Хрониките на Магнус Бейн

— Значи, сте му дали шанс — отвърна Магнус.

* * *

Клюкарствай с феите за вампири, с върколаците за феи и не клюкарствай за върколаци, защото ще ти отхапят физиономията — това беше мотото на Магнус.

По една случайност той познаваше фея, която работеше в нощния клуб на Лу Уолтърс „Латинският квартал“ в по-прецъфтялата и занемарена част на Таймс Скуеър. Магнус беше идвал тук веднъж-дваж при Мей Уест* и беше забелязал една балерина, чийто магически прах прикриваше крилата и бледоаметистовата й кожа. Оттогава с Аевал бяха приятели — доколкото може да си приятел с мадама, с която се търсите само за информация.

* Американска филмова и театрална актриса, един от секссимволите на XX в. На нея принадлежи култовата реплика „Това в джоба ти пистолет ли е, или просто се радваш да ме видиш?". — Бел. ред.

Тя седеше на стъпалата, облечена със сценичния си костюм, разкриващ много от лилавата й плът.

— Дойдох да поговоря с една фея за вампир — рече той и тя се засмя.

Магнус обаче не се усмихна в отговор. Имаше чувството, че скоро няма да може да се отърси от спомена за лицето на Гуадалупе и начина, по който стисна ръката му.

— Търся едно момче. Човек. Вероятно го е отвлякъл някой от клана в Испанския Харлем.

Аевал грациозно сви рамене.

— Нали ги знаеш вампирите. Може да е всеки от тях.

Магнус се поколеба и добави:

— Говори се, че този вампир ги предпочитал съвсем младички.

— В такъв случай... — Аевал изпърха с крила. Дори най-закоравелите долноземци не си позволяваха да нападат деца. — Може и да съм чула нещо за някой си Луис Карнстейн.

Магнус й даде знак да продължава, наведе се към нея и килна шапката си назад, за да може да говори в ухото му.

— Доскоро живял в Унгария. Стар и могъщ е, затова лейди Камила го приела. Много си падал по деца. Смятал, че тяхната кръв е най-чиста и сладка, а плътта им била най-крехката. Прогонен е от Унгария от мундани, които открили леговището му... било пълно с деца.

Спасете Рафаел, спомни си Магнус. Мисията му се струваше все по-невъзможна.

Аевал го погледна и в огромните й кръгли очи се долавяше тревога. А разтревожи ли се фея, значи, е време да се паникьосаш.

— Свърши работата, магьоснико — каза тя. — Знаеш какво ще направят ловците на сенки, щом разберат за този вампир. Ако Карнстейн продължи със старите си номера в нашия град, всички ще загазим. Нефилимите ще избият вампирите до крак. Първо ще забиват серафимските ками, после ще задават въпроси.

Магнус не искаше да припарва до хотел „Дюмон". Той беше порутен и зловещ, навяваше му лоши спомени и на всичкото отгоре там живееше неговата зла бивша любима.

Но изглежда, днес визитата в хотела беше неизбежна.

Слънцето прежуряше на небето, ала нямаше да е задълго. Ако щеше да се бие с вампири, искаше да ги свари, когато са най-слаби.

Когато влезе в хотел „Дюмон", установи, че той още е красив, макар и не както преди. Времето си беше казало своето и дебели паяжини се спускаха като завеси от всяка арка. Още от двайсетте години насам вампирите смятаха хотела за своя собственост и се спотайваха тук. Магнус не беше се интересувал как Камила и вампирите са замесени в тогавашната трагедия и с какво право се разполагат сега в тази сграда. Вероятно просто се наслаждаваха на очарованието й, защото беше едновременно декадентска и изоставена.

Никой друг не припарваше тук. Мунданите твърдяха, че хотелът е обитаван от призраци.

Магнус все още се надяваше, че мунданите ще си го върнат, ще го възстановят и ще прогонят вампирите. Това много щеше да ядоса Камила.

Млада вампирка забърза към него през фоайето, а червено-зеленото й ципао* и къносаната й коса се открояваха в сумрака.

* Вид китайска рокля. — Бел. прев.

— Не си желан тук, магьоснико!

— Така ли? Господи, колко нетактично от моя страна. Много се извинявам. Преди да си тръгна, може ли да ви попитам нещо? Какво ще ми кажете за Луис Карнстейн? — небрежно попита Магнус. — А за децата, които влачи в този хотел и после убива?

Момичето се отдръпна рязко, сякаш бе размахал кръст пред лицето й.

— Той е гост тук — тихо каза тя. — И лейди Камила нареди да се отнасяме с него почтително. Не знаехме.

— Така ли? — недоверието обагри гласа му, както капка кръв оцветява вода.

Вампирите в Ню Йорк, разбира се, бяха много внимателни. Имаше минимум човешки жертви, а „инцидентите" се покриваха бързо, под носа на ловците на сенки. Магнус обаче бе склонен да вярва, че ако има причина Камила да угоди на някой гост, тя ще му позволи да извърши и убийство. Би го направила с лекотата, с която би го отрупала с луксозни вещи: сребро, кадифе, човешки животи.

Магнус не допускаше и за секунда, че ако Луис Карнстейн донесе у дома вкусни залъци и поеме цялата отговорност за стореното, но е готов да сподели с останалите малко кръв, те не биха се нагостили. Вгледа се в нежното момиче и се зачуди колко ли хора е убила.

— Или предпочитате — рече той съвсем вежливо — да си тръгна и да се върна с нефилимите?

Нефилимите — страшилищата за всички чудовища и онези, които можеха да се превърнат в такива. Магнус беше сигурен, че момичето би се превърнало в чудовище, ако пожелае. Знаеше, че и той самият е способен на това.

Знаеше и нещо друго: не възнамеряваше да остави едно момче в тяхното леговище.

Момичето широко разтвори очи.

— Вие сте Магнус Бейн.

— Да — отвърна той.

Понякога е добре да си известен.

— Телата са горе. В синята стая. Той обича да си играе с тях... след това.

Тя потрепери и побърза отново да изчезне в сенките.

Магнус изправи рамене. Предполагаше, че разговорът е бил подслушан, тъй като никой не го предизвика и не се появиха други вампири, докато се изкачваше по витото стълбище, чиито златни и алени мотиви бяха погребани под сивкав слой прах. Продължи нагоре до апартаментите, където знаеше, че вампирският клан на Ню Йорк забавлява важните си гости.

Откри синята стая относително лесно: тя беше една от най-големите и вероятно навремето е представлявала най-великолепният апартамент в хотела. Ако той все още функционираше като хотел, гостите в тези помещения щяха да платят значителни глоби за нанесените щети. Дупка зееше във високия таван, който беше боядисан в бебешкосиньо, като яйце на червеношийка — деликатното синьо на лятното небе в представите на художниците.

Истинското лятно небе надничаше през дупката в тавана, но сияеше безмилостно, бяло и неутолимо като глада на Карнстейн. Гореше ярко като факла, носена от някой, комуто предстои среща с чудовище.

Магнус видя по пода прах, който явно не се беше наслоил само с времето. Видя мръсотията и телата: превити, разхвърляни парцалени кукли, разчекнати като прекършени паяци по пода и до стените. Нямаше милост в смъртта.

Това бяха телата на нетърпеливите и безстрашни младежи, дошли тук, за да убият хищника, върлувал из улиците им, момчетата, които наивно бяха решили, че доброто ще победи. Имаше и други тела, на по-големи и по-малки деца.

Децата, които Луис Карнстайн беше отвлякъл от квартала на Рафаел Сантяго, а после бе убил и запазил.

За тези деца вече нямаше спасение. В тази стая имаше само кръв, смърт, ехо от страх и загубата на всяка надежда за спасение.

Луис Карнстейн беше луд. Понякога се случваше с времето и с отдалечаването от хората. Магнус бе гледал как същото сполетява и един магьосник преди трийсет години.

Надяваше се, ако някога и той полудее, ако обезумее дотам, че отравя дори въздуха около себе си и наранява всички, да се намери някой, който го обича достатъчно, за да го спре. Да го убие, ако се наложи.

Мръсните сини стени бяха декорирани с артериална кръв и червени отпечатъци от пръсти, а по пода имаше тъмни локви. Това беше човешка и вампирска кръв: вампирската беше по-наситено червена и завинаги оставаше такава, дори след като засъхнеше. Магнус заобиколи петната и видя нещо да блещука в една от локвите с човешка кръв. Беше потопено почти изцяло, но упорито сияеше и улавяше погледа.

Той спря и взе блестящото нещо от тъмното езеро. Беше кръстче, малко златно кръстче. Магнус си помисли, че поне него може да върне на Гуадалупе, затова го прибра в джоба си.

Направи крачка напред, после още една. Не беше сигурен дали подът ще го издържи, но знаеше, че само си търси извинение. Не искаше да навлиза сред тази смърт.

Внезапно разбра, че трябва да го направи.

Трябваше, защото от далечния ъгъл на стаята, от най-дълбоките сенки, долитаха грозните звуци от лакомо смучене. Видя момче в ръцете на вампир.

Магнус вдигна ръка и силата на магията му запрати вампира във въздуха към една от изцапаните с кръв стени. Чу се пукот и вампирът се свлече на пода, но нямаше да остане дълго там.

Магнус изтича през стаята, като се препъваше в телата и се пързаляше в кръвта, накрая падна на колене до момчето и го взе в прегръдките си. То беше младо, на петнайсет или шестнайсет години, и умираше.

Магнус не можеше да върне магически кръвта в тялото му, особено при човек, който вече гасне заради липсата й.

Той обгърна с длан отпуснатата чернокоса глава и се вгледа в пърхащите клепачи, за да разбере дали момчето може да фокусира погледа си поне за миг. За да се сбогува с него.

То така и не го погледна и не продума. Само стисна ръката му и Магнус си помисли, че го прави по рефлекс, като бебе, но я задържа и се опита да му даде някаква утеха.

Момчето пое дъх, после още веднъж, трети път и ръката му се отпусна.

— Знаеш ли името му? — грубо попита Магнус вампира, който го беше убил. — Рафаел ли е?

Сам не знаеше защо попита. Не искаше да разбира, че момчето, което Гуадалупе го бе изпратила да търси, току-що е умряло в ръцете му, че последният член на групата, впуснала се в благородната и обречена мисия да спаси невинните, е оцелял по-дълго, но не достатъчно. Не можеше да забрави умоляващия поглед на Гуадалупе Сантяго.

Погледна към вампира, който не помръдваше и седеше прегърбен до стената, където го беше запратил.

— Рафаел — рече той бавно. — Дошъл си да търсиш Рафаел?

Изсмя се рязко и някак учудено.

— Какво е толкова смешно? — попита Магнус.

В гърдите му се надигаше черен гняв. Отдавна не беше убивал вампир, но сега бе готов да го направи.

— Това, че аз съм Рафаел Сантяго — каза момчето.

Магнус се втренчи в него — в Рафаел. Той беше свил колене към гърдите си и ги обгръщаше с ръце. Под къдриците му се виждаше деликатно лице със сърцевидна форма, като на майка му, тъмните му очи щяха да омагьосват жени — или мъже — когато пораснеше, а меките детски устни бяха изцапани с кръв. Кръв покриваше и цялата му брадичка, а Магнус виждаше белия блясък на вампирските зъби на долната му устна, светещи като диаманти в мрака. Единствено той помръдваше в тази изпълнена с кошмарна неподвижност стая. Трепереше, спазми пробягваха по слабото му тяло и силно го разтърсваха — зъбите му тракаха като на човек, който е така измръзнал, че всеки миг ще застине в смъртта. В тази пълна с мъртъвци стая беше горещо като в мунданските представи за Ада, но момчето зъзнеше, сякаш му беше толкова студено, че никога вече нямаше да може да се сгрее.

Магнус се изправи, заобиколи внимателно мъртвите, приближи се до него и нежно каза:

— Рафаел?

То вдигна глава, щом чу името си. Магнус беше виждал много вампири с бяла като сол кожа. Кожата на Рафаел още беше мургава, но не притежаваше топлия тен на майка му. Това вече не беше плът на живо момче.

Нямаше спасение за Рафаел.

Ръцете му бяха покрити с пръст и кръв, сякаш наскоро беше изпълзял от гроба си. Лицето му също беше изцапано с пръст. Черната му мека и къдрава коса, през която майка му сигурно бе обичала да прокарва пръсти, която сигурно бе галила, когато са го спохождали кошмари и я е викал на помощ, която беше докосвала леко, докато е спял и не е искала да го буди, косата, от която сигурно бе запазила една бебешка къдрица. Тази коса беше пълна с гробищна пръст.

— Къде е Луис Карнстейн? — попита Магнус.

Рафаел заговори полугласно на испански:

— Вампирът си мислеше, че ще му помогна с останалите, ако ме превърне в същото като себе си. — Засмя се внезапно — звънко и налудничаво. — Но аз не го направих. Не. Той не го очакваше. Мъртъв е. Превърна се в пепел и вятърът я издуха.

Посочи към дупката в покрива.

Магнус замълча смаяно. За един нов вампир беше крайно необичайно така да надвие глада, че да може да мисли или да направи каквото и да било, освен да се нахрани. Зачуди се дали Рафаел е убил още някого от приятелите си.

Не го попита не само защото щеше да е жестоко. Дори да беше убивал, ако се беше обърнал срещу господаря си и го бе надвил, значи, имаше желязна воля.

— Всички са мъртви — каза Рафаел и сякаш се овладя.

Внезапно гласът му стана по-ясен, а погледът на тъмните му очи се избистри, докато се взираше в Магнус. След миг нарочно се извърна, сякаш с пренебрежение.

Магнус забеляза с нарастваща тревога, че момчето гледа към ослепително ярката дупка в тавана, към която беше посочило, когато каза, че Карнстейн се е превърнал в пепел.

— Всички са мъртви — повтори бавно Рафаел. — И аз съм мъртъв.

Той се изпъна, разви се като змия и скочи.

Само защото беше видял накъде гледа и разбра какво изпитва Рафаел — познаваше добре мъчителното чувство да си отхвърлен и така сам, че почти не съществуваш — Магнус успя да се задейства толкова бързо.

Рафаел се хвърли към петното смъртоносна светлина на пода. Магнус скочи към него и го повали точно преди да е достигнал слънчевото сияние.

Рафаел нададе нечленоразделен писък на хищна птица, страховит крясък от гняв и глад, който отекна в главата на Магнус и го накара да изтръпне. Рафаел запълзя към слънцето и когато Магнус се опита да му попречи, той впрегна докрай новооткритата си вампирска сила, за да се освободи — драскаше с нокти и се извиваше. В тази сила нямаше колебание, нямаше съжаление, нищо от обичайните терзания на един неопитен вампир. Опита се за захапе Магнус за шията. Опита се да го разкъса парче по парче. Наложи се Магнус да прикове с магия крайниците му към пода и дори тогава трябваше да се пази от зъбите му.

— Пусни ме! — изкрещя накрая момчето, но гласът му се прекърши.

— Спокойно, тихо — прошепна Магнус. — Рафаел, майка ти ме изпрати. Спокойно. Майка ти ме изпрати да те намеря. — Той извади златното кръстче от джоба си и го вдигна сияещо пред лицето му. — Тя ми даде това и ми каза да те спася.

Рафаел се отдръпна леко от кръста и Магнус побърза да го прибере, но не и преди момчето да се укроти и да започне да хлипа — стонове, които пронизваха цялото му тяло, сякаш искаше да разкъса новата си омразна същност отвътре, като се тресе и беснее.

— Ти идиот ли си? — изпъшка Рафаел. — Не можеш да ме спасиш. Никой не може да ме спаси.

Магнус вкуси отчаянието му сякаш беше кръв. Вярваше му. Удържаше това новородено от гробищна пръст и кръв момче и му се искаше да го беше открил вече мъртво.

Стоновете изтощиха Рафаел достатъчно, че да се укроти, а Магнус го отведе в собствения си дом, защото нямаше никаква представа какво друго да стори с него.

Рафаел седеше на канапето му като малка трагична купчинка.

Магнус би изпитал огромно съжаление към него, ако преди това не се бе наложило да спре до една телефонна будка по пътя към дома, за да се обади в малкия джазклуб, където Ета пееше тази вечер. Каза й да не го посещава известно време, защото е зает с едно бебе вампир.

— Бебе вампир, значи? — попита Ета през смях, както съпруга би се изсмяла на мъжа си, който носи у дома всякакви странни предмети от местния битпазар. — Не се сещам за нито един убиец в града, на когото можеш да се обадиш, за да се оправи с него.

Магнус се усмихна.

— Сам ще се оправя с него. Повярвай ми.

— О, обикновено ти вярвам — каза тя. — Макар че мама се постара да ме научи да не бъда наивна.

Магнус бъбри с Ета по телефона само няколко минути, но когато излезе от кабинката, видя, че Рафаел се е привел на паважа. Щом се приближи, момчето изсъска и острите му зъби проблеснаха в нощта като на котка, която пази плячката си. Бялата якичка на изпадналия в безсъзнание мъж в ръцете му беше поаленяла от кръв. Магнус изтръгна човека от съскащия вампир и го подпря на една стена в някаква алея. Надяваше се, когато се свести, да реши, че са го нападнали крадци.

Върна се на тротоара и видя, че Рафаел още седи там и притиска към гърдите си изкривените си като животински лапи ръце, а по устата му има кръв. Магнус изпита отчаяние. Това не беше просто страдащо дете. Това беше чудовище с лице на нарисуван от Караваджо ангел.

— Трябваше да ме оставиш да умра — каза Рафаел с тих, кух глас.

— Не можех.

— Защо?

— Защото обещах на майка ти да те заведа у дома — каза Магнус.

При споменаването на майка му Рафаел притихна като в хотела. Магнус виждаше лицето му на сиянието на уличните лампи. Имаше нараненото изражение на зашлевено дете: болка, изумление и неспособност да се справи с чувствата си.

— Мислиш ли, че ще ме иска у дома? — попита Рафаел. — Такъв?

Гласът му трепереше, долната му устна също — все още беше изцапана с кръвта на човека. Рафаел яростно прокара ръка по лицето си и само след миг се съвзе — отново се контролираше.

— Погледни ме и ми кажи, че тя ще ме приеме.

Магнус не можеше. Спомни си как Гуадалупе бе говорила за чудовища, които се промъкват по тъмно и нападат невинни. Помисли си как би реагирала тя — жената, която беше дала кръст на сина си — ако ръцете му са окървавени. Спомни си как вторият му баща го принуждаваше да повтаря молитви, докато светите думи не започнеха да горчат в устата му, спомни си и майка си, която вече не можеше да го докосне, след като разбра какъв е, и как вторият му баща го натискаше под водата. И все пак някога го бяха обичали и той ги бе обичал.

Любовта не побеждава всичко. Любовта не понася всичко. Всичко могат да ти отнемат и да ти остане само тя, но накрая ще останеш и без нея.

Магнус обаче знаеше, че любовта може да е последна надежда и пътеводна звезда. Светлина, която е способна да засияе отново.

Не можеше да обещае на Рафаел любовта на майка му, но момчето още я обичаше, а той искаше да му помогне и реши, че може би знае как.

Закрачи по килима си и видя, че очите на Рафаел просветват стреснато при това внезапно целенасочено движение.

— А ако не разбере?

Рафаел примигна бавно, като почти заприлича на влечуго в колебанието си, и попита предпазливо:

— Какво искаш да кажеш?

Магнус посегна към джоба си, извади нещо блещукащо и го задържа в шепата си.

— А ако се прибереш с кръста, който тя ти е дала?

Хвърли го и Рафаел инстинктивно го посрещна с отворена длан. Кръстът се удари в нея и Рафаел потръпна, после тръпката се превърна в спазъм, който мина през крехкото му тяло и накара лицето му да се сгърчи от болка.

— Всичко е наред, Рафаел — каза внимателно Магнус.

Момчето отвори очи и се втренчи в него. Магьосникът не беше очаквал това. Миризмата на изгаряща плът изпълни стаята. Щеше да се наложи да инвестира в малко потпури.

— Добре, Рафаел — рече той. — Много смело. Вече можеш да го оставиш.

Момчето издържа погледа му и много бавно затвори шепата си около кръста, а между пръстите му се издигнаха тънки струйки дим.

— Добре, казваш? — повтори момчето. — Много смело? Едва сега започвам.

Седеше на канапето му, стискаше кръста и цялото му тяло се извиваше от болка, но не го пусна.

Магнус направи преоценка на ситуацията.

— Добро начало — каза той снизходително. — Но ще е нужно доста повече от това.

Рафаел присви очи и не отговори.

— Разбира се — добави Магнус небрежно, — може и да не се справиш. Ще трябва много работа, а ти си просто хлапе.

— Знам, че ще трябва много работа — отвърна Рафаел, като сдъвкваше края на всяка дума. — Но имам само теб за помощник, а ти не си особено впечатляващ.

Тогава Магнус разбра, че въпросът на момчето във вампирския хотел — „Ти идиот ли си?", не е бил израз само на отчаяние, но и на самата му личност.

Скоро щеше да научи, че това е любимият въпрос на Рафаел.

В нощите, които последваха, Рафаел се сдоби с голямо количество отвратителни едноцветни дрехи, прогони няколко от клиентите на Магнус с язвителни и груби забележки и като цяло посвети мъртвото си съществуване на това, да лази по нервите на Магнус и да не се впечатлява от магиите му. Магнус го предупреди за ловците на сенки, децата на Ангела, които ще се опитат да го убият, ако наруши някой от законите им, каза му за всичко, с което може да се сблъска, и за хората, които може да срещне. Цялото долноземие беше открито пред него, феи, върколаци и магия, а Рафаел като че ли се интересуваше само от едно — колко дълго може да стиска кръста и с колко повече ще издържи всяка нощ.

Ета беше отсъдила, че нищо не може да удиви това хлапе.

Тя и Рафаел имаха много хладни отношения. Той открито и оскърбително изрази изненадата си, че Магнус има приятелка, а Ета, макар да знаеше за долноземците, се притесняваше от всички тях, освен от Магнус. Затова Рафаел стоеше настрана, когато тя идваше.

Ета и Магнус се бяха срещнали в един клуб преди петнайсет години. Той я убеди да танцува с него и тя твърдеше, че до края на песента се е влюбила. Той й каза, че се е влюбил още в началото.

Имаха традиция Ета да го посещава късно през нощта, когато Магнус не е могъл да иде при нея — а той беше пропуснал много нощи заради Рафаел. Ета изритваше обувките с високи токчета, защото краката я боляха от дългата нощ, но не сваляше красивата си рокля от мъниста и двамата танцуваха заедно, тананикаха тихо джазовите мелодии и се съревноваваха на коя ще издържат най-дълго.

Когато видя Рафаел за първи път, Ета се умълча.

— Станал е вампир само преди няколко дни — рече тя, докато танцуваха. — Нали така каза. Преди това е бил просто момче.

— Ако ще ти е по-лесно да го приемеш, подозирам, че и преди това е бил истинска напаст.

Тя не се засмя.

— Винаги съм смятала, че вампирите са много стари. Не съм и помисляла как хората се превръщат във вампири. Предполагам, че има логика. Рафаел, горкото хлапе, е твърде млад. Но разбирам защо хората биха искали да останат вечно млади. Също като теб.

През последните месеци Ета все повече мислеше за старостта. Тя не беше споменавала за мъжете, които идваха да я слушат в клубовете и после искаха да я отведат със себе си и да им роди деца. Не беше нужно.

Магнус съзнаваше това и можеше да разчете знаците като моряк, който по облаците в небето разбира, че се задава буря. И преди го бяха изоставяли, по всякакви причини. Сега нямаше да е по-различно.

Винаги си плащаш за безсмъртието, а тези, които обичаш, също плащат, отново и отново. Имаше малцина най-скъпоценни, които оставаха с него, докато смъртта ги раздели, но дали заради кончината си, или защото усещаха, че трябва да навлязат в нов етап от живота си, всички, така или иначе, го изоставяха.

Не можеше да вини Ета.

— А ти би ли искала това? — попита я накрая Магнус, след като дълго бяха танцували.

Не й правеше предложение, но си помисли, че би могъл да го уреди. Имаше начини. За които обаче се плащаше ужасна цена. Начини, които баща му познаваше, а Магнус мразеше баща си. И все пак, ако тя можеше да остане с него завинаги...

Настъпи тишина. Той чуваше само потропването на обувките си и меките стъпки на босите й крака по дървения под.

— Не — каза Ета и притисна буза към рамото му. — Не. Ако можеше да стане по моя начин, бих искала още малко време с теб. Но не бих спряла часовника заради това.

От време на време се случваше нещо странно и болезнено да напомня на Магнус за това, когато започна да свиква с Рафаел като с натрапен му, дразнещ и винаги кисел съквартирант. Изненада се от повторното осъзнаване на факт, което вече знаеше: че часовникът на Рафаел е спрял и човешкият живот му е бил безмилостно отнет.

Магнус тъкмо си правеше нова прическа с помощта на „Брилкрийм" и малко магия, когато Рафаел се приближи зад него и го стресна. Често се промъкваше така, тъй като вече се движеше с безшумна вампирска походка. Магнус подозираше, че е нарочно, но момчето никога не се усмихваше, така че беше трудно да се каже.

— Твърде си фриволен — отбеляза неодобрително Рафаел, като се взираше в косата му.

— А ти си само на петнайсет — сопна му се Магнус.

Рафаел обикновено отвръщаше кисело на всяка забележка, но сега настъпи продължително мълчание. Магнус вдигна поглед от огледалото и видя, че момчето е отишло до прозореца и се взира в нощта навън.

— Вече щях да съм на шестнайсет — каза Рафаел с далечен и студен като лунната светлина глас. — Ако бях жив.

Магнус си спомни деня, в който осъзна, че няма да остарее повече. Взираше се в огледало, което бе по-студено от всички предишни огледала и отразяваше лицето му като в лед. Сякаш самото то задържаше образа му така смразен и толкова далечен.

Зачуди се колко ли е по-различно за вампирите — да знаеш точния ден, час, минута, когато завинаги си се откъснал от познатия топъл и променлив път на човешкото. Когато си застинал, а светът е продължил да се върти без теб.

Не попита.

— Такива като вас — рече Рафаел, който се обръщаше към магьосниците по този начин, защото беше голям чаровник. — Вие спирате да стареете на различна възраст, нали? Раждате се като човеците и винаги сте били каквито сте, но стареете като тях, докато внезапно не спрете.

Магнус се зачуди дали е прочел тези мисли по лицето му.

— Точно така.

— Мислиш ли, че имате душа? — попита Рафаел.

Все още се взираше навън.

Магнус познаваше хора, които бяха уверени, че няма душа. Той лично смяташе, че има, но понякога се съмняваше.

— Няма значение — продължи безизразно Рафаел, преди да получи отговор. — Така или иначе, ти завиждам.

— Защо?

Лунната светлина се изливаше върху момчето и избеляваше лицето му така, че то заприлича на мраморна статуя на светец, загинал твърде млад.

— Защото или все още имате душа, или никога не сте я имали и не знаете какво е да бродиш по света обречен, прокуден и завинаги лишен от нея.

Магнус остави четката за коса.

— Всички долноземци имат душа — каза той. — Това ни различава от демоните.

Рафаел се изсмя.

— Така мислят нефилимите.

— И какво от това? Понякога са прави.

Рафаел каза нещо нелюбезно на испански.

— Те се мислят за големи спасители, за cazadores de sombras — рече Рафаел. — Ловци на сенки. И все пак така и не дойдоха да ме спасят.

Магнус го гледаше мълчаливо. Никога не бе успявал да възрази срещу убежденията на втория си баща за това, какво иска Бог и какво осъжда. Не знаеше и как да убеди Рафаел, че може би все още има душа.

— Мисля, че се опитваш да ми отклониш вниманието от същественото — каза той. — Имаш рожден ден — идеалното извинение да организирам едно от прочутите си партита — а дори не ми каза?

Рафаел се вгледа в него, без да продума, обърна се и излезе.

Магнус често си бе мислил да си вземе домашен любимец, но никога не беше предполагал, че ще се сдобие с нацупен тийнейджър вампир. Той реши, че щом Рафаел си тръгнеше, щеше да си намери котка, на която винаги да прави парти за рождения ден.

Скоро след това Рафаел започна да носи кръстчето на врата си по цяла нощ, без да крещи или да показва някакви признаци на болка. Когато го сваляше сутрин, на гърдите му личеше само блед белег, като от отдавна заздравяла рана от изгаряне, и нищо повече.

— Браво — каза Магнус. — Ти се справи! Да вървим при майка ти.

Беше й написал съобщение да не се тревожи и да не идва, защото той използва магията си, за да спаси Рафаел, и не бива да бъде безпокоен, но знаеше, че не може вечно да я държи настрана.

Лицето на Рафаел остана безизразно и той започна да си играе с верижката на китката си — единственият признак за неувереност.

— Не. Защо продължаваш да ме подценяваш? Не съм готов. Има още много.

После обясни какво иска да направи.

— Ти много ми помагаш — каза момчето на следващата нощ, когато наближиха гробището.

Говореше съвсем делово.

Магнус си помисли, но не изрече: „Да, защото навремето бях също толкова отчаян и нещастен като теб, и също толкова уверен, че нямам душа". Навремето му бяха помогнали само защото имаше нужда от помощ и по никаква друга причина. Той помнеше как Мълчаливите братя дойдоха при него в Мадрид и му показаха, че има начин да продължи да живее.

— Не е нужно да си ми благодарен — каза Магнус. — Не го правя заради теб.

Рафаел сви плавно и небрежно рамене.

— Добре тогава.

— Всъщност може да показваш благодарността си от време на време — продължи Магнус. — Например като поне веднъж изчистиш апартамента.

Рафаел се замисли.

— Не, не възнамерявам.

— Мисля, че майка ти не те е пердашила достатъчно... често.

— Веднъж татко ме наби, още бяхме в Закатекас — рече небрежно Рафаел.

Не беше споменавал баща си, Гуадалупе също не бе говорила за съпруга си, но Магнус знаеше, че момчето има няколко братя.

— Така ли? — подметна той с едновременно неутрален и окуражителен тон, в случай че Рафаел иска да сподели.

Но Рафаел не беше такъв характер и дори изглеждаше развеселен.

— Не ме удари втори път.

Гробището в края на Куинс беше малко и усамотено, обсадено от високи, тъмни сгради — един склад и изоставена викторианска къща. Магнус беше уредил да напръскат целия район със светена вода, да го благословят и осветят. Църквите се намираха на свещена земя, но не и гробищата. Все пак всички вампири трябваше да бъдат погребани някъде, преди да се надигнат от гроба.

Това гробище не би представлявало бариера като Института на ловците на сенки, но на Рафаел и така щеше да му е достатъчно трудно да навлезе в светена земя.

Това беше още един тест и той бе обещал да не прави нищо друго, освен да пристъпи в гробището.

Беше обещал.

Сега вирна брадичка като кон, който захапва мундщук, и хукна право през осветената земя — тичаше, гореше и пищеше, а Магнус се запита как изобщо му е повярвал.

— Рафаел! — изкрещя той и се затича след него в мрака на гробището.

Рафаел скочи върху една паметна плоча, къдравата му коса се развяваше около слабото лице, тялото му се извиваше, а пръстите дращеха по мраморния ръб. Зъбите му се оголиха чак до венците, а очите му се изцъклиха, черни и безжизнени. Приличаше на привидение, на надигнал се от гроба кошмар. С нищо не напомняше на човек или на създание с душа, само на свиреп звяр.

Скочи, но не към Магнус, а към границата на гробището, и излезе от другата му страна.

Магнус хукна след него. Рафаел се олюляваше и се облегна на една ниска каменна стена, сякаш не можеше да се държи на краката си. По кожата на ръцете му се надигаха мехури. Изглежда, толкова го болеше, че искаше да я смъкне с нокти от тялото си, но не му бяха останали сили.

— Е, направи го — отбеляза Магнус. — И едва не ми докара инфаркт. Ама не спирай, моля ти се. Нощта едва започва. С какво още ще ме тормозиш?

Рафаел го погледна и се ухили. Не беше приятно изражение.

— Със същото.

Магнус реши, че сам си го е изпросил.

Рафаел се втурна през осветената земя не веднъж, а цели десет пъти, и накрая се облегна на стената в другия й край, изтощен и останал без сили. Започна задъхано да си мърмори нещо, докато накрая не успя да произнесе Божието име.

След това се задави с кръв, разкашля се и продължи да шепне: Dios.

Магнус не издържа повече да го гледа така — момчето беше изтощено, не можеше да се държи на крака и все пак продължаваше да се измъчва.

— Рафаел, не мислиш ли, че направи достатъчно?

Както и очакваше, той го изгледа яростно.

— Не!

— Имаш цяла вечност да се учиш как да го понасяш и да се контролираш. Имаш...

— Но те нямат! — избухна Рафаел. — Dios, нищо ли не разбираш? Остана ми единствено надеждата, че ще ги видя отново и че няма да разбия сърцето на майка ми. Искам да я убедя. Искам да го направя безпогрешно, и то скоро, докато тя все още се надява, че съм жив.

Беше изрекъл Dios почти без да трепне.

— Много си добър.

— За мен вече е невъзможно да съм добър — каза Рафаел със стоманен глас. — Ако още бях добър и смел, щях да направя това, което мама би поискала да сторя, ако знаеше истината. Щях да изляза на слънцето и да сложа край на живота си. Но аз съм егоист, аз съм зло, бездушно чудовище и все още не искам да горя в пламъците на Ада. Искам да видя м-мама и ще го направя. Ще го направя. Ще го направя!

Магнус кимна и попита меко:

— Ами ако Господ може да ти помогне?

Той всъщност искаше да каже: „Ами ако всичко, в което вярваш, е погрешно и ти все още можеш да бъдеш обичан и опростен?“

Рафаел упорито поклати глава.

— Аз съм дете на нощта. Вече не съм Негово чадо и не съм под бдителния Му взор. Господ няма да ми помогне — каза Рафаел с натежал глас, защото устата му беше пълна с кръв. Изплю я и продължи: — И Господ няма да ме спре.

Магнус не спори повече с него. Рафаел беше твърде млад в много отношения, а целият му свят се беше разрушил. Бяха му останали само убежденията и той щеше да се вкопчва в тях, дори ако те самите гласяха, че за него вече няма надежда, че е прокълнат и мъртъв.

Магнус не знаеше дали е редно даже да се опитва да го лиши от тях.

Тази нощ той се събуди от тихия трескав шепот на Рафаел. И друг път беше чувал хора да се молят, затова разпозна молитвата. Долови непознати имена и се зачуди дали са на приятелите му. После чу името на майка му и разбра, че е изричал имената на братята си.

Смъртните се обръщаха към Бога, ангелите и светците, като припяваха молитви и прехвърляха зърната на броениците си, а Рафаел нареждаше само имената, които бяха свети за него и нямаше да изгорят езика му. Той призоваваше своето семейство.

* * *

Като съквартирант Рафаел имаше много недостатъци, които нямаха нищо общо с убеждението му, че е прокълнат и вече няма душа, например факта, че използваше твърде много сапун под душа (макар че не се потеше и нямаше нужда да се къпе толкова често) и никога не миеше съдовете. Когато Магнус изтъкваше това, той отговаряше, че тъй като не е ял, не е цапал никакви съдове. Типично в негов стил.

Още един от недостатъците му излезе наяве в деня, в който Рейгнър Фел, висшият магьосник на Лондон и вечният огромен зелен трън в задника на Магнус, се отби на неочаквано посещение.

— Рейгнър, каква приятна изненада — рече Магнус и отвори широко вратата.

— Нефилимите платиха пътуването ми до тук — каза Рейгнър. — Искат заклинание.

— О, списъкът с чакащи е твърде дълъг — отвърна тъжно Магнус. — Много съм търсен.

— И постоянно дразниш ловците на сенки, затова не те харесват, ако не броим няколко капризни и непокорни души — рече Рейгнър. — Колко пъти трябва да ти повтарям, Магнус? Дръж се професионално. А това означава да не си груб с нефилимите и да не се привързваш към нефилим.

— Никога не съм се привързвал към нефилим! — възмути се Магнус.

Рейгнър се изкашля и насред кашлицата каза нещо, което звучеше като „блерондейл".

— Е — рече Магнус. — Вече не се привързвам.

— Не се привързвай към нефилимите — повтори строго Рейгнър. — Отнасяй се с уважение към клиентите, осигурявай им желаните услуги и магия и запази грубостите за приятелите си. Като стана дума за това, не съм те виждал от цяла вечност и изглеждаш още по-зле от обикновено.

— Това е долна лъжа — рече Магнус.

Знаеше, че изглежда изключително добре. Беше си сложил невероятна брокатена вратовръзка.

— Кой дойде? — долетя от банята властният глас на Рафаел, а след това се появи и той самият, само по хавлия, но критичен както винаги. — Казах ти, че трябва да спазваш някакво прилично работно време, Бейн.

Рейгнър го изгледа с присвити очи, а Рафаел му отвърна с гибелен поглед. Въздухът затрептя от напрежение.

— О, Магнус! — Рейгнър закри очи с огромната си зелена ръка. — О, не, не!

— Какво? — объркано попита Магнус.

Рейгнър рязко свали ръка.

— Не, ама разбира се, прав си. Колко съм глупав. Той е вампир. И само изглежда на четиринайсет. Ти на колко си? Обзалагам си, че си по-стар от всички ни. Ха-ха!

Рафаел го гледаше така, все едно го смяташе за ненормален. За Магнус бе доста освежаващо този поглед поне веднъж да не е отправен към него.

— Щях да съм на шестнайсет — изрече бавно момчето.

— О, Магнус! — зави Рейгнър. — Това е отвратително! Как можа? Да не си изгуби ума?

— Какво? — отново попита Магнус.

— Нали се разбрахме, че минимумът е осемнайсет години — каза Рейгнър. — Аз, ти и Катарина се заклехме.

— О... чакай. Да не си мислиш, че имам връзка с Рафаел? -попита Магнус. — С Рафаел? Това е нелепо. Това е...

— Най-отблъскващото нещо, което някога съм чувал.

Гласът на момчето отекна в тавана и вероятно проехтя дори на улицата.

— Е, това е малко прекалено — рече Магнус. — И честно казано, обидно.

— Ако мислех да се отдавам на неестествени пороци — и да ви е ясно, че никога не бих го направил — продължи Рафаел с презрение, — щях ли да избера него? Него! Той се облича като маниак, държи се като глупак и шегите му са по-зле дори от шегите на човека, по когото хората хвърлят развалени яйца пред „Дю Дроп“ всяка събота.

Рейгнър започна да се смее.

— Много по-достойни от теб са молили за шанса да получат всичко това — натърти Магнус. — Били са се в дуели заради мен. Един мъж дори се би в дуел заради честта ми, но беше малко смущаващо, тъй като тя отдавна ми беше отнета...

— Знаеш ли, че понякога стои с часове в банята? — обяви безмилостно Рафаел. — Хаби истинска магия за косата си. За косата си!

— О, харесвам това хлапе — заяви Рейгнър.

Разбира се, че го харесваше. Рафаел беше изпълнен с мрачно отчаяние към света по принцип, гореше от желание да обижда Магнус в частност, а езикът му беше остър като зъбите. Рафаел и Рейгнър определено бяха сродни души.

— Ами вземай го — предложи Магнус. — Отведи го далече, далече от тук.

Рейгнър обаче се настани на един стол, а Рафаел отиде да се преоблече и се присъедини към тях на масата.

— Нека ти кажа още нещо за Бейн — започна той.

— Аз излизам — обяви Магнус. — Бих ви описал какво възнамерявам да правя навън, но се съмнявам, че някой от вас би разбрал концепцията за „добро прекарване със забавна компания". Не възнамерявам да се връщам, докато вие двамата не приключите с обиждането на очарователния си домакин.

— Значи, се изнасяш и ми оставяш апартамента? — попита Рафаел. — Приемам.

— Някой ден голямата уста ще ти навлече неприятности — извика мрачно Магнус през рамо.

— Вижте кой го казва — рече Рейгнър.

— Прокълната душа — каза Рафаел, лаконичен както винаги.

Най-ужасният съквартирант на всички времена.

Рейгнър остана тринайсет дни. Това бяха най-дългите тринайсет дни в живота на Магнус. Всеки път щом опиташе да се позабавлява, се появяваха те — дребният и зеленият, започваха дружно да клатят глави и да бълват гадости. Веднъж Магнус успя светкавично да се обърне и ги видя да удрят победоносно юмруци.

— Пиши ми — заръча Рейгнър на Рафаел, когато си тръгваше. — Или ми се обаждай по телефона, ако искаш. Знам, че младите го предпочитат.

— Много се радвам, че се запознахме, Рейгнър — каза Рафаел. — Вече си мислех, че всички магьосници са напълно безполезни.

Скоро след като Рейгнър си тръгна, Магнус опита да си спомни кога за последно Рафаел е пил кръв. Избягваше да мисли за хранителните навици на Камила дори когато беше влюбен в нея и не искаше да вижда как Рафаел убива отново. Ала забеляза, че цветът на кожата му се променя, а устата му изглежда изопната, и реши, че малкият е стигнал твърде далече във въздържанието си и ще изпадне в пълно отчаяние.

— Рафаел, не знам как да ти го кажа, но храниш ли се добре? — попита Магнус. — Доскоро беше още подрастващ.

— El hambre agudiza el ingenio — отвърна Рафаел.

Гладът изостря мисълта.

— Хубава поговорка — рече Магнус. — Обаче, като повечето поговорки, и тя звучи мъдро, но всъщност не изяснява нищо.

— Мислиш ли, че ще допусна да се доближа до майка ми — и до малките ми братя, — ако не съм абсолютно сигурен, че мога да се контролирам? — попита Рафаел. — Искам да знам, че ако се окажа затворен в една стая с тях и не съм вкусвал кръв от дни, ще мога да се овладея.

Онази нощ той едва не бе убил човек пред очите му. Така че имаше право.

Магнус не биваше да си въобразява, че Рафаел гладува от жалост, милосърдие или друго подобно топло чувство към човечеството. Рафаел не се смяташе за част от човечеството и мислеше, че може да извърши всякакъв грях в този свят, защото е вече прокълнат. Той се въздържаше да пие кръв само за да докаже на себе си, че може, да изпробва издръжливостта си и да постигне абсолютния самоконтрол, който желаеше.

На следващата нощ Рафаел пак тича из осветената земя и после спокойно се напи с кръв от един заспал на улицата бездомник, който вероятно вече нямаше да се събуди въпреки лечебното заклинание, което Магнус прошепна над него. След това тръгнаха в мрака и Рафаел започна да пресмята на глас колко още време ще му отнеме, докато стане достатъчно силен.

— Мисля, че си доста силен — каза Магнус. — Освен това се владееш много добре. Виж как съвършено потискаш възхищението си към мен, макар да зная, че копнееш да го изразиш.

— Понякога наистина се иска голям самоконтрол, да не ти се изсмея в лицето — рече мрачно Рафаел. — Това е вярно.

В този миг той застина и когато Магнус издаде въпросителен звук, Рафаел рязко го накара да замълчи. Магнус погледна тъмните му очи и проследи посоката на погледа им. Нямаше представа в какво се взира момчето, но предполагаше, че няма да навреди да го последва.

От тъмната странична алея зад една стара закусвалня се чуваше някакво шумолене, вероятно плъхове щъкаха из боклука, но когато приближиха, Магнус разбра какво бе привлякло вниманието на Рафаел: кикотене, шум от смучене и стонове от болка.

Магнус нямаше представа какво ще прави Рафаел, но той лично не възнамеряваше да го изоставя точно сега. Щракна с пръсти и всичко се озари в светлина, която струеше от ръката му, изпълваше алеята и огря лицата на четирима вампири и тяхната жертва.

— Какво си мислите, че правите? — попита ги Рафаел.

— На какво ти прилича? — отвърна единственото момиче в групата. Магнус го позна, беше самотната смела вампирка, която го посрещна в хотел „Дюмон". — Пием кръв. Ти да не си нов?

— А, това ли правите? — попита Рафаел с престорена изненада. — Много се извинявам. Сигурно съм пропуснал да го забележа, бях твърде зает да се изумявам колко сте глупави.

— Глупави ли? — повтори момичето. — Имаш предвид „лоши"? Да не ни четеш лекция...

Рафаел щракна нетърпеливо с пръсти.

— Как така лоши? Та ние всички вече сме мъртви и прокълнати. Какво значение за нас има думата „лош"?

Момичето наклони глава, сякаш се замисли.

— Имах предвид „глупави" — рече Рафаел. — Не смятам, че да нападнеш слабоумно дете е много достойно. Помислете само: като я убиете, ще изпратите ловците на сенки по петите на всички ни. Не знам какво мислите вие по въпроса, но аз лично не искам нефилимите да ми съкратят живота с кама, защото някой е бил малко поизгладнял и много глупав.

— Значи, ни казваш: „О, пощадете живота й" — изсмя се едно от момчетата, но момичето го сръга с лакът.

— Дори да не я убиете — продължи безцеремонно Рафаел, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — вече сте пили от нея при неконтролирани и прибързани обстоятелства, така че е било съвсем лесно случайно да вкуси от вашата кръв. А това ще я накара да ви следва неотлъчно. Ако подобно нещо се случи с достатъчно жертви, или ще се затрупате с роби — а честно казано, те не са най-добрата компания — или ще създадете още вампири. И математически погледнато, накрая това ще доведе до проблеми със снабдяването с кръв, защото няма да останат хора. Хората прахосват ресурси, защото знаят, че поне няма да са живи, за да понесат последствията, но вие, глупаци, не разполагате дори с това извинение. О, небеса — ще си кажете, вие, тъпаци, докато серафимските ками ви режат главите или докато се озъртате из пустошта и умирате от глад, — защо нямах достатъчно мозък и не послушах Рафаел, докато беше време.

— Той сериозно ли говори? — попита друг вампир със смаяно изражение.

— Почти винаги — отвърна Магнус. — Точно затова е толкова трудна компания.

— Така ли се казваш? Рафаел? — попита момичето.

Усмихваше се, а черните й очи играеха.

— Да — каза той, подразнен и неуязвим за флирта, както беше неуязвим за всичко забавно. — Какъв е смисълът да си безсмъртен, ако не правиш нищо друго, освен да си безотговорен и недопустимо глупав? Ти как се казваш?

Момичето се усмихна още по-широко и зъбите й блеснаха иззад начервените устни.

— Лили.

— Ето тук лежи Лили — рече Рафаел. — Убита от ловци на вампири, защото е умъртвявала хора и не е имала достатъчно ум да си покрие следите.

— Ти какво, да не казваш, че трябва да се страхуваме от мунданите? — попита друг вампир и се засмя. Този беше възрастен, с прошарена по слепоочията коса. — С такива приказки плашат младите. Като гледам, и ти си доста младичък, но...

Рафаел се усмихна и оголи зъби, но изражението му нямаше нищо общо с веселието.

— Да, доста съм млад. И приживе бях ловец на вампири. Аз убих Луис Карнстейн.

— Ти си вампир, ловец на вампири? — попита Лили.

Рафаел изруга на испански.

— Не, разбира се, че не съм вампир, ловец на вампири. Що за вероломна невестулка щях да бъда тогава? А и би било много неразумно. Нали останалите вампири веднага щяха да ме убият, обединени срещу общата заплаха. Или поне се надявам, че биха го направили. Може пък и да са твърде глупави, не знам. Аз просто излагам фактите — строго ги информира той, — а за тази работа май няма голяма конкуренция.

Вампирът с прошарената коса се нацупи.

— Лейди Камила ни позволи да правим каквото пожелаем.

Рафаел не беше глупак. Не възнамеряваше да обижда водачката на вампирския клан в собствения й град.

— Лейди Камила със сигурност си има достатъчно работа, че да търчи след вас, идиоти такива, и е предположила, че имате ум в главите. Нека ви дам малко храна за размисъл, ако изобщо сте способни да размишлявате.

Лили се промъкна към Магнус, без да сваля очи от Рафаел.

— Харесва ми — рече тя. — Много е властен, макар че е доста странен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Прощавай, но оглушах от изумление, че някой може да харесва Рафаел.

— И не се страхува от нищо — продължи тя ухилена. — Говори с Дерек, както учител говори на непослушно дете, а с очите си съм виждала как Дерек откъсва главите на хората и пие от чуканчето.

И двамата гледаха Рафаел, който още държеше реч. Другите вампири започнаха да се отдръпват изплашено.

— Вие вече сте мъртви. Нима искате да загинете завинаги? — попита ги той. — Напуснем ли този свят, ни чакат единствено вечните пламъци на Ада. Нима искате прокълнатото ви съществуване да е било напразно?

— Мисля, че имам нужда от питие — промърмори Магнус. — Друг иска ли да пийне?

Всички вампири, с изключение на Рафаел, мълчаливо вдигнаха ръка. Рафаел го изгледа осъдително, но Магнус реши, че просто лицето му е застинало в това изражение.

— Много добре. Готов съм да го разделя с вас — каза Магнус и извади украсената със злато манерка от специалното отделение на позлатения си колан. — Но ви предупреждавам, че ми свърши кръвта на невинните. Това е скоч.

Когато останалите вампири се понапиха, Рафаел и Магнус изпратиха мунданското момиче по пътя му. Беше леко замаяно от загубата на кръв, но иначе си изглеждаше добре. Магнус не се изненада, когато Рафаел му приложи съвършено енканто. Предположи, че и това е упражнявал. Или пък му се удаваше естествено да се налага над останалите.

— Нищо не се е случило. Ще идеш да си легнеш и няма да помниш нищо. Повече недей да вървиш по тези улички нощем. Ще срещнеш неприятни мъже и кръвожадни злодеи — заръча й Рафаел, като се взираше в очите й. — И иди на църква.

— Да не смяташ, че призванието ти е да нареждаш на всичко живо какво да прави? — попита го Магнус на връщане към дома.

Рафаел го погледна кисело. Имаше сладкото лице на невинен ангел и най-опаката душа в целия свят.

— Повече не носи тази шапка.

— Ето, виждаш ли, че съм прав — рече Магнус.

* * *

Къщата на семейство Сантяго се намираше в Харлем, на Сто двайсет и девета улица и Ленъкс Авеню.

— Не е нужно да ме чакаш — каза му Рафаел, докато вървяха натам. — Мисля, че каквото и да стане, след това ще ида при лейди Камила Белкор и ще заживея с вампирите. Ще съм от полза там, а и те ще са ми от полза — все за нещо. Виж... съжалявам, ако това те обижда.

Магнус се замисли за Камила и за всичките си подозрения към нея, спомни си за ужасите през двайсетте и че все още не знае дали тя е замесена в тях.

Но Рафаел не можеше да остане в дома му като временен гост на долноземците, който не принадлежи никъде и си няма котва, която да го придържа в сенките и далече от слънцето.

— О, не, Рафаел, моля те, не ме напускай — занарежда Магнус монотонно. — Какво ще правя без твоята лъчезарна усмивка? Ако си идеш, ще се хвърля на земята и ще заридая.

— Така ли? — попита Рафаел и вдигна тънката си вежда. — Защото, ако го направиш, ще остана да погледам.

— Махай се — рече му Магнус. — Вън! Искам да се изнесеш. Ще вдигна празненство, когато се ометеш, а ти много ги мразиш. Както и модата, музиката и самата идея за забавление. Никога не бих те обвинил, че си тръгваш и правиш каквото пожелаеш. Искам само да имаш цел. Искам да имаш за какво да живееш, макар да не се смяташ за жив.

Настъпи кратка пауза.

— Е, отлично — рече Рафаел. — Защото, така или иначе, ще си тръгна. Призлява ми вече от Бруклин.

— Ти си непоносим — информира го Магнус и Рафаел се усмихна с една от своите много редки и шокиращо сладки усмивки.

Но тя бързо изчезна, когато наближиха стария му квартал. Магнус виждаше, че момчето се бори с паниката. Спомни си лицата на майка си и втория си баща. Много добре знаеше какво е близките ти да се отвърнат от теб.

Предпочиташе да му отнемат слънцето, както то бе отнето на Рафаел, отколкото да го лишат от обич. Усети, че за първи път от години се моли, както се молеше човекът, който го беше отгледал, както се беше молил и Рафаел. Молеше се момчето да не изгуби и двете неща.

Приближиха вратата на къщата — малка ограда с избеляла зелена решетка. Рафаел се вгледа в нея с копнеж и страх, както грешник би се взирал в портите на Рая.

Наложи се Магнус да почука и зачакаха отговор.

Когато Гуадалупе Сантяго отвори вратата и видя сина си, времето за молитви свърши.

Докато тя гледаше Рафаел, Магнус съзря в очите й цялото й сърце. Гуадалупе не помръдна, не се хвърли към него. Взираше се в сина си, в ангелското му лице, в черните къдрици, в крехката фигура и зачервените страни — беше се нахранил, преди да дойдат, за да изглежда жив — и най-вече се взираше в златната верижка на шията му. Кръстчето ли беше това? Нейният дар, който трябваше да го опази?

Очите на Рафаел сияеха и Магнус внезапно се ужаси — не бяха помислили за това. Не се бяха подготвили за опасността Рафаел да се разплаче. Ако проронеше сълзи пред майка си, те щяха да са кървави и играта щеше да приключи.

Магнус заговори бързо:

— Открих го, както пожелахте. Но когато го намерих, беше на прага на смъртта, затова му дадох от собствената си сила и го направих като мен. — Улови погледа й, макар че беше трудно, защото цялото й внимание беше насочено към сина и. — Заклинател — добави той, защото тя го беше нарекла така преди. — Безсмъртен заклинател.

Гуадалупе смяташе вампирите за чудовища, но беше дошла при него за помощ. А щом се доверяваше на един магьосник, вероятно не го мислеше за прокълнат.

Цялото й тяло се напрегна, но тя кимна леко. Магнус знаеше, че го е разбрала и иска да му повярва. Толкова отчаяно искаше да им повярва, че не смееше да им се довери.

Изглеждаше по-възрастна, отколкото преди няколко месеца, съсипана от отсъствието на сина си. Беше остаряла, но си оставаше също толкова решителна. Препречваше вратата с ръка и защитаваше с тялото си децата, които надничаха зад нея.

И все пак не затвори, а изслуша историята им, без да откъсва поглед от Рафаел. Очите й обхождаха познатите черти, докато той говореше.

— През цялото това време се обучавах, за да мога да се върна у дома и да се гордееш с мен, мамо — каза Рафаел. — Уверявам те, моля те да ми повярваш. Аз все още имам душа.

Очите на Гуадалупе не се откъсваха от тънката блещукаща верижка на врата му. Рафаел измъкна с треперещи пръсти кръстчето изпод ризата си и то се залюля в ръката му, златно и просветващо, най-сияйното нещо в целия нощен град.

— Ти го носиш — прошепна Гуадалупе. — Толкова се страхувах, че няма да послушаш майка си.

— Разбира се, че го нося — каза Рафаел с треперещ глас, но не се разплака, не и Рафаел с желязната воля. — Нося го и то ме опази. То ме спаси. Ти ме спаси.

Тогава цялото тяло на Гуадалупе се промени, принудителната скованост го напусна и Магнус осъзна, че в този разговор участват двама души с железен самоконтрол, и разбра от кого го е наследил Рафаел.

Тя пристъпи прага и разпери ръце, а Рафаел хукна към нея с невъзможна за човек бързина и се хвърли на врата й. Затрепери в прегръдките й и целият се тресеше, докато тя го галеше по косата.

— Рафаел — прошепна Гаудалупе в черните му къдрици. Досега Рафаел и Магнус не можеха да спрат да говорят, а сега тя промълви: — Рафаел, сине, Рафаел, моят син.

От несвързаните думи на обич и утеха Магнус разбра само, че тя кани Рафаел вътре, че вече всичко е наред, че са успели и момчето си е върнало семейството, което никога нямаше да узнае истината. Майка му нареждаше мили и изпълнени с любов и принадлежност думи: моят син, моето момче, моето дете.

След нейната благословия и другите момчета се скупчиха около Рафаел, а той ги докосваше нежно, лекичко дърпаше малките за косите, уж небрежно, но всъщност много внимателно, и побутваше по-големите момчета грубо, но не прекалено.

В ролята си на негов благодетел и учител, Магнус също го дари с прегръдка. Какъвто си беше проклет, Рафаел не си падаше по прегръдките и Магнус не се беше приближавал толкова до него от деня, когато му попречи да се хвърли към слънчевата светлина. Сега гърбът на момчето беше съвсем слаб под дланите му и изглеждаше крехък.

— Задължен съм ти, магьоснико — прошепна студено Рафаел в ухото му. — Обещавам, че няма да те забравя.

— Не ставай смешен — отвърна Магнус и тъй като знаеше, че ще му се размине, когато се отдръпна, разроши игриво косата му.

Рафаел го изгледа с ужасяващо възмущение.

— Ще те оставя насаме със семейството ти — каза Магнус и си тръгна.

След няколко крачки обаче спря и създаде с пръсти сини искри, които оформиха малки къщички и звезди, за да зарадва децата и да ги накара да не се страхуват от магията. Каза им, че Рафаел още не е чак толкова умел и невероятно талантлив, за да ги прави, и вероятно няма да е в състояние да създава такива малки чудеса още дълги години. После се поклони шармантно и накара децата пак да се засмеят, а Рафаел да извърти очи.

Накрая наистина си тръгна. Вървеше бавно. Зимата наближаваше, но още не беше пристигнала и той искаше да се наслади на разходката, на простите неща в живота, на мразовития въздух, на случайните златни листа, които се къдреха под краката му, и на голите дървета, които чакаха славното си прераждане. Вървеше към апартамента си и подозираше, че той ще му се стори леко празен, но скоро щеше да покани Ета, която щеше да танцува с него и да изпълва стаята с любов и смях, както изпълваше с тях целия му живот, поне още малко, докато не го напуснеше.

Чу тропот зад себе си и за миг си помисли, че е Рафаел и целият им маскарад е рухнал точно когато решиха, че са постигнали победа.

Но не беше Рафаел. Магнус го видя отново чак след няколко месеца, а тогава вече беше станал първи помощник на Камила и спокойно се разпореждаше с вампири, които бяха със стотици години по-възрастни от него. Тогава Рафаел му говори съвършено професионално, както подобава на двама важни долноземци, но Магнус знаеше, че не е забравил нищо, защото обтегнатите му отношения с нюйоркския вампирски клан, клана на Камила, изведнъж се поразхлабиха. Нюйоркските вампири започнаха да посещават неговите партита, макар че Рафаел не дойде нито веднъж, и го търсеха за магическа помощ, пак с изключение на него самия.

Стъпките зад Магнус в студената вечер не бяха на Рафаел, а на Гуадалупе. Тя се беше задъхала от тичането, а тъмната й коса се бе изплъзнала от фибите и образуваше облак около лицето й. Едва не се блъсна в него, преди да успее да се спре.

— Чакайте. Не съм ви платила.

В треперещите й ръце имаше банкноти. Магнус затвори пръстите й над парите и покри шепата й с длани.

— Вземете ги — настоя тя. — Вземете ги. Спечелихте ги. Спечелихте много повече. Върнахте го при мен, най-големия ми син, най-сладкия ми син, моето сърце, моето смело момче. Вие го спасихте.

Тя още трепереше, докато Магнус държеше ръцете й, и той допря чело в нейното. Беше достатъчно близо за целувка, достатъчно близо, за да й прошепне най-важните тайни на този свят, и той й заговори така, както бе искал някой добър ангел да заговори на неговото семейство, на неговата трепереща млада душа преди много, много време в една много, много далечна земя.

— Не — прошепна той. — Не съм. Вие го познавате по-добре, отколкото някой друг го познава или някога ще го познава. Вие сте го създали, вие сте го научили да бъде такъв и вие го познавате до дъното на душата му. Знаете колко е силен. Знаете колко много ви обича. Ако съм ви помогнал, сега ми се доверете. Предайте го на всичките си деца. Никога не съм бил по-искрен с вас. Повярвайте поне в това, ако не вярвате в друго. Рафаел сам се спаси.

ПАДЕНИЕТО НА ХОТЕЛ „ДЮМОР“

юли 1977 г.

— С какво се занимавате? — попита жената.

— С това-онова — отвърна Магнус.

— Да не сте в модата? Приличате на човек, който се занимава с мода.

— Не. Аз съм модата.

Това беше малко пресилена забележка, но като че ли се хареса на съседката му в самолета. Всъщност забележката беше нещо като тест. На жената явно всичко й допадаше — облегалката на предната седалка, маникюрът й, чашата й, косата й, косите на другите, торбичката за повръщане...

Самолетът беше във въздуха едва от час, но събеседничката на Магнус успя да посети тоалетната цели четири пъти. Винаги се връщаше след секунди, като трескаво търкаше носа си и видимо потръпваше. Сега се беше облегнала на него, бухналата й руса коса влизаше в чашата му с шампанско, а шията й ухаеше на „O дьо Герлен". На носа й още имаше лека следа от бял прах.

Магнус можеше да осъществи това пътуване за секунди, като мине през портал, но в летенето имаше нещо приятно. То беше очарователно, интимно и бавно. Срещаш се с хора. А Магнус обичаше да се среща с хора.

— Ами дрехите ти? — попита тя. — Какви са?

Магнус погледна към широкия костюм от черен винил и червено каре с разкъсана тениска отдолу. Той беше в унисон с лондонската пънк мода, която още не бе навлязла съвсем в Ню Йорк.

— Аз правя пиар — каза жената, явно забравила за въпроса си. — За дискотеки и клубове. Най-добрите клубове. Чакай. Чакай.

Тя зарови в огромната си чанта, но спря за миг, когато намери цигарите. Пъхна една между устните си, запали я и продължи да рови, докато накрая не откри малък визитник от коруба на костенурка. Отвори го и извади картичка, на която пишеше: ЕЛЕКТРИКА.

— Иди там — рече тя и потупа по визитката с дългия си червен нокът. — Иди. Тъкмо отваря. Ще е смазващо. Мноооооого по-добро от „Студио 54". Извини ме за секунда. Искаш ли?

Тя му показа малко мускалче на дланта си.

— Не, благодаря.

След това жената пак стана тромаво от мястото си, като чантата й цапардоса Магнус по лицето, и се отправи към тоалетната.

Мунданите отново се бяха запалили по наркотиците. Те редовно минаваха през тази фаза. Сега беше кокаин. Не беше виждал толкова много от тази гадост от началото на века, когато го слагаха във всичко — в тоник, в отвари и дори в кока-колата. Магнус очакваше да се откажат напълно от него, но ето че кокаинът се беше завърнал с пълна сила.

Той не се интересуваше от наркотици. Виж, от добро вино със сигурност, но не посягаше към отвари, прахчета и лекарства. Няма как да се друсаш и да правиш магии. Освен това хората, които се друсаха, бяха отегчителни. Безнадеждно, изтощително отегчителни. От дрогата ставаха или твърде мудни, или твърде разпуснати и говореха единствено за нея. А след това се отказваха — страховит процес — или умираха. Нямаше средно положение.

Като всички мундански увлечения и това щеше да отмине. Да се надяваме скоро. Той затвори очи и реши да поспи по пътя над Атлантика. Лондон вече беше зад гърба му. Беше време да се прибира у дома.

Когато излезе от летище „Кенеди", веднага си спомни защо най-безцеремонно бе напуснал Ню Йорк преди две лета. Ню Йорк беше прекалено влажен и горещ през лятото. Температурата достигаше невероятни висоти, а миризмата на реактивно гориво и изгорели газове се смесваше с вонята на блатните изпарения, които се стелеха над тази част от града. А той знаеше, че ще стане и още по-зле.

Въздъхна и се нареди на опашката за такси.

Колата беше удобна колкото метална кутия, напечена от слънцето, а потният шофьор даде своя принос към ароматите във въздуха.

— Накъде, старче? — попита той и огледа дрехите на Магнус.

— Ъгъла на „Кристофър" и Шесто Авеню.

Шофьорът изсумтя, щракна апарата и се включи в движението. Димът от пурата му струеше право към лицето на Магнус, затова той вдигна пръст и го пренасочи към прозореца.

Пътят от летище „Кенеди" към Манхатън беше много странен — виеше се през семейни предградия, пусти участъци и обширни гробища. Това беше стара традиция. Мъртвите да са извън града, но не твърде далеч. Лондон, откъдето идваше, беше опасан от стари гробища. Преди няколко месеца пък бе посетил Помпей, където имаше цял булевард на мъртвите. Той също бе заобиколен от гробници и водеше право към крепостните стени на града. Отвъд кварталите и гробищата на Ню Йорк, на края на оживената магистрала блещукаше далечният Манхатън, в чиито кули тъкмо се включваха светлините. От смъртта към живота.

Не възнамеряваше да отсъства толкова дълго. Тръгна на едно уж кратко пътуване до Монте Карло, но после... е, така става с тези неща. Седмица в Монте Карло се превръща в две на Ривиерата, които пък преливат в месец в Париж и два месеца в Тоскана, а накрая се оказваш на кораб за Гърция, след което пак в Париж за сезона и после за малко в Рим и Лондон...

Понякога се случва да минат две години. Случва се.

— Откъде си? — попита шофьорът и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Ами оттук. Предимно.

— Значи, си тукашен? Ама си пътувал? Май че си пътувал.

— За малко.

— Чули за онези убийства?

— Не съм чел вестници известно време — рече Магнус.

— Някакъв лунатик. Нарича се Сина на Сам*, но му викат и „44-калибровия убиец". Представи си, ходи да стреля по двойките в парковете. Откачено копеле. Адски откачено. Полицията не може да го хване. Нищо не правят. Извратеняк. Тоя град е пълен с тях. Не трябваше да се връщаш.

* Дейвид Берковиц е един от най-прочутите серийни убийци в САЩ. В периода 1976-1977 г. извършва осем престрелки, убива шестима души и ранява седем, като престъпленията му добиват широка публичност. Твърди, че изпълнява заповедите на демон, вселил се в кучето на съседа му Сам, откъдето идва и прякорът Сина на Сам. Понастоящем излежава доживотна присъда. — Бел. ред.

Нюйоркските таксиметрови шофьори — винаги ведри и слънчеви.

* * *

Магнус слезе на ъгъла на Шесто авеню и „Кристофър", в сърцето на Уест Вилидж. Дори привечер жегата беше задушаваща, но мракът като че ли насърчаваше празничната атмосфера в квартала. Преди да замине, Вилидж беше интересно място. Явно в негово отсъствие беше достигнало ново ниво на празничност. Костюмирани мъже вървяха по улицата. Външните маси на кафенетата бяха претъпкани. Цареше веселие, което веднага го привлече.

Апартаментът му се намираше на третия етаж на една от тухлените сгради без асансьор по улицата. Той влезе и пъргаво заизкачва стълбите, изпълнен с въодушевление, което обаче се изпари, щом стигна до площадката на третия етаж. Първо усети силна, гадна миризма откъм своята врата — на нещо гнило, примесено с воня на скункс и други субстанции, които нямаше желание да определя. Не беше оставил апартамента си вонящ. Остави го ухаещ на чист под, цветя и благовония. Пъхна ключа в бравата, но когато се опита да отвори, вратата заяде. Наложи се силно да я бутне и веднага разбра причината — от другата страна имаше кашони с празни бутилки от вино. И колкото и да беше странно, телевизорът работеше. Четирима вампири се бяха излегнали на канапето му и гледаха тъпо някаква анимация.

Веднага разбра, че са вампири. Бледата безцветна кожа, отпуснатата поза. Освен това не си бяха направили труда да избършат кръвта от устните си. По лицата и на четиримата имаше засъхнали петна. На грамофона се въртеше плоча. Игличката беше стигнала до края и сега циклеше на последната ивица с тихо и неодобрително съскане.

Само един от вампирите се извърна да го погледне.

— Кой си ти? — попита тя.

— Магнус Бейн. Живея тук.

— О...

Тя пак се втренчи в телевизора.

Преди две години, преди да замине, Магнус беше оставил апартамента си на грижите на домоуправителката — госпожа Милиган. Всеки месец й изпращаше пари за сметките и почистването. Е, явно беше платила сметките, щом още имаше електричество, но не беше изчистила и надали бе поканила лично четиримата вампири да се нанесат тук и да съсипят жилището. Накъдето и да погледнеше, виждаше разруха.

Един от кухненските столове беше счупен и лежеше на парчета по пода. Другите бяха отрупани със списания и вестници. Пепелниците преливаха от фасове, имаха и импровизирани събратя, а покрай тях се стелеха следи от пепел. Видя дори пълни с фасове чинии. Завесите в дневната бяха разкъсани и висяха накриво. Всъщност всичко висеше накриво, а някои вещи дори липсваха. Магнус притежаваше много прекрасни произведения на изкуството, събирани през годините. Огледа се за любимия си севърски порцелан, който държеше на масата в хола. Естествено, нямаше го. Нямаше я и самата маса.

— Не искам да ставам груб — рече той, като нещастно се взираше в купчината вонящ боклук в ъгъла на един от най-хубавите му персийски килими, — но може ли да попитам защо сте в дома ми?

Това му спечели помътнен поглед.

— Живеем тук — рече накрая момичето.

Явно беше най-енергичната от всички, защото успя да си завърти главата.

— He — каза Магнус. — Нали току-що ви обясних, че аз живея тук.

— Теб те нямаше. Затова ние живяхме тук.

— Е, върнах се. Така че ще се наложи да си потърсите друго място.

Никакъв отговор.

— Нека се изразя по-ясно — каза той, застана пред телевизора и между пръстите му запука синя светлина. — Щом сте тук, сигурно знаете кой съм. Сигурно знаете и на какво съм способен. Вероятно искате да призова някой да ви помогне да се изнесете? Или пък да отворя портал и да ви изпратя в другия край на Бронкс? Охайо? Монголия? Къде желаете да ви хвърля?

Вампирите на канапето помълчаха още минута-две, след това успяха да се спогледат. Чу се сумтене, второ сумтене, накрая се смъкнаха от канапето с изключителни трудности.

— Не се тревожете за багажа — рече Магнус. — Ще ви го изпратя. В „Дюмон", нали?

Вампирите отдавна си бяха присвоили стария хотел „Дюмон". Това беше обичайният адрес на всички вампири в Ню Йорк.

Магнус се вгледа внимателно в тях. Рядко беше виждал такива вампири. Изглеждаха... болни? Та нали вампирите не се разболяваха. Огладняваха, но не боледуваха. А тези бяха яли. Доказателствата за това личаха по лицата им. Освен това леко трепереха.

Но като имаше предвид състоянието на апартамента, не беше склонен да се тревожи за здравето им.

— Хайде — рече единият и всички се затътриха до площадката, а после поеха надолу по стълбите.

Магнус затръшна вратата след тях и с леко махване на ръката премести един старинен умивалник с мраморен плот, за да я препречи. Той поне беше твърде тежък, за да се счупи или помръдне, но преливаше от мръсни дрехи, които май бяха покрити с нещо, което той инстинктивно отказа да разгледа.

Миризмата беше ужасна. Първо с нея трябваше да се оправи. Във въздуха изпука синя светлина и след миг вонята бе заменена от лек аромат на нощен жасмин. Магнус свали плочата от грамофона. Вампирите бяха натрупали плочите му на купчина, той я прегледа и избра новия албум на „Флийтууд Мак", който всички въртяха. Харесваше ги. В музиката им се долавяше нещо магическо. Пак направи жест с ръка и апартаментът бавно започна да влиза в ред. После, в знак на благодарност, изпрати разнообразните отвратителни купчини в хотел „Дюмон". Нали все пак обеща да им изпрати багажа.

Въпреки магията, която приложи върху климатика на прозореца, въпреки почистването и всичко сторено досега, апартаментът още изглеждаше лепкав, мръсен и неприятен. Магнус спа зле. Отказа се от съня към шест сутринта и стана да си намери кафе и закуска. Още беше по лондонското време.

На улицата доста хора явно тъкмо се прибираха след дълга нощ. Някаква жена куцукаше само с една обувка. Трима души, целите в бляскави дрехи и пот и с поклащаща се боа от пера, излязоха от спряло на ъгъла такси. Магнус се настани в закусвалнята отсреща. Само тя работеше и беше изненадващо пълна. И тук повечето хора като че приключваха нощта, а не започваха новия ден, и нагъваха палачинки, които да попият алкохола в стомасите им.

Магнус си купи вестник от касата. Таксиметровият шофьор не го беше излъгал — новините в Ню Йорк бяха лоши. Преди да замине, това беше един размирен град, а ето че го заварваше в упадък. Градът наистина тънеше в разруха. Половината сгради в Бронкс бяха изгорели. Контейнерите за боклук по улиците преливаха, защото нямаше пари за събирането му. Измами, убийства, обири... и да, някой си се беше обявил за Сина на Сам и за пратеник на Сатаната, вършееше из града с пистолет и стреляше по случайни хора.

— Знаех си, че си ти — чу се глас. — Магнус! Къде беше, човече?

Един млад мъж се настани срещу него в сепарето. Беше с джинси и кожен елек без риза, а на врата му висеше златно кръстче. Магнус се усмихна и сгъна вестника.

— Грег!

Грегъри Дженсън беше изключително красив млад върколак с дълга до раменете руса коса. Магнус не си падаше особено по руси коси, но тази на Грег му харесваше. Всъщност преди време беше хлътнал по него, но бързо му мина, когато се запозна с жената на Грег — Консуела. Върколашката любов беше много страстна и не беше мъдро да се месиш.

— Да ти кажа — Грег измъкна пепелника изпод джубокса на масата и запали цигара, — нещата тук се пообъркаха. Ама много се пообъркаха.

— Как точно?

— Вампирите, човече. — Грег дръпна дълбоко от цигарата. — Нещо им става.

— Открих няколко в апартамента ми снощи, когато се прибрах — каза Магнус. — Не ми се сториха наред. Освен че бяха отвратителни, изглеждаха и болни.

— Те са болни. Хранят се като луди. Но става по-зле, човече. По-зле. Да ти кажа... — Наведе се и понижи глас: — Ловците на сенки ще ни видят сметката на всички, ако вампирите не се укротят. Точно сега не съм сигурен, че нефилимите са наясно какво става, броят на убийствата в този град е толкова висок, че сигурно не могат да разберат. Но скоро ще се усетят.

Магнус се облегна назад.

— Камила обикновено държи нещата под контрол.

Грег сви рамене.

— Знам само, че в началото вампирите просто се мотаеха из всички клубове и дискотеки. Те си падат по тези неща. Но после започнаха постоянно да нападат хора. В заведенията, по улиците. От полицията смятат, че тези нападения са някакви странни обири, затова засега не го разгласяват. Но когато ловците на сенки разберат, ще погнат и нас. Ще са много доволни, че имат повод. Някакво извинение.

— Съглашението забранява...

— Стига с това Съглашение. Казвам ти, не след дълго ще зарежат Съглашението, а вампирите са се развилнели така, че всичко може да се случи. Нещата много се объркаха, човече.

Пред Магнус се появи чиния с палачинки и двамата прекъснаха разговора си за миг. Грег смачка недопушената цигара и рече:

— Трябва да вървя. Обикалях да проверя дали някой е нападнат и те видях през прозореца. Исках да кажа „здрасти". Радвам се, че се върна.

Магнус остави пет долара на масата и избута чинията с палачинките.

— Идвам с теб. Искам лично да се уверя.

* * *

За часа, който Магнус прекара в закусвалнята, жегата беше успяла да се завърне и засилваше вонята на натрупания боклук, който преливаше от металните контейнери (направо го сваряваха и засилваха миризмата) и от найлонови чували по тротоарите. Дори по самата улица бяха пръснати отпадъци. Магнус настъпваше опаковки от хамбургери, консервени кутии и вестници.

— Обикаляме основно в два района — каза Грег и запали друга цигара. — Тук и в западната централна част. Проверяваме улица по улица. Аз действам западно от тук. Покрай реката има много клубове, в Месарския квартал.

— Малко е топличко.

— Истински пъкъл е, човече. Може пък да са откачили от жегата. Отразява се на всички.

Грег си свали елека. Е, имаше и по-лоши неща от това, да вървиш с красив, гол до кръста мъж в лятна утрин. Все пак часът беше повече от приличен, хората излизаха навън. Гей двойки вървяха хванати за ръце съвсем открито, посред бял ден. Това беше ново. Градът може и да се разпадаше, но изглежда, се бе случило поне едно хубаво нещо.

— Линкълн говори ли с Камила? — попита Магнус.

Макс Линкълн беше водачът на върколаците. Всички го наричаха по фамилия, защото подхождаше на високата му кльощава фигура и брадатото лице — и защото, като по-известния Линкълн, и той беше невероятно спокоен и решителен лидер.

— Те вече не си говорят — отвърна Грег. — Камила идва тук за клубовете и толкова. Знаеш я каква е.

Магнус знаеше много добре. Камила бе доста дръпната, особено с непознати. Излъчваше царственост. Е, в личния си живот тя беше съвсем различен... звяр.

— Ами Рафаел Сантяго? — попита Магнус.

— Той изчезна.

— Изчезнал ли?

— Говори се, че е отпратен. Една фея ми каза. Твърдят, че дочули някакви вампири в Сентрал Парк. Явно Рафаел е научил какво става и е поговорил с Камила. Е, сега го няма.

Изглежда, не беше минало добре.

Тръгнаха през Вилидж, покрай магазини и кафенета, нагоре към Месарския квартал, с неговите павирани улички и празни складове, много от които бяха превърнати в клубове. Сутрин тук беше пусто — само остатъци от приключилите партита и ленивата река под тях, но дори тя изглеждаше потисната от жегата. Провериха навсякъде — в алеите, до контейнерите за боклук, погледнаха и под микробусите и камионите.

— Нищо — каза Грег, когато огледаха и разровиха и последната купчина боклук в последната уличка. — Предполагам, че нощта е минала спокойно. Време е да докладвам. Стана късно.

Не отиваха далече, но жегата се засилваше все повече. Грег не можеше да плати за такси и отказа Магнус да го направи, затова магьосникът нещастно пробяга с него пътя до Канал Стрийт. Бърлогата на върколаците беше скрита зад фасадата на закусвалня за храна за вкъщи в Китайския квартал. Една жена върколак стоеше зад щанда под менюто с много снимки на китайски ястия. Тя се втренчи в Магнус, но щом Грег й кимна, ги пусна да минат през мънистената завеса в задното помещение.

Там обаче нямаше кухня, а врата, която водеше към много по-голяма сграда — стария полицейски участък на Втори район. (Килиите влизаха в употреба при пълнолуние.) Магнус последва Грег по слабо осветения коридор към главното помещение на полицейското управление, където вече гъмжеше от народ. Глутницата се беше събрала и Линкълн стоеше в центъра на стаята, слушаше докладите и кимаше мрачно. Когато видя Магнус, вдигна ръка за поздрав.

— Добре — рече Линкълн. — Изглежда, всички са тук. Имаме и гост. Много от вас познават Магнус Бейн. Той е магьосник и както виждате, е приятел на глутницата.

Явно всички бяха съгласни, защото закимаха и се чуха приветствия. Магнус се облегна на един шкаф в дъното, за да наблюдава срещата.

— Грег — каза Линкълн, — ти дойде последен. Има ли нещо?

— Не. Моят участък е чист.

— Добре. Но за нещастие, се е случил инцидент. Елиът, ще обясниш ли?

Един върколак пристъпи напред.

— Открихме тяло в центъра на града, близо до „Льо Жарден". Определено е вампирско нападение, защото имаше ясни белези по шията. Прерязахме гърлото, за да ги скрием.

В залата се надигна всеобщ стон.

— Поне вестниците няма да пишат за „вампир убиец" — каза Линкълн. — Обаче по всичко личи, че нещата се влошават и вече имаме нов труп.

Магнус чу още приглушени коментари за вампирите и дори няколко, изречени на висок глас. Всички съдържаха неприлични думи.

— Добре. — Линкълн вдигна ръце и стаята притихна. — Магнус, какво мислиш за всичко това?

— Не зная — каза той. — Току-що се връщам.

— Виждал ли си някога подобно нещо? Такива масови и безразборни нападения?

Всички глави се обърнаха към него и той се облегна по-стабилно на шкафа. Не беше особено готов да изнася презентация за методите на вампирите толкова рано сутринта.

— Да, ставал съм свидетел на лошо поведение — отвърна Магнус. — Но много зависи. Бил съм на места, където няма полиция и ловци на сенки, затова понякога положението излиза извън контрол. Но подобно нещо не съм виждал никъде, не и в развит регион. И най-вече не и близо до Институт.

— Трябва да вземем мерки — извика някой.

Още гласове се надигнаха и закънтяха из залата.

— Да поговорим отвън — каза Линкълн на Магнус.

Той кимна към вратата и върколаците се разделиха, за да отворят път на Магнус. С Линкълн си купиха по едно препечено кафе от деликатесния магазин на ъгъла и се настаниха на стълбите пред студио за акупунктура.

— Става им нещо — каза Линкълн. — Каквото и да е, поразява ги бързо и силно. А щом наоколо вилнеят болни вампири... накрая ще трябва да се задействаме, Магнус. Не можем да позволим това да продължава. Не можем да допуснем още убийства и да рискуваме ловците на сенки да нахлуят тук. Не ни трябват отново подобни проблеми. Това ще свърши зле за нас.

Магнус се взираше в една пукнатина на долното стъпало.

— Свърза ли се с претор лупус? — попита той.

— Разбира се. Не можем да определим кой точно го върши, но не ми изглежда като работа на един разбеснял се вампир. Атаките са твърде много и на различни места. Имаме късмет, че всички жертви са били пияни или друсани и не са могли да обяснят какво се е случило с тях. Дори някой да спомене вампир, полицията ще реши, че просто е дрогиран, но накрая ще плъзнат слухове. Пресата ще разбере, новината ще стигне до ловците на сенки и ситуацията бързо ще ескалира.

Линкълн беше прав. Ако продължаваше така, върколаците щяха да са в правото си да вземат някакви мерки, а тогава щеше да се лее кръв.

— Ти познаваш Камила. Можеш да поговориш с нея — каза Линкълн.

— Аз познавах Камила. Вероятно сега ти я познаваш по-добре от мен.

— Не знам как да говоря с нея. С нея се общува много трудно. Ако можех, вече щях да съм го направил, а и нашите отношения не са точно каквито вие сте имали навремето.

— Между нас не се получи — каза Магнус. — Не сме разговаряли от няколко десетилетия.

— Но всички знаят, че сте били...

— Това беше много отдавна. Преди сто години, Линкълн.

— За вас двамата сто години са нищо, нали?

— И какво искаш да й кажа? Как да ида при нея след толкова време и да заявя: „Спрете да нападате хора. Освен това как я караш от началото на века?".

— Ако нещо не е наред, може би ще им помогнеш. А ако просто са решили да се угояват, тогава нека разберат, че ние сме готови да действаме. Ако си загрижен за нея, а аз мисля, че си, тя заслужава да бъде предупредена. Ще е добре за всички.

Линкълн сложи ръка на рамото му.

— Моля те. Може би все още можем да оправим нещата. Защото, ако продължава така, всички ще пострадаме.

Магнус имаше много бивши. Те бяха пръснати из цялата история. Повечето вече бяха само спомен, отдавна мъртви, а други бяха старци. Ета, една от последните му любови, сега живееше в старчески дом и дори не можеше да го познае. Ставаше му все по-мъчително да я посещава.

Камила Белкор беше различна. Тя се появи в живота му царствено, под светлината на газените лампи. Случи се в Лондон и тогава светът беше друг. Техният романс протече в мъгла, в карета, подскачащи по павирани улици, по тапицирани с лилава коприна канапета. Бяха се обичали в ерата на механичните създания, преди мунданските войни. Тогава като че ли разполагаха с много време, което да запълват и да прахосват. И те го бяха запълнили. И го прахосаха.

Разделиха се зле. Когато обичаш някого толкова силно и виждаш, че той не те обича по същия начин, не е възможно да се разделиш с него иначе.

Камила беше пристигнала в Ню Йорк в края на двайсетте години на двайсети век, точно по време на Големия крах, когато всичко се срина. Тя много си падаше по драмата и надушваше местата, където назрява криза и има нужда от водачество. За нула време успя да се превърне в лидер на вампирите. Имаше апартамент в прочутата сграда „Елдорадо" в Горен Уест Сайд. Магнус знаеше къде е, тя също знаеше къде живее той, но и двамата не направиха опит за контакт. Е, бяха се срещали по чиста случайност в различни клубове и на събития през годините, но се поздравяваха само с рязко кимване. Връзката им беше приключила. Беше като оголена жица, която не бива да бъде докосвана. Представляваше единственото изкушение в живота му, от което знаеше, че трябва да се откаже.

И все пак ето го тук — само двайсет и четири часа след завръщането си в Ню Йорк той влизаше в „Елдорадо". Това беше една от великолепните нюйоркски сгради в стил арт-деко, намираше се от западната страна на Сентрал Парк и гледаше към езерото. Славеше се с двете си идентични четвъртити кули, които стърчаха като рога в небето. В „Елдорадо" живееха „старите пари", знаменитости и изобщо заможните. Униформеният портиер беше обучен да не обръща внимание на облеклото и външността на посетителите, стига те да имаха вид, че идват в сградата по някаква основателна причина. За случая обаче Магнус реши да се откаже от новия си стил. Тук не беше място за пънк, изкуствена кожа или мрежести тениски. Тази нощ облече черен костюм „Халстън" с широки сатенени ревери и с него мина теста, като дори получи кимване и лека усмивка. Камила живееше на двайсет и осмия етаж в северната кула и безшумният асансьор с дъбова ламперия и месингов обков се понесе към един от най-скъпите имоти в Манхатън.

Етажите на кулите бяха много малки и интимни. На някои от тях живееха само по един-двама души. В този случай бяха двама. Камила беше в 28С. Магнус чуваше музиката, която се лееше откъм вратата. Миришеше силно на цигарен дим и се долавяше парфюмът на последния гост, който бе минал по коридора. Въпреки че вътре явно се случваше нещо, вратата се отвори цели три минути, след като той почука.

Изненада се, че веднага я позна. Тя беше лице от далечното минало. По онова време имаше къса черна коса и носеше рокля от мъниста. Тогава беше млада и макар че все още си оставаше такава (вампирите не стареят особено), изглеждаше изхабена. Косата й беше изрусена и оформена на дълги тежки букли. Носеше прилепнала златиста рокля до коленете, а от устните й висеше цигара.

— Я виж ти, любимият на всички магьосник! Не съм те виждала, откакто въртеше онзи локал. Мина доста време.

— Така е — отвърна Магнус. — Дейзи?

— Доли. — Тя отвори широко вратата. — Вижте всички кой е тук!

Стаята беше пълна с вампири, които бяха облечени изключително стилно. Трябваше да им го признае. Мъжете бяха с бели костюми, много модерни този сезон, а жените носеха фантастични дискорокли, предимно в бяло или златисто. Смесицата от аромати на лак за коса, цигарен дим, благовоние, одеколони и парфюми направо го остави без дъх.

Но ако оставим силните миризми настрана, в самия въздух се усещаше необяснимо напрежение. Магнус не беше непознат за вампирите и въпреки това те бяха някак наежени, споглеждаха се. Размърдаха се неспокойно. Очакваха нещо.

Никой не го покани да влезе.

— Камила тук ли е? — най-сетне попита той.

Доли опря бедро на вратата.

— Какво те води насам, Магнус?

— Тъкмо се върнах от дълга ваканция и реших да се отбия.

— Нима?

Някой в дъното намали грамофона и вече музиката едва се чуваше.

— Някой да иде да каже на Камила — рече Доли, без да се обръща, и остана на мястото си, блокирайки вратата със слабото си тяло. Дори я побутна още, за да намали отвора, и продължи да се усмихва на Магнус по леко притеснителен начин.

— Само минутка — рече тя.

В дъното някой тръгна към коридора.

— Какво е това? — попита Доли и измъкна нещо от джоба на Магнус. — „Електрика"? Не съм чувала за този клуб.

— Нов е. Казват, че бил по-добър от „Студио 54“. Не съм ходил там, така че не знам. Просто ми ги връчиха.

Магнус беше напъхал пропуските в джоба си, преди да излезе от дома си. Все пак беше положил специални усилия за облеклото си и ако тази глупост завършеше толкова зле, колкото предполагаше, щеше да е добре след това да иде някъде.

Доли разпери пропуските като ветрило и ги размаха леко пред лицето си.

— Вземи ги — рече той.

Беше ясно, че тя вече ги е взела и няма намерение да ги връща, затова му се стори любезно да й ги подари официално.

Вампирът се върна по коридора и поговори с останалите на канапето и в стаята. След това друг вампир се приближи до вратата, а Доли отстъпи и я притвори още повече. Магнус дочу шепот и след миг тя се отвори широко пред него.

— Тази нощ имаш късмет — каза Доли. — Насам.

Белият килим, който покриваше целия под, бе така рошав и дебел, че тя се олюляваше на високите си токчета, стъпвайки по него. Той обаче беше осеян с всякакви петна — разлети напитки, пепел и локвички, вероятно от кръв. Белите канапета и столовете бяха в подобно състояние. Огромните растения, палмите и папратите в саксиите клюмаха изсъхнали, а няколко картини по стените висяха накриво. Тук цареше същият безпорядък, който бе заварил и в собствения си апартамент.

Още по-притеснително беше мълчанието на всички вампири в стаята, които го наблюдаваха, докато вървеше след Доли към коридора. Неколцина човеци се бяха изпружили на едно канапе — без съмнение роби, замаяни и отпуснати, с увиснали ченета и грозни синини и рани по шиите и ръцете. На стъклената масичка пред тях имаше фин слой бял прах и няколко ножчета за бръснене. В стаята се чуваха единствено тихата музика и ниският тътен на гръмотевица отвън.

— Насам — каза Доли и го хвана за ръкава.

Подът на мрачния коридор беше осеян с дрехи и обувки, а откъм трите стаи по него долитаха приглушени звуци. Доли тръгна към двойната врата в дъното, почука веднъж и я отвори.

— Влизай — рече тя, като все още се хилеше налудничаво.

В рязък контраст с белотата на дневната, тази стая явно беше тъмната страна на апартамента. Килимът беше индиговочерен като нощно море. На стените имаше сребристи тапети, лампионите бяха покрити със златни и сребърни шалове и наметки, а всички маси бяха огледални и отразяваха стаята до безкрайност. В центъра й се издигаше черно лакирано легло с черни чаршафи и тежка златна кувертюра. Върху нея лежеше Камила, облечена с копринено кимоно в прасковен цвят.

И тогава стоте години като че ли се стопиха и за миг Магнус изгуби дар слово. Сякаш отново беше в Лондон, а целият двайсети век се сви на топка и се изтъркаля встрани.

Ала настоящето се завърна с гръм и трясък, когато Камила започна тромаво да лази към него и да удря с длани по сатенените чаршафи.

— Магнус! Магнус! Магнус! Ела тук! Ела! Седни!

Дългата й платиненоруса коса висеше разрошена. Камила потупа края на леглото. Не беше очаквал подобна покана. Това не беше Камила, която помнеше, дори Камила, която бе срещал през последните години.

Когато понечи да прекрачи нещо, което взе за купчина дрехи, Магнус забеляза, че на пода по очи лежи човек. Наведе се и внимателно посегна към заплетената черна коса, за да го обърне по гръб. Оказа се жена и още беше топла, а на шията й се усещаше слаб пулс.

— Това е Сара — каза Камила, като се тръшна на леглото и подаде глава от ръба му, за да погледне.

— Хранила си се от нея — отбеляза Магнус. — Тя доброволен донор ли е?

— О, харесва й. Е, Магнус... Изглеждаш невероятно, между другото. Това „Халстън" ли е?.. Тъкмо щяхме да излизаме. И ти идваш с нас.

Тя се плъзна от леглото и се запрепъва към огромния дрешник. Магнус чу как закачалките задраха по релсата. Отново огледа жената на пода и видя, че има дупки по цялата шия. Тя немощно му се усмихна и отметна черната си коса, за да я ухапе.

— Аз не съм вампир — каза той и положи внимателно главата й на пода. — А ти трябва да се махнеш от тук. Искаш ли да ти помогна?

Момичето издаде нещо средно между смях и стон.

— Коя от тези? — попита Камила, докато се препъваше обратно.

Държеше две абсолютно еднакви черни вечерни рокли.

— Това момиче е зле — каза Магнус. — Камила, пила си твърде много кръв от нея. Трябва да иде в болница.

— Нищо й няма. Остави я. Помогни ми да избера рокля.

Всичко в този разговор беше сбъркано. Не по този начин трябваше да протече новата им среща. Тя трябваше да е сдържана, осеяна с паузи и многозначителност. А Камила се държеше така, все едно се бяха разделили вчера. Все едно той беше някой от глупавите й приятелчета. Това му беше достатъчно, за да мине към същността.

— Дойдох, защото има проблем, Камила. Твоите вампири убиват хора и зарязват телата им по улиците. Пият прекалено много кръв.

— О, Магнус — поклати глава Камила. — Може да съм им водач, но не ги контролирам. Трябва да им давам някаква свобода.

— И тя включва убийствата на мундани и захвърлянето на телата им в пресечките?

Камила вече не го слушаше. Беше метнала роклите на леглото и ровеше из купчина обици. Междувременно Сара се опитваше да допълзи до нея. Без да я поглежда, Камила сложи едно покрито с бял прах огледалце на пода, Сара се хвърли към него и започна да смърка.

И тогава Магнус разбра.

Знаеше се, че човешките наркотици нямат голям ефект върху долноземците, но никой не знаеше какво се случва, когато те попаднат в кръвоносната система на хората и след това бъдат погълнати с човешката кръв.

Да, така всичко добиваше смисъл. Безпорядъкът. Странното поведение. Трескавото хранене по клубовете. Фактът, че всички изглеждаха болни и много променени. Беше го виждал неведнъж при мунданите.

Камила го гледаше непоколебимо.

— Излез с нас тази нощ, Магнус — измърка тя. — Ти знаеш как да си прекараш добре. А аз съм жена, която осигурява добро прекарване. Ела с нас.

— Камила, трябва да престанеш. Трябва да разбереш колко опасно е това.

— То няма да ме убие, Магнус. Почти невъзможно е. А и ти не знаеш колко е хубаво.

— Наркотикът не може да те убие, но други могат. Наясно си, че ако продължаваш така, има хора, които няма да ти позволят да убиваш мундани. Някой ще реагира.

— Нека се опитат — каза тя. — Мога да се справя с десетима ловци на сенки наведнъж, когато съм взела от това.

— Може да не...

Камила се хвърли на пода, преди да е довършил, и зарови лице в шията на Сара. Момичето потръпна, застена и притихна неподвижно. Магнус чу отвратителното смучене и преглъщане. Камила вдигна глава. Цялата й уста беше омазана с кръв, която се стичаше по брадичката й.

— Идваш или не? — попита тя. — Много бих искала да те заведа в „Студио 54". Никога не си изкарвал такава нощ навън.

Магнус едва се заставяше да я гледа такава.

— Нека ти помогна. За няколко часа, за няколко дни — мога да те изчистя от това.

Камила прокара опакото на дланта си през устните и размаза кръвта по бузата си.

— Ако няма да идваш, стой далече от нас. Смятай го за любезно предупреждение. Доли!

Доли вече беше на прага и заяви на Магнус:

— Мисля, че приключи тук.

Той видя как Камила отново впива зъби в Сара.

— Да. Мисля, че приключих.

Навън валеше порой и портиерът държа чадър над главата му, докато извика такси. Несъответствието между приличието долу и видяното горе беше...

Но не искаше да мисли за това. Качи се в таксито, каза адреса на шофьора и затвори очи. Дъждът барабанеше по колата и сякаш се забиваше право в мозъка му.

Магнус не се изненада, че Линкълн го чакаше седнал на стълбите пред вратата му. Вяло му помаха да влезе.

— Е? — попита Линкълн.

— Положението е зле — отвърна Магнус, докато сваляше мокрото си сако. — Заради дрогата е. Хранят се с кръвта на хора, които приемат наркотици. Явно те засилват нуждата им от кръв и намаляват самоконтрола.

— Прав си — каза Линкълн. — Зле е. Помислих си, че може да има нещо общо с наркотици, но смятах, че те не могат да се пристрастят.

Магнус наля по чаша вино, двамата седнаха и известно време слушаха дъжда.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Линкълн.

— Ако тя ми позволи. Но не можеш да излекуваш пристрастен, който сам не иска да се излекува.

— Така е. Виждал съм го при нашите. Нали разбираш, че не можем... да допуснем това да продължава.

— Знам, че не можете.

Линкълн допи виното и внимателно остави чашата.

— Съжалявам, Магнус. Наистина. Ако се случи отново, ще трябва да се намесим.

Магнус кимна. Линкълн леко стисна рамото му и си тръгна.

През следващите няколко дни Магнус си стоя у дома. Времето беше ужасно, преминаваше от жега към буря. Той се опитваше да забрави сцената в апартамента на Камила, а най-добрият начин за това бе да се заеме с нещо. През последните две години много бе изостанал с работата и трябваше да се обади на неколцина клиенти. Трябваше да разучава заклинания, да прави преводи, да чете книги. Трябваше отново да декорира апартамента. А имаше и нови ресторанти, нови барове, нови хора...

Спреше ли поне за миг, виждаше пак клечащата на килима Камила, отпуснатото момиче в ръцете й, огледалото с кокаина, омазаното с кръв лице на Камила. Бъркотията. Вонята. Ужаса. Празните погледи.

Когато изгубиш някого заради наркотиците — а той бе изгубил мнозина — губиш нещо много ценно. Гледаш ги как пропадат. Чакаш да ударят дъното. Кошмарно очакване. Нищо не можеше да направи. Не беше негов проблем. Не се съмняваше, че Линкълн и върколаците му ще се погрижат за всичко, и колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

Но това го държеше буден нощем. То и гръмотевиците.

Да спиш сам, беше ад, затова реши да не спи сам.

И стана.

* * *

Беше нощта на тринайсети юли — щастлив тринайсети. Гръмотевиците тътнеха невероятно силно, по-силно от климатика, по-силно дори от радиото. Магнус тъкмо привършваше един превод и мислеше да излезе на вечеря, когато светлината примигна. Радиото притихна и спря. Всичко засия ярко, щом електричеството се втурна по жиците. А после...

Изгасна. Климатикът, лампите, радиото, всичко. Магнус махна леко с ръка и запали свещта на писалището си. Прекъсването на тока не беше нещо необичайно, но не мина много време, преди да осъзнае, че всичко е някак притихнало и отвън е много тъмно. Чу викове. Отиде до прозореца и го отвори.

Всичко беше потънало в мрак. Уличните лампи. Всяка сграда. Светеха само фаровете на колите. Той взе свещта и внимателно слезе по стълбите до улицата, където се присъедини към развълнуваните хора. Вече не валеше — само гръмотевиците ехтяха в далечината.

Ню Йорк... беше изключен. Нищо не светеше. Нямаше дори хоризонт. Нямаше го сиянието на Емпайър Стейт Билдинг. Беше съвсем, съвсем тъмно. И от прозорец на прозорец, от улица на улица, от кола на кола се понесоха две думи...

— СПРЯХА ТОКА.

Веселбата започна почти веднага. Отприщи я магазинът за сладолед на ъгъла — там продаваха фунийките за центове, а после започнаха да раздават сладолед на всеки минувач с купа или чаша. Баровете връчваха коктейли в книжни чашки. Всички се изливаха на улицата. Хората вадеха радиоприемници с батерии на первазите и настана истинска какафония от музика и новини. Електричеството прекъснало заради мълния. Цял Ню Йорк беше без ток. Щяха да минат часове — може би дни — преди да възстановят захранването.

Магнус се качи в апартамента си, взе бутилка шампанско от хладилника и се върна на предните стълби да я изпие, като я сподели с неколцина минувачи. Беше твърде горещо да стои вътре, а навън бе твърде интересно, за да го пропусне. Хората вече танцуваха по тротоарите и той се присъедини за малко към тях и прие мартини от един хубавец с красива усмивка.

След това се чу съскане. Хората се събраха до едно радио, по което предаваха новини. Магнус и новият му приятел, който се казваше Дейвид, също отидоха при тях.

...пожари в петте предградия. Докладвано е за повече от сто пожара през последния час. Постъпиха много сигнали за грабежи, имало е и стрелба. Молим — ако сте навън тази нощ, бъдете крайно предпазливи. Полицията е мобилизирала всичките си служители, но те не са достатъчно...

Друго радио на няколко метра от там предаваше подобни новини по различна радиостанция:

...стотици магазини са разбити. Има сигнали за пълни погроми в някои райони. На гражданите се препоръчва да останат по домовете си. Ако не можете да се приберете, потърсете някъде убежище...

В настъпилата тишина Магнус дочу сирените в далечината. Вилидж беше малка общност, затова празнуваше, но явно в останалата част на града не беше така.

— Магнус!

Той се обърна и видя Грег да си проправя път през хората. Върколакът го издърпа встрани от тълпата към едно по-спокойно местенце между две коли.

— Знаех си, че си ти — рече Грег. — Случи се. Те напълно са се побъркали. Когато токът спря... вампирите направо са откачили в онзи клуб. Не мога да ти го опиша. Намира се на една пресечка на Десето Авеню. Няма никакви таксита. Трябва да тичаш.

Сега, когато му се наложи да отиде някъде, Магнус осъзна пълната лудост на тъмните улици. Нямаше светофари и хората се опитваха сами да насочват движението. Колите или бяха спрели, или се движеха твърде бързо. Нямаше човек, който да не е излязъл навън — Вилидж се изливаше от всяка сграда и навсякъде бе претъпкано. Магнус и Грег се провираха през множеството, покрай колите и се препъваха в тъмното.

Тълпата се разреди малко, когато наближиха реката. Клубът се намираше в един от старите месарски складове. Тухлената индустриална фасада беше боядисана в сребристо, а над старата врата се кипреха надписът „ЕЛЕКТРИКА" и една неонова мълния. Двама върколаци стояха на входа с фенерчета в ръце. Встрани Линкълн беше потънал в разговор с Консуела, която бе втора след него в йерархията. Когато видяха Магнус, Консуела се отдалечи към един чакащ микробус, а Линкълн тръгна към него.

— От това се страхувахме — каза той. — Прекалено много се забавихме.

Върколаците на входа се разделиха и Линкълн отвори вратите. Клубът тънеше в пълен мрак, ако не се броят лъчите на фенерчетата на върколаците. Носеше се силна миризма на смесен алкохол и нещо неприятно и остро.

Магнус вдигна ръце и неоновите светлини в помещението зажужаха и грейнаха. Лампите на тавана — безмилостно флуоресцентни — също се включиха с пукане. Дискотечната топка се съживи и бавно започна да се върти, запращайки хиляди цветни отражения из залата. Отдолу дансингът от големи пластмасови квадрати също засия.

А това направи гледката още по-ужасяваща.

На пода лежаха четири тела — три жени и един мъж. Всички изглеждаха така, сякаш се бяха опитали да избягат към някой от изходите. Кожата им беше посивяла и осеяна със зеленикаволилави петна и десетина белега, зловещо осветени от червените, жълтите и сините светлини над тях. Имаше съвсем малко кръв, само по някоя локвичка тук-там, а не колкото би трябвало да бъде.

Магнус забеляза, че една от мъртвите жени е с дълга руса коса, която му се стори позната. Да, беше я видял в самолета, тя му даде пропуските...

Той бързо се извърна.

— Всички са източени — каза Линкълн. — Клубът не бил отворил. Още преди да спре електричеството, имали проблем с озвучителната система, затова тук били само служителите. Онези двамата там...

Той посочи издигнатия подиум на дисководещия, където се намираше пултът с грамофонните плочи и тонколоните. Още няколко върколаци бяха влезли и оглеждаха труповете.

— Двама зад бара — продължи Линкълн. — Един се скрил в банята, но вратата е разбита. И тези четиримата. Общо деветима.

Магнус седна на един от близките столове и отпусна за миг глава в ръцете си, за да се съвземе. Колкото и дълго да си живял, никога не свикваш с ужасните гледки. Линкълн му даде време да се окопити.

— Аз съм виновен. Когато отидох при Камила, една от тях взе пропуски за това място от джоба ми.

Линкълн издърпа стол и се настани до него.

— Това не означава, че ти си виновен. Аз те помолих да говориш с Камила. Ако тя е дошла тук заради теб... вината не е наша, Магнус. Но както виждаш, не може да продължава така.

— Какво мислиш да правиш?

— Тази нощ има пожари из целия град. Ще се възползваме от тази възможност. Ще запалим клуба. Мисля, че за семействата на жертвите ще е по-леко, ако си мислят, че са изгорели в огъня, отколкото това...

Той посочи към ужасната сцена зад тях.

— Прав си — каза Магнус. — Никой не бива да вижда хората, които обича, в подобно състояние.

— Така е. И полицията не бива да ги вижда. Това ще хвърли целия град в паника, а ловците на сенки ще са принудени да се намесят. Ще покрием случилото се и ще се оправим сами.

— Ами вампирите?

— Мислим да ги хванем, да ги заключим тук и после да палим. Получихме разрешение от претор лупус. Целият клан ще се смята за заразен, но ще се опитаме да действаме разумно. Все пак първо трябва да заловим именно Камила.

Магнус издиша бавно.

— Магнус, какво друго да сторим? Тя е техният водач. Трябва да сложим край на това.

— Дай ми един час — рече Магнус. — Само един час. Ако успея да ги прибера от улиците за един час...

— Една група вече тръгна към апартамента й. Друга ще иде в хотел „Дюмон".

— Кога тръгнаха?

— Преди около половин час.

— Тогава и аз отивам — рече Магнус. — Трябва да се опитам да направя нещо.

— Магнус, ако застанеш на пътя им, глутницата ще те отстрани. Разбираш го, нали?

Той кимна.

— И аз ще дойда, когато приключим тук — каза Линкълн. — Ще ида в „Дюмон". Накрая всички ще идат там.

Трябваше му портал. Като се имаше предвид ситуацията по улиците, съществуваше вероятност върколаците да не са стигнали до апартамента на Камила — ако тя изобщо беше там. Трябваше да се добере до нея, но още преди да започне да изписва руните, чу глас в мрака.

— Ти си тук.

Магнус се извърна рязко и махна с ръка, за да освети алеята.

Камила вървеше с олюляване към него. Бе облечена в дълга черна рокля — или просто рокля, която изглеждаше черна заради обилното количество кръв по нея. Беше влажна и тежка и лепнеше по краката й.

— Магнус...

Гласът й беше пресипнал, а лицето, ръцете и сребристо-русата коса бяха омазани с кръв. Камила опря ръка на стената и продължи към него с тежки, непохватни стъпки.

Магнус бавно се приближи и в този миг тя се отказа от усилието да стои права и политна напред. Той я прихвана, преди да е паднала на паважа.

— Знаех си, че ще дойдеш.

— Какво си направила, Камила?

— Търсих те... Доли каза, че си... че си тук.

Магнус внимателно я положи на земята.

— Камила... знаеш ли какво стана? Знаеш ли какво си направила?

От миризмата, която се носеше от нея, му се догади и той рязко си пое дъх през носа. Камила подбели очи и той я разтърси.

— Трябва да ме изслушаш. Опитай да останеш будна. Трябва да призовеш всички.

— Не знам къде са... Те са навсякъде. Толкова е тъмно. Това е нашата нощ, Магнус. За моите деца. За нас.

— Сигурно имаш гробищна пръст — рече Магнус.

Получи немощно кимване.

— Добре. Ще я вземем. Ще ги призовеш чрез нея. Къде е пръстта?

— В криптата.

— А къде е криптата?

— Грийнууд... Гробището. Бруклин...

Магнус се изправи и започна да изписва руните. Когато приключи и порталът започна да се отваря, той вдигна Камила от земята и силно я прегърна.

— Мисли за криптата. Виж я ясно в ума си. Криптата.

Предвид състоянието й, това беше много рисковано, но Магнус я притисна още по-близо и усети как кръвта от роклята й се просмуква в ризата му... Премина.

Видя дървета. Дървета и слаба лунна светлина, която струеше от облачното нощно небе. Никакви хора, нито гласове. Само шумът на далечния трафик и стотици щръкнали от земята бели плочи.

Намираха се пред странен на вид мавзолей, чиято предна част наподобяваше миниатюрен храм с колони. Беше построен в непосредствена близост до склона на нисък хълм.

Магнус погледна надолу и видя, че Камила е намерила сили да го обгърне със слабите си ръце. Трепереше лекичко.

— Камила?

Тя килна глава напред. Плачеше. Камила никога не плачеше и въпреки обстоятелствата, Магнус се трогна. Още искаше да я утеши и да отдели миг, за да й обясни, че всичко ще бъде наред. Но каза само:

— Имаш ли ключ?

Тя поклати глава. И без това не беше очаквал да има. Той докосна ключалката на широките метални врати, затвори очи и се концентрира, докато изпод пръстите му не се чу леко изщракване.

Бетонната гробница беше едва два и половина квадратни метра. От пода до тавана по стените се нижеха дървени лавици, изпълнени с малки стъклени мускалчета с пръст. Те леко се различаваха едно от друго — някои бяха от дебело зелено стъкло, а други от жълто духано стъкло с мехурчета. Имаше и по-тънки бутилки, няколко изключително малки и една-две съвсем миниатюрни. Най-старите бяха с коркови тапи, други — със стъклени запушалки, а най-новите имаха капачки с винт. За изминалото време говореха и дебелият слой прах и мръсотия, както и паяжините, които се протягаха между стъклениците. Някои бутилки в дъното дори не можеха да бъдат отместени от лавиците заради лепкавата, наслоила се мръсотията. Това беше историята на вампиризма в Ню Йорк, която вероятно щеше да заинтересува мнозина и може би си струваше да се проучи...

Магнус протегна ръце, от тях лумна мощна синя светлина и всички стъкленици се пръснаха едновременно сред облак от пръст и стъкълца.

— Къде ще отидат? — попита той Камила.

— В „Дюмон".

— Разбира се... Останалите също. И ние отиваме там, а ти ще правиш каквото ти кажа. Трябва да оправим нещата, Камила. Трябва да опиташ. Разбираш ли?

Тя кимна.

Този път Магнус контролираше портала и двамата се озоваха на Сто и шестнайсета улица насред нещо като метеж. Виждаха се пожари. Писъци и шум от строшено стъкло отекваха от единия до другия край на улицата. Никой не обърна внимание на внезапната им поява от нищото. Беше твърде тъмно и цареше невероятна суматоха. Жегата в тази част на града бе още по-силна и Магнус усети как цялото му тяло подгизва от пот.

Пред хотел „Дюмон" бяха паркирани два микробуса и там вече се събираше тълпа от върколаци с бейзболни бухалки и вериги. Но само това се виждаше — без съмнение, носеха и контейнери със светена вода. Наоколо вече имаше достатъчно пожари.

Магнус издърпа Камила зад един паркиран кадилак с разбити стъкла, посегна вътре и отвори вратата.

— Влизай и се наведи. Теб търсят. Ще ида да поговоря с тях.

Докато той заобикаляше колата, Камила намери сили да пропълзи по осеяната със счупено стъкло предна седалка и се изсипа от вратата на шофьора. Магнус се опита да я набута обратно, но тя го отблъсна.

— Махни се от пътя ми, Магнус. Те искат мен.

— Ще те убият, Камила.

Но върколаците вече я бяха видели и прекосиха улицата с готови за бой бухалки. Камила вдигна ръка. Неколцина вампири тъкмо пристигаха пред хотела, други бяха вече пребити и лежаха неподвижно на тротоара, а трети опитваха да се отскубнат от ръцете на върколаците.

— Влизайте в хотела — нареди тя.

— Камила, те ще ни изгорят — каза един вампир. — Виж ги. Виж какво става.

Тя погледна Магнус и той разбра. Оставяше този въпрос на него.

— Влизайте — повтори Камила. — Това не е молба.

През следващите няколко часа всички вампири в Ню Йорк — без значение от състоянието, в което се намираха — се появиха на стълбите пред „Дюмон". Облегната на вратата, за да се задържи на крака, Камила им нареждаше да влязат вътре и те минаваха през фалангата от върколаци с бухалки и вериги. Почти на зазоряване пристигнаха и последните групи.

Линкълн дойде по същото време.

— Някои липсват — каза Камила, когато той слезе от колата си.

— Мъртви са — отвърна Линкълн. — Трябва да благодариш на Магнус, че не умряха и други.

Камила кимна, влезе в хотела и затвори вратите.

— Ами сега? — попита Линкълн.

— Не можеш да ги излекуваш без тяхно съгласие, но можеш да изчакаш ефектът да отмине. Ще останат заключени тук, докато не се изчистят — каза Магнус.

— Ами ако не се получи?

Магнус погледна към порутената фасада на „Дюмон" и забеляза, че някой е сменил буквата „н" с „р". „Дюмор"*. Хотелът на мъртвите.

* Du mort (фр.) — на мъртвите. — Бел. ред.

— Ще видим — каза той.

Магнус поддържа „Дюмон" запечатан три дни. Идваше по няколко пъти на ден, а върколаците денонощно обикаляха около сградата, за да се уверят, че никой не излиза. На третия ден, точно след залез, Магнус вдигна защитата на предната врата и влезе, като отново я запечата след себе си.

Явно в хотела беше въведена някаква организация. Вампирите, които не бяха засегнати от наркотиците, се бяха разположили из фоайето, на стълбището и по балконите и предимно спяха. Върколаците не им позволяваха да излизат.

Заедно с Линкълн, Магнус отново пое по пътя, който бе изминал преди петдесет години — към балната зала на „Дюмон". Вратите и сега бяха залостени, но с верига.

— Ще взема резача от микробуса — каза Линкълн.

Изпод вратата се процеждаше отвратителна миризма.

Моля те — помисли си Магнус. — Нека там няма нищо.

Разбира се, балната зала нямаше да е празна. Беше глупаво да си пожелава събитията от последните три дни никога да не са се случвали. Защото всъщност нямаше нищо по-лошо от това, да видиш падението на онзи, когото си обичал. Донякъде е по-лошо дори от загубата на любовта, защото хвърля съмнение върху всичко и прави миналото горчиво и объркано.

Върколакът се върна с резачи, сряза веригата и тя се стовари с трясък на пода. Неколцина от незаразените вампири се събраха зад върколаците да гледат.

Магнус отвори вратата.

Белият мрамор на залата беше нацепен. Наистина ли точно тук преди петдесет години Олдъс бе отворил портал към Бездната?

Вампирите бяха пръснати из цялата зала, към трийсетина души. Това бяха болните и изглежда, всички страдаха ужасно. Само миризмата беше достатъчна да задуши всеки и върколаците бързо запушиха носове с длани.