Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

2 Овнешко печено

Билбо скочи, облече халата си и отиде в трапезарията. Там не намери никого, имаше само следи от богата, приготвена набързо закуска. В стаята цареше пълен безпорядък, а в кухнята бяха натрупани камари от неизмити чинии. Почти всички съдове бяха използвани и замърсени. Предстоящото миене и чистене бе тъй отчайващо реално, че прогони и последната му надежда снощните гости да са били само лош сън. Като разбра обаче, че те са тръгнали без него и без дори да го събудят (но и без да му благодарят), Билбо се почувства облекчен, но и мъничко разочарован, а това го изненада.

«Не ставай смешен, Билбо Бегинс! — рече си той. — Как можеш да мислиш за дракони и за други чудати глупости на твоята възраст!»

Препаса една престилка, запали огъня, стопли вода и изми всичко. После си приготви лека закусчица и я излапа в кухнята, преди да се залови с подреждането на трапезарията. Междувременно слънцето вече беше изгряло, пътната врата беше отворена и през нея повяваше топъл пролетен ветрец. Билбо започна да си подсвирква високо и полека-лека взе да забравя събитията от предната вечер. И тъкмо се канеше да излапа сладко край прозореца на трапезарията втората си закусчица, когато влезе Гандалф.

— Скъпи ми приятелю — каза той, — кога най-после ще дойдеш? Нали щяхте да тръгвате рано. А ето че в десет и половина ти сладко-сладко си закусваш. Те ти оставиха послание, защото не можеха да те чакат.

— Какво послание? — попита изплашено горкият Билбо.

— И таз добра! — възкликна Гандалф. — Какво става с теб тази сутрин? Май не си бърсал прах от полицата на камината!

— Че какво общо има това с посланието? И без туй бях достатъчно зает с миенето на съдове след толкова гости.

— Ако беше избърсал прахта от полицата на камината, под часовника щеше да намериш ей това — каза Гандалф и подаде на Билбо една бележка (написана, разбира се, на лист от Билбовия бележник).

Ето какво пишеше в нея:

— Имаш още десет минути. Ще трябва да тичаш — забеляза Гандалф.

— Но… — рече Билбо.

— Няма време за това — прекъсна го вълшебникът.

— Но… — понечи отново да каже нещо Билбо.

— Нито пък за това има време! Тръгвай веднага!

До края на живота си Билбо не можеше да си спомни как се намери навън без шапка, без бастун и без пари — изобщо без нито едно от онези неща, които обикновено вземаше със себе си, когато излизаше. Оставяйки втората си закуска недовършена и трапезарията — полуразтребена, той пъхна ключовете си в ръцете на Гандалф и затича надолу по пътеката толкова бързо, колкото можеха да го носят рунтавите му крачета. Мина покрай голямата мелница, прекоси Реката и със същата скорост продължи още около километър.

Тъкмо когато биеше единайсет часът, той пристигна в Крайречкино съвсем запъхтян и откри, че е забравил да си вземе носна кърпичка.

— Браво! — викна Балин, който стоеше на вратата на странноприемницата и го чакаше.

Тъкмо в този момент останалите джуджета се показаха на завоя на пътя откъм селото. Те яздеха понита, отрупани с всевъзможен багаж — торби, вързопи, пакети, пакетчета и какви ли не дреболии. Имаше и едно съвсем мъничко пони, очевидно предназначено за Билбо.

— Хайде, мятайте се и двамата на седлата, че да потегляме! — нареди Торин.

— Много съжалявам — рече Билбо, — но дойдох без шапка, забравих си носната кърпичка и не взех никакви пари. Намерих бележката ви едва в десет и четирийсет и пет, ако трябва да бъда точен.

— Не е нужно да си толкова точен — обади се Дуалин. — А за кърпичките не се тревожи! Докато постигнем целта на нашето пътешествие, ще трябва да минеш не само без носна кърпичка, ами и без много други неща. Що се отнася до шапката — аз нося в багажа си резервна качулка и едно наметало.

И тъй, в една прекрасна утрин тъкмо преди началото на месец май, те потеглиха бавно от странноприемницата е натоварените си понита. Билбо се бе пременил с тъмнозелена качулка (малко поизбеляла) и тъмнозелена наметка, взети назаем от Дуалин. Бяха му възголемички и в тях той изглеждаше доста смешен. Какво би си казал баща му Бънго за него, не смея и да помисля. Единствената утеха на хобита бе, че не можеше да го сбъркат с джудже, тъй като нямаше брада.

Не след дълго, до тях изведнъж изникна Гандалф, възседнал великолепен бял кон. Той носеше със себе си множество носни кърпички, лулата на Билбо и тютюн. След това пътешествието продължи пътя си много весело — през целия ден си разказваха приказки или пееха песни, които секваха само когато джуджетата спираха някъде, за да се нахранят. Е, не спираха толкова често, колкото му се щеше на Билбо, но все пак той взе да си мисли, че в края на краищата приключението не е чак толкова лошо нещо.

Отначало пътуваха през земите на хобитите — просторна и почтена страна, обитавана от честен народ, с хубави пътища, с някоя и друга странноприемница. Тук-там срещаха някое и друго джудже или селянин, тръгнал по работа. После стигнаха до земи, чиито жители говореха някак странно и пееха песни, каквито Билбо чуваше за първи път. Вече бяха навлезли далеч навътре в Самотните земи, където нямаше нито население, нито странноприемници, а пътищата ставаха от лоши по-лоши. Недалеч пред тях се издигаха нагоре и нагоре мрачни възвишения, покрити с тъмни гори. По някои от тях стърчаха старинни замъци със зловещ вид, сякаш построени от злодеи. Всичко изглеждаше печално и неприветливо, защото и времето внезапно се бе влошило. До този ден то беше направо чудесно, както се полага обикновено през май във веселите приказки, ала сега стана студено и влажно. И преди бяха принудени да нощуват, където сварят, но поне беше сухо.

— Като си помисля само, че скоро ще настъпи юни! — измърмори възмутено Билбо, шляпайки подир другите по една силно разкаляна пътека. Беше минало времето за чай, а още от сутринта валеше като из ведро. Дъждът се стичаше по качулката право в очите му, а наметалото беше подгизнало. Умореното пони се препъваше в камъните. Всички пяха намръщени и не им се говореше, «Сигурен съм, че дъждът е наквасил и сухите дрехи, и торбите с храната — помисли си Билбо. — Мътните да го вземат и разбойничеството, и всичко, свързано с него! Как ми се иска да съм си у дома, в моята приятна дупка край огъня, а чайникът да ми пее!» — И още много пъти щеше да му се иска точно това.

Джуджетата напредваха бавно, без да поглеждат назад или да обръщат внимание на хобита. Някъде зад сивите облаци слънцето навярно залязваше, защото притъмня тъкмо когато започнаха да се спускат към дълбока долина, из която течеше река. Задуха вятър и върбите по двата бряга, взеха да се огъват и да стенат. Придошла от дъждовете, реката връхлиташе стремително откъм хълмовете и възвишенията на Север, но за щастие пътят я прекосяваше по един древен каменен мост.

Вече съвсем по мръкнало те преминаха отвъд. Вятърът разкъса сивите облаци и ги понесе на парцали по небето, а иззад тях, над хълмовете изплува бледата луна. Тогава групата спря и Торин измърмори нещо за «вечеря и за сухо местенце, където би могло да се подремне».

И чак сега забелязаха, че Гандалф го няма. През целия път дотук той бе вървял с тях, без да споменава дали участва в приключението, или просто ще ги придружава донякъде. Той беше ял най-много, беше говорил най-много и се беше смял най-много. А сега чисто и просто го нямаше!

— Тъкмо когато един вълшебник щеше да ни е най-полезен! — изпъшкаха Дори и Нори (и те като Билбо, смятаха, че трябва да се хранят редовно, обилно и често).

В крайна сметка решиха да лагеруват на мястото, където бяха спрели. Настаниха се под клоните на няколко скупчени дървета и макар там да беше по-сухо, вятърът ронеше дъждовните капки от листата и те неприятно се ръсеха отгоре им. Джуджетата могат да палят огън навсякъде и почти от всичко независимо дали духа, или не духа вятър, но тази нощ все не успяваха да го запалят. Не се справиха дори Оин и Глоин, които особено добре умееха да вършат тази работа.

После пък едно от понитата се подплаши — ей тъй, от нищо, — побягна като ужилено и преди да го хванат, цопна в реката. Докато го вадеха, Фили и Кили едва не се удавиха, а водата отнесе целия багаж, с който бе натоварено кончето. То носеше главно храна, така че за вечеря им остана съвсем малко, а за закуска — още по-малко.

Всички седяха мрачни, мокри и недоволни, докато Оин и Глоин напразно се мъчеха да запалят огъня и се караха помежду си. Билбо тъкмо размишляваше унило, че приключенията не се състоят само в яздене на понита под майско слънце, когато Балин, техният наблюдател, извика:

— Ей там има светлина!

На известно разстояние от тях се извисяваше хълм, обрасъл с гъста гора. През тъмната грамада от дървета прозираше мека червеникава светлина, като че там гореше огън или трептяха пламъци на факли.

След като я наблюдаваха известно време, те взеха да спорят. Едни казваха «не», други казваха «да». Едни настояваха, че трябва да отидат и да видят какво е това, защото всичко друго ще бъде по-добро от оскъдна вечеря, още по-оскъдна закуска и нощуване с мокри дрехи.

Други възразяваха:

— Тези места са неизследвани и се намират твърде близо до планините. Пътници рядко минават насам. Старите карти не вършат работа — нещата са се променили и пътят е незащитен. По този край дори не са чували за краля, тъй че колкото по-малко любопитство проявяваме, толкова по-малко неприятности ще срещнем.

Едни упорстваха:

— Е, да, но ние сме четиринайсетима.

Други негодуваха:

— Къде се дяна Гандалф тъкмо сега?

Накрая всички подхванаха тази забележка. Дъждът се посипа с двойна сила, а Оин и Глоин се сбиха.

Това реши въпроса.

— В края на краищата нали си водим професионален разбойник — казаха джуджетата и тръгнаха, като поведоха понитата си (с необходимата предпазливост) по посока на светлината. Стигнаха до хълма и навлязоха в гората. Заизкачваха се нагоре по стръмнината, но никъде наоколо не видяха пътека, която да води към къща или чифлик. Колкото и предпазливо да стъпваха, наоколо се носеше страшно шумолене, скърцане и пращене (а и немалко клетви и ругатни), докато се провираха между дърветата в непрогледния мрак.

Изведнъж червеникавата светлина засия много силно през стволовете на близките дървета.

— Сега вече идва ред на професионалния разбойник — казаха всички и погледнаха към Билбо.

— Трябва да отидеш и да разучиш каква е тази светлина, защо е запалена и дали е напълно безопасна — обърна се Торин към хобита. — Хайде бегом, да те няма! И ако всичко е наред, върни се веднага. Не е ли наред, върни се както можеш! Ако не можеш, избухай два пъти като улулица и веднъж като бухал, а ние ще сторим каквото ни е по силите.

И Билбо трябваше да тръгне, преди да успее да обясни, че може да буха като улулица или бухал точно толкова, колкото и да лети като прилеп. Във всеки случай хобитите умеят да се движат безшумно в гората, съвсем безшумно. Те се гордеят с това, тъй че преди малко, докато се промъкваха през гората, Билбо се мусеше презрително на «страшната врява», която вдигаха джуджетата, макар че, струва ми се, вие или аз не бихме чули нищо в такава ветровита нощ, дори и ако групата минеше на две крачки от нас.

Колкото до Билбо, той се движеше тъй безшумно към светлината, че дори мустачките на невестулка, намираща се съвсем наблизо, не биха трепнали. И, разбира се, стигна до огъня — защото това беше огън, — без никой да го усети.

Ето какво видя:

Трима великани седяха край огромен огън от букови цепеници. Те печаха големи късове овнешко на дълги дървени шишове и облизваха сока от пръстите си. Из въздуха се носеше апетитна миризма. Близо до огъня имаше буре с бира и великаните си наливаха от него в големи кани и пиеха от тях. Това бяха тролове. Да, наистина бяха тролове — великаните, които обитават хълмовете и пещерите. Дори и Билбо, макар да бе живял доста уединено, можеше да ги познае по едрите им, груби лица, по ръста и по формата на краката, да не споменаваме пък за езика, на който говореха и който в никакъв случай не можеше да се нарече изискан.

— Вчера овнешко, днеска овнешко, да пукна, ако и утре пак не е овнешко — рече единият трол.

— От колко време вече не сме хапвали късче човешко месо — рече вторият. — Не проумявам от какъв зор му хрумна на Уилям да ни довлече по тия места, а на всичко отгоре и бирата е на привършване — добави тролът и блъсна Уилям по лакътя тъкмо когато той отпиваше голяма глътка от бирата си.

Уилям се задави.

— Я си затваряй устата! — заплашително рече той, когато успя да си поеме дъх. — Не можем да очакваме хората вечно да минават оттук, за да можете да ги изяждате вие с Бърт. Откакто слязохме от планините, двамата с него сте изплюскали вече село и половина. Какво повече искате? А беше време, когато съм те чувал да казваш: «Благодаря ти, Бил!» — и то не за друго, а за една вкусна, тлъста овнешка мръвка, като тази тук. — Той отхапа голям къс от овнешкия бут, който печеше, и избърса устата си в ръкава.

Да, за жалост троловете наистина се държат така, дори и онези от тях, които имат само по една глава.

Троловете

Щом чу какво си говорят троловете, Билбо реши, че незабавно трябва да предприеме нещо: или да се върне тихичко при приятелите си и да ги предупреди, че наблизо има трима огромни тролове в лошо настроение, които с удоволствие биха си похапнали печени джуджета, а може би и някое пони за разнообразие, или да извърши някакво мъничко разбойничество. Един истински първокласен и легендарен разбойник в случая щеше да пребърка джобовете на троловете — винаги си струва да го направиш, стига да можеш, — да грабне овнешкото от шишовете, да задигне бирата и да се измъкне незабелязано. Друг, по-практичен и с по-слабо чувство за професионална чест, навярно щеше да ги намушка с кинжал, преди да се усетят. И тогава остатъкът от нощта би минал по-весело и по-спокойно.

Билбо знаеше как се прави всичко това. Той беше чел за много неща, които никога не бе виждал, нито правил, но сега изведнъж се почувства силно изплашен и объркан. Искаше му се да е на стотици километри оттук и все пак… Все пак не можеше да се върне при Торин и съдружие с празни ръце. Затова седеше в сянката и се двоумеше. От всички възможни разбойничества, за които бе чувал, най-лесно му се видя да пребърка джобовете на троловете. Ето защо най-накрая той пропълзя до едно дърво точно зад гърба на Уилям.

Бърт и Том се отправиха към бурето, а Уилям отново бе надигнал своята кана с бира. Билбо събра смелост и пъхна мъничката си ръка в огромния джоб на Уилям. Там имаше кесия, която му се стори голяма колкото торба.

«Ха! — помисли си Билбо, въодушевен от своето ново призвание, докато я измъкваше предпазливо. — Добро начало!»

Де да беше така! Уви, кесиите на троловете винаги могат да те вкарат в беда и тази не правеше изключение.

— Ей, кой си ти? — изписука тя още докато се изхлузваше от джоба на трола.

Уилям мигом се обърна и сграбчи Билбо за врата, преди да се е скрил зад дървото.

— Брех, да му се не види, Бърт, виж какво пипнах! — извика Уилям.

— Какво? — попитаха другите двама, като се приближиха.

— Да пукна, ако зная! Ей, ти какво си?

— Билбо Бегинс, раз… хобит — отвърна горкият Билбо, който трепереше от глава до пети и се чудеше как да избуха като улулица или бухал, преди да го удушат.

— Разхобит ли? — рекоха троловете учудено. Те обикновено бавно схващат и са крайно подозрителни към всичко, което не познават.

— Каква работа има всъщност един разхобит с моя джоб? — възкликна Уилям.

— И става ли за печене? — попита на свой ред Том.

— Трябва да опитаме — рече Бърт и грабна един шиш.

— Не си струва, ще остане една хапка, след като му одерем кожата и изчистим костите — заяви Уилям, който вече здравата се беше наял.

— Може да се намерят и други като него наоколо, та да си сготвим хубава гозба — забеляза Бърт. — Ей, ти, проклет малък заек, я кажи има ли още много мъничета, скрити из гората — обърна се той към Билбо и погледна рунтавите му нозе; после го хвана за пръстите на краката и го разтърси.

— Да, много — рече Билбо, но сетне съобрази, че не бива да издава приятелите си. — Не, не, нито едно — побърза веднага да отрече той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърт, като го хвана — този път за косата — и го вдигна нагоре.

— Това, което казвам — отговори задъхано Билбо. — И, моля ви, не ме гответе, любезни господа! Аз самият съм добър кулинар и ще ви свърша повече работа като готвач, отколкото като сготвен. Ще ви приготвя прекрасна закуска за сутринта, ако не ме излапате за вечеря.

— Я го виж, смешния му самохвалко! — рече със снизхождение Уилям. Той вече се беше наял до пресита, а беше изпил и доста бира. — Смешен, малък самохвалко! — повтори той и добави: — Хайде да го пуснем!

— Добре, но нека първо каже какво се разбира под «много» и «нито едно» — отвърна Бърт. — Не ща да ми клъцнат гръцмуля, докато спя! Ако му пъхнем пръстите на краката в огъня, всичко ще си каже!

— Не съм съгласен — възрази Уилям. — В края на краищата аз го пипнах.

— Ти си един тлъст глупак, Уилям — рече му Бърт, — както вече ти го казах веднъж тази вечер.

— А пък ти си простак!

— Това повече не се търпи, Бил Хигинс — озъби се Бърт и стовари юмрука си в окото на Уилям.

Започна страхотен бой. Билбо, когото Бърт в яда си бе пуснал на земята, благоразумно побърза да изпълзи настрани от краката им, преди още троловете да се сдърлят като кучета и да почнат да се наричат с най-оскърбителни имена — които впрочем напълно им подхождаха. Скоро те се вкопчиха един в друг, търкулнаха се почти до самия огън и взеха да се ритат и да се удрят. Том ги зашиба с една вършина, за да ги накара да се опомнят, но това още повече ги разяри.

Тъкмо сега беше моментът Билбо да се измъкне. Но Бърт просто беше премазал крачката му в огромната си лапа и той, горкият, нямаше сила да стане, а му се виеше и свят. Затова остана да лежи задъхан в сенките настрани от огъня.

Насред разгара на свадата се появи Балин. Джуджетата бяха чули отдалеч шума и след като почакаха известно време Билбо да се върне или да избуха като бухал, запълзяха едно по едно, колкото се може по-тихо към светлината. Щом зърна Балин, Том нададе страшен рев. Троловете направо ненавиждат джуджетата (ако не са сготвени). Бърт и Бил тутакси прекратиха боя и викнаха:

— Бързо, Том, дай торбата!

И преди Балин (който се чудеше къде ли е Билбо сред цялата тази бъркотия) да разбере какво става, една торба се нахлузи на главата му и той тупна на земята.

— Бас държа, че и други ще дойдат — възкликна радостно Том. — Ето какво означавало това «много и нито едно». Не разхобити, а много джуджета. Сега вече ми е ясно!

— Мисля, че си прав — рече Бърт, — затова най-добре ще е да се дръпнем от светлината.

Така и сториха. Стиснали здраво торбите, в които обикновено носеха овнешкото месо и другата си плячка, те зачакаха в тъмнината. Щом някое джудже се появеше да огледа огъня, разлетите кани и недояденото месо — изведнъж хоп! — на главата му се нахлузваше една торба и го поваляше. Скоро Дуалин се търкулна до Балин, Фили до Кили, Дори и Нори върху Ори, а Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур се намериха всичките заедно на камара близо до огъня.

— Тъй им се пада — рече Том, защото Бифур и Бомбур му създадоха големи затруднения и се бориха като бесни, както се борят обикновено джуджетата, когато някой ги постави натясно.

Последен дойде Торин — но него не успяха да изненадат. Той идваше с предчувствие за беда, и още преди да види стърчащите от торбите крака на приятелите си, усети, че нещо не е наред. Ето защо застана по-надалеч в сянката и каза:

— Какво се е случило? Кой е повалил моите хора?

— Троловете — прошепна Билбо иззад едно дърво. Великаните го бяха забравили. — Те се крият в шубраците с торби в ръце — поясни той.

— О, така ли? — рече Торин и скочи напред към огъня, преди те да рипнат отгоре му. Грабна голяма главня и мушна горящия край в окото на Бърт, преди той да успее да отскочи. Така Бърт отпадна от боя за известно време.

Билбо също не закъсня да се намеси. Опита се да сграбчи Том за крака — дебел колкото ствола на младо дърво, но полетя като пумпал към шубраците, когато Том понечи да ритне сноп искри в лицето на Торин.

Торин обаче не му остана длъжен цапардоса го с главнята по устата и му изби един от предните зъби. Само как изрева от болка тролът — не мога да ви опиша. В този момент обаче Уилям се приближи изотзад и нахлузи една торба връз главата на Торин, та чак до петите. И с това битката свърши.

Сега вече всички джуджета бяха в капана — здраво завързани в торбите, — а тримата разярени тролове (един с изгорено око и един с избит зъб) седяха край тях и спореха дали да ги изпекат на слаб огън, дали да ги скълцат на ситно и да ги сварят, или да сядат един след друг отгоре им и да ги смачкат на пихтия. А Билбо, целият изподран и опърпан, се спотайваше върху един храст и не смееше да помръдне от страх да не го чуят.

Точно тогава се върна Гандалф. Но никой не го видя. Троловете тъкмо бяха решили да изпекат веднага джуджетата, но да ги изядат по-късно — това беше предложение на Бърт и след дълга разправия другите се съгласиха с него.

— Глупаво е да ги печем сега, това ще ни отнеме цяла нощ — обади се един глас. Бърт помисли, че е гласът на Уилям.

— Не започвай пак разправията, Бил — каза той, — иначе наистина ще ни отнеме цялата нощ.

— Кой започва разправията? — изненадано попита Уилям, който мислеше, че Бърт е проговорил пръв.

— Ти — рече Бърт.

— Лъжец! — сопна се Уилям и разправията наистина започна отново.

Накрая те решиха да скълцат джуджетата на ситно и да ги сварят. За тази цел донесоха едно голямо опушено гърне и извадиха ножовете си.

— Глупаво е да ги варим! Нямаме вода, а кладенецът е на много път оттук — чу се пак един глас. Бърт и Уилям помислиха, че гласът е на Том.

— Я млъквай! — викнаха те. — Така никога няма да свършим работа. И ако много знаеш, сам ще отидеш за вода.

— Млъквай ти! — озъби се Том, който мислеше, че гласът е на Уилям. — Кой много знае — аз или ти?

— Глупак! — рече Уилям.

— Ти си глупак! — рече Том.

И те подновиха още по-разгорещено кавгата, докато най-накрая решиха да седнат един по един върху торбите и да смажат джуджетата на пихтия, а да ги сварят по-късно.

— Върху кого да седнем най-напред? — попита един глас.

— Най-добре върху последния — рече Бърт, чието око Торин бе изгорил. Той си помисли, че Том е задал въпроса.

— Защо питаш, като си отговаряш сам! — каза Том. — Щом искаш да седнеш върху последния, сядай. Но кой е той?

— Онзи с жълтите чорапи — отвърна Бърт.

— Глупости, онзи със сивите — обади се глас досущ като Уилямовия.

— Сигурен съм, че бяха жълти — възрази Бърт.

— Жълти бяха — потвърди Уилям.

— Защо тогава твърдиш, че са били сиви? — ядосано попита Бърт.

— Не съм казвал такова нещо. Том го каза.

— Не е вярно — отрече Том. — Ти го каза.

— Двама на един, затова затваряй си устата! — кресна Бърт.

— Ти на кого ги разправяш тия? — изрева Уилям.

— Хайде стига! — изрекоха в хор Том и Бърт. — Нощта преваля и скоро ще настъпи утрото. Да се залавяме за работа!

— Утрото да ви свари и да ви вкамени! — каза един глас, който приличаше на Уилямовия, но не беше неговият.

И точно в този момент небето над хълма просветля, а откъм короните на дърветата долетя звучно чуруликане. Уилям така и не проговори, защото се вкамени, както беше наведен, а Бърт и Том се превърнаха в скали тъкмо когато се обръщаха към него. Там си стоят самотни и до днес и само птиците кацат по тях. Защото троловете, както може би знаете, трябва да се скриват под земята, преди да е настъпило утрото, иначе се превръщат в скалата, от която са направени, и никога вече не помръдват.

— Отлично! — възкликна Гандалф, като пристъпи иззад едно дърво и помогна на Билбо да слезе от трънливия храст.

Едва сега Билбо проумя всичко. Гласът на вълшебника бе карал троловете да се препират и да се разправят, докато настъпи утрото и ги погуби.

Оставаше само да развържат торбите и да освободят джуджетата. Те бяха полузадушени и в твърде лошо настроение — защото, съгласете се, че не е приятно да лежиш завързан и да слушаш как троловете се двоумят дали да те изпекат, дали да те смачкат на пихтия, или да те накълцат на ситно. Успокоиха се донякъде едва след като Билбо на два пъти им разказа какво е станало с него.

— Не си избрал подходящо време да се упражняваш в пребъркване на джобове — рече с укор Бомбур, — след като на нас ни бяха необходими само огън и храна.

— А точно това не може да се вземе от тези тролове без борба — забеляза Гандалф. — Но било, каквото било, сега не губете повече време. Някъде наблизо трябва да е пещерата, в която троловете се крият от слънцето. Добре ще е да погледнем какво има в нея!

Всички се втурнаха да търсят пещерата и скоро откриха между дърветата отпечатъци от каменните ботуши на троловете. Тръгнаха по следите нагоре и те ги отведоха до грамадна, полускрита в шубраците каменна врата, която очевидно водеше към някаква пещера. Но вратата не можеше да се отвори. Тя не помръдна дори и когато всички с общи усилия започнаха да я бутат, а Гандалф опитваше различни заклинания.

— Дали това няма да свърши работа? — попита Билбо, когато всички вече бяха много уморени и отчаяни. — Намерих го на земята, когато троловете се биеха.

И той подаде един възголям ключ, който на Уилям сигурно се е виждал съвсем мъничък, едва ли не незабележим. Навярно бе паднал от джоба му — за щастие, реди да се вкамени.

— Защо не спомена за него по-рано? — викнаха ядосани джуджетата.

Гандалф грабна ключа и го пъхна в ключалката. После с един силен тласък открехнаха каменната врата и влязоха вътре. По пода се валяха оглозгани кости, въздухът бе напоен с противна миризма, но в замяна на това пък имаше изобилие от храна, нахвърляна в безпорядък по рафтовете и по земята сред камари от най-разнообразна плячка — като се започне от пиринчени копчета и се стигне до гърнета, натъпкани с жълтици. По стените имаше окачени и много дрехи — не по ръста на троловете, очевидно останали от жертвите им, — а сред тях висяха и няколко меча с различна направа, форма и големина. Два от тях привличаха вниманието с красивите си ножници и скъпоценните камъни по дръжките.

Гандалф взе единия, а Торин — другия. Билбо си избра един нож с кожен калъф. Това, което на троловете бе служило за джобно ножче, на хобита щеше да върши работа като меч.

— Остриетата им изглеждат добри — забеляза Гандалф, като ги измъкна наполовина и огледа стоманата с любопитство. — Те не са изработени нито от тролове, нито от местни ковачи, нито по наше време. Едва когато разчетем руническите букви върху тях, ще узнаем историята им.

— Да се махаме час по-скоро от тази противна миризма! — не се сдържа Фили.

Бързо изнесоха гърнетата с жълтиците и онази част от храната, която изглеждаше недокосвана и годна за ядене. Изнесоха също и едно буре с бира, пълно догоре. По това време вече ги мъчеше такъв глад, че никой и не помисли да придиря на храната, намерена в убежището на троловете. Техните собствени провизии бяха вече на свършване, а сега разполагаха с изобилие от хляб и сирене, с едно буре бира и със сланина, която изпекоха на догарящата жар.

След това си легнаха да спят, защото се чувстваха много изтощени от нощните преживелици, и спаха чак до следобеда. После доведоха понитата си, натовариха на тях гърнетата с жълтици и ги пренесоха и закопаха на скришно място, недалеч от пътеката край реката, като изрекоха немалко заклинания над тях, за да не ги открие и вземе някой, докато те (ако им се отдадеше възможност) се върнат обратно и си ги приберат. Като свършиха тази работа, отново възседнаха понитата и бавно потеглиха по пътя към Изток.

— Къде беше отишъл, ако смея да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.

— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.

— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?

— Това, че погледнах назад.

— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.

— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от потайната долина Ломидол.

— Ломидол ли? — запита Билбо. — Къде е това?

— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници. Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!

— Благодаря ти! — отвърна Торин.