Границата

Седемнадесет

Управлението на едноокия автобус през разпръснатите по магистралата отпадъци не беше лесна задача дори за шофьорка, на която навремето, както си е зад волана, ѝ се беше случвало да ѝ лепнат дъвка в косата, а при друг случай хлапе да повърне овесената си каша в скута ѝ в една дъждовна понеделнишка сутрин. Отвъд границите на единствения фар цареше пълен мрак. От време на време от него изникваше силуетът на разбита и изгоряла кола, а имаше и много скелети и отделни кости, но Хана Граймс държеше юздите на нервите си и караше автобуса със стабилни десет мили в час. Ниската скорост им спаси живота, когато светлината озари поръбен с черно кратер, прогорен в асфалта. Хана изруга под нос — „Мамка му!“, и сръчно ги прекара по средата и около опасния отвор.

Беше светнала лампите в купето и те хвърляха жълтеникаво сияние върху пътниците.

Дейв Маккейн бдеше зорко над тримата новодошли. Не му харесваше миризмата им. Не му харесваше кардиологът, който приказваше като продавач на коли и разполагаше с гладък и бърз отговор на всички въпроси. Не му харесваше дребният плешив Раткоф, който се потеше, беше нервен и изглеждаше така, сякаш душата му е подложена на мъчения, и не му харесваше застиналият като статуя Джак Воуп, който се взираше напред в мрака с онова негово странно двойно-тройно примигване. Този тип според Дейв си беше чистак откачалка — човек, който като нищо ще изпуши изцяло и ще вземе да се нахвърля на хората наоколо. Биячът почти се надяваше това да се случи, за да гръмне мизерника и да го пръсне на малки парченца. Но всъщност нямаше да му се отдаде възможност, понеже беше толкова уморен, че скоро щеше да припадне.

— Би трябвало вече да виждаме Денвър — обяви Хана. — Ако имаше светлини, де.

Пред тях се простираха само нощта, асфалтът пред автобуса и гръден кош с череп, които Хана нямаше как да избегне. Изпука като изстрел под дясната предна гума.

Джеферсън Джерико не беше подготвен за всичко това. Всички тези човешки останки, осеяли магистралата… повечето от тях не бяха цели скелети, а разчленени от… какво? Животни, които излизаха от леговищата си да пируват с падналите? Сигурно това беше причината. Той се втренчи напред в мрака, където би трябвало да се намира Денвър, вече с пълното съзнание от какво са го защитили горгоните заедно с другите жители на Ню Идън. Ужасната реалност направо надхвърляше способностите на човешкия дух да я понася, от нейната бруталност и безнадеждност ти омекваха коленете. Пасторът откри, че копнее да се върне в Ню Идън при течащата вода и електричеството, под фалшивото слънце и всичко останало, което може да не беше истинско, но поне символизираше безопасност и спокойствие. Дори обратно при омразата на Реджина, защото смяташе, че някой ден — след края на тази война — тя отново ще се помири с него и ще разбере, че той просто използва дадените му от Бога дарове.

Спомняше си какво му беше казала звездната му кучка в онова фалшиво френско имение: „Дали сме ти много, мой Джеферсине. Много. И многото дадено може лесно да бъде отнето“.

Той потрепери.

„Исусе Христе — помисли си, докато автобусът напредваше през безконечната нощ. — Не бих могъл да оцелея в този свят.“

Да, определено трябваше да прибере момчето. Каквото и да представляваше това хлапе и каквато и мощ да притежаваше, непременно трябваше да го извлече оттук — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джеферсън осъзна, че Воуп леко е извърнал глава и го гледа, четейки мислите, докато те се юркаха между стените на уплашения му мозък. Дали на устните на горгона се забелязваше следа от арогантна усмивка или тя беше плод на въображението? Дали Воуп изобщо знаеше как да се усмихва?

Все едно. Мигът отмина и пришълецът отклони поглед от него.

Зад Дейв и Оливия, в средата на препълнения автобус, Итън бе стигнал до заключението, че трябва да стори нещо. Не можеше да чака тримата да нанесат своя удар, понеже точно такова усещане имаше: отровна змия, която се кани да посегне изпод савана на сенките. И незабавно осъзна: единият от тях е горгон, скрит в човешка форма.

Всички в автобуса бяха в опасност. Трябваше да стори нещо, и то — веднага.

Започна да си проправя път напред с поток от оправдания:

— Извинете. Моля за извинение. Може ли да мина, ако обичате? Извинете… извинявай…

И така премина между оцелелите от „Пантър Ридж“, докато не стигна до Дейв и Оливия — и тогава видя тримата мъже, застанали в предната част на автобуса с лице към потъналия в мрак град, а единият от тях полека извърна глава и в него се забиха и го впримчиха чифт черни очета като парчета кремък, забучени над черната му брада. Итън разпозна врага от пръв поглед.

— Дейв?

— Какво има? — попита Дейв притеснено, усетил напрежението в тона на момчето.

Горгонът не откъсваше поглед и внезапно един от другите двама също се обърна да огледа Итън. Той имаше рошава кестенява коса и прораснала кафява брада, беше мръсен и оръфан, но на момчето му се стори, че лицето му е прекомерно меко и хубаво, за да е преживял изцяло мъките на живота по време на война. Изглеждаше така, все едно и той е надянал маскировка. Но беше човек… както и третият, с плешивата и запотена глава… и все пак…

— Какво има? — опита Оливия, когато Итън не отвърна на въпроса на Дейв.

В очите на човека с кафявата брада проблесна озарението на разпознаване. Лицето му застина за няколко секунди, след това той се усмихна така, сякаш облаците се разделяха пред слънцето.

— Здрасти — каза той. — А ти как се казваш?

— Голям шибан кратер отпред — обяви високо Хана. — Отбивам встрани. Всички да се хванат здраво!

Автобусът кривна надясно. Фарът освети огромен тир с ремарке, катастрофирал през мантинелата на дясната лента, и Хана стисна зъби и продължи да върти волана докрай, а автобусът остърга задницата на ремаркето с накъсан вой на измъчен метал. Стреснато изпищяха онези, на които им стигаха сили да го сторят, и шофьорката подвикна в отговор:

— Тихо бе, плачковци такива!

— Искаш ли да дойдеш отпред? — обърна се към Итън Джеферсън Джерико. „Ето го момчето“ — осъзна той. Не изглеждаше особено специално… или напротив? — Хайде, ела! — той вдигна ръка и го помами с пръст, макар че дланта му потрепваше съвсем леко от притесненото предвкусване на онова, което може да последва.

— Не говори с него — посъветва го Дейв. — Той не те познава и ти не го познаваш. Така че недей.

— Рекох си, че може да иска да дойде тук, където се диша по-свободно. Там, отзад, ми се струва много претъпкано.

— Чудесно си диша. Кажи какво искаш, Итън?

„Итън! — каза си Джеферсън. Присви очи. — Хайде, Итън, позволи да те докопам в ръчичките си.“

Горгонът отново се взираше в момчето. Съществото примигна бързо… едно-две-три… и отново едно-две-три. Итън усети удар… безплътни ледени пръсти посягаха в мозъка му и се опитваха да ровят из него, както крадец тършува в чекмеджетата в търсене на ценни вещи.

„Няма да те пусна там“ — помисли си и веднага в ума му се появи нещо подобно на метална стена от дебели блокчета и макар все още да усещаше чуждите пръсти да дращят по тях в търсене на слабо място, горгонът беше неспособен да се пресегне навътре и да издърпа онова, което му се искаше.

Итън откри, че може да съсредоточи вниманието си върху Дейв, да формулира мисли и металната стена си остава твърда. Пръстите започваха да човъркат по-настоятелно и все по-силно, но не можеха да пробият през нея.

Канеше се да каже „Мъжът с черната брада е горгон“, но се сдържа. Вместо това си представи своята ръка, само дето тя сияеше в сребърно, имаше дълги пръсти и беше по-тънка от дланта, окачена в края на собствената му китка. Представи си тази грейнала в сребърно ръка да се пресяга като пружина от мъгла край Дейв и Оливия и дългите тънки пръсти да проникват в главата на съществото, което носеше черна брада, а след това да пробиват през сътворения от извънземни череп от неизвестен материал, и видя…

… ширнало се блато с жълти и кафеникави дървоподобни израстъци, щръкнали през супата от влажна мъгла. Стеблата им донякъде напомняха на кактуси, само че покрити с кожа, по която се надигаха и спадаха назъбени шипове, сякаш растителността дишаше миазмичния въздух. Хищни птици със сива плът и дълги, пълни със зъби човки се рееха из облаците и връхлитаха върху твари, напомнящи раци и змиорки, пързалящи се през червеникавата течност, която се люлееше не като вода, а като живак. След това сцената се смени… Прескочиха кадри, като че филмът внезапно е превъртял напред… И ето че под двойните луни се издигаше масивен град с хиляди ниски, наклонени сгради като изваяни колиби от кал, но създадени от извънземен ум и сътворени с извънземни инструменти. Сини кълбета светлина кръстосваха напред-назад из града, озарявайки силуети, които не толкова крачеха, а по-скоро се плъзгаха през тесни улички.

Ново превъртане на кадри и промяна в сцената… И ето я потънала в мрак пещера — място, където бучаха машини и добиваха форма странни и страховити за окото на земните жители същества. Итън имаше усещането, че се намира дълбоко под земята, може би в нещо подобно на гнездо, което сега се превръщаше в окъпано от примигваща синя светлина скривалище за сенки — място за овеществяване на идеите на бойци, вечно търсещи нови и по-мощни оръжия за масово разрушение; място на могъщество, непознато на човешкия ум, където стените дишаха с изкуствен живот и бяха нашарени в цветовете на военните им кораби.

В нервния център на пулсиращите машини и проблясващата синя енергия стоеше създание, което сякаш махаше на Итън с люспеста, петоноктеста лапа — силует, загърнат в торбеста черна роба. Над робата се издигаше неясно осветена, обгърната от сенки глава с лице, от което Итън се препоти, макар и да знаеше, че само разглежда картини в ума на горгон, и на това лице блещукаха чифт тесни очи с хипнотизиращи, червени вертикални зеници, които, немигащи, го придумваха наум да се приближи повече, още повече, докато не бе привлечен толкова близо, че видя подобната на кобра усмивка, която разкриваше остри, влажни зъби и усети вкочаняващия ужас, който спокойно би могъл да превърне човек в камък.

Не можеше да издържа повече. Измъкна се, но не беше лесно — сякаш се опитваше да изтегли сребърната ръка от буца лепкава кал.

Усещаше огромната сила, сгушена в горгона, който стоеше само на няколко крачки от него и с Дейв и Оливия помежду им. Предусети кошмара, който можеше да сполети всички в автобуса, и че съществото е способно така щателно да разпердушини превозното им средство, все едно е детска играчка. Но докато очите им бяха втренчени едни в други, Итън долови внезапна странна мисъл, която проникна през страха му и почти без негова власт се процеди през металната стена и се насочи към горгонския мозък. Тя гласеше: „Мога да те смажа“.

Горгонът примиг, примиг, примигна.

— Хей — възкликна Хана внезапно. — Май виждам светлина! В небето има сияние над…

Нещо се блъсна в дясната страна на автобуса с пронизително тупване.

— Какво, по дяволите…? — изгуби нишката на мисълта си шофьорката. Леко завъртя волана насам-натам. — Какво ударихме?

Дребен, гъвкав силует изпълзя по стената на автобуса и залепна за един от прозорците някъде около средата. Сред пътниците се възцари смутена тишина. Пръстите на ръцете и краката на съществото се бяха сплескали до вакуумни прилепала. То приличаше на девет-десетгодишно момче, облечено в оръфани парцали и с напълно плешива и обезформена глава, с очи, потънали толкова дълбоко в лицето, че изобщо не се виждаха. Съществото беше сиво като пепелта на всепоглъщащия огън и докато се взираше през прозореца на автобуса, внезапно се ухили, сякаш зарадвано да види всичкото това пътуващо месо, а след това стрелна глава напред и разби стъклото на сол.

Наченаха писъците.

— Исусе Христе! — изкрещя Раткоф и прославеният член на Джеферсън Джерико се изпусна в джинсите.

Итън видя сивака — сивото дете по-скоро — да се прекатерва през прозореца, все още ухилено в демонстрация на острите си редчета напречно насечени зъбки.

— Някой да го гръмне! — изкрещя Дейв.

Целеше се с узито, но помежду им имаше твърде много хора.

— Стреляйте! — викна отново, докато тварта се пресягаше и сграбчваше Кармен Ниега за косата.

Два пъти изпука 45-калибров и сивачето политна назад с две дупки в гърдите, но въпреки това продължи да влачи към отворената си уста все още пищящата Кармен. След това къс ръждива арматура се стовари в лицето на тварта и Джоуъл Шустър последва примера на Джей Ди и от упор гръмна съществото трети път — право в кокалестата тиква. Сивачето със съскане се катурна назад през прозореца, отнасяйки със себе си кичур от косата на Кармен.

Нещо се удари в задницата на автобуса със сила, която огъна аварийния изход и пукна средния от трите прозореца като нов изстрел. Хана изкрещя:

— Мамка му! — и настъпи газта, без да я е грижа какви препятствия лежат напред.

Възлестите пръсти на друг сивак сграбчиха долния ръб на счупения от детето прозорец и изтеглиха тялото му навътре. Този беше набит, мускулест звяр с поникнали от главата, голите рамене и гърдите закривени червени шипове. Издаваше ниско хъркане и се метна в купето, въпреки че Джоуъл и Пол Едсън стреляха по него, и докато натъпканите като сардели пътници се опитваха да се дръпнат от пътя му, се нахвърли върху Гари Рууса, набучвайки го на шиповете по гърдите си. Зловещ чифт челюсти разкъса гърлото на Гари и сивакът гризеше яростно шията му, докато латиноамериканец с прошарена брада не опря карабина до слепоочието на чудовището и не изпразни и двете дула в него.

През прозореца междувременно се катереше друга твар — слаба и жилава, с гротескно и изкривено лице, в което устата заемаше повечето пространство, а малко встрани от центъра на челото имаше само едно око, като второто се намираше на дясната буза. На гърба ѝ яздеше сивокоса женска с лице като острие на брадва и още една глава, поникнала от лявото ѝ рамо. Пътниците се опитваха да отстъпят назад, но нямаше накъде да отидат. Тези без оръжия се гъчкаха към задната стена на автобуса. Стреляха пистолети и пушки — дори под съпровода на хора от писъци гърмежите бяха чудовищно силни — но преди сивачката и сраснатата ѝ с нея сестра да умрат, успяха да отхапят почти до кост ръката на един мъж и да накъсат на ивици лицето на млада жена.

Хана дивашки криволичеше с автобуса. Дейв се опитваше да стигне до счупения прозорец отзад и на пътя му се изпречи Итън. Оливия стоеше до хлапето, обърнала гръб на тримата новодошли. Внезапно красавецът с кафявата брада стисна зъби и тръгна напред, протегнал ръце, сякаш да сграбчи момчето за раменете, но в този момент то погледна в очите му и видя зад тях нещо, което бе способно да опише само като водовъртеж от ужас.

— Исусе Христе! — изкрещя Хана. Настъпи спирачките.

Джеферсън Джерико залитна покрай Итън, който се шмугна встрани и сграбчи облегалката на най-близката седалка. Едната от дланите на проповедника се плъзна по лявото рамо на хлапето, а другата сграбчи празния въздух. Той се блъсна в Оливия и падна на колене на пътеката. Единственият фар показваше на Хана десетки сиви хора, юрнали се към автобуса — вълна от чудовища, плиснала по магистралата… не десетки, осъзна тя след секунда, а стотици. Те тичаха, пълзяха и се олюляваха, някои с желирана и провиснала кожа, други мутирали в машини убийци с ноктести лапи и плът като шипеста броня.

За броени секунди се озоваха върху предницата на автобуса и взеха да се катерят към стъклото. Раткоф беше паднал върху таблото и скимтеше, а Воуп се взираше безстрастно в прииждащата вълна не-човеци в човешки облик.

— Карай! — викна Оливия на Хана, щом видя жълтата муцуна на автобуса, покрита със сиви тела.

Старицата настъпи газта докрай. Автобус номер 712 блъвна облак черен дим и се втурна напред като шибнат с камшик кон. Сиваците падаха от капака на автобуса и той диво подскачаше, сякаш колелата му прегазват дузини легнали полицаи. Бронята и предната решетка се удряха във все повече и повече тела и гумите се пързаляха по слузестите им останки, но отпред ги причакваше същинска стена от кошмари. Двама от най-големите и силни сиваци държаха ръбести метални парчета и единият успя да изпълзи напред и да удари с възлест юмрук предното стъкло. Проби го в дъжд от стъкло и Бърт Раткоф писна като момиченце.

— Махай се от автобуса ми! — изкрещя Хана. Последва заплахата с два тътнещи изстрела от револвера си, които пронизаха предното стъкло и изхвърлиха мутанта в задно салто назад от капака. Тя успя да гръмне другия сивак в главата, преди да използва юмрука си, но куршумът остави дупка почти пред лицето ѝ и пукнатини по предното стъкло.

По същото време и Оливия като Итън осъзна, че сиваците са прекалено многобройни. Тварите тичаха към автобуса от всички страни и изглеждаше, че отпред прииждат още стотици.

— Продължавай! Напред! — крещеше Дейв, докато си проправяше път към предницата. Джеферсън Джерико бе изпълзял от пътеката на четири крака и се беше свил на пода в търсене на някакво убежище сред другите тела, но на открито стърчаха достатъчно негови части, та Маккейн да му стъпи на дясната ръка при минаването си. Под подметката на дебелата кубинка се разнесе хрущене на чупещи се кости и в последвалия го огнен пожар от болка супер продавачът и нощен таласъм осъзна, че току-що се е лишил от употребата на всичките си пръсти.

Хана се опитваше да продължи напред, но автобусът буквално засядаше върху сиваците под гумите и шасито. Двигателят нададе вой, когато колелата изгубиха сцепление над желираната плът. Още врагове се катереха по капака и един с ръце като сопи и допълнителен чифт късички крайници прииждаше да довърши предното стъкло.

В хаоса Итън се извърна, за да потърси едно конкретно лице.

Видя Ники, притисната сред останалите, които се опитваха да се отдръпнат колкото се може по-далеч от счупения прозорец и все още гърчещите се тела на сиваците. Поне тя беше добре, но тази битка беше далеч от…

Ослепителна бяла светлина заля автобуса.

Почти незабавно последва трясъкът на картечници и първият изстрел порази сиваците на капака. Червени ракети излетяха във въздуха пред предното стъкло и сега вече Хана здравата настъпи спирачката, понеже ракетите преминаха на косъм. Но които и да бяха стрелците, си знаеха работата, понеже сиваците изпопадаха и половината глава на онзи с масивните ръце изчезна като по магия, но нито един куршум не удари нито стъклото, нито автобуса. Картечниците продължаваха да стрелят, покосявайки сиваците ред по ред. Нападателите започнаха да се обръщат и да бягат, катереха се един върху друг в стремежа си да се измъкнат, а куршумите продължаваха да ги разкъсват на парчета.

Присвил очи срещу суровата светлина, Итън успя да различи някакво превозно средство да ги приближава отдясно. Огромните му гуми прегазиха мантинелата.

— Исусе Христе! — изпъшка Дейв. — Бронетранспортьор!

Заслепяващият прожектор на колата се обърна да проследи групичка от десетина сиваци, търчащи към прикритието на изгоряло такси. Двойните дула на картечниците, които стреляха от бронирана надстройка, покосиха осмина, но останалите се шмугнаха в мрака от задната страна на колата. Последва кухо бум! и три секунди по-късно жълтото такси избухна в огнено кълбо, а високо във въздуха литнаха парчета от горящите сиви тела.

— Гранатомет! — каза Дейв с пресекващ, задавен глас.

Бронетранспортьорът беше боядисан в стоманено сиво и имаше монтирана на предната броня масивна, защитена с железни шипове решетка. Картечниците продължаваха да стрелят, а прожекторът — да улавя все нови и нови тичащи по магистралата мутанти. Втора граната излетя и избухна на около петдесет ярда разстояние. След това картечниците замлъкнаха и машината зави, за да спре точно пред автобус 712, а огромните ѝ назъбени гуми хрускаха по деформирани кости и глави и смазваха на кайма бронирана плът. Прожекторът се завъртя да освети вътрешността на автобуса — по-ярък, отколкото дневната светлина от дълго време насам.

Изпука мегафон.

— Чудесна нощ за спасителни операции — обади се саркастичен женски глас. — Някой да излезе и да поговори с нас, но внимавайте да не си оцапате обувките.

Дейв каза на Оливия:

— Аз ще ида…

Стрелна с поглед мрачния Итън, след това огледа и останалите пътници. Някои хлипаха, но повечето просто бяха в шок. Видя Джей Ди, който с помощта на Джоуъл Шустър и Диего Каравацос се опитваше да направи нещо за Гари Рууса, макар да беше очевидно, че приятелят им се е измъкнал от лудницата на войната — вярно, по най-гадния начин, но все пак я бе напуснал. За турникет на отхапаната ръка на Аарън Рамзи беше използван колан, а две жени се занимаваха с раните на Лила Конти, която, за съжаление, беше сериозно пострадала.

Итън забеляза, че горгонът не е помръднал. Дейв щеше да мине покрай него на излизане от автобуса. Нареди: „Погледни ме!“

Горгонът се извърна.

„Докосни този човек и ще умреш“ — каза наум Итън. Не беше съвсем сигурен как го е постигнал… но нямаше и капка съмнение, че може да пожелае тази твар да се взриви точно както бе направил на кайма и горгонския пилот, и за демонстрация с мъглата на сребристите си пръсти изпрати образ от онзи миг в главата на горгона.

Съществото не помръдна, а суровото му, безизразно лице не издаваше нищо.

Дейв мина покрай Джак Воуп и излезе от автобуса, когато Хана отвори вратата.

Магистралата представляваше хаос от сиви тела, някои полуразмазани и все още опитващи се да пълзят и да избягат.

— Остави оръжието си на капака и стой в светлината на прожектора — нареди жената с мегафона.

Той се подчини на първото изискване, а спази и второто, докато си подбираше път между зловещите детайли от пейзажа — сиви ръце, крака, торсове и глави.

Близо до надстройката на бронетранспортьора се отвори люк. Оттам се измъкна дребна фигурка в армейски камуфлаж и с маслиненозелен шлем със слушалки и микрофон. Прожекторът се измести с няколко градуса встрани от лицето на Дейв, но войникът включи малко фенерче и го задържа насочено към него.

— Чудесна стрелба — похвали Дейв. Изпитваше огромно желание да се свлече в разтреперана топка в краката на войника, но се постара да задържи страха далеч от изражението си и треперенето — от гласа си, което беше доста трудна задача след последните няколко минути.

— Не бях аз на спусъка — уточни жената, която се беше обърнала към него по мегафона. — Ще предам комплимента на Джъги. Има ли жертви?

— Един загинал. Един с почти отрязана ръка и жена с рани по лицето. Но имаме много ранени на борда, сред тях — и в лошо състояние. Можете ли да ни помогнете?

— Прието — тя не се обръщаше към него, а говореше в слушалките си. — Добре, как се казваш?

— Дейв Маккейн.

— Следвай ни, Дейв. Ще караме полека и ще държим пръст на спусъка. В този град има хиляди от изродите. В онова, което е било град навремето. Качвай се!

С тези думи новата му позната се обърна към бронетранспортьора точно когато нещо, пулсиращо в яркосиньо, изпищя през небесата на около миля височина, следвано от четири червени огнени топки, които се въртяха една около друга като атоми в молекула. Жената войник дори не вдигна глава.

„Добре дошли в Денвър“ — помисли си Дейв. Толкова се радваше да види американски войник с огнестрелна мощ, че искаше да се разреве от облекчение, но не беше редно това да става пред свидетели, така че докато подбираше пътя си обратно през сивата градина на смъртта, избърса влагата от очите си с опакото на дланта си.

Прибра си узито от капака на автобуса. Качи се вътре скапан до мозъка на костите си, но наясно, че трябва да остане в съзнание още малко.

Осемнадесет

В небето наистина грееше сияние. Под него навремето бе имало голям търговски център. Сега представляваше крепост, в сравнение с която „Пантър Ридж“ изглеждаше като кукленска къща.

Целият район, с изключение на пътя навътре, беше обграден с рула бодлива тел. Зад нея имаше барикади от талпи и отвъд тях — двайсет фута висока стена от тухли, камъни, парчета назъбен метал, счупени бутилки и всякакви други здрави, остри и гадни строителни материали. Сред бодливата тел лежаха гниещите трупове на двайсетина сиваци. Неколцина бяха разплескани до сиво желе на пътя. Наблюдателници с плоски покриви и картечници се издигаха на равни разстояния по цялото протежение на стените. Работеха генератори, които захранваха двата прожектора, проследили бронетранспортьора и училищния автобус при приближаването им. Огромна, покрита с метални шипове порта се вдигаше нагоре на вериги — досущ като в средновековен замък. Отвориха я, за да минат под нея превозните средства, и след това я спуснаха обратно на мястото ѝ.

В част от мола имаше осветление. На паркинга бяха паркирани доста коли и няколко военни камиона, както и втори бронетранспортьор. Докато Хана следваше първия към очевидно главния вход на мола, тя — също както и Дейв, Оливия и Итън — видя да ги чакат група посрещачи в състав от десет войници с пушки. Мнозина на борда на автобуса хлипаха от облекчение, но Итън следеше и горгона, и човека, който според него се бе опитал да го докопа. Човекът се беше настанил на една от седалките и крепеше видимо пострадалата си дясна ръка, докато горгонът почти не беше помръднал по време на пътуването от магистралата до това убежище. Плешивият господин, който беше останал сгушен на пода недалеч от Хана, също беше човек, каза си Итън, но долавяше от него някаква странна вибрация и видя в съзнанието му просмукана с ужас смес от мрак и неясни плъзгащи се силуети.

Мъжът с ранената ръка непрестанно се озърташе към Итън и след това гушваше нежно ръката си. По лицето му бе избила пот. Дали пръстите му бяха счупени, зачуди се момчето. Беше протегнал сребърната ръка на разузнаване и се натъкна на непробиваема сфера, която сякаш защитаваше мислите на мъжа — минало, настояще и бъдеще. Сферата беше фосфоресциращо синя и толкова ярка, че изгаряше мисловното око. Наложи му се да изтегли сребърната ръка, но вече знаеше… Този човек по някаква причина помагаше на горгоните и те закриваха ума му с огромна мощ, понеже… Защо ли?

Понеже, каза си Итън, докато плъзгаше поглед от горгонската пешка към горгона и обратно, не искаха някой като него да види на каква мисия всъщност е тръгнал мъжът.

„Има някаква връзка с мен“ — реши Итън. Мъжът се беше опитал да го докосне с ръце. Какво ли щеше да се случи, ако беше успял?

Беше на косъм да спомене на Дейв. Да каже, че сигурно ще е най-добре тези трите твари да бъдат изхвърлени от автобуса или пък предадени на човека, който командва тази крепост. Но си помисли, че ако го стори, на горгона може да не му се хареса… а засега държеше пришълеца под контрол. Те искаха нещо, което сигурно беше много важно, за да използват всичките тези маскировки на тялото и ума.

„Мен ли?“ — запита се момчето.

И си отговори: Да, мен.

Автобусът спря. Хана отвори вратата. По стъпалата веднага се качиха двама войници с пушки, за да покрият пътниците. Последва ги латиноамериканец с черна козя брадичка и набола коса. Носеше цивилни дрехи и в джоба на кафеникавата си риза имаше писалка.

— Кой командва тук?

— Ами… предполагам, че все още аз — каза Оливия. — Аз съм Оливия Куинтеро.

— Добре. Аз съм доктор Хернандес. Тук има ли други доктори?

— Ето ме тук, Джон Дъглас — отговори Джей Ди. — С все изкълчения си глезен.

Джеферсън Джерико нямаше избор, освен да вдигне ранената си ръка.

— И тук. Джеф Къшман… с няколко счупени пръста, струва ми се. Известно време май ще ми е трудно да върша работа… — хвърли кос недоволен поглед към Дейв Маккейн, но наум си помисли, че това го е спасило от разкриване… Как ли обаче щеше да се отрази на задачата му?

— Възнамеряваме да свалим първо най-тежко ранените — заяви Хернандес. — Разчистете пътеката, доколкото е възможно, и да се захващаме със задачата! — той се намръщи при вида на мъртвия сивак. — Не… първо нека махнем оттук този боклук.

Разтоварването започна. Дойдоха още войници да помогнат за ранените. Погрижиха се за трупа на Гари Рууса, както и за ранените Лила Конти и Аарън Рамзи. Докато го вдигаха, Били Банкрофт ругаеше като пиян моряк, но го заведоха навътре в мола, където, както д-р Хернандес бе обяснил на Оливия, беше устроена полева болница с предостатъчни запаси лекарства. След това жената войник, която се намираше в бронетранспортьора, се качи на борда на автобуса и си свали шлема, под който се подаде копа рижаво-кестенява коса, на цвят като последните почервенели есенни листа. Беше на около тридесет и пет и имаше сурово, но със силна челюст лице с високи скули и тъмносини очи. На униформата ѝ беше изписано „кап. Уолш“.

Итън проследи как тя спира на три фута от горгона, който безизразно се взираше в нея и примигна няколко пъти с очи. Момчето долавяше скритата в тварта мощ, но не и непосредствена заплаха. Дали да каже на Дейв, или пък не — запита се той. След това горгонът леко извърна глава да се вгледа в Итън и момчето, което осъзнаваше, че е нещо повече от момче, си каза, че засега ще запази тишина и ще остави събитията да се развиват необезпокоявани. Щеше да защити приятелите си, ако се наложи. Засега и това му стигаше.

— Аз съм капитан Елън Уолш — представи се униформената. — Втора в командната йерархия съм. Прекрасно място да се задържиш година-две, ако човек си пада по молове… — не се забелязваше и намек за усмивка. — Или ако си пада по безопасността… по относителната безопасност — поправи се, стрелвайки с кос поглед Дейв. — Тук сме събрали към триста цивилни и четиридесет и двама военни. Първо правило: всички на борда на автобуса ще предадат оръжията си, щом стъпят на земята. Всичко ще бъде описано и маркирано и ще отиде в пластмасова кофа. Може да си го вземете, когато разрешим. Второ: всички отиват в специален отдел, където ви събличаме и оглеждаме. Тук много-много не се свеним, да знаете. Всички ще отидат един по един до входа и ще бъдете съпроводени от войници с оръжия, които знаят как да ги използват наистина добре. Откъде идвате? — въпросът бе насочен към Дейв.

— От Форт Колинс.

— От тигана, та в огъня. Разполагаме с три инфрачервени топлинни сензорни камери горе на кулите на покрива. Забелязахме ви от близо миля. Голям късмет извадихте, Дейв. Понякога не успяваме да се доберем достатъчно бързо до местопроизшествието. Добре, да се размърдаме.

Раткоф и Воуп слязоха от автобуса първи и втори съответно.

— Ти! — капитанката беше застанала на асфалта и посегна да опре длан в гърдите на Воуп. — Отвори раницата и да видим какво носиш.

Раткоф се спря. Почти изръси „Вътре няма нищо особено“, но прецени, че това само ще озлоби жената. Воуп се колеба не повече от няколко секунди. Свали си раницата и я отвори, показвайки на капитан Уолш три мръсни ризи и два чифта джинси. Тя потупа страничните джобове в търсене на огнестрелно оръжие, което този мълчаливко да се опита да прекара, но не намери нищо.

— Добре — каза, — минавай.

Несъзнателно избърса длани в униформата си.

Итън следваше Хана надолу и се зачуди какво ли ще стане, когато горгонът бъде съблечен гол. Реши да стои по-далеч от Джеф Къшман, на чиято дясна ръка показалецът и средният пръст се бяха подули — нямаше желание да го докосва, каза си, че в това го дебне някаква опасност, но не знаеше точно каква. Синята сфера я криеше от него. Беше мощна енергия, която той не бе в състояние да пробие… Или може би още не беше достатъчно силен за това.

— Итън? — обади се Дейв, когато слязоха от автобуса и той предаде узито си на няколко войници пред сгъваема масичка за номериране, маркиране и след това прибиране в пластмасов контейнер. — Задръж за момент. Капитане, може ли да поговорим?

— Говори.

— Някъде насаме?

— Казах, че тук не си падаме по свяна и уединението.

Дейв положи длан на рамото на Итън. Взе квитанцията, която му подадоха, вгледа се в очите на Елън Уолш и заяви:

— Важно е. Това е нещо, което ще ви се иска да научите, преди да влезем вътре.

Тя прехвърли поглед от Дейв към момчето и после обратно. Изражението ѝ беше сурово и очите ѝ бяха виждали гледки, отпечатали черни белези в мислите ѝ. Прецени, че е по-добре да го изслуша.

— Насам — каза и им махна и на двамата да се отдалечат на няколко ярда встрани.

— Когато съблекат това момче — започна Дейв, — ще видите нещо наистина различно при него… — той мерна Джей Ди да куцука към входа с патерицата си от арматура и подвикна. — Джон! Ела насам, става ли? Оливия? Ти също, моля те.

— Какво се мъти тук? — поинтересува се Уолш. — Парти на паркинга ли си правим?

— Доктор Дъглас сигурно може да ви обясни някои неща по-добре от мен самия… — Дейв изчака Джей Ди и Оливия да се присъединят към тях, а после попита: — Искаш ли да си вдигнеш ризата и да ѝ покажеш, Итън?

— Явно се налага — отвърна момчето, макар да не беше особено възхитено от идеята и мисълта, че ако бъде докоснато, отново ще се прояви и сребърният феномен, но въпреки това изпълни искането.

— Какво, по дяволите, е това? — фенерчето на капитана светна, насочено към област точно над сърцето на Итън.

— Христе! — ококори се Дейв. — Исках да видите синините, но това е ново!

— Какво има? — притеснен, Итън погледна към областта, озарена от лъча на капитана.

Над сърцето му се бяха появили релефни сребристи татуировки. Не бяха големи, но изпъкваха ясно на фона на черната синина.

Бяха общо четири, изписваха .

Джей Ди се наведе да погледне отблизо.

— Итън, може ли да ги пипна?

— Да, сър… — същият въпрос, който зададе и Ники. — Няма проблем.

Докторът прокара пръсти по символите. При докосването му те станаха малко по-ярки. Итън не усещаше болка — всъщност не усещаше нищо. Стори му се, че се оформя и пети символ — бледо сребърно очертание, което се надигаше от тъмната околност, но все още беше невъзможно да се види формата му.

— Имаме доста да ви разказваме за този младеж — обади се Оливия. Усмихна му се слабо и след това се обърна към капитана да добави: — Той е нашият герой.

Итън пусна ризата си. Чувстваше се по-скоро като изрод, отколкото като герой. Вече можеше да сподели с Ники, че сега и той си има татуировки… само дето нямаше представа как са му направени.

— Добре — каза капитанът. Повтори: — Хубаво.

Стори му се потресена, както и беше.

— Хайде да идем при доктора. Ще доведа майор Флеминг и ще изслушаме историята ви. Виждала съм куп изроди наоколо, но това тук… хубаво, де! — тя премести фенерчето да надзърне в очите на Итън. Задържа погледа му за няколко секунди, докато обхождаше лицето му с лъча, после го изключи. Заяви: — Трябва да внимаваме, хора! Джъги! — подвикна на един от войниците. — Я ела насам и си вземи пушката. Бързичко!

Дейв кимна. И той би сторил същото. Потупа Итън по гърба.

Момчето под охрана пресече паркинга заедно със спътниците си.

„Моите защитници“ — помисли си той. Или той беше техен защитник? Започна да ръми леко, дъждът мазнееше по кожата. В далечината проблесна червена светкавица — ивица светлина, запътена нанякъде. Поставен в средата на групата, между капитан Уолш и приятелите си, Итън влезе в осветения участък от мола и сред група любопитни зяпачи — всички слаби и изтощени от неспирната война — осъзна, че се е впуснал в пътешествие в непознати земи, което на всяка цена трябваше да завърши.

— Виждам го — заяви майорът.

Гледаше една от картите на отворения на бюрото пред него атлас. Вдигна поглед към Итън, Оливия, Джей Ди и капитан Уолш. Раната на носа на Дейв беше почистена, дезинфекцирана и превързана. Изкълченият глезен на Джей Ди беше пристегнат с плътна марля и болката — намалена с две таблетки тиленол. Захранването на осветлението в сградата идваше от аварийните генератори на търговския център и няколко слънчеви батерии, намерени от войниците, докато се окопаваха тук, след като мъглявите и горгоните бяха разрушили по-голямата част от Денвър преди около година. Настолната лампа на майор Флеминг озаряваше с езеро от светлина Юта, но майорът не изглеждаше по-просветлен.

Беше висок, широкоплещест и все едно роден за военна служба. Беше изгубил доста килограми през последната година, но загубата само го бе направила още по-корав, както бе станало и с мъжете и жените под негово командване. Беше плешив, но щателно избръснат, с чифт гъсти кафяви вежди и стоманено сиви очи под очилата с телени рамки. Беше на четиридесет и две, но мрежата врязани в лицето му дълбоки бръчки го състаряваше с поне десетилетие.

— Значи нямаш представа какво има там? — обърна се той към Итън. — Всъщност не знаеш дори дали там има нещо.

— Не, сър — отвърна кротко момчето.

— Какво? — Рей Флеминг от едно време не обичаше да му говорят тихичко — харесваше да чува и да бъде чуван.

— Не, сър, нямам — отвърна Итън, — но вярвам, че трябва да отида там. Това е всичко, което мога да кажа.

— Взе ли кръвна проба? — обърна се майорът към д-р Хернандес, който стоеше в ъгъла.

— Да, сър. Нормална е, група А положителна. Дробовете му са добре, сърцето му е във форма, кръвното му налягане също е в норма. Във всяко друго отношение е нормално четиринайсет-петнайсетгодишно момче.

— Някой от групата да се е провалил на изпитанието?

— Нито един.

Итън изсумтя толкова тихо, че никой не го чу. Е, поне горгоните бяха усъвършенствали маскировката си. Бяха създали изкуствена кръв и органи, които можеха да минат за човешки. Бяха създали свой собствен „Видим човек“ в реални размери, само че видим само за него. Зачуди се колко ли души са били разпорили с хирургическите инструменти горгоните, преди да докарат точния химически състав.

— Ако разполагах с по-свястна лаборатория, можех да се справя и по-добре — додаде докторът като продължение вероятно на постоянен спор помежду им. — Налага се да се оправям с…

— … каквото има под ръка, знам, че е така — довърши вместо него Флеминг. Втренчи в Итън суровия си и предпазлив поглед. — Казваш, че си убил горгон без оръжие. Как по-точно?

— Пожелах си да изчезне. Взриви се на парченца.

— Тази версия не ми допада. Нека чуем обяснение, което има смисъл.

Дейв внезапно се пресегна и дръпна ризата на хлапето, за да разкрие четирите странни символа, изникнали от тъмната му синина. Флеминг вече ги беше видял, но биячът искаше да му напомни съществуването им.

— А това има ли обяснение? Някаква логика, а? Както казах, той предизвика земетресение. Така че… убиване на горгон без оръжия… да, вярвам, че е възможно!

Той остави ризата на Итън да се свлече отново надолу, за което младежът бе благодарен, понеже все още не успяваше да си обясни чудноватата странност, която го променяше. Макар да запазваше привидно спокойствие, дълбоко в себе си представляваше треперещо от ужас кълбо нерви.

— Всички ли вярвате в това обяснение? — Майорът вдигна вежди и зачака.

— Аз вярвам — обади се Оливия. — Да, знам, че вярвам.

Джей Ди се усмихна кисело на майора. Облегна се на патерицата си и заяви:

— Смятам, че Итън не е нито горгон, нито мъгляв, нито пък тяхно творение. Мисля, че навремето е бил момче, но вече е нещо повече. Смятам, че онова, което е… в което се превръща… е нещо различно.

— Обясни.

— Ще ми се да можех, сър. Състоянието на Итън вече противоречеше на цялата човешка медицина, когато го намерихме. Сега… с тези символи, които ми приличат на древни руни… може би нордически, не съм сигурен… вече не разполагам с обяснения.

— Много успокоително.

— Вярвам — продължи Джей Ди с по-уверен глас, — че Итън е призован да иде до онзи връх. И вярвам, сър, че трябва да се доверим на онова, което го зове натам.

Пронизващият поглед на майора отново се спря върху Итън.

— Имаш ли най-малка представа защо би бил… — той се поколеба, опитвайки се да избере подходящите думи — привлечен да отидеш на онова място?

— Имам известна представа — отвърна Итън. — Смятам, че има нещо общо със спирането на тази война.

— О… значи ти можеш да спреш войната? — Флеминг стрелна с кос поглед капитан Уолш. — Едно хлапе може да прекрати война между извънземни, сражаващи се за…

— … границата — уточни Итън. — Това е, за което се сражават. Границата между онова, което вярват, че притежават. И не съм сигурен дали точно аз мога да спра войната, или не, но… — не му беше лесно да изрече следващата част, но се бе опитвал да го формулира още от напускането на „Пантър Ридж“ и знаеше, че маскираният горгон и човекът Къшман го преследват. Продължи. — Но може би онова, в което се превръщам, ще успее.

Флеминг помълча известно време. Отново огледа картата, преценяващо се втренчи за дълго време в момчето, а накрая отново сведе поглед към атласа.

— Доста път има дотам. Щом веднъж напуснеш Междущатска 70, пътищата в онези планини са лоши. Ако от магистралата е останало нещо… — той сви юмрук и тупна леко по планината на картата, сякаш почукваше на тайна врата, която само Итън Гейнс можеше да отвори. — Значи искате да продължите пътуването си с онзи училищен автобус, правилно ли обяснявам?

— Да — отвърна Оливия.

— Кой потегля?

— Всички ние — уточни Дейв. — Обсъдихме го и се споразумяхме помежду си.

— И ти ли, докторе? — Флеминг стрелна Джей Ди с поглед. — С този глезен?

— И аз също — отвърна Джон Дъглас. — С все повредения глезен.

— Брей — коментира майорът. Свали си очилата и прекара известно време в бърсане на стъклата с бяла кърпичка, преди да си ги сложи отново и да продължи. — Не мога да ви заделя от войниците си. Тук си имаме свои задачи. Автобусът ви е понесъл известни щети, така ли е?

— Пострада малко — призна Дейв.

— Можем да го ремонтираме, както и да направим някои подобрения. Как смятате да го зареждате? Ние самите сме доста зле, не знам дали ще можем да ви отсипем гориво.

— Ще се справим. Ще търсим дизелови цистерни по бензиностанциите по пътя и ще си изтегляме оттам.

— Разполагате ли с нужните инструменти? А с туби?

— Би ни свършил работа по-дълъг маркуч, да речем дванайсет фута.

Майорът кимна.

— Можем да ви осигурим такъв. Автобусът ви ще хаби доста гориво по онези склонове. Знаете го, нали?

— Знаем — отвърна Дейв. — Вижте, майоре… налага ми се да поспя малко. Всички сме уморени до смърт. Може ли да полегнем някъде наоколо? — вече бяха преминали през процедурата по обиска и сега нуждата от сън направо го събаряше. — Може ли да ни настаните всички заедно?

— Разполагаме с допълнителни спални чували, но непременно трябва да хапнете нещо, преди да легнете.

— Първо да поспим — отвърна Дейв и останалите закимаха в съгласие.

С изключение на Итън, който имаше работа за вършене.

— Добре. Капитан Уолш, намерете на тези хора място да се разположат. Господин Маккейн, нали нямате против да поставя охрана на младия ви господин за през нощта?

Това беше заповед и не подлежеше на обсъждане.

— Няма проблеми.

Итън не каза нищо — не можеше да очаква друг изход от ситуацията.

— Добре тогава. Поне пийнете малко вода. Има хляб и супа в столовата, ако си промените намеренията — майорът си погледна часовника. — Ще е отворена още час. Капитане, сега ти отговаряш за тях. Намери кой да остане на стража. Всички сте свободни… освен теб, Карлос. Остани да се навърташ наоколо още малко.

Когато капитан Уолш изведе групата, майорът сплете пръсти и се втренчи през сиянието на настолната лампа към Карлос Хернандес.

— Честен отговор. Аз ли съм лудият, или те?

— Сър?

— Искам да вярвам — каза Флеминг. — Мили Боже… как искам да повярвам!

Той въздъхна със звук, който му напомни за полъх край гроб, но може би… може би… този полъх носеше семената на надеждата и те щяха да попаднат и да се вкоренят на плодородна почва. „Границата — беше казало хлапето. — Ето за това се сражават.“ Важното беше… че звучеше някак си правилно. Флеминг му вярваше. И само нещо, което не идваше от този свят, би могло да знае подобен факт.

— Имаш пациенти, които се нуждаят от грижи. Очаква те дълга нощ.

— Да, сър — каза докторът и излезе от кабинета.

Флеминг поседя известно време, втренчен във въпросната забележителност на картата на Юта. След още няколко минути изключи настолната лампа с длан, която никой друг не видя да потреперва. След два часа изключваха светлините навсякъде с изключение на болницата, разположена в някогашния магазин на „Гап“, и тогава молът щеше да бъде обхождан от войници с фенерчета. Поседя в тъмното, замислен какъв е бил родният му град Сиатъл и в що за руина се беше превърнал днес. Предполагаше, че и останалата част от света е в същото състояние и как изобщо би могла да се върне към някогашното си положение? Без връзка с никого навън нямаше и начин да се узнае. Дали всички ядрени електроцентрали са били изключени по правилата, или няколко от тях са били изоставени и са се стопили, без хора да контролират охлаждането им? Ами стотиците хиляди — милиони? — „изроди“, както ги наричаше капитан Уолш, търчащи на свобода сред руините на градовете? Дори ако войната приключеше, какво щеше да стане с тях?

А и дали съдбата на Земята зависеше от хлапето, стояло допреди малко пред него?

Ако обаче… ако все пак беше възможно… то майор Флеминг нямаше да бъде човекът, застанал на пътя му.

За тази работа и бездруго имаше предостатъчно алчни и хищни твари.

Деветнадесет

Итън откри, че и до тоалетната не може да иде, без войникът да върви по петите му. Нямаше течаща вода, така че в облицованата със зелени плочки баня между някогашно „Абъркромби“ и „Американски орел“ вместо писоари стояха алуминиеви кофи и черни пликове за боклук — вместо тоалетни чинии. Вонеше до небесата, но поне имаше тоалетна хартия. Войникът отклони очи, докато Итън си вършеше работата, но когато приключи, младият редник отново го зяпаше неотклонно.

Лампите в тази част на мола още светеха и генераторите работеха. Множество хора обитаваха палатки, нарове и спални чували. Тук-там играеха на карти или домино, четяха, говореха или се молеха, а някои просто лежаха и се взираха сляпо в стените или в тавана. Дечица се забавляваха с играчки, взети от „Лърнинг сентър“ или „Дисни Стор“. Както и в „Пантър Ридж“, тук бяха събрани хора от всички възрасти и поне на пръв поглед — от всякакви раси: същинска топилня в тази „Земя, която е била на изобилието“22. Изглеждаше, че молът е бил разграбен в първите дни на войната, понеже някои от прозорците бяха разбити отвън и всички магазини за дрехи и обувки представляваха празни дупки — дори манекените бяха съблечени до голо.

Итън забави ход. Войникът крачеше точно зад него.

— Само минутка — каза му, след като видя когото търсеше.

Подмина пресъхналия фонтан и се изправи пред горгона, Джеф Къшман и ниския плешивко. Двата счупени пръста на Къшман бяха шинирани с дръжки от близалки и омотан върху тях лейкопласт. Той вече беше определил мястото си и се беше пъхнал в спалния си чувал. Горгонът стоеше до своя, все още навит, сякаш възнамеряваше да стърчи цяла нощ, а плешивкото седеше на пода със свалени обувки, разтриваше стъпалата си и се мръщеше.

Войникът, разбира се, следваше Итън по петите, но той знаеше, че няма как да го избегне. От спалния си чувал Къшман му отправи замъглен поглед. Горгонът завъртя глава и втренчи в него непроницаемите си очи. Плешивкото не му обърна внимание, дотолкова беше съсредоточен върху двата си проблема.

— Вие добре ли сте, хора? — попита Итън. И преди някой да успее да му отговори, се обърна към горгона: — Не знаеш ли как се ползва спален чувал?

— Естествено, че знае — отвърна Къшман. — Просто го постели някъде, Джак. Точно там е чудесно място.

Горгонът се подчини, движеше се бавно и сковано, сякаш смазките на ставите му бяха започнали да изсъхват.

— Джак, а? — повтори Итън. — Колко забавно, хич не ми прилича на Джак23.

— Не ти ли е време да поспиш, хлапе? — усмихна му се Джеферсън Джерико без особен ентусиазъм. — Това истинското ти име ли е?

— Достатъчно истинско. Дейв ми каза, че тримата идвате от Денвър. Така ли е?

— Точно така, синко.

— Тогава как сте минали покрай сиваците?

— Извадихме късмет — Джеферсън вече беше разпитал Джоуъл Шустър какво са представлявали тези ужасии. В Ню Идън нямаше такива чудовища, а близостта до тварите му беше придала допълнителна решителност, ако изобщо имаше нужда от повече. — Не видяхме нито един.

— Капитан Уолш каза, че тук имало хиляди. Сигурно сте извадили голям късмет.

— Аха — Джеферсън проследи как Воуп открива начина да разгъне и разкопчае спалния чувал. Чудеше се дали горгонът изобщо има нужда от сън. Вярно беше обаче, че много бързо усвоява имитирането на човешките привички.

— Значи, всички издържаха кръвния тест… — продължи Итън. Опита се да проучи ума на Къшман със сребърната ръка, но ярката синя сфера отново не позволи да бъде пробита. — Това е чудесно. Не ща и да си представям, че може да сме пътували с извънземни в човешка кожа.

— И аз така. Би било много обезпокоително, нали? Слушай… Итън… наистина съм уморен, ясно? Нека поговорим утре, трябва да поспя малко — Джеферсън забеляза, че — браво на Воуп! — не последва реакция нито от него, нито от страна на Раткоф. Но си помисли: „Итън знае“.

Въпросът беше, ако момчето знае истината за тях, защо не предприемаше нищо? Колкото се може по-внимателно вдигна с една ръка ципа на спалния си чувал. Каза:

— Лека нощ!

Намести се по-удобно и с благодарност затвори очи срещу лампите на тавана, до угасването на които все още оставаше поне час. Щеше да има друга възможност да спипа момчето по-нататък, каза си, но в момента обезболяващите го приспиваха.

— Лека нощ, господин Къшман — пожела му Итън и заедно с войника по петите си се върна в онази част от мола, където се бяха разположили Оливия, Дейв и Джей Ди.

Дейв вече беше заспал, когато Итън обяви пред войника разходката си до тоалетната, а Оливия също се унасяше. Почти беше стигнал до тях, когато някой го хвана за дясната ръка.

Обърна се и се изправи срещу Ники. Войникът също спря и понеже беше чувствителен тип, отстъпи няколко крачки, за да им предостави малко повече от безценното уединение.

— Здрасти — каза Итън.

— Здрасти! — Превръзката на окото на Ники блещукаше под светлината на лампите. — Намери ли място?

— Аха, ето дам съм. Ти?

— Ей там. Не е далеч.

Той кимна.

— Хубаво е да сме в безопасност тази вечер.

— Аха. Успя ли да хапнеш?

— Донесоха ми няколко филии хляб и кутийка „Спрайт“. За момента това ми е напълно достатъчно.

Продуктите достави пратеник на капитан Уолш.

Известно време Ники помълча. Момчето проверяваше как са хората им, които се настаняваха за нощен отдих заедно с децата си. След това Ники отбеляза:

— Лоша работа… това, което се случи с господин Рууса. Стоях практически до него. Беше доста свестен тип. Лоша работа, нали?

— Да — отвърна Итън. — Много лоша.

— Смяташ ли, че ще дойдат насам тази нощ?

Той долови страх в гласа ѝ. Ники изглеждаше пребледняла и притеснена, и може би се крепеше само на косъм.

— Не смятам — отвърна Итън. — Не, сигурно няма да дойдат.

— Да, и аз така мисля — тя като че ли се отпусна леко заради увереността в гласа му. — Струва ми се, че ако някой знаеше за това, ти щеше да си човекът.

Изобщо не му се искаше да се задълбава в този коментар, който определено се занимаваше с природата му — поне в нейните очи — на отчасти извънземен. Внезапно обаче му хрумна нова идея, която трябваше да провери. Каза:

— Ще дойдеш ли с мен само за момент? Нека се отдалечим от всички тези хора.

— Защо?

— Искам да ти покажа нещо и да ти задам един въпрос. Ще отнеме само минута. Става ли?

Ники се поколеба. Прехвърли поглед от него към войника и после обратно.

— Ами не знам, Итън. Къде ще идем?

— В някоя тоалетна. Просто минутка ми трябва.

— Няма начин — отвърна войникът. — Вече си използва тоалетната квота.

На Итън му стигаше толкова. Стрелна войника с поглед, способен да топи и желязо.

— Слушай, знам, че си вършиш работата, но трябва да задам на това момиче въпрос на толкова уединено място, колкото може да се намери наоколо. Може да влезеш и да стоиш вътре, ако ти се иска, но въпреки това ще го направя. Гръмни ме, щом така трябва! — Гневът му се надигна. — Не ми пука!

След това хвана момичето за лакътя и го поведе обратно към тоалетната. За учудване на Итън, Ники го остави да я води. Войникът се накани да каже още нещо, но затвори уста и ги последва плътно по петите.

В тоалетната, която не се отличаваше с приятно ухание, и с войника, застанал на известно разстояние, за да им осигури пожеланото от Итън уединение, младежът каза на Ники:

— Приготви се. Става ли?

— За какво да се готвя?

— За това — той вдигна ризата си и ѝ показа четирите изпъкнали символа.

Тя изпъшка тихо, отстъпи няколко крачки и в течение на няколко секунди зяпаше белезите, без да проговори. След това замаяно, но с истинско страхопочитание каза:

— Яко!

— Просто се появиха — обясни Итън. — В автобуса ме сърбеше, сигурно тогава са изпъкнали. Но ми се щеше да те попитам… нали каза, че приятелят ти учел за татуист, а?

— Аха.

— Предполагам, че си виждала разни негови книги за татуировките и подобни? Някога да ти е попадало подобно нещо?

— Ами… май да. Помня как ми показваше… стари шрифтове, сещаш се. Наистина древни. Така, де. Някакви подобни, не съм съвсем сигурна. Това ей тук… прилича на Я.

Войникът се помъчи да пристъпи по-наблизо и да надзърне. Итън отпусна ризата си и скри синините. Заяви:

— Не ме боли. Но буквите са изпъкнали, почти като жигосани…

Имаше чувството, че черупката му се разчупва и се притесни, че ако това се случи, ще се разпадне на парчета право пред Ники и охраната си. Беше в състояние само да се взира в пода, докато успее да отърси усещането, и отново да се овладее. Не без горчивина попита:

— Вече съм изрод от висока класа, а?

— Предполагам, че Оливия и останалите знаят за това? То ли е причината да ходиш с охрана?

— Аха.

— Съжалявам — промърмори Ники. — Ще ми се да можех да ти помогна повече!

— Няма нищо — Итън сви рамене. — Така, де… животът е такъв, какъвто е, нали? Поне така обичаше да ми казва мама, щом се разочаровах от нещо…

Внезапно се сепна, понеже си спомняше точно този момент… гласът на майка му да изрича: „Такъв, какъвто е“. И тя беше ли споменала името му, когато го казваше? Да, определено. Беше толкова близо… толкова близо… и същевременно тъй далеч! Тихо и задавено каза:

— Ники! Не знам в какво се превръщам, но ти се кълна — заклевам се! — че преди съм бил най-обикновено хлапе. Човек съм. Бях такъв, искам да кажа. Сега… какво съм аз? — Усети как болката изскача от него и влиза в момичето.

Ники пристъпи напред.

Опря пръст в устните му.

Каза:

— Ще откриеш истината. Не се оставяй да те смаже, Итън. Вярвам поне в едно… какъвто и да си, ти си на наша страна.

Той кимна. Когато Ники отдръпна пръста си, още го усещаше да пари на устните му.

— Свършихме ли със срещата? — поинтересува се войникът.

— Свършихме — отвърна Итън, макар да му се искаше да поговори още с Ники, да я опознае… наистина… но се сети за почернелите си синини и сребърните татуировки и че цялата тази странност не би накарала хората да изпитват нежни чувства към него.

— Марш оттук тогава! — нареди войникът.

Подчиниха му се. Навън, в мола, Итън придружи Ники до мястото, където беше опънала спалния си чувал. Пожела ѝ лека нощ и след това се върна при своята групичка. Дейв и Оливия вече бяха в света на сънищата; потънал в мисли, Джей Ди се взираше в тавана, но клепачите му натежаваха. Итън пропълзя в своя чувал, стрелвайки с последен поглед ъгълчето, където се бяха настанили горгонът, Къшман и плешивият тип. Охраната му зае място наблизо, облегна се на стената и гушна пушката си. На колана си имаше фенерче, което през нощта щеше да използва многократно, за да проверява повереника си.

По покрива зачука дъжд — трясъкът се разнесе из целия мол. Звучеше така, все едно са затворени в капана на гигантски басов барабан. Очите на Итън бяха започнали да се затварят, но преди да потъне изцяло в сън, някакъв механизъм в него се задейства и също застана на стража, така че незабавно да разбере, ако по време на състоянието на сън наблизо се приближи някаква опасност.

Унасяше се. Отново се запита… защо да не каже на Дейв или Оливия, или на Джей Ди, или на капитан Уолш и майор Флеминг каквото знае за истинската същност на горгона и за синята сфера, която защитава съзнанието на Къшман. Не че нямаше да му повярват. Тогава… защо?

Знаеше причината.

Щом бяха дошли да го търсят, значи имаха поне някаква представа какво е или поне какво би могъл да стане. Ако ги разкриеше пред някого, щеше да изпусне шансовете си да узнае истината. Плюс това могъщото змийско присъствие, което усещаше скрито в Джак Горгона, можеше да доведе до жертви. Итън си каза, че все още не бива да споменава за това пред никого, дори и само заради безопасността на спътниците си. Но можеше да се справи с горгона — сигурен беше, че ще успее. Не се боеше от тварта и разбираше, че Джак Горгона го знае.

Така че… щеше да чака. Да почака и да види какво ще стане утре.

Дъждът почукваше равномерно. Клепачите на Итън се затвориха. След известно време някой с мегафон обяви изгасването на лампите и вътрешността на мола потъна в мрак. Фенерчетата на патрулиращите войници танцуваха насам-натам по спящите бежанци, преживели безброй дни и нощи на извънземна война, и също като оцелелите след всяка друга война някои от тях викаха и стенеха, и плачеха в неспокойния си сън, докато Земята се въртеше напът към поредното утро.

Зората на бурния ден още не бе пукнала напълно, когато Итън усети алармите му да се задействат. Тялото го засърбя и умът му подсказа „Събуди се и защити!“. Пробуди се напълно почти мигновено и на границата да отвори очи му се стори, че си спомня момче, което обича да се гушне в леглото и да спи до късно събота сутрин, докато майка му го примами на закуска с гофрети и бекон.

Това момче почти бе изчезнало.

Дъждът все още се лееше върху покрива. Изтътна гръмотевица — истинска, не плод на извънземни оръжия. Итън обаче знаеше, че извънземното присъствие е съвсем наблизо и това усещане за тревога не бе породено от чернобрадия горгон, Джеф Къшман или нисичкия плешивко. И други от спящите започваха да се размърдват, но не разтревожени като момчето. Пазачът му седеше с кръстосани крака на пода до стената, с облегната до себе си пушка. Беше буден или току-що събуден — надали — или пък цяла нощ беше наблюдавал Итън и от време на време го беше проверявал с фенерчето си, какъвто вероятно беше случаят.

Итън чу пукането на радиостанции и покрай спящите, напът към главния вход на мола, се втурнаха неколцина войници. Несвойственото им поведение на свой ред вдигна на крак още от лагеруващите и те взеха да събуждат членовете на семействата си и приятелите. Един войник изтърча по разчистената от спални чували и палатки пътека от другата страна на коридора — говореше по радиостанцията си твърде неясно, но с извънредно напрегнат глас. Пазачът на Итън се изправи — изглежда се разкъсваше между задачата си тук и копнежа си да отиде да провери какво става. Включи собствената си радиостанция, която беше окачена на колана му.

— Крис, там ли си? Какво става?

И Дейв се пробуждаше. Разкопча спалния си чувал и се протегна толкова силно, че ставите му изпукаха. След това осъзна, че има раздвижване и замаяно се огледа, все още незадоволил напълно нуждата си от сън. Оливия също започна да се размърдва.

— Какво има? — обърна се Дейв към Итън, който поклати глава.

Войникът изслуша приятеля си, а след това каза на момчето:

— Свалят ме от дежурство. Нещо става навън.

— Какво има? — попита Дейв, пресягайки се за шапката си. Косата му стърчеше като бодли на таралеж.

— Не знам засега. Вие всички останете тук! — с тези думи войникът се отдалечи.

— Как ли пък не съм останал тук! — Дейв си надяна шапката и ботушите и се изправи.

Имаше и други, заинтригувани от неизвестното и упътили се към изхода. Оливия вече се измъкваше от спалния си чувал и Джей Ди се обади с дрезгав от съня глас:

— Какво не е наред? Какво става?

— Отивам да проверя.

Итън видя Къшман, Джак Горгона и плешивкото да се присъединяват към тълпата, която ги подминаваше. Къшман го стрелна с поглед, сякаш да си отбележи къде се намира, и след това продължи нататък. Момчето седеше, вгледано в човешкия поток. Видя майки, стиснали деца; тийнейджъри — така натоварени, че се бяха състарили преждевременно далеч отвъд годините си; мъже, навярно изгубили целите си семейства; оръфани и отслабнали от глад и мъка жени; старци, които се бореха за живот. Възрастен господин помагаше на старица с проходилка, а около тях се суетеше младеж на около шестнадесет години. Появи се мъж с дълга сива коса и брада, приличащ на страдащ светец. Преждевременно състарила се дама, която сигурно беше в началото на трийсетте, водеше за ръчица малко момиченце и притискаше бебе към гърдите си. Чернокож с превръзка, покриваща половината му лице, се олюля покрай седящите, за ръка го дърпаше слаб младеж, който го подканваше напред с тих, търпелив глас.

„Бежанци“ — помисли си Итън. Какво ли подклаждаше волята им за живот за още ден или час, или минута? Защо не бяха напуснали вече тази земя със собствени сили, както бяха сторили мнозина в „Пантър Ридж“? Вяра в какво ги караше да се борят, колкото и мъчителна да беше борбата? Мнозина се бяха предали, сблъсквайки се с пълна безнадеждност по тяхно мнение, но мнозина бяха останали, вкопчени в някаква доза надежда, колкото и фантастична да изглеждаше.

Той уважаваше всички тези хора. Тези човеци, които не се отказваха от борбата и в най-тъмния от всички часове. Те искаха да живеят и се стремяха да изкопчат поне някакви останки от живот от вихрещата се битка на древни врагове. Заслужаваха шанса да продължат напред без сенките на мъглявите и горгоните да ги смазват, каза си Итън. Бяха преживели много и ужасни страдания, те и човечеството по света, а сега заслужаваха свобода.

Момчето стана.

— Идвам с теб! — заяви Джей Ди, след като успя да се надигне с помощта на винкела патерица, и Дейв и Итън му помогнаха да стъпи на крака.

Оливия изглеждаше замаяна от неспокойния сън, имаше тъмни кръгове под очите и Итън се приближи до нея, за да се убеди, че не е рухнала душевно, понеже изглеждаше ужасно крехка и нестабилна, но тя каза:

— Добре съм. Просто ме подръж за ръката, става ли?

— Непременно — обеща той.

Проправиха си път през нарастващата тълпа до входа на мола, където войниците се опитваха да въведат ред и се проваляха безславно. До стъклените витрини беше пълно с хора, които ръкомахаха и сочеха нещо, което сякаш се намираше високо в тъмното, окъпано от дъжда небе. Итън пусна ръката на Оливия и си проправи път до предните редици, като заобиколи по-отдалеч Къшман и другите двама, които стояха наблизо и също зяпаха през стъклото. Капитан Уолш беше там, говореше с някого по радиостанцията си и Итън тъкмо се канеше да попита какво става, когато и самият той видя причината за вълненията.

Над паркинга висеше сфера от бляскави огнени пламъци, около пет фута в диаметър. Право пред очите на момчето от нея се разлетяха червени светкавици и се пръснаха във всички посоки на разстояние десет-дванайсет фута. Макар дъждът все още да плискаше, сферата гореше ярко.

— Имаш ли представа какво е това? — попита капитанът Итън, като свали за момент радиостанцията.

— Знам, че е на мъглявите.

— Защо така мислиш?

— Червено и синьо. Оръжията на мъглявите излъчват червени пламъци, тези на горгоните — сини. Различни форми на енергия използват.

— Това чудо седи на едно място вече петнайсетина минути — Уолш се вторачи в момчето. — Други идеи да имаш? Майорът е отвън с разузнавателен отряд. Би се заинтересувал от мнението ти.

Итън имаше една идея, но как му хрумна тя, си оставаше загадка. Просто… я знаеше.

— Разузнавателна мисия — каза, загледан в сферата, — точно така. Затова е тук. Намерило е нещо и докладва обратно там, където е разположен командният им център.

— Какво е намерило? Нас ли? — капитанът не се поколеба, а кресна на друга двойка войници: — Изтеглете тези хора назад! Махнете ги от витрините!

— Чухте капитана! Хайде, всички назад! Размърдайте се!

— Не, не нас — отвърна Итън, усетил, че Дейв идва да застане до него.

— Какво?

— Не му пука за нас. Намерило е… — за малко да се изтърве: „Горгон“. Но знаеше, че това е истината. Мъглявите бяха пратили своя собствена разузнавателна единица, която да претърси руините на Денвър за врага, и в този мол бяха открили един в човешка маскировка, който се наричаше Джак.

— Какво са намерили? — попита отново капитан Уолш.

Внезапно изпод дъжда се появиха тъмни силуети и майор Флеминг нахлу през вратата с четирима други войници, всички надянали дъждобрани с качулки и мокри до кости.

— Разкарайте цивилните оттук! — почти се разкрещя Флеминг на капитана. Беше пребледнял и напрегнат. — Всички да се махат от стъклата незабавно!

— Назад! Всички назад! — развика се друг от войниците. Използваше прихванатата си напречно пушка за инструмент, с който да избута неколцина души от витрините, но натискът на тълпата бе прекалено голям.

Дейв прихвана Итън за лакътя.

— Хайде да се…

Момчето видя нещо да се задава през дъжда. Стомахът му се върза на възел, понеже, въпреки че нещото напредваше много бързо, му се стори, че разпознава какво е.

— Дойдоха — чу се да казва и майор Флеминг се обърна трескаво да погледне към паркинга, присвил очи срещу сиянието на сферата.

Тънко черно торпедо с дължина към двайсет фута заора в асфалта вляво от сферата. Във въздуха литнаха парчета бетон. Второ торпедо долетя и удари на около десет фута от първото, като си изкопа цял назъбен кратер. Трето и четвърто торпедо се стрелнаха и удариха в паркинга толкова близо до вратите на мола, че избитите от тях късове се посипаха по стъклата и принудиха тълпата да отстъпи с викове и писъци.

— Мамка му! — извика майорът. — Какво…

Така и не успя да довърши възклицанието си, защото в следващия миг изпод дъжда изникнаха четири тънкокраки, лъскави, черни паякоформи, всяка с размера на пикап. От наблюдателните кули напразно ги обстрелваха с картечниците. Паяците се втурнаха към входната врата и я изкъртиха още докато струпаните зяпачи се ориентират и се обърнат да побегнат. Дейв дръпна Итън със себе си, почти вдигайки момчето под мишница. Майорът и капитанът бяха извадили пистолетите си и войниците трескаво отстъпваха заднешком, без да спират да стрелят колкото им стигат сили. Куршумите не нанасяха никакви щети на мъглявите паяци. Ноктите на краката им оставяха драскотини по плочките, а множеството редове остри зъби в алените цепки на устите им търсеха месо — ако не горгонско, то човешко, защото сега всички бяха оставени на милостта на мъглявите.

Което, както Итън осъзна, докато Дейв го изтегляше, не беше никаква милост.

— Пусни ме! — каза и почти веднага успя да се измъкне от хватката на приятеля си, стъпи здраво и спря пред паяците, които щъкаха напред.

— Хайде! Не се дръж като глупак! — извика Дейв и продължи да се мъчи да го издърпа след себе си, но Итън отказа да помръдне.

Войниците още стреляха, хабейки пълнител след пълнител, и момчето забеляза, че преди куршумите да успеят да улучат, от съществата изскачат искрици в червено и или изгарят, или изпаряват оловните топчета. Мъглявите паяци бяха снабдени с персонални силови полета.

Две от тварите почти го бяха достигнали сред отстъпващата тълпа и войниците. Дейв се опита да го вдигне, но момчето се пребори да се освободи и сега на бияча също му се налагаше да отстъпи, тъй като си беше сигурна смърт да остане на това място. Итън си припомни, че подобни твари бяха изяли горгонски кораб, както и предположението си, че ноктите и зъбите са способни да прорежат цимент и метал. Чу Оливия да пищи името му и внезапно от едната му страна се озова майор Флеминг, който стреляше с 45-калибровия, а от другата му страна капитан Уолш също натискаше бясно спусъка, но червените искрици проблясваха и подскачаха и чудовищата нямаха удържане.

Итън се стегна и протегна дясната си ръка с длан, насочена към най-близкия паяк. Сам си беше оръжие, своя собствена разрушителна мощ и сега, изпитал нужда да унищожи тези твари, усети могъща сила да се размърдва и надига от тайното си място, въпрос само на секунди, преди самият той, както си каза, да избухне в пламнали кървави късове.

Въздухът помежду им се разтрепери, като че подложен на чудовищна горещина. Рояк от хиляди горящи стършели се изстреля от дланта му и удари паяка, в който се целеше; може би никой друг не беше в състояние да види това, но за Итън струята смъртоносна енергия бе очевидна.

Всички стършели бяха изпепелени от силовото поле на тварта, преди поне един от тях да успее да проникне, и Итън осъзна, че все още не е достатъчно силен да убие тези чудовища.

Вече се стоварваха върху му. Майорът изпразни пълнителя си, хвана момчето за яката на ризата и го задърпа встрани, а капитан Уолш продължи да стреля, прикривайки отстъплението им.

В тълпата зад тях Бърт Раткоф усети чудовищна болка да се надига около кръста му и да циркулира през ръцете и краката му. Изплака в агония, болката изби сълзи в очите му. Внезапно се видя как крачи по „Пето авеню“ от предишния си живот: щастлив, че е жив, със съпругата си до себе си, със сина им — жив, здрав и следващ за застраховател, и почти веднага човешкото същество, представлявало някога Бърт Раткоф, изчезна, а мястото му зае създадено от горгоните оръжие.

Тялото му избухна в сини пламъци. То се разрасна, а горящите в синьо дрехи се разхвърчаха наоколо и съседите му в тълпата пищяха и се опитваха да се отдалечат от слабата фигура, която нарастваше до размери от седем… осем… девет… десет фута височина.

Пламтящият безличен великан закрачи напред, докато Итън, майор Флеминг и капитан Уолш се оттегляха, застана недалеч от тях и започна да мята от огнените си ръце сини сфери, които се взривяваха върху силовото поле на мъглявите паяци, избивайки високо във въздуха сини и червени искри. Един от паяците падна победен, пламна в синьо и още докато цвърчеше, започна да се върти бясно около оста си — може би от агония и паника — а трите други го подминаха.

Итън се спря намясто и отърси вкопчената в рамото си ръка на майора. Опита отново, призовавайки мощ от кладенец, който знаеше, че е пълен, но който го ужасяваше със страховитите си дълбини. Да, но му беше подръка при нужда, а сега се нуждаеше от него. По лицето му веднага изби пот. Усети прилива на бурята в себе си. От пръстите или от дланта на ръката му — вероятно дори от цялото му тяло, не беше съвсем сигурен — блъвнаха хиляди мънички, огнени куршумоподобни торпеда и както му се стори, орляк ярки сребърни светкавици. Силовото поле около паяка, в който се целеше, блесна сигурно хиляда пъти в рамките на две секунди… и после поддаде. Както тварта крачеше по плочките през останките на „Бруукстоун“ и „Фуут Локър“, така внезапно избухна на черни късове, които се размазаха в стените, пръскайки абаносова течност.

Горящият син гигант бе израсъл до дванайсет фута височина — слаб като молив — и мяташе покрай Итън горящи сфери към останалите два паяка. Докато се стрелкаха покрай него с беззвучна скорост, момчето не долавяше да излъчват топлина, но усети как цялото настръхва. Една от сферите пропусна паешката си мишена и проби дупка с разтопени, втечнени краища в бетонената стена до железарията „Билд-а-биър“, а втора, трета и четвърта изцвърчаха в силовото поле на тварта, но петата го проби и подпали чудовището в сини пламъци. Първият ударен паяк се бе срутил в черна локва и издаваше слабо цък-цък като машинария, която полека спира.

Четвъртият паяк запълзя към Итън и в същото време през стените започнаха да се материализират мъгляви войници.

— Назад! Отстъпвайте! — крещеше на хората си майор Флеминг.

Нямаше нужда да повтаря заповедта. Капитан Уолш беше паднала на едно коляно и изпразваше поредния пълнител в мъглявите войници, но и те изпепеляваха куршумите ѝ като паяците. Итън с усилие на волята изстреля поредния изблик концентрирана енергия, която отново може би идваше от центъра на тялото му, но беше насочена към мишената от ръката му. Сърцето му препускаше до спукване и изливаше цяло цунами от горещина, въздухът между него и паякоформата се разлюля и в силовото поле на тварта се забиха още няколко хиляди горящи куршума и сребърни копия от светлина. В същия момент една от сините сфери на гиганта проби защитата и дузина или повече от горящите торпеда на Итън улучиха целта и щом червената паст се отвори да погълне главата на момчето, чудовището избухна в сини пламъци и се взриви на парчета.

Осем безлики мъгляви войници изникнаха от стените. Като един стреляха с месестите си черни оръжия по синия гигант, който някога бе представлявал човешко същество. Четиринадесет сфери от нажежен бял пламък удариха дванайсетфутовия силует едновременно, а две пропуснаха мишената и изхвърчаха над главите на войниците, цивилните и Джак Горгона, за да пробият дупки през тавана на мола.

Итън нямаше време за размисъл, а само за действие. Орляк от малките огнени куршуми и сребърни стрели от енергия изпука, за да взриви един, втори, трети и четвърти от мъглявите войници — превърна ги в димящи останки, които миришеха на сок от скакалци. Две от горещите бели сфери изсъскаха над Итън, който се хвърли на пода и почти веднага се прицели с оръжието за масово разрушение, в което се беше преобразила ръката му, и превърна още трима от мъглявите във вихър от горящи останки. Осмият се обърна, изчезна през една стена и избяга.

Синият гигант се олюля. Пламъкът му гаснеше. Итън видя последните сини искри да проблясват и да потъмняват. Остана оголен висок, слаб силует, сътворен от сива пепел. Със звук като тиха въздишка пепелта се срути в купчинка и това беше краят на онзи… на онова… което представляваше плешивият дребосък.

От мястото си сред ужасената тълпа — сред онези, които се бяха присвили на пода в търсене на поне мъничко прикритие — Джеферсън Джерико вдигна очи към Воуп, останал прав по време на целия сблъсък. Само пасторът беше забелязал наболите малки черни шипчета и жълтото обезцветяване по ръцете на Воуп — горгонът сякаш искаше да се присъедини към битката, но го възпираше мисията му. После шипчетата изчезнаха и цветът на фалшивата плът се възстанови, а пришълецът сведе очи към Джеферсън Джерико с едва забележима презрителна гримаса, породена от глупавата липса на смелост от страна на землянина.

Вълна от изтощение заля Итън. Той падна на колене. Чуваше зад себе си възгласите на объркване и ужас сред тълпата. Нечия ръка го сграбчи за рамото и му помогна да се изправи, но коленете му поддаваха и за малко да падне отново.

Оливия беше дошла да му помогне. Зад нея стоеше Дейв, малко по-назад — Ники. Джей Ди куцукаше напред на патерицата си от винкел, а плътно по петите го следваше Хана Граймс. Вторият горящ мъгляв паяк стоеше неподвижен и тялото му се разпадаше. Молът смърдеше на изгоряла пластмаса и сок от скакалци. Майор Флеминг се приближаваше към Итън. Капитан Уолш и трима от войниците бяха спрели до купчината пепел, представлявала навремето човешко същество.

Оливия се вгледа в лицето на Итън и внезапно отстъпи с притеснено изражение, но за смелостта ѝ говореше фактът, че продължи да стиска рамото му.

— Какво има? — попита я той, понеже долови, че в него се е променило още нещо.

Тя отвърна с колкото се може по-спокоен глас:

— Лявото ти око е сребърно.

Двадесет

Светът бе станал гигантско пожарище в менгемето на битката на пътуващите сред звездите раси, чието начало тънеше в забвение, и тя би могла да продължи до края на вечността. Чикаго бе превърнат в руини преди около две години, но бойните полета постоянно се местеха, а воюващите раси се сражаваха не за останките от местната цивилизация, а за територия. Бяха изпепелили до основи и стопена арматура града и повечето предградия, огромните небостъргачи лежаха съборени, улиците бяха надупчени с почернели кратери и обсипани с късовете и счупените стъкла на човешки творения, жертва на неспирните военни действия. Картината беше една и съща по целия свят — един от многото, разположени на спорната граница. Така и щеше да продължи завинаги — съсипване на планета след планета, някои от които обитавани от по-висши форми на разума, а други — току-що пробудени за живота в поредната причудлива форма, приета при изпълзяването от тинята на сътворението.

Руините на Чикаго се простираха под дъжда, леещ се от надвисналото болестотворно жълто небе, и в тази мрачна сутрин горгонските и мъглявите кораби се сражаваха в турбулентния въздух, а войниците им се биеха сред срутените сгради, натрошените коли; човешките скелети и няколкото оцелели мутанти, скрити в дупките си. Вече беше изпепелено всичко, годно за изгаряне в този отдавна опознал трагедията на пожара град, но сега из него бушуваха червени и сини пламъци, сътворени от извънземни умове, посветени на изучаването на разрухата. Стотици мъгляви войници напредваха през сумрака, стреляйки с бластери от плът по потайни, хлъзгави силуети, а след тях от невидим източник се изсипаха орляци малки сини сфери, които с пронизително свистене се понесоха напред и с огнени камшици разкъсаха на парчета мъглявите, от които бликаше кафява течност и изтичаха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено. Над бойното поле в облаците проблясваха експлозии. Горящи кораби на мъглявите се снишаваха разбити, някои се взривяваха на парчета, а други — нагрети до невъзможна температура — потъваха със съскане в мътните, безжизнени води на езерото Мичиган.

След преминаването на една от пищящите сфери петима мъгляви войници се изкатериха от кратер близо до мястото, където се бе издигала кулата Сиърс, преди да бъде разрушена от горгонски енергиен лъч в първия ден на войната. Те преминаха през окъпаните в дъжд руини, замъглявайки се до призраци тук и там, а черните им безлики глави се въртяха в търсене на бързите влечугоподобни движения на врага. Човешкият вид не бе в състояние да разбере комуникационните сигнали, които си пращаха тези войници, нито пък откъде идваха те или какво всъщност представляваха — всичко това преминаваше границите на човешкото познание и поради това бе толкова близо до магия, колкото представляваше и напреднали технологии.

Петимата войници бяха маркирани с малък червен знак от долната дясна страна на лицевите си маски .

Това беше символ на голяма чест и също толкова голямо умение в битка и макар никой човек да не бе в състояние да разбере значението на йероглифа, най-близкото до човешкия език дешифриране би било „Първороден на Благословената машина“. Войникът, който предвождаше този отряд, имаше и още едно допълнение към символа — втори полумесец, разположен под първия, чието приблизително значение на човешки език би било: „Приносител на недостойната смърт“.

Мъглявите не бяха нито мъжки, нито женски, нито изцяло родени, нито напълно конструирани в оръжейните капсули. Първородните се придвижваха през окъпаните от дъжда руини с вниманието и предпазливостта на древни воини. Зад лицевите им маски безшумно и бързо се вихреха изчисления на математическа система, която не би могла да бъде разбрана на Земята. Далечни сензори проблясваха като топлийки светлина по плаващи мрежи и маркираха близостта на сродни сили и презрени врагове на всичко право и вярно. Над отряда огромен боен кораб на този враг изникна от небесата и започна да изстрелва разрушителните си лъчи по друга мишена на земята. Експлозиите на няколко левги разстояние изстреляха прах и отпадъци в мръсния въздух. Първородните продължиха да търсят контакт с врага напълно наясно, че противниците им са майстори на камуфлажа и са изучили изкуството да се сливат с всяка повърхност, която им предлага укритие, и че също така са се научили да мамят сензорите, като проектират множество фалшиви образи.

Първородните крачеха по улиците, мълчаливо пресмятайки всичко чрез извънземните си уравнения, изградени на база геометрията на десетомерното пространство. Влязоха в тъмния корпус на срутена сграда, където слитъци златно на цвят стъкло проблясваха разбити на земята. Наоколо лежаха разпилени човешки кости, черепи и ребра, някои — със следи от зъби. Първородните ги разпознаха като незначителни останки от обитателите на този свят. Не знаеха, че пресичат нещо, било навремето международна банка, а под краката им има стотици парчета хартиени банкноти от най-разнообразни световни номинации, сега мухлясващи в локви заразен дъжд.

Приносителят на смърт внезапно застина неподвижен. Съществото получаваше съобщение от висшето командване. Друг Първороден също се спря и застина сред натрошените плочи на пода.

Езикът им беше същевременно и математика. Зад лицевата си плоча водачът изгради образ на горящ син гигант, мятащ сфери вражески огън по пълзящите оръжия, гледан откъм наблюдателницата на сходно такова… и след това обитател на този свят започна да атакува останалите пълзящи и да ги разрушава с привидно невъзможна лекота.

Дойдоха заповеди. Най-близкото съответствие според човешкото разбиране би било: „Заловете този екземпляр. Височинен търсач на позиция. Започнете незабавно мисия“.

Задача като тази несъмнено бе достойна за честта на Първородните на Благословената машина.

Лицевата плоча на Смъртоносния показа групиране на враговете на разстояние, което в човешки мерки беше около двеста ярда. Броят на вражеските войници може да имаше различна коренна структура, но изглежда, че бяха двадесет.

Така че когато чудовищата избликнаха от напуканите сиви стени навсякъде около Първородните, разкривайки позициите си в стените, Първородният не беше хванат неподготвен — на много полеви дисекции бе виждал пулсиращия, влажен червен овал на камуфлажния орган на противника. И маскировката беше загадка, която предстоеше да бъде разгадана.

Те не познаваха страха — нито Първородните, нито влечугоподобните им врагове с люспестата плът в жълто, нашарено с ивици черно или кафяво, или черно с жълти и червени ивици, или кафяво с черно и жълто: нямаше две еднакви същества. За обитател на Земята красотата им би била хипнотизираща, както Господ може би е създал змията, преди да я прокълне да пълзи по корем след Падението на човека. Но бързите им плъзгави движения и видът им бяха твърде близо до тези на кралската кобра — предизвикваха безмерен ужас — и попадане пред вертикалните червени зеници в тесните очи, които никога не примигваха, бе напълно достатъчно да парализира човешко същество.

Оръжията на тези войници бяха прости. Те бяха развъдени за подобна война. Освен ноктите, зъбите и бързината да разкъсат врага си на по-голямо разстояние някои можеха да изстрелват струи киселина, които си прояждаха път през всички земни вещества с изключение на тунгстенова стомана. Шест от двадесетте бяха развъдени със способност да удължават горните си крайници на дължина седем фута човешко разстояние и ноктите им можеха да се превръщат в разнообразни смъртоносни накрайници според повелята на мозъчната кора на съществото.

Първородните незабавно се притиснаха гръб до гръб. Завъртяха се в шеметен кръг и наченаха да стрелят с двуцевните си оръжия. Кръжаха толкова бързо, че приличаха на призрачни следи, в тях нямаше нищо плътно, но нажежените до бяло изблици енергия шареха из някогашното изящно лоби на търговията, сега бойно поле, където змийските форми експлодираха на горящи парчета. Въпреки това враговете се втурнаха напред, сега вече намалели до половината си численост. Струи киселина бликнаха с цвърчене към Първородните. Те се замъглиха почти едновременно, но киселината все пак успя да прояде една лицева маска, преди всички да се преместят. Поразеният изгуби замъгляването си и извибрира отново на фокус, а под стопената му предна плоча се виждаха лъскави червени схеми. Удължена жълто-черна ръка с въртящо се жълто копие вместо длан прониза гърдите на мъглявия и в корема му се заби и откъсна намотки от лъскави черни черва черно-кафява ивичеста ръка, завършваща с дузина алени шипове. Докато умиращото същество падаше на колене, влечугото командир с три поникнали от всяко рамо бодливи шипа с груб замах откъсна от стеблото на шията прогорената му от киселината глава.

Останалите четири Първородни се замъглиха през помещението зад враговете си. Оръжията им направиха на парчета още шестима от омразните противници. Останаха четирима вражески войници, сред тях и командирът им. Отстъплението не беше възможно — всички знаеха, че това е битка до смърт.

Струя киселинна плюнка се стрелна към един от Първородните, който извибрира до мъгла и остави отровната лига да прогори бетонена стена. Четирите влечуги се стрелнаха напред с невъобразима скорост и нападнаха останалите трима Първородни. Енергийните бластери изгърмяха, не улучиха и взривиха отсрещната стена на парчета, а мишените им се пързулнаха скоростно по пода. Удължена ръка с покрит с бодли чук накрая се завъртя на инчове от лицевата плоча на Смъртоносния. Оръжието му разкъса отвратителния противник. Четвъртият Първороден се отмъгли отново на няколко фута встрани и разстреля на пламтящи късове друг враг. Командирът на влечугите стрелна копие от киселина към Приносителя на смърт, който падна на едно коляно, за да мине то над лявото му рамо. Стреля, но пропусна и командирът се изплъзна встрани. След това, докато поредната енергийна стрела на Първороден взривяваше третия влечугоид на късове, командирът се маскира сред останките и изчезна, без да остави след себе си и бледо примигване на лицевите мрежи.

Заповедите трябва да бъдат изпълнени.

„Заловете този екземпляр. Височинен търсач на позиция. Започнете незабавно мисия.“

Трепване в търсещата мрежа на Смъртоносния разкри местонахождението на целта им. Намираше се на известно разстояние от мястото, където стояха Първородните на Благословената машина, но какво беше разстоянието за междузвезден пътешественик, който може да влиза и излиза от четвъртото измерение по своя воля? Математически кодирано изображение на търсения екземпляр вече бе вградено в цифровия код на Смъртоносния и матриците на другите войници. Ако образецът се преместеше през времето, нужно да достигнат тази цел, търсачът в небето щеше да запази връзката с него — ако не бъде разрушен от вражески действия, защото небесните бойни кораби се сражаваха дори на границата на атмосферата на този свят.

Смъртоносният предаде координатите и маршрута на другите войници. Те не обърнаха внимание на обезглавеното тяло на своя събрат наблизо, защото то беше станало негативно. Започнаха да се замъгляват един след друг. Щом Смъртоносният на свой ред начена да вибрира, от сивите камъни на пода се пресегна нокът, прикачен към люспеста и гъвкава ръка с рамо, украсено с три шипа. Сграбчи глезена на левия ботуш на предводителя на Първородните. След това останалата част от влечугоидния командир се възстанови от състоянието на камуфлаж и се надигна сред отпадъците, лицевата му качулка — широко разперена да покаже същото онова яростно алено като вертикалните зеници, устата му напът да зине, за да пръсне киселина в черната лицева плоча.

Приносителят на смърт познаваше две неща, способни да бъдат назовани емоции: вярност към Благословената машина и омраза към врага. В сложната му математическа система нямаше място за нищо друго. Освен може би за цифровото сребро на жестокостта. Той изпразни оръжието си от упор и енергийната сфера отсече лявата ръка на влечугото до рамото и го тласна назад към пода точно когато във въздуха бликна струя киселина. Дясната ръка бе изгорена от следващия единичен изстрел. Краката — подпалени един след друг, плътта на влечугоида — изпепелена, а неговият гърчещ се торс сменяше цветовете си от сивото на парчетата бетон до жълто-черните си ивици: камуфлажният орган бе объркан от химикалите на агонията.

Черната лицева маска с малкия червен йероглиф на славата се наклони към осакатения командир и извлече цифров образ на сцената.

След това, доволен от свършеното, Приносителят не донесе смърт, а вместо това се замъгли.

Предстоеше в чест на Първородните и в името на Благословената машина да бъде заловен специален екземпляр.

Двадесет и едно

— А сега да я чуем — настоя майор Флеминг с изражение, по-твърдо и от парче гранит. — Истината!

Командният щаб на мола бе настръхнал от оръжия — автоматични пушки, автомати и пистолети. Пребледнелите войници държаха тези оръжия насочени към двамата, седнали на сгъваеми метални столове — Джеферсън Джерико и Джак Воуп. Затворниците бяха добре омотани с въжета и сложени гръб до гръб под ярката флуоресцентна светлина. Встрани от линията на огъня стояха Дейв, Оливия и Итън, който сега имаше едно синьо и едно сребърно око без видима следа от зеница. Джей Ди се беше спуснал с асансьора и се облягаше на патерицата си зад Оливия.

След края на хаотичната случка Итън беше влязъл в тоалетната да погледне сребърното си око в огледалото. Мислеше си, че ще се страхува да го види, но вече не се боеше. Вместо това бе просто очарован. Усещането за мощ, изляла се през него по време на тази битка, беше невероятно… невъзможно за разбиране за онази част от него, която все още беше човешко дете, но за онази другата част… каквато и да беше тя или в каквато и да се канеше да се превърне… задоволството от способността да спаси човешки живот беше невъобразимо. Там, в тоалетната, с въоръжена охрана зад гърба си, той си беше вдигнал ризата и бе видял нов символ от сребърната татуировка, появил се точно над сърцето му. Сега тя гласеше и от тъмната дълбина бе започнал да се оформя нов символ.

Нямаше избор, освен да иде при майора и да му разкаже.

— Мъглявите пратиха разузнавателна сонда и онези оръжия, защото сред нас има горгон, маскиран като човек. Не споменах за това, понеже мога да се справя с него. Вярвате ли ми?

И коравият майор, който смяташе, че досега вече е видял всички чудеса на тази кошмарна война, отвърна:

— Да, вярвам ти.

— Съжалявам, че не ви казах, но исках да го наблюдавам. Онзи тип с него… Къшман… той е човек, но горгоните го защитават. Не знам защо, налага се да разбера причината. Когато разговаряте с тях двамата, непременно трябва да присъствам. Горгонът се страхува от мен, а също и човекът.

— Дявол да го вземе — бе отвърнал майорът, — то и аз се боя от тебе.

— Няма нужда. Задачата ми е съвсем друга, но докато този горгон е тук, това място е изложено на опасност заради мъглявите. Би трябвало да се досетя, но съм благодарен, че никой не пострада.

— С изключение на онзи… човек, който изгоря — обади се майорът. — Този номер какъв беше?

— Създадено от горгоните оръжие. Би трябвало да сме им благодарни, понеже онези паяци щяха да ми дойдат твърде нанагорно.

— Добре. Бива. А… на колко години каза, че си?

И ето го и Въпроса, понеже Итън знаеше, че онова, което се намира в него, е старо. Каквото и да беше, то растеше и го овладяваше, но беше толкова древно, че нищо чудно онези сребърни руни да представляваха най-скорошната му връзка с обитателите на този свят. Каквото и да беше то, познаваше космическия прахоляк и тъмната материя, която се носи сред звездите, за да засява безжизнените сфери на суровите планети за нов живот; известно му беше колко студен и далечен може да бъде космосът, чиито разстояния и измерения надминаваха способността на човека да си ги представи, и знаеше колко безмилостни са тези две враждуващи раси и как войниците по Земята може и да копнеят да спрат тази война, но той е единственото същество, способно на това, и не идваше от тези краища.

— На петнайсет съм по повече пъти, отколкото може да броите — каза Итън, а майорът не зададе повече въпроси.

Флеминг се обърна към двамата, вързани един за друг в армейския щаб:

— Къшман? Имаш ли да казваш нещо?

— Сър? — обади се единият от войниците. Беше млад и жилест и имаше южняшки акцент. — Сър, извинете… но май съм виждал този тип и преди. Така де… не тук, но на друго място.

— И къде по-точно, редник?

— Не знам, сър. Просто ми се струва наистина познат. Като… някой, когото помня от телевизията. Майка ми май го гледаше едно време в Бирмингам… или поне някого, дето прилича на него.

— Съмнявам се, че това копеле някога е било телевизионна звезда — отвърна Флеминг и след това се захвана със задачата да свали предпазителя на 45-калибровия си пистолет и да насочи дулото към челото на мъжа. — Ще те убия, приятелче. И ако горгонската ти дружка мръдне, ще го оставя на Итън. Тъй че изплюй камъчето!

— Майоре — обади се Джеферсън Джерико, ококорил очи и лепнал на лицето си озадачено и умолително изражение, — това е някаква голяма грешка. Почти не познавам и двамата. Срещнах ги по пътя. Хей, та и аз съм от Юга — каза на младото войниче южняче. — Навремето живеех…

— Стига простотии! — прекъсна го Флеминг. — Итън знае, че горгоните те защитават. Защо ти трябва защита?

— Мен ли защитават? — криво се ухили Джеферсън. — Ако е така, то не се справят особено добре, нали?

Дейв наблюдаваше Воуп, който примигна… мигна… мигна.

— Майоре — каза Дейв, — според мен трябва да продължите докрай и да избавите този кучи син от общите ни мъки. Аз ще го сторя, ако искате. С удоволствие!

— Не — отвърна Итън. — Освен това нямаш представа как.

— А ти имаш ли?

— Да — каза момчето, уверено в знанието си и надничайки в сребърното око, Дейв си замълча.

— Оставих ви да ме ограничите — внезапно се обади Джак Горгона. — Допуснах това недостойно състояние, но лесно мога да се измъкна от тези връзки. Момчето може да ме разруши, но не и преди ти, наречен майор, да умреш.

— Този тип е луд — обади се Джеферсън. — Откачалка. Защо това да значи, че е горгон?

— Ще му кажеш ли каквото разказа и на мен? — попита Флеминг момчето със сребърното око.

Итън за момент се взря в Джеф Къшман. Втренчен в лицето на мъжа, меко и явно едва наскоро засегнато от тази брутална война, изпитваше усещането, че и с името има нещо сбъркано… че то е псевдоним на псевдонима, че този човек е ходеща лъжа, но беше добър с лъжите, беше извънредно умел с тях и като нищо беше в състояние да убеди и уговори всеки, неспособен да види твърдата синя сфера, която скриваше образите в ума му. Итън каза:

— Мога да чета мислите на горгона. Виждам в ума му разни сцени… — реши да изпробва късмета си в измамата. — И твоите мога да чета, мистър Къшман… но това не е името, което използваш по принцип, нали?

Джеферсън се изчерви. Огледа се в търсене на помощ, но срещна само сурови изражения и обвинителни погледи.

— Чуйте ме — каза, обръщайки се към всички. — Аз съм човек! Един от вас съм! Погледнете това момче и ми кажете, че и то е такъв! Нали няма да се доверите на думата на… пришълец срещу тази на човек, а?

— Знам кой и какво си ти — отвърна Итън. — Отрицанието няма да намали вината ти.

— Това не е хлапе! — почти извряска Джеферсън. Очите му се бяха изцъклили от страх. — Не знам какво е, но не е един от нас! Чуйте, изслушайте ме… моля! — В отчаянието си се обърна към майор Флеминг и по-точно към ръката, стиснала пистолета. — Не исках да се забърквам във всичко това, бях съвсем другаде! Не е по моя воля! — Усети въжетата да се стягат, щом горгонът се размърда в стола си. Погледна Дейв и Оливия. — Кълна се в Бога, не искам да го наранявам! Не ми пука, искам просто да се върна там, където си бях! Обратно при хората си! Ясно ли е?

Имаше чувството, че язовирната стена в ума му се е пръснала и думите се изливаха, без изобщо да е в състояние да сдържи напора на приливната вълна, но си каза, че за сметка на това сега вече го заплашва смърт от три страни: от онова странно хлапе, от вързания за него горгон или от пистолета на майора. Изквича:

— Насилиха ме! Бях принуден да се включа, не съм искал да бъда тук!

— Насилен за какво? — попита майорът, напът всеки момент да използва оръжието си.

— Принуден бях…

— Аз ще говоря — рече горгонът.

Всички се смълчаха. Джеферсън Джерико сведе поглед към пода с разтупкано сърце и препускащи мисли.

Воуп не завъртя глава да погледне към присъстващите, а просто се взираше безстрастно в отсрещната стена.

— Момчето е интересно за нас. То убива без оръжия. То е нещо, което не следва да съществува, но го има. Желаем да проучим вътрешностите и системите му. Щяхте да сторите същото, майоре, ако се сражавате с враг като нашия.

— Ние се сражаваме с вашия враг — отвърна Флеминг. — А и с вас се бием.

— Отдавна сте изгубили и двете войни. Единственият шанс за оцеляване на вида ви е да се загнездите с нас. Развържете ни, майоре. Ще вземем момчето и ще го приемем за дарение.

— Как ли пък не! — изръмжа Дейв. — Никой няма да взима Итън!

Воуп запази мълчание. След това леко наклони глава на една страна и каза:

— Отказът ви е отбелязан. Търсите си атака, която да ви изпепели до основи. Накрая ще получим каквото желаем.

— Тогава може би е най-добре да ти гръмна гадната глава още сега — заяви Флеминг, пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието на Воуп.

— Късмет с начинанието — горчиво му пожела Джеферсън. Приготви се за онова, от настъпването на което се боеше, а под ризата му по хълбоците протече пот.

— Да — каза горгонът, сякаш се съгласяваше с пожеланието му.

Джеферсън Джерико не можа да види какво последва, но останалите успяха. Тялото на горгона потрепна и започна да губи плътността си. Чу се звук като леко свистене, все едно се размества въздух. Може би беше стържене като задействана малка машина. Докато Воуп се замъгляваше и омоталите го въжета се отпускаха, чернокосото тъмнооко лице се извърна към майор Флеминг и на него му се стори, че отвътре нещо се бори да се измъкне, да отхвърли дегизировката, понеже лицето беше изкривено като топящ се восък — като празна гумена маска, отразена в криво панаирно огледало.

Във въздуха отекна дрезгавото, разнесло се отдалеч ехо на последното обръщение на горгона към него:

— Идиот!

След това Воуп изчезна с отпечатан може би за секунда или две свръхблед отпечатък от тъмната аура, където се бе намирал… и този ефект също отмина, а дулото на пистолета на Флеминг вече сочеше празно място.

— Исусе! — извика Джеферсън Джерико, осъзнал, че въжетата са се свлекли от него и Воуп е бил телепортиран извън помещението. — Не ме оставяй тук! — Той скочи от мястото си и всички оръжия в стаята се обърнаха да се прицелят в него. — Не ме оставяй! — Извика на въздуха с глас като на разстроено дете.

Молбата му не получи отговор — дори и най-слабо болезнено пощипване от устройството, зашито в плътта между плешките му.

— Не мога да живея тук! Няма да оцелея! — разхлипа се Джеферсън срещу майора, а в очите му горяха ужасени сълзи. — Всичко тук е наопаки! Трябва да се върна, където ми е мястото! — Цял в агония се обърна към Итън, Дейв, Оливия и Джей Ди. — Моля ви… трябва да ми помогнете да се прибера!

— Ще ти помогна до шибаните гробища, става ли? — обади се Дейв.

Итън отново протегна сребърната ръка — сега беше лесно, толкова лесно, все едно го е правил цял живот — и докосна съзнанието на мъжа, който се наричаше Джеф Къшман, но фосфоресциращата синя сфера все тъй защитаваше спомените му. Беше много мощна. Момчето не можеше да се задържи там особено дълго, сполетяно от усещането, че опитите изтощават силата му; наложи му се да се изтегли и да извади сребърната ръка да почива. От началото до края преживяването отне по-малко от три секунди.

— За какво изобщо говориш? — попита Оливия трескавия Къшман. — Къде да ти помагаме да се върнеш?

Джеферсън Джерико прецени, че моментът е настъпил. Въпреки всичките насочени към него оръжия и въпреки че това означаваше смъртта му в идещите трийсет секунди. Трябваше да се върне под Нейна защита обратно в Мравешката ферма и имаше само един начин да го постигне… при все счупените пръсти.

Плът върху плът — беше казала господарката му. Джеферсън прецени, че по този начин би трябвало да задейства процеса по прехвърлянето или каквото там щеше да го махне оттук.

Прекрачи въжетата и с отчаяна смелост се метна покрай майор Флеминг, преди той да успее да го спре.

Сграбчи раменете на Итън, долепил плът до плът с изключение на шините около счупените си пръсти.

„Хайде! — помисли си, докато надзърташе в дълбините на сребърното око на момчето, макар че наум призоваваше Нея, Кралицата на горгоните. — Махнете ме оттук СЕГА!“

Итън чу призива му така ясно, все едно мъжът говореше на него. Стаята започна да избледнява. Осъзнаваше, че Дейв се пресяга към него, но бе прекалено закъснял. Все едно светлините просто гаснеха, стената се разтваряше, а Итън осъзна, че собственото му тяло — заедно с това на Къшман — напуска стаята, насочено в неизвестна посока.

Остана с впечатление, че зад мъжа, който го държеше, е застанало друго същество — голям кожест силует с тъмно и слабо осветено лице, в което сияеха потъналите дълбоко страховити, хипнотични очи на горгон, които му нареждаха да се подчини, но това беше последното нещо, което възнамеряваше да стори, и докато усещаше Отвъдното царство да се затваря около него, си помисли: „Не, няма да бъда отведен… Няма да позволя, връщам се на досегашното си място!“.

Не знаеше как го е постигнал. Знаеше просто, че трябва да се сражава и че няма да даде да бъде отдалечен от приятелите си и задачата, която му предстои да извърши. Усети чудовищно налягане, натиск, все едно го въвличат във водовъртеж или може би водопад, който го стоварва на парчета върху скалите под него. Но си помисли „Не, не… няма да ме отведете…“ и силата на волята му — силата на волята на светове от онова, което владее едно човешкото дете — стигна да разкъса мощта, която ги транспортираше, стигна да изкриви сигнала или да блокира портала, или да постигне онова, което имаше нужда да се направи, защото силуетът на горгона зад Джеф Къшман избледня, присъствието на Другия свят изчезна и съвсем внезапно отново се озоваха в щаба в мола, а отблясъците от лампите играеха върху дулата на оръжията в ръцете на войниците.

Случи се толкова бързо, че Дейв още се движеше. На него и на всички останали в стаята им се стори, че телата на Итън и Джеф Къшман са се замъглили почти до силуети и после са се върнали на фокус за време, достатъчно за два трескави удара на сърцето. Дейв измъкна Итън от хватката на нападателя му и го дръпна встрани, като същевременно стовари в челюстта на Джеферсън Джерико десен прав с цялата сила на жилавите мускули, която бе способен да приложи един закален бивш бияч, зидар и притежател на гневлив характер.

Жребецът от Тенеси рухна като подкосен — така, че повечето присъстващи в стаята, включително Джон Дъглас, го помислиха за мъртъв.

Но след няколко секунди той се върна към живота, плюейки кръв и стенейки, сякаш призрак вие от дълбините на измъчена душа, а Дейв Маккейн стоеше до него със свит юмрук и крещеше:

— Не ставай, кучи син такъв! Не смей да ставаш! — И не спираше да мечтае копелето поне да се опита да се надигне на колене.

— Ние го поемаме от тук нататък — заяви майорът и се обърна към момчето. — Добре ли си?

Итън кимна. Флеминг едва се сдържа да не го попита къде е отишъл — или почти е отишъл, — но не искаше и да знае.

Оливия придърпа момчето към себе си и го прегърна. След това най-сетне изпусна юздите на самоконтрола си. Всичко се изля накуп… загубата на Винсент, на целия ѝ свят, трагедията и безчувствеността на тази война, трудностите и борбата, смъртта на толкова много хора, които бе познавала и харесвала, и макар да знаеше, че прегръща в обятията си момче, което носеше в себе си напълно неземно присъствие, не ѝ пукаше, понеже имаше нужда от обект за обич и защита, и просто се строши като стъклена ваза. Започна да хлипа — заплака за мъртвите и живите, за всички, които отдавна се бяха отказали от надеждата, и всички, които още се държаха със зъби и нокти за очакването, носено от утрешния ден; за онези, които бяха изгубили всичко, и другите, които бяха запазили семействата си само благодарение на добрия късмет и решителността на обречените. Плачеше за онези, които — също като нея — за да заглушат загубата, бяха съхранили любимите си живи чрез скъпоценна снимка или спомен, поддържан като свещица в най-тъмните часове, или някаква топка „Магическа осмица“. В този момент ѝ се струваше, че плаче и за младите ученици от гимназия „Итън Гейнс“, които бяха нарисували стенопис, утвърждаващ мечтата за Рода човешки, разкъсан на парчета от ужасната, арогантна мощ на червените и сините пламъци.

Плачеше също и за момчето, което не познаваше друго име, освен Итън Гейнс, и някога бе живяло под крилото на изпълнена с обич майка, а сега бе обладано и напътствано от извънземна сила — вдигнато от гроба, за да изпълни задача, която само тази сила бе в състояние да проумее.

Той никога не би могъл да се върне към предишния си живот.

Никога. И никой друг не би могъл дори ако войната завършеше утре… светът не беше компютър, който може да се рестартира.

Джей Ди прегърна Оливия през раменете. Облегна глава на нейната. Пожела си да може да намери подходящите думи, но не се сещаше за нито една. Пожела си и той самият да успее да заплаче, да се отърве от болката от изпращането в отвъдното на онези три нещастни души, които избави от мъките им в „Пантър Ридж“. Погледна към Дейв — той разтриваше кокалчетата на юмрука си, с който за малко да изхвърли Джеферсън Джерико от сегашното му битие.

— Трябва да заведем Итън в Уайт Меншън — заяви Джей Ди. — Колкото по-бързо — толкова по-добре, чини ми се.

— Аха — съгласи се Дейв. — Какво ще кажете, майоре? Кога можем да потеглим?

— Обещах ви да направим известни подобрения на автобуса. Ще ви трябват. Ако ми отпуснете остатъка от днешния ден и идващата нощ, може да потеглите на заранта.

Итън нежно се откопчи от Оливия. Каза:

— Това ни устройва. Благодаря!

Чувстваше се изтощен и малко замаян. Ставите го боляха. Знаеше, че плаща цената на мощта, която го използваше. Почуди се кога ще се стигне до пълното изчезване на онази част от него, която още беше човешка, и кога извънземното ще вземе пълен контрол. Предположи, че вече е някъде на средата на пътя. Дали изобщо щеше да разбере, когато това се случи? Дали щеше да е като заспиване или умиране, или щеше да се окаже затворен като наблюдател в собственото си свръхзаредено тяло?

Не му се искаше да умува много по тези въпроси, понеже те го плашеха.

— Според мен трябва да хапна нещо и след това да полегна да почина малко — каза, прокарвайки длан по челото си. — На тихо място.

— Ами аз? — попита проснатият на пода пастор. Все още обезсилен, той едва-едва отпълзя, за да остави малко разстояние между себе си и юмрука на Дейв Маккейн. С език напипа два разклатени зъба и вкуси кръв. — Какво ще стане с мен?

— Ще намерим удобно място да ти турим катанеца — обеща му Флеминг. — Ако правилно разбирам ситуацията, ти си помагал на врага и си му съдействал. Горгоните искат момчето и са те наели да им помогнеш? Задръж си речите, не искам да те слушам — натърти той, преди Къшман да успее да се обади отново. — В моята армия това е достатъчна причина за екзекуция.

— Да ме убиете? Просто ей така?

— Ще те екзекутираме — поправи го майорът. — Като едното нищо.

— Итън, чуй ме! — Джеферсън Джерико се помъчи да се изправи на крака, но видя, че Маккейн си умира да го удари отново, и остана свит на пода. — Принуден бях да го сторя! Не исках! Кой ще иска да помага на горгоните и мъглявите, освен ако не му се налага? — Пак опипа зъбите си с език — единият беше толкова разклатен, че всеки момент щеше да падне. — Не мога… не мога да ти обясня всичко, но те ме защитаваха заедно с хората ми. Пазеха ни от войната. Така че… или те намирам и се връщам с теб — и не знам как са способни да ни прехвърлят, понятие си нямам, — или губя защитата ни. Разбираш ли?

— Че защо точно теб ще изберат? — попита Дейв.

— Избраха мен, понеже смятаха, че истински човек по-лесно ще се добере до хлапето. Точно както каза Воуп, искат да го проучат. Но и се страхуват от него…

Джеферсън се напрегна, готов всеки момент господарката му да го шибне с болка заради провала и предателството му, но не последва нищо подобно. Той осъзна, че наистина е бил изоставен. Тя му беше обърнала гръб и вероятно всички обитатели на Ню Идън са били прегазени като мравки под смазваща подметка, а Мравешката ферма е изхвърлена в космоса или някакво друго измерение, или изгорена до основи.

— Мислех… че той ще се окаже оръжие на мъглявите или нещо подобно… но онова, което стори тук… как уби онези войници… не може да е тяхно дело.

— Итън е нещо различно — заяви Оливия, която се беше взела в ръце. Поправи се. — Превръща се в нещо различно.

— Трети извънземен вид — каза Джей Ди и сам се изненада с огласяването на тази мисъл. — Той вярва, че може да спре тази война. Аз казвам да му дадем шанс.

— Точно така — кимна измъчено Джеферсън. — Шанс. Да. Абсолютно. Но… слушайте… никой не може да остане тук. Воуп твърди, че ще дойдат да изгорят сградата до основи. Способни са на това. И ще го сторят.

— Ще усетя, когато доближат — отбеляза Итън.

— Как точно? Шесто чувство?

— Както искаш, го наречи. Просто ще разбера, когато ни приближат достатъчно — Итън се обърна към майора. — Ако си тръгна, те няма да имат нужда да нападнат това място. Може да го сторят просто защото са способни на това, но както Джей Ди каза… колкото по-скоро потеглим напът, толкова по-добре.

— Хубаво, само ни дайте време да поработим нощес. Ако бях на твое място, и бездруго нямаше да искам да потеглям след мрак. Твърде рисковано е.

— Рисковано е да останем тук — каза Итън, но знаеше, че нощно пътуване прекрачва границите дори на неговия стремеж за оцеляване и че определено не биха искали да се натресат на още една армия от сиваци.

— Няма да остана тук! — Джеферсън Джерико се изправи и се олюля, но успя да се задържи на крака. — Мамка му, не! Не съм молил да се окажа замесен! Искате да ме заключите, когато горгоните идат да избият всички? И да ме екзекутирате, задето се опитвах да спася живота на хората си? Че откъде се очаква да знам, че момчето не е мъглявско оръжие? Не знаех, че е човек! — той погледна към Итън и към сребърното му око, от което го полазваха тръпки. — Ако това може да се нарече „човек“!

— Преди да потеглим — обърна се Дейв към майор Флеминг, — ми се ще да вкарам куршум в главата на този боклук!

— Какво имаш предвид с моите хора? — попита Оливия, без да обръща внимание на забележката на Дейв. — Какви хора? И къде са те?

— В Тенеси. Аз… имах жилищен комплекс недалеч от Нешвил… — Джеферсън реши да не разкрива твърде много за себе си, в случай че майката на южнячето войниче е изгубила спестяванията си, залагайки на книгата и дивидито „Божията система за игра на едро за забогатяване и щастие“, четиридесет и девет долара и деветдесет и девет цента, но за няколко долара повече може да бъде донесена още утре от „Федерал експрес“. — Целият комплекс… с всичко… беше вдигнат от горгоните. Сложен някъде, където да ни изучават. Бях взет от един от тях… приличаше на жена и можеше да променя лицето и формите си… Тя ми каза, че ако не върна момчето, защитата ни ще бъде свалена. Затова го сторих. За хората си, както казах. И се кълна в Бога, мислех си, че е мъглявско оръжие. Мислех, че заради това го искат! — Той обърна агонизиращия си поглед към Итън и си каза, че ако някога е имал нужда от поне грам умения за убеждаване, сега се нуждаеше от цял тон. Първо, да сложим основата: — Знам, че притежаваш фантастична сила… никога не съм виждал подобно нещо… като онова, което стори във фоайето. Спаси всички ни! — Джеферсън си наложи изражение на отчаяна надежда, което беше по-близо до истината, отколкото му се искаше да признае. — Можеш ли да спреш тази война?

Итън побутна съзнанието на човека и откри, че не особено изненадващо синята сфера е изчезнала. Като наказание за провала горгонските му пазачи го бяха оставили да се оправя, както може. Момчето с любопитство порови със сребърната ръка през сцените от миналото на мъжа, които на някои места бяха твърде тежки за гледане. Намери парченца и късчета, които му подсказаха, че истинското име на господина е Леон Къшман, но той се представя с друго — Джеферсън Джерико — и следваха сцени на изпаднали в екстаз тълпи и на преброяване на купчини пари, и жени, много жени, които…

Итън се сдоби с пълна представа за Джеферсън Джерико за времето, което бе нужно на пастора да изрече думите между „можеш“ и „война“. Видя горгонската твар в многото ѝ образи и узна всичко. Видя дъга през прозорец и опозна внезапното въздигане на продавача на коли с прекрасна идея как да се сдобие с богатство. Видя съпругата на Джерико — Рамона ли се наричаше? Не… Реджина. Видя я с пистолет и осъзна колко близо бе стигнал този човек до разплатата за множеството си грехове — куршум в главата… Но бе спасен от горгонския кораб, изникнал на бял свят над ливадите на Тенеси.

— Голям късмет си извадил в деня, когато се е канела да те застреля — каза Итън и видя кръвта да се изтегля от лицето на мъжа. — Или пък не, понеже сега си при нас.

Джеферсън се пипна по дясното слепоочие, сякаш можеше да усети как момчето обикаля в главата му, но сребърната ръка вече се бе отдръпнала.

— Знаеш, че това, което казвам, е истина, нали? — чу умолителната нотка в тона си, но тя беше намясто, момчето можеше, и да реагира на нея.

— Тази част е истина. Известна част от другото — не толкова. И като отговор на въпроса ти: ще узная повече за това, когато стигнем там, накъдето сме се запътили. Връх Уайт Меншън в Юта.

— Свърши ли да ни нариваш лайна? — обърна се Дейв към Джеферсън. — Време е да те заключат или да те приспят с куршумче! — и пак погледна към майора. — Аз ще го сторя, ако друг няма желание.

— Този тип е извършил някои лоши дела — съгласи се Итън, — но не заслужава да бъде убит точно за това. Истинското му име е Джеферсън Джерико и е бил…

— Господ да ме тръшне! — възкликна южнячето. — Знаех си, че ми е познат! Мамчето ми го гледаше в девет всяка неделя вечер и си купи и книгата му! Трябваше само по гласа да го позная!

— … нещо като пастор — продължи Итън. — Продавал е мечти. Някои са се сбъдвали, други са тръгвали на зле. Няма смисъл и да го заключваме. Горгонската му защита е свалена. Няма къде да бяга.

— За нещастие, това е вярно… — Джеферсън се стараеше да поддържа контакт очи в очи с хлапето, колкото и да му беше трудно. — А сега вече и хората, и градът ми също са изчезнали… — езикът му най-сетне освободи онзи разклатен зъб и той го изплю на пода заедно с малко кръв. — Знаеш ли как се наричаше градът ми?

— Ню Идън — отвърна Итън.

— Защо ли изобщо ми трябваше да питам? — успя да се усмихне криво Джеферсън. — Е, змията влезе в него.

— Имаш предвид, че е влязла още една змия, така ли?

— Аха. Точно това имах предвид.

Пасторът си помисли, че би трябвало да се чувства в капан, заврян в ъгъла, но вместо това се усещаше странно свободен и учудващо силен. С това хлапе, способно да чете мислите му, вече нямаше причини да се преструва, да играе роля, да се крие зад някаква фасада. В определен смисъл беше облекчаващо.

— Не съм молил да попадна тук. Така че правете с мен каквото си щете. Както каза, вече нямам накъде да бягам. Дали ще ме застреляте сега, или горгоните ще ме разкъсат на парчета по-късно… каква разлика има?

— Никаква — съгласи се Дейв. — Така че според мен ти е време да лапнеш куршума!

— Много лесно се предаваш — отвърна Итън — за такъв приказливко.

— Какво? — Възкликнаха почти едновременно Дейв и Джеферсън.

— Ти си майстор в уговарянето на хора да правят разни неща. Понякога такива, каквито всъщност не им се искат, но ги караш да вярват в тях. На това си посветил живота си, нали така?

— И така може да се каже…

— Аз го казвам, понеже го знам… — Итън бе сполетян от усещане, което не можеше да отърси. Вярно беше, че този тип е бил използвач, че е размазвал други за собствените си нужди и е оставил мнозина обеднели, но бе и обогатил мнозина. Притежаваше дара на убеждението, макар и да не можеше да се равнява на сребърната ръка, която разкриваше всички истини. Беше успял с приказки да се качи на автобуса въпреки възраженията на Дейв, беше скрил горгон и сътворен от горгоните човек под носовете им и би могъл дори да успее да отмъкне Итън в горгонското царство, ако извънземното присъствие в него не беше толкова силно. Момчето нямаше представа какво ги очаква при крайната им цел, но заради усещането, което не можеше да отърси, погледна към Дейв и каза с глас, който беше прям и твърд и много по-древен, отколкото възрастта, на която изглеждаше самият той:

— Този човек може да ни потрябва.

— Какво? — повтори Дейв. — Че защо, дявол го взел, ще ни трябва той?

— Не съм сигурен все още — отвърна Итън, — но аз може да не съм достатъчен.

— Достатъчен за какво? — попита Оливия, също толкова озадачена, колкото Дейв, Джей Ди и дори самия Джеферсън Джерико.

— За задачата. Каква е тя точно, засега нямам представа, но този човек… — Итън се спря, опитвайки се да разчете усещането си, но все още бе неспособен да го дешифрира. — Той е твърде ценен, за да го изоставяме. Видял е същество, което може би е горгонската кралица… ако тя наистина е женска. Бил е неин любимец — добави. Прецени, че няма нужда да се впуска в разкритите от него подробности. — Убеден съм, че той трябва да дойде с нас, без значение какво друго е сторил.

Последва миг на мълчание. Джеферсън не можеше да реши дали разходка до този връх, за който говореше Итън, е поне в някаква степен по-безопасна от оставането тук, но беше убеден в едно: докато се намира с момчето, ще бъде по-добре защитен, отколкото от войниците и техните безполезни оръжия. От друга страна, Итън беше мишена за горгоните и те нямаше да се откажат без бой — щяха да го открият, където и да отиде. Освен това стоеше въпросът и за сиваците. Хиляди от тези твари…

Но пък… какво имаше да губи?

— Ще ви кажа всичко, което знам — заговори Джеферсън на Дейв, понеже камъкът все трябваше да помръдне. Нямаше да потрябват много усилия, тук командваше момчето. Той се съсредоточи върху жената. — Неща за Воуп и Раткоф, които вероятно също искате да научите. Има с какво да ви бъда полезен, обещавам!

Погледът на Дейв бе суров и тежък.

— Ако още веднъж посегнеш към Итън, ще те убия — каза той. — Това пък ти обещавам аз, копеле нещастно.

— Прав си, прав си — съгласи се проповедникът с леко свеждане на главата. За момент обмисли възможността все още дали има шанс да сграбчи Итън и да бъде прехвърлен при кралицата на горгоните, да спаси хората си, града и себе си, но усети погледа на момчето и отхвърли тази идея, като си представи как извънземната сила разчленява мозъка му и оглежда мислите му една по една, за да оцени тежестта им.

— Аз ще узная — каза Итън. Тихичко, колкото да го чуе Джеферсън.

„Ще слушкам!“ — помисли си той.

Момчето отвърна:

— Разчитам на това.

Майор Флеминг и останалите войници имаха работа за вършене. Дейв се закле да стои постоянно между Итън и Джеферсън Джерико. Оливия хвана Джей Ди за ръка и му помогна да стигне до служебния асансьор. Предстоеше да съберат нужното за пътуването и трябваше да се говори с Хана Граймс за шофирането на автобуса, понеже Дейв не смяташе, че ще се справи с толкова голямо превозно средство — не и по пътищата, по които щяха да поемат, след като слязат от Междущатска 70 в Юта. Самата магистрала сигурно също беше осеяно с кратери предизвикателство — кой знае какво имаше там, сред онези планини, които им предстоеше да прекосят?

Но там някъде ги очакваше онова, което трябваше да открие Итън. Не хранеха никакви съмнения. Щяха да потеглят веднага щом приключи ремонтът на автобуса — отново по света, навън сред войната.

Джеферсън Джерико осъзна, че всичко, което някога е построил, най-вероятно е било съборено. Реджина също е унищожена. Или може би Ню Идън беше върнат на първоначалното си място на Земята и оставен на милостта на войната и на сиваците, които да го разкъсат на парчета. Кое според него беше по-добра съдба? Не искаше и да си мисли, но предположи, че никога повече няма да види градчето. Предстоеше му да заложи на момчето и групата му, и може би Дейв Маккейн щеше да го убие, преди да стигнат до планината, която по неизвестна причина се оказваше толкова специална, или пък горгонската кралица щеше да го изведе оттук и да го убие за наказание, или пък по пътя ги очакваше нещо, което да преодолее дори могъществото на момчето и да ги убие всички…

Но поне днес той беше жив и засега не се канеха да го затварят или екзекутират.

Можеше да се окаже полезен за момчето. От тази мисъл леко му призляваше, но за момента Джеферсън го сметна за нещо като победа. И засега това беше най-добрият джакпот, на който един играч на едро може да се надява.

Двадесет и две

Итън беше подготвен за онова, което го очакваше в мола. Момче със сребърно око, което може да взривява паяци и войници на мъглявите със силата на мисловно оръжие, със сигурност щеше да открие, че хората странят от него, все едно разнася чума. Щеше да всява ужас и кой би могъл да вини нещастниците? Той самият щеше да е ужасѐн от себе си, ако не се намираше в собствената си кожа.

Дейв отиде да намери Хана Граймс и взе Джеферсън Джерико със себе си. Итън, Оливия и Джей Ди се отправиха към столовата да потърсят нещо за ядене. Това накара вече намиращите се там хора да си тръгнат набързо, включително и няколко нервни войници. Останали сами в столовата, тримата оцелели от „Пантър Ридж“ се обслужиха с по купа рядка зеленчукова супа от голям метален казан, сипаха си по чаша вода от пластмасовите кани и след това седнаха на една от яркооранжевите маси.

Не бяха прекарали дълго време там, когато Оливия махна надясно и отбеляза:

— Имаме си компания.

Итън видя, че към тях се приближава Ники. Поне тя като че ли вече не се боеше от него. Дойде до масата. Известно време се взира с истинска почуда в сребърното око, което нямаше зеница, и после попита:

— Боли ли те?

— Не. Не е по-различно от другото.

— Това е… бая шантаво! — каза тя и се засмя тихичко. Опита се да потисне смеха си, като лепна длан върху устата си, но закъсня. — Така, де… доста яко изглежда. Не ти ли придава… де да знам… рентгеново зрение или некво друго?

— Не съм забелязал за момента.

„Дали тя се притеснява, че мога да надникна под дрехите ѝ?“ — зачуди се Итън, но нямаше намерение да нарушава личното ѝ пространство, като ровичка в мозъка ѝ.

— Вземи си нещо за ядене, сядай и се присъедини към нас — предложи Джей Ди и кимна към четвъртия стол. — Май и бездруго сме изплашили всички останали.

— Благодаря — каза му Ники. — Но просто искам да поговоря с Итън няколко минути.

— С което ни подсказваш и ние да изчезнем, така ли? — попита Джей Ди, поднесъл лъжица почти до устата си.

— Не, сър — отвърна Итън. — Ще се преместим на друга маса.

Той си взе купичката със супа и чашата с вода и последва Ники от другата страна на столовата, понеже — макар да не искаше да наднича в ума ѝ — знаеше, че има нещо, за което тя ще иска да поговори с него насаме. Когато се настаниха един срещу друг, Ники запрехвърля поглед от едното му око към другото, сякаш не беше сигурна към кое от двете да се обърне.

— Виждам добре и с двете — обясни ѝ Итън. — Едното просто… както каза, то е шантаво.

— Как стана това? Усети ли го да се случва?

— Не, нищо не усетих… — Просто допълнително доказателство, каза си, за промяната, през която преминаваше. Каквито и извънземни сили да действаха чрез него, те се проявяваха все по-силно и по-силно. — Не усетих нищо. Прекалено бях зает.

— Уха! — възкликна Ники. Отметна кичур руса коса от челото си. — Онова там вярно беше… направо изумително! Но… имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Въпросът щеше да бъде „Какво е усещането“, но Итън кимна и остави момичето въпреки всичко да го зададе.

— Ами чувствам го… все едно просто трябва да се съсредоточа върху нещо и мога да го сторя. Става все по-лесно, но не бих казал, че е просто. Само трябва да поискам… по начин, който не мога да обясня. Да е… като на живот и смърт. Нали разбираш?

— Така мисля.

— Нека и аз те питам нещо. Когато убих онези паякоподобни твари и мъглявите войници, видя ли нещо да излиза от мен? Да се изстрелва от ръката ми например. Тази, която беше прицелена в тварите. Видя ли нещо?

— Не, нищо нямаше.

— Аз го виждах като светкавици или… не знам… огнени куршуми, ето така бих ги описал, предполагам. Бяха хиляди. Когато имах нужда, просто излетяха от мен. И във въздуха също наблюдавам интересно явление. Изглежда между мен и онова, в което се прицелвам, се получават завихряния. Все едно цялото ми тяло е пистолет или енергийно оръжие… и всичко идва оттук! — Той показа на Ники дясната си длан, която изглеждаше съвсем обикновена — ръка на кое да е тийнейджърче. — Струва ми се, че единствено аз забелязвам всичко това.

— Аз поне не го видях — уточни Ники. — Бях съвсем близо, но не видях нищо.

Итън предположи, че може да става дума и за явления отвъд ограниченията на човешкото зрение. Може би имаше нещо общо с промените в окото му и видимият за него спектър също да се променя. Каза:

— А онзи тип, дето се запали и започна да мята огън? Ако не го беше сторил… не съм сигурен, че щях да успея да се справя с всичките паяци. Казвал се Раткоф. Току-що го узнах. Беше човек — поне в голяма степен — но горгоните го бяха докопали и го направили такъв… — той отпи глътка вода и остави настрани чашата. Втренчи се в здравото око на Ники. Попита тихо. — Защо не се страхуваш от мен? Честно… — каза си, че окото ѝ е с цвят на шоколадово брауни и му се прияде нещо сладко. — Всички други се боят, като изключим приятелите ми. Защо не и ти?

„Понеже съм твоя приятелка“ — помисли си Ники.

Но Итън не отговори, преди тя да го изрече на глас:

— Понеже съм твоя приятелка.

„Такава съм, нали?“

— Разбира се, че си — съгласи се той още преди Ники да произнесе мисълта си. — Просто… нали разбираш… начинът, по който се променям… прекрачва границата на шантавото. А сега с това око…

Знаеше какво се кани да каже Ники, думите лежаха на повърхността на съзнанието ѝ и той се насили да се съсредоточи върху лицето и устата ѝ, защото не беше правилно да се намира вътре в главата ѝ, но не можеше да се спре, беше твърде лесно, толкова естествено му идваше…

— Искаш ли да видиш моето? — попита тя тихичко.

Итън знаеше, че тя го желае, затова отговори:

— Да.

Момичето си пое дълбоко дъх, за да събере смелост, и след това започна да вдига превръзката на окото си, спря и изкриви устни в насмешлива усмивка, но в здравото ѝ око блестеше ужасяваща тъга и тя помисли…

— Сигурен съм! — увери я Итън.

— Не е хубава гледка — каза Ники.

Той сви рамене.

— Да не би моето да е хубаво? Когато отидох в тоалетната и погледнах в огледалото, направо се стреснах. Хей, та аз дори не знам как успявам да виждам с това око!

Тя почти се засмя, като си го представи безпомощен, но смехът не ѝ идваше лесно. Все още беше замаяна от случилото се в мола и от атаката на сиваците, и от смъртта на Гари Рууса снощи, и понякога си казваше, че ѝ трябва повече коравина, за да се справи с всички ужасии на днешния живот и с всичките лоши и тъжни спомени, и със смъртта на всички хора, които бе познавала, и вече не бяха сред живите. Но какво ли се случва, когато си целият корав камък, изгубиш всичките си чувства и не можеш да откриеш обратния път от онова тъмно и празно място?

Ники искаше Итън да види какво скрива превръзката, понеже имаше нужда от връзка с някого. Нуждаеше се от човек, който да сподели болката, през която минава тя самата… Не че беше по-лоша от онова, което изпитваха повечето хора… но се нуждаеше момчето да я забележи — ако ще и като начин да спре каменната обвивка, която обхващаше все по-голяма и по-голяма част от нея, докато накрая не я превърне просто в лишена от разум и душа отломка, захвърлена на тази изгорена и съсипана Земя. Имаше нужда от човешкия контакт на това момче, което вече не беше истински човек… или може би беше повече човек от мнозина, защото имаше цел и намерения, а тя също имаше нужда от такива.

— Давай — подкани я Итън.

Ники вдигна превръзката и му показа сгърчената очна орбита, откъдето доктор Дъглас бе отстранил съсипаното око, преди да развие инфекция. Белегът започваше точно под орбитата и продължаваше нагоре кажи-речи до веждата.

— Улучило ме е парче стъкло, така каза докторът. Не го помня. Помня само пожара и как избухват къщите по „Уествю авеню“. Беше нощ и се водеше въздушна престрелка. Бях нарязана доста зле и на други места — например по лицето — но повечето белези са скрити под дрехите ми. Част от косата ми била изгоряла, както ми казаха, но тя порасна отново. Предполагам, че съм изкарала късмет, нали? Да не съм изгорена цялата.

— Аха — съгласи се Итън.

Ники пусна отново превръзката на мястото ѝ. Малката звезда от камъчета заблестя.

— В самото начало в комплекса идваха хора с наистина лоши изгаряния. Не оцеляваха много дълго. Дойде семейство с две малки момченца близначета — и двете бяха много зле обгорени по ръцете и краката. Едното умря за ден, а другото почти точно дванадесет часа по-късно. Чух Оливия и доктор Дъглас да го обсъждат. Стана така, все едно… когато единият близнак умре, другият вече не иска да живее. Майката и бащата също не оцеляха особено дълго. Много хора се самоубиха. Аз също почти успях, но Оливия ме спря. Два пъти.

— Радвам се, че го е сторила — каза Итън.

— Хм — изсумтя Ники и с това възклицание му подсказа, че не е сигурна дали самата тя се радва, или не. — Оливия ми донесе тези скъпоценни камъчета за превръзката. Знаеш ли от кого бяха? От майката на онези близначета. Тя откъде ги е взела, нямам представа. Сигурно от „Долар Дженерал“. Просто е взела пакет с нещо, което е сметнала за красиво. Хората правят щури работи, когато се налага да се вкопчат в нещо, така мисля.

Итън кимна. Истина си беше и имаше ли какво повече да се добави? Знаеше от какво се нуждае Ники — от слушател, така че я изчака да продължи, без да разчита сцените от историята ѝ, преди тя да успее да ги разкаже.

— Сестра ми се казваше Нина — добави Ники. — Беше по-голяма с една година. Уха, само как можеше да язди! Е, и двете яздехме… но тя беше много по-добра от мен. Беше първокурсничка в гимназията. Канеше се да ходи в Колорадския щатски университет и да се забавлява до припадък, така твърдеше. Но всъщност искаше да стане ветеринарка и да работи с коне. Може би щеше да успее — беше добра в математиката, химията и тъй нататък. Двойкаджийката вкъщи бях аз, понеже специализирах забавления… — Ники за момент се взря в пространството и Итън я остави да се зарее.

— Понякога — продължи момичето — виждам сестра си насън. Винаги е хубава, усмихната и щастлива… а не цялата изгорена и ранена и казва: „Ники-тик, ще се измъкнеш от тази каша! Ти не си от хората, които се отказват, така че разкажи на Оливия за онези сънотворни, които намери, след като починаха мистър и мисис Естевес. И ѝ кажи за ножа с назъбеното острие, дето е в най-долното чекмедже в скрина ти, под червеното одеяло“. А аз отговарям: „Спри да ме командваш, винаги си обичала да го правиш, и кой те е направил моя шефка?“. Само че тя просто се усмихва с широка шефска усмивка и отговаря: „Я се стегни, ти си последната от семейството ни… Семейство Стануик от «Уествю авеню» №1733. И татко винаги е казвал, че не отглежда слабаци“. Така че, казва тя, намери своя път. А аз дори не знаех какво има предвид. До днес…

Итън запази мълчание — не си позволи да надникне в мислите ѝ, но беше добил представа за какво му говори Ники.

— Ако човек няма надежда — продължи тя, — тогава умира. Първо отвътре. А ако не намери начин, свършен е… — шоколадово кафявото ѝ око се спря върху него. — Не искам да остана тук и да чакам смъртта, Итън. Ако ще умирам, искам да се случи, докато се опитвам да намеря пътя си. Знам, че трябва да се добереш до тази планина в Юта. Знам, че е важно! — тя се поспря, може би подготвяйки се той да ѝ откаже правото да тръгне по този път. — Ще ми позволиш ли да дойда с вас?

Той не се поколеба. Отвърна:

— Искам да дойдеш с нас.

— Така ли? Наистина? — възкликна трескаво Ники. — Знам, че не е безопасно, но…

— Никъде не е безопасно — напомни ѝ Итън. — Докато войната продължава, на света няма безопасно място.

Тя кимна.

— Знаеш ли какво има при онзи връх?

— Не. И не смятам, че ще узная, преди да се доберем дотам и то да ни се разкрие.

Да ни се разкрие? Итън осъзна, че и мисленето му се променя, също и начинът на говорене… Сега нито мислите, нито говорът му принадлежаха на човешкото момче… Звучеше различно и извънземното в него надделяваше все повече и повече.

— Може да стана наистина различен, и то скоро — каза на Ники и ѝ се усмихна лекичко. — Не че вече не съм. Но не след дълго ще спра да бъда Итън Гейнс. Тази част от мен може да изчезне или да потъне в сън… Не съм сигурен. Но не желая да седиш тук и да чакаш смъртта. Сестра ти е права. Трябва да намерим своя път, така че… радвам се, че искаш да дойдеш с нас! — той махна към изоставения казан със супата. — По-добре си вземи нещо за ядене, докато има какво.

— Ще хапна, благодаря.

Итън беше уморен и имаше нужда от място за почивка. Битката с паякоформите и мъглявите войници го беше изтощила. Сега в него винаги имаше една част нащрек и той ѝ се доверяваше да го осведоми, ако горгоните или мъглявите се появят наблизо. За момента не ги усещаше като заплаха. В крайна сметка занесе спалния си чувал в празния склад на „Бруукстоун“, опъна се на пода и заспа за броени минути.

Само че в него нещо не спеше, не се нуждаеше от утехата на покоя в този свят на нещастие и то заговори на Итън с четири слова: „Това е моят свят“.

Около момчето се разгърна неравен сив пейзаж, осеян с камъни и разцепен от широки пропасти. Небето беше млечнобяло, насичаха го ярки пурпурни светкавици и през бурната атмосфера едва-едва се виждаше масивна, мъглява планета, съпроводена от три блещукащи пръстена камъни и прахоляк. Итън предположи, че стои на планински връх, бурният, сух вятър, който миришеше на алкали, духаше право в лицето му и пред него се разкриваше гледка към широка долина, в която се виждаше огромна сребърна пирамидална кула — тънка, но висока няколко хиляди фута, увенчана с шип, който се въртеше бавно и безмълвно. Итън имаше чувството, че това е наблюдателница — нещо като фар, който не изпраща светлинни лъчи, а енергия и съобщения, които са далеч отвъд неговото понятие. Освен това бе пътна станция, също така и приемаше новини, но той нямаше представа защо смята, че служи за връзка между светове или измерения — просто беше сигурен, че и на други планети има постройки от същия вид. Беше самотно място. Поразиха го уединението и изолацията и осъзна, че пазителят на кулата е древно същество, избрано или избрало само да се откаже от съвсем различен живот заради изпълнението на дълга си. Това беше двуостър меч — честта на войника на този пост и доживотната отговорност. Времето тук не течеше като земното, нито животът бе управляван по земните закони. Итън не беше сигурен дали съществото, което го приютява и което приютява той, е способно да притежава физическа форма. По-скоро беше конструкт от чиста енергия и разум и макар че тази част от произхода и естеството му не му бе позволено да узнае, Итън беше сигурен, че то притежава две качества, с които се сродява с човешкия род: усещане, което би могло да се назове състрадание, и чувство за справедливост. Това явно бяха движещите му сили заедно с неутолимо любопитство за механизмите на вселената, понеже по мъдрата воля на по-висша сила дори на него не му бе позволено изцяло да ги опознае.

Шипът се въртеше. Вятърът виеше и пурпурните светкавици разчертаваха млечното небе, но образът избледняваше.

Когато видението на чуждия свят изчезна напълно, човешката част от Итън потъна по-дълбоко в лишен от сънища сън, но извънземното същество в него остана безмълвно и неуморно будно, защото това бе единственият начин на живот, който познаваше.