Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

8 Пеперуди и паяци

Пътниците вървяха в редица по един. В началото на пътеката имаше нещо като свод, който водеше към тъмен тунел. Сводът бе образуван от преплетените клони на две грамадни, приведени едно към друго дървета. Те бяха толкова стари и така задушени от бръшлян и лишеи, че по тях бяха останали само по няколко почернели листа. Пътеката беше много тясна и лъкатушеше между стволовете.

Скоро светлината, която проникваше през свода в началото на пътеката, заприлича на малка бяла точица далеч назад, а тишината стана така дълбока, че стъпките им просто кънтяха и дърветата сякаш се привеждаха надолу, за да ги слушат.

Когато очите им посвикнаха с полумрака, те започнаха да се взират в смътните тъмнозелени сенки от двете страни на пътеката. Понякога тъничък слънчев лъч, успял да намери пролука между листата и да се промъкне през сплетените клони и вейки, се изпречваше пред тях, прозрачен и сияен. Това обаче се случваше рядко и скоро съвсем престана да се случва.

В леса се срещаха черни катерици. С острите си очи Билбо ги зърваше как профучават през пътеката и се скриват зад стволовете на дърветата. Чуваха се и разни странни звуци — сумтене, шум от бързо преминаване и шмугване в храстите или сред листата, покриващи на места земята с безкрайно дебела покривка. Билбо обаче не можеше да види кой издава тези шумове. Но от всичко най-противни бяха паяжините: черни, гъсти, с необикновено дебели нишки, често разпрострени от дърво до дърво или заплетени в долните клони от двете им страни. Над самата пътека нямаше паяжини, ала така и не разбраха дали това се дължи на магия или пък на някаква друга, необяснима причина.

Скоро пътниците намразиха гората тъй силно, както бяха намразили и тунелите на гоблините. Тя сякаш нямаше край, а те вървяха неспирно, жадни да зърнат слънцето и небесата, да усетят по лицата си полъха на вятъра. Тук, под горския покрив, въздухът не помръдваше; беше застоял, тъмен и душен. Дори и джуджетата, които бяха свикнали да прокопават тунели и понякога дълго живееха, без да зърнат слънчева светлина, сега дишаха с усилие. А какво да кажем пък за хобита, който — макар и да обичаше удобната си и спретната дупка — винаги предпочиташе да прекарва летните дни на открито! Сега той направо чувстваше, че бавно се задушава.

Нощем беше още по-лошо. Ставаше тъмно като в рог, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Билбо размахваше ръка под самият си нос, без да я види. Впрочем няма да бъде вярно, ако кажем, че не се виждаше съвсем нищо — в мрака се виждаха някакви очи. Всички спяха, плътно сгушени един в друг, като се редуваха да стоят на пост. Когато идваше редът на Билбо, той различаваше разни отблясъци в тъмнината наоколо: понякога чифт жълти, червени или зелени очи се втренчваха в него съвсем отблизо, после бавно се отдалечаваха и изчезваха, за да проблеснат отново на друго място. Нерядко те го стрелкаха от надвисналите над него клони и тогава той се изплашваше до смърт. Най-противни от всички му бяха обаче едни белезникави изпъкнали очи.

«Очи на насекоми — мислеше си той, — а не на животни, само че на доста големи насекоми.»

Макар и да не бе много студено, отначало нощем палеха огън, но скоро се отказаха — той привличаше наоколо стотици и стотици очи, макар че неизвестните съществата много се пазеха да не показват телата си в трепкащата светлина на пламъците. Още по-лошо беше, че пламъците привличаха и хиляди тъмносиви и черни нощни пеперуди — някои от тях големи почти колкото длан, — които пърхаха и бръмчаха около ушите им. Не се търпяха и огромните черни прилепи. Затова престанаха да палят огън и по цяла нощ дремеха седнали в безмерната, злокобна тъмнина.

На Билбо му се струваше, че това продължава цяла вечност. На всичко отгоре той беше и винаги гладен, защото се хранеха крайно пестеливо. Дните се нижеха един след друг, а гората си оставаше все същата и те започваха да се безпокоят. Запасите от храна не бяха неизчерпаеми и всъщност вече отиваха към привършване. Опитаха се да стрелят по катерици и след като похабиха много стрели, успяха да свалят една точно на пътеката. Когато я опекоха обаче, тя имаше такъв отвратителен вкус, че повече не повториха опита. Мъчеше ги и жажда, защото водата им също не беше в изобилие, а през цялото време не бяха срещнали нито един извор или поток.

Такова бе положението, когато един ден на пътя им се изпречи река. Тя течеше бързо и устремено, но не беше много широка и водите й бяха черни — или поне така изглеждаха в мрака. За щастие Беорн ги бе предупредил за нея, иначе независимо от цвета й щяха да утолят жаждата си, а и да напълнят някои от изпразнените вече мехове. Сега обаче мислеха само как да я преминат, без да се измокрят. Някога над реката бе имало мост, но той отдавна бе прогнил и рухнал, тъй че сега оставаха да стърчат само изпочупените му подпори.

Билбо коленичи на брега, взря се напред и извика:

— На отсрещния бряг има лодка! Ех, защо не е тук!

— Какво е според теб разстоянието дотам? — попита Торин, защото джуджетата вече се бяха уверили, че очите на Билбо са по-силни от техните.

— Не е голямо. Няма повече от десет-дванайсет метра.

— Десет-дванайсет? Аз пък мислех, че е поне трийсет. Очите, ми не виждат вече така добре, както преди сто години. И все пак дванайсет метра не са малко. Няма как да ги прескочим, нито пък можем да си позволим да ги прегазим или преплуваме.

— Някой от вас умее ли да мята въже?

— Каква полза? Лодката сигурно е завързана, тъй че едва ли ще успеем да я притеглим, дори и ако я закачим с куката, в което всъщност се съмнявам.

— Не ми изглежда завързана — рече Билбо, — макар че не мога да бъда сигурен при тази светлина. Все пак май само е придърпана на брега, който на това място е нисък, тъй като точно там пътеката слиза към водата.

— Дори е най-силен, но Фили е най-млад и очите му все още не са започнали да отслабват като нашите — рече Торин. — Фили, ела тук и се опитай да видиш лодката, за която говори господин Бегинс.

И докато Фили се взираше, за да определи точно посоката, другите приготвиха въжето. Джуджетата носеха със себе си няколко въжета и вързаха за края на най-дългото една от големите железни куки, които използваха, за да прикачат товари за ремъците около плещите си. Фили взе въжето в ръка, замахна няколко пъти и го метна през реката. То обаче цопна във водата.

— Не се засили достатъчно — забеляза Билбо, който се взираше напред. — Ако го беше метнал няколко стъпки по-нататък, щеше точно да умериш лодката. Опитай се пак. Не допускам магията да е толкова силна, че да те хване, ако само докоснеш част от мокрото въже.

Фили обаче доста колебливо подхвана куката, след като я изтегли на брега. Втория път замахна по-силно.

— Стой! — извика Билбо. — Сега я метна право в шубраците от другата страна. — Започни да теглиш бавно.

И Фили предпазливо задърпа въжето към себе си. След малко Билбо се обади:

— Внимавай! Куката вече е върху самата лодка; дано да се закачи.

Така и стана. Въжето се опъна, Фили напрегна всички сили, но напразно. На помощ му се притече Кили, а след него Оин и Глоин. Всички задърпаха задружно и изведнъж паднаха по гръб. Билбо обаче беше нащрек, улови въжето и с една пръчка подпря малката черна лодка, която бе полетяла стремително през потока към тях.

— Помощ! — извика той и Балин успя навреме да хване лодката, преди течението да я отнесе.

— Била е вързана все пак — забеляза той, като разглеждаше остатъка от веригата, който все още висеше и се поклащаше отстрани на лодката. — Личи си, че яко сте дърпали, момчета. За щастие нашето въже излезе по-здраво.

— Кой ще премине пръв? — попита Билбо.

— Аз — отговори Торин, — а заедно с мен и ти, Фили и Балин. Повече от това лодката не може да побере. После ще дойдат Кили, Оин, Глоин и Дори. След тях Ори и Нори, Бифур и Бофур. Последни ще преминат Дуалин и Бомбур.

— Все аз съм последен, а това не ми е приятно — рече Бомбур. — Днес е ред на някой друг.

— Да не си се угоявал толкова! Щом си най-дебел, ще трябва да прекосиш реката последен с най-слабичкия от нас. И не си позволявай да възразяваш срещу заповедите, защото ще ти се случи нещо лошо.

— Ами като нямаме гребла, как ще придвижим лодката до другия бряг? — попита Билбо.

— Дайте ми друго въже с кука на края — рече Фили.

Дадоха му ново въже и той го метна колкото можа по-високо. Тъй като то не цопна във водата, джуджетата разбраха, че навярно се е закачило в клоните на някое дърво.

— Хайде, на който му е ред, да се качва — обади се отново Фили. — Един от нас ще тегли въжето, което се закачи на дървото от другата страна, а друг пък ще трябва да държи куката на първото въже и когато стигнем благополучно на другия бряг, ще я закачи за лодката, за да могат останалите да я издърпат обратно.

По този начин скоро всички преминаха живи и здрави през омагьосаната река и се озоваха на отсрещния бряг. Дуалин тъкмо се изкачваше по него с навито въже на ръката си, а Бомбур (който продължаваше да мърмори) се канеше да го последва, когато се случи нещо лошо. По горската пътека пред тях отекна бърз тропот на копита. От мрака внезапно изникнаха очертанията на препускащ елен. Той връхлетя право върху джуджетата, събори ги и се засили за скок. Скочи високо, без да докосне водата, но не можа да достигне невредим до другия бряг.

От всички джуджета единствен Торин успя да се задържи на крака и да запази самообладание. Още при слизането на брега той бе опънал лъка си и бе положил стрела върху тетивата, за да е готов в случай, че се появи някой скрит пазач на лодката. Сега той отправи бърз и уверен изстрел към литналото във въздуха животно. Щом стъпи на брега, еленът се олюля. Сенките го погълнаха, но джуджетата чуха как стъпките от копитата му станаха несигурни и заглъхнаха.

Преди да успеят да изразят гласно радостта си от сполучливия изстрел, Билбо нададе такъв страшен вик, че прогони от главите им всички мечти за печено еленско месо.

— Бомбур падна във водата! Бомбур се дави! — закрещя той.

И за нещастие имаше право. Бомбур вече бе стъпил с единия си крак на брега, когато еленът връхлетя отгоре му и го повали. Падайки, Бомбур отблъсна лодката с тялото си, а сам цамбурна в черната вода, без да успее да се задържи за хлъзгавите коренища по брега. Лодката бавно се извъртя и изчезна.

Качулката му все още се подаваше над водата, когато другите изтичаха до брега. Бързо метнаха към него едно въже с кука, той се улови и така го изтеглиха на сухо. Естествено, беше мокър от глава до пети, но това съвсем не бе най-лошото. Когато го положиха на земята, той вече спеше дълбоко, стискайки тъй здраво въжето в ръка, че не можеха да го изтръгнат. Както и да се мъчеха да го събудят, Бомбур продължаваше да спи.

Все още стояха надвесени над него, проклинаха лошия си късмет и недодялаността на Бомбур и оплакваха загубата на лодката, с която биха могли да отидат до другия бряг и да потърсят елена, когато изведнъж доловиха неясните звуци на рог в гората и далечен лай на кучета, които сякаш преследваха дивеч. Това накара пътешествениците да се смълчат и да напрегнат слух; северно от пътеката се носеше шум като от голям лов, само че нищо не се виждаше.

Така седяха дълго време, без да смеят да помръднат. Бомбур продължаваше да спи, а на пълното му лице сияеше усмивка, сякаш вече ни най-малко не го безпокояха грижите, които измъчваха останалите. Изведнъж на пътеката изскочиха една сърна и подир нея няколко млади еленчета, толкова снежнобели, колкото бе черен появилият се преди това елен. Животните се белееха примамливо в полумрака и преди Торин да успее да извика, три от джуджетата скочиха на крака и пуснаха по една стрела от лъковете си. Никой обаче не улучи целта. Сърната и еленчетата се обърнаха и изчезнаха сред дърветата така безшумно, както се бяха появили, а джуджетата напразно продължаваха да пускат стрели след тях.

— Спрете! Спрете! — изкрещя Торин, но вече бе късно. Изгладнелите джуджета бяха изхабили последните си стрели и сега лъковете, които Беорн им бе дал, ставаха ненужни.

Мрачно униние обзе групата тази нощ и продължи да нараства през следващите дни. Вярно, бяха преминали благополучно през омагьосаната река, но и отвъд нея пътеката продължаваше да лъкатуши също тъй безредно, а в гората не се забелязваше никаква промяна. Ако я познаваха обаче малко по-добре и ако се бяха опитали да разгадаят смисъла на далечния лов и появата на сърната с еленчетата, щяха да разберат, че най-сетне приближават източния край на леса и че ако не се поддадат на страха и отчаянието, скоро ще излязат на места, където дърветата започват да редеят и слънцето отново просветва.

Те обаче не знаеха това. На всичко отгоре бяха принудени да носят тежкото тяло на Бомбур. Редуваха се по четирима, за да изпълняват това изтощително задължение, а останалите поемаха на гърба си техния багаж. Ако торбите им през последните няколко дни не бяха олекнали съвсем, сигурно нямаше да успеят да се справят. Но каква жалка замяна беше спящият и ухилен Бомбур на едни пълни с храна торби, колкото и тежки да бъдеха те! След няколко дни вече нямаха почти нищо за ядене, нито пък за пиене. В гората не растеше нищо, което би могло да им послужи за храна — виждаха само гъби и треви с белезникави листа и неприятна миризма.

Четири дни след преминаването на омагьосаната река пътниците стигнаха до едно място, където растяха предимно букове. Отначало изтощените джуджета бяха готови да се зарадват на промяната, защото тук вече нямаше храсталаци и мракът не беше така гъст. От двете страни на пътеката се процеждаше слаба зеленикава виделина. Но тази виделина само разкриваше безкрайни редици от изправени сиви стволове, напомнящи колоните на някое огромно полуосветено подземие. Усетиха полъх на вятър и дочуха гласа му, но той беше някак тъжен. Няколко листа се отрониха с шумолене от клоните и им напомниха, че отвън наближаваше есен. Краката им разпиляваха сухите листа от безброй други есени, издухани случайно върху пътеката откъм дебелите червени килими на гората.

Бомбур продължаваше да спи и носачите му бяха вече крайно уморени. От време на време чуваха в далечината обезпокоителен смях. Чуваха и песни. Смехът беше звънък и приятен — явно не долиташе от гърлата на гоблини. Песните също бяха хубави и мелодични, но звучаха някак тайнствено и причудливо. Това безпокоеше джуджетата и те с последни сили бързаха да се махнат от тия места.

Два дни по-късно пътеката взе да се спуска и не след дълго изтощените пътници се озоваха в една долина, почти изцяло обрасла с огромни дъбове.

— Няма ли край тази проклета гора? — рече Торин. — Някой трябва да се качи на едно дърво, да се опита да провре глава над короната и да погледне наоколо. Добре е да изберем за целта най-високото дърво край пътеката.

Естествено, този «някой» се оказа Билбо. Изборът падна на него, защото, за да има полза от начинанието, «разузнавачът» трябваше да провре глава през връхните листа, с други думи — да бъде тъй лек, че да се изкатери по най-крехките клони. Горкият господин Бегинс нямаше голям опит в катеренето по дървета, но джуджетата, без да чакат, го избутаха върху най-долните клони на един възправен до самата пътека исполински дъб и той, ще не ще, запълзя нагоре. С мъка си пробиваше път през заплетените вейки, които непрестанно го шибаха по очите. Целият се назелени и изпоцапа от кората на големите стари клони. На няколко пъти се подхлъзна, но успя да се задържи навреме; и най-накрая, след ужасни мъки по една гладка част на ствола, където нямаше удобни за стъпване места, стигна до върха. През цялото време на изкачването обаче си мислеше дали из клонака няма паяци и как ще слезе отново долу (освен чрез падане).

Щом промуши глава през листния покрив наистина съзря паяци. Те обаче бяха дребни, със съвсем нормална големина, и усърдно ловяха пеперуди. Билбо бе заслепен от светлината. Чуваше, че джуджетата му подвикват отдолу, но не можеше да им отговори; само се държеше здраво да не падне и премигваше. Слънчевите лъчи сияеха така силно, че мина доста време, преди храбрият «съгледвач» да привикне с блясъка им. Когато най-после можа да погледне, видя, че се намира сред огромно тъмнозелено море, набраздено тук-таме от вятъра; а над морето пърхаха стотици пеперуди. Лично аз предполагам, че са били от вида «лилава апатура», дето обичат да живеят по върховете на дъбовете, но тези съвсем не бяха лилави, а черни, направени сякаш от черно кадифе и без никакви шарки по тях.

Билбо дълго гледа «черните апатури», като се наслаждаваше на полъха на бриза, който го галеше по косите и по лицето. Джуджетата обаче от нетърпение вече тропаха с крака и техните крясъци му припомниха за какво всъщност се бе изкачил на дървото. Картината не беше радостна. Колкото и да се взираше, листният покрив на дърветата сякаш продължаваше без край във всички посоки. Душата на Билбо, сгрята преди малко от слънцето и от полъха на бриза, отново изстина: каква вест щеше да занесе долу?

Всъщност, както вече ви казах, нашите пътешественици почти бяха наближили края на гората. Билбо обаче не можа да разбере това, защото дъбът, на който се бе покатерил, растеше в най-ниската част на една просторна падина, подобна на исполинска паница, тъй че дърветата, които покриваха полегатите й скатове, образуваха околовръст плътна стена и пречеха да се види какво има отвъд.

Ето защо Билбо нищо не видя и се спусна долу напълно отчаян. Най-сетне стъпи отново на твърда земя, целият изподраскан, разтревожен и обезсърчен, а в тъмнината очите му не виждаха нищо. Новината, която донесе, обезсърчи останалите не по-малко от него.

— Гората продължава безкрайно във всички посоки! Какво ще правим тогава? Какъв смисъл имаше да изпращаме хобита? — извикаха джуджетата, сякаш за това беше виновен самият Билбо.

Не обърнаха никакво внимание на разказа му за пеперудите, а когато взе да им разправя за приятния бриз, само повече се ядосаха, защото бяха твърде тежки, за да се покатерят и да усетят полъха му.

Тази вечер пътниците изядоха последните остатъци от храната си, а когато се събудиха на другата сутрин, първото нещо, което откриха, бе, че са страшно гладни, а второто — че вали дъжд и тук-таме по горската пътека се процеждат големи тежки капки. Дъждът само им напомни, че освен глад ги измъчваше и жажда, която той за съжаление не можеше да утоли — нима е възможно да угасиш набираната от дни жажда, като застанеш под исполинските дъбове и зачакаш някоя капка да попадне случайно на езика ти? Мъничко успокоение им донесе само неочакваното събуждане на Бомбур.

Той отвори очи, седна и взе да се почесва по главата. Не можеше да проумее къде се намира и защо е толкова гладен — беше забравил всичко станало от момента на тръгването им през онази далечна майска утрин. Последните му спомени бяха от гостуването в дома на хобита и другарите му трудно го накараха да повярва на разказа им за множеството премеждия, които бяха преживели оттогава.

Когато чу, че няма нищо за ядене, Бомбур се разплака, защото изпитваше такава слабост, че чак краката му се огъваха.

— Защо ли изобщо се събудих? — простена той. — Сънувах такива хубави сънища! Вървях из една гора, досущ като тази, само че осветена от факли, окачени по дърветата. От клоните висяха лампи, а на земята горяха огньове — подготвяше се богато пиршество. Начело седеше един горски крал с корона от листа, пееха се весели песни, а какво имаше за ядене и за пиене — не мога нито да изброя, нито да ви опиша.

— Излишно е и да се опитваш — сряза го Торин. — Всъщност, ако не можеш да говориш за друго, по-добре мълчи. И без това вече достатъчно ни досади. Ако не се беше събудил, щеше да се наложи да те оставим да си сънуваш глупавите сънища в гората. Не мисли, че си лек за носене, макар и седмици наред да си се хранил оскъдно.

Сега не им оставаше друго, освен да пристегнат коланите около празните си стомаси, да метнат на гръб празните торби и да поемат отново по пътеката, без да са сигурни дали няма да умрат от глад, преди да стигнат края на гората. Така вървяха цял ден, бавно и с усилие, а Бомбур продължаваше да хленчи, че краката не го държат и че му се искало отново да легне и да заспи.

— Никакво лягане! — караха му се другите. — Нека и твоите крака се пораздвижат малко, ние те носихме достатъчно дълго.

По едно време обаче той заяви, че няма да пристъпи и крачка повече напред, после се простря на земята.

— Вие вървете, щом искате — рече Бомбур. — Аз пък ще полегна тук да поспя и насън ще похапна нещичко от онова пиршество, щом няма какво да хапна наяве. И дано никога вече не се събудя.

Тъкмо в този момент Балин, който вървеше най-напред, извика:

— Какво беше това? Стори ми се, че зърнах някаква светлина да потрепва в гората.

Всички се взряха напрегнато и видяха далеч пред тях някаква червена светлинна да потрепва в мрака; после до нея изникнаха още една и още една. Дори Бомбур се изправи и изнемощелите странници забързаха нататък, без да ги е грижа дали там няма да сварят тролове или гоблини. Светлинните продължаваха да потрепват от лявата страна на пътеката и когато най-накрая пътниците се изравниха с тях, разбраха, че под дърветата наистина горят факли и огньове, но не на пътеката, а далеч навътре в леса.

— Изглежда, че моите сънища се сбъдват — рече Бомбур, докато се тътреше запъхтяно след другарите си. Искаше му се да изтича през гората право към светлината. Другарите му обаче не бяха забравили предупрежденията на вълшебника и Беорн, затова го възпряха.

— За какво ни е пиршество, ако няма да се измъкнем живи от него — скара му се Торин.

— И с пиршество, и без пиршество на нас не ни остава още много дълго да живеем — отвърна Бомбур и Билбо напълно се съгласи с него.

Поведе се дълга и разгорещена разпра, докато най-накрая решиха да пратят двама разузнавачи, които да допълзят близо до светлините и да проучат положението. Тогава пък възникна нов спор — кого да пратят, защото никой не желаеше да се излага на опасността да се загуби и никога повече да не намери приятелите си. Бомбур непрестанно им описваше вкусните лакомства, които — според съня му — били наредени на горската трапеза, и най-сетне гладът си каза думата. Предупрежденията бяха забравени, всички заедно напуснаха пътеката и навлязоха в гората.

След дълго пълзене дебнешком стигнаха до едно открито място, където дъбовете бяха изсечени и земята изравнена, и надникнаха иззад стволовете на дърветата. Там бяха събрани множество същества, прилични на елфи, облечени всички в зелено и кафяво. Те седяха върху прерязани парчета от отсечените дънери, наредени в широк кръг. В средата на кръга гореше огън, а по околните дървета бяха окачени факли. Но най-силно впечатление на джуджетата направи това, че тези същества ядяха, пиеха и се смееха весело.

Мирисът на печено месо беше така изкусителен, че без дори да се посъветват помежду си, всички станаха и се втурнаха напред с намерението да си изпросят малко храна. Но щом първият от тях излезе на откритото място, всички светлини угаснаха като по магия. Някой ритна огъня и той се превърна в рой бляскави искри, които се пръснаха нагоре и изчезнаха. Настъпи такъв непрогледен мрак, че нашите изстрадали герои дълго време не можаха да се намерят. Лутаха се слепешком в тъмното, препъваха се в дънери, блъскаха се в стволове и така викаха и крещяха, че навярно разбудиха всичко живо в гората на километри наоколо. Най-накрая успяха да се съберат накуп и да се преброят опипом. Междувременно, разбира се, напълно бяха забравили в каква посока се намираше пътеката, а това означаваше, че са се загубили — поне до настъпването на утрото.

Не им оставаше друго, освен да се настанят за нощувка там, където бяха. Не посмяха дори да потърсят по земята остатъци от храна, страхувайки се да не се загубят отново. Не беше минало много време, откакто си бяха легнали — а Билбо тъкмо задрямваше, — когато Дори, който трябваше да дежури пръв, зашептя:

— Светлинките се появяват отново и са много повече, отколкото преди.

Всички наскачаха. И наистина недалеч пред тях потрепваха множество светлинки, а гласовете и смехът се чуваха съвсем ясно. Пътешествениците запълзяха нататък в редица по един, като всеки се държеше за рамото на другаря пред него. Когато наближиха, Торин каза:

Този път никой да не се втурва напред! И никой да не излиза от прикритието си, докато аз не кажа. Първо ще изпратим господин Бегинс сам да разговаря с тях. Те няма да се уплашат от него (Ами аз от тях? — помисли си Билбо), а се надявам, че няма да му сторят и нищо лошо.

Когато съвсем наближиха кръга от светлини, Торин изведнъж избута Билбо напред и той, преди да има време да надене пръстена, залитна и се озова сред яркия блясък на огъня и факлите. Ала пак напразно! Отново изгаснаха всички светлини и настъпи непрогледен мрак.

Ако предишният път им бе трудно да се съберат, сега им беше двойно по-трудно. А от Билбо просто нямаше и следа. Колкото и да се брояха, все излизаха тринайсет. Започнаха да се провикват: «Билбо Бегинс! Билбо! Ей ти, проклет хобит! Хей, хобит, къде си?» — но отговор не идваше.

Вече бяха загубили надежда, когато Дори го откри най-случайно. В тъмнината той се спъна в нещо, което отначало взе за пън, но после разбра, че всъщност е Билбо, който спеше дълбоко, свит на кравай. Дълго трябваше да го разтърсват, за да го събудят, и когато най-накрая успяха, на Билбо никак не му стана приятно.

— Сънувах такъв прекрасен сън! — измърмори той. — Тъкмо се бях настанил пред една богата трапеза.

— Ами сега! И той прихвана болестта на Бомбур! — възкликнаха джуджетата. — По-добре не ни разправяй за никакви трапези. Щом ги виждаш само насън, от тях полза няма, пък и ние не можем да ги споделим с теб.

— По-хубави трапези в това проклето място не мога да намеря — отговори Билбо, после легна край джуджетата, и пак се опита да заспи и да засънува същия сън.

Светлините обаче се появиха отново в гората. По-късно, когато нощта вече преваляше, Кили, който стоеше на пост, дойде и ги събуди с думите:

— Недалеч оттук се появи същинско сияние — сякаш по вълшебство изведнъж пламнаха стотици факли и множество огньове. Чуйте песните и звуците на арфите!

След като полежаха и послушаха известно време, джуджетата разбраха, че не могат да устоят на желанието да се доближат и още веднъж да потърсят помощ. Отново скочиха всички, но този път опитът завърши пагубно. Пиршеството, което сега видяха, беше по-богато и по-пищно от предишните. Начело на многобройните пируващи седеше горски крал с корона от листа върху златистите си коси — така, както Бомбур го бе сънувал. Около огньовете елфите си подаваха бокали от ръка на ръка, някои свиреха на арфи, други пееха. В лъскавите им коси бяха вплетени цветя; зелени и бели скъпоценни камъни просветваха по яките и поясите им, а от лицата и от песните им лъхаше радост. Звучни, ясни и мелодични бяха тези песни и Торин пристъпи сред техните изпълнители.

В миг настана мъртва тишина. Светлината угасна. Огньовете се превърнаха в черни стълбове дим, които литнаха нагоре. Пепел и сажди заслепиха очите на джуджетата и гората отново се изпълни с отчаяните им викове.

Изведнъж Билбо откри, че тича в кръг (както му се струваше) и вика, без да спира: «Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Фили, Кили, Бомбур, Бифур, Бофур, Дуалин, Балин, Торин Дъбощит», а в същото време други същества, които той не можеше да види и да докосне, вършеха същото край него (като от време на време добавяха към останалите имена и «Билбо»). Виковете обаче постепенно се отдалечиха и започнаха да се чуват съвсем слабо; в един миг на Билбо се стори, че те се превърнаха във викове за помощ, после целият шум стихна и той остана сам сред дълбокия мрак и пълната тишина.

За хобита това беше един от най-злочестите моменти в цялото приключение. Скоро обаче той реши, че е безсмислено да се опитва да прави каквото и да било, преди да настъпи утрото, а с него — и оскъдната горска светлина. И наистина какъв смисъл имаше да се лута слепешком и да се изтощава, след като не разчиташе на никаква закуска, която би му възвърнала силите. Ето защо той седна, опря гръб на едно дърво и не за последен път замечта за далечната си и удобна хобитова дупка с нейните пълни килери. Беше се унесъл в приятни мисли за пържени яйца с бекон и препечени филийки с масло, когато усети, че нещо го докосва. Нещо като дебела, лепкава връв препаса лявата му ръка и когато той се опита да се раздвижи, откри, че краката му са омотани със същото нещо, така че щом понечи да стане, веднага падна.

Тогава грамадният паяк, който го бе омотавал, докато той дремеше, нападна изотзад и се хвърли отгоре му. Билбо виждаше само косматите крака, с които чудовището се мъчеше да го впримчи в гнусните си нишки. За щастие хобитът бе дошъл на себе си тъкмо навреме, защото само след няколко мига не би могъл изобщо да се помръдне. Билбо поведе отчаяна борба, за да се освободи. Отначало удряше паяка с голи ръце, а гнусната твар пък се опитваше да му пусне отрова, за да го усмири, както правят малките паячета с мухите. После обаче се сети за меча си и го изтегли. Тогава паякът отскочи назад и Билбо успя да пререже нишките около краката си. Сега вече дойде негов ред да напада. Паякът очевидно не беше срещал същества, носещи на пояса си такива опасни жила, иначе щеше да избяга по-бързо. Преди той да успее да се скрие, Билбо връхлетя отгоре му и го удари с меча право по очите. Коварната гадинка обезумя, заподскача, затанцува и загърчи косматите си крака. С втория удар Билбо уби паяка, после се просна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.

Когато дойде на себе си, наоколо вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а по целия меч лепнеше нещо черно. Това, че е успял да убие гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше меча си в тревата и го прибираше в ножницата, той се почувства преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.

— Аз ще ти дам име — рече той на меча си. — Ще те нарека Жилото.

Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Най-напред, разбира се, трябваше да открие приятелите си, които едва ли се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на някои по-зли същества). Беше опасно да вика, затова, хобитът дълго стоя и се чуди в коя ли посока се намира пътеката и накъде да тръгне да търси джуджетата.

— Ох, защо забравихме съвета на Беорн и Гандалф? — простена Билбо. — Ето в каква каша се забъркахме всички! Всички! Ех, де да беше така! Колко страшно е да си сам!

Накрая той сметна, че е определил приблизително посоката, от която долитаха виковете за помощ през нощта, и за щастие (а Билбо си беше роден под щастлива звезда, както сами ще видите), я бе налучкал правилно. Щом веднъж разреши този въпрос, той запълзя колкото можеше по-предпазливо. Хобитите, както вече ви казах, умеят да се движат съвсем тихичко, особено в горите. А преди да тръгне, Билбо предвидливо си надяна и пръстена. Ето защо паяците нито го чуха, нито го видяха, че приближава.

Той вече беше изминал крадешком доста път, когато забеляза пред себе си едно съвсем тъмно място, твърде тъмно дори и за тази тъмна гора, също като къс среднощно небе, което никога не е било спохождано от зората. Когато стигна по-близо, Билбо видя, че това мрачно място е обградено отзад и отгоре с преплетени дебели паяжини. В следващия миг съзря няколко огромни и страшни паяка, настанени върху клоните над него, и макар да беше с пръстена на ръката си, целият се разтрепери от страх да не го открият. Прикрит зад едно дърво, хобитът дълго наблюдава опасната дружинка. И изведнъж сред дълбоката тишина на гората той разбра, че тези противни създания разговарят помежду си. Гласовете им напомняха тихо скрибуцане и съскане, но Билбо схвана част от онова, което си казаха. А те говореха за джуджетата!

— Борбата беше жестока, но си заслужаваше да я водим — рече един от тях. — Вярно, проклетата им кожа е дебеличка, обаче се обзалагам, че вътре са сочни.

— Да, да, ще станат добри за ядене, като повисят малко — рече втори.

— Не бива да висят прекалено дълго — обади се трети. — Не са много дебели. Както изглежда, напоследък не са се хранили добре.

— Аз предлагам да ги убием — изсъска четвърти, — да ги убием и тогава да ги оставим да повисят известно време.

— Те би трябвало вече да са мъртви — обади се отново първият.

— Не са. Току-що видях един от тях да се раздвижва. Дошъл е на себе си след ху-у-бавичкия сън. Сега ще ви покажа.

След тези думи един от тлъстите паяци бързо се стрелна по паяжината към дузина вързопи, провесени в редица на висок клон. Билбо изтръпна от страх, като ги видя как се люшкат в полумрака. Тук-там от вързопите се подаваше я крак на джудже, я нос, я част от брада или качулка.

Паякът се насочи към най-издутия вързоп («Повече от сигурен съм, че това е горкият Бомбур» — помисли си Билбо) и жестоко захапа носа, който стърчеше от него. Отвътре долетя приглушено скимтене, сетне един крак се провря през дъното на вързопа и ритна с все сила паяка. Да, Бомбур още бе жив. Раздаде се шум като при ритане на спукана футболна топка и побеснелият паяк полетя от клона, но в последния миг се задържа на собствената си нишка.

Останалите паяци се разсмяха.

— Ти беше прав — казаха те, — мръвката е жива и рита!

— Скоро ще я накарам да спре да рита — изсъска разяреният паяк, като запълзя обратно към клона.

Билбо разбра, че е дошъл моментът да предприеме нещо. Не можеше да се изкачи при свирепите създания, а нямаше и с какво да стреля по тях. Като се огледа обаче, видя, че стои насред изсъхнало речно корито, осеяно с камъни. Билбо бързо намери един валчест и гладък камък, който чудесно прилепна в дланта му. Като малък той обичаше да се цели в най-различни неща, тъй че щом го видеха да се навежда, зайците, катериците, пък дори и птиците, изчезваха от пътя му със светкавична бързина. Дори и когато порасна, пак му беше приятно да прекарва голяма част от времето си в малко по-кротки игри, като например хвърляне на стрелички, мятане на подкови и събаряне на кутии по панаирджийските стрелбища. Впрочем той можеше да върши още много други неща, освен да пуска колелца дим, да задава гатанки или да готви, но аз нямах време да ви разправя за тях. И сега също не му е времето.

Докато хобитът събираше камъни, паякът бе стигнал до Бомбур с намерението да го убие. В този миг Билбо се прицели. Камъкът безпогрешно удари паяка по главата и той грохна безчувствен на земята със сгърчени крака.

Следващият камък профуча през една голяма паяжина, раздра нишките и повали мъртъв паяка, който седеше в средата й. Това неочаквано нападение предизвика смут сред паяците и те за известно време забравиха джуджетата. Не виждаха Билбо, но забелязаха откъде долитат камъните. Бързи като светкавици, те се втурнаха и заслизаха към хобита, като запращаха дълги нишки във всички посоки, докато сякаш целият въздух се изпълни с подскачащи примки.

Билбо обаче побърза да се измъкне и застана на друго място. Хрумна му да се опита да подмами по някакъв начин разярените паяци настрани от джуджетата; трябваше хем да събуди любопитството им, хем да ги ядоса. Когато петдесетина гадини се събраха на мястото, където първоначално бе стоял хобитът, той метна към тях още няколко камъка. После заподскача между дърветата и подхвана песен, с която смяташе да ги разгневи дотолкова, че всички да се втурнат след него, а в същото време и да даде знак на джуджетата.

Ето какво запя:

Песента може и да не е много хубава, но не бива да забравяте, че той трябваше да я съчини в един много напрегнат и опасен момент. Тя обаче си свърши добре работата. Докато я пееше, Билбо метна още няколко камъка и затропа с крака. Всички паяци се втурнаха да го гонят; някои препускаха по земята, други по клоните, като се прехвърляха със скокове от дърво на дърво или пък мятаха нови нишки през мрачната пустота. Те се насочиха към шума много по-бързо, отколкото Билбо бе очаквал. Бяха страшно разярени. Не толкова заради камъните, колкото защото нито един паяк не обича да го наричат «диване», а пък от думата «тулум» естествено би се оскърбил всеки.

Билбо изтича на ново място, но няколко от паяците се бяха пръснали в различни посоки из горската поляна и бързо плетяха мрежи, с които запълваха пролуките между дърветата. Много скоро хобитът щеше да се окаже ограден от плътна паяжинена стена — такова поне бе намерението на паяците. Застанал сред освирепелите си преследвачи, заети да плетат настървено паяжини, Билбо събра смелост и поде нова песен:

Като завърши песента, Билбо се обърна и видя, че последната пролука между две високи дървета вече е преградена с паяжина — впрочем за щастие не с истинска паяжина, а само с напречни двойно усукани нишки, прокарани набързо от ствол до ствол. Той ги насече на парчета и се отдалечи с песен.

Паяците зърнаха меча и макар че едва ли знаеха какво е това, тутакси хукнаха отново след хобита — едни по земята, други по клоните. Дългите им космати крака се размахваха, челюстите им щракаха, а очите им едва не изхвръкваха от злоба и яд. Преследваха го яростно и Билбо ги увлече из гората дотам, докъдето се осмели да стигне. Сетне, по-тихо дори и от мишка, той се промъкна обратно.

Знаеше, че не разполага с много време; измамените паяци скоро щяха да дотърчат обратно при клоните, където висяха джуджетата. А междувременно той трябваше да ги спаси. Най-трудната част от задачата беше да се покатери върху дългия клон, на който се люшкаха вързопите. И сигурно никога нямаше да се справи, ако някой от паяците не беше забравил една нишка да виси надолу. Макар че лепнеше болезнено по дланите му, с нейна помощ Билбо се озова горе… само за да завари там един стар, тромав, тлъст и зъл паяк, който беше останал да пази пленниците, и тъкмо се мъчеше да разбере кой от тях е най-вкусен. Беше си наумил да започне угощението, докато другите още не са се върнали, но господин Бегинс бързаше и додето паякът разбере какво става, Жилото се заби в него и той се търкулна от клона мъртъв.

Следващата задача на Билбо беше да освободи другарите си. Но как да го стори? Ако прережеше дебелите нишки, на които бяха провесени горките джуджета, те щяха да тупнат от високо и да се ударят зле. Пълзейки бавно по клона (от което всички джуджета се залюляха и заклатушкаха като зрели плодове), Билбо стигна до първия вързоп.

— Фили или Кили — рече си той, зървайки крайчеца на една синя качулка да се подава от вързопа. — По-скоро е Фили — заключи хобитът, след като видя и щръкналия навън дълъг нос.

Като се надвеси над вързопа, той успя да пререже повечето от яките лепкави нишки; оттам нататък вече беше лесно — омотаното джудже ритна веднъж, изпъна се и почти освободи тялото си от мрежата. Наистина се оказа Фили. За жалост трябва да ви кажа, че Билбо се разсмя, като го видя как размахва вдървените си крайници и подскача на паяжината, която все още го държеше здраво под мишниците — досущ като онези забавни играчки на пружина.

Така или иначе, Фили издрапа до клона и положи всички усилия да помогне на Билбо, макар и да се чувстваше много зле от паяковата отрова и от това, че бе висял цяла нощ и цял ден здраво омотан в мрежата, от която стърчеше само носът му. Едва избърса очите и веждите си от лепкавата гадост, а колкото до брадата — наложи се да я отреже почти изцяло.

С общи усилия Билбо и Фили се заловиха да изтеглят едно по едно джуджетата и да ги освобождават. Повечето от тях се чувстваха зле като Фили, а някои дори и по-зле — почти се бяха задушили в мрежите без въздух (както виждате, дългите носове понякога са от полза), а бяха получили и по-голяма доза паякова отрова.

Лека-полека бяха освободени Кили, Бифур, Бофур, Дори и Нори. Горкият стар Бомбур бе толкова изнемощял — нали беше най-пълен, та паяците непрекъснато го опипваха и боцкаха, — че се отърколи от клона, тупна на земята (за щастие върху дебел слой листа) и там си остана. Пет от джуджетата обаче все още висяха на края на клона, когато паяците взеха да се връщат — по-разярени от когато и да било.

Билбо веднага се придвижи към ствола на дървото, за да възпира онези, които вече пълзяха нагоре. Той бе свалил пръстена си, докато освобождаваше Фили, и бе забравил да го надене отново, затова сега отвратителните същества взеха да съскат заплашително:

— Сега вече те виждаме, отвратителна малка гадино! Ще те излапаме, а кожата и костите ти ще оставим да висят на някое дърво. Охо! Той имал и жило, а? Нищо, така или иначе, пак ще го пипнем и тогава ще го оставим да повиси ден-два с главата надолу.

През това време освободените вече джуджета бързаха да избавят останалите пленници, като режеха с ножовете си омотаните около тях нишки. Скоро всички щяха да бъдат свободни, макар и да не се знаеше какво ще стане тогава. Паяците ги бяха заловили съвсем лесно предната нощ, но тогава имаха предимство, понеже нападаха изневиделица в тъмнината. Сега, изглежда, щеше да се развихри жестока битка.

Изведнъж Билбо забеляза, че няколко паяка се бяха струпали около Бомбур, който все още лежеше на земята, бяха го омотали отново и се готвеха да го отмъкнат нанякъде. Хобитът нададе вик и размаха меча към враговете насреща си. Те побързаха да отстъпят; Билбо се спусна по ствола и тупна тъкмо сред насъбралите се долу паяци. Те не бяха виждали такова жило като неговия малък меч и го гледаха опулено. А как само се мяташе той насам-натам! Как проблясваше от удоволствие, като ги пронизваше! Половин дузина вече лежаха мъртви, когато останалите побягнаха и оставиха Бомбур в ръцете на Билбо.

— Слизайте! Слизайте! — викна хобитът към джуджетата, които бяха още на клона. — Не стойте там, че ще ви впримчат отново в мрежите си!

Защото виждаше как паяците се катерят по околните дървета и пълзят по клоните, надвиснали над главите на джуджетата.

Джуджетата побягнаха бързо от дървото — едни се спуснаха по ствола, други скочиха направо от клона долу: повечето от тях обаче бяха така изнемощели, че едва се държаха на крака. Сега най-после и дванайсетимата доскорошни пленници се събраха заедно. Братята Бифур и Бофур подкрепяха от двете страни клетия си братовчед Бомбур, а Билбо продължаваше да подскача насам и натам, размахвайки Жилото. Стотици разярени паяци ги гледаха свирепо от всички страни. Положението изглеждаше безнадеждно.

Някои от джуджетата имаха ножове, други се въоръжиха с тояги, а всички бяха насъбрали и камъни; Билбо пък разчиташе на своя елфически меч. Неведнъж и дваж нашите герои отблъскваха настървените паяци и погубиха немалко от тях. Но това не можеше да продължава дълго. Билбо беше на края на силите си и само четири от джуджетата все още се държаха на краката си; скоро обаче и те щяха да капнат като отмалели мушици. Паяците отново бяха започнали да плетат мрежите си от дърво на дърво, за да ги пленят.

Накрая, като не можа да измисли друг начин за спасение, Билбо се принуди да разкрие пред джуджетата тайната на пръстена си. Стори го неохотно, но нямаше избор.

— Аз ще изчезна — рече той — и, ако мога, ще подмамя паяците след себе си; а вие вкупом ще тръгнете в обратната посока. Струва ми се, че ей там наляво е мястото, където за последен път видяхме огньовете на елфите.

Трудно беше да обясни намерението си на замаяните джуджета сред всички тези викове, свистене на тояги и тропот на камъни. След като видя обаче, че не може да се бави повече — паяците стесняваха обръча около жертвите си, — той надяна пръстена и за най-голямо учудване на джуджетата в миг изчезна.

Скоро сред дърветата отдясно се раздадоха крясъци «Перушан» и «Диване». Това страшно обърка паяците. Те спряха и някои от тях се втурнаха в посоката, откъдето идваше гласът — обидните думи направо ги караха да излязат от кожите си. Тогава Балин, който най-добре от всички бе проумял плана на Билбо, поведе джуджетата в атака. Притиснати едно в друго, те изсипаха дъжд от камъни върху паяците отляво, нахвърлиха се върху тях и пробиха обръча. Виковете и пеенето зад гърба им внезапно секнаха.

С отчаяната надежда, че Билбо все пак може и да не е заловен, те продължиха пътя си. Не можеха да бързат обаче. Чувстваха се тъй слаби и изтощени, че едва куцукаха, макар по петите да ги следваше цяло гъмжило от паяци. От време на време трябваше да се обръщат и да се сражават със застигащите ги врагове: а някои от паяците вече бяха успели да се покатерят по дърветата и оттам спускаха дългите си лепкави нишки.

Положението отново изглеждаше отчайващо, когато Билбо се появи изневиделица и нападна паяците отстрани.

— Вървете! Вървете! — извика той на другарите си. — Аз ще ги жиля!

И наистина ги зажили. Сновеше напред-назад, прерязваше паяковите нишки, сечеше тънките крака на паяците и пронизваше угоените им тела, щом се приближеха много. Паяците беснееха от яд, сипеха проклятия, но бяха смъртно изплашени от Жилото, което се беше появило отново, и не смееха много да го доближават. Въпреки всички закани и проклятия плячката им се изплъзваше бавно, но сигурно.

Сражението бе ужасно и сякаш продължи часове. Най-сетне, тъкмо когато Билбо чувстваше, че няма сили да вдигне ръка за нито един удар повече, паяците внезапно зарязаха преследването и се върнаха разочаровани в мрачното си свърталище.

Тогава джуджетата забелязаха, че са стигнали до една горска поляна, където имаше следи от огньове на елфите. Не можеха да разберат дали е същата поляна, която бяха видели предишната нощ, но над тези места сякаш витаеха някакви магически сили, от които паяците се плашеха. Все пак тук поне проникваше слаба светлина, клоните не бяха така гъсти и зловещи и бегълците се спряха да си отдъхнат.

Полежаха известно време задъхани и изтощени, а после взеха да задават въпроси. Искаха най-подробно да им се обясни историята с изчезването на Билбо, а разказът за намирането на вълшебния пръстен така ги увлече, че забравиха собствените си неволи. Балин дори пожела да чуе повторно преживелицата с Ам-гъл заедно с всички гатанки, а също и какво точно е станало, след като Билбо е надянал пръстена.

По едно време обаче светлината взе да бледнее и тогава възникнаха други, по-важни въпроси: къде се намираха в момента, къде е пътеката, дали не може да се намери нещо за ядене и какво ще правят оттук нататък? Джуджетата повтаряха тези въпроси един след друг и сякаш очакваха малкият Билбо да им даде отговор. От това можете да разберете, че те напълно си бяха променили мнението за господин Бегинс и че той бе спечелил тяхното уважение (точно както предричаше Гандалф). В тона им се долавяше не упрек, а надежда, че той ще измисли някакъв подходящ план за тяхното спасение. Те много добре съзнаваха, че ако не се бе намесил хобитът, скоро всички щяха да бъдат мъртви, и затова му благодариха многократно. Някои от тях дори станаха и му се поклониха до земята, но бяха толкова отслабнали, че се търкулнаха и дълго не можаха да стъпят отново на крака. Истината около изчезването на Билбо ни най-малко не намали тяхното благоразположение, защото разбираха, че освен късмет и вълшебен пръстен хобитът притежава и находчивост, а тези неща, взети заедно, бяха крайно полезни. Впрочем джуджетата тъй дълго възхваляваха подвизите на Билбо, че най-накрая и той самият се почувства храбрец, а това негово чувство сигурно щеше да бъде още по-силно, ако имаше и нещо за хапване.

Но нямаше нищо, съвсем нищичко, пък и на никой от бегълците не достигаха сили, за да тръгне да търси било храна, било изгубената пътека. Да, изгубената пътека! С изморената си глава Билбо не можеше да измисли никакъв план. Само седеше и гледаше пред себе си към безкрайната горска шир. Постепенно всички джуджета заспаха. Всички освен Балин. Дълго време след като другите затвориха очи и престанаха да говорят, той продължи да си мърмори и да се киска.

— Ам-гъл! Гледай ти! Така, значи, се е промъкнал и покрай мен, когато стоях на пост. Сега вече ми е ясно! Господин Бегинс чисто и просто си е пропълзял тихичко. Хи, хи! А копчетата му се разпилели по прага! Славният наш Билбо… Билбо… бо… бо… бо…

После и той заспа и задълго се възцари пълна тишина. Изведнъж Дуалин отвори очи и огледа поред другарите си.

— Къде е Торин? — рече той.

Въпросът му предизвика страшна тревога. Наистина бяха само тринайсетима — дванайсет джуджета и хобитът. Къде всъщност беше Торин? Каква ли зла участ го бе сполетяла, във властта на какви ли тъмни сили или зли чудовища бе попаднал? Както си лежаха, изгубени сред гората, те потръпнаха от ужас. Вечерта се смени с тъмна нощ, разтревожените пътници един по един заспаха отново и засънуваха страшни сънища. Те бяха тъй уморени, че никой от тях не можа да остане на пост. А сега нека ги оставим за малко на спокойствие.

Всъщност Торин бе заловен много лесно. Вие си спомняте как Билбо тупна и заспа, щом пристъпи в кръга на светлината при първия опит да поиска помощ от елфите. Втория път Торин пристъпи напред и когато светлините угаснаха, той се строполи безчувствен на земята. Не чу нито виковете на отчаяните, изгубени в нощта джуджета, нито писъците им, когато паяците ги залавяха и омотаваха в мрежите си, нито шума от битката на следващия ден. После дойдоха горските елфи, завързаха го и го отнесоха.

Пируващите, разбира се, бяха горски елфи. Те всъщност не са злонамерени същества. Главният им недостатък е недоверието, което проявяват към непознатите. Макар че в онези дни все още притежаваха голяма вълшебна сила, те бяха безкрайно бдителни. Различаваха се от Върховните елфи на Запада — бяха по-опасни и не тъй мъдри. Защото повечето от тях (както и разпръснатите по хълмове и планини техни сродници) произлизаха от древни родове, които изобщо не бяха стъпвали във Вълшебното западно кралство. А тъкмо във Вълшебното кралство ходеха Светлите, Речните и Морските елфи, за да живеят там векове наред и тъй ставаха благородни и мъдри, усвояваха различни знания и вълшебства, а също и изкуството да майсторят красиви неща. Сетне отново се връщаха в Широкия свят. А в това време горските елфи се скитаха безцелно под слънцето и луната, ала най-много обичаха звездите; и бродеха из необятните високи лесове на страни, които днес са отдавна изчезнали. Най-често живееха в горските покрайнини; само понякога излизаха да ловуват или да яздят и тичат из откритите полета на звездна и лунна светлина. След появата на хората обаче те взеха все повече и повече да се укриват в здрача и сенките. Но въпреки своите недостатъци, те все пак бяха елфи, а елфите неслучайно носят името Добрия народ.

В грамадната пещера на няколко километра от източния край на Мраколес по това време живееше най-великият крал на горските елфи. Пред огромните му каменни порти течеше река, която извираше от горските възвишения, прекосяваше леса и продължаваше към блатата. Тази грамадна пещера, от която във всички страни се отваряха безброй по-малки проходи, лъкатушеше дълбоко под земята и имаше множество зали и коридори. За разлика от обиталищата на гоблините обаче тя беше по-светла, проветрива и не тъй опасна. Впрочем поданиците на краля живееха на открито в леса, където си строяха къщи и колиби по земята или сред гъстите клони. Любимите им дървета бяха буковете. За краля, пещерата беше едновременно и дворец, и хранилище на богатствата му, и крепост, в която поданиците му можеха да се укриват от враговете си.

Портата на краля на елфите

Но тя беше също и тъмница за пленниците му. Ето защо елфите домъкнаха Торин именно в пещерата. По пътя се държаха с него възгрубичко, но те по начало не обичаха джуджетата, а Торин взеха направо за враг. В древни времена елфите бяха водили войни с някои от джуджетата, обвинявайки ги, че са им откраднали богатствата. Трябва обаче да кажем, че джуджетата даваха съвсем друго обяснение; те твърдяха, че само са си взели онова, което им се е полагало, защото горският крал се бил спазарил с тях да му изработят разни предмети от злато и сребро и после отказал да им заплати труда.

Най-голямата слабост на горския крал беше да трупа съкровища. Особено силно влечение имаше към среброто и прозрачните скъпоценни камъни. И макар хазната му да бе пълна, все жадуваше за още и още, защото искаше да се изравни по богатство с някогашните елфически владетели. Ала поданиците му не бяха много работливи — те нито прокопаваха мини, за да търсят благородни метали и скъпоценни камъни, нито пък се занимаваха сериозно с търговия или със земеделие. Всичко това беше известно на джуджетата; известно бе също, че родът на Торин нямаше нищо общо с някогашната разпра, за която ви споменах.

Ето защо, когато Торин се разбуди от дълбокия магически сън и разбра как са се отнесли с него, много се ядоса и реши от устата му да не излезе нито дума за злато или скъпоценни камъни. Заведоха пленника при краля, а той го изгледа строго и взе да го обсипва с въпроси. Торин обаче повтаряше само едно — че е гладен.

— Защо ти и твоите хора на три пъти нападнахте моите поданици, докато се веселяха? — попита кралят.

— Не сме ги нападали — отвърна Торин. — Искахме само да ги помолим за малко храна, защото умирахме от глад.

— Къде са приятелите ти сега и какво правят?

— Не зная, навярно гладуват някъде из гората.

— Какво правехте в гората?

— Търсехме нещо за ядене, защото бяхме много гладни.

— А какво всъщност ви доведе в гората? — попита кралят ядосано.

При този въпрос обаче Торин стисна устни и не пожела да изрече ни дума повече.

— Щом е така, добре! — рече кралят. — Отведете го и го дръжте затворен на сигурно място, докато сам не реши да каже истината, ако ще за това да чакаме и сто години.

Тогава елфите завързаха Торин с каиши, отведоха го в една от най-отдалечените пещери, която се затваряше със здрава дървена врата, и го заключиха вътре. Дадоха му храна и вода в изобилие (макар и храната да не беше особено изискана), защото горските елфи не са като гоблините. Те се отнасят снизходително дори и към най-опасните си врагове, когато ги заловят в плен. Единствените живи същества, към които нямат милост, са гигантските паяци.

И тъй, Торин остана да лежи в кралската тъмница; след като се засити с хляб, месо и вода, той взе да се пита какво ли е станало със злочестите му другари. Ала скоро узна и тяхната съдба. Как стана това обаче, ще ви разкажа в следващата глава заедно с новото приключение на пътешествениците, в което Билбо пак се прояви.