Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

15 Облаците се сгъстяват

А сега нека се върнем при Билбо и джуджетата. Цяла нощ те се редуваха един по един да стоят на стража, но не чуха, нито пък видяха и следа от опасност. Така ги завари утрото. Птиците по небето обаче ставаха все по-многобройни; бяха долетели ята дори от юг, а гаргите, които, все още живееха около Планината, не спираха да кръжат и да грачат.

— Става нещо необичайно — рече Торин. — Времето за есенния прелет вече е минало, пък и тези птици си живеят целогодишно по тия земи. Има най-много скорци и червенушки, а в далечината се съзират и множество лешояди, сякаш предстои битка!

Изведнъж Билбо посочи с пръст:

— Ето че и старият дрозд се появи отново! — възкликна той. — Явно е успял да се измъкне здрав и читав онази нощ, когато Смог срина планинския склон, но охлювите сигурно са загинали.

Старият дрозд наистина беше там и когато Билбо насочи вниманието на останалите към него, той полетя към тях и кацна на един камък наблизо. После плесна с криле и запя; след това наклони глава встрани, сякаш се ослушваше; сетне пак запя и пак се ослуша.

— Изглежда, че иска да ни каже нещо — рече Балин, — но аз не разбирам езика на тези птици. Ти разбираш ли го, Билбо?

Не много добре — отвърна Билбо (а всъщност той изобщо нищо не разбираше), — но старият ни приятел изглежда много възбуден.

— Жалко, че не е гарван! — рече Балин.

— Мислех, че не обичаш гарваните! Не им се зарадва особено, когато ги видяхме преди известно време.

— Това бяха гарги! Зли, коварни и груби създания! Ти навярно чу какви лоши думи ни наговориха. Гарваните обаче са съвсем различни. Между тях и поданиците на Трор някога съществуваше голяма дружба. Те ни донасяха тайни сведения и ние ги възнаграждавахме за това с разни лъскави предмети’, които обичаха да крият в гнездата си. Те живеят много дълго, паметта им е силна и предават набраната мъдрост на потомците си. Като малък познавах много от гарваните, които живееха по тия скали. Самото възвишение, на което се намираме сега, някога се наричаше Гарвановия хълм, защото тук, над караулното помещение, живееше една много мъдра и много известна двойка гарвани — старият Карк и жена му. Но аз не допускам да е оцелял някой от тази древна порода.

Балин едва бе свършил да говори, когато старият дрозд нададе силен крясък и отлетя.

— Ние не го разбираме, но аз съм повече от сигурен, че той ни разбира — рече Балин. — Наблюдавайте и ще видите какво ще стане!

Скоро се чу пърхане на криле и дроздът се върна; с него обаче долетя и една немощна стара птица. Тя явно беше сляпа, едва летеше и върхът на главата й беше плешив. Беше огромен прастар гарван.

Гарванът кацна тежко на земята пред тях, бавно плесна с криле и се поклони на Торин.

— О, Торин, син на Траин, и ти, Балин, син на Фундин! — рече гарванът (и дори Билбо разбра какво каза, тъй като той говореше на обикновен език, а не на птичи). — Аз съм Роак, син на Карк. Карк е мъртъв, но вие, доколкото знам, сте го познавали добре някога. Сто и петдесет и три години изминаха, откак съм излязъл от яйцето, но не забравям онова, което ми е казал баща ми. Сега аз съм водачът на големите гарвани от Планината. Не сме много, но все още помним някогашния крал. Повечето от моите гарвани сега не са у дома си, защото на юг има интересни новини — някои от тях ще ви зарадват, но други няма да ви се харесат много. Ето, вижте! Птиците от юг, от изток и от запад отново се събират при Планината и в Дейл, защото се чу, че Смог е мъртъв!

— Мъртъв ли? Мъртъв ли? — завикаха джуджетата. — Мъртъв! Тогава напразно сме се страхували… и съкровището е наше!

Те се изправиха и заподскачаха от радост.

— Да, мъртъв е — рече Роак. — Дроздът, нека перата му никога не окапят, го е видял как умира и ние можем да се доверим на думите му. Видял го е да загива в битката с жителите на Есгарот преди три нощи тъкмо когато изгрявала луната.

Дълго време Торин не можа да накара джуджетата да млъкнат, за да изслушат останалата част от новините на гарвана. Най-сетне, след като успя да разкаже подробно за битката, Роак се обърна към Торин:

— Дотук всичко е радостно, Кралю под Планината! Спокойно можеш да се върнеш в подземията си. Цялото съкровище е твое — поне засега. Ала не само птиците, а и мнозина други са се запътили насам. Новината за смъртта на дракона вече се е разнесла навсякъде, а легендата за съкровищата на Трор не е забравена с годините; не един и двама жадуват да получат дял от богатата плячка. Кралят на елфите вече потегли с войската си, следван от ята лешояди, които очакват в най-скоро време да се развихрят битки и кръвопролития. Езерните хора негодуват и твърдят, че джуджетата са им навлекли всички сегашни беди. Смог разруши града им и ги остави без подслон, а и мнозина от тях загинаха. Ето защо те също смятат да потърсят обезщетение от вашето съкровище независимо дали сте живи, или мъртви. Сега остава да решите разумно как ще постъпите. За съжаление сте само тринайсетима — твърде малка част от многобройния Дуринов народ, който някога живееше тук, а сега е разпръснат по всички посоки. Ако искате, чуйте моя съвет — не се доверявайте на старейшината на Езерните хора, а на онзи, който със стрелата си уби дракона. Той се казва Бард и е потомък на Гирион от града Дейл; изглежда суров и мрачен, но е честен човек. И след всички тези гибелни години отново ще се възцари мир между джуджетата, хората и елфите, но това може да стане с цената на много злато. Казах всичко!

Тогава Торин се провикна гневно:

— Много сме ти благодарни, Роак, сине на Карк! Ти и твоите близки няма да бъдете забравени. Но докато сме живи, никой крадец или насилник няма да отнесе и прашинка от нашето злато! Ако искаш занапред да сме ти още по-благодарни, известявай ни за всички, които наближават насам. Ще те помоля и още нещо: ако сред вас има млади гарвани с яки крила, изпрати ги при нашите родственици в планините на север, на запад и на изток оттук, за да ги уведомят за тежкото ни положение. Прати най-първо вестоносци при моя братовчед Даин от Железните планини, защото той има добре въоръжени воини и живее най-близо. И нека побърза!

— Не бих могъл да кажа дали решението ви е разумно, или не, но ще направя каквото мога — изграка Роак и отлетя.

— А сега обратно в Планината! — извика Торин. — Остава ни малко време.

— А също и храна! — обади се Билбо, който винаги гледаше на нещата откъм практическата им страна. Той си мислеше, че със смъртта на дракона приключението ще свърши, но разбра, че много се е лъгал, и беше готов да отстъпи част от печалбата си за мирното уреждане на въпроса.

— Обратно в Планината! — извикаха в хор джуджетата, сякаш изобщо не го бяха чули, и той — ще не ще — тръгна подире им.

Вие вече знаете някои от събитията и разбирате, че джуджетата все още разполагаха с няколко дни за подготовка. Те отново огледаха грижливо подземията и откриха, както всъщност и очакваха, че единствено Главната порта е отворена; всички други входове (с изключение, разбира се на тайната врата) Смог отдавна бе разрушил и задръстил така, че от тях нямаше и помен. Затова джуджетата се заловиха усилено да укрепват главния вход и да правят нова пътека, водеща навън. Сечива имаше в изобилие — същите, които някогашните копачи, каменоделци и зидари бяха използвали в отминалите дни, — пък и в този вид работа джуджетата все още бяха много изкусни.

Докато те работеха, гарваните непрестанно им носеха новини. По този начин научиха, че Горския крал се отбил от пътя си и тръгнал към Езерото, а това им даваше възможност да си поотдъхнат. Другото, още по-важно за тях съобщение беше, че три от понитата им се бяха спасили от яростта на дракона и сега се лутали по бреговете на Тичащата река, недалеч от мястото, където бяха оставили част от запасите си. Затова, докато другите продължаваха да работят, Фили и Кили, напътвани от един гарван, отидоха да намерят понитата и да пренесат каквото могат от припасите.

Бяха изминали четири дена и вече се знаеше, че обединените армии на Езерните хора и елфите бързо настъпват към Планината. Но сега надеждите на джуджетата отново се бяха възродили. Храната щеше да им стигне за няколко седмици, ако я пестяха, разбира се; тя се състоеше предимно от крам, който доста им беше омръзнал, но все пак утоляваше глада. Портата беше затворена с висока стена от плътно наредени правоъгълни каменни блокове. В стената оставиха дупки, през които джуджетата можеха да наблюдават или да стрелят с лъкове, но вход нямаше. Защитниците влизаха и излизаха, като се катереха по подвижните стълби и изтегляха с въжета необходимите им неща. В подножието на новата стена беше оставен малък свод, за да изтича реката, но тясното й корито беше изместено встрани от Портата, така че отпред се образуваше обширно езеро, което стигаше чак до склона, откъдето потокът слизаше надолу към Дейл. До портата сега беше възможно да се достигне само чрез плуване или по една тясна издатина на скалата отляво, гледано от вътрешната страна на стената. Фили и Кили бяха довели понитата само до началото на стълбите, започващи от стария мост; там ги разтовариха, заръчаха им да се върнат обратно при господарите си и ги натириха (вече без товара) на юг.

Една нощ на юг от Дейл се появиха множество светлинни, навярно огньове и факли.

— Ето че дойдоха! — извика Балин. — И лагерът им е много голям. Трябва да са се промъкнали в долината под прикритието на мрака.

Тази нощ джуджетата почти не спаха. Утрото едва бе просветляло, когато видяха към тях да се запътва една група. Иззад стената те наблюдаваха как противниците им — въоръжени за война Езерни хора и елфи — стигнаха края на долината и бавно се заизкачваха нагоре. Най-сетне онези, които вървяха начело, се изкатериха по порутените камъни и излязоха на върха на склона. Голяма беше изненадата им обаче, когато видяха пред себе си езерото и Портата, затворена със стена от наскоро издялани каменни блокове.

Докато стояха там объркани, разговаряха и сочеха напред, Торин се провикна високо:

— Кои сте вие, дето идвате въоръжени сякаш за война пред портите на Торин, сина на Траин, Краля под Планината, и какво желаете?

Отговор обаче не получи. Едни от воините бързо се върнаха назад, а другите постояха още малко, загледани в укрепената Порта, после също се обърнаха и последваха другарите си. Този ден лагерът бе преместен на изток от реката, точно между разклоненията на Планината. Сред скалите екнаха гласове и песни, нечувани отколе. Долитаха също и нежните звуци на арфи, които ехото подемаше и отнасяше нагоре към джуджетата, а на тях започваше да им се струва, че въздухът сякаш става по-топъл и че усещат уханието на разцъфнали пролетни горски цветя.

Билбо едва сдържаше желанието си да излезе от тъмната крепост, да се спусне долу и да се присъедини към веселието край огньовете. Някои от по-младите джуджета също се разнежиха и взеха да подмятат, че биха искали нещата да се разрешат по такъв начин, че да могат да се срещнат с пришълците долу като с приятели, но Торин се намръщи и ги сгълча.

Тогава джуджетата също извадиха арфи и разни други инструменти, които бяха намерили сред съкровищата, и засвириха, за да подобрят настроението му, но тяхната песен не приличаше на песента на елфите, а по-скоро на онази, което бяха пели преди време в малката хобитова дупка на Билбо.

Песента явно допадна на Торин, защото той се засмя и си възвърна доброто настроение. Тогава започнаха да пресмятат гласно колко е разстоянието до Железните планини и за колко ли време Даин ще може да стигне до Самотната планина, ако тръгне веднага, щом получи вестта. Но душата на Билбо се сви — както от песента, така и от последвалия разговор, защото те звучаха твърде войнствено.

Рано на следващата сутрин джуджетата видяха една група копиеносци да прекосяват реката и да се упътват към долината. Те носеха със себе си зеленото знаме на Горския крал и синьото знаме на Езерните хора и вървяха, докато не стигнаха пред самата стена на Портата.

Торин отново им подвикна високо:

— Кои сте вие, дето идвате въоръжени като за война пред портите на Торин, сина на Траин, Краля под Планината?

Този път получи отговор.

Един висок човек с черна коса и мрачно лице пристъпи напред и извика.

— Здравей, Торине! Защо се укриваш като крадец в тази крепост? Ние не сме ви врагове и се радваме да ви заварим невредими. Като тръгвахме насам, и през ум не ми минаваше, че ще срещнем жива душа тук; но щом е тъй, тогава има за какво да поговорим и какво да обсъдим.

— Кои сте вие и за какво искате да разговаряме?

— Аз съм Бард. Моята ръка погуби дракона и освободи съкровищата ви. Нима това не ви интересува? Аз съм също и потомък на Гирион от Дейл, а към вашите съкровища е прибавена и голяма част от неговите богатства, които някога Смог е отмъкнал. По този въпрос също ли няма какво да си кажем? Но нека вървим нататък: в предсмъртния си час Смог срина жилищата на хората от Есгарот, а аз съм все още служител на техния старейшина. От негово име искам да ви попитам: не помислихте ли за нещастията и бедите, които сполетяха тези хора? Те ви помогнаха, когато бяхте в нужда, а като отплата вие им пратихте само гибел и разрушение, ако и да не сте го сторили умишлено.

Тези думи бяха верни и справедливи, макар да бяха изречени гордо и мрачно, и Билбо си помисли, че Торин веднага ще признае истинността им. Разбира се, хобитът не очакваше някой да си спомни, че тъкмо той бе открил слабото място на дракона, затова и не се разочарова. Но в същото време и не подозираше каква власт има тъй дълго пазеното от Смог злато върху сърцата на джуджетата.

През последните няколко дни Торин бе прекарал часове сред съкровищата и страстта му към тях надделя над всяко друго чувство. Макар да търсеше главно елмаза Аркен, той не оставаше безразличен и към множеството други прекрасни неща, които будеха безброй спомени за мъките и неволите на неговия род.

— Най-слабото основание си го оставил последно, а му отреждаш най-важно място — рече Торин. — Но аз най-напред ще отговоря на него. Никой не може да предявява права към нашето съкровище задето Смог е погубил близките му и го е оставил без подслон. Това съкровище не принадлежеше на дракона, че да се изкупват сега с него злочинствата му. За помощта, която получихме от Езерните хора, ще се отплатим богато — когато му дойде времето. Но нищичко няма да дадем — нито дори меден петак — ако ни заплашвате със сила. Докато тази въоръжена армия стои пред вратите ни, ще гледаме на вас като на врагове и крадци. А сега искам на свой ред да ви попитам нещо: какъв дял от съкровището щяхте да дадете на нашите родственици, ако бяхте ни заварили мъртви?

— Въпросът ти е справедлив — рече Бард, — но не е сега време да ти отговарям, защото нито вие сте мъртви, нито ние сме разбойници. Освен това заможните би трябвало да проявяват по-голяма милост към бедстващите, които са им се притекли на помощ, когато те самите са били в нужда. А сега остава да отговориш и на другите ми искания.

— Вече казах, че не желая да разговарям с хора, които чакат въоръжени пред портите ни. Още по-малко пък бих разговарял с воините на Горския крал, за когото не си спомням с особено добро чувство. В този разговор те нямат място. Затова вървете си, докато стрелите ни не са излетели! Ако искате отново да говорите с мен, първо отпратете войската и елфите в гората, където всъщност им е мястото, и тогава елате, но не забравяйте да оставите оръжието си, преди да приближите насам.

Горския крал е мой приятел — отвърна Бард. — Той помогна на Езерните хора да се оправят от сполетялата ги беда, без да им е задължен с нищо; направи го ей тъй, просто от приятелство. Но ние ще ти оставим време да се покаеш за думите си. Дано да си помъдрял, когато се върнем! — додаде той, обърна се и тръгна към лагера.

Не минаха много часове и знаменосците се върнаха; напред пристъпиха тръбачите и вдигнаха тръбите си.

После мощен глас обяви:

— В името на Есгарот и на Гората, ние се обръщаме към Торин Дъбощит, син на Траин, самозван Крал под Планината, за да го подканим да задоволи исканията, които предявихме, в противен случай ще го сметнем за наш враг. Той е длъжен да предаде поне една дванайсета част от съкровището на Бард-драконоубиеца, наследника на Гирион. От своята част Бард ще задели необходимата помощ за Есгарот; ако Торин желае да спечели уважението и приятелството, с което са се ползвали прадедите му из тези земи, то нека и той отдели нещо от своята част, за да подпомогне Езерните хора.

Тогава Торин грабна един рогов лък и отпрати стрела към глашатая. Стрелата се заби в щита му и потрепери.

— Щом твоят отговор е такъв — извика вестоносецът, — аз обявявам Планината за обсадена. Ще останете в нея, докато сами не поискате примирие и не пожелаете да разговаряте с нас. Няма да насочваме към вас оръжието си, а просто ще ви оставим да се радвате на вашето злато. Ако искате, бихте могли и да го ядете!

С тези думи вестоносците си тръгнаха и оставиха джуджетата да обмислят положението. Торин беше така помрачнял, че дори някой и да искаше да му отправи упрек, не посмя да се обади. Повечето от джуджетата обаче, изглежда, бяха на неговото мнение, с изключение може би на стария дебел Бомбур, Фили, Кили и, естествено, Билбо, който никак не одобряваше този обрат на нещата. Планината и без това вече твърде много му бе омръзнала, а вероятността да седи обсаден в нея съвсем не беше по вкуса му.

— Тук всичко все още така мирише на дракон — измърмори Билбо на себе си, — че просто ми се повдига. А този крам направо ми засяда в гърлото.