XXV

Безмълвен и смаян, Джесерак крачеше по улиците на един Диаспар, какъвто никога не бе виждал. Никога не би познал града, в който преминаха всичките му жизнени цикли. Но той знаеше, че това е Диаспар, макар да не си задаваше въпроса откъде знае.

Улиците бяха тесни, сградите — по-ниски… и паркът бе изчезнал. Или по-скоро още не съществуваше. Това бе Диаспар преди промяната — отворен към света и Вселената. Косматите вълма на облаците в бледосиньото небе над града бавно се виеха под напора на ветровете, галещи лицето на тази по-млада Земя.

През облаците и зад тях прелитаха по-плътни небесни спътници. На много мили над Диаспар корабите, които го свързваха с други светове, пристигаха и отлитаха безшумно, а по дирите им в небето оставаше ефирна бродерия. Джесерак дълго се взира в загадката и вълшебството на откритото небе и за миг в душата му нахлу страх. Стоеше гол и беззащитен и знаеше, че мирният син купол над главата му е нищожна преграда, че отвъд него се крият всички тайни и заплахи на космоса.

Страхът не успя да пречупи волята му. С частица от мисълта си Джесерак разбираше, че цялото преживяване е сън, а сънят не можеше да му навреди. Щеше да го преплува, да се наслади на всичко ново и накрая да се събуди пак в познатия град.

Вървеше из центъра на Диаспар към мястото, където по негово време се издигаше Гробницата на Ярлан Зей. В този древен град нямаше гробница… само ниско кръгло здание с десетки високи входове. Край една от арките го чакаше човек.

Джесерак би трябвало да се изуми, но вече нищо не можеше да го учуди. Струваше му се справедливо и естествено да се изправи пред човека, който бе изградил Диаспар.

— Познаваш ме, предполагам — каза Ярлан Зей.

— Разбира се, хиляди пъти съм виждал статуята ти. Ти си Ярлан Зей, а това е Диаспар преди милиард години. Знам, че сънувам и че всъщност нито ти, нито аз сме тук.

— Тогава не трябва да се плашиш от нищо. Последвай ме и помни, че нищо не може да ти причини зло, защото стига да поискаш и ще се събудиш в Диаспар… в своето време.

Джесерак покорно последва Ярлан Зей в сградата, умът му се превръщаше в жаден, безкритичен сюнгер. Някакъв спомен или отглас от спомен му подсказа какво ще се случи. Знаеше, че някога би побягнал ужасен, ала сега не изпитваше страх. Успокояваше го не само знанието, че събитието е нереално. Присъствието на Ярлан Зей го защитаваше като талисман от всички възможни опасности.

По подвижните пътища, слизащи към дълбините на сградата, почти нямаше хора. Когато мълчаливо застанаха пред дългия аеродинамичен цилиндър, наоколо не се виждаше никой. Джесерак знаеше, че тази машина може да го отнесе извън града в пътуване, което някога би размътило разсъдъка му. Когато водачът му кимна към отворената врата, той се поколеба само за миг, после пресече прага.

— Виждаш ли? — усмихна се Ярлан Зей. — Сега се отпусни и не забравяй, че си в безопасност… че нищо не може да те засегне.

Джесерак му вярваше. Само леки тръпки пробягваха по тялото му, когато входът на тунела полетя насреща и машината се устреми с нарастваща скорост към земните дълбини. Забравяше всичките си страхове, не искаше нищо друго освен да разговаря с почти митичната древна личност.

— Не ти ли се струва странно — започна Ярлан Зей, — че небесата са открити за нас, а ние искаме да се погребем под земята? Това е началото на болестта, чийто край виждаш във вашата епоха. Човечеството опитва да се скрие, бои се от загадките на космоса и скоро ще затвори всички врати към Вселената.

— Но в небето над Диаспар видях звездолети — възрази Джесерак.

— Скоро няма да ги виждаш. Ние загубихме връзката със звездите и не след дълго ще напуснем дори планетите. Милиони години ни трябваха, за да стигнем до целта си… и само векове, за да се върнем в къщи. Още малко и ще изоставим почти цялата Земя.

— Защо го направихте? — запита Джесерак. Знаеше отговора, но неизвестно защо се чувствуваше длъжен да пита.

— Трябваше ни черупка, за да се скрием от две неща — страх от смъртта и страх от космоса. Ние бяхме болен народ и вече не искахме Вселената… затова се престорихме, че тя не съществува. Видяхме как хаосът беснее сред звездите и възжелахме мир и спокойствие. Следователно трябваше да затворим Диаспар, та вече нищо ново да не проникне в него. Планирахме града, който познаваш, и за да скрием подлостта си, измислихме фалшиво минало. О, не сме били първите… но за пръв път го вършехме толкова старателно. Прекроихме и човешкия дух, ограбихме амбициите и най-големите му страсти, за да се задоволи със света, който притежава сега. Хиляди години строихме града и машините му. Когато някой от нас изпълнеше задачата си, изтривахме спомените в мозъка му, влагахме подправена памет и внасяхме личността му в градските системи, докато дойде време отново да бъде повикан. Най-сетне дойде денят, когато в Диаспар не остана жив човек, само Централният компютър изпълняваше заложените от нас заповеди и бдеше над съня ни в Информационните хранилища. Вече никой нямаше връзка с миналото… и оттук започна историята. Един по един, в предопределен ред, бяхме повикани от запаметяващите устройства и отново получихме плът. Като току-що построена машина, включена за пръв път, Диаспар започна да изпълнява онова, за което бе създаден. Но някои от нас се съмняваха още в началото. Вечността е дълга, разбирахме колко е рисковано да не оставим изход и окончателно да се укрием от Вселената. Не можехме да се преборим с волята на обществото, затова работехме тайно и по свое усмотрение внесохме нужните промени. Единствените са наше изобретение. Те щяха да се появяват на дълги интервали и ако обстоятелствата им позволяха, щяха да открият дали извън Диаспар има нещо, което си струва труда да потърсят. Не си представяхме, че ще трябва толкова много време, за да успее един от тях… нито, че успехът ще бъде толкова голям.

Въпреки загубата на способността за критична преценка, както е присъщо за съня, Джесерак мимолетно се учуди как може Ярлан Зей да говори толкова уверено за събития, станали милиард години след неговото време. Това го смущаваше… пречеше му да осъзнае мястото си във времето и пространството.

Краят на пътуването наближаваше, стените на тунела вече не летяха край тях с главоломна скорост. Ярлан Зей заговори с неочаквано напрежение и власт.

— Миналото свърши, за добро или за зло, ние изпълнихме дълга си и всичко отмина. Джесерак, ти си създаден заедно със страха от външния свят и стремежа да останеш в града. Споделяш тези чувства със всички други в Диаспар. Сега знаеш, че този страх е безпочвен, че ти е наложен изкуствено. Аз, Ярлан Зей, ти го дадох и пак аз те освобождавам от ярема. Разбираш ли?

При последните думи гласът на Ярлан Зей ставаше все по-силен, докато изпълни всичко наоколо. Подземният снаряд потръпна и се замъгли, сякаш сънят на Джесерак наближаваше края си. Ала и в избледняващото видение той чуваше повелителния глас да тътне в мозъка му: „Вече не се боиш, Джесерак. Вече не се боиш.“

Отчаяно се устреми към събуждането, както плувец се надига от океанските дълбини към повърхността. Ярлан Зей бе изчезнал, но в някакъв странен промеждутък му заговориха познати и все пак непознати гласове, окуражаваха го и той усети, че го подкрепят дружески ръце. После като стремителен изгрев върху него се стовари потокът на реалността.

Отвори очи. Развълнувани, край него стояха Алвин, Хилвар и Джирейн. Но той не им обърна внимание, умът му бе препълнен от чудото, разстлано пред него — гори, реки и синята стена на откритото небе.

Той беше в Лис и не се страхуваше.

Никой не попречи на безкрайния миг да се запечата завинаги в паметта му. Когато най-сетне се убеди, че всичко е истина, той обърна лице към спътниците си.

— Благодаря, Джирейн — каза той. — Не вярвах, че ще успееш.

Психологът с доволна усмивка довършваше деликатната регулировка на машината, увиснала във въздуха край него.

— На моменти доста ни разтревожи — призна той. — Един-два пъти започна да задаваш въпроси, на които не можех да отговоря логично, и се изплаших, че ще трябва да прекъсна опита.

— Ами ако Ярлан Зей не бе успял да ме убеди… какво щеше да правиш?

— Щяхме да те оставим в безсъзнание и да те върнем в Диаспар, където да се събудиш нормално, без да подозираш, че си бил в Лис.

— А този образ на Ярлан Зей, който внесе в мислите ми… каква част от думите му е вярна?

— Според мен почти всичко. Повече ме вълнуваше сагата да е убедителна, отколкото да отговаря на историческата правда, но Калитракс я видя и не намери грешки. Във всеки случай тя съвпада с онова, което знаем за Ярлан Зей и за началото на Диаспар.

— И тъй, вече наистина можем да отворим града — каза Алвин. — Навярно ще трае дълго, но рано или късно ще успеем да премахнем този страх, та всеки желаещ да може да напусне Диаспар.

— Наистина ще трае дълго — сухо отвърна Джирейн. — Не забравяй, че Лис едва ли ще побере няколко милиона допълнителни жители, ако целият ви народ реши да пристигне тук. Не ми се вярва да стане, но е възможно.

— Въпросът ще се реши сам — възрази Алвин. — Лис може и да е малък, но светът е голям. Защо да го оставяме на пустинята?

Значи пак мечтаеш, Алвин — усмихна се Джесерак. — Чудех се какво ти е останало още.

Алвин не отговори — през последните седмици този въпрос го мъчеше най-силно. Докато другите закрачиха към Еърли, той изостана и се замисли. Нима бъдните векове щяха да му донесат само дълъг упадък?

Отговорът зависеше от него. Той бе освободил съдбата си, може би сега щеше да започне да живее.

Загрузка...