Градът и звездите

XIII

Учителя пристигнал на Земята сред хаоса на Преходните векове, когато Галактичната империя се разпадала, но връзките между звездите все още не били напълно прекъснати. Макар и роден на планета, обикаляща едно от Седемте слънца, той имал човешки произход. Още на младини бил принуден да напусне родния си свят и спомените за него го измъчвали цял живот. За изгнанието си обвинявал отмъстителни врагове, но фактите говорят, че той страдал от неизлечима болест, нападаща, изглежда единствено Хомо сапиенс сред всички разумни същества във Вселената. Тази болест се наричала религиозна мания.

В зората на своята история човечеството родило безкрайни тълпи от пророци, ясновидци, месии и евангелисти, които внушавали на себе си и на своите последователи, че само на тях са разкрити тайните на Вселената. Религиите на някои от тях траели дълги поколения и разтърсили милиарди хора, за други забравили още преди смъртта им.

Науката крачела нагоре, систематично опровергавала космологиите на пророците, раждала непостижими за тях чудеса и в края на краищата унищожила всички тези вярвания. Ала не премахнала нито страхопочитанието, нито преклонението и смирението, което изпитват всички тези разумни същества при гледката на своята изумителна Вселена. Тя само успяла да изтощи и да отхвърли в забравата безбройните религии, всяка от които надменно претендирала да бъде единствено хранилище на истината след грешките на милионите си съперници.

Но макар и лишени от каквато и да било реална мощ, след като човечеството достигнало най-елементарно ниво на цивилизация, отделните култове продължавали да възникват век след век. Колкото и фантастични вярвания да имали, те винаги успявали да подмамят шепа привърженици. Особено силно процъфтявали в периоди на безредици и смут — нищо чудно, че тъкмо Преходните векове се ознаменували с чудовищно избухване на невежеството. Когато реалността ставала тягостна, хората търсели утешение в митовете.

Въпреки спешното си бягство, Учителя не напуснал своя свят неподготвен. Седемте слънца били център на галактическата наука и мощ, а той навярно имал влиятелни приятели. Потеглили в изгнание с малък, но скоростен кораб — един от най-бързите, създавани някога. В изгнанието го придружавало и друго от върховните постижения на галактичната наука — роботът, който сега се взираше в Алвин и Хилвар.

Никой не успял изцяло да опознае талантите и функциите на тази машина. Всъщност тя станала почти второ „аз“ на Учителя — без нея религията на Великите вероятно би рухнала след смъртта на създателя си. Двамата заедно бродили сред звездните облаци и едва ли било случайност, че този зигзаг накрая свършил със света, от който се възвисили прадедите на Учителя.

За тази епопея били изписани цели библиотеки и всяко съчинение в тях вдъхновявало купища коментари, докато по законите на верижната реакция първоначалните томове изчезнали под планини от тълкования и коментари. Учителя спирал в много светове и откривал апостоли сред редица раси. Навярно имал невероятно могъщ характер, за да вдъхновява еднакво силно човеци и нечовеци, а толкова широко разпространена религия несъмнено е криела много красота и благородство. Вероятно Учителя бил най-преуспяващият — и последният — от всички месии на човечеството. Никой от неговите предшественици не успял да спечели толкова широко паство, нито да прехвърли учението си през такива пропасти във времето и пространството.

Алвин и Хилвар не разбираха в какво точно се е състояло това учение. Огромният полип правеше отчаяни опити да им втълпи, ала много от думите му бяха безсмислени, а той имаше навика да повтаря изречения или цели речи в механична скороговорка и ставаше почти невъзможно да ги проследят. След малко Хилвар се постара да отклони разговора от безсмислените тресавища на теологията, за да го насочи към достоверните факти.

Учителя и група от най-верните му последователи пристигнали на Земята в дните преди изчезването ма градовете. Космодрумът на Диаспар все още бил открит към звездите. Изглежда, те летели с най-различни кораби; корабът на полипите например бил пълен с вода от морето — техният естествен дом. Не се изясняваше дали Земята приела движението благосклонно — но поне не срещнало бурна съпротива и след нови скитания окончателно се оттеглило сред горите и планините на Лис.

В края на дългия живот Учителя отново обърнал мисли към дома, от който бил изгонен, и помолил приятелите си да го изнесат на открито, та да погледне звездите. Със стени сили изчакал изгрева на Седемте слънца и към края избъбрил много неща, които през бъдещите ери щели да вдъхновяват още повече техни тълкуватели. Той отново и отново повтарял за Великите, които сега са напуснали тая пространствено-материална Вселена, но един ден непременно ще се върнат; поръчал на учениците си да останат, за да им се поклонят, когато пристигнат. Това били последните му смислени думи. Сетне престанал да осъзнава обкръжението си, но точно преди края произнесъл една фраза и тя прекосила хилядолетията, за да вълнува мислите на всеки, който я чуел: „Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина“. И издъхнал.

След смъртта на учителя много от учениците му се разпръснали, но други останали верни на учението и бавно го развили през хилядолетията. Отначало вярвали, че които и да са тези Велики, те скоро ще се завърнат, ала век след век надеждата увяхвала. Тук историята се объркваше, истината и легендата изглеждаха безнадеждно преплетени. Алвин само смътно си представяше поколения от фанатици, очакващи незнайно кога да се състои някакво неразбираемо за тях велико събитие.

Великите не се завърнали. Силите на движението бавно изтичали, смъртта и разочарованието отнемали привържениците му. Недълговечните ученици от човешкия род изчезнали първи, Имаше някаква върховна ирония във факта, че последният привърженик на един човешки пророк се оказваше изключително далечно от човека същество.

Огромният полип бе останал последен ученик на Учителя по много проста причина. Той беше безсмъртен. Милиардите индивидуални клетки, изграждащи неговото тяло, умираха, но преди това се възпроизвеждаха. За дълги периоди чудовището се разпадаше на безброй отделни части — в подходяща среда те живееха свой живот и се размножаваха чрез делене. През тази фаза полипът не съществуваше като съзнателна, мислеща единица — при това обяснение Алвин неволно си припомни как жителите на Диаспар прекарват бездейните си хилядолетия в Информационните хранилища на града.

Когато дойдеше времето, някаква загадъчна биологична сила отново събираше разпръснатите части и полипът започваше нов жизнен цикъл. Съзнанието му се връщаше и той си припомняше предишния живот — макар и често несъвършено, защото понякога нещастни случаи унищожаваха клетките, носещи крехките образи на паметта.

Навярно никое друго живо същество не би могло тъй дълго да остане вярно на религия, забравена от милиард години. В известен смисъл огромният полип бе станал безпомощна жертва на своята биологична същност. Безсмъртието не му позволяваше да се промени и го заставяше безконечно да повтаря една и съща закостеняла схема.

През последните си фази религията на Великите се превърнала в преклонение пред Седемте слънца. След като Великите упорито не се появявали, били направени опити да се изпратят сигнали до далечната им родина. Тези сигнали отдавна се бяха превърнали в безсмислен ритуал, поддържан сега от едно животно, забравило как да се учи, и от един робот, който не се бе научил да забравя.

Сърцето на Алвин се сви от жалост, когато неизмеримо древният глас замря в спокойния въздух. Тази незаслужена преданост, тази вярност, продължаваща по безсмисления си път, докато наоколо изчезват слънца и планети… никога не би повярвал в подобна легенда, ако не я виждаше пред очите си. Собственото му невежество го натъжаваше повече от всякога. За миг над нищожното късче от миналото проблясваше светлина, но сега мракът отново се спускаше над него.

Навярно историята на Вселената се изплиташе от подобни отделни нишки и никой не би могъл да реши кои са важни, а кои — несъществени. Тази фантастична приказка за Учителя и Великите беше още едно от безбройните предания, оцелели от от цивилизацията на Началото. Ала самото съществуване на огромния полип и безмълвно бдящия робот пречеше на Алвин да отхвърли цялата история като басня, основана върху безумие и изградена върху самоизмами.

Какво ли свързваше, запита се той, тия две създания, та въпреки всички възможни разлики помежду им, бяха запазили необикновената си дружба невъобразимо дълго.? Нещо му подсказваше, че роботът е много по-важен от полипа. Той беше довереникът на Учителя и сигурно още помнеше всичките му тайни.

Алвин вдигна очи към загадъчната машина. Тя го гледаше все тъй втренчено. Защо не говореше? Какви мисли минаваха през този сложен и вероятно чужд разум? Но ако е била предназначена да служи на Учителя, умът и едва ли бе напълно чужд. Навярно щеше да се подчинява на човешки заповеди.

Когато мислеше за всички тайни, скрити в упорито мълчащата машина, го изпълваше любопитство, граничещо с алчност. Струваше му се несправедливо такова знание да се разхищава и крие от света — чудесата в тия спомени трябваше да надхвърлят дори знанията на Централния компютър в Диаспар.

— Защо твоят робот не говори? — запита той полипа, когато Хилвар временно изчерпа въпросите си.

Отговорът бе такъв, какъвто подозираше.

— Не бе по волята на Учителя той да отвръща на друг глас, освен на неговия, а този глас е замлъкнал завинаги.

— А подчинява ли ти се?

— Да, Учителя го остави под наша закрила. Където и да отиде, ние можем да гледаме с неговия поглед. Той надзирава машините, които поддържат това езеро и пречистват водите му. Но би било по-точно да го наричате наш партньор, а не слуга.

Алвин се замисли. В ума му се зараждаше идея, все още неясна и полуоформена. Може би я вдъхновяваше само страстта към знания и могъщество; по-късно, когато си припомняше този миг, той не успя да определи какви мотиви са го тласкали. Вероятно в тях имаше доста егоизъм, но и частица състрадание. Ако можеше, с удоволствие би прекъснал порочния кръг, за да освободи тия създания от фантастичната им участ. Не знаеше какво може да направи за полипа, но имаше вероятност да се излекува роботът от безумието и същевременно да се освободят безценните му спомени.

— Сигурен ли си — бавно произнесе той, обърнат към полипа, но думите му целяха робота, — че като стоиш тук, наистина изпълняваш волята на Учителя. Той е искал светът да опознае учението му, но то е забравено, а вие се криете тук, в Шалмиран. Само случайността ни помогна да ви намерим, докато може мнозина други да се интересуват от религията на Великите.

Хилвар го погледна изпитателно, явно се питаше какво възнамерява да прави. Полипът като че се развълнува и дори дихателната му система прекъсна за няколко секунди равномерното си пулсиране. После той отвърна с неясен глас:

— Много години обсъждахме този проблем. Но ние не можем да напуснем Шалмиран, тъй че светът трябва да дойде при нас, независимо колко ще се наложи да чакаме.

— Аз имам по-добра идея — бързо каза Алвин. — Наистина ти трябва да останеш в езерото, но нищо не пречи на твоя спътник да ни придружи. Той винаги може да се върне, ако пожелае или ако ти потрябва. След смъртта на Учителя са се променили много неща — ти сигурно си чувал за тях, но няма да ги разбереш, ако стоиш тук.

Роботът не помръдна, но полипът, измъчван от съмнения, потъна изцяло в езерото и остана там няколко минути. Може би водеше беззвучен спор с колегата си, изплуваше, разколебаваше се и отново се скриваше под водата. Хилвар използува паузата, за да размени няколко думи с Алвин.

— Бих искал да знам какво се мъчиш да направиш — полузакачливо, полусериозно подхвърли той. — Или и сам не знаеш?

— Сигурно ти е жал за тези нещастни създания — отговори Алвин. — Не смяташ ли, че ще сторим добро дело, ако ги освободим?

— Съгласен съм, но те познавам достатъчно добре и зная, че алтруизмът не е главното ти качество. Трябва да имаш някаква друга причина.

Алвин се усмихна печално. Дори да не четеше мислите му — нямаше основание да предполага противното, — Хилвар несъмнено четеше свободно характера му.

— Твоят народ има изключителни духовни способности — помъчи се той да отклони разговора от опасната територия. — Мисля, че бихте могли да сторите нещо за робота, ако не за това същество.

Говореше тихо, за да не го чуят. Предпазливостта можеше да се окаже безполезна, но роботът не показа с нищо, че е доловил думите му.

За щастие, преди Хилвар да запита още нещо, полипът отново изплува от езерото. За последните няколко минути той се бе смалил и движенията му ставаха по-неуверени. Пред очите на Алвин се откъсна част от сложното му полупрозрачно тяло и после се разсипа на стотици дребни клетки, които бързо се разсеяха. Съществото се разпадаше пред тях.

Когато заговори, гласът му беше неясен, едва разбираем.

— Започвам нов цикъл — дрезгаво изхриптя то. — Не очаквахме толкова скоро… остават само няколко минути… не можем повече да се сдържаме.

Ужасени и замаяни, Алвин и Хилвар се вглеждаха в съществото. Макар и естествен, процесът не бе приятна гледка — разумно създание, изпаднало в предсмъртна агония. Мъчеше ги и неясно чувство за вина; глупаво бе да се тревожат след като нямаше значение кога започва новият цикъл, но двамата съзнаваха, че непривичното усилие и възбудата от тяхното присъствие са виновни за преждевременната метаморфоза.

Алвин разбираше, че ако не действуват бързо, шансът ще изчезне — може би само за няколко години, а може би за векове.

— Какво реши? — извика той. — Ще дойде ли роботът с нас?

Настъпи мъчителна пауза. Полипът се мъчеше да наложи волята си на разпадащото се тяло. Речевата диафрагма затрепери, но не издаде звук. Сетна, сякаш в отчаян прощален жест, той слабо размаха фините си пипала и отново ги отпусна във водата. Там те бързо се разпаднаха и течението ги отнесе навътре в езерото. За броени минути преобразуването свърши. От съществото останаха само частици, не по-големи от два-три сантиметра. Водата се изпълни със ситни зеленикави петънца — надарени със собствен живот и движение, те бързо се изгубиха в езерните простори.

Сега вълничките по повърхността бяха изчезнали напълно и Алвин знаеше, че равномерните пулсиращи удари в дълбините са притихнали. Езерото отново бе мъртво… или поне така изглеждаше. Но това бе илюзия, досега незнайните сили не бяха пропускали да изпълнят дълга си. Някой ден те отново щяха да се напрегнат и полипът щеше да се възроди. Явлението изглеждаше странно и удивително, но нима бе по-малко странна организацията на човешкото тяло — също огромна колония от отделни живи клетки.

Алвин отпъди тези мисли. Потискаше го чувството за провал, макар да не знаеше точно каква цел бе преследвал. Блестящата възможност бе отминала и можеше никога да не се повтори. Той мрачно гледаше към езерото и мина доста време, преди съзнанието му да осмисли какво говори спокойният глас на Хилвар край ухото му.

— Алвин — тихо каза приятелят му, — мисля, че спечели.

Той бързо се завъртя. Роботът, който неизменно бе спазвал почтителната дистанция от двадесетина стъпки, сега безшумно се приближи и увисна на метър от главата му. Неподвижните очи с широко зрително поле не подсказваха накъде насочва интереса си. Вероятно виждаше еднакво ясно цялата полусфера пред себе си, но Алвин не се съмняваше, че вниманието на робота се фокусира върху него.

Роботът очакваше следващия му ход. Сега поне до известна степен щеше да му се подчинява. Можеше да го последва в Лис или дори в Диаспар… ако не променеше решението си. Дотогава Алвин беше негов временен господар.