4 Над хълм или под хълм

Много пътища водеха към тези планини и много проходи ги пресичаха. Но повечето от пътищата бяха измамни и водеха към някое глухо място или към дълбока пропаст, а в голяма част от проходите дебнеха най-различни страхотии и беди. Джуджетата и хобитът, упътени от мъдрия съвет на Елронд и от знанията и паметта на Гандалф, поеха по верния път, към истинския проход.

След като напуснаха Последния удобен дом и Ломидол, те много дни се качваха и качваха все нагоре и нагоре. Пътят беше труден и опасен, криволичещ, пуст и безкраен. Като погледнеха назад, виждаха земите, които вече бяха останали зад гърба им. Билбо знаеше, че далеч, далеч на Запад, в бледата синевина се простира неговата спокойна и безопасна страна, където беше и мъничката му хобитова дупка. Той силно потрепери. Тук, горе, студът ставаше все по-лют, а вятърът виеше пронизително сред скалите. От време на време огромни заоблели каменни блокове, освободени от лятното слънце, огрявало ледовете, се понасяха шеметно от върховете и преминаваха край пътешествениците (което все пак си беше късмет) или над главите им (а това невинаги можеше да завърши благополучно). Нощем всички зъзнеха от студ и не смееха да разговарят високо от страх да не събудят ехото, защото тишината очевидно мразеше да бъде нарушавана от друг шум освен от ромона на водата, воя на вятъра и пукота на падащите камъни.



Планинската пътека


«Сега там долу е средата на лятото — мислеше си Билбо, косят сеното и устройват гощавки на открито. Когато вземат да жънат и да берат къпините, ние едва ли ще сме започнали да се спускаме от другата страна.»

Мислите на неговите спътници бяха не по-малко мрачни, макар че при сбогуването си с Елронд в свежата лятна утрин всички бяха изпълнени с надежда и весело говореха как успешно ще преминат през планините и ще препуснат в галоп из отвъдната страна. Те се бяха надявали, че ще стигнат до тайния вход към Самотната планина още по времето на тази последна есенна луна, а може би и в деня на Дурин. Само Гандалф бе поклатил глава и бе замълчал. Джуджетата не бяха минавали оттук много години, но Гандалф беше минавал и знаеше, че гибелта и злощастието са покълнали и процъфтели в Пустинната земя, откакто драконите прогониха и унищожиха всичко живо, а гоблините тайно се настаниха из тия места след битките в мините на Мория. Дори добрите начинания на мъдри вълшебници като Гандалф и на добри приятели като Елронд понякога могат да се объркат, ако си се впуснал в опасни приключения из Покрайнините на Пущинака; а Гандалф беше достатъчно мъдър вълшебник, за да знае това.

Той знаеше, че нещо неочаквано винаги може да се случи, и не смееше да се надява, че ще преминат без премеждия тези огромни планини с пусти върхове и долини, непознаващи кралската власт. Така и стана. Всичко вървеше добре, докато един ден не ги застигна гръмотевична буря, впрочем нещо повече — гръмотевична битка. Вие знаете колко страшна може да бъде гръмотевичната буря долу, в равнината, или в някоя речна долина — особено когато две големи гръмотевични бури се срещнат и вкопчат една в друга. Още по-страшни са гръмотевиците и мълниите в планините нощем, когато от изток и запад се зададат една срещу друга две бури и започнат двубой. Мълниите се разбиват о върховете, скалите се разлюляват, оглушителни трясъци раздират въздуха и нахлуват с тътен във всяка пещера и хралупа, тъмнината се изпълва с невъобразим шум и внезапни проблясъци.

Билбо никога не беше виждал, нито пък си бе представял подобно нещо. Пътниците бяха спрели на едно стръмно и тясно място. От едната им страна зееше дълбока черна пропаст; а от другата надвисваше огромна скала, под която те бяха потърсили подслон за през нощта, Билбо лежеше под завивката си и трепереше от глава до пети. Колчем речеше да надникне навън, при светлината на мълниите виждаше отвъд пропастта каменните великани, които се забавляваха, като си подхвърляха големи отломки от скали, улавяха ги и ги мятаха надолу в тъмнината, където те рухваха тежко сред дърветата, или се разтрошаваха с трясък на малки парченца. След това се изви вятър и заваля дъжд. Вятърът шибаше дъжда и градушката във всички посоки, така че и надвисналата скала вече не можеше да ги предпази. Скоро пътниците бяха мокри до кости, а кончетата им стояха с отпуснати глави и с подвити между краката опашки, като сегиз-тогиз процвилваха от страх. Цялата планина ехтеше от гръмките крясъци и кикота на каменните великани.

— Сега вече спасение няма! — забеляза Торин мрачно. — Ако не ни отнесе вятърът, не се удавим, или не ни порази мълния, някой от великаните ще ни грабне и ще ни ритне като футболна топка в небесата.

— Е, ако знаеш някъде по-добро убежище, заведи ни там! — каза Гандалф. Той също нямаше настроение и беше доста обезпокоен от великаните.

Спорът завърши с това, че пратиха Фили и Кили да потърсят по-добър подслон. Те имаха силни очи и тъй като бяха с около петдесет години по-млади от останалите джуджета, обикновено тях използваха за такава работа (за всички беше ясно, че е напълно безполезно да пращат Билбо).

— Щом искаш да намериш нещо, трябва само да го търсиш — каза Торин на двете млади джуджета.

И наистина, ако вземеш да търсиш, обикновено откриваш нещо, но то невинаги е онова, което ти трябва. Така излезе и този път.

Скоро Кили и Фили допълзяха обратно, като се държаха за скалата, за да не ги отнесе вятърът.

— Открихме една суха пещера, недалеч от следващия завой — докладваха те. — И понита, и всичко останало може да се побере в нея.

— Внимателно ли я изследвахте? — попита вълшебникът, защото знаеше, че планинските пещери рядко биват празни.

— Да, да! — отговориха те, макар за всички да беше ясно, че не са го сторили, тъй като се върнаха твърде бързо. — Тя не е голяма, нито пък продължава много навътре.

А това именно е най-опасното на пещерите; понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там. За момента обаче новината на Фили и Кили бе посрещната с радост. Всички станаха и се приготвиха да тръгнат. Вятърът все още виеше, гръмотевиците продължаваха да ечат и джуджетата, и понитата с усилие се мъкнеха напред. За щастие подслонът наистина не беше далеч. Скоро те стигнаха до една огромна скала, издадена над пътя. Зад нея, в склона на планината, имаше нисък свод — толкова нисък, че понитата трудно минаха през него едва след като ги разтовариха и разседлаха. Далеч по-приятно бе да слушаш вятъра и дъжда от пещерата, отколкото да ги усещаш върху себе си. Тук нашите пътешественици се чувстваха в безопасност и от великаните, и от техните каменни топки. Вълшебникът обаче не искаше да поема рискове. Той запали върха на жезъла си както бе сторил това през един далечен ден в трапезарията на Билбо, ако си спомняте, — и при неговата светлина те изследваха пещерата от край до край.

Тя не беше нито много голяма, нито много малка и в нея нямаше нищо подозрително. Подът и беше сух и имаше няколко много удобни кътчета. В единия край на пещерата настаниха изпускащите пара понита (очевидно много доволни от промяната), които веднага задъвкаха зоб от торбите си. Оин и Глоин искаха да запалят огън при входа, за да се изсушат, но Гандалф не им позволи. Затова всички проснаха мокрите си дрехи на пода, извадиха сухи от торбите, загърнаха се в завивките, грабнаха лулите и взеха да пускат колелца от дим, които Гандалф за забавление обагряше в различни цветове и ги пращаше към тавана, където, те започваха да танцуват. После се подеха разговори, бурята бе забравена и всеки заразказва какво ще направи със своя дял от съкровището (когато го вземат, а това в момента не им се струваше чак толкова невъзможно). Накрая едно по едно джуджетата заспаха. Оттук нататък те вече никога нямаше да използват понитата си, вещите, инструментите и всички останали дреболии, които носеха със себе си.

Същата нощ се оказа, че не бяха взели малкия Билбо съвсем напразно. Кой знае защо, той дълго време не можа да заспи. Когато най-после заспа, сънува крайно неприятни сънища. Сънува, че някаква цепнатина на стената в дъното на пещерата става все по-голяма и по-голяма, че се отваря все по-широко и по-широко, а той беше много изплашен, но не можеше нито да извика, нито да стори каквото и да било, освен да лежи и да наблюдава. После пак засънува, че подът на пещерата се проваля и той пропада надолу — и пада, пада, пада кой знае докъде.

Точно в този миг се сепна в съня си, събуди се и разбра, че част от сънуваното е истина. В дъното на пещерата наистина се бе отворила една цепнатина и там вече зееше широк проход. Билбо успя да види как опашката на последното пони изчезва в него. Той, разбира се, нададе силен вик — толкова силен, колкото един хобит може да нададе, но все пак изненадващо мощен за ръста му.

И в този миг отвсякъде наскачаха гоблини, големи, грозни гоблини — и много на брой. Трябва да имаше най-малко по шест за всяко джудже, а дори и двама за Билбо. Нападателите грабнаха жертвите си и преди те да се усетят, ги пренесоха през процепа. Гандалф обаче не успяха да хванат. И тъкмо това беше ползата от вика на Билбо. Той бе събудил вълшебника за частица от секундата и когато гоблините понечиха да грабнат и него, пещерата се озари от силен блясък, подобен на мълния, лъхна мирис като на барут и неколцина нападатели рухнаха мъртви.

Цепнатината се затвори с трясък и Билбо и джуджетата се озоваха от другата й страна. Но къде беше Гандалф? Това нито пленниците, нито гоблините знаеха, но те и не чакаха много, за да разберат. Хванаха Билбо и джуджетата и ги заблъскаха напред. Наоколо царуваше непрогледна тъмнина, в каквато виждат само гоблините, свикнали да живеят под планините. Проходи се кръстосваха и преплитаха във всички посоки, но злите твари си знаеха пътя така добре, както вие знаете вашия път до най-близката пощенска станция. А пътят им се спускаше все надолу и надолу и въздухът ставаше все по-застоял и тежък. Гоблините се държаха много грубо, щипеха безмилостно, кискаха се и се смееха с противните си, смразяващи гласове. Билбо се почувства по-нещастен и от тогава, когато тролът го хвана за пръстите на краката и го провеси надолу с главата. Той отново замечта (и не за последен път) за приятната си и удобна дупка.

Изведнъж пред тях засия някаква червена светлина. Гоблините взеха да пеят и да кряскат, като отмерваха такта по каменния под с плоските си ходила, и в същото време разтърсваха пленниците.

Чука трака, процеп в мрака!

Сграб и блъс в мрака гъст!

Хайде, слез, слез и влез

в страшния гоблински град!

Хап и хруп! Фрас и туп!

Чук и клещи/ Гонг и пещи!

Думба-лум, подземен шум!

Долу е същински ад!

Бух и тряс — с бича пляс!

Рев и бой! Ай и ой!

Труд и пот цял живот!

А гоблините ще пият, и ще пеят, и ще вият

своите весели хора долу в земните недра!

Тъй е тука, момко млад!

Песента им действително беше страховита. Стените отекваха от техните крясъци и от отвратителния им смях. Смисълът беше повече от ясен. Гоблините извадиха камшици и зашибаха пленниците си — тряс и пляс, — карайки ги да тичат пред тях колкото им държат краката. Не едно и две от джуджетата вече наистина викаха «ай» и «ой», когато ненадейно влетяха в обширна пещера.

Пещерата бе озарена от голям червен огън в средата и множество факли, окачени по стените, и гъмжеше от гоблини. Те започнаха да се смеят, да тропат с крак и да пляскат с ръце, когато джуджетата (горкият Билбо беше най-отзад и най-близко до камшиците) влязоха тичешком, гонени от ударите на злите пазачи. Тук бяха вече и понитата им, скупчени в един ъгъл, и целият им багаж, който гоблините бяха успели да разтоварят и претършуват, да помиришат и опипат и дори да се скарат за него.

Страхувам се, че джуджетата наистина виждаха за последен път своите прекрасни малки понита, както и якото бяло жребче, което Елронд бе заел на Гандалф, тъй като неговият собствен кон не беше годен за стръмните планински пътеки. Защото гоблините обичат да ядат всякакви коне, кончета и магаренца (както и далеч по-отвратителни неща) и въпреки това са вечно гладни. Сега обаче пленниците мислеха само за себе си. Гоблините оковаха ръцете им във вериги зад гърбовете, навързаха всички заедно на върволица и ги повлякоха към един отдалечен ъгъл на пещерата. Малкият Билбо се влачеше последен в редицата.

Там, в сенките, върху голям плосък камък седеше огромен гоблин с грамадна глава, заобиколен от свита пазачи, въоръжени със секири и криви мечове.

Гоблините са жестоки, злонамерени и свирепи. Не умеят и не обичат да изработват красиви неща, но са ловки и изобретателни. Когато пожелаят, могат да прекопават тунели и мини не по-лошо и от най-сръчните джуджета, но са винаги раздърпани и мръсни. Чукове, брадви, мечове, кинжали, търнокопи, клещи, а също и уреди за мъчение те майсторят отлично или пък, по даден от тях образец, карат да им ги майсторят други — затворници или роби, осъдени на непосилен труд, докато умрат от липса на въздух и светлина. Напълно вероятно е те да са измислили някои от машинариите, които оттогава насам безпокоят света, особено онези изкусни приспособления за избиване на голям брой хора наведнъж, защото колелата, механизмите и експлозиите винаги са им доставяли удоволствие. Освен това гоблините не обичат да работят със собствените си ръце и го вършат само в краен случай, но по онова време не бяха чак толкова напреднали (ако това е точната дума). Те не мразеха джуджетата повече от който и да било друг честен и преуспяващ народ. Из някои места зли джуджета дори са се съюзявали с тях. Изпитваха обаче особена злоба към рода на Торин заради войната, за която вече ви споменах, но за която няма място в нашия разказ. Впрочем на гоблините им е безразлично кого ще заловят, стига да успеят да направят това ловко и потайно, та пленниците да не могат да се отбраняват.

— Кои са тия жалки особи? — попита Великия гоблин.

— Джуджета и ей това тук! — отвърна един от пазачите и така дръпна веригата на Билбо, че той политна напред и падна на колене. — Сварихме ги да се крият в нашата Предна галерия.

— Какво означава това? — обърна се Великия гоблин към Торин. — Нещо недобро, сигурен съм. Предполагам, че сте шпионирали личните дела на моите хора! Няма да се изненадам, ако се окаже, че сте крадци, убийци и най-вероятно — приятели на елфите! Хайде! Какво имаш да кажеш?

— Торин, джуджето, на вашите услуги! — отвърна Торин. Това беше, разбира се, само едно вежливо увъртане. — Нещата, в които ни подозирате, изобщо не са ни минавали през ум. Приютихме се от бурята в пещерата край пътя, която ни се стори удобна и празна.

И това наистина беше така!

— Хм! — изсумтя Великия гоблин. — Така значи! А мога ли да те попитам какво изобщо правехте горе в планините, откъде идвахте и къде отивахте? Всъщност аз искам да знам всичко за вас. Това, разбира се, няма да ви помогне много, тъй като знам вече доста неща за твоите хора, но искам да чуя истината, иначе всичко ще свърши зле за вас!

— Тръгнали сме на гости на нашите роднини, племенници и племеннички, първи, втори и трети братовчеди и всички останали потомци на нашите деди, които живеят на източната страна на тези наистина гостоприемни планини — издърдори Торин, тъй като не знаеше какво друго да измисли, а истината очевидно щеше само да им навреди.

— Той е лъжец, о, ваше страхотейшество! — провикна се един от пазачите. — Неколцина от нашите другари бяха поразени от мълния в пещерата, когато поведохме тези същества надолу, и сега лежат мъртви там. А не е дал обяснение и за това! — И той протегна меча, който Торин бе взел от пещерата на троловете.

Като видя меча, Великия гоблин нададе яростен рев, а бойците му заскърцаха със зъби, задумкаха по щитовете си и затропаха с крака. Те веднага познаха меча. Той бе погубил стотици гоблини на времето, когато елфите от Гондолин ги преследваха по хълмовете и се сражаваха с тях пред стените на града. Елфите го бяха нарекли «Оркрист» или «Гоблиносекач», но гоблините го наричаха просто «Зъбатия». Мразеха го от дън душа, а още повече мразеха онзи, който го носеше.

— Убийци и приятели на елфите! — изкрещя Великия гоблин. — Бийте ги! Дерете ги! Хапете ги! Тъпчете ги! Хвърлете ги в тъмните дупки при змиите и нека никога не видят светлината отново! — Той така се бе разярил, че скочи от мястото си и се втурна към Торин със зинала уста.

Точно в този миг всички факли в пещерата угаснаха, а големият огън в средата се превърна в стълб от блещукащ син дим, който литна към тавана и оттам върху главите на гоблините се изсипаха снопове парещи бели искри.

Виковете и крясъците, писъците и врясъците, стенанията и риданията, хулите и проклятията, които последваха, не могат да се опишат. Дори неколкостотин диви котки и вълци, сложени да се пекат на бавен огън, не биха вдигнали по-голяма шумотевица. Искрите прогаряха дупки в кожите на гоблините, а димът, който се спускаше от тавана, бе станал толкова гъст, че дори и техните очи не виждаха нищо през него. Скоро те взеха да падат един върху друг и да се валят на купчина по пода, започнаха да хапят, да ритат и да се бият, сякаш бяха обезумели.

Изведнъж блесна меч, облян в собствена светлина. Билбо го видя как разсича Великия гоблин, който седеше като вкаменен насред яростта си. Повелителят на злите твари падна мъртъв, а войниците му се разбягаха със страшни писъци в тъмнината.

Мечът се прибра обратно в ножницата си.

— Тръгвайте след мен незабавно! — рече един тих, но енергичен глас и преди Билбо да разбере какво бе станало, той отново припкаше на края на върволицата колкото можеше по-бързо — надолу по разни непрогледни коридори. Виковете на гоблините в голямата пещера все повече заглъхваха, а една бледа светлина водеше бегълците напред.

— По-бързо, по-бързо! — подвикна тихо гласът. — Скоро отново ще запалят факлите.

— Половин минута само! — помоли се Дори, който тичаше предпоследен пред Билбо и беше едно много благородно и милостиво джудже. Той помогна на хобита да се покатери върху раменете му — доколкото можа с окованите си ръце — и след това всички затичаха пак. Веригите дрънчаха, а те неведнъж се препъваха, тъй като ръцете им не бяха свободни и не можеха да се задържат с тях. Скоро спряха да тичат — по това време вече трябва да бяха слезли в самото сърце на планината.

Тогава Гандалф запали жезъла си — защото гласът принадлежеше не на кого да е, а на самия Гандалф. Той отново извади острието от ножницата и мечът отново засия в мрака със своя собствена светлина. Той винаги пламваше така от гняв, щом гоблини се появяваха около него. Сега обаче блестеше ярко като син пламък от радост, че бе погубил великия господар на пещерата. Бързо и лесно преряза той веригите и пленниците бяха освободени. Името на меча беше Гламдринг-Врагоубиеца, ако си спомняте. А гоблините го наричаха просто Убиеца и го мразеха повече от Зъбатия. Оркрист също бе спасен — Гандалф го бе измъкнал навреме от ръцете на един от обезумелите пазачи. Вълшебникът мислеше едновременно за много неща и макар да не можеше да прави всичко, можеше все пак да помогне на приятелите си, когато изпаднеха в беда.

— Всички ли сме тук? — попита той, като подаде меча на Торин с поклон. — Чакай да видя: едно — това е Торин, — две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет — а къде са Фили и Кили? А, ето ги — дванайсет, тринайсет и господин Бегинс — четиринайсет! Е, хайде, можеше да бъде и по-зле, а можеше да бъде и по-добре. Нямаме понита, нямаме храна, не знаем къде точно се намираме и орди от разярени гоблини ни следват по петите! Но да вървим.

И те тръгнаха. Гандалф се оказа прав — от проходите, през които бяха минали, вече започваха да се дочуват гоблински шумове и крясъци. Това ги подтикна да вървят по-бързо, но горкият Билбо едва успяваше да ги догонва, защото — уверявам ви — джуджетата могат да летят като стрели, когато им се наложи. Затова те решиха всеки поред да го носи на гърба си.

И все пак гоблините се движат по-бързо от джуджетата, а пък тези тук познаваха пътя по-добре от бегълците (те сами бяха прокопали пътеките) и бяха побеснели от яд. Така че, колкото и да се стараеха джуджетата, виковете и крясъците все повече се приближаваха. Скоро те вече дочуваха как шляпат краката на преследвачите им — много и много крака, които сякаш наближаваха иззад последния завой. Зад тях, в дъното на тунела, по който вървяха, се съзираше трепкащата светлина на факли, а бегълците вече се чувстваха смъртно уморени.

— Защо, о, защо поведохме този нещастен малък хобит да търси съкровища! — рече горкият Бомбур, който беше възпълен и се тътрузеше с мъка напред, а потта, избила от горещината и от страха, капеше от носа му.

В това време Гандалф и Торин изостанаха малко назад и изведнъж свиха рязко зад ъгъла.

— Хайде сега, Торин, вади меча! — извика Гандалф.

И Торин го извади, а това никак не се хареса на гоблините. Както връхлитаха напред с крясъци, те изведнъж се озоваха пред Гоблиносекача и Врагоубиеца, които светеха с хладния си блясък и ослепяваха изумените им очи. Първите изтърваха факлите си и нададоха силен рев, преди да паднат мъртви. Следващите зареваха още по-силно и хукнаха назад, като събаряха ония, които бяха тичали подире им. «Зъбатия и Убиеца!» — пищяха като обезумели те, бягайки в безредие обратно натам, откъдето бяха дошли.

Измина много време, додето някой от тях се осмели да надзърне зад този ъгъл. Джуджетата отдавна вече бяха потеглили и напредваха през тъмните проходи на тъмното подземно царство. Когато откриха това, гоблините изгасиха факлите, нахлузиха на краката си меки обувки и най-бързите бегачи измежду тях, които освен това имаха най-остър слух и най-зорки очи, се впуснаха напред в мрака като невестулки, вдигайки по-малко шум дори и от прилепите.

Ето защо нито Билбо, нито джуджетата, нито дори и Гандалф ги чуха, че се приближават. Нито пък ги видяха. Но гоблините, които търчаха безшумно, ги виждаха добре, защото Гандалф бе оставил бледата светлина на жезъла си да озарява пътя на бегълците.

Внезапно Дори, който сега вървеше последен и носеше Билбо, усети, че нещо го дръпва изотзад в мрака. Той извика и падна. Хобитът се търкулна от раменете му в непрогледната тъмнина, удари глава о една твърда скала и повече не помнеше нищо.

Загрузка...