Исола

2.Да бъдеш добър слушател

Предполагам, че моментът е подходящ да ви поразкажа нещо за себе си. Родил съм се човек в свят на драгари, отхвърлено същество в тяхната империя, тъй че се научих да ги убивам и да ми се плаща за това. Дребен, слаб и осъден на кратък живот по техните стандарти, аз се научих да изглеждам по-голям, по-силен и да оставам жив. Станах част от огромна криминална сфера в Империята; ожених се, позволих бракът ми да се разпадне и толкова ядосах организацията, че, както казах преди, сега те се стремят да ме спипат на всяка цена.

Това засега е достатъчно; твърде потискащо е да навлизам в подробности. А и нямах много време да се замислям по въпроса, защото скоро след като напуснахме покрайнините на Апъртаун, Тилдра каза:

— Ако смъкнеш камъните Феникс, можеш ли да бъдеш телепортиран? В случай, че са на тялото ти.

— Да. Нося си една кутийка, в която мога да ги прибера. Направена е от… все едно. Докато камъните са в кутийката, нямат ефект.

— Тогава го направи, ако обичаш.

Преглътнах. Нямах причина да изпитвам недоверие към Тилдра — вярвах на Тилдра. Но все пак не ми беше лесно да се насиля да смъкна артефактите, които ме бяха предпазвали и ме държаха скрит през последните няколко години. Докато се колебаех, тя стоеше неподвижно, с осанката на същество, което е готово да чака дълго и няма никакъв проблем с това.

Смъкнах кожените каишки от врата си и ги прибрах. В момента, в който го направих, се почувствах ужасно уязвим. Настръхнах. Непрекъснато се вмъквах в ума на Лойош, за да видя през него дали ще надуша нещо подозрително наоколо.

„Отпусни се, шефе. Дори да те засекат моментално, не могат да…“

„Знам, Лойош“.

— Извинявам се за неудобството от телепорта — каза Тилдра.

Не отвърнах нищо. Всъщност благодарение на амулета, който ми беше подарил дядо, неудобство нямаше да има. Ако бях исола, щях да й го кажа. Но пък ако бях исола, нямаше да съм в това положение.

Тилдра затвори очи. Устните й се размърдаха беззвучно — някои го правят, когато са в псиконтакт; изглежда, се беше свързала със Сетра, но не можех да я попитам, без да я прекъсна, а това, разбира се, щеше да е неучтиво. След малко очите й се отвориха. Тя ми кимна, придружи кимването с чаровна усмивка и ми махна с ръка. Пристъпих още към нея. Последва миг на дезориентиране и се озовах там, където изобщо не бях допускал, че ще стъпя повече: в Голямата зала в цитаделата на Сетра, високо в Дзур планина.

Казано е: „По дома му ще го познаеш“, а всички знаем, че не е зле да обръщаме внимание на всеки, който има навика да размества сказуемото и обстоятелственото пояснение в изреченията, тъй че нека да ви кажа малко за дома на Сетра Лавоуд. Повече от „малко“ не бих и могъл да ви кажа, защото не познавам толкова добре Дзур планина. Например не знам колко надолу в планинските недра продължава обиталището й. Казвали са ми, че планината гъмжи от естествени пещери и тунели и че някои от тях са свързани с кухини, които тя самата е прокопала.

Една от тях беше мястото, където се появих за първи път, в компанията на Мороулан. Тогава ми се стори, че се намирам дълбоко в планинските недра, и трябваше да се катеря по дълго каменно стълбище; след това научих, че съм бил близо до върха и че когато сме излезли в жилищната зона на Сетра, не сме били много по-близо: Дзур планина е много, много голяма.

Имаше си библиотека, но не знам защо така и не можах да я разгледам, тъй че не мога да ви кажа какво чете. От едната страна на библиотеката има няколко много добре, макар и скромно обзаведени гостни, някои от които съм използвал от време на време. От другата страна има широко вито стълбище, което води нагоре към кухнята или надолу към един коридор, от който човек може да стигне до една от трите трапезарии с различни размери, в две от които съм ял, а третата беше точно Голямата зала, в която стоях сега; дневна, в която веднъж обидих Сетра (обида, която насмалко щеше да се окаже смъртна); и две врати, които не знам към какво водят. В края на коридора има друго спирално стълбище: то към какво води — не знам, нито надолу, нито нагоре, защото ми се струва, че води право в библиотеката, но там няма никакво стълбище.

Украса почти няма. Все едно че през хилядолетията Сетра е изгубила търпение към всичко, което би могло да придаде малко яркост на онова, което по природа е тъмно, да украси нещо, което по природа е простовато, да одухотвори нещо, което по природа е сурово. Не съществуват ярки цветове в Дзур планина, но и нищо не изглежда грубо; по-скоро всичко е приглушено, но плавно, сякаш домът й представлява паметник на въздействията на времето. Всичките й мебели са прости и удобни, с възглавнички по коравите каменни столове, а светлината се осигурява главно от обикновени маслени светилници или свещи. Нямаше почти нищо, което да разказва за биографията й — в смисъл, в дома й видимо липсваха всички онези шантави неща, които човек си пази през годините като приятелски подаръци или предмети, събрани от разни пътувания, или вражески трофеи. Единственото подобно нещо беше в библиотеката, някакво устройство, покрито със стъкло, с въртящ се метал вътре. Бях попитал за него, но Сетра заяви, че няма представа за какво служи, и не пожела да ми каже как се е сдобила с него, нито защо го смята за ценно. Освен него, както казах, нямаше нищо, което човек би могъл да посочи и да рече: „Сетра Лавоуд има този предмет, защото той означава нещо за нея“.

Признавам, че понякога съм разсъждавал защо си е подредила дома по този начин, но непрекъснато се сблъсквах със следния въпрос: ако аз по някакъв начин можех да стигна до нейната възраст, какво щях да пожелая да бъде обкръжението ми? А на този въпрос отговора не знаех и това винаги слагаше край на разсъжденията и ме оставаше само с наблюденията.

И с това общо взето приключват познанията ми за дома на Сетра Лавоуд — не са много, като се има предвид колко често съм гостувал там. Много повече неща съм чувал, от най-вероятните до най-нелепите: лабиринти дълбоко в планината, където извършвала чудовищните си експерименти; високи кули на самия връх, където общувала с мъртвите; скрити проходи до Залите на Съда; скрити помещения, пълни до тавана с несметни съкровища, и така нататък. Но за тях нищо не знам (освен че смело мога да отрека за съществуването на проходи до Залите на Съда: ако те наистина съществуват, значи ми дължи извинение, че ме изпрати там по трудния път). Малко е известно, повече са подозренията и предположенията.

А освен това имаме и самата Сетра Лавоуд, което може би потвърждава мисълта ми за сказуемото и обстоятелственото пояснение.

Не видях Сетра веднага, тъй че се завъртях и ето я и нея: висока, бледа, немряща. За магията, даже за забранената магия на Древния свят, беше забравила повече, отколкото някой някога е научавал. Беше вампир, но това като че ли не я притесняваше особено; за тези, които разказват истории за нея, това беше почти прекалено, все едно да чуеш, че типът, който се кани да ти изтръгне сърцето, смята да те срита по пищяла след това. Произходът й тънеше някъде в праисторията и някои вярваха, че е живата персонификация на самия свят, че той ще свърши тогава, когато свърши и тя. Аз лично се съмнявах в това — не ми допада идеята за жива персонификация, която е немряща.

Чертите й бяха като на Господар на дракони, само дето ако човек се вгледаше внимателно (като мен), можеше да забележи намеци за Господар на дзури във формата на ушите и очите й. Обличаше се в черно, черно и черно — единствените намеци за цвят по нея днес бяха червеният камък на шията й, жълтият на пръстена на дясната й ръка и синята дръжка на Ледоплам на бедрото й. Облечена беше в загадка, все едно че беше родена само заради нея.

Тилдра й се поклони много дълбоко — по-дълбоко, отколкото я бях виждал да се кланя на когото и да било. Сетра го прие все едно, че й го дължат. Аз само кимнах, Сетра кимна в отговор.

— Сетра Лавоуд — рекох. — Доста време мина. — Двусмислена реплика, с която можеше да си поиграе, ако пожелаеше. Не го направи. Протегна ръка и Лойош прелетя към нея, позволи да го почешат по брадичката, а след това, само за да покаже уважението си към нея, наведе глава, за да се остави да го почеше по люспите, скриващи ушите му: особена проява на почитание, тъй като джерегите много държат да си пазят ушите. Не знам дали Сетра можа да оцени високата чест. Докато обръщаше внимание на Лойош, извадих кутийката от кесията си, отворих я и окачих отново каишката на шията си. Почувствах се по-добре.

— Добре сте дошли в дома ми — каза Тъмната дама на Дзур планина. — Моля, елате с мен.

— За мен винаги е удоволствие — отвърнах и я последвахме към дневната, където ни попита дали желаем вино.

— Клава — заявих твърдо. — Обещаха ми клава.

Сетра се усмихна.

— А ти? — обърна се тя към Тилдра. — Същото ли?

— Ако обичаш.

Появи се Туко — влачеше крака и мигаше.

— Клава — поръча Сетра Лавоуд.

Туко се изплези като змия, душеща въздуха, помръдна, което сигурно трябваше да мине за поклон, и се затътри навън. Изгледах го, докато излезе през задната врата, и попитах:

— Колко стар е всъщност?

— По-млад е от мен.

Кимнах.

— Попитах само за да ти дам пак възможност да бъдеш загадъчна.

— Знам. — Сетра ме огледа от глава до пети. — Добре изглеждаш, Влад.

— Животът на открито ми се отразява добре.

Тя уподоби бегла усмивка и рече:

— Вие също, лейди Тилдра. Радвам се, че дойдохте, и ви благодаря, че доведохте със себе си нашия скитащ източняк.

— Беше мой дълг, милейди — отвърна Тилдра. — На свой ред, трябва да ви благодаря за помощта, както и за гостоприемството.

Споменаването за гостоприемство беше знак Туко отново да се появи, този път с поднос с две паници клава, бурканче с мед и гърненце с гъста сметана. Тилдра прие своята паница с благодарна усмивка и отпи от клавата, както я поднесоха. Аз се залисах с моята, докато добие подходящия вид. И на вкус беше добре. Беше ми липсвала повече, отколкото мислех.

— Простите удоволствия на цивилизацията — подхвърлих. — Не съм вкусвал клава от Северен пристан.

Окото на Сетра не трепна при споменаването за Северен пристан, въпреки че… все едно.

— Може би трябва да обърнем вече внимание на работата — каза тя. — Или предпочитате първо да си изпиете питието?

— Не, не. Пиенето на клава, докато си говорим по работа, ме връща към най-приятни спомени за по-щастливи дни, когато можех да си седя в компанията на приятни хора и съмишленици, да обмислям разните си неща и да решавам чий крак трябва да счупя тая заран.

Двете ме лишиха от удоволствието да реагират, но Лойош ми каза: „Много си сантиментален, шефе, едва го понасям“, плесна с криле и се върна на рамото ми, колкото да изравни тежестта. Роуца между другото през цялото време не беше помръднала. След малко Туко се върна, този път с поднос с разни сурови умрели неща на него и го постави на каменната маса пред мен. Лойош и Роуца подхвръкнаха, кацнаха и почнаха да кълват. Нито Сетра, нито Тилдра не подскочиха при хвръкването. Това е важно, защото всеки ще се стъписа, когато едно крилато създание изведнъж хвръкне пред него.

За пръв път забелязах, че макар ръцете на Туко като че ли винаги се тресяха, когато носи поднос, подносът изобщо не трепери. Зачудих се дали разните му болежки не са само преструвка, и ако да — защо?

— Благодаря ти от името на познайника ми.

— И тримата сте добре дошли, Влад — отвърна Сетра.

Отпих още клава. Проклятие, липсвала ми беше тази чудесия.

— Мороулан и Алийра са живи — заяви Сетра. — Или поне бяха живи до вчера. Следователно са постигнали състояние, при което е невъзможно да се свързваме с тях. Това означава, че или са обкръжени от златен камък Феникс, или са напуснали границите на нашия свят. И докато не докажем противното, сме длъжни да приемем, че са задържани против волята им, а това би трябвало да включва някой с неимоверна мощ — може би дори бог, макар че според мен това едва ли е вероятно. Опасявам се, че това, пред което сме изправени, е много по-могъщо от бог.

— Много добре — рекох. — Никак не ми се щеше да се окаже твърде лесно.

— Не, Влад. Грешна реакция. Трябва да кажеш: „С какво мога да помогна?“

Изсумтях.

— Ако попитам това, току-виж си ми отговорила.

— Точно това е опасността — съгласи се тя.

— Какво е станало според теб?

— Нямам представа.

— Недей да ме лъжеш, Сетра.

— Влад! — казаха Сетра и Тилдра едновременно, със съвсем друг тон.

— О, я стига. Сетра, целият ми живот за теб не е повече от плясъка на едно крило, но от моя гледна точка те познавам от дълго време. Едва ли щеше да ме потърсиш, ако не знаеше нещо, или поне ако нямаше силно подозрение.

— Влад…

— Не, Сетра. Не си го и помисляй. Мороулан ми го пробутваше това. Хайде, пробвай, но няма да ти кажа и една основателна причина. Шефовете ми в джерег бяха експерти в тая работа; иди и го убий оня, няма нужда да знаеш какво е направил. Писнало ми е от тия глупости. Да чуя: къде са Мороулан и Алийра, защо ги няма и всичко останало, което не ми казваш.

Лейди Тилдра отвори уста, но я отрязах:

— Не. В тая работа влизам така. Искам да знам.

— Искаш значи? — каза Сетра, почти шепнешком. В гласа й имаше нещо, което не бях чувал никога: нещо смразяващо, нещо властно и много мрачно. Бях в компанията на Чародейката на Дзур планина и смеех да я разпитвам. Един от редките случаи, откакто я познавах, в които усетих върху себе си легендарната й мощ. Седях си смълчан и я търпях. Не можех нищо да кажа, но не се и огънах. Тя продължи: — Наистина ли искаш да знаеш, Владимир Талтош, източняк, джерег и ренегат?

— Да. — Казах го, въпреки че ми струваше огромно усилие. Още по-голямо беше усилието да не ми трепне гласът.

— И ако не ти го кажа, тогава какво? Ще оставиш Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон на съдбата им? Това ли ми казваш?

Вгледах се в очите й — чак сега осъзнах, че ги бях отбягвал през цялото време. Бяха черни и бездънни; фокусът им в мен беше ужасяващ. Овладях дъха си като при фехтовка или при кулминацията на вещерско заклинание.

— В изпитание на волята ли искаш да го превърнеш, Сетра? Това ли е? Ще ме заплашиш да ги оставиш на съдбата, ако откажа да помогна, или аз трябва да те заплаша, ако не отговориш на въпросите ми? Тази игра ли искаш да ми играеш?

— Не искам да го превръщам в игра, Владимир Талтош.

Взрян в очите й, отново видях лицето на Алийра, докато се връщах към живота, след като ме бяха свалили Мечът и Камата на джерег; видях отново и Мороулан в Голямата зала на Черен замък, как ме бранеше от Магьосницата в зелено, и си спомних лица, случки и разговори, които никак не държах да си спомням. Изругах и казах:

— Добре. Ще спечелиш, ако ме притиснеш. Права си. И на двамата дължа твърде много. Ако някой от двама ни трябва да отстъпи, ще го направя… ще ти свърша проклетата от Вийра работа като последния уличен орка, нает за два глобуса да троши глави, Но…

— Тогава ще отговоря на въпросите ти — каза Сетра и си затворих устата, преди да съм влошил положението още повече. — Ще ти отговоря, защото си прав и защото заслужаваш да знаеш. Но ще говоря за неща, които нямам никакво желание да разкривам пред никого, тъй че трябва да си благодарен, проклет да си.

— Ще съм благодарен.

Тилдра изведнъж стана.

— Ще се отбия в библиотеката, ако…

— Моля те, искам да останеш — каза Сетра.

— Ами… добре — отвърна Тилдра и седна.

Туко се появи и чак сега забелязах, че клавата ми е изстинала. Той я смени, допълни чашата на Тилдра и си излезе.

— Откъде да започна? — отрони Сетра замислено. Задържах си езика зад зъбите и зачаках.

— Може би с въпроса: кои са боговете? Не, ето, че вече направих погрешна стъпка. Не това е въпросът. По-скоро трябва да се попита: какво представляват боговете? Кои капризи на сляпата случайност, кои скрити дарби, какви катастрофални събития са се съчетали така, че да създадат онези, които твоят вид почита и на които моят се стреми да подражава? Какво са те, защо ги има, какво правят? Дали са придобили своята мощ само защото съществуват онези, които ги почитат? Дали тяхното могъщество всъщност не е въображаемо? Няма прости отговори на въпроса, който зададе, защото всяко нещо е свързано с всичко останало.

Отпивах клава и слушах.

— Част от отговора на поставения от мен въпрос е в следното: боговете са същества, способни да проявяват себе си поне на две места едновременно, и които при все това не са обект на принудителен контрол от страна на което и да е друго същество; в последното се изразява разликата между един бог и един демон. — Последното между другото го знаех, но я оставих да продължи. — Интересна способност, която от своя страна води до много други. Дженоините, въпреки всичките си дарби и умения, не могат да бъдат на две места едновременно. На мен самата не ми е много ясно как става това — не съм нито бог, нито демон.

— Не знам да съм срещал демон досега. — Свих рамене. — Освен ако оня джерег, дето се нарича така, не го разбира по-буквално, отколкото си мисля.

— Срещал си — каза Сетра. — Некромантката.

Зяпнах.

— Тя е демон?

— Да. Но те съветвам да не се опитваш да я контролираш. Склонна е да го приема погрешно.

— Приемам този съвет присърце.

Сетра кимна и продължи:

— Както казах, това умение води до много други. Как са придобили тази способност? Някои от по-младите са били учени от по-старите; на мен веднъж ми предложиха божественост. Но това все пак предизвиква въпроса: откъде са се появили най-старите богове и как са придобили своите дарби?

— Трябва да извървим дълъг път назад, Влад. Дълъг дори за мен. Преди Империята и дори преди онези тридесет и едно племена, от които се е получила Империята.

— Почакай. Тридесет и едно?

— Да.

— Ъ… защо тридесет и едно? В смисъл, бройката важна ли е за нещо?

— Не, доколкото знам. Това просто е броят на племената, съществували по онова време. И моля те, не ме прекъсвай: бездруго е достатъчно трудно.

— Ще се постарая.

Тя кимна.

— Твоят народ е дошъл първи, драги ми източняко. Мисля, че това не те изненадва, може би си се досетил, или Алийра ти е казала нещо такова, тя е склонна да се отдава на прозорливи разсъждения. Е, сега ти казвам, че не е предположение: вашият народ предхожда моя. Как са дошли те — не знам. Но знам, че са пристигнали отнякъде, не са създадени от Природата както дракона, дзура, джерега и сериолите. И все пак дори и те са били изменени от… но да караме едно по едно. Твоят народ вече е бил тук, макар че не мога да кажа в какво състояние, както и животните, и са били намерени от други, от онези, които наричаме дженоини. Не знам как се наричат те самите, нито откъде са дошли, освен че не са оттук. Дошли са, също като твоя народ, само че по-късно.

Да, последното също ми беше известно донякъде.

— Толкова много неща не знаем, Влад. Просто няма как да ги знаем. Премълчавам всичко, което съм видяла, което съм научила по-късно, изводите, до които съм стигала след това, заради ужасно многото неща, които не знам. Дали дошлите тук са представители на всички дженоини? Дали действията им са били типични? Какви са били мотивите им, когато са дошли, и как са се променяли тези мотиви? Дали думата „мотив“, така, както я разбираме ние, изобщо има смисъл, когато ги обсъждаме?

Това бе най-риторичният въпрос, който съм чувал, тъй че не отговорих.

— Ти си се срещал с Вийра — онази, която наричате Богинята демон. Това име… но все едно, засега. Тя пък е от съвсем друг вид и е била докарана на този свят като слуга на дженоините. Била е тук, когато са започнали експериментите си с растения и дървета, а после с животни, а след тях — с хората, които започнали да се наричат „източняци“: променяли са ги, някои по-малко, други — много повече, трети са оставяли такива, каквито са. В някои случаи внасяли подобрения: удължавали продължителността на живота, усилвали умствените им способности и ги превърнали в народа, който започнал да се нарича „човеци“. Да, Влад, нашият вид и дори езиците ни са произлезли от вашия народ, и можеш да се гордееш с това колкото си искаш. Алийра, разбира се, отказва да го повярва, но е самата истина.

За миг ми стана приятно, като си представих как дразня Алийра с това, но Сетра продължи:

— Ако може да се съди по думите на Вийра, склонна съм да предположа, че са били, поне от тяхна гледна точка, добронамерени. Но човек трябва много внимателно да отсее думите й, защото Вийра ги мрази. Била е тяхна слугиня и не са се държали добре с нея. Поради което и тя не храни добри чувства към тях. За това знам само по няколкото намека, които е изтървавала пред мен, и от няколко думи на Барлън, съпруга й, но е ясно, че тъкмо Вийра и още няколко други са саботирали работата им, сътворили са Великото море на Аморфия, отприщили са над света онова, което наричаме „магия“, станали са първите от онези, които наричаме богове, и са унищожили всички дженоини, които по онова време са живеели на този свят.

— Преживяла съм Бедствието на Ейдрон, в което същите тези сили бяха отприщени за втори път над света и възникна По-малкото море — продължи тя. — По площ Великото море е седем пъти по-голямо от По-малкото море. Аз самата дори не мога да си представя катаклизма в онзи миг, в който се е появило, мига, в който за първи път Непознаваемото е придобило форма.

Това и аз не държах много да си го представям.

— Но — продължи Сетра, преди да съм се отвял, — Непознаваемото по дефиниция е безформено: целостта на съдържание при несъществуване на форма. Какво става, когато Непознаваемото придобие форма? Един възможен отговор е, че престава да бъде непознаваемо. Веднага щом се е появило Морето на Аморфия, трябвало е рано или късно да се появи богиня на име Вийра, която да кодифицира и дефинира Древната магия и да е способна да борави с нея; и един сериол на име Клъ!нг Фр’нгта, който направил Древната магия досегаема, като я въплътил в предмети, замъгляващи разликата между одухотворено и неодухотворено; и един човек — имаше предвид драгар — на име Зерайка, която да сътвори Глобус, който да направи тази сила достъпна за всеки ум, който може да се дисциплинира и да изучи шаблоните и кодовете, посредством които Глобусът прехвърля суровата сила на аморфия в пръстите, оформящи реалността. Така Непознаваемото отново става познаваемо и е сила, несъществуваща, доколкото знам и доколкото Некромантката е могла да установи, никъде другаде във вселената — всъщност във всяка вселена, защото съществуват повече от една вселени, както доказа Некромантката.

Тук малко се позатрудних, но просто го оставих настрана за бъдещи разсъждения и продължих да я слушам.

— И тъй, в нашия свят, благодарение на боговете, тази сила съществува, а някъде съществуват дженоините, изпълнени с жажда за власт и с омраза към онези, които са унищожили събратята им… или така поне съм убедена, че бихме могли да мислим за чувствата им, без да се отклоняваме много от истината… Кой е този, Влад, който би могъл да ни защитава от този ревнив и разгневен вид, който възприема всички ни като разбунтували се научни обекти — като опитни плъхчета, вкарани в лабиринт, от който не само сме се измъкнали, но сме избили наблюдателите си и сега в своята арогантност управляваме лабиринта както намерим за добре и не искаме да позволим на онези, които са го построили, дори да наблюдават? Кой би могъл да ни защити от дженоините?

Досетих се какъв може да е отговорът и се оказах прав, но не я прекъснах.

— Боговете — каза Сетра. — Над всичко друго, това е тяхната главна задача. Мястото, което наричаме Пътеките на мъртвите, е разположено, както мисля, че знаеш повече от всеки друг, както в нашия, така и извън нашия свят, а в самото му ядро се намира мястото, което наричаме Залите на Съда, защото според нашите легенди след смъртта си отиваме там, за да бъде подложен на съд животът ни. И доколкото ни е известно, това общо взето си е самата истина. Знам как работи умът ти в момента, Влад, и виждам проблясък на разбиране в очите ти. Подозирам, че започваш да съзираш истинското предназначение на Залите на Съда.

Преглътнах. Права беше. Имах проблясъци.

— Да — продължи тя. — Тъкмо там боговете отсяват душите така, както един сериол отсява златото в планински поток. Боговете търсят тези, които може да са им полезни в дългата им война. Тъкмо в Залите на Съда те съзират понякога онова, което за нас е бъдещето, и се опитват да тълкуват тези свои прозрения, и се подготвят да отвърнат на всяка заплаха, която може да се появи. Седят там и онези, за които преценят, че са ценни, ги довеждат пред тях, след смъртта им, само поради тази причина. Това е начин да трупат сили, с които да защитят своя свят.

— Своя свят ли? — попитах. Бях доловил някакво значение в това.

Тя кимна.

— Да. Своя свят, не нашия.

— Схванах.

— Да. И при този преглед на мъртвите се оказва, че някои са безполезни за тях. На тях позволяват да се преродят или ги взимат за слуги в Пътеките на мъртвите — онези, облечените в пурпурните халати. Други притежават умения, които някой ден може да се окажат полезни, тях ги задържат в Пътеките на мъртвите в случай, че се окажат някой ден необходими, или биват преродени в обстоятелства, в които уменията им могат да се развият. Неколцина се подлагат на обучение в божественост, а един много малък брой се връщат отново, като немрящи, тъй като ползата им за света не е приключила с живота им. Преди години аз се оказах една от тях.

Кимнах.

— Добре, добре. Май започнах да вдявам.

— Нали? Но точно оттук нещата започват да стават сложни.

Завъртях очи.

— Престани, Влад. Тази твоя физиономия не е от най-симпатичните. Послушай ме и се опитай да разбереш.

Въздъхнах.

— Добре. Давай нататък.

Сетра кимна.

— Казах ти за боговете и за дженоините, но има и други фактори, и главният от тях са сериолите. Ти никога не си срещал сериол… Срещал си? Виж ти. Не знаех, или съм забравила. Но съм сигурна, че не знаеш много за тях. Аз също знам много малко за тях, въпреки че съм си имала работа с тях повече от всяко друго човешко същество на света.

— Сериолите са тукашни — продължи тя. — Нито вие, нито ние сме такива. В известно отношение те може би презират и вас, и нас, макар повечето да признават, че не сме виновни за това, което са направили от нас. Но над всичко те презират боговете, защото боговете съвсем реално властват над света. Сериолите не са еволюирали като вид, над който други могат да властват — кой би могъл да еволюира така? А тъкмо боговете са тези, които са изпратили сънищата, вдъхновили Кийрон Завоевателя да събере племената и да тръгне на изток, и виденията, накарали Зерайка да сътвори Глобуса; следователно боговете са тези, които са създали Империята, изтласкала сериолите от домовете им, Империята, която е унищожила повечето им култура, избила е много от тях в сражения. Те — и макар да е трудно да се говори за един народ все едно, че са имали един глас, тук мисля, че не се отклонявам много от истината — те мразят боговете. Това не ги прави задължително приятели на дженоините, но ги прави врагове на боговете. Разбираш ли?

— Така мисля.

— И някои от сериолите вярват, че врагът на техния враг трябва да е техен приятел.

Кимнах.

— Боговете — продължи тя — вечно търсят начини да блокират нашия свят, така че дженоините да не могат да стигнат до него. А някои фракции сред сериолите продължават да търсят начини да позволят достъпа на дженоините. И в целия този конфликт се появяват онези дженоини, които преди много години са създали онези полуживи, полунеодушевени артефакти, наречени Великите оръжия, всяко от което е, явно или не, насочено срещу боговете.

Примигах.

— Великите оръжия са… но това е нелогично. Защо ще…? Добре, добре. Все едно. Продължавай.

— Изобщо не съм казвала, че ще е лесно.

— Да бе.

— Та докъде стигнах? Ах, да: Великите оръжия. Много трудно е да се убият дженоини, Влад. Не познаваме отрова, която да им действа, вътрешните им органи са дуплицирани. Нямат гръбнак, който да пресечеш, и може да се каже, че имат почти съвършен, вроден имунитет към унищожителното действие на аморфията. Когато ги раниш, регенерират, устояват и на най-мощните моргантски оръжия, все едно че самите им души са скрити някъде далече от телата им. Но това е невъзможно, тъй като Великите оръжия могат да убиват дженоини. Великите оръжия са единственото надеждно средство да убиеш дженоини… стига да оживееш достатъчно дълго, за да успееш да го удариш, и стига да улучиш, и стига той да не успее да се защити срещу това… Забелязваш ли противоречието, Влад? Разбираш ли иронията?

— Аха. Виж, в иронията ме бива.

— Знам. Винаги те е бивало. Помня, че си беше такъв още в дните преди Империята.

— Аз… Както и да е.

— Разбираш ли?

Кимнах.

— Великите оръжия са били създадени, за да унищожат боговете, но сега се използват, за да пазят боговете. Хитро.

— Да. Ние, които носим Великите оръжия, сме избрани от боговете… дори онези от нас, които, като Зунгарон…

— Кой?

— Все едно. Дори тези от нас, които го имат по чиста случайност и нямат никаква представа за какво служи, нито какво да правят с него. Ако се опълчим срещу боговете, съзнателно или случайно, животът ни сигурно ще се окаже тежък. И въпреки това ние сме единствените същества, от които боговете имат причини да се боят и които да мразят.

Примигах.

— Никога не съм ви завиждал, Сетра. Сега ви завиждам още по-малко.

Тя се усмихна.

— Резултатът е, че трябва да ни държат под око — причините за това би трябвало да са очевидни.

Кимнах.

— Боговете мразят оръжията ни и се нуждаят от нас, които ги владеем. Дженоините се страхуват от оръжията ни и мразят боговете. Разбираш ли?

Кимнах отново.

— Припомни си собственото си минало, Влад. Знам какво ти е разправяла Алийра за предишните ти животи, тъй че помисли над думите й. Преди хилядолетия, още в дните, когато създавахме Империята, въпреки че само Зерайка знаеше, че го правим, семената на всичко това бяха посети. Помисли за онези, които познаваш, като за хора, които някога са били твоето семейство, и за онези, които са означавали нещо за теб във времена, така избледнели в мъглата на миналото, че е невъзможно да си ги представиш, камо ли да си ги спомниш. Кийрон вече го няма, останал е в Пътеките на мъртвите и чака своя миг. Аз, която имах някакво значение за племето, съм тук, наблюдавам Великите оръжия, следя дженоините, слушам боговете и се старая да не допусна нещо да наруши баланса.

— Мисля, че всички ние, още тогава, бяхме белязани от боговете. — Тя въздъхна. — Не мога да кажа, че много ми харесва, или че на теб трябва да ти харесва, но това е положението. Сега Алийра е отвлечена, както и Мороулан. Кой би могъл да отвлече и двамата? Човешка сила? Чудя се дали някой може да отвлече двама като Алийра и Мороулан и да ги скрие от мен. Но дори и да съществува такова лице, не би могло да ги скрие от Некромантката. Ако тук има човешка намеса, то тя е в служба на някой по-могъщ.

— Боговете? — Сетра вдигна вежди. — Едва ли, макар че тази възможност не бива да се пренебрегва с лека ръка. Аз не я пренебрегнах. Имам си начини да проверявам такива неща, използвах ги и съм убедена, че боговете нямат нищо общо с това. Всъщност някои от тях са доста загрижени от случая. Може да е някой пакостлив бог, и това все пак да е вярно, но той не би могъл да го скрие от Пъстървата, която знае мотивите на боговете. Не, не вярвам да е някой от боговете.

— Демон? — продължи тя. — Не. Демоните си имат свой живот и нашият свят изобщо не ги интересува, освен когато не бъдат призовани. А това само буди въпроса кой е извършил призоваването и защо? Сериолите? Съмнявам се, защото не съм чувала никога да са извършвали нещо такова, но се надявам да са сериолите, защото ако не са те, значи са дженоините. Дженоините, които искат оръжията да се използват срещу боговете — нали в края на краищата точно за това са създадени.

— Познавам те, Влад: винаги си се чувствал неловко с неща като каузи и причини, колкото и да разпитваш за тях. И колкото и да възразяваш, винаги си най-щастлив, когато имаш една-единствена, изпълнима задача, без да те е грижа за разните там „защо“ или за последствията. Да, но все пак попита и ето, че ти отговорих. — Сетра въздъхна. — Нашите приятели са в опасност. И може да се окаже също така, че в опасност са много повече неща. Докато не научим повече, е невъзможно да кажем със сигурност дали това е част от ход срещу Империята, но определено трябва да си даваме сметка за тази възможност. Може би ще помогнеш да се предотврати сериозна заплаха за Империята, може да се окажеш способен да помогнеш на хора, които са твои и мои приятели. Струва ми се, че наистина си длъжен да се опиташ, и щях да ти кажа само това и нищо повече, но ти поиска да чуеш цялата история. Цялата история би ми отнела повече време, отколкото очакваш да преживееш, източняко, но една малка част поне ти предложих. Дано да си останал доволен.