Границата

Двадесет и три

— Наистина ли е необходимо? — попита Джеферсън Джерико, когато Дейв Маккейн пристегна черните пластмасови белезници на китките му, на практика връзвайки ръцете му една към друга. Дейв не отговори. Той бутна Джеферсън по стъпалата на автобуса и си пожела копелето да падне и да си строши човката.

Зад волана седеше Хана Граймс. Беше преценила, че отвеждането на този автобус до крайната им цел в Юта може и да се окаже последното нещо в живота ѝ, но в календарчето ѝ липсваха други видимо важни мероприятия и Дейв я беше убедил, че пътуването им наистина ще се окаже значимо. Така че тя се беше включила в експедицията, за добро или за лошо — прецени, че Дейв тъй или иначе ще вземе да изкара автобуса от пътя още при първия по-остър завой.

Бледата светлина на дъждовното утро бе започнала да се прокрадва на хоризонта. Джей Ди и Оливия вече се бяха качили, а сега чакаха Итън и Ники. Майор Флеминг им беше върнал оръжията, беше ги снабдил с консерви и туби с вода и ги беше осведомил, че желае да им даде повече или поне да прати да ги съпровождат няколко войници с единия бронетранспортьор, но не можеше да изостави хората тук. Реши да напълни резервоара на автобуса от собствения си намаляващ запас. Твърдеше, че не може да стори нищо повече, освен да им даде по-дълъг маркуч, с който да могат да си източват гориво по пътя, но беше свалил един фар от собствените си камиони и беше завършил ремонтите и подобренията по автобуса.

Работният отряд се беше трудил цяла нощ под светлината на захранваните от генератора прожектори. Бяха заменили пукнатото предно стъкло с парче метал, в което имаше монтирано правоъгълно стъкло, за да вижда шофьорът пътя. Върху избития от сивачето прозорец беше залепено с изолирбанд парче пластмаса. По другите стъкла след голямата стрелба имаше дупки от куршуми, но и за тях нямаше възможност да се направи кой знае какво. Основната задача беше конструирането и заваряването върху предницата на автобуса на подобна на скотобойник24 клетка, обкована с железни шипове. Такова количество метал щеше да направи автобуса по-тежък и да увеличи потреблението на гориво, но майорът каза на Дейв, че ако се натъкнат на други сиваци, скотобойникът ще им помогне да се измъкнат, без армията да им се притича на помощ… което определено нямаше как да се случи някъде сред Скалистите планини и по Междущатска 70. Каза също, че при наличие на време и резервни муниции биха могли да монтират отгоре картечница, но отново ставаше дума за голяма допълнителна тежест, а и в стражевите кули се нуждаеха от всички муниции и наличните M240.

Бяха прикрепили също и чистачка, която да поддържа стъклената вложка чиста, а последното, което бяха успели да сторят майорът и хората му, беше почистване на вътрешността на автобуса от всички петна кръв и парчета плът — както човешки, така и сивашки. Флеминг се извини, че не разполагат с освежител за въздух, но предположи, че ще успеят да намерят някой боров ароматизатор, когато спрат за гориво.

Майорът не сподели с никого в групата нещо друго. Забелязаха го едва по пътя от мола към автобуса: с черен и червен спрей войниците бяха написали имената си по страните на автобуса. Може и не всички да разбираха изцяло важността на това пътуване, но и Флеминг, и капитан Уолш бяха наясно и техните подписи стояха първи. От майора бяха също и пластмасовите белезници, ножица и предложението известно време да държат Джеферсън Джерико вързан, просто за всеки случай.

— Сядай тук — нареди Дейв и бутна проповедника на седалка от лявата страна на автобуса, на няколко реда зад Хана. Оливия и Джей Ди бяха седнали отдясно, а Дейв се настани зад Джеферсън Джерико, така че да може да го фрасне по тила, ако се наложи или му се прииска. Узито приятно тежеше в кобура на рамото му, а в този на колана имаше пистолет „.357 Магнум“ — същия, помогнал двамата с Оливия да се спасят от Краля на сиваците в гимназиалната библиотека. Каза си, че с тези оръжия може и да не спре горгон или мъгляв, но ще свършат работа срещу всичко друго и… ако наистина искаше да бъде откровен със себе си… щяха да спасят и собственика си от залавяне от извънземни, ако те нахлуеха прекалено многобройни, за да сдържи напора им Итън — и щяха да спасят и хлапето, Оливия и всички останали в групата, ако се стигнеше дотам.

Дейв се пресегна напред и фрасна Джеферсън по тила.

— Млъквай!

— О, Исусе! Дума не съм продумал.

— Не, но си мислеше да заговориш. Така че си затваряй плювалника.

Бяха върнали и 45-калибровия автоматик на Оливия заедно с резерв от две опаковки муниции — дар от Джоуъл Шустър, който имаше същия модел и марка оръжие. Джон Дъглас получи армейски модел „Берета M9“, която не беше негова, тъй като си беше изгубил оръжията в „Пантър Ридж“, но капитан Уолш го беше снабдила с нов пистолет и четири допълнителни пълнителя. От войниците бяха „конфискувани“ и доставени на борда чифт пушки и кутии с патрони за тях, а също и две мощни фенерчета. Хана Граймс разполагаше с любимия си пистолет и няколко цилиндрични пълнителя. Дейв си каза, че кула с картечница би била приятно допълнение, но се налагаше да се справят с каквото има подръка. В задната част на автобуса се намираха пластмасови туби, ръчна помпа и дванадесетфутов маркуч за източване на гориво заедно с щангата, с която да си отварят капачките на подземните цистерни с гориво.

След няколко минути Итън се зададе откъм мола и прекоси паркинга, следван от Ники и майор Флеминг. Майорът носеше малка, зелена мешка с връзки.

— Добре — каза той, след като Итън и Ники се настаниха зад Оливия и Джей Ди. — Късмет, приятели! — той се съсредоточи върху момчето, което все още му изкарваше ангелите, но не си позволи страхът да проличи под каменното му изражение. — Надявам се, че ще намериш онова, което ти трябва! — той подаде мешката на Дейв. — Вътре има четири осколочни гранати модел M67. Просто дърпаш халката и хвърляш, като във филмите. Може да ги метнеш на около четиридесет метра, но си търси укритие, понеже осколките се разпръсват на над двеста метра. Гледай да не се взривиш, пази ги за враговете.

— Благодаря! — кимна Дейв.

— Оценяваме всичко, което направихте за нас — обади се Оливия. — Особено ремонта на автобуса и горивото!

— Сторихме каквото можахме. Итън, грижи се за тези хора, ако можеш!

— Непременно, сър — отвърна момчето. Усещаше присъствие на мъгляви — беше започнал да го долавя още преди утрото да напъпи и да им сервират закуската от хляб и консерва от свинско с боб, но знаеше какво представлява и нямаше смисъл да го споменава, преди да потеглят по пътя на запад. Не им предстоеше нападение, източникът на сигнал беше от друг тип.

— Добре — повтори майор Флеминг. — Пожелайте късмет и на нас. Ще се държим тук, докато не получим други заповеди! — Той им отдаде чест. — Сбогом, приятели! — и с тези думи слезе от автобуса.

Хана затвори вратата и запали двигателя. Той пуфтеше и ръмжеше точно като старицата, когато я събудиха в четири сутринта, но също като нея беше готов за път.

Веригите на обкованата с метални шипове порта на входа на крепостта изскърцаха при вдигането ѝ нагоре и жълтият училищен автобус с имената на четиридесет и двамата войници, капитана и майора на хълбоците си премина под нея и потегли по пътя, обкръжен от бодлива тел. Лешояди кълвяха полуизядените трупове на сиваците, заседнали между намотките. Слънцето лееше пурпурни лъчи през дупките в злотворните на вид черни облаци. Строшените небостъргачи на Денвър се намираха на юг, както и рампата към Междущатска магистрала 70.

Вратата на крепостта се спусна. Хана се обади:

— Вече сме самички на пътя, дечица!

Итън все още усещаше присъствието на мъглявите. Беше като пощипване по кожата му, като сянка в ума му и той го знаеше, защото го знаеше извънземното в него.

— Следят ни — каза той. — Става дума за проследяващо устройство на мъглявите. Намира се на голяма височина.

— Христе! — Джеферсън се завъртя на седалката да погледне хлапето поне с ъгълчето на окото си. — Преследват ли ни?

— Засега само ни следят. Но изпращат сигнали, така че… ще се появят рано или късно.

— И мъглявите ли те искат?

— Да — отвърна Итън. — Онзи, който се измъкна, вероятно се е свързал с централното си командване. Искат ме също както и горгоните… — той озари събеседника си с подобие на усмивка. — Не знаят какво представлявам и се опитват да ме изчислят. Но… Хубаво е да знаем, че и те се боят от мен.

— Не са глупави — каза Джеферсън. — Но ти самият знаеш ли какво представляваш?

— Не съвсем. Смятам, че аз… онова в мен… също трябва да е войник. — Итън почука символите над сърцето си. — Смятам, че си отглеждам своя собствена униформа и това е отличителният ми знак. Аз… то… става по-силно всеки ден. Може би всеки час. Което означава… че когато пришълците се спуснат да ме преследват, ще пратят всичко по силите си.

— Да, и толкова по-зле за нас…

Джеферсън започваше да си мисли, че щеше да сполучи повече, ако беше останал в мола, сврян в някой ъгъл с две-три пушкала в ръка, но Итън добави:

— Преди приключението ни да свърши, ще имам нужда от теб. Не знам как точно, но ще ти се отдаде възможност да ми помогнеш. Да ни помогнеш. Вярваш ли ми?

— Не знам в какво да вярвам. Но защо взе и момичето? — Джеферсън обърна поглед към Ники. — Ти пък какво искаш?

— Искам да бъда с Итън. Вярвам му. Това е.

— Аха, ясно. А окото къде си го загуби?

— Я си затваряй плювалника вече, Джерико — Дейв се наведе напред, — иначе ще го затворя вместо теб. Колко още зъба ти се ще да изгубиш?

— Загубих го по време на войната — обади се Ники с царствено достойнство. — Имам късмет, че съм жива.

— Късмет — повтори Джеферсън и се изсмя горчиво. — Да, всички сме големите късметлии, нали така?

— Живи сме и имаме възможност да извършим нещо важно — отвърна Джей Ди. — Аз също вярвам на Итън. А сега може би наистина ще е по-добре да замълчиш за известно време.

— Хубаво ще е, та да мога да се съсредоточа в тази проклета наблюдателна цепка — озъби им се Хана. — Пред нас има камара натрошени и изоставени коли. Ще трябва да карам бавно и да се промъквам полека, така че всички се хванете здраво.

Пътуването беше същинско мъчение. Колите бяха към петдесетина, микробуси и камиони бяха задръстили този участък от „Федерал булевард“. Няколко се бяха запалили и изгорели до неузнаваеми буци метал. Трийсет фута широк кратер близо до кръстовището на „Федерал“ и „Уест 80 авеню“ разказваше история за удари, нанесени или от горгоните, или от оръжия на мъглявите, които бяха подсилили паниката и бяха накарали хората да изоставят колите си. Имаше изгорели сгради и от двете страни на булеварда и някои се бяха срутили на купчини стопени черни отпадъци. На няколко пъти се наложи Хана да се промъква през тесни процепи между колите, остъргвайки заедно с боята от автобуса и някои от имената на войниците.

— Хайде, бебчо, давай, бебчо! — подканваше тя Номер 712, тъй като нямаше избор, освен да прекара автобуса над опасни ивици от натрошени стъкла и парчета метал. Не само на нея, но и на всички останали им хрумна, че това пътуване може да се окаже извънредно кратко, ако спукат няколко гуми.

— Дръжте се, предстои особено гаден участък! — предупреди Хана.

Номер 712 полека се промъкна между изгорял градски автобус и преобърнат камион за месо „Хорнел“. Закачи се за нещо и се наложи шофьорката да върне назад и да опита отново да премине. Звукът от съдиран метал накара Джеферсън Джерико да наведе глава и да стисне здраво очи в напразен опит да избяга от звука. Ники стисна дланта на Итън в хватка, която според него можеше да счупи ръката на защитника на „Ягуарите“, и…

— Гимназия „Д’Ивлин“25 — заяви той внезапно, получил прозрение. — Точно тук, в Денвър. Там съм ходил на училище!

— Какво? — изуми се Оливия.

— Спомних си — каза Итън. — Класа по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“. Където се канех да демонстрирам макета си на „Видимият човек“… — Какви ги приказваше пък сега? Нямаше представа. — Учителят се казваше… — беше му на върха на езика, но още не искаше да изплува. — А майка ми се наричаше… — Не, и нейното име също липсваше. Но все пак имаше… нещо. — От Лейкууд съм. Живях в… номерът на къщата имаше две осмици. Тя ми… — Момчето се напъваше здраво да се сети, а стърженето на метал продължаваше сякаш до безкрай и автобусът се тресеше, докато Хана им проправяше път. — На същата улица имаше парк. Голям, с езеро в него. Смятам, че се наричаше… „Белмар парк“! — Кимна, когато името се върна в съзнанието му. — Езерото беше Кунц. Това го помня. Там ходех за риба… — вгледа се в лицето на Ники и усети завръщането на мъничко количество радост. — Спомням си едно-друго! — каза, почти разплакан. — Знам откъде съм!

Ужасното стържене на метал в метал секна. Хана изпусна тежка въздишка:

— Преминахме. Дявол го взел, тоя път е гадория! Дейв, виждам знаци за Междущатска 70 Запад, но всичко е блокирано до уши.

— Предположих, че ще е така. Просто направи всичко по силите си!

Докато Итън се мъчеше да си спомни още подробности от живота, който бе водил, също така осъзнаваше, че извънземната част от него е нащрек и търси присъствието на врагове. Като изключително усъвършенстван радар, бдящ на много мили във всички страни за приближаващи се искрици на умствения екран. Можеше да си представи устройството на мъглявите: сияйна триъгълна форма, наполовина колкото автобуса, която бавно се върти около оста си недалеч от края на атмосферата, а пурпурното му енергийно поле е насочено към него и в мрежата му се въртят многобройни изчисления. Те вече би трябвало да са пратили отряд по петите му. Щяха да нанесат удар в удобно за тях време и на място, където усещат, че имат най-голямо предимство, но за момента не усещаше наблизо никого от пришълците. Нито пък се забелязваха горгони, но и те не биха се отказали да го заловят. От полза беше, че се страхуват от него, и нямаше да се натресат в обсега на оръжието му, без да пресметнат вероятността за успех. При все това и те идваха — беше само въпрос на време. И ако се досетеха какво представлява и какво се опитва да постигне… определено нямаше да се оттеглят тихичко, а щяха да се опитат да го ликвидират с всички сили, с които разполагаха.

— Рампата е блокирана — обяви Хана след още известно пропъхване и излизане от тесни места. — Може би ще успеем да се качим от следващата.

— Не можеш да левитираш автобуса догоре, нали? — обърна се Дейв към Итън, само отчасти на шега.

Момчето обмисли въпроса. Можеше ли? Отговорът пристигна бързо.

— Не, за съжаление. Това не мога да направя. Не съм в състояние да ни придвижвам с мисли. За това пътуване отговаря Хана.

— Благодаря, Спейскид26! — изсумтя тя.

— Добре, нека ти задам един-два въпроса — обади се Джеферсън. — Ако нямаш против?

Последното се отнасяше за Дейв, който сви рамене по начин, подсказващ на пастора да продължава, но да внимава как си отваря устата.

— Отиваме при онази планина, която имаш чувството, че трябва да посетим, но нямаш представа защо. Започнал си като човешко момче, но сега и ти, и всички останали знаем, че има… нещо в теб, което не е нито горгон, нито мъгляв, и те се боят от теб, понеже ти… това нещо в теб… е в състояние да ги смаже, а те не проумяват какво е. Прав ли съм дотук?

— Да.

— Добре. Казваш, че това в теб е войник. Това откъде го знаеш?

— Просто такова усещане имам. То ми е позволило да го узная, ако това е правилният начин да го кажа. Само че… може би… не е точно войник в основния смисъл, който влагаме в думата.

— Аз го обяснявам като корав тип, който е трениран да се сражава и да спечели война. Какъв друг вид войници има?

— Има и друг вид — отвърна Джей Ди, който обмисляше въпроса още откакто Итън използва думата. — Този е миротворец. Като войниците, дето носят сини шлемове за Обединените нации. Те също трябва да са корави, но не се бият, за да спечелят война — ако трябва да се сражават, тяхната цел е да сложат край на конфликта — той кимна към Итън. — Ако Итън… ако съществото, което поддържа Итън в движение, когато по всички правила би трябвало отдавна да е мъртъв, се опитва да спре тази война, то бих казал, че е… така, де… един вид вселенски миротворец. Галактически войник на Обединените нации. Предполагам, че това се опитвам да кажа — Джей Ди сви рамене. — Може би тази война разваля равновесието във вселената в космически мащаб. Може горгоните и мъглявите да се сражават вече стотици или хиляди години и космическите Обединени нации да са решили, че толкова им стига. Но… защо миротворецът би избрал младо хлапе вместо възрастен? Аз нямам представа, а и кой може да обясни? Може да е пасвал добре. Може би в личността на Итън вече да е имало черти, които войникът да използва. Хей, аз съм просто землянин… Не знам отговорите на загадките и не казвам, че всичко това е факт, но… ето го, това е моето мнение — и нищо повече.

— Боже, това е лудост — промърмори Джеферсън.

Но всъщност, благодарение на всичко случило му се досега, тази версия не му звучеше прекалено абсурдно налудничаво. Момчето със сребърното око се взираше в него, все едно отново му четеше мислите и ровеше в спомените за всички гнили цветя вътре.

— И как така е влязло в теб това нещо? — попита той. — Как е стигнало дотук? С летяща чиния ли? И ако наистина иска да спре тази война, защо не е дошло с цяла армия? И от къде на къде не ти казва какво иска да открие, ако знае толкова много? Дали това нещо изобщо знае какво се очаква да намерим? Защо просто не ти изложи фактите?

— Може би не знае абсолютно всичко — предположи Оливия. Тя също умуваше по въпроса защо извънземният разум сякаш захранва Итън на малки залци. — Може би има представа, но не е напълно сигурно. Може би то… не иска прекомерно да претоварва Итън, понеже той все още има ума на момче. Ограничен ум както всяко друго човешко съзнание. Ето защо процесът е постепенен и нещото не иска да го обгърне целия наведнъж.

— Не иска да му дойде в повече — обади се Дейв. — Това го схващам.

Итън не каза нищо. В определен смисъл му беше интересно да го обсъждат по този начин, но беше и притеснително. Имаше толкова много въпроси — той се съмняваше, че някога ще получи отговори на всичките, понеже Оливия беше права. Ограниченият човешки мозък не можеше да проумее тази извънземна сила: как е пристигнала тук и е избрала него, и защо набира все повече мощ, както не можеше да проумее и онази енергия, избликнала от него, за да сътвори земетресението или за да издуха на парчета мъглявите и горгоните. Просто си беше тук, когато той — или извънземното в него — поиска да я използва. При последната среща с паякоформите и мъглявите войници забеляза, че усеща известна болка и скованост в ставите, все едно се превръщаше в старец, така че явно човешката плът плащаше висока цена. Запита се дали може да използва и лявата си ръка — един вид двуцевно оръжие. Така или иначе, струваше му се, че макар извънземната сила в него да е извънредно силна, в човешкото тяло има вродена слабост, която го изтощава. Но пък, ако е бил мъртъв и извънземното го крепи жив… поело е контрол върху една версия на „Видимият човек“ и захранва сърцето, дробовете, храносмилането и всички останали системи, поддържа кръвното налягане, то предположи, че войникът е изпълнил мисията си — доколкото е възможно — с която се е заел, и никой доктор на Земята не може да промени това.

Накрая Итън заяви:

— Не смятам, че му трябва армия, но съм убеден, че сме му нужни ние.

— Ние ли? Как така? — попита Джеферсън.

— Трябваме му, за да… — Момчето помълча, размишлявайки как да изрази това, което трябваше да каже. — Трябва да ни пука. Като хора, имам предвид. Мисля… че то е искало да узнае първо дали някой от нас изобщо иска да окаже съпротива. Дейв, според мен точно заради това не ми каза къде се намира Уайт Меншън. Трябваше му… иска… да знае дали някой от нас го е грижа достатъчно да се изправи и да се бие, вместо да копнее за смъртта, сврян в тясна дупка. Така че ако вие с Оливия не бяхте тръгнали онзи ден да търсите карта… ако бяхте казали, че съм луд и земетресенията и намирането на водата са просто случайност, ако не бях успял да ви убедя да повярвате… тогава сигурно то щеше да сметне, че не си струваме помощта. Може би щеше просто да си иде, аз да умра и мъглявите и горгоните да продължат да се бият, докато не бъде смазан целият свят, защото на никого вече не му пука… — той погледна Дейв, после Оливия, после Джей Ди, Ники и накрая отново Дейв. Заключи: — Така мисля аз.

— Този разговор е непосилен за бялата ми глава, народе — обади се Хана. — Аз дойдох просто заради приключението. И държа да ви кажа, че в момента гледам още една рампа нагоре, която е като задръстен паркинг, и по нея няма начин да се качим — тя отклони автобуса в друга посока. — Е, наоколо няма ченгета, така че нека пробваме рампата за слизане.

Ето така Хана успя да ги качи на Междущатска 70 в западна посока. Движението на изток по време на инцидента, предизвикал целия този хаос — твърде вероятно централната част на града да е била съсипана още при първата битка — беше нулево. Имаше няколко строшени коли и голям тир с ремарке, който се беше блъснал в тях и беше пламнал, но Хана успя да прекара 712 покрай смазаната блокада. Притесняваше се най-вече за стъклата и парчетата метал по пътя, но уличните метачи отдавна не бяха излизали на работа и нямаше какво друго да стори, освен да стисне здраво зъби и да изтанцува с автобуса по рампата колкото се може по-внимателно.

Магистралата започна полека да се изкачва. И от двете страни се издигаха планини, а отпред надвисваха гигантски върхове — сега отчасти закрити от грозната жълта мъгла — родени преди осемдесет милиона години. Итън се чудеше колко ли старо е съществото вътре в него, какво е виждало, къде е било и как се е родило, ако Скалистите планини са били прашинка в Божието око, когато то за първи път се е появило на белия свят, и какво значи Животът за него. От онова, което то му беше показало, оставаше с усещането, че става дума за самотно същество от рядка или измираща раса, но преди всичко то се интересуваше от дълга си. Това беше едновременно основата и целта на съществуването му, толкова ясно представена, все едно извънземното седеше до момчето и му разправяше всичко това — безплодността на войните бе всеизвестен факт, но онези, които превръщаха в свой Бог властта, не искаха да го приемат. Гордостта, арогантността и глупостта не бяха най-лошите черти само на човечеството, а се ширеха сред галактиките и бяха цената, която плащаш, за да ти се кланят всички други раси и да те смятат за висшестоящ, или просто за утоляване на апетита да покоряваш и побеждаваш. Итън усещаше тъгата и мъката в онова, което минаваше за сърце и ум на извънземния — сега превръщащи се и в негови ум и сърце — защото той знаеше, че води загубена битка. И все пак тук, точно тук, на границата — на този млад свят, който може и да не означаваше кой знае какво за разгърналата се галактика, по-стара от самото време — трябваше да бъде оказан отпор и с това да се прати вест на всички военачалници сега и занапред, тръгнали да събират войници, оръжия и кораби, с които да посеят разруха и нещастие.

Това послание сигурно щеше да остане безплодно, но дългът на съществото бе да го чуят: Аз съм пазителят на този сектор. Остарял съм още преди цивилизацията ви да пусне корени в блатото или да бъде създадена от машина. Ако отхвърлите мира и настоявате да пиете до насита от извора на ужаса, тогава се пригответе да бъдете удавени в този ужас, дело на своята собствена ръка.

Итън усещаше ясно втренченото в себе си око на проследяващото устройство на мъглявите там, високо горе на ръба на атмосферата. Скоро щяха да дойдат. Щяха да изчислят мястото и времето, където да се опитат да го пленят… но той знаеше, че няма да чака дълго.

Ами горгоните?

Те също щяха да се появят скоро. И щяха да се опитат да унищожат онова, което не бяха в състояние да овладеят.

Той нямаше намерение да свърши на масата за дисекция на някоя рептилия или робот, нито пък това да се случи с хората от тази застрашена планета, които смяташе за свои приятели.

Аз ще бъда…

— Готов — каза Итън.

Ники го попита какво е имал предвид, а той сви рамене и обясни, че е размишлявал на глас, а след това ѝ се усмихна, стисна я за ръката и си каза, че няма да допусне нито мъглявите, нито горгоните да наранят тези същества, които вече са страдали толкова много. Предстоеше голяма битка… Той долавяше мащабно раздвижване сред редиците на пришълците, защото те също щяха да са готови.

Автобусът продължи на запад по източната лента, а Междущатска магистрала 70 все по-стръмно се изкачваше към гигантските планини и момчето със сребърното око осъзна, че е повече извънземен, отколкото човек, и поради това си зададе както въпроса за предначертания жизнен път, така и какво би казала майка му, ако можеше да го види сега.

Двадесет и четири

Светкавицата падна толкова близо, че изпълни автобуса с ослепителна синя светлина, а последвалата гръмотевица накара Номер 712 да се разтресе чак до ръждивите си болтове.

— Чудесна нощ за разходка с кола — коментира с кух глас Джеферсън Джерико.

Не получи отговор. Хана съсредоточено се взираше през малкото си прозорче към магистралата отпред, а всички останали бяха потънали в собствените си мисли или толкова притеснени от усилващата се буря, че бяха изгубили ума и дума. Джеферсън сви рамене: с нищо не можеше да промени случващото се отвън и предположи, че тук, под защитата на Итън, е по-добре, отколкото в мола. Имплантираното между плешките му устройство не го шибаше с агонизиращи пламъци и поне за момента се чувстваше недосегаем за пипалата на господарката си, така че какво лошо в някаква си буричка? Но въпреки това… Хана срещаше проблеми, пълзейки по магистралата с петнайсетина мили в час, понеже тук, на голяма височина и с всичките назъбени планини наоколо, се бяха натъкнали на гъста жълта мъгла. Зад мантинелата се криеха стръмни склонове, способни да погълнат всички земляни, че и звездното хлапе в притурка.

— Хей, Итън! — подвикна назад Джеферсън.

— Да? — Момчето изучаваше мислено проследяващото устройство на мъглявите, което продължаваше да маркира местоположението му, въпреки че на прага на космоса около него вече се сражаваха огромни кораби.

— Тази буря естествена ли е? Или е тяхно дело?

— Естествена е — отвърна Итън. — Но оръжията им са прецакали атмосферата. Така че всички бури са с многократно усилена мощ.

„Усилена мощ“ — помисли си Джеферсън. Едно хлапе не би говорило така. Обаждаше се извънземният. Откъде беше научил английски? Сигурно с четене на мислите на хлапето. Извънземно, което може да дойде на тази планета без космически кораб и да завземе мъртвия труп на едно хлапе… това определено беше доста странно. Е, не по-странно от Нея, разбира се. Или от Мравешката ферма. Или от Микроскопски поляни. Не си беше позволявал да мисли много-много за Бърт Раткоф. Помнеше как той каза: „Извадиха ми органите и сложиха нещо друго в мен“. Горкото тъпо копеле, каза си Джеферсън. Но Раткоф вероятно не беше и осъзнал какво го е сполетяло и сега беше избягал от този кошмар, така че… браво на него.

Джеферсън се почеса по брадата. Ръцете му бяха свободни. Преди няколко часа с Дейв проведоха сериозен разговор, започнал така:

— Добре, трябва да пишкам. Как предпочиташ — директно да се изпусна тук, вътре, или можем да спрем автобуса за малко?

— Добра идея — отвърна Хана. — И аз трябва да ида. По-добре да спрем, докато има възможност да се изредим всички.

— И така — беше се обърнал Джеферсън към Дейв, — смяташ ли да срежеш тези чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?

Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.

Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна. Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо. Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него, така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави своя знак и да взима каквото и когато му е нужно — такъв си е по рождение, а кой може да промени съдбата си?

Но… за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най-подходящ беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай сега нямаше да се намира тук — не и в автобуса насред прииждащата буря, с проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде. Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта ѝ, а и не беше толкова трогнат, че да умува много върху това — в крайна сметка тя, също като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в лайна до ушите.

Тук дъги няма, народе, дори след най-силния дъжд. Давайте нататък… няма нищо за гледане.

Седнал на няколко реда зад Джеферсън Джерико, Итън усети как се унася. Все едно се превръщаше в зрител на собствения си живот. Знаеше, че говорът му се променя и че вече нито звучи, нито мисли като земно дете. Всъщност вероятно не се бе държал така още от самото начало. Сега обаче ситуацията ставаше наистина странна, понеже той знаеше, че е в ход Голямата промяна, с нищо не можеше да я отклони и тя беше за добро, но… Голямата промяна беше и негова смъртна присъда — краят на момчето, което се бе нарекло Итън Гейнс, и когато извънземното — миротворецът — приключеше с поставената задача, Итън Гейнс щеше да бъде мъртъв. Под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците Итън се постара с все сили да се съсредоточи върху онзи ден в гимназия „Д’Ивлин“ — трети април, утрото на първите свръхзвукови тътени, отбелязали пристигането на горгоните, когато той очакваше да излезе с макета си пред целия клас и да изнесе презентацията си… Подробностите от случката му се губеха, а напоследък ставаше още по-трудно да ги различи, изплъзваха му се все по-далеч и по-далеч. Постара се да се вкопчи здраво в онова утро и в спомена за тъмнокосата майка, която надничаше в стаята му предишната вечер, но всичко се размиваше. Баща му… дали изобщо имаше спомени от него? Мъжът, както му се струваше, си беше тръгнал много отдавна. Нямаше спомени за сбивания или караници и нищо, което да подсказва развод. Оставаше само усещането, че баща му е напуснал семейството преди много години и майка му не се е омъжвала повторно. Тя се беше постарала да даде на момчето си най-добрия живот, на който беше способна. Кой би могъл да иска повече от това?

Заедно с възхода на извънземната мощ онова, което представляваше личността на момчето, продължаваше да изчезва. Итън напразно се опитваше да се задържи — чувстваше се така, все едно е много уморен и се мъчи да остане буден след извънредно тежък ден. Рано или късно сънят щеше да го отнесе в прегръдките си изцяло и завинаги, без значение колко се стараеше да се бори с него. И борбата не беше просто безполезна, но и вредна. Миротворецът си имаше задача. За него това тяло беше просто съд. Миротворецът го беше вдигнал от мъртвите и го крепеше живо досега, но момчето, което се наричаше Итън Гейнс, беше просто мъничка песъчинка в космоса. Беше смъртно същество, разбираше го и го приемаше. Не без тъга обаче — все още беше достатъчно човек, за да я усеща, и знаеше, че ще му липсва животът, без значение колко тежък бе станал.

Извънземното присъствие в него му носеше странни способности. Не само успяваше да си представи проследяващото устройство на мъглявите и да усети лъча, който окото му насочва към него, но знаеше и колко близо или далеч се намират горгонските и мъглявите армии и кораби. Усещаше и хората, скупчени в малките градчета, покрай които минаваха, сред планините по пътищата около Междущатска 70. Виждаше покриви и тук-там по някоя църква и му бяха нужни само секунди да разбере дали там се крият хора — неизменно ги намираше на някакво по-централно място, където съжителството означаваше оцеляване, а изолацията — смърт. Миротворецът изпитваше голямо уважение към тези хора, които бяха оцелели много по-дълго, отколкото би следвало при такива ужасни обстоятелства. Би искал да поспре и да се убеди, че парцаливите и изтощени бежанци имат достатъчно храна и вода, но трябваше да обръща внимание на по-големите цели… И Итън осъзна, че е замесен и фактор време: че трябва да стигне до Уайт Меншън колкото се може по-скоро, макар че може би и самият миротворец не разбираше напълно защо.

Повечето от малките градчета, които подминаваха и съзираха от междущатската магистрала, бяха за Итън студени и безжизнени. За него от тях се разнасяше ръждивата желязна миризма на насилие — на човеци, обърнали се срещу събратята си в битката за храна и укритие. Или пък издаваха гнилата плътска миризма на сиваци, скрити в мазетата и по разни влажни местенца.

До Итън Ники се размърда тромаво на седалката си в отговор на поредната ударила наблизо светкавица. Отвън не се виждаше нищо, мракът бе погълнал света. Ръката ѝ напипа тази на Итън и тя си спомни, че преди време толкова се боеше от него и беше на косъм да разкаже на Оливия, че според нея трябва да бъде свален от автобуса и изоставен. Сега се срамуваше от това. Толкова се беше страхувала, че ще се окаже маскиран горгон или мъгляв, а сега разбираше, че е човешко хлапе, но всъщност не е, че е бил човек и сега е на служба при друг извънземен, който се опитва да спре войната, и ѝ беше невероятно трудно да възприеме всичко това. Беше все едно да погледнеш към звездите и да се опитваш да си представиш колко е голяма вселената. Копнееше за простите неща — обмислянето на поредната татуировка, отиването до „Боул-а-Рама“ в събота вечер, флиртуването с готини момчета и гаврътването на бира или изпушването на джойнт с приятелите ѝ Кели, Рита и Чармейн, които вероятно отдавна бяха загинали. Или по-лошо.

Липсваше ѝ семейството. Кой да предположи, че някога биха ѝ липсвали острият глас на майка ѝ, която вечно я кастри по някаква причина, и баща ѝ в креслото, изтегнат с бира в ръка и с очи, залепени за мача на петдесет и два инчовия плосък екран на телевизора? Или лукавата ѝ по-голяма сестра, която успяваше да я забърка в неприятности с Дука и Дукесата на отказа, както наричаха родителите си. Но ѝ липсваха, понеже бяха нейна кръв и си бяха отишли, и никой — никой! — не заслужаваше да умре по този начин.

— Не, не са — каза тихо Итън и Ники не отговори. За момент си помисли, че е проговорила на глас, но после осъзна, че не е, и нямаше представа откога ли той ѝ чете мислите, но сега…

— Отпреди малко — каза ѝ той. — Не се притеснявай, не съм в главата ти през цялото време. Просто се случва понякога.

Тя си дръпна ръката и той я остави да го стори. Разбираше я. Умът бе свещено място и не бива да бъде шпиониран, но това беше една от най-дребните способности на миротвореца.

„Това е причината да живееш сам — каза Итън на съществото. — Плашиш всички останали.“

Отговорът го сполетя със собствения му, но все пак различен глас — малко по-възрастен, тъжен и мрачен: „Ще ми се да беше толкова просто“.

Внезапно рукна силен дъжд. Даже не порой, а направо потоп.

Хана включи чистачката и откри, че въпреки добрите намерения на армията това не им е било по специалността. Двигателчето стенеше като нещастник със зъбобол, а маховете на перото не успяваха да поддържат стъклото чисто.

— Нищо не виждам, мътните го взели! — изръмжа Хана. — Ще трябва да спра и да изчакам бурята!

Никой не се опита да ѝ противоречи, когато тя настъпи спирачките и внимателно паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.

— Я запалете някоя лампа — обърна се назад. — Няма нужда да изтощаваме акумулатора.

Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното осветление. Дъждът трополеше по покрива — звук, който допълнително опъваше нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.

— Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191 — каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто мили. — Ти как смяташ?

— Горе-долу толкова — Хана се изправи и се протегна хубаво. — Съвсем скоро трябва да заредим отново.

— Добре — Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един резервоар от петдесет галона. — Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?

— Малко по-малко.

— Хубаво… — той погледна през най-близкия прозорец и видя само окъпан от дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: — Добре ли си?

— И по-добре съм била. Но… да, добре съм.

— Джей Ди? Ти как се чувстваш?

Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше, че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха. Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук-там и се влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората… но се страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:

— Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?

Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае. Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.

На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.

Никой не каза и дума.

Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас заяви:

— Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.

Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат отзад, още по това как приятелката му си пое дъх, веднага разбра, че нещо не е наред. Попита:

— Едно ли е или са много?

Минаха няколко секунди, преди да получи отговор. Накрая Дейв каза:

— Само едно.

— Колко е голямо?

— Ами… към дванайсет-тринайсет инча. Около десет дълго. Почти в средата между плешките ти.

Джей Ди изсумтя — смес от пъшкане, недоволно мърморене и приглушено проклятие. Дори и той не знаеше какво точно иска да изрази. Дъждът беше потоп и мъчение. Чувстваше се замаян, но и мъчително наясно за болезнените пробождания по тялото си.

— Не мисля, че има нужда да си свалям панталоните — каза, опитвайки се да си придаде безгрижие, което да не натежи на другите. Облече се отново, закопча си ризата с изумително стабилни ръце и спретнато се загащи. Додаде. — Благодаря ти, Дейв. Можеш да махнеш лампата.

— Какво има? — попита Джеферсън напрегнато. — Какво е това нещо на гърба му?

— Млъквай — отвърна Дейв. — Никой не ти е разрешил да говориш.

— Ами, хм… мисля, че имам право да…

— Казах ДА СИ ЗАТВАРЯШ ПЛЮВАЛНИКА! — изрева Дейв и връхлетя Джеферсън Джерико, преди някой да успее да го спре.

И Оливия, и Хана се опитаха да се намесят, но биячът беше стиснал мръсната кафява тениска на пастора и го разтърсваше като лудо куче кървав кокал. За момент изглеждаше, че се кани да го фрасне в лицето с маслената лампа, която държеше.

— Млъквай, млъквай, млъквай!

Джеферсън се сви на седалката — този тип явно беше откачил!, — а двете жени дърпаха Дейв и въпреки крясъците и тътена на дъжда Джей Ди успя да пробие гнева му:

— Вината не е негова. Не е ничия. Пусни го, Дейв. Хайде, пусни го.

Дейв не отпусна хватката си, макар че спря да раздрънква мозъка на Джеферсън в черепа му.

— Пусни го — повтори Джей Ди и този път го каза с мрачна решителност, която накара Маккейн да откопчи пръсти от дрехата на пленника си и да отстъпи.

— Защо? — попита.

Не беше въпрос, насочен към някого от автобуса, но и пътниците не можеха да му отговорят. Беше призив към Господ или Съдбата, или който там хвърля заровете в тази откачена игра на Живот. Итън беше видял сивите петна по крака на Джей Ди и гърба му също толкова добре, колкото всички останали, и знаеше какво означава това. Изглежда кръвта бе спряла да циркулира на тези места и плътта бе започнала да умира. Предстоеше да се роди нов сивак — това беше само началото на промените.

— Е — обади се Джей Ди, който не смееше да погледне спътниците си и се взираше в пода. Въздъхна тихичко. — Приятели… не смятам, че ще завърша това пътуване заедно с вас.

— Направи нещо! — Дейв запрати командата по Итън, който безизразно се взираше в него, без да знае как да реагира. Продължи: — Да, ти. Господарю на вселената или какъвто там майната му си… — очите му бяха потъмнели и устата — изкривена в безпомощен гняв. — Излекувай го. Поправи го. Каквото там правиш. Не го оставяй да стане един от тях!

Цялото внимание бе съсредоточено върху Итън, който усещаше почти всепоглъщащата болка на обкръжаващите го. Джон Дъглас беше нещо повече от приятел за Дейв, Оливия, Хана и Ники — беше им скъп досущ като изгубените любими. Беше техен спътник в тези земи на отчаянието и винаги им бе подавал ръка, когато имаха нужда. Не можеха да понесат този миг, той смазваше сърцата им, понеже го бяха обичали и знаеха… знаеха…

— Той не може да ме оправи — каза Джей Ди, който вдигна поглед към Дейв. — Не го обременявай с този товар!

— Той е пришълец от космоса — отвърна биячът, ако това можеше да се брои за отговор. — Ако може да предизвика земетресения и да убива чудовища с мисъл… значи може да те излекува. Нали, Итън? — Умолителният тон на въпроса му без съмнение беше максималният жест, на който бе способен мъж с каменната твърдост на Дейв Маккейн.

И отговорът на Итън — онзи, който бе получил, когато се запита дали може да направи нещо, беше: „Не, не можеш“. Не се налагаше да го изрича на глас обаче, понеже Джон Дъглас го каза вместо него.

— Не е способен на това, Дейв. Боже… ще ми се да можеше. Но ако беше способен… щеше да помогне на онези тримата, които… — докторът спря за момент, за да се овладее. Дъждът блъскаше по автобуса и сред планините трещяха гръмотевици. — Ще трябва да ви напусна. Не го моли повече за това. Не с тази задача е дошъл при нас.

Дейв се накани да възрази, да продължи упорито напред като бик — единствения познат му начин, — но погледна към Итън и после към Джей Ди и видя, че не, извънземното може да прави какви ли не чудеса, да дойде на тази планета на лъч от светлина или през врата към друго измерение, може да вдигне земно момче от мъртвите или поне от прага на смъртта и да го кара да диша и върви като галактическа марионетка, за да изпълни задачата си, може да долавя наличието на прясна вода и да накара земята да се тресе, както и да стори какви ли не други подвизи, тъй далеч надминаващи способностите на човечеството, че всичките технологични постижения и научни чудеса на тази планета изглеждаха жалки и детински пред тях, но не, пришълецът не можеше да спаси Джон Дъглас от превръщането в сивак и „не го моли повече за това — беше казал обреченият, — не с тази задача е дошъл при нас“.

— Искам да опиташ — примоли се Дейв на Итън. — Казвам ти да опиташ. Излекувай го. Не го оставяй да се превърне в една от онези твари.

Момчето не знаеше какво да отговори, така че вместо него внезапно се обади миротворецът.

Гласът беше същият, но различен в тона и увереността си и Итън за момента се превърна в наблюдател.

— Не съм сигурен как се е заразил, но докторът е прав. Щом то… започне да се развива… няма как да бъде спряно. Или да бъде приложено лечение.

— Значи… можеш да унищожаваш живот, но не и да го създаваш? — Дейв напълно осъзнаваше с кого говори в момента и се постара да нанесе удар под кръста. — Та ти си в тялото на мъртво дете! Възкресил си го, нали така?

— Беше почти мъртъв — отвърна миротворецът. — Желанието му за живот, младостта му и силата на волята подхождаха на целта ми.

— Добре, все тая. Ти да не си някакъв дух или нещо такова?

— Аз съм същество, което не си способен да проумееш. Нуждая се от плът, с която да работя, и се възползвах от предоставената възможност. Знаех, че целта ни е наблизо. Повече подробности биха навредили на ума ти, понеже ще надминат способността ти да ги проумееш.

— Подкрепям твърдението му — обади се Джей Ди. — Предполагам, че в сравнение с теб не сме особено интелигентен вид.

— Оливия също е права. Не знам всичко и не съм непогрешим. Знам обаче, че при онзи връх има нещо важно… вътре в планината по-точно, но не съм сигурен какво е и защо е толкова важно. Но съм убеден, че е съществено.

— Вътре в планината ли? — попита Джеферсън. — Това пък какво значи?

— Точно каквото казах. Вътре в планината има нещо. Ще ни бъде разкрито едва когато стигнем до там… — миротворецът обърна едно синьо и едно сребърно око към Джон Дъглас и каза с дълбока печал: — Съжалявам, Джей Ди. Не мога да спра онова, което предстои да ти се случи.

Докторът кимна. Изтътна толкова силна светкавица, че автобусът завибрира от басовия ѝ рев. Дъждът продължаваше да барабани по покрива и прозорците. От другите случаи, които беше наблюдавал, Джей Ди знаеше — и беше наясно, че и Оливия, и Дейв също са в течение, — че до утре заран вече ще изпитва агонизиращи болки от промените в костите и измененията в телесната структура. След това процесът щеше да се ускори, сякаш щом човешката плът е била покорена, болестта се втурва триумфално да изкриви тялото в извънземно шоу на ужасите. Оставаха му най-много два-три дни, и то прекарани в нарастващи мъки. Джей Ди си спомни как следи трансформацията, случваща се с първата жертва в „Пантър Ридж“, чийто баща я застреля, когато започна да ѝ расте втора глава. Нямаше да понесе подобно нещо. Време беше да се разходи в дъжда.

— Дявол го взел — каза тихо.

Беше преживял толкова много — те всички бяха минали през какво ли не — разбира се, и се чувстваше измамен, че точно в края на приключението няма да види какво е приготвил Уайт Меншън за миротвореца. Можеше да поостане, докато загуби човешкия си вид, но му се струваше, че трябва да слезе от автобуса и да поеме в търсене на Дебора, докато още може да върви като човек. Да куца като човек, поправи се. Каза:

— Искам да сменя беретата си за една от гранатите в торбата.

— В момента няма нужда да правиш нищо — обади се Оливия. — Не, Джей Ди. Моля те. Не точно сега!

— Не, мила моя! — каза ѝ той нежно. — Не съм сигурен, че има подходящ момент за това. Но… Боже мили… на тръгване отнех живота на трима души в „Пантър Ридж“, защото не можех да направя нищо повече за тях. Взех решение от тяхно име… а сега трябва да го взема за себе си.

— Моля те — повтори Оливия, макар да знаеше, че не са ѝ останали други доводи.

— Исусе Христе! — обади се Хана. — Защо поне не изчакаш дъжда да спре, дърт глупако?

Джей Ди не можа да не се усмихне и да се засмее задавено. Болката започваше да прескача между нервите и мускулите му. Спомни си малкото момиченце, вече неспособно да се изправи след първия ден, само че той искаше да проследи какво ѝ се случва на безопасно място, и баща ѝ се съгласи. Бяха я вързали в Обезопасената стая и той си водеше бележки, докато промените напредваха. Което и тогава, и сега изглеждаше ужасно жесток и средновековен подход, но беше важно да има представа в какъв ред се случват изкривяванията и пренарежданията на костите и растежът на нова странна плът.

Усещаше огнени пробождания и пристъпи на остра болка в гърба си, в левия прасец и в опакото на лявото си бедро. Сивата тъкан се разрастваше и впиваше надълбоко.

— Позволете ми да си взема граната.

— Ами ако откажем?

— Ще отговоря, че ще си тръгна с все оръжието, но то може да ви потрябва, а гранатата ще ми свърши чудесна работа. Освен това… — докторът усети нещо да поддава в него — може би сърцето му, макар че бе строшавано толкова пъти, че сигурно приличаше на образец от лабораторията на Франкенщайн. Стисна зъби и изчака секунда, за да се вземе в ръце. Продължи. — Освен това искам да си ида със спомена за всички вас, и докато помня кой съм аз самият. Не знам кога ще започне да поддава паметта ми или как ще се изкриви мисленето ми. Не знам и какво причинява това заболяване на мозъка. Може да се окаже, че когато започнат същинските промени, болестта премахва всичко освен животинския нагон за оцеляване… Така че някой от вас ще трябва да ме убие, както ми се е налагало аз да убивам другите. Кой ще се наеме да свърши тази особено важна работа?

— Ако кажеш и дума — изръмжа Дейв на Джеферсън, — кълна се в Бога, че ще те убия и ще изхвърля трупа ти на пътя.

— Нищо не съм казал! Да си ме чул да продумам?

Дейв не му обърна внимание.

— Ще го сторя, когато му дойде времето — каза на Джей Ди. — Моментът още не е дошъл.

— Може би утре ще дойде, а? — лекарят се усмихна тъжно. Предположи, че на светлината на лампата старото му, кльощаво и износено тяло сигурно вече прилича на призрак. — След осем сутринта и преди обяд? — Кимна към миротвореца. — Той ще ви заведе, накъдето сте тръгнали, ако Господ е рекъл. Аз обаче слизам от автобуса ето тук.

— Исусе — възкликна Дейв, но нямаше какво повече да каже.

— Дай ми граната, Дейв — или се налага и да ти се моля?

Маккейн се поколеба, но беше наясно, че е редно да извърши размяната. Всъщност ставаше дума за оказване на милост. Беретата остана в автобуса, замени я граната. Навън все още се лееше порой — напоследък навсякъде валеше много.

— Ще те изпратя — предложи Дейв.

— Не, няма. Няма смисъл и двамата да излизаме навън.

— Аз ще те изпратя! — обади се миротворецът с изпълнен с решителност глас.

— Добре — отвърна Джей Ди след кратка пауза за размисъл. Щеше да е от полза да има спътник, да не би нещо да му се нахвърли в мрака, преди да успее да дръпне халката на гранатата. — Само донякъде обаче. Няма нужда да разтегляме раздялата!

Оливия се разплака. Прегърна Джон Дъглас, а той я притисна към себе си и ѝ каза да спре сълзите, но тя не можеше, така че той заяви, че е горд, задето я е познавал, а също така и Дейв, Хана и Ники, и че те с Дейв са били прави за Итън и добре че не са се вслушали в научните му възражения, понеже цялата тази война надхвърля науката, която някога е учил в училище. А сега, ако извънземният в тялото на Итън е способен да спре войната, това ще е втори шанс за Земята, даден от звездите или от непознат за човешкия ум свят. Тъй да бъде, каза Джей Ди. Пресегна се да се ръкува с Дейв, който обаче го придърпа и също го прегърна, и Хана и Ники се сбогуваха на свой ред, и двете облени в сълзи, а Джеферсън Джерико наблюдаваше от мястото си и прецени, че ако посмее да се обади, ще си подпише смъртната присъда, понеже камъкът бе готов да го смаже.

След това миротворецът се нареди до Джей Ди с фенерче в ръка и момчето, известно като Итън, надникна през собствените си очи като през прозорец, обграден с мъгла. За момент се беше уплашило, когато извънземният го облада, но сега… сега не изпитваше страх, а покой.

Спомни си името на майка си. Наричаше се Нанси, известна още като Нан. А собственото му име?

Хранеше спомен от онзи час по естествени науки в гимназията „Д’Ивлин“ — на трети април точно преди потресената мисис Бергсън да дойде до класната стая на мистър Новотни, за да му каже, че „децата“, както се изрази, ще си тръгнат по-рано от училище.

„Става нещо — каза тя на учителя, — дават го по всички новини, навсякъде. Нещо се случва и децата ще си тръгнат рано от училище.“

С това прекъсна демонстрацията на макета му на „Видимият човек“ в момента, когато говореше за мозъка, и това ужасно го ядоса, но и го уплаши, понеже гласът на мисис Бергсън трепереше и тя изглеждаше много уплашена.

— Сам ще отворя вратата — каза Джей Ди на Хана и го направи. След това огледа другарите си с овлажнели очи и добави: — В сравнение с всичко, през което сме минали… това е като разходка в парка. Късмет и Господ да ви закриля и благославя! — Усмихна им се уморено. — Вие сте моите герои!

След това слезе по стъпалата, облягайки се на винкела патерица, сякаш щеше да му помогне да устои срещу пороя. Миротворецът вървеше точно по петите му, насочил фенерчето така, че Джей Ди да вижда къде стъпва.

По този участък от Междущатска 70 от дълго време не бяха минавали коли. Някъде по време на разходката в дъждовния мрак момчето, което се наричаше Итън Гейнс, потегли на своето собствено пътуване. То беше досущ като онова, което Джей Ди се канеше да предприеме и от което човек не очаква да се завърне. Беше пътуване към тайнствата, но миротворецът каза на Итън, че всичко ще бъде наред и вече няма от какво да се страхува — от нищичко.

„Благодаря ти за помощта — каза му съществото. — Ти си силен и благороден. Съществува място, където отиват героите, след като битките им приключат. И ти, и докторът ще намерите там утеха и покой. Обещавам ти!“

„Добре съм — отвърна момчето. — Малко ме е страх, но съм добре.“

„Сега ще освободя духа ти. Онова, което остава да се извърши, ще трябва да сторя с пълна власт над това тяло. Нали разбираш?“

„Да, но… нима никога няма да узная за Уайт Меншън?“

„Ще узнаеш — отвърна съществото. — И двамата ще разберете. Отново… държа на обещанието си.“

Момчето понечи да отговори, да каже, че разбира, че обещанието ще бъде спазено, но в същото време знаеше, че няма нужда да го изрича… и след това заспа точно като в топло легло в студена зимна нощ, когато знаеш, че при събуждането до теб ще има някого да те обича и да ти каже добро утро в прекрасния нов ден.

— Предполагам, че тук е достатъчно далеч — каза докторът, надвиквайки бурята.

— Да.

— Ще ми се да знаех какво си всъщност. Как изглеждаш там, вътре.

— Би се изненадал — каза съществото.

— Всичко наред ли ще бъде? — попита Джей Ди, пазейки равновесие под поройния дъжд. — Ще преживеем ли това приключение?

— Така се надявам.

— Аз също — кимна Джей Ди. — Защити ги, ако можеш!

— Мога.

— Сбогом тогава. Остави ме да свърша с тази работа, преди да се удавя.

Ръката на хлапето стисна за момент рамото на Джей Ди, за да му вдъхне увереност.

— Спечели голямото ми уважение — заяви миротворецът. — Сбогом, приятелю!

Нямаше какво повече да си кажат, така че той се обърна и се отдалечи.

Джей Ди стоеше с гордо вдигната глава, разкрачен срещу напора на бушуващите около него стихии. Замисли се за Дебора и прекрасния живот, който бяха водили, преди всичко това да се случи. Надяваше се, че все някак някога ще успеят да продължат оттам, където бяха прекъснати.

Захвърли патерицата си и металният винкел издрънча силно по асфалта — прозвуча му като църковната камбана в градчето, където беше израсъл.

Притисна гранатата към сърцето си.

Вдиша за последно от просмукания с дъжд въздух — за последно на Земята, която напускаше.

„На границата“ — помисли си Джей Ди. И най-сетне изпита облекчението, че се кани да пресече онази граница, отвъд която без капка съмнение вярваше, че лежи един по-добър свят.

Дръпна халката.

Двадесет и пет

Чуха експлозията и видяха взрива на около стотина ярда от автобуса.

Оливия се върна на мястото си. Закри лицето си с ръце, сведе глава и оплака Джон Дъглас в агонизиращо мълчание.

Шофьорката отвори вратата. Мокър до кости, извънземният в тялото на момчето се изкачи по стъпалата също със сведена глава. Хана затвори вратата зад гърба му. Когато съществото я погледна, тя видя — а и Дейв и Джеферсън, и Ники съзряха същото на светлината на лампата и отраженията от лъча на фенерчето — че вече и двете му очи са сияйно сребро. Лицето на земното момче бе угрижено, изглеждаше и по-изпито, и по-решително.

— Искам да разбера едно — обади се Дейв. — Как да те наричаме?

Извънземният отвърна:

— Итън. Как другояче?

— Но ти вече не си той, нали? Той отиде ли си?

— Да.

Едва тогава Оливия вдигна глава и видя очите му — и отново се затвори в мълчаливата си мъка. Итън изключи фенерчето, за да пести батериите, и се насочи към мястото си.

— Гърдите ти — каза му Дейв, преди да седне. — Да ги видим!

Вдигна лампата и когато Итън си свали тениската, на фона на насинената до черно плът, точно над сърцето, изпъкваха сребърните букви . Надписът изглеждаше завършен, без други части, които да се оформят изпод кожата.

— Какво означава това? — попита Дейв.

— Моят ранг — отвърна Итън. — Аз съм войник.

— Какво си ти? Като… командос от далечния космос, така ли? — попита Джеферсън, рискувайки да получи юмрук в зъбите.

— Нещо такова — отвърна момчето.

Забеляза, че дъждът е започнал да отслабва, а долови също и ново усещане — сякаш опънатата в съзнанието му нишка потрепваше предупредително.

— Преследват ни.

— Аха — кимна Дейв. — Мъглявите.

— Така ги наричаш ти. Названието на вида им се основава на неизвестна вам математическа система. Но… в случая са онези, които наричате горгони.

— Преследват ли ни? — Сърцето на Джеферсън се разтупа като десеттонен барабан. — Колко са близо?

— Все още са на безопасно разстояние. Военен кораб е. Неговото проследяващо устройство е фокусирано върху импланта в шията ти, мистър Джерико.

— Мамка му! — избухна Дейв.

Наведе се да сграбчи ризата на Джеферсън, но този път пасторът вдигна ръце, за да се предпази от наказанието, и изпищя мъчително, понеже нападателят му го блъсна и удара понесоха двата му счупени пръста. Дейв сграбчи мъжа за брадата.

— Не си ни казал за това, а? Защо? Понеже все още шпионираш за тях ли?

— Той вече не е шпионин — кротко заяви Итън. — Устройството му е имплантирано, когато са го прибрали навремето. Горгоните са си събирали хора като опитни зайчета.

— Аха. Знам всичко за онези проклети зайчета.

— По някаква причина — продължи Итън — кралицата на горгоните смята Джеферсън за много интересен…

Знаеше причината — любопитството към човешката анатомия — и нямаше желание да рови по-надълбоко в темата.

— Било му е спестено превръщането в оръжие, но са му поставили устройство за контрол и наблюдение. Вероятно е малко, с размера на топлийка според вашата система, но е мощно. Той няма представа как другояче може да бъде използвано, освен да му носи болка, когато не се подчинява.

— Изслушайте го… слушайте… — умоляваше Джеферсън.

— Ще ми дадете ли нож, за да го изрежа от копелето?

— Съмнявам се, че изобщо ще успееш да го намериш. Ако… извадиш късмет, нали такъв е изразът, то пипнеш ли импланта, това вероятно ще донесе незабавна смърт и на двама ви.

— Сигурен ли си, че ни трябва? Кълна се, че предпочитам да го изкарам навън и да го гръмна.

— Пусни го, Дейв — каза Итън. — Независимо какъв е бил… сега е на наша страна.

— Винаги съм бил. Кълна се, че…

— Затваряй си човката — изръмжа Дейв и се изкушаваше да разклати и втори зъб на пастора, но освободи хватката си и отстъпи назад. Попита момчето: — А сега какво ще правим?

— Продължаваме, докато още можем. Смятам, че горгоните са любопитни накъде сме се запътили. Кралицата вероятно ще иска да знае, защото тя несъмнено разбира, че нямаше да излезем на открито, ако не беше жизненоважно. А и скоро ще трябва да си потърсим гориво… — Итън положи длан на рамото на Оливия и когато тя погледна в странните му сребърни очи, видя не студа на космоса, а топлотата на състраданието. — Наистина съжалявам за Джей Ди и още повече че не можах да помогна. Но той така пожела и имаше нужда да следва пътя си, независимо дали сме съгласни с него, или не. А ние трябва да продължим веднага, щом сме в състояние.

— Искаш да кажеш, когато видя нещо през стъклото — поправи го Хана. Поне в момента разполагаше с два фара, макар че десният гореше по-слабо от левия.

— Да, когато видиш нещо — отвърна Итън. Премина по пътеката до седалката, която беше напуснал, но преди да стигне до нея, Ники се изправи. Сега се боеше от него — наистина се страхуваше, понеже разбираше, че той не е момчето, слязло с Джон Дъглас от автобуса. Знаеше, че няма да я нарани — той го видя ясно, — но при все това в него имаше странност, която тя вече не беше в състояние да понесе.

В окото ѝ блестяха сълзи.

— Ти го прогони — каза Ники — и дори не му позволи да се сбогува!

— Време беше — обясни той с тих глас. Проследи как сълзата се търкулва по бузата до брадичката ѝ и тупкащото в него сърце, което поддържаше кръвообращението и всички други системи, натежа от мъка, че това момиче се бе държало с все сили за човека Итън, а сега знаеше, че трябва да го пусне. Тя вече бе изгубила толкова много. Образите в съзнанието ѝ бяха ужасяващи и трагични. Той я докосна само за миг и след това се оттегли, понеже дългът му бе по-важен.

— Той разбираше, че съм готов — каза новият Итън.

— Аз не. И няма да разбера. Жестоко беше да не го оставиш да живее!

Как би могъл да я накара да разбере, че без неговите сили човекът Итън щеше да е мъртъв много отдавна? И че да се сложи край на войната и да се даде шанс на расата им да оцелее, е задача от голям космически мащаб и тя трябва да бъде изпълнена… дори ако изисква решения като това — наречете го жестокост, ако щете.

Не беше в състояние да я убеди.

— От тази точка нататък имам нужда от пълния капацитет на тялото и ума. Рефлексите, нервната система… всичко. Не мога да ги деля с него, Ники!

— Не ме наричай по име! — отдръпна се тя от него, макар да не напусна мястото си. — Ужасяваш ме!

Нямаше как да отговори на това обвинение. Не можеше да изложи по-ясно и вярно простата истина.

— Ще ида да седна ето там — заяви Ники, обърна се, видимо погнусена, и отиде да се настани точно зад Дейв.

Итън се върна на мястото си. През прозореца видя, че дъждът спира. Бурята бе отминала, но предстояха други.

Хана запали двигателя, включи фаровете и изпробва чистачката. Моторчето ѝ все тъй издаваше неприятен звук, но перото успяваше да поддържа стъклото чисто. Тя се съмняваше, че ще издържи дълго време да стърже по метала.

— Предполагам, вече може да потегляме. Всички готови ли са?

Никой не отговори.

— Хайде, дий! — промърмори Хана под нос с дрезгав шепот.

На ниска скорост започна да отдалечава автобуса от тялото, проснато на западните платна.

Трябваше да намерят бензиностанция — и то скоро. Хубавото на магистралата беше, че дори при пресичането на Скалистите планини имаше много изходи и много бензиностанции с дизел за тировете. Не минаха и двайсетина минути, преди фаровете да открият такъв изход — всъщност входна рампа, понеже все още пътуваха по източната лента, и когато Хана попита Дейв дали иска да опита оттам, той кимна: „Да, давай“.

Хана вкара автобуса в един паркинг за тирове. Отпред все още стояха изоставени камиони и коли със собственици, сполетени от неизвестна съдба. Дейв зашари с фенерчето и не му отне много време да открие, че и двете дизелови цистерни на бензиностанцията вече са били отворени и изпразнени, така че Хана продължи по пътя до следващия „Шел“. Там резервоарът също беше изпразнен. Дейв си прибра маркуча и се върна в автобуса с предложение да карат нататък.

От другата страна на междущатската имаше бензиностанция „Филипс 66“. Зад нея фаровете очертаха силуетите на няколко малки къщи, всичките тъмни. От една от тях Итън надуши да се носи гнилата, сладка до повръщане миризма на разложение. Ето нещо, което другите не бяха в състояние да засекат. Съобщи:

— Там има сиваци.

— Не спирай, за Бога! — ококори се Джеферсън. — Да се махаме оттук!

— Жадни сме, господа — обади се Хана. — Броячът за горивото направо се е разревал. Какво да правя, Дейв?

— Дявол го взел — коментира Маккейн.

Хана вкара автобуса под навеса на бензиностанцията, надвиснал над двете дизелови колонки. Дейв усети как целият настръхва: не се съмняваше, че ако извънземното твърди, че наоколо има сиваци, то не са далеч.

— Колко са?

— Не мога да определя. Повече от един, това е сигурно.

— Исусе! — възкликна пасторът. — Защо сме още тук?

— Ти решаваш, Дейв — обади се Хана. — Горим гориво дори намясто.

— Не трябва да оставаме — обади се Ники с треперещ глас. — Честно. Трябва да се махнем.

— Оливия? — подкани Дейв. — Ти какво мислиш?

Тя поклати глава с нещастно изражение:

— Не знам. Не се справям особено добре с мисленето в момента, но ако останем без гориво, по-нататък… ще е проблем.

— Добре. — Маккейн зареди нов пълнител в узито си. Ръката му трепереше, но не силно. Имаше работа за вършене. — Първо отивам да видя дали цистерната е празна, или не. Итън, ще дойдеш ли с мен? Може да ми потрябва защита.

— Да.

— Вие сте луди! — по лицето на Джеферсън вече блестеше тънък пласт пот. — Тези твари ще ни надушат! Все едно ги викаме на вечеря!

— О, я кротувай! — Дейв пъхна зареденото узи в кобура си. — Връщам се след секунда!

Двамата с Итън взеха фенерчетата. От опасно килнатия на една страна навес капеше дъжд. Не минаха и петнайсет секунди, преди под светлинните им мечове да попадне жълтата капачка на подземната цистерна. Тя си беше намясто и изглежда не беше отваряна.

— Гаси двигателя — каза Дейв на Хана, когато с пришълеца се върнаха в автобуса. — Джерико, нуждая се от помощта ти.

— Да си ги нямаме такива. Не мърдам оттук! А и благодарение на теб съм с два счупени пръста!

— Я ме чуй! Колкото по-бързо приключим задачата, толкова по-добре. Не е нужно да пълним резервоара. Просто трябва да прелеем достатъчно, че да продължим нататък. Хайде, къде си забрави топките?

— Няма начин!

— Дявол го взел, ако той не ще да помага, аз идвам — стана иззад волана Хана. Вече беше хванала в ръка колта си. — Какво трябва да направя, Дейв?

— Ти стой тук и си почини малко. Шофьор си ни, не муле. Джеферсън, изкарай си инатливия задник от седалката!

— Ще се погрижа никой да не пострада — обади се Итън.

Наясно беше с разпределението на ролите — Дейв имаше нужда някой да го прикрива, докато се занимава с отварянето на капачката на резервоара и с маркуча и ръчната помпа тегли дизела в тубите. Пасторът щеше да послужи за товарно муле при пренасянето на нафтата.

— Ето — Дейв зареди беретата и я подаде на Джеферсън. — Можеш ли да използваш оръжие, без да си гръмнеш пикалцето?

— Боже опази! — възмути се пасторът. Стана, взе пистолета с лявата си ръка и го претегли, за да свикне с тежестта. — Аха, мога да се оправям с него! — А след това се прицели в гърдите на Дейв. — Да знаеш, хич не обичам да се отнасят зле с мен!

— Свали оръжието — посъветва го Итън тихо, но твърдо и с убедителен тон.

— Можеш ли да спреш куршум от такова разстояние? — попита го Джеферсън. — Ще ми се да видя този номер.

— Няма да ме застреляш — Дейв насочи фенерчето си към очите на свещеника. — Първо, защото Хана ще те свали за няма и половин секунда, понеже вече е насочила оръжието си към теб. Второ, няма къде другаде да идеш и съвсем не ми се ще да мисля какво ще ти се случи, ако останеш тук. И… трето, ние сме единствените приятели, с които разполагаш в момента. Така че, господинчо Джеферсън Джерико, телевизионната звезда, аз твърдя, че трябва да правиш каквото Итън каже. Хайде да налеем гориво в този автобус — и то бързо. Хабиш излишно време. Сега идвай да вземем оборудването — Дейв се насочи към задната част на автобуса.

— Моля те — каза Оливия, която според Итън още беше замаяна от шока. — Просто прави каквото той иска, става ли?

Джеферсън се поколеба няколко секунди. Погледна към извънземното и после сведе пистолета, който сочеше към празното пространство на мястото на Дейв.

— Добре — каза той на Оливия с тон, отчасти отчаян и отчасти лукав. — Понеже ме помоли любезно! — Намери предпазителя на беретата, вдигна го и пъхна оръжието в ластика на мръсните си и опикани джинси.

Взеха тубите, маркуча и ръчната помпа и с помощта на щангата Дейв открехна капачката на цистерната. Докато той източваше дизел в едната от тубите, Джеферсън нервно наблюдаваше мрака, където се намираха къщите, а Итън стоеше наблизо, напрегнал сетива в търсене на движение наоколо. Беше сигурен, че ако възникне нужда, ще успее да защити всички от сиваците — за него по-скоро въпросът беше дали това физическо тяло ще издържи. Сърцето му биеше равномерно, дробовете работеха и за момента всичко беше наред, но Итън знаеше, че тялото не е създадено за постоянни тежки битки, макар че до изстрелването ѝ енергията беше чисто мисловна, а едва след това, напът към мишената, се превръщаше във физическо въздействие.

— Забелязваш ли нещо? — попита Джеферсън, докато Дейв продължаваше да налива гориво.

— Нищо. Спокойно. Ще те осведомя, ако се зададе нещо.

— Спокойно, казва той. Да, бе! — Джеферсън беше извадил пистолета си и се целеше към къщите. — Как си дошъл дотук без космически кораб? Светлинен лъч ли яздеше, или какво?

— Горе-долу позна — отвърна Итън. — Съществуват измерения, които не можеш да възприемеш, и методи за пътуване, които са извън границите на познанията ти.

— Прости ни, задето сме толкова изостанали и глупави.

— Не, нищо подобно. Просто сте още много млада цивилизация. Съсредоточили сте се върху теми, които съответстват на младостта ви. От вас не може да се очаква да разберете подобни неща… о, поне още няколкостотин години.

— Ако оцелеем толкова дълго — намекна Джеферсън.

— Да — съгласи се Итън. — Самата истина.

— Джерико, помогни ми да вкараме този дизел в резервоара! — нареди Дейв и проповедникът остави Итън, за да изпълни нареждането.

Момчето сканира мрака от ляво надясно и обратно. Надушваше гнилата смрад на сиваците и знаеше, че се намират в онези къщи, но нямаше представа колко са на брой.

— Дръж стабилно, не разливай! — нареди Дейв на Джеферсън.

Внезапно Итън ги усети — гъделичкане по плътта на момчето и подобие на електрически разряд по гърба му.

В тъмното долови странно движение. Ниско до земята. Не беше предизвикано от човешко същество. Успя да различи три силуета, които бързо тичаха към бензиностанцията. Зърна блясък на влажни очи, лъчът на фенерчето ги освети за част от секундата… отново твърде ниско до земята.

Сиваците бяха много гладни.

— Те идват — каза Итън и се изправи с лице към нападателите. — Трима са. Не са с човешки размери обаче.

— Какво представляват? — попита Джеферсън и в бързината да се обърне разля гориво от контейнера по стената на автобуса.

— Внимавай, дявол го взел! — изруга Дейв.

Сиваците почти ги бяха връхлетели, но избягваха конусовидния лъч на фенерчето на Итън. Обикаляха, за да опитат атака от друг ъгъл.

— Кучета са — отвърна извънземното. — Били са, по-точно казано.

Джеферсън се опита да извади оръжието си. Дейв нареди:

— Съсредоточи се върху задачата!

Итън проследи дъгата, по която се движеха нападателите им. Три кучета, някогашни нечии любимци. Две бяха по-бързи от третото, което му се стори по-тежко и по-масивно — може да беше покрито с костена броня. Итън си представи, че в рамките на две години хората в тези къщи са се превърнали в сиваци, животните са ги изяли и вероятно е имало и други кучета. С времето сигурно и тези трите щяха да се нахвърлят едно на друго. Той насочи лъча на фенерчето в посоката, от която идваха псетата, и те отскочиха като опарени от контакта със светлината. Отново проблеснаха влажни очи… пет броя. Третото същество още не беше догонило другите две.

— Да се махаме, да се махаме! — подкани Джеферсън, но нямаше как да прелеят по-бързо горивото в резервоара.

— Трябва да източим още — заяви Дейв. — Итън, ти нали следиш тия твари?

— Следя ги. За момента се боят от светлината.

Джеферсън си извади пистолета, свали предпазителя и гръмна два пъти в посоката, накъдето сочеше фенерчето на Итън. В асфалта рикошира куршум, но не се чуха животински писъци на болка.

— Хайде де, побързай! — подкани го Дейв и извънземното тръгна заедно с тях обратно към отвора на цистерната, за да източат нова порция гориво.

Тварите се спряха точно на ръба на лъча светлина и заръмжаха. Сега вече и третото куче се присъедини към другите две. Итън не можеше да различи контурите им, но виждаше блясъка на седем очи. Ръмженето беше ниско и накъсано, звучеше по-скоро като трополене на бетонобъркачка. Определено и трите кучета бяха едри.

— Хайде бе, човек! — изпъшка Джеферсън, но Дейв и бездруго правеше всичко по силите си.

Трябваше да вкарат още по пет галона във всяка от двете туби, после да ги прелеят в резервоара на автобуса и щяха да са си изпълнили задачата.

И Хана слезе от автобуса с голямото си пушкало. Видя каква е ситуацията и застана до Итън, прицелила колта към зловещия шум на мутиралите зверове, гладни за прясно месо.

Една от тварите притича през лъча на фенерчето. Беше сива и плешива, по протежение на гръбнака ѝ растяха шипове. Деформираната сива твар се стрелна напред с оголени зъби, от които капеха лиги. Трите ѝ очи сияеха в червено. Преди Хана да успее да гръмне кучето, то се обърна и избяга.

— Мисля, че гадината имаше две усти — отбеляза видимо разтърсена шофьорката на автобуса.

— Така е — съгласи се Итън.

— Побързайте, господа — мъдро посъветва Хана, хванала стабилно колта с двете си прошарени с вени ръце.

Тварите налетяха от друга посока. Итън се завъртя, използвайки фенерчето си като оръжие, но още докато го насочваше, на ръба на осветения конус в пространството забеляза нещо по-странно. Беше третият звяр — едно време може би аляско хъски, сега сиво, плешиво и сбръчкано, с гръб и хълбоци, покрити с бронирани люспи. Муцуната му беше изкривена, челюстите не се припокриваха и навън стърчаха редове остри като на акула зъби, очите не се намираха на точните си места и от бронята на левия му хълбок растяха два допълнителни крайника. Щом тварта се втурна към Итън и Хана, допълнителните крачета също се размърдаха, сякаш че тичаха насън.

Хана изпъшка задавено и стреля два пъти, колтът плю огън. Единият куршум рикошира в асфалта, а вторият се стрелна към неизвестни светове, но тварта вече връхлиташе със зинала челюст и зъби, които се плъзгаха напред да сграбчат крака на старицата.

Итън замахна с дясната си ръка. На извънземното му стигаше само да визуализира нужната му сила и тя се появяваше. Между дланта му и мутиралото куче въздухът затрептя и в следващия момент звярът се търколи с глава, завряна под покритата със струпеи опашка, и отново изчезна в мрака.

— Благодаря — успя да каже Хана.

— Мисля, че трябва да се върнеш вътре — посъветва я Итън и тя се прибра.

Докато Дейв пълнеше втората си петгалонова туба, Джеферсън изля горивото от първата в резервоара на автобуса. Успя да разлее, но не много — беше се съсредоточил в задачата си, доколкото му беше възможно при наличието на обикалящите наоколо зверовете, сега смълчани в прегръдката на глада си.

Още едно куче се стрелна навътре в кръга и се засили към Дейв. То беше по-малко, но имаше редица шипове по гърба си. Зъбите му щракаха във въздуха в предвкусване на пира. Итън протегна ръка и видя съществото да се премята и да изчезва. Представи си как звярът се взривява във въздуха — достатъчно беше да почерпи енергия от извънземния си резервоар, и желанието му се изпълни толкова бързо, че животното вероятно нямаше време да усети болка. Парчетата нападаха на асфалта зад колонките, а другите две твари се сбиха за останките на другаря си.

— Добре, последни пет галона — каза Дейв, вдигайки тубата. — Джерико, събирай оборудването и го прибирай на борда.

Пасторът изобщо не възрази.

Последните капки гориво влязоха в резервоара. Дейв, Джеферсън и Итън се качиха, вратата се затвори и те върнаха снаряжението на мястото му отзад.

— Да вървим — подкани Дейв, извади узито си от кобура и го насочи към корема на Джеферсън. — Върни пистолета.

— Добре де, добре, полека! — пасторът предаде беретата без съпротива и биячът се настани на мястото си до Оливия. Итън чу Ники да изпуска дъха, който бе затаила.

Хана никога не се беше радвала толкова да запали двигател. Палчето за бензина не показваше „Пълно“, но стигаше да изминат поне сто и четирийсет мили с Божията милост.

Старата шофьорка включи фаровете и даде на заден към Междущатска 70. Преди да успеят да напуснат бензиностанцията, едното сиво куче — по-голямото, предположи Итън — трескаво се хвърли върху автобуса. Чу се тупване, което стресна всички, но Хана вече набираше скорост и потеглиха отново напът.

Джеферсън Джерико тръгна назад между седалките.

— Къде си мислиш, че отиваш? — изправи се Дейв да му препречи пътя. — Върни се на мястото си.

— Трябва да говоря с Итън.

— Върни се на мястото си!

— Няма да му нав…

— Няма да потретвам! — Дейв положи длан на приклада на узито.

— Няма нищо — обади се Итън. — Той просто трябва да ми зададе няколко въпроса.

— Не го искам близо до теб — заяви твърдо биячът.

— Мога и оттук да питам — реши Джеферсън. — Но ти сигурно вече знаеш какво съм си наумил?

— Така е… — Сега беше просто да чете съзнанията им, въпрос на секунди. — Дейв, той иска да научи повече за силата ми. Откъде я черпя и как я контролирам. Джеферсън много се интересува от силата във всичките ѝ форми.

— Дяволски си прав, така е — съгласи се Джеферсън. — И точно това искам да науча. Как го правиш?

— Насочена енергия — отвърна Итън. — Мога да модулирам интензитета. Човешката ръка е ефективен инструмент за насочване на енергия. Също е и удобен прицел. Всъщност става и с двете ръце. Аз съм същество от, както вие бихте го нарекли, концентрирана енергия. При нужда мога да обитавам разнообразни тела. Ако се съсредоточа достатъчно върху някое желание, то се изпълнява. Земетресението беше трудно. Момчето трябваше да бъде убедено, че може да го извърши, но аз още не бях готов да поема пълен контрол над организма му. А и то не беше готово. Напътствах го колкото се може по-добре и колкото се може по-нежно.

— Организъм — повтори Дейв с нотка на горчивина. Странно беше да чуе тези думи от устата на един тийнейджър. — Представяш ни го толкова хладнокръвно! Той беше още дете и добър човек. Не се е писал доброволец.

— Трябва ли да съжалявам за избора си? — попита Итън и остави въпроса да витае над главите им.

— Не — отвърна Оливия. Каза го все още тихо и тъжно. — След всичко преживяно заедно изглежда нечестно просто да го изхвърлим зад борда.

— Както казах и на Ники, за него тук нямаше място. Итън знаеше, че в крайна сметка ще трябва да го овладея целия. Подхождаше на целите ми и стори онова, което го помолих.

— Организъм — повтори Дейв отново, сякаш в устата му бе заседнал гаден вкус. — Ние сме много повече от годни за превземане тела!

— Знам, че е така, но в името на по-голямото добро беше нужно да се направи жертва. Не се съмнявам, че го разбирате.

Дейв го разбираше, но проклет да беше, ако го признае. Освен всичко друго предположи, че извънземният вече знае какво си мисли.

— Да — каза миротворецът.

— Роден ли си? Сътворен ли си? Как? — поиска да узнае Джеферсън.

— Сътворен от по-висша сила. Следвам дълга си и съм древен според вашите мерки за време, но не ми е известно нищо повече за мен самия.

— И си бил сам там, в космоса? — попита Оливия. — През целия отрязък от време?

Итън се забави малко с отговора. Сребърните му очи бяха сведени, лицето — мрачно.

— Има и други като мен, но са далеч. Получавам информация, обработвам я и я изпращам, следвам дълга си — повтори той.

— Силата ти трябва да има граници — възрази Джеферсън. — Не може да е безкрайна. Нали?

— „Безкраен“ е въпрос на определение. Силата, която притежавам, в това тяло е по-ограничена, отколкото в оригиналната ми форма, но се нуждая от тялото за средствата на комуникацията.

— Отново сме на магистралата, другари — осведоми ги Хана. След като бе чула всичко това, изречено през устата на момчето, гласът ѝ трепереше леко. — Автобусът ни ви благодари за горивото, сега нека се надяваме и гумите да издържат.

— Има ли Бог? — попита Джеферсън с втренчен в Итън поглед. — Така, де… Възползвал съм се от Него с години. Сторил съм… някои доста големи злини в името на Бога. Донякъде съм изненадан, че не ме е поразила светкавица или нещо такова, но просто продължавах по същия начин. И все едно… един вид изпробвах Господ, понеже Той ми позволяваше да продължавам. Та кажи ми, ако можеш… има ли Бог?

Итън не отвърна. Как можеше да им обясни, че и неговите познания са ограничени и има неща, които не му е позволено да знае? Спътниците му очакваха отговор и смятаха, че трябва да е виждал лицето на съществото, което наричаха Бог, и може би вярваха, че той е представител на съществата, наричани „ангели“ в местната версия за божественото. Той събра мислите си и каза:

— Мога да ви разкрия, че във всички посоки на космоса има разум. Както съм се убедил, голяма част от свързаното с възхода и падението на една цивилизация е оставено на собствената ѝ воля… дори на отделния индивид. Дали вашият Бог е същият, какъвто го знаят горгоните и мъглявите, или някоя от другите — и това мога да ви кажа — милиарди цивилизации „там, нейде“, както го описвате? Всяка култура си има собствена митология и морал, собствена структура на ценностите. Бих предположил, че съществото, известно ви като „Бог“, има много имена на най-различни езици в сърцата и умовете. Разберете ме… не разполагам с всички отговори. По-вероятно е да ви повдигна повече въпроси, а някои от тях да се окажат извън възможностите на разума ви. Не се обиждайте, но е така. Ето ме обаче тук. Бях призован тук от сила, чието могъщество не мога да обхвана и самият аз. Бях сътворен от нея. Тя ми е възложила задача и ми е дала нареждания. Намеренията ми — и тези на цялото същество, като част от което съм призован тук — са да спра тази война и да спася света ви. Не съм получил точни инструкции как да го постигна, но ми е дадена, както вие бихте го нарекли, указателна точка. Връх Уайт Меншън. От мен зависи — и е изпитание на вашето желание за оцеляване — да стигна до тази точка и да продължим оттам.

— Изпитание ли? — попита Дейв. — Искаш да кажеш, че е възможно всичко това… цялата война и последиците ѝ… да са просто проверка дали си струва да продължим да живеем, или не? Това хич не ми звучи като проява на Божия любов, нали? И дори ако успееш да спреш войната… какво ще стане със света? Нашия свят. Той е прецакан, човече! Всички хора, които познавахме и обичахме, са мъртви. Всички онези сиваци, кой знае колко милиона са по целия свят… Нищо никога няма да бъде същото като преди!

Итън кимна. Стискаше здраво устни. Сребърните му очи бяха вторачени в Дейв.

— Научил съм се поне на едно по време на дългото си битие — каза миротворецът. — На търпение. Вярвайте, че онзи разум, който ме е призовал тук и е допуснал пътуването ми, има цел. Аз вярвам. Ако вярвате в нещо, сега не му е времето да се отказвате… — той насочи поглед към Джеферсън. — Това тяло и системите му имат нужда от почивка. Сещаш ли се за други въпроси?

— Не — отвърна пасторът. — Това беше всичко.

Той се върна на мястото си и се втренчи в пространството, обмисляйки развитието на живота си и неговия смисъл. Не можеше да се пречупи точно сега, това беше сигурно, а претеглянето на твърде много „добро“ и „лошо“ в миналото му можеха да са фатални, така че щеше да остави всичко това настрани, да се опита да изтрие тези мисли и да продължи като всички останали… от мястото, където се намираше.

В Номер 712 се възцари тишина.

Автобусът пътуваше в пълен мрак. Отново заваля дъжд, но не достатъчно силен, че да надмогне на чистачката. Миля след миля пътят се търкаляше под колелата им.

Оливия заспа и сънува, че седи с Джей Ди на терасата на апартамента си. Докторът я хвана за ръка, сведе глава към нея и каза тихо:

— Има изход оттук, Оливия. Трябва да има начин да се оправи всичко, да се поправи светът.

— Вярваш ли в това, Джон? — попита тя насън. — Наистина ли вярваш в това?

Той я стисна за ръката и се усмихна, а в сините му очи се отразяваше не мръсно жълтото небе, а предишното — ясното и чистото — и лицето му ѝ се стори много по-младолико, отколкото го помнеше.

— Мила ми Оливия — каза той нежно, — можеш да разчиташ на това!

Двадесет и шест

Слънцето изгряваше — червена цепнатина, зейнала на изток отвъд Скалистите планини.

Номер 712 беше спрял на Междущатската, на южния изход за шосе 191 в Юта. Хана ги беше закарала до друга бензиностанция, недалеч от щатската граница. Беше изолирана и с недокосната дизелова цистерна и за разлика от последната спирка, разполагаха с предостатъчно време да заредят резервоара догоре. Хана съобщи на Дейв, че е уморена и има нужда да поспи, а и смята за най-разумно да продължат по 191 по светло. Той не възрази, понеже също се нуждаеше от сън, а бе успял да дремне съвсем малко. След около час Итън се събуди и го прати да почива спокойно с новината, че проследяващите устройства още не са обезпокоително близо и ще осведоми всички, ако това се промени.

Оливия поспа, Ники и Джеферсън — също. Дейв задряма за малко и после се пробуди внезапно с усещане, сякаш всеки миг щеше да пропадне в бездънна яма. Предположи, че до Уайт Меншън им остават има-няма сто мили. Нямаше представа дали до проклетия връх изобщо има път. Шосе 191 беше с четири платна и от мястото му изглеждаше напълно изоставено, поне докъдето поглед стигаше не се забелязваха дори зарязана кола или камион. Утринната светлина изчервяваше небето и разкриваше ширналия се пред тях така наричан навремето „западен рай“ — земя на ниски храсталаци и пурпурни скали, мъгливи плата и извисили се в далечината планини, арки и катедрали от камък, издигащи се по местата си от еони. Приличаше на повърхността на съвсем различна планета, разкъсана и оформена от древни катаклизми.

„Що за място е Земята!“ — каза си Дейв. Преди началото на войната не беше умувал много по въпроса, понеже изкарването на хляба един вид заставаше на пътя на философските размисли, а и той не беше склонен към такива, но Земята беше изумителен свят. От топлите морета до замръзналата тундра, от изобилните поля до боровите гори, та чак до червените Скалисти планини, които се издигаха от двете страни на шосе 191 — истинско царство на невероятно разнообразие. И всичкия живот, който отглеждаше… поразително, когато човек наистина се замисли. Може би, когато изгубиш нещо, каза си Дейв, то става много по-ценно. Формите на живот, които щяха да умрат или да бъдат деформирани под влиянието на извънземните отрови… сигурно наброяваха хиляди видове. Така че дори Итън да спре войната — а Дейв не можеше да си представи, че дори могъщо същество като него е способно на това, — то какво ли бъдеще очакваше Земята? Та тя беше безкрайна, смазана руина. Светът никога нямаше да успее да се възстанови.

Осъзна, че Итън е буден и се взира мълчаливо през прозореца. Ако извънземното четеше мислите му, то не реагира.

„Той също не знае — помисли си Дейв. — Нали така?“

Не получи отговор.

„Може да си адски по-силен от нас и да знаеш тайните на вселената и всякакви дивотии, от които на нас ни омекват коленцата… но и ти не си уверен изцяло, нали? Просто опипваш в тъмното също като обикновените хора. Като пътуването до планината… дори не знаеш какво има там, понеже в това изпитание за човечеството и ти си сред изпитваните. Нима Животът представлява само това, Итън? Изпитание, измислено от някакво извънземно, което смятаме за Бог? Човечеството хубаво би се посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности, които хората са преодолели, а на последната порта ще узнаят дали са минали, или учителят ги е скъсал.“

— Също и векове — внезапно се обади Итън — на изобретения, развитие и в много случаи — гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между препятствията. Това е причината още да сте тук.

— Какво? — Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. — Какви ги дрънкаш?

Итън отвърна:

— Говорим си с Дейв.

— Аха — изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо повече.

И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на име Итън Гейнс и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата ѝ беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да ѝ позволи да тъжи колкото счете за необходимо.

Лека-полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се облекчат — процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше интересно най-малкото защото, доколкото му беше известно, всички видове се нуждаеха от освобождаване от отпадъците. Почти всички — полуживите и полумеханични войници на расата, наричана от хората „мъгляви“, нямаха такава нужда, те абсорбираха и рециклираха всички производни от хранителните вещества, които ги задвижваха. Сещаше се и за още три такива цивилизации — все на машинна основа, — но като цяло всички споделяха подобна нужда. Когато му дойде ред, извънземният също взе участие в процеса.

След това тубата с вода обиколи всички. Итън в истинската си форма не се нуждаеше от вода, но знаеше, че е важно, за да продължи това тяло да функционира. Дейв отвори консерви със свинско с боб, буркан с фъстъчено масло и няколко стари солени бисквити, с което закуската им приключи.

Слънцето се беше изкачило към осем часа, но оцветените в жълто облаци се сгъстяваха и светлината отслабваше. Итън се опита да поговори с Ники — да я успокои, доколкото му е по силите, но тя се извърна встрани и той осъзна, че се е заел с безсмислена задача. Тя също трябваше да се справи сама с мъката си — в мислите ѝ се плискаше цял океан от мъка — и не беше във възможностите му да я дари с каквато и да е утеха. Намести се на седалката си, наясно, че всички в автобуса се нуждаят от него и разчитат на способностите му, но въпреки това за тях представлява странен нашественик и те всички, както Ники се бе изказала съвсем вярно, са „ужасѐни“.

Най-накрая Дейв огледа отново пустата отсечка от шосе 191 и предложи:

— Хана, да потегляме.

Шофьорката им запали двигателя и насочи автобуса по рампата за слизане от Междущатска 70 и по пътя към Уайт Меншън.

— Итън — обади се Джеферсън. — Още ли ни следят?

— Проследяващото устройство на мъглявите е точно над нас. Горгонският кораб е… — той се забави, за да го разгледа точно, пресмятайки разстоянието от хармоничния му подпис. — Седемдесет и две мили източно от нас на височина… бих казал… около 47-48 хиляди фута. Държи се на разстояние, но и не спира да следи твоя маркер.

Джеферсън кимна, но не каза нищо друго. Итън знаеше, че и той се притеснява не по-малко от другите, но забеляза и лека промяна в същността на мислите на проповедника. Сега той не беше фокусиран само върху себе си — дверите на душата му бяха открехнати леко, за да позволи в нея да навлязат загриженост за другите и предстоящата мисия. И все пак… цял живот той бе познавал само егоизъм, станал част от самото му естество. Използваше го и като меч, и като щит.

Номер 712 бучеше през сюрреалистичната красота на червени скални образувания от камък, сякаш изваяни от извънземна ръка. В мъгливата далечина се издигаха плата и планини на фона на сивкава растителност. Итън се взираше в околностите с интереса на всеки един турист. Наясно беше за размислите на Дейв върху планетата, но не им беше обърнал особено внимание. Ако тези хора знаеха какво е виждал на различни светове из космоса, щяха да бъдат изненадани от разнообразието, но и уплашени, понеже животът на тази планета не беше еднакъв с този на другите. Някои цивилизации бяха еволюирали в чисто мозъчна енергия, други бяха анималистични и все още се сражаваха в калта на своето начало. Някои бяха намерили пътя си към междузвездните полети и употребата на пространствени портали, други живееха в пещери. Съществуваха величествени градове и благородни управници, но и зловещи държави затвори и мъжки и женски същества, които водеха битие на пиявици върху ръководените от тях общества. Сред звездите се срещаше всичко — милиардократно. А езиците и математическите системи, модата и забавленията, науките и търговията, привичките и митническите правила, митологиите и ритуалите, сексуалните вариации, ражданията и смъртите… бяха безброй.

Но сред цялото това разнообразие той беше самичък.

Рядко го призоваваха да се намесва, но всеки път се изправяше пред случай, включващ смъртта на някой свят поради завладяването му. Понякога се случваше не да го призове по-висшата сила, негов създател, а да получи вест чрез огромната мрежа от информация, към която бе настроен, и да узнае за цивилизации в процес на унищожение от други — или алчни, или пълни със завист, или обхванати от религиозна треска. Разбираше, че не е призован да се меси във вътрешната политика и прогреса на отделните светове, а по-скоро да ги спасява от разруха, причинена от външна намеса. Горгоните и мъглявите, чиито истински имена бяха невъзможни за произнасяне и разбиране от хората, от хилядолетия воюваха сред ненаселени планети. Сраженията им се водеха в космоса сред мъртви парчета скала и на светове от огън и пламък, но за цялото това време Земята беше първата завоювана от тях населена планета. Точно през нея минаваше самообявената им граница между териториите, които смятаха за свои.

Разрушаването на този свят не биваше да бъде позволено. И защо? Беше ли толкова важен от гледна точка на по-великата сила, на която служеше миротворецът? Той се замисли по въпроса, но не стигна до отговор. В мълчанието си по-висшата сила на моменти можеше да бъде много загадъчна и извънредно изнервяща за спокойната природа на Итън. Той не я разбираше, но това не се и очакваше от него. Пътищата и плановете на по-висшата сила му бяха непонятни; той представляваше малка част от масивната ѝ мрежа, пред която се вцепеняваха дори неговите мисловни процеси. Вършеше онова, за което е призован, макар на него да оставаше да прецени курса на действие. Изпитание ли беше, както предположи Дейв? Изпитание както за него, така и за волята на обитателите на този свят? Нямаше как да узнае. Както знаеше, в действията на по-висшата сила се долавяше намек за любопитство относно начините, по които се развиват цивилизациите, но дори за него съществуваха множество загадки, които никога нямаше да му бъдат разкрити.

Продължаваше да следи вражеските устройства. Това на мъглявите се придържаше към горната граница на атмосферата. Горгонският боен кораб пазеше дистанция от около седемдесет мили. Итън имаше усещането, че множество горгонски и мъглявски очи са вторачени в автобуса, който полека напредваше по шосето между препасани в дузини отсенки на червеното скали. Бояха се от него, но държаха да го пленят. Сами щяха да изберат времето и мястото.

От джоба на джинсите си Дейв извади многократно нагънатата и изцапана карта на Юта, откъсната от пътния атлас. В района, към който се насочваха, имаше няколко по-големи върха — трябваше сами да преценят кой от тях е Уайт Меншън, понеже дълбоко се съмняваше, че ще намери табелка или знак.

Напредъкът им на юг беше бавен. Хана се страхуваше да насилва двигателя или гумите, но поне с горивото бяха добре. Пътят току се изравняваше и после отново поемаше нагоре по планинските склонове. И от двете им страни се простираше сурова пустош. Подминаха черната черупка на тир и две коли, сблъскали се в сигурно ужасна по онова време огнена топка, но с изключение на това магистралата беше празна.

Малко след десет часа преминаха през центъра на градчето Монтичело, което изглеждаше изоставено. Шосе 191 стана „Мейн стрийт“. Дейв огледа картата извънредно внимателно и стигна до извода, че трябва да влязат в горския резерват „Манти-Ла-Сал“, който се намираше западно от Монтичело. Техният входен билет беше второкласен път 101. Обветрен знак пред пощата на ъгъла на 191 и „Уест 200“ посочи на пътниците да завият за резервата. След още няколко минути „Уест 200“ се превърна в „Абахо драйв“, която пък се прекръсти на 101 и започна да се катери към гористите подножия.

По-голямата част от дърветата бяха потъмнели и мъртви. Борове и смърчове стърчаха възлести и голи. През тях, докато продължаваха с изкачването, Оливия мярна отляво надвиснал връх, увенчан с бял камък. Всички други наоколо бяха покрити с кафяво одеяло от мъртви дървета.

— Виждаш ли го? — попита тя и посочи на Дейв.

— Да, забелязах го. Да е на десетина мили оттук. Не знам точно как, по дяволите, се стига дотам, но изглежда обещаващо. Итън, това ли е върхът ти?

— Така мисля и аз — отвърна Итън. — Трябва да е той.

— Усеща космически кораб на седемдесет и две мили и проследяващо устройство в открития космос, но не е сигурен дали това точно пред носа му е правилният връх, или не — обади се Джеферсън. — Страхотно.

— Устройството не е в космоса — поправи го Итън. — Що се отнася до върха, познат ми е само от картата на Дейв.

— Може и да няма път дотам — обади се Хана. Двигателят се давеше, а наклонът на 101 се увеличаваше. — В онази посока изглежда доста стръмно.

— Продължаваме напред, докато вече не сме в състояние да се движим — каза ѝ Дейв. — Тогава ще му мислим.

Пътят зави и планините се разкриха в цялата си прелест. Щяха да изглеждат величествени, ако не бяха хилядите мъртви дървета. И определено онзи връх беше единственият с бели скали в околностите. Малко по-късно пътят за кратко тръгна надолу, все тъй заобиколен от болната гора от двете си страни, а после отново стигна до нанагорнище и зави наляво.

— Едва се справяме — обяви Хана, но и без това всички можеха да усетят, че автобусът се тресе в борбата си да се движи нагоре.

Шосе 101 зави отново, пак кривна на юг и започна дългото криволичещо препускане надолу между подножията, от които растеше увенчаният с бяло връх. Хана се опитваше да пипа спирачките колкото се може по-леко, но не трябваше и да позволява на автобуса да излезе от контрол по време на спускането по този път.

— Може да подпаля феродото — притесни се тя. — И бездруго спирачките са зле, а автобусът дърпа надясно.

— Добре се справяш — успокои я Дейв, но и той беше нащрек за мирис на изгоряло — ако спирачките откажеха, чакаше ги зловещо спускане надолу.

След около четири мили 101 се изправи отново и се устреми на юг, успоредно на увенчания с бяло връх. Всички пътници се озъртаха за път нагоре, но през прозорците се виждаха само хиляди акри кафяви дървета, чието одеяло нарушаваше единствено самото шосе.

— Не виждам начин да се приближим повече — каза Хана. — Оттук нагоре ни очаква зловеща разходка.

— Продължавай нататък — подкани я Дейв. — Може да има път от другата страна.

Изминаха още две мили. По-тесен път се отклони надясно от 101 и Дейв предложи на Хана да тръгне по него. Отново започнаха да се изкачват, макар че се насочваха по-скоро на северозапад и встрани от върха с белия венец. Дейв каза:

— Не съм сигурен, че това е пътят, но нека покараме по него известно време.

Бяха пътували над двадесет минути, привидно в погрешна посока, когато Хана мерна черен път, който се отклоняваше наляво и по по-южен курс. Беше обкръжен от мъртва гора и вероятно, когато дърветата са били зелени, се е забелязвал извънредно трудно. Шофьорката намали скорост и спря автобуса близо до началото на пътя.

— Какво ще кажете? Искате ли да опитаме по този? Може да ни заведе до задънена улица, но може да ни закара и много по-близо.

— Аха. Нека пробваме!

Хана зави и така отново започнаха да се изкачват, вдигайки вихрушки прахоляк зад гумите. Автобусът подскачаше по неравностите, от което всички настръхваха. Няма и двеста ярда нагоре по черния път стигнаха до телена ограда с височина около осем фута. Тя беше заметната с намотка бодлива тел и разцепваше гората и в двете посоки, докъдето поглед стига.

На портата, на която висеше стабилен на вид катинар, имаше табела с надпис: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Поседяха с работещ двигател.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Хана.

— Според мен е странно. Това е резерват. От къде на къде ще има частна собственост в него?

— Не знам, но надписът твърди така.

— Аха — Дейв се обърна към Итън. — А ти какво мислиш?

Изражението на извънземния бе целеустремено, а сребърните му очи — много напрегнати.

— Смятам, че трябва да минем през тази порта.

Дейв кимна.

— Вече не съществуват такива работи като частна собственост, нали така? Странно е обаче, че е разположена насред държавен резерват. Хана, можеш ли да избуташ вратата със скотобойника на автобуса?

— Мога, но не искам. Няма да е добре, ако телта се омотае отдолу и пробие гумите.

— Оставете на мен — надигна се Итън.

Хана му отвори вратата и той слезе от автобуса. Всички го наблюдаваха. Отне може би десет секунди миротворецът да се прицели с дланта на дясната си ръка и цялата порта се откъсна от катинара и веригата ѝ литна във въздуха, а в горната част на траекторията си бе подметната встрани и падна сред дърветата вдясно. Над входа провисна намотката бодлива тел, но само щеше да одраска малко боята на автобуса. Итън се върна на борда и се намести на седалката си с такъв вид, сякаш бе вложил само капка енергия, макар че свиваше и отпускаше дланта си, чиито кости и сухожилия пулсираха с притъпена болка.

— Лесна работа — заяви Хана. — Ще ми се да можех да постъпя така с бившия си съпруг. Добре, тръгваме!

Тя ги прекара навътре. Бяха взели два завоя и отново се изкачваха, когато втора ограда блокира пътя. Тази не беше телена — беше поне шест фута висока и изработена от нещо като мрежа от тънки бели жички. Хана отново спря автобуса пред портата с катинар, понеже знаеше какво е това още преди Дейв да го произнесе на глас.

— Електрическа ограда. Дявол го взел… някой наистина въобще не е искал по този път да се качват хора и туйто.

— Което означава — обади се Оливия, — че там, горе, има нещо, което непременно е трябвало да остане скрито.

— Така си е. Ами добре… Итън, можеш ли да събориш вратата?

— Мога — отвърна извънземният, — но трябва да ви осведомя, че по оградата тече електричество.

— Няма начин! — възкликна Джеферсън. — Електроцентралите не работят, а и защо някой би искал да хаби газ за генератор, който захранва това чудо?

— По оградата и портата тече ток. Мога да усетя движението на енергията. Докосването до тях ще убие човек.

Всички се смълчаха. Дейв се почеса по брадата и огледа, че и тази ограда — също като телената — се простира през гората от двете им страни, докъдето поглед стига. Предположи, че би могла да обикаля цялата планина. За защита на този участък бяха положени големи усилия и налети много пари, но защо?

— Трябва да продължим напред — заяви Итън. — Ще отворя портата!

Отново слезе от автобуса и след още десет секунди усилия разби вратата и я огъна назад към оградата, така че да не къса жиците. Отново вложи минимална доза от мощта си. Остро осъзнаваше усещането, че го наблюдават не само устройствата на горгоните и мъглявите. Бърз оглед на дърветата откри две малки, боядисани в защитно сиво оптически устройства в клоните високо над главата му. И двете бяха прицелени право върху портата. Пришълецът предположи, че някой току-що е станал свидетел на действията му и незабавно ще включи алармите.

— В дърветата има камери — докладва, когато се върна в автобуса. — Видях две, може и да са повече. Според мен някой знае, че сме тук, и няма да му хареса.

Със сурова нотка в гласа Дейв отбеляза:

— Нямаме причини да спираме точно сега. Да продължим.

Итън се върна на седалката си. Хана отново подкара автобуса, но не посмя да си поеме дъх, преди да подминат оградата. Пътят ставаше все по-стръмен и автобусът отново започна да се дави, а гумите се бореха за сцепление в прахоляка и чакъла. След тежък преход от може би четвърт миля стигнаха до място, където мъртвите дървета свършваха и над тях се възвисяваше бялата шапка на върха. Пътят излезе на равното. Оказа се, че завършва с прав участък, водещ до предпазна мантинела, отвъд която стръмен склон гледаше към долината отдолу, а отдясно имаше плътна стена от бял камък.

Хана спря на около десет фута от наблюдателницата.

— Дотук сме на колела, народе!

Поседяха смълчани под съпровода на припукващия горещ двигател.

— А сега какво? — попита Джеферсън. — Тук няма нищо!

— Грешиш — отвърна Дейв и се изправи. — Тази мантинела… за какво е поставена? За да не падне някоя кола през ръба, нали така? Значи този път е предназначен да се качват догоре превозни средства. Проклет да съм, обаче не виждам тук достатъчно широко за обръщане място, а едно слизане на заден ход би било интересна задачка. Което подсказва, че…

— Стойте по местата си! — разнесе се усилен от мегафон мъжки глас. — Ако слезете от този автобус, ще бъдете екзекутирани. Повтарям: стойте по местата си!

Гласът беше равен, спокоен и смъртоносен. Беше глас на трениран професионалист, който, предположи Дейв, не би имал угризения да избие всички на борда на автобуса.

Е, все едно с какъв ранг беше господинчото, очакваше го голяма изненада.

Участък от скалната стена с размер поне десет фута започна да се накланя навътре и да се отваря с помощта на плавни и почти безшумни машини. Дейв невъзмутимо довърши мисълта си:

— Което ми подсказва, че съществува път навътре и е достатъчно голям за кола.

Двадесет и седем

— Ще ни убият ли? — попита Ники с разтреперан глас.

От отварящата се порта на белия замък бяха излезли петима въоръжени мъже. Трима носеха обикновени тениски и джинси и автоматични карабини. Четвъртият имаше сиви панталони и светлосиня риза с навити ръкави, а петият беше облечен в черен костюм с бяла риза и вратовръзка на сиви райета. Тези двамата държаха автоматични пистолети. Костюмираният беше чернокож с късо подстригана коса, а онзи със сивите панталони — азиатец. И петимата изглеждаха на по около трийсет години, всички чисто избръснати, без признаци на недохранване и пъргави като змии. На Дейв му се сториха напълно способни на убийство. Приближиха се към автобуса с очевидно зловещи намерения.

— Отваряйте — нареди мъжът с костюма, който явно беше водачът им.

Беше свикнал да издава команди — гласът му, макар и не непременно силен, подсказваше, че очаква незабавно подчинение. Прицели се в Хана през стъклото на вратата.

— Ще повторя само веднъж, госпожо — отваряй!

Съратниците му заеха позиции около автобуса. Държаха под прицел пътниците вътре.

— Отвори им — каза Дейв.

Хана изпълни искането. Чернокожият се качи, последван от един от мъжете с карабините.

— Станете, госпожо. Оставете ключа в запалването, оръжието си на седалката и отстъпете назад!

Хана се подчини, наясно, че не бива да се заяжда с този тип.

— Останалите да не сте посмели да мръднете!

Мъжът държеше пистолета си с две ръце. Дълбоко поставените му, маслинови на цвят очи се стрелкаха насам-натам, отбелязвайки всичко: спряха на Итън и го проучиха в течение на няколко секунди, преди да продължи.

— Ще се движите бавно и ще оставите оръжията си на пътеката. Ако някое рязко движение не ми хареса, ще стрелям на месо. Всички да потвърдят, че са ме разбрали!

Отвърна му нестроен хор — единствено Итън запази мълчание и остана нащрек. Внимателният поглед на чернокожия непрестанно се връщаше към него, но и пистолетът, и карабината останаха насочени към пътеката между седалките, така че бързо да се завъртят към всеки, когото собствениците им решат да застрелят.

Всички оставиха оръжията си на пода.

— Благодаря — каза мъжът. — А сега, народе… ще си сложите ръцете на тила и ще слезете от този автобус един по един. Ще повторя, че не обичам резки движения, не ги обичат и агентите отвън. Така че бъдете много, много внимателни на слизане и няма да си имаме проблеми. Когато слезете от автобуса, ще ви кажат какво да правите.

Джеферсън наостри уши при споменаването на един дребен елемент…

— Агенти ли? Какви агенти?

— „Сикрет сървис“, сър. А сега… не искам и да разговаряте. Всички пазете тишина, движете се внимателно и бавно и следвайте инструкциите ни.

Когато излязоха навън, мъжът с костюма насочи пътниците от автобуса към входа в Уайт Меншън, който беше не само достатъчно голям през него да премине кола, но и с размери за преминаване на танк. Агентът вдигна длан и спря Итън отвън. Момчето си остана с ръце зад тила, както беше инструктирано.

— Уил, вкарай ги всичките вътре — нареди мъжът на азиатеца. На Итън заповяда: — Ти просто си остани на мястото.

— Слушайте — обади се Оливия, — имаме много да ви разказваме…

— Сигурен съм, а и ние имаме да ви задаваме един куп въпроси. Моля, сега тръгнете с останалите. Дон, навъртай се наоколо за малко!

Един от въоръжените с автоматични карабини зае позиция точно до Итън.

— Сър, ще ми кажете ли името си? — попита момчето, докато ескортираха приятелите му през входа.

— Бенет Джаксън. Твоето?

— Итън Гейнс. Мистър Джаксън, трябва да ви кажа, че има горгонски боен кораб на около четиридесет мили от тази позиция и се приближава. Не зная дали се канят да атакуват, или не, но ще е добре да бъдете подготвени, доколкото е възможно.

— Момче с човешки вид и сребърни очи, което говори като петдесетгодишен дядо. За първи път ми е. Ти мъгляв ли си?

— Не, сър.

— Камерите те видяха да разбиваш две порти без оръжия. Как го направи?

— Аз самият съм оръжие — обясни Итън. — Може ли да си сваля ръцете? Това е неудобна поза.

— Претърси го — нареди Джаксън на другия мъж.

Той изпълни задачата сръчно и ефикасно. По време на процедурата поддържаше контакт очи в очи.

— Добре, Итън, може да си свалиш ръцете — агентът погледна към мътното небе на североизток и после отново към момчето. — Не си горгон или мъгляв — по твои думи, — но не си и човек. Твърдиш, че си оръжие сам по себе си — и определено вярвам на очите си за това. Та оръжие на чия страна си ти?

— На вашата.

— Аха — Джаксън се ухили насреща му с тънка, студена усмивка, напълно лишена от хумор. — Виждал съм много неща, които преди две години не съм смятал за възможни. Съпругата и шестгодишната ми дъщеря във Вашингтон вероятно са мъртви…

В маслинените му очи се появи опасен блясък. За момент изглеждаше, че ще се разгори, но агентът го потуши. Итън разбра, че този човек държи емоциите си в добре затворен контейнер — от страх, че ако освободи някоя от тях, това ще го разкъса на парчета. Загубата на съпругата му бе венчала окончателно Джаксън за работата му и Итън веднага видя, че за него това е постоянно изпитание и въпрос на гордост. Съзря в ума му спомени за сурово детство в суров квартал, сцени от сурово военно обучение и как му връчват някакъв медал.

Джаксън продължи:

— Поне се надявам, че са загинали, преди ситуацията да се влоши съвсем. Ти си някакво същество, създадено или от горгоните, или от мъглявите, ето това си мисля аз. Трябва да е така. Ти ли водиш горгоните насам? За това ли е цялата работа?

— Не, не е.

— Как намери това място?

Итън се разходи през деформирания пейзаж в ума на Бенет Джаксън. Видя за секунди какво има в планината.

— Това е тайното скривалище на президента — каза Итън. — И той е тук.

— Дошъл си да го убиеш ли? Или да насочиш кораба, който да убие всички?

— Не. Както каза приятелката ми Оливия, имаме да ви разказваме доста неща.

Джаксън извади малко черно комуникационно устройство от палтото си. На него имаше клавиатура и три копчета — жълто, зелено и червено. Той натисна червеното.

— Чакам инструкции — каза в микрофона. После, на Итън: — Ако те вкарам вътре без разрешение, ще ме тикнат в гумената стая27, преди да ме застрелят.

— Ако тук не се намери кой да ме изслуша — отвърна Итън спокойно, — скоро няма да има кой да те тика някъде — не и ако говорим за човешки същества. Мъглявите и горгоните няма да спрат да се сражават, докато не разрушат тази планета. Дори и тогава може да не престанат. Мистър Джаксън, тук съм да ви помогна и съм изминал много дълъг път. Моля, отведете ме при вашия президент!

Агентът отново огледа небето на североизток. Стисна зъби и се намръщи недоволно.

— Откъде знаеш, че там има военен кораб?

— Мога да усетя, че хармоничният му подпис се усилва.

— Какво се усилва?

— Съставът на материята му излъчва на определена честота. Мога да долавям този вибрационен сигнал. Всичко материално има свой подпис. Горгонските кораби лесно се разпознават по този начин.

Джаксън стоеше неподвижен и го гледаше замислено.

Накрая Итън се почука по главата и обясни:

— Имам радар тук, вътре.

— Исусе Христе — агентът присви очи. — Какво да правим с теб?

— Ще постъпите мъдро, надявам се — отвърна Итън.

Бенет Джаксън изглеждаше смаян. Спогледа се с придружителя си Дон в търсене на помощ и получи само свиване на рамене. Безплодни бяха опитите му да се захване за нещо, по което да определи своя курс на действие. Потри челото си, сякаш се опитваше да накара зъбните колела на мозъка си да действат по-добре.

От комуникационното устройство се разнесе глас:

— Вкарай го вътре. Стая 5А.

— Добре, Итън — заяви Джаксън. — Когато влезем вътре, нали няма да се превърнеш в същество, което ще съм принуден да убия, става ли? Хич не би ми харесало да вкарам куршум в главата на нещо, което много прилича на симпатичен юноша, но ще го сторя, без да ми мигне окото. Освен това там, вътре, има и хора, които ще те направят на кайма дори ако си достатъчно бърз да ме убиеш първи. Така че внимавай с движенията си, върви пред мен и ще те помоля отново да сложиш ръце на тила си със сплетени пръсти, така всички ще се почувстват много по-добре. Става ли?

— Да — отвърна Итън и изпълни изискванията на агента, след което тръгна към входа. Джаксън вървеше на две крачки зад него, а мъжът с автоматичната карабина — от лявата му страна.

Влязоха в Уайт Меншън. Входната зала изглеждаше като безупречен високотехнологичен гараж с ширина четиридесет фута, с боядисан в лъскаво черно под и таван на около двайсет фута височина. По протежение на тавана, сред индустриални на вид тръби, бяха поставени осветителни пръчки. Метално стълбище се спускаше към по-долен етаж. В гаража бяха паркирани три черни минивана и джип. Имаше бензиноколонки — както с обикновено гориво, така и с дизел, а на стелажи и полици бяха подредени запаси от маслени филтри, гуми и акумулатори. Итън не видя спътниците си — те вече бяха отведени някъде другаде, но към десетина души — някои облечени цивилно, някои с костюми, но всички чисто избръснати и добре нахранени — се бяха събрали да наблюдават влизането на новодошлите и както той предположи, специално неговото. Забеляза и двама униформени войници с шлемове и картечници. Усещаше басово бръмчене на енергия и наличието на голям източник на електричество, което едновременно го озадачи и заинтригува. Попита:

— Какво ви снабдява с енергия?

Джаксън толкова старателно прескочи въпроса, че момчето дори не успя да разчете отговора в мислите му. Агентът извика един от върналите се в гаража цивилни агенти на „Сикрет сървис“ и му нареди да събере отряд и да разчисти оръжията и каквото друго намери в автобуса, но да не ги внася вътре, докато не получи заповед. След това двамата с другия агент, Дон, съпроводиха Итън по металната стълба, по дълъг коридор и по друго стълбище, което ги отведе нагоре в застлано с бежов мокет крило зад затворени врати.

Джаксън извади връзка ключове и отключи една от стаите, маркирана с 5А. Пресегна се навътре и щракна ключа на осветлението. Отстъпи назад, за да влезе Итън. Стаята беше единична, с легло, гардеробче и писалище с лампа и стол, а в дъното се виждаше малка, облицована с бели плочки баня. Тапетите бяха изрисувани с орли в полет. Нямаше прозорци, тъй като се намираха дълбоко навътре в планината. От въздуховода на стената лъхаше студен въздух. Джаксън затвори вратата и двамата със спътника му заеха позиции от двете ѝ страни.

— Ще имаш посетител след няколко минути — обяви чернокожият агент. — Той силно се интересува да чуе историята ти.

— Много добре — преди да седне на леглото, Итън погледна към осветителната „пръчка“ на тавана и към лампата на бюрото. — Явно разполагате с много енергия. Какъв е източникът?

Джаксън отново не отговори, но този път момчето получи от него краткотрайна картина: грейнало ярко парче кристал с размера на човешки юмрук. То се рееше в прозрачен цилиндър и се въртеше полека. От основата на цилиндъра излизаха кабели, включени към машини, които Итън имаше чувството, че се намират на нивото под гаража.

Итън се канеше да задълбае в темата, но вратата се отвори и в стаята влезе мъж в сив костюм, съпроводен от друг в тъмносиня униформа, украсена над сърцето с многоцветни ленти. Онзи в сивия костюм носеше бяла риза и вратовръзка на сини шарки, беше добре избръснат и слаб, но видимо в добро състояние. Изглеждаше настроен за бой, сякаш изживяваше дните си със стиснати зъби и долна челюст, издадена навън една идея повече от необходимото. Беше плешив, с венец светлокестенява коса, посивяла на слепоочията. Носеше очила с рогови рамки и очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти безцветни. На ревера му беше закопчана игла с американския флаг. Светлите му очи огледаха Итън, без на лицето да се изпише абсолютно никакво изражение, но военният зад него се стресна и всъщност отстъпи крачка, преди Джаксън да затвори вратата.

— Сър, това е Итън Гейнс — обяви чернокожият агент. — Той ми сподели, че не е нито мъгляв, нито горгон, но признава, че представлява извънземно оръжие под формата на човешко момче. Твърди, че от североизток ни приближава горгонски кораб. Твърди също, че е…

— Аз поемам от тук нататък, благодаря — каза мъжът в сивия костюм с бърза, отсечена реч, която Итън предположи, че лесно става и сурова. — Итън, защо радарите ни не откриват този кораб?

— Те имат специфични устройства, които лесно ги скриват от вашите системи. Може ли да попитам как се казвате и какъв пост заемате?

В ума на костюмирания прочете: „Ванс Деримън, шеф на кабинета“.

— Не сме тук да ме разпитваш.

— Добре, мистър Деримън — отвърна Итън, — като шеф на кабинета би трябвало да имате пряк достъп до президента. Може ли да поговоря с него?

Мина секунда, преди Деримън да отговори, а когато го стори, се усмихна със стиснати устни. Гледаше дори по-враждебно отпреди. Извади от джоба си комуникационно устройство като това, използвано от Джаксън. Набра някаква поредица на клавиатурата. Каза тихо:

— Амблър Седем Седем. Минете на код жълто и сканирайте на североизток. Качете горе и чифт оченца… — изчака да получи отговор по високоговорителя („Прието, сър!“) и след това прибра устройството.

Итън долови от нечия глава „Оръжейна зала“. Погледна към униформения, който се страхуваше до смърт от него, и научи, че фамилията му е Уинслет, името му е Патрик и по неизвестна причина му викат Фоги. А, ясно… навремето пушел като комин и около него вечно витаел облак дим.

Деримън се настани на стола и скръсти ръце. След това просто се втренчи в момчето, сякаш изпробваше собствените си способности за четене на мисли.

— Предполагам — запълни Итън тишината, — че приятелите ми са били сложени в отделни стаи и също ги разпитват? — Знаеше, че е вярно, така че продължи: — От всички ще получите една и съща версия, но моля ви, изслушайте внимателно какво имат да кажат Дейв Маккейн и Оливия Куинтеро. Ще счетете за интересен също и Джеферсън Джерико. Той няколко пъти е бил в присъствието на кралицата на горгоните.

Тишината остана ненарушена, но Фоги Уинслет изглеждаше толкова нервен, сякаш очакваше на Итън да му пораснат незабавно две глави и шест ръце или таванът да се срути върху него.

— На какво разстояние е в момента горгонският кораб? — попита Деримън, сякаш задаваше обикновен въпрос.

Итън се съсредоточи за няколко секунди. Масивът на планината създаваше леко изкривяване, макар че не беше достатъчен да скрие кораба от него.

— Тридесет мили, но запазва позицията си.

— Ти ли им казваш да стоят там?

— Не. Както ще научите от другите, аз представлявам заплаха и за горгоните, и за мъглявите. Искам да сложа край на тази война, сър. Те не разбират какво представлявам, но и двете страни искат да ме заловят и да ме разчленят на масите си за дисекция или да ме убият. Смятам, че се надяват да овладеят по някакъв начин енергията ми и да я използват за създаването на нови оръжия.

— Енергията ти — повтори Деримън. Кимна. — Виждал съм я в действие на предаденото от камерите. Я ми кажи… какво си ти и защо ти е да слагаш край на тази война?

— Преди да продължим разговора, първо имам да ви задам един въпрос. — Итън все още нямаше представа какво се иска от него да намери тук, но откритието за захранването на това съоръжение му подсказа някои възможности. — Вашият източник на енергия не е проектиран от хора. Откъде идва той?

Деримън се поколеба. Итън можеше да прочете мислите му, но искаше да чуе отговора и знаеше, че асистентът на президента е много интелигентен човек, който напълно разбира положението.

— Прав си. Дело е на извънземни. А ти откъде узна за него?

— Мистър Джаксън не разбра, че ми споделя, когато го попитах.

— Ясно. Е, ти притежаваш извънредно интересна способност, Итън. Харесват ми сребърните очи. Малко объркващи са в началото, но впечатляват. Предполагам, че има някаква причина за тях — може би виждаш в спектър, който ние не можем?

— Да.

— Нищо във вселената не е безцелно, а? Кристалът, който захранва всичко тук — и според физиците, които са го изучавали, притежава неограничена енергия — идва от Зона 51 — обясни Деримън. — Знаеш ли какво е това?

В ума на момчето можеше да се намерят известни сведения, макар и като цяло смътни, но Итън искаше да чуе обяснението на Деримън по въпроса.

— Наясно съм, че тази планета многократно е била посещавана от чужди цивилизации. Бих искал обаче да чуя вашата версия.

— Сър — намеси се Уинслет нервно, — бих ви посъветвал да…

— Съветът ви е чут, генерале, и взет предвид — Деримън така и не отклони очи от Итън. — Смятам, че посетителят ни тук и бездруго може да извлече всички подробности за Зона 51 от твоя или моя мозък. Той е достатъчно любезен да не ни рови в главите. Освен това иска да чуе човешката гледна точка по темата. Прав ли съм, Итън?

— Да, сър.

— Това е моментът, в който трябва да стана и да изляза от стаята — уведоми го Деримън. — Следва да те сметна за заплаха от най-висша степен и да измисля някакъв начин да се отърва от теб, но това може да се окаже трудничко. Може също и да излезе грешен избор. Да смятам, че ти самият си енергиен източник и си вграден в човешко тяло, така ли? Или корпусът ти е изкуствен?

— Човешко тяло е — отвърна Итън. — Съжалявам, че момчето си отиде, но нямах друг избор.

— Ванс, имам нужда от питие — обади се Уинслет. По челото му блестеше пот и тъмнокафявите му, нещастни очи започваха да кървясват.

— Зона 51 — обясни Деримън — се намира в Ню Мексико, на около петстотин мили оттук. Всъщност е военен полигон, където се създават и подлагат на изпитания нови бойни и разузнавателни самолети. В Зона 51 има участък, наричан С4, който обхваща някогашни оловни и сребърни мини от седемдесетте години на деветнадесети век. Днес те са модернизирани, преоборудвани и се използват в ролята на секретен изследователски център. Там изследваме всички извънземни механизми, устройства или плът, до които успеем да се докопаме. Това продължава от над шейсет години. Излишно е да казвам, че сме научили много, докато се опитваме да не разкрием нищо на другите държави. Русия има собствена подобна програма, както и няколко други държави с подходящи средства и късмет да се сдобият с извънземен кораб или артефакт. Всичко това е най-зле пазената тайна на света, понеже не можем да контролираме прелитанията и катастрофите. Позволи ми да те попитам, докато мога, Итън: ако извънземните са били способни да стигнат до нас с такива фантастични машини, защо понякога ги разбиват? Вярно, в няколко случая са се намесили пилоти, достатъчно уплашени да пуснат от упор ракета, без да дочакат съответните разрешения, но сме свидетели на четири катастрофи, резултат от механична грешка. Защо става така?

— Сложните машини, независимо колко са високотехнологични, понякога се развалят, без значение каква задвижваща система или интелект стоят зад тях. Това е валидно за целия космос.

— Мили Боже — възкликна Деримън, сякаш едва сега бе осъзнал грандиозността на момента. — Седя си тук и си говоря със същество, което може да разреши подобни загадки! — той погледна към Джаксън и Дон, и двамата с безизразни лица, а после и към Уинслет, който — видимо разтърсен — явно се нуждаеше от питие. Деримън си позволи миг на благоговейно слисване, после отново се овладя и в стаята се върна някогашният адвокат от Кънектикът със закоравяла душа и остър ум. — А сега отговори на моя въпрос — какво си ти, откъде идваш и ако не си нито горгон, нито мъгляв, то какъв интерес имаш да спираш тази война?

— Аз съм… — Итън си помисли, че Джей Ди го е обобщил най-добре. — Аз съм миротворец досущ като войниците на Обединените нации. Идвам от голямо разстояние. Имам желание да спра войната, за да спася вашия свят… — Долавяше някакво смущение в морето на мислите си… какво беше то? Отдели няколко секунди за проверка. — Втори горгонски кораб се е присъединил към първия. От запад приближава трети, на разстояние шейсет мили. Има и четвърти… на около сто мили в момента, но идва от югоизток, бавно. С какви оръжия разполагате?

— Имаме ракети земя-въздух с дистанционно изстрелване от силоз на около двеста фута. Втори силоз, зареден с „Пейтриът“, две управлявани с радар антисамолетни оръдия на въртящи се постаменти на върха… — Деримън поспря и Итън знаеше какво ще пита сега, но не го прекъсна. — Това ще ни бъде ли достатъчно?

— Не.

— И аз така си помислих. Тези оръдия са предвидени да свалят вражески самолети, построени от хората, не от тези твари… — Деримън се изправи, а по челото му блестеше мазна пот, при все спокойното му държание и полъха на хладен въздух в стаята. — Фоги, трябва да съберем всички офицери.

— Зона 51 — обади се Итън. — Там има много свалени от корабите извънземни артефакти, така ли?

— Така знам и аз.

— А оръжия?

— Никога не съм ходил там. Инструктажът ми не съдържаше подробности. Наистина не искам и да знам.

— А в инструктажа ти споменава ли се как се влиза там?

Деримън се забави с отговора.

— А това пък защо би искал да направиш, Итън?

— Очевидно вашите оръжия не са подходящи. Нямам представа дали там няма да се намери нещо, годно за употреба.

Това изказване предизвика ново възцаряване на тишина. Деримън се беше съсредоточил върху кокалчетата на дясната си ръка и след това се зазяпа в късо отрязаните си нокти.

— Ще трябва да ми се доверите — добави Итън.

Деримън вдигна глава и попита остро:

— Така ли?

— Светът ви в момента е на ръба на унищожението. Аз съм най-добрата ви надежда, но вярвам, че и сам сте стигнали до това заключение.

— Интересно твърдение е, че трябва да се доверим на извънземна форма на живот.

— Изборите, с които разполагате — каза Итън, забил сребърните си очи като енергийни лъчи във Ванс Деримън, — са ограничени. Времето ви също е ограничено. Не, това не е заплаха, сър. Това е действителността. Искате ли да си помислите известно време? Бих желал поне да имам шанса да предложа идеята на президента ви.

Деримън се взря в Итън. Изражението и студеният му поглед не издаваха с нищо какво си мисли, но миротворецът знаеше, че е също толкова уплашен, колкото и Фоги Уинслет.

Накрая асистентът на президента седна отново. Облегна се назад и замижа за няколко секунди. Когато отново отвори очи, каза:

— Генерал Уинслет, имате разрешението ми да обезпечите този индивид с всякаква информация, с която разполагате относно Зона 51.

— Ванс… слушай… не мисля, че…

— Действай! — нареди му Деримън решително.

Прошарените с червени капиляри бузи и нос на Уинслет говореха за вече близко запознанство със запас от замайващо мислите уиски. Униформата и постът му не го опазваха от ужасите на нощта.

Той поде с очевидно усилие и неприязън към заповедта:

— Бил съм там — каза, втренчен в бежовия мокет. — Базата беше евакуирана преди две години. Охранителната система трябва да се е включила автоматично. Тя също е захранвана от извънземна технология, така че все още действа. Мястото е добре запечатано. Всякакви опити за проникване ще задействат защитни механизми, които в крайна сметка ще взривят цялата С4. Под нея има заровена ядрена бомба. Не разполагам с код за отваряне на комплекса. Вицепрезидентът имаше такъв. Министърът на отбраната имаше, но доколкото знам, самолетът му беше свален над Вирджиния. Комсъставът и учените в изследователската система притежаваха карти за свободен достъп. Те всички са безследно изчезнали.

— Президентът също има достъп — настоя Итън.

— Така е. Кодът ще те вкара в базата, но за да влезеш навътре, разпознавателният скенер на всяко ниво изисква пръстов отпечатък.

— Смятам, че трябва да вляза вътре и да видя какво има там. Както питах и преди, дали мога да предложа тази идея на президента?

Деримън и военният се спогледаха и Итън разбра истината.

— Президентът не е добре, така ли? Нещо, свързано с психическото му състояние?

След кратко колебание Деримън уточни:

— На периоди е. Опита се да извърши самоубийство двукратно. Веднъж миналата седмица, със сънотворни. Той… не знае пълната история за случващото се. Пазим я в тайна от него, за да не се влоши окончателно. Първата дама също участва в лъжата.

— И единственият начин да се влезе в изследователската част на С4, без да се задейства системата за защита, е неговият отпечатък… — Миротворецът не задаваше въпрос, а правеше констатация.

— Точно така. Не можем да рискуваме президентът да напусне тази база. Ще полудее, ако разбере истината, а имаме нужда от него… като символ, ако не друго. Снабдяваме го с фалшиви военни новини. Обнадеждаващи новини, Итън, за да крепим разума му… — Деримън отново се изправи. Разговорът беше приключил. Нареди на Джаксън: — Вие двамата останете с нашия посетител. Не си затворник, Итън, но бихме оценили жеста, ако се самоограничиш в рамките на тази стая, докато не се организираме.

Итън обаче осъзна, че долавя друго смущение — нов набор хармонични подписи, от които извлече умствен образ. Човешкото му сърце се разтуптя.

— Трябва да ви кажа… горгонските кораби се събират, но поддържат дистанция… и има два… три… четири бойни кораба на мъглявите, които заемат позиция на деветдесет… осемдесет и девет мили на юг. Не малки разузнавателни катери. Истински бойни кораби са. Много големи.

— Благодаря за новините — гласът на Деримън пресекваше. — Може да ни потрябва помощта ти при оръжейната зала, ако радарите ни не успеят да прихванат никакви цели. Междувременно… добре дошъл в Бялото имение.

Двамата с генерала напуснаха стаята. Бенет Джаксън се настани в освободения от Деримън стол, все още с пистолет в ръка. И двамата с партньора му изглежда имаха желание да гледат към каквото и да е друго, но не и към извънземното, надянало тялото на човешко момче.

Итън използва възможността да се опъне на леглото. Нямаше нужда да затваря очи — виждаше корабите на горгоните и мъглявите право пред себе си. Дали щяха да се нападнат едни други, или да атакуват Бялото имение? Можеха да се сбият за него в ролята на боен трофей, понеже едните нямаше да искат другите да се доберат до него. Беше твърде ценен изследователски инструмент.

Всичко, което можеше да стори сега също като обикновен човек, беше да чака, и за първи път в древното си съществуване се чувстваше абсолютно безпомощен.

Двадесет и осем

Итън внезапно се надигна с пламтяща синя сфера, засияла в ума му. Каза:

— Нещо се задава. Горгонско е… но не е боен кораб. По-скоро е оръжие.

Джаксън беше извадил комуникатора си още преди момчето да свърши с обяснението.

— Амблър Седем Седем, тук е Джаксън. Чувате ли ме?

— Слушаме те, Бенет!

— Сър, Итън казва, че насам идва горгонско оръжие от неизвестен вид. От коя посока се задава? — обърна се той към миротвореца.

— От юг. Изстреляно е от кораб.

Джаксън предаде информацията.

Итън следеше приближаването на синята сфера, която се ускоряваше над пустинния пейзаж. Беше ярка и ставаше все по-ярка като миниатюрно слънце. Пренасяше огромно количество енергия. Бойните кораби продължаваха да спазват дистанция. Итън си представи прииждащото оръжие като изпитание на защитата на крепостта. Осъзна, че е виждал и преди това ослепително синьо сияние и знае какво представлява.

Изправи се, стряскайки и двамата си пазачи и карайки ги да насочат оръжията към него.

— Автобусът вътре ли е? — попита. Разбра какво се очаква от мисления отговор на Джаксън „Не още“. — Вкарайте го вътре незабавно!

Агентът разговаряше по комуникатора с Деримън и не знаеше как да реагира на тази команда или какво общо има автобусът с оръжието, което се носеше към тях.

— Изпускаме момента — заяви Итън. — Почти ни е достигнало. Излизам, пуснете ме да мина.

— Не, Итън, трябва да…

Миротворецът изблъска пазачите си встрани с две махвания с лявата ръка, от която видя да се стрелва съвсем лек заряд от оцветено в сребърно електричество. И двамата се блъснаха в стената отсреща с може би малко повече от предвидената от Итън сила. Пистолетът на Джаксън гръмна и куршумът се заби в тавана. Другият мъж тупна шумно върху американските орли. Преди агентът да успее да се изправи на крака, момчето вече беше излязло през вратата и се затича към стълбите.

Пронизителна аларма се задейства точно когато Итън се втурна по стъпалата надолу към нивото на гаража. Не разбра, а и не се интересуваше особено дали я е включило бягството му, или задаващото се оръжие. Видя войник, който беше заел позиция в дъното на стълбището. Младежът вдигна автоматичната си карабина и зае стойка за стрелба. Без да забави крачка, Итън го блъсна встрани и войникът се пързулна по пода, а изтръгнатата от ръцете му карабина полетя в обратна посока.

Итън изтича по коридора с металните стълби и се втурна надолу. Алармата продължаваше да вие — пулсиращ звук, който отекваше в стените на нивото на гаража. Видя, че поне входът е бил затворен, но автобусът си стоеше отвън. Когато стигна вратата на гаража, някой му извика и внезапно на пътя му излязоха войници, които го хванаха и се опитаха да го съборят. Извънземният овладя силата си, понеже не искаше да я развърти и евентуално да убие някого от тях.

— Чакайте! Чакайте! — извика, но те не искаха да го изслушат и преливаха от страх; свалиха го на колене, един от тях опря карабината в главата му и точно тогава Итън усети синята сфера да преминава над тях, ярка като светкавица в главата му и студена като настръхване по гърба му.

Сети се къде е усещал същото и преди. Когато още вътре в момчето се криеше под пикапа на паркинга на гимназията. Там, където сферата за кратко бе заляла земята с лъчи, породени от най-тъмните дебри на горгонските умове, и след това камионът и другите изоставени превозни средства на паркинга бяха…

Нещо се удари върху каменната плоча, която запечатваше Бялото имение. Тътнещо ехо изпълни гаража. Всички звуци секнаха. Войниците, които държаха Итън, го пуснаха стреснато и се втренчиха във входа.

Итън се изправи. Нещо масивно отново се блъсна в каменната стена. Алармата се включи като писък на луд. Итън осъзна, че ако горгоните са в състояние да създадат живот в рамките на секунди, за същото време са в състояние да програмират и цел в този живот, а целта на този беше да разбие укреплението на хората.

Трети път тяло се удари в каменната плоча. От нея се вдигна прахоляк. Подът се разтърси и колите подскочиха. В далечния край на гаража нещо изпука и се счупи. Тук и там се задействаха комуникатори, далечни гласове настояваха за подробности. Разтърсването в тази зала бе усетено в цялата планина, на всички нива. За пореден път върху каменната порта се стовари огромната мощ. Чу се изпукване като счупване на дръжка на метла. Разхвърчаха се парчета камък и се хързулнаха по цимента.

— Покажете ми картина! — извика глас от комуникатора. — Какво става?

— Нуждаем се от огнева мощ на Ниво две — обади се Джаксън. Итън се озърна и забеляза, че той е застанал точно зад гърба му с комуникатор и пистолет в ръце. — Код Червено на Ниво две. Прати ни пушкала, Ръста!

Итън бе връхлетян от нов образ в мислите си — четирите големи кораба, нашарени с петна, набираха скорост.

— Горгонските кораби атакуват — каза на Джаксън, който предаде информацията, получи нечленоразделен отговор и се обърна към момчето. — На радара няма нищо!

— Отворете очичките горе! Пригответе оръдията! — раздаваше команди по комуникатора си Деримън — те с Уинслет току-що бяха слезли по стълбите. Точно зад тях се движеха шестима униформени войници с шлемове и автомати. Те се разгърнаха във формация ветрило. Прицелиха се във входа, който понесе още няколко удара и накрая плочата се разпадна на назъбени парчета, а подът потрепери и изстена като човек, който сънува кошмар.

— Какво е това? — обърна се Деримън към Итън. Очилата му бяха накривени, по лицето му блестеше пот и гласът му бе изтънял от страх. — Знаеш ли какво е?

— Да — отвърна Итън. — Доскоро беше училищен автобус.

При следващия удар останките на напуканата каменна плоча рухнаха навътре. През кълбата прах в гаража пропълзя огромен звяр. Беше почти със същия жълт цвят като Номер 712, само че сега имаше в притурка и шарки в черно и червено. Итън забеляза дълъг няколко фута червен рог от кост да стърчи от триъгълна глава с провиснала челюст, пълна с лъскави, остри като бръсначи зъби. Във всеки от върховете на триъгълника беше втъкнато по едно изпъкнало, пурпурно око. Естественият таран беше покрит с увенчани с черно шипове, някои от които — счупени от блъскането в камъка и с капеща от тях млечнобяла течност. Момчето осъзна, че енергийният лъч е преобразил по този начин желязната клетка, която войниците бяха заварили към предницата на автобуса в Денвър.

Номер 712 вече беше триок звяр, целият покрит с набръчкана плът и стегнати, релефни мускули. Примъкна се в гаража на закривени абаносови нокти, които оставяха резки в бетона. Тялото му беше дълго поне колкото самия автобус — към четиридесет фута плюс още пет за тарана му. И в диаметър беше колкото автобуса, а на хълбока му се виждаха черни квадратни петна, които сигурно представляваха отпечатъци от прозорците.

Войниците и всички присъстващи в гаража зяпаха, вцепенени от ужас, а съществото започна да се надига и двуострата му опашка шибаше насам-натам. Главата и раменете му се удариха в тавана и счупиха някои от стъклените тръби на лампите.

— Огън! — изкрещя Уинслет и с какофония от шум и ослепителни проблясъци шестте автомата и всички други оръжия в помещението започнаха да разкъсват звяра с куршуми.

Съществото се отдръпна и заразмахва нокти във въздуха. От пещероподобната му уста под костения таран се разнесе писък, който се надигна до вой и продължи да покачва честотата, докато не натроши прозорците на минивановете и не накара всички в гаража да изтърват оръжията си и да затиснат ушите си с длани. Няколко от войниците паднаха на колене. Итън също се принуди да прикрие ушите си — звукът беше вцепеняващ, оръжие, способно да пречупи волята на всеки изправен пред въздействието му човек. Когато секна, всички отново грабнаха оръжията и стрелбата продължи, но двама от войниците и трима от агентите бяха паднали на пода и лежаха замаяни.

— Огън! Огън! Огън! — крещеше Уинслет.

Дори на Итън гласът му се струваше приглушен, а ушите му още звънтяха от звуковото оръжие на тварта.

От стотици дупки в плътта на звяра бликаше черна течност. Опашката му замахна и метна единия миниван върху другите два. Изправено с лице към хората, чудовището издаде повторен писък, който отново заби звукови остриета от болка в главите и замая сетивата. Този път Деримън падна на колене и Уинслет се олюля крачка назад, притиснал длани към ушите си. Джаксън се опита да продължи стрелбата, но не успя — пистолетът падна от ръката му и той също рухна. Итън се олюля, затиснал здраво уши и с чувството, че цялото му тяло е обвито от пронизващ пламък. Дори в гърча на това мъчение му хрумна, че ултразвуковите писъци на съществото не просто влияят на ума със силата и честотата си, а въздействат и на участък от човешката нервна система, който отразява болка. Падна на колене и след това се катурна на дясната си страна със сключени челюсти и здраво стиснати клепачи. При все цялата мощ, която владееше, притисна колене към гърдите си и тялото му се разтресе в агония, която го връхлиташе на отровни вълни.

Горе в стая 3А Дейв усети вибрация, долови я и мъжът с карабината, който беше пратен там да го пази.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Все още пищеше аларма, включила се след отекналия преди няколко секунди изстрел, и тя беше изкарала Дейв от банята, където отиде да си налее вода.

— Сейбър Четири Осем — каза мъжът в комуникатора си. — Какво става, Джоунси?

— Имаме код Червено на Ниво две — дойде кратък и притеснен отговор. — Някакъв пробив. Засега нямам подробности.

— Тъй ли — промърмори Дейв.

— Не мога да говоря. Тръгвам — каза мъжът в другия край на комуникатора.

Пазачът в стаята отвърна:

— Прието.

— Пробив ли? — Дейв усети подът отново да потрепва. — Каквото и да е влязло вътре, ще да е голямо.

— Просто се отпусни. Заповедите ни са да не мърдаме оттук.

— Да се отпусна ли? Да не си луд? Кога ще ми доведеш някого, който е в състояние да ме изслуша?

— Сър, сега не е моментът да…

— Точно сега е моментът! — Дейв тръгна към вратата и пазачът замахна с дулото на карабината към лицето му. Биячът надникна с отвращение в цевта, а после със същото изражение — и в очите на мъжа. — Излизам да видя какво, по дяволите, става. Ако искаш да дойдеш, чудесно. Ако искаш да ме гръмнеш, давай сега, понеже това е единственият начин да ме задържиш в тази стая.

— Сър, имам ясни заповеди! — войникът сложи пръст в спусъка.

Разлюля ги нова вибрация. Алармата продължаваше да вие.

Дейвид каза:

— Стреляй, щом се налага!

Пресегна се да завърти ключалката на вратата, която пазачът беше заключил, и младият, решителен агент от „Сикрет сървис“ пристъпи пред него с карабина, все още прицелена в главата му. Дейв изпита желание да го удари, но веднага щом вдигна юмрук, си помисли, че най-вероятно ще бъде гръмнат — не смъртоносно, а в крака или рамото, и това незабавно ще го извади от играта.

От комуникатора на агента се разнесе глас:

— Майк, код Червено на Ниво две. Нуждаят се от пушки! Слизай веднага долу!

— Пазя един от новодошлите.

— Отменям заповедта. Остави ги заключени и идвай насам!

— Няма да ме заключиш! — възпротиви се Дейв. — Няма начин! Ще разбия проклетата врата!

— Прието — агентът свали комуникатора си, но задържа карабината прицелена. — Отстъпете назад, сър!

— Ще мина през тази врата по един или друг начин! Кълна се, ще я разбия. Застреляй ме намясто, щом трябва.

Младежът се поколеба, а гладко избръснатото му лице остана безизразно. След това, разкъсван от противоречия, внезапно направи гримаса:

— Дявол го взел! Трябва да си човек, толкова дяволски упорит си! — С тези думи отключи вратата. — Може да ме пъхнат в карцера заради това, но ела, само не ми се пречкай в краката!

Излязоха в коридора, където откриха, че Джеферсън Джерико е използвал уменията си, за да убеди своя пазач да го пусне от 1А. Джеферсън и младежът тъкмо излизаха през вратата. Дейв предположи, че и вторият пазач също е бил уведомен за нуждата от оръжия, и мръсникът не е искал да остане в стаята, която е усещал като място, готово да се разпадне по шевовете.

Двамата пазачи се втурнаха по коридора.

— Какво става? — надвика Джеферсън писъка на алармата.

— Някакъв пробив на долното ниво.

— Пробив ли? Какво е влязло?

— Не знам. Каквото и да е, от него подът се…

Дейв мерна странно движение, един вид изкривяване на въздуха отляво на Джеферсън и на около осем фута по-нататък по стълбите. Целият настръхна. Неизвестен звук надмогна писъка на алармата и отекна от стълбите и по коридора и накара и двама им с проповедника да се присвият от болка.

От трепкането на въздуха се оформи туловище.

Беше едър мъж, масивен и широкоплещест, макар скулите му и мъничките абаносови очета да бяха хлътнали от недояждане. Имаше сплъстена, дълга до раменете коса и двумесечна набола брада. Носеше тъмносиня риза, сиви панталони и мръсни черни маратонки.

Воуп каза безизразно:

— Дойдох за момчето, но имам разрешение да позная екстаза, като първо ви убия и двамата.

Когато чудовището прекрати звуковата си атака, Итън се надигна на колене. Тялото му гореше, беше му трудно да се съсредоточи над болката и усещането, че мозъкът му всеки момент ще гръмне. Видя чудовището да пристъпва напред, приведено под ниския за него таван. Триъгълната му глава разби още няколко лампи, а раздвоената опашка метеше напред-назад по цимента, като този път удари маслените филтри и ги запрати срещу рафтовете, където се съхраняваха акумулаторите.

Войниците бяха парализирани, неспособни да вдигнат оръжията си. Джаксън лежеше на земята заедно с Деримън и генерал Уинслет, всички в агония. На стълбите тъкмо се появяваха още войници. Те спряха, за да стрелят с карабините си по звяра, и макар че куршумите избиваха струйки извънземна кръв, дори не забавиха крачките му.

Преди съществото да успее да извърши следващата атака, миротворецът се прицели, изпънал напред и двете си ръце. С концентрирана мисъл, която проряза болката, той изпрати в посока на чудовището и с почти светлинна скорост светкавици от пукаща енергия и хиляди огнени торпеда, които само той виждаше. Улучи противника си в гърдите, мястото незабавно почерня и хлътна, след това избухна в пламъци. Тварта се олюля заднешком, опашката ѝ се стовари върху единия миниван и го запрати срещу отсрещната стена на няма и дузина фута от Итън и останалите. Както гърдите му горяха, чудовището нададе поредния високочестотен писък, чиято сила бе почти като физически удар, който запрати момчето обратно на пода и преустанови стрелбата на карабините, които мъжете на стълбите изтърваха.

През мъглата от болка и напрежение Итън видя звяра отново да се олюлява крачка напред, а от гърдите му капеха парчета горящо месо. Идваше да смаже него и останалите и извънземният не можеше да се фокусира, за да се бори с неземния писък, който го смазваше. Въпреки това се опита да се изправи на колене, да насочи силата си към прииждащото чудовище, а писъкът продължаваше, взривявайки още лампи по тавана на гаража.

В коридора на горното ниво Джеферсън каза едно-едничко нещо на Дейв:

— Бягай!

Лицето на Воуп се надипли, сякаш маската му щеше да падне всеки момент. За времето, нужно на Джеферсън да изрече предупреждението, дясната ръка на горгона се превърна в петнисто, люспесто нещо, нашарено с черно и кафяво. Ръката вече не беше ръка, а жълт шиш, покрит с по-малки черни шипчета — всяко назъбено и гърчещо се.

Воуп направи две крачки към жертвите си и смъртоносният крайник се изстреля напред, а Джеферсън и Дейв отстъпиха. Пасторът видя ръката да се удължава и шишът да се насочва към гърдите му със зловеща сила. Осъзна, че дори ако се обърне да побегне, ще бъде пронизан в гърба…

… и след това вратата на 2А се отвори помежду им и прихвана ръката на горгона, а шишът се заби в дъската сред порой от дървени трески. Излизащият от стаята таен агент изпищя ужасено, тъй като извънземното оръжие на косъм бе пропуснало да разсече гърдите му. Мъжът имаше секунда да осъзнае опасността, да обърне карабината към съществото и да пусне три изстрела към областта, където би се намирало сърцето, преди лявата ръка с черната си змийска глава и метални зъби да го сграбчи за главата и да я схруска. Вътре в стаята Хана видя мозъка на младежа да се изплисква и като олимпийски атлет се гмурна в банята, където заключи вратата и дръпна завесата на душа, за да се свие във ваната.

Между Дейв, Джеферсън и Воуп се отвориха още две врати и предупредени от изстрелите, агентите излязоха от стаите си с готови за стрелба оръжия.

— Убийте го! — изкрещя Дейв.

Единият агент се смръзна намясто при вида на същество, чиито ръце се гърчат като змии по коридора, но другият успя да вкара два куршума, които избиха парчета от челото на Воуп. По лицето на извънземния рукна нещо, напомнящо на вид човешка кръв. Изстрелите бяха разкрили вътре в раната пулсиращ и зловещ орган, досущ обезформени кокалчета на поразена от проказа ръка, която свива и отпуска юмрук.

Пронизващата ръка се отдръпна и сега отново се стрелна напред към мъжа, пробил дупки в челото на Воуп, но човекът се оказа по-пъргав и сръчен от нещастниците, които Джеферсън видя изклани във Форт Колинс. Той отскочи встрани и шипът отново се стовари върху вратата зад гърба му. Другият агент успя да се вземе в ръце и започна да стреля със собствената си карабина от разстояние едва няколко крачки. Куршум удари долната челюст на Воуп и я откъсна, друг го прониза в гърлото и трети отлепи парче от лявата му буза. Змиеглавата ръка замахна още докато ръката с шиша се оттегляше, но и от мястото, където стояха по-назад в коридора зад защитата на двете карабини, Дейв и Джеферсън забелязаха, че Воуп не се контролира добре. Металните зъби на змиеглавата ръка се забиха в целотексовите плочки на тавана и ръката с шиша не се прибра изцяло, а остана просната на бежовия мокет като победен питон.

Първият агент от „Сикрет сървис“ отново откри огън, този път с прицел в главата на Воуп. Пронизваше я с куршум след куршум, а съсипаното лице на горгона се гърчеше и кривеше, едното око изскочи от орбитата и носът се превърна в дупка, през която пулсираше отвратителната извънземна тъкан.

Воуп се обърна и побягна към стълбите, влачейки ръката с шиша по пода. Двамата агенти, редом един до друг, го последваха с бърза крачка и не спряха да стрелят по олюляващия се и бягащ пред тях пришълец.

Някъде отдолу се разнесе ехо от пронизващ слуха писък, което ги принуди да застинат намясто, вцепенени от звука. Дейв и Джеферсън усетиха остра като нож болка в тъпанчетата си и гръбначните им стълбове се превърнаха в колони от огън. Парализиран, Дейв осъзна, че каквото и да става там, долу, не върви на добре. Воуп се измъкна по стълбите и двамата агенти предпазливо го последваха.

Откъм етажа на гаража се разнесе трясък на метал и подът отново се разтресе.

Джеферсън изкрещя:

— Аз съм нагоре! — и хукна към другото стълбище в далечния край на коридора, намислил да остави колкото се може повече пространство между себе си и неизвестното чудо, което атакуваше нивото отдолу.

Дейв го остави да се отдалечи. Негова главна грижа бяха приятелите му. Повторен отглас от писък се търколи нагоре по стълбите и бликна в коридора. Този път болката в тъпанчетата и гръбнака беше толкова силна — все едно палеха нервите му с горелка, — че биячът се блъсна в стената и притисна длани към ушите си. Залитна в най-близката стая с намерението да потърси приятелите си и все някакво прикритие.

В гаража писъците на горящото чудовище кънтяха пронизително, достатъчно силни да нарежат мозъка на лентички и да разрушат всякаква воля за съпротива. Човешките сетива на Итън бяха смазани, изпитваше също толкова силна болка, колкото и мъжете, проснати почти в безсъзнание около него. Усети подът да потръпва, когато съществото се потътри към тях, изпънало нокти да нацепи с тях всяка плът, която успее да докопа.

Писъкът на звяра секна, но отзвукът му още поддържаше кладата в тялото и ума на Итън. Войниците и агентите бяха напълно безпомощни. Момчето с огромно усилие се пребори да се изправи на колене, едва гледаше през кървавата мъгла в очите си. Чудовището почти беше стигнало до защитниците, макар че гърдите му горяха и на земята се стичаше втечнена плът. Итън си помисли, че то ще разкъса човеците, а и неговото собствено тяло, без значение колко много го искаха жив горгоните.

Миротворецът протегна и двете си ръце напред в последен опит да изпари съществото.

През разтърсващата и мъчителна болка осъзна, че зад гърба му стои някой.

Извърна глава и видя към него да се олюлява съществото, което разпозна като Джак Воуп, само че покрит с изкуствена кръв и с почти съсипана човешка маска. Ръцете на горгона бяха с неравна дължина и от петниста плът, която висеше от ръкавите на окървавената му тениска и се влачеше по пода. Променяха се от прилика с човешка плът и човешки ръце до маса от шипове и изкривена змийска глава и обратно.

Итън откъсна очи от гротескната гледка. От прицела на двете си длани изстреля бели торпеда от енергия към главата на чудовището, която вече се беше надвесила над него. Стискаше зад зъбите си твърде човешки писък.

Главата на съществото избухна в пламъци и след това набъбна и се взриви, а парчетата литнаха през смрадливия задимен въздух. Задните му крака се подгънаха и безглавото тяло рухна върху един от минивановете и джипа, смазвайки и двете превозни средства.

Една от удължените ръце на Воуп имаше на края си човешка китка с шест пръста и два палеца, а другата все още я красеше змийска глава. Ръката подскачаше като умираща риба, докато увреденият мозък на горгона се опитваше да ѝ нареди да сграбчи Итън за врата.

В този момент от отсрещната страна на разбития гараж се появиха четири призрачни силуета. Седем фута високите, жилести войници на мъглявите добиха плътност за един удар на сърцето и онзи, който премина първи, стреля с бластера си без колебания. Двойка огнени топки прелетяха над Итън и улучиха Воуп в средата на туловището. Момчето се обърна да види как горгонът пада, пламнал със заслепяващ червен огън и разкъсан почти надве, но точно преди тялото да тупне на пода, то започна да трепка и да избледнява, а когато докосна земята, вече беше почти прозрачно. След него остана само тъмна аура с едва забележим отпечатък от силуета, очертан във въздуха, но и той скоро също избледня и изчезна.

„Кралицата го спаси — помисли си Итън със замаян ум и пламтящо от болка тяло. — Тя го отведе там, където отново могат да го сглобят като нов.“

Сега се налагаше да върне размазания си поглед върху четиримата мъгляви войници, крачещи към него по окървавения бетон. Знаеше, че също като Воуп и те са дошли да го отведат в зала, където остриетата им за дисекция щяха да унищожат тялото му в изучаване на онова, което представлява той, и начините за неговото практическо приложение.

Не можеше да го позволи. Не. Не можеше.

Ушите му още звънтяха, но освен това чу и тихото пук-пук-пук на, както осъзна, огнестрелни оръжия. Обърна се и видя, че още двама души с карабини са се спуснали по металните стъпала, проснали са се по корем на пода и стрелят по мъглявите. Джаксън също се беше надигнал на колене и макар че кървеше от ушите, а очите му бяха кървясали и подпухнали, се беше прицелил и равномерно помпеше куршуми срещу пришълците.

През мъглата на дима, който се виеше от изгорелите гърди на мъртвото чудовище и разкъсаната му шия, Итън видя войниците да вибрират до замъгляване и обратно, а куршумите минаваха през призраците им и рикошираха в стената отзад. Куршум от пистолета на Джаксън успя да улучи лицевата плоча на единия мъгляв точно когато той се връщаше в твърда форма, но отскочи, оставяйки само малка драскотина по черния материал. След това куршумите на агента свършиха и в отчаянието си той посегна към карабината, изтървана от един от другите поразени защитници.

Мъглявите се намираха достатъчно близо, за да може Итън да различи малкия червен йероглиф долу вдясно на лицевите им плочи — прецени, че е почетен знак. Водачът им носеше и допълнителна черта, признак на още по-висока чест. Когато Джаксън се прицели с карабината, командирът на мъглявите прекрати движението си и стреля веднъж с енергийното си оръжие. Двойката топки се стрелнаха към Джаксън, но Итън със също толкова бърз замах ги отклони от смъртоносния им курс и ги прати да цвърчат през стената.

С помощта отново и на двете си ръце той изстреля два от своите заряди към водача на мъглявите. Положеното усилие доведе до нова вълна от болка и усещането, че органите и костите на това тяло са напът да се стопят, но от него изригнаха двойка вихрещи се торнада и полетяха към извънземното. Противникът му се замъгли с невероятна скорост. Войникът зад него не беше толкова бърз и именно това същество разкъса на парчета насочената енергия на Итън. Двамата други войници се замъгляваха стремително и се преместиха, преди да се появят отново на по-широко разделени позиции. Итън долови електрическо смущение точно от дясната си страна — там, където командирът на мъглявите извибрира в плътна форма и посегна към него, за да вкопчи паешката си ръка в рамото му. Миротворецът се боеше от хватката му, понеже предположи, че заряд от нея може да парализира това тяло с болка и да го хвърли в безсъзнание, което — както знаеше — беше и крайната цел. На мъглявия обаче му се наложи да се замъгли отново, преди да успее да го докопа — Джаксън и другите двама с карабините не спираха да стрелят по него и няколко куршума рикошираха от пода в опасна близост до Итън и останалите, които още се бореха с ефектите от звуковата атака на чудовището.

Един от другите мъгляви извибрира обратно достатъчно бързо, за да стреля с оръжието си по двамата с карабините, и Итън отново успя да отклони огнените топки от траекторията им. Куршум от пушката на Джаксън улучи войника в гърдите и го събори по гръб, но преди да падне, той отново се превърна в призрак и този път не се върна. Итън замери със струя огнени сфери и енергийни светкавици останалия самотен войник и го порази, преди той да успее да се защити или дематериализира. Също като предишния и този избухна в порой горящи късове.

Командирът на мъглявите се появи отново на около шест фута отляво на Итън и зад гърба му, почти върху Бенет Джаксън. Докато момчето се обърне и събере сили да смаже противника, войникът простреля агента от упор и двойката топки буквално го разкъса. Подхвърлена от взривната вълна, горната част от тялото на Джаксън — от главата до кръста — прелетя през гаража и точно когато Итън пускаше нова стена от експлозивни сфери и енергийни светкавици, мъглявият извибрира в небитието и отсрещната стена се покри с кратери от удара, а във въздуха се разхвърчаха парчета камък и струи прахоляк.

Итън огледа кълбящата се миазма бял прах, дъхът свиреше в дробовете на тялото му и главата му още тежеше от болка. Огледа гаража в очакване мъглявият водач да го връхлети от произволна посока.

Но той не се появи повече. Секундите отминаваха. Итън предположи, че заповедите на мъглявите са били да го заловят, но не и да го убиват или осакатяват. Те току-що бяха научили, че няма да позволи да бъде заловен жив.

Отмина цяла минута. Миротворецът чакаше, но водачът на мъглявите не извибрира обратно в твърда форма. Накрая Итън погледна към зловещите останки на Бенет Джаксън. Горната част от тялото му гореше, а долната бе просната съвсем наблизо. Изключително високата температура беше каутеризирала двете половини на трупа. Тази екзекуция беше отмъщение за смъртта на войниците на командира на мъглявите. Итън си каза, че битката е преминала на лична основа, ако мъглявите могат да мислят по този начин. Така или иначе, щяха да разрушат онова, което не могат да пленят, и той знаеше, че вече са наясно — беше твърде могъщ, за да му се позволи да живее, без значение какви оръжия биха могли да създадат от него.

Командирът на мъглявите щеше да се върне всеки момент, вече снабден със заповед за убийство. Итън беше сигурен. Но в момента… радарът му беше чист.

Като изключим корабите.

Той се изправи несигурно и отново падна при първата си крачка. Светът сякаш се въртеше около него със зашеметяваща скорост. Надигна се и излезе полека — като плуване насън — през разрушения вход на Бялото имение.

Зрението му още беше замъглено от червеникава мъгла и ушите му продължаваха да звънтят. Но можеше да вдигне очи към жълтите облаци и да види два свята във война.

Високо в небесата се водеше сражение. Корабите на мъглявите нападаха тези на горгоните. Ивици фосфоресциращи червени и сини изстрели се гонеха през облаците. Итън не беше в състояние да види с просто око корабите, нито пък чуваше отгласите от битката им, като изключим ниския тътен, но ги виждаше в ума си — огромните триъгълни пъстри корпуси на горгоните и още по-масивния, елегантен черен кораб на мъглявите, от който се изсипваха стотици по-малки, едноместни лодки. Те се стрелваха напред или за да бъдат разрушени от енергийните топки на горгоните, или, при преминаването си край тях, да се нахвърлят на горгонската плът и да се взривят със смъртоносна сила. Горгоните засега отвръщаха на удара, понеже Итън видя, докато наблюдаваше сражението, един от мъглявите кораби, широк осемстотин фута, да рухва през облаците с горящи в синьо пробойни по корпуса си и да се разбива във върховете на около десетина мили разстояние. Червен енергиен лъч проряза небето и разцепи скалите на друг връх, разхвърляйки във въздуха огромни парчета скала.

Миротворецът стоеше сам.

Не беше сигурен как може да спре тази война. Предполагаше, че Зона 51 можеше да се окаже ключова. Осъзна, че е бил примамен да стигне до това място, преди президентът на САЩ да успее да се самоубие, понеже този човек бе единственият, способен да осигури достъп до комплекса.

Ако в Зона 51 имаше нещо, което наистина би могло да му помогне… нещо от извънземно естество, което може да спре тази война и да спаси планетата от разрушение…

Някой го хвана за рамото.

Обърна се и видя Дейв — пребледнял и разтреперан. До него стоеше Оливия, а зад гърба ѝ — Хана и Ники.

Приятелите му в този бурен и измъчен свят.

Деримън се заолюлява към тях. Лицето и косата му бяха побелели от каменен прах, очилата — накривени, а от дясното му ухо течеше кръв. Той тръскаше глава насам-натам, сякаш в отрицание на кошмара, в който се бе превърнал животът.

Итън се накани да заговори Дейв, но не успя да намери думи. Нямаше какво да каже — ужасът говореше със собствен глас.

Стояха до предпазната мантинела, сякаш на ръба на света, загледани в стрелкащите се лъчи на енергийните оръжия и в експлозиите сред облаците, докато самото небе не се разкъса и не изля порой върху ширналите се мъртви дървета и натрошени скали, където не смееше да стъпи човешки крак.