Хрониките на Магнус Бейн

Лушън го хвана за ръката, явно облекчен.

— Разбира се. Щом е за Джослин. Щом е за теб. Знаеш го.

— Приятелю. Знам го — отвърна Валънтайн.

Валънтайн стисна ръката на Лушън, но Магнус видя как го изгледа. В този поглед имаше любов, но и омраза, и омразата надделяваше. Тя беше съвсем ясна, като сребриста перка на акула в тъмните води на очите му. В тях имаше смърт.

Магнус не се изненада. Беше виждал много чудовища, способни на любов, но малцина бяха позволили на любовта да ги промени и бяха успели да я претопят от обич към един човек в доброта към мнозина.

Спомни си изражението на Валънтайн, когато посече на две Мариан Уайтлоу, и се зачуди какво ли е да живееш с човек като него, какво ли изпитва съпругата му, която Мариан беше нарекла „мила". Да споделяш леглото си с чудовище, да полагаш глава до друга, изпълнена с убийства и лудост... Магнус вече го беше преживял.

Но сляпата любов не трае дълго. Един ден просто се надигаш от възглавницата и виждаш, че живееш в кошмар.

Лушън Греймарк вероятно бе един от многото, за които трябваше да се тревожи, и Магнус можеше да се обзаложи, че той вече е мъртвец.

Не биваше да оставя миналото да го заблуди; не биваше да мисли, че Стивън Херондейл е онзи, в чиято душа се крие добро. Погледна красивото му лице и крехката уста и внезапно му се прииска да му каже, че познава и обича негова предтеча и че Теса ще е много разочарована от него. Но не искаше Кръгът на Валънтайн да погне и нея.

Затова замълча. Стивън Херондейл беше избрал страна, Магнус също бе направил избор.

Членовете на Кръга на Валънтайн излязоха от склада като маршируваща армия.

Магнус хукна към стария Адам Уайтлоу, който лежеше в локва кръв до брадвата си — вече изгубила блясъка си.

— Мариан? — попита Адам.

Магнус коленичи в локвата и затърси по тялото му най-страшните рани. Но те бяха твърде много — прекалено много.

Погледна го в очите и видя, че светлината в тях изгасва. И разбра, че Адам е прочел отговора на въпроса си по лицето му.

— Брат ми? — попита Адам. — Де-децата?

Магнус огледа пълното с мъртъвци помещение. После сведе очи, а Адам Уайтлоу извърна лице и стисна устни, за да не покаже болката и мъката си. Магнус използва остатъка от магията си да облекчи страданието му, но накрая Адам вдигна ръка да го спре и облегна глава на ръката му.

— Достатъчно, магьоснико — рече дрезгаво. — И без това... не искам да живея вече.

Закашля се, ужасна влажна кашлица, а после затвори очи.

— Ave atque vale, ловецо на сенки — прошепна Магнус. — Твоят ангел ще се гордее с теб.

Адам Уайтлоу не го чуваше. Само след секунди и последният член на семейство Уайтлоу умря в ръцете на Магнус.

Клейвът смяташе, че Уайтлоу са избити от развилнели се върколаци, и думите на Магнус не ги убедиха в противното. Той и не очакваше да му повярват. Дори не знаеше защо се опита, може би защото нефилимите явно предпочитаха да си мълчи.

Магнус очакваше завръщането на Кръга.

Те не дойдоха пак в Ню Йорк, но той ги видя още веднъж. По време на Въстанието.

Скоро след нощта в склада Лушън Греймарк изчезна безследно. Магнус предполагаше, че е мъртъв. Година по-късно чу отново за него. Рейгнър Фел му каза, че имало един върколак, който навремето бил ловец на сенки и твърдял, че денят е настъпил и долноземците трябва да се подготвят за битка с Кръга.

Валънтайн разкри плана си и въоръжи хората си точно когато Съглашението за мир между нефилими и долноземци щеше да бъде сключено наново. Неговият Кръг посече и ловци на сенки, и долноземци в Голямата зала на Ангела.

Благодарение на предупреждението на Лушън Греймарк долноземците нахлуха в Залата и изненадаха хората на Валънтайн. Освен предупредени, те бяха и добре въоръжени.

А тогава ловците на сенки изненадаха Магнус, както Уайтлоу го бяха изненадали в онази нощ. Клейвът не изостави долноземците и отказа да се присъедини към Кръга. Мнозинството от Клейва и от водачите на институти направиха избора на Уайтлоу. Те се сражаваха със събратята си заради мира и Кръгът на Валънтайн най-сетне беше победен.

Но след битката ловците на сенки обвиниха долноземците за смъртта на съратниците си, сякаш те бяха станали причина за сражението. Ловците на сенки се гордееха със справедливостта си, но справедливостта им по отношение на събратята на Магнус винаги беше горчива.

Отношенията между нефилими и долноземци не се подобриха. Магнус вече не вярваше, че някога ще се подобрят.

Особено когато Клейвът изпрати и последните оцелели от Кръга, Лайтууд и още един член, Ходж Старкуедър, в Ню Йорк, за да изкупват престъпленията си, като управляват Нюйоркския институт в изгнание от Града от стъкло. След клането имаше недостиг на ловци на сенки и не можеха да се набавят нови чрез Бокала на смъртните, който явно беше изчезнал заедно с Валънтайн. Лайтууд знаеха, че са постъпили милостиво с тях заради връзките им в Клейва и че ако още веднъж прегрешат, Клейвът ще ги смаже.

Рафаел Сантяго, един от вампирите, които дължаха на Магнус не една услуга, докладва, че Лайтууд се държали дистанцирано, но винаги справедливо с долноземците. Магнус знаеше, че рано или късно, ще му се наложи да работи с тях и да се държи учтиво. Не изгаряше от нетърпение. След кървавата трагедия с Кръга на Валънтайн той не искаше да поглежда назад към мрака, а напред, с надежда за светлина.

Повече от две години след Въстанието той не беше виждал никого от хората на Валънтайн. До един ден.

Ню Йорк, 1993 година.

Животът на магьосниците е изпълнен с разгул, заклинания, магически прах и всякакви вълнения.

Понякога обаче Магнус искаше да си остане у дома и да гледа телевизия като всички останали. Заедно с Теса се бяха свили на дивана и гледаха „Гордост и предразсъдъци". Теса не спираше да се оплаква, че книгата била много по-хубава.

— Джейн Остин не е имала точно това предвид — каза тя. — Ако можеше да го види, сигурно щеше да се ужаси.

Магнус стана и отиде до прозореца. Очакваше да им доставят китайска храна и умираше от глад след дългия ден на безделие. Но не виждаше доставчика. На улицата имаше само една млада жена, която носеше добре опаковано срещу студа бебе. Вървеше бързо, явно към дома си.

— Ако Джейн Остин можеше да го види — рече Магнус, — предполагам, че щеше да запищи: „Какви са тези малки дяволчета в таз кутия! Извикайте отчето!", и ще удари телевизора със слънчобрана си.

На вратата се позвъни и Магнус се извърна от прозореца.

— Най-сетне — рече той, взе десет долара от масичката до вратата и натисна бутона, за да пусне доставчика. — Имам нужда от малко телешко и броколи, преди да се изправя отново пред господин Дарси. Всепризната истина е, че ако гледаш телевизия на празен стомах, ще ти окапе косата.

— Ако ти окапе косата — обади се Теса, — фризьорският бранш ще изпадне в тежка икономически криза.

Магнус кимна и я докосна по косата, която сега беше оформена на черта до брадичката. Той отвори вратата и се озова пред жена с бухнали червени къдрици. Държеше дете. Нея беше видял на улицата преди малко. Сепна се, че на прага му стои някой с толкова... мундански вид.

Младата жена бе облечена с широки дънки и пъстра тениска. Свали ръка, явно беше смятала да почука по вратата, и Магнус забеляза избелелите сребристи белези по нея. Беше виждал достатъчно такива и знаеше какво представляват.

Това бяха знаците на Завета, останките от някогашните руни по кожата й. Тя не беше никакъв мундан, а ловец на сенки, но без подновени знаци и без обичайния арсенал.

Не беше дошла по работа. Имаше проблем.

— Коя сте вие? — попита Магнус.

Жената преглътна с усилие и отговори:

— Аз съм... аз съм Джослин Моргенстърн.

Името събуди стари спомени и Магнус отново почувства забитото в гърба си острие и вкуси кръвта си. Прииска му се да я изплюе.

На прага му стоеше невестата на чудовището. Той се втренчи в нея.

И тя се втренчи в него. Изглеждаше хипнотизирана от пижамата му. Магнус искрено се засегна. Не беше канил съпруги на откачени лидери на изпълнени с омраза култове да се отбиват и да осъждат облеклото му. Ако искаше да се въздържи от риза и да носи алена пижама с черни полярни мечки и черен копринен халат, щеше да го направи. Никой от късметлиите, които го бяха виждали по пижама, не се беше оплаквал.

— Не си спомням да съм поръчвал булката на зъл маниак — каза Магнус. — Сигурен съм, че поръчах телешко с броколи. Ами ти, Теса? Да си поръчвала булката на зъл маниак?

Той отвори по-широко вратата, за да може Теса да види кой стои на прага. Няма нищо друго за казване. После забеляза, че вързопът в ръцете на Джослин помръдва, и си спомни, че това е дете.

— Дойдох, Магнус Бейн — рече Джослин, — да те моля за помощ.

Магнус стисна ръба на вратата така, че кокалчетата му побеляха.

— Чакай да си помисля... Не.

Но го спря мекият глас на Теса:

— Пусни я вътре, Магнус.

Той се извъртя да я погледне.

— Ти сериозно ли?

— Искам да говоря с нея.

Гласът й звучеше много странно. Освен това доставчикът се появи в коридора, понесъл торбата с храна. Магнус кимна на Джослин да влезе и подаде десетте долара на човека, после затръшна вратата право в лицето му, преди да е успял да му даде храната.

Сега Джослин стоеше смутено до вратата. Малкото човече в ръцете й риташе и протягаше крака.

— Имате бебе — каза Магнус и посочи очевидното.

Джослин пристъпи нервно от крак на крак и притисна детето към гърдите си.

Теса тихо се приближи до нея. Дори с черен клин и широка сива тениска с надпис: УИЛЯМ ИСКА КУКЛА, тя пак изглеждаше някак официална и внушителна. Надписът беше свързан с феминисткото верую, че момчетата обичат да си играят с кукли, а момиченцата — с камиончета, но Магнус подозираше, че Теса е избрала тениската заради името. Съпругът й беше мъртъв от много време и името му вече събуждаше щастливи, избледняващи спомени, а не ужасната агония, която бе изпитвала в първите години след смъртта му. И други магьосници бяха загубили любимите си, но малцина бяха така безнадеждно верни като Теса. Десетилетия по-късно тя не бе позволила на никого дори да опита да спечели сърцето й.

— Джослин Феърчайлд — каза Теса. — Наследница на Хенри Брануел и Шарлот Феърчайлд.

Джослин примигна, сякаш не беше очаквала лекция по родословието й.

— Точно така — отвърна предпазливо.

— Познавах ги — обясни Теса. — Много приличаш на Хенри.

— Познавали сте ги? Та те...

Хенри беше умрял почти преди век, а Теса изглеждаше на двайсет и пет години.

— И вие ли сте магьосница? — попита подозрително Джослин.

Магнус видя как оглежда Теса от глава до пети и търси демонския знак, белега, който би показал на ловците на сенки, че е нечиста, не-човек и трябва да бъде презирана. Някои магьосници успяваха да скрият знаците си под дрехите, но Джослин можеше да зяпа Теса колкото си иска и никога да не открие знак.

Теса не обичаше да се изтъква, но изведнъж стана ясно, че е по-висока от Джослин и сивите й очи могат да гледат много студено.

— Аз съм — рече тя — Тереза Грей, дъщеря на велик демон и Елизабет Грей, родена Адел Старкуедър, една от вашите. Бях съпруга на Уилям Херондейл, който оглавяваше Лондонския институт, и съм майка на Джеймс и Луси Херондейл. С Уил отгледахме нашите деца като ловци на сенки, за да защитават мунданите, да живеят според законите на Клейва и Завета и да спазват Съглашението.

Тя говореше в добре познатия й нефилимски маниер.

— Навремето живеех сред ловци на сенки — продължи глухо. — Навремето вероятно бих ти изглеждала почти като човек.

Джослин се смути, както се притесняват хората, когато научат нещо толкова странно, че целият свят започва да им изглежда непонятен.

— Ще ви разбера, ако сметнете престъпленията ми към долноземците за непростими — каза Джослин, — но аз... няма къде другаде да ида. Имам нужда от помощ. Дъщеря ми се нуждае от помощта ви. Тя е ловец на сенки и дете на Валънтайн. Не може да живее сред своите. Не можем да се върнем. Трябва ми заклинание, което да скрие от очите й всичко друго освен мунданския свят. В него ще порасне щастлива и в безопасност. Не е нужно да знае кой е баща й. — Джослин почти се задави, но вирна брадичка и добави: — Или какво е сторила майка й.

— Значи, идваш да молиш нас — обади се Магнус. — Чудовищата.

— Аз не съм имала свади с долноземци — каза най-сетне Джослин. — Аз... най-добрият ми приятел е долноземец и не вярвам, че се е променил толкова много от човека, когото винаги съм обичала. Сбърках. Вечно ще живея със стореното. Но моля ви, дъщеря ми не е направила нищо лошо.

Магнус предположи, че най-добрият й приятел, долноземецът Лушън Греймарк, е още жив, макар че никой не го беше виждал след Въстанието. А Магнус бе готов да размисли, щом тя твърдеше, че Лушън е най-добрият й приятел. Хората казваха, че двамата планирали заедно да победят Валънтайн, но Джослин не се яви, за да потвърди слуховете след битката. Магнус не я беше видял и по време на Въстанието. Така че не знаеше дали да вярва на думите й.

Той често мислеше, че справедливостта на ловците на сенки прилича повече на жестокост, затова не искаше и той да бъде жесток. Гледаше изтощеното отчаяно лице на жената и вързопчето в ръцете й. Не, не можеше да бъде жесток. Той вярваше в изкуплението и в зрънцето милост у всеки. Това бе едно от малкото неща, в които имаше нужда да вярва — във възможността за красота, когато си изправен пред толкова грозна реалност.

— Казахте, че сте били съпруга на Херондейл — обърна се Джослин към Теса. Говореше съвсем тихо, сякаш вече разбираше колко слаб е този аргумент, но нямаше друг. — Стивън Херондейл беше мой приятел...

— Стивън Херондейл щеше да ме убие, ако се бяхме срещнали — отвърна Теса. — Никога нямаше да съм в безопасност сред хора като вас или като него. Аз съм съпруга и майка на воини, които се сражаваха и умряха, без да се опозорят. Носила съм оръжия и съм убивала демони, и единственото ми желание беше да надвия злото, за да живея щастливо с онези, които обичам. Надявах се да създам един по-добър и безопасен свят за децата ми. Заради Кръга на Валънтайн сега с рода на Херондейл е свършено, с децата на моите деца. Това се случи чрез вас, вашия Кръг и съпруга ти. Стивън Херондейл умря с омраза в сърцето и кръвта на моите хора по ръцете. Не мога да си представя по-ужасен край за нашия род. Сега ще трябва да живея с раната, която Кръгът на Валънтайн ми причини, а аз ще живея вечно. — Теса замълча и погледна пребледнялото отчаяно лице на Джослин, после добави по-меко: — Но Стивън Херондейл направи своя избор, а ти си решила да не избираш омразата. Знам, че Валънтайн нямаше да бъде победен без твоята помощ, а детето ти не е сторило зло никому.

— Това не означава, че тя е заслужила помощта ни — прекъсна я Магнус. Не искаше да отпраща Джослин, но едно гласче в него още му нашепваше, че тя е враг. — Освен това аз не работя благотворително като ловците на сенки, а тя със сигурност няма пари, за да ми плати. Бегълците рядко са с пълни джобове.

— Ще намеря пари — каза Джослин. — Не търся милостиня и вече не съм ловец на сенки. Сега не искам да имам нищо общо с тях. Искам да съм друга. Искам да отгледам дъщеря ми като друга, за да няма връзки с Клейва и да не бъде заблуждавана от когото и да било. Искам тя да е по-смела и по-силна от мен и да не оставя друг да решава съдбата й.

— Никой не може да иска повече от това за детето си — каза Теса и се приближи. — Може ли да я подържа?

Джослин се поколеба за миг, притисна вързопчето към гърдите си, но после бавно и неохотно, с почти насечени движения се наведе напред и неимоверно грижливо положи бебето в ръцете на една непозната за нея жена.

— Красива е — прошепна Теса. Магнус не знаеше дали е държала бебе през последните десетилетия, но тя го премести към хълбока си и бързо го прихвана с ръка с инстинктивния, привичен жест на родител. Беше я виждал да държи така внуците си. — Как се казва?

— Клариса — отвърна Джослин, като се взираше напрегнато в Теса. След това добави, все едно разкриваше някаква тайна: — Аз я наричам Клеъри.

Магнус надникна над рамото на Теса да види бебето. То беше по-голямо, отколкото очакваше, макар и дребничко за възрастта си, но лицето му вече не беше по бебешки пухкаво. Момиченцето вероятно бе почти на две години и приличаше на майка си. Приличаше на Феърчайлд. Имаше буйни червени къдрици, също като Хенри, а зелените, ярки като скъпоценни камъни очи гледаха с любопитство. То като че ли не възразяваше да го държи една непозната. Теса го уви по-плътно с одеялото и малкото пухкаво юмруче на Клеъри се сви около пръста й. Размърда го напред-назад, сякаш да покаже новата си играчка.

Теса сърдечно й се усмихна и прошепна:

— Здравей, Клеъри.

Явно поне тя беше взела решение. Магнус се наведе така, че рамото му леко докосна нейното, и се вгледа в лицето на детето. Помаха, за да привлече вниманието му, и пръстените му проблеснаха на светлината. Клеъри се засмя — показа перлените си зъбки и чистата си радост — и Магнус усети как възелът от негодувание в гърдите му се разхлабва.

Клеъри се размърда, за да покаже ясно и недвусмислено, че иска да я пуснат на земята, но Теса я подаде на Джослин. Майката трябваше да реши дали да го направи. Може да не иска да я остави да броди из дома на един магьосник.

Джослин се огледа с тревога, но каквото и да мислеше за апартамента, Клеъри упорито шаваше и тя разбра, че трябва да я пусне. Остави я на земята и тя затопурка решително на изследователска експедиция. Тримата стояха и гледаха как малката й ярка главичка подскочи, когато сграбчи книгата на Теса, после взе една от свещите на Магнус (която подъвка замислено за момент) и сребърния поднос, който той беше оставил на канапето.

— Любопитно човече, а? — попита Магнус. Джослин го погледна само за миг, защото не отделяше очи от детето си. Магнус усети, че й се усмихва. — Не в лошия смисъл. Вероятно ще обича приключенията.

— Искам само да е в безопасност и да е щастлива — рече Джослин. — Не й трябват никакви приключения. Те обикновено се случват, когато имаш тежък живот. Искам тя да води мундански живот, тих и кротък. Надявах се да не се роди със способността да вижда света на сенките. Той не е за деца. Но не извадих този късмет. Днес следобед се опитваше да си играе с една фея в живия плет. Имам нужда от помощта ви. Тя има нужда от нея. Не може ли да ослепее за всичко това?

— Дали мога да откъсна важна част от съществото й и да я превърна в нещо, което ще ви допада повече? — попита Магнус. — Е, ако искате накрая да полудее.

Веднага съжали за думите си. Джослин се втренчи в него пребледняла, сякаш я беше ударил. Но тя не беше жена, която ще се разплаче или може да бъде пречупена — иначе Валънтайн отдавна щеше да го е сторил. Джослин се изпъна и спокойно попита:

— А можете ли да направите нещо друго?

— Ами... мога да опитам нещо различно — отвърна Магнус.

Не каза, че може да го направи. Не сваляше очи от детето и мислеше за малкото момиче върколак, което Валънтайн беше ослепил, за Едмънд Херондейл, на когото бяха свалили знаците преди векове, за Джейми и Луси на Теса и за техните деца. Не възнамеряваше да даде едно дете на ловците на сенки, за които Законът беше по-важен от милостта.

Клеъри забеляза злощастната котка на Магнус. Великия Гетсби, вече на преклонна възраст, се беше изпружил до една кадифена възглавница и пухкавата му сива опашка лежеше разрошена върху нея.

Всички възрастни разбраха, че бедствието е неминуемо. Пристъпиха напред като един, но Клеъри вече бе дръпнала Великия Гетсби за опашката силно, с царствената увереност на херцогиня, която клати звънчето, за да извика прислужницата.

Великия Гетсби измяука жаловито в протест срещу това посегателство, обърна се и одраска Клеъри, а тя веднага започна да пищи. Джослин коленичи светкавично до нея и червената й коса се спусна като воал над детето, сякаш можеше някак да я скрие от целия свят.

— Да не би да е отчасти банши? — попита Магнус през пронизителния вой. Клеъри пищеше като полицейска сирена и той имаше чувството, че скоро ще го арестуват за двайсет и седми път. Джослин го изгледа кръвнишки през косата си и Магнус вдигна ръце в шеговит жест на примирие. — O, извинете ме, че намекнах, че детето на Валънтайн не е със съвсем чиста кръв.

— Стига, Магнус — прошепна Теса.

Тя бе обичала много повече ловци на сенки от него. Отиде до Джослин и сложи ръка на рамото й, а тя не я отблъсна.

— Ако искаш детето да е в безопасност — каза Магнус, — ще й трябва нещо повече от заклинание за Зрението. Трябва да я защитаваш и от свръхестественото, от всеки демон, който би могъл да се промъкне към нея.

— Нима Железните сестри или Мълчаливите братя ще извършат тази церемония заради мен, без да ни изправят с Клеъри пред Клейва? — попита Джослин. — Не, не мога да рискувам. Тя ще е в безопасност, ако не знае нищо за света на сенките.

— Майка ми беше ловец на сенки, който не знаеше нищо за света на сенките — каза Теса. — Това не я опази.

Джослин се вгледа ужасено в нея. Явно си припомни какво се беше случило: един демон се бе добрал до незащитена жена — ловец на сенки, и Теса беше резултатът от това.

Настъпи тишина. Клеъри се обърна предпазливо към Теса и забрави да пищи. Вдигна пухкавите си ръчички към нея. Джослин позволи на Теса отново да вземе детето и този път Клеъри не шаваше и не се опита да слезе на земята, а избърса малкото си обляно в сълзи лице в тениската й. Това приличаше на жест на привързаност. Магнус се надяваше никой да не му предложи да я подържи в това лепкаво състояние.

Джослин примигна и бавно се усмихна, а той за първи път забеляза, че е красива.

— Клеъри никога не отива при непознати. Може би... може би разбира, че не сте чужда на Феърчайлд.

Теса се вгледа в нея с ясните си сиви очи. Магнус си помисли, че вероятно в този случай тя вижда повече от него.

— Може би. Аз ще ти помогна с церемонията — обеща тя. — Познавам Мълчалив брат, който ще я запази в тайна, ако го помоля.

Джослин сведе глава.

— Благодаря ти, Тереза Грей.

Магнус се запита колко ли вбесен щеше да е Валънтайн, ако види как жена му се моли на долноземци, а една магьосница държи детето му. Намерението му да отвърне на молбата на Джослин с жестокост съвсем избледня. Това му се стори добро отмъщение — да докаже на Валънтайн, дори след смъртта му, колко много е бъркал.

Тръгна към двете жени и детето, погледна към Теса и тя му кимна.

— Е, добре — рече Магнус, — изглежда, ще ти помогнем, Джослин Моргенстърн.

Тя потръпна.

— Не ме наричайте така. Аз съм... аз съм Джослин Феърчайлд.

— Мислех, че вече не си ловец на сенки — каза Магнус. — Ако не искаш да те открият, смяната на фамилията ми се струва добро начало. Повярвай ми, специалист съм в това. Гледал съм много шпионски филми.

Джослин изглеждаше скептична и Магнус извъртя очи.

— Магнус Бейн не е рожденото ми име — каза той. — Измислих си го съвсем сам.

— Аз пък съм Теса Грей по рождение — намеси се Теса. — Но ти можеш да избереш всяко име, което ти харесва. То ще ти подскаже бъдещата ти съдба и коя искаш да бъдеш.

— Наричайте ме Фрей. Нека съчетая името на Феърчайлд, моето изгубено семейство, и на Грей. Защото ти си... приятел на семейството — каза Джослин с внезапна категоричност.

Теса грейна, изглеждаше изненадана, но поласкана, а Джослин се усмихна на детето си. Магнус видя решителността, изписана на лицето й. Валънтайн искаше да разруши целия му свят, а тази жена беше спомогнала за неговото падение и сега гледаше дъщеря си така, сякаш можеше да създаде съвсем нов прекрасен свят само за нея, за Клеъри, за да не бъде достигната от мрака на миналото. Магнус знаеше какво е толкова силно да искаш да забравиш и познаваше страстния порив да защитаваш, който идваше с любовта.

Вероятно нито една рожба от новото поколение — и това малко упорито червенокосо създание или Хелън, която бе наполовина фея, или Марк Блекторн в Института в Лос Анджелис, или дори децата на Мерис Лайтууд, които растяха в Ню Йорк, далече от Града от стъкло — някога щяха да научат цялата истина за грозотата на миналото.

Джослин погали лицето на момиченцето и всички видяха как малката се усмихва, озарена от радостта да си жив. Тя бе история сама по себе си — сладка и изпълнена с надежда, едва започваща.

— Джослин и Клеъри Фрей — каза Магнус. — Радвам се да се запознаем.

ПЪТЯТ НА ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ

(и първите срещи)

Беше петъчна нощ в Бруклин и светлините на града се отразяваха в небето: оцветени в оранжево облаци притискаха лятната жега към тротоарите като цвете между страници на книга. Магнус сновеше из апартамента си, беше сам и се чудеше, не особено усилено, пред какво е изправен.

Поканата за среща от страна на ловец на сенки беше сред десетте най-странни и най-неочаквани неща, които му се бяха случвали, а той винаги полагаше усилия да живее много интересно.

Сам удиви себе си, като прие.

Миналия вторник прекара скучно, у дома, с котката и списък, който включваше рогати жаби. После Алек Лайтууд, най-големият син на ловците на сенки, които управляваха Нюйоркския институт, се появи на прага му, благодари му, че му е спасил живота, и като смени петнайсетина оттенъка на червеното и лилавото, го покани на среща. В отговор Магнус мигновено изгуби ума и дума, целуна го и уговори срещата за петък.

Цялата тази работа беше изключително странна. Първо на първо, Алек бе дошъл и му беше благодарил, че му е спасил живота. Малцина ловци на сенки биха се сетили да направят подобно нещо. Те мислеха, че магията им се полага по право, че трябва да задоволява нуждите им, и смятаха магьосниците или за полезни, или за безобразни. За повечето нефилими това бе все едно да благодарят на асансьора, че ги е качил до правилния етаж.

Смущаваше го и фактът, че досега не се беше случвало ловец на сенки да го покани на среща. Те все искаха някакви услуги — магически, сексуални и необичайни. Никой не бе искал да прекара известно време с него, да идат на кино или да ядат заедно пуканки. Не беше сигурен, че ловците на сенки изобщо гледат филми.

Това беше толкова простичко нещо, такава пряма молба — сякаш досега ловци на сенки не бяха чупили чинии, защото Магнус ги беше докоснал, и не бяха изричали „магьосник" като проклятие. Сякаш всички стари рани можеха да изчезнат, все едно никога не са съществували, и светът да се превърне в такъв, какъвто го виждаха ясните сини очи на Алек Лайтууд.

Магнус се съгласи, защото искаше да се съгласи. Беше напълно възможно обаче да е казал „да", защото е идиот.

В крайна сметка не биваше да забравя, че Алек не е влюбен в него. Той просто реагираше на единственото мъжко внимание, което бе получавал. Алек беше затворен, срамежлив, очевидно несигурен и откровено влюбен в своя русокос приятел Трейс Уейланд. Магнус бе почти сигурен, че така му беше името, но Уейланд необяснимо му напомняше за Уил Херондейл, а той не искаше да мисли за Уил. Знаеше, че най-добрият начин да си спести ново разбиване на сърцето, е, като не мисли за изгубените приятели и не се забърква отново с ловци на сенки.

Повтаряше си, че срещата ще е вълнуваща, изолиран случай в живот, който беше станал твърде еднообразен.

Опита да не си спомня как даде на Алек възможност да се откаже, а той само го погледна и каза със съкрушителна искреност: „Харесвам те". Магнус винаги се беше смятал за човек, който може да оплита хората с думи, да ги препъва и да спуска пелена пред очите им, ако се наложи. Сега бе изумен от начина, по който Алек просто проникна през всичко. И най-изумителното беше, че дори не се опитваше да го прави.

Когато Алек си тръгна, Магнус веднага се обади на Катарина, закле я да пази тайна и й разказа всичко.

— Да не би да се съгласи, защото смяташ, че Лайтууд са откачалки, и искаш да им покажеш, че можеш да поквариш любимото им момченце? — попита Катарина.

Магнус опря крака на Председателя Мяу.

— Наистина ги смятам за откачалки — призна той. — И наистина това звучи като нещо, което бих направил. По дяволите.

— Не, не съвсем — отвърна Катарина. — Ти си саркастичен по дванайсет часа на ден, но почти никога не си злобен. Под цялото това лустро имаш добро сърце.

Катарина беше онази с доброто сърце. Магнус много добре знаеше чий син е и откъде идва.

— Дори да е от злоба, кой може да те вини, не и след Кръга и всичко останало.

Магнус се загледа през прозореца. Отсреща имаше полски ресторант и просветващите му светлини денонощно предлагаха борш и кафе (да се надяваме, не смесени в едно). Той си спомни как бяха треперили ръцете на Алек, когато го помоли да излязат, и колко доволен и слисан беше, когато той прие.

— Не. Вероятно е лоша идея, най-лошата ми идея това десетилетие, но наистина няма нищо общо с родителите му. Съгласих се заради него.

Катарина замълча. Ако Рейгнър беше наблизо, щеше да се изсмее, но Рейгнър бе изчезнал в клиника в Швейцария заради серия процедури, които трябваше да изличат зеленото от кожата му. Катарина имаше инстинкт на лечител, тя знаеше кога да бъде мила.

— Ами късмет на срещата тогава — каза накрая.

— Много благодаря, но нямам нужда от късмет, а от помощ — отвърна Магнус. — Само защото ще ида на срещата, не означава, че тя ще мине добре. Аз съм много очарователен, но за танго се искат двама.

— Магнус, не забравяй какво стана последния път, когато се опита да танцуваш танго. Обувката ти изхвърча и едва не уби един човек.

— Това беше метафора. А и той е ловец на сенки, Лайтууд и си пада по блондини. Срещата е рискова. Трябва ми стратегия за бягство. Ако срещата се превърне в пълно бедствие, ще ти пиша: „Синя катеричке, тук е Секси лисикът. Мисията се проваля поради крайни предубеждения". После ти ще ми се обадиш и ще ми кажеш, че се е случило нещо много спешно, което изисква специалните ми магьоснически умения.

— Струва ми се излишно сложно. Това е твоят телефон, Магнус. Няма нужда от кодови имена.

— Вярно. Ще ти пиша само: „Кофти". — Магнус протегна ръка и прокара пръсти по Председателя Мяу, от главата до опашката. Котаракът се протегна и измърка ентусиазираното си одобрение на вкуса му за мъже. — Ще ми помогнеш ли?

Катарина изпъшка дълго и подразнено, но обеща:

— Ще ти помогна, но вече си изразходва правото на услуги за срещи през този век, така че ще си ми длъжник.

— Става — отвърна Магнус.

— А ако нещата потръгнат — изкикоти се тя, — искам аз да съм кума на сватбата.

— Затварям — информира я Магнус.

Беше сключил сделка с Катарина. Дори нещо повече, беше се обадил да запази маса в ресторант. Беше избрал за срещата червен панталон „Ферагамо“, подходящи обувки и черно копринено сако, което носеше без риза, защото правеше чудеса за ръцете и раменете му. И всичко това за нищо.

Алек закъсняваше с половин час. Вероятно и неговите нерви се бяха поопънали — беше поставил на везните живота си и скъпоценния дълг на ловец на сенки в замяна на среща с мъж, когото дори не харесваше особено — и ето че изобщо нямаше да се появи.

Магнус сви философски рамене и с небрежност, каквато не чувстваше, отиде до барчето и си направи страхотна смес от сълзи на еднорог, енергизираща отвара, червена боровинка и малко сок от лайм. Един ден щеше да си спомня със смях за всичко това. Вероятно утре. Е, може би вдругиден. Утре щеше да има махмурлук.

Сигурно бе подскочил, когато звънецът избръмча, но нямаше кой да го види освен Председателя Мяу. Магнус излъчваше абсолютно спокойствие, когато Алек се изкачи по стълбите и нахлу в апартамента.

Алек обаче не изглеждаше абсолютно спокоен. Черната му коса стърчеше във всички посоки, като изпуснат в сажди октопод, гърдите му тежко се надигаха и спускаха под бледосинята тениска, а лицето му лъщеше от пот. Не беше лесно да накараш един ловец на сенки да се изпоти. Магнус се зачуди колко бързо всъщност е тичал.

— Е, това е неочаквано — рече той и вдигна вежди.

Без да пуска котката, се тръшна на канапето и прехвърли крака върху една от резбованите облегалки. Председателя Мяу се просна на корема му, като мяукаше объркано заради тази внезапна промяна на ситуацията.

Магнус вероятно прекали с опитите да изглежда небрежен и невъзмутим, но ако се съдеше по унилото изражение на Алек, беше постигнал целта си.

— Съжалявам, че закъснях — рече задъхано Алек. — Джейс искаше да тренираме с оръжията и аз не знаех как да се измъкна — искам да кажа, как да му кажа...

— O, Джейс, значи — рече Магнус.

— Какво?

— Бях забравил как се казва русият — обясни Магнус и размаха пръсти с досада.

Алек изглеждаше стъписан.

— O... А аз... аз съм Алек.

Ръката на Магнус замръзна насред пренебрежителния жест. Сиянието на града, което нахлуваше през прозореца, се отрази в сините скъпоценни камъни на пръстите му. Те хвърлиха ярки лазурни искрици, които припламнаха и потънаха в дълбокото синьо на очите на Алек.

Алек беше положил усилие, макар че се искаше доста опитно око, за да го забележи. Светлосинята тениска му стоеше сравнително по-добре от ужасния сив суитшърт, който носеше във вторник. Дори леко ухаеше на одеколон. Магнус неочаквано се почувства поласкан.

— Да — рече той бавно и се усмихна също толкова бавно. — Твоето име го помня.

Алек се усмихна. Може би все пак нямаше значение, че той си пада по онзи Джейс. Онзи Джейс беше красив, но бе от хората, които осъзнават това, а те рядко си струваха усилията. Ако Джейс беше злато, което улавя светлината и вниманието, то Алек беше сребро: толкова свикнал всички да гледат към Джейс, че и той самият гледаше натам, живееше в сянката му и не очакваше някой да го забележи. Може би си струваше да си първият, който ще му каже, че заслужава да бъде забелязан преди всички и да бъде гледан най-дълго.

Сребро, но малцина знаеха, че то е по-рядък метал от златото.

— Не се тревожи за това — каза Магнус и пъргаво се надигна от канапето, като внимателно остави Председателя Мяу на възглавниците, за негово жаловито огласено изумление. — Да пийнем.

Той гостоприемно пъхна собственото си питие в ръката на Алек, защото още не беше отпил, и се зае да си направи друго. Алек сякаш се стресна. Навярно бе много по-нервен, отколкото Магнус си мислеше, защото изпусна чашата и алената течност се разля по него и по пода, а стъклото се разби с трясък.

Алек се втрещи като застрелян и изглеждаше страшно притеснен.

— Охо, вашите хора май преувеличават за елитните ви нефилимски рефлекси — пошегува се Магнус.

— O, в името на Ангела! Много... много съжалявам.

Магнус поклати глава и направи жест, който остави диря от сини искри във въздуха, а после алената локвичка и строшените стъкла изчезнаха.

— Не съжалявай — рече той. — Аз съм магьосник. Мога да оправя всяка каша. Защо според теб организирам толкова партита? Честно да ти кажа, нямаше да го правя, ако трябваше сам да чистя тоалетни. Виждал ли си някога вампирско повръщано? Гадно е.

— Всъщност аз не познавам, ъъъ, вампири.

Беше се ококорил ужасено, сякаш си представяше как покварени вампири повръщат кръвта на невинните. Магнус бе готов да се обзаложи, че Алек всъщност не познава нито един долноземец. Децата на Ангела се придържаха към собствения си вид.

Зачуди се какво точно прави Алек тук. Беше сигурен, че и той се пита същото.

Е, нощта вероятно щеше да е дълга, но поне и двамата щяха да са облечени добре. Синята тениска издаваше старание, но Магнус можеше да предложи нещо по-хубаво.

— Ще ти дам друга тениска — предложи той и тръгна към спалнята си, а Алек вяло запротестира.

Гардеробът му заемаше половината спалня и Магнус възнамеряваше да го разшири. В него имаше много дрехи, които щяха да стоят добре на Алек, но докато ровеше из тях, осъзна, че на него може да не му е приятно да му натрапва вкуса си за мода.

Реши да избере нещо по-скромно — черната тениска, която беше носил във вторник. Е, вероятно бе малко сантиментално от негова страна.

На нея беше изписано с пайети: „Смигни, ако ме искаш", но все пак нищо по-скромно не се намираше в гардероба му. Той я свали от закачалката и се върна с танцова стъпка в дневната, където Алек вече беше свалил своята тениска, стоеше почти безпомощно и я стискаше в юмрука си.

Магнус се закова насред крачката.

Стаята се осветяваше единствено от нощната лампа, а останалото сияние идваше от прозорците. Силуетът на Алек бе очертан от уличните светлини и лунните лъчи. Сенки се плъзгаха по бицепсите му и крехките издатини на ключиците, а торсът му бе съвсем гладък до тъмната линия на дънките. По плоските мускули на корема личаха руни, сребристи белези от стари знаци се виеха около гръдния му кош и единият стигаше чак до ивицата на хълбока. Косата му беше черна като мастило, а лъчисто бледата кожа — бяла като платно. Той приличаше на произведение на изкуството, създадено от светлосенки, красиво и великолепно.

Магнус бе чувал много пъти как се създават нефилими, но явно му бяха спестили, че има и част, в която се казва: „И нека Ангелът се спусне от висините и даде на избраните фантастични плочки".

Алек го погледна и раздели устни, сякаш да заговори. Взираше се в Магнус с широко отворени очи, изумен, че някой го гледа така.

Магнус направи героично усилие да се овладее, усмихна се и му подаде тениската.

— Съжалявам... че съм толкова непохватен — прошепна Алек.

— За какво говориш? — попита Магнус. — Ти си невероятен. Тук си едва от десет минути, а вече ти свалих половината дрехи.

Алек изглеждаше едновременно смутен и поласкан. Беше му споделил, че това е ново за него и всичко отвъд най-невинния флирт го плаши. Магнус беше планирал една много спокойна и нормална среща: без изненади, без нищо неочаквано.

— Хайде — рече той и грабна червеното си кожено палто. — Да идем да вечеряме.

Възнамеряваше да вземат метрото, защото това му се струваше съвсем просто. И безопасно.

Не му беше хрумнало обаче, че един млад ловец на сенки не е свикнал да се движи сред мунданите.

Метрото в петък вечер беше претъпкано, което не бе изненадващо, но явно притесни Алек. Той се взираше в мунданите, сякаш се беше озовал насред страховити маймуни в джунглата, и все още изглеждаше травматизиран от тениската на Магнус.

— Може ли да използвам руната за невидимост? — попита той, докато се качваха на влака по линия F.

— Не, не искам да изглеждам като човек, излязъл сам в петък вечер, само защото не искаш мунданите да те зяпат.

Успяха да се доберат до две места, но това не подобри значително ситуацията. Седяха неловко един до друг сред глъчката на пътниците. Алек мълчеше и Магнус беше сигурен, че копнее да се прибере у дома.

Над тях имаше лилави и сини плакати, изобразяващи възрастни двойки, вгледани тъжно един в друг. А надписът гласеше: С НАПРЕДВАНЕТО НА ГОДИНИТЕ ИДВА И... ИМПОТЕНТНОСТТА! Магнус усети, че се е втренчил в тях с нещо като ням ужас. Погледна към Алек и установи, че той също не откъсва очи от плакатите. Зачуди се дали е наясно с възрастта му — та той беше на триста години. И вероятно сега се питаше колко точно импотентен става един мъж след толкова време.

Двама младежи се качиха във влака на следващата спирка и разчистиха малко пространството пред Магнус и Алек.

Единият започна да танцува, като се въртеше драматично около пилона, а другият седеше с кръстосани крака, гледаше го и отмерваше ритъма на барабанчето си.

— Здрасти, дами, господа и каквито още сте там! — извика онзи с барабана. — Сега ще ви позабавляваме. Надявам се да ви хареса. Наричаме я... „Песента на задника".

И двамата започнаха да рапират. По всичко личеше, че са автори на парчето.

Розите червени казват, че любовта бързо стига до заник,

аз обаче нивга няма да се наситя на този сладък задник.

Тъй готино е желето в дънките ти и всичко в задния ти двор,

просто трябва да го имам — съкрушен съм от първия взор.

Ако питаш се защо те искам толкоз и тъй от сърце,

защото ни една мадама няма кат' твойто дупе.

Казват, че не си кой знае какво, но за мен съвсем си наред,

трябва ми само твоят страхотен заден изглед.

Не си падах по романтика, любов не знаех що е,

но ми харесва как изглеждаш в дънки, мило мое.

Не искам да си ходиш, но искам задник да въртиш.

Обърни се, после тръгвай пак — бавно ще ме съкрушиш.

Аз съм зад гърба ти, не откъсвам поглед дори за минута,

че не мога да се наситя на твойто сладко, сладко дупе.

Повечето пътници изглеждаха смаяни. Магнус не беше сигурен дали Алек е просто изумен, или е дълбоко скандализиран и тихо предава богу дух. Имаше много странно изражение, със силно присвити устни.

При обичайни обстоятелства Магнус щеше да се смее от сърце и да даде на странстващите музиканти много пари. Сега обаче беше просто благодарен, когато най-сетне стигнаха до тяхната спирка. Подаде няколко долара на певците, преди да слезе с Алек от влака.

Магнус си припомни крайните неудобства на мунданската видимост, когато един кльощав луничав тип се плъзна покрай тях. Тъкмо му се стори, че усеща ръка да се плъзга в джоба му, и чу нещо средно между вик и писък.

Докато Магнус вяло се чудеше дали са го ограбили, Алек беше реагирал като обучен ловец на сенки: сграбчи мъжа за ръката и го хвърли във въздуха. Крадецът полетя, размятал ръце и крака като парцалена кукла, и се приземи с трясък върху платформата, а ботушът на Алек се озова на гърлото му. Друг влак изтрещя покрай тях — вихър от светлини и шум; пътниците в петъчната вечер обаче не му обърнаха внимание, а се струпаха около Магнус и Алек на малка купчинка от пъстри дрехи и модерни прически.

Алек изглеждаше стреснат. Магнус подозираше, че е действал по рефлекс и всъщност не е възнамерявал да приложи силата, нужна за поваляне на демон, върху един мундан.

Червенокосият изкряска, разкривайки скобите на зъбите си, и размаха ръце в нещо като трескав знак, че се предава, но и в почти съвършена имитация на паникьосана патица.

— Пич! — извика той. — Съжалявам! Честно! Не знаех, че си нинджа!

Алек свали крак от врата му и огледа подозрително смаяните лица на зяпачите.

— Не съм нинджа — отвърна той.

Едно хубаво момиче с фибички пеперудки на раста плитките си сложи длан на рамото му.

— Беше невероятен — изчурулика тя. — Имаш рефлекси на нападаща змия. Трябва да станеш дубльор в киното. Всъщност с тези скули трябва да си актьор. Много хора търсят хубавец като теб, който може сам да си прави каскадите.

Алек хвърли на Магнус ужасен и умолителен поглед. Той го съжали, сложи длан на кръста му и го притегли към себе си. Поведението му и начинът, по който прониза момичето с очи, ясно говореха: „Той ми е гадже".

— O, не се засягай — рече тя, бързо свали ръка от рамото на Алек и зарови в торбата. — Ето ти визитката ми. Работя в агенция за таланти. Можеш да станеш звезда.

— Той е чужденец — каза й Магнус. — Няма дори осигурителен номер. Не можеш да го наемеш.

Момичето се взря с копнеж в сведената глава на Алек.

— Колко жалко. Можеше да стане голяма работа. С тези очи!

— Осъзнавам, че е страшно парче — каза Магнус. — Но се опасявам, че трябва да го отмъкна, защото го търси Интерпол.

Алек го изгледа странно.

— Интерпол ли?

Магнус сви рамене.

— Страшно парче?

Магнус вдигна вежда.

— Още ли не си разбрал, че те мисля за такова? Защо иначе ще излизам с теб?

Явно Алек не беше убеден в това, макар да призна, че Изабел и Джейс са правили коментари в този дух. Може би, след като се бяха прибрали, вампирите бяха клюкарствали, че Магнус си е паднал по един ловец на сенки. Магнус трябваше да се научи на дискретност, а пък Алек сигурно нямаше достъп до огледалата в Института. Изглеждаше смутен и поласкан.

— Мислех си, че може би... нали разбираш, каза, че не си съвсем равнодушен...

— Не развивам благотворителна дейност — отвърна Магнус. — В нито една област от живота си.

— Ще върна портфейла — пропя услужлив глас.

Червенокосият джебчия прекъсна може би най-прекрасния момент, като се изправи, изрови от джоба си портфейла на Магнус и после го изпусна на земята с вик на болка.

— Ама той ме ухапа!

Така ще се научиш да не крадеш портфейли от магьосници, помисли си Магнус, наведе се да го вземе сред гората блещукащи високи токчета и каза:

— Май не ти е щастливата нощ, нали?

— Портфейлът ти може да хапе? — попита Алек.

— Този хапе — отвърна Магнус и го прибра в джоба си. Беше доволен, че си го върна, не само защото обичаше парите, но и защото портфейлът отиваше на червения му панталон от крокодилска кожа. — Но другият, „Дон Варватос", избухва в пламъци.

— Кой?

Магнус го изгледа тъжно.

— Един много як дизайнер — изчурулика момичето с пеперудените фибички. — Знаеш ли, че ти дават безплатно дизайнерски неща, ако си филмова звезда?

— Портфейлите „Варватос“ се пласират много лесно — съгласи се червенокосият джебчия. — Не че съм крал нещо от хората на тази платформа. Особено от вас, момчета. — Той стрелна Алек с поглед, в който се четеше страхопочитание пред героя. — Не знаех, че гейовете могат да се бият така. Ей, не се засягай. Това прозвуча тъпо.

— Имаш много да учиш за толерантността и честността — информира го сурово Магнус. — Освен това още разполагаш с всичките си пръсти, след като се опита да ме обереш на първата ни среща, така че наистина извади късмет.

Чу се съчувствен шепот. Магнус се озърна и видя, че Алек изглежда леко слисан, а всички други ги наблюдаваха угрижено. Явно събралата се тълпа искрено вярваше в тяхната любов.

— O, човече, много съжалявам — рече джебчията. — Не исках да прецаквам нечия първа среща с нинджа.

— СЕГА СИ ТРЪГВАМЕ — заяви Магнус с гласа си на висш магьосник.

Притесняваше се, че Александър може би възнамерява да се хвърли пред идващия влак.

— Забавлявайте се, момчета — извика Пеперудената шнолка и напъха визитката си в джоба на дънките на Алек. Той подскочи като подплашен заек. — Обади ми се, ако размислиш относно славата и богатството!

— Пак се извинявам! — каза джебчията и им помаха ведро за довиждане.

Тръгнаха си от платформата сред хор от добри пожелания. Алек изглеждаше така, сякаш копнее единствено за сладката утеха на смъртта.

Ресторантът се намираше на Източна тринайсета и Трета, близо до магазина за дрехи „Американ Аперъл" и сред редица унили сгради от червени тухли. Ресторантът предлагаше етиопска и италианска кухня и се държеше от долноземци. Тъй като беше в сенчестата и западнала част на града, ловците на сенки не го посещаваха често. Магнус силно се съмняваше, че Алек би искал някой нефилим да ги види заедно.

Той беше водил тук и много мундани, като начин да ги въведе в своя свят. Ресторантът бе насочен към мунданската клиентела, но го посещаваха основно долноземци, затова тук магическият прах се използваше съвсем оскъдно.

Огромен графит на динозавър скриваше надписа. Алек присви очи към него, но последва Магнус в ресторанта без възражения.

Щом пристъпи вътре, магьосникът осъзна, че е допуснал ужасна грешка.

В секундата, в която вратата се затвори зад тях, в голямата, слабо осветена зала се възцари пълна тишина. А после се чу трясък, защото един от клиентите, ифрит с пламтящи вежди, се хвърли зад една маса.

Магнус погледна Алек и осъзна какво са видели: той не носеше специалното облекло, но по ръцете му бяха изписани руни, а по дрехите му личеше, че носи оръжия. Нефилим. Със същия успех Магнус можеше да влезе в някой локал по време на Сухия режим в компанията на полицаи с автомати.

Господи, любовните срещи бяха гадна работа.

— Магнус Бейн! — изсъска собственикът Луиджи и забърза към тях. — Довел си тук ловец на сенки! Това нападение ли е? Магнус, мислех, че сме приятели! Можеше поне да ме предупредиш!

— Тук сме неофициално — отвърна Магнус и вдигна помирително длани. — Кълна се. Просто ще поговорим и ще хапнем.

Луиджи поклати глава.

— Заради теб, Магнус. Но ако направи опит да тормози някой клиент...

Посочи към Алек.

— Няма — каза той и се прокашля. — Аз... не съм на работа.

— Ловците на сенки винаги са на работа — отвърна мрачно Луиджи и ги отведе до маса в най-забутаната част на ресторанта, в ъгъла до летящите врати към кухнята.

Един върколак сервитьор със сковано изражение, което издаваше или скука, или запек, се приближи към тях.

— Здравейте, казвам се Ерик и съм вашият сервитьор тази вечер... O, господи, ама ти си ловец на сенки!

Магнус затвори очи за един мъчителен миг.

— Да си вървим — каза той на Алек. — Май че това беше грешка.

Но в сините очи на Алек се появи блясък на решителност. Въпреки че изглеждаше като от порцелан, Магнус ясно виждаше стоманата отдолу.

— Не, няма проблем, всичко е... наред.

— Карате ме да се чувствам застрашен — каза сервитьорът Ерик.

— Той не ти прави нищо — сопна се Магнус.

— Не става дума какво прави, а как ме кара да се чувствам — изсумтя Ерик. Стовари две менюта на масата, сякаш му бяха нанесли лична обида. — Ще ми излезе херпес.

— Митът, че херпесът се причинява от стрес, бе развенчан преди години — отговори Магнус. — Всъщност била някаква бактерия.

— Хм, а какви са специалитетите? — попита Алек.

— Не мога да си ги спомня, когато съм под такова напрежение — каза Ерик. — Един ловец на сенки уби чичо.

— Аз не съм убивал ничий чичо — отговори Алек.

— Откъде знаеш? — настоя Ерик. — Когато тръгнеш да убиваш някого, питаш ли го дали има племенници?

— Аз убивам демони — каза Алек. — Демоните нямат племенници.

Магнус знаеше, че това е вярно само донякъде. Прокашля се силно и попита:

— Какво ще кажеш да поръчам и за двамата?

— Разбира се — отвърна Алек и хвърли менюто на масата.

— Искате ли питие? — попита ги любезно сервитьорът и добави злокобно: — Или желаете само да намушкате някого? Ако толкова се налага, може да се пробвате с онзи там в ъгъла, с червената риза. Не дава никакви бакшиши.

Алек отвори и затвори уста, после пак я отвори и попита:

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Остави ни — натърти Магнус.

Алек продължи да мълчи дори след като неприятният сервитьор Ерик се оттегли. Магнус беше почти сигурен, че за него преживяването е отвратително, и не можеше да го вини. Неколцина клиенти си бяха тръгнали, като хвърляха паникьосани погледи през рамо, докато трескаво плащаха сметката.

Когато храната дойде, Алек се ококори, защото Магнус беше поръчал китфо*. Луиджи се беше постарал: имаше и сочни тибс, доро ват, задушен червен лук, пюре от леща и зелени зеленчуци, а всичко това бе сервирано върху дебела етиопска питка, наречена инджера. Италианската линия от рода му беше представена с купчина пене. Алек хапна малко от храната и сякаш знаеше, че се очаква да яде с пръсти, без никой да му казва. Освен ловец на сенки, той все пак беше и нюйоркчанин.

* Етиопско ястие от сурово телешко. — Бел. прев.

— Това е най-вкусната етиопска храна, която съм ял. Знаеш ли много за храната? — попита Алек. — Всъщност очевидно е. Забрави. Глупав въпрос.

— Не, не е глупав — отвърна Магнус и се смръщи.

Алек посегна да си вземе от пене арабиата, но веднага се задави и от очите му рукнаха сълзи.

— Александър!

— Добре съм — изпъшка Алек, изглеждаше ужасен.

Първо отчупи къшей хляб, но осъзна, че си бърше очите с него. Бързо го хвърли и награби салфетката, за да скрие и сълзите си, и поаленялото си лице.

— Очевидно не си добре! — възкликна Магнус и опита малко от макароните.

Изгориха го като огън, а Алек още хриптеше в салфетката. Магнус извика сервитьора с властен жест, като може би включи и няколко сини искрици, които запращяха по съседните покривки.

Хората наоколо леко отместиха масите си от тях.

— Това пене е прекалено арабиата и ти си го направил нарочно — каза Магнус, когато нацупеният върколак се появи.

— Върколаците имат права — измърмори Ерик. — Да смачкаме гадните потисници.

— Никой не е вдигал революция с макарони, Ерик — каза Магнус. — Сега върви да донесеш друга порция, или ще кажа на Луиджи.

— Аз... — започна непокорно Ерик, но Магнус присви котешките си очи и той реши да не се прави на героичен сервитьор. — Разбира се. Извинете.

— Какъв гадняр — изсумтя Магнус.

— Така е — съгласи се Алек и откъсна още едно парченце от инджерата. — Какво изобщо са му направили ловците на сенки?

Магнус изви вежда.

— Е, нали спомена за мъртвия си чичо.

— O, вярно.

Алек отново се вторачи в покривката.

— Въпреки това си е гадняр — продължи Магнус, а Алек измърмори нещо неразбираемо.

Точно тогава вратата се отвори и един красив мундан с дълбоки зелени очи влезе в ресторанта. Ръцете му бяха в джобовете на скъпия костюм, а около него имаше цяла група разкошни млади феи — мъже и жени.

Магнус се посмъкна в стола си. Ричард. Ричард беше смъртен, когото феите бяха осиновили по характерния за тях начин, особено когато въпросните смъртни са музикални. Но той беше и нещо друго.

Магнус се прокашля.

— Слушай. Мъжът, който току-що влезе, ми е бивш — рече той. — Е, почти бивш. Не беше сериозна връзка и се разделихме приятелски.

В този момент Ричард го забеляза и цялото му лице се изкриви; прекоси залата само с две огромни крачки.

— Ах, ти, нещастнико! — изсъска той, взе чашата с вино на Магнус и я плисна в лицето му. — Измъкни се, докато можеш — продължи Ричард към Алек. — Никога не вярвай на магьосник. Ще те омагьосва с години и ще ти разбие сърцето!

— Години ли? — възмути се Магнус. — Бяха едва двайсет минути!

— Времето тече различно за феите — отвърна Ричард, този претенциозен идиот. — Ти изгуби най-прекрасните двайсет минути от живота ми!

Магнус взе салфетката си и започна да си бърше лицето. Примигваше и през червената пелена на виното видя отдалечаващия се гръб на Ричард и смаяното изражение на Алек.

— Е, може и да бъркам за дружеската раздяла — каза Магнус. Опита да се усмихне приветливо, но това е трудно, когато имаш вино в косата. — Нали ги знаеш бившите.

Алек отново изследваше покривката. Надали музеите на изкуството бяха получавали толкова внимание, колкото тази покривка.

— Не съвсем. Това ми е първата среща.

И не беше минала добре. Магнус не знаеше защо изобщо си бе въобразил, че ще се получи. Трябваше да си тръгне, за да не наранява повече гордостта на Алек Лайтууд. Щеше му се да изпитваше доволство, че има спасителен план за подобен случай, но докато пишеше съобщение на Катарина под масата, чувстваше единствено мрачно униние.

След това мълчеше и чакаше Катарина да се обади и да измисли начин да каже:

„Не се засягай. Харесвам те повече от всеки друг ловец на сенки, когото съм срещал през последния век, и се надявам да си намериш едно хубаво момче нефилим... ако изобщо има други освен теб."

Телефонът иззвъня, докато Магнус още съчиняваше обръщението си, и грубо разкъса тишината. Магнус бързо отговори. Ръцете му не бяха особено стабилни и за миг се изплаши, че ще изтърве телефона, както Алек бе изтървал чашата, но успя да вдигне. Гласът на Катарина се понесе по линията ясен и неочаквано припрян. Явно беше много добра актриса.

— Магнус, има...

— Спешен случай ли, Катарина? — попита той. — Ужас! Какво е станало?

— Истински спешен случай, Магнус!

Той й се възхищаваше, че така се е вживяла в ролята си, но му се щеше да не крещи толкова силно в ухото му.

— Това е ужасно, Катарина. Аз съм много зает, но ако е въпрос на живот и смърт, не мога да отка...

— Да, на живот и смърт е, идиот такъв! — извика тя. — Доведи ловеца на сенки.

Магнус замълча.

— Катарина, не мисля, че добре си разбрала смисъла на това, което трябваше да направиш.

— Пиян ли си вече, Магнус? — попита тя. — Излязъл си да гуляеш и караш един нефилим — който няма двайсет и една — да се напие?

— Единственият алкохол, който е влизал в устата ми, е виното, което ми изляха в лицето — каза Магнус. — И бях напълно невинен.

Настъпи пауза.

— Ричард ли? — попита Катарина.

— Ричард — потвърди Магнус.

— Добре, забрави го. Слушай внимателно, защото съм на работа и едната ми ръка е покрита с флуид, и ще го кажа само веднъж.

— Флуид ли? Какъв флуид?

Алек се кокореше насреща му.

— Ще го кажа само веднъж, Магнус — повтори твърдо Катарина. — В „Бюти Бар" в центъра има едно момиче върколак. Излязло по пълнолуние, защото искало да докаже, че още може да води нормален живот. Един вампир се обади, но от вампирите няма полза, защото просто са си такива. Момичето се преобразява, намира се на непознато и оживено място, вероятно ще изгуби контрол и ще убие някого. Не мога да си тръгна от болницата. Лушън Греймарк си е изключил телефона и от глутницата му казват, че бил в болница с любимата си. Ти не си в болница: ти си на някаква тъпа среща. Ако си в ресторанта, където каза, че ще идеш, значи, си най-близо до мястото и само ти можеш да помогнеш. Ще помогнеш ли, или ще продължиш да ми губиш времето?

— Ще ти губя времето друг път, скъпа — отвърна Магнус.

Катарина каза, че долавя лукавата му усмивка по телефона.

— Обзалагам се.

Тя затвори. Рядко имаше време да каже „дочуване". Магнус осъзна, че и той няма време, но все пак отдели миг да погледне към Алек.

Катарина беше казала да вземе ловеца на сенки, но тя нямаше голям опит с нефилимите. Магнус не искаше да вижда как Алек отсича главата на бедното момиче, задето е нарушило закона: не искаше никой да пострада заради грешна преценка и не искаше да намрази Алек, както мразеше мнозина от нефилимите.

Освен това не искаше някой мундан да умре.

— Много съжалявам, спешен случай.

— Аха — отвърна Алек и прегърби рамене. — Няма проблеми. Разбирам.

— Един върколак се е развилнял в бар наблизо.

— O...

Нещо в Магнус се прекърши.

— Трябва да ида и да овладея положението. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Значи, наистина има спешен случай? — възкликна Алек и засия. За миг Магнус дори се зарадва, че един върколак буйства из центъра на Манхатън, щом караше Алек да изглежда така. — Помислих си, че си се уговорил с приятел да се обади, за да се измъкнеш от гадна среща.

— Ха-ха. Не знаех, че се прави така.

— Аха. — Алек вече се изправяше и си обличаше якето. — Да вървим, Магнус.

Магнус усети изблик на обич в гърдите си; като малка експлозия, едновременно приятна и стряскаща. Харесваше му как Александър изрича онова, което другите само си мислеха. Харесваше му как Алек го нарича „Магнус", а не „магьоснико". Харесваше му как раменете му се движеха под якето. (Е, понякога ставаше повърхностен.)

Освен това се радваше, че Алек иска да иде с него. Бе очаквал, че той ще се възползва от възможността да се измъкне от една неловка среща, но вероятно не беше преценил добре ситуацията.

Магнус хвърли пари на масата и когато Алек започна да протестира, се ухили.

— Моля те, нямаш представа какви суми вземам на нефилимите за моите услуги. Така е честно. Да вървим.

На излизане чуха сервитьора да вика след тях:

— За правата на върколаците!

„Бюти Бар" обикновено беше претъпкан в петък вечер, но хората, които се изливаха от вратата му, нямаха вид, че отиват да изпушат една цигара. Те се мотаеха под сияещия бял надпис БЮТИ, изписан със заострени букви, и нещо като изображение на златна глава на Медуза под него. Като цяло всички имаха вид на хора, които отчаяно искат да избягат, но стоят тук, приковани от ужас и любопитство.

Едно момиче хвана Магнус за ръкава и се вторачи в него, изкуствените й мигли бяха поръсени със сребърен брокат.

— Не влизай — прошепна тя. — Там има чудовище.

Аз съм чудовище, — помисли си Магнус. — И чудовищата са ми специалност.

Но не го изрече. Вместо това каза:

— Не ти вярвам — и влезе вътре.

Наистина не й вярваше: ловците на сенки, дори Алек, може и да го мислеха за чудовище, но той не се смяташе за такова. Беше се научил да не го приема, макар че собствената му майка, мъжът, когото наричаше свой баща, и още хиляди други твърдяха, че е истина.

Магнус не искаше да вярва и че момичето в бара е чудовище, както и да изглеждаше в очите на мунданите и нефилимите. Тя имаше душа, а това означаваше, че може да бъде спасена.

В бара беше тъмно и противно на очакванията му, вътре все още имаше хора. В нормална нощ „Бюти Бар" беше кичозно местенце, пълно с щастливи клиенти, на които персоналът правеше маникюр, докато те се изтягаха на старомодни фризьорски кресла с огромни сешоари на облегалките, или танцуваха на покрития с черно-бели плочки под, който приличаше на шахматна дъска.

Тази нощ никой не танцуваше и креслата пустееха. Магнус се вгледа с присвити очи в петното на шахматния под и видя, че черно-белите плочки са изцапани с ярка червена кръв.

Озърна се към Алек и установи, че и той го е забелязал и пристъпва нервно от крак на крак.

— Добре ли си?

— Винаги го правя с Изабел и Джейс — отвърна Алек. — А сега ги няма. И не мога да ги повикам.

— Защо?

Алек леко се изчерви и Магнус загря. Не можеше да ги извика, защото не искаше да разбират, че е излязъл с него. Най-вече Джейс. Е, тази мисъл не беше особено приятна, но си беше негова работа.

Освен това Магнус също не искаше още ловци на сенки да се замесват в случая и да раздават жестокото си правосъдие, но разбираше проблема на Алек. От това, което беше виждал, предполагаше, че Алек е свикнал да закриля нафуканата си сестра и Джейс, да ги пази от собствените им прибързани действия, а това означаваше, че по принцип е защитник, а не нападател.

— Ще се справиш чудесно и без тях — окуражи го Магнус. — Аз ще ти помогна.

Алек не изглеждаше твърде обнадежден, което беше странно, тъй като Магнус владееше истинска магия — нещо, което ловците на сенки обичаха да забравят, погълнати от мисли за собственото си превъзходство. На Алек обаче му правеше чест, че кимна и тръгна напред. Когато пристъпи към него, Магнус забеляза с леко объркване, че той протяга ръка настрани и избързва, за да е пред него и да го защитава.

Хората в бара се бяха притиснали до стените като приковани и не помръдваха от ужас. Някой тихо плачеше.

От задния салон долетя нисък, разтърсващ рев.

Алек тръгна натам с предпазливата лекота и бързата походка на ловците на сенки, а Магнус го последва.

Салонът беше украсен с черно-бели снимки на жени от петдесетте и дискотопка, която не осигуряваше кой знае колко светлина. Всъщност светлината идваше предимно от празната сцена, изградена от кубчета, и една настолна лампа. В центъра на помещението имаше кушетки, в дъното — столове и всичко тънеше в сенки.

Една сянка се раздвижи с ръмжене в сумрака. Алек се промъкна напред и върколакът изрева предизвикателно.

След миг забелязаха стройно момиче с дълги черни букли, от което се влачеха парцали и капеше кръв. Магнус скочи напред и улови ръцете й, преди Алек да я нападне.

— Не му давай да я нарани! — изпищя тя в мига, в който Магнус попита:

— Тя какво ти направи? — Той млъкна и след миг каза: — Малко се объркахме. Отговаряй с „да" и „не": Лошо ли си ранена?

Магнус обгърна внимателно раменете й и я огледа. На гладката й кафява ръка имаше дълга драскотина, от която се стичаше кръв; именно от нея бяха следите по пода.

Момичето го погледна гневно и излъга:

— Не.

— Ти си мундан, нали?

— Да — е, поне не съм върколак или нещо такова, ако това имаше предвид.

— Но знаеш, че тя е върколак.

— Да, тъпако! — сопна се момичето. — Тя ми каза. Знам всичко. И не ми пука. Аз съм виновна. Аз я накарах да излезе.

— Аз не бих карал върколаци да излизат по пълнолуние и да нападат хора по дансингите — каза Магнус. — Но вероятно ще се разберем кой от двама ни е тъпак друг път, когато не е застрашен ничий живот.

Момичето стисна ръката му. Тя виждаше Алек съвсем ясно, макар че ловците на сенки почти винаги бяха невидими за мунданите. Виждаше и оръжията му. Кървеше обилно, ала се страхуваше за друг.

Магнус хвана ръката й. Щеше да се справи по-добре с отварите си, но изпрати синя пращяща сила, която се усука около ръката й, за да успокои болката и да спре кървенето. Когато отвори очи, видя, че момичето се взира в него с изумление. Магнус се зачуди дали тя знае, че на този свят съществуват не само върколаци, но и хора, които могат да правят магии.

Над рамото й видя как Алек се хвърля напред и започва да се бие с вълчицата.

— Един последен въпрос — каза Магнус забързано и тихо. — Ще ми се довериш ли, че ще се погрижа за приятелката ти?

Момичето се поколеба и рече:

— Да.

— Тогава излез навън. Пред бара. Чакай и опитай да отпратиш хората. Кажи им, че тук е влязло бездомно куче — обясни им каквото искаш, но ги отпрати. Кажи им, че не си ранена тежко. Как се казва приятелката ти?

Тя преглътна и отвърна:

— Марси.

— Марси ще иска да си в безопасност, когато дойде на себе си — каза Магнус. — Направи го заради нея.

Момичето кимна рязко и се откъсна от хватката му. Той чу как токчетата й тракат по плочките. Най-сетне можеше да се обърне към Алек.

Видя просветващи в мрака зъби, но не и него, защото той се беше превърнал във вихър от движения, който ту се отдалечаваше, ту пак се устремяваше към вълчицата.

Към Марси, помисли си Магнус. Алек не бе забравил, че тя е личност, или поне, че той го беше помолил да й помогне.

Ловецът на сенки не използваше серафимските си ками. Опитваше се да не нарани същество, което го нападаше със зъби и нокти. Магнус не искаше Алек да получи и една драскотина — и определено не желаеше да бъде ухапан.

— Александър — извика той и разбра, че е направил грешка, когато Алек извърна глава и се наложи светкавично да избегне ноктите на върколака.

Наведе се, претърколи се и се приземи приклекнал пред Магнус.

— Не се меси — рече му задъхано.

Вълчицата се възползва от това разсейване, изръмжа и скочи. Магнус хвърли топка синя светлина към нея, тя полетя назад и се превъртя. Хората, останали в бара, се развикаха и забързаха към изхода. Магнус не им обърна внимание. Знаеше, че ловците на сенки са длъжни да ги защитават, но той определено не беше ловец на сенки.

— Не забравяй, че съм магьосник.

— Не забравям — отвърна Алек и огледа сенките. — Просто искам... — Говореше неразбираемо, но за нещастие, следващото му изречение се оказа напълно смислено: — Просто смятам — рече по-ясно той, — че я разгневи.

Магнус проследи погледа му. Момичето върколак се беше изправило и се прокрадваше към тях, а очите му горяха с адски огън.

— Явно си надарен с отлични наблюдателни способности, Александър.

Алек се опита да го отблъсне назад, но Магнус го хвана за тениската и го издърпа към себе си. Тръгнаха бавно към изхода на салона.

Алек изненада и Магнус, и върколака, като се откъсна напред и се хвърли към Марси. Каквото и да беше намислил, не се получи, защото този път върколакът го удари в гърдите. Алек политна към розовата стена със златисти украси и се стовари върху едно огледало с релефна златиста рамка с такава сила, че то се строши.

— O, глупави ловци на сенки — изстена Магнус. Алек обаче използва удара в стената като начален тласък и отскочи нагоре, хвана се за полилея, залюля се на него, после се спусна леко като котка, приклекна и отново атакува с плавно движение. — Глупави, секси ловци на сенки.

— Алек! — извика Магнус. Но Алек си беше научил урока: не се обърна, за да не се разсейва. Магнус щракна с пръсти и над тях затанцува синьо пламъче, сякаш беше щракнал запалка. Това привлече вниманието на Алек. — Александър, да го направим заедно.

Магнус вдигна ръце и хвърли мрежа от блестящи сини нишки, за да обърка върколака и да защити мунданите. Всяка трептяща нишка светлина излъчваше достатъчно магически заряд, за да забави вълчицата.

Алек понечи да ги заобиколи и Магнус омота и него в светлина. Беше изненадан от лекотата, с която Алек се движи в синхрон с магията му. Почти всички ловци на сенки, които познаваше, се стряскаха и плашеха от нея.

Може би се дължеше на факта, че той никога не се беше опитвал да им помогне или да ги защити по този начин, но комбинацията от неговата магия и силата на Алек някак даде резултат.

Вълчицата изръмжа, приведе се и после заскимтя. Целият й свят се беше изпълнил с ослепителна светлина и накъдето и да поемеше, срещаше Алек. Магнус донякъде разбираше как се чувства.

Вълчицата продължи да скимти, линия от синьо сияние се вряза в настръхналата й козина и Алек скочи отгоре й. Притисна коляно към хълбока й и посегна към колана си. Въпреки всичко, по гръбнака на Магнус пропълзя страх. Представи си ножа и как Алек го забива в гърлото на вълчицата.

Алек обаче извади въже и го уви около врата на вълчицата, като я притискаше с тялото си. Тя се съпротивляваше и ръмжеше. Магнус остави магическите линии да угаснат, зашепна и магическите думи се отронваха от устните му като избледняващи облачета син дим — заклинания за изцеление и успокоение, илюзии за сигурност и спокойствие.

— Стига, Марси — рече той твърдо. — Стига вече!

Върколакът потрепери и се промени, оформиха се кости, козината започна да пада и след няколко изпълнени с агония секунди Алек установи, че притиска момиче с разкъсана на парцали рокля. Беше почти гола.

Сега Алек изглеждаше много по-уплашен, отколкото когато тя беше в образа на вълчица. Пусна я. Марси се смъкна на земята и прегърна раменете си с ръце. Скимтеше тихичко. Магнус свали дългото си кожено палто, клекна и я уви с него, а тя се вкопчи в реверите.

— Много ви благодаря — каза Марси и го погледна с големите си настойчиви очи. В човешката си форма беше дребна блондинка и споменът за огромния гневен вълк отпреди малко изглеждаше почти смешен. Но когато лицето й се изкриви от страдание, вече нямаше и следа от смях. — Аз... нараних ли някого?

— Не — отвърна Алек. Като никога гласът му беше силен и уверен. — Не, не си наранила никого.

— Не бях сама... — започна тя.

— Само си я одраскала — каза Магнус утешително. — Тя е добре. Аз я излекувах.

— Ho съм я наранила — повтори Марси и скри лице в окървавените си ръце.

Алек я погали нежно по гърба, сякаш тя не беше непознат върколак, а собствената му сестра.

— Тя е добре. Знам, че не си искала да й причиниш болка, че не си искала да нараняваш никого. Но ти си такава каквато си и не можеш да бъдеш друга. След време ще го разбереш.

— Тя ти прощава — рече Магнус, но Марси гледаше Алек.

— Господи, ти си ловец на сенки — прошепна тя, досущ като сервитьора Ерик, но със страх, а не с презрение. — Какво ще ми направиш сега? — Затвори очи. — Не, съжалявам. Ти ме спря. Ако не беше тук... Каквото и да ми сториш, ще си го заслужавам.

— Нищо няма да ти направя — каза Алек, а Марси отвори очи и го погледна. — Наистина. Няма да кажа на никого. Обещавам.

Той изглеждаше по същия начин, когато Магнус беше заговорил за детството си на партито, на което се запознаха. Магнус рядко го правеше, но тогава беше наежен и се държеше отбранително, защото в къщата му бяха нахлули цял куп ловци на сенки заедно с дъщерята на Джослин Фрей, която идваше без майка си и с толкова много въпроси, на които заслужаваше отговор. Не беше очаквал да срещне съчувствие в очите на един ловец на сенки.

Марси изправи гръб и се уви с палтото му. Внезапно изглеждаше изпълнена с достойнство, сякаш беше осъзнала, че и тя има права в тази ситуация. И тя беше личност. И тя беше душа, а душата трябва да бъде уважавана.

— Благодаря ви — каза спокойно. — И на двамата.

— Марси? — чу се гласът на приятелката й откъм вратата.

Марси вдигна глава.

— Адриен!

Адриен се втурна вътре, почти се подхлъзна на плочките, после се хвърли на земята и прегърна Марси.

— Боли ли те, покажи ми — прошепна Марси в рамото й.

— Нищо ми няма, всичко е наред — отговори Адриен, като я галеше по косата.

— Много съжалявам — рече Марси и обгърна лицето й с ръце.

Целунаха се, нехаещи за Алек и Магнус.

Когато се разделиха, Адриен я залюля в прегръдките си и прошепна:

— Ще се погрижим да не се случва отново. Ще видиш.

Дойдоха и други хора, по двама, по трима.

— Облечени сте доста добре като за ловци на бесни кучета — каза един мъж, когото Магнус сметна за бармана.

Магнус извърна глава и отговори:

— Много благодаря.

Още хора заприиждаха, отначало предпазливо, а после на цели групи. Никой не питаше какво точно е станало с кучето. Като че ли искаха просто да пийнат нещо.

Вероятно някои от тях щяха да задават въпроси по-късно, когато шокът отминеше и дойдеше време да се разнищи ситуацията, но Магнус реши сега да не мисли за това.

— Беше мило. Това, което й каза — рече той, когато тълпата напълно скри Марси и Адриен от погледа им.

— Ами... нищо кой знае какво — рече Алек стеснително. Ловците на сенки като че ли не държаха особено да се показват като мили. — Имам предвид, че това все пак ни е работата, нали? На ловците на сенки. Трябва да помагаме на нуждаещите се и да защитаваме хората.

Нефилимите, които Магнус познаваше, явно смятаха, че долноземците са създадени, за да помагат на тях и да бъдат изхвърляни, щом си свършат работата.

Той се вгледа в Алек. Беше потен и леко задъхан, с драскотини по ръцете и лицето, които зарастваха бързо благодарение на руните иратце по кожата му.

— Не мисля, че ще се доберем до питие тук, има голяма опашка — каза бавно Магнус. — Да идем да пийнем нещо у дома.

Тръгнаха натам. Пътят беше дълъг, но разходката в лятната вечер бе приятна. Въздухът топлеше голите ръце на Магнус, а луната превръщаше Бруклинския мост в сияйна бяла магистрала.

— Много съм доволен, че ти се обадиха да помогнеш на момичето — призна Алек, докато вървяха. — Много съм доволен и че ме взе с теб. Бях... изненадах се, че го направи, като се има предвид случилото се преди това.

— Притеснявах се, че си изкарваш ужасно — каза му Магнус.

Имаше чувството, че предоставя голяма власт в ръцете му, но Алек беше честен с него и той усети странен импулс да му отвърне със същото.

— Не — каза Алек и поаленя. — Не, нищо подобно. Така ли изглеждах — много съжалявам.

— Не съжалявай — отвърна меко Магнус.

И тогава думите сякаш изригнаха от Алек и се изляха като поток, но ако се съдеше по изражението му, той гореше от желание да ги възпре:

— Аз съм виновен. Обърках всичко още преди да се появя при теб, ти знаеше какво да поръчаш в ресторанта, а аз едва не се разсмях на онази песен в метрото. Нямах представа какви ги върша, а ти... ти беше великолепен.

— Какво?

Алек го погледна поразен, сякаш реши, че пак е оплескал всичко.

Магнус искаше да му каже: „Не, аз те заведох в ужасен ресторант и се държах с теб като с мундан, защото не знам какво е да излизаш с ловец на сенки, и едва не те излъгах, макар че ти беше достатъчно смел да ме поканиш на среща".

Но накрая каза друго:

— Според мен ужасната песен беше невероятно смешна.

Отметна глава и се засмя. Погледна към Алек и установи, че и той се смее. Цялото му лице се преобразяваше от смеха. Никой не трябваше да съжалява за нищо, не и тази нощ.

Когато стигнаха до дома на Магнус, той положи длан на предната врата, отвори и обясни:

— Изгубих си ключовете преди петнайсет години.

Но наистина трябваше да извади още един комплект. Не че му трябваше, а и от доста време не бе пожелавал да даде ключове от дома си на някого, за да влиза, когато пожелае. От половин век нямаше такъв след Ета.

Магнус хвърли страничен поглед към Алек, когато тръгнаха по разнебитените стъпала. Алек също го погледна и дишането му се учести, а сините му очи сияеха. Прехапа долната си устна и Магнус застина насред крачката.

Последва само миг колебание, но после Алек го хвана за ръката и стисна здраво лакътя му.

— Магнус — рече той едва чуто.

Магнус осъзна, че Алек го докосва така, както той самият го беше докоснал във вторник: в деня на първата им целувка.

Дъхът му заседна в гърлото.

И явно това беше достатъчно за Алек. Той се наведе, лицето му бе открито и страстно, а светът притихна. Устните му срещнаха тези на Магнус леко и нежно. Магнус вече не можеше да сдържа дъха си, а и не това му беше приоритет.

Затвори очи и в ума му нахлуха нежелани образи: Алек се опитва да не се засмее в метрото, Алек се изумява от вкуса на новата храна, Алек се радва, че не са го разкарали, Алек седи на пода и казва на един върколак да бъде себе си. Магнус осъзна, че почти се страхува от мисълта какво щеше да прави, ако се беше разделил с него преди края на вечерта. Раздялата с Алек беше последното, което желаеше точно сега. Придърпа го за колана на дънките, за да скъси разстоянието, и улови жадната му въздишка с устата си.

Целувката запали огън и вече виждаше единствено златни искри зад затворените си клепачи; усещаше единствено устните на Алек, силните му нежни ръце, които бяха укротили върколак, без да го наранят, усещаше как Алек го притиска към перилата от прогнило дърво, които скърцаха предупредително, но не му пукаше — сега Алек беше тук, усещаше вкуса му и вдигаше собствената си тениска, за да разкрие голите му гърди.

Измина смайващо много време, преди и двамата да си спомнят, че Магнус има апартамент, и тръгнаха към него, без да се откъсват един от друг. Магнус отвори вратата на сляпо и тя силно се удари в стената. Открехна едното си око, за да се увери, че не я е взривил.

Алек обсипваше шията му със сладки целувки, като започна точно под ухото и стигна до вдлъбнатинката под гърлото. Вратата си беше наред. Всичко беше прекрасно.

Магнус придърпа Алек на канапето и той се стовари на него. Магнус впи устни в шията му. Усети вкуса на потта му, на сапун и на кожата му и леко го ухапа, с надеждата да остави белег върху бледата плът. Алек изскимтя леко и се притисна към него. Магнус плъзна ръце под смачканата му тениска и започна да изследва формата на тялото му. Прокара пръсти по изваяните рамене и после по дългата изящна извивка на гърба му като усети белезите на занаята му и дивата страст на целувките му. Алек срамежливо започна да разкопчава жилетката на Магнус и плъзна длани под нея, за да докосне гърдите и корема му, а Магнус усети как коприната е заменена от топли, любопитни и нежни ръце. Усети и как пръстите на Алек треперят върху кожата му.

Магнус протегна ръка и я притисна към бузата му, кафеникавите му, обсипани със скъпоценности пръсти контрастираха ярко с озарената от луната бледа кожа: Алек извърна лице към извивката на дланта му и я целуна, а Магнус усети как сърцето му се разбива.

— Александър — прошепна той, като искаше да каже нещо повече от „Алек", да го нарича с по-дълго и по-различно име от онова, което използваха всички останали, с по-значимо и по-ценно име. Прошепна го, сякаш му обещаваше, че ще бъде търпелив. — Може би трябва да почакаме малко.

Отблъсна го съвсем леко, но Алек схвана намека. И го прие по-навътре, отколкото Магнус бе възнамерявал. Слезе от дивана и се отдалечи от него.

— Сбърках ли някъде? — попита Алек, а гласът му трепереше.

— Не, нищо подобно.

— Искаш да си ходя ли?

Магнус вдигна ръце.

— Нямам намерение да ти казвам как да постъпиш, Александър. Не искам да те принуждавам да правиш каквото и да било или да те възпирам от нещо. Просто мисля, че може би искаш да спреш и да помислиш за момент. За да можеш да решиш — каквото пожелаеш да решиш.

Алек изглеждаше обезсърчен и Магнус го разбираше.

После прокара ръце през косата си — тя вече беше доста разрошена благодарение на Магнус и нямаше как да щръкне повече, беше достигнала предела си в това отношение — и закрачи напред-назад из стаята. Мислеше, а Магнус се опитваше да не се чуди за какво точно: за Джейс, за семейството си, за дълга си или как да прояви доброта към самия себе си.

Алек спря, когато стигна до вратата, и каза:

— Мисля, че вероятно трябва да си вървя.

— Вероятно — каза Магнус с огромно съжаление.

— Не искам да си ходя.

— И аз не искам да си ходиш — каза Магнус. — Но ако не го направиш...

Алек кимна отривисто.

— Тогава довиждане — рече той и се наведе за бърза целувка.

Поне Магнус предполагаше, че е възнамерявал целувката да е бърза. Не беше съвсем сигурен какво се случи след това, но някак се уви около него и се озоваха на пода. Алек се задъхваше и се притискаше към тялото му, нечии ръце бяха на нечий колан и Алек целуваше Магнус така силно, че той усети вкуса на кръв в устата си и промълви:

— O, боже...

А после...

А после Алек пак се изправи и се хвана за касата на вратата, все едно очакваше да се разрази вихър, който отново да го отвее към Магнус, ако не се е вкопчил здраво някъде. Като че ли се бореше с нещо и Магнус се зачуди дали ще заяви, че остава, или че цялата нощ е била една грешка. Изпитваше повече страх и беше изпълнен с повече очакване, отколкото би могъл да понесе, и осъзна, че за толкова малко време всичко бе придобило огромна важност за него. Чакаше напрегнато, а Алек попита:

— Ще те видя ли пак?

Изрече го бързо, срамежливо и с надежда, напълно несигурен в отговора, а Магнус почувства прилива на адреналин и вълнението, които идваха с началото на ново приключение.

— Да — отвърна той. Още лежеше на пода. — Бих искал.

— Ами... тогава другия петък?

— Ами...

Алек за миг се притесни, може би смяташе, че Магнус ще се откаже и ще заяви, че си е променил решението. Беше красив, изпълнен с надежда и колебания разбивач на сърца, който не можеше да скрие чувствата си. Магнус осъзна, че и той иска да покаже своите, да поеме риска и да бъде уязвим. Разпозна и прие странното ново усещане: че предпочита да бъде наранен, отколкото да нарани Алек.

— В петък вечер е идеално — каза той.

Алек се засмя с озаряващата си целия свят усмивка и излезе заднешком, без да откъсва очи от него. Продължи така чак до стълбите. Последва вик, но Магнус вече беше станал и затвори вратата, преди да види как момчето полита по стъпалата, тъй като такива неща се правеха насаме.

Облегна се на прозореца и видя как Алек излиза от сградата — висок, блед и много рошав — а после тръгна по Грийн пойнт Авеню, като си подсвиркваше фалшиво. Магнус осъзна, че е изпълнен с надежда.

Толкова пъти се беше убеждавал, че надеждата е глупаво нещо, но не можеше да се разубеди, както дете посяга към огъня и упорито отказва да се поучи от опита. Може би този път щеше да е различно — може би тази любов щеше да е различна. Тя вече беше необикновена; това със сигурност означаваше нещо. Може би тази година щеше да е добра и за двамата. Може би този път щеше да се получи така, както Магнус го желаеше.

Може би Александър Лайтууд нямаше да му разбие сърцето.

ГЛАСОВАТА ПОЩА НА МАГНУС БЕЙН

Гласовата поща на Магнус Бейн, висш магьосник на Бруклин, в дните след определен инцидент в „Град на изгубени души"

Днес, 2,00 ч.

„Здравей, Магнус. Алек е. Александър. Е, ти знаеш. Обаждам се, защото трябва да поговорим. Предполагам, че си зает. Звънни ми, става ли?"

Бийп

Днес 2,10 ч.

„Здрасти, Магнус. Обажда се Изабел Лайтууд. Явно се е получило малко недоразумение. Брат ми си дойде у дома с впечатление, което съм сигурна, че е напълно погрешно. Обади ми се или иначе... нека изясним нещата! Не знам защо го казах това „иначе". Нали уж всички сме приятели."

Бийп

Днес, 2,35 ч.

„Изабел е. Може би няма никакво недоразумение. Може би ти просто си направил ужасна грешка. Е, както и да е! Хората грешат. Постоянно пълзят на колене и молят за прошка, а после всичко се оправя. Както и да е. Готова съм този път да си затворя очите, Магнус.“

Бийп

Днес, 3,00 ч.

„Изабел е. Нека само ти обясня каква голяма грешка ще допуснеш, ако скъсаш с Алек. Лайтууд са адски готини хора. Някои казват, че и Херондейл били такива навремето, но ти си помисли — ние не само сме повече от тях, но им взехме и последния секси наследник. Очевидно сме победили, нали?

Разгледах портретите на предците ни. Гейбриъл Лайтууд е била страшно парче. Говори се, че един консул се съгласявал с всичко, което прапралеля Фелиша Лайтууд казвала, защото, когато заговорела, той чувал само: „секси, секси, секси". Ако скъсаш с Алек, не само ще загубиш адски секси парче, но и цяло семейство от такива парчета. Това ще бъде заветът ми за внуците. Нито един Лайтууд няма дори да ти смигне в някой бар. Помисли за това. Помисли какво е да останеш цели петстотин години без Лайтууд и сам-самичък в студен, мрачен нощен клуб."

Бийп

Днес, 11,00 ч.

„Здрасти, Алек е. Предполагам, че още си зает. Е, няма нищо. Знам, че имаш много работа. Просто... обади ми се, когато се освободиш, става ли? Когато и да е, няма значение. Аз ще съм буден. Наистина искам да поговорим."

Бийп

Днес, 14,30 ч.

„Здравейте, господин Бейн, обаждам се от „Адриан Индъстрийс". Искаме да ви наемем за един прост ритуал, подобен на онзи, който извършихте за нас миналия февруари. Бихме искали да донесете и клетка с рогати жаби. Разбира се, ще ви компенсираме за жабите."

Бийп

Днес, 17,14 ч.

„Мррррр. Мрррррр.

Ох! Глупава котка! Хм. Ще кажеш: „Изабел, спри да ми звъниш", но не аз ти звъня. Чърч ти звъни. Просто използва моите пръсти, за да набере номера.

Виж сега, вероятно не си бил запознат с някои неща, преди да извършиш последното си жестоко деяние. Нашият котарак, Чърч, и твоят, Председателя Мяу, са влюбени. Не съм виждала такава любов досега. Дори не подозирах, че подобно чувство може да съществува в сърцето на една... котка. Някои хора казват, че не е хубаво две мъжки котки да се влюбват, но аз смятам, че е красиво. Любовта направи Чърч по-щастлив от всякога. Нищо не го радва така, както Председателя Мяу. Дори рибата тон. Вече не издира вековните гоблени. Нищо. Моля те, не ги разделяй. Моля те, не отнемай любовта на Чърч.

Виж, това е само предупреждение, за твое добре. Ако разделиш Чърч и Председателя Мяу, Чърч много ще се ядоса.

А няма да ти хареса ядосан."

Бийп

Днес, 18,00 ч.

„Здрасти, Магнус. Клеъри е. Никой не ме е карал да ти се обаждам. Изабел наистина ме помоли да ти се обадя, но аз отказах и тя не знае, че ти звъня сега.

Честно казано, когато срещнах Алек за първи път, реших, че е ужасен. Да си призная, малко не бях на себе си тогава, защото разбрах за магическите светове и защото отвлякоха мама. За мен бяха тежки времена, но все пак Алек не ми беше голям любимец.

Беше странен, но не защото е лошо момче. Беше странен, защото беше нещастен и се чувстваше длъжен да се прави на щастлив. Предполагам, че още от дете се е научил постоянно да крие чувствата си — да пази тайни и да губи хора. Но е много по-готин, когато е с теб. По-готин е, защото е щастлив.

Наистина не знам нищо за връзките. Джейс е единственото гадже, което съм имала, и доколкото разбирам, нашата връзка не е съвсем традиционна. Но аз разбирам любовта така: каквото и да става, най-щастливи сте, когато сте заедно.

Не се обаждам само защото се тревожа за Алек. Ти също изглеждаше много щастлив с него.

Чудя се как си. Надявам се да си добре."

Бийп

Днес, 20,26 ч.

„Здравей, Магнус. Алек е. Александър. Предполагам, че не искаш да говориш с мен. Разбирам те. Но наистина си мисля, че ако бяхме заедно... щях да мога поне да обясня...

Никак не ме бива с думите. Съжалявам. Но ти като че ли винаги си ме разбирал. Не искам да изгубя това. Не искам да изгубя теб. Толкова много искам да поговорим, но щом не може, тогава ще кажа...

Наистина съжалявам. Обадих се да ти кажа това."

Бийп

Днес, 21,39 ч.

„Здравей, Магнус. Саймън е. Познаваш ме. Е, последния път ме нарече Соумс, но няма значение. Обаждам се да ти кажа, че... съжалявам, че се намесвам, но искам да ти предложа да приемеш Алек обратно.

Според мен е добре за духа му. Наистина, той се държа ужасно с Клеъри, когато се запознаха, и ако отново стане такъв, не знам какво ще направи тя. Тогава не разполагаше с толкова оръжия и с толкова братя.

Този път е различно. Гаджето й е много избухливо. А и тя си има достатъчно проблеми. Всъщност искам да кажа, че за всички ни ще е много по-добре, ако го приемеш обратно, заради екипа.

Не че аз съм част от екипа на ловците на сенки.

Ловците на сенки не приемат вампири.

Това съобщение вероятно ти се струва егоистично и налудничаво. Частно да ти кажа, кофти ми е за Алек. Той е добро момче. Не е толкова неприятен като Джейс. Винаги съм смятал, че ако ни се удаде възможност, бихме станали приятели. Може би дори големи приятели.

Може би вече е станало ясно, че Изабел ме накара да ти се обадя. Не съм сигурен какво трябва да кажа.

Виж сега, Алек наистина изглежда зле.

Ох, Изабел! Исках да кажа, че изглежда страхотно, той е много красив. Много по-красив от Джейс, ако питаш мен. Но очевидно е оклюмал. Всички го виждат.

Всъщност по принцип не обръщам голямо внимание как изглеждат хората, но дори аз го забелязах. Има черни сенки под очите и като че ли пуловерите му се разпадат от отчаяние. Майка му се притеснява, защото той не иска да яде, и вчера чух Джейс да намеква нещо за гребен. Разбира се, той си е малко превзет, като за такъв войнствен задник, разбира се.

Не знам какво е станало между вас, но мога да разбера кога някой съжалява. Казвам ти, каквото и да е направил, Алек съжалява.

Ако му простиш, ще е страхотно. Нали? Ами това беше.

Моля те, не казвай на Джейс, че съм го нарекъл задник."

Бийп

Днес, 23,48 ч.

„Хубаво ме чуй, надуто, неотговарящо копеле! Голяма грешка правиш! Аз бях най-хубавото нещо, което ти се е случвало!

O... Добре де, статистически погледнато, не е много вероятно.

На теб ти се е случвало какво ли не. Случвали са ти се всякакви хора.

Предполагам, че това ме накара да направя онова, което направих. Просто исках да знам, че не съм... нали разбираш, съвсем надолу в дългия ти списък. Не исках да съм просто една хубава бележка под линия в историята на живота ти.

O, боже!

Джейс. Джейс, събуди се. Джейс, как се изтриват съобщения на чужд телефон?"

Бийп

Днес, 8,11 ч.

„Господин Бейн, обаждам ви се от името на мой клиент. По мое мнение, а смятам, че и съдията ще е съгласен, вашите действия по посока прекратяване на отношенията с някой си господин Александър Гидеон Лайтууд са незаконни. При мен има свидетели и документация, които ще докажат, че на практика сте били женени и господин Лайтууд може да предяви претенции към имуществото ви в Бруклин.

Добре де, пак е Изабел.

Хубаво, адвокатът ми е Чърч. Но аз наистина смятам, че така стоят нещата. А и Чърч никога не е губил дело.

Вдигни телефона, Магнус!"

Бийп

Днес, 10,31 ч.

„Господин Бейн, обръщам се към вас по спешен делови въпрос. Един от нашите представители ни се обади във връзка с пратката от рогати жаби. Описа вашето поведение по телефона като „рязко" и „изключително грубо", а езикът ви като — „безумен, да не кажа налудничав". Има ли някакъв проблем с жабите? Много сме обезпокоени."

Бийп

Днес, 19,52 ч.

„Виж какво, пич: никой не къса с един Лайтууд. Никой! Мелиорн си мислеше, че може да разправя на приятелчетата си феи над чашите с медовина как е скъсал с мен — е, ще кажа само, че известно време не беше в състояние да се вижда с другарчетата си.

Веднъж един дойде в Института и реши, че може да ми остави писмо и просто да си тръгне. Джейс намери писмото. Десет минути по-късно онзи беше със счупена китка и сътресение на мозъка. А после пуснах Джейс след него.

Между другото, обажда се Изабел."

Бийп

Днес, 20,01 ч.

„Здрасти, Бейн. Искам да кажа — Магнус. Поздрави, Магнус Бейн, висши магьоснико на Бруклин, от Мерис Лайтууд от Нюйоркския институт. Ами... директорката на Нюйоркския институт. Тук аз съм шефът и ти се обаждам във връзка с делата на ловците на сенки. Защото нали аз отговарям за тях. Проблемът е малко сложен. Твърде сложен, за да го обсъждаме по телефона. След известен размисъл реших, че ще е най-добре да дойдеш в Института, за да поговорим лично.

Моля те, не ме разбирай погрешно. Това е съвсем делово обаждане по чисто делови въпрос. Става дума за важен проблем на ловците на сенки.

Естествено, добре дошъл си да останеш за чай и да си поговориш с някого от членовете на Института, които случайно са там по време на посещението ти. След като приключим с работата, разбира се."

Бийп

Днес, 22,29 ч.

„Поздрави за висшия магьосник Магнус Бейн от нюйоркския върколашки клан. Обажда се Мая Робъртс. Ами по принцип трябваше да се обади Люк, но той е в банята.

Какво? Я млъквай! От доста време е в банята. Може би е хранително отравяне. В банята е толкова дълго, че според нас вече не ни е водач.

Както и да е, глутницата би се радвала да я посетиш. Нали знаеш, просто приятелска среща между върколаци и магьосник. И всички, които по някаква случайност се отбият по това време.

Искам само да кажа, за протокола, че това е тъпо и той никога няма да се хване!"

Бийп

Днес, 1,06 ч.

„Аз съм пред вратата ти, Магнус! Ще я разбия!

(Пауза.)

Вече щях да съм я разбила, ако не беше я залостил с тъпите си заклинания като някакъв тъп магически мошеник! Веднага отвори вратата или ще те убия! Знам, че си вътре. Знам, че разби сърцето на брат ми. Няма да ти се размине.

Веднага отвори вратата, за да мога да те убия!"

Бийп

Днес, 2,33 ч.

„Поздрави, Магнус Бейн, висш магьосник на Бруклин, от Рафаел Сантяго от нюйоркския вампирски клан, верен слуга на нашата прекрасна кралица Морийн, нека царува вовеки в мрачна слава, и на бъдещия принц консорт Саймън, сладурски бог на рока.

Сега сме длъжни да започваме всеки телефонен разговор по този начин. Включително нощните ни обаждания до едно място, наречено „Гореща тема".

След това въведение е излишно да казвам, че се смятам за прокълната душа.

Обаждам ти се, защото нашата кралица пожела да изпрати покана на „сияйния мъж, който е приятел на Саймън". Цитирам. Добави, че те подкрепя и че е голям почитател на яои манга*. Нямам представа какво е това и не искам да разбирам.

* Японски комикси на хомосексуална тематика. — Бел. прев.

Та Лили случайно дочула някакъв не особено интересен разговор в „Такис" между някакви си мелодраматични тийнейджъри, които били твои познати. Представи си изненадата ми, когато научих, че и без това неуместната ти връзка с онзи изключително млад ловец на сенки е била внезапно и неприятно прекъсната.

Исках да те информирам, че твоят уважаван колега Рейгнър Фел сега ми дължи десет долара заради един малък облог, който сключихме по въпроса как ще свърши тази абсурдна афера.

Разбира се, Рейгнър никога няма да ми даде десетте долара, защото беше убит от нефилимите заради един техен конфликт, в който долноземците се забъркаха погрешка. Също като в настоящия конфликт, така че предполагам може да се каже, че Рейгнър е умрял за едното нищо.

Ловци на сенки. Не мислиш ли, че мотото им трябва да е: „Не си струват труда"?"

Бийп

Днес, 11,23 ч.

„Здравей, Магнус. Изабел е. Обаждам се да ти се извиня, че се опитах да ти разбия вратата, защото разбрах, че телефонните обаждания и посещенията ми може да бъдат сметнати за тормоз, както и че казах на всичките ти съседи каква отвратителна долноземска невестулка си. Макар да осъзнавам, че думите ми може да са звучали донякъде заплашително, разбира се, като ловец на сенки, не бих могла да нараня физически никого, който не е замесен със злото или поне не е невероятно дразнещ.

През цялото време си мислех, че се държа съвсем разумно и го играя готино, но ми казаха, че отстрани изглеждало, сякаш леко съм си изгубила ума.

Признавам, че наистина се опитвам да защитя големия си брат. Той винаги ме защитава.

Истината е, че не е нужно да те заплашвам с нещо по-лошо от това, което ти вече сам си причини.

Алек е смел, добър, верен и като всички Лайтууд има страхотни скули. Никога няма да намериш друг толкова страхотен като брат ми, който да те обича толкова много.

Той е едно от най-хубавите неща в живота ми и съм готова да се обзаложа, че и за теб е така. Много ще съжаляваш, когато се събудиш и осъзнаеш какво си отхвърлил.

Обещавам ти да се държа по-добре в бъдеще, но в замяна ще ти бъда благодарна, ако изтриеш това лигаво съобщение. Имам си репутация в този град и трябва да я пазя."

Бийп

Днес, 16,02 ч.

„Здравей, Магнус. Обажда се Алек. Исках само да ти кажа, че може и да съм се свързал с двама-трима души, с които се познаваш, за да ги помоля да ти кажат по някоя добра дума за мен. И сега разбирам, че неколцина от тях са взели нещата твърде присърце.

Затова реших да ти звънна и да ти кажа, че наистина съжалявам. Отново.

Няма да ти звъня повече. Няма да ти пиша. Съжалявам за всички съобщения. Особено за онова, което ти пратих в три и петнайсет сутринта в сряда. Знаеш кое. Да. Много съжалявам за него.

Но ти можеш да ми се обадиш или да ми пишеш винаги когато пожелаеш.

Не очаквам да го направиш. Но много се надявам. Няма да спра да се надявам."

Бийп

Днес, 17,06 ч.

„Господин Бейн, обаждам се от „Адриан Индъстрийс", за да ви информирам, че изключително много закъснявате за насрочената среща. Чакаме ви вече от час. Няма никаква следа от вас. Няма никаква следа и от жабите. Бихме искали да..."

(Съобщението прекъснато.)

Тези съобщения бяха свалени, с известни трудности, от мобилен телефон, който, изглежда, е бил счупен и изгорен със силен магически огън.

Cassandra Clare

Sarah Rees Brennan

Maureen Johnson

THE BANE CHRONICLES

What Really Happened in Peru © 2013 Cassandra Claire, LLC

Vampires, Scones, and Edmund Herondale © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Midnight Heir © 2013 Cassandra Claire, LLC

What to Buy the Shadowhunter Who Has Everything © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Runaway Queen © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Last Stand of the New York Institute © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Rise of the Hotel Dumort © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Fall of the Hotel Dumort © 2013 Cassandra Claire, LLC

Saving Raphael Santiago © 2013 Cassandra Claire, LLC

The Course of True Love (And First Dates) © 2014 Cassandra Claire, LLC

The Voicemail of Magnus Bane © 2014 Cassandra Claire, LLC

Cover illustration copyright © 2014 by Cliff Nielsen

Боряна Даракчиева, превод, 2015