, можех да му отговоря „не“ с чиста съвест. Наистина не я познавах, по никакъв полезен начин.

Но…

Древната магия е може би най-трудният клон на магията, поне докато се опиташ да ги навържеш всички наедно в нещо, в което да напъхаш и душата си, тъй че да можеш да се наречеш „чародей“, заради съмнителното удовлетворение, което може да ти донесе това. Навремето бях подхранвал у себе си илюзии, че ще изуча магията, както е била практикувана преди Империята, преди Глобуса, преди всичко, което мога да нарека „цивилизация“. Имах някакво начало, дължащо се на случайна връзка в предишния ми живот. Зарязах ученето много рано, не само защото се оказа трудно и плашещо, а защото просто в този момент в живота ми ставаха адски много неща.

Но имам доста добър спомен за първата стъпка — в смисъл, първото и най-лесно заклинание, онова, което е необходимо, за да продължиш с по-трудни заклинания. И това заклинание, стига да успеех да го изровя, просто можеше да се окаже полезно.

Мозъкът ми заработи трескаво, огледа го от няколко ъгъла и продължи, а през това време аз отворих кесийката си с вещерски неща и порових в нея. Не бяха много и всички бяха ценни, но какво да правиш? Избрах едно глинено шишенце със сок от дира, защото не беше трудно да се намери и главното му приложение беше лечението на една треска в джунглите, която до този момент бях успял да избегна. Излях съдържанието на земята. Забелязах, че Тилдра ме гледа озадачено, и поклатих глава.

Намерих една кожена каишка и я вързах около гърлото на шишенцето. После отидох до брега, където аморфията течеше като вода.

Тилдра се окашля и се обади:

— Как ще опазиш шишето да не се разтвори в аморфията, която се опитваш да хванеш?

— Познаваш Мороулан много по-дълго от мен. Не си ли чела някоя от книгите му?

— Не и по Древна магия. А ти?

— Аз — да.

— Аха. — Тя помисли малко. — И си се научил да правиш това, което правиш?

Въпросите бяха малко грубички за Тилдра, но не можех да я виня — да зяпаш, когато някой невежа си играе с аморфия, си заслужава поне някой и друг невинен въпрос.

— Горе-долу.

Тя прехапа устна и не попита нищо повече, за което сигурно трябваше да получи няколко медала, каквито там раздаваха в дома й.

Почнах да люлея шишенцето в широк, бавен замах точно пред мен, на около стъпка над потока.

— Всъщност не е толкова трудно, ако искаш само да хванеш малко. Въпрос само на скорост. — Докато говорех, залюлях шишето малко по-бързо — не много. — На аморфията ще й трябва някаква, ъъъ, нищожна част от секундата, преди да започне да действа на материята, която се допира до нея. Целият номер е да го измъкнеш, преди да унищожи или промени съда, в който искаш да я задържиш. — Погледнах я през рамо. — Дръпни се две стъпки надясно, ако обичаш.

Тя ме послуша.

Другият номер беше дреболията със заклинанието.

Не е кой знае какво. Съвсем просто заклинание всъщност — добре е описано в книгата. Трябва само да привлечеш силата през връзката си с Глобуса…

Мда.

Тук беше трудното. Целият проблем с „връзката с Глобуса“. В момента ми липсваше.

Отляво обаче имаше алтернативи, стига да си готов да рискуваш взаимодействие със свободна, сурова аморфия. А такава случайно имах подръка.

Зяпнах потока.

Знаете ли колко е трудно да се гледа вода? Да я видиш, докато тече покрай теб? Виждаш пяна, или въртопчета, или вълнички, или гребени на вълни, или коритото може би, или може би отражението на повърхността, но е много трудно да видиш самата вода. Още по-трудно е, когато всъщност не е вода, а аморфия, квинтесенцията на безформието; трудно е да видиш безформеното, защото това, което можем да видим, е форма. Пробвайте го някога, ако до вас тече суров хаос; едновременно е твърде много и твърде малко да го уловиш.

Но продължавах да се опитвам, вторачен в и покрай едва доловимо променящия се цвят, и упорито отказвах да повярвам на формите, които умът ми се опитваше да наложи над безформеното. И накрая — не знам колко продължи — започнах да прониквам в него. Магьосниците, които прекарват много време в работа с аморфия, твърдят, че всеки такъв опит е стъпка по-близо до лудостта. Ако се съди по Алийра и Мороулан, сигурно е вярно. Но за щастие, не ми се налагаше да стигам много далече — само един малък контакт, достатъчен за едно дребно заклинание.

Усетих как откликна в мен; нещо подобно и в същото време различно от чувството, че заклинанието действа. Вдясно се чувствах в безопасност, удобно и отпуснато, а вляво чувствах, все едно че съм на ръба на пропаст и само една малка стъпка или загуба на равновесие ще ме отпрати долу в безумието.

Това с равновесието е добра метафора, при това вярна, защото докато подготвях заклинанието, се надвесих над потока. Ако се подхлъзнех, смъртта щеше да е по-бърза от всякоя смърт, до която съм се приближавал, но не точно така бих предпочел да изкарам последната си измерима част от секундата.

Смених ъгъла, тъй че въртенето да е не успоредно, а по-скоро перпендикулярно на потока. Отмерих скоростта — малко повече от секундата за пълен замах. Жалко, че не помнех колко точно трябваше да е тази измерима част от секундата; навремето точно този малък детайл не ме беше интересувал, тъй като не можех да си представя, че някога ще се окажа в това положение. Дали беше около половин секунда? По-малко? Ускорих люлеенето още малко и бавно издишах.

— Почва се — казах високо. — Дръж го това нещо под око, нещо трябва изхвърчи на брега зад мен. — Изпълних, или може би трябва да кажа освободих заклинанието и спуснах ръката си, та шишенцето да цопне в потока.

Първата добра новина беше, че не паднах в него; но и не го бях очаквал.

Втората добра новина беше, че потокът не пръсна към мен; от това се боях, но не можах да измисля добър начин да го избегна.

Третата добра новина беше, че каишката изведнъж олекна в ръката ми и само един поглед ми подсказа, че в края й няма нищо.

Но най-добрата новина беше, че лейди Тилдра извика:

— Видях го! Нещо блесна. Отиде натам!

Проследих сочещия й пръст и пуснах каишката, да не би разни гадни неща да се залепят по нея.

Тревата не беше ужасно висока — само след пет минути го намерих. Пресегнах се и го вдигнах, все едно че изобщо не ме е страх.

Беше приело формата на камъче, съвършено заоблено, и с големината на орех; беше тежко за големината си и имаше мътен оттенък, между синьо и пурпурно.

— Ето го! — извиках и го вдигнах.

Тя се приближи и го огледа, Лойош — също, от рамото ми.

— Чиста аморфия, но във форма, в която може да се използва.

— Щом казваш — каза Тилдра.

— Казвам.

Пъхнах го в кесията, все едно че е нищо и никаква работа.

Тилдра кимна, все едно че е нищо и никаква работа, и попита:

— Добре, Влад. И сега какво?

Добър въпрос. Но вече разполагах с Маготрепач, с могъща моргантска кама, с бучка аморфия, с обучението си на вещер и с вродената си интелигентност. Все щях да измисля как да ги използвам. На глас казах:

— Търпение, да ме цунат по гъза. Отивам да убия нещо.