Градът и звездите

XII

Алвин се събуди в най-тъмния час на нощта. Нещо го бе смутило, някакъв шепнещ звук, проникнал в мозъка му, въпреки безконечния рев на водопада. Той седна в тъмнината, напрегна поглед към невидимото обкръжение и затаил дъх, се вслуша в барабанния гръм на водата и в по-меките, откъслечни звуци на нощните създания.

Не се виждаше нищо. Звездната светлина бе прекалено бледа, за да освети широките равнини, лежащи стотици стъпки по-долу; само назъбената ивица от по-гъст мрак, закриваща звездите, издаваше планините на южния хоризонт. В мрака Алвин чу как спътникът му се завъртя и седна до него.

— Какво има? — дочу се шепот.

— Мисля че чух шум.

— Какъв шум?

— Не знам, може да ми се е сторило.

Настъпи мълчание, докато два чифта очи се взираха в загадката на нощта. Внезапно Хилвар стисна ръката на Алвин.

— Виж! — прошепна той.

Далеч на юг, прекалено ниско в небето, за да бъде звезда, сияеше самотна светла точка. Тя бе ярко бяла, с лек виолетов оттенък. Пред очите им точката започна да се разгаря, докато стана непоносима за очите. После избухна и сякаш мълния удари отвъд края на света. За кратък миг огънят изгравира върху нощния мрак планините и равнината между тях. Сякаш след векове долетя и въздишката на далечния взрив, а по-долу, в горите, сред дърветата пробяга внезапен порив на вятъра. Той бързо утихна и изчезналите звезди една по една изплуваха на небето.

За втори път през живота си Алвин усети страх. Чувството не бе толкова ярко и непосредствено, както в залата с подвижните пътища, когато взе решението да дойде в Лис. То по-скоро напомняше страхопочитание — младежът се взираше в лицето на неизвестността и сякаш вече усещаше, че ще трябва да се срещне с нещото там, отвъд планините.

— Какво беше това? — прошепна той най-после.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че той повтори въпроса.

— Мъча се да узная — каза Хилвар и отново замълча.

Алвин се досети какво прави и повече не наруши мълчаливото дирене на приятеля си.

Най-сетне Хилвар въздъхна разочаровано.

— Всички спят — каза той. — Няма кой да ми каже. Ще чакаме до сутринта, иначе трябва да събудя някой от приятелите си. А не бих искал да го правя, ако не е наложително.

Алвин се запита какво разбира Хилвар под „наложително“. Вече се канеше саркастично да подхвърли, че това напълно може да оправдае прекъсването на нечий сън, но преди да проговори, Хилвар продължи.

— Тъкмо си спомних — смутено добави той. — Отдавна не съм идвал насам и не съм съвсем сигурен в посоките. Но това трябва да е Шалмиран.

— Шалмиран! Още ли съществува?

— Да, почти бях забравил. Веднъж Серанис ми каза, че крепостта е сред тия планини. Разбира се, тя е разрушена от векове, но може би някой още живее там.

Шалмиран! За децата на две тъй различни по култура и история раси това наистина бе вълшебно име. В цялата дълга история на Земята нямаше по-велик епизод от защитата на Шалмиран срещу атаката на агресора, покорил цялата Вселена. Истинските факти завинаги се губеха в мъглите, натрупани тъй плътно около Сумрачните ери, ала легендите не бяха забравени и щяха да се разказват, докато имаше хора на този свят.

След малко гласът на Хилвар отново долетя от мрака.

— Южняците може да знаят повече. Имам приятели сред тях, ще им се обадя утре.

Алвин почти не го чу, потънал дълбоко в мислите си, той опитваше да си припомни всичко, което бе чувал за Шалмиран. Не беше много — след такъв огромен период никой не можеше да отдели истината от легендата. Само едно бе сигурно — Шалмиранската битка бележеше края на възхода на Човека и началото на дългия му упадък.

Сред тия планини, мислеше Алвин, можеха да се крият отговорите на всички въпроси, които го мъчеха от години насам.

— За колко време можем да стигнем до крепостта? — обърна се той към Хилвар.

— Никога не съм ходил там. Във всеки случай, много по-далеч е, отколкото смятах да пътуваме. Не вярвам да успеем за един ден.

— Не можем ли да използуваме земехода?

— Не, пътят е през планините, а там коли не могат да се движат.

Алвин преценяваше. Беше уморен, краката го боляха, а мускулите на бедрата му все още тръпнеха от непривичното напрежение. Изкушаваше се да остави всичко за друг път. Но друг път можеше и да няма.

Под бледата светлина на гаснещите звезди — колко ли от тях бяха догорели за милионите години, откакто съществуваше Шалмиран? — Алвин се бореше със съмненията и накрая реши. Нищо не се промени, планините все така бдяха над заспалата равнина. Но повратната точка в историята на човечеството бе дошла и отминала — човечеството се носеше към ново и необикновени бъдеще.

През тази нощ Алвин и Хилвар не успяха да заспят повторно. С първите лъчи на изгрева те напуснаха лагера. Целият хълма бе покрит с роса и Алвин се прехласна пред искрящите скъпоценности, натегнали по всяка тревичка и листо. Очароваше го шепотът на мократа трева покрай краката му, а когато се обръщаше назад, виждаше следата си, разтеглена по хълма като черна панделка сред блесналата земя.

Когато стигнаха покрайнините на гората, слънцето едва се надигаше над източната стена на Лис. Тук Природата отново бе пълновластен господар. Дори и Хилвар изглеждаше пообъркан сред исполинските дървета, които поглъщаха слънчевата светлина и хвърляха гъсти сенки върху преплетените храсти. За щастие коритото на реката от водопада — прекалено право, за да бъде естествено — течеше на юг и като се придържаха към него, те можеха да избегнат гъсталаците. Хилвар почти непрекъснато бе зает да следи Криф, който от време на време изчезваше в джунглата или стремглаво се плъзгаше над водата. Дори Алвин, комуто всичко изглеждаше тъй ново, усещаше, че по своя чар тази гора е далеч над малките култивирани горички на Северен Лис. Дърветата рядко си приличаха, повечето се намираха в различни стадии на регрес и с течение на вековете някои почти се бяха върнали до своите първични, естествени форми. Много от тях явно не произхождаха от Земята — вероятно не бяха и от Слънчевата система. Над по-малките дървета бдяха като стражи гигантски секвои, високи по триста-четиристотин стъпки. Някога ги наричаха най-стари на Земята — те и до днес бяха много по-стари от Човека.

Реката се разширяваше, от време на време тя се разливаше в езерца, сред които стърчаха малки островчета. Блестящи пъстри насекоми се стрелкаха напред-назад над водната повърхност. Въпреки командите на Хилвар, веднъж Криф се стрелна настрани, за да се присъедини към далечните си братовчеди. Мигновено го обви облак от лъскави криле и до брега долетя гневно бръмчене. Миг по-късно облакът сякаш избухна и Криф се завърна. Летеше почти над самата вода, толкова бързо, че почти се губеше от поглед. От този миг той се стараеше да бъде колкото може по-близо до Хилвар и никога не се отдалечаваше.

Привечер иззад дърветата почнаха да се мяркат върховете на планините. Реката, техният верен водач, сега течеше лениво, сякаш и тя усещаше края на пътуването. Но беше ясно, че не ще могат да стигнат до планините преди да се мръкне — до залеза имаше още време, ала в гората ставаше толкова мрачно, че бе невъзможно да продължават. Грамадните дървета тънеха в сянка и през листата нахлуваше студен вятър. Алвин и Хилвар спряха за нощувка край огромна секвоя. Върхът на короната и все още пламтеше под слънчевите лъчи.

Когато най-сетне невидимото слънце залезе, светлината продължаваше да искри по тръпнещата вода. Двамата изследователи — защото сега с право се смятаха за такива — лежаха в падащия мрак, гледаха към реката и мислеха за всичко видяно. Скоро Алвин усети как отново го обгръща познатото от снощи чувство на приятна дрямка и с удоволствие се отпусна в сън. За пасивния живот в Диаспар това състояние можеше и да е ненужно, но тук бе добре дошло. В последния миг преди да го обори дрямка, той се запита кой ли е вървял последен по този път и преди колко време.

Слънцето бе вече високо, когато двамата излязоха от гората и най-сетне се изправиха пред планинската стена на Лис. Срещу тях към небето стръмно се издигаше вълнообразна безплодна скала. Реката свършваше също тъй поразителна, както се бе появила — пред нея се разтваряше бездна и тя с рев изчезваше в дълбините. Какво ли ставаше с нея, запита се Алвин, през какви ли подземни пещери пътуваше, преди отново да излезе на бял свят? Може би далече долу, във вечния мрак, все още съществуваха изчезналите океани на Земята и тази река още се покоряваше на зова на морето.

За миг Хилвар постоя, загледан във водовъртежа и скалистата местност отвъд него. Сетне посочи прохода сред хълмовете.

— Шалмиран е нататък — уверено каза той.

Алвин не го запита откъде знае, предполагаше, че мислено се е свързал с някой приятел на много мили от тях и безшумно е получил нужната информация.

Не след дълго двамата стигнаха до прохода и като минаха през него, се озоваха пред странно плато с полегати склонове. Сега Алвин не усещаше нито умора, нито страх — само напрегнато очакване и чувство за близко приключение. Не можеше и да си представи какво ще открие. Но ни най-малко не се съмняваше, че ще открие нещо.

Към върха характерът на почвата рязко се променяше. В основата склонът се състоеше от пореста вулканична скала и струпани тук-там грамадни купища шлак. По-нататък повърхността изведнъж се превръщаше в твърди стъкловидни пластове — гладки и коварни, като че някога разтопени потоци скала са текли надолу.

Ръбът на платото беше почти пред краката им. Хилвар го достигна пръв, след няколко секунди Алвин го догони и занемял спря край другаря си. Защото не стояха на ръба на плато, както очакваха, а в края на гигантска чаша, половин миля дълбока и три мили широка. Пред тях теренът стръмно се спускаше надолу, в дъното на долината бавно се изравняваше и отново се издигаше все по-стръмно и по-стръмно към отсрещния ръб. Кръгло езеро изпълваше най-ниската част на чашата и повърхността му непрекъснато трептеше, сякаш я люлееха неспирни вълни.

Въпреки ослепителната слънчева светлина цялата огромна низина бе абаносово черна. Алвин и Хилвар нямаха представа от какво е изграден кратерът, но чернотата му напомняше скалите на оня свят, който никога не е виждал слънце. И това не бе всичко — по целия ръб на кратера под краката им обикаляше безшевна металическа лента, широка няколкостотин стъпки. Тя бе потъмняла от неизмерната си възраст, но все още нямаше и следа от корозия.

Когато очите им привикнаха с неземната картина, Алвин и Хилвар разбраха, че чернотата на чашата не е тъй абсолютна, както им се струваше. Тук-там, тъй мигновени, че можеха да ги забележат само с крайчеца на очите си, в абаносовите стени избухваха искрици светлина. Те се появяваха безредно и изчезваха веднага след раждането си като отражения на звезди в бурно море.

— Чудесно е — въздъхна Алвин. — Но какво представлява това?

— Изглежда, нещо като рефлектор.

— Толкова черен!

— Само за нашите очи, не забравяй това. Не знам какви лъчи са използували.

— Но сигурно има и още нещо. Къде е изчезнала крепостта?

Хилвар посочи към езерото.

— Гледай внимателно — каза той.

Алвин се вгледа през трептящия покров на езерото, помъчи се да проникне до укритите в дълбините му тайни. Отначало не видя нищо, после различи в плитчините край брега смътна плетеница от светлини и сенки. Проследи очертанията и към центъра на езерото, докато дълбоката вода скри всички подробности.

Тъмното езеро бе покрило крепостта. Там долу лежаха сразените от времето руини на някогашни могъщи здания. И все пак не всичко бе залято — в другия край на кратера Алвин забеляза безредно натрупани камъни и огромни блокове, навярно обломки от прастари масивни стени. Водите се плискаха около тях, но все още не се бяха издигнали достатъчно, за да довършат победата си.

— Ще обиколим езерото — каза Хилвар тихо, сякаш величествената пустош изпълваше душата му с преклонение. — Може да намерим нещо в ония развалини.

Първите няколкостотин метра от стените на кратера бяха толкова стръмни и гладки, че двамата едва се задържаха прави, но скоро достигнаха по-полегатите склонове и закрачиха без затруднения. Край брега на езерото гладката абаносова повърхност се криеше под тънък слой почва, навярно нанесена през вековете от ветровете на Лис.

Върху четвърт миля от бреговете се трупаха един върху друг титанични каменни блокове като захвърлени играчки на млад великан. Тук все още се различаваха част от масивна стена, там — два гравирани обелиска отбелязваха останките на грамаден вход. Всичко бе обрасло в мъх, бръшлян и дребни, недоразвити дръвчета. Дори и вятърът затихваше.

Така Алвин и Хилвар стигнаха до развалините на Шалмиран. Някога срещу тия стени и приютените зад тях енергии, яростно и безсилно бяха бушували сили, способни да стрият на прах цял свят. Някога огньове, изтръгнати от сърцата на слънца, бяха озарявали тия мирни небеса, а планините на Лис навярно бяха изтръпвали като живи същества под гнева на господарите си.

Никой не бе успял да превземе Шалмиран. Но днес крепостта, непревземаемата крепост, най-после бе паднала — пленена и унищожена от търпеливите мустачки на бръшляна, от поколенията сляпо ровещи червеи и бавното надигане на езерните води.

Алвин и Хилвар мълчаливо тръгнаха към колосалната развалина. Изпълваше ги благоговеен страх пред нейното величие. Двамата минаха под сянката на разрушената стена и навлязоха в каньона сред разцепените канари. След малко тъмната вода на езерото се плискаше в краката им. По тесния плаж неуморно се разливаха вълнички, не по-високи от няколко сантиметра.

Хилвар заговори пръв и нотките на неувереност в гласа му накараха Алвин да го погледне изненадано.

— Тук нещо не е наред — бавно произнесе Хилвар. — Няма вятър, тогава какво вълнува водата? Тя би трябвало да е съвършено спокойна.

Преди Алвин да измисли отговор, Хилвар се просна по корем, изви глава настрани и потопи дясното си ухо във водата. Алвин се запита какво ли се надява да открие в тази нелепа поза, сетне разбра, че приятелят му се вслушва. С известно колебание — защото непрогледните води не изглеждаха особено привлекателни — той последва примера на Хилвар. Първата тръпка на студа трая само секунда, когато тя отмина, Алвин дочу тихо, но отчетливо равномерно туптене. Сякаш чуваше как далече долу, в дълбините на езерото, бие гигантско сърце.

Двамата изтърсиха водата от косите си и се спогледаха с мълчалива догадка. Никой не искаше да каже пръв какво мисли — че езерото е живо.

— Ако се ровим из тия развалини — каза Хилвар след малко, — по-добре ще е да стоим настрана от езерото.

— Мислиш ли, че долу има нещо? — запита Алвин, сочейки загадъчните вълнички, които все така се разбиваха в краката му. — Може ли да се окаже опасно?

— Никое разумно същество не е опасно — отвърна Хилвар. (Така ли? — помисли Алвин. — Ами Завоевателите?) — Не долавям тук никакви мисли, но не вярвам да сме сами. Много странно…

Понесли в мислите си звука на онова равномерно, глухо туптене, те бавно се върнаха към развалините на крепостта. На Алвин му се струваше, че наоколо се трупат загадка след загадка и че въпреки всичките си усилия, все повече се отдалечаваха от истините, които дири.

Едва ли можеха да научат нещо от развалините, но те внимателно претърсиха всички кътчета сред купищата камъни и скали. Може би тук лежаха погребани машини — машини, привършили работата си толкова отдавна… Сега те ще бъдат безполезни, помисли Алвин, ако Завоевателите се върнат. Защо не се бяха върнали? Но това вече бе отделна загадка; достатъчно загадки ги мъчеха — нямаше смисъл да търси нови.

На няколко метра от езерото откриха разчистено местенце сред камънака. Навярно някога са го покривали бурени, но сега те бяха почернели, овъглени от чудовищна температура. Когато Алвин и Хилвар се приближиха, тревите се разсипаха на пепел и изцапаха краката им с въгленочерни ивици. В земята насред площадката бе здраво закотвен метален триножник. На върха му имаше наклонен кръгъл пръстен, сочещ някъде между зенита и хоризонта. На пръв поглед пръстенът изглеждаше празен, после, като се вгледа по-внимателно, Алвин вида, че го изпълва едва различима мъгла, спотаена в края на видимия спектър. Така сияеше енергията и той не се съмняваше, че от този апарат е излетялата ярката експлозия, която ги примами към Шалмиран.

Те не рискуваха да се приближат, стояха и гледаха машината от безопасно разстояние. На вярна следа бяха, мислеше Алвин, сега оставаше само да открият кой или какво е поставило този апарат тук и каква цел може да има. Този наклонен пръстен… той явно сочеше към космоса. Дали избухването, което видяха, не беше някакъв сигнал? Подобна мисъл водеше към главозамайващи изводи.

— Алвин — произнесе внезапно Хилвар със спокоен, но настоятелен глас, — имаме си посетители.

Алвин се завъртя и погледът му срещна триъгълник от немигащи очи. Поне такова бе първото впечатление — после видя зад втренчените очи очертанията на малка, но сложна машина. Увиснала на няколко стъпки над земята, тя не приличаше на нито един от роботите, които бе виждал досега.

Когато първоначалната изненада отмина, Алвин се почувствува пълен господар на положението. Цял живот бе давал заповеди на машини. Нямаше значение, че не познава тази. Още повече, че не бе виждал и пет процента от роботите, които задоволяваха ежедневните му нужди в Диаспар.

— Можеш ли да говориш? — запита той.

Мълчание.

— Контролира ли те някой?

Отново мълчание.

— Махни се. Ела. Нагоре. Надолу.

Нито една от общоприетите мислени команди не даде ефект. Машината пренебрежително стоеше на място. Имаше две възможности. Тя бе или прекалено глупава, за да го разбере, или пък извънредно умна, надарена със собствена вола и свободен избор. В такъв случай трябваше да се държи с нея като с равен. Дори и така можеше да се окаже, че я подценява, но тя нямаше да се обиди — самолюбието не бе от често срещаните пороци сред роботите.

Пред явното объркване на Алвин, Хилвар не успя да сдържи смеха си. Той тъкмо се канеше да предложи сам да поеме задачата по общуването, когато думите застинаха на устните му. В тишината на Шалмиран се раздаде зловещ и ясен звук — бълбукащият плясък на огромно тяло, изплуващо от водата.

За втори път, откакто напусна Диаспар, Алвин изпита желанието да се завърне у дома. После си припомни, че с такива мисли не се посреща приключение, и бавно, но решително тръгна към езерото.

Съществото, което сега изплуваше от тъмната вода, изглеждаше чудовищна жива пародия на робота, който продължаваше мълчаливо да ги обследва. Еднаквото равностранно разположение на очите не можеше да бъде съвпадение, възпроизвеждана бе дори формата на пипалата и малките членести крайници. Но приликата свършваше дотук. Роботът не притежаваше — и явно не се нуждаеше от тях — ивиците нежни перести ресни, разпенващи равномерно водата, многобройните тромави крака, върху които животното се прегърбваше над брега, или дихателните отвори, които хриптяха конвулсивно в редкия въздух.

Съществото остави по-голямата част от тялото си във водата — само първите десет стъпки от него се издигаха в явно чуждата среда. Целият звяр бе дълъг около петдесет стъпки и дори невежа в биологията би разбрал, че нещо в него е сериозно объркано. Той навяваше мисли за импровизация и небрежен замисъл, сякаш частите му са били изработени без особена координация и небрежно слепени една с друга, когато това се е наложило.

Въпреки огромните му размери и първоначалния си страх, щом разгледаха ясно езерния обитател, Алвин и Хилвар се освободиха от напрежението. Някаква чаровна недодяланост в съществото не им позволяваше да гледат на него като на сериозна заплаха, дори ако имаха някакъв повод да предполагат, че може да бъде опасно. Човечеството отдавна бе преодоляло детинския си ужас пред странната външност. Подобен страх не можеше да оцелее след първия контакт с приятелски настроени извънземни маси.

— Остави това на мен — спокойно каза Хилвар. — Свикнал съм да се занимавам с животни.

— Но това не е животно — шепнешком отвърна Алвин. — Сигурен съм, че то е разумно и притежава този робот.

— Може роботът да притежава него. Във всеки случай трябва да има много странен ум. Все още не долавям признаци за мисъл. Привет… но какво става?

Чудовището не бе помръднало. Изглежда, доста усилия му струваше да се задържа надигнато над ръба на водата. Но сред триъгълника от очи бе започнала да се оформя полупрозрачна мембрана — тя пулсираше, трептеше и скоро от нея долетяха звуци. Съществото явно се опитваше да проговори, но ниският, отекващ бръм не можеше да се свърже с членоразделна реч.

Болезнено бе да гледат този отчаян опит за общуване. Няколко минути съществото напразно се бори, внезапно то разбра, че е сгрешило. Пулсиращата мембрана се смали и честотата на звуците и се повиши с няколко октави, докато влезе в спектъра на нормалната реч. Сред нечленоразделните звуци започнаха да се оформят ясни думи. Сякаш съществото си припомняше речник, който е знаело отдавна, ала години наред не е имало възможност да използува.

Доколкото можеше, Хилвар се опита да помогне.

— Сега те разбираме — произнесе той бавно и отчетливо. — Можем ли да направим нещо за теб? Видяхме твоята експлозия. Тя ни доведе от Лис дотук.

При думата „Лис“ съществото се отпусна, сякаш под товара на горчиво разочарование.

— Лис — повтори то, звукът „с“ не му се отдаваше и думата прозвуча като „Лид“. — Все от Лис. Никой друг не идва. Ние зовем Великите, ала те не чуват.

— Кои са Великите? — запита Алвин и енергично прекрачи напред.

Нежните неспиращи пипала се надигнаха към небето.

— Великите — каза съществото. — От планетите на вечния ден. Те ще дойдат. Учителя обеща.

Това не изясняваше нищо. Преди Алвин да продължи кръстосания си разпит, Хилвар отново се намеси. Той разпитваше тъй търпеливо, тъй съчувствено и в същото време толкова проницателно, че въпреки нетърпението си, Алвин предпочете да не го прекъсва. Не му се искаше да признае, че Хилвар го надминава по интелект, но нямаше съмнение, че неговият нюх в отношенията с животните се простира дори върху това фантастично същество. Нещо повече, изглеждаше, че симпатията е взаимна. В хода на разговора речта на съществото се изясни и въпреки че в началото бе рязко до грубост, сега то обмисляше отговорите си и с готовност предлагаше информация.

Докато Хилвар сглобяваше късче по късче невероятната история, Алвин изгуби всякаква представа за време. Не можеха да разкрият цялата истина, оставаше безкрайно поле за догадки и спорове. Съществото отговаряше все по-охотно на въпросите на Хилвар и същевременно външността му започна да се променя. То се свлече назад в езерото и тромавите крака, които го поддържаха, сякаш се разтвориха в туловището. Скоро настъпи още по-необикновена промяна — трите грубо оформени очи бавно се затвориха, свиха се до размерите на иглени дупчици и напълно изчезнаха. Като че съществото бе видяло всичко, което желаеше засега, и следователно нямаше нужда от очи.

Една по една следваха други, по-дълбоки промени и накрая над водата остана само вибриращата диафрагма, чрез която то говореше. Несъмнено, когато станеше непотребна, и тя щеше да се разтвори в първичната маса от аморфна протоплазма.

Алвин едва бе в състояние да повярва, че разумът може да се засели в толкова нестабилна обвивка, а най-голямата изненада предстоеше тепърва. Макар да бе явен извънземният произход на съществото, мина доста време, преди даже Хилвар с обширните си познания по биология да разбере с какъв тип организъм се срещат. Това не бе едно цяло, през целия разговор то винаги се наричаше „ние“. Всъщност то не беше нищо друго освен колония от независими същества, организирани и ръководени от незнайни сили.

Животни от сроден вид — медузи например — са процъфтявали някога в древните океани на Земята. Някои от тях са били огромни, влачели са прозрачните си тела и гъсталаци от отровни пипала през петдесет или сто стъпки вода. Но никоя от тях не достигнала и до най-слабата искрица разум отвъд способността да реагира на елементарни дразнители.

Това същество, без съмнение, имаше разум, макар и отслабнал, почти изроден. Алвин никога нямаше да забрави тази неземна среща — как Хилвар бавно сглобяваше историята на Учителя, как мекотелият полип търсеше непривичните думи, а тъмното езеро се плискаше под руините на Шалмиран и триокият робот ги наблюдаваше с немигащ поглед.