Хрониките на Магнус Бейн

— Но ние ти изпратихме няколко писма по Моргенстърн, които отидоха да посетят Уайтлоу в Нюйоркския институт. Тъкмо ти се оказа странно необщителен.

— О... — Магнус изобщо не беше изненадан. Това беше типично поведение за ловци на сенки. — Явно Моргенстърн са забравили да ми ги предадат. Колко небрежно от тяхна страна.

Теса също не изглеждаше изненадана. Тя беше ловец на сенки, но и магьосница, затова не принадлежеше изцяло нито към едните, нито към другите. Ловците на сенки вярваха, че тяхната кръв надмогва всичко останало, но Магнус предполагаше, че много нефилими се отнасят неблагосклонно с жена, която прави магии и е неподвластна на времето.

Съмняваше се обаче, че някой от тях смее да се държи зле с нея пред Уил.

— Занапред ще внимаваме на кого поверяваме писмата си — отсече Теса решително. — Останахме без връзка с теб твърде дълго. Какъв късмет, че сега си в Лондон — и за нас, и за Джеймс. Какво те доведе тук, работа или удоволствие?

— Ще ми се да беше свързана с удоволствие работа — отвърна Магнус. — Но не, напротив. Извика ме един ловец на сенки, когото мисля, че познавате — Татяна Блекторн? Навремето беше Лайтууд, нали? — Магнус се извърна към Уил. — А твоята сестра Сесили се омъжи за брат й. Джилбърт. Гастон. Не мога да ги запомня тези Лайтууд.

— Умолявах Сесили да не се обвързва с тези Светулки — измърмори Уил.

— Уил! — възкликна Теса. — Сесили и Гейбриъл са много щастливи заедно.

Той се хвърли драматично на едно кресло и докосна китката на сина си с нежна грижа, която издаваше много.

— Поне трябва да признаеш, Тес, че Татяна е луда като затворена в чайник мишка. Отказва да говори с когото и да било от нас, включително с братята си, защото сме били замесени в смъртта на баща й. Всъщност твърди, че сме го убили най-безмилостно. Всички се опитват да я убедят, че по времето на това безжалостно убийство баща й беше гигантски червей, който изяде съпруга й и продължи със сорбе от прислужници, но тя продължава да се свира в онази къща зад спуснати завеси.

— Татяна изгуби много. Изгуби детето си — каза Теса. — И всъщност разговаря с нас веднъж, в Идрис.

Тя погали черната коса на сина си, изглеждаше угрижена. Уил погледна Джеймс и замълча.

— Госпожа Блекторн дойде от Идрис в семейното си имение в Англия специално за срещата с мен и ми изпрати съобщение по обичайните долноземски канали. Обеща ми огромна сума, ако направя заклинания, благодарение на които младата й повереница ще стане по-привлекателна — каза Магнус, като се опитваше да придаде небрежност на тона си. — Предполагам, че иска да я омъжи.

Татяна нямаше да е първият ловец на сенки, който се обръща към магьосник, за да направи живота си по-лесен и приятен. Тя обаче предлагаше най-добрата цена.

— Така ли? — попита Уил. — Не че момичето прилича на жаба с боне.

Теса се засмя и притисна ръка към устата си, а Уил се ухили. Изглеждаше доволен от себе си, както винаги, когато успееше да я развесели.

— Предполагам, че не бива да търся кусури на чуждите деца, когато моят син ги върши такива. Знаеш ли, че стреля по разни неща.

— Да, знам, че стреля по разни неща — рече Магнус тактично. — Знам.

Уил въздъхна.

— Дано Ангелът ме дари с търпение, за да не го удуша, и мъдрост, за да налея малко ум в дебелата му глава.

— Чудя се на кого ли прилича — изтъкна пак Магнус.

— Не е същото — обади се Теса. — Когато Уил беше на неговата възраст, той се опитваше да отблъсне всички, които обича. Джейми се отнася добре и с нас, и с Луси, и със своя парабатай Матю. Той иска да унищожи самия себе си.

— И не разбирам защо — каза Уил и удари с юмрук по облегалката на креслото. — Познавам сина си, не би се държал така, ако имаше друг избор. Може би се опитва да постигне нещо или да се накаже заради сторено зло...

— Викали сте ме? Тук съм.

Магнус вдигна глава и видя на прага на стаята стройния силует на брат Закарая. Качулката на робата му бе свалена и откриваше лицето. Мълчаливите братя рядко показваха лицата си, защото знаеха как реагират ловците на сенки на техните белези и обезобразената им кожа. Така Джем показваше доверието си към Теса и Уил.

Подобно на Теса, и Джем не беше остарял. Мълчаливите братя не бяха безсмъртни, но старееха изключително бавно. Могъщите руни, които ги даряваха със знание и им позволяваха да общуват чрез мислите си, забавяха и стареенето на тялото, като превръщаха Братята в живи статуи. Ръцете на Джем се подаваха бледи и изящни под маншетите на робата, ръце на музикант дори след толкова време. Лицето му изглеждаше като изваяно от мрамор, очите бяха притворени, а на високите му скули личаха тъмните руни на Братята. Косата му се виеше по слепоочията — черна, изпъстрена със сребро.

Тази гледка изпълни Магнус с огромна тъга. Само хората старееха и умираха, а Джем вече не беше част от човечеството, не принадлежеше към светлината, която гореше така ярко и мимолетно. А извън техния огън беше студено. Никой не познаваше този студ по-добре от Магнус.

Щом го видя, Джем наклони глава.

— Магнус Бейн. Не знаех, че си тук.

— Аз... — започна Магнус, но Уил вече беше на крака и прекосяваше стаята към Джем.

Целият беше грейнал още щом го видя, и Магнус усети как вниманието на Мълчаливия брат се насочва към него и се задържа там. Макар двете момчета да бяха толкова различни, понякога изглеждаха като едно цяло и бе странно да видиш колко много се е променил Уил, докато Джем е останал встрани, как и двамата са отишли някъде, където другият не може да пристъпи. Магнус предположи, че за тях това е още по-странно.

И все пак. Нещо в тях винаги напомняше на Магнус за старата легенда за червената нишка на съдбата: невидима алена връв, която свързва определени хора и колкото и да се заплита, не може да се скъса.

Мълчаливите братя се движеха точно като статуи, ако статуите можеха да се движат. Джем влезе в стаята по този начин, но когато Уил се приближи, той пристъпи към стария си парабатай бързо и нетърпеливо като човек, сякаш близостта до хората, които обичаше, го караше отново да се чувства от плът и кръв.

— Ти дойде — рече Уил и от думите му пролича, че вече е напълно задоволен.

Сега Джем беше тук и целият свят беше подреден.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Теса, стана и тръгна към Джем.

Магнус видя, че лицето на брат Закарая засиява при звука на гласа й, руните и тенът му вече нямаха значение. Той отново се превърна в момче, животът му тъкмо започваше, а сърцето му бе изпълнено с надежда и любов.

Колко много се обичаха тези тримата, колко много бяха изстрадали един за друг и все пак каква радост извличаха от самото си присъствие. Магнус бе обичал неведнъж, но не си спомняше да е изпитвал покоя, който те излъчваха само защото бяха заедно. Понякога и той копнееше за покой, като скиталец из пустиня, който от векове не е виждал вода и е обречен да живее с жаждата.

Теса, Уил и техният изгубен Джем стояха плътно един до друг. Магнус знаеше, че през тези няколко мига светът за тях вече не съществува.

Погледна към канапето и видя, че Джеймс се е събудил, златните му очи приличаха на зорки пламъци, които учеха свещите как да горят по-силно. Джеймс беше млад, целият живот бе пред него, а на лицето му не личеше нито надежда, нито радост. Теса, Уил и Джем се чувстваха съвсем естествено заедно, но дори тук, сред хората, които го обичаха повече от всичко, Джеймс изглеждаше съвсем сам. В изражението му личаха отчаяние и безутешност. Той се опита да се надигне на лакът, но отново се отпусна на възглавниците и чернокосата му глава се отметна назад, сякаш нямаше сили да я държи изправена. На пръста му блещукаше пръстенът на Херондейл, а на китката му — сребърна гривна.

Теса, Уил и Джем разговаряха тихо. Уил стискаше ръката на Джем. Магнус не беше виждал някой да докосва Мълчалив брат така, в жест на приятелство. Почувства болка в гърдите си и я видя отразена и на лицето на момчето.

Магнус импулсивно прекоси стаята и клекна до канапето, до сина на Уил, който го погледна с изморени златни очи.

— Нали ги виждаш — рече Джеймс. — Колко много се обичат. Преди си мислех, че всеки обича така. Като в приказките. Преди си мислех, че любовта е щедра и добра.

— А сега? — попита Магнус.

Момчето извърна лице. Магьосникът се вгледа в тила му и видя черната рошава коса, същата като на баща му, и крайчеца на руната на неговия парабатай точно под яката. Тя трябваше да е на гърба му на мястото на ангелското крило.

— Джеймс — рече Магнус тихо и припряно. — Навремето баща ти пазеше ужасна тайна и си мислеше, че не може да я сподели с никого, но я каза на мен. Виждам, че нещо те тормози. Ако решиш да поговорим, сега или когато и да било, давам ти думата си, че ще запазя тайната ти и ако мога, ще ти помогна.

Джеймс се обърна да го погледне и на Магнус му се стори, че изражението му омеква, сякаш безпокойството или онова, което го измъчваше, беше отпуснало хватката си.

— Аз не съм като баща ми. Не мисли, че отчаянието ми е прикрито благородство, защото не е така. Страдам за себе си, а не заради другите.

— Но защо страдаш? — попита Магнус с безсилие. — Майка ти е права, че цял живот си обграждан с любов. Ако ми позволиш да ти помогна...

Изражението на момчето се затвори като врата. То отново се извърна от Магнус, спусна клепачи и светлината озари миглите му.

— Обещах да не казвам на никого — каза Джеймс. — А и никой на този свят не може да ми помогне.

— Джеймс — промълви Магнус, изненадан от отчаянието в гласа му, и тревогата му привлече вниманието на останалите. Теса и Уил се извърнаха от Джем към сина си, който носеше името му, и тримата тръгнаха заедно към него, хванати за ръце.

Брат Закарая се наведе над облегалката на канапето и докосна нежно косата на Джеймс с дългите си пръсти на музикант.

— Здрасти, чичо брат Закарая — каза Джеймс, без да отваря очи. — Бих се извинил, че те безпокоя, но съм сигурен, че от години не ти се е случвало нищо по-вълнуващо. В Града от кости не е особено оживено, нали?

— Джеймс! — сопна се Уил. — Не говори така на Джем.

— Свикнал съм с невъзпитани Херондейл — каза брат Закарая.

Както винаги се опитваше да въдвори мир между Уил и останалия свят.

— Предполагам, че разликата е в това, че татко го е грижа какво мислиш за него — каза Джеймс. — На мен не ми пука. Но не го приемай лично, чичо Джем. Не ме е грижа за ничие мнение.

Джеймс наистина имаше навика да устройва сцени и Магнус не се съмняваше, че го прави нарочно. Със сигурност се интересуваше от мнението поне на един човек. Защото вършеше всичко това с някаква цел. Но каква беше тя?

— Джеймс, това не ти е присъщо — намеси се разтревожената Теса. — Винаги си бил мил. Какво те тормози?

— Може би нищо. Може би просто съм осъзнал, че съм бил много скучен. Не смяташ ли, че бях скучен? С постоянното учене и този латински. — Той потрепери. — Ужас!

— Няма нищо скучно в това, да те е грижа за другите или да имаш открито, любящо сърце — каза Джем.

— Все това повтаряте — отвърна Джеймс. — И е ясно защо вие тримата сте така влюбени един в друг. Много мило от ваша страна, че сте загрижени за мен. — Дъхът му секна за миг, после той се усмихна, но с огромна тъга. — Не ми се искаше да ви безпокоя.

Теса и Уил се спогледаха отчаяни. Въздухът в стаята натежа от тревога и родителски притеснения. Магнус вече усещаше, че се превива под бремето на човечността.

— Е — обяви той. — Колкото и образователна и мокра да беше тази вечер, не искам да преча на семейната сбирка. Наистина не ми трябват семейни драми, които при ловците на сенки обикновено са бурни. Трябва да вървя.

— Можеш да останеш тук — предложи Теса. — Бъди ни гост. За нас ще е удоволствие.

— Един магьосник във величествените зали на Института на ловците на сенки? — потрепери Магнус. — Представете си само!

Теса го изгледа остро.

— Магнус...

— Освен това имам среща — рече той. — И не бива да закъснявам.

Уил го погледна смръщено.

— По това време?

— Занаята ми е необичаен, работното време — също. Доколкото помня, ти често идваше при мен за помощ посред нощ. — Сведе леко глава. — Уил, Теса, Джем. Лека нощ.

Тя се приближи до него.

— Ще те изпратя.

— Довиждане, който и да си — рече Джеймс сънливо. Пак беше затворил очи. — Не мога да си спомня името ти.

— Не му обръщай внимание — тихо каза Теса, докато вървяха към вратата.

Тя спря на прага за миг и погледна към сина си и двамата мъже до него. Уил и Джем стояха рамо до рамо и дори отдалече нямаше как да не забележиш колко крехка е фигурата на Джем, както и че не е остарял като Уил. Все пак в гласа на Уил се долавяше момчешко нетърпение, когато отговори на въпрос, който Магнус не чу:

— Ама разбира се, че можеш да посвириш, преди да си тръгнеш. Тя е в музикалния салон и те чака.

— Цигулката му ли? — прошепна Магнус. — Не знаех, че Мълчаливите братя се интересуват от музика.

Теса въздъхна тихо и излезе с него в коридора.

— Уил не вижда в него Мълчалив брат — каза тя. — Вижда само Джем.

— Трудно ли е? — попита Магнус.

— Кое?

— Да споделяш сърцето на съпруга си с друг.

— Ако не беше така, нямаше да е неговото сърце — отвърна Теса. — И той знае, че споделя сърцето ми с Джем. Аз не мога иначе — той също.

Тримата бяха толкова свързани, че дори и сега никой не можеше да ги раздели, а и никой не го желаеше. Магнус искаше да я попита дали се страхува от мига, в който Уил ще си отиде и връзката все пак ще бъде прекъсната, но не го направи. Ако имаха малко късмет, щеше да мине много време, преди Теса да преживее първата си загуба и да осъзнае какво бреме е да си вечен, а любимият ти — смъртен.

— Много красиво — рече Магнус. — Е, желая на всички ви щастие с малкия заядливец.

— Трябва да се видим пак, преди да напуснеш Лондон — изрече Теса с онзи недопускащ никакви възражения тон, който притежаваше още като момиче.

— Разбира се — отвърна Магнус. После се поколеба и добави: — Теса, ако някога се нуждаеш от мен — надявам се да е след много дълги и щастливи години, — изпрати ми съобщение и аз веднага ще дойда.

И двамата знаеха какво има предвид.

— Ще го направя — каза Теса и му подаде ръка.

Тя беше малка и мека, но стискаше изненадващо силно.

— Вярвайте ми, скъпа лейди — рече Магнус безгрижно. Пусна ръката й и се поклони театрално. — Извикайте ме и аз ще дойда!

Когато се обърна и пое по улицата в мъгливия лондонски въздух, до него достигна мелодията на цигулка и му припомни една друга нощ — нощ на призраци, сняг и коледна музика, когато Уил стоеше на стълбите и го гледаше как си отива. Сега Теса стоеше на прага на Института, вдигнала ръка за сбогом, докато Магнус не стигна до портата със зловещия надпис: ВСИЧКИ СМЕ ПРАХ И СЕНКИ. Озърна се назад, видя крехката й бяла фигура на входа и отново си помисли: „Да, вероятно не биваше да напускам Лондон“.

* * *

Магнус не за първи път пътуваше от Лондон към Чезуик, за да посети имението Лайтууд. Навремето домът на Бенедикт Лайтууд често беше широко отворен за долноземци, които споделяха представите му за добро забавление.

Тогава имението бе великолепно, изградено от искрящ бял камък и украсено с гръцки статуи и безброй колони. Лайтууд бяха горди и обичаха показността, а домът им, с цялата си неокласическа прелест, отразяваше това.

Магнус знаеше какво се случи с тази гордост. Патриархът, Бенедикт Лайтууд, се разболя заради общение с демони и се превърна в чудовище, а собствените му синове бяха принудени да го убият с помощта на други ловци на сенки. За наказание Клейвът конфискува имението и парите им, а семейството стана за посмешище, синоним на греховност и предателство към всичко свято за ловците на сенки.

Магнус не приемаше надменната арогантност на ловците на сенки и обикновено се радваше на разрухата им, но дори той не беше виждал семейство да пропада толкова бързо. Гейбриъл и Гидеон, синовете на Бенедикт, успяха да си възвърнат достойнството чрез примерно поведение и милостта на консула Шарлот Брануел. Сестра им обаче беше съвсем друго нещо.

Магнус нямаше представа как е успяла пак да докопа имението Лайтууд. „Луда като затворена в чайник мишка“, беше казал Уил. Като се имаше предвид падението на семейството, Магнус не очакваше да завари разкоша от времето на Бенедикт. Без съмнение, сградата щеше да е порутена и потънала в прах под грижите на едва неколцина слуги.

Наетата карета спря.

— Къщата изглежда изоставена — обяви кочияшът и хвърли изпълнен със съмнение поглед към обраслата с лози метална порта.

— Или обитавана от духове — ведро предположи Магнус.

— Е, аз не мога да вляза. Онез врати няма да се отворят — рече грубо кочияшът. — Трябва да продължите пеша, щом толкоз държите.

Магнус държеше. Любопитството му се бе събудило и той приближи до портата като котка, готов дори да се покатери по нея, ако се наложи.

Щипка магия и малко заклинание накараха вратите широко да се отворят сред дъжд от ръждив прах и да разкрият дълга, тъмна, обрасла с растения алея, която водеше до призрачното имение, блещукащо като надгробен камък под пълната луна.

Магнус затвори портите и пое напред, заслушан в звуците на нощните птици по дърветата и в шумоленето на листата. Над него се преплиташе истинска гора от черни клони, останка от прочутите градини на Лайтууд. Навремето бяха красиви. Магнус смътно си спомни как веднъж пияният Бенедикт Лайтууд каза, че те били радостта на мъртвата му съпруга.

Сега високите храсти на италианската градина бяха образували зловещ лабиринт, от който нямаше изход. Говореше се, че чудовището Бенедикт Лайтууд е убито точно тук и черната кръв се изливала от вените му в мрачен, безспирен поток.

Магнус усети драскане по ръката си и видя розов храст, който беше оцелял, но подивял. Не разпозна веднага растението, защото цветовете му, макар и с обичайната форма, не бяха в обичайния цвят. Розите бяха черни като кръвта на мъртвото чудовище.

Откъсна една и тя се сгърчи в дланта му, сякаш беше от пепел и отдавна бе мъртва.

Магнус продължи към къщата.

Развалата, поразила розите, не беше пощадила и имението. Някогашната гладка бяла фасада сивееше, нашарена от черна мръсотия и зелена плесен. Умиращи лози поглъщаха сияйните колони и балконите, които навремето му приличаха на вътрешността на алабастрови бокали, а сега бяха изпълнени с черните пипала на тръни и отломки.

Мандалото на вратата преди имаше формата на лъскав златен лъв, захапал халката в устата си. Сега тя лежеше ръждясала на стъпалата, а устата на сивия лъв зееше озъбена и празна. Магнус почука отривисто по вратата и чу как ударите отекнаха зловещо в къщата, сякаш в нея цареше мъртвешка тишина и всеки шум беше натрапник.

Магнус беше дотам убеден, че вътре няма жива душа, че се сепна, когато жената, която го беше повикала, отвори вратата.

Разбира се, не подобаваше на дама да отваря сама входната врата, но по всичко личеше, че тук няма прислуга от десетилетия.

Магнус смътно си спомни, че е виждал Татяна Лайтууд на някой от приемите на баща й: тогава бе зърнал едно съвсем обикновено момиче с големи зелени очи, което побърза да затвори вратата и да се скрие.

Но дори порутената къща и обраслите градини не го подготвиха за вида на Татяна Блекторн.

Очите й още бяха все така зелени, но бръчки на разочарование и огромна болка обрамчваха строгата й уста. Приличаше на шейсетгодишна, въпреки че беше на четирийсет. Носеше излязла от мода преди десетилетия рокля, която висеше на слабите й рамене и се спускаше по тялото й като покров. По плата личаха тъмнокафяви петна и на места беше така избледнял, че почти белееше, докато на други беше запазил цвета си.

Трябваше да изглежда нелепо, защото роклята й беше светлорозова и подхождаше на младо момиче, което е влюбено в съпруга си и е тръгнало да посети баща си.

Но Татяна не изглеждаше нелепо. Суровото й лице забраняваше всякакво съжаление. Подобно на къщата, и тя бе страховита в разрухата си.

— Бейн — каза Татяна и му отвори широко вратата.

Нямаше приветствия.

Магнус влезе и вратата се затръшна зад гърба му някак окончателно, като надгробна плоча. Спря да изчака Татяна в коридора и чу други стъпки някъде горе — в къщата живееше още някой.

По витото стълбище слизаше момиче. Магнус винаги бе смятал смъртните за красиви и беше виждал мнозина, които всеки би описал като красиви.

Но тази красота беше изключителна и не приличаше на красотата на повечето смъртни.

Тя грееше като перла сред мръсната и порутена къща. Косата й също бе с цвят на седеф — бледа слонова кост, осеяна със злато, а кожата й беше искрящо розова и бяла като вътрешността на раковина. Имаше гъсти тъмни ресници, които засенчваха неземно сиви очи.

Магнус си пое дъх. Татяна го чу и се усмихна победоносно.

— Великолепна е, нали? Моята повереница. Грейс.

Грейс.

Истината го удари като юмрук. Разбира се, Джеймс Херондейл не беше молил за нещо така непостижимо като милостта, душата му не копнееше за божествена благодат и разбиране. Отчаянието му се коренеше в нещо много по-земно, от плът и кръв.

Значи, това е тайната? Но защо никой не може да му помогне? Магнус опита да запази безстрастно изражение, когато момичето се приближи до него и му подаде ръка.

— Приятно ми е — рече то.

Магнус се втренчи в нея. Лицето й беше порцеланово, а очите — изпълнени с обещания. Зашеметяваща комбинация от красота, невинност и греховна съблазън.

— Магнус Бейн — рече тя с глух, тих глас.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

Всичко в това момиче беше създадено да привлича. Беше красива, да, но и нещо повече. Изглеждаше свенлива и все пак цялото й внимание бе приковано в него, сякаш гледаше най-невероятното нещо. Няма мъж на света, който не би искал да се види отразен така в очите на красиво момиче. Деколтето й беше твърде дълбоко, но не изглеждаше скандално, защото сивите очи бяха изпълнени с невинност, която подсказваше, че още не познава желанието, макар от страстната извивка на устните и тъмното сияние в очите й да ставаше ясно, че в правилните ръце ще се превърне в много талантлива ученичка...

Магнус отстъпи на крачка от нея като от отровна змия. Грейс не изглеждаше обидена, гневна или дори изненадана. Обърна се към Татяна с леко любопитство.

— Нещо не е наред ли, мамо?

Татяна изви устна.

— Този не е като другите — каза тя. — Е, много обича момичета, а и момчета, но доколкото разбрах, не си пада по ловци на сенки. Освен това не е смъртен. Живял е твърде дълго, така че не очаквай да реагира като останалите.

Магнус можеше да си представи как реагират останалите — като Джеймс Херондейл, който цял живот бе учен, че любовта е нежна и мила и че трябва да обичаш с цялото си сърце и да отдаваш душата си. Магнус можеше да си представи как реагират всички, щом я видят, защото всеки неин жест, всяко изражение и всяка черта крещяха — обичай я, обичай я, обичай я.

Магнус обаче не беше момче. Той се окопити и се поклони.

— Очарован съм. Или какъвто там ефект държите да постигнете.

Грейс го изгледа с хладен интерес. Реакциите й бяха притъпени, или по-скоро внимателно преценени. Тя като че ли бе създадена да привлича наред и да не изразява нищо, но за да забележиш това, трябваше да си проницателен като Магнус.

Момичето внезапно му напомни не за някой смъртен, а за Камила, която беше последната му и най-болезнена истинска любов.

Той с години си въобразяваше, че зад леда на Камила се крие огън и че там го очакват надежди, мечти и любов. Но се оказа, че всичко, което бе обичал в нея, е илюзия. Беше се държал като дете, което съзира в облаците форми и истории.

Извърна се от Грейс, която с красивата си бяло-синя рокля приличаше на видение от Рая в сивия ад на къщата, и погледна към Татяна. Тя беше присвила презрително очи.

— Елате, магьоснико. Трябва да обсъдим нещо.

Магнус ги последва по стълбището и после по дълъг, почти непрогледно тъмен коридор. Чу стъкла да хрущят под краката му и в сумрака зърна как нещо се шмугва пред него. Надяваше се да е безобиден плъх, но движенията му говореха за създание с по-гротескна форма.

— Не докосвайте врати или чекмеджета в къщата, Бейн — долетя гласът на Татяна. — Баща ми е оставил много пазители на имуществото ни.

Тя отвори една врата и Магнус видя преобърнато писалище и тежки завеси, провесени от прозорците като трупове на бесилки. Дървеният под беше оплискан с кръв — непочистени следи от отдавнашна схватка.

По стените висяха накриво много картини с рамки и счупени стъкла. Повечето изобразяваха морски приключения — Магнус беше изоставил морето след един злополучен опит да поживее като пират — но бяха забулени в сиво и корабите сякаш потъваха в морета от прах.

Само един портрет беше чист и непокътнат. Беше нарисуван с маслени бои и нямаше стъкло, но по него не се виждаше и една прашинка. Той бе единственото чисто нещо в цялата къща, освен Грейс.

На портрета се виждаше младеж на около седемнайсет. Той седеше в кресло, облегнал главата си назад, сякаш нямаше сили да я държи изправена. Беше ужасяващо слаб и смъртноблед. Имаше дълбоки зелени очи, като горско езерце, заслонено под короните на дърветата и недостъпно за слънцето и вятъра. Копринената му тъмна коса се спускаше тънка и права по челото му, а дългите пръсти стискаха единия подлакътник в отчаяна хватка, която разказваше история за болка и страдание.

Магнус беше виждал такива портрети — последните изображения на обречените. Дори след толкова години личеше какви усилия е положило момчето, за да позира за картината, която щеше да утешава близките му.

Бледото лице имаше хладното изражение на човек, стигнал прекалено далече по самотната пътека към смъртта, за да се върне обратно. Магнус си спомни за Джеймс Херондейл, който изгаряше от толкова много светлина, толкова много любов, толкова много от всичко — а момчето на портрета притежаваше красотата на умиращ поет, крехката красота на свещ в мига преди да изгасне.

На изпокъсаните тапети — някога зелени, а сега сиво-зеленикави като покрито с мръсотия море, бяха изписани думи. В тъмнокафяво, като петната по роклята на Татяна. Магнус знаеше какъв е този цвят: на пролята преди години и отдавна засъхнала кръв.

Тапетите висяха на дрипи по стените и Магнус различи само няколко думи по здравите парчета: ЖАЛОСТ СЪЖАЛЕНИЕ, АД.

Последното изречение все още се четеше: НЕКА БОГ СЕ СМИЛИ НАД ДУШИТЕ НИ. А отдолу друга ръка не беше изписала с кръв, а бе издълбала в тапета и стената следните думи: БОГ НЯМА МИЛОСТ И АЗ НЯМА ДА ИМАМ.

Татяна седна в едно от креслата с износена и лекьосана тапицерия, а Грейс коленичи до нея на мръсния под. Направи го изтънчено и деликатно и полите й се издуха около тялото й като венчелистчета на цвете. Магнус предположи, че й е навик да сяда в мръсотията и след това да се изправя все така ослепително чиста.

— Да минем към работата, мадам — рече той и добави мислено: „За да си тръгна възможно най-скоро от тази къща". — Кажете ми защо се нуждаете от моите невероятни и несравними умения и какво искате да направя.

— Сигурно вече сте разбрали, че моята Грейс няма нужда от заклинания, които да подсилят чара й.

Магнус погледна към девойката, която се взираше в скръстените в скута си ръце. Може би тя вече използваше заклинания или просто си беше красива. Магия или природа, за него нямаше разлика.

— Убеден съм, че вече е истинска омайница.

Грейс мълчеше, но го изгледа изпод спуснатите си мигли с пленителна престорена скромност.

— Искам друго от вас, магьоснико. Искам — произнесе Татяна бавно и отчетливо — да убиете петима ловци на сенки. Ще ти кажа как ще го направиш и ще ти платя пребогато.

Магнус се смая дотам, та наистина да си помисли, че не е чул добре.

— Ловци на сенки? Да ги убия?

— Толкова странно ли ви се струва? Аз не храня добри чувства към тях.

— Но, скъпа мадам, вие сте ловец на сенки.

Татяна Блекторн събра ръце в скута си.

— Нищо подобно не съм.

Магнус се втренчи в нея.

— О... Моля за извинение. Много нелюбезно ли ще е от моя страна, ако попитам за каква се мислите? Може би за лампион?

— Не намирам остроумието ви за забавно.

— Отново се извинявам — отвърна той сухо. — Но да не би да се мислите за пиано?

— Мерете си приказките, магьоснико, и не говорете за неща, за които не знаете нищо. — Татяна стисна по-здраво ръце, които се свиха като хищни лапи върху полите на някога ярката рокля. Болката в гласа й накара Магнус да замълчи, но тя продължи: — Ловецът на сенки е воин. Ловецът на сенки се ражда и се обучава, за да стане Божия десница, която освобождава земята от злото. Така твърдят нашите легенди. На това ме е учил и баща ми, но той ме научи и на други неща. Заповяда да не бъда обучавана като ловец на сенки. Не ми било там мястото, трябвало да съм покорната дъщеря на воин, а след време опора на доблестен боец и майка на бойци, които ще прославят следващото поколение ловци на сенки.

Татяна махна с ръка към думите на стената и петната по пода.

— Прославиха го — засмя се тя горчиво. — Баща ми и цялото ми семейство изпаднаха в немилост, а съпругът ми беше разкъсан пред очите ми — разкъсан. Имах дете, красивото ми момче Джеси, но той не можеше да бъде обучаван за воин. Беше твърде слаб и болнав. Молих ги да не му слагат руните, защото бях сигурна, че това ще го убие. Но ловците на сенки ме издърпаха и го стискаха, докато жигосваха плътта му със знаците. Той не спря да крещи. Всички очаквахме да умре, но Джеси оцеля. Издържа заради мен, заради майка си, ала жестокостта им го обрече. С всяка година отслабваше все повече, докато не стана твърде късно. Беше на шестнайсет, когато ми казаха, че няма да се оправи.

Ръцете й не спираха да се движат и след жеста към стената започнаха да дърпат дрипавата, изцапана със стара кръв рокля. Татяна докосна предмишниците си, сякаш още я боляха от хватката на ловците на сенки, и започна да си играе с големия медальон на шията си. Отваряше го и го затваряше, почернелият метал просветваше между пръстите й и на Магнус му се стори, че зърна зловещ портрет. Отново на сина й?

Той се вгледа в бледото младо лице на картината на стената и пресметна на колко години е било детето на Рупърт Блекторн при смъртта му преди двайсет и пет години. Ако Джеси Блекторн бе умрял на шестнайсет, значи, оттогава бяха изминали девет години, но вероятно майчината скръб траеше вечно.

— Съзнавам, че сте изстрадали много, госпожо Блекторн — каза Магнус възможно най-внимателно. — Но защо, вместо да кроите заговори за безсмисленото убийство на ловци на сенки, не обмислите вероятността, че мнозина от тях може би искат да ви помогнат и да облекчат болката ви.

— Нима? За кого говорите? Уилям Херондейл — произнесе тя с изгаряща омраза — ми се подиграва, защото не съм правела друго, освен да жаля за мъртвите, но кажеше ми какво бих могла да правя? На какво друго са ме научили? — Очите й бяха огромни и отровнозелени, а болката в тях бе достатъчна да удави целия свят и да погълне душата й. — Ще ми кажете ли, магьоснико? Уилям Херондейл ще ми каже ли? Изобщо някой ще ми каже ли какво би трябвало да правя, когато вече съм свършила всичко, което са очаквали от мен? Съпругът ми умря, баща ми умря, изгубих братята си, откраднаха дома ми, а нефилимите не успяха да спасят сина ми. Винаги съм била каквато са искали да бъда, а в отплата животът ми се превърна в пепелище. И не ми говорете за облекчение на болката, защото само тя ми е останала. Не ми казвайте, че съм ловец на сенки, защото не съм една от тях. Отказвам да бъда.

— Разбирам, мадам. Изразихте своята позиция пределно ясно — рече Магнус. — Не знам само защо си мислите, че ще ви помогна да получите желаното.

Магнус беше всякакъв, но не и глупак. Смъртта на неколцина ловци на сенки не беше истинската цел. Ако това бе единственото, което Татяна желаеше, нямаше да има нужда от него.

На нея й трябваше магьосник, който да използва тази смърт и да превърне живота на ловците на сенки в магия за заклинания. А това щяха да са особено мрачни заклинания и самият факт, че Татяна знаеше за тях, му подсказа, че не за първи път прибягва към черна магия.

Магнус нямаше представа какво иска да постигне с тази магия Татяна Блекторн, чиято мъка гризеше гърдите й като вълк. Не искаше да знае за какво я е използвала в миналото и със сигурност не желаеше тя да се сдобива със сила, която би довела до бедствие в бъдещето.

Татяна се намръщи с леко объркване и пак заприлича на разглезената, галена дъщеря на Бенедикт Лайтууд.

— За пари, естествено.

— Нима си въобразявате, че ще убия петима души и ще ви предоставя огромна сила само заради пари? — попита Магнус.

Татяна махна с ръка.

— Не се опитвайте да вдигнете цената, като изтъквате уменията си и се преструвате на морален и чувствителен, демонско изчадие. Кажете сума и ще я получите. За мен нощните часове са безценни и не искам да губя повече време с такъв като вас.

Именно небрежният й тон беше най-ужасяващ. Татяна може и да беше луда, но не и буйстваща лунатичка. Просто боравеше с фактите във вида, в който бяха известни на ловците на сенки: долноземците бяха дотолкова покварени, че тя дори не можеше да си представи, че имат сърце.

Разбира се, повечето ловци на сенки смятаха Магнус за по-долен от мунданите и по-нисш от децата на Ангела така, както маймуните бяха по-нисши от хората. Той можеше да е от полза, но бе създание, което заслужава презрение, бива използвано и захвърляно, и дори допирът му се смяташе за нечист.

Даже и за Уил Херондейл той беше просто полезен. Уил не бе дошъл при него, за да намери приятел, а в търсене на удобен източник на магия. Дори най-добрите сред ловците на сенки не бяха по-различни от останалите.

— Нека повторя нещо, което веднъж казах на Екатерина Велика в съвсем различен контекст — обяви Магнус. — Скъпа милейди, не можете да си ме позволите и ако обичате, оставете коня на мира. Лека нощ.

Той се поклони и побърза да излезе от стаята. Преди вратата да се затръшне, чу как Татяна изсъска:

— След него!

Не се изненада, когато чу леки стъпки по стълбите зад гърба си. Обърна се, щом стигна до вратата, и се сблъска с очите на Грейс.

Тя пристъпваше тихо като дете, но изобщо не приличаше на такова. На фона на порцелановото й лице очите й приличаха на сиви бездни, дълбоки мамещи езера, в чиито недра се криеха сирени. Тя срещна погледа му с невероятно спокойствие и отново му напомни за Камила.

Беше изумително, че девойка на шестнайсет може да съперничи по самообладание на живял векове вампир. Времето не бе достатъчно, че да стане толкова безчувствена.

„Все трябва да има нещо зад всичкия този лед“, помисли си Магнус.

— Доколкото разбирам, няма да се върнете горе — рече Грейс. — Не искате да участвате в плана на мама.

Това не беше въпрос и тя не изглеждаше шокирана или изненадана. Сякаш за нея не беше толкова немислимо Магнус да има някакви скрупули. Може би все пак съвестта й се обаждаше, ала Грейс бе затворена в тази мрачна къща с една луда жена и от зори до мрак бе заливана само с горчилка. Нищо чудно, че не приличаше на другите момичета.

Магнус внезапно съжали, че се бе отдръпнал от нея. Та тя беше още дете, а той добре знаеше какво е да си осъждан и отбягван. Посегна към ръката й.

— Имаш ли къде другаде да идеш?

— Другаде ли? — попита тя. — Живеем предимно в Идрис.

— Питам дали ще ти позволи да си тръгнеш? Имаш ли нужда от помощ?

Грейс се раздвижи с такава скорост, че се превърна в обвита в муселин мълния и измъкна от полите си дълъг меч. Насочи блещукащия му край към гърдите на Магнус, точно над сърцето.

Ето това е ловец на сенки, помисли си той. Татяна се беше поучила от грешките на баща си и бе обучила момичето.

— Не съм затворничка тук.

— Нима? Тогава каква си?

Ужасните страховити очи се присвиха. Те светеха като стомана и Магнус знаеше, че са не по-малко смъртоносни.

— Аз съм острието на майка ми.

Ловците на сенки често умираха млади и други отглеждаха децата им. Това не беше нещо необичайно. Съвсем естествено бе дете, отгледано в дом на ловец на сенки, да мисли и говори за настойника си като за родител. Магнус разбираше това и все пак му хрумна, че едно дете може да е толкова благодарно за грижите, че да се отплаща с яростна преданост, и вероятно момичето, отгледано от Татяна Блекторн, не искаше да бъде спасявано. Може би най-съкровеното му желание беше да осъществи мрачните планове на майка си.

— Заплашваш ли ме? — тихо попита той.

— Ако няма да ни помогнеш, напусни тази къща. Зората наближава.

— Аз не съм вампир. Няма да изчезна заради светлината.

— Ще изчезнеш, ако те убия преди изгрева — каза Грейс. — Кой ще тъгува за някакъв си магьосник?

Тя се усмихна и отново му напомни за Камила и за омайната комбинация от красота и жестокост. Той самият беше станал нейна жертва. С нарастващ ужас си представи какъв ефект е оказала върху Джеймс Херондейл, нежното момче, възпитано да вярва, че и любовта е нежна. Джеймс беше дал сърцето си на това момиче, а от Едмънд и Уил Магнус много добре знаеше какво означава един Херондейл да даде някому сърцето си. Това не беше дар, който можеше да бъде върнат обратно.

Теса, Уил и Джем бяха отгледали Джеймс с любов, обграждаха го с грижата и добротата, които произтичаха от нея. Но не му бяха осигурили броня срещу злото. Бяха увили сърцето му в коприна и кадифе, а той го беше отдал на Грейс Блекторн, за да го пленени в клетка от бодлива тел и счупени стъкла, да го изгори до пепел и после да разпръсне останките — още един пласт прах в тази обител на красив ужас.

Магнус размаха ръка зад гърба си, отстъпи от острието на Грейс и мина през магически отворената врата.

— Няма да казваш на никого какво поиска мама от теб тази нощ — каза Грейс. — Иначе ще те убия.

— Вярвам ти — въздъхна Магнус. Тя беше ужасяваща и великолепна като блясък по острието на бръснач. — Между другото, предполагам, че ако знаеше, че ще идвам тук, Джеймс Херондейл щеше да изпрати почитанията си.

Грейс свали меча, нищо повече. Върхът му опря леко в земята. Ръката й не трепна, а миглите закриха очите.

— И защо да ме интересува Джеймс Херондейл?

— Просто предположих. Все пак острието не избира накъде да го насочат.

Грейс вдигна поглед. Очите й бяха все така дълбоки и напълно спокойни езера.

— За острието няма значение — рече тя.

Магнус се обърна и тръгна през оплетените черни рози и храсталаци към ръждивите порти. Погледна само веднъж към имението, развалината на някога величествената и изящна къща, видя високо горе завеса да потрепва на прозорец и зърна лице. Зачуди се кой ли го гледа.

Можеше да предупреди долноземците да избягват Татяна и нейните кроежи. Каквато и цена да предлагаше тя, никой долноземец не би пренебрегнал предупреждение относно един от нефилимите. Татяна нямаше да получи черна магия.

Магнус можеше да направи поне това, но не знаеше как да помогне на Джеймс Херондейл. Предположи, че Грейс и Татяна са го омагьосали. Бяха напълно способни на подобно нещо, но с каква цел? Каква роля имаше Джеймс Херондейл в техните коварни планове? По-вероятно беше момчето просто да се е поддало на чара на Грейс. Любовта си е любов; никаква магия не може да излекува разбитото сърце и да унищожи способността му да обича вечно.

Магнус реши да не казва на Уил и Теса какво е научил — че голямата тайна на Джеймс са чувствата му към Грейс. Той беше обещал на момчето, че никога няма да го предаде; беше се заклел. Навремето не бе злоупотребил с доверието на Уил, нямаше да измени и на Джеймс. Каква полза за Уил и Теса да научат името на мъката на сина си, щом нямаха лекарство за нея?

Пак си спомни за Камила и болката, която изпита, когато откри истинската й същност, как се бореше като пълзящ на колене човек да не узнае истината, но накрая бе принуден да я приеме с цялата й угнетителна тежест.

Магнус не се отнасяше към подобно страдание лековато, но дори смъртните не умираха от разбито сърце. Колкото и жестока да беше Грейс, Джеймс щеше да се излекува. Въпреки че беше Херондейл.

Отвори портата с ръце, тръните одраскаха кожата му и той пак си спомни за срещата с Грейс и чувството, че е изправен пред хищник. Тя беше много по-различна от Теса, която винаги успокояваше и уравновесяваше Уил и изпълваше очите му с добрина, а устните му с нежност.

Каква ирония, помисли си Магнус, ужасна и жестока ирония — един Херондейл бе спасен от любовта, а друг — прокълнат от нея.

Опита да се отърси от спомена за Теса и Уил и от ехото на заклеймяващите думи на Татяна. Беше обещал на Теса да се върне, но сега осъзна, че желае единствено да избяга от тук. Не искаше да се тревожи какво ще си помислят за него ловците на сенки. Не искаше да мисли какво ще стане с тях и с децата им.

Тази нощ беше предложил помощ на трима ловци на сенки. Единият отвърна, че не може да му се помогне, друг поиска от него да извърши убийства, а третият насочи меч към гърдите му.

Внезапно отношенията на взаимна търпимост с Уайтлоу в Ню Йорк му се сториха привлекателни. Той беше част от долноземието на Ню Йорк и не можеше да бъде иначе. С радост щеше да напусне Лондон. Откри у себе си носталгия по Ню Йорк, с неговите ярки светлини и по-малко разбити сърца.

— Накъде? — попита кочияшът.

Магнус си представи как стои на палубата на кораба от Саутхемптън за Ню Йорк и морският въздух го прочиства от лондонските мъгли.

— Мисля да си ида у дома.

ВЪЗХОДЪТ НА ХОТЕЛ „ДЮМОР“

Краят на септември 1929 г.

Магнус веднага забеляза малката съблазнителна вампирка. Тя си проправяше път през тълпата, като за миг спря до оркестъра, за да потанцува шими. Късата й коса беше идеално оформена, лъскавочерна и с прав бретон, досущ като на Луиза Брукс*. Носеше електриковосиня рокля с наниз от деликатни мъниста, който се плъзгаше по коленете й.

* Американска актриса, утвърдила прическата тип „боб" (каре). — Бел. ред.

В много отношения момичето приличаше на обичайните клиенти на контрабандното заведение на Магнус и лесно се сливаше с тълпата на малкия дансинг. Но в нея имаше нещо отличително, нещо загадъчно и необичайно. Музиката беше бърза, а тя танцуваше в чувствен бавен ритъм. Кожата й бе съвсем бяла, но не с прашната белота на козметична пудра. Когато приключи самотния си змийски танц на дансинга, точно пред саксофониста, тя се обърна и погледна право към Магнус. В този миг на яркочервената й долна устна се появиха връхчетата на дълги зъби. Тя се усети, изкикоти се, покри с длан устата си и след малко зъбите се бяха прибрали.

Междувременно Алфи, който се беше вкопчил в бара за опора, продължаваше измислената си история.

— Викам му аз... Магнус, слушаш ли?

— Разбира се, Алфи — отвърна Магнус.

Алфи беше много красив и забавен клиент с отличен вкус за костюми и любов към силните коктейли. Разказваше смешни случки и имаше хубава усмивка. Беше банкер или нещо подобно. Може би брокер. Тези дни като че ли всички се занимаваха с пари.

— ... та викам му аз, не можеш да идеш с кораб до хотелската си стая. А той рече: „Амчи как да не мога. Аз съм капитан'“. А аз, аз му казвам, казвам му...

— Момент, Алфи. Трябва да се погрижа за нещо.

— Тъкмо стигнах до най-интересното...

— Само един момент — повтори Магнус и го потупа по ръката. — Ще се върна.

Алфи проследи погледа му и видя момичето.

— А, какво вкусно доматче — обяви той и кимна. — Но май не е по твоя вкус.

— Моят вкус е универсален — усмихна се Магнус.

— Е, размърдай се тогава. Тя няма да стои тук цяла нощ. Аз ще наглеждам бара — рече Алфи и плесна по плота. — Можеш да ми се довериш.

Магнус кимна на Макс, отличния си барман, и той веднага направи още един коктейл на Алфи.

— Да не ти пресъхне гърлото, докато се върна.

— Мно'о мило — ухили се Алфи. — Ти си душица, Сух.

Магнус беше нарекъл бара си „При господин Сух". Технически цяла Америка сега беше „на сухо", защото алкохолът беше забранен*. Но всъщност повечето градове бяха „мокри“ — направо залети с пиячка. Особено Ню Йорк. Всички в Ню Йорк пиеха и фактът, че вече го правеха незаконно, само увеличаваше удоволствието. Според Магнус контрабандните заведения се нареждаха сред най-великите постижения на човечеството. Интимни, празнични и незаконни, но не и неморални, те осигуряваха тръпката от риска, без да има истинска опасност.

* На 16 януари 1920 г. в САЩ официално е наложен сух режим, забраняващ производството, търговията и консумацията на алкохол на територията на всички щати. Сформирана е специална полицейска част, която да следи за спазването на нормата. През 20-те години незаконният алкохолен внос обаче процъфтява и в криминалната история влизат гангстери като Ал Капоне и Бъгс Моран, които печелят милиони от дейността си. Сухият режим е отменен през 1933 г. след силна обществена реакция срещу забраната. — Бел. ред.

„При господин Сух" не беше особено просторно — тези локали рядко бяха просторни. Нали уж бяха тайни. Неговият беше скрит зад фасадата на магазин за перуки на Западна двайсет и пета улица. За да влезеш, трябваше да кажеш паролата на много стриктен портиер, който оглеждаше кандидат-клиентите през малък отвор в подсилената врата в дъното на магазина. Озовеш ли се вътре, минаваш по тесен коридор и влизаш в гордото владение на Магнус — десет маси и мраморен бар (внос от Париж), зад който имаше махагонови рафтове с всякакви екзотични питиета, до които беше успял да се докопа.

Голяма част от заведението бе заета от сцената и дансинга, който пулсираше под тропота на танцуващите. На сутринта щеше да е почистен и полиран, а драскотините от хилядите удари на обувките за танци нямаше да личат. Магнус внимателно се провря сред хората, които бяха така пияни и погълнати от забавлението, че дори не го забелязаха. Той се наслаждаваше на леките (понякога не толкова леки) удари на летящи ръце и ритащи крака, на усещането да е сред топли тела и да се носи на вълната на танцуващото множество, което приличаше на плътна, пулсираща маса.

Малката вампирка беше на не повече от шестнайсет години и му стигаше едва до гърдите. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Да ви почерпя едно питие? Насаме? Отзад?

Връхчетата на зъбите й отново изскочиха, когато се усмихна.

Магнус се почувства окуражен — подобна леко зъбата усмивка вероятно не бе предизвикана от глад. Понякога алкохолът караше вампирските зъби да се покажат, но често, когато бяха наквасени, вампирите, също като мунданите, търсеха единствено солени храни и любовни преживявания.

— Насам — рече той, дръпна една завеса и разкри къс коридор, който водеше към врата в дъното. Точно зад главното помещение на клуба Магнус беше създал малка частна стая с цинков барплот. Тя беше обградена с големи, озарени отвътре от електрическа светлина стъклени панели с изображения на Дионис, гръцкия бог на виното. Там Магнус държеше най-доброто и най-лошото от стоката си и уреждаше поверителни дела.

— Не мисля, че сме се срещали — каза Магнус, когато тя се пльосна щастливо на столчето до бара и се завъртя.

— Но аз знам кой си. Ти си Магнус Бейн.

Говореше с един от нюйоркските акценти, с който Магнус още не беше свикнал, макар че живееше тук от месеци. Беше крещящ и отчетлив като примигваща неонова реклама. Носовете на обувките й за танци от ярешка кожа бяха ожулени, а по токчетата имаше петна от кал и от някакви други вещества, за които той нищо не искаше да знае. Това бяха обувки за танци и за ловуване.

— А как да те наричам?

— Наричай ме Доли — отвърна тя.

Магнус извади бутилка охладено шампанско от голямата вана с лед, в която имаше поне шейсет такива бутилки.

— Тук ми харесва — обяви Доли. — Изискано е.

— Радвам се, че мислиш така.

— Mнo'o места са изискани — продължи тя, посегна към един буркан на бара и си взе няколко накиснати във вишновка черешки. После започна да ги къса с дългите си (и вероятно мръсни) нокти. — Но само се преструват на изискани. Тук е друго. Имаш хубаво вино. Като т'ва.

Тя посочи долнопробното шампанско, от което Магнус тъкмо й наливаше. Бутилката, както и останалите във ваната, беше много красива, но бе напълнена с евтино газирано вино и след това запечатана отново. Вампирите пиеха много и присъствието им тук му излизаше скъпо, а и беше сигурен, че тя няма да усети разликата. Оказа се прав. Момичето изпи половината чаша на една глътка и му я подаде за още.

— Е, Доли — каза Магнус, докато пълнеше чашата. — Не ме интересува какви ги вършиш по улиците и където и да било, но си харесвам клиентелата. Смятам, че доброто обслужване изисква да се погрижа вампирите да не ги изядат под моя покрив.

— Не съм дошла да се храня — рече тя. — Ходим до „Боуъри" за това. Казаха ми да дойда тук и да питам за теб.

Да, обувките определено намекваха за „Боуъри". Улиците в долната част на града често бяха кални.

— Нима? И кой е така любезен да се интересува от мен?

— Никой.

— Никой е любимото ми име — отбеляза Магнус.

Момичето се изкикоти и се завъртя със столчето. Пресуши отново чашата, протегна я за още и Магнус я напълни.

— Моят приятел...

— Никой.

— Никой, да. Срещнах го наскоро, но той е от нашите, сещаш ли се?

— Вампир.

— Точно. Е, те искат да ти кажа нещо. Казаха да се махнеш от Ню Йорк.

— Така ли? И защо?

Тя се изкикоти в отговор и донякъде се плъзна, изхлузи се леко от столчето и начена пиянски чарлстон на музиката, която гърмеше зад стената.

— Ами щото — рече, танцувайки — тук ще стане малко опасно. Заради мунданските пари и някаква прокоба. Всичко ще се срине или нещо такова. Парите де. А това значи, че светът ще свърши...

Магнус въздъхна вътрешно.

Долноземието на Ню Йорк бе едно от най-странните места, които беше посещавал, и отчасти заради това се зае да предлага незаконен алкохол на мунданите. Все пак не успяваше да се опази напълно от тези глупости. Хората ходеха на бар, за да говорят, долноземците също. Върколаците бяха параноици. Вампирите — клюкари. Всички имаха версии. Все нещо щеше да се случи, нещо голямо. Времената бяха такива. Мунданите изкарваха абсурдно много пари на Уолстрийт и ги харчеха за труфила, кино и пиячка. Магнус разбираше това. Но долноземците се занимаваха с налудничави прокоби и безсмислени съперничества. Клановете се бореха за контрола над малки и незначителни територии. Феите действаха както винаги — от време на време отмъкваха по някого пред Сентрал Парк Казино и го примамваха в техния свят с обещание за незабравимо парти.

Ако не друго, поне красива малка вампирка, която говори глупости, бе за предпочитане пред разлигавен пиян върколак. Магнус кимна с престорено разбиране и преброи наум бутилките с бренди и ром на лавиците под бара.

— Виж сега, тия мундани се опитват да събудят демон...

— Мунданите често го правят — рече Магнус и премести една бутилка със златен ром, погрешно сложена при рома с подправки. — Но напоследък обичат да се катерят по пилони и да се разхождат по крилата на двуместни самолети. Сега сме в ерата на глупавите хобита.

— Не, тези мундани са се заели сериозно.

— Те винаги се заемат сериозно, Доли — каза Магнус. — И накрая все става каша. Виждал съм много мундани, размазани по стените...

Внезапно един звънец на стената зазвъня трескаво и откъм главната зала проехтя силен вик:

— НАПАДЕНИЕ!

А след това се чуха писъци.

— Извини ме за момент — рече Магнус.

Остави бутилката с евтино шампанско на бара и показа с жест на Доли да си налива сама, както и без това щеше да направи.

Той се върна в бара, където цареше пълна лудост. Музикантите не бяха прибрали инструментите си, но бяха спрели да свирят. Някои хора гълтаха набързо питиетата си, други тичаха към вратата, а трети пищяха паникьосано.

— Дами и господа! — извика Магнус. — Моля, просто оставете чашите на масите. Всичко ще бъде наред. Останете по местата си.

Той вече имаше достатъчно редовни посетители, които бяха запознати с подобни ситуации. Те седнаха и безгрижно запалиха цигари, като само хвърляха по някой поглед към остриетата на брадвите, които се забиваха във вратата.

— Светлини! — извика Магнус драматично.

Персоналът изключи всички лампи и локалът потъна в мрак, като блещукаха единствено оранжевите връхчета на цигарите.

— А сега моля всички — извика Магнус над крясъците на полицаите и ударите на брадвите по дървото — да преброим до три. Едно!

Хората се присъединиха нервно за „две" и „три". Лумна синя светлина, чу се последен трясък, вратата падна и полицаите нахлуха вътре. Тогава светлините внезапно се включиха. Но локала вече го нямаше. Всички клиенти видяха пред себе си порцеланови кани и чаши за чай. Джазбендът беше заменен от струнен квартет, който веднага засвири успокояваща мелодия. Вместо бутилки зад бара се издигаше претъпкана с книги лавица. Дори декорът беше променен — по стените имаше библиотеки и кадифени драперии, и нито помен от бара и какъвто и да било алкохол.

— Господа! — Магнус разтвори обятия. — Добре дошли на чаеното парти на нашия литературен кръжец. Тъкмо щяхме да обсъждаме „Невзрачният Джуд"*. Идвате съвсем навреме! Бих настоявал да платите за вратата, но разбирам нетърпението ви. Не сте искали да закъснеете за дискусията!

* Роман на английския писател Томас Харди. Най-известното му произведение е „Тес от рода Д'Ърбървил". — Бел. ред.

Тълпата избухна в смях. Хората вдигнаха чашите с чай към полицаите и заразмахваха книгите.

Магнус всеки път се опитваше да измисли нещо различно. Веднъж, когато светлините угаснаха, той превърна бара в пълен с кошери пчелин. Друг път го преобрази в молитвена сбирка, а мнозина от клиентите бяха облечени като монахини и свещеници.

Обикновено толкова много объркваше полицаите, че проверките бяха кратки и относително мирни. Но след всяко подобно представление безсилието и гневът им нарастваха. Тази нощ групата беше водена от Макмантри, най-подкупния полицай, когото Магнус бе срещал. Беше отказал да му плаща от принципни съображения и сега той нахлуваше в бара му. Но този път бяха дошли подготвени. Носеха си инструменти — поне десетина брадви, още толкова ковашки чукове, железни лостове и дори няколко лопати.

— Приберете всички — нареди Макмантри. — Вкарайте ги в арестантската кола. И обърнете мястото с главата надолу.

Магнус размърда пръсти зад гърба си, за да скрие синята светлина, която се появи между тях. Внезапно четири панела паднаха от стените и разкриха проходи за бягство. Клиентите хукнаха към тях. Те щяха да ги отведат на четири различни места на няколко пресечки от тук. Просто лека защитна магия. Никой не заслужаваше да влезе в затвора заради един коктейл. Неколцина полицаи се опитаха да ги последват, но внезапно установиха, че проходите са задънени.

Магнус позволи на илюзията да изчезне и локалът си стана същият като преди. Това смая и разсея полицаите достатъчно, за да може той да приложи магическия прах върху себе си и да стане невидим. Мина покрай тях на път за изхода и спря за миг да ги погледне как дърпат завесата и оглеждат стената зад нея. Търсеха скрития изход, за който бяха сигурни, че е някъде там.

Навън цареше непрогледна септемврийска нощ. По това време на годината в Ню Йорк често беше горещо, а влагата бе от особен вид. Въздухът беше лепкав и изпълнен с мъгла от Ийст Ривър и Хъдзън, от морето и блатата, наситен с дим и пепел, богат на всякакви аромати на готвена храна и силна миризма на бензин.

Магнус тръгна към една от изходните точки на тунелите. Там се беше събрала тълпа от развълнувани гости, които се смееха и обсъждаха случилото се. Тук бяха някои от любимите му клиенти, включително красивият Алфи.

— Хайде! — рече Магнус. — Нека продължим у нас, какво ще кажете?

Десетина души се съгласиха, че това е превъзходна идея. Магнус извика такси, неколцина направиха същото и скоро веселата колона от таксита бе готова да потегли. Точно когато някой се настаняваше на задната седалка до него, Доли се наведе през прозореца и прошепна в ухото му:

— Хей, Магнус! Не забравяй! Следи парите!

Магнус й се усмихна, кимна в жест „да, да, разбира се", тя се изкикоти и се отдалечи. Толкова беше мъничка. И красива. И много пияна. Вероятно щеше да иде до Боуъри, за да се нахрани с онези, на които не им беше потръгнало в този град.

Когато върволицата потегли, цялата процесия от коли (един поглед през задното стъкло му показа, че са се увеличили поне с десетина) се отправи към хотел „Плаза".

* * *

Щом се събуди на сутринта, първо забеляза, че е прекалено светло. Някой трябваше да разкара слънцето от тук.

Магнус бързо установи, че излишната светлина е заради липсата на завеси по прозорците в спалнята му. После видя четирима напълно облечени (жалко) непознати да спят до него на леглото, нехаещи за слънчевата светлина и за целия свят.

Третото, което забеляза, беше може би най-объркващо — пред кревата се извисяваше купчина автомобилни гуми.

Нужни му бяха известно време и ловки маневри, за да преодолее спящите и да стане от леглото. Из цялата стая бяха разпръснати поне двайсетина заспали или припаднали гости. Завесите липсваха и от прозорците на дневната, но стана ясно къде са се дянали. Хората ги използваха като одеяла и импровизирани навеси. Само Алфи беше буден, седеше на канапето и се взираше нещастно в слънчевия ден.

— Магнус — изстена той. — Убий ме, моля те.

— Защо, незаконно е! — отвърна Магнус. — Знаеш как се отнасям към нарушаването на закона. Кои са тези хора? Не бяха толкова много снощи.

Алфи сви рамене, за да покаже, че Вселената е изпълнена с мистерии и нищо никога няма да бъде проумяно в цялост.

— Наистина — каза той. — Ако не искаш да използваш твоето вуду, поне ме удари с нещо по главата. Трябва да ме убиеш.

— Ще ти дам да пийнеш — отвърна Магнус. — Леден доматен сок и табаско, резенчета грейпфрут и чиния с бъркани яйца — това ти трябва. Ще се обадя на румсървиса да донесат по дузина от всичко.

Прескочи няколко души по пътя към телефона, но откри, че всъщност е награбил голям декоративен пепелник. Може би и той самият не беше много във форма.

— И кафе — добави, остави пепелника и вдигна слушалката с изключително достойнство. — Ще поръчам и кафе.

Магнус даде нарежданията си на румсървиса. Там отдавна бяха спрели да задават въпроси за необичайните нужди на господин Бейн, като например двайсет и четири порции бъркани яйца и „кафе, колкото да напълните четири от големите ви вани". После се върна при Алфи на канапето и загледа как неколцина от гостите му се обръщат и стенат в съня си.

— Трябва да престана с това — обяви Алфи. — Не мога да продължавам така.

Той беше от хората, които се разкисваха след една хубава нощ. Но това като че ли го правеше още по-привлекателен.

— Само махмурлук, Алфи. Нищо повече.

— Повече е. Виж, има едно момиче...

— О... — кимна Магнус. — Знаеш ли, разбито сърце се лекува най-лесно с друга връзка...

— Не и за мен — рече Алфи. — Тя беше единствената. Изкарвам хубави пари. Имам всичко, което пожелая. Но изгубих нея. Виж...

О, не. Драма. Вероятно беше твърде сълзлива за този ранен час, но красивите млади мъже с разбити сърца можеше да бъдат извинени. Магнус опита да добие вид на внимателен слушател. Удаваше му се трудно, защото слънцето напичаше и пак го унасяше, но все пак опита. Алфи разказа история за момиче, на име Луиза, за парти и за объркване с някакво писмо, а после за куче и май за моторница. Или може би беше планинска хижа. Тези неща трудно се бъркат, но наистина беше твърде рано. Както и да е, за кучето и писмото беше сигурен. Всичко приключило ужасно, а Алфи идвал в бара му, за да удави мъката. Когато историята наближи края си, Магнус видя, че един от спящите на пода дава признаци на живот. Алфи също го забеляза, затова се наведе да прошепне поверително:

— Магнус, знам, че можеш... да правиш разни неща.

Това прозвуча обещаващо.

— Искам да кажа... — запъна се за миг. — Можеш да правиш разни неестествени...

О, това беше много обещаващо, поне в началото. Така или иначе, в оцъкления поглед на Алфи не се четяха никакви любовни намерения.

— Какво имаш предвид? — попита Магнус.

— Ами... — Той снижи още повече глас. — Там... нещата, които правиш. Те са... магически. Няма как да не са. Не вярвам в такива работи, но...

Магнус се представяше като най-обикновен шоумен. Това изглеждаше правдоподобно и повечето хора се хващаха с готовност. Но Алфи — практичният, делови мундан — явно бе прозрял истината.

А това беше привлекателно. И притеснително.

— Какво точно ме питаш, Алфи?

— Искам да си я върна, Магнус. Трябва да има начин.

— Алфи...

— Или ми помогни да я забравя. Това със сигурност го можеш.

— Алфи... — Магнус не искаше да го лъже, но и не искаше да се въвлича в подобен разговор. Не тук и сега. И все пак трябваше да каже нещо. — Спомените са важни — рече той.

— Но болят, Магнус. Мисълта за нея ми причинява болка.

Магнус наистина не искаше да чува такива приказки толкова рано сутринта — за болезнени спомени и желание да забрава. Веднага трябваше да прекрати разговора.

— Имам нужда от една бърза вана, за да се освежа. Пусни румсървиса, ако обичаш. Ще се почувстваш по-добре, когато хапнеш.

Магнус потупа Алфи по рамото и тръгна към банята. Наложи се да вдигне двама спящи от ваната и от пода, за да се заеме с тоалета си. Когато излезе, от румсървиса бяха докарали шест масички на колелца, отрупани с всичките кани с доматен сок, яйца, грейпфрут и кафе, нужни, за да прояснят утрото. Част от спалите като мъртъвци гости се бяха надигнали и шумно се угощаваха, като споделяха данни за състоянието си, за да стане ясно кой е най-зле.

— Видя ли подаръците ни, Магнус? — попита един мъж.

— Видях, благодаря. Много ми трябваха резервни гуми.

— Свалихме ги от една полицейска кола, за да им върнем за погрома над бара ти.

— Колко мило! Като отвори дума, май трябва да проверя какво е останало от заведението ми. Снощи полицаите не изглеждаха особено щастливи.

Никой не забеляза излизането му. Продължаваха да ядат, да пият, да разговарят и да се надсмиват над страданията си. От време на време някой тичаше към банята, за да повърне. Това се повтаряше почти всяка нощ и почти всяка сутрин. В хотелската му стая се появяваха непознати с махмурлук, които сутринта се съвземаха, търкаха лица, заприличали на еноти от размазания грим, търсеха шапки, пера, огърлици, телефонни номера, обувки и изгубено време. Не беше лош живот. Но нямаше да трае дълго. Нищо не трае дълго.

Накрая всички заприличваха на Алфи, призори плачеха на канапето, изпълнени със съжаления. Затова Магнус странеше от такива проблеми. Не спирай да се движиш. Не спирай да танцуваш.

Той започна да си подсвирква, щом затвори вратата на апартамента, и в коридора свали шапка на една много възмутена дама. Явно беше чула глъчката вътре. Когато се качи в асансьора към фоайето, беше в толкова добро настроение, че даде на пиколото пет долара.

Доброто настроение на Магнус оцеля само пет минути. Това пътуване с такси не беше весело като предишното. Упоритото слънце прежуряше, таксито се давеше и гаснеше, а движението беше по-натоварено от обичайното — около тях имаше поне шест коли, които надуваха клаксони и бълваха отровни газове. Той забеляза и полицейски, които му напомниха за изстраданото вечерта унижение.

Когато стигна на Двайсет и пета улица, видя истинския мащаб на погрома. Вратата на магазина за перуки беше разбита и криво-ляво заменена с дървена дъска и верига. Магнус я отвори, като изстреля с пръсти малка синя мълния. Магазинът за перуки беше претърпял сериозни щети — витрините лежаха преобърнати, а перуките плаваха в плитко езерце от бира и вино като странни морски създания. Скритата врата беше откъртена от пантите и захвърлена в другия край на помещението. Магнус заджвака по тесния проход. По него течеше дълбок половин педя ручей от смърдящ алкохол, който се стичаше по трите стъпала към бара. Вратата беше на трески, а зад нея всичко тънеше в разруха — счупено стъкло, строшени маси, купчини отломки. Дори невинният полилей беше съборен от куката си и лежеше на парчета върху остатъка от дансинга.

Но не това беше най-лошото. Насред разрушението, на един от трите оцелели стола, седеше Олдъс Никс, висшият магьосник на Манхатън.

— Магнус — рече той. — Най-сетне, чакам те от час.

Олдъс беше стар — дори за магьосник. Датираше отпреди новата ера. Като се имаше предвид докъде стигаха спомените му, всеобщото мнение бе, че е почти на две хиляди години. Въпреки това изглеждаше в края на петдесетте, с изящна бяла брада и поддържана бяла коса. Магьосническият му знак бяха животински нокти по ръцете и краката. Краката бяха скрити от специални ботуши, едната му ръка винаги беше в джоба, а другата стискаше сребърната топка на дълъг черен бастун.

Присъствието му насред разрухата приличаше на обвинение.

— С какво заслужих тази чест? — попита Магнус и внимателно пристъпи през бъркотията по пода. — Или винаги си искал да видиш потрошен бар? Гледката не е за изпускане.

Олдъс избута с бастуна си парче от счупена бутилка.

— Има и по-добри занимания, Магнус. Наистина ли искаш да си губиш времето, като продаваш алкохол на мунданите?

— Бейн...

— Олдъс... Забърквал съм се в много проблеми и битки. Няма нищо лошо да искаш да заживееш спокойно и да избягваш неприятностите.

Олдъс махна с ръка към разрухата.

— Това не е неприятност — обясни Магнус. — Не и истинска неприятност.

— Но не е и сериозно занимание.

— Защо да не се насладя за малко на живота? Имаме цяла вечност. Трябва ли да я прекараме в усилен труд?

Глупав въпрос. Олдъс вероятно бе постъпил точно така.

— Магнус, не може да не си забелязал промените. Те са в ход. Световната мунданска война...

— Мунданите вечно воюват — отвърна Магнус, събра няколко столчета на счупени винени чаши и ги подреди в редичка.

— Не и така. Не и толкова глобално. Освен това прибягват и до магията. Създават светлина и звуци. Общуват от разстояние. Това не те ли тревожи?

— Не, никак.

— Значи, не виждаш какво предстои?

— Олдъс, прекарах тежка нощ. За какво говориш?

— То идва, Магнус. — Гласът на Олдъс внезапно стана много дълбок. — Можеш да го усетиш. Идва и всичко ще се разпадне.

— Кое идва?

— Преломът и падението. Мунданите вярват само в книжните си пари и когато те се превърнат в пепел, целият свят ще се обърне с главата надолу.

Изглежда, дори на магьосниците им се разхлопваха дъските. Всъщност най-вече те бяха с разхлопани дъски. Легне ли на плещите ти бремето на цяла вечност — обикновено посред нощ, когато си сам — тежестта става непоносима. Знанието, че всички ще умрат, а ти ще продължиш да живееш в някакво неясно бъдеще, населено от кой знае кого, и всичко все ще се разпада, а ти ще продължаваш ли, продължаваш...

Олдъс се замисли за това. Или поне така изглеждаше.

— Искаш ли питие? — предложи Магнус състрадателно. — Скрил съм няколко специални бутилки в сейф под пода в задната стая. Пазя „Шато Лафит Ротшилд" от 1818 година за черни дни.

— Мислиш, че това е решението за всички проблеми, нали, Бейн? Пиене, танци, любов... но чуй ми думата, нещо се задава и ще сме глупаци, ако си затваряме очите.

— Да съм твърдял, че не съм глупак?

— Магнус! — Олдъс рязко се изправи, удари с бастуна си по пода и из отломките запращяха лилави мълнии. Дори когато говореше глупости, той си оставаше могъщ магьосник. Е, за две хиляди години все трябваше да е научил нещо. — Когато решиш да бъдеш сериозен, обади се. Но не отлагай твърде дълго. Сега живея в хотел „Дюмон“ на Сто и шестнайсета улица.

Магнус остана сам сред подгизналите останки на бара си. Долноземка, която идва и започва да бръщолеви за проклятия и бедствия, можеше да бъде игнорирана. Но ако след нея се появи Олдъс и ги наприказва същите...

...освен ако самият той не беше пуснал слуха, все пак не изглеждаше съвсем с всичкия си.

Да, това звучеше правдоподобно. Висшият магьосник на Манхатън леко откача, започва да говори за прокоби, мундански пари и бедствия... някой дочува, разпространява слуха и накрая той, както винаги, стига до Магнус.

Магнус потупа с пръсти по напукания мрамор на някога кристалночистия бар. Наистина беше забелязал, че напоследък времето тече по-бързо. Олдъс имаше известно право. Времето бе като вода, понякога ледена и бавна (през двайсетте години на осемнайсети век... никога повече), друг път бе спокойно езерце, тих ручей или стремителна река. Понякога се превръщаше в пара, която се разтваря, докато преминаваш през нея, обгръща всичко в мъгла и пречупва светлината. Такива бяха двайсетте години на двайсети век.

Ала дори в подобно бързотечно време нямаше как скоро отново да отвори бара си. Трябваше да поддържа илюзия за нормалност. Няколко дни или седмица. Можеше дори да го почисти по мунданския начин, да наеме хора с кофи, летви и гвоздеи. Или пък да го направи лично. Вероятно щеше да му е от полза.

И така, Магнус запретна ръкави и се хвана на работа — събра стъклата, счупените столове и маси на купчина. Взе парцал и започна да бърше мръсотията от алкохол, кал и трески. След няколко часа се измори и отегчи, затова щракна с пръсти и веднага приведе всичко в ред.

Думите на Олдъс още кънтяха в ума му. Нещо трябваше да се направи. Трябваше да каже на някого. На някой по-отговорен и по-заинтересуван от него, който да се заеме с проблема. Разбира се, това означаваше само едно.

* * *

Ловците на сенки не биха стъпили в незаконен локал. Те уважаваха мунданската забрана на алкохола (както винаги верни на мотото „Законът е суров, но е закон"). Това означаваше, че Магнус трябваше да отиде до Горен Ийст Сайд, в Института.

Великолепието на Института винаги го смайваше — той се издигаше над останалите сгради, неподвластен на времето и непреклонен в готическото си неодобрение към всичко модерно и променливо. Долноземците не влизаха в Института през главната врата, а през убежището. Но Магнус не беше обикновен долноземец и връзките му с ловците на сенки бяха отдавнашни и добре известни.

Това не означаваше, че получи топъл прием. Когато го пусна вътре, икономката Едит каза само: „Чакай тук", и го остави във фоайето, където той заоглежда критично старомодната украса. Ловците на сенки определено си падаха по бургундскочервените тапети, лампионите във формата на рози и тежките мебели. Тук времето винаги течеше бавно.

— Ела — рече Едит, щом се върна.

Магнус я последва по коридора към приемната, където Едгар Греймарк, директорът на Института, стоеше пред една поставка за книги.

— Едгар — кимна Магнус. — Виждам, че си се поддал на натиска и си инсталирал телефон.

Той посочи апарата, който беше сложен на една малка масичка в тъмен ъгъл, сякаш за да бъде наказан заради самото си съществуване.

— Това е някаква проклетия. Чувал ли си как пращи? Но пък така мога да говоря с другите институти и да поръчвам лед...

Едгар остави книгата, която четеше, да се затвори.

— Какво те води при нас, Магнус? Разбрах, че въртиш локал. Вярно ли е?

— Напълно вярно — каза Магнус с усмивка. — Макар че в момента може да послужи по-скоро като купчина разпалки.

Едгар не поиска обяснение на тази забележка и Магнус не предложи такова.

— Наясно си, че продажбата на алкохол е противозаконна — продължи Едгар, — но предполагам, че точно затова ти харесва.

— Всички трябва да си имат хоби — отвърна Магнус. — По една случайност моето включва незаконна търговия, пиене и гуляи. Чувал съм и за по-лоши.

— Ние нямаме време за хобита.

Ловци на сенки.... Винаги по-добри от теб.

— Тук съм, защото чух някои неща в онзи мой локал. Неща за долноземците, които може би ще искате да научите.

Магнус разказа всичко, за което се сети, за думите на Олдъс и за странното му поведение. Едгар слушаше с каменно изражение.

— Значи, всичко се основава на бръщолевенията на Олдъс Никс? — попита той накрая. — Всеизвестно е, че напоследък не е много на себе си.

— Живял съм по-дълго от теб — отбеляза Магнус. — Имам богат опит и съм се научил да вярвам на инстинктите си.

— Ние не действаме по инстинкт. Разполагаш ли с някаква информация, или не?

— Като се има предвид дългата ни история, Едгар, мисля, че можете да се доверите на думата ми.

— Какво очакваш да направим?

Магнус се подразни, че трябва всичко да му обяснява. Беше дошъл при ловците на сенки с информация и не беше негова работа да им разяснява подробно значението й.

— Може би да поговорите с него? — предложи той. — Направете това, в което най-много ви бива — наблюдавайте.

— Ние винаги наблюдаваме, Магнус. — Магнус долови в тона му лек сарказъм, който не му се понрави. — Ще имаме предвид всичко това. Благодарим за посещението. Едит ще те изпрати.

Едгар натисна един звънец и киселата Едит се появи на мига, за да изпроводи долноземеца от къщата.

Преди да иде в Института, Магнус беше решен да не предприема нищо. Просто да им предаде информацията и да продължи безкрайния си живот. Но пренебрежението на Едгар към тревогите му го амбицира. Олдъс живееше в хотел „Дюмон" на Сто и шестнайсета улица. Не беше много далече. Точно над Италианския Харлем, на двайсетина минути пеша, така че Магнус пое на север.

Кварталите на Ню Йорк бяха много разнородни. Горен Ийст Сайд бе до болка изпълнен с пари и самодоволство, но след него къщите ставаха по-малки, шофьорите по-агресивни, а конските файтони — по-чести. След Стотна улица децата бяха по-буйни, играеха уличен бейзбол и се гонеха по платното, а майките им крещяха от прозорците.

Тук определено беше по-приятно. Цареше семейна атмосфера и от къщите се носеше ухание на вкусни гозби. Освен това бе хубаво да видиш квартал, в който не всички са бели. Харлем беше центърът на черната култура и на най-добрата музика в целия свят. Най-напредничавото и оживено място в този град.

Вероятно именно затова на някой му бе хрумнало да построи тук такъв чудовищно грамаден хотел. „Дюмон" не се вписваше особено добре сред къщите от червеникав камък, магазините и ресторантите, но и не приличаше на място, което се интересува от мнението на съседите си. Беше построен на малка странична уличка, която като нищо можеше да е създадена специално за целта. Имаше голяма колонада отпред и десетки закрити със завеси прозорци. Тежките метални врати бяха плътно затворени.

Магнус се настани до една сергия за газирана вода от другата страна на улицата и реши да наблюдава и чака. Не знаеше какво точно чака. Нещо. Каквото и да е. Не беше много сигурен, че то ще се случи, но вече бе набрал инерция. Първият час измина ужасно скучно. Чете вестник, за да убие времето, яде сандвич със сардини и пи малко кафе. Използва магическите си сили, за да върне изгубената топка на някакви деца от отсрещния тротоар, които така и не разбраха за това. И тъкмо беше на път да се откаже, когато процесия от изключително скъпи автомобили започна да се ниже към хотела.

Сякаш имаше изложение на най-великолепните коли в света — „Ролс-Ройс", „Пакард", няколко „Пиърс-Ароу", „Изота Фраскини", три „Мерцедес-Бенц" и „Дюзенберг" — така излъскани, че Магнус едва ги различаваше на потрепващото сияние на залеза. Той примигна с насълзени очи и видя, че шофьорите слизат и отварят вратите на пътниците си.

Те със сигурност бяха много богати. Богатите пазаруват прекрасни дрехи, които веднага разпознаваш. Най-богатите изпращат хора до Париж и купуват цели колекции, които никой извън модната къща не е виждал. Тези тук принадлежаха към втората група. Магнус забеляза, че всички са на възраст между четирийсет и шейсет години. Мъжете бяха с бради и шапки, а жените не бяха достатъчно млади или достатъчно фриволни за розовите костюми „Шанел" и фееричните рокли от шифон на „Вионет", с които се бяха издокарали. Всички бързо тръгнаха към хотела, без да разговарят или да спрат да се насладят на залеза. Изглеждаха достатъчно надути и сериозни, за допусне човек, че се събират, за да призоват демон. (Хора, които се опитват да зоват демони, винаги изглеждаха така.) Все пак Магнус се тревожеше повече от друго — те явно щяха да потърсят помощта на Олдъс. А Олдъс притежаваше невъобразими сили и знание.

Магнус зачака. След около час шофьорите подкараха колите в редица и богаташите един по един се качиха в тях и поеха в нощта към Ню Йорк. Нямаше демони. Нищо. Магнус стана от стола си и тръгна обратно към „Плаза", като се опитваше да проумее ситуацията.

Може би проблем не съществуваше. Олдъс имаше мрачно отношение към мунданите и вероятно просто се забавляваше с тези предполагаемо важни хора. Съществуваха и по-лоши забавления от това, да се будалкаш с група заблудени и глупави милионери, да им вземаш парите и да им обещаваш магия. Можеш за нула време да натрупаш цяло състояние и да отпрашиш към Френската Ривиера, където да лентяйстваш цели десет години. Дори двайсет.

Но Олдъс не беше магьосник, който си падаше по такива игрички, а десет или двайсет години бяха нищожни в неговите представи за време.

Може би просто беше откачил. Случва се. Магнус се зачуди дали след стотици години същото ще сполети и него. Сигурно и той щеше да се завре в някой хотел, за да приема разни богаташи и да върши кой знае какво. Всъщност каква бе разликата от сегашните му занимания? Нима не прекара цяла сутрин в разчистване на боклуците в мунданския си бар?

Беше време да се прибира.

* * *

Октомври 1929 г.

Кой знае защо, Магнус изгуби интерес към бара си. Планираше да го затвори само за няколко дни, а те се превърнаха в седмица, после в две, три. Неколцина от редовните клиенти не намериха друг пристан, затова просто идваха в стаята му всяка нощ. Първо бяха един-двама, но след седмица прераснаха в цял поток. От управата на хотела дори се отбиха и любезно изказаха мнението си, че вероятно господин Бейн „би искал да отведе приятелите и познатите си някъде другаде". Магнус отговори, също толкова любезно, че те не са му никакви приятели и познати. Обикновено били напълно непознати. Това не зарадва особено управата на хотела.

А и не беше съвсем вярно. Алфи се появяваше всяка нощ и дори се засели на канапето му, но с времето ставаше все по-навъсен. През деня ходеше на работа, връщаше се пиян и повече не изтрезняваше. Накрая дори спря да ходи на работа.

— Става по-лошо, Магнус — каза той един следобед, когато се събуди от предизвикан от уиски пиянски ступор.

— Сигурен съм — отвърна Магнус, без да вдига очи от „Война и мир"

— Наистина.

— Сигурен съм.

— Магнус!

Магьосникът вдигна изморено глава.

— Положението се влошава. Няма да издържи още дълго. Всичко започва да се разпада. Видя ли?

Той хвърли един вестник към Магнус.

— Алфи, изразявай се по-конкретно. Освен ако не говориш за този вестник, което е разбираемо.

— Наистина — Алфи се надигна и погледна над облегалката на канапето, — цялата финансова структура на Съединените щати може да се разпадне за секунди. Всички предричаха, че ще случи, но аз не им вярвах. Сега ми изглежда възможно.

— Стават такива неща.

— Как запазваш такова спокойствие?

— Практика — отвърна Магнус, пак заби поглед в книгата и отгърна страницата.

— Не знам. — Алфи се приплъзна надолу. — Може и да си прав. Може би всичко ще бъде наред. Трябва да бъде, нали?

Магнус не си направи труда да изтъкне, че не е казвал нищо подобно. Алфи изглеждаше успокоен, а това му беше достатъчно. Той самият обаче вече не можеше да се съсредоточи в книгата и изгуби желание да чете. Гостите започваха да стават досадни.

След няколко дни Магнус напълно се измори от компанията им, но не искаше да ги гони. Това би било непристойно. Просто нае апартамент на друг етаж и спря да се прибира в стария. Гостите като че ли забелязаха това, но нямаха нищо против, стига вратата на стария му апартамент да е винаги отворена и да не се налага да плащат за румсървиса.

Магнус се опита да запълва времето си с обикновени занимания — четеше, мотаеше се из Сентрал Парк, ходеше на кино или театър, пазаруваше. Жегата отмина и над града се спусна тучен октомври. Веднъж Магнус нае лодка и цял ден се носи около Манхатън, взираше се в скелетите на новите небостъргачи и се чудеше какво всъщност ще се случи, ако всичко вземе, че се разпадне, и защо е започнало да му пука толкова. И преди бе виждал как правителства и икономики се срутват. Но тези хора... те бяха направили грандиозни неща и щяха да паднат от твърде високо.

Затова отвори бутилка шампанско.

Забеляза, че много хора прекарват дните си около борсовите телеграфни апарати, инсталирани във всички клубове и хотели, в много ресторанти и дори в барове и бръснарници. Чудеше се с какво тези глупави малки механизми под стъкления похлупак така омагьосват хората, че се тълпяха около тях с часове и ги чакаха да изплюят дълги хартиени езици, нашарени със символи. Някои грабваха лентата още докато се изнизваше от апарата и започваха да четат магическите знаци.

На двайсет и четвърти октомври настъпи първото сътресение, пазарът се препъна и изгуби равновесие. Всички прекараха неспокоен уикенд; следващата седмица нещата много се влошиха. След това дойде и вторник, двайсет и девети, когато всичко се срина точно както мнозина предричаха, макар да не им се вярваше, че ще се случи. Магнус не успя да избегне ударната вълна дори в покоя на апартамента си в „Плаза". Телефонът започна да звъни. В коридора се надигнаха гласове, дори писъци. Той слезе във фоайето, където паниката набираше скорост — хора с куфари излизаха на бегом, всички телефонни кабини бяха заети, а един мъж плачеше в ъгъла.

На улицата беше още по-лошо. Група хора водеха трескав разговор.

— Скачат от сгради в центъра — каза един мъж. — Мой приятел работи там и казва, че просто отваряли прозорците и се хвърляли долу.

— Значи, е истина? — възкликна друг, свали си шапката и я притисна към сърцето си, сякаш да го защити.

— Истина ли? Разбира се, че е истина! Банките започнаха да заковават вратите си!

Магнус реши, че вероятно е най-добре да се върне в апартамента си, да заключи вратата и да извади бутилка хубаво вино.

Наистина се качи горе и наистина влезе в стаята си, но в същия миг един от наскоро появилите се в стария му апартамент непознати цъфна на прага.

— Магнус — рече той, лъхайки на алкохол, — тря'а да дойдеш. Алфи ще скача през прозореца.

— Явно лудостта се разпространява бързо — въздъхна Магнус. — Къде е?

— В стария ти апартамент.

Нямаше време да пита откога са наясно, че има нов апартамент. Последва мъжа, който хукна тромаво по коридорите на „Плаза". Изкачиха се три етажа по стълбището и стигнаха до вратата на стария му апартамент, която зееше отворена, и Магнус видя, че няколко души са се събрали пред спалнята.

— Заключи се вътре и запречи с нещо вратата — каза един мъж. — Погледнахме през този прозорец и го видяхме на перваза.

— Всички вън — нареди Магнус. — Веднага.

Когато си тръгнаха, той протегна ръка и вратата на спалнята рязко се отвори. Прозорецът, който преди бе източник на красива гледка към Сентрал Парк и твърде много светлина, сега обрамчваше присвитата фигура на Алфи. Той беше кацнал на тънкия бетонен перваз отвън и пушеше нервно цигара.

— Не се приближавай, Магнус!

— Не възнамерявам — отвърна Магнус и седна на леглото. — Но може ли да ми дадеш една цигара? Все пак смяташ да скачаш от прозореца на моята стая.

Това обърка Алфи за миг, но той внимателно посегна към джоба си, извади пакет цигари и ги хвърли вътре.

— Така — рече Магнус, вдигна пакета от пода и издърпа една цигара, — преди да полетиш, защо не ми кажеш какво става?

Щракна с пръсти и цигарата се запали. Направи го изцяло заради Алфи и успя да привлече вниманието му.

— Ти... много добре знаеш какво става... Какво направи току-що?

— Запалих си цигара.

— Не, другото...

— О, то ли? — Магнус кръстоса крака и се настани по-удоб-но. — Ами мисля, че вече си се досетил, че не съм като другите деца.

Алфи седна на петите си и обмисляше казаното. Погледът му беше ясен и Магнус си помисли, че вероятно за първи път от седмици е напълно трезвен.

— Значи, е вярно — каза Алфи.

— Значи, е вярно.

— Е, кой си ти?

— Просто някой, който не иска да скочиш през прозореца. Останалото са подробности.

— Дай ми една причина да не го направя — рече Алфи. — Всичко е загубено. Луиза. Всичко, което притежавах, и всичко, което спечелих.

— Нищо не е вечно — отвърна Магнус. — Знам го от опит. Ще имаш други неща. Ще срещнеш други хора. Можеш да продължиш напред.

— Не и с мисълта за онова, което съм имал — каза Алфи. — Щом си... какъвто си, можеш да направиш нещо, нали?

Магнус дръпна от цигарата и се замисли.

— Влез вътре, Алфи — рече накрая. — И ще ти помогна.

Същинският процес по промяна на паметта беше труден.

Съзнанието е сложна мрежа и паметта е важна за ученето. Извадиш ли погрешен спомен, човек може да забрави, че огънят гори. Но спомените можеше да бъдат притъпени и скъсени. Един способен магьосник — а Магнус бе точно такъв — можеше да прекрои миналото и да му придаде различна форма и звук.

И все пак не беше лесно.

Така и не стана ясно защо Магнус реши да направи това безплатно за мундан, който живееше на негов гръб от седмици. Вероятно защото беше ден на всеобщо страдание, а конкретно на неговото страдание можеше да се сложи край.

След час Алфи излезе от апартамента му, без да си спомня добре момичето, на име Луиза, която май беше кондукторка в градския транспорт или нещо такова. Или беше библиотекарка в родния му град? Не беше сигурен защо изобщо мисли за нея. Не помнеше особено ясно и миналото си богатство.

Когато приключи, Магнус беше изморен, облегна се до прозореца и се загледа в притъмняващия град отвъд ширналия се Сентрал Парк.

Точно тогава забеляза странна светлина в небето в горната част на града. Тя имаше конусовидна форма, стесняваше се към хоризонта и се разширяваше към облаците, и излъчваше зеленикаво сияние.

И се намираше точно над хотел „Дюмон".

Нямаше как да вземе такси, защото до едно бяха заети и летяха с висока скорост. Всички се бяха запътили нанякъде, опитваха се да се отърват от акции, да продадат нещо или просто се щураха обезумели из града. Затова той прекоси на бегом източната част на парка чак до Сто и шестнайсета улица. Хотел „Дюмон" изглеждаше точно както преди. Със спуснати завеси, залостен, студен, тих и неприветлив. Но Магнус натисна дръжката и установи, че вратата е отворена.

Първата странност беше, че хотелът изглеждаше напълно безлюден. Нямаше никого на рецепцията, във фоайето, никъде. Вътре определено беше великолепно, имаше изящно позлатено стълбище и всичко тънеше в плюш. Дебел червенозлатен килим покриваше пода, а прозорците бяха затулени от тежки завеси, които се спускаха от тавана до пода. Беше хладно, сенчесто, закътано и притеснително тихо. Магнус се огледа, после вдигна глава към тавана, който беше изрисуван с бузести херувимчета, които се сочеха весело и се люлееха на люлки от лози в тучни градини.

Точно вляво видя широка арка с две колони, покрити с флорални мотиви. Явно това бе входът към едно от най-луксозните помещения на хотела и изглеждаше като място, където можеш да намериш някого. Магнус отвори вратата и видя великолепна бална зала с бял мраморен под. Обграждаха я позлатени балкони, които се редуваха с позлатени огледала, отразяващи залата до безкрайност.

Освен това отразяваха и останки от човешки тела в отсрещния край на залата, пръснати около нещо като полирана гранитна плоча. Беше почти сигурен, че това са същите хора, които бе видял да слизат от скъпите си коли. Лицата на неколцина се бяха запазили, но цялата зала беше осеяна с парчета и ивици от хубави дрехи, част от които все още бяха прикачени към откъсната ръка или торс. Подът в дъното беше тъмночервен, защото кръвта се беше разляла на равен слой като глазура на мрамора.

— В името на Ангела...

Магнус се обърна и видя Едгар Греймарк да стои зад него, облечен във воинското черно на ловците на сенки и със серафимската кама в ръка.

— Много мило, че дойде — рече Магнус.

Възнамеряваше да е саркастичен, но не се получи. Добре, че и двамата дойдоха. Каквото и да беше станало, щяха да имат нужда от помощ.

— Да не мислиш, че сме пренебрегнали предупреждението ти? — попита Едгар.

Магнус реши да не отговаря. Вероятно бяха пренебрегнали предупреждението му и също като него бяха забелязали светлината в небето.

— Кои са тези хора? — попита ловецът на сенки.

— Мисля, че са някакви мундани, които са дошли при Олдъс.

— А къде е Олдъс?

— Не го видях. Току-що идвам.

Едгар вдигна ръка и още пет-шест ловци на сенки се появиха и тръгнаха да огледат телата.

— Прилича ми на атака на бегемот — каза едно момиче, докато се взираше в купчина окървавени парчета от плът и крепдешинени парцали. — Мръсно, неорганизирано. Това май са следи от двоен ред зъби, но е трудно да се каже...

Зад тях се чу силен гръм и всички се обърнаха към младеж, който извика и хвърли на пода нещо димящо и съскащо.

— Сензорът ми гръмна — изрева той.

— Мисля, че можем да приемем, че тук има сериозна демонична активност — каза Едгар. — Претърсете хотела. Намерете Олдъс Никс и го доведете.

Ловците на сенки хукнаха да изпълнят заповедта, а Едгар и Магнус останаха до купчината тела.

— Какво е станало според теб? — попита Едгар.

— Казах ти каквото знам — отвърна Магнус. — Дойдох, защото видях нещо в небето, и заварих това.

— На какво е способен Олдъс?

— Олдъс е на две хиляди години. Способен е на всичко.

— Олдъс Никс е на две хиляди години?

— Така разбрах. Не ме е канил на рождените си дни.

— На мен ми се струваше смахнат, но не съм и предполагал... е, няма значение. В района определено има няколко демона и сега те са най-важната ни грижа. А Никс...

— Е тук — чу се глас.

Олдъс излезе иззад една завеса на стената, като се облягаше тежко на бастуна си, приближи се бавно до гранитната плоча и седна върху нея. Едгар вдигна леко оръжието си, но Магнус спря ръката му и попита:

— Какво се е случило тук, Олдъс?

— Беше само проба — отвърна магьосникът. — Показно за моите спонсори, които любезно ангажираха целия хотел, за да мога да работя на спокойствие.

— Твоите спонсори, значи. Тези тук, дето лежат на парчета по пода.

— Каква беше тази работа? — попита Едгар.

— Работата ли? О, това е интересна тема, но не е за твоите уши. Ще говоря с него. — И посочи Магнус. — Останалите да си намерят занимание. Нали ловците на сенки са винаги заети. Тук трябва да върлуват към десетина демона. Не ги видях всичките, но както каза момичето, са предимно бегемоти. Гадни твари. Избийте ги.

Едгар Греймарк не обичаше да бъде отпращан, но Магнус го изгледа и се опита да го насърчи да се махне.

— Да — изръмжа Едгар. — Наистина имаме работа, но ти не си тръгвай, Никс. Ще се върнем да си поговорим.

Магнус кимна и Едгар излезе от балната зала, като силно затръшна вратите след себе си. Олдъс се взира известно време в кривите си ръце, преди да заговори:

— Магнус, не ни е мястото тук. Никога не е било. Живял съм повече от всеки друг на този свят и само това знам със сигурност. Предполагам, че и ти си достигнал до това заключение.

— Не съвсем — отвърна Магнус и пристъпи към него, но не навлезе в морето от кръв и трупове.

— Не съвсем?

— Понякога не се чувствам много на място, но се смятам за част от този свят. Откъде другаде мога да съм?

— Дори да си роден тук, ти произхождаш от друго измерение.

— Бездната ли имаш предвид?

— Точно нея имам предвид. И възнамерявам да ида там, където ми е мястото. Някъде, където ще съм си у дома. Искам да ида в Пандемониума и отварям портал, който да ме отведе там.

— А тези хора?

— Тези хора вярваха, че управляват света и парите им дават право на контрол. Чули за мен и дойдоха да търсят начин да постигнат този контрол, без да водят война или да упражняват сила. Аз им казах, че ще им осигуря достъп до власт, за която дори не са подозирали, ако ми дадат каквото ми е необходимо. И те ми предоставиха този хотел. Работя тук от месеци, подготвях пътя си. Цялата сграда е опасана от заклинания и магии. Вградих електрум и демонски метал в стените. Сега тя е канал, който ще се превърне в най-съвършения и силен портал.

— И тогава са дошли те...

— За демонстрация. Предупредих ги, че е рисковано. Вероятно не съм се изразил достатъчно ясно. Мислех, че... — Усмихна се леко. — Те бяха чудовища, Магнус. Не заслужаваха да живеят. Глупави мундани, нима си въобразяват, че могат да управляват техния свят, като впрегнат нашата сила? Не. Умряха бързо.

— И предполагам, в огромна болка и ужас.

— Сигурно. Но страданията им приключиха. А сега ще приключат и моите. Ела с мен.

— Да дойда с теб? В Пандемониума? В Бездната? Пък аз си мислех, че поканата да прекарам едно лято в Ню Джърси е най-лошата, която съм получавал.

— Не е време за шеги, Бейн.

— Олдъс — рече Магнус, — искаш да идеш в селението на демоните, а оттам няма връщане. И знаеш какви ужаси ще срещнеш.

— Не знаем какво е там. Нищо не знаем. А искам да разбера. Единственото ми желание е да опозная това тайнствено място, моя истински дом. Последната фаза от заклинанието — рече той, вдигна топката на бастуна си и разкри вътре нож — са няколко капки магьосническа кръв. Само няколко. Лек разрез на дланта.

Олдъс се вгледа замислено в ножа, а после в Магнус.

— Ако останеш тук, порталът ще се отвори и ти ще дойдеш с мен. Ако не желаеш, тръгни си сега.

— Олдъс, не можеш...

— Мога и още как, след миг ще го направя. Избирай, Магнус. Остани или напусни, но ако ще си вървиш, тръгвай веднага.

За Магнус вече беше пределно ясно, че Олдъс е луд. Никой не планира екскурзии до Бездната, ако е с всичкия си. Навлизането в Бездната беше по-ужасно и по-гибелно от самоубийство — все едно сам да се запратиш в Ада. Но с безумци хора трудно се разговаря. Някак беше убедил Алфи да слезе от прозореца, но с Олдъс нямаше да е толкова лесно. Физическата сила не беше добър вариант. Магьосникът можеше да предвиди всеки негов ход и да отвърне с равна или дори по-голяма мощ.

— Олдъс...

— Значи, оставаш? Идваш с мен?

— Не. Само...

— Тревожиш се за мен — каза Олдъс. — Мислиш, че не знам какво правя.

— Не бих се изразил така, всъщност...

— Обмислям го от много време. Знам какво правя. Така че, моля те, върви си или остани. Решавай, защото ще отворя Пор...

Стрелата сякаш запя, докато пореше въздуха, и се заби в гърдите на Олдъс като нож в ябълка. Той изпъна гръб за миг, погледна я, после се свлече мъртъв настрани.

Магнус видя как кръвта му потича по гранита.

— БЯГАЙ — извика той.

Младият ловец на сенки още гледаше гордо творбата си и се наслаждаваше на точния си прицел, затова не забеляза мрежата от пукнатини, която покри плочата и с пукот разцепи белия мрамор на хиляди парчета като трошащ се лед.

Магнус хукна да бяга — дори не подозираше, че е способен да развие такава скорост. По пътя сграбчи ловеца на сенки и го повлече със себе си. Тъкмо стигнаха до вратата и изскочиха навън, когато към фоайето лумна бял огън и го изпълни чак до тавана, преди балната зала отново да го засмуче назад. Вратите на хотела сами се затвориха. Цялата сграда се разтресе, като че нещо отгоре го теглеше.

— Какво става? — попита ловецът на сенки.

— Той отвори някакъв канал към Бездната — рече Магнус, докато се изправяше на крака.

— Какво?

Магнус разтърси глава. Нямаше време да обяснява.

— Всички ли излязоха от сградата?

— Не съм сигурен. Имаше демони и вътре, и отвън. Хванахме пет-шест на улицата, но...

Хотелът потрепери и като че ли се разтегли леко, сякаш нещо го дърпаше нагоре.

— Махай се от тук — рече Магнус. — Не знам какво ще стане сега, но изглежда, цялата сграда ще... махай се!

През всички тези години и при всичките си проучвания Магнус никога не беше срещал нещо, което да го подготви за това — сграда, превърната в съвършен портал, и магьосник, който иска да си иде у дома в Бездната, като използва собствената си кръв вместо ключ. Това го нямаше в учебниците. Тук се искаше находчивост. И много късмет. И вероятно малко глупост.

Ако допуснеше грешка на някой етап, а вероятно щеше да го направи, Бездната щеше да го засмуче. В самия Ад. Ето защо се искаше и глупост.

Магнус отвори вратата. Ловецът на сенки зад него изкрещя, но той само му извика да се маха.

Каква ужасна идея — помисли си Магнус, когато се озова отново във фоайето. — Това май е най-лошата ми идея досега.

Огънят беше минал през сърцето на сградата, изпепелявайки всяка повърхност, беше почернил тавана, погълнал мебелите, оголил пода и овъглил огромното стълбище. Вратите към балната зала обаче бяха непокътнати.

Магнус влезе предпазливо.

Още не съм засмукан в Бездната. Това е добре. Даже много добре.

Телата се бяха превърнали в димящи скелети, а белият мраморен под напълно се беше разпукал. Кръвта се бе изпарила и сега личеше само тъмно петно. Гранитната плоча обаче изглеждаше невредима и се носеше на два метра над пода, окъпана от познатото слабо зеленикаво сияние. Олдъс не се виждаше никъде.

Какво си ти?

Гласът дойде от нищото. От залата и отвън. От главата на Магнус.

— Магьосник — отвърна той. — А ти какво си?

Ние сме мнозина.

— Моля ви, не казвайте, че сте легион. Вече е заето.

Да не би да се опитваш да се шегуваш с писанията на смъртните, магьоснико?

— Просто се опитвам да разчупя леда — каза Магнус на себе си.

Леда ли?

— Къде е Олдъс? — попита той по-високо.

Той е с нас. Сега и ти ще дойдеш при нас. Приближи се до олтара.

— Мисля да пропусна. Тук много ми харесва.

Интересно, явно демоните не можеха да излязат. Ако можеха — щяха да го сторят. Та нали демоните това правеха. Все пак, макар и еднопосочен, каналът беше отворен.

Магнус пристъпи леко напред, за да огледа пода за някакви знаци, които да му подскажат колко голям е порталът, но нямаше нищо.

Магьоснико, не се ли измори вече от живота си?

— Това е твърде философски въпрос за анонимен глас от Бездната — отвърна Магнус.

Не се ли измори от вечността? Не искаш ли да сложиш край на страданията си?

— Като скоча в Бездната ли? Не, благодаря.

Ти си като нас. От нашата кръв си. Ти си един от нас. Ела и ще си добре дошъл. Ела и ще си сред своите.

Кръв...

Щом порталът се отваряше с магьосническа кръв... тогава тя сигурно можеше и да го затвори.

...или пък не.

Просто предположение.

— И защо искате това? — попита Магнус. — Пандемониумът сигурно е доста претъпкан, като се има предвид, че все се опитвате да го напуснете.

Не искаш ли да познаваш баща си?

— Баща ми?

Да, магьоснико. Баща ти. Не искаш ли да го познаваш?

— Той никога не се е интересувал особено от мен — каза Магнус.

А би ли го познал, ако говориш с него?

Магнус се сепна.

— Не, не мисля. Освен ако не намекваш, че в момента разговарям с него.

Чуваш собствената си кръв, магьоснико.

Магнус се вгледа в левитиращата плоча, в разрушението и в останките от телата. Освен това смътно усети нечие присъствие зад гърба си. Неколцина ловци на сенки бяха влезли в залата и гледаха плочата, но явно не чуваха нищо.

— Магнус? — обади се единият.

— Махайте се — отвърна той.

Защо ги защитаваш? Те не биха го направили.

Магнус се приближи до най-близкия от ловците на сенки, грабна камата от ръката му и се поряза.

— Ти. — Посочи онзи, който беше прострелял Олдъс. — Дай ми една стрела. Веднага.

Щом взе стрелата, Магнус потопи върха й в кръвта си, после намаза с кръв дръжката, за всеки случай. Не му трябваше лък. Хвърли я с все сила към портала, като изричаше всички затварящи портали заклинания, за които се сещаше.

Имаше чувството, че се е вкаменил, а времето се разтегли и забави. Вече не беше сигурен къде е и дори кой е, знаеше само, че все още изрича заклинанието, олтарът си стои на мястото, а в главата му крещят гласове. Стотици гласове. Хиляди.

Магнус...

Магнус, ела при мен...

Магнус, ела...

Но той устоя. Плочата падна на земята и се пръсна на безброй парчета.

Тази нощ, когато се прибра у дома, някой го чакаше, облегнат на вратата на апартамента му.

— Нали разбра? — попита Доли. — За мунданските пари. Май всичко се е сринало.

— Да, изглежда, всичко се е сринало — отвърна Магнус.

— Ти като че ли не ми повярва.

Магнус се облегна на отсрещната стена и тежко въздъхна. От стаите не се чуваше никакъв шум, само далечни, приглушени викове от дъното на коридора. Предполагаше, че мнозина вероятно са напуснали хотела, защото нямат пари за сметките, или тънат в мрачна тишина зад затворените врати. И все пак нямаха представа, че сривът на борсата е най-малката им грижа, че истинската опасност беше предотвратена. И никога нямаше да узнаят. Никога не узнаваха.

— Изглеждаш изморен — рече Доли. — Май имаш нужда да те разведря.

— Тъкмо затворих портал към Бездната. Имам нужда да поспя. Поне три дни.

Доли подсвирна тихо.

— Моята приятелка ми каза, че си опасен тип. Май не се е шегувала?

— Приятелка?

Доли се плесна по устата и стисна носа си с дългите си лакирани нокти.

— Опа!

— Кой те изпрати? — попита Магнус.

Доли свали ръка и се ухили.

— Една твоя добра приятелка.

— Не съм сигурен, че имам добри приятелки.

— Напротив. — Доли завъртя миниатюрната си мънистена чантичка. — Имаш. До скоро, Магнус.

Тя тръгна по коридора с въртелива походка, като от време на време хвърляше поглед назад. Магнус се свлече до стената. Беше страшно изтощен, но с огромно усилие се изправи и забърза след Доли. Наблюдаваше я иззад ъгъла, докато се качваше в асансьора, и веднага след това натисна бутона за другия. Кабината беше пълна с печални и видимо съсипани от днешните новини хора, а Магнус възнамеряваше да направи нещо много неприятно.

Той щракна с пръсти, пое контрола на асансьора от пиколото и накара кабината да се спусне надолу много бързо, почти в свободно падане. Предния ден беше дал на момчето голям бакшиш и сега се чувстваше в правото си. На другите пътници обаче не беше давал бакшиши и те се разпищяха от ужас, когато асансьорът полетя между етажите.

Магнус стигна до фоайето преди Доли, провря се между все още травмираните (някои дори се молеха) хора и излезе от кабината. Тръгна през залата, като се прикриваше зад колони, саксии с палми и групи хора, и накрая се пъхна в една телефонна кабина. Не след дълго видя как Доли прекосява фоайето, а токчетата й потракваха по мраморния под. Последва я до изхода възможно най-тихо и незабележимо и стана невидим, за да мине покрай портиера. Отпред чакаше огромен червен „Пиърс-Ароу" със сребърни завеси на задните прозорци, които закриваха пътника. Вратата обаче беше отворена и шофьорът стоеше в очакване до нея. Магнус зърна много красив глезен и малка сребърна обувка, както и част от обут в копринен чорап крак. Доли се приближи с подскоци към колата и се наведе към отворената врата. Магнус не чу нищо от разговора. После момичето се навря вътре, като осигури на всички пред „Плаза" прекрасна гледка към задника си. Тогава другата пътничка се наведе напред, за да каже нещо на шофьора, и Магнус видя профила й. Не можеше да сбърка това лице.

Беше Камила.

СПАСЯВАНЕТО НА РАФАЕЛ САНТЯГО

В края на лятото на хиляда деветсттин петдесет и трета година настана страшна жега. Слънцето безмилостно се набиваше в паважа, който сякаш в знак на послушание бе станал по-плосък от обикновено, и няколко момчета от „Боуъри" отвориха един противопожарен кран, за да създадат фонтан на улицата и да си спечелят минутки облекчение.

По-късно Магнус си мислеше, че именно слънцето го е изпълнило с желание да се подвизава като частен детектив. Слънцето и романът на Реймънд Чандлър, който току-що бе дочел.

Все пак имаше проблем с плана. На кориците на книгите и във филмите повечето детективи бяха изтупани като за неделен събор в малко градче. Магнус искаше да се отърве от тази щампа на новопридобитата си професия и да се облича едновременно подобаващо за нея, приятно за окото, но и в крак с последната мода. Той разкара тренчкота и добави зелени кадифени маншети към сивото си сако, както и бомбе с леко накъдрена периферия.

Жегата бе толкова ужасна, че се наложи да свали сакото още щом излезе навън, но важно беше старанието, а освен това носеше и смарагдовозелени тиранти.

Всъщност не реши да стане детектив само заради гардероба си. Той беше магьосник, а хората — е, не всички ги смятаха за хора — често идваха при него за магически решения на проблемите си и той им ги предоставяше срещу заплащане. Из Ню Йорк се разнесе мълва, че е магьосникът, който може да те измъкне от всяка каша. В Бруклин имаше убежище, в случай че трябва да се покриеш, но вещицата, която го държеше, не можеше да ти реши проблемите. Магнус решаваше проблеми. Така че защо да не му плащат за това?

Не беше и предполагал, че простото решение да станеш частен детектив може да предизвика появата на случай още след като изписа „МАГНУС БЕЙН, ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ" с дебели черни букви на прозореца. Но като че ли някой беше подшушнал намеренията му на лейди Фортуна, защото случаят се появи.

Магнус се върна в сградата, където живееше, след като хапна една фунийка сладолед, и когато видя клиентката си, остана доволен, че е приключил с яденето. Тя очевидно беше от мунданите, които знаят достатъчно за света на сенките, за да се обърнат към него за магия.

Той наклони шапка към нея и каза:

— С какво мога да ви бъда полезен, мадам?

Тя не беше блондинка, която би накарала епископ да разбие църковен витраж, а дребна и мургава и макар че не беше красива, излъчваше интелигентен чар, който бе толкова мощен, че ако пожелаеше някой прозорец да бъде разбит, Магнус с готовност щеше да се погрижи. Беше облечена с леко износена, но все още прилична карирана рокля, пристегната с колан на тънката й талия. Изглеждаше в края на трийсетте, на възрастта на сегашната му любовница, и под черната къдрава коса имаше дребно, сърцевидно личице с много тънки вежди, които й придаваха предизвикателен вид — едновременно привлекателен и смущаващ.

Тя стисна ръката му — нейната беше малка, но силна.

— Аз съм Гуадалупе Сантяго. А вие сте... — Махна с ръка. — Не знам как точно е думата. Заклинател, създател на магии.

— Може да ме наричате „магьосник", ако желаете — отвърна Магнус. — Няма значение. Явно имате предвид просто човек, който е в състояние да ви помогне.

— Така е — отвърна Гуадалупе. — Точно това имам предвид. Нуждая се от помощта ви. Искам да спасите сина ми.

Магнус я покани вътре. Сега, след като спомена, че търси помощ за близък, той вече разбираше ситуацията. Хората нерядко идваха при него за лечение, не колкото при Катарина Лос, но достатъчно често. Той предпочиташе да излекува млад мундан, отколкото някой от надутите ловци на сенки, които го навестяваха непрекъснато, въпреки че щеше да изкара по-малко пари.

— Разкажете ми за сина си — каза той.

— Рафаел. Казва се Рафаел.

— Разкажете ми за Рафаел. Откога е болен?

— Не е болен — отвърна Гуадалупе. — Страхувам се, че може да е мъртъв.

Гласът й беше твърд, сякаш не говореше за навярно най-ужасния страх на всеки родител.

Магнус се смръщи.

— Не знам какво са ви казали, но в този случай не мога да помогна.

Тя вдигна ръка.

— Не става дума за обикновена болест или нещо, което може да се излекува — каза тя. — Отнася се до вашия свят и съприкосновението му с моя. Говоря за чудовищата, от които Господ е отвърнал лице и които ни дебнат от мрака и нападат невинни.

Тя се завъртя в дневната му и карираната й пола се изду около кафеникавите й крака.

— Los vampiros — прошепна Гуадалупе.

— Господи, не и отново проклетите вампири — въздъхна Магнус. — „Проклети" във всеки смисъл на думата.

След като изрече ужасната истина, Гуадалупе си върна куража и продължи с разказа:

— Всички бяхме чували слухове за такива създания. После се оказаха повече от слухове. Едно от тези чудовища се появи в квартала. Похищава малки момичета и момчета. Братчето на един приятел на Рафаел беше отвлечено и открито почти на прага на дома му, но без капка кръв в тялото му. Молихме се, всички майки, всички семейства се молихме тази напаст да ни отмине. Но моят Рафаел започна да се събира с по-големи от него момчета. Добри момчета са, от добри семейства, но малко... невъздържани. Все искат да покажат, че вече са мъже, макар още да не са, ако ме разбирате?

Магнус се беше отказал от шегите. Вампир, който отвлича деца за удоволствие — явно се наслаждава на това и няма намерение да спира — не беше шега работа. Той отвърна сериозно на погледа на Гуадалупе, за да й покаже, че разбира.

— Сформираха нещо като банда — продължи тя. — Не като уличните банди, а за да защитават квартала от чудовището. Така казаха. Веднъж го проследиха до леговището му и после все говореха, че знаят къде е и могат да го заловят. Не ги взех на сериозно, а трябваше. Страхувах се за по-малките ми синове и всичко ми изглеждаше като игра. Но преди няколко нощи Рафаел и приятелите му... изчезнаха. Случвало се е да не се приберат до сутринта, но този път ги няма дълго време. Рафаел никога не би ме разтревожил така. Искам да откриете онзи вампир и да намерите сина ми. Ако е жив, спасете го.

Ако вампирът вече беше убивал човешки деца, вероятно за него банда хлапаци, тръгнали да го преследват, бяха като пратка бонбони на самия му праг. Синът на тази жена беше мъртъв.

Магнус сведе глава.

— Ще се опитам да разбера какво е станало с него.

— Не — рече тя.

Той я погледна, изненадан от тона й.

— Не познавате моя Рафаел — каза Гуадалупе. — Но аз го познавам. Може да е с по-големи момчета, но не е безгласна буква. Всички го слушат. Той е само на петнайсет, но е силен, бърз и умен като голям мъж. Ако някой от тях е оцелял, това е Рафаел. Не търсете трупа му, идете да го спасите.

— Давам ви думата си — обеща й искрено Магнус.

Бързаше да излезе. Преди да иде до хотел „Дюмон" — място, което от двайсетте години бе изоставено от смъртните и се обитаваше от вампири, и където вероятно бяха отишли Рафаел и приятелите му — той трябваше да свърши други неща. Долноземците сигурно знаеха за вампир, който така нагло нарушава закона, но може би се надяваха вампирите сами да се оправят с него, за да не се налага да се обръщат към ловците на сенки.

Преди да излезе, Гуадалупе го хвана за ръката и здраво я стисна. Настойчивият й поглед сега умоляваше. Магнус предполагаше, че никога не е молила за себе си, но беше готова да се моли за момчето си.

— Подарих му един кръст — рече тя. — Свещеникът от „Санта Сесилия“ ми го връчи със собствените си ръце, а аз го дадох на Рафаел. Кръстът е малък, от злато; по него ще го познаете. — Тя си пое накъсано дъх. — Дадох му кръст.