Границата

Единадесет

Макар че спяха в различни легла, Реджина знаеше кога мъжът ѝ е станал. И без да поглежда часовника, знаеше и защо. Чу го да си поема дълъг, треперлив дъх, с което предаваше огромен подтекст. Продължи да стиска очи, защото не искаше да го поглежда, не желаеше и той да узнае, че е будна. Мразеше го. Да се оправя сам!

Мъжът, известен като Джеферсън Джерико12, влезе в банята и затвори вратата, преди да светне лампата. Съпругата му остана неподвижна в леглото. Най-много да беше стиснала очи една идея по-здраво.

Припомни си онази априлска сутрин преди две години, когато реши, че повече не е в състояние да понася съвместния им живот — нито минута повече. Джеферсън се беше настанил на моравата в синьото си кресло тип „Адирондак“13, под големия дъб с чашата си с кафе, на която беше написано „БОГ Е ИГРАЧ НА ЕДРО“. Той обичаше кафето си без мляко, с половин лъжичка захар. Сядаше винаги на едно и също място, там, където сенките охлаждаха тенесийската ливада. Конете танцуваха за него зад оградата си. Реджина го гледаше как изпъва крака и се хили срещу слънцето и си помисли: „Не мога да понасям всичко това нито минута повече, нито секунда“.

Така че се прибра от верандата, която опасваше голямата къща в стил английско имение, отиде до кабинета му и отвори чекмеджето, където Джеферсън държеше своя „Смит и Уесън“. Беше го гледала при стрелба по мишени и знаеше къде се намира предпазителят и как да зареди оръжието. Беше родена във ферма и по трудния начин се добра до богатствата, които сега я измъчваха, и Христос ѝ беше свидетел, че би могла да стреля с пистолет, ако ѝ се наложи.

А точно сега Реджина беше преценила, че се налага.

Със заредения и готов за стрелба пистолет в ръка и с жълтата копринена нощница, развяваща се около нея в лекия утринен бриз, Реджина слезе от верандата и извървя застланата с камъни пътека, която водеше покрай декоративния кладенец и беседката. Смътно си спомняше, че е трети април и има да прибира дрехи от химическото, обаче майната им.

Днес щеше да е денят, в който ще убие пастора.

Лъжеца. Мръсника. Онзи, дето така извърта истината, че да те накара да почнеш да смяташ за лъжец себе си, и да вярваш, че очите и ушите ти са само повредени инструменти. Реджина мразеше начина, по който Джеферсън се усмихва, по който печели всичко, мразеше късмета и красотата му и вечно протегнатата му ръка, готова да превърне някоя заблудена девойка в по-добра християнка. И ако тя беше достатъчно хубава и се поддаваше достатъчно добре на лъжите му, той можеше да ѝ даде възможност да надзърне в Рая, но тя непременно трябваше да е „играч на едро“ — също като него. Трябваше да стане „мечтателка“ и „смелчага“ — всички онези натрапчиви празни слова, имена и фрази, предназначени да накарат хората да се чувстват много важни, така че да бъдат контролирани в пъти по-лесно.

„Проповеднико… — помисли си Реджина и осъзна, че може би се е побъркала, а може и да е още пияна от бърбъна, който си беше пийнала снощи. — Мой верен съпруже и любовнико, спътниче и нощни демоне… Време е да ти сваля шибаната усмивчица от устата!“

Но тя бе преди всичко разочарована и съсипана и не можеше да продължи да я кара по този начин — да позволи на съпруга си да живее и ден повече. Май щеше да е най-добре да си отидат заедно. Май най-ужасно от всички беше шестнадесетгодишното момиче, онова с проблема с наркотиците, което се самоуби накрая. Онова с петносаното от сълзи листче от тефтерче, което Реджина намери, докато стягаше костюмите на мъжа си за химическото. Дали той беше пожелал тя да го намери? Дали го беше сложил във вътрешния си джоб, така че съпругата му да го открие и да осъзнае колко малко значи за него, и че е най-добре да си затваря устата, иначе всичките тези богатства от Играта на едро ще се превърнат в дим и пепел? И да открие, че Джеферсън е ограбвал момичетата и жените — същите, които идваха при него обременени и смазани от живота, просещи помощта му? Онези от програмата за наркоманки, неженените майки и пребиваните девойчета с насинени очи и кървящи сърца, които се нуждаеха от любов?

Реджина познаваше сума момичета, които имаха проблеми с бащите си и винаги търсеха любов, все едно откъде ще им дойде. Бяха изгладнели за нея и имаха нужда да ги изпълва докрай. Знаеше, понеже беше една от тях. И ето ти го на̀, ухилен рано заран и настанен да съзерцава разкошния пейзаж от креслото си на моравата, седи о-тъй-прекрасният и о-толкова-светият, и о-шибано-покровителстващият Джеферсън Джерико, чиято крепост беше напът да падне, понеже неговата фермерска женичка — вече пораснала и в края на трийсетте, яздена здравата и копняла за още — внезапно бе прегърнала религията.

О, крепостните стени на Йерихон бяха заразени. Бяха мръсни и грозни, нашарени с пукнатини и пълни със зловещи пълзящи твари.

Един куршум щеше да оправи всичко. След това Реджина щеше да се върне в къщата, да седне зад бюрото в кабинета и да опише подробно защо е постъпила така, както и всичките онези мръсни факти, които съдържаше заключението от разследването на детективската агенция, а на края щеше да напише и истинското име на Джеферсън, та светът да узнае как греховете на Леон Къшман са го докарали до количката в моргата.

Реджина прекоси боса моравата с изумруден декоративен троскот и безшумно застана зад гърба на мъжа си. Съзря пейзажа, който гледаше и той — под хълма с къщата на Джерико и отвъд пасището, където се забавляваха конете, се простираше градчето. Неговият град, онзи, който бе видял в мечтите си и бе построил. Къпеше се в утринните лъчи на слънцето и покритите му с мед покриви сияеха като небесното злато. Градът беше наречен — съвсем логично от гледната точка на жена, която се канеше да премахне човек — Ню Идън14. Беше построен да напомня американско градче от петдесетте, макар че надали някой вече помнеше как точно трябва да изглежда то: всъщност идеше реч за фантазия, за определено състояние на духа. Къщите бяха вдигнати в няколко различни стила и боядисани в успокояващи цветове. Имаха си малки, но скъпи дворчета и бяха наредени на улици, които се разклоняваха радиално от централната, най-голямата и най-пищна сграда — Църквата на играчите на едро. Отвисоко на Реджина ѝ се струваше, че сградата е направена не от млечнобял камък, а от белезникав восък и за нея и цената ѝ не беше повече от на локва слуз.

Ню Идън се гушеше сред полегатите хълмове и ливади на трийсет и шест мили от Нешвил, Тенеси. От време на време някой певец, лапнал голяма сума, за да прегърне доктрината на Играчите на едро, пристигаше в градчето за концерт на също толкова голяма сцена. Това обикновено привличаше и част от феновете му. Списъкът с желаещи да се заселят в Ню Идън беше по-дълъг от селски път. Имаше дори списък с чакащи да бъдат наети за черноработници по поддръжката и в охранителните отряди. Видно беше, че всички напъваха да влязат през кованите порти.

„Днес — помисли си Реджина — ще се отвори особено елитно свободно място.“

Тя понечи да заговори — да каже нещо от рода на „Алчно копеле такова“ или „Знам всичко“, или „Няма да допусна да продължаваш с тази гавра“, но реши да остави разговорите на пистолета. Веднага щом изстрелът се разнесеше долу, момчетата от охраната щяха да препуснат по дългата извита алея в своите златни колесници „Сегуей“15. Реджина нямаше да разполага с кой знае колко време да напише писмото си и да сложи края на битието си. Време беше. Време, време… даже му беше минало времето.

Тя се прицели в темето на Леон Къшман — право в гъстата, хермелиново кестенява коса, и плавно започна да обира спусъка. Сърцето ѝ препускаше устремно. Зачуди се дали да не прикрие лице с другата си длан, понеже не искаше мозъкът да я опръска. Отказа се от идеята — за да удържи пистолета стабилен, се нуждаеше и от двете си ръце.

Направи го, каза си.

Да.

Сега.

Но точно когато Реджина Джерико, по баща Клантън, започна да влага известно усилие в натиска на спусъка, небето се взриви.

Шумотевицата не бе предизвикана от достолепния глас на Господ, обадил се, за да спаси живота на Джеферсън Джерико. Приличаше по-скоро на разцепващия главата тътен на хиляда демонични гърла, крещящи едновременно на злостни и непознати езици — експлозия в зенита на Вавилонската кула в Ада — и после затихна до басовото, мрачно мърморене на луд в мазе, който бърбори нечленоразделно.

Джеферсън беше паднал от креслото си. То цялото се беше преобърнало. Шумът беше принудил Реджина да се обърне трескаво — навреме, за да види чутовен червен проблясък в небето на запад, на около дванайсет хиляди фута над зелените ливади и ширналите се пасища. И от дълбините на тази светкавица така, сякаш се изграждаше едновременно с изплъзването си от небитието, се появи огромно триъгълно чудовище, нашарено с жълто, черно и кафяво. Реджина се скова от такъв ужас, какъвто не бе познавала дори когато баща ѝ в пристъпите на религиозен гняв я заключваше в тъмния килер, та после с токата на колана си да пребие като куче майка ѝ. Втренчена в небесното чудовище, тя изтърва оръжието, което се изплъзна от пръстите ѝ и падна на буйната морава.

В този миг Джеферсън извиси глас — същия, от който десетки хиляди се опиваха в търсене на напътствия, подкрепа и богатство. Само дето сега скимтеше отчаяно:

— Боже, опази ни!

След това първо погледна към лицето на Реджина и после видя падналото оръжие. Посегна с трепереща ръка към него и когато го вдигна, я измери с такова изражение, че тя си представи как вратата на килера се хлопва в лицето ѝ. И ключалката щраква.

Сега, свита в леглото си в същата онази къща в английски стил, обърната към същия, но и отвратително променен Ню Идън, Реджина Джерико притисна длан към устата си, понеже ѝ се искаше да пищи. Скоро предстоеше да настъпи денят: новите богове щяха да го доведат, само дето щеше да е досущ като лампата, светната от Джеферсън в банята. Светлината щеше да е една идея твърде ярка и същевременно прекомерно синкава и нямаше да предлага истинска наслада или топлина. Но пък жителите на Ню Идън бяха живи и за тях се грижеха добре. Бяха станали част от новия ред на живота. Реджина чу как в мивката в банята потече вода, но и водата сега беше различна — да, прозрачна и чиста, но оставяше усещане за мазно, което не можеше да бъде нито избърсано, нито попито, нито изтъркано. Но все пак имаше вода и Джеферсън си плискаше лицето, преди да се избръсне с електрическата самобръсначка.

В един от разказите си за тварта, направен в лапите на ужаса, беше споделил с Реджина, че на нея ѝ харесва да се отзовава чисто избръснат. Да се бръсне, след като тя го повикаше и отзад между плешките му наченеше онова леко гъделичкане. Разбира се, местните вече не разполагаха с онези готини самобръсначки с по четири-пет ножчета. Нямаше дори такива с по едно. Вярно, ножовете в кухнята си стояха, но когато миналия декември Реджина се опита да си пререже гърлото с един от тях, той се превърна в мека гума, с която не би могла да махне и връхчето на топящ се сладолед. Когато го прибра в чекмеджето, острието отново доби нормален вид.

Те ни наблюдават, беше ѝ казал Джеферсън. Винаги ни наблюдават. Няма да ни позволят да се нараним.

Но защо — беше го попитала тя в един от пристъпите си на паника. — Защо? Какво искат от нас?

Те ни харесват — отвърна ѝ Джеферсън. — Тя ни харесва.

След това на лицето му цъфна усмивка — призрачно подобие на обичайната, понеже в одушевените му тъмни очи цареше празнота, но все пак беше усмивката на Играч на едро, който иска винаги да бъде на страната на печелившите. След което тихичко добави:

— Тя ме харесва. А градът и всички останали са… ами нещо като мравешка ферма за любопитно дете. Просто гледай мравките и виж какво ще правят. Мравките се въртят в безкраен кръг и си мислят, че отиват нанякъде… Мислят си, че имат свобода. Или каквото и да означава това за една мравка. Мила, според мен съм напът да откача!

— Не — каза му Реджина с поглед, пламнал от огъня на омразата и отвращението. — Вече не съм ти никаква „скъпа“.

Тя остана със затворени очи и лежеше неподвижна като смъртта. Това беше единственият начин да продължи да живее, ако изобщо този живот можеше да се нарече истински. Гражданите на Ню Идън нямаха избор. До един бяха станали мравки и малката кутийка на мравешката им ферма бе наредена на полицата някъде далеч извън познатия им отпреди свят. Някъде, чието местоположение принуждаваше мозъка да спре да работи, защото не съществува отговор на въпроса „къде точно“.

Реджина чу Джеферсън да кашля и да повръща в тоалетната. След минутка казанчето изшуртя и извратената изкуствена вода пое… накъде? Съпругата му знаеше, че той се страхува. Боеше се до смърт. Ако се пресегнеше и докоснеше леглото му, щеше да напипа петното влага от потта, бликнала от порите му веднага щом бе чул — усетил — зова й. Но той щеше да се отзове, понеже, ако не го стореше, болката начеваше в основата на врата му, докато не достигнеше нива, при които имаше чувството, че черепът му се пръска. Беше го разказал на Реджина, все едно на нея ѝ пукаше.

Хайде де, обличай се — каза му наум. — Обличай се, обирай си крушите оттука и се пъхай в обятията на върховната си господарка…

Поне предполагаше, че тварта има ръце. Така и не попита, а Джеферсън никога не влизаше в подробности. Но когато се прибереше — и понякога това ставаше след дни, защото, както той твърдеше, на онова място отвъд възможностите на човек да го проумее времето било изкривено — отново щеше да му е зле и сгушен в ъгъла, да ридае като дете — момченце в кожата и костюма на възрастен. Реджина не изпитваше симпатия към него. Нито капка, понеже истинският, всемогъщ Господ бе решил да събори дома на Играчите на едро и целият Ню Идън бе прогонен от градината в сянката на змията.

Просто ме остави да спя — помисли си Реджина. — Моля те… Боже… остави ме да спя.

Но не би могла да заспи, докато съпругът ѝ не излезе от банята, не се облече в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка с изискани шарки — която, както винаги, зверски се затрудни да завърже — и не напусне стаята, за да слезе по стълбите. Стъпваше тежко с лъскавите си черни патъци, все едно бе поел към обесването си.

Върви в Ада — каза си Реджина. — Заслужаваш го.

След това той си отиде, а тя отново се унесе в сън след няколко дълги минути мълчалив плач, понеже Мравешката ферма беше жестоко, ужасно място.

Джеферсън Джерико отвори стъклените врати, които водеха към задната тераса. Излезе на нея и след това се спусна по каменните стъпала до задния двор, което сякаш му отне цяла вечност. Погледна нагоре в мрака и не видя звезди. Никога не изгряваха звезди. Продължи да се отдалечава все повече през моравата, с препускащо сърце и пресъхнала уста, а момчешки красивото му лице бе изпънато и сковано и така силно стискаше зъби, че имаше опасност да се пукнат от натиска. Няколко вече бяха пукнати. Предните му зъби вече се бяха строшавали на назъбени парчета само за да станат отново прекрасни след няколко дни.

Той продължи да върви в очакване да го сполети онова усещане…

След това, на следващата крачка, пристъпи в съвсем различен свят.

В едната секунда се намираше в мрака в собствения си заден двор, а в следващата…

Днес това беше спалня в дом, който навярно щеше да се окаже френско имение.

Беше някъде от края на XIX век, предположи Джеферсън. Не че беше специалист по дадения исторически период, просто му напомни на образ, изваден от филмов декор… Френско имение, 1890-та, навсякъде горят бели свещи с различни размери, на прозорците има тежки пурпурни драперии, леглото под пищния балдахин също е пурпурно, на стената — голям гоблен на жена, предлагаща ябълка на еднорог, на поне осем фута над главата му — канделабър с още дузина пламтящи свещи. Под лъскавите си обувки откри дебел червен килим, постлан върху дъсчен под. Стените бяха с ламперия от лакирано дърво и от другата страна на стаята се намираше една-единствена врата.

Призоваването отзад в шията на Джеферсън все още пулсираше лекичко. Имаше чувството, че първо са разтегнали тялото му, а после са го навили. Костите го боляха. Дрехите му, както и плътта, леко миришеха на изгоряло. В ямата на стомаха му се таеше обичайното безпокойство и той отново бе започнал да се поти. Погледна към завесите, които прикриваха прозореца, и се зачуди какво ли ще види, ако ги дръпне настрани. Последния път стаята беше изцяло бяла, футуристична, с пулсиращи лъчи светлина, които се гонеха по тавана. Чудеше се дали пришълците по някакъв начин улавят стари филми, които да преглеждат в търсене на идеи, или четат умовете на хората, или… каквото и да правеха, бяха много добри в пресъздаването на сложни фантазии.

Джеферсън Джерико стоеше в очакване. Реши да направи крачка назад, за да провери дали може да се върне, откъдето бе дошъл. Отстъпи, но не — не се озова на моравата. Помисли си, че Господ го наказваше яката. Ама наистина сериозно — задето беше прекарал Ню Идън през серия схеми на Понци16. Също и заради сметките му, измамите и ламтежите. Ако Джеферсън видеше нещо или някого, когото желаеше, взимаше го. Така постъпваше той. И ако Господ искаше да го накаже заради това, каза си: тогава защо изобщо му беше дал златния език и харизмата да уговаря всекиго да прави каквото пожелае той; защо Господ му беше дал способността при всяка открила се възможност да намира изход за бесните си сексуални ламтежи; защо го бе наградил с това здраво тяло и хубавото лице, които можеха да накарат инвеститорите да отворят портфейлите си, без да задават въпроси, и тийнейджърки девственици да разтварят краката си като хипнотизирани от сияйната му мъжественост?

Въпросът беше, че го биваше. Биваше го във всяко проклето нещо, което наченеше. Биваше го в планирането, в управлението на парите, в речите пред публика, в убеждаването и в секса. Там го биваше особено много. Беше изобретателен и винаги готов да експериментира върху нова плът. И ако Господ го наказваше за всичко това, тогава защо беше сътворил толкова много разочаровани жени, които си търсеха онзи тип тръпка, каквато той се наслаждаваше да им осигурява? Защо Господ беше сътворил толкова много податлив народец — да го слуша, но да не го чува, и така бе предоставил на Джеферсън Джерико точно предизвикателството, за което копнееше, та да им очисти джобовете до дъно?

И всичко се беше оказало толкова лесно. Още от онзи дъждовен понеделник преди четиринайсет години, на паркинга на автокъщата в Литъл Рок, Арканзас, когато засия трептящата дъга и трийсетгодишният „Продавач на месеца номер едно“ Леон Къшман я бе видял от прозореца на претъпкания си офис и бе получил прозрение.

Майната ѝ на продажбата на коли. Ако човек иска да си изкара сериозни парици, той продава на хората дъги!

А го постига като… създава религия.

Хвърля заровете за високи залози и кара хората да вярват в думите, които бликат от устата му като река от сладко вино.

Мога да се справя с това — реши Леон Къшман. — Аз, синът на издънилия се продавач на мебели, който разби семейството ни и нагази с двата крака в продължил цяла седмица алкохолен запой в евтино малко мотелче.

Кълна се в Господа, че мога да се извися. Мога да им продавам дъги… мога да ги направя играчи на едро, господари на собствените си съдби. Е… да речем, че хората ще мислят така за себе си… но не е ли именно това работата на добрия водач?

Да. Да. Това ще се хареса на Реджина, а тя все ще може да предложи и още някоя добра идея.

Да!

Вратата от другата страна на стаята се отвори полека, като на игра.

Джеферсън Джерико усети как по челото му избиват капки пот. Студена тръпка пролази по протежение на гръбнака му. Не можеше да се овладее: въпреки че беше шест фута и два инча висок и як като бик, трепереше от ужас.

Тя идваше да се позабавлява с играчката си.

Дванадесет

Тя влезе в стаята елегантно, облечена в роба от черно и златно. Тази вечер беше брюнетка… с дълга черна коса на къдрици като стегнати пружинки, под извитите вежди очите ѝ бяха светлосини, пълните ѝ, сочни устни — влажни от обещаваща усмивка. Последния път беше блондинка, само дето имаше азиатски бадемовидни очи и напращели гърди. Предпоследния път… имаше кестенява коса на опашка, мургава плът и беше дребна — смес между бразилка от плажовете и калифорнийска гиджитка17. На Джеферсън му беше ясно, че тя изпробва различни външности точно както той би пробвал различни дрехи, които да подхождат на настроението му. Но пришълците определено гледаха филми — в някакво странно кино в небесата — и вдъхновението им идваше от театъра на сенките на реалния свят.

— Мой Джеферсине — каза тя и може би той си въобразяваше лекото изсъскване, а може и да беше прав.

Тя го приближи с почти плъзгащо се движение. Внезапно се озова пред него, сякаш от сцената бяха извадени някои кадри. Тази вечер беше висока колкото самия Джеферсън и почти прекомерно слаба. Миглите ѝ бяха много гъсти. Той се зачуди дали пришълците не четат и модни списания от седемдесетте, като запазват изображенията за бъдеща употреба.

Тя беше прекрасна в тази маскировка. Но Джеферсън знаеше, че понякога маската ѝ се изплъзва и когато това се случи, усещаше страха си да разцъфва и нещо ужасно да се размърдва в най-примитивните части на съществото му. Докато гледаше в лицето ѝ, си каза, че очите ѝ са твърде светли. Бяха почти бели, с по-скоро котешки, отколкото обли зеници. Щом си го помисли, очите ѝ придобиха по-топъл син цвят и разрезите на зениците се окръглиха.

— Така по-приятно ли е? — попита тя с глас, в който се смесваха дрезгава закачка и високите, меки регистри на малко момиченце.

Понякога не успяваше веднага да докара и звученето на гласа.

Джеферсън си помисли, че е казал „да“. Не беше съвсем сигурен, понеже цялото преживяване му се струваше като сън и се замъгляваше на моменти, и много често той се чуваше да говори само като ехо от неизмеримо разстояние.

— Ти самият изглеждаш много удоволствено — похвали го тя. Опипа възела на вратовръзката му. Пръстите ѝ май бяха прекомерно длъжки и ноктите изглеждаха като бяла пластмаса. — Много ми е удоволствено да те гледам! — Наведе се по-близо до лицето му и пронизващите ѝ сини очи се втренчиха вътре в него, сякаш си избираха начална точка за дисекция. — Мой сине Джеферски, ела да поиграеш с кучката си… — устата ѝ се изкриви лекичко. — Исках да кажа… звездичката си.

Да — помисли си той, че е отговорил. — Звездичке!

Ръцете ѝ — дали пръстите се бяха поправили? — литнаха към лицето му и полека се плъзнаха по бузите и надолу по ръба на челюстта. Усмивката ѝ не се променяше, но тя си беше лукаво човешка усмивка с измамно идеални човешки зъби зад устните. Онова, което най-много изнервяше Джеферсън, беше, че тя никога не мига. Никога. А може и да не умееше, понеже, когато понякога той си мислеше „Моля те, мигни… моля те, мигни!“ с граничеща с паника молба, тя не го правеше, но и не повдигаше дума за този си недостатък, макар той да знаеше, че винаги чете мислите му.

Можеше да я усети как рови в главата му и го проучва. Винаги любопитна. Повдигаше скалите на живота му и наблюдаваше какво ще изпълзи изпод тях. Знаеше всичко за него, вероятно го бе знаела още от първата им среща. Която беше… кога? Времето му се струваше гумено, чужд предмет. Два месеца след онази случка с Реджина и пистолета? Когато те с Алекс Смит, Дъг Хамърфийлд и Анди Уорън изкараха един от пикапите извън Ню Идън в опит да намерят все някъде бензин. Тази нощ в края на юни, когато небето бе нашарено със сини светкавици и след няколко мили в южна посока Дъг нервно се обади от задната седалка:

— Джеф… по-добре да обръщаме обратно. Твърде много се отдалечихме. Не мислиш ли?

Всичко тънеше в мрак, прорязван от светкавиците в небето. Те караха отзад туби и имаха маркучи да източат бензина, ако намерят такъв изобщо. Всички бензиностанции около Ню Идън отдавна бяха пресъхнали и изключени. А проблемът беше, че мъжете в града използваха твърде много бензин в търсенето на още, налагаше им се да се отдалечават все повече и повече от убежището си. А целият свят около тях тънеше в мрак, като изключим конусите на фаровете, и при това единият бе взел да отслабва.

— Да се върнем — каза и Алекс. — По-нататък няма нищо.

— Ще опитаме отново утре — добави Дъг. — Когато сме в състояние поне да виждаме.

— Аха — съгласи се Джеферсън. — Ами добре.

Той отклони пикапа по един черен път, за да даде заден и да обърне, и внезапно право пред тях, изправени в светлината на гаснещите фарове, се показа група от дванадесет безлики, облечени в черно войници на мъглявите. Съществата се взираха нагоре в изкривеното небе и оръжията им също бяха вдигнати.

— О, мамка му! — изкрещя Анди.

Дъг трескаво му се развика:

— Млъкни, млъкни!

Джеферсън се опита да даде на задна и да подпали гумите, но съединителят се приплъзна и скоростите изгъргориха с такъв шум, че биха вдигнали и мъртвите войници на Конфедерацията от обраслите им с мъх гробове. Няколко от мъглявите явно чуха звука и обърнаха лицевите си маски и оръжията си към тресящия се пикап.

— Ще ни изтрепят! — изкрещя Алекс право в ухото на Джеферсън.

Той не виждаше изход освен онзи, който му бе известен открай време: да кара напред и майната му на всичко. Така че намери първа скорост и настъпи педала до тенекията. Пикапът се натресе в няколко мъгляви, докато останалите се замъгляваха в каквато там зона или измерение умееха да навлизат. По предното стъкло плисна кафява течност. Гаснещият фар се пръсна.

— Дай, дай, дай! — викаше Алекс.

Ускоряваха по черния път с над седемдесет мили в час и пропадаха във всяка една дупка чак до скута на Исус.

Погледнал назад през вихрите прахоляк, Дъг нададе задавено стенание.

Джеферсън видя в страничното огледало поток от нажежен до бяло пламък да връхлита към пикапа, досущ потоп от огън. След миг вече ги беше достигнал — твърде бързо, за да успее да го избегне. Нямаше начин да надбяга огнения език, нито да му се измъкне. Пламъците погълнаха задницата на пикапа и стопиха гумите, взривиха резервоара и докато вътрешността на колата се превръщаше в нажежена пещ, Джеферсън Джерико…

… се озова седнал на тераса, която гледаше към потънала в зеленина градина. В средата на градината имаше сребърно езерце. По дърветата висяха жълти и червени плодове, които напомняха ябълки, но бяха със странна форма. Въздухът миришеше така, сякаш е прекаран през климатик, имаше лек метален привкус. Джеферсън осъзна, че носи бяла роба от подобен на коприна материал, а на краката му са надянати бели сандали, приличащи на гумени. Погледна към неизгорените си ръце и прокара длан по неизпепелената си коса, въздъхна изумено, сполетян от идеята, че наистина — и при все множеството си грехове — е бил допуснат в Рая. За малко да се разплаче.

И точно тогава тя излезе плавно на терасата, облечена в роба, която блещукаше с милион цвята на светлината на изкуственото слънце, и му се усмихна с уста, която все още се нуждаеше от усъвършенстване, и каза с глас, който звучеше като да слушаш дузина вайкащи се в няколко регистъра наведнъж:

— Прочетох. Написано е… че врагът на врага ми е мой приятел. Не е ли така, Леон Къш-от-мене? Или предпочиташ Джефер-сине-йерихонски?

Щом Джеферсън се опита да стане и изгубил равновесие, се пльосна на лъскавите камъни, които покриваха терасата, тя се надвеси над него с ослепително бяло сияние зад гърба, вдигна твърде дългите си ръце към него и рече:

— Не бой се от мен. Аз те спасих. Дали говоря добре?

Да… да… говориш добре… да.

— Аз съм изучена. Уча се — поправи се тя сама. — Толкова много за… — тя потърси правилната дума и уточни: — за попиване. Аз съм… — отново последва пауза, докато тя събираше думите си. — Скромна ученичка — продължи, а гласовете ѝ се надигаха и спадаха, докато Джеферсън Джерико не си каза, че не е влязъл в Рая, а е бил завлечен в Ада.

— Ах! — възкликна тя с лека усмивка под немигащите си, блещукащи в червено очи. — Непременно да ми обясниш тази концепция.

По едно време той заспа. Когато се събуди, седеше в синьото си кресло „Адирондак“, обърнат към окъпания в утринната светлина Ню Идън, и беше облечен в същите дрехи, които носеше, когато заедно с тримата други мъже потеглиха предишната вечер. В основата на врата си, между плешките, усещаше леко дразнене — като ухапване от тенесийски комар. Чувстваше се замаян и изгубил сили — какво ѝ имаше на слънчевата светлина? Къде беше слънцето? Лъчите му притежаваха син оттенък и небето беше бяло и безлично. А дрехите, които носеше… бяха същите, но същевременно не абсолютно еднакви. Материята на ризата му… да, беше на сиви и бели райета, но… платът стоеше някак мазен, както и панталоните му, все едно са изработени от неизвестна синтетична материя.

— Реджина! — провикна се, докато се изправяше и се препъваше към къщата. — Реджина… скъпа!

Научи, че го е нямало два дни. Дъг Хамърфийлд, Алекс Смит и Анди Уорън не се завърнаха. А и в Ню Идън имаше нещо променено. Скоро стана ясно, че опитите да се излезе оттам с кола, пеша или на колело, те връщат право обратно в града. Нямаше изход. Кръгът беше затворен като в творенията на Данте. А най-прокълнатото нещо беше, че просто се обръщаш на обратно, без да го усетиш, и ето те… отново у дома, в царството на Играчите на едро.

В шест заранта, дванадесет на обяд и шест вечерта на масите в трапезариите се появяваха бели квадрати от вещество, което напомняше на вид резени тофу, заедно с гладки метални съдини с тебеширена, подобна на мляко субстанция. Нямаше начин да присъстваш и да видиш как се появяват — просто възникваха намясто между вдишванията и примигванията. Никой не можеше да види и как изчезват съдовете, но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да проспиват животите си.

Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше слънчево с леко синкав оттенък и небето — безлико и бяло. Светлината разцъфваше сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена — като изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин — без разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха. Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете — съдомиялни, гаражни врати, часовници, дивидита, перални — никога не се повреждаха. Когато изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по поддръжката.

Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина достигнаха след множество нощи заседания на съвета Джерико и другите граждани. Техният град на мечтите сега съществуваше в някакво друго измерение, в друг къс от пространството и времето, който горгоните защитаваха от войната, разкъсваща истинския свят.

Защитаваха го също и от мъглявите. От всички проблеми и грижи на измъчваната земя. Осигуряваха им храната и напитката, както и всички нужди на човешкия живот чак до сапуна и препарата за миене на чинии. Дори тоалетната хартия не свършваше никога, а се намираше на безкрайно руло, което се самовъзстановяваше при необходимост. Някои от гражданите смятаха хартията за прекалено тънка и твърдяха, че миризмата ѝ напомняла на дезинфектант в болнична стая.

От момента, в който Ню Идън беше преместен, нямаше нито една забременяла жена. Нямаше и умрели — нито хора, нито домашни любимци. Цервикалният рак на Мериън Доусън просто изчезна, също и емфиземата на Глен О’Хара. Макар че осемдесет и четири годишният Уил Донъридж все още използваше бастун заради изкуствената си става, той се справяше чудесно и обикаляше из града почти по цял ден.

Много хора обикаляха града по цял ден.

А някои, сполетени от безсъние, го обикаляха и нощем. Понякога и кучетата виеха нощем, но това беше звук, с който се свикваше.

Нашата Мравешка ферма — помисли си Джеферсън, докато гледаше тварта в елегантната ѝ роба в черно и златно, с дългата ѝ черна коса и светлосините очи, които, без да мигат, виждаха и знаеха всичко. Ето я и нашата създателка.

Джеферсън не знаеше дали „тя“ беше едно същество или множество, събрани в едно тяло. Не смееше и да предполага дали всъщност изобщо е женска. А как изглеждаше наистина, без маскировка… тази мисъл го ужасяваше и той се стараеше да я прогони, доколкото му беше по силите.

Понеже ето я пред него — неговата звездна кучка от небесата, и докато галеше бузите му и си играеше с героичната на вид трапчинка в силната му и благородна брадичка, тя започна и да го захранва с умствени образи, все негово собствено дело. Знаеше всичките му подвизи и злодеяния от миналото, знаеше лицето, аромата и допира на всяко годно за чукане майче и всяка дрогирана или изгаряща от болка тийнейджърка във всяка мотелска стая, за която някога бе плащал с картата „Виза“ на скритата си сметка. Сега му ги предлагаше — върволица от плътски пиршества, които с времето се бяха превърнали в главната мания на живота му — и тези образи от страстното му минало бяха толкова потентни, че без значение дали тя е извънземна твар и дали е от женски пол, Джеферсън Джерико реагираше на онова, което виждаше: то беше проява на единствената истинска сила, която бе опознал, и за него тя касаеше не толкова греховете, колкото печалбите в играта.

Нали знаеш, че куфея да те съблека.

Дали го изрече на глас или с мисъл? Устата й не беше помръднала и може все още да владееше човешкия език само отчасти, но играчката си владееше до пълно съвършенство.

Пръстите ѝ разхлабваха вратовръзката му. Той знаеше, че разсъбличането му ѝ носи наслада — струваше му се, че този ритуал я води почти до екстаз, защото очите ѝ горяха като метеори в нощта, докато тя пускаше вратовръзката „Бен Силвър“ на земята, сваляше сакото му и започваше да разкопчава ризата му „Брукс брадърс“. Докато разкопчаваше колана му и дърпаше ципа на панталона, грейналото ѝ от наслада лице внезапно сякаш се размекна като восък и се разтече по костите и Джеферсън бе принуден бързо да отклони поглед да не би твърдостта му да спадне… но тя долови това незабавно и до такава степен заля ума му със спомени за минали завоевания, стенания и оргазмичните тръпки на легионите жени, паднали в плен на чара му, че той самият, най-просто казано, остана омагьосан.

Мой Джефер-сине… Хвани ме за ръката.

Той задържа панталоните си с една ръка и с другата пое дланта ѝ. Както винаги, допирът бе до почти човешка плът, която не успяваше съвсем да уподоби усещането. Тя го поведе към леглото, където той седна, за да ѝ позволи да свали лъснатите му обувки и чорапите — тя го стори полека, бавно… отново — почти водещ до екстаз ритуал. После — бавно, полека — смъкна панталоните му и боксерките на сини карета, мислено му нареди да легне по гръб на леглото и на свой ред се плъзна до него. Заела най-сетне позиция, тя се захвана да си играе с онзи негов съществен орган, който явно смяташе за толкова харизматичен, колкото и всяка една жена, която Джеферсън някога бе качвал на небесата.

Когато умът на Джеферсън започна да го предава, горгонската му господарка го инжектира с пресни спомени. Правеше срещи отпреди двайсет години така реални, като че се случваха сега, и той бе способен единствено да се зарее в земите на горещите сексуални фантазии, докато тя дърпаше и опъваше, и усукваше между ръцете си мъжеството му, сякаш изпитваше здравината на материала, от който е направено. След това внезапно кадрите отново прескочиха и тя се оказа разсъблечена, а нейната не съвсем човешка плът — притисната здраво към него. Когато той посмя да погледне в лицето ѝ на жълтата светлина на свещите, видя там нежелани сенки и бързо отклони очи, но през цялото време тя го захранваше с миналото му — парад на образи от живот в похотлива наслада; сцени, скрити зад стените на безброй мотели и апартаменти и от време на време — в задните стаички на стриптийз клубове. Тя му върна света, който бе създал за себе си, и той се гордееше с постиженията си; гордееше се със способността си да подчинява на волята си всяко едно женско същество; гордееше се с уменията и даденостите си, и с даровете от Бог, и с позлатения си език и златна персона, беше горд-горд-горд, та чак до степен да се взриви от гордост.

Гордостта го разпали. Тя се опитваше да го целуне, но не знаеше как да се целува и му налиташе със зейнала уста, която принадлежеше на куха маска, обаче той не биваше да мисли подобни неща, не биваше да изхожда от представата, че съществото, което го бе обкрачило, не е човек, и хопаля, хайде обратно в пълната с пара баня в „Мотел Сикс“ с германска студентка на обменни начала на име Яна, дошла с очаквания да сключи добра сделка за един джип „Ранглър“ втора ръка, и ето — влагата, мекотата и бълбукането го обгърнаха и го възнесоха…

Вече беше проникнал в нея и тласкаше, както би правил с всяка една човешка жена — лишен от размисъл ритъм, който се натрупваше до експлозивното изпразване. Отвътре тя беше влажна и през трескавия му ум премина мисъл, че и това е фалш, част от маскировката, някакъв вид изкуствен лубрикант, създаден в извънземна лаборатория… И след това Джеферсън се гмурна отново в спомени, проучваше рожденото петно във формата на котешка лапа на лявата гърда на блондинка на име Джорджия Мей, която навремето работеше в неговата банка в Литъл Рок.

Когато я преобърна на леглото — или тя го преобърна, беше трудно да се каже кой кога какво прави, понеже кадрите прескачаха, — Джеферсън се гмурна дълбоко в нея и я чу да издава меко съскане. Продължи да тласка навътре с цялата си сила и всички минали любови, търкалящи се през ума му. Притежаваше издръжливост, можеше да продължи по този начин, докато не реши, че и на двамата им стига толкова; никога и с никоя не се бе стигало до любов — винаги ставаше дума за спечелване на нещо или някоя: наградата, вниманието, обожанието, това го крепеше да прескача от една жена към следващата и по-следващата. И сега също се наслаждаваше перверзно на обожанието, с което го обсипваше звездната му кучка.

После, както понякога ставаше, докато Джеферсън ръчкаше в горгонската си господарка, дълбоко във влажната ѝ вътрешност върху мъжеството му се прилепи нещо горещо и месесто, което го стисна здраво. Той усети тръпка на паника, на ужас, но след това пропадна в жилавата прегръдка на крехката азиатска стриптийзьорка Котето, която винаги му миришеше на изгорели листа. А след това, както понякога се случваше в разгара на срещите им, около опакото на бедрата му започнаха да се приплъзват малки пипалоподобни… неща… които щяха да го оплетат по-здраво да не мърда, и в този момент той стисна здраво клепачи и се отдаде изцяло на спомените, които господарката му предлагаше, защото дори в спалните от миналото Джеферсън Джерико можеше да усети как маскировката се разпада и от фалшивото ѝ тяло изпълзяват разни части, които на свой ред да го сграбчат в змийска хватка.

Никой предложен от нея спомен, все едно колко сластен, не бе в състояние да преодолее тези преживявания. Но тя се стараеше и докато помпеше в мозъка му разгулни опиати негово собствено производство, едно пипало се обви около основата на топките му и се стегна там, а друго шаваше и си играеше с тях, дълбоко в нея месестият ѝ орган го засмука здравата веднъж… втори път… трети път… и той се изпразни под съпровода на „Грийнслийвс“, която руса разбойничка на име Мериголд свиреше на очукана акустична китара, седнала гола.

Нещото в горгонската му господарка — силно като допълнителна ръка — го изцеди докрай. Пипалата се гънеха и го шибаха. Никога не ги беше виждал, но знаеше какво би трябвало да представляват. Тя беше достатъчно любезна да си ги прибере, щом приключи с него. Когато го беше изсмукала докрай, месестата щипка го пускаше и в замаяното си и унесено състояние Джеферсън се чудеше дали използват семето му да създават човешки хибриди и… какво друго? Но за него това вече нямаше значение, защото, макар да се боеше от тази твар — и то толкова, че му се налагаше да се крие в банята и да повръща, призовеше ли го тя през вграденото между плешките му устройство… е, трябваше да признае поне в дълготрайната омая след изчукването, че господарката му си е страхотно парче.

Беше чукал жени, които се нуждаеха от чувал на главата. Поне тази — макар и преструвка за жена — беше прекрасна, постоянно сменяше кожата, косата и очите си и винаги го караше да се празни като шампион. Тя го харесваше. Какво му беше лошото в крайна сметка? Щеше да мисли по този начин, докато тя не го отпрати обратно, и след това реалността щеше да го цапардоса и той да влезе в Мравешката си ферма, да повърне в мравешката си тоалетна, да си съблече дрехите, които винаги леко миришеха на изгоряло, и да се свие в някой ъгъл. Там щеше да остане да се блещи с кух поглед и разтреперан като след най-ужасния си кошмар, докато Реджина не каже „Ставай бе, прасе!“ или нещо по-лошо.

— Джеферсине мой?

Той лежеше по гръб, проснат гол на омачканото легло. Още стискаше клепачи. Полека отвори очи срещу мъждивата светлина на свещите. Тя стоеше до леглото, отново облечена в елегантната си роба в златно и черно. Лицето ѝ бе засенчено, но се виждаха блестящите ѝ очи. Може би Джеферсън си го въобразяваше, но зениците му се сториха кървавочервени. Помисли си, че маскировката ѝ е започнала да се топи.

— За теб ние имаме задача — заяви господарката му.

Той лежеше неподвижен и я слушаше, но все още беше твърде слаб и изтощен, за да помръдне.

— Имаше… — тя поспря, бързо претърсвайки онова, което знаеше за езика му. Продължи: — … инцидент. Преди четири ваши часа.

Дали беше станала по-висока отпреди? По-голяма? Надвисващо присъствие, което беше твърдо и студено като мрака на вселената? Явно всичко това, че и отгоре. А гласът ѝ… множество обединени в едно гласове, множество регистри и ехота, множество призраци, струпани един върху друг.

— Имаме изискване — каза тя — да ни помогнеш.

Когато Джеферсън не отговори, гласовете остро попитаха:

— Чуваш ни?

— Да — отзова се той, сериозно притеснен. И повтори, тъй като тя — то — знаеше, че внимава, макар да не иска да я погледне. — Да, чувам.

— Едно тъй наречено момче… ни обезпокои. Помогна на наш враг. Желаем да знаем повече за това момче. Ще го намериш и ще го доведеш тук, при нас.

— Какво?

Джеферсън седна, все още скапан, но с достатъчно ясно съзнание, за да осмисли казаното от нея. Очите ѝ с червените им зеници — вече във форма на цепнатини — сякаш висяха в тъмното над голямо и странно деформирано тяло в роба, която бе променила размерите си, за да пасне на туловището, и той усети струни от ужас и страх да се натягат в червата му. Беше започнал да се поти: наложи му се отново да отклони очи.

— Момче ли? Какво момче?

— На въпросите ни трябва да се отговори — разнесоха се словата ѝ в множество октави. — Той е с други от твоя вид. Те го защитават. Ти си… — отново последва пауза, докато тя ровеше за думата. Продължи. — Убедителен. Сглоби доверието им.

Спечели доверието им — помисли си той.

— Да — съгласи се тя. — Точно така.

— Но аз… не знам… какво имаш…

— Ти знаеш. Проникни през защита им. Стигни до момчето. Положи ръце на него и го върни тук при нас.

— Не мога да… слушай… чуй… защо не можете да го направите вие, щом е толкова важен?

— Тук трябва — отвърна тя — човешка намеса. Ние ще сме… как да го кажеш… разкрити. Мой Джеферсине, ти си много добър в занятието си. Ти си много… — пауза от няколко секунди в търсене. — Умел. Положи ръце на него, плът върху плът. След това ще го доведеш тук при нас.

— Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?

— Ние ще уредим пътуването. Мой Джеферсине, та ти трепериш! Не бой се, ние ще те пазим!

— Как? — той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство, заровено в опакото на врата му. — Не, не мога! Искаш да кажеш… че искаш да ме пратиш там, навън? Навън в онази война?

Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете ѝ, когато отговори, бяха ледени:

— Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита. Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил… — отново търсене на дума. — Модифициран. Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?

— Напротив — отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от онова, което представлява в действителност под маскировката.

— Момчето — продължи тя — е на място, наричано Коли-радост. Знаеш ли това място?

— Колорадо — поправи я той. — Чуй… не, моля те… не мога…

— Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джеферсине. Много. А многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди… — тя замълча за момент, а после гласовете се поправиха: — Нашето желание. Щом то се сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.

Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:

— Не всичко може изобщо да се оправи.

— Възнамеряваме да спечелим този конфликт — по лицето на горгоната танцуваха сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете ѝ се надигаха и спадаха. — Ще бъдем благожелателни господари. Но сега… се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш дадено време.

Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата и краката.

— Спи — нареди горгоната.

Джеферсън стрелна поглед натам, където би следвало да се намира лицето ѝ, но видя само черна дупка над лъскавата роба.

— Спи! — подканиха го хилядата гласа.

Успокоителната топлина на импланта го унасяше, приспиваше, изпълваше главата му със спомени за красавицата, която това женско същество бе представлявало преди малко. Усети сънят да го връхлита и не можеше да се бори с него: не искаше да се бори с него. Отпусна се отново на леглото в тази измислена стая във френско имение, изтегна се и затвори очи, дишаше дълбоко и равномерно, а последното нещо, което я чу да казва — навярно пряко изречено в ума му — беше:

Ще познаеш момчето, когато го намериш, мой Джеферсине. Сега почивай в мир. Заслужил си го.

Тринадесет

— Ох! — прошепна Оливия и това тихо, ужасено възклицание всъщност оповестяваше разпадането на света на парчета.

Мъждивата светлина на бледия изгрев разкриваше целия размер на кошмара. Беше катастрофа на квадрат. Беше сбор от пожар, прахоляк и смърт. Беше огромно мъртво влечуго във всекидневната и никой не можеше да го изхвърли на боклука. Ранените се препъваха в неспирен поток, полека-лека изнасяха и мъртъвците, а Оливия седна на напукания паркинг, почти под сянката на катастрофиралия горгонски кораб, скри лицето си с ръце и ѝ се искаше да плаче, да захвърли всичко, но Итън все още стоеше до нея и тя не можеше да се отпусне, понеже и в този ад продължаваше да бъде предводителката. Итън не я бе изоставял и дори сега стърчеше наблизо, загледан в окървавените и покрити с прах силуети, които изникваха от здрача.

Беше забелязал наоколо да щъкат няколко войници на мъглявите. Знаеше, че някъде в комплекса има още един горгон, вероятно скрит дълбоко в руините — мъглявите нямаше да си тръгнат, докато не го ликвидират. Итън беше покрит с прах и умора, а влажните му дрехи смърдяха на горгонска гадост. Корабът вече бе започнал да губи шарките си, цветовете му избледняваха до мрачно сиво еднообразие. След няколко дни смрадта на гнило щеше да е непоносима. Въпреки това сиваците сигурно щяха да довтасат тази нощ в търсене на месо и като нищо да седнат на трапезата на мъртвия извънземен кораб. Самата мисъл за това накара момчето да потрепери, а споменът за краткия миг, в който зърна горгона…

Той беше взривил чудовището. Беше го изпарил безследно, като просто си го пожела. Ръката му се беше върнала в нормално състояние — и дланта, и мозъкът, всичко. В норма. Но си мислеше, че нормалното за него доста се различава от това за всички останали, които бяха преживели катастрофата. Струваше му се, че си спомня как е видял нещо като побеснели стършели или огнени куршуми да се врязва в горгона и да го разкъсва на парчета. И онзи откат, който го събори, сякаш наистина бе стрелял с ужасяващо мощно оръжие… Огледа отново дланта на дясната си ръка, както бе направил вече няколко пъти. Не видя нищо друго, освен линиите на съдбата.

А след това си позволи да помисли по въпроса. И остави изводите да се запечатат дълбоко.

Аз не съм обикновено хлапе. Джей Ди беше прав. Аз съм нещо различно.

Вече… вече не съм съвсем човек.

От руините все още излизаха оцелели. Неколцина — окървавени и пребити — се навъртаха около Оливия и я чакаха да заговори, да вземе контрола, отново да превърне „Пантър Ридж“ в сигурна крепост, но тя не го правеше и те продължаваха нататък. Обкованите с метални листове дървени порти бяха отворени и хората започваха да излизат навън. Някои отказваха, въпреки че ги подканяха приятели или любими — замаяни и изгубили надежда, те сядаха на земята и никой не бе в състояние да ги помръдне. От време на време в останалите неразбити апартаменти отекваха изстрели, но нямаше начин да се каже дали се стреляше по мъгляви войници, или по плъзгащия се горгон, или обитателите им отнемаха собствените си животи.

— Боже мили! Оливия!

Към Оливия и Итън закуцука Джон Дъглас в опръскана с кръв бяла тениска и хаки панталони. Бе намерил ръждиво парче арматура и с него внимателно си помагаше да остане на крака поради изкълчения си десен глезен. Беше отнесъл няколко синини и цицини, но нямаше сериозни травми. Кръвта по тениската му беше на пациенти, на които бе помагал да напуснат руините. Беше се изплъзнал от смъртта, понеже излязъл на входната врата да гледа шоуто на извънземните фойерверки, видял кораба да пада и след като викнал да предупреди всички, които биха могли да го чуят, се втурнал към болницата, за да събере оттам каквото успее. Както винаги след здрач, вратата била с катинар и заключена. Корабът сякаш връхлитал право отгоре му. Нямало време да търси ключа. Покрай него вече тичали хора. Сблъсък с Пол Едисън бе довел до изкълчването на глезена, но Пол беше помогнал на Джей Ди да се измъкне от мястото на катастрофата.

— Исусе — сподели той с Оливия с дрезгав и прегракнал глас. — По едно време реших, че сигурно си загинала! А ти? — Прикова Итън с подпухналите си очи. Беше го посочил почти обвинително, но след това си пое дълбоко дъх, с който да се вземе в ръце и да се съсредоточи, и попита: — Ти добре ли си?

— Да, сър — отвърна Итън. Прободната рана от гвоздея на бедрото му не беше сериозна, не и в сравнение с раните на хората, които бе видял да напускат руините… пък и на няма и двайсетина фута от тях лежаха единадесет трупа, покрити с окървавени чаршафи и одеяла.

— Джон! — възкликна Оливия, сякаш току-що бе познала доктора. — Опитвах се да намеря Винсент. Той ме викаше. Чух го да ме вика… но не успях да го намеря. Ти чу ли го?

Джей Ди въпросително вдигна вежди към Итън и после се обърна към събеседничката си.

— Не, Оливия, не съм.

— Итън беше с мен — обясни тя със спокоен и равен тон, но очите ѝ бяха хлътнали и в тях се четеше лудост. — Той се погрижи за мен. Мисля… че там отзад имаше нещо лошо. Нещо… — тя се помъчи да открие подходяща дума и накрая повтори. — Лошо. Мисля, че Итън… ме опази от него.

— В руините имаше един горгон от кораба — сподели Итън с доктора.

— Ти си я предпазил от него? Как?

Беше време да каже истината, все едно колко невероятно ще прозвучи. Когато Итън заговори, той се взираше право в очите на лекаря и изрече с тон на възрастен:

— Убих го. Направих го на парчета… — след което додаде: — Пожелах си да го изпаря и така и се случи. Но там някъде има още един. Мъглявите го търсят. Не бих желал да виждам горгон отново.

Джей Ди остана смълчан. Беше блед, а на брадичката му тъмнееше пурпурна синина — в суматохата при бягството го бе фраснал нечий лакът. Накрая съумя да пророни:

— Е, не съм виждал горгон на живо и дявол да ме вземе, ако ми се прище нявгаш. Спести ми подробностите, става ли?

Итън кимна и повече не обсъждаха темата.

Внезапно покрай тях като вихър изтича момиче, което седна до Оливия, прегърна я и се разплака. Беше русото девойче с превръзката на окото, което Итън бе видял да лежи на земята и да оглежда звездите снощи. Сега забеляза, че по превръзката са налепени декоративни камъчета във формата на звезда. Беше, каза си, добър опит да се извлече най-доброто възможно от лошата ситуация. Превръзка за око в ролята на моден аксесоар или на жизнеутвърждаващ фактор. Дългата руса коса на момичето и лицето ѝ бяха изцапани с прахоляк и сажди. Носеше джинси, тъмночервена блуза и сини найкове — извънредно изтъркани, но може би най-чистите от всички дрехи, които Итън бе видял досега. Докато новодошлата прегръщаше Оливия и не спираше да плаче, и възрастната жена се просълзи за момент, но след това се овладя — прегърна момичето и попита с почти нормален глас:

— Ники, ранена ли си?

Новодошлата поклати глава, все още притиснала лице в рамото на Оливия.

— Добре, това е хубаво! — доскорошната предводителка на опълчението галеше косите на момичето, а собствените ѝ очи бяха зачервени от сълзи. Добави: — Ще се измъкнем оттук, да знаеш. Още не сме свършени.

Итън направи ревизия на жилищния комплекс, докато Джей Ди куцукаше наоколо да се погрижи колкото му е по силите, за окървавена двойка латиноамериканци, които се нуждаеха от помощ, за да стигнат до лекаря. Малко момченце на седем-осем годинки се бе хванало за ръката на майка си. Бащата имаше голяма прорезна рана на лицето, а косата му бе побеляла от прах. Итън тихо каза:

— Трябва да се махнем оттук. Трябва да се измъкнем преди здрач.

— И къде точно възнамеряваме да ходим?

Каза го момичето с превръзката на окото. Взираше се в Итън, сякаш го смяташе за побъркан.

— Ти кой си? — Попита остро. После се поправи: — Чакай… чакай. Ти си момчето, което докараха преди няколко дни. Казваш се… Итън?

— Да. Итън Гейнс. Е… — той сви рамене. — Това е псевдоним. Не си спомням истинското си име… — опита се да извае подобие на усмивка, но не успя.

— Бях първи курс в тази гимназия — изсумтя Ники. — От къде на къде избра това име?

— Така се случи. Видял съм табелата вероятно. Не е по-лошо от всяко друго. Ти си Ники… коя?

— Стануик — здравото ѝ око, макар и кървясало от прахоляка и дима, беше шоколадово кафяво.

— Къде са родителите ти?

— И двамата са мъртви — отвърна тя безизразно. Итън предположи, че трагедията се е разиграла още в първите дни. — И голямата ми сестра също.

— Съжалявам.

— И аз. А твоите? — попита Ники спокойно, като че ли обсъждаха марка маратонки.

Светът бе станал жестоко място, каза си Итън, и онези, които оцеляваха, бяха видели и преживели много. Ако не бяха успели да свикнат досега, вече да са си теглили куршума.

— И тях не си ги спомням.

Момичето имаше белег точно над превръзката на окото, както и няколко по-малки на бузите. Един по-сериозен на брадичката минаваше на косъм под долната ѝ устна.

— Ники е при нас отдавна — отбеляза Оливия. — Дойде през онова първо лято. Трябва да стана. Ще ми помогнете ли?

Итън и Ники я изправиха на крака. Тя се олюляваше леко и момчето се приготви да я подкрепи, ако падне, но Оливия се овладя и кимна:

— Благодаря!

Забеляза група от шестима, които вървяха по пътя в тяхна посока — двама практически носеха третия. Разпозна между тях Джоуъл Шустър, Хана Граймс, Гари Рууса и…

— Мили боже! — възкликна Оливия с глас, задавен от емоции. — Ето го и Дейв!

Сърцето на Итън подскочи. Дейв Маккейн беше единият, подкрепящ слаб възрастен човечец с бяла брада и дълга побеляла коса, събрана на опашка. Дейв беше покрит с прах и оръфан, но изглежда, беше преживял катастрофата невредим — в неизменните си джинси, накъсана почти на парцали черна тениска и обичайната си тъмносиня бейзболна шапка. Кафявата му, прошарена брада бе съвсем посивяла от прахоляка. В кобура на хълбока се поклащаше узито, от този на кръста стърчеше прикладът на магнума. Като изключим кървавата резка на носа му, изглеждаше просто поразтърсен, но не и пострадал. Видя Оливия, Итън, Ники Стануик и Джей Ди и изражението му изобщо не се промени, само им кимна за здрасти и каза с дрезгав глас:

— Хайде да оставим Били да полегне ето тук. Джей Ди, мисля, че десният му крак е счупен. Ти как си?

— Изкълчен глезен. Нищо особено — докторът сви рамене, но честно казано, си умираше от болка в глезена. — Били, а ти как се чувстваш?

— Като лайно на пиратка — изсъска старецът през стиснатите си зъби. — На хората със счупени крака обикновено не им е хич добре. И без доктор ми е ясна тая работа. О, Исусе… полека с дъртия ми задник, де!

Оливия прегърна Дейв и накрая го стискаше толкова силно, че той изсумтя от болка. Прегръдката вдигна от него облак прах.

— О, Боже мой, мислех, че си мъртъв!

— И като нищо щях да съм — призна той, отвръщайки на прегръдката, но не толкова силно и с повече грижа за ефекта върху отсрещната страна. — Седях си на терасата и размишлявах. Видях сферите и след това чух онова чудо да приижда и да вдига все повече и повече шум. Имах време да си взема оръжията и след това скочих. А после не знам какво стана. Но помня, че търчах като заек… — той впери поглед в Итън. Нямаше намерение да му казва, че е скочил не от собствената си тераса, а от тази на хлапето, след като бе изритал вратата да се опита да го спаси. Мрачно се взираше в редицата тела под чаршафите и одеялата. — Някаква идея колко са?

— Все още не — отвърна Оливия. — Но са много.

— Мамка му! Мама му! Мамка му!

Тъкмо полагаха Били Банкрофт на тревата и той изпускаше пара, понеже пръстите на изкривена ръка докоснаха ранения му крак.

— На седемдесет и шест не съм имал ни една строшена кост през живота си!

Очите му — яркосини — се плъзнаха по редицата трупове. За малко се смълча, а после добави, без да се обръща конкретно към никого, а към всички едновременно:

— Джак Келър да е някъде там? Джоуъл, хвърли един поглед заради мен, бива ли?

— Аз ще погледна — предложи Дейв. Захвана се със задачата бързо и ефикасно. Третото тяло беше в особено лошо състояние, а петото — още по-зле. Деветото беше… — Ето го, Джейк.

— По дяволите! — Задавено отбеляза Били. — Дребното копеленце се измъкна, а след последната партия покер ми дължи петдесет долара. Е… почивай в мир. Измамник!

— Не можем да останем тук — каза Итън и се изненада от властната нотка в собствения си глас — отново бе надянал увереността на възрастен. Насочи вниманието си към Дейв. — Знаеш, че не можем. Нямаме време да изнесем всички тела и…

— И къде предлагаш да идем? — По тона на Ники можеше да се познае, че е на ръба на паниката. — Там, навън? Това е нашият дом… защитата ни… не можем… не бива…

Тя замлъкна безпомощно, втренчена в огромния горгонски кораб в средата на руините, и единственото ѝ око помътня. Коленете ѝ поддадоха. Итън пръв я подхвана, преди да падне, а после и Джоуъл Шустър се притече на помощ. Двамата нежно я положиха на земята, а Ники простена и закри лицето си с ръце. Заплака отново и Оливия пак седна до нея да я погали по косата и да я утеши.

— Живяла е на няколко мили оттук в обикновен квартал — разказа Куинтеро, обръщайки се най-вече към Итън. — На „Уествю авеню“, така ми каза. Твърдеше, че една нощ цялото каре пламнало. Къщите започнали да се взривяват. Когато пристигна, дрехите ѝ бяха на парцали, тя самата — в шок и тежко ранена. Така че… това беше нейният дом. Или поне убежище, колкото и несигурно да беше.

— Итън е прав.

Дейв се сепна, понеже се канеше да заговори, но още не бе събрал смелост.

Джон Дъглас изкуцука напред на самоделната си патерица.

— Това чудовище… тази смрад… на мъртво месо. Още тази нощ ще привлече сиваците. Трябва да се махаме оттук, докато можем. Да намерим друго място. Няма да имаме време да погребем телата или да претърсим щателно руините… — той се намръщи. — Не можем да изоставим всички тези ранени. Проклет да съм, ако знам как ще пътуват обаче. Включително и аз самият…

Той погледна към върха на хълма, където пасяха седемте коня. Бяха нервни и когато два се бутнаха, без да искат, единият хвърли къч и запрепуска встрани. Седем коня… но никаква Великолепна седморка в нещастната сбирщина.

Всички мълчаха. После Итън осъзна какво е нужно да се каже и го изрече:

— Ще трябва да намерим камион. Нещо, достатъчно голямо да превозва… не знам… петдесет-шейсет души, така, де.

— Имаш предвид товарен камион? — попита Дейв. — С достатъчно голямо ремарке? Да, вярно! Все едно ще попаднем на такъв… — канеше се да каже „да се въргаля наоколо“, но се спря.

Може и да беше възможно да се намери камион влекач на товарната рампа или паркиран недалеч от някой склад. Индустриалната зона беше на няма и три мили оттук. А за гориво…

— Дизел — отсече Дейв. — Обзалагам се, че по цистерните поне в някои бензиностанции още има останало гориво. Или може би на тир паркингите. Ако успеем да намерим все някъде ръчна помпа, ще можем и да изтеглим гориво от дизелова цистерна. Трябва ни само десет-дванайсет фута маркуч. Може би ще попаднем на неразграбена железария. Обаче е нужно пределно внимание! В онези бордеи се крият хора, които може да са въоръжени и уплашени. И откачили също. Не забравяй!

Последното се отнасяше за Оливия — напомняше ѝ за онзи път последния август, когато с Кал Норис бяха тръгнали да търсят храна и вода, а от прозореца на една къща гръмнаха Кал във врата и той кървя до смърт на „Уест Скайуей“.

— Не ни трябва непременно тир — обади се Оливия. На лицето ѝ отново се бе изписала твърдост и погледът ѝ беше живнал. — Може да използваме училищен или градски автобус. Стига да намерим някой, който все още има гориво в резервоара и акумулаторът му работи.

— Става! — Дейв се замисли за акумулаторите. Да намерят зареден, щеше да се окаже проблем. Но поне засега не можеше да си позволи да се тревожи и за това. — Чакай. Ние ли? Не, госпожо, този път ти няма да идваш с нас. Джоуъл, можеш ли да яздиш кон?

— Не съм се качвал на седло от дете, но това няма да ме спре.

— Аз мога да яздя — обади се Ники. Беше си избърсала лицето и вече нямаше нужда от опората на Оливия. — Преди да се случи всичко това, дори имах кон.

— Трябва ми някой с оръжие — Дейв вече си беше набелязал 45-калибровия в кобура на Джоуъл. — Ще ми се да имаме и трети ездач обаче. Гари, и ти си в групата!

— Добре, ама аз мразя конете и те също ме мразят…

— Аз ще ида — обади се посивялата възрастна жена на име Хана Граймс. Косата ѝ беше бяла и разрошена, сякаш постоянно издухвана от буря. Вдигна грамаданския си пистолет, стиснат в нашарена със сини вени ръка. — Това вкарва ли ме в групата, господин президент?

— Става за пропуск… — прие Дейв, а наум си каза „Ако гръмне, земетръс ни чака“.

Погледна към Итън. Буквално се виждаше как цъка машинката в главата на хлапето. Връх Уайт Меншън. Да се доберем някак до там. — Намирането на ръчна помпа определено ще е проблем. Трябва да открием и камион. Акумулаторът ще е паднал със сигурност, но да се надяваме, че ще успеем да намерим и резервен… — В този момент се усети, че говори основно на Итън. — Ако успеем да намерим камион с малко гориво в него, достатъчно да го закараме до бензиностанция, където има дизел, още по-добре…

Доста рисковано, помисли си. Нищо чудно, че не бяха опитвали тази каскада досега. Но досега си нямаха кацнал върху тях горгонски кораб. Уморено продължи:

— След това ще търсим лекарства в болница, аптека или „Док ин дъ бокс“. Може да се наложи да тръгнем на юг. Ясно?

— Ясно — кимна Итън, който разбираше точно за какво му говори биячът.

— Всичко това трябва да свършим, преди да се стъмни — обясни Дейв на Оливия. — Най-добре да съберете всичката храна, вода и оръжия, които успеем да намерим. И всичко друго полезно… — той със съмнение се загледа в димящите руини и огромния гниещ труп на горгонския кораб. Над главите им започваше да се събира циклон от лешояди.

— Не оставяйте никого да влиза много навътре обаче — додаде и Оливия бързо закима в съгласие. Дейв допълни: — За един ден си имаме предостатъчно загинали.

Надяваше се да няма повече жертви.

Четиринадесет

Джеферсън Джерико, доскорошен господар на Ню Идън, се събуди на пейка в парка в непознат град, под болезнено прежълтяло слънце и сиво небе. Стреснато седна, а от дрехите и кожата му лъхна така добре познатата му миризма на изгорено. Само дето беше напълно възможно вонята да не е резултат от каквато телепортационна сила притежаваха горгоните, а защото наоколо стърчаха черни, криви скелети на изгорели дървета и малко по-нататък се виждаха купчина пепел и постройки в руини — навярно някогашно каре къщи.

Веднага щом се изправи, Джеферсън повърна… но стомахът му беше съвсем празен, така че на бял свят не се появи нищо. Докато бършеше протеклата от устата си лига, той откри, че има брада… не голяма, но бодлива… на може би две седмици. Дали бе прекарал толкова време в безсъзнание, или брадата се явяваше поредното нещо, което горгоните умееха да насилят от порите му точно както тя го беше насилила да направи тази последна крачка в земите на неизвестността? А дрехите му…

— Исусе! — промърмори, потресен до дън душа.

Носеше петносана от пот кафява тениска и чифт мръсни джинси. Маратонките на краката му бяха пробити и прокъсани. Чорапи липсваха напълно. Огледа ръцете си. Под ноктите му беше пълно с чернилка, а дланите му бяха мръсни. Линиите по тях се виеха като кални пътища, водещи през плодородни равнини. Никога през живота си не бе допускал така да се изцапа. Сигурен беше, че ако разполага с огледало, ще види и остатъка от маскировката, с която горгоните го бяха снабдили — вероятно все още приличаше на себе си под брадата, но те набързо го бяха превърнали в бездомен скитник от времената на космическата война. Дрехите му обаче бяха някак хлъзгави… материята не беше съвсем правилна. Имаше чувството, че е заклещен в капан от змийска кожа, и целият се втресе от ужас. Скимтейки тихичко, се захвана да смъкне отвратителната тениска през глава.

Разнесе се шум и Джеферсън се закова с вдигната над главата фланелка — несъмнено се беше случило нещо, което, чудесно знаеше, и двамата с разтупканото му сърце нямаше да харесат.

Трудно беше да се каже какъв точно е шумът. Приличаше на тихо свиркащо всмукване като от рязко раздвижен въздух. Приличаше и на бръмчене, досущ като задействало се малко двигателче. Каквото и да беше, идваше иззад него — много отблизо — и Джеферсън припряно смъкна тениската обратно надолу, за да освободи очите си, след което се обърна да се изправи срещу бъдещето си.

До останките на едно от изгорените дървета стоеше едър мъж. Беше масивен и с широки рамене, макар че по лицето му си личеше, че дълго е гладувал; скулите и очите му бяха започнали да хлътват. Имаше боксьорска физиономия със сплескан нос, дългата му до раменете коса беше сплъстена, а черната му брада — на поне два месеца. Тъмносинята му тениска, сиви панталони и черни кецове бяха също толкова мръсни като дрехите на Джеферсън, ако не и повече. Хлътналите в изгладнялото лице очи бяха малки и тъмни като парченца кремък. Носеше раница — маслиненозелена, навярно взета от магазин за военни стоки.

Мъжът просто се взираше безизразно в Джеферсън и не мигаше.

— Ти пък кой си? — гласът на пастора беше далеч от силния баритонов кънтеж, с който проповядваше пред паството на Играчите на едро — глас, улавян и пренасян по кабела до сто петдесет и шест мрежи. Божиите играчи на едро. Сякаш беше преди цяла вечност… стои на подиум със светнали зад него дузина умело насочени прожектори, вдъхновяващата му усмивка сияе като малко слънце, ръцете му са разперени и вестта му е сервирана така, както само умел търговец като него може да я поднесе… Тайната към богатството — към изкачването до върха на оня ми ти стоков пазар — е кодирана в Библията и аз я дешифрирах…

— Воуп18 — каза мъжът.

— Воуп ли? Що за име е пък това?

— Такова е — отвърна чернокосият — каквото да можеш да произнесеш.

— Ти горгон ли си? Пратен да ме защитава?

— Аз съм сътворение — отвърна Воуп. — Какво точно съм, да те засяга, не бива. Но… да, тук съм да те защитавам и напътствам… — малките злостни очета сканираха небето. — В този сектор няма врагове в настоящия кадър време. Можем да се движим свободно.

— Накъде? Къде точно отиваме?

— Следвай — изрече Воуп и закрачи бързо и решително през разрушения парк покрай преобърната пързалка и няколко люлки, почернели от извънземния огън.

Джеферсън го последва. Пресякоха някаква улица и подминаха изгорелите и разбитите къщи, пресякоха втора улица и сториха същото. Джеферсън знаеше, че вървят в посока на градския център, понеже виждаше и по-големи здания. Няколко от тях бяха разсечени като от гигантски и много остър нож.

— Къде сме? В кой град?

— Форт Кол Линс — отвърна Воуп, правейки пауза там, където не би следвало да има. — Кол О Радост.

— Какво знаеш за момчето, което се очаква да издиря? — На Джеферсън му беше трудно да поддържа същата скорост и с врагове в този сектор или без, продължаваше да оглежда небето и земята пред тях. — Аз съм търговец — добави, преди Воуп да успее да отговори. — Не би трябвало да съм тук. Не съм войник!

Събеседникът му не продума.

— Продавам разни неща — продължи Джеферсън и дори в собствените си уши прозвуча жалко. — Знаеш ли изобщо какво означава това?

Воуп не каза и дума. Не му и пука, помисли си Джеферсън. Минаваха през поредния квартал, този — частично оцелял от тоталната разруха — бяха съборени само няколко къщи. Много домове бяха заковани с дъски или поне преди време са били. После в тях бе влизано с взлом. Според Джеферсън повечето къщи приличаха на ковчези. Досущ като всички други, и това беше град на мъртъвци.

— Спри — внезапно рече Воуп и Джеферсън незабавно се закова намясто.

Стояха пред къща с дърворезби, с шест стъпала, водещи към веранда. На верандата имаше едно-единствено люлеещо се кресло. Адресът беше №1439. Прозорците зееха строшени и във вътрешността на сградата се таеше особено гъст мрак.

— Ще се случи тук — обяви Воуп.

— Какво ще се случи?

Не последва отговор от горгона в маскировка от човешка плът.

Отмина минута. В далечината Джеферсън чу лай на кучета, който премина във вой, и си помисли, че подивелите псета могат да убият човек със същата лекота както и смъртоносен лъч.

Люлеещото се кресло помръдна съвсем лекичко. Изскърца. И право пред очите на Джеферсън Джерико на седалката започна да се материализира силует. Първоначално се оформи като едва видим вихър, сякаш самият въздух се сгъстяваше, разбъркван от невидим пръст. Разнасяше се същото меко съскане — или шепот, или металическо шушнене — което Джеферсън беше чул в парка. Стига де, Стар Трек простотии… — помисли си той… но за три секунди и в пълна тишина пред него се материализира цяло тяло: първо под формата на призрачно блед силует, очертан от прескачащи се искрици синя енергия, а накрая — напълно одушевено и солидно. Люлеещото се кресло заскърца напред-назад и седналият в него мъж се втренчи в Джеферсън и Воуп с ококорени от уплаха очи. По плешивото му теме блестяха капчици пот.

— Остъйте ме на мира! — изхъхри той. — Моля ви… Исусе… остъйте ме на мира!

След като се огледа и започна да схваща къде се намира, сграбчи подлакътниците с косматите си ръце и се притисна отчаяно към седалката.

— Идвай с нас — нареди Воуп.

— Слушай… чуй, де… Не знам къде съм. Ясно? Не знам кои сте. Ще си седя, където съм си. Не мърдам оттук!

— Ще мърдаш — каза горгонът.

— Не — възрази новодошлият, но веднага с гримаса се хвана отзад за врата и с набъбващи в очите сълзи се примоли: — Моля… моля, остъйте ме! Стига толкоз болка!

— Ще мърдаш — повтори извънземното с равен роботски тон.

Мъжът стисна зъби. Трескаво разтриваше основата на врата си, сякаш това би успокоило болката, която имплантираното там устройство разливаше в тялото му. Но Джеферсън знаеше, че тя няма да секне. Още два удара на сърцето и мъжът се изправи и изпъшка:

— Добре! Хайде… прекрати го вече! — слезе по стъпалата, като се задъхваше с леко хъхрене. Стрелкайки насам-натам ужасените си кафяви очи, промърмори: — Христе… о, мили Боже… що за свят!

Беше дребен, може би пет фута и седем инча. Увисналите му като на булдог бузи се тресяха при говорене — личеше си, че навремето е бил дебел. Изглеждаше, че и под мръснобялата риза и черните му панталони плътта също е хлабава и виси на гънки. Сериозно беше погладувал. Или… може би, помисли си Джеферсън, горгоните искаха да изглежда точно по този начин. Имаше прошарена сива брада и сигурно беше на четирийсет и няколко. Говореше с бруклински акцент или поне на пастора така му прозвуча. Бе обут с черни официални обувки, изподрани като стой, та гледай, но вероятно едно време са били скъпи.

— Хубави обувки — отбеляза Джеферсън. — Или поне са били, така, де. Трябват ти маратонки. По-удобно е.

— Да, бе — мъжът присви очи, оглеждайки събеседника си. — А ти кой си? Човек ли си?

— Джеф. От Нашвил, Тенеси… — така реши да се представи. — Човек съм.

Помисли си: „Не задавай обаче този въпрос на Реджина. И на Ейми Уиксън също“. Само дето Ейми беше мъртва, самоубила се беше, но „оставяйки подире си безсмъртна любов“, както пишеше в бележката. Малка кучка късметлийка, ей такава беше тя.

— Бърт Раткоф — каза на свой ред мъжът. — От Куинс, Ню Йорк… — но вече се беше втренчил във Воуп. — Аха, ти си един от ония. Откъде си? От шибания Марс?

— Не казваш смислено — заяви горгонът. — Ще ме наричаш Воуп. От тук нататък и двамата ще правите каквото наредя… — Немигащото втренчване в двамата му спътници правеше лъскавите му очи още по-безизразни и страховити. — Провал в подчинението води до получаване на болка. Следвайте ме.

Той се извърна и закрачи отново към центъра на града, а Джеферсън и Раткоф му се подчиниха.

— Как те спипаха пък теб? — попита Раткоф.

— Дълга история.

— Мен ме гепиха, когато ми разпердушиниха жилищния блок. Вдигнаха ме оттам точно когато всичкото се разпадаше около мен. Събудих се… — Бърт спря да говори и поклати глава. — Правеха ми разни неща. Нали си чувал навремето за отвлечени от извънземни и всякакви щуротии, дето им пъхали игли в коремите и метални прътове в задниците? Е… помня една маса. Кучи студ. На метална чиния, ама не е. Щото… все едно масата беше жива… понеже мърдаше под мене. Така, де… шаваше. Бръчкаше се — като плът. На такава маса бях и нищо не ме задържаше за нея, обаче не можех да се движа. И… около мен — силуети. По-скоро като сенки, не бяха истински. Не вървяха… просто… като… не знам… все едно да си в една стая със змии, които стоят изправени… и в същото време или се хлъзгат, или пълзят, или както там се местят… Обаче ми направиха таквиз работи! Джеф… мога ли да те наричам Джеф?

— Да.

— Правиха ми разни работи. Отвориха ме, така мисля — помня, че видях едно такова да ми дърпа червата навън като… като въжета. Окървавени. Мисля, че ме изпразниха… и туриха нещо друго в мене.

— И аз имам такова устройство отзад на врата.

— Не… не. И други работи набутаха. Бая повече — натърти Раткоф. След това добави тихо: — Такова нещо може да те побърка. Нали?

— Така си е — съгласи се Джеферсън.

— Тишина — обади се Воуп. — Дрънкането ви ме уринира.

— Я по-добре вземи се позанимай с езика — посмя да се опъне Джеферсън. — Ако ще се правиш на човек, ще ти трябват допълнителни уроци…

И тези немигащи очи… издаваха го от раз. Значи горгоните не бяха толкова умни, на колкото се правеха — поне не в областта на маскировката.

За тази забележка последва леко болезнено дръпване във врата на Джеферсън — просто щипване и бързо изгаряне на нервите, колкото да осъзнае кой е господарят и кой — робът.

Бяха стигнали тъкмо до средата на следващата улица, когато с трясък се отвори врата. От полуразрушената къща изникнаха двама слаби, брадати и мръсни мъже с пушки.

— Я спрете тука! Спри ти казвам! — Нареди по-високият от двамата. — Нито крачка повече, господине!

Воуп все пак разбираше толкова английски. Спря, същото сториха и Джеферсън и Раткоф.

— Вътре — нареди мъжът, махвайки припряно с оръжието си. — Хайде, размърдайте се!

— Господине — поде Джеферсън, — ние не…

— Млъквай! Внасяйте си задниците в тази къща! Бързо!

— Пречиш — обади се Воуп. — Не е разрешено.

— Мамка му. Ще ви гръмна и тримата намясто. Кой да е пръв? — пушката се врътна към Раткоф. Джеферсън виждаше, че дребосъкът си умира да хукне да се спасява. Затова използва най-чаровния си и омайващ тон:

— Не вярвам, че е разумен ход, Бърт. Воуп, лично аз не желая да бъда застрелян насред улицата точно днес. Трябва да сторим каквото ни казва. Имаш нужда от нас.

Воуп се взираше в него, както му се стори, цяла вечност. Джеферсън си каза, че пушките ще гръмнат всеки момент. После пришълецът заяви:

— Точно.

Влязоха в къщата, водеше Воуп. В порутеното малко антре подът бе обсипан с празни консервени кутии и други отпадъци. Вътре имаше и трети човек, въоръжен с револвер. На лицето му се виждаше белег от изгорено — минаваше през лявата му страна и хлътналите му очи сияеха или от бяс, или от лудост. В миниатюрната стая имаше и кльощава жена, неподвижна сред избелелите и белещи се тапети с цвят на прах; трудно беше да се отгатне възрастта ѝ или да се различи изражението ѝ, понеже мазната кафява коса висеше около лицето ѝ и тя се бе свила на кълбо. От време на време потреперваше, като че ѝ беше студено.

— Откъде идвате? — Водачът ръгна пушката си под гърлото на Воуп.

— От разстояние.

— Откъде точно, негоднико?

— Я заеби — обади се онзи с револвера. Опря пистолета в главата на Воуп. — Имаш ли храна? Сваляй раницата и да я прегледаме.

— Хей, аз съм от Куинс, Ню Йорк — обяви Раткоф с вдигнати ръце. По главата му блестеше пот. — Не искам…

— Млъквай! — отряза вторият от мъжете с пушките. Беше сивокос, с конско лице и носеше очила, които се крепяха на намотки изолирбанд. Дясното стъкло беше пукнато.

— Чу ли какво ти каза Джими? Сваляй раницата!

— Там има храна — заяви Воуп. — За теб няма.

— Бе я върви на майната си! Ние тука гладуваме! Сваляй я или ще те убия намясто!

— Не — отвърна Воуп.

— Как така не мига? — внезапно се обади жената с тънък и писклив глас. Нищо чудно и тя да беше луда. — Очите му… Не мига!

Водачът свали пушката си, сграбчи раницата на Воуп и се захвана да я измъква от него. Пришълецът стоеше неподвижно, без да мига и без Джими да отлепя пистолета си от дясното му слепоочие.

— Не бих го правил — отбеляза меко Джеферсън.

Знаеше обаче, че не му е по силите да омае групата с голи слова. Бяха твърде отчаяни, а думите не ставаха за ядене. Избайцваната конструкция на лицето на Воуп сякаш се размести и промени за част от секундата, а на проповедника му се стори, че маската започва да се смъква и навън напъва да се покаже онова, което се намира под нея. Джеферсън усети как в стаята се нагнетява някаква енергия — сякаш всеки момент ще гръмне взрив, — и полека взе да присвива рамене в опит да се приготви за удара.

Внезапно в стаята от друг коридор влезе момче. Беше на около четиринайсет, прецени пасторът, с дълга до раменете руса коса. На бузата си имаше мръсна лепенка, а лявата му ръка бе поставена в също толкова мръсна превръзка през рамото. Очите му бяха замаяни и подчертани с тъмни кръгове. Момчето отиде при жената и я прегърна със здравата си ръка.

Джеферсън попита:

— Това ли е момчето?

Воуп не отговори. Грабителят вече почти беше свалил раницата от раменете му. Лицето му бе спряло да се размества. Взираше се в нищото с празен поглед.

— Това ли е момчето? — попита Джеферсън по-високо.

Дясната ръка на Воуп се промени.

Превърна се в шарена, люспеста жълтеникава твар, цялата на черни и кафяви ивици. Там, където бе имало ръка, вече я заменяше жълта змия, от която стърчаха малки черни шипове, които бяха назъбени и се гърчеха, като че ли всяко едно е отделно живо оръжие. Тази ръка, която вече не беше крайник, се стрелна напред със зловеща сила и бодливата твар, израсла от рамото на Воуп, се вряза в корема на Джими и проби тялото му, за да изскочи от другата страна в експлозия от кръв, която плисна по прашните тапети заедно с парченца дроб, бъбреци, стомах и другите съставни части на човека. Прешлените на жертвата се строшиха със звук като счупване на пръчка и докато нещастникът падаше, пръстът му спазматично натисна спусъка и револверът стреля в слепоочието на Воуп. От раната бликна привидно човешка кръв, но горгонът нито примигна, нито показа признаци на болка.

Израстъкът на Воуп вдигна Джими във въздуха и докато лидерът и останалите отстъпваха в сащисан ужас, метна трупа с такава сила срещу противоположната стена, че изкорменият младеж я изби.

Водачът бе опрял гръб на друга стена и вдигна пушката си. Лявата ръка на Воуп също се преобрази в машина за убийства с жълти, черни и кафяви шарки, стрелна се като змия и се удължи с поне четири фута. Дланта на тази ръка се превърна в черна глава на влечуго с вертикални червени зеници и зъби, които блестяха като метални. Те сграбчиха пушката, изтръгнаха я от хватката на човека и размазаха лицето му с един могъщ удар с приклада ѝ, като в същото време ошипеното оръжие на дясната ръка замахна да прониже гръдния кош на третия въоръжен тип и изскочи през гърба му като шаващ трион. Воуп отново метна тялото встрани — като парче кървав боклук.

Джеферсън и Раткоф наблюдаваха, смразени от ужас, как ръката змия на извънземното сключи челюсти върху главата на жената, която се обърна да избяга с момчето. Воуп строши черепа и лицевите ѝ кости с пренебрежителна лекота. Жената падна, разплисквайки мозък по пода, с лице, смачкано на неравна, кървяща буца.

Момчето тичаше и се опитваше да се измъкне в коридора. Хленчеше. Джеферсън си помисли, че не е чувал по-гаден звук. Притъмня му, сякаш съзнанието му изключваше крушките, за да му спести останалото.

Понеже Воуп не беше приключил.

Бодливата ръка се разтегна — люспест шарен питон, който се изхлузваше от рамото на пришълеца, и се стрелна след момчето — беше толкова бърза, че почти не се видя как бодлите се забиват през гърба на жертвата, минават през гърдите му и го приковават. Краката му подритваха и тялото му се гърчеше, докато горгонът го вдигаше и след това — почти елегантно, с плавна демонстрация на сила — момчето бе запратено през поредната стена, която, не пропусна да забележи Джеферсън, беше украсена с избледнял портрет на молещия се Исус. Ударът събори портрета и прашното му стъкло се строши.

Мъжът с унищоженото лице лежеше по гръб и стенеше с изкривената си уста, в която не бяха останали нито устни, нито зъби.

Лявата ръка на Воуп се прибра обратно и започна да си възвръща изкуствената плът. Черната глава на влечугото с металическите зъби се превърна в юмрук, който извънземното отвори и затвори няколко пъти, сякаш да изпробва еластичността му.

Дясната ръка се прибра в рамото. Бодливото смъртоносно оръжие започва да се променя в нещо, което напомняше форцепс, все още нашарено с цветовете, които може би олицетворяваха истинската горгонска плът. Щипката се пъхна в раната на главата на Воуп и порови вътре. Лицето на горгона не се промени и не трепна. След малко инструментът се измъкна, стиснал куршума. Воуп го разгледа с интерес. После отиде до проснатия на пода бивш водач. Малките му очи се втренчиха в мъжа на пода — също като човек, който оглежда хлебарка, преди да я смачка.

С невероятна скорост и мощ ръката форцепс се стрелна напред и вкара в челото на човека използвания куршум с постигната от пистолет сила, ако не и многократно по-голяма. Мъжът потрепери веднъж и повече не помръдна.

Дясната ръка на Воуп и рамото му се възстановиха за секунди до формата, която минава за нормална. След това пришълецът изплю малко лепкава слюнка в шепата на дясната си длан и взе да разтрива течността в раната от куршума. Отне му няколко плюнки и може би дузина кръга масаж, но когато приключи, нямаше дори и белег — само пръски от горгонската кръв, протекла по шията и на ризата му.

— Сега ние тръгваме — каза Воуп на Джеферсън от Тенеси и Раткоф от Ню Йорк, които се бяха притиснали към най-далечната стена, като че ли се надяваха да приплъзнат тела през тапетите и зидарията.

След като си оправи раницата — досущ обикновен турист, сподели с Джеферсън:

— Ами… не. Не това беше момчето.

Петнадесет

Издирваното момче чакаше. Беше се качило на стражевата кула заедно с Гари Рууса и следеше пътя, който водеше от града към руините на „Пантър Ридж“. Дейв, Джоуъл и Хана отсъстваха от почти осем часа. Жълтеникавата слънчева светлина се бе сгорещила. Във въздуха витаеше лепкава чуждоземна влага. В надвисналото сиво небе някъде в далечината отекна гръмотевица. Итън веднага се озърна в посока на шума. Каза си, че това е просто буря. В момента в този сектор нямаше врагове.

Това го сепна.

Какво?

„Аз не говоря по този начин — каза си наум. — Дори не мисля така. Да, но тогава откъде знам, че това е било гръмотевица, а не отглас от войната?“

Просто знаеше.

Връхлетя го спомен… или сън за спомена. Стовари му се така бързо, че го остави почти без дъх.

Намираше се в класна стая. Слънцето — ярко слънце в необезцветеното синьо небе — сияеше през прозорците. Той седеше на чина си. Момичето пред него имаше червена коса. Наричаше се… името ѝ бе изчезнало в небитието. А в предната част на класната стая се намираше учителската катедра, зад която се беше настанил мъж с бяла риза и тъмносиня папийонка със златни райета. Учителят се казваше…

Помисли си добре.

Мъжът беше слаб, имаше остра брадичка и носеше очила с рогови рамки. Косата му беше кестенява, с бял кичур точно отпред, все едно го е докоснал топнат в брашно пръст. Казваше се… Нов-нещо си? Новак?

Учител по естествени науки.

„Да“ — съгласи се със себе си Итън. Учител по естествени науки в… какво беше това училище? И къде се намираше то? Тази част от информацията му липсваше… напълно изгубена. Но на бюрото пред Итън беше поставен готов за демонстрация „Видимият човек“. Всички органи бяха оцветени, частите му — сглобени. След няколко минути щеше да се изправи и да изнесе макета си пред класа, да извади органите му един по един и да обясни как функционират, докато изгражда наново своя човек… нали така? Не беше ли правилно? Или това беше изкривен сън, който никога не се е случил?

Пред класа, хвърляйки сянка на златната слънчева светлина, вече стоеше момче в черен пуловер с надпис със сребърни букви на предницата. Момчето беше латиноамериканче и имаше дълга черна коса и гъсти вежди. На пуловера пишеше…

Спомни си… спомни си… моля те, спомни си…

И ето ти го надписа като видян през замъглено стъкло: „Ягуарите“.

Момчето говореше и ръкомахаше към модел… на вселената? Не… не вселената, каквато е… А каквато някой в древен Рим си я е представял. Земята се намираше в центъра на тази вселена. Момчето беше свързало моделчето с електрическо двигателче и със завъртането на едно ключе показваше как боядисаните стиропорени топчета на планетите обикалят около Земята по телчетата си. Наричаше се „геоцентрична вселена“, припомни си термина юношата. Беше го измислил някакъв си Клавдий. В спомена Итън си мислеше, че латиноамериканчето — името му липсваше, липсваше — се беше справило много добре и няма да е никак лесно да се мери с неговия успех, а непременно трябваше да вземе поне „B“ за своята демонстрация. Проследи с поглед сянката на съученика си — тази на ръката му тъкмо падна върху календар, на чиято страница бе написано 3 април. Представянето на геоцентричната вселена почти беше приключило и всеки момент щеше да е негов ред.

Итън — не, не се казваше така, името му беше съвсем различно — погледна към часовника и видя, че е десет и четири минути. Щеше да е втори по ред, движеха се по азбучен ред.

Азбучен ред, спомни си той. Беше първият ден от демонстрациите на проектите по естествени науки. А латиноамериканчето се наричаше… как точно?

Фамилията му започваше… с А?

Връхлетя го като удар в корема — Алендес. Първото му име… не, беше го изгубил. Но Итън осъзна, че собствената му фамилия би следвало да започва с А или Б, понеже в класа имаше двадесет и шест други ученици и…

— Може ли да се кача?

И Гари, и Итън се обърнаха към Ники Стануик, увиснала на стълбата, която водеше към платформата. Намираше се само на няколко пръстена от изкатерването.

— Давай — каза Гари и се приближи да ѝ помогне.

Тя се изкачи плавно и прекара минутка в отърсване на прахоляка от коленете на джинсите си. След това отиде до Итън и се взря в пътя, а по камъчетата от звездата на превръзката ѝ танцуваха искрици отразена светлина. Каза:

— Много време отсъстват.

Итън кимна. Ранените вече бяха получили най-добрите възможни грижи, но тези като Били Банкрофт просто не бяха в състояние да ходят. Имаше и неколцина на смъртно легло, както и такива, починали, след като ги бяха извадили от руините. Той предположи, че са останали около шейсет души, и половината от тях бяха ранени, десетина — в наистина лошо състояние. Седемнайсет, ако броим и Роджър Пел, съпругата му и тяхното оцеляло дете, които бяха тръгнали сами с пушките си и мунициите за тях, няколко пластмасови туби с вода и част от последните консерви храна. Бяха взели също и останалите коне. Никой не се опита да ги спре. Семейство Пел възнамеряваха да избягват пътищата и да се насочат на изток към… и те не знаеха накъде, но не влагаха особена вяра във възможността спасителната група да открие превозно средство или някакво гориво и не искаха да чакат повече.

— Чух, че ако намерят камион, отиваме в Денвър — обърна се Ники към Итън.

— Кой ти го каза?

— Оливия.

— Хм… — промърмори момчето. Спомни си какво му каза Дейв, след като откри Уайт Меншън в пътния атлас — Тръгваш на юг към Денвър, пресичаш Скалистите планини по Междущатско 70 и на всяка крачка те причакват онези ми ти сиваци и извънземни. Дали това означаваше, че в крайна сметка Оливия и Дейв ще го заведат до върха? Че вярват, както вярва и той самият, че непременно трябва да намери това място?

— Денвър е изтрит от лицето на земята. Започнаха да се сражават над града и го разбиха около три месеца след началото на войната. Знаеше ли за това?

— Не знам почти нищо за случилото се.

— Поне така разправят хората, които са се измъкнали от Денвър. Имаше оцелели, които стигнаха до тук. Може да питаш мисис Ниега. Тя е видяла как падат небостъргачите. Градът е в руини, така че защо ще искаме да ходим в Денвър?

„Защото е вратата към Междущатска магистрала 70“ — помисли си Итън. На глас попита:

— А ти къде искаш да отидеш?

— Да се разкарам от този кошмар. Отново да съм у дома. И всичко да си е каквото беше. С мама и татко, и сестра ми. Всички да са отново живи… — гласът на Ники започна да пресеква и тя се изчерви. — Искам си и окото обратно. Е, предполагам, че ми се ще да ида на единственото място, където човек не може да попадне.

Итън чакаше, без да проговаря.

— Миналото — уточни момичето. — Но то е заминало, нали?

— Аха — съгласи се Итън. — Няма го.

— Хей, там май се задава нещо! — Прекъсна ги Гари и им подаде бинокъла си. — Погледнете насам!

Почти осем часа по-рано куршум удари левия хълбок на коня на Хана Граймс, а вторият изчатка по асфалта на „Уисдъм стрийт“, на около две мили от „Пантър Ридж“. Хана успя да скочи от седлото, преди конят да падне. Снайперистът се беше загнездил в закована с дъски къща сред редиците други заковани или изоставени домове, но нямаше как да отгатнат откъде точно бе дошъл куршумът. Хана рискува да я гръмнат, като се забави, за да довърши коня с изстрел в главата, а след това сграбчи ръката на Дейв, метна се на седлото зад него и продължиха нататък, защото така стояха нещата в последно време.

След още двайсетина мили стигнаха до четири големи влекача, паркирани пред дърводобивна компания на кръстовището на „Саут Колидж авеню“ и „Карпентър роуд“, но в машините не бяха оставени ключове, а офисът на компанията беше залостен. Решиха проблема с помощта на тухла, хвърлена в прозорец от матирано стъкло, но и след претърсването не откриха ключове, а и в бюрата имаше много заключени чекмеджета.

— Слушайте — обади се Хана, — аз се реших да дойда само защото Оливия каза, че можем да използваме училищен автобус. Няколко години съм карала такъв като доброволка. Знам къде е депото и къде е цистерната за гориво. Там има и сервиз — предполагам, ще се намери и някаква помпа, която да ни влезе в употреба. Доста далеч е оттук, но подозирам, че е най-добрият ни коз.

— Ами че да! — отвърна Дейв и така под ръководството на Хана те потеглиха на север към депото за училищни автобуси на „ЛаПорт авеню“.

Влизаха в квартали, разбити от извънземни оръжия — цели изгорени до основи карета с къщи, стопени на безформени буци метал коли, изкормени магазини и молове със стоки, разсипани по опожарените паркинги. Видяха няколко по-големи сгради, разрязани наполовина като с хирургически лазери, а парчетата бетон и тухли блокираха улиците. Подминаха три изоставени градски автобуса, първия — катурнат настрани, втория — с три спукани гуми и разбито предно стъкло, а върху третия се бяха стоварили по-голямата част от горните два етажа на „Фърст нешънъл банк“. Железарията „Ейс Хардуер“ в центъра, на „Саут Колидж авеню“, беше смазана като настъпена от гигантски ботуш, което сложи край на надеждите на Дейв да намери помпа, преди да стигнат до депото.

— Остава ни около миля — обяви Хана и повече нямаше за какво да си говорят.

Макар и разположено сред изгорели сгради, окадени дървета и други руини, депото беше пощадено от пожарите на войната. В него стояха дванадесет автобуса, ръждясали от дъжда и паркирани както падне от уплашените си шофьори. Четири бяха клекнали на спукани гуми, така че те не влизаха в сметката. Или някой вече бе минал през портите с резачка, или ги бяха оставили отключени в онзи, както бе изглеждало тогава, последен за света ден.

Първи проблем: да се намерят ключове за тези превозни средства. Дали имаше оставени в кабините или под сенкобраните? Не, нямаше. Но вратата на офиса беше строшена, вероятно в търсене на огнестрелно оръжие. Хана отиде до един от подредените до стената метални шкафове и се опита да го отвори, но неговата ключалка се оказа щракната.

— Ключовете са вътре, висят на куки с номера, които съвпадат с тези на автобусите — тя извади револвера си. — Виждала съм да правят този номер по филмите, но подозирам, че в реалността човек може да се простреля в главата, ако не внимава. И двамата отстъпете назад!

Отстъплението се оказа разумен ход. За да стане номерът, бяха нужни два изстрела и дори след тях ключалката беше по-скоро изтърбушена, отколкото отворена, и се наложи да отскубнат от стената цялото шкафче. Но вътре имаше ключове с номера точно като на намиращите се отвън автобуси. Следващият проблем не ги накара да чакат дълго — прояви се, щом започнаха да отварят капаците и да заничат към двигателите — всяка машина имаше по два големи, масивни акумулатора, и двата разтекли се с жълти серни налепи и вероятно отдавна предали богу дух.

— Дявол го взел! — разбесня се Дейв при този сблъсък с реалността. — Така няма да стигнем доникъде!

— Добре, синко — обади се Хана малко по-спокойно. — Да не смяташ, че тук, на паркинга, никога не е имало скапани акумулатори? Че никой не се е прецаквал и не ги е оставял в училищния автобус по време на коледна или пролетна ваканция? Ами цяло лято? Да, случвало се е. Държат резервни акумулатори в работилницата…

Тя посочи към дълга, червена тухлена сграда с плосък покрив и затворени гаражни врати. Нямаше прозорци. Боядисаната в зелено метална врата над циментовите стълби беше затворена. Дейв прецени, че ако всичките входове са заключени, ще е адски трудно да се влезе вътре. Откъм дългата страна на сградата имаше две дизелови колонки и стърчаща от омазания с масло цимент жълта капачка посочваше къде се намира подземната цистерна.

— Искаш ли да спреш да си хабиш времето и да идем там да видим как са нещата? — поинтересува се Хана.

— Аха. А ти да имаш някакви експлозиви със себе си? — Дейв погледна към Джоуъл. — Някакви идеи да ти хрумват?

— Може да пробваме вратата — сви рамене спътникът им. — Ако е заключена, да се опитаме да я гръмнем по метода на Хана Граймс.

— Или пък — отвърна Хана — бихме могли да обиколим от другата страна на сградата. Тя има един-единствен прозорец и той е в кабинета на завеждащия сервиза. Едно време гледаше към цветна леха.

— Откъде знаеш всичко това? — полюбопитства Дейв.

Тя се усмихна, а около очите ѝ се очертаха дълбоки бръчки. Усмивката бе посветена на спомен и Дейв си каза, че смекчава суровото ѝ лице дотам, че да разкрие как навремето е била почти хубава. Почти.

— Известно време Кени Рей ми беше гадже — обясни Хана. — Засадих цветята, та да вижда по нещо приятно и когато не се навъртам наоколо.

— Значи това е причината да се пишеш и доброволка, предполагам? — попита Джоуъл.

— Може би. Човек не знае кого може да срещне в бара в съседния квартал. Време е да се размърдаме, приятели.

Прозорецът се намираше точно над главата на Дейв и беше счупен. Цветната леха отдавна се бе предала пред корозивния дъжд и непостоянния климат. Дейв предположи, че ако някой се е вмъкнал оттук, най-вероятно е излязъл през вратата, но я е затворил след себе си. Грабител с вкус към реда в луд безпорядъчен свят.

— Да пробваме вратата — предложи той.

Докато се качваше по стъпалата, Дейв се чувстваше така, сякаш моли Господ за услуга. Не беше религиозен, даже напротив, и ако изобщо бе вярвал в нещо, преди да загине семейството му, това ужасно събитие бе изтрило виденията на Рая от мислите му. Знаеше обаче, че Адът съществува. Нямаше капка съмнение. Днес Адът се простираше навсякъде околовръст, надигнал се като цунами от собственото си пространство и време.

„Боже — помисли си Дейв, когато достигна до горната площадка, — ако изобщо се интересуваш от нас, какво ще речеш да ни отпуснеш малко каиша? Да се стегнеш и да ни помогнеш?“

Имаха безумна нужда да подкарат някой от тези автобуси. Имаха нужда също и от късмет и около осем фута маркуч, каквато и да е ръчна помпа и два нови акумулатора. Трябваше им пробник, за да открият дали в резервоарите на автобусите вече има гориво, че да не си губят времето с някой празен. Имаха нужда от толкова много неща, а и толкова много хора зависеха от тях!

Но точно в момента се нуждаеха от това вратата да се отвори.

Дейв посегна към дръжката.

Несъзнателно се напрегна, предварително подготвен за разочарованието. Но дори ако проклетата врата беше заключена, каза си, че все пак разполагаха със счупения прозорец. Прозореца на добричкия Кени Рей с изглед към лехата на любовта.

„Помогни ни! — Помисли си той и в очите му взеха да парят сълзи. — Моля те.“

Сграбчи дръжката на вратата и дръпна.

Итън с интерес се вторачи през бинокъла към задаващото се превозно средство.

Навремето навярно бе представлявало жълт училищен автобус, но дъждът бе нанесъл своите рани. Покривът на автобуса беше ръждивокафяв, кафяви поточета ръжда се бяха разтекли и по стените му. Отстрани с избледнели букви бе изписано „ПАУДЪР СКУЛ ДИСТРИКТ“, както и номер — 712. Автобусът се движеше бавно, за да могат да го следват двата коня, чиито юзди бяха вързани за задната броня.

— Намерили са училищен автобус! — викна Гари на хората, които чакаха долу.

Последва делово раздвижване и дори някои от тежко пострадалите успяха да се изправят на крака. Джей Ди, Оливия и неколцина от останалите се бяха постарали да се погрижат за тях поне доколкото е възможно без никакви медицински средства. Гари отново взе бинокъла от Итън и проследи напредъка на автобуса.

— Христе, не съм си и представял, че ще намерят нещо!

Итън отвърна:

— Аз вярвам в Дейв.

Не след дълго автобусът пролази през отворената порта на комплекса, изкачи се по напукания от земетръса път и спря до обитателите на блоковете, които се бяха струпали около плувния басейн в сянката на мъртвия горгонски кораб.

Вратите се отвориха и Джоуъл слезе пръв, следван от Дейв и по петите им — Хана. И тримата бяха още по-омърляни отпреди, ако това е възможно. Изглеждаха капнали от умора. Дейв се олюля и за да не падне, бе принуден да се хване за рамото на Джоуъл. Около тях се струпаха всички, способни да ходят. Дейв мерна качените на наблюдателницата Итън, Гари и Ники и кимна лекичко на хлапето, сякаш казваше „Не съм забравил“.

— Нека качим всички на борда — предложи Дейв на Оливия, която се приближи към него с пластмасова туба с вода. Отпи и я предаде на Хана. — Съжалявам, но загубихме един от конете ти.

— Ние пък изгубихме останалите заради една група, която реши да тръгне самостоятелно. Все едно, не бихме могли да ги задържим — макар в очите на лидерката да блестеше влага, гласът ѝ беше твърд. — Ще отвържа онези двата.

Дейв кимна. Най-важното в момента беше да изведат всички обитатели от комплекса. Поначало автобус 712 имаше малко над четвърт резервоар гориво още преди Дейв да използва щангата, гумения маркуч и металните туби, които беше намерил, за да източи дизел от подземната цистерна. В сервиза намериха общо четири масивни акумулатора, сега два от тях бяха монтирани в автобуса, а другите два, неразопаковани, натовариха отзад. Така и така се бяха захванали, наляха ново масло в двигателя и макар че след пробуждането си от дългия сън той все още чукаше и се задъхваше, все пак работеше, колелата се въртяха, предното стъкло не беше пукнато и 712 си имаше четири здрави гуми, така че Дейв благодари на Бога за автобусна компания „Блу Бърд“. Благодари на Бога също и за Хана, която на прибиране ги беше прекарала около какви ли не отпадъци, без да нареже гумите.

— Не успяхме да се доберем до болница „Паудър Вали Норт“. Беше блокирано отвсякъде, независимо откъде опитвахме да минем — каза той на Джей Ди, докато помагаха на хората да се качат. — Отидохме в „Паудър Вали Саут“, но всички лекарства от склада бяха изнесени. Да му се не види, то аз и не бих могъл да знам какво да взема дори ако рафтовете не бяха празни. Спряхме в една аптека и в „Уолгрийнс“, но и там всичко беше обрано. Предполагам, все ще намерим нещо по пътя…

Докато го качваха, Били Банкрофт не спря да ругае, но Дейв знаеше, че го прави за разтоварване от ужасната болка. Докато чакаха спасение, обитателите на комплекса бяха успели да намерят консерви, както и няколко пистолета, пушки и малко муниции. Битката бяха преживели четири маслени лампи и две бутилки гориво за тях. На борда бяха качени дузина пластмасови туби с вода. В превозното средство нямаше да има място за тежките картечници, а и мунициите им почти се бяха изчерпили, така че Дейв и Оливия взеха тежкото решение да ги зарежат. Докато приключи товаренето, Итън, Ники и Гари останаха на кулата. Когато дойде време да слязат, Гари въздъхна и се протегна да погали картечницата на въртящата се поставка:

— Няма да твърдя, че това място ще ми липсва, но то ни крепеше живота! Бих взел тази, ако решавах аз. Просто се надявам, накъдето и да сме тръгнали, да не ни потрябва по пътя!

Той хвърли още един поглед към съсипания комплекс „Пантър Ридж“ и след това се спусна по стълбата.

Итън остана насаме с Ники.

Тя се взираше в него и мълчанието ѝ го притесняваше.

— По-добре да вървим — каза той и тръгна към стълбата.

— Чух това-онова за теб — заяви тя и момчето се спря намясто. — Носят се слухове, че смяташ, че си предизвикал земетресението снощи.

Той сви рамене, но не погледна към нея.

— Кой ти го каза?

— Един тип, който го е чул от свой приятел, който пък го е чул от трети човек. Хората си мислят, че сигурно ще да си… малко… шашав.

— Подходящо определение — отвърна младежът. — Може и да ми пасва.

Спомняше си да казва пред пълна с хора стая „Аз предизвиках трусовете“. Не, нещо повече. Беше казал: „Знам, че аз ги предизвиках“.

— Мислят те и за страшничък — продължи Ники, втренчила в него единственото си око.

— Да, и това определение го бива — той се обърна към момичето, успя да си измайстори усмивка и я дари с нея. — Ако съм толкова шантав и страшен, защо се покатери чак тук да ме видиш?

Тя помълча известно време. След това примигна и беше неин ред да свие рамене.

— Може би… си падам по шантавото и страховитото. Понеже и аз съм донякъде такава… — Ники потри въображаемо петно на дъските с върха на мръсната си синя маратонка. — Семейството ми така разправяше. След като си направих третата татуировка. На гъба ми има разни… черепи и лозички, такива работи. Сещаш се, шантави картинки. Мой приятел учеше за татуировчик и ми ги направи безплатно. Но не съм си правила лека марка19 — добави тя веднага. — Щеше да е прекалено.

— Сигурно — съгласи се Итън.

— А ти имаш ли?

— Татуировки ли? Не.

Ники се приближи към него.

— Много лошо си се насинил… ето тук… — тя виждаше края на синината в тъмнопурпурно да се подава над деколтето на тениската му, и докосна с пръсти същото място на своята шия. — Така, де… много зле изглежда. Какво ти се е случило?

— Не съм сигурен. Не мога да си спомня… — „или не искам да си спомням“, прибави той наум.

— Боли ли? — Ники импулсивно протегна дясната си ръка и пипна синината с показалец. Незабавно потръпна и отстъпи. Притисна длан към устата си. — О… уха! Така, де… само го виж!

Итън изви глава, но не успя да види какво се е случило. Не му харесваше пресекналият ѝ глас.

— Какво има? — попита, разтреперан на свой ред.

— Когато те пипнах с пръст… мястото под него стана сребърно. Сега избледнява. Уха! — повтори момичето с ококорени очи. — Я си свали тениската!

Итън я послуша. Разкри се почернялата синина, която покриваше гръдния му кош.

— Може ли пак да те пипна? — попита Ники.

— Давай, не ме боли — отвърна той, но беше уплашен и сърцето му се разтупка.

Момичето отново се пресегна — полека, разпери пръсти и ги допря до гърдите на Итън. Той не усети нищо, макар че плътта около връхчетата на пръстите ѝ видимо потръпна. Когато Ники отдръпна ръка, тя остана отпечатана в сребърно върху кожата.

Следата започна да избледнява бързо. Итън ясно видя как почудата на лицето на Ники внезапно се променя в страх. Тя отстъпи така трескаво назад, сякаш се канеше да скочи от кулата, и той избълва наведнъж:

— Човек съм. Честно. Просто… в мен има нещо по-различно, което не разбирам. Всичко е наред, нямам намерение да те нараня! — Той притисна палец към гърдите си и проследи как сребърната следа се стопява до черно в дълбините на синината. Добави: — Слушай, не съм пришълец. Не съм… някое тяхно опитно зайче. Наистина!

Когато Ники заговори, думите ѝ едва-едва се чуваха:

— Ако не знаеш кой си и откъде идваш… как може да знаеш какъв си?

На този въпрос Итън не беше в състояние да отговори. Нахлузи си тениската.

— Моля те, не казвай на никого за това. Още не. Става ли?

Момичето не отговори, беше отстъпило още и се намираше на практика на ръба на платформата.

— Моля те — настоя той и изобщо не се притесни, че му се налага да я умолява. — Имам предчувствие за едно място, на което трябва да отида, и за нещо, което трябва да изпълня там. Поривът е толкова настоятелен, че направо не мога да спя. Става дума за връх Уайт Меншън, който е в Юта. Дейв го намери в атласа. Непременно трябва да се добера дотам. Ники… мисля, че може би е толкова важно да отида на това място, понеже по този начин ще се сложи край на всичко.

— Край? Край на какво?

— На тяхната война. Просто казвам, че… имам чувството, че стигна ли до планината и намеря ли причината да бъда призован натам… може да се сложи край. Разбираш ли?

— Не — отвърна Ники незабавно.

— Итън! — провикна се от подножието на кулата Дейв. — Почти сме готови. Хайде!

— Добре. Аз също нищо не разбирам — обърна се Итън към момичето, — но моля те… моля… не казвай нищо за това.

— Може да се превръщаш в сивак — отвърна Ники. — Ако ти се случва нещо такова, значи непременно трябва да сляза долу и да кажа на нашите, та да може да се погрижат за теб, преди да потеглим.

— Имаш предвид да ме застрелят, така ли? Слушай… Дейв ми вярва. Също и Оливия, а според мен и доктор Дъглас — поне донякъде. Казвам ти, че трябва да стигна до тази планина, и ако това се случи… когато стане… според мен там ме очаква нещо важно. Не знам дали е предмет, или урок, но…

— Какво, да не се смяташ за Исус или някой пророк? Един вид се предполага по някакъв начин да спасиш паството си от… тази гадория?

— Не съм Исус — възрази Итън и си помисли „Не съм дори и истински Итън20“. — Просто ми дай възможност, става ли? Ако точно сега кажеш на хората, ще ги изплашиш. Не ми е нужно. Няма да е от полза.

— А може би е най-добре да се страхуваме от теб!

Доводите му се бяха изчерпили. Не можеше да пробие черупката ѝ. Каза мрачно:

— Прави каквото си си наумила. Ако искаш, разкажи за мен, ако искаш — недей. Но пак ще ти кажа… Усещам, че имам определена цел. Причина да съм тук. Може да важи за всички ни, просто още да не знаем каква е тя. Единствените, на които искам да навредя, са мъглявите и горгоните. Искам ги изтрити от лицето на този свят.

— Всички го искаме.

— Да, знам — Итън се принуди да отклони поглед от уплашеното и обвиняващо око на събеседничката си. Каза ѝ с възможно най-спокойния тон, на който беше способен: — Възнамерявам да сляза при автобуса. Каквото искаш да правиш… направи го.

Тя не го изчака. Смъкна се по стълбата толкова бързо, че за малко да стане невидима досущ като мъглявите. „Уплаших шантавелката“ — помисли си момчето. Слезе след нея в очакване на… и той не беше сигурен точно на какво. Но вече напътваха последната група хора да се качват в автобуса и Ники Стануик беше сред тях. Не погледна назад към Итън и не заговори с Дейв, когато подмина него и Оливия.

— Да вървим — прикани Дейв, когато Итън се приближи. — Отзад има малко място!

Започвайки от средата на автобуса и назад до края на купето, седалките бяха свалени с помощта на комплекта инструменти, измъкнат от руините от Дарнъл Макомбе, но въпреки това машината беше претъпкана. Тежко ранените лежаха или седяха в обятията на свои другари. Най-мъчителното от всичко беше, че Джей Ди се принуди да обяви трима души с прекалено сериозни наранявания и лоши счупвания за негодни да пътуват и заяви, че смъртта им е неизбежна.

— Няма друг начин — беше казал докторът, стиснал здраво патерицата си. — Те може да издъхнат след час-два или пък да стискат зъби още пет-шест часа, но дори не са на себе си. Това е реалността. Не мога да сторя нищо друго за тях, освен да им предложа избавление.

— И кой точно ще ги избави, док? — попита Дейв. — Кой ще дръпне спусъка три пъти и ще понесе последствията?

— Не бива да ги оставяме тук живи — отвърна Джей Ди. — В тъмното, сами.

— Мамка му — изруга Дейв. — Съвсем сигурен ли си, че абсолютно нищо не можеш да сториш?

— Нямам да им дам дори обезболяващи. Разполагам единствено с бутилка кислородна вода. Не мога да оправя пробитите дробове на Нийл, нито пък счупения гръбнак на Дайна или смазаните ѝ крака и не мога да даря Ейса с нов мозък, та да сменя онзи в строшения му череп. Имам достатъчно много хора, на които поне мога да помогна… но… предполагам онова, което съм в състояние да сторя, е да раздам лекарството на милостта, понеже не искаме да изоставяме никого от другарите си жив в ръцете на сиваците. Така че ще взема пистолет и ще ида ей-там, където лежат те, и ще сторя онова, което понякога лекарят е призован да направи… Ще поиграя на Господ. Вярно, несъвършен, измъчен и нищожен Господ, но все някой трябва да го стори. А сега ме извини, Дейв, трябва да довърша обхода си.

От купето на претъпкания с последните обитатели на „Пантър Ридж“ автобус Итън чу три изстрела. Никой не повдигна дума за тях и когато Дейв помогна на Джей Ди да се качи, никой не зададе излишни въпроси. Последна влезе Оливия — с кървясали очи и такъв вид, все едно за изминалия ден върху плещите ѝ са се стоварили двайсет години мъка и отчаяние, което, както Итън си каза, всъщност не беше лъжа. Той остана прав, за да могат да седнат други. Мерна за момент Ники, която стоеше още по-навътре към дъното и го пронизваше с поглед, но бързо отклони очи.

Ужасното беше… че самият той знаеше за промените. Превръщаше се в нещо непознато… в някакво кошмарно създание… И ако изобщо е бил човек първоначално, то явно противоречеше на поуката от макета на „Видимият“, понеже предполагаше, че е загинал при експлозията в онзи мол, и за доказателство служеха синините му, но все още не беше мъртъв — не и със смърт, каквато познаваха човеците — и сега контузиите му започваха да говорят на друг език, с езика на среброто.

— Всички да се хванат за нещо или за съседа си — обади се Хана, докато се наместваше зад волана.

Завъртя ръчката, която затваряше вратата, както сигурно беше правила хиляди пъти. Запали двигателя и той взе да чука и да се оплаква, но после колелата се завъртяха и пътниците напуснаха „Пантър Ридж“, подминаха стената и обкованата с листове метал порта и излязоха навън в жестокия свят на космическа война — стъпиха на път, който водеше на юг към Денвър и да се надяваме, към аптеки или болници, които още не са били ограбени. И както мнозина хранеха надежда — път, водещ към някакво спасение от лудницата, обхванала Земята, към някаква сигурност, каквато и да бъде тя. Джей Ди, седнал с опънато пострадало коляно, се взираше в нищото. Итън забеляза, че сините му очи са влажни — преди горяха съвсем ясни, а сега бяха замъглени и помътнели.

Подминаха изгоряло каре къщи с такъв вид, все едно през него се е вихрила огнена буря. Итън забеляза Ники да се взира и предположи, че там навремето е бил домът ѝ, а сега на негово място се търкаляха само пепел и кости както навсякъде по света.

— Виж ти, виж ти! — възкликна Хана. Говореше на Оливия и Дейв, който се беше изправил точно до нея. Автобусът ръмжеше и се клатушкаше. — Трима пичове вървят към нас по пътя. Единият ни маха с ръчица. Да спрем ли, или да карам право през тях?

И Дейв, и Оливия ясно различаваха тримата, които крачеха в средата на пътя пред автобуса. Онзи в средата размахваше ръце. От едната му страна се движеше едър тип с дълга черна коса и брада, а от другата — оплешивяващ господин с бяла риза точно като излязъл на следобедна разходка банкер, само дето беше мръсен и се олюляваше.

— Да ги газя ли? — попита Хана. — Да не поемаме рискове?

Не беше отместила крак от газта.

И Оливия, и Дейв не можеха да се отърват от мисълта, че преди малко са били екзекутирани трима души — и си го наричайте „последна милост“, ако щете — но това не правеше решението по-лесно. Трима техни приятели, които бяха опъвали хамута също като всички останали и накрая той ги бе смазал. В автобуса надали имаше място дори и за още един пътник, да не говорим за трима… А и винаги имаше вероятност да се окаже, че тези тримата само външно наподобяват хора.

Но ето ги на: застанали пред автобуса, нямаха намерение да се дръпнат, а Хана — да настъпи спирачката, така че решението трябваше да бъде взето буквално за секунди.

Оливия си пое дълбоко дъх, за да си прочисти ума, и го взе.

Още не се бяха превърнали в животни и определено не бяха станали убийци на човешки същества, които можеха да получат помощ. Разполагаха с дузина заредени оръжия, ако се наложеше. Бяха приемали предостатъчно скитници в „Пантър Ридж“. Нима сега беше по-различно?

— Спри да ги видим — нареди Оливия. — Да чуем какво имат да ни казват. Но дръжте оръжията подръка.

Хана отпусна газта и настъпи педала на спирачките. Автобусът се приближи до тримата на пътя и започна да спира. В задната му част Итън, застанал на пътеката между седалките и притиснат отвсякъде с хора, не виждаше нищо, но и до него стигна вестта, че на пътя има трима души. Щом автобусът спря с недоволно скърцане, Хана отвори вратата и насочи зловещия си пистолет над прага. Подвикна спокойно:

— Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!

Тримата си говореха, без да правят опити да приближат автобуса.

Оливия предложи:

— Дейв, нека проверим какво искат!

Слязоха предпазливо навън. Дейв държеше узито си в готовност, а тя носеше в ръка своя колт автоматик 45-ти калибър. Пръстът ѝ беше на спусъка и Оливия бе напълно наясно, че могат да отделят не повече от няколко минути, така че каквото и да имаха наум онези тримата, нямаше да е зле поне единият да го бива в приказките.

Шестнадесет

— Навремето бях… както се казва, добре осигурен — сподели Бърт Раткоф, докато двамата с Джеферсън Джерико следваха Воуп по дългия път, водещ ги през разрушени предградия, където вече не растат млади косачи на трева и никога повече няма да бъде налята чаша лятна лимонада. — Съпругата ми ме заряза преди шест години, но се научих да се справям и без нея. Поддържах връзка със сина ни. Живее в Глендейл, Калифорния, и е застрахователен детектив. Работи за ония с говорещия гекон21… — Раткоф закима. — Да, обзалагам се, че е добре. И тримата заедно с Джени и момичетата. Добре са, обзалагам се. Намерили са къде да се скрият и ще преживеят катастрофата. Хей, космонавтче! Краката ми са на каша, не мога да поддържам твоето темпо. Не може ли да забавиш поне малко… мамка му! — последното изрече с гримаса и се хвана за врата.

— Не бих го ядосвал — посъветва го Джеферсън, но и на него не му стигаше въздух и краката му започваха да се схващат. Бяха ли прекосили пеша целия проклет град? Нямаше да се учуди. През последния половин час Воуп беше ускорил темпото, сякаш гореше от нетърпение да се добере до някакво място преди определен момент.

— Воуп! — призова Джеферсън. — Нуждаем се от малка почивка!

Не получи отговор и скоростта им не намаля.

Опита отново:

— Воуп, ние сме просто човеци. Не сме… силни като теб. Телата ни предават, понеже са слаби. Ще се смилиш ли над нас и да ни позволиш да починем няколко минути?

Воуп внезапно спря и се обърна към двамата си спътници, а на маската на лицето му за момент се изписа високомерно презрение. Заяви:

— Вие сте слабаци. Не заслужавате свят, който не сте в състояние да удържите. Дори… — поспря в търсене на дума от вътрешния си речник на езика им. — … робите са по-силни от вас.

— Прекланям се пред познанието ти, че съм по-слаб от роб — каза му Джеферсън с лек разговорен тон. — Но продължавам да те моля за почивка. Ще сме ти безполезни, ако крехките ни тела се износят.

Малките черни очички на Воуп се стрелнаха към Раткоф.

— Право дума — потвърди нюйоркчанинът.

— Почивка тогава — каза Воуп. — Храна.

Смъкна раницата си, отвори я и извади две малки кубчета от бялото, подобно на тофу вещество, което Джеферсън познаваше твърде добре. Подаде ги на пленниците си.

— Пак ли тая гадост? — простена Раткоф. — Какво е това, кучешка гранула от вашата планета?

— Взимай го и яж — посъветва го Джеферсън. — Не знам какво е, но ще те зареди с енергия.

Той взе едното и Бърт се пресегна за другото. Двамата заедно задъвкаха изкуствени хранителни вещества под натежалото жълто небе в земите на мъртъвците. Слънцето, бледо сияние във влажните дълбини, беше поело по пътя надолу. Джеферсън буквално усещаше приближаването на мрака и никак не му се щеше да остане на открито с един горгон — дори такъв, който се предполага да му е защитник, но е поел ролята на господар, — когато падне нощта.

— Воуп — каза, след като изяде извънземната субстанция, — какво е това момче, което търсите? Защо е толкова важно?

— Какво момче? — попита Раткоф. Очевидно не знаеше нищо за параметрите на тази мисия.

— Те — натърти Джеферсън — искат да заведа при тях някакво определено момче. Би трябвало да се намира все някъде наоколо… — той огледа обкръжаващата ги разруха. — Та кой е той, Воуп? И ако можеш да правиш онова, което стори в къщата преди малко… тогава защо не намериш момчето и не го вземеш лично?

— Имам заповеди — каза горгонът.

— Не ми пука колко души го пазят — продължи Джеферсън. — Можеш да ги изпариш всичките, ако пожелаеш. Защо тогава ви трябвам аз?

Воуп не отговори и пасторът си помисли, че ще остане безмълвен, но след няколко секунди извънземното обясни:

— Той ще се противопостави на насилие.

— Защо? И дори да е така, то… — след това обаче Джеферсън Джерико получи ярко просветление. Каза: — О, мили Боже! Ти — тя — каквото и да сте… боите се от него, така ли е?

Воуп се извърна встрани и вторачи поглед в далечината.

— Боите се — продължи Джеферсън. — И това сигурно означава… че е маскиран мъгляв?

— Не извличам смисъл.

— От враговете ви. Както и да ги наричате. Той е врагът, маскиран? Сигурно е постигнал нещо наистина… — значително, щеше да каже, но се усети навреме — лошо, за да ви бръкне в… да ѝ бръкне дотам, че да поискате да го пипнете в ръчичките си. Така де, моите ръчички. Какво е сторил? Убил е няколко дузини…

— Спипай любопитството — прекъсна го горгонът, — иначе ще ти дам болка. Сега се движим.

Той закрачи нанякъде, а Джеферсън и Раткоф усетиха леко остро пробождане отзад над плешките си и бяха принудени да го последват.

Пасторът си каза, че няма да доживее до края на мисията. Ако хлапето се окажеше мъгляв с маска, то сигурно беше един вид войник от специалните части, а ако горгоните се бояха от него… нямаше начин да се каже какви разрушителни сили е в състояние да развихри тъй нареченото „хлапе“. Да положи ръце на командос мъгляв и да очаква да го прехвърли обратно в Горгонленд за малко разпит с мъчения? Да, бе. Първото, което щеше да последва, беше изпаряването от този свят на някогашния търговец на втора ръка коли Леон Къшман — и то толкова бързо, все едно са го гръмнали с пистолет в тила.

— Държаха ме на място, което приличаше на предградие с малки къщурки като от петдесетте — продължи Раткоф, докато крачеше редом с Джеферсън.

По темето му неспирно се стичаше пот, която петносваше предницата и подмишниците на ризата му. Пасторът беше наясно, че човекът умира от ужас и има нужда да поговори, така че просто го слушаше колкото му беше по силите предвид неговата собствена смъртна присъда, надвиснала над главата му.

— На онова място имаше седемдесет и осем души, доведени от различни части на Щатите. Наричаме го…

— Мравешката ферма? — предположи Джеферсън.

— А? Не. Микроскопски поляни му викаме. Знаеш ли защо?

— Защото постоянно имате чувството, че ви наблюдават отгоре?

— Аха, точно така. Но си имахме всичко нужно за живеене. Ток, вода, коли, които не се нуждаят вече от бензин или масло… и времето не се променя никога. Като че… винаги е ранно лято. Но да ти кажа ли нещо наистина странно?

„Не можеш да си тръгнеш оттам“ — помисли си Джеферсън.

— Не можеш да се махнеш — каза Раткоф. — Може да караш и да караш, и да се правиш, че отиваш някъде… но внезапно завиваш зад поредния ъгъл и се озоваваш точно там, откъдето си тръгнал. Шантаво, а?

— Да — каза Джеферсън. Мравешката ферма, Микроскопски поляни… чудеше се как наричат затворите си японците, руснаците, норвежците и бразилците. Горгоните изучаваха хората точно както старателни учени изучават насекомите. Чудеше се също и какво са сторили на Раткоф, след като са го разглобили на съставните му части, и какво са добавили, че да стане толкова ценен за тази малка врътка. Надяваше се да не узнае никога.

— Липсват ми звездите — додаде Раткоф с тих благоговеен глас. — Ние с татко… преди много години… често излизахме да спим на къмпинг в задния ни двор в Джърси. Вдигахме палатка. Аз бях бойскаут, ако щеш вярвай. Та след като си приготвехме хотдога и пийнехме „Индианска кръв“ — така баща ми наричаше коктейл от гроздов сок, пепси и бира от корени — казвахме лека нощ на мама, когато излезеше на задната веранда, и после си лягахме. Само мъжете. Сещаш се…

— Ясна работа — отвърна Джеферсън, чийто спомен за баща му включваше дъх с ухание на евтино уиски, крива усмивка на отпусната физиономия и празното обещание на търговеца, че утре денят ще е по-добър.

— Но… като превалеше полунощ — продължи Раткоф, — всеки път изпълзявах от оная ми ти палатка и се просвах по гръб, втренчен нагоре да броя звездите. И там, където живеехме… се виждаха ужасно много. Просто греят ли, греят като реки от светлина. По онова време си мислех, че съм най-големият късметлия сред хлапетата по света. Само че сега… когато изляза в задния си двор и легна в тъмното… не виждам никакви звезди. Нито една сред целия онзи мрак. Баща ми умря преди няколко години и мама взе апартамент в Сарасота. Обадих ѝ се онзи първи ден да се убедя, че е добре. Исках да хвана самолет натам, но нали знаеш, че всичките полети бяха спрени. Казах ѝ да се добере до някой от лагерите, дето ги устройваше Националната гвардия. Тогава последно се чух с нея. Надявам се да е успяла. Смяташ ли, че може да е успяла, Джеф?

Джеферсън Джерико забеляза умолителната нотка. Може да беше какъв ли не — манипулатор, мошеник, гадняр, който винаги дава предимство на желанията и нуждите си, презира слабостите на другите и се възползва от тях; може да беше гладен за пари, власт и секс „нощен таласъм“, както би го нарекла Реджина — но точно в този момент в този страховит свят, в който горгон го водеше напред към вероятната му смърт и до него имаше друго човешко същество, ранено в сърцето и душата — той откри в себе си черта, която не разпозна и която беше толкова чужда на естеството му, че дори не можа да намери подходящо название за нея.

Рече:

— Естествено, че е успяла, Бърт. Без съмнение. Националната гвардия… тези типове знаят с какво се захващат. Те са спасили хората. Много хора. Също и майка ти, без съмнение!

— Аха — кимна Раткоф и си позволи кратичка усмивка. — И аз така си мисля.

Джеферсън Джерико винаги се изненадваше колко лесно могат да бъдат подведени хората. Как, когато искат да повярват, делото е наполовина готово. Беше дори по-лесно, когато имаха нужда да вярват. Понякога се сблъскваш и със скала, която отказва да бъде преобърната, но повечето бяха мекушави, особено когато облечеше костюма си на пастор. И този номер с подбора и дешифрирането на стихове от Библията, които подсказвали на инвеститора какви акции да купува и продава… е, беше полезно да си имаш работещи за теб хора на фондовата борса, а пък когато информацията излизаше грешна и Играчите на едро губеха пари, винаги можеше да се оправдае, че такава е волята на Господ, който ни учи на смирение и преди всичко на търпение, и че дори той — Джеферсън Джерико — също изучава този урок. Но като цяло нещата се движеха според плана и когато Играчите на едро плащаха на фондация „Джерико“ доброволна годишна вноска от петнайсет процента комисиона от своите дарени от Бога и родени от стихове в Библията печалби, както и каквото си пожелаеха да дадат от сърце, някогашният Леон Къшман поглеждаше към цветното стъкло в кабинета си и се взираше в изобразената на него дъга.

Последно беше чул, че онези устроени от Гвардията убежища първо се бяха превърнали в ями на паниката и тресавища от хаос и насилие за човешкия род. Най-вероятно беше някои от тях да са паднали жертва и в битките между мъглявите и горгоните. Можеше да се предположи, че майката на Бърт Раткоф е загинала още през първите няколко месеца, ако не и първите седмици, и като стотици хиляди — милиони? — от загиналите по света костите и пепелта ѝ да бъдат открити едва след края на войната, когато спасените човеци изпълзят от дупките, в които са се крили дотогава. За да станат… какви? Роби за победителите? Опитни зайчета за заниманията им по човешка генетика и мутации? Основа за нови оръжия за поредната война в някой друг свят?

„Мои братя и сестри — помисли си Джеферсън, — през този прозорец не се вижда дъга. Приклещени сме насред сблъсъка на две алчни за власт сили и ще бъдем прецакани, все едно коя от двете победи.“

— Да — каза свещеникът, — сигурен съм, че майка ти се чувства добре.

И точно тогава видя по пътя срещу тях да се приближава превозно средство.

В първия момент си помисли, че му се привиждат разни работи. Може да беше мираж. Но… жълт училищен автобус?

Воуп се спря. Главата му сякаш взе да вибрира толкова бързо, че в течение на две секунди изглеждаше като безглав. Рече:

— Ще спрем това средство.

— Момчето е вътре, така ли? — поинтересува се Джеферсън.

— Да… — отговори Воуп и повтори: — Ще спрем това средство.

На Джеферсън не му изгледаше шофьорът на автобуса да има намерение да спира. Воуп отново тръгна напред, на крачка отзад от едната страна го следваше пасторът, а от другата страна Раткоф простена и се заолюлява на покритите си с пришки стъпала и сковани крака. Джеферсън вдигна ръце и ги размаха напред-назад срещу шофьора на автобуса.

— Те не спират — заяви Раткоф. — По-добре да се махнем от шосето!

Но пасторът продължи да маха и внезапно автобусът започна да намалява скорост. Чу се писъкът от задействането на остарели спирачки.

Воуп се обади:

— Слушате ме. Правите, както е наредено. Ако има някакви… — спря за момент в търсене на думата — трудности, ще избия до един представителите на вида ви в автобуса.

— Може да не се окаже толкова лесно — усъмни се Джеферсън.

— Ще вземем момчето — повтори Воуп. — Ако има трудности, ще убия…

— Не, няма! — заяви свещеникът.

Извънземният се извърна към него с безизразно лице, но Джеферсън знаеше какви мисли му се въртят зад маската. Воуп нямаше възможност да му приложи болка така, както желаеше, понеже хората в автобуса щяха да видят как жертвата пада на колене.

— Предполага се да положа ръце на него, нали така? — опита отново пасторът.

Автобусът вече спираше на дузина ярда от тях.

— Тогава ще бъде телепортиран или каквото там правите до… където и да е? Ако се очаква да мина покрай онзи, който го защитава, ще трябва да оставиш това на мен. Нали искаш момчето да бъде доставено живо? Да или не?

— Да.

— Тогава не прави щуротии. Нали знаеш какво означава това? Значи да отстъпиш и да ме оставиш да върша онова, в което ме бива.

Воуп явно се замисли върху доводите му — Джеферсън буквално виждаше как се въртят чарковете в главата му.

Вратата на автобуса се отвори. Суров женски глас подвикна отвътре:

— Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!

— Имат оръжия — подчерта пасторът. — За теб са примитивни, за мен и Бърт — смъртоносни. На теб не ти се налага да се тревожиш от куршум в главата, но нас ни притеснява. Ако искаш да постигнем успех, ще ме оставиш аз да ръководя парада. Чу ли?

Воуп не отговори, но нито ръцете му се превърнаха в змиеподобни чудовища, нито менгемето от болка стегна врата на Джеферсън.

— Разбираш ли, че човешките същества примигват с очи на всеки няколко секунди? — попита пасторът. Видя от автобуса да слизат мъж и жена; мъжът държеше автомат, а жената носеше 45-калибров пистолет. — Ако не мигаш, те много бързо ще се досетят, че не си човек. Така че мигай, затваряй си устата и ме остави аз да говоря.

След това той съсредоточи цялото си внимание върху двамата от автобуса и с театрално преувеличено облекчение каза:

— Благодаря на Бога, че намерихме някого, който да не се е побъркал напълно! Скитаме се цял ден в опит да…

— Какво правите тук? — попита остро Дейв, който държеше дулото на узито насочено към земята между тях с Оливия и тримата мъже.

— Е — заяви Джеферсън, — не се разхождаме за здраве, я. Опитвахме се да намерим безопасно убежище преди падането на нощта.

— Така ли? А откъде, по дяволите, идвате, а?

Джеферсън осъзна, че този суров на вид мъж с все скъсаната му черна тениска, избелелите джинси и мръсната тъмносиня бейзболна шапка като нищо може да ги гръмне, вместо да продължава да си дърдори с тях. На носа си мъжът имаше коричка засъхнала кръв, стекла се от раната му, и можеше да се окаже скала, която отказва да се помръдне.

— Идваме от Ада — отвърна Джеферсън с глас, мрачен като зейнал гроб. Не отклоняваше очи от мъжа. — Преди няколко дни бяхме десетима. Само ние останахме след… — той вдигна брадичка на милиметър, сякаш изразяваше пренебрежение към света и узито на този срещу него. — След като бяхме нападнати по пътя от Денвър. Предполагам знаете, че наоколо има банди от разни побъркани. Нападнаха ни и изпозастреляха другарите ни. Измъкнахме се с една раница, но изгубихме останалите си запаси, дрехите, всичко… — той театрално огледа огнестрелните оръжия. — Ще ми се да разполагахме с повече пушкала, та да можем да отвърнем на огъня.

— Нямате оръжия ли? Че защо?

— Имах — отвърна Джеферсън. — „Смит и Уесън“ 38-ми калибър. Хубава ютия… — той си позволи полекичка да отклони очи към високата, слаба жена — латиноамериканка, както му се стори, към петдесетте. Бялата ѝ коса беше подстригана късо и лицето ѝ беше изпънато от напрежение, но Джеферсън си каза, че в онзи предишен живот е била много привлекателна.

— Когато свърших патроните и не можах да намеря други, размених пистолета си за няколко консерви зеленчуци и супа, за да запазя живота на жена ми и дъщеря ни. Това стана в Канзас преди четири месеца… — Лъжите сами ти идват на езика, ако си имаш подготвена основа на историята. Пасторът дари жената с тъжна и горчива усмивка. — Ще ми се да можех да кажа, че любимата и детето ми са се измъкнали от Канзас заедно с нас, но…

— Какво е станало с тях? По-точно? — Изръмжа мъжът, който все още се държеше, все едно се кани първо да стреля и после да задава въпроси.

Джеферсън реши да заложи на едро с шокиращо твърдение, замислено набързо, за да накара копелето да отстъпи. Без да сведе очи, заяви:

— Реджина беше изнасилена и убита в едно мазе от луд, който ме удари с лопата по главата и се опита да ме погребе жив. Когато изпълзях оттам и извадих пистолета си, използвах последните куршуми за него. Ейми просто си отиде. Изгуби воля за живот след смъртта на майка си. Да искаш още подробности, господинчо? — Той насочи цялата мощ на харизмата си към жената, за която предполагаше, че ще се поддаде по-лесно на омилостивяване от твърдоглавеца. — Казвам се Джеф Къшман. Това са Бърт Раткоф и… — „не прави пауза“, нареди си — Джак Воуп.

Не се беше изкатерил по стълбицата на този свят благодарение на бавна мисъл или плахост при скрояването на измислици, които прилягат на целта му, а и с две обърнати в негова посока дула мислите му препускаха със стотици мили в секунда. Възнамеряваше да остане сред живите колкото се може по-дълго. Погледна към Воуп и го стрелна не с измислица, а с пронизваща мисъл, силна като шамар в лицето: Мигай, идиот такъв!

Воуп отвърна на погледа му. Сигурно все пак разгада помислите му, понеже внезапно започна да мига, все едно очите му бяха пълни с мушички или имаше възможно най-гадния лицев тик. „Забави малко — помисли си Джеферсън. — Веднъж на всеки седем-осем секунди!“

Надяваше се, че горгоните са достатъчно умни да разбират земното време, но може и да не бяха.

— На него пък какво му има? — попита Дейв. Беше забелязал как чернокосият мъж започва да мига, все едно очите му парят. Като изключим това, лицето му си стоеше безизразно.

— Джак още е в шок — обясни бързо Джеферсън. — Той също изгуби семейството си.

Мигането продължаваше неконтролируемо. Дейв си каза, че мъжът е напът всеки момент да получи пристъп.

— Не може ли да говори?

— Трябва му време да се съвземе. Ще се оправи. Успокой се, Джак, сред приятели си!

— Приятели ли? — изуми се Дейв. — Това пък откъде го измисли?

Джеферсън си спретна изражение, което трябваше да изглежда отчасти драматично и отчасти — наранено. Попита жената:

— Ще ни помогнете, нали? Моля ви, кажете, че няма просто да ни изоставите!

— Аха — обади се Раткоф, успял да се вземе в ръце и да осъзнае, че трябва да следва насоките на Джеф, за да се качи на автобуса и да свърши каквото изискваха от него горгоните. След това най-сетне щеше да може да се върне в Микроскопски поляни. — Не ни изоставяйте, става ли?

Оливия ги огледа внимателно. Джак Воуп беше приключил скоростното примигване и изглежда се владееше по-добре, но въпреки това… лицето му беше лишено от всякакво изражение също като нарисувана маска. Тя каза:

— Дейв, да поговорим! — и махна на спътника си да се приближи по-плътно до автобуса.

Дейв нямаше намерение да обръща гръб на тези тримата, така че отстъпи заднешком, като през цялото време стоеше нащрек и готов за всякакви номера.

Оливия тихичко каза:

— Не можем да ги оставим. Налага се да…

— Да ги вземем с нас ли? — прекъсна я Дейв. — Че защо? Не ги познаваме, защо да ни пука?

— Понеже са човешки същества и са загазили, ето затова. Никога не сме отказвали прием на хора в „Пантър Ридж“.

— Разбира се, че сме. Убивахме онези, които не бяха истински хора. Откъде да знаем, че тези тримата са? Ами този тип Воуп? Направо тръпки ме полазват от него. Изглежда така, все едно всеки момент може да откачи… — Дейв поклати глава. — Оливия, не можем да ги тестваме с разтвор. Няма начин да разберем дали са истински хора, или не.

Джеферсън видя мъжа да поклаща глава — камъкът не помръдваше. Побърза да вметне:

— Може ли да попитам накъде сте тръгнали?

— Към Денвър — отвърна Оливия. — Имаме една камара ранени на борда и се опитваме да намерим лекарства за тях.

— Може би ще съм в състояние да помогна — заяви продавачът, който вече беше намислил историята си, когато чу думата „ранени“. — Аз съм доктор… — и реши да придаде на лъжата повече плътност. — Бях кардиолог в Литъл Рок.

— Ходил съм в Арканзас — обади се Дейв, на свой ред използвайки лъжа. — Кой беше президентът, дето им е бил губернатор?

— Уилям Джеферсън Клинтън — обади се Леон Къшман.

Беше приел името „Джеферсън“ благодарение на точно този човек, след като получи подписана снимка на самия себе си, седемнадесетгодишен, ухилен политически доброволец, застанал между Бил и Хилари на банкет за дарителско набиране на средства. Никога нямаше да забрави думите, с които Клинтън се обърна към него: „Ти си като комета с подпалена опашка, нали така“. Това беше същият уикенд, който завърши с напушване с трева и дискусия за порнофилми със студент по право на име Анди Бийл, който впоследствие беше станал сенатор в Мисури и сега се явяваше — или поне доскоро беше — президент на Съединените Някога Щати.

— Известен също като Бъба и Хлъзгавия Уили… — Допълни след секунда. Намръщи се. — Това някакъв тест ли е?

Този клоун беше човек, прецени Дейв. Определено. Но въпреки това… червата му се обръщаха от цялата ситуация. Странният тип примигна още няколко пъти в бърза последователност. Нисичкият плешивко пристъпваше от крак на крак, все едно беше стъпил на гореща печка.

— Дявол го взел — промърмори Дейв под нос. Трябваше да се размърдат, слънцето залязваше.

— Ще потегляме — Оливия стигна до същите изводи като него. Каза на тримата: — Добре, качвайте се на борда!

— Но ще стоите отпред — предупреди ги Дейв. — Да мога да ви държа под око.

— Благодаря — промърмори Джеферсън. Утъпка почвата с последен въпрос: — Всъщност хич не ми се връща в Денвър, но предполагам и в обратна посока не ни чака нищо хубаво?

— Просто се качвай в автобуса и кротувай. И внимавай за приятелчето си, не искам да откачи и да нарани някого. Ако създава проблеми, слизате и тримата.

— Както кажеш… — съгласи се Джеферсън, а наум си каза: „Само ако знаеше. Идиот!“

— Аз съм Оливия Куинтеро, а това е Дейв Маккейн — представи ги Оливия, докато вървяха към автобуса. — Бяхме се окопали в жилищен комплекс. Рано сутринта горгонски кораб катастрофира в него… — Тя неволно потрепери от спомена за нещо недовидяно и ужасно отвратително. Попита: — Нали си носите собствена храна и вода в раницата?

— Храна да — отвърна Джеферсън. — Вода — не.

— Ще ви дадем малко. Предполагам, имате нужда.

— Определено! — изпъшка Раткоф. — Пресъхнал съм!

Качиха се в автобуса. Хана огледа злобно тримата новодошли и когато Оливия ѝ кимна, прибра пистолета и затвори вратата.

— Потегляме! — подвикна на всички и след това отново ги подкара по дългия път, който след няколко мили се качваше по рампа на Междущатска магистрала 25 в южна посока, към Денвър.

Оливия предаде до задната част на автобуса молбата да пратят пластмасова туба с вода. Дейв стоеше точно зад тримата мъже и просто за всеки случай държеше в ръка узито.

— Къде спахте снощи? — попита, обръщайки се към Раткоф.

— В една ферма — отвърна Джеферсън. — Но…

— Него питах. Ти си затваряй плювалника, докато не ти позволя да говориш.

— Виж — обърна се Джеферсън към Дейв. Лицата им бяха само на няколко инча едно от друго. Пасторът сведе поглед към автомата, насочен малко встрани от корема му, към „божиите ливади“. — Какво целиш, Дейв? Може ли да те наричам на малко име?

— Можеш да ме наричаш господин Внимателния. Виждал съм твари, които се опитват да се представят за хора, и хич не беше гот. Бяха творения или на горгоните, или на мъглявите, спретнати във франкенщайновските им лаборатории. Това е и причината пушкалото да е извън кобура и така и ще остане.

— Надявам се да си сложил предпазителя. Може да стане голяма пукотевица при следващата яма, Дейв.

— Раткоф, та къде спахте снощи? — настоя Дейв.

За негова чест Раткоф се поколеба само няколко секунди.

— Както Джеф каза… в една ферма. Идея си нямам на колко мили оттук е, но вървяхме много време. Краката ме болят.

— Защо не останахте там?

Раткоф сви рамене в опит да не изглежда притеснен.

— Къщата беше наполовина изгоряла. Опитвахме се да намерим други хора. Дето не са луди. И… знаеш… само ние тримата… колко време бихме устискали?

„Браво, човече — помисли си Джеферсън. — Слушай и се учи от майстора.“

До него Воуп стоеше неподвижно. Това също беше добре, реши пасторът. Нека всички си мислят, че идиотът е в шок и не може да говори. Горгоните не разбираха плавната реч и всичко, което излизаше от устата на Воуп, звучеше сковано като реч на гимназист, който се опитва да говори на шекспиров английски. Е, беше успял да се справи с проблема с мигането — поне донякъде. Така че нека просто си държи устата затворена.

Когато пристигна пластмасовата туба с вода, Джеферсън отпи глътка и се възползва и от възможността да се огледа. Автобусът беше толкова препълнен, че пътниците трудно се различаваха, освен застаналите непосредствено зад Маккейн и жената. Видя русокосо копеленце на може би деветнадесет с увит около главата окървавен парцал и мътен поглед, но не беше издирваното от тях момче. Спомни си как звездната кучка му казва: „Ще познаеш момчето, когато го видиш, мой Джеферсине“, докато потъваше в наркотичен сън в онази неистинска стая във фалшивото френско имение. Почуди се дали в този сън към стимулатора на болка във врата му бяха добавили и някакво сензорно устройство, понеже беше абсолютно сигурен, че младият господин с раната на главата не е момчето. Не виждаше никого другиго, подходящ за тази роля, значи то се намираше някъде по-назад. Момчето обаче без съмнение беше тук — иначе Воуп нямаше да поиска да спре автобуса. О, да, тук беше. Когато му се отвореше подходяща възможност, Джеферсън щеше да го разпознае. Надяваше се само горгоните да го телепортират далеч от обсега на узито, преди Маккейн да успее да свали предпазителя.

— Една глътка и я предаваш нататък — предупреди Дейв.

— Става — Джеферсън връчи тубата на Раткоф, който шумно отпи.

След това настъпи моментът, когато Бърт завинти червената капачка и предложи водата на Воуп, а горгонът просто си стоеше и я зяпаше, все едно в тубата се плиска половин галон мъглявска пикня.

— Не искаш ли да пийнеш, Джак? — попита Джеферсън с глас, натежал от загриженост за събрат и спътник, изгубил здравия си разум. — Ето, нека ти я отворя! — Наясно беше, че го гледат не само Маккейн и жената, но и другите пътници. Свали червената капачка и каза като на нещастен имбецил. — Отвори си устата, Джак!

Воуп вдигна ръце. Взе тубата. В дълбините на черните му очи май проблесна гневна искрица. Заяви:

— Знам какво да правя. Идиот!

Горгонът наклони тубата към отворената си уста така, както беше виждал да правят хората. Само Джеферсън видя тварта да трепва за момент, сякаш течността имаше ужасен вкус, да отпива малко количество и да го оставя полека да изтече от ъгълчетата на устата в черната брада.

Воуп върна тубата обратно на пастора, който завинти капачката и я предаде на Оливия.

— Благодаря от сърце — каза, рискувайки искрица от южняшкия си чар, но не толкова, че да подпали нечий задник. Автобусът наближаваше завоя към Междущатска 25. Джеферсън забеляза, че оръжието на Маккейн се е отместило от семейните му бижута. Каза на Оливия: — Не се съмнявам, че сте преживели много изпитания! Също като нас. Също като всички.

Тя кимна:

— Радвам се, че се появи. Ще помогнеш на Джей Ди за някои от ранените ни, когато намерим лекарства. Той е нашият доктор.

— Хм… естествено.

Надяваше се да не се е забавил прекомерно с реакцията.

На около петнайсет фута от Джеферсън Джерико, застанал сред другите оцелели, които се бяха хванали за кой каквато опора може да докопа, докато автобусът завиваше по Междущатска 25, Итън не виждаше тримата новодошли заради натиска на тълпата около себе си, но пулсът му се учести и плътта на гърдите и гърба започна да го досърбява. „Насинените части“ — помисли си той.

Мисълта го връхлетя съвсем, съвсем ясна: беше се задействала аларма.

„Но защо“ — запита се той.

Не беше успял да види тримата новодошли, но вътрешно беше убеден, че не са онези или онова, което изглеждат. Първият му импулс беше да предаде напред желанието си да говори с Дейв, но след малко се отказа от идеята. На Маккейн нямаше да му е лесно да се добере през тълпата до него, щеше да се наложи да остави без надзор Оливия и каквито и да бяха онези „хора“… а и те също може да имаха аларми. Ако техните се задействаха, щяха да… какво? Да направят автобуса на парчета и да избият всички?

„Не — помисли си Итън. — Не са дошли с подобни намерения.“

Сигурен беше, че имат някаква неизвестна за него причина, но тя не е свързана с разрушаването на автобуса. Каза си, че е най-добре да изчака. Да си даде време, да огледа тези тримата и да се опита да ги оцени.

Сърцебиенето му започна да се забавя и гъделичкането изчезна, което беше добре, понеже едва-едва можеше да шава сред натъпканите около себе си хора и не беше най-подходящото място да започне да се чеше. Запита се какво ли ще стане, ако си вдигне ризата и вземе да играе на сребърни кръстчета и нулички на черната дъска на гърдите си.

Ники все още го наблюдаваше от мястото си малко по-назад. Усещаше върху себе си погледа ѝ да пробива черепа му в търсене на отговори. Знаеше, че не ѝ е лесно да пази в тайна онова, което беше видяла. Всеки момент можеше да се предаде и да се разкрещи, че сред групата има опасен за всички изрод — същество, което трябва да бъде изхвърлено от автобуса и застреляно на крайпътния банкет…

… извънземен в редиците им.

Итън се овладя. Бяха подминали няколко строшени коли и преобърнат на една страна хлебарски камион. Нещо изхрущя под гумите и момчето се запита дали Хана не е прегазила току-що някой скелет, оставен оглозган от сиваците.

Предстоеше им да прекосят Денвър. После идваше ред на връх Уайт Меншън. Момчето, възкръснало от мъртвите и вече не съвсем човек, усещаше привличането на това място върху себе си — непрестанно и все по-силно, и по-силно.

„Там се крие отговор — помисли си. — Но не целият отговор.“ Нямаше представа откъде знае, че е така, но тази мисъл сияеше като пътеводен лъч в главата му. В Уайт Меншън се криеше някакъв отговор, но щяха да възникнат също и цял куп въпроси.

Но първо беше ред на Денвър, а полека-лека се спускаше мрак и някъде навън сиваците започваха да се размърдват, прегладнели за месото на пилигрими, търсещи покой.

Хана включи фаровете. Този от лявата страна отказа да светне.

— Естествено — промърмори тя.

Автобусът продължи да разсича сгъстяващия се мрак, под гумите от време на време хрущяха кости, пръснати по напукания асфалт като древни руни, сочещи пътя към сърцевината на неизвестна загадка.