Градът и звездите

XXIII

Диаспар не бе кой знае колко доволен от връщането на Алвин. Градът все още бръмчеше като гигантски кошер, жестоко разбъркан с пръчка. Той продължаваше да се колебае дали да обърне лице към реалността, но ония, които отказваха да признаят съществуването на Лис и външния свят, вече нямаха къде да се крият. Информационните хранилища престанаха да ги приемат, хората, които опитваха да се вкопчват в мечтите и да търсят убежище в бъдещето, напразно влизаха в Дома на сътворението. Вече не ги посрещаше унищожителният хладен пламък, не се събуждаха с прочистени умове сто хиляди години по-надолу по реката на времето. Не помагаха никакви жалби към Централния компютър, а и той не обясняваше причините за постъпките си. Кандидат-бегълците трябваше печално да се върнат в града и да се изправят пред проблемите на своята епоха.

Алвин и Хилвар се приземиха в покрайнините на парка, недалеч от Дома на съвета. До последния момент Алвин не знаеше дали ще може да вкара кораба в града през незнайните прегради, отразяващи небето му от външния свят. Както всичко друго в Диаспар, и небосводът беше изкуствен — изцяло или поне отчасти. Нощта със своите звездни спомени за всичко загубено от Човека не се допускаше да нахлуе над града, тук нямаха достъп и бурите, които понякога бушуваха из пустинята и изпълваха небето с подвижни пясъчни стени.

Невидимите стражи пропуснаха Алвин и когато Диаспар се разстла под него, той разбра, че си е в къщи. Колкото и да го зовеше Вселената с нейните загадки, тук бе роден и тук трябваше да бъде. Градът никога нямаше да го задоволи, но той винаги щеше да се връща. Пресякъл бе половината Галактика, за да научи тази проста истина.

Тълпите се струпаха още преди приземяването на кораба и Алвин се запита как ще го приемат съгражданите сега, когато се завръщаше. Без труд разчете лицата им, докато ги наблюдаваше на видеоекрана, преди да отвори люка. Изглеждаше, че преобладава любопитството — само по себе си ново чувство в Диаспар. Към него се примесваше боязън и тук-там явни признаци на страх. Никой, печално помисли Алвин, не изглеждаше доволен, че го вижда отново.

От друга страна, Съветът го приветствува безрезервно… макар и не от приятелски чувства. Въпреки че бе предизвикал тази криза, само той можеше да изложи фактите, върху които да основат бъдещата си политика. Изслушаха с дълбоко внимание описанието на полета до Седемте слънца и срещата с Ванамонде. После трябваше да отговори на безброй въпроси и търпението му навярно изненада събеседниците. Бързо откри, че на първо място в умовете им стои страхът от Завоевателите, макар че никога не ги назоваваха по име и бяха откровено нещастни, когато той пряко засегна въпроса.

— Ако Завоевателите са още във Вселената — каза Алвин на Съвета, — сигурно щях да ги срещна в самия й център. Но на Седемте слънца няма разумен живот, знаехме го още преди Ванамонде да го потвърди. Вярвам, че Завоевателите са изчезнали преди милиони години; Ванамонде изглежда не по-млад от Диаспар, ала не знае абсолютно нищо за тях.

— Имам идея — обади се внезапно един от Съветниците. — По някакъв непонятен начин Ванамонде може да се окаже потомък на Завоевателите. Той е забравил произхода си, но това не значи, че някой ден не ще стане отново опасен.

Хилвар, който присъствуваше като обикновен зрител, не изчака разрешение да заговори. За пръв път Алвин го виждаше разярен.

— Ванамонде проникна в ума ми — каза той, — а и аз зърнах нещичко от неговия. Моят народ вече узна много за него, макар още да не сме открили какво представлява. Но едно е сигурно — той е дружелюбен и се радва, че ни откри. Няма защо да се боим от него.

След това избухване настъпи кратко мълчание и Хилвар смутено се оттегли. Оттук нататък напрежението в Залата на съвета чувствително намаля, сякаш облакът в духовете на присъствуващите бе отминал. Във всеки случай Председателят не използува правото си да порицае Хилвар за намесата.

Докато слушаше дебатите, Алвин откри, че в Съвета са застъпени три партии. Консервативното малцинство все още се надяваше, че часовникът може да бъде върнат назад и че старият ред някак ще се възстанови. Въпреки всички разумни доводи, те се вкопчваха в надеждата да убедят Диаспар и Лис отново да се забравят.

Прогресистите също бяха незначително малцинство; Алвин бе приятно изненадан, че изобщо ги има в Съвета. Те не приветствуваха нахлуването на външния свят, но бяха твърдо решени да използуват най-добрите страни на ситуацията. Някои дори се осмеляваха да подхвърлят, че може би има начин да се разкъсат психологическите бариери, които тъй дълго изолираха Диаспар по-успешно, отколкото реалните прегради.

В пълно съответствие с настроението на града болшинството Съветници бяха решили да бъдат неизменно бдителни и да изчакат, докато се избистри образът на бъдещето. Те съзнаваха, че не могат да градят генерални планове, нито да провеждат някаква определена политика, преди бурята да е отминала.

След края на сесията Джесерак се приближи към Алвин и Хилвар. Изглеждаше променен от времето на последната им среща — и последна раздяла — в Кулата Лоран над безкрайната пустиня. Промяната бе неочаквана за Алвин, но в идните дни щеше да я среща все по-често.

Джесерак изглеждаше подмладен, сякаш намерили свежо гориво, огньовете на живота пламтяха по-ярко във вените му. Въпреки от възрастта си той бе един от ония, които можеха да приемат предизвикателството на Алвин към Диаспар.

— Имам новини за теб, Алвин — каза той. — Мисля, че познаваш Сенатора Джирейн.

За миг Алвин се озадачи, после си спомни.

— Разбира се… той е един от първите, които срещнах в Лис. Не беше ли в тяхната делегация?

— Да, опознахме се много добре. Той е блестящ човек и знае за човешкия ум повече, отколкото бих повярвал, че е възможно… макар да твърди, че по стандартите на Лис е просто начинаещ. Кани се, докато е тук, да работи по един проект, който ще ти дойде присърце. Надява се да анализира принудата, която ни държи в града, и вярва, че щом открие как е била наложена, ще може да я отстрани. Вече има около двадесет сътрудници.

— И ти си един от тях?

— Да — отговори Джесерак и по лицето му се мярнаха следи от най-близкото подобие на срамежливост, което Алвин някога бе виждал или щеше да види у него. — Не е лесно и в никакъв случай не е приятно… но вдъхновява.

— Как работи Джирейн?

— Чрез сагите. Поръча да му изработят цяла поредица и изследва как реагираме на тях. Никога не съм мислил, че на тая възраст пак ще се върна към детските забави.

— Какво са сагите? — попита Хилвар.

— Измислени светове на сънищата — обясни Алвин. — Поне повечето от тях са измислени, макар че някои вероятно се основават на историческите факти. Милиони от тях са записани в запаметяващите системи на града, можеш да избереш каквото преживяване или приключение пожелаеш и докато импулсите се подават в мозъка ти, то ще ти изглежда абсолютно реално. — Той се обърна към Джесерак. — В какви саги се включва Джирейн?

Както можеш да предположиш, повечето от тях са за излизане от Диаспар. Някои ни връщат към най-ранния ни живот, колкото е възможно по-близо до основаването на града. Джирейн вярва, че близостта до извора на тази принуда ще му помогне да я подкопае.

Новините окуражиха Алвин. Делото му би било свършено само наполовина, ако отвореше вратите на Диаспар… за да открие, че никой не желае да ги прекрачи.

— Наистина ли искаш да напуснеш Диаспар? — коварно запита Алвин.

— Не — решително отвърна Джесерак. — Мисълта ме ужасява. Но разбирам колко сме грешили, като смятахме Диаспар за единствено важен в целия свят, и логиката ми подсказва, че трябва някак да поправим грешката. Емоционално все още не съм в състояние да напусна града, може би никога няма да бъда. Джирейн мисли, че може да застави някои от нас да отидат в Лис, и аз искам да подкрепя експеримента, макар че едновременно с това се надявам той да се провали.

Алвин изпита ново уважение към стария наставник. Вече не подценяваше властта на внушението, нито пренебрегваше силите, способни да заставят човек да постъпи в разрез с логиката. Неволно сравни спокойната смелост на Джесерак с паническото бягство на Хедрон в бъдещето. Ала новото разбиране на човешката природа вече не му позволяваше да осъди поведението на Шута.

Уверен бе, че Джирейн ще доведе начинанието си докрай. Колкото и силно да желаеше, Джесерак можеше да се окаже прекалено стар, за да срути схемите на цял един живот и да започне отначало. Това нямаше значение, щяха да дойдат други, изкусно ръководени от психолозите на Лис. И щом неколцина се изтръгнеха от милиардолетния калъп, ставаше само въпрос на време останалите да ги последват.

Запита се какво ще стане с Диаспар — и с Лис, — когато бариерите окончателно рухнат. Трябваше някак да се спасят най-добрите елементи от двете култури и да се слеят в ново, по-здраво общество. Само всеобщият принос на мъдрост и търпение би помогнал да се изпълни тази непосилна задача.

Вече се сблъскваха с някои от трудностите на предстоящите промени. Посетителите от Лис любезно, но твърдо отказваха да се настанят в предвидените градски квартири. Изградиха си временни жилища в парка, където гледката им напомняше за Лис. Единственото изключение беше Хилвар — макар че не му се нравеше да живее в къща с неопределени стени и призрачна мебелировка, той решително прие гостоприемството на Алвин, окуражаваше го обещанието, че няма да останат задълго.

Никога през живота си Хилвар не се бе чувствувал самотен, но в Диаспар срещна самотата. Градът му бе по-чужд, отколкото Лис за Алвин. Безконечната сложност на Диаспар и тълпите непознати хора, изпълващи сякаш всеки кубически сантиметър наоколо, потискаха и замайваха Хилвар. Макар и повърхностно, той познаваше всички в Лис, независимо дали ги бе срещнал, или не. Населението на Диаспар не би могъл да опознае дори за хиляда живота и въпреки че разбираше колко е нелепо, в душата му се надигаше смътно отчаяние. Само дружбата с Алвин го задържаше в този неразбираем свят.

Често опитваше да анализира чувствата си към Алвин. Знаеше, че приятелството му изниква от същия извор, който подхранваше симпатията му към всички малки, безпомощни създания. Това би изненадало ония, които смятаха, че Алвин е своенравен, упорит егоист, не се нуждае от ничия обич и е неспособен да отвърне на нежността, дори да му се предложи.

Хилвар разбираше нещо друго, бе го усетил инстинктивно още от първия ден. Алвин беше изследовател, а всички изследователи търсят нещо, което са изгубили. Рядко го намират и още по-рядко откритието им носи по-голяма радост от диренето.

Той не знаеше какво търси Алвин. Тласкаха го сили, задвижени преди милиони години от гениалните хора, които са планирали Диаспар с толкова умение… или от още по-гениалните мъже, които са им се противопоставили. Както всеки човек, в известен смисъл Алвин беше машина, чиято дейност се определя от наследствеността. Това не намаляваше нуждата му от разбиране и симпатия, нито го предпазваше от самотата и отчаянието. За съгражданите си той бе толкова непонятно същество, че понякога забравяха, че може да изпитва човешки чувства. Само чужденец, дошъл от съвсем различна среда, можеше да го види като човек.

Няколко дни след пристигането си в Диаспар Хилвар вече бе срещнал повече хора, отколкото през целия си живот. Срещна ги… и всъщност не опозна никого. Теснотията принуждаваше жителите на града да се затварят в непроницаема сдържаност. Единственото усамотение, което познаваха, бе свободата на мисълта и те продължаваха да се вкопчват в нея дори когато наоколо кипяха безконечните обществени дейности на Диаспар. Хилвар знаеше, че те не се нуждаят от съчувствието му, и все пак изпитваше жал към тях. Те не съзнаваха от какво са лишени, не можеха да разберат онова топло чувство на общност, чувството да принадлежиш, което свързваше всички в Лис. Всъщност, макар че любезно се опитваха да го прикрият, повечето от хората, с които заговори, го гледаха състрадателно, сякаш водеше невероятно скучно и сиво съществуване.

Хилвар веднага окачестви Еристон и Етания, възпитателите на Алвин, като приятни, но съвсем объркани нищожества. Смущаваше се, когато Алвин ги наричаше баща и майка — думи, които в Лис все още пазеха древния си биологичен смисъл. Непрекъснато трябваше да се напряга, за да не забрави, че създателите на Диаспар са отменили законите на живота и смъртта. Въпреки цялата активност наоколо, понякога градът му изглеждаше полупразен, защото нямаше деца.

Питаше се какво ще стане с Диаспар сега, след края на дългата му изолация. Най-доброто, което можеше да стори градът, бе да унищожи Информационните хранилища, поддържали вцепенението му милиони години наред. Да, те бяха чудодейни — може би върховен триумф на сътворилата ги наука, — но бяха и рожби на една болна култура, култура, която се е бояла от много неща. Някои от тези страхове бяха породени от реалността, но сега изглеждаше, че останалите се крият само във въображението. Хилвар вече бе дочул каква картина започва да изплува от диренията из ума на Ванамонде. След няколко дни Диаспар също щеше да узнае… и да открие каква огромна част от миналото му е само мит.

Ала ако унищожеха Информационните хранилища, след хиляда години градът би загинал — неговите жителите отдавна бяха изгубили способността да се размножават. Днес тази дилема бе най-наложителна, ала Хилвар вече виждаше едно от възможните решения. Всеки технически проблем има решение, а неговият народ отлично владееше биологическите науки. Щом нещо е било унищожено, то може и да се възстанови, стига само Диаспар да пожелае.

Но, първо, градът трябваше да научи какво е изгубил. Възпитанието му щеше да трае години, може би векове. Но това бе само началото, скоро ударът на първия урок щеше да разтърси Диаспар по-силно дори и от откриването на Лис.

И Лис нямаше да остане незасегнат. Въпреки всичките разлики помежду им, двете култури бяха изникнали от един и същ корен… и споделяха еднакви илюзии. И двата народа биха се излекували, ако хвърлеха още един спокоен и твърд поглед към изгубеното минало.