Границата

Двадесет и девет

Джеферсън Джерико побягна нагоре по стълбите и се озова изправен пред автоматичните карабини на двама войници, облечени в безупречни тъмносини униформи на морски пехотинци, с бели шапки и бели ръкавици. Изглеждаха така, все едно са направо родени да го направят на парчета. Бяха напънали спусъците и лазерните прицели чертаеха червени точки по гърдите на пастора, близо до сърцето. Един от пехотинците използва комуникатора си.

— Акс Две Нула — каза младежът, на вид двадесетгодишен, но със суровата, решителна физиономия на човек, който е и виждал, и предизвиквал жестока смърт. Налагаше му се да говори високо, понеже алармата още виеше. — Един от новодошлите е на Ниво четири. Какво става там долу?

Не му отговори никой.

— Грег? Къде си?

Джеферсън беше вдигнал ръце и ги беше сложил зад тила си по тяхна команда.

— Имаме пробив — каза им той. Гласът му бе слаб и трепереше. — Поне така казаха. Не знам какво е влязло, но има пробив.

— Знаем това — отвърна войникът. После отново се обърна към комуникатора си. — Грег? На линия ли си, човече! Какво става?

— Долу има горгон — смотолеви Джеферсън. — На Ниво три. Под нас.

— Грег, отговори ми!

Зад двамата пехотинци пасторът съзря поредния коридор. Тъкмо беше стъпил на площадката, когато тези двамата се изправиха пред него с готови за стрелба оръжия. Самото стълбище продължаваше и над тази площадка нагоре към следващите нива на комплекса.

Младият войник натисна друга комбинация копчета.

— Акс Две Нула — повтори кода. — Фриско, там ли си?

— Горгонът — продължи Джеферсън. — Прилича досущ на човек. Влезе и нещо друго, но не знам какво е… — той имаше чувството, че горещата кръв нахлува право в лицето му, а от облялата го студена пот трепереше целият и си каза, че всеки момент ще припадне, но се боеше да помръдне, понеже смяташе, че тези двамата ще го застрелят без колебание. Олюля се, а пред очите му танцуваха черни петънца.

— Фриско, кажи нещо!

— Може ли да помоля за малко вода? — попита Джеферсън. Посмя да погледне през рамо към стълбите, понеже се боеше, че макар и накъсан на парчета, Воуп идва да го убие. — Моля ви… мисля, че…

— Затвори му човката! — Нареди морският пехотинец на партньора си, който пристъпи напред, завъртя Джерико и го блъсна в стената. След това опря дулото на карабината си между плешките му и го пребърка, макар че вече го бяха претърсвали, когато заедно с останалите влязоха в гаража.

— Фриско — повтори пехотинецът в комуникатора си. — На линия ли си?

— Няма да се обади — сподели другият войник. — Явно долу е пълна лудница.

— Какво става? — обади се нечий друг глас, достатъчно високо, за да надвика алармата. — Сержант Акърс, кажете ми!

— В момента проучвам положението, сър, но всичко е под контрол.

Момчето беше добър лъжец, помисли си Джеферсън. Сержант Акърс най-вероятно бе насран от ужас, но говореше със спокойна увереност. Пасторът извърна глава да види кой е новодошлият, макар че вече знаеше. Разпозна гласа му и имаше само една причина за съществуването на това съоръжение, което да бъде пазено и от агенти на „Сикрет сървис“, и от морски пехотинци.

В коридора стоеше президентът на Съединените щати.

— Джейсън! — обърна се Джеферсън към президента Бийл.

Лично го беше срещал един-единствен път преди много години, когато самият той бе известен като Леон Къшман и работеше в Арканзас като доброволец за Бил Клинтън. Джейсън Бийл по онова време беше млад студент по право в Мисури, четири години по-голям от Джеферсън, и така двамата — самоуверени и доста безгрижни мушмороци — се бяха озовали на парти, където пушиха трева и обсъждаха умението на Леон да се промъква в порно кината, което доведе до буйна дискусия за прелестите на няколко актриси в тази професия.

— Това съм аз! Леон Къшман! Не ме ли помниш?

Джейсън Бийл носеше тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червени райета, вързана на толкова стегнат възел, че изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се задуши. На ревера му блестеше игла с американския флаг. Беше изтънял и костюмът и ризата идваха малко големи за съсухреното му тяло. Русата му грива беше посивяла напълно и пооредяла отпред, но беше сресана с преднамерена прецизност и най-вероятно напръскана с лак за коса. Все още беше хубавец, много фотогеничен, но под напрегнатите му сини очи имаше кръгове, тъмни като синини. Дълбоки бръчки се врязваха във високото му и благородно чело. Челюстта му бе провиснала и докато Джеферсън очакваше отговор, в ъгълчето на лявото око на Бийл начена тик, който накара цялата половина на лицето му да се гърчи, като че ли е бил ударен или очаква предстоящ удар и вече трепери при тази мисъл.

— Леон Къшман! — повтори Джеферсън. — Партито в апартамента на Джинджър Райт, май 1992-ра!

Първата дама, която нямаше нищо общо с Джинджър Райт, застана зад съпруга си. Наричаше се Аманда, с моминско име Гейл, дъщеря на президента на влиятелна финансова групировка от Мисури и самата тя — основателка на агенция за връзки с обществеността, помогнала на Джейсън Бийл да стигне от Щатския сенат до Овалния кабинет. Тя явно му помагаше и сега — беше се хванала за него така, сякаш го крепеше да не падне.

— Кой е този човек? — попита Бийл охраната си. Речта му бе някак забавена и неясна. Тикът продължи и се усили. — Защо е дошъл?

— Сър, моля, останете в покоите си! — обади се Акърс. — Държим всичко под контрол.

— Държа да зная. Алармите се включиха. Ванс не отговаря, когато му се обаждам, нито пък Бенет. Настоявам да узная точно какво е положението!

— Сър, моля ви…

— Сержант, след час ще правя по телевизията обръщение към американския народ. Те заслужават да знаят каква е ситуацията! — Президентът вдигна поглед към тавана, а лявата страна на лицето му се гърчеше като купа с червеи. — Тази аларма. Не може ли да я спрем?

— Веднага, сър! — отвърна Акърс. Джеферсън видя младия пехотинец да поглежда към Първата дама и тя кимна едва забележимо. — Ако благоволите да се върнете в апартамента си, сър, ще изключа тази аларма и всичко ще бъде наред.

— Скоро ще дойдат да ми оправят грима — заяви Бийл.

— Джейсън! — опита Джеферсън отново. — Писах ти! Помолих те за снимка с автограф! — Досети се какво име беше използвал при няколкото молби, които беше отправил за снимка с личен автограф, с която да впечатлява Играчите на едро. — Джеферсън Джерико. Не си ли спомняш?

Президентът отвори уста и после я затвори. Върху погледа му се спусна мътна пелена.

— Да се прибираме у дома, Манди! — Каза той на Първата дама, която също беше покрита с бръчки и отслабнала, макар че навремето беше много красива — спортистка, а не само ловка бизнесдама. Дългата ѝ кестенява коса беше прошарена със сиво и хлътналите ѝ дълбоко очи бяха празни и с цвят на пепел. Тя поведе съпруга си по коридора към двойни врати в далечния му край.

— Акс Две Нула — Акърс пробва пак комуникатора си. Обърна се към другия пехотинец с думите: — Дявол да я вземе тази аларма! — И отново разтърси устройството: — Кийт, там ли си? Отговори, човече!

— Дани, прието! — разнесе се задъхан глас. На заден фон се чуваше трополене на преминаващи хора, които тичаха покрай говорещия и го бутаха. — Спокойно ли е при вас?

— Имаме си нашественик тук, един от новодошлите. Бръщолеви за някакъв горгон на Ниво три. Каква е истината?

— Имахме пробив.

— Прието. Какво влезе?

— Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Едва те чувам, слухът ми е прецакан. Тук сме затънали в лайна до ушите. Док идва насам. Изгубихме Джаксън, имаме и още петима в много лошо състояние.

— Изгубили сме Джаксън ли? Как?

— Не мога да говоря, Дани. С ужасно главоболие съм.

— Ясно, но какво се предполага да правя с кучия син тук?

— Задръж го. Ще проведем претърсване на всички нива, така че и при теб възможно най-скоро ще пратим някого. Край.

— На Ниво три има мъртвец — обади се Джеферсън. — Един от агентите. Горгонът го уби.

— Ти сядай долу — нареди му Акърс. — Правиш само много бавни движения, ясно? Опри гръб в тази стена. Дръж си ръцете на тила. Свий крака пред себе си и стой мирен.

— Познавам президента. Още като студент по право го знам. Какво искаше да каже с това обръщение по теле…

— Затваряй си плювалника и сядай долу! — вторият пехотинец заби дулото на пушката си право в лицето на Джеферсън и малката червена лазерна точка светна на челото му.

Джеферсън седна. И по-нататък щеше да има време да говори с Джейсън Бийл, ако президентът изобщо си спомнеше за него, а за момента реши да не задава повече въпроси. Искаше да остане жив и ако двамата пехотинци с пушките щяха да го пазят, тогава идеално го устройваше да си седи там, където се намира.

— Дявол го взел! — промърмори Ванс Деримън, докато оглеждаше щетите на пострадалия гаражен етаж. Как, по дяволите, щяха да махнат оттук този труп? И как изобщо щяха да ремонтират входа? Бенет беше мъртъв, някои от пострадалите — вече отнесени към лазарета, целият етаж беше на парчета, горе в небесата горгони и мъгляви още се сражаваха заради момчето — поправка, извънземното, приличащо на момче, — което му беше казало, че битката постепенно се измества встрани от Бялото имение. Главата му пулсираше и нервите му бяха изпържени, чуваше като през стена от памук и със сигурност имаше и вътрешни увреждания, понеже повърна кръв преди малко. Тази аларма… при все увредения му слух се забиваше в мозъка като свредел.

— Някой да спре тази аларма! — Извика Деримън. Гласът му прозвуча като бълбукане при говор под вода. — Исусе, спрете този шум!

Не можеше да мисли, не можеше да обмисли нормално нищичко. Нормалността беше силната му страна — поне преди извънземните да докарат войната си на този свят. Всичко беше подредено и номерирано, всичко си имаше рационално обяснение. Когато му изнесоха брифинг за Зона 51, просто го запечата встрани от основните си мисли. Зона 51 беше нечия друга отговорност, а той най-спокойно си изслуша брифинга с всичките щуротии за извънземни и кораби от други планети и артефакти, които в С4 се изследваха за военни цели, но в същото време не обръщаше капка внимание, играеше си наум на „Морски бой“ и мъдруваше защо Първата симфония на Рахманинов е била така варварски оплюта от критиците през 1897-ма. На трети април преди две години равномерният му живот бе разрушен. Беше помолил по-малкия си брат да закара Линда до убежище, понеже имаше задължения към президента и нямаше време. Беше получил обаждане по мобилния, че са успели и са при Националната гвардия в складов комплекс извън Рестън, но след това пришълците свалиха сателитите и изключиха мобилните клетки и оттогава насам нямаха връзка.

Генерал Уинслет се изклатушка до Деримън и каза нещо. Шефът на президентската канцелария чуваше само откъслечни звуци, които нямаха никакъв смисъл. Лицето на Уинслет бе зачервено и запотено. Очите му направо плуваха в кръв. Генералът стоеше, зяпаше проснатото на пода обезглавено чудовище и внезапно се обърна и направи няколко крачки встрани, преди да повърне. Един от войниците се приближи да му помогне и Фоги се остави да бъде отведен в лазарета.

Щеше да се наложи да накълцат чудовището на парчета, реши Деримън. Трябваше да го нарежат на хиляди парченца и да ги извлекат оттук едно по едно.

Дейв Маккейн застана до него. Заговори, но Деримън поклати глава.

Дейв опита отново, като се наведе по-близо и викна по-високо:

— Може ли да поговорим?

Ванс посочи ухото си:

— Почти нищо не чувам!

Алармата обаче беше спряла — писъкът ѝ престана да забива в мозъка му шишове за лед. Той и бездруго вече беше окичен с тях.

— Дай ми малко време!

Дейв кимна и се отмести. Внимателно заобиколи парчетата отпадъци и излезе навън, където въздухът не миришеше на изгоряло влечуго, а вместо това — на горчив озон.

Итън и Оливия стояха заедно до мантинелата и гледаха далечните припламвания на синьо и червено, които пронизваха облаците. Преди малко бяха изпратили Хана и Ники към лазарета. И двете се бяха държали доста добре предвид обстоятелствата, но огромният труп в гаража и кошмарните останки на убития най-накрая ги довършиха. Ники беше припаднала малко след като видя клането и можеше да се нарани, ако Итън не я беше подхванал, а след като осъзна какво е представлявало чудовището, Хана заяви, че има нужда от нещичко да си лекува нервите. След това старицата седна на планинския склон и се разплака, а Оливия отиде да потърси помощ. Докато я отвеждаха, Хана им се усмихна криво, макар че набръчканото ѝ лице беше мокро от сълзи, и обяви, че ако успее да се докопа до половин бутилка уиски, ще бъде свежарка като цвете под дъжда, което си беше добре — стига да не се замисляш какво има в дъжда тия дни.

— Джеферсън появи ли се? — попита Оливия, когато Дейв стигна до тях.

— Сигурен съм, че ще изникне отнякъде. Черен гологан се не губи — Маккейн се загледа в светлинното шоу. Далеч-далеч в гората като фойерверки падаха обхванати от син огън парчета от кораби и почти веднага сред мъртвите дървета започна да се вие дим. — Приближават ли се?

— Все още се оттеглят — отвърна Итън. Главата му пулсираше, нервите на тялото му все още бяха зле и слухът му бе ограничен, но беше способен да „чува“ с ума си много по-ясно, отколкото с увредените си аудиорецептори. — Според мен са твърде заети един с друг, за да мислят за мен. За момента… — гласът му бе приглушен, чужд дори на него самия. Каза си, че трябва да сподели с приятелите си и до какъв извод е стигнал. — Знаят, че не могат да ме хванат жив. Следващия път ще дойдат с намерението да ме унищожат… — Остави новината да отлежи няколко секунди и отново се обърна към Дейв: — Поради това се налага да стигна до Зона 51 колкото се може по-бързо.

Вече беше обяснил и на него, и на Оливия, че подозира — но не е сигурен — че в съоръжението с кодово название С4 може да намери нещо полезно. Нямаше представа какво точно, но човешките оръжия не биха могли да спрат тази война. Всъщност Итън се съмняваше, че чието и да е оръжие може да я спре, като изключим устройство, способно да взриви света… но пък горгоните и мъглявите се сражаваха за една линия в пространството, така че дори ако тази планета гръмнеше на парчета, оспорваната граница щеше да остане.

— Не знам как смяташ да спреш войната — обади се Дейв така навременно, сякаш се беше научил да чете мислите на Итън. — За да го сториш, трябва да унищожиш и двете страни, нали? Така, де… и двете цивилизации. Или дори техните светове. Как ще постигнеш това? Няма ли да… противоречи на целите ти, а?

— Да — каза миротворецът. — Моята цел не е да разрушавам светове, а да ги спасявам…

— Да, но ако търсиш извънземно оръжие… то как ще ти помогне да спреш войната?

Итън поклати глава:

— Самият аз вярвам… че по-висшата сила ме е довела тук с някаква цел. Единствената следваща стъпка, която виждам, е да убедя президента ви да ме вкара в комплекс С4… — той помълча за момент, загледан в пламъците в небето и пресмятайки, че вихрещата се битка отвежда корабите още по-далеч и по-далеч от Бялото имение. Допълни: — В момента единствено този ход има смисъл. Там несъмнено се намира нещо ценно, което мога да използвам. Единствено президентът е в състояние да ме вкара в С4 и както ви казах, той има и психически проблем, и самоубийствени наклонности.

— Смятам, че случаят е безнадежден — заключи Оливия.

— О, не говори така! — Дейв забеляза колко са потъмнели очите ѝ и как са потънали в езера от черни сенки, а лицето ѝ е изпънато от шока и мъката и колко близо се намира тя до катурването през ръба на собствената си скала. Обгърна я през раменете, понеже му хрумна, че една стъпка е достатъчна и тя ще си отиде. — Не можем да се предадем. Трябва да се доверим на Итън.

— Да се доверим на Итън — повтори тя безизразно. — Сигурно там, долу, има милиони сиваци. А по света? Китай… Русия… Южна Америка… навсякъде. Може да са милиард и нагоре. Дори ако Итън успее да спре войната… то какво ще правим със сиваците? А милионите, докарани до лудост или принудени да живеят като скотове през последните две години? Ами те, Дейв? Как може Итън да оправи това? Няма как да върне положението отпреди… — Оливия се втренчи в мантинелата пред тях и Дейв си представи как умува дали да не го прекрачи и да се хвърли от високото, поне да се избави от мъките. Тя завърши: — Твърде много изгубихме. Твърде много.

Дейв се обърна към Итън за помощ, но миротворецът мълчеше. Беше го оставил сам да върне Оливия от ръба. Съгласи се:

— Аха, загубихме ужасно много. Аз — жена си и синовете. Ти — съпруга си и привичния живот. Погледни ме, Оливия. Ще го сториш ли?

Тя се обърна и Дейв си каза, че погледът ѝ е почти мъртъв, духът — също.

— Все още не сме се изгубили един друг — каза той. — Трябва да продължим. Ако Итън вярва, че трябва да стигне до Зона 51, тогава и аз го вярвам. Оливия, твърде далеч отидохме, за да се откажем сега! — той кимна към проблясъците на енергийните оръжия далеч сред облаците. — Те ще спечелят всичко, ако се откажем сега. Моля те… остани с мен… с нас… само още малко.

— Кажи ми — отвърна Оливия с все така кух глас — как ще стигнем до онова място? Колите им тук са напълно съсипани. Автобусът ни… — тя се поколеба в търсене на по-подходящи думи — вече е неизползваем. Не знам на какво разстояние е оттук Розуел, Ню Мексико, но бих казала, че е на доста път. Та как ще стигнем дотам, Дейв? Итън? Някакви идеи?

— Засега не. Ще трябва да говорим с мистър Деримън.

Прекъсна ги приближаването на Джеферсън Джерико, който се спъна в къс строшен камък и изруга, докато преминаваше през отвора. Беше блед и изглеждаше замаян — вървеше така, сякаш вече е открил бутилката уиски, за която копнееше Хана. Попита:

— Какво е това чудо там? Автобусът… той къде е?

— Онова чудо е автобусът — обясни му Дейв, когато проповедникът стигна до тях. — Горгоните разполагат с оръжие, което вдъхва живот на…

— Не искам и да го знам — увери го Джеферсън. — Исусе, каква бъркотия! — той се втренчи в Итън. — Ти ли го уби?

— Да.

— Воуп — обърна се пасторът към Дейв. — С него какво стана?

— Той… то… изчезна или беше транспортирано, или както там го правят. Ти къде беше?

Джеферсън чу далечния тътен и внезапно осъзна, че на няколко мили разстояние се води битка в небето. За момент вниманието му бе отвлечено от проблясъците светлина. Обясни:

— Бях на четвъртия етаж. Там са президентът Бийл и Първата дама. Двойка морски пехотинци си поиграха грубичко с мен, но накрая получиха нареждане да ме пуснат… — Намръщи се. — Всички ли сте добре? Как са Хана и Ники? Те наред ли са?

— И двете са в лазарета, който според мен е на този етаж, но по-навътре в планината. Физически са добре, но ги тресат нервите.

— Да, и мен също — Джеферсън хубавичко огледа Оливия и забеляза, че тя едва се крепи. Попита я: — А ти как си?

— И по-добре съм била. Итън разправяше, че трябва да се добере до Зона 51, за да търси… не знам какво… нещо, което може да е от полза за спирането на това… — тя махна към проблясъците и светкавиците сред жълтите облаци. — Не си представям как може да бъде спряно, все едно какво ще открием там.

— Зона 51 — обърна се пасторът към Итън, — където са летящите чинии…

Преди три години щеше да се изсмее от сърце и може би да покаже среден пръст на идиотите, които бръщолевят за правителствени конспирации и дисекция на крушоглави експонати в подземни лаборатории.

— Искам да вляза в изследователската лаборатория и да видя какви артефакти се пазят там. Мистър Деримън ми каза, че единственият, който има достъп до там, е вашият президент, а той е…

— Доста е изкукал, да. Веднъж съм го срещал, преди години, докато беше студент по право и работеше за Клинтън. Пушихме трева на едно парти в Литъл Рок. Предполагам, че бихме могли да се изнудваме един друг… — Джеферсън всъщност беше обмислял такъв вариант, но прецени, че армията от адвокати ще го смели на пихтия и разследванията на собственото му минало можеха да дерайлират всичко, построено от него. Така че майната ѝ на снимката с автограф. Помътнелият му поглед се върна върху Дейв. — Те имат оръжие, което е превърнало автобуса ни в това… нещо?

— Неживи обекти в жива плът — потвърди Итън. — Много напредничаво и бързо сътворение на клетки, използвайки обекта като референтна мрежа. С други думи, съживяващ лъч.

— Свети мощи! — възкликна Джеферсън. — Пък аз си мислех, че 3D принтирането е голямата работа!

— Президентът — върна ги на темата Итън. — Видял си го.

— Така е. Не ме позна, но пък и аз изглеждам доста по-различно, отколкото преди. Не съм сигурен, че в настоящото си състояние Бийл би познал и родната си майчица.

— Поне имаш някаква връзка с него. Ако успеем да му я припомним, толкова по-добре.

— Първо трябва да минем през Деримън обаче — напомни Дейв.

— Да — Итън помълча известно време, загледан в битката, която се отместваше все по-далеч от Бялото имение — като цяло добър знак. В облаците блесна чудовищна синя светкавица, сини лъчи се разтекоха във всички посоки и огромен черен силует рухна през жълтата мъгла и въртейки се диво, се разби някъде отвъд планинските върхове. Едно на нула за горгоните, помисли си извънземният, но мъглявите несъмнено щяха да си отмъстят. Имаше и друга причина войната никога да не свършва: отмъщението води до отмъщение и… тъй си продължава до края на вечността.

Не мина много време, преди войниците и агентите на „Сикрет сървис“ да наизлязат от Бялото имение и под прицела на автоматични карабини да приберат групата обратно вътре. Правеха се опити за разчистване на гаража, но това си беше херкулесов подвиг. Никой нямаше представа какви мерки ще предприемат за счупената плоча на входа. Близостта на трупа на звяра накара Оливия да се олюлее и да се хване за Дейв за опора.

— Можеш ли да я заведеш до лазарета? — попита той войника до себе си. — Тя е в шок, има нужда от медицински грижи.

— Действай — каза и агентът — един от облечените в джинси цивилни мъже, които ги бяха свалили от автобуса. Той разбираше що е то шок. Беше пратен да охранява момичето с превръзката на окото и беше останал твърдо на мястото си, докато не чу стрелба в коридора, а след това се шокира до вцепеняване и изгуби безценни секунди от вида на тварта с човешка форма и змиеподобни ръце. Той беше от хората, проснали се по корем и открили огън по мъглявите войници. След като повърна кръв и носът и ушите му спряха да кървят, от лазарета му дадоха малко валиум. Валиумът в момента беше на мода. Сега вече агентът се владееше по-добре, но слухът му още беше слаб и в лявото ухо усещаше болка, която се стрелкаше през лицето му и надолу във врата.

— Трябва да се видим с мистър Деримън — заяви му Итън, след като войникът отведе Оливия.

— Заповедите ми са да ви ескортирам обратно до стаите ви.

— Спешно е — настоя момчето. — Горгоните и мъглявите отново ще дойдат. И следващия път няма да сте в състояние да оцелеете.

Агентът не можеше да се насили да погледне в сребърните очи на Итън. Взря се в мъртвия, обезглавен труп и остана замислен доста време. След това извади от джоба си комуникационното устройство и набра поредица цифри.

— Темпест Едно Едно — каза в микрофона. — Сержант Акърс, Деримън там ли е?

— Потвърждавам наличието му. Подготвя шефа. Ти как си?

— Бива. Слушай… Ще кача горе тримата новодошли. На моя отговорност. Страшилкото иска да говори с Деримън.

— „Амблър“ е в лошо състояние, Джони. Има нужда от лекарски преглед, но иска първо да мине речта.

— Всички сме в лошо състояние. Страшилкото вика, че било спешно, и аз му вярвам. Ако беше видял какво стана тук, долу, и ти щеше да му вярваш. Така че ги качвам. Край! — Агентът прибра устройството. — Да вървим, но да сме наясно — имам право да убия всеки един от вас, ако не ми хареса и едно ваше движение! — Заплахата му прозвуча кухо като цитат от „Наръчник на агентурата“, понеже беше ясно, че страшилкото е спасил комплекса от непоправимо унищожение. — Вървете пред мен в колона по един!

Тридесет

— Всеки момент излизаме напряко — каза сержант Акърс на агента на „Сикрет сървис“, когато стигнаха до Ниво четири. — На „Амблър“ прекъсването няма да му хареса!

Беше надникнал в сребърните очи на извънземното и потрепери, макар и не от страх — отдавна бе прекрачил отвъд страха, — а от почуда и възхита. Канеше се да попита „Не може ли да изчакате“, но знаеше, че номерът няма да мине.

— На моя отговорност — повтори Темпест Едно Едно и посочи на Дейв, Итън и Джеферсън да продължат по коридора. Пасторът не можа да се сдържи да не отдаде игриво чест на пехотинците, когато ги подмина.

Трупата стигна до врата с надпис СТУДИО и агентът каза на Дейв да влезе. Вратата водеше към ярко осветената стая с бледозелена стени, сметаново бял диван, масичка за кафе и няколко натруфени кресла. През малки говорители в тавана свиреше музика, каквато Дейв свързваше с парадите по „Мейн стрийт“, но Джеферсън правилно разпозна парчето като марш на Джон Филип Суза — толкова американски, че да те пръсне от гордост и да ти скъса копчетата от пъчене.

В Ню Идън на празненствата по случай четвърти юли често използваше подобна музика за предизвикване на патриотизъм и отваряне на портмонетата.

Централната приемна гледаше към три стаи, всички със затворени врати. Агентът от „Сикрет сървис“ отиде до най-крайната отляво и почука. Почти веднага му отвориха и на прага се изправи мъж в тъмносин костюм, с бяла риза, вратовръзка на сиви райета, с остра брадичка и игла с американския флаг на ревера. Итън го беше мярнал в гаража, когато го вкарваха вътре, но след това не го беше срещал.

— Искат да говорят с Деримън — обясни агентът и отстъпи встрани, така че новият мъж да може да ги види. — Казаха, че е спешно.

Остробрадият мъж огледа Итън студено и сурово, преди да заговори. В гласа му се смесваха равни дози отвращение и страх:

— Знаеш, че е зает. Бийл току-що излезе от гримьорната, ще пуснат камерите след около три минути.

— Аха, знам. Просто му кажи, че сме тук. Предай му, че според извънземното горгоните и мъглявите ще нападнат отново.

— Ама че момент си избрал.

— Майната му на протокола — заяви Темпест Едно Едно, видимо ядосан. — Всичко отиде по шибаните дяволи. Кажи на Деримън!

Другият агент се оттегли в стаята и затвори вратата, без да промълви и дума повече.

— Чакайте тук — каза Темпест на поверениците си, докато маршът на Джон Филип Суза се вихреше с басови барабани, цимбали и сладките ноти на отдавна мъртви тромбони.

Мина почти минута. Когато вратата се отвори отново, Ванс Деримън надникна навън с лице, изпънато от напрежение и болка, която Итън усещаше като острие, прокарано по протежение на гръбнака му. Зад очилата очите на шефа на канцеларията бяха червени и подути. Той се беше преоблякъл в черен костюм, понеже сивият, който носеше преди това, беше изцапан с каменен прах.

— Казах, че ми трябва време — каза той на Дейв. Говореше бавно и внимателно и малко твърде високо, понеже слухът му още бе зле.

— Не разполагаме с такъв лукс — отвърна Итън. — Искам да знам… как се озова тук? — Видя отговора в ума на Деримън за секунди. — Къде се намира хеликоптерът?

Шефът на канцеларията беше планирал цялото пътуване — с „Еър Форс Едно“ от Вашингтон до Солт Лейк Сити, от летището с черен микробус — до обезопасения хангар и площадката на хеликоптера, след това полет дотук. Знаеше, разбира се, че извънземният ще го извади от ума му със скоростта, с която прелиства образите наум. Итън несъмнено вече знаеше къде се намира хеликоптерът „VH-71 Кестрел“28, но заради останалите присъстващи Деримън все пак го каза на глас:

— Разполагаме с хеликоптерна площадка от другата страна на върха. Скрита е. Хеликоптера държим в хангар наблизо.

— С него можем да стигнем до С4 — констатира Итън.

— Да, за около три часа. Но вече ви казах… — Деримън се спря. Размърда челюстта си. Болката и напрежението в главата все още го стискаха в менгемето си и отравяха мисловните му процеси. — Искате ли да видите причината, поради която не можем да напуснем това място? Влезте и ме последвайте.

Деримън отведе Дейв, Итън и Джеферсън през още една приемна до врата с червена лампичка над нея и с надпис „В ЕФИР“, който обаче не светеше. Отвори вратата и ги вкара в слабо осветена зала с няколко редици амфитеатрално разположени кресла. Трима мъже със слушалки седяха пред голям звукорежисьорски пулт с контролно табло, на което искряха рояци малки зелени светлинки. Зад голям стъклен прозорец президентът на Съединените щати се беше изправил зад катедра, украсена отпред с президентския печат. Към него бяха насочени редица прожектори и чифт професионални на вид телевизионни камери. Двамата техници при камерите също носеха слушалки. Трети техник, качен на стълба, настройваше лъчите на прожекторите. Сивокоса жена с джинси и синя блуза на цветенца нанасяше пудра на челото на Джейсън Бийл. Зад президента и катедрата се виждаха библиотечни рафтове, на които имаше само няколко дузини книги с твърди корици, но богата колекция предмети от рода на бюст на Ейбрахам Линкълн, чифт сплетени в молитва бронзови длани с облегната на тях библия, рамкирани цветни снимки на Бийл и Първата дама заедно с двете им деца на колежанска възраст — Джеймс и Натали, глобус и други вещи — същите, каквито се намираха и в Белия дом. Всичко беше подредено на лавиците достатъчно високо, за да могат камерите да го снимат.

— Какво е това? — попита Дейв. — Откъде нак…

— Седни — нареди Деримън и посочи дигиталния часовник, отброяващ секундите точно над прозореца. — Той ще произнесе реч след около минута!

Един от мъжете на звукорежисьорския пулт натисна някакъв бутон:

— Кейти, все още му блести носът! — звучеше уморено и вяло, сякаш бе минавал през тази процедура стотици пъти, но това му беше работата и я изпълняваше възможно най-добре.

Жената кимна и използва четката с пудра.

Деримън се настани на първия ред до Дейв, а Итън седна между него и Джеферсън. В края на реда се беше настанила Първата дама, която дори не ги погледна. Пиеше от чаша с кубчета лед в нея. Дейв надуши алкохол.

— Добре ли изглеждам? — попита Бийл, вдигнал поглед нагоре, където на стената от неговата страна на прозореца вероятно имаше микрофон.

— Добре сте, сър — каза операторът на пулта.

— Манди? Как съм? — гласът на Бийл беше слаб и крехък, далечно ехо на онова, което и Дейв, и Джеферсън си спомняха от предишните му речи, макар че Маккейн не го беше слушал кой знае колко, понеже не се увличаше по политика. Преди да дойдат извънземните, беше подкрепял мнението, че политиците презират народа, освен когато им трябват гласове.

— Да, добре си — обади се Първата дама, но дори не гледаше към съпруга си и тъкмо си наливаше ново питие.

— Моята най-доверена критичка — обяви Бийл с нервен смях.

Носеше същия тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червени шарки, с които Джеферсън го беше видял и преди. Дрехите му бяха безупречни и гримът — професионален. Тъмните кръгове под очите на президента и дълбоките бръчки на лицето му можеха да бъдат скрити, но никакъв грим не можеше да маскира излъчването на мъка и трагично отчаяние, което Итън знаеше, че всички в помещението са в състояние да усетят.

— Сър — обади се операторът на пулта, — виждате ли отблясъци на екрана на телепромптъра29?

Както го зададе, въпросът прозвуча като риторичен.

— Няма отблясъци. Наред е.

— Започвам обратното броене до излъчването както винаги. Кейти, довърши го! Джордж, готов си. Осветлението изглежда добре!

Гримьорката незабавно спря работата си, а техникът слезе по стълбата, сгъна я и я облегна на стената срещу сцената.

Джеферсън се наведе напред и попита Деримън:

— Какво става тук?

— Президентът произнася обръщение към народа. Прави го два пъти месечно.

— Към народа ли? Какъв народ?

— Този, който той все още вярва, че съществува.

— Не знае истината ли? Смята, че хората имат ток и кабелна телевизия?

— Господа, ще натисна бутона за разговор — обади се мъжът на пулта като предупреждение, че трябва да внимават какво говорят.

— Давай — кимна Деримън. — Тук сме просто да гледаме.

— Камера едно и камера две — готови! Господин президент, започваме след пет… четири… три… две… едно… в ефир сте!

Джейсън Бийл застана гордо и уверено в светлината на прожекторите. Не се усмихна на камерите, нито пък изглеждаше нещастен. Като превъзходен политик беше лепнал на отслабналото си и повехнало лице изражение на дълбока, но най-искрена решителност.

— Мои събратя американци — прочете той от телепромптъра, — мои скъпи граждани на тази благородна страна, която никога няма да бъде пречупена от никой нашественик, бил той от Земята или другаде, днес ви нося обнадеждаващи новини. Според последните военни доклади нашата армия и военновъздушните сили са разрушили в битка крепост на така наречените мъгляви на запад от река Мисисипи, близо до Александрия, Луизиана. Флотът и морската пехота в момента водят бой срещу укрепление на горгоните недалеч от Сиатъл, Вашингтон, и началникът на канцеларията твърди, че горгоните отстъпват.

Президентът Бийл замълча. На левия му клепач начена тик, заради който половината му лице започна да се криви. Той сведе глава и бързо каза в микрофона:

— Извинете ме, разтърсен съм от емоции… както, сигурен съм, и всички вие… всички ние в тези трудни дни на изпитания и съмнения!

Не четеше тези думи от телепромптъра, те идваха от дълбините на измъчената му душа. Не проговори може би още десет-петнайсет секунди, през които снимките продължиха. Когато Бийл най-сетне вдигна глава към обективите, тикът все още караше бузата му да подскача, но беше намалял — най-вероятно израз на останките от силата на волята на мъжа. Президентът отново зачете от телепромптъра:

— Щастлив — и благодарен — съм да кажа, че следните градове са близо до освобождение от тази изумителна заплаха, макар и не без тежки загуби за американските герои: Шарлът — Северна Каролина, Балтимор — Мериленд, Провидънс — Роуд Айлънд, Чикаго — Илинойс, Сидър Рапидс — Айова, Омаха — Небраска, Денвър — Колорадо, Финикс — Аризона, и Портланд — Орегон. Съветвам жителите на тези градове да стоят в убежищата, докато не бъде даден сигнал за отбой, датата за който ще бъде определена по-късно. Неприятна новина е, че както ме уведоми началникът на канцеларията, все още няма сведения от другите столици и световни лидери, но ще продължим да следим всички сателити и да изпращаме съобщения в знак на подкрепа и божия благословия двадесет и четири часа дневно.

Деримън се размърда на мястото си. Итън разбираше, че всичко това, естествено, е измислица, предназначена да даде на президента надежда и да му попречи да намери начин да сложи край на живота си. Кой лидер на нация би понесъл да види страната си — своята отговорност — разкъсана, разбита и победена по време на мандата си?

— Все още сме тук — продължи Бийл с уверения си президентски глас, макар че тикът на лявата му буза издаваше всичко. — Все още сме Съединените американски щати. На всеки няколко часа получавам сведения от Генералния щаб. Както ви казах по време на предишното обръщение, изгубили сме много добри мъже и жени, но все още имаме достатъчно много на служба на страната. Изпращаме най-сърдечните си пожелания за успех и на другите нации по света и се надяваме те да получават това предаване. Нека повторя, както съм казвал много пъти — останете в укритията си, докато не получите сигнал „Отбой“. Въоръжените сили се сражават за вас и вярвам, че ще отстранят и двете заплахи за нашия начин на живот. Искам да кажа на децата си, Джеймс и Натали, да стоят в обезопасената част и да не се отказват от вярата, че съвсем скоро всички ще видим зората на новия ден. Казвам го на децата по целия свят и на семействата, които са се сплотили, за да преживеят тази война. Казвам го на всеки войник в полето и на всеки моряк в морето: Господ да е с вас и когато се натъкнете на врага, никога не забравяйте, че сте гордостта на тази нация, най-добрите от елита, и всички знаем, че няма да се откажете от битката каквото и да ви струва това. Ние също тук, в това убежище, никога няма да се откажем от битката! — Президентът поспря за момент, за да даде на тези трогателни слова време да улегнат, а новодошлите в публиката се зачудиха до каква степен вярва в тях.

Когато Първата дама си наля ново питие, ледените кубчета кухо иззвънтяха в чашата ѝ.

— Ще докладвам отново след две седмици — в същия ден от седмицата и по същото време — каза мъжът на подиума, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот въпреки студения въздух, който тихо лъхаше от въздуховодите. — Вие бяхте с президента на вашите Съединени щати Джейсън Бийл, завършвам както винаги с пожеланието: бъдете смели!

След тези думи Бийл остана неподвижен, като изключим тика на лицето му, докато операторът на пулта не каза:

— И край. Това беше, сър!

— Добре ли се справих? Манди, как изглеждах?

— Кажи му — отвърна тя между глътките, — че изглеждаше много хубав!

Говореше само една идея по-завалено.

— Казва, че сте изглеждали страхотно, сър.

— Притесних се. Тук е горещо. На вас горещо ли ви е?

— Заради прожекторите е. Проблемът е в тях, сър!

Дейв извърна глава към Ванс Деримън и се наведе по-ниско към ухото му:

— Как успявате да прокарате номера? Мога с шибана точност да ви кажа, че Денвър хич не е вкусил шибаната свобода!

— Вярно ли? — отбеляза Деримън.

— Аха, вярно, я! Той смята, че все още имаме сателити, така ли? И хората разполагат с електричество?

— Внимавай какво говориш, той излиза — Деримън се изправи. — Прекрасно, Джейсън! С това им каза всичко, каквото имат нужда да знаят!

Бийл огледа Дейв, Итън и Джеферсън, които също се бяха изправили. Когато надникна в сребърните очи на Итън, потри устни с опакото на дланта си. Тикът му се усилваше.

— Безопасен ли е?

— Убеден съм, че е.

— Ванс ми каза за видеото. Как си строшил вратите без никакви оръжия — обясни Бийл. — Какво си ти и откъде идваш?

— Не съм нито горгон, нито мъгляв, ако това ще ви успокои. Идваме от Денвър. Аз откъде съм, е по-трудно за обяснение, но съм тук с мисия да спра тяхната война.

— Ние печелим — обясни президентът. — Може да отнеме известно време… и да доведе до загубата на хиляди… стотици хиляди… но ние печелим войната. Нали така, Ванс?

— В Главния щаб са оптимистично настроени — извъртя се Деримън.

— Вижте, сър… — поде Дейв. — Смятам, че…

— Много хубава новина! — прекъсна го Итън, понеже не желаеше суровата гола истина, която Дейв се канеше да поднесе на президента, да разхлопа още някоя дъска на събеседника му. Бърз поглед в този ум бе показал възел от емоции и самобичуване, вина, разочарование и страхове, които се рееха като тъмни птици през пълна с призраци гора. Тъгата и усещането за загуба бяха направо смазващи. Итън се оттегли, осъзнавайки, че Джейсън Бийл наистина вярва на лъжите, които четеше от телепромптъра с представата, че го слуша американският народ.

— Възстановили сме електроснабдяването в някои райони — заяви Бийл. — Североизтокът и Западния бряг. Знам, че много малко хора са в състояние да видят и чуят как ги окуражавам да се държат… засега все още не… но смятам, че речите ми помагат. Нали, Ванс?

— И аз така мисля, сър.

Бийл не можеше да откъсне поглед от Итън.

— Ти… приличаш на обикновен юноша… с изключение на очите. Казваш… че си дошъл да спреш войната? Как? И… кой те изпрати тук?

— Моят главнокомандващ — отвърна Итън. — Смятайте ме за миротворец също като вашите войници от Обединените нации. Трябва да ви задам един въпрос, сър. Ще ми помогнете ли да вляза в изследователския комплекс С4 в Зона 51?

Бийл незабавно се обърна към Деримън:

— За какво говори той, Ванс? Защо иска да влиза там?

— Има някаква идея, че сред артефактите може да се намери годно за употреба оръжие. Казах му, че нямаме намерение да напускаме този комплекс. Рискът е твърде голям, сър.

— Може и така да е — каза Итън, — но ако можем да използваме хеликоптера… смятам, че рискът си струва.

— Да летим през онова небе? — Деримън хвърли кос поглед в указаната посока. — Идея си нямаш какъв беше преходът с „Еър Форс Уан“ от Вашингтон до Солт Лейк. А сега ще е още по-зле. Тази няма да я бъде, поне доколкото от мен зависи.

Дейв се обади:

— Мистър президент, трябва да послушате Итън. Дайте му възможност да стори онова, от което има нужда!

— Итън — повтори Бийл. — Странно име за същество, което не е от този свят.

— Сър — продължи Итън, — моля Ви да ми повярвате. Искам да спра тази война и единственият начин това да стане е с вашата помощ. Вашата помощ, сър. Трябва да вляза…

— Този разговор приключи — намеси се Деримън. — Няма да допуснем президентът да си тръгне оттук. Точка и край на темата.

— Не, не е приключил. Щом свършат сегашната си битка, горгоните и мъглявите пак ще нападнат върха. И следващия път ще унищожат всичко!

— Повярвай в думите му, Джейсън — обади се Джеферсън Джерико. — Чуй… не ме ли помниш? Литъл Рок, вечерята за набиране на средства за Бил Клинтън през май 1992-ра. Партито на Джинджър Райт, тогава се подвизавах с името Леон Къшман. Помниш ли?

Бийл примигна полека. Изглежда, се опитваше да се фокусира върху Джеферсън, но срещаше трудности.

— Не мисля… не мисля, че те познавам. Къшман?

— Да.

— Толкова хора… съм срещал. Толкова много лица и имена. Те се сливат. Извинете ме… имам главоболие! — обърна се президентът към присъстващите. — Манди? Манди!

Той викаше Първата дама, сякаш тя вече не се намираше на седалката си, но всъщност беше на няма и десет фута от него, в края на реда. Тя гаврътна питието си и се изправи, обкръжена от аура на умора и униние. Итън си каза, че на нея просто е спряло да ѝ пука — буквално за секунди се сдоби с информация, че тя смята и двете им деца за мъртви. Алкохолът притъпяваше плискащата се в нея болка.

— Тук съм — обади се Аманда. — Винаги съм до теб!

Каза го като човек в затворнически пранги. Погледна към Итън, сякаш разглеждаше странно растение, прорасло в пукнатина на тротоара. Той знаеше, че тя се кани да попита „Какво, по дяволите, се очаква да си ти?“, но дори това ѝ се стори прекалено голямо усилие. Тя така и не зададе жлъчния си въпрос.

— Много добре се справихте, сър — увери Деримън президента. Тупна го по отслабналото рамо. Джейсън Бийл беше сянка на самия себе си. На президента трябваше постоянно да се напомня и да бъде окуражаван да се храни поне веднъж дневно. — Наистина добра работа свършихте. Сега вървете си починете. Послушайте музика. Аманда, моля те, напомни му да си вземе лекарствата в пет!

Итън долови в мислите на Деримън, че Бийл пие много хапчета, включително антидепресант, а лекарството си Първата дама намира в бутилка уиски, запасите от което почти свършваха — тя ги пресушаваше все по-бързо и по-бързо. От първоначалните им количества бяха останали само две бутилки. Началникът на канцеларията се притесняваше какво ли ще се случи с умственото равновесие на Първата дама, когато вече няма да е в състояние да се самоупоява.

Аманда подхвана съпруга си под лакътя и го поведе към изхода на студиото, едва запазвайки равновесие самата тя. Бийл стрелна с бърз поглед извънземния миротворец и се обърна към началника на канцеларията си:

— Ванс, в безопасност сме, нали? Така, де… той каза… за някакво нападение на горгоните и мъглявите. На сигурно място ли сме?

— Нали ви казах, сър, че за този пробив сме се погрижили. Наистина имаше нахлуване, както ми обясниха, но са отбили атаката — Дейв наблегна допълнително на „отбивам“. — Няма по-безопасно място от тук за Вас и Първата дама.

— Благодаря ти — Бийл отново спря измъчения си поглед на Итън. Изглеждаше съсипан. Попита като уплашено дете: — Ти няма да ни навредиш, нали?

— Не, сър. Искам да помогна, не да вредя.

— Предполагам… не можем да те заключим, нали? Онова, което стори на портите… няма смисъл да те затваряме.

— Точно така.

Бийл нямаше какво повече да добави, умът му и бездруго бе почти блокирал. Кимна на жена си и двамата се приближиха до вратата. Не беше ясно кой кого крепи и кой от тях е в по-добра форма.

— Леон Къшман! — провикна се Джеферсън, преди те да успеят да излязат. — Сега се наричам Джеферсън Джерико. Бях евангелист, по телевизията. Помниш ли ме?

Президентът внезапно спря на крачка от изхода. Обърна се назад.

— О… да… онзи тип. Името ми е познато отнякъде.

— АЗ съм! Аз съм „онзи тип“!

— Вървете да почивате, сър — настоя Деримън. — После ще има време да поговорите.

След като президентът и Първата дама излязоха и вратата се затвори зад тях, Ванс въздъхна дълбоко. Разтри слепоочията си — главата му още се разкъсваше от болка. Каза:

— Беше ни много, много трудно.

— Няма да стане по-лесно — отвърна Дейв. — Наистина ли го заснемате, или всичко е наужким?

— Той обича да го записваме на дивидита, за да си ги гледа и да се самокритикува. Това чудо продължава от пристигането ни тук, повтаря се на всеки две седмици. Аз му съставям докладите. Той все още смята, че във въоръжените сили цари някакъв ред и те водят сражения. Ако не хранеше тази вяра… отдавна щеше да си е отишъл.

— Когато те се върнат — настоя твърдо Итън, — ще разрушат този връх. Ще сторя всичко по силите си да ви защитя, но не съм неуязвим. Съжалявам за смъртта на мистър Джаксън и че не успях да го спася. Кога ще съобщите на президента за това?

Деримън не отговори, но сега вече цялото му внимание бе съсредоточено върху миротвореца.

— И мъглявите, и горгоните ме искат, понеже знаят, че представлявам нещо различно, което те не разбират — обясни Итън. — Ако не могат да ме заловят — а няма как да ме заловят, — ще трябва да се убедят, че съм бил обезвреден… което е друг начин да се каже мъртъв. Това тяло може да бъде унищожено, но не и същността, която представлявам… — Той отговори на следващия въпрос на Деримън, преди той да го зададе: — Не, не мога просто да прескачам от тяло в тяло… трябва ми време да се интегрирам във всяко. А именно с време не разполагаме, сър. Важно е — жизненоважно! — да проникна в инсталацията С4. Не знам какво точно ще търся там, но непременно трябва да има нещо, което мога да използвам.

— Нали ти казах, че президентът не може да…

— Светът ви ще загине — настоя Итън. — Всички вие, цялата ви цивилизация, ще умрете. Разбирам, че не искаш да го излагаш на риск, но няма друг начин!

— Вслушайте се в думите му — подкани и Джеферсън с почти умолителна нотка. — Моля ви… вслушайте се!

— Не — твърдо отвърна Деримън. — Вие ме чуйте. Работил съм за Джейсън Бийл през по-голямата част от последните петнайсет години. Виждал съм възходи и падения, видял съм всичко. Той едва-едва се крепи, тя също. И двамата знаят, че децата им навярно са мъртви. Нямам намерение да го пращам да лети с хеликоптер до Ню Мексико с тези твари в небесата. Ако пришълците толкова силно копнеят да те унищожат, ще свалят хеликоптера за броени секунди. Не. А сега… ще ви заведа в столовата да хапнете нещо. Нали се храниш? — обърна се той към Итън.

— Тялото го изисква.

— Ех, ако можеше учителката ми по биология в гимназията да те види! — възкликна Деримън. Лицето му се изкриви за няколко секунди и Дейв си помисли, че и неговото умствено влакче е напът да дерайлира. — Надявам се, че е умряла в съня си, преди всичко това да започне!

— Така ли ще свърши светът? — попита Итън.

— Моля?

— Светът ви няма да свърши с експлозия, а с мрънкане, така ли?

Известно време Деримън не каза нищо. Взираше се в пода. След това намести очилата си и заяви:

— Столовата. Там отивам. Предлагам да ме придружите, понеже охраната няма да ви позволи да останете тук без мен… — отиде до вратата, отвори я и изчака, докато членовете на групата му се подчинят като добри, лишени от разум войничета.

Тридесет и едно

Миротворецът откри нещо, за което реши, че сигурно ще му липсва, когато задачата му тук приключи.

Наричаше се „кафе“. Веднага щом вкуси първата глътка, той прецени, че питието е страхотно. Беше горещо и черно, леко горчиво и го накара да се чувства изпълнен със сили, ако можеше да се каже така. Представи си, че магията на питието препуска през вените на присвоеното му тяло, докато си седеше на масата в столовата с Дейв, Джеферсън и Оливия — и си беше истина, че се нуждаеше от зареждането.

Оливия се присъедини към групата след кратък престой в лазарета. Докторът, делови военен с късо подстригана коса като посипали черепа му зрънца черен пясък, я беше прегледал, премерил кръвното налягане, проверил дробовете и сърцето, беше я помолил да проследи движеща се светлина, докато държи главата си неподвижна, и накрая ѝ беше дал валиум с нареждането да си почине в една от стаите. След което набързо беше изчезнал да се грижи за множеството си други пациенти, донесени или докретали след нападението. Оливия прекара в леглото около тридесет минути, след което реши, че благодарение на валиума се чувства по-спокойна и е готова да си тръгне. Преди да напусне, провери как са Ники и Хана, които бяха настанени в съседни стаи. Ники беше започнала да идва на себе си и се чувстваше по-добре, макар че предпочиташе да не мърда от мястото си. Хана спеше и в момента изглеждаше много стара, слаба и уморена, а Оливия помоли една от сестрите за тефтерче и написа на листчето: „Хана, ще намина после. Почивай, докато можеш, и не се притеснявай за нищо. Имай вяра. С обич — Оливия“.

Столовата беше ярко осветена и по боядисаните в светлосиньо стени имаше окачени снимки на различни кътчета от Америка: Таймс скуеър — облят в неонови светлини и претъпкан с народ, Голдън Гейт сред зарево от слънчеви лъчи, пронизали мъглата на Сан Франциско, гигантските секвои и живописната, покрита със зелен мъх почва в парка „Джон Муър“, Бостънския залив по време на регата с различни нашарени в червено, бяло и синьо лодки, канзаско житно поле, ширнало се, докъдето поглед стига, под яркосиньо лятно небе, масивни дъбове от двете страни на насипан с чакъл път, водещ към реставрирана плантация някъде на Юг, както и други снимки от едно време. Итън ги разгледа мълчаливо и се зачуди по какъв ли начин повишават морала на командния състав и войниците, които бяха принудени да намерят убежище тук. Това беше последната спирка, каза си той. Последната линия на съпротива — мястото, където да се сгушат при ужасна война или катастрофа, погълнала не само тази страна, но и целия свят.

В столовата имаше още няколко дузини посетители — както войници, така и цивилни. Те страняха от новодошлите. Днес сервираха пилешка супа с фиде в малка пластмасова купичка, едно пролетно рулце и малко портокалов сок в чашка. Имаше кофа за рециклиране на съдовете. Дейв се опита да получи допълнително и киселият готвач отвърна, че не му се полага повече — каквото има в порцията — това е.

Имаше обаче изобилие от кафе. Дейв си взе пластмасова чашка и се почуди не слагат ли някакви лекарства в напитката. Не можеше да си представи как човек тук може да изкара деня, да не говорим за седмица или месец, без някакъв стимулант или антидепресант. Липсата на прозорци превръщаше комплекса в един вид затвор — мъжете и жените тук се движеха бавно и внимателно със застинали в безизразни маски лица. Всички бяха изгубили членове на семействата си, приятели, домове и сигурността на собственото си битие. Бяха получили смъртната си присъда и чакаха екзекуцията.

Колко още смятаха, че ще се удържат тук, чудеше се той. Извънземната атака сигурно им бе намекнала за безполезността на това място. Щяха да са нужни невероятни усилия за почистването на онзи гараж, а и Дейв се съмняваше, че отново могат да запечатат входа. Може би така се справяха ден за ден, каза си той. Просто се съсредоточаваха върху задачата пред себе си и я вършеха — осемчасови смени след осемчасови смени.

Групата се нахрани в мълчание. Итън слушаше мислите им, но не коментираше, тъй като не искаше да проявява нахалство. Оливия все още приличаше на призрак и от време на време се втренчваше в нищото с ум, претоварен от смъртта на Джон Дъглас и реалността на тяхната привидно безнадеждна ситуация. Самозалъгваше се, че се справя по-добре, но всъщност беше готова да се свие в някой ъгъл и да се закопае в стените. Итън видя, че в съзнанието ѝ се повтарят до безкрай два образа: проснатият в коридора агент с ужасяващо смазания череп и безглавото чудовище в гаража с димяща рана на изгорените гърди.

Беше стигнала почти до края на горчивото въже, за което се държеше. Итън не знаеше какво би могъл да ѝ каже, така че да я утеши поне малко. Всъщност наистина нямаше подходящи думи, така че запази мълчание.

— Виж кой идва на гости — обади се Джеферсън.

Приближаваше се Ванс Деримън. Спря до друга маса да поговори за момент с мъж с риза на сиви райета и навити ръкави. По време на разговора посочи към масата с новодошлите и мъжът кимна и ги погледна. Лицето му беше изпито и сурово и с нищо не разкриваше мислите му. След това Деримън продължи по пътя си и когато стигна до тяхната маса, извади от джоба на сакото си бяла кърпичка и изтри с нея очилата си.

— Той иска да ни види — каза Итън.

— Точно така.

— И за какво иска да се среща с нас? — поинтересува се Дейв.

— Не с всички ни — обясни Итън. — Само с мен и Джеферсън.

— Пак си прав — Деримън си сложи отново очилата. — Разбира се, аз ще бъда с вас.

— Хич не берете грижа за нас — сви рамене Дейв. — Просто ще си седим тук с бачкаторите.

Столовата се намираше на Ниво две, но по-навътре в планината от гаража. Итън и Джеферсън последваха Деримън по друго, вътрешно стълбище. На Ниво четири влязоха в жилищната зона на президента от различна от предишната посока. Въоръжен с автоматична карабина, сержант Акърс чакаше да ги ескортира.

Преминаха по коридор на късо разстояние от двойните врати, които Джеферсън беше видял миналия път.

— Благодаря, сержант — каза Деримън и с това освободи пехотинеца. След това натисна бялото копче на звънеца и отвътре се разнесе просто, единично позвъняване.

— Очаквах да чуя „Президентският марш“30 — пошегува се нервно Джеферсън, но Деримън не реагира.

Една от вратите се отвори почти веднага, след като прозвуча позвъняването. Аманда Бийл застана на прага с кървясали очи, но малко по-стабилна, отколкото преди час по време на записа. Носеше същите дрехи — кафяви панталони и бяла блуза, която бе започнала да пожълтява от твърде много пране.

— Влизайте — каза тя и им обърна гръб, изпълнила задачата си.

Деримън вървеше първи, пресякоха прага към уютен апартамент с постлан на дървения под тъмносин килим, с много солидни на вид мебели американска изработка и стени, украсени с картини на природни теми, които според Джеферсън Джерико изглеждаха като купени от някоя гаражна разпродажба. Не можа да се въздържи да не проследи играта на бедрата на Аманда Бийл, докато тя се отдалечаваше, и се запита дали още чука голямата клечка, или с персонала си играят на музикални легла, когато не мислят за извънземни и края на света. Не би имал против да се включи в играта им, образно казано.

Усети върху себе си тежестта на сребърните очи и сведе леко глава.

— Добре дошли — поздрави президентът, влизайки драматично от страничен коридор. Усмихваше се, но заради преливащите от болка очи усмивката му беше ужасна гледка. Стоеше само по намачкан панталон и с разкопчана на врата бяла риза. Спря доста далеч от групата и не им подаде ръка.

— Благодаря, че се отзовахте. Нека да идем в кабинета!

Кабинетът беше разположен по-навътре по коридора. Едната стена представляваше голямо пано на Вашингтон, гледан от въздуха — очевидно опит да се компенсира липсата на прозорци. На другата стена висеше голяма коркова дъска с прикрепени на нея карта на целите Съединени щати и няколко по-малки регионални. Някой се беше престарал с рисуването на кръгчета и стрелички с черен перманентен маркер и Джеферсън предположи, че това са движения на войски, танкове и самолети, които в действителност не съществуваха. Книгите по полиците изглежда служеха по-скоро за украса, отколкото за четене — досущ сценичен декор, понеже бяха щателно изравнени и правилно подредени. Център и фокална точка на стаята беше масивното антично бюро — на дървената плоскост отпред имаше гравиран американски флаг с два орела, по един от всяка страна. Чифт черни кожени кресла бяха придърпани към бюрото и зад него се намираше трето. Четвърто черно кожено кресло стоеше в ъгъла, където имаше и диван с платнена тапицерия, който подмамваше окото да се чуди дали платът е сив, или зелен.

„Ето това — каза си Джеферсън — сигурно е докарано от магазина на «Гудуил»31 в Солт Лейк Сити, когато парите на данъкоплатците за черна кожа са се изчерпали.“

— Затвори вратата, Ванс — Бийл се намести на въртящия се стол зад бюрото. Обърна се към Итън и Джеферсън и им посочи креслата отпред. — Седнете, моля! Тук достатъчно прохладно ли е според вас? Може още да намаля температурата, ако желаете.

— Не съм от ледена планета — обади се Итън.

— О… добре. Ами… твоите очи… са студен цвят.

Деримън седна на дивана, кръстоса крака и се приготви за изненади, понеже нямаше представа какво иска Бийл от тези двамата, като изключим заявлението, че президентът бил „любопитен“ да се види с тях.

— Имаме плодов сок — продължи Бийл. — Ябълка и портокал. Бих ви предложил нещо по-силно, но се налага да пестим запасите… — последното се отнасяше за Джеферсън.

— Имате ли кафе? — попита Итън. След това размисли, че може би не беше добра идея да пие повече и да бъде принуден да изхвърли в президентската баня излишната течност. Просто не му се струваше правилно. — Всъщност не, няма нужда, нищо не искам.

— Добре — Бийл се облегна в креслото си и се взря в тавана, сякаш вниманието му бе привлякло нещо особено важно там, горе. Изглеждаше, че се отнася право пред очите им, и Джеферсън се принуди да проследи погледа на събеседника им, за да види дали не оглежда някой паяк и не е очарован от паяжина, която се люлее напред-назад под полъха от въздухоотвода на тавана.

— Съжалявам, замислих се — обясни президентът, връщайки се в настоящето. — Джеферсън Джерико. Да. Помня те. Трябваше ми известно време да се сетя. Нали знаеш… напоследък имам много работа, разбираш как е.

— Така е.

— Но няма да се проснем и да измрем просто ей така — допълни Бийл. Лявото му око започна да потрепва — тик като вълнички в спокойно езеро. Вдигна ръка и несъзнателно или не, потри виновното място, сякаш да го накара да спре. — Твърде много жертви дадохме вече. Смели мъже и жени, които се сражават за нас. И децата… те също измираха. Смятате ли, че нацията трябва да се предаде, да се свие и да умре? Тогава… защо правим всичко това?

— Много сме далеч от това да се предадем — заяви Деримън.

— Да, така е. Връщаме си градовете. Чухте обръщението ми, нали?

Джеферсън кимна предпазливо.

— Докладите, които получавам… там навън има хора… не войници, просто обикновени цивилни… които отвръщат на огъня. Благодаря на Господа, че си имат оръжия, и преди две години никога не бих го казал, но благодаря на Бога, че някои хора знаят как се правят бомби.

— Така си е — съгласи се Джеферсън.

— В крайна сметка ще спечелим. Мъглявите и горгоните… те не могат да ни смажат. Ще ви издам една тайна. Върху нея се работи даже докато си говорим. Да им кажа ли за бак-бомбите, Ванс?

И Итън, и Джеферсън видяха, че лицето на Деримън се помрачи. Макар да запази мълчание, момчето можа да познае какво предстои, понеже съзнанието на президента беше като развято парцаливо знаме, пълно с дупки.

— Ако желаете — отвърна Деримън с едва чут глас.

— Бак-бомбите се сглобяват в Кентъки. В пещерите — обясни Бийл, втренчен в Джеферсън. — Когато проектът завърши, ще разполагаме с няколко хиляди бройки. Става дума за бактериална война. Ще пуснем тези бомби върху крепостите на горгоните и мъглявите. Обикновени земни бактерии, безвредни за нас, понеже сме свикнали с тях. Имаме имунитет. Но извънземните… няма да разберат какво ги е сполетяло. Хиляди бак-бомби ще им паднат на главите. Нали така?

Възцари се тишина.

— Така е била спасена Земята във „Войната на световете“ — допълни Бийл. — Планът ни ще успее. След това ще изгорим труповете и ще заровим останките с булдозери… Труповете — повтори той и се намръщи. — Не е ли по-добре да се каже „останките“, Ванс? Ти как смяташ?

Миротворецът се насили да попита:

— А къде са крепостите им?

— Моля?

— Крепостите им — Итън усети, че Деримън иска да се намеси, така че вдигна показалец, за да си спечели още секунда. — Къде са на картата?

— Няма значение къде са разположени в момента — озъби се Деримън. — По времето, когато проектът завърши, ще трябва и бездруго да направим преоценка на ситуацията.

Итън извърна глава да го погледне:

— Наистина ли вярвате, че постъпвате правилно?

Мълчанието отново се проточи. Джеферсън бе принуден да се размърда и да прочисти гърлото си, понеже внезапно атмосферата в стаята му се стори неудобно натежала.

— Джеферсън Джерико! — възкликна президентът, лепвайки си нова измъчена усмивка. — Гледах няколко пъти предаванията ти. Е… два пъти. На Аманда ѝ харесваше музиката. Имаше хор от Атланта онзи път, когато те гледах. Трябва да ти кажа… че никога не бих те познал. Дори сега… ми е трудно да събера две и две.

— Ще трябва да се избръсна и да взема душ. Това ще помогне.

— И… нали спомена за Леон Къшман. Мислех си, опитвах се да си спомня. Толкова много хора, толкова много лица. После ми просветна. Партито в апартамента на Джинджър Райт. Май 1992-ра. Бяхме в Литъл Рок за вечерята в чест на Клинтън. Ами да, помня те! Мили боже, това сякаш беше страшно отдавна!

— В един друг живот! — съгласи се Джеферсън.

— Добре си паснахме. Какво ли не се въртеше около нас, всякакви луди, а ние си изкарахме страхотно. Помня… стори ми се светски човек. Имаше много амбиция в теб. И си успял да постигнеш нещо в живота си, така ли е?

— Опитах се.

— Сторил си много повече от простия опит, Леон. Но предполагам, сега трябва да те наричам Джеферсън, така ли е?

— Това е в момента името на шофьорската ми книжка.

Коментарът предизвика нова вълна мълчание. Президентът отсъстващо завъртя креслото си и се загледа във фототапета. Мина време, преди да проговори отново. Това беше неговият кабинет и може би единственото, останало му на този свят, така че никой не припираше и не го юркаше.

— Какъв величествен град — каза той и гласът му прозвуча дистанцирано и приглушено. — С всичките прекрасни сгради. Всички паметници на мъртъвци. Снощи си мислех… просто лежах в леглото и си мислех… за Библиотеката на конгреса, за „Смитсониън“. Тези съкровища… тези величествени прелести. Какво е станало с тях, Ванс?

— Сигурен съм, че още са си по местата.

— Но може и да не са. Може да са изгорени до основи. Всичко да е изчезнало. Някои от тези сгради горяха, когато излетяхме. А сега… са пепел по вятъра.

— Не се товари с това, Джейсън. Трябва да си държиш мислите в ред!

— Да държа в ред… — отвърна президентът измъчено. Все още гледаше към фототапета. Стисна здраво подлакътниците на креслото си. Кокалчетата му бяха побелели. — Итън?

— Да, сър.

— Ще ми се да ти задам толкова много въпроси! Но знам… няма да съм в състояние да разбера всички отговори. Може би дори нито един. А и ти може да не искаш да ми отговаряш, понеже осъзнаваш, че аз… ние… още не сме дорасли. Ние сме просто деца, нали?

— Юноши.

— Искам тази страна да оцелее. Исусе Христе… искам този свят да оцелее.

— Джейсън? — обади се Деримън. — Според мен трябва да…

— Тишина — спря го президентът, макар и меко. — Чух достатъчно доклади… — Обърна креслото си, за да се взре в сребърните очи, и макар че невротичният тик продължаваше да криви лицето му, Бийл изглеждаше по-спокоен, но и по-състарен, отколкото преди малко. — Кажи ми точно защо вярваш, че трябва да влезеш в С4.

— Джейсън! — Деримън понечи да се изправи на крака, но президентът му махна с ръка да си седне.

— Това е моят дълг, Ванс. Моят. Седя си тук като проклета кукла в скута на вентрилоквист. Да, знам какво казват командирите ми, и за бак-бомбите знам, и всичко друго, което ми носиш, но имам нужда да предприема нещо. Така че… давай, Итън. Защо трябва да влезем в С4?

— Възразявам — обади се Деримън. — Това е ненужно.

— Сядай и мирувай или излез. Сериозно говоря, Ванс. Боже мили, сериозен съм! Още една дума и излизаш през вратата!

Деримън не се обади повече, но притисна пръсти и към двете си слепоочия и изглеждаше така, сякаш се кани да нададе продължителен, висок писък.

— С4 — подкани президентът. — Говори!

— Както ви казах, тук съм, за да спра тази война. Не мога да го сторя сам или без чужда помощ. Смятам, че съм доведен тук, за да се срещна с вас и да ви убедя да използвате отпечатъка от пръста си, за да ме вкарате в съоръжението. Все някой от артефактите там трябва да ни е от полза.

— Но не си напълно сигурен — заключи Бийл. — Защо?

— Мога да чета мислите на хората и да долавям много неща. По-силен съм в истинската си форма, отколкото в тази, но имам нужда от… наречете го… камуфлаж, за да мога да комуникирам и да се движа сред вас. Има много неща, които знам и умея, но едно не съм в състояние да върша — и то е да разчитам бъдещето. Тази книга още не е написана… — Итън поспря, за да може президентът да схване в цялост какво е казал току-що. — Бих ви споделил обаче, че най-добрият ни шанс да спрем тази война няма да бъде намерен в командирските доклади и при бак-бомбите. Ще се окаже скрит в онова, което наричате „извънземни технологии“. Имате доказателство за техните възможности тук, в комплекса. Струва си да се отиде до самия С4, дори и само за да видя какво има там.

— Три часа полет с хеликоптер — посмя да се обади Деримън — през небеса, управлявани от горгоните и мъглявите, с цел просто разглеждане? — треперещата му челюст подсказа, че е готов на всякакъв вид отпор, за да защити повереника и територията му. — Джейсън, нали знаеш какви са рисковете? Това същество… каквото и да е той… признава, че извънземните го искат мъртъв. Ще се юрнат след хеликоптера и ще го свалят веднага щом излетим!

— Те ще дойдат така или иначе — съгласи се Итън. — Мъглявите имат проследяващо устройство в атмосферата, което е прицелено в мен. Ще узнаят, когато потеглим, и ще направят едно от две възможни неща: или ще нападнат във въздуха, или ще ни проследят дотам, където отиваме. Ще им бъде интересно каква е крайната ни цел, също и на горгоните. Вярвам, че това ще ги спре да не се месят на полета.

— Имало избор, а? — Горчиво попита Деримън. — Не чух никакви положителни страни.

— Трудно е да се предсказват вероятностите. Както се казва, шансът може да не е голям, но нека ви предскажа две неща: това съоръжение ще бъде нападнато отново и следващия път положението ще е по-сериозно. А без някакви средства за спиране на тази война, каквито още нямам, вашият свят е свършен. Само че на вас не ви пука, сър, понеже тук никой от вас не живее отвъд утрешния ден.

— Да, но пришълците искат теб. Ако си тръгнеш оттук, ще ни оставят на мира.

— Може би, но съм сигурен, че вече сте наясно, че и двете страни нямат желание да сключват мир с цивилизацията ви. Това, поради което ме искат мъртъв, мистър Деримън, е достатъчна причина да ми помогнете да вляза в С4.

— Не. Грешиш. Трябва да останем намясто. Да запазим! — заяви Деримън. На лицето му сякаш бе надяната корава маска. — Пази и съхранявай! — повтори той с отчаяние и очите му зад очилата се стрелкаха между Бийл и Итън, блеснали влажно не само от гняв, но и с намек за лудост.

Президентът наведе глава. Тикът още продължаваше да го тормози. Той разтри мястото, където бяха увредените нерви. Итън можеше да разчете объркването в мислите му, нуждата да предприеме действия срещу осакатяващия страх от откритието, че ако не може да направи нищо и е безполезен и неефективен, то страната му ще бъде изгубена по време на неговия мандат. Това беше най-ужасното в измъчения му ум — знанието, че въпреки цялата власт на поста си той беше почти незначителна пешка в сравнение с мощта на горгоните и мъглявите.

Най-сетне Бийл вдигна глава.

Не към Итън, а към Джеферсън Джерико. Каза му:

— Ти си божий служител. Имам ти доверие. Какво трябва да сторя?

За първи път в живота си Джеферсън изгуби ума и дума.

Просветна му. Каква била причината да се озове тук! Истинската цел, както изглеждаше, на неговия земен път. Беше му дадена втора възможност, така да се каже — възможност за изкупление и може миротворецът да не виждаше бъдещето, чиято книга предстоеше да бъде написана, но Джеферсън си спомни как Итън каза на Дейв: „Този човек може да ни потрябва“, така че все бе имало някакъв намек, че не бива да го изхвърлят или екзекутират, или да го оставят да умре на магистралата като заразено куче.

Или поне на Джеферсън Джерико му се искаше да вярва в това — в тази истина, която му се разкри с огромна, почти спираща сърцето яснота. Усети как пада обратно в креслото си, все едно всичкият застоял въздух бе изхвърлен от малка дупка в душата му. Заяви:

— Редно е да се довериш на Итън. Направи, както те моли.

Президентът остана безмълвен, втренчен в очите на пастора.

— Джейсън — обади се с отслабнал глас Деримън. — Не можеш да излезеш оттук. Ако те изгубим, всичко свършва.

Бийл попита:

— За кога може да приготвите хеликоптера?

— Моля те… ще измислим нещо. Не е задължително да…

— Хеликоптерът. Кога може да го подготвите?

Отне известно време да получи отговор, понеже Ванс Деримън беше сплел пръсти и мачкаше кокалчетата си и не искаше да се предаде. Президентът чакаше.

— Плюс-минус два часа — каза началникът на кабинета накрая. Изглеждаше, сякаш сблъсъкът на интереси ще го разкъса всеки момент, но осъзнаваше, че главното му задължение на тази длъжност бе да се подчинява. — Доста време мина, откакто Гарет или Нилсън са летели. Ще ми се първо да ги вкарам в симулатора.

— Направи го — съгласи се Бийл. Ясно беше, че това не е одобрение, а заповед.

— Ако не успея да ви разубедя през следващите два часа — каза му Деримън, — идвам с вас. По този въпрос не искам да се спори!

— Няма да споря, но съм взел решение. Заредете хеликоптера, подгответе пилотите и вземете каквото е необходимо. Нека проверим какво има в С4.

— Благодаря ви, сър — каза Итън. — И на теб също!

Това се отнасяше за Джеферсън Джерико — и той беше решил да се качи на хеликоптера. След като стигна чак дотук, нямаше намерение да пропуска края на приключението, без значение колко голяма опасност ги чакаше. Беше сигурен, че Дейв се чувства по същия начин, може би и Оливия също.

Имаше много за вършене. Президентът Бийл ги освободи и те излязоха от апартамента, за да се подготвят за пътуването към неизвестното.

Тридесет и две

Мощен трактор извлачи тъмнозеления „VH-71 Кестрел“ от хангара му до площадката от западната страна на Бялото имение. Тази версия на „Марин Уан“ се разпознаваше само по идентификационния номер — AA3 — встрани от кокпита. Малки сини лампички очертаваха площадката за кацане. Северозападният вятър бе натежал от киселинната миризма на отровния дъжд. Облаците се сгъстяваха с коварен план да затъмнят поне отчасти последните слънчеви лъчи, и светлината бе придобила мрачно сив оттенък.

Пътниците вече се бяха качили на борда. Заедно с президента Бийл и Ванс Деримън щяха да летят Фоги Уинслет, Итън, Дейв и Оливия, а в задната част на кабината седяха двама униформени морски пехотинци с каски, въоръжени с деветмилиметрови картечни пистолети „Колт“ и осколочни гранати.

Седалките бяха тапицирани с бежов плат, по протежение на лявата стена имаше и два дивана в същия цвят. Прозорците бяха закрити с тъмносини завеси. На тавана грееха осветителни пръчки. Имаше и малка маса с лампа на нея. Абажурът, както забеляза Итън, все още беше покрит с пластмасовия предпазител срещу прах. Президентският печат красеше подлакътника на мястото за президента.

Не след дълго се разнесе ниското бучене на включените да се загряват три турбодвигателя. Шумът се усилваше бързо. Пътниците не си говореха — това пътуване щеше да е изпитание за нервите и никой нямаше настроение за приказки. Двамата пехотинци бяха доброволци за мисията, а пилотите — Гарет и Нилсен — бяха пилотирали транспортни „Супер Сталиън“ от самолетоносачи в Ирак. Всички си знаеха задълженията и се държаха професионално, макар че от последния полет на пилотите беше минало толкова време, че те искрено се зарадваха на упражненията в симулатора.

Дейв дръпна настрани завесата и надникна навън. Отвъд прозореца се простираше мътно и заплашително небе, но светлинното представление на бойните кораби бе секнало. Или битката беше приключила с разгрома на едната страна, или сражението се бе изнесло много далеч.

Всички бяха закопчали коланите. Гласът на Гарет се разнесе по интеркома:

— Три минути до излитане, дами и господа. Добре дошли на борда, за нас е привилегия да ви служим!

За негова чест, звучеше стабилно и напълно необезпокоен от идеята да излети с „Марин Уан“ в пастта на извънземния враг.

Перките се завъртяха. Конструкцията на хеликоптера приглушаваше шума им до слабо бучене, така че да позволява на президента да се занимава с работа по време на полет.

Макар че не се водеха разговори, за Итън беше достатъчно да се съсредоточи и да „чуе“ мислите на всекиго като глас в тъмна стая. Огледа пътниците и те го заляха с цяло цунами. Дали съществуваше човешка емоция, която да не лети с този хеликоптер? Извънземното направи най-доброто по силите си: облегна се назад, затвори очи и остави другите в уединение, а на себе си даде възможност за почивка.

Кестрелът се издигна гладко от площадката си и се понесе над Бялото имение. Придържайки се точно под облаците, направи завой на югоизток и полетя към крайната си цел със сто и седемдесет мили в час.

Преди полета Итън, Дейв и Оливия бяха наминали през лазарета да навестят Хана и Ники. Шофьорката им беше упоена и замаяна. Изглеждаше на деветдесет и изгубена като дете сираче. Когато говореше, повечето ѝ думи нямаха смисъл, но лежеше в леглото си и поне изглеждаше, че слушаше, когато Оливия ѝ обясни къде отиват.

— Ще се върнете ли? — попита със завален шепот Хана, сякаш се боеше, че ако говори по-високо, може да извика от гроба някое чудовище. Стисна здраво протегнатата десница на събеседничката си. — Кажи, че ще се върнеш, Оливия. Не може да продължим нататък без теб!

— Ще се върнем — обеща Оливия.

Самата тя имаше нужда от още почивка и някой и друг валиум, но — както го беше обяснил Дейв на Джеферсън — имаше корави топки. Без значение какво предстоеше, тя трябваше да присъства и да види и смяташе, че Винсент би одобрил.

— „Пантър Ридж“ не може да устои без теб — продължи Хана. Потрепери, като че следващата ѝ мисъл я порази като куршум и хватката ѝ върху ръката на Оливия се стегна. — Къде е Джей Ди? Трябва да се видя с Джей Ди!

— Тук е някъде — отвърна Оливия. — Наблизо.

— Ти си водачката — продължи Хана. — Винаги си била водачка. Трябва да се върнеш. И двамата с Дейв да се върнете. Итън ли е това? Очите ми са толкова зле…

— Тук съм — обади се Итън.

— Видях те… когато изтича през паркинга. До гимназията. Видях какво стана с колите и камионите… — тя се опита отново да се фокусира върху Оливия. Прошушна ѝ, сякаш споделяше извънредно изумителна и ужасна тайна: — Те оживяха. Дейв каза да си мълча, така и сторих. Итън?

— Да?

— Пази ги. Те трябва да се върнат в „Пантър Ридж“. Всички трябва да се завърнете!

— Знам, че ще стори всичко по силите си — увери я Оливия. — А ти почивай, опитай се да поспиш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгнем?

— Време — каза старицата едва чуто. — Трябва ми още време!

Тя вече се унасяше в безопасните обятия, както Оливия се надяваше, на сънищата си. Постояха с нея, докато дланта ѝ не се отпусна, лекарствата не я приспаха отново и поне за малко Хана напусна този разкъсван от битки свят.

— Трябва да видя Ники — каза Итън. — Ще дойда след няколко минути!

Намери я на легло в друга стая, където стените бяха боядисани в бледозелено и имаше рамкирани плакати на цветя. Освен това разполагаше с маса и лампа до нея. Ники беше облегната на две възглавници, а на масата стояха пластмасова чашка с портокалов сок и остатъци от сандвич с фъстъчено масло и желе, поставен на малка синя чинийка. Когато Итън надникна в стаята, момичето разлистваше стар брой на списание на име „Ел“.

— Здрасти — каза той с възможно най-добра имитация на тона на петнайсетгодишно момче. — Може ли да вляза?

Шоколадовото ѝ на цвят око се втренчи в него. Звездата върху превръзката на другото блестеше с отражения от лампата над главите им, захранвана от технология, хиляди пъти по-стара от самото момиче. На лицето ѝ се бе появила малко розовина, беше взела душ и в чистата ѝ, току-що сресана руса коса се бяха образували вълни. Миротворецът си каза, че е много хубаво, че Ники пие, яде и чете, макар че четенето за света отпреди и разглеждането на красиви картинки нямаше с нищо да разсее тъгата в душата ѝ.

Знаеше, че ѝ липсва Итън. Беше потеглила на това пътуване с него, понеже му се довери, а той я напусна, без дори да каже сбогом. Не беше по вина на момчето, а поради нуждите на миротвореца, планът му беше такъв от самия миг на пристигането му. Наистина не беше честно, беше си истинска жестокост и макар че намеренията на миротвореца щяха да бъдат в полза на множеството, той изпитваше емоции към отделната личност.

Беше съществувал дълго време — много по-дълго, отколкото Ники Стануик бе в състояние да си представи. Беше същество, което тя нямаше как да разбере напълно. Но през целия си живот не се бе изправял пред ситуация, подобна на тази, и просто не знаеше какво да каже.

Усещаше как тя се колебае дали да го покани, или не и той почти отстъпи, за да ѝ спести компанията си, но Ники тихичко каза — все още несигурна, но с желание да му даде шанс:

— Влез.

Той влезе. Отбеляза:

— Хубава стая.

— Бива.

— Имаш ли всичко, което ти трябва?

— Така мисля.

— Странно е да няма прозорци.

— Странно — замисли се тя. — Интересно определение в твоята уста.

— Да… — той се поколеба и опита пак. — Аха, знам, че е така.

— Не се опитвай да говориш като него — скара му се Ники. — Ти не си същият. Не се преструвай!

— Ох. Да. Добре — той кимна. — Права си, никога не бих могъл да стана като него.

— По някаква конкретна причина ли идваш?

— Да, така е. След няколко часа ние с Дейв и Оливия заминаваме. Ще летим с президента Бийл на хеликоптера му до Зона 51. Е… до място на име С4. Там се намира изследователски комплекс с извънземни артефакти… — Итън реши да опрости обяснението. — Разни неща, свалени от летящи чинии, които са се разбили. Смятам — надявам се — там да има нещо, което да мога да използвам.

— Искаш да кажеш… като… бластер например?

— Не съм сигурен, че бластер би спрял тази война, но ще взема оттам каквото мога.

— Хм — промърмори Ники. Мина малко време, преди тя да заговори отново, и Итън чу думите още като се оформяха в ума ѝ.

— Всъщност… това е готино.

Извънземният не знаеше къде да спре сребърните си очи. Наясно беше, че те ужасяват събеседничката му. Едно беше „доста яко“, но две ѝ идваха в повече.

— Какво означават онези букви на гърдите ти? — попита Ники. — Защо са се появили? И защо, когато си пипнеш кожата, тя става сребърна?

Всичко идваше от по-висшата сила, помисли си Итън. Трябваше да му напомня, че е на служба на тази сила и въпреки че носеше костюм от кожа, не му беше позволено да вярва, че е един от местните дори за момент.

— Генерал Уинслет носи на гърдите си цветни ленти, които показват в какви битки е участвал или какви медали е получил — обясни миротворецът. — Тези пък са моите. Всеки символ си има значение и заедно те изписват моята цел, което на ваш език ще рече „Пазител“.

— Виждала съм подобни руни и преди. Не са ли от Земята?

— Много са древни. Предполагам, че са намерили по някакъв начин пътя си и до този свят, може би в катастрофирал кораб или като подарък. Сигурен съм, че има и други символи, които сега се смятат за древни или на неизвестни езици. Съжалявам… знам, че това звучи малко… — той потърси нужната дума, но му хрумна само: — „странно“. Що се отнася до кожата ми — тази на Итън — която става сребърна при докосване… Струва ми се, че това е химическа реакция.

„Живата тъкан преминава в такава, която поддържам чрез собствената си жизнена сила“ — каза си той, но не искаше да го изрече на глас, понеже за Ники това щеше да премине отвъд границите на странното.

— Разбирам — отвърна тя. Намръщи се. — Е, така мисля, де. Еха, какво ли щяха да си помислят дружките ми в „Боул-а-Рама“ за това!

— Никога не биха повярвали дори ако стоях редом с теб. Щяха да кажат, че съм създаден за… — той сви рамене.

— За филм на ужасите — продължи мисълта му Ники.

Итън лекичко се усмихна.

— Толкова ли съм зле?

— С тези очи си страховит като стой, та гледай! — увери го тя, което си беше чистата истина.

— Да се надяваме да успея да изплаша и горгоните, и мъглявите, та да приключат тази война.

— Аха. Да се надяваме.

Той отново потърси подходящите за случая изрази. Комуникацията на този свят сякаш беше въпрос на преценка коя поредица думи ще нарани човека отсреща най-малко. Накрая каза:

— Съжалявам, че се наложи да го взема толкова внезапно.

— Ти каза, че му е дошло времето, а и аз самата бях наясно още тогава. Няма нужда да ми казваш, че съжаляваш. Но… ти си нещо — тоест някой — специален. Астрален си. Та коя съм аз да ти казвам, че си постъпил грешно?

— Дори астралните същества могат да допускат грешки. Ти дойде с нас, понеже му вярваше. Аз ти го отнех. Отнех го на всички ви. Трябваше да му позволя да остане по-дълго.

— Е — отвърна Ники, — той вече е свободен дух, нали?

— Да.

— Би трябвало да се радвам за него… но наистина ми липсва. Беше доста готин тип! — Тя озари Итън с нежна, мила усмивка. — А и ти си доста готин, но не си същият.

— Странен, ужасен, но готин — каза миротворецът. — Какво повече може да иска едно астрално същество?

Ники съумя да се засмее и той си каза, че звукът е чудесен. Тя имаше да извърви дълъг път, но щеше да се оправи. Сега му беше ред просто да намери начин да стори нужното — за Ники и за Оливия, за Дейв и Хана, за всички, които се бореха и живееха с гаснеща надежда. Дори в името на спомена за онези, които бяха изтлели и умрели в ужасна мъка, та дори и за Джеферсън Джерико, изпълнил ролята, която Итън не бе осъзнавал напълно, че ще поиска от него.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той.

— Не, добре съм.

— Е… май ми е време да тръгвам… — той отстъпи към вратата.

— Итън?

Пришълецът се спря на излизане.

— Прощавам ти, ако това искаш да чуеш — каза тя. — Но ти постъпи правилно.

— Благодаря ти, Ники! — отвърна той, защото, макар да не беше човек и да се намираше далеч от хората, все пак имаше нужда от опрощение — точно както щеше да има и ако беше роден на тази земя, а не създаден — така понякога му се струваше — в съноподобните мечти на непознаваемото съзнание на по-висшата сила.

И тъй той излезе от стаята и продължи нататък, накъдето го зовеше дългът.

Кестрелът беше в сигурни и стабилни ръце. Летеше в сгъстяващия се мрак с изключени идентификационни светлини, а шумът от двигателите едва се чуваше в звукоизолираната кабина.

Бяха в полет вече над час. Итън отвори очи. Проследяващото устройство на мъглявите пареше върху темето му като горещо петно. Откакто хеликоптерът се откъсна от площадката си, лъчът оставаше фокусиран върху него и го следваше неотклонно. Сега обаче засичаше и други обекти. На извънземния му отне само няколко секунди да прочете хармоничните подписи на два горгонски военни кораба — един от изток и един от запад — които следваха курсове, успоредни на маршрута на полета им. Носеха се плавно, ориентирайки се по сигнализатора, имплантиран между плешките на Джеферсън. И двата кораба се намираха на по над сто мили разстояние — за тях кажи-речи една ръка разстояние, понеже можеха да го глътнат за под десет секунди, ако преминеха на по-висока скорост, но Итън долавяше, че се движат бавно и не искат да се приближават прекомерно. Предположи, че се съобразяват и с възможността да ги усети. На борда на всеки кораб сигурно имаше специализирано същество, което да чете дали извънземният знае за присъствието им. Не бързаха за никъде. Плюс това проявяваха допълнителна предпазливост, понеже на собствения си прецизно настроен умствен радар Итън „виждаше“ движенията на гладките черни кораби на мъглявите, които разрязваха облаците на малко по-голяма височина. Бяха общо пет, строени в прецизна Л-образна формация. Те също се придържаха на разстояние над сто мили, но можеха да се приближат за по-малко от времето, нужно на Итън да каже на Ванс Деримън, че ги дебнат.

Извънземният обаче знаеше — началникът на канцеларията отдавна е наясно, че горгоните и мъглявите няма да закъснеят с появата си. Никой на борда на хеликоптера не се съмняваше, че ги преследват. Така че Итън отново затвори очи и се отпусна, следейки с умствения си взор за промени в скоростта на военните кораби. Нямаше да е от полза да притеснява никого на борда, особено Деримън, генерал Уинслет, президента и пилотите. Те и бездруго бяха нащрек — това стигаше.

Полетът продължи без инциденти. Пътниците имаха пълната свобода да стават, да използват тоалетната, да си вземат вода за пиене или кутийка безалкохолно от бара. По едно време президентът се изправи, протегна се и мина през вратата към кокпита, където остана известно време. Деримън и Уинслет си говореха шепнешком. Итън отказа да подслуша както думите им, така и образуването на мислите в ума им. Но и с просто око се виждаше, че бяха много уплашени. От самото начало на полета и двамата не бяха посмели да дръпнат завеса и да погледнат през прозореца.

Дейв спеше или поне се преструваше, а Джеферсън се оттегли отзад да поговори притеснено, но откровено с двамата пехотинци. Оливия стана да ползва тоалетна, след това се върна на мястото си и се смълча, потънала в мислите си. Итън си позволи да проникне в ума ѝ само веднъж, за да провери какво става там, и откри образа на жилест, красив и загорял от слънцето мъж със сива брадичка, усмихнат, докато тя отваряше подарък на празненство. В стаята имаше и много други весели гости, в огнището припукваха пламъци и мебелите бяха изящни, но не претрупани. На масата стоеше торта за рожден ден с розова глазура, до нея имаше конска глава, гравирана върху парче бял камък. Когато Оливия приключи с отварянето на подаръка — не разкъса златистата опаковка, а я разтвори внимателно, свали старателно и бялата панделка, сякаш и те бяха част от подаръка — и отвори кутията, от нея извади черна сфера с числото осем, оградено в бял кръг.

— Точно такава ми трябваше! — възкликна Оливия. — Топка, пълна с отговори на всички въпроси!

Тя изглеждаше много по-млада и с поне петнайсет паунда здравословно тегло повече от сегашното си състояние. Вдигна топката „Магическа осмица“, за да я видят всички, а Винсент взе чаша с вино и започна да изрича тост — и точно в този момент всичко се замъгли, понеже Оливия губеше спомена как точно е звучал гласът му. Итън напусна мислите ѝ и я остави да прескочи напред и да духне петте бели свещи на ягодовата торта, любимата ѝ.

Президентът се върна на мястото си. Беше си разменял мръсни шегички с пилотите. Знаеше поне милион. Итън забеляза, че е пребледнял и под очите му продължава да има черни кръгове, но се движеше целеустремено и с решителност, пробудена от тази мисия: рискът всъщност го зареждаше с енергия. Итън пресметна, че им остава около половин час полет. Тялото му беше отпуснато, полетът се развиваше, както се беше надявал. След няма и минута обаче се надигна на мястото си, а всичките му вътрешни аларми се бяха включили отведнъж, понеже един от корабите на мъглявите бе напуснал формацията си и ускоряваше, за да ги прихване.

Идваше от югозапад. Миротворецът се чувстваше така, сякаш пред слънцето току-що е преминал буреносен облак. Не биваше да запази новината си в тайна. Изправи се толкова рязко, че двамата пехотинци веднага вдигнаха колтовете си и застанаха нащрек. Итън се наведе към ухото на Деримън и заяви:

— Приближава кораб на мъглявите. Много бързо, от югозапад. Ще пристигне преди…

Канеше се да каже „да свърша да говоря“.

Но този път не беше пресметнал добре.

Отдясно в кабината шурна ужасно ярка червена светлина, която превърна спуснатите завеси в тънка оризова хартия. Итън успя да различи в спектъра на излъчването вълни от по-тъмночервена, почти виолетова енергия, която накара въздуха да заблести и да се раздвижи. Обшивката на хеликоптера започна да пука и да цвърчи.

Последвалият мощен удар събори Итън и го запрати напред. Той се блъсна във вратата на пилотската кабина. Вкуси кръв, видя звезди, които не принадлежаха на тази вселена, и усети смазваща болка в лявото си рамо и по протежение на ребрата от същата страна. В същия миг, докато се бореше срещу късото съединение в мозъка си и потапянето в мрака, осъзна, че хеликоптерът сякаш е бил хванат от гигантска ръка, която забавяше движението му. Всички останали пътници, за щастие, бяха със закопчани колани с изключение на единия пехотинец, разкопчал се, когато Итън се изправи — той също бе запратен напред като кукла без кости и се беше ударил в стената. Лежеше на безформена купчина до извънземния.

Настолната лампа беше литнало смъртоносно оръжие заедно с всичко друго, което не беше закрепено с правителствен образец винтове и болтове. От бара хвръкнаха кутии с безалкохолни, които — същински гюлета — щяха да обезглавят някого, ако барчето не беше обърнато в другата посока; в случая се забиха в корпуса на четири фута встрани и експлодираха. Оливия имаше чувството, че коланът я разрязва надве. Дейв остана без дъх и в пристъпа си на паника се почувства така, сякаш се дави под вода. Блъснат напред и после хвърлен назад, Джеферсън писна, а от болката костите му подскочиха в ставите.

В течение на следващите шест секунди вътрешността на „Марин Уан“ въплъщаваше същински кръг от ада и всеки изживяваше своето собствено малко страдание. След това, в последвалата вцепенена тишина, хеликоптерът започна да се забавя рязко… и още повече… и накрая остана неподвижен в плен на яркочервения лъч, макар че и главната перка, и тази на опашката продължаваха да се въртят. Турбодвигателите виеха и бяха напът да се разпаднат на парчета, а по корпуса на „Кестрела“ започнаха да се появяват пукнатини от вибрациите им.

Итън се надигна на колене. Вече не представляваше един цялостен механизъм. Някои от костите в тялото му бяха счупени. Лявото му рамо гореше от болка и не искаше да се подчини на командата за движение. Беше си прехапал долната устна и тя кървеше. Около него във въздуха блещукаха яростни вълни от енергия, видими само за преобразените му извънземни очи. Хеликоптерът се разтресе още по-силно от носовата кабина до перката на опашката, а двигателите виеха с пресекващо отчаяние — лъчът започна странично да придърпва машината през небесата.

Итън знаеше, че това е наричаният от хората „тракторен лъч“. Опита се да се изправи и не успя. Двигателите на хеликоптера стенеха така, все едно хиляди нокти дерат по стофутова черна дъска. Зад вратата на пилотската кабина дрънчаха и свиреха аларми и Итън чу механичен женски глас да повтаря:

— Внимание… внимание… внимание… — но дори и машината явно не знаеше за какво трябва да се внимава.

Дали пилотите бяха в съзнание и изобщо бяха ли още живи?

Извънземният стана с олюляване, залитна към десния борд на хеликоптера и дръпна завесите от най-близкия прозорец. Лъчът го заслепи. По-скоро долавяше, отколкото виждаше огромния черен боен кораб на мъглявите на около двеста ярда разстояние, самият той — виснал неподвижен, докато ги придърпваше към корема си. По лицето на Итън бликна пот и миротворецът отново за малко да пропадне в черно езеро. Гърбът му… дали и там имаше нещо строшено? Едва успяваше да стои прав. Трябваше да действа бързо, преди да припадне, хеликоптерът да се разпадне на парчета или мъглявият кораб да ги погълне.

Насочи десния си показалец към прозореца. От пръста му се откъсна светещ в бяло снаряд, който излетя с висока скорост и направи стъклото на парчета. Сега между него и кораба на мъглявите нямаше нищо освен тракторния лъч и сто и няколко ярда нощ.

Болката разсейваше вниманието му. Лявата страна на тялото му беше безполезна — строшен лакът, строшено рамо. Контузиите бяха повече, отколкото човешкото тяло бе понасяло досега, но миротворецът не си позволи да падне.

„Сега! — помисли си, стиснал зъби и със стичаща се по лицето пот. — Сега! Искаш разрушение, а? Ще си го получиш.“

Разпери пръсти и си представи точно какво има нужда да направи. Незабавно пет блестящи бели топчета се отделиха от връхчетата на пръстите му и се изстреляха по протежение на тракторния лъч. Възможно беше да ги проследи, ако желае — можеше да се всели във всяко от тях. Всяко сътворено от него оръжие си оставаше част от източника му на енергия, така че той на практика беше самите тези пет блестящи топчета, които сега нарастваха и сияеха по-ярко, и кипяха, и пулсираха с гнева, който изпитваше и той — бяс, породен от глупостта на тези същества, които смятаха, че притежават Вечността, а сега… сега щяха да си получат пълната доза лекарство.

По време на сблъсъка топките бяха вече десет фута в диаметър и сияеха толкова ярко с разрушителна енергия, че ако човешкото око бе в състояние да ги види, щеше да бъде изгорено до дъно, но за щастие, чудовищната им мощ лежеше отвъд спектъра на човешкото зрение.

И петте улучиха точно местата, които Итън си бе представил, че ще поразят, и то в пълен синхрон, без дори милисекунди разлика, със скорост над шестдесет милиона фута в секунда.

Ако земен учен бе пресметнал ефекта, може би щеше да се заинтригува да разбере, че резултатът е равен на мощта на двумегатонна атомна експлозия, постигната току-що без пламък, радиация и взривна вълна. Както корабът на мъглявите висеше на едно място, стабилен като черен камък, с осемстотин фута широк лъскав металически гръб, така в следващата секунда просто се изпари. Беше разкъсан на парчета, разтворен и втечнен и се чу само шумът на бурния вятър. Тракторният лъч бе изчезнал. Хеликоптерът отново се стрелна напред с около четвърт от обичайната си скорост, а повредените му двигатели продължаваха да вият за милост.

Нов отровен дъжд потече към земята. Струите му бяха абаносови на цвят, но със силен мирис на кафявата слуз, която скакалците изстрелват, когато ги обезпокоят грубите пръсти на момчетата в горещ летен ден. Течността зацвърча по червените скали и попи в пясъка и ниските храсталаци, които от векове покриваха пустинята в Ню Мексико между Санта Фе и Розуел.

Тридесет и три

Кестрелът с клатушкане се завъртя два пъти във въздуха, като първо загуби височина и след това я набра отново. На третото завъртане Гарет успя пак да овладее машината и сърцебиенето си и тайно благодари на Бога за симулатора. Нилсен изключи всички аларми и провери системите. Електрическите бяха наред, но видя теч в резервоара и в хидравликата на контролния панел. Перките, изглежда, щяха да издържат. Може би. Полетът се беше влошил до друсане на каруца по павиран път.

Крайната им цел се намираше на около четиридесет мили. Щяха да пълзят мъчително дотам, но и двамата пилоти бяха от хората, които продължават полета дори когато от вибрацията изпаднат пломбите на зъбите им, и освен ако хеликоптерът не паднеше сразен, възнамеряваха да достигнат до уреченото място. Не ставаше дума само за проява на храброст — та къде другаде можеха да кацнат тук, насред света от нощните им кошмари?

— Поеми управлението — каза Гарет на Нилсен и мина отзад да провери пътниците си.

Откри кабината в руини, единия пехотинец — мъртъв и със строшен врат, извънземното момче — със счупени лява ръка и ключица, както и с няколко други контузии. Мъжът с бейзболната шапка и жената латиноамериканка го крепяха помежду си. Президентът беше добре, макар че смучеше кислород от цилиндър с пластмасова маска. Деримън и генералът бяха пребледнели и ако се съди по това как се стрелкаше погледът на Уинслет, той беше готов да избяга през счупения прозорец. Другият пътник — за него пилотът чу слух, че бил телевизионен евангелист със съмнителна слава — седеше на мястото си със стиснати очи и сякаш потопен в разговор с Исус. Добре беше и вторият пехотинец — двайсет и три годишен корав дребен бандюга, който смяташе, че всички на света ще измрат, преди да му дойде ред, и тази мисъл го бе крепила досега.

Гарет отвори едно от шкафчетата и извади аптечката. Сред находките вътре — дезинфекциращо средство за ръце, руло еластичен бинт, ножици и тампони срещу ухапвания от насекоми — имаше и пакетче обезболяващи. Извънземният поклати глава — не, не, не искаше да поглъща химикали — но мъжът и жената го убедиха и той изпи две таблетки с чаша вода. Уинслет също поиска две, макар че не изглеждаше да е контузен, и Гарет се подчини. Когато попита президента дали и той има нужда, получи следния отговор:

— Не, по дяволите, просто карай тази кранта!

Гарет реши, че за момчето — или за съществото, което приличаше на момче — може да се направи още нещо и набързо измайстори от ластичните бинтове презраменна превръзка. Възможно беше извънземното да изпитва повече неудобства с нея, но така поне счупената му ръка нямаше да се подмята насам-натам.

— Нека го изпробваме — каза и се обърна към мъжа с бейзболната шапка: — Помогни ми да му го сложим. Полека с ръката… леко… леко!

Успяха да поставят ръката на Итън в превръзката. Дъхът на хлапето изсъска между зъбите му. Болката беше ужасна, но с нея щеше да се справи поне докато съумяваше да остане в съзнание. Замисли се каква голяма част от живота на хората включва болка: тя беше постоянен спътник на съществуването им — или физическа, или душевна. За да обитават такива крехки тела, хората несъмнено бяха силни — много по-силни духом, отколкото телом, и онези, които изглеждаха най-слаби, можеха да се окажат с най-силна воля и сърце. Това беше и причината да го привлича именно това тяло — момчето се бе държало за живота с такава страст! Сега обаче, осъзна Итън с голяма увереност, тялото беше понесло критични щети и времето му изтичаше. Можеше да поддържа в движение повредените системи, да кара контузените дробове да дишат и сърцето да изпомпва кръв през мъртвата плът, но не можеше да поправи фрактурите — лявата му ръка беше безполезна.

Имаше и още нещо, притеснително дори за него. Каза, настръхнал целият:

— Отново ни догонват.

— Колко са? — попита Дейв.

— Другите четири на мъглявите. И… горгонските кораби също се приближават много бързо. Мъглявите ще са… вече са тук — уточни той. — Съпровождат ни по два от всяка страна.

С тръпка на ужас Джеферсън дръпна завесата настрани, за да надникне навън. В мрака не се забелязваше движение, нямаше светлини — нищо. Хеликоптерът креташе по курса си на югозапад.

— Пуснете ме! — помоли Итън Дейв и пилота. — Трябва да стигна до прозорец! Те ще…

Бойните кораби откриха огън.

Само че стрелба започнаха не мъглявите, а горгоните и техни мишени бяха именно четирите черни кораба. Внезапно от облаците изникнаха стотици яркосини светкавици и удариха мъглявите и от двете страни на хеликоптера. Навсякъде наоколо засвяткаха сини експлозии и взривове от трепкащ пламък. Миг по-късно грейнаха стотици червени снаряди — ответният огън на мъглявите. „Марин Уан“ се намираше точно в средата на битката.

Огнени червени сфери и светкавици от синя светлина се кръстосваха в небесата. Взривовете отекваха в нощта, която вече не беше тъмна. В трепкащата светлина на експлозиите ясно се виждаха масивните кораби на мъглявите, но горгоните се намираха високо в облаците и оставаха скрити. Нилсен стрелкаше хеликоптера през турбуленцията на извънземната престрелка. През прозореца, чиято завеса бе дръпнал Джеферсън, Итън видя червена сфера, която пропусна първоначалната си мишена и връхлетя върху машината им. Разполагаше с част от секундата за реакция и времето му стигна със замах на показалеца си да избие прозоречното стъкло навън и със завъртане на китката успя да отбие сферата встрани, така че тя изцвърча на косъм от опашната перка на хеликоптера.

— Кацай! Кацай! — крещеше Деримън, но в района нямаше подходящо за приземяване място.

Някои от сферите и енергийните лъчи пробиваха черни кратери в земята под тях и вдигаха във въздуха пера от отломки колкото камион. Хълмовете и от двете страни на хеликоптера се гърчеха и сриваха и от тях изригваха въртопи прахоляк. Макар и ужасѐн, Джеферсън остана очарован от гледката на стотиците бляскави следи и копия извънземна огнева мощ, битката притежаваше обезоръжаваща красота, досущ като най-изумителните и скъпи фойерверки, взривявани някога в нощното небе над Ню Идън. Магията разкъса обхванат от син огън кораб на мъглявите на парчета, сипещи се от височина две хиляди фута, но Джеферсън въпреки това остана скован от почуда.

Внезапно останалите три кораба на мъглявите левитираха право нагоре в облаците — движеха се безшумно и със скорост, на фона на която земните летящи машини бяха като безмоторни играчки. Битката продължи с размяна на изблици пламък, но осакатеният хеликоптер се озова извън линията на огъня. Нилсен спусна плазовете и свали „Кестрел“-а към земята, а крайната им цел се намираше само на няколко мили.

Гарет беше сторил за пътниците всичко по силите си. Върна се в пилотската кабина, докато Дейв помагаше на Итън да седне и му закопчаваше коланите.

— Дръж се! — наложи се да извика Дейв: нахлуващият през счупените прозорци вой на двигателите беше оглушителен. Знаеше, че това е глупаво изказване, но нямаше идея какво друго да предложи; Итън се потеше и трепереше, очевидно изпитваше ужасна болка и…

— Да, така е — каза миротворецът, — но ще издържа.

Дейв и Оливия също се закопчаха. С приближаването си към земята хеликоптерът започна да вибрира и да вие още по-силно. Вдигна облаци прах. Джеферсън си каза, че няма начин тази простреляна птичка да се върне обратно в Бялото имение — когато и където докоснеше тя земята, там щеше да остане прикована задълго, освен ако не разполагат с друг хеликоптер или самолет, който да използват. Но нямаше намерение да мисли за това в момента. Беше част от отбора и не възнамеряваше да се отказва от Итън.

— Готови за приземяване! — обади се по интеркома Гарет, усилил говорителите на пълна мощност. — Не знам как ще кацнем, така че се дръжте здраво!

Хеликоптерът се спусна надолу. Перките му издухваха праха във всички посоки. Пилотът показа майсторството си, като кацна само с леко поклащане.

— Лесна работа! — заяви с ясно различима облекчена въздишка. — Право в десетката, господин президент!

Двигателите замлъкнаха, перките спряха да се въртят, а екипажът отвори люка и спусна стълбичката. Първи в прашния мрак излезе оцелелият войник, който огледа всичко наоколо през чифт очила за нощно виждане и след това зае позиция, за да може да открие огън по възможните заплахи. Преди по стълбите да се спусне който и да е друг, Дейв поспря да вземе карабината на мъртвия пехотинец и пъхна пистолета му в колана на джинсите си. Деримън, блед и разтърсен от полета, понечи да възрази, но Бийл се обади:

— Предай на старшина Суарес, че този човек излиза от хеликоптера въоръжен и с мое позволение!

Лицевият тик на президента се бе върнал и той също бе доста пребледнял, но гласът му се оказа изненадващо силен. Деримън слезе да изпълни нареждането, а Уинслет го последва.

— Облегни се на мен — предложи Дейв на Итън.

Миротворецът отвърна:

— Мога да се движа и сам, благодаря!

Налагаше се, макар че болката го гризеше от дузина контузии. Можеше да върви, но само с бавно куцукане. При слизането по стълбите Оливия му предложи ръката си и той се хвана за нея само за да не изгуби равновесие.

След това всички те — Итън, Дейв, Оливия, Джеферсън, президентът, Деримън, Уинслет и старшина Суарес — застанаха насред равнината, ширнала се сред околните хълмове, очертавани от огъня на експлозиите и огнените проблясъци сред облаците над главите им. Итън забеляза, че към битката се насочват все повече мъгляви и горгонски кораби. От всички посоки с висока скорост прииждаха цели техни флотилии. Взрив със силата на дузина свръхзвукови тътена разтърси небесата и накара всички в групата да изкривят лица. Видяха — на мили над равнината — под нивото на облаците да пада ранен горгонски кораб, пронизан от грейнала в червено рана. Удариха го още дузина сфери на мъглявите и той се залюля в северна посока по несигурен и навярно къс курс.

Президентът решително закрачи встрани от хеликоптера. Останалите пътници го последваха. Двамата пилоти останаха при машината си. Итън се съмняваше, че биха били в състояние да ремонтират „Марин Уан“, но навярно щяха да опитат всичко по силите си. Той последва останалите, пристъпвайки между Дейв и Оливия като състарен човек, какъвто внезапно се усети, а Джеферсън вървеше малко по-назад от лявата му страна.

Бийл измина около седемдесет ярда и спря. Гледаше само към плоска равнина, хълмовете и мрака, окъпан със светкавици и отблясъци от битката над главите им. Итън го видя да бърка в сакото на костюма си и да вади оттам малко черно устройство, много подобно на комуникаторите. Натисна поредица от копчета.

И зачака.

Не се случи нищо.

На около две мили от тях яркосиня енергийна светкавица удари сред хълмовете и вдигна във въздуха гъба от пръст. Земята потрепери под краката им.

Бийл натисна копчетата отново. Не се случи нищо. Итън се принуди за опора да облегне дясната си ръка на Дейв, а от другата страна го подкрепяше Оливия.

Президентът погледна към Деримън. Нервният тик отново гърчеше лицето му, а гласът му бе отслабнал.

— Ванс… Знам, че съм на правилното място. Да не съм забравил кода?

— Нека опитаме с нови батерии — предложи Деримън и извади от джоба си четири малки дюрасела, които беше взел от кутия в склада.

— И аз трябваше да се досетя!

— Работата ми е да мисля вместо Вас, когато имате други задачи — Деримън взе устройството и го отвори, осветен от изблиците на смъртоносни пламъци в небесата. Извади старите батерии и вкара нови. — Ето, опитайте пак.

Бийл повтори процедурата — първо шест цифри, после звезда и още шест.

В самото начало не се случи нищо. Итън първи усети тътнежа на задвижени под земята машини.

Цял участък от равнината се наклони навътре, за да създаде рампа, достатъчно широка за военен камион. Малки сини светлинки светнаха по бетонените стени. Струйките прах бяха всмукани от система, чийто звук напомняше въздухоотвод. Правоъгълникът земя, скриващ рампата, изглежда беше покрит с устойчив на климатични изменения материал. Фалшивият пясък и камъчетата бяха част от камуфлажа. Меката синя светлина в зейналия отвор започна да се усилва. Рампата спря под ъгъл около петнайсет градуса и механичното ръмжене затихна.

— Внимавайте на слизане — посъветва Бийл. — Повърхността е предвидена за гуми, не за обувки. Итън, хвани се за някого, не искам да паднеш!

— Да, сър — отвърна Итън, понеже все пак Бийл беше президент на Съединените щати.

Отново намери опора между Дейв и Оливия, а Джеферсън вървеше отзад, за да улови някого от тях, ако се препъне. Гумената изкуствена повърхност захващаше подметките на обувките по-добре, отколкото Бийл беше предположил. По пътя надолу по рампата Итън погледна към битката. Облаците пулсираха в огнени отблясъци. Огромна експлозия захвърли парчета кораб на мъглявите да се въртят към земята отвъд верига далечни върхове. Няколко секунди по-късно, на около петстотин фута височина над равнината, премина триъгълният силует на горгонски кораб. Беше почти разрязан надве, от шестоъгълните му коридори се лееха течности. През небесата с висока скорост прелетя нещо проблясващо и оформено като детски пумпал, което изстрелваше червени енергийни сфери във всички посоки, а после и то експлодира или по-скоро имплодира, понеже унищожението му не бе съпроводено от звук.

Итън ги усещаше как се събират — долавяше хармониите на стотици военни кораби, които отвръщаха на призива на горгоните и мъглявите. Облаците кипяха като мръсна жълта вода в тенджера. Енергийни стрели се спускаха надолу като назъбени светкавици и шибаха планините. Пропуснали мишените си или отразени по някакъв начин червени сфери се носеха към хоризонтите. Итън се сети за грандиозния сблъсък при „Пантър Ридж“ и се зачуди дали извънземните не са решили последната им битка едни срещу други да е тук, в небесата, на няколко хиляди фута над Зона 51.

Групата достигна дъното, което се оказа малък гараж с товарни рампи за камиони. Всичко бе озарено в меко синьо сияние. Президентът използва контролното си устройство отново и рампата започна да се затваря. Точно преди отворът да се скрие напълно, Итън и останалите забелязаха масивната долна страна на мъгляв кораб, досущ като лъскава хлебарка, да минава само на стотина фута над главите им. Беше целият в димящи дупки, всяка достатъчно голяма през нея да мине хеликоптер. Напредваше, двигателите му работеха безшумно, но от умиращите му системи се разнасяше странно високочестотно цъкане.

В мига, в който рампата се затвори, на тавана светнаха по-ярки осветителни пръчки. Бяха същите, каквито Итън забеляза и в инсталацията на Бялото имение. Извънземна технология, както обясни Деримън, захранваше и комплекс С4. Тук, долу, не се чуваха отгласи от войната в небесата, а само нежното съскане на въздухопречиствателната система, която пресяваше попадналите вътре прашинки. В остъклената охранителна будка светнаха лампи, но липсваха пазачи. От двете страни на будката имаше по една подвижна бариера, боядисана в жълто и с черни диагонални ивици, но бариерите бяха лесни за заобикаляне. Бийл поведе групата навътре в комплекса, от дясната му страна вървеше старшина Суарес, а Деримън и Уинслет — няколко крачки зад него. Президентът спря на два пъти, за да позволи да ги догони Итън, на когото помагаха Оливия и Дейв.

Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена клавиатура, а над нея — плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.

— Дявол го взел — каза президентът, — не мога да си спомня всичките щуротии…

Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.

Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко разперени пръсти и палец отляво.

— Добър вечер, господин президент! — заговори студен и сух женски глас от говорител, монтиран точно под монитора. — Моля, идентифицирайте се!

Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.

— Благодаря, сър — заяви гласът.

Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет. Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.

— Държиш ли се? — обърна се Дейв към Итън.

Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена, намерена до момчето — майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) — го беше притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на удара на мъглявите, пропуснал горгонската мишена. Сътресението от взрива в мола не беше сложило край на живота на момчето, но този път контузиите със сигурност щяха да го довършат. Лявата му ръка вече беше мъртва и студена от рамото надолу, но го мъчеха счупените ребра от тази страна, а и по протежение на гръбнака също го прорязваше болка. Извънземният усещаше натиска на течност в дробовете — все едно е напът да се задави. Наложи му се да се изкашля в здравата си ръка и след това се взря в пълната си с грозно червена кръв шепа.

И останалите бяха забелязали какво се случва с него. Миротворецът погледна към Дейв и се усмихна криво.

— Предполагам, че се намирам там, откъдето започна Итън — каза и изтри длан в крачола на дънките си.

Дейв се принуди да сведе поглед към пода.

Асансьорът забави ход и спря. Вратите се отвориха. Пред тях се простираше дълъг коридор със стени, сякаш изработени от неръждаема стомана, и бе объл като вена в тяло. Старшина Суарес напусна кабината първи, последваха го Деримън и Уинслет. Бийл тръгна след тях и едва след това слязоха останалите, а колоната завършваше Джеферсън.

Президентът ги поведе напред. Коридорът се разклоняваше и наляво, и надясно. Заедно с групата той пое наляво и измина още четиридесет ярда до солидна дебела врата, също изработена от стомана. Тук го очакваха поредните клавиатура и компютърен екран, монтирани на стената. Бийл премина през процедурата с натискането на копчетата и сухият женски глас каза:

— Добър вечер отново, господин президент. Моля, идентифицирайте се!

Екранът се освети, появиха се очертанията на ръка и идентификацията беше потвърдена. След това се разнесе звукът от отключване на ключалките.

Вратата изглеждаше тежка, но явно не беше, понеже Бийл спокойно я отвори, дърпайки покритата с гума дръжка без очевидни усилия. Вратата сякаш се рееше. Осветителните тръби на тавана вече светеха. Започна да циркулира хладен въздух, но още преди да премине през прага — на който имаше вградена камера — Оливия си каза, че надушва суха медицинска миризма на болница.

Те влязоха и когато вратата се затвори зад гърба им, ключалките отново се задействаха.

Първата зала се оказа облицовано със стъкло помещение с три реда театрални седалки, досущ като телевизионното студио на президента, но тук креслата бяха обърнати към два големи плоски екрана. Врата водеше към по-голяма зала, дълга поне шейсет фута. Стените ѝ бяха облицовани с бледозелени плочки, а подът — със сиви. Осветителните тела на тавана бяха обли като летящи чинии. Дигиталният часовник на стената все още работеше и с бели цифри показваше, че часът е 20:38. В отсрещния край на стаята се намираше поредната врата от неръждаема стомана, с квадратна червена лампичка над нея.

„Хирургическият блок“ — помисли си Итън, доловил това от ума на Фоги Уинслет. Откъм генерала на вълна от страх дойде и още: „Не искам да влизам там, мамка му, не, няма начин. Твърде много лоши спомени за телата…“.

— Тук — каза президентът Бийл — се намират артефактите.

Беше застанал пред двойните стъклени врати към по-малка стая отдясно.

Джеферсън предположи, че е колкото средно голям стационарен хумидор32 за пури. В озарената от осветителните тръби стаичка имаше еднакви стелажи, на които се намираха общо осем различни предмета. Под всеки на прозрачен самозалепващ етикет бяха нанесени ситни идентификационни кодове: FL12255 под къс с вид на най-обикновено парче тъмно на цвят желязо, IA240873 под не по-голяма от бейзболна топка метална сфера, AR060579 под безличен черен куб и тъй нататък.

— И тези неща идват от катастрофирали космически кораби? — попита Джеферсън, който имаше чувството, че ще гръмне от изумление. — Исусе!

— Няколко — уточни Бийл — са били свалени с ракети. Отговорност на други президенти. Едно НЛО се е сблъскало с частен самолет в ураганна нощ над Индиана. Ще видите, че са обозначени с щата, в който са намерени, и деня, месеца и годината, когато са придобити. Имаше и седем други, които се саморазрушиха след известно време, но това отново е било, преди да встъпя в длъжност. Всички записи, кораби и тела са държани някъде другаде… — Бийл се обърна към Итън. — Над тези вещи са работили най-добрите налични умове, което не е лесно предвид нивото на сигурност, което се изисква. Не смятаме, че някое от тези е оръжие, но ти дали ще си на същото мнение?

— Трябва да се приближа повече — каза миротворецът.

Президентът отвори една от вратите и той изкуцука през нея без чужда помощ.

— Елате и вие, ако искате — покани Дейв, Оливия и Джеферсън. — Дойдохте чак дотук… направете още няколко крачки!

Те влязоха. Бийл ги последва и затвори вратата, но нито Деримън, нито Уинслет показаха желание да ги последват. Итън огледа предметите.

Нямаше представа точно какво е всеки един от артефактите, но не долови пригодна за военни цели енергия.

— Може ли да ги докосна?

— Ако ти не можеш, то кой? Вземи например онази буца — FL12255. Но преди това си помисли за някакъв земен материал — текстура, кожата на нещо… каквото и да е. Давай.

Итън визуализира водата, както я помнеше да се надига от дъното на плувния басейн в „Пантър Ридж“. Когато положи ръка върху парчето метал, то се превърна в локва течност с цвят на желязо. Когато дръпна пръсти, то се стегна в първоначалната си форма.

„Прах“ — помисли си той и щом поднесе ръка към предмета, той се превърна в подобна на пудра субстанция с цвят на желязо. Щом допирът прекъсна, отново се върна към формата си… това, както миротворецът осъзна, беше трансмутабелен материал, настроен към мислите на онзи, който има физически контакт с него.

— Мили Боже! — промърмори тихо Оливия.

Итън вдигна металната сфера. По повърхността ѝ минаваха поне дузина ръбчета на сглобки. Беше тежка, но не толкова, че да не можеш да я държиш с една ръка.

— Балансирай я на върха на пръста си — предложи Бийл.

Изглеждаше твърде неудобна за целта, но Итън опита да я вдигне на показалеца си. Сферата трябваше да падне, това не се случи — стоеше си стабилно и беше напълно безтегловна. След още няколко секунди се издигна на три инча над пръста му и увисна там. Завъртя се плавно. Различните ѝ сглобки започнаха да се отварят и затварят в бърза последователност и безшумно и внезапно в стаята се появи шести посетител.

Беше изправен, слаб и висок, на ръст над седем фута, на вид — мъжки хуманоид албинос със светли очи и дълга до раменете бяла коса. По ръбовете и на двете му уши проблясваха украшения, самите ушни миди също много приличаха на човешки, но бяха съвсем леко завити навътре. Съществото носеше дълга бяла роба, украсена с дузини бляскави златни фигури, които напомниха на Оливия древни ацтекски пиктографии, каквито беше виждала с Винсент в Националния исторически музей в Мексико сити. Съществото се усмихна прелестно, протегна дългопръстите си ръце в очевиден жест на приятелство и започна да говори с тих глас на език, който нямаше нищо общо с тези, използвани някога от жителите на Земята — беше пълен с припуквания, изщраквания и подобни на заекване звуци. Когато след около половин минута съществото завърши речта си, сведе глава и изчезна. Сферата спря да се върти и се върна отново на върха на пръста на Итън, където остана неподвижна, докато Бийл не я взе и не я сложи на отреденото ѝ място.

— Опитвахме се да дешифрираме съобщението — каза президентът. — Смятаме, че има нещо общо с медицината. В него се среща съчетание от звуци, еднакво по значение с език, известен като комекрудски33, но той е изчезнал около 1880-та.

— Абсолютно сте прав — съгласи се Итън.

— Какво?

— За медицина става дума. Знам този език и познавам и цивилизацията, която го употребява. Пратеникът им предлагаше на вашия свят лекарство срещу рак.

Бийл остана безмълвен, както и останалите жители на планетата Земя.

— Казваше ви — продължи Итън, — че това лекарство за рак е кодирано чрез символите върху робата му. Взели сте предмета от някой от свалените с ракети кораби, така ли?

— Случило се е преди много време — оправда се президентът.

— Ясно — извънземният положи длан на левия си хълбок в опит да облекчи част от болката от счупените ребра и повредените нерви.

Огледа и останалите предмети — малка, хуманоидна на вид фигурка, изработена от метал, който блестеше с множество цветове, квадрат от на вид обикновено прозоречно стъкло, но дебело само няколко милиметра, намотка тъничка сребърна жица и всички останали.

— Тук няма оръжия — заяви миротворецът. — Това са дарове.

— Дарове — повтори безизразно президентът.

— Донесени ви — колко глупаво — от цивилизации, които са искали да установят контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността и те са научили този урок по трудния начин.

— Няма оръжия? — попита притеснен Джеферсън. — Нито едно? Итън, нищо полезно ли няма тук?

Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с „Аризона, шести май 1979-та“ и попита президента:

— Какво е това?

— За нас е загадка — отвърна Бийл.

Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични, измеренията — идеални.

— Нито един познат на земята материал — уточни Бийл — не може да го пробие или да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него, че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.

— Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на огледалото за задно виждане? — предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава, че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.

Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но…

— Това също е дар — каза той. — Няма какво друго да е. Въпросът е… какво е създаден да дарява?

— Никога няма да разберем — въздъхна Бийл.

— Изглежда като страх — прецени Итън.

— Какво? — този път беше ред на Джеферсън да се стресне.

— Като страх. Малък черен куб от страх… — това изказване предизвика покълването на първоначалната идея семе. — Кажете ми… всеки от вас… от какво колективно се страхуват хората на тази планета?

— От извънземно нашествие — отвърна Дейв. — Или две извънземни племена да се сбият над нас.

— Нещо повече — подкани го Итън. — Някакъв страх, който не се е превърнал в реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.

— Пълно унищожение — предложи Оливия.

— Как? — Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.

— Ядрени бомби — обади се Джеферсън. — Или… не знам… Краят, предполагам. Като удара, дето е убил динозаврите.

— Сблъсък с голям астероид — кимна президентът. — Дори сега… така, де, преди всичко това… знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще ликвидира целия живот на планетата.

— И срещу тях сте били безпомощни — додаде Итън, който вече знаеше отговора.

— Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.

Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв. Колко време можеше да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.

Страх… астероиден удар… краят на живота… една възможност и ако се провалим, всичко свършва…

Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на живота, една възможност и ако се провалим, край…

— Трябва да намеря начин да го отворя — каза с натежал глас миротворецът.

Тъкмо бе изрекъл тези думи, когато се включи сирена и студен женски глас се обади от високоговорителите на тавана:

— Нарушители на Ниво едно… Нарушители на ниво две… Нарушители на всички нива… многобройни нарушители… внимание… внимание… многобройни нарушители на всички нива…

Итън знаеше, че идват да го убият. Времето на всички в тази стая изтичаше — също и на хората, сгушени в скривалища по целия свят. Пришълците идваха насам и нямаше да дочакат това тяло да се разпадне и същността му да се освободи.

Черното кубче лежеше в дланта му.

„Страх — изреди той. — Край на живота. Една възможност. Една.“

Те идваха.

Тридесет и четири

— Невъзможно е! — беше се ококорил Бийл. — Нищо не може да проникне тук!

— Внимание… внимание… нарушители на всички нива… — повтори женският глас, чиято студена и компютризирана жизнерадостност вече съвсем не беше намясто. — Ехо Сиера. Повтарям… Ехо Сиера!

— Какъв е този код? — поиска да знае Дейв.

— Сценарий за крайни случаи. Всички остават под ключ, докато войниците от „Специални операции“ си свършат работата… само че тук няма такива… — Бийл остави гостите си в стаята с артефактите, за да се съвещава с Деримън и Уинслет, които бяха напът да си изтърват юздите. Старшина Суарес беше заел позиция, от която да вижда стоманената врата. Беше готов да открие огън.

— Той твърди, че тук не може да проникне нищо — отбеляза Джеферсън. Лицето му бе плувнало в пот. — Така се смяташе и за Бялото имение. Итън, знаеш ли къде са и колко са?

— Долавям много — отвърна Итън, но беше съсредоточил вниманието си върху черното кубче.

Сирените все още виеха, от време на време — с трели. Болката го гризеше, отвличаше го от задачата му. Додаде:

— Не са далеч от това помещение. В момента се бият едни с други, което ни печели известно време.

Дейв натисна предпазителя на автоматичната си карабина. Предложи пистолета на Оливия, която с радост го взе.

— Знам, че този куб е дар — повтори Итън. — Трябва все някак да може да се отвори!

— Докато ти хрумне идея, вече ще сме мъртви! — Джеферсън погледна с известно съмнение пистолета в ръката на Оливия. — Няма ли оръжие и за мен? Какво ще кажеш аз да взема тази ютия?

— Нямам нужда от помощ, благодаря — отвърна тя.

— Ти може да държиш това — Итън подаде кубчето на Джеферсън.

— Не искам проклетото нещо. Плаши ме до смърт!

— Моля те, вземи го. Нуждая се от свободна ръка.

Проповедникът колебливо взе кубчето и го вдигна пред себе си в дясната си шепа.

— Ехо Сиера… Ехо Сиера! — повтаряше компютризираният глас, но на помощ не им се притичаха никакви войници от специалните служби.

— С колко време разполагаме според теб? — попита Дейв, опитвайки се да следи едновременно вратата и стените.

— Нямам… — „идея“, канеше се да продължи Итън. Но му хрумна идея и тя беше: Време.

Най-големият дар.

Хиляди пермутации преминаха през главата му за броени секунди. Прецени хиляди варианти, хиляди комбинации и развития.

Погледна към дигиталния часовник на отсрещната стена, който току-що бе сменил цифрите на 20:52. Заяви:

— Ще изпробвам един вариант. Всяка цивилизация разпознава концепцията за положителното и празнотата — за вас това са единицата и нулата. На вашия език — двоичен код… — на Джеферсън нареди: — Каквото и да стане, не го изпускай!

— А какво ще стане?

Итън не му обърна внимание. Часовникът все още показваше 20:52.

Той изговори числото спокойно и ясно в двоичен код:

— Едно, нула нула нула, нула нула нула, нула нула едно, нула нула.

Кубчето не се отвори.

Джеферсън не усети нито движение, нито затопляне от страна на предмета.

Внезапно от горната му страна светнаха две малки квадратчета.

Пасторът изписка тихо, но не изтърва куба.

Във всяко квадратче имаше по два символа, които пулсираха с бяла светлина. Каза си, че му приличат на китайски знаци. Другите стени на кубчето останаха черни.

— Какво е това? — попита Дейв. — Откъде знаеше, че ще стане така?

— Това е склад за време — обясни Итън. — Изговорих настоящия час в двоичен код. Това чудо е настроено да познава часовата система тук и да реагира на човешки глас. И… не съм съвсем сигурен, но приех, че кубчето може да се задейства с нещо друго, освен допир… — той видя че Бийл, Деримън и Уинслет са забелязали светналото кубче и влизат в помещението, като президентът вървеше пръв.

— Какво прави това нещо? — заговори Уинслет с трескава нотка в гласа, изпреварвайки Бийл. — Да не е бомба?

— Не. То е… извънземен часовник — Итън реши да го нарече така в името на простотата и простите умове. — Пробудих го.

— Часовник ли? — озъби се Деримън. — И каква полза от него?

— Внимание… внимание… множество нашественици на всички нива… — обади се женският глас. — Ехо Сиера. Ехо Сиера!

Прозвуча така, сякаш компютърът моли за помощ.

— Съвсем скоро ще бъдем нападнати — обясни миротворецът. — Мъглявите ще нахлуят през стените. Преди това да се случи, трябва да ви обясня за куба… — той вдигна ръка да го вземе и Джеферсън с радост му го връчи. — Знам откъде идва. Разпознах символите. И е малко повече от обикновен часовник.

— Какво е тогава? — подкани го Бийл.

— Това е най-големият дар, който ви е бил даван, сър. Това е вторият шанс на вашия свят.

— Какво имаш предвид?

— Цивилизацията, която ви го е донесла, е много стара. Те са първите, използвали многоизмерните скоростни пътища. Може би са станали свидетели на астероидния удар върху планетата ви преди много векове. Донесли са този склад като дар, за да предотвратят разрушението на вашия свят чрез втори подобен удар или някаква друга катастрофа. Можем да го използваме и сега. В състояние съм да прочета символите, да активирам заложената в този предмет мощ.

— Мощ ли? Каква мощ? — Бийл огледа кубчето със съмнение. — Какво се предполага да действа?

Итън се усмихна лекичко при все болката, която неспирно умъртвяваше тялото му. О, имаше толкова неща, които тази раса не знаеше и все още не беше в състояние да разбере…

— Това е машина на времето.

Всички се смълчаха. Сякаш времето бе спряло, макар отвъд стоманената врата да се разнесе приглушен шум, наподобяващ експлозия. Итън си представи мъглявите и горгоните, които се сражаваха отвън, вкопчени в смъртоносен ръкопашен бой.

— Не съществуват подобни неща — възрази Деримън. — Не могат да съществуват.

— Има си своите ограничения — продължи Итън. — Може да връща времето назад, но не и да прескача напред. Това е и целта на дара. Да се върне и да даде втори шанс… дар от време, за да се разруши астероидът, да се предотврати войната или надвисналата катастрофа.

— Казваш… че с това нещо можем да изтрием случилото се? — уточни Бийл. — Да се върнем назад във времето?

— В определени рамки. Доколкото разбирам това съоръжение, то може да бъде използвано само веднъж. И… мисля, че връщане на повече от две години би било… така да се каже… пресилване на нещата. Умовете ви са такива, че връщане на толкова много време може да предизвика липси в паметта. Някои ще бъдат в състояние да си спомнят, други — не.

Силен сблъсък разтърси стоманената врата, но за момента тя устоя.

— Ехо Сиера… Ехо Сиера! — Умоляваше изгубен глас, призоваващ към изгубена кауза.

— Може да има и други последици — добави миротворецът. — Честно казано, нямам представа.

Бийл си пое дълбоко дъх, задържа го и издиша.

— Можеш ли да го програмираш?

— Да.

— За кога?

— За да сме възможно най-сигурни… най-късната допустима дата. Третият ден от вашия месец април преди две години. Мога да програмирам устройството да… — Итън поспря да огледа символите. — Мисля… да върна времето до няколко минути преди горгоните да минат през порталите си.

— Дори ако проработи, това си е чисто цепене на косъма надве! — обади се Уинслет.

— А ако проработи? — попита Джеферсън. — Какво от това, че можеш да върнеш времето? Не можеш да спреш нашествието на горгоните. Те разбиха световните армии за броени дни! Какво ще попречи нещата да се повторят отново?

Итън кимна, а сребърните му очи сияеха, но под тях имаше черни кръгове от изтощение и физическа болка. В лявото ъгълче на устата му се появиха капки кръв.

— Аз ще ги спра — каза той.

— Как?

— В истинската си форма… ще мога да ви оставя още един подарък. Ще използвам енергията си да създам за вас постоянна защитна мрежа около цялата планета. Тя може да бъде настроена — досущ струни на инструмент — за хармоничните подписи и на горгонските военни кораби, и на мъглявите. Но ако горгоните не успеят да преминат — добави той, — то и мъглявите никога няма да дойдат тук. Войната за тази граница изобщо няма да се състои. Някои хора ще знаят, че е имало такава… спомените на други за тези събития ще бъдат изтрити… — той погледна по ред към Дейв, към Оливия и след това към президента. — Ще се получи много интересно и пълно с предизвикателства бъдеще.

— Мили боже! — възкликна Бийл. — Ако проработи, както ти казваш, как ще се справи светът с всичко това?

— Надявам се, че ще стане точно както се очаква — Земята ще получи втори шанс.

Президентът потърси помощ от Деримън и Уинслет, но те бяха също толкова изгубени, колкото и изгубеният глас с изгубената кауза. Решението оставаше в неговите ръце, но каква алтернатива имаше?

Точно понечи да каже: „Направи го!“, когато първият облечен в черно войник се замъгли през стената и нахлу в залата, в която се намираше стаята с артефактите. Съществото се озова зад старшина Суарес, който се завъртя и незабавно откри огън.

Появи се и втори мъгляв, който взриви Суарес на парчета с двоен смъртоносен изстрел от енергийното си оръжие.

— Действай! — нареди Бийл.

Итън обаче се нуждаеше от собствен дар от време. Двамата мъгляви войници крачеха към стаята с артефактите. Още трима се появиха като призраци през стената. Дейв стреля през стъклото, разбивайки го на сол, и Оливия също откри огън с пистолета.

— Вземи го! — каза Итън на Джеферсън и му подаде кубчето.

Съществото, което беше убило Суарес, се обръщаше и насочваше бластера си към тях.

Джеферсън грабна кубчето от ръката на момчето. Миротворецът стрелна длан напред и от нея излетяха пет копия от светлина, по едно за всеки мъгляв. Улучени, войниците излетяха във въздуха и още преди да се ударят в стената, изгоряха до черни скелети, а след падането се разтекоха по пода като мазни струи.

Прииждаха още. Дейв и Оливия продължаваха да стрелят през счупеното стъкло, но мъглявите вибрираха толкова бързо, че куршумите минаваха през телата им. Двама от войниците стреляха при материализирането си и към стаята с артефактите се понесоха четири червени сфери от пламък с нажежени до бяло центрове. Итън успя да отбие и четирите и ги прати да цвърчат в стената, но осъзна в същия момент, че отслабналото му тяло скоро ще изгуби сили. Още петима войници напредваха през залата. В рамките на кръг от двадесет фута се намираха тринайсет мъгляви и те всички бяха прицелили в синхрон бластерите си към седемте мишени.

С човешка пот по лицето и човешка кръв в устата миротворецът светкавично врътна длан към редицата войници.

Колко хиляди горящи торпеда излетяха от него? Толкова много, че ги виждаше като твърда стена, която се понесе напред с потресаваща скорост. Снарядите му се врязаха във и между мъглявите, разкъсаха ги на горящи черни парчета и оплискаха стените и тавана с късове лъскави, нашарени в червено и жълто вътрешности. Последният изпарен войник успя да стреля, но тъй като половината от съществото вече бе изчезнала, когато облеченият му в черно пръст мръдна върху спусъка от плът, двойните сфери изхвърчаха през укрепения метален таван в оригиналната скала на сребърната мина. Заваля дъжд от камъчета, примесен с облак прах.

Двама войници, които минаваха през стената, сега хлъзгава от мъгляви вътрешности, се оттеглиха, сякаш преценили с роботската си логика, че отстъплението им е напредък в различна посока.

— Ще се върнат — каза Итън и изкашля кръв в шепата на ръката си, която служеше за прицел. Олюля се и президентът го подхвана. — Трябва ми време да го програмирам! — Каза с дрезгав и отслабнал глас. — Тук не сме в безопасност. Да влезем в онова помещение! — Кимна в посока на стоманената врата, която водеше към хирургическия блок.

— Да вървим — съгласи се Бийл. На Джеферсън нареди: — Не го изпускай!

Напуснаха разбитата стая с артефактите и преминаха през облака от прах. Бийл водеше, а Дейв охраняваше отзад. Оливия помагаше на Итън. Той усещаше ясно прииждането на воюващите пришълци, а в облаците прах мърдаха разни твари, но нямаше представа дали бяха горгони или мъгляви. Тъй или иначе, ужасната опасност дебнеше съвсем близо.

Намираха се на около петнайсет фута от вратата, когато Дейв чу звук, подобен на тихо съскане при изместване на въздух или може би стърженето на малко работещо двигателче.

Идваше отляво.

Той се обърна в тази посока и вдигна пушката, понеже вече знаеше какво следва.

Воуп се беше материализирал само на няколко фута разстояние. Беше отново цял и съвършен поне дотолкова, доколкото горгоните успяваха да възпроизведат маската на човешко същество.

Дейв стреля в лицето на тварта и изби дясната му буза. Преди да смогне да натисне спусъка втори път, видя устата отсреща да се разкривява в подобие на триумфална усмивка точно когато шареният шип се заби отдясно в гърдите му. Воуп дръпна ръката си, а Дейв падна на колене.

Нямаше време за размисъл. С вик на ярост и мъка Оливия изпразни последните си три куршума в главата на съществото. Воуп се олюля назад, фалшива човешка кръв плискаше по лицето му. Ръката шиш и тази с абаносовата змийска глава се гърчеха във въздуха, а металните зъби се стрелнаха напред, за да обхванат и смажат черепа на жената.

Итън не го допусна.

Гневът му изскочи под формата на масивен сребърен камшик, който на мига накъса Воуп на парченца. Вече лишеното от емоции лице на пришълеца се разпадна. Наситнените останки от тялото му литнаха назад в облака прахоляк, пламнаха и се взривиха на пара.

— Помогнете му… помогнете… — примоли се Итън.

Деримън и Уинслет се наведоха и извлачиха Дейв през стоманената врата. Бийл я хлопна и щракна двете ключалки.

Оливия бе избухнала в сълзи, стиснала до побеляване пръсти върху празния пистолет. Итън коленичи до Дейв, който се пресегна към него и сграбчи предницата на ризата му.

— По дяволите — прошепна биячът по-скоро от разочарование, отколкото от болка.

Беше съсипан. Беше се превърнал в жив „Видим човек“ със зейнали към света вътрешности. Ръката му трепереше и лицето му бе пребледняло като чаршаф. Беше загубил оръжието и бейзболната си шапка. Пропитата му с пот коса стърчеше във всички посоки.

Итън се взря в очите му и видя гаснещата светлина.

— Почивай — каза миротворецът.

— Аз… аз…

Дейв не успяваше да проговори, да изкара от устата си смислена реч. А имаше да казва толкова много! Обхващаше го студ. Толкова имаше да сподели с Итън и с Оливия! Също и с Джеферсън. Искаше да прегърне за последно Оливия и да ѝ каже колко я е обичал и уважавал, но знаеше, че няма да успее. Надяваше се тя да го знае — смяташе, че е така. Тя също коленичи до него, хвана другата му ръка и я стисна здраво. Беше му все по-трудно да мисли, да осъзнае точно къде се намира и какво му се случва. Всичко стана толкова бързо… така си каза, докато съзнанието му се зарейваше… но беше научил едно… животът не е честен и има силни удари, които все ще те улучат в брадичката, искаш или не.

„Изпитание е“ — каза си. Наистина ли това беше цялата работа? В такъв случай… надяваше се да е взел изпита.

Хлътналите му очи се спряха на куба в ръката на Джеферсън.

Придърпа Итън към себе си, така че да долепи устни до ухото на човешко момче. Прошепна:

— Вярвам в теб!

Напусна този свят с тихата въздишка на човек, който е работил здраво цял живот, видял е много изпитания и мъки, но е познал и радост, и любов в предишния живот. Напусна света, стиснал здраво същество от друга планета или друго измерение, или друга реалност и когато животът се оттече от него и ръката му омекна, миротворецът се изправи с помощта на Бийл. Итън също се чувстваше замаян и несигурен, но не и победен и обърса сребърните си очи, които се бяха навлажнили. В този миг осъзна напълно какво е да си човек и остана възхитен.

Оливия се изправи на крака. Загледа се за момент надолу към Дейв, а след това се обърна към миротвореца. Изражението ѝ отново бе твърдо и на лицето ѝ беше изписана решителност.

— Направи каквото е необходимо — каза му тя. — Направи каквото можеш!

Намираха се в помещение, в което хирурзите са се приготвяли да проучват телата на същества от други светове. Имаше дълга зелена керамична мивка, където си бяха измивали ръцете, преди да надянат гумените ръкавици и да хванат скалпелите си. Двойни врати водеха към операционната, а голям остъклен прозорец разкриваше гледка към две маси от неръждаема стомана, осветителните тела над тях и останалото необходимо оборудване. Итън забеляза две камери, поставени така, че да хващат всички детайли.

— Протегни куба! — каза на Джеферсън.

Разнесе се приглушеният трясък на поредната експлозия — този път голяма, някъде на същото ниво. Подът потрепери под краката им. Горгоните и мъглявите още се занимаваха с вечната си война и щяха до края на вечността да се сражават върху топките от камък, лед и огън, яхнали границата им.

— Побързай! — подкани го президентът.

Само че нямаше начин процедурата да се ускори, защото въпреки че миротворецът познаваше символите, задачата все пак трябваше да бъде изпълнена внимателно. Съществото, донесло този дар, бе имало намерение да научи земни езици, което щеше да е детска игра за онази напреднала цивилизация. След това избраният да получи подаръка щеше да получи и подробни инструкции и се предполагаше, че този човек ще е достатъчно умен да възприеме размерите на могъществото, събрано в този склад за време.

Но нищо подобно не се беше случило и Итън предположи, че приносителят на дара е завършил пътя си, разрязан на някоя от двете операционни маси.

Миротворецът знаеше, че горните символи на двете квадратчета служат за представяне на Най-далечното разстояние, което в случая беше равносилно на годината. По-долните бяха единица и нула, отново двоичен код. Той въведе годината, като натисна квадратчетата общо единадесет пъти. От бяло те светнаха в червено. Посочената като година цел — Най-далечното разстояние във времето от настоящето — бе прието.

Квадратчетата побеляха отново. Най-горните символи се промениха в образ на Средното разстояние, което би следвало да бъде датата. 3 април се падаше 93-тият ден от земната година, така че Итън въведе в двоичен код 1011101. Квадратчетата почервеняха и така денят бе зададен.

За трети път полетата станаха бели. Горните символи се настроиха в образ на Най-близкото разстояние, което щеше да съответства на часовете и минутите.

Итън си спомни как Джей Ди му разказваше: „Помня точно часа. Беше десет и единадесет минути“.

Точно по това време сестрата го беше извикала да гледат по телевизията взривовете в небето и горгонските кораби бяха започнали зловещото си пришествие на тази планета. Миротворецът реши да въведе точно десет часа — 1111101000 в двоичен код. Складът за време бе настроен към двадесет и четири часовия часовник на С4 и щеше правилно да прочете числото като сутрин, а не следобед.

— Когато въведа това — каза Итън на присъстващите, — процесът ще започне. Не знам как ще ви се отрази. Но това тяло повече не ми е необходимо и ще го освободя. Готови ли сте?

— Да — кимна президентът. Тикът му бе престанал, но сега трепкаше стегнатият мускул на челюстта му.

— Готов съм — каза Джеферсън със стъклен поглед. — Христе… надявам се този куб да постигне онова, което твърдиш, че може!

Фоги Уинслет кимна.

— Да — обади се и Деримън.

Итън погледна към Оливия.

— А ти готова ли си?

Тя се обърна към Дейв и след това вдигна уморения си, замъглен от шока поглед към миротвореца.

— Дали… всички загинали… ще се върнат отново?

— Такъв е планът — отвърна той.

— Винсент — уточни Оливия. — И Дейв също. Всичките! — по бузите ѝ потекоха сълзи. — О, мили боже!

— Сега ще го задействам — заяви Итън, доловил движение зад вратата. — Сбогом, Оливия!

Искаше му се да я прегърне и да ѝ благодари за всичко сторено, но реката от време се движеше. Той бързо посегна към куба в ръката на Джеферсън, за да въведе последния код.

Беше вкарал седем числа, когато влезе врагът.

Преди Итън да успее да реагира, две мъгляви енергийни сфери се врязаха през вратата и нахлуха в стаята. По курса си едната улучи Деримън и взриви по-голямата част от торса му. Краката и таза му се олюляха и единствената му останала ръка се вдигна — сякаш в търсене на изчезналите органи — а парцаливите пешове на сакото му пламнаха. Следващите две сфери издухаха изкривената врата навътре заедно със стената. Из стаята полетяха парчета стомана и обхванат от пламъци натрошен бетон. Взривната вълна събори всички на земята и строши наблюдателния прозорец към операционната. Парче от стената с размер на юмрук халоса Джеферсън, строши дясната му ключица и го захвърли на пода. Кубът падна от ръката му и върху него се посипаха горящи останки.

Итън рухна на колене. От разрез над лявото му око струеше кръв и малко парче мазилка бе оставило прорез на лявата му буза. Счупената му ръка се изхлузи от превръзката и висеше безпомощна. Болката, която препускаше през тялото му, буквално го парализираше. Беше вцепенен, беше на ръба да изгуби съзнание. Успя да различи силует, който премина през неравния отвор — войник на мъглявите с бластер, готов за нов изстрел с двете си цеви. Позна малкия червен йероглиф на почетна машина за убийства, гравиран в долния десен ъгъл на лицевата плоча — това беше същият войник, екзекутирал Бенет Джаксън.

Алгоритмите на Смъртоносния цъкаха трескаво. Войникът усещаше наличието на основната си мишена отпред и леко вляво в поза на измамна безпомощност. Но имаше и друг съществен елемент — предмет, издаващ електрическа вибрация, каквато Приносителят на смърт никога преди не бе изпитвал. Този обект имаше формата на куб и лежеше недалеч от основната мишена. На него сияеха две осветени квадратчета. За секунда схемите на Смъртоносеца разпознаха този предмет като неизвестна, подлежаща на унищожение заплаха и мъглявият войник премести прицела на бластера си, за да изгори кубчето до стопена руина.

Парче бетон улучи Смъртоносеца в лицевата плоча и предизвика краткотрайно прекъсване.

— Не! — изпъшка президентът, изпълзял току-що от останките, половината му лице — превърнато в кървава каша.

Итън долови, че в стаята влиза и нещо друго. Намираше се зад него. Беше студено, смъртоносно и непроизносимо.

Мъглявият войник също усети пришествието и се обърна да се прицели с енергийното си оръжие, но преди това да се случи, копие от течност вече летеше във въздуха и премина над миротвореца.

Смъртоносецът започна да се замъглява. Беше бърз, но този път — недостатъчно. Течността плисна по лицевата му плоча и незабавно започна да я прояжда. Замъгляването спря — пришълецът се уплътни отново и понеже киселината стопи материала на маската му и разрушаваше намиращите се под нея микросхеми и живи тъкани, тялото на войника започна да се гърчи и мята, все едно ще се саморазкъса на парчета. Бластерът стреля, щом пръстът върху спусъка се скова. Чифт ярки сфери се стрелнаха между Итън и Джеферсън и се удариха в оборудването на операционната. Войникът се усука в две посоки едновременно, сякаш горната и долната части на тялото му всеки момент щяха да се разделят. Енергийното оръжие стреля отново и сферите се врязаха през стената зад Оливия, която се притисна към пода и се улови за последните останки от здравия си разум.

Смъртоносният продължи да се гърчи в конвулсии, докато киселината изсмукваше жизнените му сили, а Итън обърна глава и се вгледа в съществото, което стоеше зад него.

Мина само част от секундата, преди то да се преобрази в човешка жена с дълга, права кестенява коса и тъжни очи на лице, което навремето е било хубаво. Носеше джинси и бяла блуза, поръбена с розово около яката. Миг преди илюзията да се появи, съществото представляваше кошмарна твар с люспеста жълта плът, пристегната с черни и червени райета. Беше надянало безформена, черна кожена туника, а рубинените зеници на немигащите му очи бяха и отвратителни, и хипнотизиращи.

Жената с тъжните очи заговори с южняшки акцент:

— Мой Джеферсине, ти предаде любовницата си. Такова лошо момче!

Джеферсън виждаше пред него да стои Реджина, но както и миротвореца, знаеше кой е това в действителност. Пулсираща болка начена във врата на пастора — за един удар на сърцето прерасна в такъв пожар, че изцеди агонизиращи сълзи от подутите му очи. Той си помисли, че главата му всеки момент ще гръмне.

— Ти! — Заяви горгонската кралица и спря погледа си върху Итън. — Предизвика грижи за нас. Какво си ти?

Миротворецът не беше в състояние да отговори. Устата му беше пълна с кръв, дробовете се бореха за въздух и тялото му почти бе загинало. Все пак успя да прошепне:

— Не съм ти играчка. А твой господар.

Царицата се усмихна слабо и с голямо задоволство.

Но усмивката ѝ трепна, когато през строшената стена преминаха нови войници на мъглявите и миротворецът разбра, че мигът е настъпил.

Можеше да стигне до куба. Бяха останали за вкарване три числа двоичен код — три нули. Осветените квадратчета се намираха от горната страна на склада — те винаги бяха отгоре, без значение в какво положение е уредът.

Той се протегна и успя да вкара две нули, преди кралицата да осъзнае, че настоящото му занимание представлява заплаха. Лицето ѝ се надипли и маската падна като трепкащ мираж. Отдолу се разкри ужасяващо коброподобно видение, което можеше да смрази сърцето дори на най-силните. Главата на Джеферсън Джерико пулсираше напът да експлодира и мъглявите войници насочваха оръжията си за стрелба, а царицата на горгоните изсъска струя киселина от зъбатата си уста и я плисна в лицето на момчето, което ѝ се бе противопоставило.

Миротворецът вкара последното число точно когато киселината удари в челото и носа му и влезе в сребърните му ириси.

Преди очите му да изгорят, видя квадратчетата да почервеняват.

Излетя на свобода от съсипаното тяло — същество, изградено изцяло от енергия като вихреща се електрическа буря, която изстреля светкавици във всички посоки и взе да расте, изпълвайки стаята, нивото, цялата инсталация, небето от хоризонт до хоризонт… и накрая обгърна изцяло изгарящата в сраженията Земя.

Стените на реалността се изкривиха.

Мембраната, която разделяше настоящето и миналото, започна да се цепи. Оливия имаше чувството, че вече не се намира на пода на разрушената операционна. Сякаш не тялото ѝ се местеше, а самото помещение внезапно изчезна около нея. Рееше се в сумрачен свят, където покрай нея се стрелкаха неразпознаваеми силуети и образи, а движенията им я завъртаха, сякаш гравитацията напълно е спряла да съществува. Намираше се в огромна люлка от лунапарк, която се върти толкова бързо, че тя не успяваше да си поеме дъх и искаше някой да я спре… да спре, моля ви… но тя не забавяше ход, затова Оливия се опита да изпищи, само че гласът ѝ бе изчезнал, всичко се бе превърнало в размазана сивота и звуците — в приглушена буря.

Тя се въртеше до безкрай и си каза, че непременно ще осъди някого, когато това изпитание свърши — ще съди собствениците на лунапарка и Винсент ще ѝ помогне, понеже хората не са в състояние да понасят такова мъчение; тя не можеше да диша, да говори, нечовешко беше да не спират уреда, никой не би издържал… и докато през ума ѝ се търкаляха странни и ужасяващи образи, тя се уплаши за здравия си разум и през паниката си си каза: „Бог да ми е на помощ, разпадам се“.

Тридесет и пет

Дейв работеше върху дървената ограда в западния край на имота си, която миналата седмица мартенският вятър бе проял до падане. Носеше тъмносинята си бейзболна шапка, стари удобни джинси и кафява тениска с жълтеникаво яке.

„Отвътре като агне, отвън като лъв!“ — каза си. Страхотен лъв се беше оказал, когато…

Дейв Маккейн внезапно се олюля и изпусна чука си, понеже се задаваше ужасна катастрофа. Той погледна часовника си — подарък от Черил за десетата им годишнина. Беше десет и една минута. Нещо щеше да падне от висините. Беше лудост… да, лудост… понеже небето сияеше безоблачно и синьо и слънцето започваше да топли и…

Задаваше се ужасен кошмар!

Дейв се втурна към къщата с името на жена си на уста. Претича покрай пикапа и караваната, която по неизвестна причина си представи опожарена и клекнала на четири разтопени гуми. Губеше си ума! В този прекрасен ден, ей тъй от нищото, започваше да откача.

— Дейв! Какво ти става? — възкликна Черил, когато той се юрна като бесен през комарника на вратата и го свали от пантите.

Дейв изблъска рамката встрани. Беше на нокти, тресеше се, имаше нужда от питие, от цигара, леле, колко се беше шашнал! Слава тебе, Господи, че момчетата бяха на училище и нямаше да видят стареца си — коравия пич — изплашен до насиране, понеже така си беше, честен кръст.

— Дейв? Дейв! — Черил, дребничка жена с най-голямото сърце, което Дейв някога бе познавал, последва съпруга си през къщата чак до предната стая.

Той продължаваше да си гледа часовника, макар да не беше сигурен защо. Взе дистанционното, изтърва го, затутка се да го вдигне отново и включи телевизора.

— Какво ти става? — попита Черил. — Държиш се като луд!

— Мъхъм — Дейв превключи на CNN.

Водещият разправяше за някакви протестни действия във Вашингтон, няколко хиляди души се събрали с искане за плосък данък и говорителите и на двете партии твърдяха, че идеята им харесва, но Дейв знаеше, че лъжат — и двете партии бяха пълни с лъжци, които не се интересуваха от нищо друго, освен от портфейлите си и да сграбчат властта, биеха се през цялото време и бяха в непрестанна война с гражданите, останали в капан помежду им.

— Чакай — каза на Черил, след като си погледна отново часовника. — Просто чакай!

Смени канала на „Фокс Нюз“. На екрана двама мъже и жена започнаха да спорят, че у дома си имат предостатъчно проблеми и президентът не бива да тръгва на европейската си обиколка, че така бяга от дълга си към американския народ, че се скатава в Европа, че е мисурски демократ и не знае смисъла на отговорността, че е слабоволев, пък и бездруго жена му не е Джаки Кенеди, Лаура Буш или ако щеш дори Мишел Обама. Програмата завърши с неангажираща шегичка за назначаването и отзоваването на президента и водещите се захванаха с резултатите от стоковия пазар в Индонезия.

Дейв върна обратно на CNN. Часовникът на мрежата твърдеше, че е 10:09. Неговият изоставаше с една минута. Сега водещият започна да чете за американски кораб, заплашван от сомалийски пирати, които били прогонени от патрулен катер.

— Божке! — възкликна Черил. — Какво е толкова важно, че трябва точно днес да гледаш новините?

— Нещо се задава — каза ѝ той, преди да успее да си прехапе езика.

— Какво?

— Задава се от небето. Слушай… не знам… чувствам се шантаво.

— Плашиш ме — заяви Черил. — Спри вече!

Дейв щракна бикчето, запали си цигара и си дръпна така, сякаш пушеше за последен път в живота си.

— Какво е станало отвън? Дейв, кажи ми! — Жена му го прегърна през раменете и откри, че той трепери, което наистина я пощури от страх. Съпругът ѝ не се боеше от нищо, щеше да се сбие и с Дявола, ако сметнеше за нужно. Но сега…

— Нали е трети април? — попита той.

— Много добре знаеш! Рожденият ти ден е след две седмици, беше…

— Чакай! — Дейв блъвна дим през ноздрите си. — Чакай и гледай!

Тя чакаше с разтупкано сърце и ръка около треперещите му рамене. Той простена тихичко, все едно със стиснати зъби пищеше в дъното на душата си и този звук почти я накара да извади мобилния си и да викне линейка, понеже никога, ама никога не беше виждала мъжа си такъв.

Отмина още една дълга и ужасна минута, през която Дейв пушеше в мълчание и Черил не посмя да се обади.

Водещият от CNN започна да говори с някакъв специалист по недвижимите имоти за процентите на ипотеките и подобни щуротии и какво щяло да се случи, ако едно или друго се промени и как ще се справят хората.

— Не знам какво се очаква да чакаме — сподели Черил.

Дейв потри челото си с длан. Връщаха му се откъслечни спомени и образи — досущ голям, разбъркан пъзел в главата му — и някои части се наместваха незабавно, но други не искаха да паснат. Гадеше му се, понеже стомахът му се преобръщаше, но се боеше да изостави телевизора.

Тази част от новините свърши и водещият се захвана с антиправителствените протести в Банкок, започнали миналата седмица и досега довели до трима загинали и дванадесет ранени в сблъсъци на протестиращите с полицията. На екрана се показа младеж със зализана назад коса и с очила с вид на аксесоар: беше нощ, зад него светеха само няколко лампи. Дейв не знаеше с колко часа е напред Тайланд спрямо Колорадо, но прецени, че там вече е на практика утре.

Младежът получи дежурния въпрос: „Каква е ситуацията там тази вечер, Крейг?“.

Крейг започна да говори в микрофона си, но после спря; беше пребледнял като мъртвец и очите му иззад очилата изглеждаха едновременно замаяни и ужасени. Вдигна поглед към небето и след това отново се обърна към камерата, но внезапно се чу тътен от два-три припокриващи се свръхзвукови удара и Крейг вдигна ръка, като че да закрие лице от ужасната гледка.

— О, Исусе, Исусе! — Изплака той, кажи-речи избухна в ридания и изпадна странешком от екрана, понеже камерата се отклони от него, за да огледа небето.

В началото не се виждаше нищо, освен мрак. Камерата се люлееше напред-назад, достатъчно силно да докара на всички зрители морска болест. Намери нахапаната луна и, както изглеждаше, светлините на преминаващ самолет.

— Очевидно си имаме ситуацийка — каза водещият от студиото със задавен, но премерен и спокоен глас и с тон, какъвто сигурно всички в телевизиите са длъжни да усвоят, за да успокояват страховете на зрителите си. — Има развитие. Може би чухме бомбен взрив. Крейг, там ли си? Крейг?

Камерата подскачаше насам-натам, превръщайки светлините на нощния град в размазани ярки панделки. Показа тайландци по улиците, някои събрани на групички да си говорят, други кръжащи наоколо, сякаш току-що се бяха пробудили от лош сън. Мъж, надянал домашен халат, профуча покрай камерата с викове и писъци, вдигнал ръце във въздуха.

Крейг се върна пред обектива.

— Джим? — Заекна той. Говореше с британски акцент. Кичур черна коса се беше освободил и висеше над едното му око. — Джим, чуваш ли ме?

— Чуваме те, давай.

— Това е лудост — заяви Черил.

Дейв отново си дръпна здравата от цигарата.

— Те не дойдоха! — задавено заяви Крейг. — Джим, те не дойдоха!

— Извинявай, не те разбрах! Какво каза?

— Не дойдоха! — повтори Крейг и сега вече наистина се разплака. — О, Христе… Исусе! Не дойдоха… когато предишния път се появиха, аз стоях точно тук… точно тук, на същото място. И сега чух тътена, но тях ги нямаше!

„Итън! — Помисли си Дейв. — Миротворецът. Извънземният склад за време в лабораторията на С4. Проработил е. А той каза, че ще спре горгоните да не преминат и ако те не дойдат, няма да се появят и мъглявите.“

— Джим, не си ли спомняш? — примоли се Крейг. Зад него по улицата се стрелна кола, чийто шофьор дивашки свиреше с клаксона.

Екранът почерня.

Остана така може би шест секунди.

След това Джим, говорителят от CNN, се появи отново, потънал в разговор с невидим събеседник от дясната си страна, но нямаше звук. Той сви рамене и разпери ръце, сякаш казваше: „Аз нямам и грам шибана идея какво му става на Крейг“, а после каналът включи реклама за „СейфЛайт — ремонт на автомобилни стъкла“.

Дейв погледна към жена си през мъглата от цигарен дим. Малката бръчка между очите ѝ му се стори дълбока цяла миля. Тъкмо щеше да я попита дали си спомня нещо, но разбира се, тя не помнеше, понеже, ако помнеше, щеше да знае, че времето се е върнало назад, даден им е втори шанс и горгоните няма да се появят. Може би те се опитваха да преминат и това беше причината за шумовете над Банкок, само че се удряха в защитната мрежа, създадена от миротвореца. Дейв си погледна часовника. Беше 10:17. Те нямаше да дойдат, защото по това време сутринта на онзи трети април Черил щеше да стои тук и да гледа първите аматьорски записи на излюпващите се от взривовете горгонски кораби и после беше казала: „Мили Боже, трябва да приберем момчетата!“.

Мобилният на Черил звънна.

— Звънят от училището! — каза тя и вдигна.

Дейв превключи на „Фокс Нюз“.

— … малко объркани… — каза русата дама, която седеше на бюрото между двамата мъже. С един пръст притискаше слушалката в ухото си, опитвайки се да получи информация и да я предаде колкото се може по-бързо. — Добре, онова, което научаваме, е…

— Трябва да отидем веднага до училището — заяви Черил. Вече си беше взела сакото и чантата.

— Какво има, бебчо?

— Майк беше. От кабинета на мисис Сърлинг. Майк плаче, получил някаква криза. Молеше ме да се прибере вкъщи. Дейв, какво става?

„Майк си спомня“ — осъзна Дейв. Може би не особено ясно, но си спомняше нещо.

— … пристъп на лудост — дуднеше русата по „Фокс“. — Получаваме… само момент… доклади за… Съжалявам, връзката прекъсна.

— Задръж! — един от мъжете също се напрягаше да долови нещо през слушалката си. — Пише се емисия, ще я излъчат след броени секунди. Новините са малко странни.

— Че какво не му е странното на новините напоследък? — Попита другият мъж и се засмя нервно.

— Няма извънредно положение — уточни първият, вдигнал ръка, сякаш да спре зрителите да не посягат панически към мобилните си телефони. — Идват сведения за… чуйте сега, както казах — странни новини… Многобройни свръхзвукови удари в небето над Чикаго, Атланта и Ню Йорк… е, аз нищо не чух, а вие?

— Аз също не чух — каза вторият тип. — Ето и емисията.

На дъното на екрана потекоха същите сведения, които новинарят вече беше споделил: „Над няколко града са чути многобройни свръхзвукови удари с неизвестен произход“.

— При мен идва, че… Какво? — русата жена вече не стискаше слушалката си, а се обърна към някого извън камерата. Отново се съсредоточи върху зрителите и се държеше спокойно и уверено, когато каза: — Получаваме първоначални сведения, че звуците — и те действително са идентифицирани като свръхзвукови удари — са били чути и над Москва и Хелзинки. Ще се върнем с повече подробности по-късно, убедена съм, но нека оставим учените да разберат какво става, хора!

— Аз не съм учен, но поне едно е сигурно — обяви мъжът, който се беше изсмял нервно. Той се усмихваше и за момента се държеше като добро другарче на всички, готово да ги води за ръчичка. — Това не е краят на света. Ще направим кратко прекъсване и след това продължаваме направо с инвестиционните съвети на доктор Паричко.

— Да вървим — настоя Черил. — Майк има нужда от нас!

— Аха — съгласи се Дейв.

Изключи телевизора. Черил беше жива. Момчетата бяха живи. Светът беше жив и в него нямаше сиваци. Вълната от емоции за малко да го свали на колене. Черил вървеше към вратата, забързана да стигне до по-малкия им син.

— Вчера — каза Дейв, преди тя да успее да посегне към дръжката на вратата, — какво стана вчера?

— Какво? Вчера ли? Не си ли спомняш?

— Кажи ми.

Тя го изгледа с такова изражение, че и пън би разбрал колко се страхува да не се е побъркал — слабо вероятно, понеже беше стабилен пич — или че… не беше съвсем сигурна, но си каза, че каквото и да е то, има нещо общо с тази лудост по телевизията. И двете неща ѝ се струваха налудничави.

— Станахме — изреди Черил с тих глас, — отведох момчетата на училище, ти отряза до корен старото дърво и след това отиде на работа. Каза, че новата веранда на Ханк Локхарт ще е лесен проект. Аз поговорих с мама за застраховката на Ан заради катастрофата. Пощаджията донесе колет от „Амазон“, да е било около два следобед.

— Да — спомни си Дейв. — Книгата за Гражданската война.

— Ти се прибра, вечеряхме — кюфтета, варени зеленчуци и картофено пюре, ако не си спомняш какво съм готвила, и след това погледахме малко телевизия. Помогна на Стивън с домашното по математика. Около десет вечерта Рандал се обади да те помоли да работиш в бара през уикенда. После си легнахме. Съвсем нормални ден и нощ бяха… — русите вежди на Черил скочиха нагоре. — Да не пропускам нещо?

Дейв погледна към пода на къщата, която обичаше. Каза си, че ако започне да се смее, може и да не успее да спре, ще премине в сълзи и… О, Христе, какво щеше да прави със спомените, които изплуваха все по-ясни и по-ясни в паметта му? Спомняше си болката, която ръката шиш му беше причинила, помнеше безпомощното разочарование, че го извеждат от кошмара, преди да е готов, че няма да може да види докрай какво се случва с извънземния склад за време… След това не си спомняше нищо — но пък дали изобщо можеше да си спомни преживяванията си след смъртта?

Миротворецът го беше казал: „Някои ще знаят, че се е случило… спомените на други ще бъдат изтрити“.

Питаше се колко ли са онези, които помнят. Един на петдесет? Един на сто или на хиляда? Дали президентът щеше да си спомня? А Първата дама? Ами онова непознато момче, което бе приело името Итън Гейнс? Дали то изобщо щеше да знае, че е изиграло толкова важна роля? Колцина щяха да си спомнят как са умрели или са намерили сиви петна по телата си, преди да започне агонията, променила плътта и личността им? Надяваше се, че никой няма да е запазил спомени отвъд този миг. Надяваше се, че висшата сила ще прояви поне толкова добросърдечие.

Сигурен беше, че с времето ще разбере.

Време.

Точно за това се беше примолила Хана в лазарета в Бялото имение.

Повече време.

— Нека те прегърна за миг!

Дейв пристъпи напред и притисна Черил в обятията си, искаше му се да я стиска толкова силно, че тя направо да се слее с него, да се споят сърце в сърце и душа в душа, така че никога повече да не се разделят дори и за миг. Щеше да прегърне и момчетата по същия начин, да пътуват и да се забавляват — да правят разни неща, които са искали и са отлагали, понеже какъв е смисълът да получиш втора възможност, ако не я използваш? Щеше да си поговори едно хубаво с Майк и да увери хлапето, че онези твари няма да се върнат никога и че това е последното обещание на едно особено специално Звездно хлапе.

— Ужасно те обичам! — каза Дейв на Черил и очите му се изпълниха със сълзи, но не допусна тя да ги види — това щеше да я хвърли в паника. Успя да избърше очи в ръкава на сакото си, след това целуна жена си по бузата, по челото и по устните, усещаше тялото ѝ топло и живо, но беше време… време… време да отиде да прибере сина си.

Докато вървяха от къщата към пикапа — ръка за ръка — Дейв чу звъна на далечна църковна камбана. Разнасяше се в ясния, чист въздух.

„И още някой си спомня“ — помисли си той. Онези, които знаеха, щяха да разкажат на света — всеки по свой начин. Звънът не призоваваше за погребение, нито оповестяваше мъка или загуба, или отказ. Беше звукът на новото начало.

Също както беше казал Итън, помисли си Дейв, докато Черил се настаняваше зад волана, а той се качваше от страната на пътника — предстоеше им интересно и пълно с предизвикателства бъдеще.

Нямаше да го пропусне за нищо на света.

В десет сутринта Оливия и Винсент Куинтеро бяха излезли на езда в ранчото. Утре вечер трябваше да присъстват на вечеря с група приятели, с които се събираха всеки няколко месеца. Щеше да бъде в „Дъ мелтинг пот“ на „Ийст Маунтийн авеню“. Оливия и Винсент обсъждаха плановете си за круиз по гръцките острови през есента, понеже и двамата винаги бяха искали да видят синьото Егейско море и родните места на героите.

Спряха за малко и поседяха под дърветата, които всеки момент щяха да цъфнат. Светът отново се пробуждаше след, както изглеждаше, особено дълга зима. Имаха толкова прекрасни очаквания. Тази вечер например се канеха да запалят чиминеята34 и да гледат изгрева на звездите, да пийнат по чаша вино и просто да си говорят за живота така, както правят влюбените съпрузи, които са и наистина добри приятели.

Простите удоволствия обикновено са най-доброто. И Оливия, и Виктор разбираха, че времето е дар, който трябва да бъде ценен. И ако някога се усъмняха в това, винаги можеха да получат точен отговор от „Магическата осмица“.

В десет и единадесет минути Джон Дъглас се занимаваше с бумащина в кабинета си — наваксваше със застрахователните формуляри — когато една от сестрите почука на вратата и надникна вътре. Попита:

— Имате ли нужда от кафе?

— Не, благодаря. Добре съм. Просто имам толкова работа… О, ще ми направиш ли голяма услуга да се обадиш на Дебора от мое име? Попитай я дали иска да спра в „Хол Фуудс“ и да взема малко паста… не, забрави… сам ще ѝ се обадя само след няколко минути.

— Добре — сестрата се намръщи и Джей Ди разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, Софи?

— Ами… странна работа. Дават го по телевизията, по всички канали. Казват, че хората чували навсякъде свръхзвукови удари. По целия свят, така, де. Само тътен и това е всичко.

— Хм — въздъхна Джей Ди. — За пръв път чувам подобно нещо!

— Знам, наистина е странно. Хората направо откачат.

— Може да е някакъв метеор, който се е взривил в атмосферата, предполагам. Но не би се чувало навсякъде по света, нали? Нямам представа, аз съм просто един стар доктор.

— Искате ли да дойдете да погледнете? Пускат записи, снимани от хората, чува се и звукът.

Джей Ди погледна към омразната купчина формуляри. Можеше да използва случката като оправдание да стане и да се махне от бюрото. Но… не.

— По-добре да си довърша задачите. Може би после, благодаря ти.

Не бяха минали и няколко минути от излизането на Софи и телефонът звънна. Беше Дебора, звънеше му от къщи. Малката ѝ сестра в Сан Франциско току-що се обадила с най-странната история, която някога беше чувала в живота си, щуротия за космически кораби и извънземни, които водели някаква си война, и… определено си беше шантаво. Дебора каза, че според нея двата експеримента на Сиси с ЛСД-то в „Бъркли“ сигурно почваха да си личат точно сега, след всичките изминали години.

— Не се и съмнявам — съгласи се Джей Ди. — Слушай… може да се прибера по-рано. Искаш ли да спра в „Хол Фуудс“ да купя малко паста?

Дебора каза, че това ще е страхотно и щяла да се обади на Сиси да се опита да я успокои.

— Чудесна идея — каза ѝ той. — И ѝ кажи, ако пуши трева, да я спре и нея.

След това съобщи на жена си, че я обича и затвори телефона — все още имаше ужасно много бумаги за оправяне.

Когато неземният тътен прозвуча в небето почти над главата ѝ, Реджина Джерико изтърва пистолета в тревата и вдигна глава.

Там нямаше нищо. Само небе, по което полека плуваха няколко облачета.

Джеферсън седеше на синьото си дървено кресло с изглед към пасищата и царството му в Ню Идън. Сянката на големия дъб потрепваше под полъха на вятъра. Пасторът погледна към пистолета и след това се вгледа в лицето на Реджина, а тя си каза, че в погледа му нещо се е променило… нещо… но не знаеше какво точно, пък и си мислеше, че никога не е познавала изцяло този мъж. Зачуди се дали да не посегне към пистолета и да довърши плана си. Все пак не Божият глас беше спасил Джеферсън Джерико от разплата за греховете му — просто военен самолет преминаваше звуковата бариера.

Джеферсън тихо се обади:

— Не захвърляй живота си, Реджина!

Тя спря с ръка, протегната да вземе пистолета. Но след това се изправи, понеже той беше прав.

— Ще те съсипя — изсъска. — Ще се обадя на всички адвокати в Нешвил, ще взема свидетелски показания от детектива, ще те разкъсам на парчета. Няма да допусна да нараниш никого повече, Джеферсън. Ти си свършен. Чуваш ли ме? Свършен си!

Той ѝ отвърна с едва-едва доловима усмивка:

— Щом си рекла.

— Сериозно говоря! Ще ида да се обадя тук-там и няма да можеш да ме спреш по никакъв начин, копеле такова! Знам къде са заровени всичките ти скелети!

— Да, така е — съгласи се той.

Тя се наведе да вдигне все пак пистолета, за да го отнесе обратно в бюрото в кабинета му, понеже осъзна, че да го убие по този начин, значеше същинско самоубийство за нея самата, а имаше и други методи да го унищожи.

— Може да оставиш пистолета, където си е — посъветва я Джеферсън.

— Ще съжаляваш жестоко! — обеща Реджина. — Ще съжалиш, че изобщо си се раждал!

Без да го поглежда повече и да цапа погледа си с мръсното му присъствие, тя се извърна и извървя пътеката към английското имение на мечтите му в земята на кривите му дъги и когато взе телефона си в коридора, чу тихо пукане, което вероятно беше — нямаше какво друго да е — гръм на ауспух в кола долу в Ню Идън, където слънцето превръщаше облицованите с мед покриви в райско злато и Църквата на играчите на едро, сякаш бе направена от бял восък на ръба на стопяването.

— Кевин Астин! — повика го мистър Новотни. — Твой ред е!

Момчето се надигна иззад бюрото си. Сърцето му тупкаше силно. Притесняваше се въпреки многото положен труд и щателната подготовка. Взе модела на „Видимият човек“ и го занесе пред класа.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Хрумна му, че на макета, колкото и старателно да го бе изработил, му липсва нещо много съществено и то е ужасно важна част от човешкото същество, но нямаше как да бъде показана в час по естествени науки, понеже нямаше веществено отражение, не можеше да бъде премерена или претеглена… но въпреки това без тази съставка Човекът всъщност представляваше празна черупка.

Това невеществено нещо се наричаше „душа“. Когато някой от вътрешните органи пострадаше и животът се окажеше в опасност, намесваше се именно силата на душата, за да подкрепи съществуването на плътта. Тя беше жизнената сила, която казваше, че човек или трябва да отстъпи, да се предаде и да умре, или ще има волята да преживее още един ден… и още един… и още.

По неизвестна причина напоследък все тази мисъл се въртеше в главата на Кевин. Беше размишлявал за душата и как някои хора се огъват пред трудностите, а други се надигат, прашни и окървавени, и продължават напред, все едно на каква цена. Майка му например — след много тежкия развод. „Видимият човек“ може да беше в състояние да демонстрира всички чудеса на човешкото тяло, цялото великолепие на свръзки и сглобки, но не можеше да разкрие от какво е направен героят, който ден след ден се бори в праведната битка и никога не се предава.

Кевин тъкмо говореше за мозъка — седалището на разума — когато вратата се отвори и в стаята надникна мисис Бергсън. Изглеждаше изплашена, което незабавно изправи момчето и целия клас на нокти.

— Случва се нещо — каза тя на мистър Новотни. — По всички новини го дават, навсякъде. Нещо се случва!

— Какво точно?

— Странни звуци в небесата — обясни тя. — Свръхзвукови удари. Стотици са, навсякъде по света. Помислих си… като сте учител по естествени науки, може да искате да хвърлите едно око на новинарските емисии.

Мистър Новотни се поколеба, подпрял брадичка с длани и почуквайки с пръст. После каза:

— Сигурен съм, че има рационално обяснение, и съм сигурен, че хората от новините ще го изтъркат до дупка. А точно сега Кевин ни запознава с проекта си.

— Искате да кажете…

— Ще погледна после, да, и благодаря за сведението! — Кимна учителят и когато директорката се оттегли, помоли Кевин да продължи.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Далеч не всичко, от което е направен човекът.

Далеч не всичко.

Кевин никога не се беше замислял какво се кани да прави по-нататък, но се зачуди какво ли е да си доктор. Имаше чувството, че си спомня някой да му казва — може да е било и по телевизията — че „всяко дете, което някога е искало да стане лекар, е сглобявало такъв макет“.

Не си спомняше точно къде го е чул, но му звучеше разумно.

Той продължи нататък — презентацията му не беше достатъчно дълга да стане скучна, но и не толкова кратка, че да прескача факти, майка му му беше помогнала да засече времето — и преживя странно просветление.

Някаква част от мозъка му твърдеше, че в събота трябва да отиде на боулинг. И то непременно — в „Боул-а-Рама“ във Форт Колинс.

Странна работа.

Когато завърши доклада си, постоя безмълвен. Предположи, че се е справил добре — беше дал всичко от себе си, а какво повече може да иска човек?

Прибра си „Видимият човек“. Каза:

— Май с това свършва всичко!

След това се върна на мястото си и денят продължи както обикновено.