Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

18 Обратният път

Когато дойде на себе си, Билбо видя, че е съвсем сам. Лежеше върху плоските камънаци на Гарвановия хълм, а наоколо нямаше никой. Беше безоблачен и мразовит ден. Билбо трепереше целият и се чувстваше вледенен като камък, но в главата му сякаш гореше огън.

— Какво е станало? — рече си той. — Във всеки случай все още не съм сред загиналите герои, но предполагам, че има време да стане и това.

Той се надигна с усилие и седна. Погледна към долината, но там не се виждаше нито един жив гоблин. След малко главата му се поизбистри и му се стори, че съзира елфи да обикалят долу сред скалите. Потри очи. Несъмнено нейде далеч в равнината все още имаше някакъв лагер, а пред Портата се забелязваше усилено движение навън и навътре. Джуджетата бързо събаряха стената, но всичко ставаше напълно безшумно. Не се дочуваше нито говор, нито звук от песен. Самият въздух сякаш беше наситен със скръб.

И все пак, изглежда, сме победили! — рече Билбо, като опипа наранената си глава. — Въпреки това обаче не ми се струва да е много весело!

Внезапно той видя един човек да се изкачва по склона право към него.

— Хей! — извика Билбо с немощен глас. — Хей! Какво става?

Чий е този глас, дето се обажда сред камъните? — рече човекът, като спря недалеч от мястото, където седеше Билбо, и се озърна.

Тогава Билбо се сети за пръстена.

— Ама че съм глупав и аз! — възкликна той. — Ето че невинаги е благоприятно да си невидим. В противен случай, предполагам, щях да прекарам нощта в топло и удобно легло.

— Аз съм! Билбо Бегинс, другар на Торин — извика хобитът и побърза да свали пръстена.

— Добре, че те намерих! — рече човекът, като пристъпи напред. — Дирим те отдавна, защото имаме нужда от теб. Щяхме да те причислим към мъртвите, ако Гандалф, вълшебникът, не беше казал, че е чул гласа ти за последен път тук, на това място. Ето защо ме пратиха отново да огледам наоколо. Тежко ли си ранен?

— Както изглежда, здравата са ме хлопнали по главата рече Билбо, — но добре, че си имам шлем, та черепът ми е останал невредим. Въпреки това обаче се чувствам зле, а краката ми са като сламени.

— Аз ще те отнеса до лагера в долината — рече човекът и го вдигна внимателно.

Той се движеше бързо и уверено, тъй че скоро Билбо бе положен пред една шатра в Дейл; до нея стоеше Гандалф с превързана ръка. Дори и вълшебникът не се беше отървал без рана; впрочем малцина бяха останали невредими.

Когато видя Билбо, Гандалф страшно се зарадва.

— Бегинс! — възкликна той. — Просто не ми се вярва! Все пак жив! Не можеш да си представиш колко се радвам! Вече започвах да се питам дали този път късметът не те е изоставил! Битката беше жестока и едва не завърши злощастно. Останалото ще ти разправя по-късно. А сега ела, че те очакват — додаде вълшебникът с печален глас и въведе хобита в шатрата. — Ето, Торине — рече Гандалф, когато влязоха, — доведох го.

Торин Дъбощит лежеше в шатрата, целият в рани, а разкъсаната му ризница и нащърбената брадва бяха захвърлени на пода. Той отвори очи, когато Билбо се приближи до него.

— Прощавай, добри ми разбойнико! — с мъка изрече той. — Сега отивам при дедите си, в един свят, където златото и среброто нямат никаква стойност, затова искам да се разделя с теб приятелски и да си взема обратно горчивите думи, които ти казах при Портата.

Билбо се отпусна пред него на коляно, обзет от скръб.

— Прощавай, Кралю под Планината! — рече той. — Уви, жесток е краят на приключението и цяла планина от злато не може да го изкупи. Но все пак аз се радвам, че споделих с теб всички опасности. Това е повече, отколкото един хобит от Бегинсовия род заслужава.

— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички ценяха повече забавленията, песните и хубавото хапване, отколкото съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.

Билбо се отдалечи, загърна се в едно одеяло и — ако искате, вярвайте, ако искате, не — плака, докато му се зачервиха очите и гласът му пресипна. Мъничкият хобит имаше милостива душица. И наистина дълго време сърцето не му даваше да се пошегува, както обичаше да прави.

— И все пак добре, че се събудих навреме — казваше си той. — Жал ми е, че Торин не е вече между живите, но се радвам, че можахме да се разделим помирени. Какъв глупак си ти, Билбо Бегинс, каква каша забърка с този елмаз! Въпреки всичките ти усилия да откупиш с него мира и спокойствието, жестоката битка пак се разрази; за това, разбира се, ти нямаш никаква вина.

Всичко, което се беше случило след нараняването на Билбо, той научи по-късно, но вместо радост, то му донесе още повече скръб. Хобитът се чувстваше вече безкрайно изморен от приключението. Копнееше с цялата си душа и сърце да се завърне в дома си. Това обаче не можеше да стане веднага, ето защо междувременно аз ще ви разкажа някои от последните събития.

Орлите отдавна бяха забелязали раздвижването сред гоблините. От зорките им очи не можеше да убегне нищо от онова, което се вършеше в планините. Затова и те взеха да събират своята огромна армия под водачеството на Великия орел от Мъгливите планини. Накрая, надушили отдалеч битката, те полетяха бързо подир бурята и пристигнаха точно навреме. Прогониха гоблините от планинските склонове, като ги избутваха в урвите или сред враговете им. Не след дълго на Самотната планина не остана нито един гоблин; тогава елфите и хората от двете разклонения най-после можаха да слязат и да помогнат на биещите се долу. Но дори с помощта на орлите силите им пак не достигаха. И ето че в последния час се появи самият Беорн — никой не разбра как и откъде. Той дойде сам в образа на мечка и от гняв сякаш бе нараснал до гигантски размери.

От гърлото му се носеше рев, проглушителен като топовен гърмеж; той помиташе по пътя си вълци и гоблини, сякаш бяха сламки или перушинки. Нападна в тил телохранителите на Болг и разкъса мълниеносно обръча около джуджетата, които се бяха скупчили върху едно ниско заоблено възвишение и оттам се отбраняваха с последни сили. Тогава Беорн съзря Торин, който лежеше, пронизан от множество копия, спря се, вдигна го и го изнесе от полесражението. После се върна и с удвоена ярост се нахвърли върху врага. Косеше всичко наоколо си, а него самия не го стигаше никакво оръжие. Разгроми телохранителите на Болг, докопа и него, повали го и го стъпка. Тогава панически страх завладя гоблините и те се разбягаха във всички посоки. Възродилата се надежда за победа заличи всякаква умора у защитниците и те се втурнаха да преследват обезумелите от страх гоблини, за да им попречат да се спасят чрез бягство. И наистина една част от коварните същества се издавиха в Тичащата река, а бегълците, добрали се до кралството на горските елфи, намериха смъртта си сред дълбоката тъма на Мраколес. В песните се казва, че този ден загинали две трети от гоблините на Севера и планините се умиротворили за дълги години.

До вечерта победата над гоблините вече беше пълна, но когато Билбо се върна в лагера, преследването все още продължаваше и в долината бяха останали само тежко ранените.

А къде са орлите? — обърна се хобитът към Гандалф вечерта, когато се беше сгушил под топлите завивки.

Някои от тях пожелаха да вземат участие в преследването, но повечето се завърнаха по гнездата си. Не искаха да останат по-дълго тук и отлетяха с първите зари на утрото. Даин подари на техния вожд корона от злато и се закле да бъде във вечна дружба с тях.

— Жалко, много ми се искаше да ги видя отново — рече сънливо Билбо, — но това може би ще стане, когато си отивам към дома. Надявам се скоро да си тръгна.

— Веднага, щом пожелаеш — успокои го вълшебникът.

Всъщност изминаха няколко дни, преди Билбо да поеме обратния път.

Междувременно Торин бе погребан дълбоко под Планината и Бард положи на гърдите му елмаза Аркен.

— Нека си остане негов дотогава, докато не рухне Планината! — рече той. — И нека донесе щастие на всички, които ще живеят тук отсега нататък!

Върху надгробния камък Краля на елфите пък положи Оркрист — меча, който Торин бе взел от обиталището на троловете. Пак в песните се казва, че той винаги започвал да блести в мрака, щом се приближели враговете, така че крепостта на джуджетата никога не можела да бъде нападната неочаквано. Даин, синът на Наин, по право се настани в обширните стари подземия и стана Крал под Планината, а след време събра още много джуджета около трона си. От дванайсетимата спътници на Торин оцеляха десет (Фили и Кили бяха загинали, докато бранеха с оръжието и телата си своя предводител — по-големия брат на тяхната майка) и останаха да служат на Даин, а Даин справедливо разпредели богатствата.

Разбира се, вече не можеше да става и въпрос съкровището да се дели така, както първоначално бе замислено — между Балин и Дуалин, Дори, Нори и Ори, Оин и Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур и Билбо. Една четиринайсета част от среброто и златото (в обработен и необработен вид) Даин даде на Бард и му каза:

— Както виждаш, искаме да удържим обещанието на мъртвия, след като елмазът Аркен е преминал вече в негово владение.

Тази четиринайсета част обаче представляваше огромно богатство, много повече от онова, което мнозина смъртни крале са притежавали. От нея Бард изпрати голямо обезщетение в злато на старейшината на Езерния град, възнагради щедро и онези, които го бяха последвали, за да му помагат.

Смарагдите на Гирион, които му принадлежаха по право, Бард подари на Горския крал, тъй като това бяха любимите му скъпоценни камъни.

А на Билбо той рече:

— Това богатство е толкова твое, колкото и мое, макар старите споразумения вече да не са в сила и право над него да имат всички, които се бориха за възвръщането и опазването му. И въпреки че ти самият искаше да се откажеш от наградата си, аз не бих желал думите на Торин, за които той се покая, да излязат верни — а именно, че ще ти дадем малко. Ето защо ти ще бъдеш възнаграден най-богато от всички.

— Много любезно от твоя страна — рече Билбо, — но аз наистина изпитах облекчение, откакто се отказах от дела си. Не знам как бих могъл да го отнеса до дома, без той да стане причина за нова война и престъпления по пътя. Не знам също и какво бих правил с него. Сигурен съм, че в твоите ръце ще бъде по-полезен.

Накрая Билбо склони да вземе само две малки ковчежета — едното пълно със сребро, а другото със злато, — които тежаха толкова, колкото едно яко пони би могло да носи.

— Това ми е предостатъчно — рече той.

Най-сетне дойде часът да се раздели с приятелите си.

— Прощавай, Балин! — рече Билбо. — Прощавай, Дуалин! Прощавайте и вие, Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур! И нека брадите ви никога не изтъняват! — После, като се обърна към Планината, той добави: — Прощавай, Торине! Прощавайте и вие, Фили и Кили, и нека споменът за вас да бъде вечно жив!

Тогава застаналите пред Портата джуджета се поклониха дълбоко, но думите заседнаха на гърлата им.

— Прощавай и ти, и на добър час! — успя най-сетне да каже Балин. — Ако някога ти се случи пак да дойдеш при нас, когато подземията ни бъдат отново красиво подредени, ще устроим едно истинско празненство!

— А и вие също, ако имате път към мен — рече Билбо, — влизайте, без да чукате! Чаят е в четири часа, но всеки от вас ще бъде добре дошъл по всяко време!

После той се обърна и си тръгна.

Армията на Горския крал също се завръщаше към своята гора; редиците и бяха значително оредели, но оцелелите воини бяха колкото тъжни, толкова и весели, защото дълги години занапред Северът щеше да живее в мир и радост. Драконът беше мъртъв, гоблините — победени и веселият народ очакваше с копнеж да посрещне засмяната пролет.

Гандалф и Билбо яздеха след Горския крал, а до тях крачеше Беорн, възвърнал си отново човешкия образ; той през целия път се смееше и пееше на висок глас. Така стигнаха неусетно до покрайнините на Мраколес, на север от мястото, откъдето извира Горската река, и там се спряха, защото вълшебникът и Билбо не желаеха да навлизат в гората, макар че Горския крал ги канеше да му гостуват в двореца. Те възнамеряваха да заобиколят гората откъм северната й част и да прекосят пустите земи, които я деляха от Сивите планини. Пътят им оттам щеше да бъде дълъг и скучен, но затова пък по-безопасен от тъмните горски пътеки, след като гоблините бяха разгромени. При това и Беорн щеше да мине оттам.

— Прощавай, Кралю на елфите! — рече Гандалф. — Нека цари веселие в разлистената гора, докато светът е още млад. И нека бъдат вечно весели поданиците ти!

— Прощавай, Гандалф! — отвърна Горския крал. — Нека винаги се появяваш там, където си най-необходим и най-малко очакван! Винаги с радост ще те посрещам в моя дворец.

— А аз те моля да приемеш този подарък! — смутено рече Билбо, като застана на един крак и извади от дрехата си една огърлица от сребро и бисери, която Даин му бе подарил на раздяла.

— С какво съм заслужил такъв подарък, хобите? — попита кралят.

— Хм… ъ-ъ… — взе да заеква още по-смутено Билбо. — Смятам, че… хм… по някакъв начин трябва да се отплатя за… хм… гостоприемството ти, тоест искам да кажа… хм… че и разбойниците имат достойнство. Аз съм изпил доста от виното ти и съм изял доста от хляба ти.

— С радост ще приема подаръка ти, о, Билбо Славни! — отвърна кралят тържествено. — И те обявявам за приятел на елфите. Бъди честит и нека сянката ти никога не се смалява (иначе краденето ще бъде твърде лесно)! Прощавай!

И тогава елфите се обърнаха и тръгнаха към гората, а Билбо пое дългия си път към дома.

Обратното пътуване бе съпроводено с немалко изпитания и трудности. Пустинните земи си оставаха пустинни земи в онези дни, макар по тях да нямаше вече гоблини. Но сега Билбо имаше добри водачи и сигурни пазачи — вълшебникът и Беорн, — така че никаква сериозна опасност не го застраши.

И тъй, към средата на зимата Гандалф и Билбо бяха вече преполовили пътя си и стигнаха до портите на Беорновата къща, където останаха да погостуват. Там Коледата беше мека и топла и се прекарваше весело; голямо множество от близо и далеч се събра за празненството, което Беорн устрои. Гоблините от Мъгливите планини бяха останали съвсем малко и бяха тъй наплашени, че се криеха в най-дълбоките дупки, които намираха. Вълците изчезнаха безследно от горите, тъй че дърварите излизаха вече без страх. Беорн впоследствие си спечели голямо уважение из този край и стана господар на обширните земи между планините и гората. Говори се, че неговите потомци много поколения наред притежавали способността да се превръщат в мечки; някои от тях били мрачни и навъсени, но повечето по душа приличали на Беорн, макар да не му били равни по ръст и по сила. По тяхно време и последните гоблини били прогонени от Мъгливите планини, така че из покрайнините на Пущинака напълно се въдворили мирът и спокойствието.

Беше красива, мека и слънчева пролет, когато най-после Билбо и Гандалф се простиха с Беорн. Макар и да копнееше за собствения си дом, Билбо със съжаление напусна Беорновата къща, тъй като цветята в градината му и през пролетта бяха също толкова красиви, колкото и посред лято.

Най-сетне двамата с вълшебника изкачиха дългия и стръмен път и стигнаха до същия онзи проход, където гоблините ги бяха пленили. Беше ранно слънчево утро и когато се обърнаха да погледнат назад от високото, видяха, че яркото слънце вече огрява ширналите се равни земи. Зад тях лежеше Мраколес, синкав в далечния си край и тъмнозелен в близкия, дори и през пролетта. Там докъдето достигаше погледът, се извисяваше Самотната планина. Най-високият й връх бе покрит със сняг, който блестеше на слънцето.

— Ето че сняг замени огъня, тъй като дори и драконите не са вечни — каза си Билбо и обърна гръб на местата, в които бе преживял голямото си приключение. Туковската жилка в характера му бе взела вече много да се уморява, а Бегинсовата с всеки изминал ден все повече засилваше влиянието си.

— Сега желая единствено да съм си в моето удобно кресло! — заключи Билбо.