Хрониките на Магнус Бейн

— Аз бях, мосю — чу се глас. Един елегантен вампир, на име Косел, излезе напред. — Идвах насам по Рю дьо Бак и просто не можах да повярвам на очите си. Трябва да се е измъкнала от „Тюйлери". Вървеше по улицата, мосю, и изглеждаше изплашена и изгубена.

Разбира се. Кралицата не беше свикнала да излиза сама из града, а по тъмно лесно можеше да се изгуби. Беше завила погрешно и някак си бе прекосила Сена.

— Мадам — каза Марсел и тръгна по стълбите. — Или трябва да кажа „Ваше Величество“? Нима имам удоволствието да се обърна към нашата любима и най... прославена кралица?

В залата се надигна нисък подигравателен смях.

— Самата тя — отвърна кралицата и се изправи. — И настоявам...

Марсел пак вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Слезе до последното стъпало, застана пред нея и започна да я оглежда. След това леко сведе глава в поклон.

— Ваше Величество, нямам думи да изразя възхитата си от присъствието ви на моя прием. Всички сме във възторг, нали така, приятели?

Вампирите се бяха скупчили на прага, някои дори надничаха през прозорците. Кимаха и се хилеха, но никой не продума. Тишината беше ужасяваща. Като че ли самият Париж отвъд оградения двор на Марсел притихна.

— Скъпи ми Марсел — каза Магнус и се насили да се засмее. — Наистина мразя да те разочаровам, но тя не е кралицата. Тази жена е любовница на един от моите клиенти. Казва се Жозет.

Това изявление звучеше като толкова очевидна лъжа, че Марсел и останалите не продумаха и зачакаха да чуят подробности. Магнус слезе по стъпалата, като опитваше да изглежда развеселен от ситуацията.

— Много е добра, нали? — попита той. — Аз задоволявам всеки вкус, също като теб. Случва се да имам клиент, който иска да прави с кралицата онова, което тя от години върши с народа на Франция. Наеха ме за пълна трансформация. С риск да прозвучи нескромно, ще кажа, че съм свършил чудесна работа.

— Не те познавам като много скромен — каза Марсел без помен от усмивка.

— Това е надценено качество — отвърна Магнус и сви рамене.

— Тогава защо тя твърди, че е кралица Мария-Антоанета?

— Аз съм кралицата, чудовище такова! — извика истерично кралицата. — Аз съм кралицата. Аз съм кралицата.

Магнус имаше чувството, че тя го повтаря не за да впечатли похитителите си, а за да увери самата себе си в здравия си разсъдък и в самоличността си. Той пристъпи спокойно към нея, щракна с пръсти пред лицето й и тя веднага се свлече в несвяст в ръцете му.

— Е — рече той и се обърна спокойно към Марсел. — Нима кралицата на Франция ще броди сама по улиците посред нощ?

— Добър въпрос.

— Защото това не е кралицата. А Жозет. Трябваше да е пълна нейна двойница. Отначало клиентът ми поиска само да изглежда като кралицата, но след това настоя за цялостна прилика. Външен вид, личност, всичко. Жозет е убедена, че е Мария-Антоанета. Всъщност тъкмо работех по нея в това отношение, когато тя се изплаши и избяга от апартамента ми. Вероятно ме е последвала дотук. Понякога работата ми коства много нерви.

Той положи внимателно кралицата на пода.

— Струва ми се, че по нея има малко магически прах — добави Марсел.

— Заради мунданите — каза Магнус. — Не можеш да пуснеш жена, която прилича досущ на кралицата, да се разхожда по улиците. Но магията е съвсем лека, като летен шал. Тя не трябваше да излиза от къщата. Не бях приключил.

Марсел клекна, хвана лицето на кралицата и го завъртя насам-натам, като се взираше в него и в шията й. Изминаха две дълги минути, в които всички очакваха следващите му думи.

— Е — рече той най-сетне и се изправи. — Трябва да те поздравя за чудесната работа.

Магнус си наложи да се стегне, за да не въздъхне от облекчение.

— Аз винаги работя така, но приемам поздравленията ти — каза той и махна небрежно с ръка.

— Такова чудо ще пожъне огромен успех на някой мой прием. Затова настоявам да ми я продадеш.

— Да ти я продам?

— Да. — Марсел се наведе и прокара пръст по брадичката на кралицата. — Колкото и да ти плаща клиентът, аз давам двойно. Но трябва да я имам. Това е невероятно. Ще платя колкото поискаш.

— Но, Марсел...

— Стига, Магнус. — Марсел бавно завъртя пръст. — Всички си имаме слабости и те трябва да бъдат задоволявани, ако искаме да процъфтяват. Тя ще е моя.

Магнус нямаше как да намекне, че въображаемият клиент е по-важен от Марсел.

Мисли. Трябваше да мисли. Знаеше, че вампирът го наблюдава.

— Щом настояваш — рече накрая. — Но както ти казах, не съм приключил. Остават няколко финални щриха. Тя все още притежава някои неприятни навици от стария си живот. Версайските маниери — а те не са малко, — трябва да бъдат избродирани в нея като гоблен. Освен това още не съм подписал творбата си. А аз винаги ги подписвам.

— Колко време ще ти отнеме?

— O, малко. Мога да я доведа още утре...

— Предпочитам да остане тук. Все пак колко време ти трябва, за да подпишеш творбата си? — попита Марсел с лека усмивка.

— Може да отнеме известно време — каза Магнус и също се усмихна многозначително. — Подписът ми е доста сложен.

— Тъй като се занимавам с използвани стоки, предпочитам някои да са все още непокътнати. Не се бави много. Анри, Шарл... отведете мадам горе и я настанете в синята стая. Нека мосю Бейн довърши подписа си. Ще очакваме с нетърпение да видим скоро крайния продукт.

— Разбира се — каза Магнус.

Той бавно последва ратаите, които внесоха припадналата кралица в къщата.

След като я положиха на леглото, Магнус заключи вратата, препречи я с един голям гардероб и отвори капаците на прозорците. Синята стая беше на третия етаж, доста високо над предния двор. Но нямаше друг изход.

Магнус си позволи да сипе проклятия няколко мига, преди да поклати глава и да обмисли отново ситуацията. Вероятно можеше да се измъкне, но как да измъкне и кралицата... и да я върне на Аксел...

Отново погледна през прозореца към земята. Повечето вампири бяха влезли в къщата, но неколцина слуги и ратаи останаха навън да посрещат каретите. Значи, надолу няма ше да стане, но нагоре...

Например с балон.

Магнус беше сигурен в едно — тази задача щеше да е особено трудна. Балонът се намираше в другия край на Париж. Затърси го с мисълта си и най-сетне го откри — беше сгънат в беседката в Булонския лес. Магнус го разви на тревата, накара го да се надуе, после използва магия, за да го направи невидим, и накрая го издигна над земята. Усети го как полита и го насочи нагоре, над дърветата на парка, над къщите и улиците, като внимаваше да избягва шпиловете на църквите и катедралите, а след това го тласна над реката. Балонът плаваше прекрасно и леко се носеше по вятъра. Искаше да се стрелне право нагоре, но Магнус го удържаше.

По някое време щяха да му свършат силите и щеше да изгуби съзнание. Надяваше се само това да се случи достатъчно късно, но никога не се знаеше. Докато балонът се приближаваше, Магнус се постара да го омагьоса напълно и много внимателно го поведе към къщата. После се наведе през прозореца, за да го хване. На коша имаше малка вратичка и той успя да я отвори.

Когато крадеш летящ балон и го омагьосваш да се носи над Париж, в идеалния случай трябва да имаш някаква представа как точно функционира. Магнус не се беше интересувал от устройството на балоните — знаеше единствено, че мунданите вече се носят в небето с пъстри копринени балони. Затова се смая, когато видя, че в коша гори огън.

Кралицата беше лека, но роклята й — или онова, което беше скрила или пришила в нея — не беше, а Магнус вече се изтощаваше. Той щракна с пръсти и кралицата се събуди. Прокара пръст по устните й точно навреме, за да заглуши писъка й.

— Ваше Величество — каза Магнус с натежал от изтощение глас. — Няма време за обяснения, няма време за никакви встъпления. Сега трябва много бързо да излезете през този прозорец. Вие не можете да го видите, но отвън има нещо, в което ще се озовете. Побързайте.

Кралицата отвори уста и щом установи, че не може да продума, започна да тича из стаята, да взема разни предмети и да ги хвърля по Магнус. Той само потрепваше, когато вазите се разбиваха в стената до него. Успя да завърже балона с пердето за прозореца и сграбчи кралицата. Тя започна да го налага с малките си юмруци. Личеше си обаче, че няма голям опит и ударите й не бяха особено ефикасни. На Магнус му оставаха съвсем малко сили, а тя явно вилнееше единствено благодарение на страха, който препускаше във вените й.

— Ваше Величество — изсъска той. — Престанете. Чуйте ме. Аксел...

Щом чу името „Аксел", тя застина. На Магнус повече не му трябваше и бързо я избута през прозореца. Балонът отскочи от удара и се отмести на стъпка от перваза — затова кралицата се приземи наполовина в него, наполовина навън. Увисна там, ужасена и вкопчена в нещо, което усещаше, но не можеше да види, а обутите й в пантофки крака ритаха във въздуха и удряха в стената. Наложи се Магнус да изтърпи няколко ритника в гърдите и лицето, преди да успее да я прехвърли в коша. Полите й се вдигнаха над главата и кралицата на Франция се превърна в купчина плат и два мятащи се крака. Магнус скочи в коша, затвори вратата и отвърза балона с дълбока въздишка на облекчение. Балонът се понесе право нагоре и се стрелна над покривите. Кралицата най-сетне успя да се претърколи и застана на колене. Докосна коша и се ококори учудено като дете. После се надигна бавно, надникна навън, хвърли един поглед на гледката долу и припадна.

— Някой ден — рече Магнус, загледан в свлечената в краката му кралска особа, — трябва да напиша мемоари.

Не за такова пътуване с балон беше мечтал.

Балонът изгуби височина, понесе се самоубийствено бавно и сякаш просто увисна над покриви и комини. Кралицата се размърда и изстена в коша, като го разклати насам-натам по начин, който предизвика гадене. Една сова внезапно се спусна в атака. Небето беше толкова тъмно, че Магнус изгуби представа накъде летят. Кралицата отново изстена и вдигна глава.

— Кой си ти? — попита немощно.

— Приятел на приятел — отговори Магнус.

— Какво...

— Най-добре не питайте, Ваше Величество. Наистина не искате да научите отговора. И ми се струва, че се носим на юг, което е напълно погрешната посока.

— Аксел...

— Да. — Магнус се наведе и се опита да различи улиците долу. — Да, Аксел... но нека ви питам нещо... Ако искате да откриете, да речем, Сена, накъде ще гледате?

Кралицата отново отпусна глава назад.

Той успя да намери сили да възстанови магията над балона, за да остане невидим за мунданите. Не му достигна обаче енергия да скрие и себе си, затова имаше парижани, които видяха как половината от Магнус плава в мрака покрай прозорците на третия етаж. Някои хора не пестяха свещите и той се наслади на интересни гледки.

Накрая видя един познат магазин. Снижи балона към улицата, докато тя не започна да му се струва все по-позната, а после зърна и „Парижката Света Богородица".

Сега въпросът беше... къде да се приземят? Не можеш да кацнеш с балон насред Париж. Дори с невидим такъв. Париж просто беше твърде... шипест.

Имаше само едно подходящо място, а Магнус вече го ненавиждаше.

— Ваше Величество — каза той и побутна кралицата с крак. — Ваше Величество, трябва да се събудите.

Кралицата се размърда.

— Това, което ще ви кажа, няма да ви хареса, но повярвайте ми, че е най-доброто сред няколко ужасни алтернативи...

— Аксел...

— Да. След минутка ще кацнем в Сена...

— Какво?

— И ще е много уместно да си запушите носа. Предполагам, че роклята ви е пълна с бижута, така че...

Балонът се спускаше бързо и водата се приближаваше. Магнус внимателно го насочи между два моста.

— Може да...

Балонът се стовари в реката като камък. Огънят угасна и коприната веднага се спусна над Магнус и кралицата. Магнус беше останал почти без сили, но успя да събере достатъчно, за да разкъса плата и да не се оплетат. После заплува в реката, като стискаше кралицата и я влачеше към брега. Както се надяваше, оказаха се близо до „Тюйлери" и пристана му. Издърпа кралицата до стъпалата и я стовари там.

— Стойте тук — рече мокър и задъхан.

Но кралицата отново беше в безсъзнание. Магнус й завидя.

Покатери се по стълбите и пое пак по улиците на Париж. Аксел вероятно обикаляше в района. Бяха се разбрали, ако нещо се обърка, Магнус да изпрати син проблясък в небето като фойерверк. Направи го, а после се свлече на земята и зачака.

След петнайсет минути до него спря карета — но не обикновена карета, а огромна, в черно, зелено и жълто. В нея поне десетина души можеха да пътуват с дни в най-големи удобства. Аксел скочи от капрата и хукна към Магнус.

— Къде е тя? Защо си мокър? Какво стана?

— Тя е добре — рече Магнус и вдигна ръка. — Това ли е каретата? За луксозно пътуване?

— Да — отговори Фон Ферсен. — Техни Величества настояха. А и няма да им подхожда да пътуват в нещо не така грандиозно.

— И по-незабележимо!

За първи път тази нощ Фон Ферсен изглеждаше смутен. Явно и той не одобряваше идеята и се беше противопоставил.

— Да, е... това е каретата. Но...

— Тя е на стъпалата. Наложи се да кацнем в реката.

— Да кацнете?

— Дълга история — отвърна Магнус. — Да кажем само, че положението малко се усложни. Но тя е жива.

Аксел се свлече на колене пред него.

— Никога няма да бъдеш забравен заради това си дело — каза той тихо. — Франция ще помни. Швеция ще помни.

— Не ми пука дали Франция и Швеция ще помнят. Искам ти да помниш.

Магнус беше искрено изненадан, че именно Аксел запали целувката — така внезапна и страстна, че цял Париж, всички вампири, Сена и балонът изчезнаха и останаха само те двамата. Съвършен миг.

И именно Магнус прекъсна целувката.

— Върви — прошепна той. — Искам да си в безопасност. Върви.

Аксел кимна, изглеждаше смаян от себе си и хукна към стълбите на пристана. Магнус се надигна, хвърли един последен поглед назад и потегли.

Не можеше да се прибере у дома. Вампирите на Сен Клод вероятно го чакаха там. Трябваше да се покрие до зазоряване. Прекара нощта в малкото имение на мадам Дьо..., една от най-новите му любовници. Призори се върна в апартамента си. Входната врата беше открехната и той влезе предпазливо.

— Клод! — извика Магнус и предпазливо застана в петното светлина на прага. — Мари! Рейгнър!

— Те не са тук, мосю — отвърна нечий глас.

Анри. Разбира се. Седеше на стълбището.

— Нарани ли ги?

— Отведохме онези, които наричате Клод и Мари. Не знам кой е Рейгнър.

— Наранихте ли ги? — попита пак Магнус.

— Вече не може да бъдат наранени. Господарят поиска да ви предам комплиментите му. Каза, че от тях се получил великолепен пир.

На Магнус му прилоша. Мари и Клод бяха толкова добри с него, а сега...

— Господарят много би искал да ви види — каза Анри. — Защо да не идем веднага, а ще поговорите, когато се събуди довечера.

— Мисля да отклоня тази покана — отвърна Магнус.

— Струва ми се, че ако го направите, Париж ще стане много негостоприемно място за вас. А и кой е онзи ваш младеж? Все някога ще научим името му. Разбирате ли?

Анри се изправи и се опита да добие заплашителен вид, но той беше мундан, най-обикновен седемнайсетгодишен вампирски ратай.

— Виж какво ще ти кажа, малки подлизурко — каза Магнус и пристъпи към него. — Явно си забравил с кого си имаш работа.

Позволи на няколко сини искри да пропукат между пръстите му и Анри отстъпи крачка назад.

— Върви си у дома и кажи на господаря си, че съм получил съобщението. Кажи му, че не съм искал да го оскърбя и веднага напускам Париж. Да смята въпроса за приключен. Приемам наказанието си.

Отмести се от вратата и протегна ръка към нея, за да покаже на Анри, че е време да си тръгва.

* * *

Както и очакваше, в къщата цареше пълен безпорядък — преобърнати мебели, следи от огън по стените, липсваха произведения на изкуството, книги бяха разкъсани. В спалнята леглото и дрехите му бяха залети с вино... Е, поне се надяваше да е вино.

Магнус не се задържа дълго в този хаос. Махна леко с ръка и мраморната камина се плъзна встрани от стената. Той извади от дупката зад нея пълна със златни монети торба, дебела пачка банкноти, колекция прекрасни пръстени с цитрини, нефрит и рубини и един великолепен син топаз.

Това беше застрахователната му полица, в случай че революционерите нападнат дома му. Вампири, революционери... вече нямаше разлика. Пръстените се озоваха по пръстите му, банкнотите — в жакета, а жълтиците в красивата кожена чанта, която също пазеше зад стената именно с тази цел. Бръкна по-дълбоко в отвора и извади последната вещ — Сивата книга, подвързана със зелено кадифе. Прибра я внимателно в чантата.

Чу някакъв тих звук зад гърба си и видя, че Рейгнър изпълзява изпод леглото.

— Малки приятелю — рече Магнус и взе на ръце изплашената маймунка. — Поне ти си оцелял. Ела. Ще дойдеш с мен.

Когато чу новините, Магнус беше вече високо в Алпите, лежеше до едно поточе и мачкаше няколко еделвайса с палец. От седмици се опитваше да избягва всичко свързано с Франция — французите, френската храна и френските новини. Беше се отдал на свинско и телешко, на минерални бани и четене. Голяма част от времето прекарваше сам — единствено в компанията на малкия Рейгнър — и на спокойствие. Но тази сутрин един благородник беглец от Дижон отседна в неговата странноприемница. Приличаше на бъбривец, а Магнус не беше в настроение за подобна компания, затова отиде да се излегне до потока. Не се изненада обаче, когато онзи го последва и тук.

— Мосю! — извика французинът, докато пуфтеше по хълма.

Магнус перна леко от нокътя си едно парченце от еделвайса.

— Да?

— Ханджията каза, че скоро сте пристигнали от Париж, мосю. Значи, сте сънародник?

В хана Магнус носеше малко магически прах, за да минава за обикновен френски благородник беглец, каквито прииждаха с хиляди от границата.

— Идвам от Париж — отвърна той неопределено.

— И имате маймунка?

Рейгнър лудуваше наоколо. Явно Алпите му понасяха много добре.

— O, мосю, толкова се радвам, че ви открих! От седмици не съм говорил със земляк. — Французинът закърши ръце. — Не знам вече какво да мисля. Какви страшни времена! Какви ужаси! Сигурно сте чули за краля и кралицата?

— Какво да съм чул? — попита Магнус, като запази безстрастно изражение.

— Техни Величества, Господ да ги пази! Опитали се да избягат от Париж! Стигнали до Варен, а там някакъв пощенски служител разпознал краля. Хванали ги и ги върнали в столицата. O, ужасни времена!

Магнус стана, без да продума, взе Рейгнър и се върна в хана.

* * *

Досега не искаше да мисли за това, представяше си, че Аксел и кралското семейство са в безопасност. Имаше нужда да ги вижда така. Но сега…

Известно време крачи нервно из стаята и накрая написа писмо, адресирано до Аксел в Париж. След това зачака отговор.

Той дойде след три седмици от Швеция и бе написан от непозната ръка.

Мосю,

Аксел иска да ви увери, че е добре и споделя дълбочината на чувствата ви. Както знаете, кралят и кралицата са затворници в Париж. Аксел замина за Виена, за да се застъпи за тях пред императора, но се страхувам, че е решен да се върне в Париж с риск за живота си. Мосю, изглежда, Аксел много ви цени, дали бихте могли да му пишете и да го разубедите? Той е мой обичан брат и аз непрестанно се тревожа за него.

Имаше виенски адрес, а бележката бе подписана само със „Софи".

Аксел щеше да се върне в Париж. Магнус беше сигурен в това.

Вампири, феи, върколаци, ловци на сенки и демони — тях Магнус разбираше добре. Но в света на мунданите не съзираше никакъв модел, нито порядък. С тяхната изменчива политика. С краткия им живот...

Той отново си спомни синеокия мъж, който стоеше в салона му. После запали кибритена клечка и изгори бележката.

ВАМПИРИ, КИФЛИ И ЕДМЪНД ХЕРОНДЕЙЛ

Лондон, 1857 г.

След злощастните събития по време на Френската революция Магнус вече хранеше леко предубеждение към вампирите. Немъртвите вечно убиваха нечии слуги и излагаха на опасност любимите маймунки на хората. Вампирският клан в Париж още му изпращаше груби съобщения заради малкото им недоразумение. Технически вампирите таяха неприязън много по-дълго от всяко друго живо същество и ако изпаднеха в лошо настроение, се утешаваха с убийства. Магнус по принцип предпочиташе не толкова — простете за каламбура — кръвожадни компаньони.

Оставаше и фактът, че понякога вампирите извършваха и по-лоши престъпления от убийство. Извършваха престъпления срещу модата. Когато си безсмъртен, се случва да забравиш за хода на времето, но нямаше никакво извинение за носенето на боне, което е било шик в ерата на Наполеон I.

Магнус обаче си даваше сметка, че не бива да отхвърля прибързано всички вампири.

Лейди Камила Белкор беше ужасно очарователна жена. Освен това винаги се обличаше в крак с модата. Полите на роклята й имаха очарователен кринолин и надиплената около стола на седем тесни вълнички синя тафта я караха да изглежда така, сякаш се издига от сияещ син фонтан. Платът на деколтето й обаче бе съвсем оскъден, а гърдите й бяха бели и извити като перли. Единствено черна кадифена панделка нарушаваше съвършената бледност на бюста и изящната й шия, а около лицето й бяха струпани гъсти лъскави букли. Една златна къдрица беше достатъчно дълга, за да се спусне върху деликатната извивка на ключицата й, и неведнъж спираше погледа на Магнус върху...

Наистина всички пътища водеха към деколтето на лейди Камила.

Роклята беше великолепна. Деколтето също беше великолепно.

Лейди Камила, колкото красива, толкова и наблюдателна, забеляза какво бе забелязал той и се усмихна.

— Да си нощно създание, е невероятно — тихо призна тя, — защото никога не се налага да носиш друго, освен вечерно облекло.

— Не се бях сещал за това — отвърна Магнус поразен.

— Разбира се, аз обожавам разнообразието и не пропускам възможност да сменя тоалета си. Установила съм, че изпълнената с авантюри нощ предоставя на една дама много поводи да се освободи от одеждите си. — Наведе се напред и единият й блед гладък лакът се опря на махагоновата маса на ловците на сенки. — Нещо ми подсказва, че сте мъж, който знае много за изпълнените с авантюри нощи.

— Милейди, с мен всяка нощ е изпълнена с авантюри. Моля, продължете за модата — подтикна я Магнус. — Тя ми е любима тема.

Лейди Камила се усмихна.

Магнус дискретно сниши глас.

— Или, ако предпочитате, продължете с темата за събличането. Тя ми е най-любимата.

Седяха един до друг на дълга маса в Лондонския институт на ловците на сенки. Консулът, страховит нефилим, който председателстваше събранието, каканижеше нещо за заклинанията, които искали магьосниците да им предоставят на ниски цени, а също и кое според тях било подобаващото поведение за вампири и върколаци. Магнус още не беше чул и една полза за долноземците от това Съглашение, но напълно разбираше защо ловците на сенки изпитват такова неистово желание да го ратифицират.

Вече съжаляваше, че се съгласи да дойде в Лондон и в Института. Ловците на сенки губеха ценното му време. Консулът, който май се казваше Моргуацит, изглеждаше страстно влюбен в собствения си глас.

Макар че най-сетне бе замлъкнал.

Магнус откъсна поглед от Камила към не така приятната гледка, която представляваше консулът. Той се взираше в него и неодобрението беше изписано на физиономията му толкова ясно, колкото прогорените в кожата му руни.

— Ще бъдете ли така любезен да прекратите флирта си с жената вампир за момент — рече той с кисел тон.

— Флирт ли? Та ние водехме съвсем безобиден разговор — отвърна засегнатият Магнус. — Уверявам ви, че започна ли да флиртувам, цялата зала ще разбере. Всичко живо палува, щом магьосникът флиртува.

Камила се засмя.

— Каква хубава рима.

Шегата на Магнус като че ли отприщи безкрайното недоволство на всички долноземци около масата.

— За какво сме се събрали, освен да разговаряме помежду си? — попита млад върколак, който имаше пламтящите зелени очи на фанатик и слабото решително лице на интелигентен фанатик. Казваше се Ралф Скот. — От три часа сме тук и още не сме имали шанса да се изкажем. Само нефилимът говори.

— Не мога да повярвам — обади се Арабела, очарователна русалка с очарователно разположени миди, — че доплувах по Темза и се съгласих да ме извлекат с макари и да ме сложат в огромен стъклен аквариум заради това.

Тя говореше доста високо.

Дори Моргуацит изглеждаше смутен. Магнус се зачуди защо ловците на сенки имат толкова дълги имена, а магьосниците си избират елегантни едносрични фамилии? Дългите имена явно бяха признак на твърде високо самочувствие.

— Вие, нещастници, трябва да сте горди, че се намирате в Лондонския институт — изрева един среброкос ловец на сенки, на име Старкуедър. — Не бих пуснал тук и един от вас, освен ако не нося мърлявата му глава, набучена на кол. Замълчете и оставете по-добрите от вас да говорят.

Настъпи крайно неловко мълчание. Старкуедър огледа кръвнишки всички и спря очи на Камила, но не я съзерцаваше като красива жена, а като хубав трофей, който би могъл да окачи на стената си. Тя извърна поглед към своя водач и приятел, светлокосия вампир Алексей де Куинси, но той не отвърна на нямата й молба. Магнус протегна ръка и хвана нейната.

Кожата й беше хладна, ала пръстите й съвършено пасваха на неговите. Видя, че Ралф Скот поглежда към тях двамата и пребледнява. Беше дори по-млад, отколкото Магнус си мислеше. Огромните му стъкленозелени очи издаваха чувствата му и сега бяха приковани в Камила.

Интересно, помисли си Магнус и си отбеляза това наблюдение.

— Събрали сме се, за да постигнем съгласие. — Скот говореше преднамерено бавно. — А това означава, че всички трябва да бъдем изслушани. Вече чух каква ще е ползата от мира за ловците на сенки. Искам да обсъдим каква ще е ползата от него за долноземците. Ще имаме ли членове в Съвета?

Старкуедър се задави, а една жена от ловците на сенки рязко се изправи.

— Боже мой, мисля, че съпругът ми беше прекалено развълнуван от предстоящата си реч и забрави да предложи закуски — каза тя високо. — Аз съм Амалия Моргенстърн.

— О, така ли било — помисли си Магнус. — Моргенстърн. Ужасно име.

— Мога ли да ви предложа нещо? — продължи тя. — Веднага ще позвъня на прислугата.

— Не давайте на кучетата сурово месо — изкикоти се Старкуедър и Магнус видя, че друга жена ловец на сенки се хили в шепата си.

Ралф Скот седеше блед и неподвижен. Той беше поел инициативата да събере долноземците тук и бе единственият присъстващ върколак. Дори по-малкият му брат Улси не пожела да дойде и се раздели с него пред стълбите на Института, като тръсна нехайно русата си глава и смигна на Магнус. (Магнус отново си беше помислил, че това е интересно.)

Феите категорично отказаха да се присъединят, кралицата била против идеята. Магнус бе единственият магьосник на сбирката, и то след като се наложи Ралф да го издири заради връзките му с Мълчаливите братя. Самият Магнус не хранеше особени надежди за този опит за примирие с ловците на сенки, но беше срамота да гледа как смелите мечти на момчето се разбиват на пух и прах.

— Нали се намираме в Англия? — попита той и дари Амалия Моргенстърн с очарователна усмивка, а тя като че ли се изчерви. — За мен ще е удоволствие, ако ни сервирате кифли.

— Ама разбира се — отвърна Амалия. — С бита сметана, естествено.

Магнус погледна Камила.

— Имам прекрасни спомени с разбиване на сметана и красиви жени.

Доставяше му удоволствие да скандализира ловците на сенки. Сякаш и на Камила й допадаше. Тя присви за миг зелените си очи от доволство и веселие, като котка, която вече си е хапнала сметана.

Амалия разклати звънеца.

— Докато чакаме кифлите, можем да изслушаме до края речта на скъпия Родерик!

Настъпи смущаваща тишина, насред която мърморенето зад вратата прозвуча силно и ясно:

— Милостиви Ангеле, дай ми сили да издържа...

Родерик Моргенстърн, който според Магнус напълно заслужаваше име, звучащо като хрущенето на дъвчеща чакъл коза, щастливо се изправи и продължи речта си. Амалия се опита да стане незабелязано от мястото си — Магнус можеше да й каже, че кринолините и незабелязаните движения са изгубена кауза — отиде до вратата и я отвори.

Няколко млади ловци на сенки се изсипаха в стаята като падащи едно върху друго кученца и Амалия се ококори в комична изненада.

— Ама какво, за бога...

Въпреки че ловците на сенки се движеха с бързината на ангели, само един успя да се приземи грациозно. Беше момче, или по-скоро млад мъж, който приключи падането си на коляно пред Амалия като Ромео пред Жулиета.

Косата му беше с цвят на монета от чисто злато, без никакви примеси, а чертите му бяха чисти и изящни като гравиран на точно такива монети профил. Ризата му се беше поразмъкнала в процеса на подслушването, а яката зееше отворена и разкриваше крайчеца на руна върху бялата му кожа.

Но най-забележителното в него бяха очите му. Смеещи се очи, изпълнени едновременно с радост и нежност: имаха цвета на искрящо синьо небе преди здрачаване в Рая, когато ангелите, които са били послушни през деня, се поддават на съблазните на греха.

— Не мога да понеса разлъката с вас нито миг повече, скъпа моя, прескъпа моя госпожо Моргенстърн — каза младежът и сграбчи ръката на Амалия. — Копнея за вас.

Той запърха с дългите си златни ресници и Амалия Моргенстърн незабавно се разтопи в руменина и усмивки.

Магнус винаги бе смятал, че предпочита черните коси. Но изглежда, съдбата му повеляваше да разшири хоризонтите си. Или това, или всички блондини на света се бяха наговорили внезапно да изглеждат неустоими.

— Извинете ме, Бейн? — обади се Родерик Моргенстърн. — Слушате ли?

— Съжалявам — любезно отвърна Магнус. — Просто в стаята току-що влезе една изключително привлекателна личност и аз не чух и дума от речта ви.

Вероятно това не беше особено мъдра забележка. По-възрастните ловци на сенки, представителите на Клейва, изглеждаха ужасени и смаяни от факта, че долноземец показва интерес към един от техните. Нефилимите бяха категорични по въпроса за хомосексуалността и социално неприемливото поведение, тъй като основното им занимание беше да размахват огромни оръжия и да съдят де когото сварят.

Това обаче като че ли засили интереса на Камила към Магнус. Тя гледаше ту него, ту младия рус ловец на сенки и прикри усмивката си с облечена в ръкавица ръка.

— Прелестен е — прошепна тя на Магнус.

Амалия забута към вратата младите ловци на сенки — русокосия, един по-възрастен от него младеж с гъста кестенява коса и характерни вежди и тъмнооко, подобно на птичка малко момиченце, което погледна през рамо и се обърна с ясно и въпросително „Тате?" към председателя на Лондонския институт — мрачен мъж, на име Гранвил Феърчайлд.

— Върви, Шарлот. Знаеш си задълженията — отвърна Феърчайлд.

Да, задълженията преди всичко; такъв е пътят на воина, помисли си Магнус. Със сигурност дългът преди любовта.

Малката Шарлот, която вече беше истински ловец на сенки, послушно затопурка навън.

Ниският глас на Камила отново привлече вниманието на Магнус.

— Предполагам, че не бихте искали да си го поделим?

Магнус й се усмихна.

— Не и като ястие. Това ли имате предвид?

Камила се засмя. Ралф Скот изсумтя с нетърпение, но замълча заради Де Куинси, който раздразнено му прошепна нещо; и над целия този шум се надигна недоволното бучене на Родерик Моргенстърн, който явно държеше да продължи речта си — накрая пристигнаха и закуските, внесени от цяла тълпа прислужници със сребърни подноси за чай.

Русалката Арабела вдигна ръка и енергично разплиска водата в аквариума си.

— Ако обичате. И аз искам кифличка.

Когато нескончаемата реч на Моргенстърн все пак свърши, всички бяха изгубили желание за разговори и искаха само да се приберат у дома. Магнус се раздели с Камила Белкор с дълбока неохота, а с ловците на сенки — с дълбоко облекчение.

Беше минало известно време от последното му влюбване и вече чувстваше последиците от това. Спомняше си блясъка на любовта по-ярък, а болката от загубата — по-нежна, отколкото всъщност бяха. Установи, че се вглежда в много лица в търсене на потенциална любов и вижда мнозина като сияйни съсъди за тази възможност. Вероятно този път щеше да е нещо неописуемо, нещо, което кара жадните сърца да бият лудо от копнеж незнайно по какво, но им отнема волята да изоставят стремежа си. Напоследък зърнеше ли лик, уловеше ли поглед или жест, в гърдите му се събуждаше припев, мелодия в настойчивия ритъм на сърцето му. Може би този път, може би с този.

Докато вървеше по Темз Стрийт, започна да крои планове как отново да се види с Камила. Трябваше да се отбие у вампирския клан в Лондон. Знаеше, че Де Куинси живее в Кенсингтън.

Етикетът го повеляваше.

— Все пак — рече си на глас, размахвайки бастунчето с маймунска глава — привлекателните и интересни личности не падат от небето.

Точно тогава русокосият ловец на сенки, когото беше видял в Института, се спусна в салто от върха на една стена и грациозно се приземи на улицата пред него.

— Смайващо красиви костюми, ушити на Бонд Стрийт, и червени брокатени жилетки не падат от небето! — извика обнадеждено Магнус към небесата.

Младият мъж се смръщи.

— Моля?

— О, нищо, нищо — отвърна Магнус. — Какво обичате? Не мисля, че имам удоволствието да ви познавам.

Нефилимът се наведе и взе от паважа шапката си, която беше паднала при скока му, но пак я свали от главата си и я размаха галантно към Магнус. Цялостният ефект от пърхащите му мигли и усмивката се равняваше по въздействие на леко земетресение. Магнус не можеше да вини Амалия Моргенстърн, че се беше разкикотила така, макар че момчето бе твърде младо за нея.

— Цели четирима от почитаемите ни старейшини ми заръчаха в никакъв случай да не разговарям с вас, затова реших, че е наложително да се запознаем. Казвам се Едмънд Херондейл. Може ли да попитам за името ви? Наричат ви само „онзи безочлив нафукан магьосник".

— Дълбоко съм трогнат от тази оценка — каза Магнус и се поклони. — Магнус Бейн на вашите услуги.

— Е, вече се познаваме — отбеляза Едмънд. — Превъзходно! Често ли посещавате свърталища на греха и разврата?

— Сегиз-тогиз.

— Когато изхвърляха чиниите, семейство Моргенстърн казаха, че ги посещавате — каза Едмънд с огромен ентусиазъм. — Ще идем ли?

Когато изхвърляха чиниите? Магнус не схвана веднага какво означава това, а когато разбра, усети студ в гърдите си. Ловците на сенки бяха изхвърлили чиниите, до които долноземците се бяха докоснали, да не би да са им покварили порцелана.

От друга страна, Едмънд нямаше вина за това. А и Магнус нямаше къде другаде да иде, освен в набързо купеното имение на Гросвенър Скуеър. Благодарение на една скорошна авантюра временно беше забогатял (състояние, което презираше; обикновено се опитваше да се отърве възможно най-бързо от парите си), затова реши да живее със стил. Доколкото му бе известно, светското общество на Лондон го наричаше „богаташа Бейн". А това означаваше, че много хора изгаряха от нетърпение да се запознаят с него, но повечето от тях изглеждаха отегчителни. За разлика от Едмънд.

— Защо не? — каза Магнус.

Едмънд засия.

— Прекрасно. Малцина са готови на истински приключения. Не мислите ли така, Бейн? Тъжно, нали?

— Аз нямам много житейски принципи, но един от тях е никога да не отхвърлям възможност за приключение. Другите са: да не започвам романтична връзка с морско създание; винаги да казвам какво искам, защото в най-лошия случай ще настъпи смущение, а в най-добрия — голота; да искам лесните пари предварително и никога да не играя на карти с Катарина Лос.

— Моля?

— Тя мами — обясни Магнус. — Имайте едно наум.

— Много бих искал да срещна дама, която мами на карти — рече Едмънд с копнеж. — Ако не броим лелята на Гранвил, Милисънт, която е истински кошмар на пикет*.

* Една от най-старите игри на карти. Смята се, че датира още от XVI век. — Бел. ред.

Магнус не беше и предполагал, че достопочтените ловци на сенки играят карти, камо ли, че мамят. Вероятно си бе въобразявал, че разпускат с оръжейна подготовка и дискусии за безкрайното си превъзходство над останалите.

Опита се да направи намек на Едмънд:

— В мунданските клубове обикновено не гледат с добро око на клиенти, които, да вземем просто за пример, носят множество оръжия. Това може да се окаже пречка.

— В никакъв случай — обеща му Едмънд. — Разполагам с незначителен арсенал. Само няколко нещастни кинжала, мижаво стили, един-два камшика...

Магнус примигна.

— Нищо и никаква оръжейница. Все пак мисля, че това ще е много забавна събота.

— Превъзходно! — възкликна Едмънд Херондейл.

Явно сметна, че е одобрен за компаньон в малката екскурзия на Магнус. Изглеждаше възхитен.

Клуб „Уайтс" на Сейнт Джеймс Стрийт изобщо не се беше променил. Магнус огледа със задоволство бялата каменна фасада: гръцките колони и арките на по-високите прозорци, които превръщаха всеки от тях в малък параклис; балконите с перила от ковано желязо и сложни спираловидни мотиви, които винаги му напомняха за върволица от охлю-вени черупки; еркерния прозорец, през който навремето един прочут мъж се взирал и заложил на надбягване между капките*. Клубът беше основан от италианец, посещаваше се от престъпници и вече повече от сто години бе неустоимо проклятие за английските аристократи.

* Става дума за Уилям Ардън, познат още като барон Олвънли, който се обзалага със свой приятел на 3000 паунда коя от две дъждовни капки ще достигне първа до перваза на прозорец. Не се знае дали баронът е спечелил облога, но тази история го нарежда сред най-знаменитите членове на клуба „Уайтс". — Бел. ред.

Чуеше ли нещо да се определя като „проклятие", Магнус беше сигурен, че ще му допадне. Ето защо беше избрал това фамилно име* и се бе присъединил към клуб „Уайтс" при едно посещение в Лондон преди няколко години, най-вече защото неговата приятелка Катарина Лос се обзаложи, че не би могъл да го направи.

* Bane (англ.) — зло, бедствие, проклятие. — Бел. ред.

Едмънд се завъртя около стърчащия пред входната врата черен уличен фенер от ковано желязо. Подскачащото зад стъклото пламъче изглеждаше невзрачно в сравнение с очите му.

— Навремето разбойниците идвали тук да пият горещ шоколад — каза небрежно Магнус, докато влизаха. — Горещият шоколад бил прекрасен. А разбойничеството е свързано с много мръзнене.

— Вие някога заплашвали ли сте с „Парите или живота"?

— Ще кажа само, че изглеждам зашеметяващо с маска и голяма шапка.

Едмънд пак се засмя — имаше лек и приятен смях, като на дете. Очите му жадно поглъщаха помещението, от тавана — който създаваше впечатлението, че се намират в огромна каменна бъчва — до натруфения като окичена със скъпоценности херцогиня полилей и масите със зелено сукно в дясната страна на залата, където мъже играеха карти и губеха цели състояния.

Способността на Едмънд да се изумява и изненадва го караше да изглежда още по-млад и придаваше крехкост на красотата му. Магнус не се питаше защо един нефилим не се притеснява от долноземец. Съмняваше се, че Едмънд Херондейл изобщо се притеснява от нещо. Той беше жаден за забавления, готов за вълнения и много доверчив към света.

Едмънд посочи към двама мъже, единият от които пишеше в огромна книга и движеше дръзко перото.

— Какво правят там?

— Предполагам, че записват облозите. Клубът има много почитана книга за облози. Приема се всичко — дали един джентълмен може да ограби дама в балон на хиляда фута над земята, или пък дали друг може да оцелее цял ден под вода.

Магнус намери две свободни кресла близо до огъня и поръча с жест питиета. Жаждата им беше утолена само след миг. В това отношение „Уайтс" не отстъпваше на който и да е отличен клуб за джентълмени.

— А дали е възможно? — попита Едмънд. — Не да живееш под водата, знам, че мунданите не могат. Другото.

— Моят опит с балон и дама не беше много удовлетворителен — отвърна Магнус и потръпна при спомена. Кралица Мария-Антоанета е вълнуващ, но не особено приятен спътник. — Не изпитвам желание да се отдавам на плътски наслади с дама или джентълмен в балон. Колкото и привлекателни да са те.

Едмънд Херондейл не изглеждаше изненадан от споменаването на джентълмени в романтичните представи на Магнус.

— Аз лично предпочитам дама в балон — рече той.

— О...

Магнус подозираше нещо такова.

— Но всяко ухажване ме ласкае — добави Едмънд с очарователна усмивка. — А мен винаги ме ухажват.

Каза го ухилен и с пърхане на златистите си мигли, както когато бе въртял Амалия Моргенстърн на пръста си. Беше достатъчно умен, за да знае колко е безочлив, и очакваше това да се харесва на другите. Магнус подозираше, че се харесва.

— О, така ли? — рече той и елегантно приключи темата. — Може би някоя конкретна дама?

— Не съм сигурен, че вярвам в брака. Защо ти е само един бонбон, когато можеш да имаш цялата кутия?

Магнус вдигна вежди и отпи от отличното бренди. Младежът говореше с наивната наслада на човек, чието сърце никога не е било разбивано.

— Никой не те е наранявал досега, нали? — попита Магнус.

Не виждаше смисъл от заобикалки.

Едмънд сякаш се притесни.

— Защо, ти ще ме нараниш ли?

— След като имаш толкова камшици на разположение? Едва ли. Имах предвид, че ми приличаш на човек, на когото не са му разбивали сърцето.

— Изгубих родителите си като дете — сподели искрено Едмънд. — Но рядко се намира ловец на сенки с непокътнато семейство. Феърчайлд ме приютиха и ме отгледаха в Института. Там е моят дом. А ако говориш за любов — не, никой не ми е разбивал сърцето. И не очаквам да го разбие.

— Вярваш ли в любовта?

— Любов, брак... според мен са много надценявани. Ето, например Бенедикт Лайтууд наскоро надяна хомота и цялата ситуация е отвратителна...

— Понякога е трудно, когато приятелите ти минават към следващия етап в живота си — рече Магнус съчувствено.

Едмънд направи гримаса.

— Бенедикт не ми е приятел. Жал ми е за нещастната млада дама. Мъжът й има странни навици, ако ме разбираш.

— Не те разбирам — каза сухо Магнус.

— Искам да кажа, че са леко неестествени.

Магнус го изгледа студено.

— Наричаме го Бенедикт Лошата новина — каза Едмънд. — Предимно заради навика му да общува с демони. Колкото повече пипала, толкова по-добре...

— О — възкликна Магнус. Беше му просветнало. — Знам кого имаш предвид. Той купи от един приятел много особени ксилографии. Както и няколко гравюри. Уверявам те, че въпросният приятел е честен търговец, макар самият аз да не съм купувал нищо от него.

— Наричаме го също Бенедикт Светулката. И Бенедикт Скота — добави горчиво Едмънд. — Но той все се прокрадва наоколо, докато ние се занимаваме с почтени дела, и Клейвът смята, че е много благовъзпитан. Горката Барбара. Опасявам се, че прибърза само заради разбитото си сърце.

Развеселен, Магнус се облегна в стола си и се поинтересува:

— И кой й разби сърцето, ако мога да попитам?

— Сърцата на дамите са като порцеланови фигурки на полицата на камина. Толкова са много и е съвсем лесно да ги счупиш по невнимание — сви рамене Едмънд, малко унило, но предимно закачливо.

В това време мъж с отвратителна жилетка се приближи до креслото му.

— Моля за извинение — рече той. — Но съм леко озадачен!

— Готов съм великодушно да повярвам, че сте се обличали на пияна глава — промърмори Магнус под сурдинка.

— Моля? — попита мъжът. — Казвам се Олвънли. Вие да не сте някой богаташ от Индия?

Магнус не беше склонен да обяснява произхода си на белокожи европейци, които не правят разлика между Шанхай и Янгон, да не говорим за Индия, но имайки предвид размириците там, никак не му се понрави, че го вземат за индиец. Въздъхна, пренебрегна забележката и се представи с поклон.

— Херондейл — рече Едмънд и също се поклони.

Неговата златна увереност и откритата му усмивка свършиха работа.

— Нови ли сте в клуба? — поинтересува се внезапно благоразположеният Олвънли. — Така, така. Много хубаво. Може ли да ви предложа питие?

Приятелите му, някои от които седяха около масата за игра, а други се мотаеха наоколо, вдигнаха дискретно наздравица. Според радостните известия кралица Виктория се беше възстановила след раждането и майка и дъщеря се чувствали прекрасно.

— Да пием за здравето на нашата принцеса Беатрис и за кралицата!

— Бедната жена не роди ли вече девет деца? — попита Магнус. — На деветото бях сигурен, че ще е твърде изтощена да му измисли име и със сигурност няма да има сили да управлява страната. Така или иначе, пия за нейно здраве.

Едмънд беше повече от готов за още питиета, макар че по едно време се обърка и нарече кралицата „Ванеса“ вместо „Виктория“.

— Хахаха — разсмя се Магнус. — Май се понакваси!

Едмънд се бе зачервил от алкохола и почти веднага потъна в една игра на карти. Магнус се включи в игра на макао, но се усети, че наблюдава ловеца на сенки с известно безпокойство. Хора, които безгрижно вярваха, че светът им дължи добър късмет, можеха да загазят на игралната маса. Като се добавеха жаждата за силни усещания и темпераментът му, комбинацията ставаше пагубна. Внезапно блясъкът в очите на момчето се промени на светлината на восъчните свещи — от синьо небе към море преди буря.

Магнус си помисли, че Едмънд прилича на кораб — сияйно красив, но подвластен на капризите на вятъра и водата. Само времето щеше да покаже дали ще пусне котва в мирно пристанище, или красотата и чарът му ще се превърнат в развалини.

Каквото и да си въобразяваше, Магнус не гореше от желание да се превръща в бавачка на един ловец на сенки, Едмънд беше възрастен мъж и бе способен да се грижи за себе си. Накрая именно Магнус се отегчи и го изкара от клуб „Уайтс" на отрезвителна нощна разходка.

Не бяха много далече от Сейнт Джеймс Стрийт, когато магьосникът прекъсна разказа си за един инцидент в Перу, защото усети, че Едмънд се напряга. Атлетичното му ангелско тяло внезапно се изопна и той заприлича на хрътка, усетила животно в храсталаците.

Магнус проследи погледа му и видя мъж с цилиндър, който стискаше здраво вратата на една карета и явно се караше с пътниците вътре.

Ситуацията беше потресаващо нецивилизована и след миг се влоши още повече. Мъжът започна да дърпа една млада жена за ръката. Тя беше облечена скромно, като камериерка или прислужница на дама, и той се опитваше да я измъкне със сила от каретата.

Щеше да успее, ако не се беше намесила другата пътничка — дребна мургава дама с рокля, която прошумоля като коприна, когато гласът й проехтя гръмотевично.

— Пусни я, нещастнико! — извика тя и започна да го налага по главата с бонето си.

Мъжът се сепна от тази неочаквана атака, пусна прислужницата, но насочи вниманието си към дамата и стисна ръката, с която държеше бонето. Жената извика повече от гняв, отколкото от ужас, и го цапардоса по носа. Лицето му се извърна леко от удара и Магнус и Едмънд видяха очите му.

Нямаше как да сбъркат бездната зад тези поразителни отровнозелени очи. Демон, помисли си Магнус. Гладен демон, който се опитва да отвлече жена от карета насред Лондон.

Демон, който имаше лошия късмет да върши това пред очите на един ловец на сенки.

Магнус обаче си спомни, че ловците на сенки ловуват на групи и че Едмънд Херондейл беше пиян.

— Така — рече той. — Нека поспрем да помислим. — O, ама ти вече хукна. Прекрасно.

Установи, че говори на палтото на Едмънд, което беше смъкнато и захвърлено на купчинка на паважа, а шапката му се въртеше лекичко до него.

Едмънд скочи, превъртя се във въздуха и се приземи на покрива на каретата, като същевременно измъкна скритите в гънките на дрехите си оръжия: двата камшика, които бе споменал, се извиха като пращящи мълнии в нощното небе. Той ги размахваше с поразителна прецизност и светлината им събуди в разрошената му коса златен огън, който озари изящните му черти. На това сияние Магнус видя как се променя лицето му — вече не беше смеещо се момче, а ангел със сурово изражение.

Един камшик се изви около кръста на демона като мъжка ръка на талията на дама по време на валс, а друг се усука плътно около врата му. Едмънд рязко замахна, демонът се завъртя и се стовари на земята.

— Нали чу дамата — каза Едмънд. — Пусни я.

Демонът изръмжа — зъбите му като че ли внезапно се бяха умножили — и се хвърли към каретата. Магнус вдигна ръка, вратата се затръшна и каретата се изстреля няколко метра напред, въпреки че нямаше кочияш — вероятно вече беше изяден, — а ловецът на сенки все още стоеше на покрива й.

Едмънд не изгуби равновесие. Просто скочи на земята, ловък като котка, шибна с камшика демона през лицето и той отново полетя назад. Едмънд настъпи с крак гърлото му и Магнус видя как създанието се сгърчва и формата му започва да се размива и променя.

Вратата на каретата се отвори със скърцане и дамата, която беше налагала нападателя с бонето си, излезе от убежището си на улицата, където вилнееха демони.

— Мадам — рече Магнус и се приближи до нея, — трябва да ви посъветвам да не излизате от каретата, докато убийството на демона не приключи.

Тя го погледна с големите си тъмносини очи, с цвета на небе точно преди нощта да го потопи в чернота. Косите, които се спускаха от сложната й прическа, бяха толкова тъмни, сякаш нощта все пак бе настъпила, но беззвездна. Макар че красивите й очи бяха широко отворени, тя не изглеждаше изплашена, а ръката, с която бе удряла демона, още беше свита в юмрук.

Магнус се зарече занапред да идва по-често в Лондон. Тук срещаше великолепни хора.

— Трябва да помогнем на този младеж — каза дамата с напевна, мелодична интонация.

Магнус погледна към Едмънд, който тъкмо биваше захвърлян към една стена и кървеше обилно, но се ухили и измъкна кинжал от ботуша си, докато с другата ръка душеше демона.

— Не се тревожете, мадам. Той се справя идеално и сам — -рече Магнус, когато ловецът на сенки заби кинжала. — Така да се каже.

Демонът изгъргори и се замята в смъртна агония. Магнус реши да не обръща внимание на суматохата зад гърба си и се поклони дълбоко на двете жени. Това сякаш не успокои прислужницата, която се сви в тъмната карета и опита да се скрие в носната си кърпичка, като започна от лицето.

Дамата с лъскавата черна коса и теменужените очи пусна вратата на каретата и протегна ръка към Магнус. Тя беше мъничка, мека и топла; дори не трепереше.

— Аз съм Магнус Бейн — каза той. — Може да се обръщате към мен по всяко време в случай на смъртна опасност или ако имате спешна нужда да ви придружа на изложение на цветя.

— Линет Оуенс — отвърна дамата и се усмихна. Имаше прекрасни трапчинки. — Чувала съм, че в столицата дебнат много опасности, но това ми изглежда прекалено.

— Предполагам, че случилото се ви се струва много странно и плашещо.

— Този мъж зъл демон ли е? — попита госпожица Оуенс и посрещна със спокойствие изненадания поглед на Магнус. — Аз съм от Уелс. Там още вярваме в старите порядки и във феи.

Наклони леко глава назад, за да го огледа. Короната й от среднощночерни плитки изглеждаше твърде масивна за малката й глава и стройната шия.

— Очите ви — рече тя бавно. — Вие сигурно сте добър вълшебник, сър, но не мога да разбера какъв е приятелят ви.

Магнус се озърна през рамо към Едмънд, за когото почти беше забравил. Демонът се бе превърнал в мрак и прах в краката на ловеца на сенки. След като се разправи с врага си, Едмънд отново насочи вниманието си към каретата. Магнус видя как златистият му чар просветва при вида на Линет и само за миг се разгоря от крехко пламъче в истинско слънце.

— Какъв съм аз ли? — извика той. — Аз съм Едмънд Херондейл и съм винаги на вашите услуги, милейди.

Усмихна се бавно и опустошително. Посред нощ, в тъмната тясна уличка, очите му сияеха като жежко лято.

— Не искам да бъда груба или неблагодарна — отвърна Линет Оуенс, — но да не би да сте опасен луд?

Едмънд примигна.

— Трябва да изтъкна, че бродите по улиците въоръжен до зъби. Нима очаквахте тази нощ да влезете в схватка с чудовищно създание?

— Не бих казал, че съм „очаквал" — отговори Едмънд.

— Значи, сте убиец? — попита Линет. — Или твърде ревностен войник?

— Мадам, аз съм ловец на сенки.

— Не съм чувала за подобно нещо. Правите ли магии? — попита Линет и докосна ръкава на Магнус. — Този господин може да прави магии.

Тя дари Магнус с одобрителна усмивка, от която той остана изключително доволен.

— За мен е чест да ви услужа, госпожице Оуенс.

Едмънд изглеждаше като ударен с мокър парцал.

— Разбира се... разбира се, че не правя магии? — едва изрече той.

Беше отвратен от тази мисъл като всеки истински ловец на сенки.

— О, ясно — каза Линет с явно разочарование. — Не сте виновен вие. Всички се оправяме както можем. Но съм ви задължена, сър, задето спасихте и мен, и приятелката ми от неописуема участ.

Едмънд се изпъчи и покрай задоволството си заговори непредпазливо:

— Няма защо. За мен ще е чест да ви придружа до дома ви, госпожице Оуенс. Нощем улиците около Мал Пал са много опасни за дами.

Настъпи тишина.

— Да не би да имате предвид Пал Мал? — попита Линет с тънка усмивка. — Май не аз съм си пийнала добре. Да ви изпратя ли до дома ви, господин Херондейл?

Едмънд Херондейл изгуби дар слово. Магнус подозираше, че това е съвсем ново преживяване за него и вероятно щеше да му е от полза.

Госпожица Оуенс се извърна леко към магьосника.

— С моята камериерка, Анхарад, идваме от имението ми в Уелс — обясни тя. — Ще прекараме сезона в Лондон при една далечна моя роднина. Пътуването беше дълго и изморително и ми се искаше да пристигнем по светло. Много глупаво и безразсъдно от моя страна. Изплаших Анхарад до смърт. Помощта ви беше безценна.

Магнус разбра много от думите на Линет Оуенс, дори и неизреченото. Тя не спомена имението на баща си, а нейното, и то с небрежността на човек, който е свикнал със статута си на собственик. Това, в комбинация със скъпата рокля и поведението й, увери Магнус, че дамата е наследница не само на богатство, но и на имот. Начинът, по който говореше за Уелс, му подсказа, че не иска за земите й да се грижи управител. Обществото би сметнало за скандално и срамно имение да бъде ръководено от дама, особено ако е красива и млада. Обществото би очаквало тя да сключи брак, за да може нейният съпруг да се грижи за имотите и да получи както тях, така и нея.

Сигурно беше дошла в Лондон да си намери добра партия, защото наличните в Уелс вероятно не бяха по вкуса й. Да намери съпруг и да го отведе там.

Беше дошла в Лондон да търси любов.

Магнус не би осъдил това. Той разбираше, че при един брак във висшето общество любовта невинаги е част от сделката, но Линет Оуенс, изглежда, имаше свое мнение по въпроса. Магнус предположи, че целта й е брак с подходящия човек и тя щеше да я изпълни.

— Добре дошли в Лондон — каза й той.

Линет направи лек реверанс в отворената карета. Загледа се над рамото му и погледът й омекна. Магнус се обърна и видя, че Едмънд стои зад него и усуква камшика около китката си, сякаш това го успокояваше. Магьосникът трябваше да признае, че е истинско постижение да изглеждаш и невероятно красив, и толкова злочест.

Линет явно се поддаде на импулса и слезе от каретата. Тръгна по паважа и застана пред печалния млад ловец на сенки.

— Простете, че бях толкова груба, и ако по някакъв начин съм намекнала, че сте... — довърши на уелски и тактично не преведе думата.

Вдигна ръка, а Едмънд протегна своята с дланта нагоре. Камшикът още беше увит върху маншета на китката му. На лицето му бе изписана натежала от копнеж откровеност; моментът беше знаменателен. Линет се поколеба и положи длан върху неговата.

— Дълбоко съм ви задължена, че спасихте мен и Анхарад от ужасна участ. Наистина. И отново се извинявам, ако съм била неучтива.

— Можете да бъдете неучтива колкото пожелаете — отвърна Едмънд. — Стига да ви видя отново.

Взря се в нея, без да пърха с мигли. Лицето му беше открито и честно.

Мигът се проточи. Сериозната и смирена искреност постигна онова, пред което миглите и самохвалството бяха безсилни, и накара Линет Оуенс да се поколебае.

— Може да ме навестите на Итън Скуеър двайсет и шест, у лейди Каролин Харкорт — каза тя. — Ако на сутринта все още имате такова желание.

Тя отдръпна ръката си и след миг несигурност Едмънд я пусна.

Преди да се качи в каретата, Линет докосна Магнус по ръкава. Тя беше красива и мила като преди, но нещо в поведението й се бе променило.

— Вие също се отбийте, ако желаете, господин Бейн.

— С удоволствие.

Той пое ръката й, помогна й да се качи в каретата и грациозно й помаха.

— О... господин Херондейл — каза госпожица Оуенс и показа красивата си засмяна глава през прозореца. — Моля ви, не носете камшиците.

Магнус направи лек отпращащ жест с ръка и между пръстите му затанцуваха миниатюрни небесносини искрици. Каретата пое без кочияш по мрачните лондонски улици.

* * *

Мина доста време, преди Магнус да се озове на друга среща по въпроса за Съглашението, предимно защото трудно се споразумяха за мястото. Самият той гласува да не се събират в частта от Института, която е построена на свещена земя. Там се чувстваше като в слугински помещения, най-вече защото Амалия Моргенстърн бе споменала, че в това крило навремето живеела прислугата на Феърчайлд.

Ловците на сенки категорично отхвърлиха идеята да се срещнат в някоя пропаднала бърлога на долноземци (цитат от Гранвил Феърчайлд), а предложението да идат в парка не се прие, защото величието на събранието щяло да бъде накърнено от присъствието на невежи мундани, които си устройват пикник наблизо.

Магнус не вярваше и на дума от това.

След седмици на караници тяхната група най-сетне капитулира и унило пое към Лондонския институт. Имаше една-единствена ярка светлина в тунела, и тя беше ярка в буквалния смисъл на думата — Камила носеше изключително впечатляваща червена шапка и изящни червени дантелени ръкавици.

— Изглеждаш безразсъдна и фриволна — дискретно отбеляза Де Куинси, когато ловците на сенки се настаниха около масата в голямата сумрачна зала.

— Де Куинси е прав — каза Магнус. — Изглеждаш безразсъдна, фриволна и великолепна.

Камила се поизпъчи и Магнус реши, че е много мило и симпатично жена, която е красива от векове, толкова да се радва на малък комплимент.

— Точно този ефект целях — рече Камила. — Да ви кажа ли една тайна?

— Моля ви.

Магнус се наведе към нея и тя към него.

— Направих го за вас — прошепна Камила.

В сумрачната и величествена зала, чиито стени бяха покрити с тапети на мечове, звезди и руните, които нефилимите татуираха по телата си, внезапно стана по-светло. Като че ли в цял Лондон стана по-светло.

Самият Магнус беше живял стотици години и все пак една дреболия можеше да превърне деня му в скъпоценност, а поредица от дни в сияйна, безкрайна огърлица. Нужно бе нещо съвсем простичко: красиво момиче да го харесва, и денят се озаряваше.

Слабото бледо лице на Ралф Скот пребледня още повече и се набразди от болка, но той не познаваше това момче и не беше длъжен да се тревожи за разбитото му сърце. Ако дамата предпочиташе Магнус, той не мислеше да възразява.

— За нас е удоволствие отново да ви приемем тук — рече Гранвил Феърчайлд, строг както винаги. Той скръсти ръце върху масата. — Най-сетне.

— А за нас ще е удоволствие да стигнем до някакво съгласие — каза Магнус. — Най-сетне.

— Мисля, че Родерик Моргенстърн е подготвил няколко думи — обяви Феърчайлд.

Изглеждаше категоричен, а дълбокият му глас кънтеше кухо и напомняше вой на котенце, озовало се само в огромна пещера.

— Мисля, че вече чухме достатъчно от ловците на сенки — рече Ралф Скот. — Изслушахме условията на нефилимите за опазването на мира между нашия и вашия вид...

— Но ние не сме изложили всичките си искания — прекъсна го мъж, на име Сайлъс Пангборн.

— Така е — обади се жената до него, строга и красива като нефилимска статуя.

Пангборн я беше представил като „Елоиза Рейвънскар, мой парабатай" с такова собственическо чувство, сякаш говореше за съпругата си.

Явно оформяха единен фронт срещу долноземците.

— И ние имаме искания — заяви Ралф Скот.

Сред ловците на сенки настъпи гробна тишина. По израженията им Магнус разбра, че не са склонни да слушат внимателно. По-скоро изглеждаха смаяни от наглостта на долноземеца.

Ралф продължи да упорства, въпреки че никой не го окуражи. Магнус си помисли, че момчето е храбро дори когато каузата е загубена, и усети леко пробождане в гърдите.

— Искаме гаранции, че нито един долноземец, чиито ръце не са изцапани с мунданска кръв, няма да бъде убит. Искаме да се постанови със закон, че ловците на сенки, които нападат невинни долноземци, ще бъдат наказани. — Ралф изтърпя взрива от протести и извика: — Вие живеете според закони! Само законите проумявате!

— Да, нашите закони, законите на Ангела! — избуча Феърчайлд.

— А не правилата, които демонската паплач се опитва да ни наложи — подсмихна се Старкуедър.

— Нима е прекалено да искам закони, които да ни защитават, както има закони, които защитават мунданите и нефилимите? — попита Ралф. — Моите родители бяха убити от ловци на сенки заради ужасно недоразумение, тъй като се озоваха на погрешното място в погрешния момент и бяха сметнати за виновни само защото са върколаци. Сам отгледах малкия ми брат. Искам моят вид да е защитен и силен, а не да ни притискате в ъгъла, докато се превърнем в убийци или бъдем убити!

Магнус погледна към Камила, за да сподели припламналата симпатия и възмущението си от Ралф Скот, така ужасно млад, ужасно наранен и ужасно влюбен в нея. Лицето й бе безстрастно като на кукла, кожата й бе порцелан, който не може да поруменее или пребледнее, а очите — студено стъкло.

Магнус усети безпокойство, но го пропъди. Това беше лице на вампир, естествено, че нямаше да разкрива истинските й чувства. Мнозина виждаха единствено зло и в неговите собствени очи.

— Каква трагедия — каза Старкуедър. — Мислех си, че имаш повече братя и сестри, които да споделят тежкото ти бреме. Та нали се раждате на цяло котило?

Ралф Скот скочи и удари с длан по масата. На пръстите му изникнаха животински нокти, които раздраха дървото.

— Мисля, че имаме нужда от кифлички! — възкликна Амалия Моргенстърн.

— Как смееш? — измуча Гранвил Феърчайлд.

— Масата е от махагон! — извика Родерик Моргенстърн с потресено изражение.

— Господи, големи сте глупаци — рече мрачно Ралф. — Толкова много неща са от махагон.

— Много бих искала кифличка — каза русалката Арабела. — Може би и няколко сандвича с краставица.

— Аз искам яйца с кресон — присъедини се и Рейчъл Брануел.

— Няма да стоя тук да ме обиждате! — каза ловец на сенки, на име Уейбрийд или нещо подобно.

— Не искате да ви обиждат, а настоявате да ни избивате — отбеляза Камила и студеният й глас разряза въздуха. Магнус се почувства почти непоносимо горд с нея, а Ралф й хвърли страстен, изпълнен с благодарност поглед. — Не ми изглежда честно.

— Знаете ли, че предишния път са изхвърлили чиниите, защото били осквернени от допира ни? — попита тихо Магнус. — Можем да стигнем до съгласие само ако проявяваме някакво взаимно уважение.

Старкуедър се изсмя грозно. Магнус всъщност не го мразеше, той поне не беше лицемер. А Магнус ценеше искреността, дори и противната.

— Значи, няма да постигнем съгласие.

— Опасявам се, че е така — измърмори Магнус. Притисна ръка към гърдите си и към новата си наситено синя жилетка. — Опитвам да открия в сърцето си някакво уважение към вас, но уви! Изглежда, е невъзможно.

— Проклет безочлив магьоснически развратник!

Магнус наклони глава.

— Правилно.

Когато таблата със закуските пристигна, престрелката с обиди секна в полза на консумацията на кифлички и паузата бе така мъчително неловка, че Магнус се извини и тръгна уж към тоалетните.

На долноземците бе позволено да влизат само в няколко помещения в Института. Магнус възнамеряваше да се добере единствено до някое мрачно ъгълче и с неудоволствие установи, че първото такова вече е заето.

В него имаше кресло и малка масичка. Над филигранните златни ангели на плота й се беше привел мъж, който стискаше в ръце кутийка. Магнус веднага позна блестящата коса и широките рамене.

— Господин Херондейл? — попита той.

Едмънд силно се стресна и за миг Магнус си помисли, че дори ще падне от стола, но грацията на ловеца на сенки го спаси. Едмънд се втренчи в него с помътен, наранен и изненадан поглед, като събудено с плесница дете. Всъщност Магнус се съмняваше, че изобщо е спал, защото лицето му беше белязано от безсънни нощи.

— Тежка нощ? — попита Магнус малко по-внимателно.

— Пийнах няколко чашки вино покрай патицата с портокали — отвърна Едмънд с кротка усмивка, която изчезна още в зародиш. — Вече няма да ям патица. Не мога да повярвам, че съм я харесвал. Патицата ме предаде. — Замълча, после призна: — Вероятно чашките бяха повечко. Не те видях на Итън Скуеър.

Магнус се зачуди защо изобщо трябва да го е виждал там, но после си спомни. Това бе адресът на красивото момиче от Уелс.

— Ходил си на Итън Скуеър?

Едмънд го изгледа, все едно Магнус беше малоумен.

— Моля за извинение — рече магьосникът. — Но ми е трудно да си представя един от славните невидими защитници на мунданите да прави визити.

Този път старата усмивка на Едмънд се завърна, сияйна и пленителна, макар че и тя бе мимолетна.

— Е, наистина ми поискаха визитна картичка, а аз нямах никаква представа какво е това. Икономът й ме отпрати с огромно презрение.

— Доколкото разбирам, не си оставил нещата така.

— Всъщност не — отговори Едмънд. — Чаках търпеливо и само след няколко дни ми се отвори възможност да последвам Ли — госпожица Оуенс, и да я пресрещна, докато яздеше в Ротън Роу. Оттогава се виждаме всеки ден.

— Да я „последваш"? Чудно как не е извикала полиция.

Сиянието се завърна на лицето на Едмънд и го озари в златно, синьо и седефено.

— Линет казва, че съм извадил късмет. — После добави леко свенливо: — Сгодени сме и ще се женим.

Ето това беше новина. Нефилимите по принцип се сродяваха само със своите, аристокрация, основана на вярата в собствената си святост. От всеки кандидат жених или невеста се очакваше да пие от Бокала на смъртните и да се трансформира чрез опасна алхимия в последовател на Ангела. Не всички оцеляваха.

— Поздравления — каза Магнус, като запази притесненията си за себе си. — Предполагам, че госпожица Оуенс скоро ще се възвиси?

Едмънд си пое дълбоко дъх.

— Не, няма.

— О...

Магнус най-сетне схвана.

Едмънд погледна към кутийката в ръцете си. Тя беше съвсем обикновена, от дърво, а на едната й стена, като че с изгоряла клечка, беше изписан символът за безкрайност. — Това е Пиксис — каза той. — В него е духът на първия демон, който убих. Тогава бях на четиринайсет и в този ден разбрах, че съм роден да бъда ловец на сенки.

Магнус се вгледа в сведената му глава, в осеяните с белези ръце на воин, които стискаха малката кутийка, и усети как в него се събужда съчувствие.

Едмънд говори, изля душата си пред единствения човек, който щеше да го изслуша и нямаше да сметне любовта му за богохулство.

— Линет смята, че е неин дълг да се грижи за хората в имението. Не иска да става ловец на сенки. Аз също не искам това от нея. Мнозина са загинали в опит да се възвисят. Тя е смела, красива и непоколебима, но щом законът казва, че не е достойна такава, каквато е, значи, законът е лъжа. Не мога да повярвам, толкова е нечестно — най-сетне срещнах жена, която мога да обичам, а какво казва законът за това свято чувство? За да бъда с нея, или трябва да поискам от любимата си да рискува живота си, който ценя повече от своя, или аз трябва да откъсна част от душата си — да се откажа от целта на съществуването си и всички дарби от Ангела.

Магнус си спомни великолепния му скок, когато нападна демона, как цялото му тяло премина от необуздана енергия в абсолютна целеустременост, как се хвърли в схватката с неподправената радост на човек, който върши онова, за което е предназначен.

— А искал ли си някога да бъдеш друг?

— Не — отвърна Едмънд.

Изправи се, опря ръка на стената и прокара другата през косата си — повален на колене ангел, подивял и зашеметен от болка.

— Какво стана с мрачното ти схващане за брака? — попита Магнус. — Защо ти е един бонбон, когато можеш да имаш цялата кутия?

— Това беше много глупаво — почти яростно отговори Едмънд. — Мислех си, че любовта е игра. Тя не е игра. По-сериозна е от смъртта. Без Линет ще съм като мъртвец.

— Става дума да се откажеш от същността си на ловец на сенки — каза меко Магнус. — От всичко можем да се откажем заради любовта, но не бива да се отказваме от себе си.

— Така ли, Бейн? — извъртя се към него Едмънд. — Роден съм за воин и съм роден за нея. Кажи ми как да помиря тези две същности, защото аз не знам!

Магнус не отговори. Гледаше го и си спомни как в онази пиянска нощ му беше заприличал на красив кораб, който може да отплава към открито море или да се разбие в скалите. Сега скалите се задаваха тъмни и назъбени на хоризонта. Той видя бъдещето на Едмънд, след като се откажеше от призванието си. Видя как ще копнее за опасността и риска, как ще ги намира на игралните маси и колко крехък ще стане, щом усещането за цел си отиде.

После помисли и за Линет, която се беше влюбила в златен ловец на сенки, ангел на отмъщението. Какво щеше да мисли за него, когато се превърне в обикновен уелски фермер и се лиши от славния си блясък?

И все пак любовта не можеше да се отхвърли с лека ръка. Тя идваше толкова рядко, едва няколко пъти за един смъртен живот. Понякога дори само веднъж. Магнус не можеше да упреква Едмънд Херондейл, че иска да я запази.

Не беше честно, че Законът на нефилимите го принуждаваше да избира.

Едмънд въздъхна. Изглеждаше изтощен.

— Извини ме, Бейн. Държа се като дете, което пищи и рита срещу съдбата, а вече е време да спра да бъда глупаво момче. Защо да се боря срещу избор, който вече е направен? Ако трябваше да избирам дали да жертвам своя живот, или този на Линет, бих се жертвал всеки ден до края на вечността.

Магнус извърна очи от настъпилата разруха.

— Желая ти късмет — рече той. — Късмет и любов.

Едмънд леко се поклони.

— Желая ти хубав ден. Мисля, че няма да се видим отново.

Той се отдалечи към вътрешността на Института. Щом измина няколко крачки, се поколеба и спря. Светлината, която нахлуваше от тесния църковен прозорец, позлати косата му и Магнус си помисли, че ще се обърне. Но Едмънд Херондейл не погледна назад.

Магнус се върна с натежало сърце в залата, където ловците на сенки и долноземците все още водеха словесна война. И двете страни нямаха намерение да отстъпват. Магнус реши, че е безсмислено да остава.

През витражите на прозорците завесата на нощта се вдигаше, за да разкрие нов ден. Време беше вампирите да си тръгват.

— Струва ми се — рече Камила, докато си слагаше алените ръкавици, — че няма защо да се събираме отново.

— Да, ако долноземците си останат такива безочливи негодници — каза Старкуедър.

— И ако ловците на сенки си останат такива лицемерни убийци — сопна се Скот.

Магнус не можеше да го погледне в очите, не и след срещата с Едмънд Херондейл. Не желаеше да вижда още едно момче с разбити мечти.

— Стига толкова! — извика Гранвил Феърчайлд. — Мадам, нали не искате да повярвам, че никога не сте наранявали човек. Не съм глупак. Ловците на сенки убиват единствено в името на справедливостта и за да спасят беззащитните.

Камила се усмихна бавно и сладко.

— Ако вярвате в това, значи, сте глупак.

Последва още един страховит, изтощителен изблик на гняв от страна на ловците на сенки. Магнус с удоволствие видя как Камила защитава момчето. Тя харесваше Ралф Скот. Вероятно дори нещо повече. Магнус се надяваше да бъде избраният, но усети, че не може да завиди на Скот за обичта й. Предложи й ръка, когато напускаха залата, Камила прие и излязоха заедно на улицата.

Там, на стъпалата пред самия Институт, се спуснаха демоните. Летящи чудовища със зъби като бръсначи и черни, огромни като престилка на касапин ципести крила. Те затулиха нощта, скриха луната и изтриха звездите, а Камила потрепери до Магнус с оголени зъби. Щом усети страха й, Ралф Скот се хвърли към враговете, трансформирайки се в движение, и събори един демон на паважа.

Ловците на сенки също се втурнаха в атака, мечове излетяха от ножниците, дрехи бяха захвърлени. Амалия Моргенстърн извади малка симпатична брадвичка изпод бухналите си поли. Родерик Моргенстърн изтича на улицата и прободе демона, с който се бореше Ралф Скот.

Откъм малката карета долетя ужасеният писък на Арабела, която се сви на дъното на печално неуместния си аквариум.

— След мен, Джосая! — избоботи Феърчайлд и Джосая Уейбред — не, май че беше Уейланд, се присъедини към него.

Двамата застанаха пред каретата, за да защитят Арабела, и не позволиха на нито един демон да премине през сияйната линия на остриетата им.

Сайлъс Пангборн и Елоиза Рейвънскар също излязоха на улицата и започнаха да се сражават, допрели гърбове, а оръжията се превърнаха в неясни сияния в ръцете им. Движеха се в съвършен синхрон, сякаш се бяха слели в едно-единствено яростно създание. Де Куинси им се притече на помощ.

Внезапно Магнус усети, че е сам. Камила го беше изоставила и тичаше да помогне на Ралф Скот. Един демон скочи, нападна я в гръб и я сграбчи с острите си нокти. Ралф изрева от отчаяние и мъка. Магнус взриви демона във въздуха точно преди Камила да се свлече на земята. Наведе се и вдигна треперещото й тяло на ръце. Със смайване видя, че зелените й очи блещукат от сълзи, и се изненада колко е крехка.

— Моля за извинение. Обикновено не падам толкова лесно. Веднъж една гадателка мундан предрече, че смъртта ми ще дойде изненадващо — рече Камила с треперещ глас. — Глупави суеверия, нали? Все пак е добре да си предупреден. Не бих се страхувала от нищо, ако вече знам, че опасността наближава.

— А аз ще съм напълно смазан, ако дрехите ми бъдат съсипани от демон, който и понятие си няма от мода — отвърна Магнус и тя се засмя.

Очите й бяха с цвят на оросена трева, тя беше смела, красива и готова да се сражава за своите, и все пак се осланяше на него. В този миг Магнус почувства, че е спрял да търси любовта.

Вдигна очи от омагьосващото лице на Камила и забеляза, че ловците на сенки и долноземците като по чудо вече не се караха, а се взираха един в друг на внезапно притихналата улица, осеяна с телата на враговете им, които бяха победили, защото се сражаваха заедно. Във въздуха витаеше почудата на нефилимите, сякаш след битката с истинските демони долноземците бяха престанали да им изглеждат като демонични създания. Ловците на сенки бяха воини; а скрепените в битка връзки означаваха много за тях.

Магнус не беше воин, но помнеше как те се хвърлиха да защитят русалка и върколак. Това пък означаваше много за него. Може би тази нощ нещо все пак щеше да бъде постигнато. Може би налудничавата идея за Съглашението щеше да се осъществи въпреки всичко.

Тогава усети, че Камила се размърдва в ръцете му, и проследи погледа й. Тя гледаше Ралф Скот, който също се взираше в нея. В очите му имаше море от болка.

Момчето се изправи и изля гнева си върху ловците на сенки.

— Вие сте го нагласили — изрева той. — Искате да умрем. Примамихте ни тук...

— Ти луд ли си? — изуми се Феърчайлд. — Ние сме нефилими. Ако искахме да ви убием, вече щяхте да сте мъртви. Не ни трябват демони за тази работа и определено не сме искали да оскверняват прага ни. Дъщеря ми живее тук. Никога не бих я изложил на опасност заради каквото и да било, със сигурност не и заради някакви си долноземци.

Магнус трябваше да признае, че в думите му има логика.

— Вие доведохте тази сган! — изрева Старкуедър.

Магнус понечи да възрази, но си спомни как кралицата на феите яростно се беше противопоставила на Съглашението с ловците на сенки и в същото време бе проявила непривично любопитство относно мястото и часа на срещата.

Феърчайлд му хвърли осъдителен поглед, сякаш прочете вината на всички долноземци по изражението му.

— Ако Старкуедър е прав, значи, споразумението между нас е невъзможно.

Това беше краят и Магнус видя как гняв прекосява лицето на Ралф Скот, когато се отказа от тази битка. Върколакът вдигна ясните си очи към Феърчайлд и каза спокойно и звънко:

— Значи, няма да ни помогнете? Добре. Не сте ни притрябвали. Върколаците сами ще се погрижат за себе си. Аз поемам отговорността за това.

Той се измъкна от възпиращата ръка на Де Куинси и пренебрегна резкия отговор на Феърчайлд. Обърна внимание само на Камила. Погледна я за миг, а тя вдигна немощно ръка и сетне я отпусна. Ралф се обърна, отдалечи се от ловците на сенки и долноземците и Магнус видя как изправя слабите си рамене — момчето приемаше тежкото бреме и факта, че е изгубило онова, което обичаше най-много на този свят. Заприлича му на Едмънд Херондейл.

* * *

Магнус повече не видя Едмънд Херондейл, но веднъж го чу.

Ловците на сенки решиха, че Магнус и Камила са най-разумните сред долноземците, с които бяха преговаряли. Като се имаше предвид, че останалите бяха избухливи върколаци и Алексей де Куинси, Магнус не се почувства особено поласкан от тази оценка.

Нефилимите ги поканиха на частна среща, за да обменят информация и да поддържат връзка, независимо от Ралф Скот. В искането им се долавяше и обещанието, че може да им предложат защитата си в бъдеще. В замяна, разбира се, на магия или информация за долноземците.

Магнус отиде на срещата, за да види Камила, и заради нищо друго. Казваше си, че изобщо не мисли за битката с демоните и начина, по който ги беше сплотила.

Когато влезе в Института обаче, се стресна от някакви звуци, които идеха от дълбините на сградата — пронизителните измъчени писъци на нещастник, когото дерат жив. Приличаха на стоновете на несретниците в Ада или на изтръгваната от Рая душа.

— Какво е това? — попита той.

На тази неофициална среща присъстваха само неколцина ловци на сенки, а не всички представители на Клейва. Тук бяха Гранвил Феърчайлд, Сайлъс Пангборн и Джосая Уейланд. Тримата стояха в малката зала, крясъците кънтяха в покритите с тапети стени и сводестия таван, а нефилимите сякаш изобщо не ги забелязваха.

— Един млад ловец на сенки, на име Едмънд Херондейл, опозори семейното си име и се отрече от призванието си, за да се хвърли в обятията на някаква мунданска женичка — отговори безстрастно Джосая Уейланд. — Сега му свалят знаците.

— Сваляте му знаците — повтори бавно Магнус. — Просто така?

— Той ще се превърне в по-нисше създание — каза хладно Гренвил Феърчайлд, ала беше пребледнял. — Това е против волята на Ангела. Разбира се, че боли.

Ужасяващ писък проехтя в подкрепа на думите му, но той не извърна глава.

Магнус изстина от ужас.

— Вие сте варвари.

— Искате ли да му се притечете на помощ? — поинтересува се Уейланд. — Ако опитате, всички ще ви попречим. Не смейте да оспорвате мотивите ни и начина ни на живот. Те са много по-възвишени и благородни, отколкото можете да си представите.

Магнус чу още един писък, който премина в отчаяно ридание. Магьосникът си помисли за прекрасното момче, с което беше прекарал една нощ в клуба, за лъчистото му, недокоснато от болка лице. Това беше цената, която ловците на сенки заплащаха за любовта.

Магнус пристъпи напред, но ловците на сенки се приближиха с оголени оръжия и сурови изражения. Дори изпречил се на пътя му ангел с пламтящ меч не би изглеждал толкова уверен в своята праведност. Той чу гласа на втория си баща: дяволско дете, казън от Сатаната, роден да бъде прокълнат и забравен от Бог.

Самотният протяжен вик на страдащото момче, на което не можеше да помогне, смрази Магнус до кости като просмукваща се в гроб студена вода. Понякога му се струваше, че всички са изоставени, всяка жива душа на тази земя.

Дори нефилимите.

— Няма какво да се направи, Магнус. Да вървим — чу той тихия глас на Камила и малката й ръка стисна здраво неговата. Тя беше силна, по-силна от него, вероятно във всяко отношение. — Феърчайлд са отгледали това момче и все пак го изхвърлят като боклук на улицата. Нефилимите не знаят що е милост.

Магнус й позволи да го изведе от Института. Беше впечатлен от спокойствието й. Камила имаше силен дух. Прииска му се да го научи на този номер — как да не е толкова глупав и раним.

— Чух, че ни напускате, господин Бейн — каза Камила. — Съжалявам, че заминавате. Де Куинси дава най-добрите приеми, а доколкото разбрах, вие сте душата на всяка компания.

— И аз съжалявам, че си тръгвам — отвърна Магнус.

— Може ли да попитам защо? — Тя извърна нагоре красивото си лице, зелените й очи блещукаха. — Останах с впечатлението, че Лондон ви харесва и може би ще се задържите тук.

Поканата й беше почти неустоима. Но Магнус не беше ловец на сенки. Той можеше да изпита съчувствие към някой страдащ младеж.

— Онзи млад върколак Ралф Скот — захвърли той всякакви недомлъвки — е влюбен във вас. Струва ми се, че не ви е безразличен.

— И какво, ако е така? — попита Камила през смях. — Не ми приличате на човек, който се оттегля и отстъпва своето в полза на друг!

— О, но аз не съм човек. Разполагам с много години, вие също — добави той. Каква великолепна идея — да обичаш някого, без да се страхуваш, че скоро ще го изгубиш. — А върколаците не са безсмъртни. Те стареят и умират. Младият Скот има само един шанс за вашата любов, а аз мога да замина, после да се върна и отново да ви намеря.

Тя се нацупи красиво.

— Аз може да ви забравя.

Той се наведе към ухото й.

— Тогава ще ви припомня за себе си. — Ръцете му обгърнаха талията й. Копринената рокля беше гладка и той усещаше как се надига и спуска под пръстите му. Устните му докоснаха кожата й и Камила потрепери. Магнус прошепна: — Обичайте това момче. Дарете му щастие. А когато се върна, ще отделя цял век да ви се насладя.

— Цял век?

— Може би — подразни я Магнус. — Как беше онзи стих от Марвел?

Столетие ми дайте да се насладя

на нейните очи и на челото;

Два века на гърда ще отделя

и хиляди години на телото.

Поне по век на всяка част и... ето

накрая веч ще стигна до сърцето.

Камила изви вежди при намека за гърдите й, но очите й сияеха.

— Откъде знаете, че имам сърце?

Сега беше ред на Магнус да вдигне вежди, тъй като тя имаше право.

— Чувал съм да казват, че любовта е въпрос на доверие.

— А дали доверието ще се оправдае, само времето ще покаже.

— Преди времето да ни покаже всичко — рече Магнус, — смирено ви моля да приемете този скромен дар.

Бръкна в палтото си от много фин син плат, което се надяваше Камила да сметне за прелестно, и извади една огърлица. Рубинът проблесна на светлината на близкия уличен фенер, сърцевината му беше наситено червена като кръв.

— Нещо красиво — каза Магнус.

— Много красиво.

Тя изглеждаше развеселена от единодушието им.

— Не е достойно за вашата красота, разбира се, но кое би било? Освен хубостта си, то има още едно малко достойнство. Камъкът е омагьосан да ви предупреждава, ако наблизо има демони.

Очите на Камила се разшириха. Тя беше интелигентна жена и Магнус разбра, че осъзнава истинската стойност на бижуто и заклинанието.

Той беше продал къщата си на Гросвенър Скуеър, а какво друго можеше да направи с парите? Не успя да измисли нищо по-ценно от това бижу, което щеше да осигури безопасността й и да й напомня за него.

— Ще мисля за вас, докато съм далече — обеща той и закопча огърлицата на бялата й шия. — Искам да съм сигурен, че няма да се страхувате.

Ръката й потрепна като бял гълъб към сияйното сърце на огърлицата и сетне се отдръпна. Тя погледна Магнус в очите, усмихна се и каза:

— Сега е редно аз да ви дам нещо, което ще ви напомня за мен.

— О, разбира се. — Той се приближи и отпусна ръка на тънката копринена талия. Преди устните му да срещнат нейните, прошепна: — Щом така е редно.

Камила го целуна. Той накара фенера да засияе по-ярко и пламъкът в желязно-стъклената клетка изпълни цялата улица с мека синя светлина. Магнус прегръщаше Камила и обещанието за любов и в този жарък миг тесните улици на Лондон сякаш се разшириха, а той вече можеше да мисли с топлота дори за ловците на сенки, особено за един от тях.

Надяваше се Едмънд Херондейл да намери утеха в прегръдките на своята красива смъртна любима и да има такъв живот, заради който всичките му жертви и страдания да са си стрували.

Корабът на Магнус отплаваше тази нощ. Камила отиде да търси Ралф Скот, а той се качи на парахода — великолепна метална грамада, на име „Персия", едно от последните мундански изобретения. Интересът му към кораба и мислите за бъдещи приключения го утешиха след раздялата, но въпреки това остана до перилата, докато параходът пореше нощните води. За да види града за последно.

Години по-късно Магнус щеше да се завърне в Лондон при Камила Белкор и нямаше да завари нещата такива, каквито бе мечтал да бъдат. Години по-късно друго отчаяно момче, на име Херондейл — със сини, сини очи щеше да почука на вратата му, треперещо от студения дъжд и от собственото си нещастие, но на него Магнус щеше да успее да помогне.

Сега обаче не знаеше нищо от това. Стоеше на палубата на парахода и гледаше как светлините и сенките на Лондон изчезват в далечината.

СРЕДНОЩЕН НАСЛЕДНИК

Трябваха му почти двайсет минути да забележи момчето, което простреля полилея в залата, но за да бъдем съвсем честни — декорът го разсейваше.

Беше изминал почти четвърт век от последното му посещение в Лондон. Този град му липсваше. Ню Йорк, разбира се, кипеше от енергията в края на века като никое друго място по света. Магнус обичаше да минава с файтон под заслепяващите светлини на Лонгейкър Скуеър*, да спира пред театър „Олимпия" със сложната френска ренесансова фасада или да се бута сред какви ли не хора на някой хотдог фестивал в Гринидж Вилидж. Приятно му беше да се вози на надземните железници със скърцащите спирачки и обожаваше да пътува из огромните подземни системи, които се изграждаха под самото сърце на града. Преди да потегли насам, видя строежа на голямата гара на Кълъмбъс Съркъл и се надяваше да я завари завършена, когато се върне.

* На 8 април 1904 г. този площад в Манхатън е преименуван на Таймс Скуеър, след като вестник „Ню Йорк Таймс“ премества централния си офис там. — Бел. ред.

Но Лондон си беше Лондон — тук имаше пластове история и всяка епоха съдържаше в себе си зародиша на следващата. Магнус също имаше история тук. Тук бе обичал и мразил. Тук живееше и жената, която едновременно обичаше и мразеше, и бе напуснал Лондон, за да избяга от спомена за нея. Понякога се чудеше дали не сбърка, дали не трябваше да понесе лошите спомени в името на хубавите, да страда и да остане.

Седеше в едно кадифено кресло с пискюли — със странични облегалки, протрити от безброй ръкави през десетилетията — и оглеждаше залата. Тези места в Англия се отличаваха с благородство, с което дръзката и млада Америка не можеше да се похвали. От тавана се спускаха блещукащи полилеи — стъклени, разбира се, а не кристални, но хвърляха красива светлина. По стените имаше електрически аплици. Магнус все още смяташе електричеството за вълнуващо, макар че не беше ярко колкото магическа факла.

Джентълмени седяха около масите и играеха фаро или пикет. Дами, които бяха точно каквито трябваше да бъдат, с възтесни, твърде ярки рокли, съвсем по негов вкус, се изтягаха по кадифените канапета до стените. Господата, които бяха извадили късмет на игралните маси, се приближаваха до тях, поруменели от победата и печалбата, а онези, на които Лейди Фортуна не се беше усмихнала днес, навличаха палтата си до вратата и тихомълком потъваха в нощта, лишени от пари и компания.

Цялата тази драматичност се харесваше на Магнус. Още не се беше отегчил от блясъка на обикновения живот, нито пък от обикновените хора, въпреки че времето си минаваше и накрая те винаги се оказваха едни и същи.

Силен гръм го накара да вдигне поглед. В центъра на залата стоеше момче, което стискаше сребрист пистолет в изпънатата си нагоре ръка. Около него се бяха посипали счупени стъкла, защото току-що беше застреляло полилея.

Магнус беше завладян от усещане, което французите наричаха дежавю, или чувството, че вече си бил тук и преди. Той, естествено, беше идвал в Лондон преди двайсет и пет години.

Но именно лицето на момчето му припомни миналото. То беше лице от миналото, едно от най-прекрасните, които беше виждал. Бе така фино изваяно, че внасяше изтънчено разнообразие в това опърпано място — красота, чийто ярък блясък затъмняваше електрическата светлина. Кожата му бе бяла и чиста и грееше със собствено сияние. Линиите на скулите, челюстта и шията — открита от разкопчаната яка на памучната риза — бяха толкова изящни и съвършени, че момчето щеше да прилича на статуя, ако не беше разрошената му чуплива коса, която се спускаше черна като нощ по лъчистата бледност на плътта му.

Магнус отново се върна двайсет години назад, в една мъглива, осветявана от газени фенери лондонска вечер, и усети, че устните му отронват име: Уил. Уил Херондейл.

Пристъпи инстинктивно напред, сякаш не по своя воля.

Момчето срещна погледа му и Магнус бе обзет от шок. Това не бяха очите на Уил, той много добре ги помнеше — сини като нощно небе в Ада, очи, които бе виждал и отчаяни, и нежни.

Това момче имаше блестящи златни очи, като уловила слънчев лъч кристална чаша, пълна до ръба с бяло вино. Кожата му искреше, а очите сияеха. Магнус не можеше да си ги представи изпълнени с нежност. Момчето беше много, много хубаво, но с красотата на Елена от Троя — обещание за бедствие беше изписано във всяка негова черта. А светлината му напомняше за горящи градове.

Мъглата и газените фенери отново се превърнаха в спомен. Мигът на глупава носталгия отмина. Това не беше Уил, а непознат. Онова съсипано, красиво момче вече трябваше да е мъж.

Все пак Магнус не мислеше, че подобна силна прилика може да е съвпадение. Той си проправи път към момчето с лекота, сякаш останалите клиенти на този комарджийски ад се страхуваха, навярно с право, да го доближат. Момчето стоеше сам-самичко сред строшените стъкла като остров сред сияйно море.

— Това май не е оръжие на ловец на сенки — промърмори Магнус. — Нали?

Златните очи се присвиха в ярки цепки и една дългопръста ръка се плъзна в ръкава на другата, където вероятно се намираше скрито острие. Но ръцете леко потрепваха.

— Спокойно — добави Магнус. — Не искам да ви нараня. Аз съм магьосник и Уайтлоу от Ню Йорк ще потвърдят, че съм съвсем — е, почти — безобиден.

Настъпи продължителна пауза, в която се долавяше опасност. Очите на момчето бяха като звезди — сияеха, но не издаваха чувствата му. Магнус умееше да разчита хората, но сега бе неспособен да предскаже действията му.

Думите му наистина го изненадаха.

— Знам кой си.

Гласът не подхождаше на лицето; в него имаше нежност.

Магнус успя да скрие изненадата си и вдигна въпросително вежди. За триста години се беше научил да не се хваща на всяка примамка.

— Ти си Магнус Бейн.

Магьосникът се поколеба, после наклони глава.

— А вие сте?

— Аз — обяви момчето — съм Джеймс Херондейл.

— Знаете ли — промълви Магнус, — очаквах тази фамилия. Освен това съм поласкан, че съм толкова прочут.

— Ти си магьосникът приятел на баща ми. Той винаги говори за теб пред мен и сестра ми, докато другите ловци на сенки споменават долноземците с пренебрежение в наше присъствие. Баща ми казва, че познава магьосник, който бил по-добър приятел и по-достоен за доверие от много воини нефилими.

Устните на момчето се извиха при тези думи. Говореше подигравателно, но зад сарказма му не се усещаше веселие, а презрение, сякаш баща му е наговорил глупости и той самият е глупак, че ги повтаря.

Магнус обаче не беше в настроение за цинизъм.

С Уил се бяха разделили в добри отношения, но той знаеше какви са ловците на сенки. Нефилимите винаги бързаха да осъдят и упрекнат един долноземец заради лошите му постъпки, сякаш всеки грях оставаше неизличим и доказваше, че събратята на Магнус са зли по природа. Ловците на сенки бяха убедени в собствените си ангелски добродетели и праведност и това им пречеше да забележат добрите дела на един магьосник, като че бяха изписани по вода.

Магнус не беше очаквал да чуе нещо за Уил Херондейл при това си пътуване и нямаше да се изненада, ако беше забравен като незначителен участник в трагедията на едно момче. Фактът, че го помнеха, и то с добро, го трогна повече, отколкото бе предполагал, че е възможно.

Звездните очи на момчето, в които горяха градове, се плъзнаха по лицето на Магнус и видяха твърде много.

— Не бих се впечатлявал толкова. Баща ми вярва на прекалено много хора — рече Джеймс Херондейл и се засмя. Внезапно стана повече от ясно, че е твърде пиян. А и Магнус не си представяше, че би стрелял по полилеи в трезво състояние. — Доверие. Все едно да пъхнеш острие в нечия ръка и да го насочиш право към сърцето си.

— Не съм те молил да ми се доверяваш — изтъкна Магнус спокойно. — Не се познаваме.

— Но аз ти вярвам — отвърна безгрижно момчето. — А и няма значение. Всички, рано или късно, сме предавани — или ставаме предатели.

— Виждам, че склонността към драматизъм се предава по наследство — измърмори Магнус.

Само че този драматизъм беше различен. Уил демонстрираше пороците си сред най-близките си, за да ги отблъсне. Джеймс устройваше публични спектакли.

Вероятно обичаше порока заради самия порок.

— Какво? — попита Джеймс.

— Нищо — отговори Магнус. — Чудех се с какво те е засегнал полилеят.

Джеймс вдигна очи към съсипания полилей, после ги сведе към стъкълцата в краката си, сякаш едва сега ги забелязваше.

— Това беше облог. Заложиха двайсет паунда, че няма да мога да прострелям всички крушки на полилея.

— И кой се обзаложи? — попита Магнус, без да издава с нищо мислите си, че мястото на този, който се обзалага с пияно седемнайсетгодишно момче и го оставя да размахва смъртоносно оръжие, е в затвора.

— Онзи там — посочи Джеймс.

Магнус проследи жеста му и забеляза познато лице на масата за игра на фаро.

— Зеленият ли? — попита той.

Долноземците много обичаха да подстрекават ловците на сенки да вършат глупости, а в случая беше постигнат невероятен успех. Рейгнър Фел, висшият магьосник на Лондон, сви рамене и Магнус въздъхна примирено. Вероятно затворът беше крайно решение, макар че неговият смарагдов приятел можеше да намали малко темпото.

— Той наистина ли е зелен? — попита Джеймс, без да изглежда особено заинтересуван от отговора. — Реших, че е от абсента.

Тогава Джеймс Херондейл — син на Уилям Херондейл и Тереза Грей, ловци на сенки и единствените приятели нефилими на Магнус, макар че Теса не беше съвсем ловец на сенки — му обърна гръб и се прицели в жена, която сервираше напитки на масата на върколаци. А след това я простреля. Тя се свлече с вик на пода и всички комарджии наскачаха от масите си, разхвърчаха се карти и се разляха чаши.

Джеймс звънко се разсмя и това много разтревожи Магнус. Гласът на Уил би затреперил, би издал, че жестокостта му е част от драмата, но синът му се смееше така, сякаш искрено се наслаждаваше на хаоса, който беше създал.

Магнус го сграбчи за китката, а магията зажужа и заискри по пръстите му като предупреждение.

— Достатъчно.

— Спокойно — отвърна Джеймс през смях. — Аз съм много добър стрелец, а прислужницата Пег е прочута с дървения си крак. Мисля, че затова я наричат Пег*. Истинското й име май е Ерментруде.

* Peg (англ.) означава и „дървен крак". — Бел. прев.

— Предполагам, че Рейгнър Фел е заложил двайсет паунда, че не можеш да я простреляш, без да се пролее кръв? Много умно от ваша страна.

Джеймс отдръпна ръка от неговата и поклати глава. Черните кичури паднаха на лицето му и приликата с баща му секна дъха на Магнус.

— Баща ми казва, че си му бил нещо като пазител, но аз нямам нужда от закрилата ти, магьоснико.

— Не мога да се съглася.

— Тази нощ сключих доста облози — информира го Джеймс Херондейл. — Трябва да изпълня всички обещани ужасни деяния. Нали съм човек на дадената дума? Искам да запазя честта си. Искам и още едно питие!

— Каква прекрасна идея — рече Магнус. — Чувал съм, че алкохолът много подобрява мерника. Нощта едва започва. Представи си колко прислужници можеш да простреляш до зори.

— Уж магьосник, а скучен като книжен плъх — каза Джеймс и присви кехлибарените си очи. — Кой би предположил, че е възможно?

— Магнус невинаги е бил толкова скучен — каза Рейгнър, който изникна до рамото на Джеймс с чаша вино в ръка. Подаде я на момчето, то я пое и я пресуши с притеснително привичен маниер. — Навремето в Перу имаше един кораб с пирати...

Джеймс избърса устни с ръкава си и остави чашата.

— С удоволствие бих послушал спомените на старците, но имам спешна работа, ще правя нещо наистина интересно. Друг път, момчета.

Той се завъртя на токове и излезе, а Магнус тръгна след него.

— Нека нефилимите се оправят с младока си, ако могат — каза Рейгнър. Той винаги бе обичал хаоса, но не и да се забърква в него. — Ела да пийнем.

— Някоя друга нощ — обеща му Магнус.

— Все така мекушав си, Магнус — извика Рейгнър след него. — Нищо не те привлича повече от изгубени души и лоши идеи.

Магнус искаше да възрази, но беше трудно, защото вече бе изоставил топлината, обещанието за питие и няколко игри на карти, за да изтича в студа след умопомрачения ловец на сенки.

Въпросният умопомрачен се извърна към него, сякаш тясната павирана улица беше клетка, а той — диво, гладно животно, държано твърде дълго в нея.

— На твое място не бих го направил — предупреди го Джеймс. — Не съм в настроение за компания. Особено за компанията на строга магическа гувернантка, която не знае как да се забавлява.

— Много добре знам как да се забавлявам — отбеляза Магнус развеселено и направи лек жест.

Всички железни улични фенери започнаха да сипят многоцветни искри. За миг си помисли, че вижда по-мека и не така изпепеляваща светлина в златните очи на Херондейл, както и наченки на доволна детска усмивка.

В следващия момент всичко изгасна. Очите на Джеймс заприличаха на скъпоценни камъни от съкровището на дракон, също толкова мъртви и лишени от радост. Той поклати глава и черните му кичури литнаха в нощния въздух, в който магията вече изтляваше.

— Но ти не искаш да се забавляваш, нали, Джеймс Херондейл? — попита Магнус. — Искаш да отидеш по дяволите.

— Вероятно смятам точно това за забавно — отговори Джеймс и очите му пак загоряха като адски огньове — изкусителни и обещаващи невъобразими страдания. — Но не мисля, че е нужно да водя някого със себе си.

Още щом изрече думите, той изчезна, стопи се леко и тихо в нощта, но единствено примигващите звезди, сияещите улични фенери и Магнус станаха свидетели на това.

Магнус винаги можеше да познае магията. Извърна се, но в този миг чу решителен тропот по паважа. Отново се обърна и видя полицай, който размахваше палката си и го гледаше с подозрение.

Но не от него трябваше да се пази.

Магнус видя как блясъкът на копчетата на униформата на полицая помръква, макар че той стоеше точно под уличния фенер. После различи сянка, но не и тяло, което да я хвърля, тъмно петно сред всеобхватния мрак на нощта.

Полицаят извика от изненада, когато невидими ръце запратиха нанякъде каската му. Препъна се напред и започна да посяга към онова, което вече не беше там.

Магнус му се усмихна утешително.

— Горе главата. Ще си намерите много по-приятна шапка във всеки магазин на Бонд Стрийт.

Мъжът припадна. Магнус се замисли дали да не му помогне, но едно беше да си мекушав и съвсем друго да си достатъчно откачен, че да не последваш най-заплетената мистерия — ловец на сенки, който може да се превръща в сянка. Магьосникът се обърна и хукна след подскачащата полицейска каска, която увенчаваше единствено насмешлив мрак.

Магнус и мракът се носеха по улиците, докато на пътя им не се изпречи Темза. Магнус чу бученето още преди да зърне тъмните й, сливащи се с нощта води.

Изведнъж се появиха бели пръсти, които стиснаха периферията на полицейската каска, после Джеймс Херондейл извърна глава и усмивката му бавно изгря в мрака. Магнус видя как сянката се сгъстява и добива плът.

Значи, момчето беше наследило по нещо и от майка си, и от баща си, помисли си Магнус. Бащата на Теса беше паднал ангел, един от демонските крале. Внезапно блестящите златни очи на момчето му заприличаха на неговите — знак за адска кръв.

Джеймс забеляза, че Магнус го гледа, и му смигна, преди да хвърли каската във въздуха. Тя полетя за миг като чудата птица, завъртя се леко и падна във водата. Мракът бе разкъсан от сребрист плисък.

— Ловец на сенки, който прави магии — отбеляза Магнус. — Това е нещо ново.

Ловец на сенки, който напада мунданите, вместо да ги защитава — Клейвът щеше да е във възторг.

— Нали казват, че всички сме само прах и сенки — отвърна Джеймс. — Разбира се, не добавят: „Някои дори се превръщат в сенки, когато са в подходящо настроение“. Предполагам, че никой не може да отгатне кога точно ще се случи. Прави са, че съм донякъде непредсказуем.

— Може ли да попитам кой се обзаложи с теб за кражбата на полицейска каска и защо?

— Глупав въпрос. Никога не питай за последния облог, Бейн — посъветва го Джеймс, небрежно посегна към колана си и извади затъкнатия там пистолет с едно плавно, ловко движение. — Трябва да се тревожиш за следващия.

— Значи, няма никакъв шанс — попита Магнус, но без да храни големи надежди — да си просто едно добро момче, което вярва, че е прокълнато, и иска да отблъсне всички от себе си, за да ги опази от ужасна съдба? Защото съм чувал, че се случват такива неща.

Въпросът развесели Джеймс. Той се усмихна, чупливите му черни кичури се сляха с нощта, а сиянието на кожата и очите му избледня като далечната звездна светлина, докато не изчезна съвсем. Отново се превърна в сянка сред сенките. Беше вбесяващо момче, истински Чешърски котарак, от който остава само усмивката.

— Баща ми е бил прокълнат — каза Джеймс от мрака. — А аз? Аз съм обречен.

* * *

Лондонският институт изобщо не се беше променил — извисяваше се бял и внушителен, а кулата му изрязваше светла ивица в тъмното небе. Институтите на ловците на сенки се изграждаха като монументи, за да устояват на атаките на демоните и на времето. Когато вратата се отвори, Магнус отново съзря масивното каменно преддверие и високото стълбище.

Жена с буйни червени къдрици, която Магнус със сигурност трябваше да помни, но не помнеше, отвори вратата със сънливо и сърдито изражение.

— Какво искаш, магьоснико?

Магнус намести товара в ръцете си. Момчето беше високо, а и нощта се оказа много дълга. Раздразнението направи отговора му твърде рязък:

— Искам да кажеш на Уил Херондейл, че нося палето му.

Жената се ококори, подсвирна учудено и изчезна. Не след дълго Магнус видя една бяла фигура да се спуска леко по стълбището.

Теса беше като Института — почти непроменена. Лицето й бе гладко и младо като преди двайсет и пет години. Магнус предположи, че е спряла да старее най-много три-четири години след последната им среща. Дългата й кестенява коса бе сплетена на плитка, която висеше на рамото й. В едната си ръка държеше магическа факла, а в другата й длан светеше малка сфера.

— Вземали сме уроци по магия, нали, Теса? — попита Магнус.

— Магнус! — възкликна тя и сериозното й лице се озари от ведра усмивка, която изпрати сладка тръпка през тялото му. — Казаха — о, не... Къде намери Джейми?

Теса стигна до края на стълбището, приближи се и обгърна с ръка влажната глава на момчето в почти неосъзнат знак на обич. Този жест показа на Магнус колко се е променила, защото в него той видя вродения навик на майката, любовта към човека, когото бе създала и грижливо пазеше.

Никой друг магьосник нямаше дете от собствената си кръв. Само Теса беше преживяла това.

Магнус извърна глава от нея, защото чу стъпки по стълбището.

Споменът за момчето Уил беше така ясен, че той изпита лек шок при вида на по-възрастния, широкоплещест, но все така рошав и чернокос Уил със смеещи се сини очи. Беше красив както винаги — може би дори повече, защото изглеждаше по-щастлив. Магнус видя още следи по лицето му, но от смях, а не от годините, и усети, че се усмихва. Да, Уил не грешеше. Те бяха приятели.

Уил го позна и на лицето му се изписа удоволствие, но само след миг видя товара в ръцете му и тревогата изличи всичко останало.

— Магнус, какво е станало с Джеймс?

— Какво е станало ли? — попита Магнус замислено. — Да видим. Открадна велосипед и покара малко, но по едно време пусна кормилото на Трафалгар Скуеър. Опита се да изкачи Колоната на Нелсън и да се сбие с Нелсън. После го изгубих за кратко, а когато го открих, беше влязъл в Хайд Парк, газеше в Серпентината с разперени ръце и викаше: „Патици, аз съм вашият крал!"

— Господи — възкликна Уил. — Сигурно е бил ужасно пиян. Теса, не мога да търпя това повече. Той постоянно рискува живота си и отхвърля всички ценности, на които държа. Ако продължава да се излага така из цял Лондон, ще го извикат в Идрис и ще го изолират от мунданите. Нима не го разбира?

Магнус сви рамене.

— Освен това се впусна в неуместни любовни обяснения пред една старица, която продаваше цветя, на ирландска хрътка и на невинна стойка за шапки, когато нахлу в нечий дом. И на мен самия. Бих добавил, че не повярвах на думите му, колкото и да съм неустоим. Нарече ме красива, поразителна дама. След това взе, че припадна, естествено, точно на релсите, пред влака от Дувър, и тогава реших, че е крайно време да го доведа у дома и да го предам на семейното огнище. Но ще ви разбера, ако предпочетете да го отнеса в някой приют.

Уил клатеше глава, сините му очи бяха потъмнели.

— Бриджит — извика той и Магнус си помисли: „А, да, така се казваше прислужницата“. — Извикай Мълчаливите братя.

— Имаш предвид да извика Джем — обади се тихо Теса и с Уил се спогледаха, както се споглеждат единствено женените — с пълно разбиране и все пак с обожание.

Направо да ти прилошее.

Магнус се прокашля.

— Значи, той още е Мълчалив брат?

Уил го изгледа изпепеляващо.

— Възнамерява завинаги да си остане такъв. Дай да взема сина ми.

Магнус му позволи да поеме Джеймс от ръцете му, които олекнаха, макар и да бяха доста подгизнали, и последва Уил и Теса по стълбите. Установи, че са сменили обзавеждането в Института. В мрачния салон на Шарлот сега имаше удобни канапета, а стените бяха покрити със светла дамаска. Високите лавици бяха пълни с томове с позлатени гръбчета и със сигурност често разгръщани страници. Явно Теса и Уил си оставаха запалени читатели.

Уил положи Джеймс на едно от канапетата. Теса хукна да донесе одеяло, а Магнус се обърна към вратата, но Уил го хвана за ръката.

— Много мило, че доведе Джейми у дома — каза Уил. — Винаги си бил добър с мен и близките ми. Тогава бях почти момче и не бях достатъчно благодарен и любезен.

— Беше достатъчно добър, Уил — рече Магнус. — И виждам, че си станал още по-добър. Освен това не си оплешивял или напълнял. Явно търчането насам-натам и сраженията със злото ви поддържат във форма въпреки напредналата възраст.

Уил се засмя.

— И аз се радвам да те видя. — Поколеба се. — А за Джейми...

Магнус се напрегна. Не искаше да разстройва прекалено Уил и Теса, затова не им каза, че Джеймс падна в Серпентината и не направи голямо усилие да се спаси от удавяне. Като че ли не искаше да го извадят от студените води: беше се борил с Магнус, докато той го извличаше оттам, а след това положи бледата си буза на мокрия бряг и скри лице в шепите си.

В първия миг Магнус си помисли, че плаче, но щом се наведе да го огледа, видя, че е почти в безсъзнание. Жестоките златни очи не бяха затворени и момчето отново приличаше на младия Уил. Магьосникът нежно докосна влажната му коса и изрече възможно най-внимателно:

— Джеймс.

Бледите ръце на момчето се разпериха върху мократа земя. На пръста му блещукаше пръстенът на Херондейл, а в ръкава му проблясваше нещо метално. Черните мигли на затворените очи се спускаха като мастилени полумесеци върху скулите. Просветващите по крайчетата им капки му придаваха по-нещастен вид, отколкото когато беше буден.

— Грейс* — прошепна Джеймс в съня си и утихна.

* Grace (англ. ез.) — „изящество, милост, благодат". — Бел. прев.

Магнус не се ядоса: той самият неведнъж се беше молил за милостива благодат. Наведе се, взе момчето на ръце и главата на Джеймс се люшна на рамото му. В съня си изглеждаше спокоен и невинен, съвсем като човек.

— Това не му е присъщо — каза Уил, когато Теса плътно зави сина си с одеяло.

Магнус вдигна вежда.

— Та той е твой син.

— Какво намекваш? — попита Уил, очите му проблеснаха и Магнус пак видя момчето с рошава черна коса и пламтящи сини очи да стои насред салона, гневно на целия свят и най-вече на себе си.

— Той не е такъв — съгласи се Теса. — Винаги е бил спокоен и усърден. Луси беше буйната, но и двамата са мили, добри деца. На приеми Джейми често се свиваше в ъгъла и учеше латински, или пък се смееше на шегите на своя парабатай. Винаги се грижеше Матю да не се забърква в неприятности. Единствен той успяваше да накара това лениво дете да учи — добави тя с лека усмивка, която издаде обичта й към парабатая на сина й въпреки недостатъците му. — Сега излиза по никое време, върши безобразия и не иска да слуша никого. Разбирам какво имаш предвид за Уил, но той беше самотен и съсипан, когато се държеше зле. Джеймс цял живот е обграждан с любов.

— Предаден съм! — прошепна Уил. — Жестоко злепоставен от приятеля ми, а сега и собствената ми скъпа съпруга очерня името ми...

— Виждам, че още си падаш по сценичното изкуство, Уил — отбеляза Магнус. — И все още си хубавец.

Те вече бяха зрели хора. Не изглеждаха особено изненадан. Теса вдигна вежди и Магнус забеляза приликата със сина й. И двамата имаха изразителни извити вежди, които им придаваха едновременно любопитен и развеселен вид, макар че при Джеймс веселието изглеждаше по-горчиво.

— Спри да флиртуваш със съпруга ми — каза Теса.

— Няма — обяви Магнус, — но ще спра за малко, за да ме осведомите за последните новини. Не съм ви чувал, откакто изпратихте вест, че бебето се е родило и то и майката са добре.

Уил изглеждаше изненадан.