Градът и звездите

IV

Джесерак не му помогна много, ала и не отказа да сътрудничи, както се опасяваше Алвин. През дългата си кариера на наставник той бе чувал подобни въпроси и не вярваше, че дори Единствен като Алвин може да го изненада с нещо или да предложи неразрешими проблеми.

Вярно, младежът започваше да проявява известна ексцентричност, може би щеше да се наложи намеса. Алвин не се приспособяваше докрай в невероятно сложния обществен живот на града, нито в измислените светове на своите другари. Не проявяваше достатъчен интерес към възвишените духовни сфери, макар че на неговата възраст това не беше чак дотам изненадващо. Повече внимание заслужаваше хаотичният му интимен живот — поне още век от него не можеше да се очаква да създаде относително стабилна връзка, но дори и така погледнато, краткостта на увлеченията му беше пословична. Докато продължаваха, те бяха пламенни, но нито едно не траеше повече от няколко седмици. Алвин като че можеше да се интересува само от едно нещо наведнъж. Понякога от все сърце се включваше в еротичните игри на приятелите си или изчезваше с избраната партньорка за няколко дни. Ала изгубеше ли настроение, за дълги периоди ставаше напълно безразличен към онова, което на тази възраст би трябвало да е главното му занимание. Това навярно го потискаше и със сигурност вредеше на изоставените му любовници, които бродеха угрижени из града и се нуждаеха от необичайно дълго време, докато намерят утеха другаде. Според наблюденията на Джесерак сега Алистра преживяваше тъкмо този нещастен период.

Не че Алвин беше безсърдечен или неблагоразумен. В любовта, както и във всичко друго, той сякаш търсеше целта, която Диаспар не можеше да му предложи.

Нито един от тия капризи на плашеше Джесерак. От Единствения можеше да се очаква подобно поведение. След време Алвин щеше да се пригоди към порядките на града. Никой самотник, колкото и ексцентричен или гениален да бе той, не можеше да преодолее огромната инерция на едно общество, останало непроменено от милиарди години насам. Джесерак не само вярваше в тази стабилност, той просто не можеше да си представи нещо друго.

— Въпросът, който те измъчва, е много стар — обърна се той към Алвин, — но ти би се смаял, ако узнаеше колко хора са привикнали със света дотам, че даже не им хрумва да се съмняват. Вярно е, някога човечеството е заемало безкрайно по-голямо пространство, отколкото този град. Виждал си отчасти какво е представлявала Земята преди настъплението на пустините и изчезването на океаните. Записите, които толкова обичаш да прожектираш, са най-ранните в града, само те показват Земята такава, каквато е била преди да дойдат Завоевателите. Не вярвам да са често гледани — тия безгранични простори са нещо, на което не можем да издържим. Има легенда — и само легенда, — че сме сключили договор със Завоевателите. Щом Вселената чак толкова им трябвала, можели да я владеят, а за нас оставал светът, където сме родени. Ние спазваме договора. Забравили сме нашите мечти на нашето детство, както ще ги забравиш и ти, Алвин. Хората, които са издигнали този град и проектирали обществото му, са били господари както на материята, така и на духа.Те затворили сред тия стени всичко, от което би могло някога да се нуждае човечеството, а после направили каквото трябва, за да не ги напуснем никога. О, физическите граници са най-дребното. Може би градът има изходи, но дори да ги откриеш, не вярвам, че ще ги прекрачиш. Пък и да успееш… каква полза? Тялото ти не ще издържи дълго, щом градът престане да го храни и закриля.

— Ако градът има изход — бавно изрече Алвин, — какво ще ми попречи да го напусна?

— Глупав въпрос — отвърна Джесерак. — Мисля, че вече знаеш отговора.

Джесерак беше прав, но не в това, в което предполагаше. Алвин знаеше… или по-скоро, досещаше се. Неговите връстници му поднасяха отговора и в живота, и в призрачните приключения, които споделяха. Те не биха смогнали да напуснат Диаспар, ала Джесерак не знаеше, че надвисналата над целия им живот принуда е безсилна пред Алвин. Независимо дали неговата уникалност се дължеше на случайността, или на някакъв прастар план, това бе част от резултата. Интересно, колко ли още му предстоеше да открие?

В Диаспар никой не бързаше и дори Алвин рядко нарушаваше това правило. Няколко седмици той спокойно размишлява върху задачата и дълго се рови из най-ранните исторически записи на града. Подкрепян от безплътните ръце на антигравитационното поле, той лежеше часове наред, докато хипнопроекторът разкриваше миналото пред съзнанието му. След края на записа машината избледняваше и изчезваше, но Алвин продължаваше да лежи, зареял поглед в пустотата, докато през вековете се завърнеше към реалността. Отново виждаше безкрайните мили синя вода, по-обширна дори от сушата, да тласка вълните си към златни брегове. Застинал за милиард години, грохотът на талазите отново бучеше в ушите му. Припомняше си горите, степите и странните животни, споделяли някога света на Човека.

Старите записи бяха съвсем оскъдни, макар никой да не знаеше защо, смяташе се, че някъде между нашествието на Завоевателите и изграждането на Диаспар са изчезнали всички записи за ранните епохи. Трудно можеше да се повярва, че тъй дълбоката забрава е само плод на случайността. Освен няколко хроники, които можеха да се окажат чиста легенда, човечеството бе изгубило своята памет. Преди Диаспар лежаха просто Сумрачните ери. В това забвение безнадеждно се сливаха първите хора, укротили огъня, и първите — освободили атомната енергия… и първите — достигнали звездите. Отвъд пустинята на времето те всички бяха съседи.

Алвин отново се канеше да тръгне сам, но в Диаспар самотата не винаги бе достъпна. Едва напуснал стаята си, той срещна Алистра. Момичето не се и опитваше да доказва, че случайно е тук.

За миг Алвин усети досада от срещата, от спомена за страсти, които вече не го затрогваха. Все още бе твърде млад и самоуверен, за да се нуждае от трайни връзки, и навярно трудно би ги създал, когато му дойдеше времето. Дори в най-интимните мигове бариерата на произхода го отделяше от любовниците му. Въпреки напълно оформеното си тяло, той все още беше дете и щеше да остане такъв дълги десетилетия, докато връстниците му един по един ще си възвръщат спомените за предишния живот и ще го изоставят далеч зад себе си. Виждал бе как става това и тъкмо заради него се пазеше от безрезервното отдаване другиму. Даже Алистра, тъй наивна и простодушна сега, скоро щеше да се превърне в невъобразима съвкупност от спомени и таланти.

Леката досада се разсея почти веднага. Щом Алистра желае, защо пък да не дойде с него? Не беше егоист и не искаше като скъперник да крие в скута си новото преживяване.

Нещо необичайно — тя не зададе нито един въпрос, докато експресният канал вихрено ги отдалечаваше от многолюдното сърце на града. Двамата пътуваха по централната скоростна секция, без да удостоят с поглед чудото под краката си. Някой инженер от древността би изпаднал в тиха лудост, ако се опиташе да разбере как привидно твърдото улично платно може да е неподвижно по краищата, а към центъра да се движи с все по-голяма скорост. Но Алвин и Алистра смятаха за съвсем нормално определени типове материя да имат от единия крак свойствата на твърдо тяло, а от другия — на течност.

Сградите израстваха наоколо все по-високо, сякаш градът укрепваше бастионите си срещу външния свят. Колко странно би било, помисли си Алвин, ако тия надвиснали стени станат прозрачни като стъкло и човек види хората зад тях. Знаеше, че в пространството наоколо са пръснати сегашните му приятели, бъдещите познати и онези непознати, които никога нямаше да срещне — впрочем последните биха били малцина; през живота си щеше да се сблъска с почти всички в Диаспар. Мнозинството навярно седяха в стаите си, но не сами. Една мисъл стигаше, за да се пренесат почти реално при когото пожелаят. Не скучаеха, защото имаха достъп до всичко станало в сферите на въображението или реалността откакто е създаден градът. Напълно задоволително живуркане за хора с подобен характер. И напълно безсмислено, но дори Алвин не разбираше това.

Докато се отдалечаваха от центъра, минувачите ставаха все по-редки и когато меко спряха пред пъстрата мраморна платформа, наоколо не се виждаше никой. Двамата пристъпиха през застиналия водовъртеж, от който материята на подвижния път потичаше обратно към началото. Стената насреща им бе прорязана от ярко осветени тунели. Без да се колебае, Алвин избра един от тях и следван от Алистра, влезе в него. В същия миг перисталтичното поле ги грабна и ги понесе напред, докато те, удобно отпуснати, се оглеждаха наоколо.

Мисълта, че са попаднали в дълбок подземен тунел, изглеждаше невероятна. Тук с пълни сили се развихряше изкуството, използващо като платно целия Диаспар. Небето горе сякаш бе открито за всички ветрове. Огрени от слънчеви лъчи, наоколо блестяха кулите на града. Не онзи град, който познаваше Алвин, а Диаспар от много по-ранна епоха. Младежът познаваше повечето от титаничните сгради, но дребните разлики засилваха интереса му към сцената. Би искал да се позабави, ала и до днес не бе открил начин да намали скоростта в тунела.

Скоро полето внимателно ги отпусна сред просторна овална зала, оградена отвсякъде с прозорци. През тях се откриваха болезнено омайващи изгледи към градини, пламтящи от ярки цвета. В Диаспар все още имаше градини, но тези тук бяха изникнали само във фантазията на твореца. Едно бе несъмнено — в днешния свят подобни цветя не съществуваха.

Очарована от красотата, Алистра явно си въобразяваше, че Алвин я води тъкмо заради тях. Няколко минути той мълчаливо наблюдава как тя притичва радостно от една гледка към друга и се наслаждава на всяко свое откритие. В опустелите сгради по периферията на Диаспар имаше стотици подобни кътчета. Потайни сили бдяха над тях и ги поддържаха в съвършен порядък. Някой ден животът можеше отново да потече насам, но дотогава само двамата щяха да споделят тайната на древната градина.

— Трябва да продължим — каза най-сетне Алвин. — Това е само началото.

Той прекрачи през един от прозорците и илюзията рухна. Отвъд стъклото нямаше градина, само кръгъл проход възвиваше стръмно нагоре. Все още можеше да види Алистра на няколко стъпки зад себе си, макар да знаеше, че тя не го вижда. Но момичето не се поколеба и след малко стоеше в коридора до него.

Под краката им подът бавно запълзя напред, сякаш бързаше да ги отведе до целта. Те пристъпиха още малко по него, докато скоростта им нарасна дотолкова, че повече усилия не бяха нужни.

Коридорът продължаваше да се издига и след стотина крачки зави нагоре. Но само логиката подсказваше това — всички сетива поддържаха илюзията, че двамата продължават по абсолютно равен коридор. Фактът, че в действителност се издигаха по отвесна шахта, дълбока хиляда стъпки, не пораждаше чувство за опасност, защото прекъсването на поляризиращото поле бе нещо немислимо.

Коридорът пак се спусна „надолу“ и отново зави под прав ъгъл. Движението на пода неусетно отслабваше и накрая спря в дъното на дълга зала, облицована с огледала. Алвин не се надяваше, че ще успее да преведе бързо Алистра оттук. Не само защото някои черти в женския характер си оставаха непроменени още от времето на Ева — никой не би устоял на тукашния чар. Доколкото Алвин знаеше, в целия Диаспар нямаше подобна зала. По каприз на твореца само няколко от огледалата отразяваха сцената в действителния и вид, а дори и те непрекъснато се местеха. Алвин бе убеден в това. Останалите несъмнено отразяваха нещо, но всеки би се смутил, виждайки своето отражение да крачи сред вечно променливи и напълно измислени декори.

Понякога през огледалния свят преминаваха хора и неведнъж пред Алвин се мяркаха познати лица. Той отлично разбираше, че това не са приятели от сегашното му съществуване. Чрез мислите на неизвестния творец хвърляше поглед към миналото, съзерцаваше някогашните превъплъщения на хора, които и днес крачат по света. Това го натъжаваше, напомняше му, че е Единствен, че колкото и да чака пред променливите образи, никога не ще срещне древен отзвук на самия себе си.

— Знаеш ли къде сме? — запита той, след като обиколиха всички огледала.

Алистра поклати глава.

— Някъде към края на града — безгрижно отвърна тя. — Изглежда, сме минали много път, но нямам представа колко точно.

— Ние сме в Кулата Лоран. Това е една от най-високите точки на Диаспар. Ела, ще ти покажа.

Той хвана Алистра за ръката и я поведе навън. Не се виждаха изходи, но на няколко места шарките по пода издаваха, че има странични коридори. Когато човек се приближаваше към тях, отраженията сякаш се сливаха в светеща арка, откриваща пътя към нов проход.

Алистра съвсем беше загубила нишката на криволиците и завоите, когато най сетне излязоха в дълъг, съвършено прав тунел, обвяван от непрестанен студен вятър. И наляво, и надясно сводовете се простираха на стотици стъпки, чак до едва забележимите светли кръгчета на изходите.

— Не ми харесва това място — оплака се Алистра. — Студено е.

Навярно никога преди не бе изпитвала истински студ. Алвин се почувствува виновен. Би трябвало да я предупреди да си носи наметало и то добро, защото в Диаспар всички дрехи бяха чисто декоративни и напълно безполезни за защита от стихиите.

Момичето страдаше изцяло по негова вина и той безмълвно протегна наметалото си. В това нямаше и следа от галантност — равенството на половете царуваше прекалено отдавна, за да оцелеят подобни условности. Ако бе станало обратно, Алистра щеше да отстъпи наметката си на Алвин и той щеше да приеме това също тъй автоматично.

Вятърът духаше в гърба им, не беше трудно да вървят и те скоро наближиха края на тунела. Широко преплетен каменен филигран прегради пътя им, но и без него не биха могли да продължат, защото стояха на ръба на бездната. Големият въздухопровод прорязваше фасадата на кулата, а под него лежаха повече от хиляда стъпки пустота. Двамата стояха високо над външните стени на града и Диаспар се разстилаше под тях — такъв, какъвто го бяха виждали малцина в техния свят.

След гледката от центъра на парка, сега Алвин виждаше точно обратното. Пред погледа му концентричните вълни от камък и метал се спускаха с километричен размах към сърцето на града. В далечината, полузакрити от високи кули, той зърна поляните, дърветата и вечно кръжащата река. Още по-нататък към небето отново се катереха най-далечните бастиони на Диаспар.

Застанала до него, Алистра споделяше гледката с удоволствие, но без изненада. Досега бе виждала града безброй пъти от други, не по-лоши гледни точки — и със значително повече удобства.

— Това е нашият свят… целият… — каза Алвин. — Сега искам да ти покажа още нещо.

Той обърна гръб на решетката и се запъти към далечното светло кръгче в края на тунела. Вятърът вледеняваше леко облеченото му тяло, но устремен срещу течението, той почти не усещаше това.

Едва изминал няколко крачки, той разбра, че Алистра няма да го последва. Тя стоеше с вдигната към лицето ръка и гледаше как вятърът развява подареното и наметало. Устните и се раздвижиха, но думите не долетяха до Алвин. Той я гледаше — отначало с учудване, после с нетърпение и мъничко жалост. Джесерак казваше истината. Тя не можеше да го последва. Беше разбрала какво означава далечният светъл кръг, през който духаше вечният вятър към Диаспар. Зад гърба на Алистра лежеше познатият свят, изпълнен с чудеса, ала лишен от изненади, заплувал като искрящ херметичен мехур по реката на времето. Пред нея, само на няколко нищожни стъпки, беше дивият пущинак… светът на пустинята… светът на Завоевателите.

Алвин се върна до нея и с изненада откри, че тя трепери.

— От какво се боиш? — запита той. — Все още сме в безопасност, в Диаспар. Нали погледна през оня прозорец зад нас — сигурно можеш да надникнеш и през другия.

Алистра го гледаше изумено, като че се срещаше с някакво странно чудовище. И наистина бе така — по нейните представи.

— Не мога да го направя — изрече тя най-сетне. — Самата мисъл за това ме вледенява повече от вятъра. Не отивай, Алвин.

— Къде е логиката? — безпощадно настояваше Алвин. — Какво ще ти стане, ако отидеш до края на коридора и надзърнеш навън? Там, навън, е странно и пусто, усещаш самота, но не и страх. Всъщност колкото повече гледам, толкова по-красиво ми изглежда…

Алистра не го слушаше вече. Тя се завъртя и побягна надолу по дългата рампа, която ги бе повела дотук през пода на тунела. Алвин не се опита да я спре, невъзпитано бе човек да налага волята си другиму. А виждаше, че увещанията са абсолютно безполезни. Знаеше, че Алистра няма да спре, докато не се върне при своите приятели. Знаеше и че няма опасност да се изгуби из лабиринтите на града, защото без затруднение ще се върне по стъпките си. Инстинктивната способност да се измъква даже от най-заплетените лабиринти беше просто една от многото придобивки на Човека, откакто бе започнал да живее в градовете. По подобен начин отдавна изчезналите плъхове се бяха принудили някога да развият това умение, когато изоставиха полетата и преплетоха съдбата си с човешката.

Алвин постоя малко, сякаш все още очакваше Алистра да се върне. Не го изненадваше самата реакция… само нейната сила и безсмисленост. Искрено съжаляваше, че си е отишла, и все пак неволно мислеше, че би трябвало да се сети да остави наметалото.

Нахлуващият в дробовете на града вятър не само го вледеняваше, но и превръщаше в тежко усилие движението му напред. Алвин се бореше срещу вятъра и срещу силата — каквато и да бе тя, — която пораждаше непрестанното течение. Едва когато достигна каменната решетка и преплете пръсти в нея, той си позволи да се отпусне. Между прътите имаше разстояние колкото да промъкне глава, но дори така кръгозорът му се ограничаваше от издадената градска стена, в която бе хлътнал отворът на тунела.

И все пак можеше да види достатъчно. На хиляди стъпки под него слънцето се сбогуваше с пустинята. Лъчите пронизваха решетката почти хоризонтално и хвърляха надалече в тунела тайнствени шарки от злато и мрак. Алвин заслони очи и се взря в равнината, където от незапомнени времена на бе стъпвал човешки крак.

Сякаш гледаше навеки замръзнало море. На запад миля след миля се ширеха вълните на пясъчните дюни, косата светлина извисяваше контурите им. Тук-там капризите на вятъра бяха изваяли в пясъка тъй причудливи водовъртежи и улеи, та понякога бе трудно да се приеме мисълта, че нищичко в тази огромна скулптура не е сътворено от разума. Нейде далече, всъщност толкова далече, че той не можеше да прецени разстоянието, се издигаше верига от заоблени хълмове. За Алвин те бяха истинско разочарование; много би дал, за да види наяве величествените планини от старите записи и от собствените си мечти.

Слънцето лежеше на ръба на хълмовете и светлината му бе укротена, поаленяла от пресичането на стотици мили атмосфера. Върху огнения диск се чернееха две големи петна. Алвин бе учил за тия неща, но го изненадваше, че се виждат толкова лесно. Те напомняха две очи, загледани в него, докато той се свива в самотната си наблюдателница, а вятърът неуморно свири в ушите му.

Нямаше здрач. Щом слънцето изчезна, локвичките сянка сред пясъчните дюни бързо се сляха в едно просторно езеро от мрак. Багрите се оттегляха от небето, топлите алено-златисти тонове изтичаха, отстъпвайки място на антарктическото синьо, което тънеше в нощта. Алвин чакаше бездиханния миг, познат само нему сред цялото човечество — мига, когато първата звезда потръпва и се ражда.

От последното му идване бяха минали много седмици и той знаеше, че междувременно звездното небе трябва да се е променило. Но въпреки това първият поглед към Седемте слънца го свари неподготвен.

Те не можеха да имат друго име, думите сами изплуваха на устните му. Върху последните лъчи на залеза звездите оформяха мъничка, много плътна и удивително симетрична група. Шест от тях бяха подредени в леко изтеглена елипса, ала Алвин бе уверен, че в действителност това е безупречен кръг, наклонен спрямо него. Всяка звезда имаше различен цвят — той различаваше червено, синьо, златисто и зелено, но окото му не долавяше другите оттенъци. Точно в центъра на съзвездието висеше самотен бял гигант — най-ярката звезда сред всички на видимия небосклон. Цялата група поразително напомняше творение на изкусен златар; нито разумът, нито целият сбор от закони на случайността можеха да допуснат, че Природата някога е била в състояние да измисли тъй съвършен рисунък.

Очите му постепенно привикваха към мрака и Алвин забеляза огромния мъглив воал, наричан някога Млечен път. Той се спускаше от зенита до хоризонта и Седемте слънца бяха преплетени в гънките му. Сякаш за да се състезават с тях, сега изплуваха и други звезди, ала безредните им групички само подчертаваха загадката на тази съвършена симетрия. Навярно така би се подписала със звезди някоя непреодолима сила, застанала съзнателно срещу хаоса на естествената Вселена.

Откакто Човек за пръв път се бе изправил на Земята, Галактиката бе обиколила около оста си десетина пъти, не повече. Само миг — по нейното собствено мерило. Ала за този кратък период тя се бе променила коренно — далеч повече, отколкото позволяваше естественият ход на космическите процеси. Грамадните слънца, които някога пламтяха тъй неистово в младежката си гордост, сега бавно догаряха, упътени към своята гибел. Но Алвин никога не бе виждал небесата в цялата им древна слава и даже не подозираше колко много са изгубили.

Пронизващият до кости студ го тласна назад, към града. Младежът се откъсна от решетката и разтри вдървените си крайници. По тунела откъм Диаспар струеше толкова силна светлина, че той за миг отвърна поглед. Извън града съществуваха ден и нощ, но вътре царуваше само вечен ден. Когато слънцето залязваше, в небето на Диаспар лумваше светлина и никой не забелязваше кога изчезва естественото осветление. Още преди да изгубят нуждата от сън, хората бяха пропъдили мрака от градовете си. Единствената нощ, настъпваща в Диаспар, бе рядкото и непредсказуемо затъмнение, което понякога спохождаше парка, за да го преобрази в царство на загадките.

Алвин бавно пресече огледалната зала. В мислите му все още зареше звездната нощ, изпълваха го едновременно вдъхновение и мъка. Като че ли нямаше начин някой ден да избяга навън, в оная безгранична пустош, нито пък някаква разумна цел, за да го стори. Джесерак твърдеше, че навън, в пустинята, човек скоро би загинал, и Алвин не се съмняваше в думите му. Може би някой ден щеше да открие начин да напусне Диаспар, ала знаеше, че не след дълго ще трябва да се върне. Достигането на пустинята би била забавна игра, нищо повече. Игра, която не можеше да сподели с никого и която нямаше да му донесе нищо. Но ако му помогнеше да утоли духовната си жажда… е, тогава поне би си струвало да я играе.

Сякаш за да забави връщането в познатия свят, Алвин се задържа сред отраженията на миналото. Дълго стоя пред едно от големите огледала, загледан в сцените, които се раждаха и изчезваха в дълбините му. Присъствието, а донякъде и мислите му, влияеха върху загадъчния механизъм, контролиращ тези образи. Винаги, когато влизаше в залата, огледалата бяха пусти, но щом тръгнеше между тях, те мигом оживяваха.

Отражението му бе застанало в просторен двор, какъвто никога не бе виждал наяве, но навярно все още го имаше някъде в Диаспар. Изглежда, че се провеждаше някакво събрание, защото тълпата бе необичайно гъста. Двама мъже оживено разговаряха на висока платформа, а поддръжниците им стояха наоколо и от време на време подхвърляха забележки. Абсолютната тишина само допълваше чара на сцената — въображението незабавно се разиграваше, за да замести липсващите звуци. Какво ли обсъждаха? Как би искал да знае! Навярно това не бе реална сцена от миналото, а съвсем измислен епизод. Прецизната композиция на фигурите, леката условност на движенията, всичко изглеждаше прекалено изящно, за да бъде живо.

Алвин се взираше в лицата на тълпата, мъчеше се да открие някой познат. Не, не познаваше никого тук, но може би виждаше приятели, които щеше да срещне едва след векове. Колко възможни варианти имаше човешката физиономия? Числото бе огромно, но все пак крайно, особено ако се отхвърлят всички неестетични варианти.

Хората в огледалния свят продължаваха своя отдавна забравен спор, без да забелязват образа на Алвин, застанал неподвижно сред тях. Понякога му ставаше трудно да повярва, че не участвува в сцената, толкова безупречна бе илюзията. Когато някой от призраците в огледалото минаваше зад Алвин, той изчезваше от погледа, също както би станало с реален предмет, а когато друг заставаше отпред, изгубваше се младежът.

Готвеше се да тръгва, когато малко настрани от основната група забеляза странно облечен мъж. Движенията му, дрехите, всичко в него изглеждаше не съвсем на място в това сборище. Той нарушаваше схемата, беше анахронизъм, както и самият Алвин.

Много повече. Той беше реален и гледаше към Алвин с леко подигравателна усмивка.