Исола

11.Разногласия с божества

Всякакви отговори ми дойдоха на ума, но успях да ги премълча. Щеше да е по-забавно да оставя Мороулан и Алийра да се оправят с нея.

Богинята се издигаше високо над Мороулан и го гледаше гневно отгоре. Той си беше надянал маска на високомерие и не изглеждаше особено впечатлен от гнева й. Ако беше поза, играеше я добре, а ако не беше, значи притежаваше забележителна самоувереност. Или беше пълен глупак — нещо, което подозирах от години. Или просто беше Господар на дракони, което общо взето е същото. Каза й:

— Вярваш ли, че те са замислили всичко това, Вийра? Че са искали да се появиш тук? Чудесно. И какво? Сетра вярва…

— Сетра — произнесе презрително богинята.

Никога не ми беше хрумвало, че някой би могъл един ден да произнесе „Сетра“ презрително. Това можеше да мине за най-големия шок за деня. Мороулан сви рамене. Алийра каза:

— Извинявай, ако ти създадохме неудобство, майко, но взе да ни омръзва да чакаме тук.

— Въпросът не е в удобството, скъпа. Въпросът е, че им позволихте да ме привлекат на място, където могат да ме унищожат.

— Почти — каза Мороулан. Зяпнах го за секунда; мъчех се да схвана във връзка с какво го каза и реших да не опитвам.

— Аз няма да им позволя — заяви Алийра.

Вийра я изгледа отгоре.

— Няма да им позволиш?

— Точно така.

— Скъпа Алийра…

Тилдра се окашля и моментално привлече вниманието на всички:

— Приеми нашите извинения, богиньо, ако сме направили нещо необмислено. Но мога ли да те помоля да ни кажеш, след като вече го сторихме, какво трябва да направим оттук нататък?

Богинята се усмихна като на малко котенце, заиграло се с кълбо прежда.

— Ах, моя малка исола. Колко мило. Добре, ще отговоря на твоя въпрос. Първо, ние… — Спря по средата на изречението, втренчена в нещо над рамото на Тилдра, и изрече нещо, което ми прозвуча като „киранктьор!“

Отначало помислих, че е някакво възклицание на непознат език или че е познала някой приятел, останал невидим за нас, но Мороулан й отвърна:

— Да. Или камък Треллан, ако предпочиташ. Ние винаги сме го знаели с това име.

— Как е могъл да се появи тук?

— Появи се — каза Мороулан. — С помощта на Влад, който приложи едно древно призоваване. — Което, в случай, че не сте забелязали, беше пълна нелепост.

Вийра не обърна внимание на нелогизма. Само отрони бавно:

— Разбирам.

Вгледах се отдолу в кокалестото й лице с леко издутото чело, странно извитата брадичка и хлътналите очи, и изведнъж ме порази мисълта: „Тя е уплашена“.

Улових се, че си мисля: „Мила Вийра, защити ни!“, преди да се окопитя. Тя ме изгледа, по устните й пробяга усмивка и изчезна. Очите й отново се завъртяха към камъка Треллан. След малко попита:

— И какво точно каза Сетра?

Мороулан отвори уста, понечи да отговори, поколеба се и накрая отвърна:

— В думите й имаше ужасно много военна теория.

— Това не ме изненадва — каза богинята.

— Мога да го резюмирам с твърдението, че сложните вражески планове винаги са по-лесни за надвиване и че не трябва да се страхуваме, ако попаднем в капан.

— Аха. Друго какво?

— Напомни ми, че те могат да бъдат убити.

— Както и всички ние.

Мороулан сви рамене.

— Никога не съм обичал да отстъпвам инициативата.

— Аз също — измърморих под нос и богинята ме изгледа за миг: явно имаше добър слух.

— И все пак, мили мой — обърна се Вийра към Мороулан, — ние сме тук, на техния свят и те могат да се появят ако и когато пожелаят, така че инициативата е тяхна. А ако малката ми Сетра беше толкова сигурна, защо не е тук самата тя?

— Майко — намеси се Алийра. — Знаеш отговора много добре.

— Може би знам — отвърна й Вийра със снизходителна усмивка.

— Аз не знам — подхвърлих, но никой не ми обърна внимание.

— Нещо повече — продължи Алийра, — убедена съм, че знаеш също така, че ако не беше пожелала сама да дойдеш, нямаше да го направиш. Ти не си демон, за да те призоват и след това да те изпъдят, и никой тук освен нашия източняк не би могъл да те вземе за демон.

— Можех ли да откажа на молбата за помощ на дъщеря ми?

— Хм. Много лесно.

Вийра се изсмя.

— Мило мое дете, изглежда, не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Това е единственият начин да се научим — каза Мороулан. Което пак си беше пълна нелепост, но вече започвах да свиквам.

Самата Алийра не благоволи да отговори. Богинята разпери ръце и отвърна на Мороулан с театрален поклон.

— Добре тогава. Призовахте ме и ето, че съм тук. Какъв точно е планът ви?

Алийра и Мороулан се спогледаха. След тягостна пауза Вийра попита:

— Какво? Нямате план?

— Не точно — отвърна Мороулан.

Тук най-сетне се намесих и аз:

— Хайде да не надценяваме плановете. Дайте просто да започнем да убиваме разни неща. Ако нищо не се мерне наоколо, винаги можем да почнем да се избиваме помежду си.

— Не ме изкушавай — каза Мороулан.

Изсумтях. Вийра каза:

— Може би ще ни позволиш тримата да побеседваме, скъпи ми източняко.

— Защо не. Аз самият ще ви послушам отстрани и ще се позабавлявам със саркастични коментари с Лойош.

— Не се и съмнявам — отвърна ми богинята.

Лейди Тилдра стоеше в другия край на стаята — спокойна и търпелива като исола, сякаш очакваше да я повика някой. Беше се отдалечила дискретно, без никой да забележи. Замислих се какво великолепно умение е да разбираш кога никой не те иска на място, където ти самият не искаш да си, за да можеш да ощастливиш всички, като се махнеш. Отидох при нея. Тя ме погледна леко озадачено.

— Как го направи това, Тилдра?

Тя ми се усмихна и веждите й се повдигнаха в израз най-близък до самодоволството, който бях виждал досега на лицето й.

— Добре, а сега ми кажи, как според законите на вежливостта можем да се оправим с тази бъркотия?

— Законите на вежливостта са странно мълчаливи по този въпрос — отвърна тя, все така усмихната.

— Не съм изненадан.

— Във всеки случай мисля, че ги познаваш не по-зле от мен — добави тя.

— О, да. Ако изобщо познавам нещо, това са законите на вежливостта. В учтивостите дори съм по-добър, отколкото в рафинирането на петрол.

— Не разбирам много от петрол, Влад, но знам, че ти наистина си доста опитен в изкуството да се държиш вежливо.

— Да бе.

Алийра и Мороулан продължаваха да си говорят с богинята, но не можех да ги чуя. А и не държах много, между другото.

— Това е простата истина, лорд Талтош. Само така си успял да оцелееш в света, който обитаваше — или по-точно в световете.

Премълчах язвителния отговор и изчаках. След малко тя продължи:

— Джерег имат свои правила и обичаи, знаеш добре — кодове на уместно поведение. Не би могъл да оцелееш между тях, без да знаеш какво означават сигналите им. А съм те виждала и с лорд Мороулан. Това е съвсем различна система от кодове.

Тук изсумтях.

— Предизвиквал съм го дотолкова, че за малко да ме убие. Неведнъж при това.

— И това знам.

— Е, тогава?

— Какво му пречеше да те убие?

— Силното му чувство за личен интерес, съчетано с железния му самоконтрол.

— Не мисля, че това е съвсем вярно. Мисля, че го познавам доста добре, и самоконтролът му си има строги граници, докато гордостта му е безгранична. Ако го беше предизвиквал в достатъчна степен, щеше да се изправиш пред двубой на живот и смърт.

Мороулан, Алийра и богинята се обърнаха и закрачиха към вратата. Предполагам, че ако си сложите едно хубаво малко поточе отвън пред вратата, гостите ви ще искат да го видят. Надявах се, че дженоините ще се почувстват удовлетворени.

— Добре — казах на Тилдра. — Виж. Ще ти призная, че през годините съм се научил, че няма смисъл да правя положението си по-лошо, отколкото е, и че да убедиш себе си да не се месиш там, където е станало горещо, е по-лесно, отколкото да се пробиваш пътя с бой, и че думите, макар и да са потенциално опасни, са по-малко опасни от моргантските ками. Но не мисля, че е същото като вежливостта.

— Убедена съм, че до голяма степен е едно и също. А и ти разбираш много повече от тези неща, ако ми позволиш. Знаеш при какви обстоятелства една небрежно подхвърлена обида е всъщност проява на любезност и кога — не. Знаеш кога да направиш приятелска шега и кога шегата няма да е толкова приятелска, но все пак е наложителна. Знаеш как да преговаряш от по-слаба позиция, но така, че да изглежда от позиция на силата. За тези неща говоря. А знаеш ли колко много от нашия народ — и от вашия — така и не научават тези уроци, които за теб изглеждат толкова прости?

— Може да е от това, че съм източняк — имам вроден талант.

— Забравяш колко много източняци съм познавала през живота си, Влад. Твоят народ не притежава такава вродена дарба. По-скоро условията, в които живее народът ти, говорят за обратното: дразнеща раболепност или вбесяваща войнственост.

— Вярно е — отвърнах след миг размисъл. Тя кимна.

— Всъщност всичко е въпрос на избор на подходящо за обстоятелствата действие. Разбираш — убедена съм в това, — че бих могла да водя такъв разговор с малцина други мои познати — хора или източняци. Някои биха се смутили, други просто ще се объркат.

— Да, разбирам.

— Ти си се научил, по-бързо от някои от моя дом дори, кои действия — а думите не са нищо друго освен особен вид действия — са подходящи за момента.

— Умение за оцеляване, Тилдра.

— Точно така.

— Аха. Това ти е идеята, нали?

Тя се усмихна и това ме накара да се почувствам като с дядо ми, когато успея да коригирам рипост след париране на ниско посичане.

В този момент Мороулан, Алийра и Вийра се върнаха. Говореха си тихичко. Посочих ги и попитах:

— А богинята?

— Какво богинята?

— На нея защо й е да бъде вежлива?

— С равните й — по същата причина като на нас. С нас? Няма защо. Много от боговете, мисля, че повечето от тях, проявяват известна учтивост дори когато не е нужно. Онези, които нямат репутацията на…

— На хаотични, да речем?

— Да.

— Значи всичко е въпрос на вежливост?

— Всичко е въпрос на подходящо поведение. На действие, каквото налага ситуацията.

— Подходящо поведение. Непрекъснато повтаряш това, Тилдра. Когато някой се приближи до мен и каже: „Я се разкарай от пътя ми, мустак“, кое е подходящото? Да се поклоня ниско и да кажа: „Да, милорд“? Или кротко да се дръпна от пътя му? Или да се изпикая на ботуша му? Или да се направя, че не го забелязвам? Или да забия нож в лявото му око? Какво точно означава „подходящо“, впрочем?

— Всяко от тези неща може да се окаже подходящо, Влад. Смея да твърдя, че има обстоятелства, в които можеш да направиш всяко от тях. Но ти винаги, или почти винаги, си прав в избора си. И това не е въпрос на инстинкт, а на наблюдение, на внимание към детайла и на опит. Подходящото действие означава да преследваш своите цели, без да нанасяш непредумишлена вреда на никой друг.

— Непредумишлена вреда.

— Да.

— Кълна се в циците на Вийра! — възкликнах, забравил за момент, че и тя, и циците й не са чак толкова далече, — бездушна си като Мороулан.

— Да. Предполагам. Или колкото теб.

— Колкото мен? Аз не съм бездушен. Аз съм душата на състраданието, на разбирането и вежливостта.

— Да — кимна Тилдра и ми показа трапчинките си. — Такъв си. Но само когато е подходящо.

Изкисках се.

— Добре. Убеди ме. Всичко е въпрос на вежливост и аз съм олицетворението на такта. Та да се върнем на въпроса кое е подходящото за нас точно сега?

— Нямам представа — отвърна с усмивка Тилдра. — Предполагам, че в момента приятелите ни обсъждат точно това.

Погледнах към тях: бяха събрали глави и потънали в тих разговор.

— Страхотно. Горя от нетърпение да видя какво ще измислят.

— Не се съмнявам, че ще е забавно — каза Тилдра.

— Забавно. Аха. Това ми е първата грижа, когато трябва да измисля как да се измъкна, щом я закъсам.

Тя не ми отговори. Свих рамене, поклоних й се сдържано и се върнах при другите. Щом се приближих, те млъкнаха и вдигнаха глави, все едно че са ги хванали в нещо.

— Е? Стигнахте ли до окончателното решение на всичките ни физически и духовни проблеми? Спасихте ли света, погрижихте ли се за сигурността на Империята и…

— Мисля, че е достатъчно, малки ми източняко — спря ме богинята и ме изгледа така, че трябваше да поставя под въпрос уверенията на Тилдра. Въздържах се да свия нагло рамене в отговор на въпроса.

„Как мислиш, Лойош? Дали съм самата душа на такта, дискретността, доброто възпитание и вежливостта?“

„А аз да ти приличам на трикрака тиаса?“

„Само проверявах“.

— Решихме — каза Вийра, — че ако дженоините не бъдат достатъчно учтиви да се появят и да ни принудят да действаме, ще ги атакуваме ние.

— И за това беше нужна цялата тази сериозна дискусия?

— Да.

— Аха. Хм. Не знам защо подозирах, че ще стигнете до това. Някакви детайли уточнихте ли вече?

— Не всичко.

— Хубаво. Тоя път как ще нагласите да ме убият?

— Този път може и да успеем — каза Вийра.

— Доста късмет ще ви трябва.

— Опитваме се да се свържем с Некромантката — каза Мороулан. — Надяваме се, че тя…

— Некромантката!?

— Да. Надяваме се…

— Чакай малко. Толкова мощ сте събрали тук — ти, Алийра, богинята, Сетра Лавоуд. Не стига ли? И Некромантката ли трябва да забъркате в това? Какво ще кажете за Императрицата, да ме вземе Вий… такова.

Мороулан изчака да свърша с излиянието си и заговори отново:

— Опитваме се да се свържем с Некромантката. Надяваме се, че тя може да намери дженоините и да измисли начин да се доберем до тях. В момента проблемът ни е да се свържем с Некромантката.

— Ама защо изобщо ви трябва Некромантката? Защо не накарате Алийра да го направи?

— За какво говориш, Влад? — попита тя малко нетърпеливо.

— За Пътедир.

Всички ме зяпнаха.

— Пътедир — повтори Алийра.

— Проклятие! — изруга Мороулан.

— Как не се сетих за това? — каза Вийра.

— Аз как не се сетих за това? — каза Алийра.

— Пътедир — повтори Мороулан.

— Добре, добре, аз съм гений. Вече го измислихме. Можем ли да го почваме каквото там ще се прави?

„Не познавам друг толкова нетърпелив да го убият, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Да — каза богинята. — Мисля, че можем „да го почваме“, както се изрази. Алийра, оръжието ти.

Щом тя го извади от ножницата, неволно отстъпих крачка назад, защото забелязах нещо странно.

В краткия си живот толкова пъти съм се оказвал в близост до моргантски оръжия, че не ми се мисли. Същото е в сила и за Велики оръжия. Бях, да не кажа свикнал, но поне запознат с гадното и ужасяващо чувство, предизвиквано от присъствието им — нещо като духовен еквивалент на това да намериш пресечено мляко в каната си, съчетано с усещането, след като се събудиш от сън, в който дзур ти е блокирал изхода на пещера, а наоколо ти пълзят усойници. Но странното беше, че изведнъж осъзнах, че Пътедир е някак по-различен от Чернопрът. Не че усещането изобщо беше приятно, ако ме разбирате, но все едно че долавях някаква индивидуалност, излъчваща се от оръжието. Най-странното може би беше, че изобщо не го бях забелязвал преди, не знам.

По-трудно ми е да кажа в какво точно се изразяваше разликата, освен че Пътедир не изглеждаше, хм, толкова агресивен като Чернопрът. Оръжието на Мороулан предизвикваше у мен усещането, че с най-голямо удоволствие би глътнало душата ми само да се приближа още малко. От оръжието на Алийра имах чувството, че може да ме изяде, без да му мигне окото, ако му дам шанс, но няма и да ме подгони. Също така Чернопрът предизвикваше у мен усещането за женска индивидуалност, докато от Пътедир нямаше ясни признаци за пол. Мечът на Алийра като че ли беше някак си по-търпелив, по-сдържан може би, нямаше го усещането за настървено любопитство. Докато от оръжието на Мороулан долавях чувства, наподобяващи арогантност, сила, жажда да се унищожава. Имаше и други, по-тънки разлики, които не можех точно да определя, но в този момент ги усетих.

В същото време осъзнах, че Мороулан е казал нещо.

— Извинявай, бях се разсеял. Какво каза?

— Казах, че идеята е добра, Влад. Може да ти потрябва.

За малко да попитам: „Какво да ми потрябва?“, преди да забележа, че съм пуснал Маготрепача да падне в ръката ми. Зяпнах го за секунда, съвзех се, изсумтях нещо и го опипах.

Алийра държеше Пътедир пред себе си, с острието под четиридесет и пет градуса ъгъл към тавана. Очите й бяха почти затворени, но не напълно — може да звучи шантаво, но ми напомни за Айбин, когато свиреше на барабана си. Зачаках, очаквайки може би Пътедир да засияе или нещо подобно, но нищо не последва.

След малко Мороулан се окашля.

— Трябва да намериш…

— Млъкни, братовчеде — прекъсна го тя мило.

Мороулан затвори уста, а Алийра продължи заниманието си, каквото и да беше. Докато чаках, усетих помръдване в шепата си, все едно че Маготрепача леко потръпна.

„С това нещо става нещо, шефе“.

„Забеляза го, нали?“

„Не съм сигурен дали ми харесва“.

„Жалко, че не мога да разбера какво значи. Да има някой сериол наоколо да го питаме?“

„Не бих се изненадал. Всичко друго е налице“.

— Така — изведнъж прекъсна беседата ни Алийра. — Улових нещо.

Очите й вече бяха малко по-отворени и ги беше фокусирала напред, някъде в средата на помещението — проследих погледа й, но там нямаше нищо, тъй че сигурно виждаше работи, скрити за две нормални, неомагьосани човешки очи. Без да искам, погледнах Вийра; изражението й беше като на майка, наблюдаваща как дъщеря й се справя с трудна задача. Ако си бях позволил, щях да затъна в много разсейващи мисли колко нелепо изглежда всичко това.

И тогава забелязах, че върхът на Пътедир леко трепери. Не знам доколко сте запознати със защитната техника или с уменията на Алийра да борави с меча, но повярвайте ми, това смътно движение издаваше повече магика и мощ от цял склад с пиротехника.

„Почва се“, каза Лойош.

Искаше ми се да държа сабята си, или някоя кама, или каквото и да е, но не знаех какво, затова си затраях и само гледах.

— Не са далече — каза Алийра. — На този свят, на няколко хиляди стъпки всъщност. Но… прегради. Има някакви прегради. Още не знам от какъв вид са, нито колко са силни. Застанете близо до мен.

Направихме го. Постарах се Тилдра да застане между мен и богинята не за друго, просто някак не ми се искаше да стоя до нея. Попитах:

— Някой тук знае ли какво правим, като стигнем там?

— Нападаме ги — обясни Мороулан.

— О!

— Изненадата би трябвало да работи за нас — добави той.

— Сигурен ли си?

Той не ми отговори, но Вийра каза:

— Хипотезата, малки ми източняко, е, че те всъщност не искат да ни убият, иначе щяха вече да са го направили.

— А ако поискат, богиньо?

— Най-вероятно ще се затруднят.

Алийра мърмореше нещо — както обикновено мърмори ездач, пришпорвайки коня си за труден скок.

— Можеш ли да стигнеш до тях? — попита Мороулан.

— Разбира се. Оставете ме да се съсредоточа. Бъдете готови.

Бъдете готови.

Винаги казват такива глупости.

Какво точно значи това, между другото? Бъдете готови. Като „отваряйте си очите“? Гледайте да се храните добре и да използвате гърнето? Моментът сега не е подходящ да задремете? Гледайте да не кихате, когато онова се случи? Какво точно? Нищо не значи, това значи. Празно дърдорене.

— Аз съм готов — рекох.

— И аз — заяви Мороулан.

— Готова — каза Тилдра.

Вийра не благоволи да се отзове, а и никой не го очакваше, предполагам защото да си богиня означава, че никога не ти се налага да кихаш.

Наблюдавах треперенето на Пътедир, тъй че го видях, когато се случи: на самия връх на острието се появи малка искра. Потръпването я накара да затанцува в кръг и тя оставяше във въздуха тънки златисти черти — не можех да преценя дали са истински, или плод на въображението ми. Мисля, че беше важно все пак. Появи се усещане за движение — като в сънищата, когато ти се струва, че се движиш, а нищо не се случва, и стъпалата ми не се движеха, но усещането беше все едно, че стомахът ми изостава и се мъчи да ме догони — не онова разкъсващо червата ти гадене като при телепорт, за щастие, но все пак притеснително.

Усещането за движение се усили.

„Плитко дишане, шефе“.

„Ясно“.

Някъде в този момент Мороулан беше извадил Чернопрът — това, че не забелязах, трябва да ви подскаже колко объркани са били сетивата ми; единственото, което всъщност осъзнавах, беше усещането за движение; все едно че ме издърпаха от подножието на хълм и започвам да се търкалям нагоре нагоре нагоре и се въртя към едновременно навсякъде и никъде и всичко става едновременно и се повтаря и повтаря вече си преживявал това преди да осъзнаеш че никога няма да забравиш всичко което си мислил че знаеш за движението от едно място на друго блесва светлина примигва и продължаваш да се движиш минало настояще бъдеще изпълнени с неведоми опасности се появяват отвсякъде никъде някъде някак какво кога къде бях и как стигнах до тук от там забавяме забавяме забавяме стоп.

Бяха четири; две от тях може би бяха същите, които видяхме преди, но не можех да ги различа. Две стояха, другите две седяха на нещо като неудобно на вид канапе. Бил съм сред човеци, драгари, сериоли, коткокентаври и богове. По един или друг начин те са хора… но това тук бяха неща. Приличаха на неща и си мислех за тях като за неща, и ми се искаше просто да ги избутам настрана като неща.

Първата лоша новина беше, че нещата сякаш не се стреснаха от появата ни. Ако разчитахме на изненадата, май ни чакаше неприятност.

Едно от седящите държеше нещо като тръба, с някакви издатъци, лепнати добре в дланта му. Ако се окажеше оръжие, май ни чакаше неприятност.

Беше ясно, че две от тях, в това число онова с тръбата, гледаха Вийра. Възможно беше през цялото време да са се канили да убият нея и след като ние я доведохме, сигурно смятаха просто да ни премахнат. Ако разсъждаваха така, май ни чакаше неприятност.

Точно в този момент нямах време да обърна внимание на обкръжението — мисля, че забелязах, че сме в помещение, и нищо повече. Всичко ставаше толкова бързо, че просто нямах време да забележа каквито и да било детайли, които могат да ти спасят живота; можеше да сме в някакъв дженоински еквивалент на гостна или в лаборатория на магьосник, или в оръжейната на Имперската гвардия, ако ме питате. Можеше да сме обкръжени от дженоинско ядене и пиене, дженоински книги или дженоински смъртоносни капани. Ако беше последното, май ни чакаше неприятност.

„Мисля, че ни чака сериозна неприятност, шефе“.

„Възможно е“.

— Хайде — каза Мороулан.

Нямаше време за други реплики, така че се хванахме за работа.