Хрониките на Магнус Бейн

Вампирите не направиха опит да помръднат и едва неколцина вдигнаха глави, за да видят какво става. Магнус пристъпи към тях, като се взираше в лицата им. Видя Доли близо до центъра на залата. Не помръдваше. Откри Камила просната зад една дълга завеса в дъното — и тя като останалите беше обградена от няколко отблъскващи локви повърната кръв.

Очите й бяха отворени.

— Искам да стана — каза тя. — Помогни ми, Магнус. Помогни ми да вървя. Трябва да изглеждам силна.

Гласът й беше непоколебим, макар че нямаше сили да се изправи сама. Магнус се наведе и я вдигна на крака, после я прихвана и тя запристъпва покрай сгърчените членове на своя клан с цялото достойнство, което успя да събере. Излязоха от залата и Магнус отново запечата вратите.

— Горе — рече тя. — Искам да ида горе.

Той усещаше какво усилие й коства всяка стъпка и на моменти почти я носеше.

— Помниш ли? — попита Камила. — Старият Олдъс отвори портала тук... помниш ли? Трябваше да те предупредя какво прави.

— Помня.

— Дори мунданите разбраха, че трябва да стоят далече от това място и да го оставят да гние. Не ми е приятно, че някои от децата ми живеят на такива порутени места, но те са тъмни. Безопасни.

Беше й твърде трудно да говори и върви едновременно, затова замълча и се облегна на гърдите му. Стигнаха до горния етаж, застанаха до парапета и погледнаха към порутеното фоайе.

— И на двамата ни не е минало, нали? — попита тя. — За мен никога не е имало друг — само ти. И за теб ли е същото?

— Камила...

— Знам, че не можем да се върнем назад. Знам. Само ми кажи, че никога не е имало друга като мен.

Всъщност беше имало много други. И макар че така и не срещна някоя като нея, бе изпитал повече любов — поне от своя страна. Все пак в този въпрос се съдържаха сто години съмнения и Магнус си помисли, че може би не само той се е измъчвал.

— Не — отвърна. — Нямаше друга като теб.

Това сякаш й даде сили.

— Не трябваше да става така — каза тя. — Имаше един клуб в центъра, където няколко мундани обичаха да бъдат хапани. Вземаха наркотици. Тези неща са много силни. Веднага те хващат. Дадоха ми да пия от инфектираната кръв като подарък. Не знаех каква е — знам само как ми подейства. Нямах представа, че сме способни на подобно пристрастяване. Никой нямаше представа.

Магнус погледна към овъгления таван. Стари рани. Наистина, нищо никога не минава съвсем.

— Аз ще... аз ще се оправя — рече Камила. — Това няма да се повтори. Имаш думата ми.

— Не мен трябва да убедиш.

— Кажи на претора — отвърна тя. — Кажи на ловците на сенки, ако трябва. Това няма да се случи отново. По-скоро ще умра, отколкото да го позволя.

— Може би е най-добре да говориш с Линкълн.

— Тогава ще говоря с него.

Отново беше наметнала царствената мантия на раменете си. Въпреки всичко, тя още беше Камила Белкор.

— Сега си тръгвай — каза тя. — Това вече не те засяга.

Магнус се поколеба за миг. Нещо, някаква частица от него, искаше да остане, но се усети, че вече слиза по стъпалата.

— Магнус — извика Камила.

Той се обгърна.

— Благодаря ти, че ме излъга. Винаги си бил мил. Аз — никога. Затова не се получи, нали?

Той не отговори, обърна се и продължи по стълбите. Насреща му вървеше Рафаел Сантяго.

— Съжалявам — каза Рафаел.

— Къде беше?

— Когато видях какво става, исках да ги спра. Камила се опита да ме накара да пия от кръвта. Искаше всичките й приближени да участват в това. Тя беше болна. Виждал съм подобно нещо и преди и знам как свършва. Затова си тръгнах. Върнах се, когато мускалът с пръстта от гроба ми беше счупен.

— Не видях да влизаш в хотела — каза Магнус.

— Минах през един счупен прозорец в мазето. Реших, че ще е най-добре да се скрия за малко. Грижех се за болните. Беше много неприятно, но...

Вдигна глава и погледна над рамото на Магнус към Камила.

— Трябва да вървя. Имаме много работа. Тръгвай си, Магнус. Нямаш място тук.

Рафаел винаги бе успявал да го разчете прекалено добре.

Магнус взе решението в таксито към дома си. Щом се прибра, започна приготовленията без колебание — събра необходимото. Трябваше да е много внимателен и да запише всичко.

После се обади на Катарина. Пийна малко вино, докато я чакаше.

Катарина беше вероятно най-добрият му и най-доверен приятел, ако изключим Рейгнър (а и техните отношения бяха на приливи и отливи). По време на двугодишното си пътуване Магнус се беше обаждал и писал единствено на нея и все пак още не я бе известил, че се е прибрал.

— Наистина ли? — каза тя, когато той отвори вратата. — Две години, връщаш се и не се обаждаш цели две седмици? А после: „Ела, имам нужда от теб". Дори не ми каза, че си се прибрал, Магнус.

— Е, прибрах се — рече той и я дари с една от най-пленителните си усмивки, поне според него.

Тя му коства известни усилия, но се надяваше да е изглеждала искрена.

— Не ми пробутвай тази усмивка, не съм някоя от любовниците ти, Магнус. Аз съм ти приятел. От нас се очаква да си поръчаме пица, а не да се държим непристойно.

— Непристойно ли? Но аз...

— Стига. — Тя вирна показалец. — Сериозна съм. Замалко да не дойда, но звучеше толкова жално по телефона, че ми домиля.

Магнус се вгледа в пъстрата й като дъга тениска и червения гащеризон. И двете не пасваха особено на синята й кожа. От контраста чак го заболяха очите, но реши да не коментира облеклото й. Червеният гащеризон сега много се носеше, само че повечето хора не бяха сини. Повечето хора не бяха дъга сами по себе си.

— Защо ме гледаш така? Сериозно, Магнус...

— Нека ти обясня. После ми викай колкото искаш.

И той й обясни. А тя го изслуша. Катарина беше грижовна и добър слушател.

— Не ме бива особено в заклинанията за памет — каза тя и поклати глава. — Аз съм лечител. Те са по твоята специалност. Ами ако объркам нещо...

— Няма.

— Но може.

— Вярвам ти. Ела.

Той й подаде сгънато листче, на което беше записал всяка своя среща с Камила в Ню Йорк. Всичките през целия двайсети век трябваше да бъдат изличени до една.

— Знаеш, че има причина да помним — каза меко Катарина.

— Да, но е по-лесно, когато животът ти има срок на годност.

— За нас може би е дори по-важно.

— Обичах я — каза той. — Не мога да понеса видяното.

— Магнус...

— Направи го ти или сам ще опитам.

Катарина въздъхна и кимна. Взира се известно време в листчето, после притисна леко длани към слепоочията на Магнус и рече:

— Късметлия си, че ме имаш, да знаеш.

— Знам.

Пет минути по-късно той с объркване установи, че Катарина седи до него на канапето.

— Катарина? Какво...

— Заспал си — рече тя. — Оставил си вратата отворена и влязох. Трябва да заключваш. Този град е пълен с откачалки. Може и да си магьосник, но това не означава, че няма да ти откраднат стереоуредбата.

— Обикновено заключвам — каза Магнус и разтърка очи. — Дори не съм усетил, че заспивам. Как разбра, че съм...

— Обади ми се и каза, че си се прибрал и искаш да идем за пица.

— Така ли? Колко е часът?

— Точно време за пица — отвърна тя.

— И съм ти се обадил?

— Аха. — Катарина стана от канапето и му подаде ръка да се изправи. — Върнал си се преди две седмици, а ми се обади едва тази нощ — така че си загазил. По телефона ми се стори разкаян, но не достатъчно. Ще трябва още да ми се подмазваш.

— Знам. Съжалявам. Аз бях...

Затърси думи. Какво беше правил през последните две седмици? Работи. Обажда се на клиенти. Танцува с красиви непознати. Имаше и още нещо, но не можеше да си спомни какво. Няма значение.

— Пица — повтори Катарина и го издърпа от канапето.

— Пица. Разбира се. Звучи добре.

— Хей — рече тя, докато той заключваше вратата. — Да си виждал Камила наскоро?

— Камила ли? Не съм я виждал поне от... осемдесет години? Някъде там? Защо питаш за нея?

— Просто така — отвърна Катарина. — Не знам как ми хрумна. Между другото, ти ще плащаш.

КАКВО ДА ПОДАРИШ НА ЛОВЕЦ НА СЕНКИ, КОЙТО СИ ИМА ВСИЧКО

(и който не ти е официално гадже)

Магнус се събуди от ленивата златиста светлина на пладнето, която се процеждаше през прозореца, а котката спеше на главата му.

Председателя Мяу понякога изразяваше обичта си по този неблагоприятен начин. Магнус внимателно, но много решително откачи котарака от косата си и малките нокти нанесоха още повече щети. Председателят нададе протяжен, жален вой на котешко недоволство, после скочи върху възглавницата, явно напълно възстановен след мъчението, и слезе от леглото. Удари пода с меко тупване и възторжено се втурна към купата с храна.

Магнус се претърколи в леглото и легна напряко на матрака. Прозорецът над него беше с витраж — златните и зелените ромбчета се носеха по чаршафите и топло полягаха на голата му кожа. Той вдигна глава от възглавницата, която беше прегърнал, и осъзна какво прави: търсеше във въздуха аромат на кафе.

Случи се няколко пъти през последните седмици — поемаше сънено към кухнята, следвайки плътния аромат на кафе, като по пътя вземаше халат от богатата си селекция, и там откриваше Алек. Беше купил кафемашината, защото Алек винаги изглеждаше леко стресиран от магически появяващите се чаши с кафе и чай, отмъкнати от „Мъд Трък". Машината беше ненужна грижа, но Магнус бе доволен, че я взе. Алек трябваше да разбере, че го е направил заради него и изостреното му чувство за морал. Като че ли той наистина не се притесняваше да я използва, за разлика от всичко останало. Правеше кафе, без да пита, и носеше на Магнус, докато работи. Но по отношение на всичко друго беше внимателен и се притесняваше да докосва вещите, все едно беше гост.

Той, разбира се, беше гост. Само Магнус изпитваше ирационалното желание Алек да се чувства у дома си тук, сякаш това би означавало нещо, сякаш щеше да му даде права над него или да покаже, че Алек претендира за тях. Магнус предполагаше, че е така. Той много искаше Алек да е до него и да се чувства добре в дома му.

Не можеше да отвлече най-големия син на Лайтууд и да го задържи като украса в къщата си. Алек на два пъти заспива тук — на канапето, а не на леглото. Веднъж след цяла нощ дълги целувки и веднъж, когато се отби само за кафе, явно изтощен след прекаран в лов на демони ден, но почти веднага изпадна в несвяст. Магнус беше започнал да оставя вратата си отключена, защото никой не би ограбил висшия магьосник на Бруклин и за да може Алек да се отбива рано сутрин.

Всеки път, когато той дойдеше или сутрин, след прекарана с него нощ, Магнус се събуждаше от характерните звуци и аромат. Алек приготвяше кафе, макар да знаеше, че Магнус може да го достави с магия. И все пак се случи само няколко пъти, защото Алек бе прекарал тук едва няколко сутрини, така че не можеше да се каже, че Магнус бе свикнал с това.

Разбира се, днес Алек не беше тук, защото имаше рожден ден и щеше да е със семейството си, а Магнус не беше от приятелчетата, които са канени на семейни събирания. Всъщност като стана дума за семейни събирания, Лайтууд дори не знаеха, че Алек има гадже — особено магьосник — и Магнус нямаше представа дали някога ще разберат. Не искаше да го притиска за това. От предпазливото му поведение съдеше, че е твърде рано.

Днес нямаше причина да става от леглото, за да прекоси дневната към кухнята и да види как Алек прави кафе, надвесен над плота, облечен с грозен суитшърт и съсредоточен в простата задача. Алек се отнасяше много съвестно по отношение на кафето. И наистина носи ужасни суитшърти, помисли си Магнус и се изуми, когато тази мисъл донесе със себе си прилив на обич.

Не бяха виновни Лайтууд. По всичко личеше, че дават на Изабел, сестрата на Алек, и на Джейс Уейланд много пари за красиви дрехи. Магнус подозираше, че или майката на Алек му ги избира, или той си ги купува единствено от практически съображения — О, колко хубаво; слузта няма да личи много на сивото — и затова носи грозни функционални дрехи, без дори да забележи, че с времето са избелели и са се прокъсали.

Усети, че неволно се усмихва, докато ровеше за голямата синя чаша за кафе с бляскав надпис ПО-ДОБЪР ОТ ГАНДАЛФ. Беше омаян и официално отвратен от себе си.

Може и да беше омаян, но днес трябваше да мисли и за други неща освен за Алек. Една мунданска фирма го беше наела да призове главоног демон. Тъй като плащаха щедро, а главоногите демони бяха от по-незначителните и едва ли можеха да навредят особено, Магнус се съгласи да не задава въпроси. Отпи от кафето и започна да обмисля подходящото за случая облекло. Не се занимаваше често с призоваване на демони, тъй като, технически погледнато, това бе абсолютно незаконно. Не че хранеше огромен респект към закона, но ако щеше да го нарушава, искаше поне да изглежда добре.

Звънецът прекъсна мислите му. Днес не беше оставил вратата отключена заради Алек и затова повдигна вежди при звука. Госпожица Конър идваше с двайсет минути по-рано.

Той изобщо не харесваше хора, които подраняват за делови срещи. Това беше също толкова лошо като закъснението, тъй като вадеше всичко от релси, и дори по-зле — хората, които подраняваха, винаги се държаха отвратително високомерно по отношение на странната си представа за време. Все едно е по-праведно да ставаш рано, отколкото да си лягаш късно, въпреки че си свършил същото количество работа за същото време. Магнус смяташе, че това е една от най-големите несправедливости в живота.

Може би беше леко изнервен и от факта, че дори не успя да си допие кафето, а вече трябваше да се захваща за работа.

Той пусна в апартамента представителката на компанията — госпожица Конър. Тя се оказа жена в средата на трийсетте и външността й идеално пасваше на ирландското й име. Гъстата й червена коса беше вдигната на кок, а кожата й бе непокътнато бяла, така че Магнус можеше да се обзаложи, че никога не хваща тен. Госпожица Конър носеше безличен, макар скъп на вид, син костюм и изглеждаше дълбоко смутена от неговото облекло.

Но Магнус се намираше в собствения си дом, а тя бе подранила, така че той бе напълно в правото си да е облечен само с долнище на черна копринена пижама, украсена с танцуващи тигри и фламинги. Установи, че се е смъкнала малко по хълбоците, и я вдигна, но неодобрителният поглед на госпожица Конър плъзна по голите му гърди и се спря на гладката кафява кожа, там, където трябваше да се намира пъпът. Дяволски знак, според втория му баща, но той говореше така и за очите му. На Магнус отдавна вече не му пукаше за мнението на мунданите.

— Каролин Конър — рече жената, без да му подаде ръка. — Изпълнителен директор и вицепрезидент на маркетинговия отдел към „Сигблад Ентърпрайзис".

— Магнус Бейн. Висш магьосник на Бруклин и шампион по скрабъл.

— Много ви препоръчаха. Разбрах, че сте изключително могъщ вълшебник.

— Магьосник... всъщност.

— Очаквах да сте...

Тя замълча като човек, застинал нерешително над кутия с различни шоколадчета, към които храни сериозни подозрения. Магнус се зачуди какво ще избере, как изглежда според нея един надежден магьосник — стар, брадат и побелял. Беше срещал всякакви хора в този бранш, но сега нямаше време за това.

Все пак трябваше да признае, че вероятно не се държи особено професионално.

— Сигурно сте очаквали — предположи той любезно — да съм с риза?

Госпожица Конър леко сви рамене.

— Всички твърдят, че се обличате ексцентрично, а съм сигурна, че и прическата ви е последен писък на модата, но честно казано, на мен ми изглежда така, сякаш на главата ви е спала котка.

Магнус й предложи кафе и тя отказа. Прие единствено чаша вода, а той ставаше все по-мнителен.

Когато се появи от спалнята си с червеникавокафяв кожен панталон и лъскав суитшърт с качулка, който вървеше с ефирен пъстър шал, Каролин го изгледа хладно, което подсказваше, че не смята тези дрехи за голям напредък спрямо пижамата. Но Магнус вече беше приел факта, че няма да станат сърдечни приятели, затова не се трогна особено.

— Е, Каролин — рече той.

— Предпочитам „госпожице Конър" — рече тя, настанена на самия ръб на златното му кадифено канапе.

Оглеждаше мебелите със същото неодобрение, с което беше гледала и голите му гърди, сякаш смяташе, че няколко интересни щампи и един лампион с камбанки са равносилни на римска оргия.

— Госпожице Конър — поправи се веднага Магнус.

Клиентът винаги има право и той щеше да спазва тази максима, докато не си свърши работата, а след това нямаше да приема други поръчки от тази компания.

Тя извади папка от куфарчето си — договор в тъмнозелена подвързия, и му я подаде да го прегледа. През последната седмица вече беше подписал два подобни договора, един гравиран върху дървесен дънер в дебрите на германските гори по новолуние и един със собствената си кръв. Чудаци бяха тези мундани.

Прегледа договора. Призоваване на нисш демон, мистериозна цел, баснословни суми. Подписа го с размах и й го върна.

— Е — рече госпожица Конър, като събра ръце в скута си. — Сега бих искала да видя демона, ако обичате.

— Ще отнеме известно време да направя пентаграма и кръга за призоваване — отговори Магнус. — Защо не се настаните по-удобно?

Госпожица Конър изглеждаше сепната и недоволна.

— Но аз имам среща за обяд — заяви тя. — Няма ли начин да ускорите процедурата?

— Ами не. Това е черна магия, госпожице Конър. Не е като да си поръчаш пица.

Тя стисна устни и те станаха съвсем плоски, подобно на сгънат на две лист хартия.

— А не може ли да се върна след няколко часа?

Това потвърди убеждението на Магнус, че хората, които подраняват за срещи, нямат никакво уважение към времето на другите. Все пак и той не искаше тя да остане в къщата му по-дълго от необходимото.

— Вървете — отвърна, като се опитваше да звучи любезно и обаятелно. — Когато се върнете, ще заварите един демон с пипала, готов да правите с него каквото пожелаете.

— „Каза Бейн" — измърмори той, когато тя излезе, ала не съвсем дискретно, така че не беше сигурен дали не го е чула. — Демони всякакви на вашите услуги.

Нямаше време да се ядосва. Чакаше го работа. Започна да подрежда черните свещи в кръг, а после начерта в него пентаграм с пръчка от самодивско дърво, прясно откъсната от фея. Минаха два часа, докато свърши всичко това, и пристъпи към заклинанието.

— Iam tibi impero et praecipio, maligne spiritus! Призовавам те със силата на камбана, книга и свещ. Призовавам те от Бездната, от най-тъмните й дълбини. Призовавам те, Илияс, ти, който плуваш в среднощните морета от вечно давещи се души, Илияс, ти, който се спотайваш в сенките около Пандемониума, Илияс, ти, който се къпеш в сълзи и си играеш с костите на изгубени моряци.

Магнус провлачваше думите, почукваше с нокти по чашата си и оглеждаше нащърбената зелена пила за нокти. Гордееше се със занаята си, но това не беше любимата му част от него, не беше и любимият му клиент, както и подходящият ден.

Златистото дърво по пода задимя, а с дима се надигна и миризмата на сяра. Димът обаче се извиваше на вяли струйки и Магнус усети съпротива, докато извличаше демона, като рибар, който дърпа кордата и се опитва да извади от водата мятаща се риба.

Беше твърде рано следобед за подобно нещо. Магнус заговори по-високо и усети как мощта се надига в него, сякаш кръвта му пламваше и запращаше искри от центъра на самото му същество към пространството между световете.

— Призовавам те като унищожител на Марбас, призовавам те като демонско чадо, което може да пресуши моретата ти и да ги превърне в пустиня. Призовавам те със собствената си мощ и с мощта на кръвта ми, освен това знаеш кой е баща ми, Илияс. Не смей да се противиш.

Димът се издигаше все по-високо, превърна се във воал и за миг Магнус зърна отвъд него друг свят. После димът се сгъсти, закри гледката и Магнус зачака, докато той не започна да добива форма, която не беше съвсем човешка.

Беше призовавал всякакви отвратителни демони. Демонът амфисбена имаше крила и тяло на огромно пиле. Мунданските легенди твърдяха, че бил с глава и опашка на змия, но не беше вярно. Амфисбените бяха покрити с пипала, а едното от тях беше много дълго и завършваше с око и зъбата уста. Явно оттук идваше и объркването.

Демоните амфисбена бяха най-лошите, но главоногите демони също не му бяха любими. Изглеждаха отблъскващо и оставяха слуз по целия под.

По форма Илияс беше по-скоро топчест. В главата напомняше малко на човек, имаше сближени в средата на лицето очи и триъгълен отвор, който служеше едновременно за уста и за нос. Нямаше ръце, а торсът му беше рязко пресечен в долната си част, която приличаше на калмар с тлъсти и къси пипала. От тях до главата демонът беше покрит със зеленикавочерна слуз, сякаш се бе надигнал от някакво гнусно тресавище, и излъчваше гнилоч от всяка пора.

— Кой призовава Илияс? — попита демонът.

Гласът му звучеше като човешки и беше ведър, но донякъде създаваше впечатлението, че идва изпод вода. Вероятно се дължеше на факта, че устата му беше пълна със слуз. Магнус видя езика му — като на човек, но зелен и с дебел връх — да се мярка между острите, омазани с течност зъби.

— Аз. Но мисля, че вече ти изясних това, когато оказа съпротива при призоваването.

Магнус говореше бодро, ала синьо-белите пламъци на свещите отразяваха настроението му. Смалиха се и оформиха около Илияс клетка от светлина, която го накара да изскимти. Така или иначе, неговата слуз нямаше ефект върху техния огън.

— Стига де! — измърмори демонът. — Не ставай гаден! Тръгнах насам, но се забавих по лични дела.

Магнус извъртя очи.

— Какви ги вършеше, демоне?

Изражението на Илияс беше хитро, доколкото можеше да се прецени под слузта.

— Имах една задачка. Ти как я караш, Магнус?

— Какво?

— Ами откакто ме призова за последно. Как я караш оттогава?

— Моля? — попита пак Магнус.

— Не ме ли помниш?

— Призовавал съм много демони — вяло отвърна Магнус.

Настъпи продължителна тишина. Магнус се взираше в дъното на чашата за кафе и отчаяно искаше тя да се напълни отново. Това го правеха и много мундани, само че той имаше преимущество над тези нещастници, защото неговата чаша наистина бавно се напълни и гъстата черна течност стигна чак до ръба й. Той отпи и погледна Илияс, който смутено се местеше от пипало на пипало.

— Е, неловка ситуация — рече демонът.

— Не го приемай лично — каза Магнус.

— Може би ще освежа паметта ти — предложи Илияс. — Призова ме, когато търсеше демон, който бе проклел един ловец на сенки. Бил Херондейл?

— Уил Херондейл — поправи го Магнус.

Илияс щракна с пипала като с пръсти.

— Знаех си, че беше нещо такова.

— О... — на Магнус му просветна, — мисля, че си спомням. Извинявай. Но тогава веднага се усетих, че не ти си демонът, когото търся. На една от картинките изглеждаше много син, но очевидно не си син, така че само ти изгубих времето. Тогава прояви голямо разбиране.

— Няма проблем — махна Илияс с пипало. — Случват се такива неща. Освен това мога да изглеждам и син. Нали знаеш, при подходяща светлина.

— Да, светлината е много важна — съгласи се Магнус.

— Та какво стана с Бил Херондейл и проклятието на синия демон? — поинтересува се с неподправен интерес главоногият демон.

— Уил Херондейл — повтори Магнус. — Това е дълга история.

— Знаеш ли, понякога ние, демоните, се преструваме, че проклинаме хора, а всъщност не го правим — подметна разговорливо Илияс. — Нали разбираш, просто за кеф. Такива сме си.

— Можеше да го споменеш преди век-два — отбеляза ледено Магнус.

Илияс поклати глава и го дари със слузеста усмивка.

— Старата преструвка с проклятието. Класика е. Много е смешно. — Явно едва сега забеляза, че Магнус не изглежда впечатлен. — Е, сигурно не и от твоята гледна точка.

— Не беше смешно и за Бил Херондейл! — обяви Магнус. — О, я стига! И мен ме прихвана.

Телефонът избръмча в края на плота, където го беше оставил, и той се хвърли към него. С удоволствие установи, че е Катарина. Очакваше обаждането й.

Видя, че демонът го гледа с любопитство, и попита:

— Извинявай. Може ли да се обадя?

Илияс махна с пипало.

— Разбира се, давай.

Магнус натисна бутона за приемане на разговора и тръгна към прозореца, по-далече от демона и серните изпарения.

— Здрасти, Катарина! Радвам се, че най-сетне се обаждаш.

Може би лекичко акцентира на „най-сетне".

— Обаждам се само защото казваш, че е спешно — отвърна приятелката му Катарина, която беше първо медицинска сестра и после магьосник.

Според Магнус тя не беше излизала на среща поне от петнайсет години. Преди това имаше годеник, за когото смяташе да се омъжи, но все не намираше време и накрая той умря от старост, като все още се надяваше, че един ден тя ще определи дата.

— Спешно е — отвърна Магнус. — Нали знаеш, че аз... ъъъ, прекарвам известно време с един от нефилимите от Нюйоркския институт.

— Онзи Лайтууд, нали? — попита Катарина.

— Александър Лайтууд — рече Магнус и леко се ужаси, когато долови как омекна гласът му при произнасянето на името.

— Не предполагах, че си намерил време и за това, при всичко, което се случва.

Така беше. В нощта, когато срещна Алек, Магнус възнамеряваше да вдигне купон, да се позабавлява, да се държи като изпълнен с радост от живота магьосник, докато все още може. Спомни си как навремето на всеки няколко години усещаше копнеж за любов и започваше да я търси у красиви непознати. Този път това не се беше случило и той прекара осемдесетте в странна мъгла от нещастие, в мисли за Камила, жената вампир, която бе обичал преди повече от век. След нея не беше обичал друг, не и с истинска отдаденост, ако не се брои Ета през петдесетте. Ета обаче беше мъртва от години, а преди това го напусна. Разбира се, след нея имаше и други връзки, любовници, които го бяха разочаровали или които той бе разочаровал и чиито лица почти не можеше да си спомни — като ярки петна, просветнали и изчезнали, преди да ги достигне.

Не беше спрял да копнее за любов. Просто някак си спря да я търси.

Чудеше се дали може да се изтощиш, без да разбереш, дали се случва надеждата да не изгасне изведнъж, а малко по малко, ден след ден, и да изчезне, преди да си се усетил.

И тогава на партито се появи Клеъри Фрей. Момичето, чиято майка беше скрила истината, че Клеъри е наследница на ловци на сенки. Водеха я при него през цялото й детство, за да омагьосва паметта й и да замъглява зрението й, и той го правеше. Не беше много мило да причинява това на едно малко момиче, но майката на Клеъри толкова се страхуваше за нея, че сърце не му даваше да й откаже. Все пак не успя да се въздържи да не прояви личен интерес. За него беше съвсем ново преживяване да вижда как едно дете расте година след година, както и да усеща тежестта на спомените му в ръцете си. Започна да се чувства донякъде отговорен, искаше да знае какво става с нея и беше загрижен.

Магнус се беше привързал към Клеъри, малката червенокоска, която се превърна в малко по-голяма малка червенокоска, но не беше и предполагал, че така силно ще се заинтересува от нейните приятели. Не и от безличния мундан; не и от златоокия Джейс Уейланд, който твърде много му напомняше за минало, което искаше да забрави; и определено не и от брата и сестрата Лайтууд, чиито родители имаше сериозни причини да недолюбва.

Затова беше много странно, че Алек постоянно привличаше погледа му. Той все се влачеше на опашката на малката им компания, без да прави никакви опити да изпъкне. Отличаваше се единствено с рядката комбинация от черна коса и сини очи, която беше любимата на Магнус. Може би именно заради нея изобщо го забеляза първия път. Беше смущаващо да види тази характерна за Уил и сестра му комбинация толкова далече, след толкова години и у някого със съвсем различно фамилно име...

После Алек се засмя на една негова шега и усмивката озари сериозното му лице, накара сините очи да засияят, а дъха на Магнус — да секне. Когато погледът му вече беше прикован в момчето, той долови искрица интерес и в неговите очи — смесица от вина, объркване и удоволствие от полученото внимание. Ловците на сенки бяха много старомодни в това отношение, иначе казано, бяха тесногръди и ограничени, каквито си бяха по принцип. Разбира се, Магнус и преди беше получавал намеци от мъже ловци на сенки, но винаги скришом, сякаш му правеха някаква огромна услуга, а допирът му, макар и желан, можеше да ги опетни. (Той винаги ги отхвърляше.) Затова сега се изненада, че вижда подобни чувства, изписани открито и невинно на лицето на едно красиво момче.

Когато смигна на Алек и му каза да се обади, това беше просто импулс, някаква прищявка. Определено не очакваше след няколко дни ловецът на сенки да се озове на прага му и да поиска среща. Не очакваше и срещата да протече така зрелищно нелепо, нито пък толкова много да харесва Алек след това.

— Алек ме хвана неподготвен — сподели той на Катарина.

Твърде меко казано и толкова вярно, че той се почувства така, сякаш беше издал прекалено много.

— Е, на мен ми се струва откачена идея, но при теб те обикновено сработват — каза Катерина. — Какъв е проблемът?

Това беше въпросът. Магнус искаше да говори съвсем непринудено. Това не бе нещо, за което трябва да се притесняваш чак толкова, и той просто търсеше съвет, без да издава на никого, дори на Катарина, колко е важно за него.

— Радвам се, че попита. Работата е там, че днес Алек има рожден ден. Става на осемнайсет. Искам да му изпратя подарък, защото на рождени дни е традиция да се поднасят подаръци и така показваш колко обичаш рожденика. Но — и тук искам да вметна, че се надявах да се обадиш по-рано — нямам никаква представа какво да му подаря и ще съм благодарен за съвет. Защото той като че ли не се интересува от материални неща, като дрехи например, което аз не разбирам, но пък намирам за странно очарователно. Направо няма какво да му купиш. Виждал съм го да носи единствено оръжия, а едно нунчаку не е романтичен подарък. Освен това мислиш ли, че като му направя подарък, ще изглеждам твърде нетърпелив и напорист? Виждаме се от съвсем скоро и родителите му дори не знаят, че той си пада по момчета, да не говорим за магьосници дегенерати, затова трябва да подходя деликатно. Може би ще е грешка изобщо да му подарявам нещо. Възможно е да ме помисли за твърде настойчив. А както знаеш, Катарина, аз не съм настойчив. Аз съм съвсем лежерен. Аз съм изключително изтънчен. Не искам да възприеме жеста погрешно и да реши, че подаръкът означава нещо повече. Може би трябва да е само символичен. Какво мислиш?

Магнус си пое дълбоко дъх. Май не му се получи толкова небрежно, спокойно, разбираемо и изискано, колкото се надяваше.

— Магнус — отвърна Катарина. — Имам животи за спасяване.

И му затвори.

Магнус смаяно се втренчи в телефона. Не очакваше, че Катарина ще постъпи така с него. Та това бе безпричинна жестокост. Не звучеше чак толкова зле.

— Този Алек любовник ли ти е? — поинтересува се главоногият демон Илияс.

Магнус се втренчи в него. Не беше подготвен да чуе думата „любовник", изречена толкова слузесто. Вероятно никога нямаше да е подготвен за подобно нещо.

— Трябва да му направиш една касета с компилацийка — рече Илияс. — Хлапетата много ги харесват. Смятат ги за „готини".

— Да не би за последно да си призоваван през осемдесетте? — попита Магнус.

— Може и тогава да е било — отвърна отбранително Илияс.

— Нещата се промениха.

— Хората още ли слушат „Флийтууд Мак"? — попита демонът. В гласа му се усещаше жаловита нотка. — Аз много ги обичам.

Магнус спря да му обръща внимание, а той си затананика слузеста версия на една тяхна песен. Магнус разсъждаваше над мрачната си орис. Трябваше да я приеме. Нямаше друг начин. Нямаше към кого другиго да се обърне.

Налагаше се да се обади на Рейгнър Фел и да поиска от него съвет за любовния си живот.

* * *

Напоследък Рейгнър прекарваше много време в Идрис, стъкления град на ловците на сенки, където телефоните, телевизията и интернет не работеха. Магнус си представяше как след дълъг и изтощителен ден, прекаран в лов на демони, избраниците на Ангела там разпускат с порнографски гравюри. Рейгнър си беше инсталирал с магия един телефон, но надали се навърташе около него по цял ден. Затова Магнус изпита огромна благодарност, когато чу сигнал и му отговори самият магьосник.

— Рейгнър, слава богу!

— Какво има? — попита Рейгнър. — Валънтайн ли? Аз съм в Лондон, а Теса е по Амазонка и няма как да се свържеш с нея. Добре. Чакай, ще се справим с това. Обади се на Катарина, а аз ще съм при теб след...

— О, не, няма нужда, но ти благодаря за готовността мигновено да ми се притечеш на помощ, мой сладък смарагдов принце.

Настъпи пауза. След това Рейгнър каза малко по-наежено и доста по-нацупено:

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Ами трябва ми съвет — отговори Магнус. — Затова се обръщам към теб, като към един от най-старите ми и най-скъпи приятели, като към другар магьосник и довереник, като към бившия висш магьосник на Лондон, на когото винаги съм се уповавал.

— Изнервям се, когато ме ласкаеш — рече Рейгнър. — Защото това означава, че ще поискаш нещо. Без съмнение ще е ужасяващо. Няма пак да ставам пират, Магнус. Не ми пука колко ще ми платиш.

— Не възнамерявам да предлагам нищо такова. Въпросът ми е от малко по-... личен характер. Не затваряй. Катарина вече прояви особена коравосърдечност.

Настъпи дълга тишина. Магнус се заигра с дръжката на прозореца, като се взираше в редицата складове, превърнати в апартаменти. Дантелените перденца на отворения прозорец отсреща потрепваха на летния бриз, а Магнус се опитваше да не забелязва отражението на демона в собствения си прозорец.

— Чакай — рече Рейгнър и започна да се кикоти. — Да не е за нефилимското ти гадже?

— Отношенията ни още не са съвсем уточнени — отвърна Магнус с достойнство. После стисна слушалката и изсъска: — И откъде знаеш такива подробности за личните ми отношения с Александър?

— Оооо, Александър — пропя Рейгнър. — Знам всичко. Рафаел се обади и ми каза.

— Рафаел Сантяго. — Магнус не хранеше топли чувства към настоящия водач на вампирския клан в Ню Йорк. — Този черен неблагодарник. Един ден ще бъде наказан за предателството си.

— Рафаел ми се обажда всеки месец — заяви Рейгнър. — Той знае, че е задължително да поддържа добри отношения и редовна комуникация с различните долноземски фракции. И мога да добавя, че никога не забравя важните дати в живота ми.

— Забравих рождения ти ден само веднъж, и то преди шейсет години! — възкликна Магнус. — Крайно време е да ми простиш.

— Държа да отбележа, че беше преди петдесет и осем години. И Рафаел разбира, че трябва да сформираме обединен фронт срещу нефилимите, а не например да се размотаваме с непълнолетните им отрочета — продължи Рейгнър.

— Алек е на осемнайсет!

— Както и да е. Рафаел никога не би излизал с ловец на сенки.

— Разбира се, защо ще го прави, когато си има тееееееееб? — попита Магнус. — „О, Рафаел е професионалист", „О, Рафаел изтъкна най-важните въпроси на срещата, на която забрави да дойдеш", „О, с Рафаел планираме сватба през юни". Освен това Рафаел никога не би излизал с ловец на сенки, защото един от принципите на Рафаел е никога да не се забавлява.

— Руните за издръжливост не са най-важното нещо в този живот — отвърна Рейгнър.

— И това го казва онзи, който си прахосва живота — отвърна Магнус. — Както и да е, не става дума за... Алек е...

— Ако ще ми споделяш сладникавите си чувства към един нефилим, ще позеленея двойно повече и ще повърна — каза Рейгнър. — Предупреждавам те.

Двойното позеленяване звучеше интересно, но Магнус нямаше време за губене.

— Добре. Просто ми дай един практически съвет. Да му купя ли подарък за рождения ден и ако да — какъв да бъде?

— Току-що си спомних, че имам много важна работа — каза Рейгнър.

— Не, чакай. Не ми го причинявай. Аз ти вярвах!

— Съжалявам, Магнус, но прекали.

— Може би един кашмирен пуловер? Какво ще кажеш за пуловер?

— Опа, тунел — каза Рейгнър и последва свободен сигнал.

Магнус не знаеше защо неговите безсмъртни приятели са толкова безсърдечни и ужасни. Вероятно важната работа на Рейгнър бе да се събере с Рафаел и да съставят черен списък. Направо си ги представяше — седнали един до друг да дращят доноси за глупавата му прическа.

От това мрачно видение го откъсна едно реално мрачно създание, което понастоящем се намираше в дома му. Илияс произвеждаше все повече слуз, която вече запълваше пентаграма и в която главоногият демон се въргаляше.

— Мисля, че трябва да му купиш ароматна свещ — предложи Илияс. Гласът му бе станал още по-лепкав. Размаха ентусиазирано пипала, за да илюстрира думите си. — Има най-различни аромати, на боровинка или портокалов цвят. Това ще му дари покой и ще си мисли за теб, когато заспива. Всички обичат ароматни свещи.

— Млъкни, трябва да помисля — рече Магнус.

Хвърли се на канапето. Да, трябваше да предположи, че Рафаел, този гнусен предател и пълен лицемер, ще докладва всичко на Рейгнър.

Спомни си нощта, когато заведе Алек в „При Таки". Обикновено ходеха в мундански заведения, защото свърталищата на долноземците гъмжаха от феи, върколаци, магьосници и вампири, които можеха да разкажат всичко на родителите му и Алек се изнервяше от това. Според Магнус той не разбираше, че долноземците предпочитат да не се забъркват в делата на нефилимите.

В кафенето беше оживено, а център на вниманието бяха една фея и върколак, потънали в териториален спор. Никой не забеляза Алек и Магнус, освен Кели, малката руса сервитьорка, която им се усмихна, щом влязоха, и после беше много любезна.

— Познаваш ли я? — попита Магнус.

— Горе-долу — отвърна Алек. — Тя е отчасти воден дух. Харесва Джейс.

Не беше единствената, която харесваше Джейс. Магнус не разбираше какво толкова намират в него — ако не се брояха ангелското лице и плочките на корема.

Тъкмо разказваше на Алек история за един нощен клуб на русалки и Алек започна да се смее, когато в заведението влезе Рафаел Сантяго с най-приближените си вампири — Лили и Елиът. Рафаел ги забеляза и веждите му се извиха така, че стигнаха чак до косата.

— Не, не и не — възкликна той и наистина отстъпи няколко крачки към вратата. — Обръщайте, всички. Не искам да виждам това. Отказвам да го виждам.

— Нефилим — рече лошото момиче Лили и потропа по масата им с блестящите си сини нокти. — Леле, леле.

— Здрасти? — каза Алек.

— Чакай малко — продължи Рафаел. — Ти не си ли Александър Лайтууд?

Алек за миг се паникьоса и отвърна колебливо, сякаш не беше съвсем сигурен:

— Да?

Магнус реши, че вероятно обмисля да си смени името на Хорас Уиплипуул и да избяга от страната.

— Не си ли на дванайсет? — поинтересува се Рафаел. — Добре си спомням, че беше на дванайсет.

— Да, преди известно време — отговори Алек.

Сега изглеждаше още по-стреснат. Магнус предположи, че вероятно е разстройващо момче на петнайсет да те обвинява, че си бил на дванайсет.

Друг път може би щеше да види ситуацията откъм смешната страна, но сега забеляза, че раменете на Алек се напрягат.

Познаваше го достатъчно добре, разбираше какво чувства и знаеше, че в него се борят противоречиви импулси. Той беше съвестен, от хората, които вярват, че другите са много по-важни от него и вече е разочаровал всички. Той беше и искрен, от онези, на които естествено им се удава да изразяват чувствата и желанията си. Добродетелите на Алекс го бяха хванали в капан: двете прекрасни качества болезнено се сблъскваха и той усещаше, че не може да бъде искрен, без да разочарова онези, които обича. А това за него беше неразрешим проблем. Сякаш светът бе устроен така, че да го прави нещастен.

— Оставете го на мира — каза Магнус и посегна към ръката му през масата.

За миг пръстите на Алек се отпуснаха под неговите и започнаха да се свиват около тях, за да отвърне на докосването, но щом погледна вампирите, бързо отдръпна ръка.

През годините Магнус беше срещал много мъже и жени, които се страхуваха от същността си и от желанията си. Беше обичал някои от тях и му беше мъчно за всички. Обичаше моментите в мунданския свят, когато хората спираха да се страхуват толкова много. Обичаше настоящето, защото вече можеше да хване ръката на Алек на обществено място.

Разбира се, Магнус не започна да храни по-топли чувства към ловците на сенки, когато видя как един от техните докоснати от Ангела воини се страхува от подобно нещо. Ако трябваше да вярват, че са много по-добри от останалите, можеха поне да се погрижат собствените им деца да се чувстват добре такива, каквито са.

Елиът се наведе към Алек и разтърси главата си и плитките зашибаха лицето му.

— Какво ще кажат родителите ти? — попита той с подигравателна сериозност.

На вампирите им стана много смешно. Но не и на Алек.

— Елиът — обади се Магнус. — Отегчителен си. И не искам да чувам, че си разпространявал отегчителните си истории тук. Разбра ли ме?

Играеше си с лъжицата, сините искри пробягваха по пръстите му към нея и обратно. Погледът на Елиът изразяваше съмнение, че Магнус може да го убие с една лъжица, но очите на Магнус приканваха да го предизвика.

Рафаел изгуби търпение, което при него и без това беше оскъдно като вода в пустиня.

— Dios — сопна се той и другите вампири потръпнаха. — Гнусните ви срещи и сбърканите ви житейски избори не ме касаят и определено не се интересувам от любовните афери на един нефилим. Говоря сериозно. Не искам да знам нищо за това. И ето, нищо не знам. Нищо не се е случвало. Нищо не съм видял. Да вървим.

А сега се оказваше, че веднага е докладвал на Рейгнър. Такива са вампирите: винаги да те захапят по вената, и в буквален, и в преносен смисъл. Бъркаха се в личния му живот така нагло, както се натрапваха на партитата му и на последното дори изцапаха с кръв стереоуредбата му и превърнаха един идиот, приятел на Клеъри, в плъх, което говореше за много лоши маниери. Магнус никога вече нямаше да покани вампири на купон. Щеше да кани само върколаци и феи, нищо, че с голяма мъка чистеше дивана от козина и магически прах.

С Алек се умълчаха, след като вампирите си тръгнаха, но тогава се случи нещо друго. Схватката между феята и върколака излезе от контрол. Лицето на върколака се промени и той заръмжа, а феята обърна една маса с трясък.

Магнус леко се сепна от шума и Алек мигновено реагира. Скочи от мястото си, като в едната си ръка стискаше кама, а с другата посегна към оръжието на колана си. Задвижи се по-бързо от всеки друг в бара — върколак, вампир или фея.

Застана пред Магнус, без дори да се замисли, за да го защити с тялото си от заплахата. Магнус го беше виждал в действие заедно с други ловци на сенки, със сестра му и неговия парабатай, който му беше по-близък и от брат. Пазеха си гърбовете, грижеха се един за друг и винаги се държаха така, сякаш животът на другия им е по-скъп от техния собствен.

Магнус беше висшият магьосник на Бруклин и от векове бе неимоверно по-силен не само от мунданите, но и от повечето долноземци. Със сигурност не се нуждаеше от закрила и никой никога не бе и помислял да го защитава, определено не и ловец на сенки. Ако си долноземец, от тях можеш да очакваш най-много да не те закачат. Всъщност, доколкото си спомняше, никой не се беше опитвал да го защитава още от ранната му младост. А и той не го очакваше от никого, не и след като в детството си се остави на студената милост на Мълчаливите братя. Но това се случи много отдавна, в една много далечна страна, и той не искаше отново да бъде толкова слаб. Все пак, когато видя как Алек скача да го защити, почувства пробождане в гърдите, което беше едновременно сладко и болезнено.

Всички клиенти на кафене „При Таки" страхливо отстъпиха от Алек и внезапно разразилата се ангелска сила. В момента никой не се съмняваше, че може да ги избие до крак.

Феята и върколакът се примъкнаха в противоположните ъгли на помещението и после бързо затърсиха път към изхода, а Алек пак се настани срещу Магнус и му се усмихна засрамено.

Усмивката беше странна, стряскаща и ужасно мила, като самия него.

След това Магнус го изведе навън, бутна го към стената на кафенето под просветващия, обърнат на обратно надпис и го целуна. Сините очи на Алек, доскоро горели с ангелска ярост, внезапно омекнаха и потъмняха от страст. Магнус усети как силното му стройно тяло се напряга под неговото и нежни ръце се плъзнаха по гърба му. Алек отвърна на целувката със смайващ ентусиазъм и Магнус си помисли: Да, той е, той е, след толкова търсене, най-сетне го намерих.

— Това какво беше? — попита много по-късно Алек със сияещи очи.

Той беше млад. Магнус никога не бе остарявал и не знаеше какво е отношението към старците, но и отдавна не беше истински млад. Когато си безсмъртен, нямаш такива грижи. Всички смъртни, които бе обичал, изглеждаха едновременно по-млади и по-стари от него. Но той ясно съзнаваше, че това е първата връзка на Алек. И първата му целувка. Затова искаше да е добър с него и да не го обременява с чувства, на които може и да не отвърне.

— Нищо — излъга Магнус.

Когато си спомни за онази нощ в „При Таки", той най-сетне разбра какъв ще е идеалният подарък за Алек. Освен това осъзна, че няма никаква представа как да му го даде.

И точно когато най-сетне извади късмет за първи път в този ужасен, изпълнен със слуз и жестоки приятели ден, звънецът забръмча.

Магнус прекоси стаята с три широки крачки и изрева по интеркома:

— КОЙ СМЕЕ ДА БЕЗПОКОИ ВИСШИЯ МАГЬОСНИК ПО ВРЕМЕ НА РАБОТА?

Настъпи тишина.

— Сериозно, ако сте Свидетели на Йехова...

— О, не — рече момичешки глас, ведър, уверен и с леко странен идриски акцент. — Изабел Лайтууд е. Може ли да се кача?

— Да, може — отвърна Магнус и натисна бутона, за да й отвори.

Изабел Лайтууд тръгна право към кафемашината и си приготви чаша кафе, без да пита. Тя беше от момичетата, които вземат каквото поискат и предполагат, че ще си доволен, задето си им доставил това удоволствие. Упорито не обръщаше внимание на Илияс — беше му хвърлила един поглед на влизане и явно реши, че ще е нелюбезно и дори отегчително да задава въпроси за присъствието на един главоног демон.

Приличаше на Алек — с високи скули, порцелановобяла кожа и черна коса, макар че нейната беше дълга и добре фризирана. Очите й обаче бяха други — стъклени и черни, като лакиран ебонит — едновременно красиви и неразрушими. Изглеждаше студена като майка си и податлива на поквара, подобно на мнозина от предците си. Магнус знаеше много за Лайтууд и не беше особено впечатлен от повечето от тях. Само от един.

Изабел седна на плота и протегна дългите си крака. Носеше тесни джинси, ботуши с остри токове и тъмночервен копринен потник, който пасваше на рубинената огърлица на шията й. Огърлица, която Магнус беше купил с парите от лондонската си къща преди повече от сто години. Харесваше му, че я носи. Сякаш я виждаше преди век около врата на племенницата на Уил — нахалната, смееща се и пушеща пури Анна Лайтууд, една от малкото Лайтууд, които харесваше. Това го очароваше и го караше да мисли, че през цялото това време е имал някакво значение за тези хора. Зачуди се колко ли ужасени ще бъдат Лайтууд, ако разберат, че навремето огърлицата е била подарък от един развратен магьосник за неговата вампирска любима.

Вероятно не толкова ужасени, колкото когато научат, че той излиза със сина им.

Срещна дръзкия тъмен поглед на Изабел и си помисли, че точно тя може и да не се ужаси от произхода на огърлицата.

Вероятно дори щеше да го сметне за готино. Е, сигурно някой ден щеше да й разкаже.

— Днес е рожденият ден на Алек — обяви Изабел.

— Наясно съм — отвърна Магнус.

Не каза нищо повече. Не знаеше какво е споделил Алек с нея, но бе наясно колко я обича, как я закриля и не иска да я разочарова, както не искаше да разочарова и останалите от семейството си. Именно по тази причина толкова се страхуваше. Магнус нехаеше за всичко това, когато му смигна на онази първа среща, когато Алек бе само едно невероятно красиво момче, погледнало го със срамежлив интерес. Но нещата се усложниха, защото вече знаеше как Алек може да бъде наранен и колко той самият ще страда тогава.

— Знам, че вие... се виждате — рече Изабел, като внимателно подбираше думите си, но все още го гледаше право в очите. — Не ми пука. Искам да кажа, че за мен няма значение. Изобщо.

Изрече го рязко, макар че нямаше нужда да проявява дързост пред него. Но разбра, че тя сигурно беше упражнявала тези дръзки думи, защото вероятно някой ден щеше да се наложи да ги каже на родителите си, за да подкрепи брат си.

Тя щеше да го подкрепи. Значи, го обичаше.

— Радвам се — отвърна Магнус.

Знаеше, че Изабел Лайтууд е красива, че изглежда силна и забавна — че няма против да пийне или да се забавлява. Не знаеше обаче, че в нея има толкова любов и преданост.

Не го биваше в разчитането на сърцата на ловци на сенки и в проникването през гладката им арогантна ангелска фасада. Вероятно именно затова Алек го изненада толкова, обърка го дотам, че потъна в чувства, които не беше планирал. Алек изобщо нямаше фасада.

Изабел кимна, сякаш разбираше какво й казва.

— Мислех си... стори ми се важно да кажа това на някого на рождения му ден — рече тя. — Не мога да го кажа на никой друг, макар да си въобразявах, че мога. Нито родителите ми, нито Клейвът ще ме изслушат. — Тя сбърчваше устни, когато говореше за тях. Магнус все повече я харесваше. — Той също не може да каже на никого. И ти няма да кажеш, нали?

— Не е моя тайна, че да я издавам — отвърна Магнус.

Може и да не му харесваше да се крият, но не би разкрил чужда тайна. Не и ако така рискуваше да нарани Алек.

— Ти наистина го харесваш, нали? — попита Изабел. — Брат ми?

— О, имаш предвид Алек? — отвърна Магнус. — Аз пък си помислих, че говориш за котката ми.

Тя се засмя и весело ритна вратата на едно от шкафчетата с острото си токче.

— Стига де.

— За момчета ли ще си говорим? — поинтересува се Магнус. — Не съм разбрал, а и честно казано, не съм подготвен. Може ли да дойдеш друг път, когато съм по пижама? Първо ще си направим маски за лице и ще си сплетем косите и чак тогава ще ти кажа, че според мен брат ти е абсолютно невероятен.

Тя изглеждаше доволна, макар и леко смутена.

— Другите харесват Джейс. Или мен — добави игриво.

И Алек му беше споменал това. Изглеждаше смаян, че Магнус иска да се вижда с него, а не с Джейс.

Магнус не възнамеряваше да обяснява защо предпочита Алек. Сърцето си имаше свои основания и те рядко бяха разумни. Със същия успех можеше да попита защо Клеъри не беше създала един забавен любовен триъгълник с него и Алек, тъй като — според пристрастната му оценка — Алек беше изключително красив и много се смущаваше от нея, а момичетата си падаха по това. Просто харесваме някого, защото го харесваме.

И все пак Магнус си имаше много причини. Нефилимите бяха предпазливи, нефилимите бяха арогантни, нефилимите трябваше да бъдат избягвани. Дори ловците на сенки, които навремето харесваше — всички до един бяха като сладолед от проблеми с черешка от мрачни тайни отгоре.

Алек не приличаше на нито един ловец на сенки, когото беше срещал досега.

— Може ли да видя камшика ти? — попита той.

Изабел примигна, но трябва да й се признае, че не се възпротиви. Откачи сребристозлатния камшик от електрум и за миг го уви около ръцете си като дете, което си играе с прежда.

Магнус внимателно го взе от нея, положи го на дланите си като змия и го отнесе до вратата на дрешника. Отвори я и извади специална отвара, за която беше платил невероятна сума и пазеше за специални случаи. Ловците на сенки имаха защитни руни. Магьосниците пък имаха магия. Магнус винаги беше харесвал своята магия повече. Руните бяха само за нефилимите, а той можеше да дава магията на всеки. Изля от отварата — магически прах и кръв, пролята при древен ритуал, хематит, кукуряк и разни други неща — върху камшика.

И в най-страшния миг това оръжие няма да те предаде; и в най-тъмния час това оръжие ще повали врага ти.

Когато приключи, отнесе камшика на Изабел.

— Какво заклинание му приложи? — попита тя.

— Направих го малко по-готин — усмихна се Магнус.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И защо?

— Защо дойде да ми кажеш, че знаеш за мен и Алек? — попита Магнус. — Това е неговият рожден ден. И хората, които го обичат, искат да му дадат онова, което той иска най-много. В твоя случай — приемане. А аз знам, че за него най-важното нещо на този свят е твоята безопасност.

Изабел кимна и срещна погледа му. Магнус беше казал твърде много и се притесни, че тя ще види дори нещо повече.

Изабел скочи от плота, отиде до малката алабастрова масичка за кафе и надраска нещо в бележника му.

— Това е номерът ми.

— Може ли да попитам защо ми го даваш?

— Е, Магнус, знам, че си на стотици години и тъй нататък, но се надявам, че си в крак с модерните технологии. — Тя извади телефона си и го размаха, за да илюстрира думите си. — За да можеш да ми се обадиш или да ми изпратиш съобщение. Ако някога ти потрябва помощ от ловец на сенки.

— На мен да ми потрябва помощ от ловец на сенки? — попита удивено Магнус. — През тези стотици години — както сама отбеляза — винаги се е случвало точно обратното. Предполагам, че ще искаш моя номер в замяна, и се обзалагам, като разполагам единствено с беглата си представа за твоите приятели, че ще се забъркаш в неприятности и ще се нуждаеш от експертната ми магическа помощ.

— Да, може би — рече тя с дръзка усмивка. — Всички знаят, че си падам по неприятностите. Но не ти дадох номера ми, защото искам магическа помощ, и наистина съзнавам, че висшият магьосник на Бруклин не се нуждае от помощта на някакви си нефилими. По-скоро си мислех, че ако ще ставаш част от живота на брат ми, няма да е зле да поддържаме връзка. Реших, че би искал да имаш номера ми, за да ми се обадиш относно Алек. Или ако аз искам да се свържа с теб.

Магнус разбра какво се опитва да му каже. Неговият номер лесно можеше да се намери — в Института го имаха — но като му даваше своя, Изабел му осигуряваше възможност да се осведомява за Алек по всяко време. Нефилимите водеха опасен живот, преследваха демони и долноземци нарушители и техните белязани с руни гъвкави ангелски тела бяха последната защита на мунданите.

Алек можеше да умре във всяка от предстоящите битки и Изабел щеше да е единственият ловец на сенки, който знае със сигурност, че между тях двамата има нещо. Единствено тя щеше да го извести за смъртта му, а Магнус щеше да иска да бъде известен.

— Добре — рече той бавно. — Благодаря ти, Изабел.

Тя му смигна.

— Няма защо да ми благодариш. Не след дълго ще те подлудя.

— Очаквам го с нетърпение — рече той, докато тя тропаше с високите си смъртоносни токчета.

Магнус се възхищаваше на онези, които съчетаваха красотата с ползата.

— Между другото, демонът е омазал със слуз целия ти под — отбеляза Изабел, като надникна за последно от входната врата.

— Здрасти — обади се Илияс и помаха с пипало.

Тя го изгледа презрително и после вдигна вежда към Магнус.

— Просто реших да ти обърна внимание — рече и затвори вратата.

— Не разбирам смисъла на подаръка ти — каза Илияс. — Та той дори няма да разбере за него? Трябваше просто да идеш с букет цветя. Червените розззззи са много романтични. Или пък с лалета, ако смяташ, че розите ще означават, че го искаш само за ссссекс.

Магнус се изтегна на златното си канапе и се втренчи в тавана. Слънцето вече се спускаше по небето — златна мазка, нанесена от небрежната ръка на нюйоркския хоризонт. През целия ден демонът беше ставал все по-пихтиест, докато не заприлича на потрепваща купчина слуз. Вероятно Каролин Конър никога нямаше да се върне и Илияс щеше да заживее с него. Магнус винаги бе смятал, че Рафаел Сантяго е най-ужасният съквартирант. Може би грешеше.

Изпита изненадващо силен копнеж Алек да беше тук.

Спомни си един град в Перу, чието име, Кечуа, означаваше „тихо място". Спомни си дори по-живо как се напи до умопомрачение и колко страда тогава заради разбитото си сърце, спомни си и сълзливите мисли, които го посещаваха през годините като нежелан гост: че на този свят няма и никога няма да има спокойно място за него.

Само че си спомни и друго — как с Алек лежат напълно облечени и се наслаждават на мързеливия следобед, Алек се смее, отмята глава и следите, които Магнус е оставил по шията му, се виждат съвсем ясно.

За него времето се движеше на пориви, разтваряше се като мъгла или пък се влачеше като вериги, но когато Алек беше тук, времето сякаш влизаше в неговия лек ритъм, както се синхронизират две сърца. Магнус се чувстваше закотвен от Алек и цялото му същество тръпнеше и се бунтуваше, когато него го нямаше, защото вече знаеше колко са различни нещата, когато Алек беше тук, как неспокойният свят притихва само при звука на гласа му.

Именно това противоречие у Алек го накара да се влюби толкова изненадващо — Алек изглеждаше зрял за годините си, сериозен и отговорен и все пак се взираше в света с нежна почуда, която правеше всичко ново и необичайно. Алек беше боец, който му носеше покой.

Магнус призна това пред себе си, докато лежеше на канапето. Знаеше защо се държа така безумно и вбеси приятелите си заради подаръка за рождения му ден. Знаеше защо в един обичаен и неприятен работен ден всичките му мисли бяха осеяни с Алек и със силния копнеж по него. Това беше любов, нова, ярка и ужасяваща.

Бяха разбивали сърцето му стотици пъти, но ето че сега мисълта, че Александър Лайтууд може да разбие сърцето му, го плашеше. Не знаеше как това момче с рошава черна коса, угрижени сини очи, здрави ръце и рядко сладка усмивка, особено сладка, когато бяха заедно, е добило такава власт над него. Алек не се беше домогвал до нея и като че ли не съзнаваше, че я притежава, нито се опитваше да я използва.

Може би не я желаеше. Вероятно Магнус се държеше като глупак, както много пъти досега. Той бе просто първият опит на Алек, а не негов любим. Алек все още обичаше най-добрия си приятел и Магнус беше само един предпазлив експеримент, стъпка встрани от сигурността, която златният и така обожаван Джейс представляваше. Джейс, който приличаше на ангел: Джейс, който, също като ангел, като самия Бог, никога нямаше да отвърне на любовта на Алек.

Може би Магнус беше просто дръзка забежка, бунтът на един от най-предпазливите синове на Идрис, преди отново да стане потаен и предпазлив. Спомни си за Камила, която никога не го прие сериозно и така и не го обикна. Нима един ловец на сенки не можеше да чувства същото?

Мрачните му мисли бяха прекъснати от жуженето на звънеца.

Каролин Конър не обясни с нищо закъснението си. Всъщност тя профуча покрай Магнус, сякаш той бе просто портиер, и веднага започна да излага проблема си пред демона.

— Аз съм част от „Пандемониум Ентърпрайзис", която обслужва определена група богати хора.

— Които използват парите и влиянието си, за да купуват информация за света на сенките — каза Магнус. — Да, знам я вашата организация. Съществува от доста време.

Госпожица Конър наклони глава.

— Аз се занимавам конкретно с осигуряване на забавления в морска среда за нашите клиенти. За разлика от другите круизи в нюйорското пристанище, ние предлагаме изискани ястия на яхта с гледка към магическите обитатели на града — водни духове, русалки, най-различни водни феи и прочее. Осигуряваме незабравимо изживяване.

— Звучи готино — изгъргори Илияс.

— Но не искаме да се превръща в твърде незабравимо преживяване, при което непокорни русалки завличат богатите ни клиенти към дъното на реката — каза госпожица Конър. — За нещастие, някои от тях явно не обичат да бъдат наблюдавани и се случват подобни инциденти. Затова искам да използвате адските си сили, за да елиминирате тази заплаха за икономическия растеж на моята компания.

— Почакайте малко. Искате да прокълнете русалките? — попита Магнус.

— Бих могъл да прокълна няколко русалки — рече Илияс услужливо. — Разбира се.

Магнус го изгледа кръвнишки.

Илияс сви пипалата си.

— Аз съм демон. Ще прокълна русалка. Ще прокълна и кокер шпаньол. Не ми пука за нищо.

— Не мога да повярвам, че цял ден гледах тази слуз напразно. Ако ми бяхте казали, че имате проблем с гневни русалки, щях да се погрижа, без да призовавам демони, за да ги прокълнат — каза Магнус. — Имам връзки с тяхното общество, а и освен това винаги можем да се обърнем към ловците на сенки.

— O, разбира се. Магнус излиза с един от тях — обяви Илияс.

— Това е лична информация и ще съм ти благодарен, ако не я разгласяваш — сопна му се Магнус. — Освен това не сме официални гаджета!

— Заповядаха ми да призова демон — каза отривисто госпожица Конър. — Но ако можете да решите проблема по по-ефикасен начин, магьоснико, нямам нищо против. Предпочитам да не проклинаме русалките; клиентите обичат да ги гледат. Вероятно може да се уреди някаква финансова компенсация. Да поправим ли договора, или ще свършите работата при същите условия?

Магнус се изкуши да поспори за цената, но вече им беше поискал задоволително космическа сума, а държеше да избегне проклятието над всички русалки в Ню Йорк. Струваше му се, че ситуацията може много бързо да се усложни.

Съгласи се да подпише поправения договор, стиснаха си ръцете с госпожица Конър и тя си тръгна. Магнус се надяваше да не я види отново. Нов ден, нов долар (е, по-скоро огромна купчина долари, защото специалните му умения бяха скъпи).

Илияс изглеждаше изключително недоволен, че му бе отнета възможността да всее хаос в града на Магнус.

— Благодаря ти, че днес беше напълно безполезен — каза му Магнус.

— Е, късмет с един от избраниците на Ангела, демонски сине — отговори Илияс, а гласът му внезапно прозвуча по-скоро остро, отколкото слузесто. — Мислиш си, че някога ще спре дълбоко в сърцето си да те презира? Той знае какъв си. Всички знаем. Накрая ще идеш при баща ти. Някой ден животът ти тук ще ти се струва само сън, просто една глупава детска игра. Някой ден Тъмният властелин ще дойде и ще те завлече надолу, надолу ссс...

Съскащият му глас премина в писък, когато пламъците на всички свещи се извисиха все по-нагоре и нагоре, докато не облизаха тавана. След това демонът изчезна, а последният му вик увисна във въздуха:

— Трябваше да купиш ааароматна ссссссвещ...

Магнус веднага отвори всички прозорци в апартамента. Миризмата на сяра и слуз едва бе започнала да се прочиства, когато телефонът в джоба му иззвъня. Той го извади, не без известни трудности — панталоните му бяха много тесни, защото се чувстваше длъжен пред света да изглежда невероятно, но пък така не оставаше много пространство в района на джобовете — и сърцето му пропусна удар, когато видя кой звъни.

— Здравей — каза Алек, когато Магнус отговори.

Гласът му беше дълбок и неуверен.

— Защо се обаждаш? — попита Магнус, внезапно обзет от страх, че подаръкът му за рождения ден някак е бил разкрит и Лайтууд изпращат Алек в Идрис заради един омагьосан от небрежен магьосник камшик, за който Алек е нямал обяснение.

— Ами... мога да се обадя друг път — каза Алек притеснено. — Сигурно си имаш по-интересни занимания...

Не го каза по начина, по който го бяха изричали някои от миналите му любовници — обвинително и изисквайки обяснение. Каза го съвсем естествено, сякаш приемаше, че така е устроен светът и той никога няма да бъде нечий приоритет. На Магнус му се прииска десет пъти повече да го увери в противното именно защото Алек изобщо не очакваше подобно нещо.

— Разбира се, че нямам, Александър — каза той. — Просто се изненадах да те чуя. Предполагах, че празнуваш рождения си ден със семейството ти.

— О... — рече Алек срамежливо и доволно. — Не очаквах да помниш датата.

— Ами мина ми през ума веднъж-дваж днес — отвърна Магнус. — Е, как върви купонът на ловците на сенки? Някой подари ли ти огромна брадва в торта? Къде си, излезе да празнуваш?

— Ами... аз съм... пред апартамента ти.

Звънецът избръмча. Изгубил ума и дума, Магнус натисна бутона, за да го пусне. Толкова силно бе копнял за него и ето го тук. Това му се струваше по-вълшебно от всяка магия, на която беше способен.

После Алек се появи на прага.

— Исках да те видя — каза той с опустошителна чистосърдечност. — Може ли? Ще си тръгна, ако си зает.

Навън сигурно ръмеше, защото по рошавата му черна коса блещукаха капчици вода. Беше облечен със суитшърт с качулка, вероятно намерен в някой контейнер за боклук, и с провиснали дънки, а цялото му лице сияеше, защото виждаше Магнус.

— Мисля — рече Магнус и го издърпа за връзките на ужасния сив суитшърт, — че можеш да ме убедиш да си променя графика.

После Алек го целуна, а целувките на Алек бяха искрени и открити, цялото му воинско тяло, заедно с отвореното му сърце, се устремяваше към онова, което желаеше. За един дълъг, безумен и еуфоричен миг Магнус повярва, че Алек не иска нищо повече от това, да бъде с него, и никога няма да се разделят. Поне за много, много дълго време.

— Честит рожден ден, Александър — прошепна Магнус.

— Благодаря ти, че го помниш — прошепна в отговор Алек.

ПОСЛЕДНИЯТ ОТПОР НА НЮЙОРКСКИЯ ИНСТИТУТ

Ню Йорк, 1989 г.

Мъжът беше твърде близо. Мотаеше се около пощенската кутия, на около шест крачки от Магнус, и ядеше протекъл хотдог „Грейс Папая" с чили. Когато приключи, смачка омазаната с чили хартия и я хвърли на земята в посока към Магнус, после зарови в една дупка на дънковото си яке и повече не откъсна поглед от него. Приличаше на животно, което се взира в плячката си.

Магнус беше свикнал с подобно внимание. Дрехите му го привличаха. Беше със сребристи „Док Мартен", артистично разкъсани дънки, които му бяха толкова големи, че единствено тънкият сребърен колан им пречеше да се смъкнат, и широка розова тениска, която разкриваше ключицата му и част от гърдите — дрехи, които карат хората да мислят за голота. Едното му ухо беше поръбено с малки обици, които завършваха с голяма висулка с форма на сребърна котка с корона и крива усмивка. Над сърцето му полягаше сребърна верижка със символ Анкх. Отгоре беше облякъл вталено черно сако с кант от черни мъниста, което служеше по-скоро като завършек на ансамбъла, отколкото да го предпазва от студа. Всичко това бе допълнено с наситено розова лента на челото в индиански стил.

Беше вечер, а Магнус се облягаше на стената на клиниката „Уест Вилидж". Не беше нужно повече, за да извадиш най-лошото от някои хора. Клиниката работеше с ХИВ позитивни. Съвременната чума. Вместо да покажат състрадание, здрав разум или загриженост, повечето хора се отнасяха към клиниката с отвращение и омраза. Всяка ера се смяташе за просветена и всяка ера се луташе в един и същи мрак на невежество и страх.

— Откачалка — рече накрая мъжът.

Магнус не му обърна внимание и продължи да си чете книгата, „Все е нещо“ на Гилда Раднър*, под слабата флуоресцентна светлина на входа. Раздразнен от липсата на реакция, мъжът започна да си мърмори нещо под нос. Магнус не чуваше какво казва, но можеше да се досети. Със сигурност бяха някакви епитети относно сексуалността му.

* Американска актриса, прочула се като един от първите водещи на емблематичното комедийно шоу Saturday Night Live. — Бел. ред.

— Защо не се разкараш? — попита Магнус и спокойно отгърна страницата. — Знам един денонощен салон. Ще ти оправят веждата за нула време.

Не трябваше да го казва, но понякога просто му се изплъзваше от езика. Не може да поемеш толкова сляпо невежество, без малко да се пропукаш.

— Какво каза?

В този момент минаха две ченгета и ги огледаха. Погледът към мъжа беше предупредителен, а към Магнус — едва прикрито презрителен. Това малко го засегна, но за жалост, вече беше свикнал с такова отношение. Преди много време се бе зарекъл да не позволява на никого да го промени — нито на мунданите, които го мразеха заради едно, нито на ловците на сенки, които сега го преследваха заради друго.

Мъжът си тръгна, като му хвърляше погледи през рамо.

Магнус прибра книгата в джоба си. Наближаваше осем и беше твърде тъмно, за да чете, а и вече не можеше да се съсредоточи. Огледа се. Само преди няколко години това беше едно от най-оживените и артистични крайчета на града. Хубава храна на всеки ъгъл, разхождащи се двойки. Сега кафенетата бяха полупразни, а минувачите вървяха припряно. Толкова прекрасни хора вече бяха мъртви. От мястото си Магнус виждаше трите апартамента, в които преди живееха негови приятели и любовници. Ако завиеше зад ъгъла и повървеше пет минути, щеше да подмине още тъмни прозорци.

Мунданите умираха толкова лесно. Колкото и пъти да го видеше, не ставаше по-леко. Беше живял векове, а все още чакаше да свикне със смъртта.

Обикновено това го караше да избягва тази улица, но сега чакаше Катарина да приключи смяната си в клиниката. Пристъпваше от крак на крак и придърпваше якето на гърдите си, като за миг дори съжали, че го избра заради модата, а не за топлина и уют. Лятото се беше застояло, а след това дърветата бързо пожълтяха. Сега листата им бяха окапали и улиците изглеждаха голи и незаслонени. Единственото ярко петно беше стенописът на Кийт Харинг* на фасадата на клиниката — анимационни герои в основни цветове танцуваха заедно, а над тях се носеше сърчице.

* Кийт Харингтън става известен със социално ангажираните си стенописи, които не само отразяват уличната култура, но и вълненията на американското общество през 80-те години на XX в., включително и разразилата се епидемия от СПИН. — Бел. ред.

Мислите на Магнус бяха прекъснати от внезапното завръщане на мъжа. Явно след една обиколка на квартала най-сетне беше схванал коментара му. Вървеше право към него и спря на сантиметри от носа му.

— Какво? — попита Магнус. — Махай се. Не съм в настроение.

В отговор мъжът извади джобно ножче и го отвори. Бяха така близо един до друг, че отстрани ножчето не се виждаше.

— Ти осъзнаваш ли — рече Магнус, без да поглежда към острието точно под лицето си, — че като стоиш така близо, всички ще си помислят, че се целуваме. А това е много притеснително за мен. Аз имам доста по-изискан вкус за мъже.

— Да не мислиш, че няма да го направя, откачалко? Ти...

Магнус вдигна ръка. Синя мълния просветна между пръстите му и след секунда нападателят му политна над тротоара, стовари се на земята и си халоса главата в един противопожарен кран. За миг остана съвсем неподвижен и Магнус се притесни, че го е убил, но след това онзи се размърда, присви очи и го изгледа със смесица от ужас и гняв. Изглеждаше и леко стъписан от случилото се, а по челото му се стичаше струйка кръв.

В този момент се появи Катарина. Тя бързо прецени ситуацията, тръгна право към мъжа и прокара ръка по главата му, за да спре кръвта.

— Махай се от мен! — извика той. — Излезе оттам! Махай се! Сигурно цялата си покрита с онова нещо.

— А ти си идиот — отвърна Катарина. — СПИН не се прихваща така. Аз съм сестра. Дай да...

Мъжът я избута настрани и се изправи. От другата страна на улицата се бяха спрели хора и ги наблюдаваха с любопитство. Но после мъжът се отдалечи и те изгубиха интерес.

— Няма защо — извика Катарина след него. — Задник.

Обърна се към Магнус.

— Добре ли си?

— Добре съм — каза той. — Не аз кървя.

— Понякога ми се иска да можех просто да ги оставя да кървят — рече Катарина, извади кърпичка и си избърса ръцете. — Какво правиш тук, между другото?

— Дойдох да те изпратя до дома.

— Не е нужно — каза тя с въздишка. — Добре съм.

— Тук не е безопасно, а и ти си изтощена.

Катарина леко залитна и Магнус я хвана за ръката. Беше толкова изморена, че магическият прах по нея избледня за миг и той зърна синьото на ръката, която държеше.

— Добре съм — повтори тя, но по-неуверено.

— Да, очевидно. Знаеш ли, ако не започнеш да се грижиш за себе си, ще ме принудиш да дойда у вас и да ти приготвям отвратителна магическа супа от риба тон, докато не се възстановиш.

Катарина се засмя.

— Само не и супа от риба тон.

— Тогава да хапнем нещо. Хайде. Ще те заведа във „Веселка". Имаш нужда от един гулаш и голямо парче торта.

Поеха на изток в мълчание, по хлъзгавите купчини мокри листа.

Във „Веселка" беше спокойно и те седнаха на маса до прозореца. Хората около тях говореха на руски, пушеха и ядяха зелеви рулца. Магнус си поръча кафе и ругелах, а Катарина се бореше с купа борш, голяма чиния пържени пирожки с лук и ябълков сос, няколко украински кюфтенца и няколко черешови коктейла. Едва когато омете всичко и си поръча за десерт блини със сирене, събра енергия да заговори.

— Там е зле. Трудно е.

Магнус нямаше какво да добави, затова само слушаше.

— Пациентите имат нужда от мен — продължи тя, като заби сламката си в леда във вече празната чаша. — Някои от лекарите — хора, които би трябвало да разбират — дори не искат да докоснат пациентите. Тази болест е толкова ужасна. Те просто угасват. Никой не бива да умира по този начин.

— Не бива — рече Магнус.

Катарина човърка още малко леда, после се облегна в сепарето и въздъхна дълбоко.

— Не мога да повярвам, че нефилимите създават проблеми точно сега — каза тя и потри лице с ръка. — Особено децата им. Как изобщо се случи?

Точно затова я беше изчакал пред клиниката. Не защото кварталът беше опасен — кварталът не беше опасен. Изчака я, защото долноземците вече не бяха в безопасност. Той самият не можеше да повярва, че са настъпили подобни хаос и страх от банда глупави млади ловци на сенки.

Когато преди няколко месеца дочу слуховете, просто извъртя очи. Глутница ловци на сенки, двайсетина годишни хлапета, почти деца, бяха въстанали срещу законите на родителите си. Голяма работа. Клейвът, Заветът и уважаемите старейшини винаги му бяха приличали на идеалната рецепта за един младежки бунт. Тази група се наричаше Кръгът и един долноземец твърдеше, че били предвождани от момче, на име Валънтайн. В състава й влизаха някои от най-изтъкнатите представители на новото поколение.

Та членовете на Кръга смятаха, че Клейвът не се отнася достатъчно сурово с долноземците. Вероятно така се върти колелото, мислеше си Магнус, едно поколение срещу следващото — от Алойзиъс Старкуедър, който искаше да набучи главите на върколаците по стената, до Уил Херондейл, който се опитваше и все не успяваше да скрие голямото си сърце. Днес младите смятаха, че политиката на студена търпимост от страна на Клейва е твърде толерантна. Днес младите искаха да се бият с чудовища и предвидливо бяха решили, че всички събратя на Магнус до един са чудовища. Той въздъхна. Като че ли целият свят беше залят от омраза.

Досега Кръгът на Валънтайн не беше постигнал големи успехи. Вероятно никога нямаше да ги постигне. Но пък бяха надробили достатъчно. Скитаха из Идрис, излизаха през портали и посещаваха други градове с мисията да подпомогнат тамошните институти, и там, където се появяваха, умираха долноземци.

Винаги беше имало долноземци, които нарушават Съглашението, и ловците на сенки ги наказваха заради това, но Магнус не беше вчерашен, не беше роден дори преди век и не смяташе, че е просто съвпадение, че смъртта следва Валънтайн и приятелчетата му по петите. Те използваха всяко извинение, за да отърват света от долноземците.

— Какво изобщо иска това хлапе Валънтайн? — попита Катарина. — Какво планира?

— Иска смърт и унищожението на всички долноземци — отвърна Магнус. — Според мен планира да стане още по-голям идиот.

— Ами ако наистина дойдат тук? — попита Катарина. — Как ще постъпят Уайтлоу?

Магнус живееше в Ню Йорк от десетилетия и познаваше всички ловци на сенки от тукашния Институт. А през последните десетилетия той се управляваше от Уайтлоу. Те винаги се държаха делово и дистанцирано. Магнус не харесваше особено никой от тях, а и те не го харесваха. Той нямаше доказателство, че са готови да предадат един невинен долноземец, но всички ловци на сенки се смятаха за нещо повече от останалите, така че не можеше да предположи какво ще сторят.

Беше се срещнал с Мариан Уайтлоу, директорката на Института, и й каза за сведенията на долноземието, че Валънтайн и малките му помощници убиват долноземци, които не са нарушили Съглашението, и после лъжат Клейва.

— Идете при Клейва — каза й Магнус. — Кажете им да озаптят развилнелите се хлапета.

— Мерете си приказките — отвърна хладно Мариан Уайтлоу, — когато говорите с по-висши от вас, магьоснико. Валънтайн Моргенстърн и неговите приятели са смятани за най-обещаващите ловци на сенки. Познавам съпругата му Джослин още от дете; тя е мило и красиво момиче. Не се съмнявам в добродетелите им. Определено не и с доказателство, което се основава на злобни долноземски клюки.

— Те убиват моите събратя!

— Те убиват долноземци нарушители в пълно съответствие със Съглашението. Просто ревностно преследват злото. В това няма нищо лошо. Мислех, че го разбирате.

Естествено, ловците на сенки не биха повярвали, че тяхната златна младеж е станала леко кръвожадна. Естествено, че щяха да приемат всички обяснения на Валънтайн и останалите, и естествено, че щяха да смятат, че Магнус и другите долноземци се оплакват само защото искат престъпниците да се отърват без наказание.

След като стана ясно, че няма да получат помощ от тях, долноземците се опитаха да се защитят сами. След временно примирие между постоянно враждуващите вампири и върколаци в Китайския квартал беше устроена тайна квартира и всички се редуваха на стража.

Долноземците трябваше да се справят сами. Но пък те винаги се справяха, нали?

Магнус въздъхна и погледна Катарина.

— Яж — рече той. — В момента нищо не се случва. Може и никога да не се случи.

— Миналата седмица са убили „нарушител" вампир в Чикаго — каза тя и забоде вилицата в една блина. — Знаеш, че ще поискат да дойдат и тук.

Ядоха в мълчание — замислено от страна на Магнус и изтощено от страна на Катарина. Сметката дойде и Магнус плати. Катарина не се интересуваше особено от пари. Тя беше сестра в клиника с ограничени ресурси и разполагаше със скромни суми.

— Трябва да се връщам — каза тя, пак потърка с ръка измореното си лице и Магнус видя небесносини следи от пръстите й. Магическият й прах продължаваше да пада.

— Ще идеш да се наспиш — настоя той. — Аз съм ти приятел. Познавам те. Заслужаваш една нощ почивка. Ще я прекараш в разточителен лукс — спейки.

— Ами ако нещо стане? — попита тя. — Ако те дойдат?

— Ще взема Рейгнър да ми помага.

— Рейгнър е в Перу — отвърна Катарина. — Каза, че, цитирам, там било много спокойно без твоето отвратително присъствие.

Рейгнър беше достатъчно хитър и Магнус не се притесняваше особено за него. Той нямаше да свали гарда, ако не се чувстваше в пълна безопасност.

— Значи, сме само ние двамата — рече Катарина.

Магнус знаеше, че тя е загрижена предимно за смъртните и се въвлича в тази битка с ловците на сенки най-вече заради приятелството си с него. Катарина си имаше своите сражения и трябваше да отстоява други позиции. Тя беше по-голям герой от всеки ловец на сенки, когото Магнус някога беше срещал. Те бяха избрани от ангел. Катарина сама бе избрала да се бори.

— Нощта изглежда спокойна — каза той. — Хайде. Приключвай и да те заведа у дома.

— Това кавалерство ли е? — попита Катарина с усмивка. — Мислех си, че вече е мъртво.

— И то като нас никога не умира.

Тръгнаха обратно по същия път. Вече беше съвсем тъмно и нощта осезаемо бе захладняла. Като че ли щеше да завали. Катарина живееше в порутена сграда без асансьор на Западна двайсет и първа улица, недалече от клиниката. В дома й фурната никога не работеше, а контейнерите отвън винаги преливаха, но на нея като че ли не й правеше впечатление. Нали имаше легло и място за дрехите. Само това й трябваше. Тя живееше по-просто от Магнус.

Той тръгна към апартамента си в долната част на Вилидж, на Кристофър Стрийт. И в неговата сграда нямаше асансьор, затова вземаше по две стъпала наведнъж, но за разлика от дома на Катарина, неговият беше изключително уютен. Стените бяха в ярки и ведри оттенъци на розово и жълто, а мебелите и някои вещи бяха събирани с години — прекрасна малка френска масичка, няколко викториански канапета, изумителната спалня в стил артдеко с огледални стъкла.

Обикновено в такава хладна есенна вечер Магнус си наливаше чаша вино, пускаше си диск на „Кюър", усилваше звука и чакаше да се появи някаква работа. Често работеше нощем; тогава се отбиваха повечето клиенти, а и имаше да наваксва с проучвания и четене.

Тази нощ си направи силно кафе, настани се до прозореца и се загледа към улицата. Тази нощ, като всяка друга, откакто се появиха слуховете за кръвожадните млади ловци на сенки, той седеше, наблюдаваше и мислеше. Ако Кръгът дойдеше тук, което изглеждаше неизбежно, какво щеше да се случи? Твърдяха, че Валънтайн мрази особено много върколаците, но убил и един магьосник в Берлин, защото призовавал демони. Самият Магнус беше известен с това, че е призовавал по някой и друг демон. Е, може би двайсетина.

Така че, ако бяха в Ню Йорк, вероятността да идват за него беше голяма. Може би бе най-разумно да замине, да изчезне някъде. Беше си купил малка къщичка във Флорида Кийс, за да бяга там от свирепите нюйоркски зими. Тя се намираше на един от по-малките, слабо населени острови и Магнус дори разполагаше с хубава яхта. Ако нещо се случеше, можеше да се качи на нея и да отпраши в морето, право към Карибите или Южна Америка. Няколко пъти си събира багажа, а после го разопакова.

Нямаше смисъл да бяга. Ако Кръгът продължеше кампанията си за така наречената справедливост, долноземците нямаше да са в безопасност никъде по света. А Магнус не можеше да избяга и да изостави приятелите си, сред които и Катарина, да се защитават сами. Не искаше дори Рафаел Сантяго или някой от вампирите му да бъдат убити, нито пък феите, които работеха по Бродуей, или пък русалките, които плуваха в Ийст Ривър. Винаги беше мислил за себе си като за някого, който не се задържа на едно място, но вече живееше в Ню Йорк от много време и осъзна, че иска да защитава не само приятелите си, но и своя град.

Затова остана и чакаше. Искаше да е готов за Кръга.

А чакането беше най-трудно. Може би това бе причината за сблъсъка му с мъжа пред клиниката. Понякога просто искаше схватката най-сетне да настъпи. Извиваше и кършеше пръсти, между които просветваше синя мрежа. Отвори прозореца и вдиша от нощния въздух, който миришеше на дъжд, на листа и на пица от заведението на ъгъла.

— Хайде де, действайте вече — каза на нищото.

Хлапето се появи под прозореца му към един сутринта, точно когато Магнус най-сетне успя да се съсредоточи и започна да превежда старогръцки текст, който стоеше на писалището му от седмици. Случайно погледна надолу и забеляза хлапето, което крачеше несигурно по улицата. Беше на девет или десет години — малък пънкар от Ийст Вилидж с фланелка на „Секс Пистълс", която вероятно беше наследил от по-голям брат, и торбест сив анцуг. Косата му беше подстригана криво-ляво, явно у дома. И нямаше връхна дреха.

Всичко това, в допълнение към притеснението му, цялостния му вид на хулиган и известна плавност в походката, подсказваше, че е върколак. Магнус отвори прозореца и извика:

— Търсиш ли някого?

— Ти ли си Великолепния Бейн*?

* Magnificent (англ.). — Бел. прев.

— Разбира се — отвърна Магнус. — И така става. Отвори вратата, когато избръмчи.

Той стана от табуретката до прозореца и тръгна към интеркома на вратата. Чу бързите стъпки по стълбите. Явно случаят беше спешен. Едва отвори вратата и хлапето нахлу вътре. Сега на светло видя колко е изплашено. Бузите му бяха пламнали и покрити със засъхнали сълзи. Потеше се въпреки студа и говореше нервно с треперещ глас.

— Трябва да дойдеш — рече то още щом влезе. — Хванаха семейството ми. Те са тук.

— Кои?

— Откачените ловци на сенки, от които всички се страхуват. Тук са. Те хванаха семейството ми. Трябва да дойдеш веднага.

— Кръгът ли?

Хлапето поклати глава, но не от несъгласие, а от объркване. Магнус разбра, че не е чувало за никакъв Кръг, но явно описанието съвпадаше. Със сигурност ставаше въпрос за тях.

— Къде са те? — попита Магнус.

— В Китайския квартал. В тайната квартира. — Детето почти се тресеше от нетърпение. — Мама разбра, че тези откачалки са тук. Вече убили цял куп вампири в Испанския Харлем тази нощ уж заради убийства на мундани, но никой не знае за никакви мъртви мундани, а една фея каза, че идвали в Китайския квартал, за да ни заловят. Така че мама ни заведе всичките в тайната квартира, а те нахлуха там. Аз избягах през прозореца. Мама каза да дойда при теб.

Цялата история беше предадена така накъсано и с трескава бързина, че Магнус едва я разгада.

— Колко са?

— Мама, брат ми, сестра ми и още шестима от моята глутница.

Значи, деветима върколаци бяха в опасност. Изпитанието най-сетне беше настъпило, и то така внезапно, че Магнус дори нямаше време да осъзнае какво чувства, нито пък да измисли план.

— Какво казаха онези от Кръга? — попита той. — В какво обвиниха семейството ти?

— Казаха, че нашата стара глутница направила нещо, но ние не знаем какво. И няма значение, нали? Така или иначе, ще ги убият, всички така говорят! Трябва да дойдеш.

Момчето го сграбчи за ръката и го задърпа. Магнус се откъсна от него и посегна към бележника си.

— Виж сега — написа адреса на Катарина, — иди там. Няма да ходиш никъде другаде. Остани при нея. Тя е много мила синя дама. Аз ще ида в тайната квартира.

— Идвам с теб.

— Ще правиш каквото ти кажа, или никъде не отивам — сопна му се Магнус. — Няма време за спорове. Решавай.

Момчето беше на ръба да се разплаче. Обърса рязко очи с опакото на дланта си.

— Ще ги доведеш, нали? Обещаваш ли?

— Обещавам — рече Магнус.

А как щеше да го направи — нямаше никаква представа. И все пак битката най-сетне беше започнала. Най-сетне.

Последното, което направи, преди да излезе, беше да запише подробностите: къде е тайната квартира и какво според него възнамеряват да направят с върколаците там онези от Кръга. Сгъна листа хартия във формата на птичка и го изпрати да полети с щракване на пръсти и дъжд от сини искри. Крехката хартиена птичка се понесе по вятъра като бяло листо, полетя в нощта и се насочи към небостъргачите на Манхатън, които прорязваха мрака подобно на блещукащи ножове.

Магнус не знаеше защо си направи труда да изпрати съобщение на Уайтлоу. Не мислеше, че ще дойдат.

Хукна през Китайския квартал, под неоновите знаци, които просветваха и съскаха, и през жълтия смог на града, увиснал над минувачите като молещ се призрак. Притича покрай група хора, които смъркаха кокаин на ъгъла, и най-сетне стигна до улицата, където се намираше складът, чийто ламаринен покрив потракваше от вятъра. За един мундан той би изглеждал по-малък, отколкото всъщност беше, порутен и мрачен, със заковани с дъски прозорци. Но Магнус видя светлините... и счупения прозорец.

Някакво гласче в главата му извика предупреждение, но той беше слушал много подробни истории за това, което Кръгът на Валънтайн причиняваше на уязвимите долноземци.

Хукна към тайната квартира и едва не се препъна с модерните си обувки по напукания паваж. Стигна до двойните врати, на които със спрей бяха нарисувани ореоли, корони и тръни, и ги разтвори.

В главното помещение видя върколаците, скупчени до стената. Повечето все още бяха в човешката си форма, но неколцина се привеждаха в защитна позиция, а ноктите и зъбите им се бяха издължили.

Бяха обградени от група млади ловци на сенки.

Всички се обърнаха и погледнаха към Магнус.

Дори ловците на сенки да бяха очаквали подобна намеса, а върколаците да се бяха надявали на спасение, явно никой не предполагаше, че ще се появи някой, облечен в розово.

Докладите за Кръга се оказаха верни. Много от тях бяха ужасно млади, най-новото поколение ловци на сенки, сияйни бойци, едва навлезли в зрелостта. Магнус не се изненада от това, но се натъжи и вбеси, че са посветили юношеството си на подобна безсмислена омраза.

Пред групата ловци на сенки стояха неколцина, които, макар и млади, излъчваха властност — най-вътрешният кръг на Кръга на Валънтайн. Никой обаче не отговаряше на описанието на лидера им.

Магнус не беше сигурен, но реши, че настоящият водач е или красивото момче със златиста коса и дълбоки, хубави сини очи, или младият мъж до него, с тъмната коса и слабото интелигентно лице. Магнус беше живял много дълго и умееше да разпознава предводителите на всяка група. И двамата не изглеждаха особено внушителни, но езикът на тялото ги отличаваше от останалите. От двете им страни стояха млад мъж и жена, и двамата чернокоси и със свирепи хищни лица, а зад мъжа стоеше красив къдрокоско. Зад тях пък имаше още шестима. В дъното на стаята се виждаше врата, но единична, а не двойна като портите, през които беше нахлул. Явно тя водеше към друго помещение и един едър ловец на сенки я охраняваше.

Бяха твърде много, за да влезе в схватка, а и всички бяха прекалено млади, току-що излезли от класните стаи в Идрис, и той не познаваше никого. Не беше преподавал в академията на ловците на сенки от години, но си спомняше стаите, уроците на Ангела и извърнатите към него млади лица, които попиваха всяка дума за свещения си дълг.

А тези нефилими бяха дошли от там, за да вършат това.

— Вие сте Кръгът на Валънтайн, предполагам? — попита той и видя как се сепнаха, сякаш не очакваха, че и долноземците имат начини да си предават информация, дори когато са преследвани. — Но не мисля, че Валънтайн Моргенстърн е тук. Чух, че бил така харизматичен, че омайвал дори птиците по дърветата и ги убеждавал да живеят в морето. Освен това бил висок, изумително красив и светлорус. Никой не отговаря на описанието.

Магнус замълча, после добави:

— Освен това никой не е светлорус.

Те изглеждаха шокирани от тона му. Все пак идваха от Идрис и ако изобщо познаваха магьосници, те бяха такива като Рейгнър, който винаги се държеше професионално и възпитано, когато си имаше работа с нефилимите. Мариан Уайтлоу може и да беше казала на Магнус да си мери приказките, но не бе изненадана от тона му. Тези глупави деца мразеха долноземците от разстояние, убиваха ги, но никога не бяха разговаряли с тях, никога не бяха рискували и за миг да видят своите презрени врагове просто като личности.

Мислеха си, че знаят всичко, а не знаеха почти нищо.

— Аз съм Лушън Греймарк — каза младежът със слабото интелигентно лице начело на групата. Магнус беше чувал това име — беше парабатаят на Валънтайн, негова дясна ръка и по-скъп от брат. Не го хареса още щом заговори. — Кой си ти, че да идваш тук и да се намесваш, докато изпълняваме дълга си?

Греймарк беше вирнал глава и говореше с ясен и авторитетен глас, който не подхождаше на годините му. От глава до пети беше съвършено чедо на Ангела — строг и безмилостен. Магнус погледна през рамо към върколаците, сгушили се в самото дъно на залата.

После вдигна ръка и очерта магическа линия, която потрепваше като златно-синя бариера. Накара я да засияе силно като ангелски меч, за да препречи пътя на ловците на сенки.

— Аз съм Магнус Бейн. А вие сте нахлули в града ми.

Чу се смях.

— Твоят град? — попита Лушън.

— Трябва да пуснете тези хора.

— Тези изчадия — рече Лушън — са част от вълча глутница, която уби родителите на моя парабатай. Проследихме ги дотук. Вече можем да въздадем справедливостта на ловците на сенки, както е наше право.

— Не сме убивали никакви ловци на сенки! — обади се единствената жена сред върколаците. — А децата ми са невинни. Това ще е убийство. Бейн, накарай ги да пуснат децата ми. Той държи...

— Не искам да те слушам повече как виеш като помияр — рече младежът с хищната физиономия, който стоеше до чернокосата жена.

Много си подхождаха, дори израженията им бяха еднакво яростни.

Валънтайн не се славеше с милостта си и Магнус изобщо не се надяваше, че Кръгът му ще пощади децата.

Върколаците бяха приели отчасти животинска форма, но не изглеждаха готови за битка и той не проумяваше защо. Ловците на сенки бяха прекалено много и не беше сигурен, че ще ги надвие сам. В най-добрия случай можеше да ги забави с приказки и да се надява, че ще всее съмнение у някого, или пък Катарина ще дойде, може би дори Уайтлоу току-виж решили да вземат страната на долноземците, а не на своите.

Надеждата беше съвсем слаба, но с друго не разполагаше.

Магнус пак неволно погледна към момчето със златистата коса начело на групата. В него имаше нещо ужасно познато, някакъв намек за нежност в устните и болка в дълбоките сини кладенци на очите. Нещо, което го караше да мисли, че това момче е единственият му шанс да отклони Кръга от намеренията им.

— Как се казваш? — попита Магнус.

Сините очи се присвиха.

— Стивън Херондейл.

— Навремето познавах много добре семейство Херондейл — каза Магнус и разбра, че е сгрешил, защото Стивън Херондейл трепна. Явно знаеше нещо, беше дочул някаква тъмна тайна за своето семейство и сега отчаяно искаше да докаже, че тя не е истина. Магнус нямаше представа колко отчаян е Стивън Херондейл и не искаше да разбира. Затова се обърна към всички: — Винаги съм бил приятел на ловците на сенки. Познавам семействата на повечето от вас, и то от стотици години.

— Ние не сме отговорни за погрешната преценка на предците ни — заяви Лушън.

Магнус вече го мразеше, но продължи, без да му обръща внимание.

— Освен това намирам историята ви за съмнителна. Валънтайн е готов да преследва всеки долноземец и при най-смътния претекст. Какво му бяха сторили вампирите, които изби в Харлем?

Стивън Херондейл се намръщи и погледна към Лушън, който също изглеждаше притеснен, но отговори:

— Валънтайн ми каза, че преследваме вампири, които са нарушили Съглашението.

— O, разбира се, всички долноземци са виновни. Това е много удобно за вас, нали? Ами децата им? Момчето, което дойде да ме повика, е на девет години. Дали се е угощавало с плътта на ловци на сенки?

— Палетата глозгат каквото домъкнат старите — измърмори чернокосата жена и мъжът до нея кимна.

— Мерис, Робърт, моля ви. Валънтайн е благороден човек! — каза Лушън и повиши глас, когато се обърна към Магнус: — Не бихме наранили дете. Валънтайн е мой парабатай, най-обичният ми брат по оръжие. Неговата борба е и моя борба. Семейството му беше избито, а Съглашението — нарушено. Той заслужава отмъщение и ще го получи. Не се бъркай, магьоснико.

Лушън Греймарк не посегна към оръжието си, но Магнус видя, че чернокосата жена зад него, Мерис, държи лъскаво острие. Той пак погледна към Стивън и осъзна защо му изглежда толкова познат. Златната коса и сините очи — той бе по-крехка и стройна версия на младия Едмънд Херондейл, сякаш той се беше завърнал от небесата в още по-ангелски вид. Магнус го бе познавал само за кратко, но Едмънд беше баща на Уил Херондейл, който пък бе един от малкото ловци на сенки, които смяташе за свои приятели.

Стивън присви очи толкова силно, че синьото вече не се виждаше и те изглеждаха черни.

— Стига сме преговаряли с тази демонска издънка! — извика той.

Звучеше, сякаш цитираше някого, и Магнус можеше да се обзаложи кого.

— Стивън, недей... — нареди Лушън, но златокосият младеж вече беше хвърлил камата си към един от върколаците.

Магнус махна бързо с ръка и запрати ножа към пода.

Втренчи се във върколаците. Жената, която бе заговорила, отвърна на погледа му, сякаш се опитваше да му каже нещо само с очи.

— Значи, такива са днешните млади ловци на сенки? — попита Магнус. — Да видим, каква беше историята за вашия дълг и невероятното ви превъзходство?... O, да. Вашият дълг през вековете е да защитавате човечеството, да се борите срещу злите сили, докато не бъдат надвити окончателно и на света не се възцари мир. Не ми изглеждате особено заинтересувани от мира или от нечия защита. Тогава за какво точно се борите?

— Аз се боря за по-добър свят за мен и сина ми — извика Мерис.

— Не ме интересува какъв свят искаш — отвърна Магнус. — Както не ме интересува, бих добавил, и несъмнено противното ти отроче.

Робърт извади кинжал от ръкава си. Магнус не възнамеряваше да похабява цялата си магия за отклоняване на кинжали. Той вдигна ръка и всички светлини в стаята изгаснаха. Само шумът и неоновото сияние на града струяха вътре, но те не осигуряваха достатъчно видимост. Въпреки всичко Робърт хвърли кинжала си. В този миг стъклото се строши и вътре нахлуха тъмни фигури: младата Рейчъл Уайтлоу се претърколи на пода пред Магнус и предназначеният за него кинжал се заби в рамото й.

Магнус виждаше по-добре в тъмното от много други. И разбра, че колкото и да беше невероятно, Уайтлоу бяха дошли. Мариан Уайтлоу, директорката на Института; съпругът й Адам и брат му. Младите братовчеди Уайтлоу, за които Мариан и Адам се грижеха след смъртта на родителите им. Освен това тази нощ вече се бяха били, защото по сивата, събрана на кок коса на Мариан имаше кръв. Магнус не се съмняваше, че не е нейна.

Доколкото знаеше, Мариан и Адам Уайтлоу не можеха да имат свои деца. Говореше се, че обожават младите братовчеди, които живееха с тях, и винаги се суетят около младите ловци на сенки, които идваха в Института. Членовете на Кръга сигурно бяха връстници на братовчедите Уайтлоу и бяха отгледани в Идрис. Кръгът беше просто създаден да спечели симпатията на семейство Уайтлоу.

Но от Кръга сега бяха в паника. Те не можеха да виждат в тъмното като Магнус. Не знаеха кой ги напада, а само, че някой му се е притекъл на помощ. Магнус видя как замахват и чу силния звън на срещащите се остриета, който почти заглуши гласа на Мариан Уайтлоу, която извика на тези от Кръга да спрат и да хвърлят оръжията. Той се зачуди дали някой от младежите осъзнава с кого се бие. Създаде малка светлинка над дланта си и се огледа за жената върколак. Трябваше да разбере защо върколаците не бяха атакували.

Някой се удари в него и той се втренчи в очите на Стивън Херондейл.

— Никога ли не си имал съмнения за всичко това? — попита го Магнус.

— Не — изпъшка Стивън. — Изгубих толкова много — пожертвах толкова много за тази велика кауза, за да мога да й обърна гръб сега.

Докато говореше, замахна с камата си към гърлото му. Магнус нажежи дръжката и младежът я изпусна.

Внезапно спря да го интересува какво бил пожертвал Стивън, не му пукаше и за болката в сините му очи. Искаше да го изличи от лицето на земята. Искаше да забрави, че изобщо е виждал това изпълнено с омраза лице, което така приличаше на лицата, които беше обичал. Призова ново заклинание в ръката си и тъкмо щеше да го запрати към Стивън, когато една мисъл го възпря. Не знаеше как ще се изправи отново пред Теса, ако убие един от наследниците й.

В този миг Мариан Уайтлоу пристъпи в светлината на заклинанието, което потрепваше над дланта му, и на лицето на Стивън се изписа изненада.

— Мадам, това сте вие! Не бива — ние сме ловци на сенки. Не трябва да се бием заради тях. Те са долноземци — изсъска Стивън. — Ще се обърнат срещу вас като предателски кучета, каквито са. Това им е в природата. Не си струва да се бием заради тях. Нали?

— Няма никакво доказателство, че тези върколаци са нарушили Съглашението.

— Валънтайн каза… — започна Стивън, но Магнус долови несигурността в гласа му.

Лушън Греймарк може и да вярваше, че преследват единствено долноземци, които са нарушили Съглашението, но Стивън явно знаеше, че действат по-скоро като отмъстители, отколкото като съблюдаващи закона ловци на сенки.

— Не ми пука какво е казал Валънтайн Моргенстърн. Законът е ясен — отвърна Мариан Уайтлоу.

Изтегли оръжието си, замахна и удари меча на Стивън.

Проблясващите им очи се срещнаха над остриетата.

Мариан тихо продължи:

— Законът е такъв. Няма да докоснете тези долноземци, докато аз или наследниците ми са живи.

Разрази се истински хаос, но най-мрачните подозрения на Магнус не се оправдаха. Когато се присъедини към схватката, осъзна, че на негова страна се бият ловци на сенки, обърнали се срещу своите, защитаващи долноземците и Съглашението, което бяха сключили с тях.

Първата жертва беше най-младата Уайтлоу. Рейчъл Уайтлоу се хвърли към жената, на име Мерис, и така я смая с настървената си атака, че почти я надви. Но Мерис се препъна назад, съвзе се и посегна към друго оръжие. След това чернокосият Робърт, който вероятно беше неин съпруг, се хвърли напред и прониза Рейчъл.

Рейчъл се преви, мечът беше забоден в нея като карфица в пеперуда.

— Робърт! — промълви Мерис, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Той изтегли меча от гърдите на Рейчъл и тя се свлече на пода.

— Рейчъл Уайтлоу току-що беше убита от един ловец на сенки — извика Магнус и очакваше Робърт да изкрещи, че е защитавал жена си.

Очакваше Уайтлоу да свалят оръжията и да не проливат повече нефилимска кръв.

Но Рейчъл беше най-малката в семейството, любимката на всички. Уайтлоу изреваха като един и се хвърлиха в битката с удвоена ярост. Адам Уайтлоу, флегматичен белокос мъж, който като че ли винаги просто следваше жена си, се втурна към Кръга на Валънтайн, размахал сияйна брадва над главата си и посече всички по пътя си.

Магнус се отправи към върколаците и към жената, която единствена беше запазила човешкия си вид, въпреки че зъбите и ноктите й се бяха издължили.

— Защо не се биете? — попита той.

Жената го изгледа, сякаш беше малоумен.

— Защото Валънтайн е тук — сопна се тя. — Той държи дъщеря ми. Отведе я и те казаха, че ако опитаме да я последваме, ще я убият.

Магнус дори не се замисли какво би могъл да причини Валънтайн на едно беззащитно долноземско дете. Вдигна ръка, едрият ловец на сенки до вратата в дъното полетя от мястото си и Магнус хукна натам.

Чу писъци зад гърба си и един Уайтлоу извика:

— Бейн, къде си... — А после някой, вероятно Стивън, изкрещя: — Тръгна към Валънтайн! Убийте го!

Зад вратата се чуваше тих, ужасяващ звук. Магнус я отвори.

Видя малка, съвсем обикновена стая с размерите на спалня, но без никакво легло. Вътре имаше само един стол и двама души. Висок мъж със светлоруса коса, облечен в черните дрехи на ловците на сенки, се беше надвесил над момиченце на около дванайсет години. Тя беше вързана за стола със сребристо въже и издаваше мъчителен тих звук, нещо средно между вой и стон.

Очите й сияеха и Магнус си помисли, че лунната светлина ги е превърнала в огледала.

Но само след миг разбра, че греши. Валънтайн се отмести леко и сега той виждаше по-ясно очите на момичето. Не блестяха те. Лунната светлина озаряваше сребърни монети, притиснати към очите на детето, а изпод тях се издигаха тънки струйки дим. То се опитваше да потиска писъците си, защото се страхуваше и не знаеше какво още може да му причини Валънтайн.

— Къде отиде брат ти? — попита той, а детето продължи да плаче, но не каза нищо.

В този миг Магнус почувства, че се превръща в буря, в черни кълбещи се облаци, в тътен на гръмотевици и мълнии, и цялата тази буря искаше да се хвърли към гърлото на Валънтайн. Магията сякаш се отприщи самоволно и лумна и от двете му ръце. Приличаше на светкавици, така ослепително сини, че бяха почти бели. Те пометоха Валънтайн и го удариха в стената толкова силно, че се чу пукот и той се свлече на пода.

Магията източи твърде много от силите на Магнус, но сега не можеше да мисли за това. Хукна към детето на стола, свали веригата и докосна съвсем нежно лицето му.

Момичето вече плачеше с глас, трепереше и стенеше в ръцете му.

— Тихо, тихо. Брат ти ме изпрати. Аз съм магьосник, ще те спася — шепнеше той и я галеше по тила.

Монетите я изгаряха. Трябваше да ги махне. Но дали нямаше да я нарани още повече? Той можеше да лекува, но не беше така умел в това като Катарина и не му се налагаше често да цери върколаци. Те бяха много издръжливи. Надяваше се, че и тя ще се окаже такава.

Свали монетите възможно най-внимателно и ги захвърли към стената.

Но беше твърде късно. Било е твърде късно още преди да се появи. Тя беше сляпа.

Устните й потрепериха и тя попита:

— Брат ми добре ли е?

— Да, напълно добре, миличка — отвърна Магнус. — Ще те заведа при него.

Още щом изрече „него", усети как студено острие потъва в гърба му и устата му се пълни с кръв.

— O, нима? — прошепна Валънтайн в ухото му.

Ножът се измъкна лесно, като причини повече болка на излизане, отколкото на влизане. Магнус стисна зъби и се вкопчи в облегалката на стола, за да не се изправи и да остави детето незащитено. После обърна глава към Валънтайн. Светлокосият изглеждаше по-възрастен от останалите водачи на групата, но Магнус не знаеше дали това се дължи на годините му, или на студената целеустременост, която превръщаше лицето му в мраморна маска. Прииска му се да я разбие.

Валънтайн вдигна ръка и Магнус успя да го сграбчи за китката точно преди да е забил камата в сърцето му.

Магнус се съсредоточи, нажежи захвата си и синьо електричество лумна по пръстите му. То изгаряше така, както среброто бе изгорило детето, и той се усмихна мрачно, когато чу, че Валънтайн изсъска от болка.

Валънтайн не го попита за името му като останалите, той не виждаше в него личност. Гледаше го със студените си очи така, както някой би се взирал в отвратително животно, препречило пътя му.

— Бъркаш се в делата ми, магьоснико.

Магнус изплю кръв в лицето му.

— Измъчваш дете в моя град, ловецо на сенки.

Валънтайн замахна със свободната си ръка и Магнус политна назад. Валънтайн се извъртя и го последва. Това беше добре, така се отдалечаваше от момичето.

Макар и сляпа, тя беше върколак и обонянието и слухът й бяха не по-малко важни от зрението. Вече можеше да избяга при семейството си.

— А аз си мислех, че играем на игра, в която се пита кой какъв е и какви ги върши — рече Магнус. — Да не съм сгрешил? Ще пробвам отново? Ти май нарушаваш вашите собствени закони, задник такъв?

Озърна се за момичето, надяваше се да е избягало, но то стоеше като заковано на мястото си, парализирано от ужас. Магнус не смееше да му извика, за да не привлече вниманието на Валънтайн към детето.

Вдигна ръка и очерта заклинание във въздуха, но Валънтайн го видя и го избегна. Скочи високо, отблъсна се от стената и с нефилимска бързина се хвърли към Магнус. Издърпа го за краката, повали го на земята и го изрита с ужасна сила. После извади меча си и замахна. Магнус се претърколи така, че острието се заби покрай ребрата, проби ризата и кожата, но не засегна важни органи. Поне този път.

Магнус много се надяваше да не умре тук, в този студен склад, далече от онези, които обичаше. Опита да се изправи, но подът беше хлъзгав от кръвта му, а с магията, която му беше останала, не можеше да се излекува и да се бие.

Осъзна, че пред него стои Мариан Уайтлоу — беше извадила оръжията си, а руните по ръцете й сияеха. Със замъгленото си зрение Магнус виждаше косата й като сребристо петно.

Валънтайн замахна с меча си и я посече почти през средата.

Магнус ахна, спасението си беше отишло така бързо, както бе дошло. После чу стъпки по камъка и извърна глава.

Беше глупаво да се надява на друг спасител — видя един от Кръга на Валънтайн да стои на прага и да се взира в момичето върколак.

— Валънтайн! — извика Лушън Греймарк. Хукна към детето и Магнус се напрегна, готов за скок. Но застина, защото Лушън взе момичето на ръце и се обърна към господаря си. — Как можа да го направиш? Тя е дете!

— Не, Лушън. Тя е чудовище в детски облик.

Лушън галеше момичето по косата и го успокояваше. Магнус започна да си мисли, че е сбъркал за него. Лицето на Валънтайн беше пребледняло като платно и сега съвсем приличаше на статуя.

— Не ми ли обеща безусловно подчинение? — попита сурово Валънтайн. — Кажи ми каква полза имам от помощник, който така подкопава авторитета ми?

— Валънтайн, обичам те и споделям мъката ти — отвърна Лушън. — Знам, че си добър човек. Знам, че ако спреш и се замислиш, ще разбереш, че всичко това е лудост.

Валънтайн направи крачка към него, а Лушън отстъпи назад. Прикри с една ръка главата на детето, което беше увило крака около кръста му, а с другата посегна сякаш към оръжие.

— Ясно — тихо рече Валънтайн накрая. — Да бъде на твоята.

Той отстъпи, за да може Лушън Греймарк да мине през вратата, по коридора и да се върне при върколаците, които може би вече бяха в безопасност. Валънтайн му позволи да отнесе детето при тях и го последва от разстояние.

Магнус не му повярва и за миг. Нямаше да се успокои, че детето е в безопасност, докато не го видеше в ръцете на майка му.

Лушън Греймарк му спечели достатъчно време, за да събере магията си. Магнус се концентрира и усети как кожата му се съединява, докато силата му изтичаше.

Надигна се от пода и хукна след тях.

Схватката в другото помещение затихваше, защото мъртвите вече бяха много. Някой бе успял пак да включи осветлението. Един вълк лежеше мъртъв на пода и лека-полека се превръщаше отново в блед млад мъж. До него беше проснат един младеж от Кръга и в смъртта си те не изглеждаха чак толкова различни.

Много ловци на сенки от Кръга на Валънтайн още бяха живи. Но не и Уайтлоу. Мерис Лайтууд беше покрила лицето си с длани, а неколцина от останалите изглеждаха потресени. Сега, когато мракът и яростта на битката бяха отстъпили, те виждаха какво са сторили.

— Валънтайн — обърна се умолително Мерис към лидера им. — Валънтайн, какво направихме? Уайтлоу са мъртви... Валънтайн...

Всички го гледаха и се събраха около него като изплашени деца около възрастен. Магнус реши, че вероятно са попаднали под влиянието му твърде млади, но не можеше да ги оправдава, че са с промити мозъци или заблудени, не и след всичко това. Като че ли не му бе останала и капка жалост.

— Нищо не сте направили, просто спазвахте закона — каза Валънтайн. — Знаете, че всички предатели сред нас трябва един ден да си платят. Ако бяха отстъпили, ако ни се бяха доверили, на нас, събратята им, на децата на Ангела, всичко щеше да е наред.

— Ами Клейвът? — попита къдрокосият с предизвикателна нотка в гласа.

— Майкъл — прошепна съпругът на Мерис.

— Какво за тях, Уейланд? — попита остро Валънтайн. — Уайтлоу загинаха заради свирепи върколаци. Това е истината и ние ще я изречем пред Клейва.

Единственият от Кръга, който не го слушаше така отчаяно, беше Лушън Греймарк. Той тръгна към жената върколак и й подаде детето. Магнус я чу как рязко си поема дъх, когато видя ослепените очи на дъщеря си, а после тихо заплака. Лушън постоя при тях. Изглеждаше потресен до дъното на душата си. После внезапно закрачи решително към Валънтайн.

— Да вървим, Валънтайн. Това с Уайтлоу беше... ужасен инцидент. Не можем да оставим Кръга да страда така. Трябва да вървим. Тези създания не си струват времето ти. Тези върколаци са само отломки от голямата глутница. Тази нощ с теб ще идем в свърталището им, където се крие истинската заплаха. Заедно ще заловим водача им.

— Заедно. Но утре вечер. Ще се върнеш ли тази нощ в къщата? — попита тихо Валънтайн. — Джослин иска да ти каже нещо.