Градината на Рама

1.

В най-дълбоката част на езерото Шекспир се намираше прикрит излаз към дълъг подводен канал, който минаваше под селцето Бовоа и стигаше зад външната стена на модула. Още при проектирането на Ню Идън Ричард, който имаше значителен опит с възможностите да се случи нещо непредвидено при конструирането, беше наблегнал на важността от съществуването на авариен изход извън колонията.

— За какво ще ви е нужен? — бе запитал Орелът.

— Не зная. Но в живота често възникват непредвидени ситуации. Сериозната инженерингова конструкция винаги разполагаме резервен вариант за непредвидени обстоятелства.

Ричард плуваше много внимателно през тунела и на всеки няколко минути спираше да провери количеството кислород. Когато стигна до края, през поредица от шлюзове, най-сетне излезе в сух подземен тунел. Измина още стотина метра, преди да свали акваланга, и да го прибере в една ниша. Когато стигна до изхода в източния край на зоната, която обхващаше двата модула в Северния полуцилиндър на РАМА, Ричард извади от непромокаемата торба терможилетката.

Той бе убеден, че не е възможно някой да знае къде се намира и въпреки това отвори кръглия люк в тавана на прохода много предпазливо. Сетне се измъкна в Централната равнина. Дотук добре — въздъхна с облекчение. — А сега към план Б.

Четири дни Ричард остана в източната част на равнината. С помощта на чудесния малък, бинокъл успяваше да различи светлините, които свидетелстваха за продължаващата дейност около контролния център, района Авалон и отвора в стената на втория модул. Както и очакваше, ден-два в района между двата модула се движеха претърсващи отряди, но само една група се насочи в неговата посока и не беше никак трудно да я избегне.

Постепенно зрението му привикна към абсолютния мрак, който цареше в Централната равнина. Всъщност Имаше някаква индиректна светлина, която беше отразена от повърхността на РАМА. Ричард предположи, че източникът или източниците на тази светлина трябва да са някъде в Южния полуцилиндър, зад отсрещната стена на втория модул.

Искаше му се да може да лети, така че да се зарее над стените и да се придвижи в простора на цилиндричния свят. Съществуването на тази слаба отразена светлина насочи интереса му към останалата част на РАМА. Дали все още на юг от бариерната стена имаше Цилиндрично море? Съществуваше ли все още Ню Йорк като град сред това море? И какво се намираше в Южния полуцилиндър, район още по-обширен от този, обхващащ двата модула?

На петия ден от бягството Ричард се събуди от един особено разстройващ сън за баща си и се отправи към модула, който вече наричаше „обител на птицеподобните“. Беше разместил своя цикъл на будуване и сън, така чеда е противоположен на този в Ню Идън. Сега в колонията бе седем вечерта. Със сигурност всички хора, които работеха край отвора в стената на втория модул, вече бяха привършили за този ден.

На около половин километър от мястото на отвора в обителта на птицеподобните, Ричард се спря, за да се убеди с помощта на бинокъла, че в района няма повече хора. После изпрати Фалстаф да отвлече вниманието на биота-пазач.

Ричард не бе сигурен дали проходът към вътрешността на втората обител е еднакво широк от край до край. На пода на кабинета си бе очертал един квадрат със страна осемдесет сантиметра, за да се убеди, че ще успее да пропълзи през него. Ами ако някъде проходът се стесняваше? МНОГО СКОРО ЩЕ РАЗБЕРЕМ — си рече той наум, докато приближаваше мястото.

В прохода беше вкаран само един набор от кабели и инструменти, така че за Ричард не представляваше никаква трудност да ги извади. Фалстаф също успя — биотът-пазач нито се чу, нито се видя наоколо. Ричард хвърли малката торба в отвора и после направи опит да се изкатери дотам. Беше невъзможно. Най-напред свали терможилетката, после ризата, панталоните и обувките. Само по бельо и чорапи Ричард едва-едва се вместваше в прохода. Той свърза дрехите си във вързоп и ги прикачи отстрани на торбата, сетне се намъкна в отвора.

Пълзенето наистина беше бавен начин на придвижване. Ричард напредваше по корем, сантиметър по сантиметър, използвайки длани и лакти, като непрекъснато побутваше торбата пред себе си. Във всеки един момент тялото му се търкаше в стените и тавана. Спря; мускулите вече започваха да го наболяват. Намираше се на петнадесет метра навътре в прохода. Другият край бе отдалечен на почти четиридесет метра.

Докато си отдъхваше, Ричард осъзна, че лактите, коленете и върха на започналата да оплешивява глава, бяха издрани и леко кървяха. И дума не можеше да става да извади превръзки от торбата — в толкова тясно пространство дори извръщането по гръб за да погледне назад изискваше гигантски усилия.

Даде си сметка, че е и много студено. Докато пълзеше, усилията, които полагаше, за да се придвижва напред, го загряваха. Но след като спря, откритите части на тялото му бързо се охладиха. Усещането се засилваше от допира му до студената, метална повърхност. Зъбите му взеха да тракат.

Още петнадесет минути бавно и болезнено той се придвижва напред. После дясното му бедро се схвана и неволната реакция на тялото му блъсна главата му в тавана на тунела. Леко зашеметен от удара, Ричард се стресна, когато усети кръвта да се стича отстрани по главата му.

Пред него нищо не светеше. Здрачът, който преди няколко дни все пак му бе помогнал да проследи напредването на Принц Хал, сега бе изчезнал. Направи усилие да се извърне по гръб и да погледне назад. Навсякъде цареше мрак и той отново изпитваше студ. Ричард опипа главата си и се опита да определи степента на нараняването. Обхвана го паника, когато осъзна, че продължава да кърви.

До този момент не бе изпитвал клаустрофобия. Сега, заклещен в тъмния проход, Ричард усети как стените го притискат от всички страни и изведнъж загуби способността си да диша. Не успя да се овладее. Започна да крещи.

След по-малко, от минута в края на прохода, откъм гърба му се появи някаква светлина. Разпозна смешния английски акцент на хуманоида Гарсия, но не разбираше какво му казва. Почти сигурно докладва за извънреден случай. По-добре е бързо да изчезвам.

Пренебрегвайки умората, кървящата глава изостаналите без кожа колене и лакти, Ричард започна отново да пълзи. По негова преценка оставаха още десет, най-много петнадесет метра, когато неочаквано проходът се стесни. Напрегна всяко мускулче, но напразно. Не можеше да мине! Пътят му бе препречен. Докато се опитваше да открие някакво друго положение, което да е геометрично по-подходящо, за да продължи с пълзенето, той дочу тихо тупуркане да се приближава откъм модула на птицеподобните.

Миг по-късно те бяха по цялото му тяло. Ричард изживя няколко секунди на неописуем ужас, преди разумът му да го осведоми, че този гъдел по кожата е причинен от многокраките. Спомни си, че ги е виждал по телевизията — малки сферични същества, около два сантиметра в диаметър, прикачени към шест радиално симетрични, многочленести крачета, дълги почти десет сантиметра, когато бяха напълно изпънати.

Едно се бе спряло точно върху лицето му, а крачката яхаха носа и устата му. Опита се да го отпъди, но отново блъсна главата си. Ричард започна да се гърчи, за да се отърси от многокраките и някак си успя да се придвижи напред. Все още полазен от тях, той изпълзя последните няколко метра до изхода.

Стигна до външния пръстеновиден проход, който обхващаше модула на птицеподобните, но точно тогава зад гърба му се чуха човешки гласове:

— Хей, има ли някой там? Който и да си, моля, легитимирай се. Тук сме, за да ти помогнем.

Силен прожектор освети тунела.

Ричард установи, че има и друг проблем. Неговият излаз се намираше на метър над пода на пръстеновидния проход. Трябваше да пълзя с краката напред и да влача торбата с дрехите. Сега щеше да ми е много по-лесно да скоча.

Беше много късно за умуване. Торбата и дрехите бяха вече на пода под него, втори човешки глас задаваше въпрос отзад, а Ричард продължи да пълзи напред, докато тялото му наполовина се измъкна от отвора. Когато усети, че пада, той вдигна ръце над главата си, като притискаше брадичката плътно към гърдите и се опитваше да се свие на кълбо. Сетне подскочи и се изтърколи в прохода на птицеподобните. Докато падаше, многокраките наскачаха и изчезнаха в мрака.

Прожекторите, с които хората осветяваха тунела, се отразяваха от вътрешната стена на прохода. След като най-напред се убеди, че не е сериозно наранен и че главата му вече почти не кърви, Ричард вдигна нещата си и изкуцука на двеста метра вляво. Спря точно под портика, където Принц Хал бе пленен от птицеподобното.

Независимо от умората си Ричард реши да не губи време да премерва на око стената. Веднага щом почисти и превърза раните си, той започна изкачването. Беше убеден, че много скоро поне една широкообхватна камера ще бъде вкарана в пръстеновидния проход за да го търси.

За негов късмет пред портика се намираше малка издатина, достатъчна да го задържи. Той седна на нея, докато прерязваше металната мрежа. Очакваше многокраките да се появят всеки момент, но остана сам. Не чу и не зърна нищо откъм вътрешността на обителта. Макар че на два пъти се опита да призове Принц Хал с помощта на радиото, никой не отвърна на повика му.

Ричард се взря в абсолютния мрак на поселището на птицеподобните. КАКВО Ли ИМА ТАМ? — питаше се той. Заключи, че атмосферата във вътрешността трябва да е същата като тази в пръстеновидния проход, щом като въздухът свободно преминава през портика. Тъкмо се готвеше да извади фенерчето, за да огледа вътрешността, когато под и зад себе си дочу звуци. Секунди по-късно светлинен лъч бе насочен към пода под него.

За да избегне светлината, той се сгуши във вътрешността на обителта, колкото му позволяваше смелостта, и се ослуша. Това е широкообхватна камера. Но обсегът й е ограничен. Не може да действа без окачване.

Седеше неподвижен. Какво да правя? — запита се, когато стана ясно, че светлината, прикачена към камерата, продължава да претърсва района под портика. — Сигурно са видели нещо. Ако запаля фенерчето и се появи някакво отражение, ще разберат къде се намирам.

Метна едно малко камъче във вътрешната страна на поселището, за да провери дали нивото на пода е като нивото на пръстеновидния проход. Не чу нищо. Опита с друг, малко по-голям предмет, но пак не чу никакъв звук.

Сърцето му прескочи, когато разумът му подсказа, че подът във вътрешната част на обителта се намира много под нивото на пода на външния пръстеновиден проход. Припомни си структурата на РАМА, в разрез, сети се за дебелите външни стени и си даде сметка, че дъното на обителта може да се намира на стотици метри под мястото, където седеше. Ричард се наведе напред и се втренчи в пропастта.

Широкообхватната камера неочаквано спря да се движи и остана фокусирана върху една определена точка от пода на външния проход. Ричард се досети, че нещо е изпаднало от торбата му, докато в бързината куцукаше от тунела към портика. Знаеше, че скоро ще се появят още светлини и камери. Въображението му зарисува картини както пленяват и връщат в Ню Идън. Не знаеше точно кои закони на колонията е нарушил, но бе наясно, че има много прегрешения. В него се надигна силна вълна на негодувание, когато си представи месеците, които трябваше да прекара в изолация. При никакви обстоятелства няма да позволя това да се случи.

Взе да опипва вътрешната част на стената на обителта, която се намираше под него, за да се убеди, че има достатъчно издатини за ръцете и краката. Успокоен, че спускането не е невъзможно, той се зарови в торбата, извади алпинистко въже и го закачи към скобите, които поддържаха мрежестата врата. В случай че ми се наложи да се плъзна надолу.

Зад гърба му в прохода се появи втора светлина. Ричард се спусна в обителта; въжето бе здраво увито около кръста му. Не го използваше, за да се отблъсква от стената, а само когато опипваше за място, за което да се хване или на което да стъпи. Слизането не беше технически трудно; имаше множество малки издатини, за които можеше да се залови.

Спускаше се все по-надолу и по-надолу. Когато прецени, че е изминал шестдесет или седемдесет метра, реши да спре ида извади фенерчето от торбата. Насочи светлината му надолу по стената и гледката изобщо не го успокои. Все още не се забелязваше дъно. Това, което се виждаше, отстоеше на около петдесетина метра надолу и представляваше нещо дифузно като облак или мъгла. Страхотно — помисли си Ричард, изпълнен със сарказъм, — Това е просто страхотно.

Още тридесет метра и той изчерпа дължината на алпинисткото въже. Вече усещаше влагата от мъглата. Чувстваше се безкрайно изморен. Тъй като не искаше да се лиши от сигурността на въжето, той се изкачи обратно няколко метра нагоре, уви го неколкократно около себе си и заспа, притиснат до стената.

2.

Сънищата му бяха много особени. Често падаше през глава, все надолу, надолу, но никога не се удряше в дъното. В последния сън преди да се събуди, Тошио Накамура и двама главорези го разпитваха в малка стаичка с белосани стени.

Когато отвори очи, за няколко секунди Ричард не знаеше къде се намира. Първата му реакция бе да отдръпне бузата си от металната повърхност на стената. Няколко мига по-късно, след като си припомни, че беше заспал прав от вътрешната страна на стената в обителта на птицеподобните, той запали фенерчето и погледна надолу. Сърцето му пропусна един удар, когато видя, че мъглата вече я няма. Вместо това виждаше стената, която се спускаше още по-надолу и там, където най-накрая свършваше, имаше нещо, което приличаше на вода.

Той се облегна назад и впери поглед нагоре. Знаеше, че се намира на около деветдесет метра под портика (алпинисткото въже бе с дължина сто метра). По това прецени, че разстоянието до водата е около двеста и петдесет метра. Коленете му омекнаха, когато мозъкът му осъзна напълно сериозността на положението. Взе да отмотава от себе си допълнителните примки, които бе навил снощи около тялото си и забеляза, че ръцете му треперят.

Обзе го огромното желание да избяга, да се изкачи отново до портика и изобщо да напусне този чужд свят. Не, Ричард — си каза наум, като се бореше с инстинктивната реакция, — Не още. Само ако вече нямаш друга възможност.

Реши, че най-напред ще хапне нещо. Много предпазливо се освободи от част от въжето и извади някаква храна и малко вода от торбата. След това се извъртя и насочи светлината към вътрешността на обителта. Стори му се, че в далечината долавя някакви сенки и форми, но не беше сигурен. Може би са плод на въображението ми.

Когато привърши с яденето, провери запасите си от храна и вода и обмисли вариантите, с които разполага. Много просто — рече си с нервен смях. — Първо, мога да се върна в Ню Идън и да стана обвиняем. Второ — мога да се откажа от сигурността на въжето и да продължа надолу по стената. За момент погледна нагоре, а после надолу. Или пък мога да остана тук и да се надявам на чудо.

Припомняйки си светкавичната поява на птицеподобното, когато Принц Хал бе започнал да пищи, Ричард се разкрещя. След две или три минути спря да вика и започна да пее. Пя непрекъснато повече от час. Започна с мелодии от времето, когато следваше в университета в Кеймбридж, после се прехвърли на песни, които бяха популярни в юношеството му. Удиви се колко добре си спомня текстовете. Паметта е нещо забележително — унесе се в мисли Ричард. — На какво ли се дължи изобретателната й благонадеждност? Защо си спомням почти идеално думите на тези тъпи песни от своята младост, а на практика почти нищо от одисеята из РАМА?

Ричард посягаше към торбата за нова порция вода, когато неочаквано в обителта стана светло. Толкова се стресна, че краката му се изплъзнаха от стената и за няколко секунди с цяла тежест увисна на въжето. Светлината не бе заслепяваща, наподобяваше настъпващото утро на РАМА II, когато пътуваше със седалковия лифт, но въпреки това бе светлина. Веднага щом възвърна равновесието си, Ричард започна да разглежда света, който сега лежеше открит пред него.

Източникът на светлина бе голяма, качулата топка, която висеше от тавана на поселището. Ричард прецени на око, че тя се намира на около четири километра над него и грубо на един километър право над върха на най-забележителната видима постройка — голям кафяв цилиндър в геометричния център на обителта. Матова Шапка покриваше горните три четвърти на сияещото кълбо, така че по-голямата част от неговата светлина се насочваше надолу.

Основният конструктивен принцип в поселището бе радиалната симетрия. В центъра бе разположен кафявият цилиндър — приличаше на направен от пръст — който може би беше петстотин метра от основата до върха. Естествено Ричард виждаше само едната му страна, но от кривината прецени, че диаметърът трябва да е около два-три километра.

По външната стена на цилиндъра нямаше нито прозорци, нито врати. От вътрешността му не се процеждаше никаква светлина. Единственото характерно нещо от тази страна беше съчетание от широко раздалечени една от друга криви, като всяка от тях започваше от върха, обикаляше цилиндъра изцяло и завършваше при дъното, точно под точката, от която започваше. Горното дъно на цилиндъра се намираше на приблизително същата височина като портика, през който бе влязъл.

Между два пръстена, които бяха разположени на разстояние около триста метра един от друг, се намираха ред малки, бели структури, които опасваха цилиндъра. Двата северни сегмента на тези пръстени (Ричард бе влязъл в обителта на птицеподобните през северния портик) бяха идентични; всеки сегмент имаше петдесет или шестдесет постройки, подредени по един и същи начин. Ричард заключи, че за да отговарят на симетрията и другите два сегмента трябва да се подчиняват на същата схема.

Тесен обиколен канал, широк седемдесет-осемдесет метра, ограничаваше структурите. И каналът и пръстенът бяха разположени върху плато, чиято височина бе на нивото на дъното на кафявия цилиндър. От външната страна на канала се намираше обширен район от нещо, което наподобяваше растителност, предимно зелена на цвят. Този район заемаше почти цялата останала част от поселището. От канала до бреговете на широкия четиристотин метра ров, който опираше до стената, теренът се спускаше плавно надолу. Всеки един от четирите идентични сегмента на зеления район бе допълнително подразделен на четири сектора. Аналогично със земните разбирания Ричард ги кръсти: джунгла, гора, поле и пустиня.

Около десетина минути той остана загледан в обширната панорама. Детайлите бяха внушителни. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече нови неща забелязваше. В зеления район имаше малки езерца и рекички, почти незабележим остров в рова, а между белите постройки лъкатушеше нещо, което наподобяваше пътища. Разбира се. Защо очаквам нещо различно? В Ню Идън ние възпроизведохме малко копие на Земята. В известен смисъл това трябва да представлява родната планета на птицеподобните.

Последните мисли го подсетиха, че те двамата с Никол още в самото начало бяха убедени, че птицеподобните вече не са (ако изобщо някога са били) развит технологичен вид, който пътешества в Космоса. Ричард измъкна бинокъла, взе да изучава намиращият се в далечината кафяв цилиндър. КАКВА ТАЙНА КРИЕШ? — чудеше се той и в същия миг бе обхванат от вълнение за предстоящите нови открития и приключения.

После претърси небето за някакви следи от птицеподобните. Изпита разочарование. Веднъж или два пъти му се стори, че вижда летящи същества край върха на кафявия цилиндър, но точките толкова бързо пробягваха извън обсега на бинокъла, че не можеше да бъде абсолютно сигурен. Навсякъде другаде, където погледна — във всички сектори на зеления район в околността на белите постройки, дори в рова — не забеляза никакви признаци на движение. Нямаше потвърждение, че в поселището на птицеподобните присъства нещо живо.

След четири часа светлината изчезна и Ричард отново се озова в мрака, по средата на вертикалната стена. Провери термометъра, включително зарегистрираните данни за изминалите часове. Откакто бе влязъл в обителта, температурата не се бе променяла с повече от половин градус. Оставаше постоянно 26 градуса по Целзий. Забележителен температурен контрол. Но защо толкова строг? Защо е нужно да се използва толкова мощен източник на енергия, за да се поддържа фиксирана температура?

Мракът се проточи с часове и Ричард започна да губи търпение. Макар и периодично да отпускаше всяка група мускули като сменяше положението, в което висеше на въжето, тялото му бавно започна да отмалява. Време бе да обмисли и да предприеме нещо. Неохотно реши, че ще е безразсъдно да изостави въжето и да се спусне към рова. Така или иначе какво ще правя като стигна там? Ще го преплувам? И после какво? Ако не открия веднага храна, пак ще трябва да се връщам обратно.

Започна бавно да се изкачва към портика. Почиваше си на половината път, когато му се стори, че вдясно от себе си дочува нещо едва доловимо. Ричард се спря и много бавно бръкна в торбата за приемателя. Опитвайки се да прави колкото е възможно по-малко движения, той завъртя копчето за звука на максимума и си сложи слушалките. В началото не чу нищо. Но след няколко минути, долови лек шум под себе си, долиташе откъм рова. Беше невъзможно да разпознае това, което чува — може би бяха няколко лодки, които прекосяваха водата — но нямаше никакво съмнение, че долу се върши нещо.

Не се ли чу и тихо пляскане на криле, там встрани, отдясно?

Без всякакво предупреждение Ричард внезапно изкрещя колкото му глас държи. И след това рязко прекъсна вика. Вихрушка от шумове на размахващи се крила скоро отзвуча, но за секунда или две нещата се изясниха.

Ричард ликуваше.

— Зная, че сте там — извика весело. — Зная, че ме наблюдавате.

Вече имаше план. Беше като изстрел в мрака, но все пак бе по-добър от нищо. Ричард провери количеството на водата и храната, с които разполагаше, установи, че и едното и другото вече са в граничния минимум и си пое дълбоко дъх. Сега или никога.

Направи няколко опита за спускане, без да ползва опората на въжето. Това доста затрудняваше напредването, но можеше да се справи. Когато стигна до края на въжето, Ричард се откачи и освети с фенерчето стената под себе си. Поне дотам, откъдето започваше мъглата, имаше множество издатини, по които можеше да намери опора. Продължи надолу много внимателно, признавайки вътрешно, че е много изплашен. На няколко пъти му се стори, че чува сърцето си да тупка в слушалките.

А сега, ако не съм сбъркал — помисли, когато навлезе в мъглата, — тук долу би трябвало да имам компания. Влагата направи спускането два пъти по-трудно. Веднъж се хлъзна и едва не падна, но успя да запази равновесие. Спря на едно място, където намери необичайно здрава опора за ръцете и краката. Прецени, че би трябвало да се намира на около петдесетина метра над рова. Сега ще чакам, докато не чуя нещо. В мъглата ще трябва да се приближат.

Не мина много време и той отново чу крилата. Този път сякаш птицеподобните бяха две. Ричард остана на мястото си повече от час, докато мъглата започна да се разкъсва. Още няколко пъти чу шума от крилете на своите наблюдатели.

Възнамеряваше да изчака, докато се разсъмне напълно, за да довърши спускането до водата. Но когато мъглата се вдигна, а не стана светло, Ричард започна да се безпокои за времето. Продължи в мрака. На около десетина метра над рова чу наблюдателите му да отлитат. Две минути по-късно вътрешността на обителта на птицеподобните бе отново осветена.

Ричард реши да не губи никакво време. Планът му бе много прост. Позовавайки се на шумовете, които чу в мрака, той заключи, че в рова се случва нещо много важно за птицеподобните или онези, които обитават кафявия цилиндър. Ако не беше така, разсъждаваше той, защо щяха да продължават с наблюдението, като знаеха, че може да ги чуе? Ако потърпели още няколко часа, той почти сигурно щеше да е напуснал поселището.

Ричард възнамеряваше да влезе в рова. Ако птицеподобните се почувстват заплашени от нещо — разсъждаваше той, — ще предприемат някаква стъпка. Ако не го направят, веднага ще започна да се изкачвам и ще се върна в Ню Идън.

Точно преди да се отпусне във водата, Ричард свали обувките си и с известно затруднение ги постави във водонепроницаемата торба. Поне нямаше да са мокри, ако се наложеше да се изкачва обратно. Секунди по-късно, в мига, в който стъпалата му докоснаха водата, двойка птицеподобни излетяха срещу него от скривалището си в зеления район, точно от другата страна на рова.

Бяха като полудели. Бръщолевеха нещо, крещяха, държаха се така, сякаш се готвеха да го разкъсат с нокти. Той изпадна в такъв възторг от успеха на своя замисъл, че на практика не обърна внимание на тяхната поява. Птицеподобните кръжаха над него и се опитваха да го принудят да се държи близо до стената. Той докосна водата със стъпало, наблюдавайки ги изкъсо.

Тези двамата бяха малко по-различни от ония, които той и Никол бяха срещали на РАМА II. И тези птицеподобни бяха с кадифено оперение, но мораво на цвят. На врата си имаха един-единствен пръстен, който бе черен. Бяха и по-дребни Може би са млади — помисли Ричард — и много по-диви. Всъщност едно от тях дори докосна бузата на Ричард с нокът, когато той не се премести достатъчно бързо към стената.

Най-накрая Ричард се изкачи нагоре по стената, точно над водата/но това не удовлетвори птицеподобните. Почти веднага двете птици започнаха да правят лупинги близо до стената, давайки му да разбере, че желаят да се изкачи още. Когато не помръдна, подивяха още повече.

— Искам да дойда с вас. — Ричард посочи към кафявия цилиндър в далечината. Всеки път, когато повтаряше жеста, гигантските същества изпищяваха, бръщолевеха нещо и политаха в посока на портика.

Птицеподобните започваха да се разстройват и Ричард се разтревожи, че могат да го нападнат. Внезапно го осени блестяща идея. Дали ще си спомня ключовата дума? — запита се възбудено. — Минаха толкова години.

Когато се пресегна към торбата, птицеподобните тутакси отлетяха.

— Това доказва — изрече Ричард на глас, докато включваше любимия портативен компютър, — че многокраките НАИСТИНА са вашите електронни съгледвачи. Как другояче бихте научили, че хората могат да държат оръжие в торби като тази?

Натисна пет букви на клавиатурата и се усмихна широко, когато дисплеят оживя.

— Елате — Ричард замаха с ръка към двете гигантски птици, които се бяха оттеглили почти от другата страна на рова. — Елате — повтори, — искам да ви покажа нещо.

Той вдигна нагоре монитора и показа сложната компютърна графика, която бе използвал преди много години на РАМА II, за да убеди птицеподобните да пренесат него и Никол над Цилиндричното море. Тя беше много стилна и изобразяваше три птицеподобни, които в люлка пренасяха две човешки същества над пространство, заето с вода. Двете същества се приближиха предпазливо. Точно така — рече си възбудено Ричард — Елате наблизо и го разгледайте добре.

3.

Ричард не знаеше откога живее в сумрачната стая. Бе загубил представа за времето малко след като му бяха отнели торбата. Ден след ден правеше все едно и също. Спеше в ъгъла на помещението. Винаги когато се събудеше, било от дрямка, било от продължителен сън, две птицеподобни влизаха при него и му поднасяха една манна диня — плодът, който навремето с Никол бяха кръстили „естествен пъпеш“. Знаеше, че влизат откъм заключената врата в края на коридора, но всеки път, когато се опитваше да спи близо до нея, биваше лишаван от храна. Този урок лесно се научаваше.

Горе-долу през ден различна двойка птицеподобни влизаха в неговия затвор и почистваха изпражненията. Дрехите му бяха станали на дрипи и Ричард знаеше, че е непоносимо мръсен, но не успя да открие начин да обясни на своите тъмничари, че иска да се изкъпе.

В началото тържествуваше. Когато двете млади птицеподобни най-накрая бяха приближили достатъчно, за да разгледат графиката и после бяха направили първия си опит да му отнемат компютъра — само няколко минути след това Ричард реши да остави компютъра в режим на непрекъснато повтаряне.

След по-малко от час двете млади същества се върнаха съпроводени от най-голямото птицеподобно, което Ричард някога бе виждал. Тялото му бе като сиво кадифе, а на врата му имаше три искрящи черешовочервени пръстени. Птицеподобните вдигнаха Ричард с нокти. Бяха го пренесли през рова и временно го бяха оставили в една пустинна местност. През това време бръщолевеха нещо помежду си. Това очевидно бе обсъждане за най-добрия начин, по който да го пренесат. После го вдигнаха високо във въздуха.

Този полет спираше дъха. Пейзажът на поселището му напомни за едно пътуване с балон над Северна Франция. В ноктите на птицеподобните той прелетя цялото разстояние до върха на кафявия цилиндър, почти под ярката качулата сфера. По пътя ги пресрещнаха още половин дузина от тези същества; едно от тях стискаше компютъра на Ричард, който все още повтаряше графиката; после бяха ескортирани надолу в широката вертикална шахта в центъра на цилиндъра.

През първите петнадесет часа Ричард бе развеждан от една голяма група птицеподобни към друга. Той си помисли, че неговите домакини го представят на всички граждани в страната на птицеподобните. Птиците, които присъстваха повече от един път на кратките сбирки с бръщолевене и пищене не бяха много, така че Ричард предположи, че общият им брой не е по-голям от седемстотин индивида.

След като го разведоха из залите за конференции във владението на птицеподобните, Ричард бе закаран в едно малко помещение. Двама от неговите придружители, също едри екземпляри с по три червени пръстена, го наблюдаваха ден и нощ в продължение на седмица. През този период му бе разрешено да борави с компютъра и вещите от торбата. Обаче накрая всичките принадлежности му бяха отнети и той бе преместен в настоящия затвор.

Трябва да е било преди три месеца, плюс-минус седмица — замисли се един ден Ричард, когато тръгна на разходка, единственото и редовно упражнение, което правеше по два пъти дневно. Коридорът извън стаята бе дълъг приблизително двеста метра. Както обикновено Ричард направи осем пълни обиколки между вратата в края на коридора и каменната стена на стаята си.

И през цялото това време не ме посети никой от водачите. Значи периодът на наблюдение трябва да е бил процес срещу мен… или еквивалент на птицеподобните за такова нещо… Намериха ли, че съм виновен? Затова ли съм затворен в тази мръсна килия?

Обувките му бяха вече износени, дрехите — превърнати в парцали. Понеже температурата бе умерена (по негови предположения бе някъде към 26 градуса Целзий в цялото поселище). Ричард не се страхуваше, че ще му бъде студено. Но по ред причини не изгаряше от желание да остане гол, когато дрехите му се разпаднат напълно. Усмихна се вътрешно, когато си спомни своята стеснителност в периода на наблюдението. Не е лесно да ходиш по нужда, когато те наблюдават огромни птици.

Беше му втръснало на всяко хранене да яде манна диня; божествена или не, тя поне бе хранителна. Течността в средата беше освежаваща, а сочната месеста средина имаше приятен вкус. Но Ричард копнееше да хапне нещо друго. Дори онези синтетични боклуци от бялата стая биха били приятно разнообразие.

В тази изолация най-голямото предизвикателство бе да запази остротата на ума си. Бе започнал да решава наум математически задачи. Напоследък, разтревожен, че паметта му ще започне да му изневерява от възрастта, реши да прекарва времето във възстановяване в хронологичен ред, събитие по събитие, на най-важните периоди от живота си.

По време на тези упражнения на паметта Ричард най-често се замисляше върху огромните празноти, свързани с одисеята из РАМА II, когато пътуваха от Земята към Пресечната точка. Яденето на манна диня винаги събуждаше у него някакви откъслечни спомени за дългия престой при птицеподобните, независимо че му бе трудно да си припомни повечето събития от своята одисея.

Веднъж, след като се нахрани, внезапно в паметта му изплува внушителна церемония с голям брой птицеподобни. Припомни си нещо като пожар в куполообразна конструкция и всичките птицеподобни, които ридаеха в един глас след угасването на огъня. Ричард бе объркан. Не бе в състояние да възстанови нищо от контекста на този спомен. „Къде се случи? Не беше ли точно преди да ме пленят октопаяците?“ — питаше се той. Но както обикновено при всеки опит да си припомни нещо, което бе преживял при откосите, го налягаше страхотно главоболие.

Ричард отново мислеше за предишното си излизане, когато при последната обиколка от своята дневна разходка мина под единствената лампа в коридора. Погледна пред себе си и видя вратата на своя затвор отворена. Ето на — рече наум, — Най-накрая полудях. Привиждат ми се разни неща.

Но вратата остана отворена, дори когато той я доближи. Ричард излезе, спря да я докосне, за да се увери, че не е загубил разсъдъка си. Подмина още две лампи, преди да стигне до малък отворен склад вдясно. На полиците бяха прегледно подредени осем или девет манни дини. Аха, разбирам. Разширили са затвора. От сега нататък сам ще си вземам храната. Ако имаше и една баня наблизо…

По-надолу по коридора в другото малко помещение отляво действително имаше течаща вода. Ричард се напи до насита, изми лицето си и бе силно изкушен да се изкъпе. Любопитството му, обаче бе прекалено силно. Искаше да узнае докъде се простира новото му владение. Коридорът, който започваше от неговата килия, завършваше, в перпендикулярно разположена пресечка. Ричард можеше да тръгне накъдето си поиска. Той предположи, че това може би е някакъв лабиринт, за да изпитат умствените му възможности, така че пусна горната риза на пресечката и продължи вдясно. В тази посока определено имаше повече светлини.

След като бе изминал около двадесетина метра, видя в далечината да се приближават две птицеподобни. Всъщност най-напред чу бръщолевенето им, защото те бяха потънали в оживен разговор. Когато им останаха само пет метра, Ричард спря. Двете птици погледнаха към него, отбелязаха присъствието му с къс крясък с различна височина и продължиха нататък.

След това срещна още три птицеподобни и всичко протече по същия начин. Какво става? — питаше се Ричард, докато продължаваше да върви. — Не съм ли вече затворник?

В първата по-голяма стая, покрай която премина, четири птицеподобни седяха в кръг, подаваха си едно на друго комплект лъснати пръчици и непрекъснато бръщолевеха. Малко по-нататък, точно преди коридора да се разшири и да премине в голяма зала за събрания, Ричард се спря на входа на друго помещение и омагьосан загледа как двойка многокраки, намиращи се на квадратна маса, сякаш вдигаха тежести. Половин дузина мълчаливи птицеподобни ги наблюдаваха напрегнато.

В залата за събрания имаше двадесетина от птицеподобните същества. Всички бяха събрани около една маса и се бяха втренчили в документ, изработен от хартиеноподобна материя и разгънат на масата пред тях. Едно от птицеподобните с показалка посочваше отделни точки по документа. На хартията се виждаха странни, напълно неразбираеми сигли, но Ричард се опита да си внуши, че птиците разглеждат карта.

Когато приближи масата, за да види по-добре, птицеподобните пред него любезно се отместиха встрани. Дори веднъж му се стори, че в последвалия разговор единият от въпросите бе отправен към него. Наистина започвам да полудявам — поклати глава.

И все още не зная защо всъщност ми бе дадена цялата тази свобода — мислеше Ричард, докато си седеше в стаята и ядеше манна диня. Бяха изминали шест седмици, откакто бе намерил вратата на затвора си отключена. В неговата килия бяха извършени много промени. На стените бяха монтирани две лампи, подобни на фенери, и сега Ричард спеше върху нещо, което му приличаше на сено. Дори един контейнер с прясна вода постоянно се намираше в ъгъла на помещението.

В началото след освобождаването си Ричард бе убеден, че само след часове или най-много ден ще се случи нещо действително значимо. В известен смисъл се оказа прав, защото още на следващата сутрин две млади птицеподобни го събудиха и той започна уроците по езика. Най-напред се занимаваха с прости неща като манна диня, вода и самия Ричард — птиците посочваха предмета, след това бавно повтаряха някакъв звук, очевидно думата бръщолевене, която съответстваше на него. С известно усилие Ричард натрупа доста голям речник, макар че с труд различаваше близките по звучене крясъци и избърборвания. Когато дойде ред самият той да проговори, се оказа абсолютно безпомощен. Чисто и просто не разполагаше с анатомичното съоръжение да говори езика на птицеподобните.

Някак си Ричард очакваше да получи по-широка представа за положението на нещата, а това не стана. Очевидно птицеподобните се опитваха да го образоват, бяха му дали свобода да броди накъдето пожелае, дори от време на време се хранеше с тях (когато бе в компанията им и донесяха манните дини), но защо бе всичко това? Начинът, по който го гледаха, особено водачите, му подсказваше, че очакват от него някаква реакция. но каква? — запита се за стотен път Ричард, докато привършваше манната диня.

Доколкото бе успял да разбере, птицеподобните нямаха писмен език. Не бе виждал книги, нито пък някое от тези същества да пише нещо. Разбира се, съществуваха онези странни, наподобяващи карти документи, които те периодично изучаваха или поне Ричард така тълкуваше заниманията им с тях, но никога не ги видя да създават подобен документ… Или поне да отбелязват нещо по него… Това бе загадка.

Ами многокраките? Ричард се срещаше с тези създания два и три пъти седмично и дори веднъж една двойка прекара повече от час в стаята му; но те никога не застанаха на едно място и не му дадоха възможност да ги огледа подробно. Веднъж, когато се опита да улови едно многокрако с ръка, бе грубо разтърсен, със сигурност от електричество, и това го накара тутакси да пусне създанието.

В съзнанието му изникваха сцена след сцена. Опитваше се да придаде някакъв смисъл на всичко, което се бе случило, откакто живееше при птицеподобните. Чувстваше се в безизходица. И въпреки това отказваше да приеме, че пленяването му и последвалата свобода на придвижване са лишени от предварителен замисъл. Продължаваше да търси отговор, обмисляйки отново и отново преживелиците си в тяхното царство.

В обителта на птицеподобните оставаше само още един обширен район, който бе извън пределите, достъпни за Ричард. Пък и той не бе в състояние да стигне дотам, тъй като не можеше да лети. От време на време виждаше едно или две птицеподобни да се спускат в широка вертикална шахта или да слизат под нивото, на което обичайно се движеха. Веднъж дори видя как двойка пиленца, не по-големи от човешка длан, бяха изнесени навън от мрака долу. При друг случай Ричард бе посочил натам, но придружаващото го птицеподобно бе поклатило глава. Повечето от тези същества бяха научили простите жестове за „да“ и „не“ на езика на хората.

Но някъде — мислеше Ричард — трябва да съществува и друга информация. Сигурно изпускам нещо съществено. Даде си дума да осъществи подробно проучване на цялата територия, обитавана от птицеподобните — не само нагъсто подредените апартаменти от противоположната страна на вертикалната шахта, където обикновено се чувстваше нежелан, но също и големия склад за манни дини, разположен на дъното. Ще съставя подробна карта, за да съм сигурен, че не изпускам нещо важно.

В мига, в който получи триизмерната графика на обителта на птицеподобните, Ричард разбра какво бе пропуснал. Никога не бе свързвал в цялостна смислена картина безразборно разхвърляните проходи на цилиндъра — хоризонтални и вертикални, за ходене и за летене. Разбира се — рече на себе си, докато извикваше на монитора различни ракурси на сложната карта. — Как може да съм толкова изглупял? Все още не зная какво има в повече от седемдесет процента от цилиндъра.

Ричард реши да занесе компютърното изображение на един от водачите на птицеподобните и по някакъв начин да помоли да види останалата част от цилиндъра. Задачата не беше никак лесна. Точно в този ден някаква криза бе обезпокоила птицеподобните, защото коридорите бяха изпълнени с бърборене, крясъци и тичащи напред-назад птици. Ричард видя как тридесет или четиридесет от най-големите създания, подредени в някаква смислена формация, излитат нагоре и навън през голямата вертикална шахта.

Най-накрая успя да заангажира вниманието на един от трипръстенните гиганти. Птицеподобното бе очаровано от подробностите, които видя на компютърния монитор и от разнообразните геометрични представяния на неговия дом. Но Ричард не успя да предаде основното послание — че иска да види и останалата част от цилиндъра.

Лидерът привика няколко свои колеги да наблюдават демонстрацията и оценяващо бръщолевене заобиколи Ричард. Обаче, когато поредната птица прекъсна срещата с очевидно важно съобщение за продължаващата криза, той бе подканен да си иде.

Ричард се завърна в своята килия. Беше унил. Лежеше на дюшека от сено и мислеше за семейството, което бе оставил в Ню Идън. МОЖЕ БИ Е ВРЕМЕ ДА СИ ТРЪГВАМ — помисли, питайки се какъв ли е протоколът в страната на птицеподобните, когато искаш да получиш разрешение да си ходиш. Докато лежеше, в стаята му влезе посетител.

Точно това птицеподобно Ричард не бе виждал никога преди. Около врата му имаше четири кобалтовосини пръстена, а кадифеното оперение на тялото му бе антрацитночерно, тук-таме с бели снопчета. Очите бяха удивително ясни и (или може би на Ричард така му се струваше), много тъжни. Птицеподобното изчака Ричард да стане и после започна да говори, много бавно. Той успя да разбере някои от думите и най-важното — често повтаряната комбинация „последвай ме“.

Отвън пред килията му почтително чакаха три други птицеподобни. Те тръгнаха зад Ричард и важния му посетител. Групата напусна района, прекоси вертикалната шахта по единствения съществуващ мост и навлезе до онази част на цилиндъра, където се съхраняваха маниите дини.

В задната част на един от складовете за манни дини се намираха ниши, които Ричард не бе забелязвал при обиколката си. Когато доближиха на няколко метра от тях, стената се плъзна встрани и откри нещо, което приличаше на огромен асансьор. Височайшият водач на птицеподобните го покани с жест да влезе в него.

Щом се оказа вътре, четирите птицеподобни избърбориха „довиждане“ и образуваха кръг, за да придадат на сбогуването официален характер — с пирует и поклон. Ричард положи всички усилия да произнесе възможно най-добре бръщолевенето, което съответстваше на „довиждане“, преди също да се поклони и да се оттегли в асансьора. Секунди по-късно стената се затвори.

4.

Пътуването с асансьора бе мъчително бавно. Таванът на обширното возило се извисяваше на осем-десет метра над главата на Ричард. Подът бе с площ приблизително двадесет квадратни метра и с изключение на двете двойки улеи в двата края, които вървяха от вратата до задната стена, бе равен. Без съмнение с това нещо могат да се пренасят огромни товари — мислеше Ричард, загледан в тавана над себе си.

Опита се да прецени скоростта на спускане, но бе невъзможно. Нямаше с какво да я сравни. Според направената от него карта на цилиндъра, складовете за манни дини се разполагаха на около 1100 метра над основата. Значи, ако слизаме до дъното и този асансьор се движи със скоростта на нормален земен асансьор, пътуването ще трае няколко минути.

Това бяха най-дългите три минути от живота му. Ричард нямаше абсолютно никаква представа какво ще види, когато вратата се отвори. Може би ще се окажа отвън — хрумна му внезапно. — Може би ще се намеря на границата на района с белите постройки… Възможно ли е да ме връщат у дома?

Тъкмо бе започнал да се пита как ли се е променил животът в Ню Идън, когато асансьорът спря. Широките порти се отвориха и за няколко секунди Ричард бе сигурен, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Пред него бяха застанали и очевидно го изучаваха с всичките си очи две същества, които бяха далеч по-странни от всичко, което някога си бе представял.

Ричард не можеше да помръдне. Това, което виждаше, бе толкова невероятно, че той се оказа парализиран физически. В същото време умът му се съпротивляваше на фантастичната информация, въвеждана от сетивата му. Всяко от съществата пред него имаше по четири очи на „главата“. В добавка на двата големи, млечни овала, разположени симетрично отстрана на невидимата линия, разполовяваща главата, те имаха и по две допълнителни очи, прикачени към стълбчета, които се издигаха на десет-дванадесет сантиметра над челото. Зад голямата глава телата бяха изградени от два сегмента, а на всеки от тях имаше чифт израстъци. Така общо те разполагаха с по шест крайника. Извънземните бяха изправени на задните си крака, четирите предни израстъка бяха грижливо прибрани под гладките, кремави коремчета.

Те влязоха в асансьора и се приближиха към него. Ричард изплашен отстъпи. Двете създания се спогледаха и си казаха нещо. Високочестотният шум, който издаваха, излизаше от малко, кръгло отверстие под овалните очи. Ричард примижа, почувства замайване и се отпусна на коляно, за да се възстанови. Сърцето му продължаваше да блъска неистово.

Чуждоземците също смениха положението — отпуснаха средните си крайници на земята. В тази поза наподобяваха гигантски мравки, с предни крака отделени от земята и високо вдигната глава. През цялото време черните кълба в края на очните стълбчета продължаваха да се въртят, сканирайки пространство от пълни триста и шестдесет градуса, а веществото с млечен вид в тъмнокафявите овали се движеше от една страна на друга.

Няколко минути останаха почти неподвижни, сякаш подканяха Ричард да ги изследва. Борейки се със страха, той се опита да ги разгледа по обективен, научен начин. Съществата бяха приблизително с размера на средно голямо куче, но определено по-леки. Телата им бяха тънки и елегантни. Предният и задният сегменти бяха по-едри, а върху горната част на всичките три телесни деления се виждаше лъскава черупка, изградена от някакво твърдо вещество.

Ричард би ги класифицирал като много едри насекоми, ако не бяха необичайните израстъци. Те бяха плътни, може би дори изградени от мускули, с къса, много гъста, раирана в черно и бяло „козина“, поради което изглеждаха така, сякаш носеха чорапогащи. Ръцете им, ако това бе подходящото название, бяха лишени от космена покривка и всяка имаше по четири пръста, на предния чифт включително палец, опониращ на останалите пръсти.

Ричард тъкмо бе събрал достатъчно кураж отново да погледне към невероятната глава, когато зад двамата чуждоземци прозвуча високочестотен, подобен на сирена звук. Те се извърнаха. Ричард се изправи и видя трето създание да се приближава с бърза походка. Движението му представляваше изумителна гледка. Тичаше като шестокрака котка. Подскачаше и във въздуха бе успоредно на земята. Всеки път се отблъскваше с различен чифт крака.

Тримата проведоха кратък разговор и новодошлият, повдигайки глава и предни крайници, направи недвусмислен знак на Ричард да напусне асансьора. Той тръгна след тях и последва триото в едно просторно помещение.

Тук също се съхраняваха манни дини, но това бе единствената прилика със складовете на птицеподобните. Беше пълно с високотехнологични и автоматизирани съоръжения. Десет метра над тях, по релса на тавана се движеха механичен кран за вдигане на тежести. Той вземаше една по една дините и ги товареше във вагонетки на релси, които бяха подредени в края на помещението. Докато Ричард и домакините му наблюдаваха, една от вагонетките се придвижи и спря в асансьора.

Съществата заподскачаха по една от пътеките в помещението и Ричард побърза да ги последва. Изчакаха го край вратата и после препуснаха наляво, като се оглеждаха назад дали не е изостанал. През следващите две минути Ричард тичаше по петите им. Най-накрая стигнаха до широко открито преддверие, много високо, а в средата му се намираше някакво транспортно съоръжение.

То бе далечен братовчед на ескалатора. Всъщност бяха два — единият се движеше нагоре, другият — надолу. Виеха се около дебели стълбове, разположени в центъра на преддверието. Движеха се доста бързо и под много остър ъгъл. През около пет метра достигаха следващото ниво, или етаж, където пътникът трябваше да прекоси един метър, за да вземе спираловидния ескалатор край другия стълб. Това, което се водеше за парапет, бе с височина само тридесет сантиметра. Чуждоземците пътуваха в хоризонтално положение — и шестте им крайника бяха стъпили здраво на движещата се рампа. Ричард, който първоначално стоеше изправен, бързо се отпусна на четири крака, за да не падне.

По време на пътуването над десетина други чуждоземци, които се спускаха надолу и подминаваха Ричард, го зяпаха с удивителните си лица. Как ли се хранят? — чудеше се той, преценил, че кръглият отвор, който използваха за контакти помежду си, не е достатъчно голям. По главите им липсваха други отверстия, макар че имаше възелчета и бръчици с неизвестно предназначение.

Мястото, където го водеха, се намираше на осмо или на девето ниво. И трите същества го изчакаха, докато достигна нужната платформа. Ричард ги последва в една шестостенна постройка, която отпред бе маркирана с ярки червени цветове. Странно — рече си Ричард, докато гледаше втренчено необикновените сигли. — И преди съм виждал тази писменост… Ама разбира се, върху картата или каквото беше там онова, дето го разглеждаха птицеподобните.

Ричард се озова в добре осветена стая, елегантно украсена с черно-бели геометрични фигури. Около него се намираха предмети с различна форма и големина, но той нямаше никаква представа за какво служат. Използвайки езика на знаците, чуждоземците го информираха, че ще остане тук. След това си тръгнаха. Един изморен господин Уейкфийлд взе да изучава мебелите, дано да разбере кое е легло, после се просна на пода и заспа.

Мирмикотки. Така ще ги кръстя. Ричард се събуди след четиричасов сън и не можеше да престане да мисли за чуждоземните същества. Искаше му се да им избере подходящо име. След като отхвърли котко-мравка и насекомо-котка, той си припомни, че на Земята учените изучаващи мравките, се наричат мирмеколози. Спря се на мирмикотка, защото в ума му звучеше по-добре с „и“ отколкото с „е“ — мирмекотка.

Стаята на Ричард бе добре осветена. В интерес на истината всяко едно място, което бе посетил в обителта на мирмикотките, бе добре осветено, за разлика от мрачните, наподобяващи на катакомби коридори в горната част на кафявия цилиндър. Откакто пътувах с асансьора, не съм видял нито едно птицеподобно. Очевидно тези два вида живеят разделено. Но не съвсем. Защото и двата вида използват манните дини… Това ли е връзката помежду им?

Двойка мирмикотки скочиха в стаята, оставиха пред него грижливо нарязана манна диня и чаша вода, а после изчезнаха. Ричард бе и гладен, и жаден. Няколко секунди след като бе привършил със закуската, двойката създания се завърна. С помощта на дланите на предните си крака мирмикотките му направиха знак да стане. Гледаше ги съсредоточено. Тези същите ли донесоха манните дини и водата? Прехвърли наум всички мирмикотки, които бе видял до този момент, включително и онези, с които се размина, когато се качваше с ескалатора. Не можеше да се сети за нито една отличителна или характерна черта, която да различава индивидите помежду им. Всички ли изглеждат еднакви? Тогава как се разпознават една друга?

Мирмикотките го изведоха в коридора и се втурнаха надясно по коридора. Страхотно — рече си Ричард и се завтече след тях, след като няколко минути се наслаждаваше на стойката им. Те сигурно си мислят, че всички човешки същества са атлети. На четиридесет метра пред него една от мирмикотките се спря. Не се извърна, но Ричард разбираше, че го наблюдава, защото и двете очни стълбчета бяха прегънати и сочеха към него.

— Идвам — извика той. — Но не мога да тичам толкова бързо.

Не след дълго Ричард проумя, че двойката чуждоземци го развеждат из обителта на мирмикотките. Обиколката бе планирана с логика. Първата спирка, много кратка, бе един склад за манни дини. Ричард видя как две вагонетки натоварени с манни дини се плъзгат по жлебовете в асансьор, подобен (или същия) като този, с който се бе спуснал предишния ден.

След още пет минути спортно ходене Ричард навлезе в съвършено различаващ се отдел от бърлогата на мирмикотките. Докато в предишната част стените бяха предимно металносиви или бели (като се изключеше неговата стая), тук и помещенията, и коридорите бяха богато украсени — с цветове, с геометрични фигури или и двете. В една просторна зала, приблизително с размерите на театър, се помещаваха три басейна, изпълнени с някаква течност. Тук имаше около стотина мирмикотки, половината от тях явно плуваха в басейните (над водата оставаха само стълбчетата с очите и горната част на черупките им). Другата половина или седяха на стеничките между басейните или се трупаха пред странна конструкция в далечния край на помещението.

Всъщност дали плуваха? Когато ги загледа по-отблизо, Ричард забеляза, че съществата изобщо не се движат из басейна. Просто се потапят на дадено място и остават под течността няколко минути. В два от басейните течността бе доста гъста, с консистенцията на хранителна земна кремсупа, а третият — прозрачен й бистър басейн — почти сигурно съдържаше вода. Ричард проследи как една от мирмикотките се премества от единия от гъстите басейни в този с водата и после в другия гъст басейн. Какво правят и защо ме доведоха тук?

Сякаш в отговор на този въпрос една от мирмикотките го потупа по гърба. Тя посочи Ричард, сетне басейните, сетне към устата на Ричард. Той нямаше никаква представа какво му казва. В резултат мирмикотката-водач се спусна по наклона към басейна и се потопи в единия от басейните с по-гъста течност. Когато се завърна, застана на задната двойка крайници и посочи към прищипванията между сегментите на мекото, кремаво коремче.

Очевидно за мирмикотките бе много важно Ричард да проумее какво става в басейните. При следващото спиране той стана свидетел как група мирмикотки и високотехнологични машини стриват някакъв влакнест материал, после го смесват с вода и други течности, за да произведат рядка каша, която приличаше на онази в басейните. Най-накрая единият от чуждоземците потопи пръст в кашата и после докосна устните на Ричард. Сигурно ми казват, че басейните са за хранене. Значи в края на краищата не ядат манните дини. Или най-малкото диетата им е по-разнообразна? Всичко това е много странно.

Скоро тичаха отново към друг отдалечен район на поселището. Тук Ричард видя тридесет или четиридесет по-дребни същества, очевидно млади мирмикотки. Под надзора на възрастни екземпляри те се занимаваха с различни неща. На външен вид малките приличаха на големите с едно изключение — нямаха черупки. Ричард заключи, че твърдото горно покритие вероятно се образува по съществата едва когато растежът им завърши. Предположи, че в момента наблюдава някакъв еквивалент на училищно обучение или отглеждане в детска градина, но, разбира се, нямаше начин да го провери. В едно обаче бе сигурен — чу младите да повтарят в един глас поредица от звуци, издадени от един възрастен екземпляр.

След това Ричард и неговите екскурзоводи се возиха на ескалатора. Някъде на двадесетото ниво съществата слязоха, прекосиха откритото преддверие, втурнаха се по коридора и спряха в просторен завод, изпълнен с мирмикотки и машини, заети с внушителен брой манипулации. Неговите водачи сякаш винаги бързаха, така че за Ричард бе трудно да проумее някои от процесите по-подробно. Заводът много приличаше на земните. Имаше различни шумове, миризми на химикали и метали, вой на разговарящи помежду си мирмикотки. На едно място Ричард видя двойка мирмикотки да поправят товарен кран, подобен на машината, която бе видял предишния ден в склада за манни дини.

В един от ъглите на фабриката имаше специална зона, която бе отделена от останалата дейност. Макар водачите му да не тръгнаха в тази посока, любопитството на Ричард бе възбудено. Никой не го спря, когато пресече бариерата към тази зона. В голям куб една мирмикотка наблюдаваше автоматизиран производствен процес.

От едната посока на конвейерна лента в помещението постъпваха дълги, тънки, начленени парчета лек метал или пластмаса. На друг конвейер, от съседен куб, постъпваха малки сфери с диаметър около два сантиметра. Там, където лентите се сливаха една в друга, от тавана висеше една голяма правоъгълна машина, поместена в рамка. Тя се спускаше върху частите, издавайки характерен всмукващ звук. Тридесет секунди по-късно мирмикотката караше машината да се отдръпне и на лентата падаха двойка многокраки, с крачка, сгънати около тялото. Сетне те скачаха в кутия, наподобяваща картон за яйца.

Ричард видя как процесът се повтаря неколкократно. Беше омагьосан. А също и леко удивен. Значи мирмикотките правят многокраките. И картите. А може би и космическите кораби — там, откъдето идват те и птицеподобните. Що за чудо е това? Някакъв съвременен вид симбиоза?

Разтърси глава, а сглобяването на многокраки пред очите му продължаваше. Мигове по-късно чу мирмикотки наблизо до себе си. Извърна се. Един от неговите водачи му протягаше резен манна диня.

Ричард бе изтощен. Не знаеше от колко време обикалят, но му се струваше, че са минали часове.

Не бе възможно да обобщи всичко, което бе видял. След пътуване с малкия асансьор до горните етажи на обителта на мирмикотките, където той не само посети болницата за птицеподобни, оборудвана и обслужвана от мирмикотки, но и видя как птиците се излюпват от кафяви, кожести яйца под зоркия контрол на мирмикотките, Ричард вече бе убеден, че между двата вида съществуват сложни симбиотични отношения. Но защо? — питаше се, докато си отдъхваше край ескалатора. — Птицеподобните очевидно се облагодетелстват от мирмикотките. Но какво получават тези гигантски мравки от птицеподобните?

Неговите водачи го поведоха по широк коридор към голяма врата, отдалечена на няколкостотин метра. Този път поне не препускаха. Когато приближиха, от по-малките странични коридори към тях се присъединиха още три мирмикотки. Съществата поведоха разговор на високочестотния си език. В един миг и петимата млъкнаха. Ричард предположи, че е възникнало някакво недоразумение. Докато разговаряха, той ги бе изучавал внимателно — особено лицата. Дори бръчиците и гънките около звукоиздаващото отверстие и овалните очи бяха едни и същи при различните индивиди. Не съществуваше абсолютно никакъв начин да се разпознае една определена мирмикотка.

Най-накрая цялата група отново се отправи към вратата. Отдалеч Ричард не бе преценил точно размерите й. Сега, когато я наближиха, той видя, че е висока дванадесет-петнадесет метра и широка повече от три. Повърхността й бе покрита със сложна и изящна резба. Акцентът на това произведение на изкуството падаше върху един квадрат — украса, съставена от четири пана: в горния ляв квадрант птицеподобно в полет, в горния десен — манна диня, в долната лява част бягаща мирмикотка, а в долната дясна част нещо, което наподобяваше захарен памук с разхвърляни из него плътни групички бучки.

Ричард спря пред творбата с възхищение. Отначало изпита смътното усещане, че и преди е виждал тази врата, или поне модела, но си каза, че това е невъзможно. Обаче докато прокарваше пръсти по изваяната фигурка на мирмикотката, паметта му внезапно се пробуди. Да — помисли възбудено. — Разбира се. В задната част на леговището на птицеподобните на РАМА II. Точно там стана пожарът.

Мигове по-късно вратата се отвори и Ричард бе въведен в нещо, което наподобяваше просторна подземна катедрала. Помещението бе с височина над петдесет метра. В основни линии формата на пода бе кръгла, с диаметър около тридесет метра. Отстрани бяха разположени шест отделни ниши. Стените предизвикваха замайване. На практика всеки квадратен сантиметър съдържаше скулптури или стенописи, играещи ролята на фон — изработени педантично и с акцент върху детайлите. Красотата спираше дъха.

В центъра на катедралата се намираше платформа, на която стоеше изправена една мирмикотка и говореше. Под нея се бяха наредили още десетина, застанали на задните си четири крайника. Те наблюдаваха оратора със задълбочено внимание.

Докато обикаляше помещението, Ричард осъзна, че стенната украса, която започваше на около осемдесет сантиметра над пода и представляваше ивица с метър ширина, разказва свързана история. Бавно проследи това произведение на изкуството, докато стигна до мястото, за което смяташе, че е начало на разказа. Всичко започваше със скулптурно изображение на манна диня. На следващите три пана се представяше как нещо вътре в динята нараства. Каквото и да бе то, на второто пано бе представено много малко, но на четвъртото заемаше почти цялата вътрешност на манната диня.

На петото пано миниатюрна главичка с две млечни овални очи, зачатъци на стълбчета и малко кръгло отверстие под очите, си пробиваше път навън от динята. Шестата структура, която показваше млада мирмикотка, същата като онези, които бе видял по-рано този ден, потвърди подозрението, което се бе зародило у него, докато следваше украсата. Всемогъщи Боже, в това няма никакъв смисъл. Птицеподобните ядат дините… Ами че мирмикотките дори и мен нахраниха с тях… Какво всъщност става?

Ричард бе толкова удивен от своето разкритие (и толкова изморен от цялото тичане по време на обиколката), че седна на пода пред скулптурата на младата мирмикотка. Опита се да проумее отношенията между птицеподобните и мирмикотките. Макар да знаеше, че видовете често живеят заедно, за да подобрят шансовете си за оцеляване, той не можеше да цитира пример за подобна симбиоза на Земята. Как бе възможно един вид да остане дружелюбен към друг, когато яйцата му са единствената храна за този друг вид? Ричард заключи, че това, което би считал за фундаментални биологични принципи, е неприложимо за птицеподобните и мирмикотките.

Докато Ричард премисляше странните новости, които бе научил, около него се събра група мирмикотки. Всички те му правеха знаци да се изправи. Минута по-късно той вече ги следваше по виещата се пътека, която водеше към срещуположната страна на помещението и полегато се спускаше към специалната крипта в подземието на катедралата.

За първи път откакто Ричард бе влязъл в тази обител, осветлението бе мъжделиво. Мирмикотките около него се движеха бавно, едва ли не с благоговение. Вървяха по широк коридор със сводест таван. В другия му край се намираше двукрила врата, която се отваряше към просторно помещение, изпълнено с мека бяла материя. От разстояние тя изглеждаше като памук и въпреки че бе плътно струпана, повечето от отделните нишки, които я съставяха, бяха изключително тънки. Тук-таме при събирането на влакната се образуваха туфи или ганглии, които бяха пръснати из целия обем на бялата материя, без да се подчиняват на някаква закономерност.

Ричард и мирмикотките се спряха в преддверието, на около метър от мястото, където започваше бялата материя. Меката й мрежа се простираше във всички посоки, докъдето, стигаше окото. Докато Ричард изучаваше сложната плетеница, елементите на материята започнаха много бавно да се движат, оформяйки алея, която се явяваше продължение на преддверието и прохода. Жива е — помисли си Ричард. Сърцето му препускаше при вида на всичко това.

Пет минути по-късно се бе оформила достатъчно широка алея, така че един човек да мине по нея и да навлезе на десет метра навътре в материята. Заобикалящите го мирмикотки до една сочеха памучната паяжина. Ричард заклати глава. Съжалявам, приятелчета — искаше да каже, — но в създалата се ситуация има нещо, което не ми се нрави. Така че пропускам тази част от обиколката, ако нямате нищо против.

Мирмикотките продължаваха да сочат натам. Ричард нямаше избор и го знаеше. Какво ще ми направи? — запита се, когато пристъпи напред. — Ще ме изяде ли? Затова ли беше всичко? Няма никаква логика.

Той се извърна. Мирмикотките не бяха помръднали. Ричард пое дълбоко дъх и измина десетте метра до мястото, където можеше да се пресегне и да докосне един от странните ганглии на живата мрежа. Докато внимателно изучаваше ганглийна, материята около него започна да се движи отново. Ричард мигом се обърна и видя, че алеята се затваря. Силно разтревожен, той се опита да побегне назад към коридора, но това бе напразно губене на сили. Мрежата го хвана в капан и той се предаде, готов да приеме каквото и да му се случи.

Докато паяжината го обвиваше, стоеше без да помръдне.

Миниатюрните елементи, наподобяващи влакънца, бяха дебели около милиметър. Бавно и методично те покриваха тялото му. Чакай, чакай. Ще ме задушиш! Но странно, макар стотиците нишки да бяха вече обвили главата и лицето му, той не изпитваше никакво затруднение с дишането.

Преди ръцете му окончателно да се обездвижат Ричард се опита да измъкне един от мъничките елементи. Това бе почти непосилна задача. Влакънцата едновременно го обхващаха и се вмъкваха под кожата му. След много дърпане той най-сетне успя да освободи един малък участък от предмишницата си от белите нишки, но оттам взе да сълзи кръв. Ричард огледа тялото си и пресметна, че сигурно над милион частици от живата мрежа вече са навлезли под епидермиса на тялото му. Изтръпна при тази мисъл.

Все още бе удивен, че не се задушава. Когато умът му започна да се пита как ли стига въздухът до него през паяжината, в главата му прозвуча друг глас. Престани с опитите си да анализираш всичко — каза той. — Така или иначе никога няма да го разбереш. Поне веднъж в живота си просто се отпусни и преживей невероятното приключение.

5.

Ричард отново бе изгубил всякаква представа за времето. По някое време през дните (или може би бяха седмици?), в които бе живял във вътрешността на чуждоземната мрежа, той бе променил положението на тялото си. През една от първите му дремки мрежата бе смъкнала и дрехите му. Сега Ричард лежеше по гръб, поддържан от изключително плътен участък фина мрежа, която обвиваше тялото му.

Мозъкът му вече не си задаваше въпроса как успява да преживее. По някакъв начин винаги щом изпиташе глад или жажда, нуждата му беше бързо задоволявана. Изпражненията също изчезваха за минути. Дишаше с лекота, макар да бе изцяло обвит от живата паяжина.

Много от часовете, в които бе в съзнание, Ричард прекара в изучаване на съществото около себе си. При по-внимателно вглеждане можеше да забележи, че миниатюрните елементи се движат постоянно. Структурата на мрежата около него се изменяше много бавно, но сигурно. Ричард мислено очерта траекториите на ганглиите, които можеше да види. В един момент три отделни ганглии се приближиха до него и образуваха триъгълник над главата му.

Мрежата бе изработила равномерен цикъл на взаимовръзка с Ричард. Петнадесет до двадесет часа оставаше свързана с него чрез хилядите нишки, а после за няколко часа напълно го освобождаваше. Когато не беше свързан с паяжината той винаги спеше, без да сънува. Ако се случеше да се събуди и все още да не е свързан с нея, бе лишен от сетива и апатичен. Но всеки път, когато влакънцата започваха да се увиват около него, той изпитваше нов прилив на енергия.

Ако заспеше, докато бе свързан с мрежата, сънищата му бяха ярки и изпълнени с действие. Никога по-рано не бе сънувал толкова и често се бе надсмивал на Никол заради нейната загриженост от някой по-особен сън. Но сега образите, които се раждаха по време на неговия сън бяха толкова сложни, а в някои случаи фантастични, че той започна да разбира защо Никол им бе обръщала толкова голямо внимание. Една нощ сънуваше, че е все още юноша и гледа постановката на „Както ви се харесва“ в родния си град Стратфорд на Ейвън. Русокосата красавица, която играеше Розалинда, слезе от сцената и прошепна в ухото му:

— Ти ли си Ричард Уейкфийлд?

— Да — отвърна той.

Актрисата започна да го целува, най-напред бавно, после все по-страстно, а енергичният й, гъделичкащ език се гърчеше в устата му. Почувства прилив на непреодолимо желание и сетне изведнъж се събуди, странно притеснен както от голотата, така и от ерекцията си. „Защо беше всичко това?“ — чудеше се Ричард, неволно повтаряйки фразата, която толкова пъти бе чувал от Никол.

На някакъв етап от неговото пленничество спомените за Никол станаха по-ясни, по-отчетливи. За свое учудване Ричард установи, че в отсъствието на други дразнители при пълна концентрация може да си възстанови цялостен разговор с Никол, включително такива подробности като мимиките, които тя правеше, за да подчертае важните места в изречението. При продължителната самота във вътрешността на паяжината Ричард често се чувстваше изоставен, а живите спомени правеха липсата на любимата жена още по-тежка.

Образите на децата бяха също толкова ярки. И те му липсваха, особено Кати. Припомни си последния разговор със своята любимка няколко дни преди сватбата, когато тя се бе върнала да вземе някакви дрехи. Кати бе потисната, нуждаеше се от подкрепа, но Ричард не успя да й помогне. ПРОСТО НИ ЛИПСВАШЕ ВРЪЗКА. Последният спомен за Кати — млада, сексапилна жена — бе заместен от този на дръзко десетгодишно момиченце, подскачащо по площадите на Ню Йорк. Противопоставянето на двата образа породи у Ричард чувството за огромна загуба. След като се събуди, вече не се чувствах спокоен с нея — осъзна с въздишка. — Продължавах да искам малкото си момиченце.

Бистротата на спомените свързани с Никол и Кати убеди Ричард, че с ума му става нещо необикновено. Установи също така, че може съвсем точно да си припомни резултата от всеки четвъртфинал за Световната купа, а също за полуфиналите и на финалите. И всичко това за периода от 2174 до 2190. Някога като млад Ричард наистина помнеше цялата тази ненужна информация, защото бе страстен футболен запалянко. Но после през годините, предшестващи изстрелването на Нютон, мозъкът му бе претъпкан с толкова нови неща, че често не бе в състояние да си припомни дори участниците в някой ключов мач за Световната купа.

Изображенията от спомените му ставаха все по-ясни, а заедно с това Ричард откри, че си припомня и чувствата, свързани с тези образи. Сякаш отново преживяваше всичко изцяло. В един от периодите на възстановяване на миналото той си припомни не само завладяващата любов и обожание, които бе изпитал, когато за първи път видя Сара Тайдингс на сцената, но също трепета и възбудата от тяхното ухажване, включително и разюзданата страст на първата им любовна нощ. Тогава той бе останал без дъх; но и сега, много години по-късно, обвит от едно извънземно същество, наподобяващо плетеница от нерви, Ричард реагира не по-малко експлозивно.

Много скоро настъпи моментът, когато Ричард сякаш вече нямаше власт кои спомени да изплуват в мислите му. В началото вярваше, че нарочно си е припомнил Никол, децата, дори ухажването на младата Сара Тайдингс, само и само да не е нещастен. Сега — представяше си, че разговаря с мрежата — когато ти опресни паметта ми… Господ знае по какви причини сякаш започваш да я изучаваш.

Часове наред Ричард се наслаждаваше от насилственото изчитане на спомените си и особено на откъсите, които обхващаха дните на неговото студентство в Кеймбридж и Космическата Академия, когато всичко бе пропито с непрекъсната наслада от новите познания. Квантовата физика, камбрианската експлозия, теорията на относителността, статистиката, дори отдавна забравените думи от уроците по немски — всичко това припомни на Ричард колко много от щастливите му дни се дължаха на възбудата от учението. В друго, доставящо особено удоволствие възпоминание, мислите му скачаха с лекота от пиеса на пиеса — направи преглед на всяко живо представление на Шекспир, на което бе присъствал от десет до седемнадесетгодишна възраст. Всеки човек има нужда от герой — помисли Ричард, след като платното от сцени бе изчезнало, — Като стимул да даде най-доброто от себе си. Моят герой бе Уилям Шекспир.

Някои от спомените бяха болезнени, особено онези от детството. В един от тях Ричард отново бе на осем години и седеше на пейката край малката маса в семейната трапезария. Атмосферата бе напрегната. Баща му, пиян и ядосан на света, ги гледаше свирепо, докато те се хранеха в мълчание. По невнимание Ричард разля малко супа и секунда по-късно ръката на баща му го зашлеви силно по бузата, прекатури го от пейката и го запрати в ъгъла на стаята, разтърсен от ужас и шок. Не се беше сещал за този миг от години. Ричард не успя да сдържи сълзите си, когато си припомни колко безпомощен и уплашен се чувстваше навремето около своя невротичен и злоупотребяващ с властта си баща.

Един ден неочаквано започна да си възстановява детайли от дългата одисея из РАМА II и страхотното главоболие едва не го ослепи. Видя се в странно помещение, заобиколен от три или четири октопаяка. В него бяха имплантирани десетина датчици и други инструменти. Течеше някакъв опит.

— Спри, спри — изкрещя Ричард и с внезапната си възбуда разруши мисловната картина. — Главата ми се пръска!

Като по някакво чудо главоболието започна да намалява и в спомените си той отново се озова сред октопаяците. Припомни си дългите дни на разни тестове и дребните живи същества, които бяха въведени в тялото му. Припомни си също и особена поредица от сексуални експерименти, в които бе подложен на разни видове външна стимулация след еякулация.

Ричард бе стреснат от тези нови възпоминания. Никога по-рано не бе имал достъп до тях, никога, откакто се бе събудил от комата, в която го откри семейството му в Ню Йорк. Сега си спомням и други неща за октопаяците — помисли развълнуван. — Те разговаряха чрез цветове, които се извиваха около главата им. В основни линии бяха приятелски настроени, но бяха твърдо решени да научат всичко възможно за мен. Те…

Мислената картина изчезна и главоболието се върна. Влакънцата от мрежата, току-що се бяха отдръпнали. Ричард бе изтощен и бързо заспа.

След много дни на следващи един след друг спомени изчитането рязко прекъсна; Мислите на Ричард, вече не бяха движени от действаща външна сила. Продължителни периоди от време влакънцата оставаха неприкачени.

Мина седмица, без да се случи нищо. През втората седмица обаче на двадесетина сантиметра от главата на Ричард започна да се развива един необичайно кръгъл и много по-нагъсто обвит от останалите, нормални струпвания, ганглиен. Нарастването му продължи, докато стигна размера на баскетболна топка. Малко след това огромното кълбо простря стотици нишки, които пронизаха кожата по цялата обиколка на главата му. Най-накрая — помисли Ричард, пренебрегвайки болката, причинена от нашествието на влакънцата в мозъка му — ще разбера за какво е било всичко.

Тутакси пред погледа му изплуваха някакви картини, макар че бяха толкова неясни, че не можеше да различи нищо. Много скоро обаче качеството на мисловната картина се подобри, защото той изнамери сполучлив, примитивен начин да контактува с паяжината. В мига, когато в мозъка му се появи първото изображение, Ричард заключи, че мрежата, която дни наред бе чела записаното в мислите му, сега се опитва да напише нещо там. Но очевидно паяжината нямаше как да измери качеството на изображението, което получаваше Ричард. Спомняйки си за посещенията при очния лекар, когато бе момче, и схемата за свръзка, чийто краен резултат бяха уточнените контактни лещи, Ричард използва пръстите си, за да покаже на мрежата кога промяната в процеса на предаване прави образа по-ясен или по-лош. По този начин скоро бе в състояние да „види“ това, което чуждоземците се опитваха да му покажат.

Първото изображение бе снимка на планета, направена от космически кораб. Светът бе закрит от облаци, имаше две луни-лилипути и една далечна, самотна жълта звезда като източник на светлина и топлина: това бе очевидно — родната планета на присадената паяжина. Редицата от последвали картини разкри пред Ричард разнообразни ландшафти от нея.

В родния свят на присадките мъглата бе вездесъща. На повечето изображения под нея се виждаше кафява, лишена от камък, гола повърхност. Само по крайбрежната ивица, където безплодната почва се срещаше със зелените води на езера й океани, имаше някакви признаци на живот. В един от тези оазиси Ричард видя не само птицеподобни, но и впечатляващ калейдоскоп от други живи същества. Той можеше да прекара дни в изучаването само на една или две от тези картини, но тяхната последователност и скоростта на редуване не бе в негов контрол. Беше сигурен, че мрежата цели нещо с този разговор и първите картини са само едно въведение.

На всички останали изображения се представяше или птицеподобно, или мирмикотка, или присадена паяжина, или съчетание от четирите. Както се разбираше, всички сцени изобразяваха „нормалния живот“ на родната им планета и бяха примери на обща тема „симбиоза между видовете“. На някои от картините бе показано как птицеподобните защитават подземните колонии на мирмикотките и присадките от нашествието на малки животни и растения. Други представяха как мирмикотките се грижат за новоизлюпените птицеподобни или как превозват големи количества манна диня до могила на птиците.

Ричард се обърка, когато видя няколко картини, изобразяващи манни дини, заровени във вътрешността на присадените паяжини. Защо ли мирмикотките ще залагат яйцата си тук? За защита? Или може би тази странна паяжина е някакъв вид мислеща планета?

От видяното дотук у Ричард бе създадено непоклатимото убеждение, че в йерархичен смисъл присадките са доминиращия вид от трите. Всички картини подсказваха, че както мирмикотките, така и птицеподобните почитат паяжинестите същества. Да не би по някакъв начин тези мрежи да мислят за всичко вместо мирмикотките и птицеподобните? — питаше се той. — Какви невероятни симбиотични отношения… Как, за бога, са могли да се развият?

В поредицата, която му бе представена, имаше няколко хиляди кадъра. След като бе повторена два пъти, нишките се отделиха от Ричард и се завърнаха в гигантския ганглиен. В последвалите дни Ричард бе оставен в основни линии сам, а връзките му с неговия домакин бяха ограничени до тези, необходими да преживее.

Когато в паяжината се образува алея и Ричард можа да види вратата, през която бе влязъл преди толкова много седмици, той си помисли, че ще бъде освободен. Моменталната му радост бе тутакси угасена. Още при първия опит да се помръдне, присадената мрежа затегна хватката около тялото му.

Тогава защо е тази алея? Докато Ричард наблюдаваше, откъм коридора пристъпи тройка мирмикотки. Съществото в средата бе с два счупени крака и задният му сегмент бе премазан, сякаш, през него бе минала кола или камион. Съпровождащите го мирмикотки внесоха неподвижния си другар в паяжината и напуснаха. Само след секунди присадката започна да се увива около новопристигналия.

Ричард се намираше на около два метра от мирмикотката-инвалид. Пространството между него и нараненото същество се оголи напълно от нишки и кълбета. Никога преди не бе виждал такава празнина в присадката. Значи моето обучение продължава — задълбочи се той. — И какво се предполага, че ще науча сега? Че присадките са лекари за мирмикотките, така както онези са лекари за птицеподобните?

Паяжината не ограничи вниманието си само до наранените части на мирмикотката. По време на този продължителен период на бодърстване Ричард наблюдаваше как мрежата всъщност цялостно обвива съществото в пълен пашкул. Същевременно едрият ганглиен, който се намираше в непосредствена близост до Ричард, се придвижи над пашкула.

По-късно, след като бе поспал, Ричард забеляза, че ганглиенът се е завърнал при него. Пашкулът от другата страна на празнината почти бе приключел с размотаването. Сърдечният ритъм на Ричард се учести, когато видя пашкула да изчезва съвсем, а нямаше и следа от мирмикотката.

Не му остана много време да се чуди какво се е случило с нея. Само след минути нишките на големия ганглиен бяха отново свързани с черепа му и в мозъка му започна нов филм. На първото изображение Ричард видя петима човеци да лагеруват на брега на рова във вътрешността на обителта на птицеподобните. Те се хранеха. Край тях беше струпано внушително количество оръжия, включително две картечници.

Последвалите картини показваха хора в атака из цялото поселище. Две от по-първите сцени бяха особено отблъскващи. Първата изобразяваше младо птицеподобно — главата му бе откъсната в полет и то падаше към земята. Двойка човеци със задоволство се поздравяваха помежду си в долния ляв ъгъл на същото изображение. Втората представляваше голяма квадратна дупка в един от тревните участъци на зеления район. Вътре в нея се виждаха останки от няколко птицеподобни. Човек с ръчна количка, съдържаща още два трупа на птицеподобни, се приближаваше отляво към масовия гроб.

Ричард се изуми от това, което видя. Истински или не — чудеше се той, — Що за изображения са това? И защо му ги показват сега? Набързо направи преглед на последните събития в своя присаден свят и дълбоко потресен заключи, че осакатената мирмикотка е видяла всичко това. По някакъв начин наподобяващото паяжина същество бе изтеглило изображенията от ума на мирмикотката и ги предаваше в мозъка на Ричард.

Веднъж разбрал какво му се представя, Ричард започна да обръща по-голямо внимание на самите, картини. Изпадна в неконтролируема ярост от нашествието и клането, което видя. В едно от последните изображения три човешки същества-войници нахлуха в комплекс апартаменти на птицеподобните във вътрешността на кафявия цилиндър. Нямаше оцелели.

Тези нещастни същества са обречени и го знаят…

Очите му неочаквано се изпълниха със сълзи. Обзе го дълбока тъга, каквато не бе изпитвал никога. Осъзнаваше, че представители на неговия собствен вид систематично изтребват птицеподобните. Не, не! — извика мълчаливо. — Спрете, моля ви, спрете. Тези птицеподобни възвестяват чудото на химическите вещества, издигнати до съзнание. Те са като нас. Те са наши братя.

През следващите НЯКОЛКО секунди хилядите срещи и контакти на Ричард с наподобяващите птици същества нахлуха в паметта му й изместиха имплантираните образи. Те спасиха живота ми. — Мислите му се концентрираха върху отдавнашния полет над Цилиндричното море. — Без абсолютно никаква лична изгода. Кой човек би направил такова добро на едно птицеподобно? — запита се с горчивина.

Рядко в живота си Ричард бе плакал на глас. Но тъгата за птицеподобните го надви. Докато хълцаше, през главата му се изнизаха всички преживявания, откак бе влязъл в тяхното поселище. Сети се за неочакваната промяна в отношението им към него и последвалото прехвърляне във владение на мирмикотките. След това дойде обиколката и най-накрая настаняването ми тук… Очевидно искат да ми съобщят нещо… Но защо?

В този миг го озари просветление, толкова проникновено, че сълзите отново нахлуха в очите му. Защото са отчаяни — отговори си сам. — Молят ме за помощ.

6.

Във вътрешността на мрежата отново се образува обширно празно пространство. Ричард внимателно следеше как от другата страна на празнината тридесет малки ганглии се подреждат в кълбо с диаметър петдесет сантиметра. Едно необичайно дебело влакно свързваше всеки един от ганглиите с центъра на сферата. Първоначално във вътрешността на кълбото не се забелязваше нищо. Но след като ганглиите размениха местоположението си, на мястото на сферата Ричард видя миниатюрен зелен предмет, свързан чрез стотици микроскопични влакънца с останалата част на паяжината.

Той нарастваше много бавно. Ганглиите вече се бяха преместили на нови позиции, като всеки път повтаряха същата сферична конфигурация; внезапно Ричард осъзна, че растящият в присадката предмет е манна диня. Беше поразен. Не можеше да си представи как изчезналата мирмикотка може да е оставила яйца, за чието развитие бе необходимо толкова дълго време. И тогава те трябва да са били само няколко клетки. Ситни, ситни ембриони, зародили се по някакъв начин тук…

Прекъсна разсъжденията си, когато забеляза, че новите манни дини се развиват почти на двадесет метра от мястото, където мирмикотката бе превърната в пашкул. Значи тази паяжина е преместила яйцата? И после ги е пазила седмици наред?

Логическата половина на разума му започна да отхвърля хипотезата, че мирмикотката е оставила някакви яйца. Бавно започна да търси алтернативно обяснение — наблюдаваният процес е пример за биология, много по-сложна от тази, която се срещаше на Земята. Ами ако манните дини, мирмикотките и тази присадена паяжина са пример за един сложен вид?

Стреснат от рационалността на това съвсем просто обяснение, Ричард прекара два продължителни периода на бодърстване премисляйки всичко, което бе видял във втората обител. Докато наблюдаваше как от другата страна на празнината четирите манни дини нарастват, той си представи цикъл от метаморфози, в които те дават начало на мирмикотките. Те на свой ред идват да умрат и да добавят нова материя към присадената мрежа, която след това снася яйца на манни дини и процесът започва отново. Нищо от събитията, на които бе станал свидетел, не противоречеше на това обяснение. Но мозъкът на Ричард се пръскаше от хиляди въпроси — КАК се осъществява този сложен комплекс от метаморфози, и преди всичко ЗАЩО тези метаморфози бяха развили едно толкова сложно същество.

Повечето от академичните познания на Ричард бяха в областта, която той гордо назоваваше „точни науки“. Математиката и физиката бяха основните предмети в неговото обучение. Докато се мъчеше да разбере вероятния жизнен цикъл на съществото, в което живееше от много седмици, Ричард остана смаян от своята неосведоменост. Искаше му се да бе учил повече биология. Защото как бих могъл да им помогна? Нямам и най-малката представа откъде да започна!

Много по-късно Ричард щеше да си задава въпроса дали пък във времето на неговия престой тук присадката не само че четеше паметта му, но знаеше също и как да тълкува мислите му?

Няколко дни по-късно при него дойдоха посетители. Отново между мястото, на което се намираше и първоначалния вход в присадката се образува алея. Четири идентични мирмикотки тръгнаха по нея и направиха знак на Ричард да ги последва. Носеха дрехите му. Когато понечи да се помръдне, неговият чуждоземен домакин не се опита да го възпре. Краката му се сгъваха, но след като се облече, Ричард успя да последва мирмикотките обратно в коридора и в дълбините на кафявия цилиндър.

Виждаше се, че просторното помещение наскоро е преустроено. Внушителните Стенописи все още не бяха завършени. Докато мирмикотката-учител акцентираше важните моменти в рисунките, художниците продължаваха работата си по останалата част от стенописите. По време на първите уроци понякога в помещението се събираха до десетина същества, които скицираха или оцветяваха рисунките в другата част.

Едно-единствено посещение в стаята със стенописите бе достатъчно за Ричард, за да го убеди в тяхното предназначение. Всичко това бе създадено, за да му поднесат информация как да помогне на чуждоземния вид да оцелее. Очевидно извънземните бяха наясно, че ще бъдат завладени и унищожени от човеците. Стенописите в това помещение бяха техният опит да предоставят на Ричард информация, която може би щеше да му е нужна, за да ги спаси. Но щеше ли да успее да вникне във всичко?

И това произведение на изкуството бе великолепно. От време на време Ричард потискаше активността на лявата си мозъчна половина, която се опитваше да разгадае посланието на рисунките, така че дясното му полукълбо да може да оцени по достойнство таланта на художниците-мирмикотки. Съществата творяха изправени — задните две крачета на пода, а с предните четири работеха едновременно, скицирайки или оцветявайки. Разговаряха помежду си, очевидно си задаваха въпроси, но в никакъв случай не вдигаха толкова шум, че да пречат на Ричард.

Цялата първа половина от стенописите беше книга за биологията на чуждоземците. Тя доказваше, че в общи линии това, което бе предполагал за непознатите същества, е вярно. Основната поредица съдържаше над сто отделни рисунки. Двадесет и пет от тях отразяваха различни етапи от развитието на ембриона на мирмикотката и значително задълбочаваха познанията, които Ричард бе натрупал от скулптурите на тези същества в катедралата. Основните табла, които обясняваха ембриологичното развитие, бяха подредени в права линия, обикаляща всички стени. Под и над тези картини от главната поредица, бяха подредени поддържащи или допълнителни табла, повечето от които бяха извън възможностите му да ги проумее.

Например около една рисунка на манна диня, наскоро извадена от присадената паяжина, но все още без започнато развитие на мирмикотка във вътрешността й, беше подредено каре поддържащи рисунки. Ричард бе сигурен, че тези четири допълнителни картини се опитват да му дадат специфична информация за благоприятните условия на околната среда, необходими за да започне процесът на деление. Художниците-мирмикотки за съжаление бяха използвали сцени от своята родна планета. Те илюстрираха желаните условия с ландшафти, обвити в мъгла, с езера, с местната флора и фауна Ричард просто поклати глава, когато мирмикотката-лектор посочи тези картини.

Една скица, разположена над главната поредица картини, използваше слънца и луни като таблица за времето. От подреждането им Ричард разбра, че проявата на вида под формата на мирмикотка е много по-кратко в сравнение с това на присадката. Но не проумяваше нищо друго от това, което се опитваше да каже чертежът.

Освен това донякъде бе объркан и от числените съотношения между броя на различните форми на проява на вида. Бе ясно, че една манна диня поражда една мирмикотка (не бяха показани примери за близнене) и че присадката може да породи много манни дини. Но какво бе съотношението между присадките и мирмикотките? На едно от паната бе представена огромна присадка с повече от десет мирмикотки във вътрешността й, намиращи се на различен етап от превръщането им в пашкули. Какво показваше тази картина?

Ричард спеше в малка стаичка в близост до помещението със стенописите. Уроците му траеха от три до четири часа, след което го нахранваха и му разрешаваха да поспи. Понякога, докато влизаше в помещението, Ричард хвърляше поглед към все още недовършените стенописи в другата му част. В такива случаи осветлението тутакси загасваше. Мирмикотките искаха да са сигурни, че най-напред ще научи урока си по биология.

След приблизително десетина дни работата по втората половина стенописи бе привършена. Когато най-накрая му разрешиха да ги разгледа, Ричард бе поразен. Човеците и птицеподобните бяха пресъздадени с изключителна точност. Самият Ричард неколкократно се явяваше из рисунките. С дългата коса и брадата, и двете доста посивели, той едва се разпозна. На тези рисунки мога да мина за Христос — шегуваше се, докато бродеше из залата.

Част от останалите стенописи бяха исторически преглед на човешкото нахлуване в обителта на птицеподобните. Имаше много подробности, които Ричард не бе видял във филма, прожектиран от присадката в ума му, но не научи нищо съществено ново. За пореден път обаче той бе покрусен от ужасяващите детайли на продължаващото клане.

Картините провокираха един доста интересен въпрос. Защо съдържанието на тези стенописи не бе директно прехвърлено от присадката в ума му? Така щеше да се избегне необходимостта художниците-мирмикотки да полагат всичките тези усилия. Може би — потъна в размисъл Ричард — Присадката е само едно записващо устройство и е лишено от всякакво изображение. Може би тя е в състояние единствено да ми демонстрира това, което вече е видяла от някоя мирмикотка.

Останалата част от стенописите съвсем ясно даваше да се разбере за какво молят всички тези същества. На всяка от рисунките, на които бе изобразен, Ричард носеше на раменете си голяма синя торба. Тя беше с четири широки джоба — два отпред и два отзад. Във всеки имаше по една манна диня. Двата по-малки странични джоба съдържаха дълъг сребрист цилиндър и няколко покрити с кожа яйца на птицеподобни. Стенописите показваха и действията, които се очакваха от Ричард. Той щеше да напусне кафявия цилиндър през подземен изход и да излезе в зеления район, разположен на отсрещната страна на пръстена с белите постройки и тесния канал. Там, поет от двойка птицеподобни, трябваше да се спусне до брега на рова, където щеше да го вземе малка подводница. Подводницата щеше да се гмурне под стената на модула, да прекоси голямо пространство вода и да излезе на повърхността край брега на остров с много небостъргачи.

Докато изучаваше фреските, Ричард се усмихна. Значи Цилиндричното море и Ню Йорк са все още тук. Припомни си какво бе казал Орелът за ненужните промени из РАМА. Това означава, че може би и Бялата стая също е тук.

Имаше още много допълнителни рисунки, които заобикаляха основната поредица картини, изобразяващи бягството на Ричард. Някои от тях даваха допълнителни сведения за чуждоземните растения и животни в зеления район, други инструктираха с точност как да се управлява подводницата. Когато Ричард се опита да пренесе на малкия портативен компютър от Нютон онази част от информацията, която считаше за най-важна, неговият учител внезапно стана нетърпелив. Ричард се запита дали кризисната обстановка не се е влошила още повече.

На следващия ден, след продължителен сън, Ричард получи торбата си и бе въведен от своите домакини в помещението с бялата присадка. Четирите манни дини, чийто растеж бе наблюдавал преди две седмици, вече бяха извадени от мрежата; нагласиха ги в торбата му. Те бяха доста тежки. По негова преценка тежаха общо двадесет килограма. После една от мирмикотките използва инструмент, наподобяващ голяма ножица, за да отреже от присадката едно цилиндрично парче, съдържащо четири ганглии и техните влакна. Този материал бе поставен в сребърна тръба и мушнат в един от по-малките странични джобове. Яйцата на птицеподобните бяха натъкмени последни.

Ричард си пое дълбоко дъх. Това трябва да е сбогуване — мина му през ума, когато една от мирмикотките посочи коридора. По някаква причина се сети за твърдението на Най Уатанабе, че тайванският поздрав wai — лек поклон с допрени една до друга пред гърдите длани — е универсален израз на уважение. Усмихвайки се вътрешно Ричард направи един wai в посока на петте мирмикотки, които го заобикаляха. За негово удивление всяка една от тях събра предните две двойки крачка пред коремчето си и направи също лек поклон.

Дълбоко подземие на кафявия цилиндър бе явно ненаселено. След като напуснаха помещението с присадката, Ричард и неговия водач минаха покрай много други мирмикотки, особено докато се намираха в близост с преддверието, но след като се отправиха към подземието по наклонената рампа, не срещнаха жива душа.

Водачът на Ричард изпрати пред тях едно многокрако. То се спусна по последния тесен участък на тунела и изскочи навън в зеления район през арковидния авариен изход. Когато се завърна, няколко секунди остана на главата на мирмикотката и след това скочи на пода. Водачът кимна на Ричард да продължи.

Отвън, в зеления район, Ричард бе посрещнат от две едри птицеподобни, които тутакси излетяха. Едното от тях имаше на крилото си отблъскващ белег, сякаш бе брулено с дъжд от куршуми. Ричард се озова в средно гъста гора, а заобикалящите го дървета бяха с височина от три или четири метра. Макар че не бе твърде светло, той без много усилия откри пътеката и последва птицеподобните, които летяха над него. От време на време се чуваше далечна, рядка стрелба.

Първите петнадесет минути изтекоха без произшествия. Гората се разреди. Ричард тъкмо бе изчислил, че след около десетина минути трябва да стигне до брега на рова, където щеше да го чака подводницата, когато без всякакво предупреждение на около стотина метра от него се разнесе стрелба. Едно от водещите птицеподобни се сгромоляса на земята. Другото изчезна. Ричард се скри в един по-гъсто обрасъл участък тъкмо когато войниците се приближиха в неговата посока.

— Два пръстена, със сигурност — рече единият. — Може би дори три… С тях за тази седмица стават общо двадесет.

— Дявол го взел, човече, не беше никак спортсменско. Не би трябвало да се зачита. Проклетата птица дори не знаеше, че си тук.

— Това си е неин проблем, а не мой. Все пак ще броя и нейните пръстени. А, ето я… По дяволите, само два са.

Мъжете бяха само на петнадесет метра от Рихард. Повече от пет минути той не помръдна, не смееше дори да диша. Междувременно войниците останаха в съседство с трупа на птицеподобното. Пушеха и разговаряха за войната.

Десният крак на Ричард започна да изтръпва. Много внимателно премести тежестта си, убеден, че ще отпусне схванатия мускул, но от това болката само се усили още повече. Най-накрая погледна надолу и за свой ужас установи, че едно от наподобяващите гризачи същества, които бе видял на фреските, е прояло това, което бе останало от обувката му и сега му дъвчеше стъпалото. Ричард се опита да го отърси — енергично, но безшумно. Не постигна кой знае какъв успех. Гризачът пусна крака му, но войниците чуха шума и се придвижиха към него.

Ричард не бе в състояние да тича. Дори ако имаше път за бягство, допълнителният багаж, който носеше, щеше да го направи лесна плячка за войниците. След около минута единият от тях изкрещя.

— Тука, Брус. Мисля, че в този шубрак има нещо.

Човекът бе насочил пушката към Ричард.

— Не стреляй. Човек съм.

Вторият войник току-що се бе присъединил към своя другар.

— Какво, по дяволите, правиш тука сам?

— Пътешествам — отвърна Ричард.

— Да не си откачил? — попита първият войник. — Я излез. Дай да те видим.

Ричард се измъкна от храсталака. Дори и в здрача сигурно представляваше странна гледка, с дългата коса и брада, и издутото синьо яке.

— Исусе Христе… Кой, по дяволите, си ти?… Къде ти е униформата?

— Той не е никакъв войник — обади се другият мъж, който все още се взираше в Ричард. — Този е откачалка… Сигурно е избягал от изолатора в Авалон и е попаднал тука по погрешка. Хей, гъз, не знаеш ли, че тука е опасно? Могат да те убият…

— Виж му джобовете — прекъсна първият войник. — Носи четири огромни манни дини…

Ударът откъм небето бе внезапен. Наброяваха над десет едри екземпляра и обхванати от ярост, надаваха крясъци, докато нападаха. Двамата войници бяха свалени на земята. Ричард побягна. Едно от птицеподобните се приземи върху лицето на войника и започна да го разкъсва с нокти. Разнесе се стрелба, когато другите войници от околността дочули врявата, дотичаха на помощ на патрула.

Ричард не знаеше как ще открие подводницата. Спусна се надолу по хълма, колкото му държаха краката и до колкото му позволяваше тежестта. Стрелбата зад него се усили. Чу писъците от болка, издавани от войниците, и предсмъртните крясъци на птицеподобните.

Намери рова, но от подводницата нямаше и следа. Ричард чуваше човешки гласове, които се приближаваха надолу по хълма. Тъкмо бе започнал да се паникьосва и чу кратко изкряскване откъм големия храст вдясно. Покрай главата му прелетя големият водач с четирите кобалтови пръстена. Летеше ниско над земята и продължи наляво по брега на рова.

След още три минути откриха малката подводница. Вече се бяха потопили, когато хората изникнаха на откритото пространство на зеления район. Ричард свали жилетката-торба и я постави зад себе си в малкото отделение за управление. Хвърли поглед на придружителя си и опита няколко фрази на наподобяващия бръщолевене език. Водачът на птицеподобните му отвърна, много бавно и много отчетливо, с нещо като „Ние всички ти благодарим много.“

Пътуването им отне малко повече от час. Ричард и птицеподобното почти не говореха. През първата половина на пътешествието Ричард много внимателно наблюдаваше как водачът управлява подводницата. Отбеляза си някои неща в компютъра и по време на втория етап от пътуването дори за малко пое управлението. Когато не бе прекалено зает с нещо, мозъкът на Ричард непрекъснато си задаваше въпроси за всичко, което бе преживял във втората обител. Преди всичко искаше да знае защо именно ТОЙ, а не например някоя мирмикотка се намира в подводницата с маниите дини и отрязъка присадка. Сигурно изпускам нещо.

Скоро след това подводницата изплува и Ричард се намери на позната почва. Небостъргачите на Ню Йорк се изправяха над него.

— Слава богу — изрече високо на глас, докато изнасяше тежката торба на брега.

Водачът на птицеподобните закотви подводницата току до брега и набързо се приготви да тръгне. Завъртя се в кръг, направи поклон към Ричард и сетне пое на север. Докато наблюдаваше как наподобяващото птица същество отлита, Ричард осъзна, че е застанал на абсолютно същото място, където той и Никол бяха чакали преди много, много години, на РАМА II, трите птицеподобни да ги пренесат над Цилиндричното море към свободата.

7.

Още от първата секунда от престоя на Ричард върху територията на Ню Йорк милиарди, милиарди данни информация се получиха от безкрайно малките рамиански сензори, разпръснати из целия гигантски космически кораб. Тази информация се предаваше, все така в реално време, до местните центрове за обработка на данни. Събираше се там, докато настъпеше определеният час да бъде предадена на централния телекомуникационен процесор, погребан под Южния полуцилиндър.

Всяка секунда от всеки час на всеки ден рамианските сензори събираха тези стотици милиарди, милиони частици информация. В телекомуникационния процесор данните биваха класифицирани, пресявани, анализирани, свивани и складирани в записващи устройства, чийто индивидуални компоненти бяха по-малки от атом. След складирането до данните имаха достъп около десетина разпределени процесора, всеки от които управляваше различни функции, а всички заедно — космическия кораб РАМА. Хиляди алгоритми обхващаха процесорите, сетне обработваха данните, извличаха текуща и синтезирана информация в подготовка на обичайното, редовно програмирано изстрелване на информация, което предаваше състоянието на мисията на Разума към Пресечната точка.

Изстрелваните данни съдържаха смесица от необработена, свита и синтезирана информация, в зависимост отточния формат, избран от различните процесори. Най-важната част от всяко изстрелване бе описателният доклад, в който единният, но разхвърлян из цялата РАМА разум представяше динамиката на мисията в приоритетен вид. Останалата част се състоеше предимно от съпътстваща информация, измервания, образи, данни от сензорите, която или осигуряваше допълнителни фонови данни, или пряко подкрепяше заключенията, съдържащи се в обобщението.

Езикът на описателното обобщение бе математически по структура, прецизен по определение и дълбоко закодиран. Бе богат на бележки под линия. Всяка еквивалентна фраза или изречение, като част от структурата на предаването, съдържаше показалец към действителните данни, подкрепящи съответното заключение. В интерес на истината докладът не можеше да бъде преведен на нито един език толкова примитивен, колкото човешкия. И въпреки това можем да изложим следващия текст като груб пример за обобщителния доклад, получен от Разума на Пресечната точка след пристигането на Ричард в Ню Йорк.

8.

— Моята родина се наричаше Тайланд. Имаше крал, чието име също бе РАМА, като на нашия космически кораб. Вашите баба и дядо — моите майка и баща — вероятно все още живеят там, в град Лампун… Ето го.

Най посочи една точка на избелялата карта. Момчетата бяха започнали да се разсейват. Все още са доста малки. Макар и да са умни деца, не мога да очаквам от тях толкова много. Те са едва четиригодишни…

— Добре, идете да си играете — рече и сгъна картата. Галилео и Кеплер сложиха дебелите якета, взеха една топка и се втурнаха през вратата навън. Само след секунди бяха заети до гуша с футболен мач за двама. О, Кенджи — замисли се Най, докато наблюдаваше момчетата от преддверието. — Колко им липсваш. Няма начин един родител да бъде едновременно майка и баща.

Както винаги Най бе започнала урока по география с напомнянето, че всички колонисти от Ню Идън първоначално са дошли от планетата Земя. После тя показа на момчетата карта на света от родната планета. Най-напред разгледа общата теория за континентите и океаните, после посочи Япония, родината на баща им. Това занимание предизвика у нея носталгия и чувство за самота.

Може би тези уроци изобщо не са за вас — мислеше си тя, като продължаваше да следи с поглед футболния мач под мъжделивото улично осветление на Авалон. Галилео дриблираше край Кеплер и заби въображаем гол. Може би са за мен.

По улицата към тях приближаваше Епонин. Тя вдигна топката и я метна към момчетата. Най се усмихна на приятелката си.

— Толкова се радвам да те видя. Без съмнение днес само това ме кара да съм щастлива…

Какво има, Най? Да не би животът в Авалон да те притиска? Е, днес поне е неделя. Не си на работа във фабриката за оръжие и момчетата са при теб, а не в центъра.

Двете жени влязоха вътре.

— А и условията, при които живееш, не могат да бъдат причина за отчаяние, нали — Епонин обхвана с жест стаята. — Та ти разполагаш с ПРОСТОРНА стая за вас тримата, с половин тоалетна и баня, която споделяш с още пет семейства. Какво повече искаш?

Най се разсмя и, прегърна Епонин.

— Ти страшно ми помагаш.

— Мамо, мамо — миг по-късно Кеплер стоеше на входа. — Ела бързо. Той пак е тук… И говори с Галилео.

Най и Епонин се върнаха до вратата. Мъж със силно обезобразено лице бе коленичил в прахта до Галилео. Момчето бе видимо изплашено. Човекът държеше в облечената с ръкавица ръка парче хартия. На него много внимателно бе нарисувано голямо човешко лице с дълга коса и брада.

— Познаваш това лице, нали? — настояваше мъжът. — Това е господин Ричард Уейкфийлд, нали?

Най и Епонин предпазливо се приближиха до мъжа.

— Нали ти казахме предишния път — обади се строго Най — да не безпокоиш повече момчетата. Върви си в клиниката или ще извикам полицията.

Очите на мъжа бяха диви.

— Видях го отново миналата нощ. Приличаше на Исус, но така или иначе беше Ричард Уейкфийлд. Понечих да стрелям по него и те ме нападнаха. Бяха пет. Разкъсаха лицето ми…

Човекът започна да плаче.

Един санитар дотърча по улицата. Сграбчи мъжа.

— Видях го — викаше мъжът, докато го отвеждаха. — Сигурен съм. Повярвайте ми.

Галилео плачеше. Най приклекна да успокои сина си.

— Мамо — попита момчето, — вярваш ли, че той наистина е видял господин Уейкфийлд?

— Не зная — отвърна тя и погледна Епонин. — Но сред нас има такива, на които им се иска да вярват.

Най-сетне момчетата заспаха в леглата си в ъгъла. Най и Епонин се настаниха една до друга в два стола.

— Носят се слухове, че е много болна — рече тихо Епонин.

— Почти не я хранят. Подлагат я на всевъзможни мъчения.

— Никол никога няма да се предаде — отвърна гордо Най. — Иска ми се и аз да имам нейната сила и смелост.

— Повече от шест месеца не са разрешавали свиждане нито на Ели, нито на Робърт… Никол дори не знае, че има внучка.

— Миналата седмица Ели ми каза, че е попълнила молба до Накамура за посещение при майка си — рече Най. — Тревожа се за Ели. Тя продължава да се бори много, много упорито.

Епонин се усмихна.

— Ели е чудесна, нищо че е толкова наивна. Твърди, че ако спазва всички закони на колонията, Накамура ще я остави на мира.

— Нищо чудно… особено като си помисля, че тя все още вярва, че баща й е жив. Разговаря с всеки един от войниците, които твърдят, че са видели Ричард след изчезването му.

— Всички тези приказки за Ричард й вдъхват надежда. От време на време всички ние изпитваме потребност от малко надежда…

За известно време разговорът се прекъсна.

— Ами ти, Епонин? Позволяваш ли си…?

— Не — прекъсна я Епонин. — Аз съм винаги честна към себе си… Скоро ще умра, просто не зная кога… Освен това, защо трябва да се боря за живот? Тук в Авалон условията са много по-лоши дори от тези в изолационния лагер в Бурже. Ако не бяха малкото деца в училището…

Най и Епонин чуха шума пред вратата едновременно. И двете застинаха. Ако техният разговор е бил записан от някой патрулиращ биот на Накамура…

Вратата рязко се отвори. Двете жени подскочиха. В стаята пристъпи ухиленият Макс Пъкет.

— Арестувани сте за бунтарски приказки…

Макс носеше голям дървен сандък. Двете жени му помогнаха да го сложи в ъгъла. Макс свали дебелото яке.

— Съжалявам, че ви се натрисам толкова късно, дами, но не мога да направя нищо друго.

— Ново снабдяване с храна за войските? — попита тихо Най.

Посочи към спящите близнаци.

Макс кимна.

— Крал Джап — продължи той, но много по-тихо, — винаги ми напомня, че армията воюва със стомаха си.

— Това е било сентенция на Наполеон — Епонин изгледа Макс със саркастична усмивка. — Предполагам, че вие в Арканзас не сте и чували за него.

— Вярно — отвърна Макс. — Прекрасната учителка е в страхотно настроение тази вечер. — Измъкна от джоба на ризата си неразпечатан пакет цигари. — Може би тогава ще трябва да си задържа подаръка.

Епонин се разсмя и скочи да грабне цигарите. След кратка борба на шега Макс се предаде.

— Благодарности, Макс — изрече без преструвки Епонин. — На нас тук не ни разрешават много удоволствия.

— Я чакай малко — рече Макс, все още усмихнат, — не съм дошъл чак дотук да те слушам как се само съжаля ваш. Отбих се в Авалон, за да се насладя на хубавото ти личице… Ако възнамеряваш да се мръщиш толкова, просто ще си взема царевицата и доматите…

— Царевица и домати! — възкликнаха в един глас Най и Епонин. Двете жени се втурнаха към сандъка в ъгъла на стаята. — Децата не са хапвали нищо прясно от месеци наред — рече възбудено Най, докато Макс го отваряше с един железен лост.

— Бъдете много, много предпазливи — продължи вече сериозно той. — Знаете, че това, което правя, е абсолютно незаконно. Прясната храна не стига за войската и за правителството. Но реших, че вие заслужавате нещо повече от червясал ориз.

Епонин прегърна Макс.

— Благодаря.

— Момчетата и аз сме ти много задължени, Макс — рече и Най. — Не зная как ще ти се отплатим.

— Ще измисля нещо.

Двете жени се върнаха на столовете, а Макс седна на пода между тях.

— Между другото, във втория модул се натъкнах на Патрик О’Туул… Помоли ме да поздравя и двете ви.

— Как е той? — попита Епонин.

— Бих казал разстроен. Когато получи повиквателната, се остави Кати да го убеди да се яви. Сигурен съм, че това никога нямаше да се случи, ако Никол или Ричард бяха говорили поне веднъж с него. Според мен сега вече разбира, че е направил грешка. Не казва нищо, но мога да усетя, че се чувства нещастен. Заради Никол Накамура постоянно го държи на първа линия.

— Не свърши ли вече тази война? — запита Епонин.

— Така мисля. Но не е ясно дали крал Джап ще иска да свърши. От това, което ми разказаха войниците, разбирам, че вече срещат много малко съпротива. Отдават се предимно на пиене.

— Носи се слух, че в цилиндъра живее още един разумен вид, нещо съвсем различно от птицеподобните — приведе се напред Най.

— Знае ли вече човек на какво да вярва? Телевизията и пресата съобщават това, което Накамура им нареди. И всеки го знае. Постоянно се носят хиляди слухове… Самият аз се сблъсках с някои чудновати растения и животни в другия модул, така че нищо няма да ме учуди — разсмя се Макс.

Най прикри една прозявка.

— По-добре да вървя — изправи се Макс — и да оставя домакинята да си ляга — погледна към Епонин. — Искаш ли някой да те изпрати?

— Зависи кой е този някой — отвърна тя с усмивка.

Няколко минути по-късно Епонин и Макс стигнаха до миниатюрната хижа в една от страничните улици на Авалон. Макс пусна цигарата, която пушеха подред и я стъпка в мръсотията.

— Би ли желала някой… — започна той.

— Да, Макс, разбира се, че бих желала — отвърна Епонин с въздишка. — И ако изобщо се предвиждаше да има някой, това щеше да бъдеш ти. — Погледна го право в очите. — Но ако споделиш постелята ми дори един-единствен път, аз ще си пожелая още. А ако по някое злощастно стечение на обстоятелствата, без значение колко сме предпазливи, някога ти се окажеш РВ-41 положителен, аз никога няма да си го простя.

Епонин се притисна към него за да скрие сълзите.

— Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек, Макс Пъкет, може би единственият останал в този побеснял свят.

Епонин се намираше в един парижки музей, заобиколена от стотици шедьоври. Голяма група туристи обхождаше музея. Прекараха общо четиридесет и пет секунди в разглеждане на пет великолепни творби на Реноар и Моне.

— Спрете — викаше им насън Епонин, — не е възможно да сте ги разгледали.

Чукането на вратата прогони съня.

— Ние сме, Епонин — чу тя гласа на Ели. — Ако сме подранили много, ще наминем по-късно, преди да тръгнеш за училище. Робърт го е страх да не затънем в работа до гуша в психиатричното отделение и после не можем да се измъкнем.

— Минутка само… идвам — Епонин се пресегна и грабна халата, преметнат на единствения стол в помещението.

Отвори на приятелите си. Ели бе в сестринската униформа, а в специална раничка на гърба й спеше малката Никол. Бебето бе предвидливо увито в памук, за да го предпазят от студа.

— Удобно ли е да влезем?

— Разбира се — отвърна Епонин. — Съжалявам. Сигурно не съм ви чула…

— Времето изобщо не е за посещения — рече Ели, — но при толкова много работа в болницата, ако не дойдем рано сутринта, никога няма да намерим време.

— Как се чувстваш? — запита доктор Търнър няколко секунди по-късно. Държеше скенера пред Епонин и по монитора на портативния компютър вече се появяваха данни.

— Леко изморена. Но може да е просто от нерви. Откакто преди два месеца ми каза, че сърцето ми започва да дава признаци на заболяване, поне веднъж на ден си въобразявам, че правя инфаркт.

По време на прегледа Ели манипулираше с клавиатурата, която бе свързана с монитора. Провери дали най-важната информация е записана в компютъра. Епонин изви шия да види екрана.

— Как работи новата система, Робърт?

— Провалихме се при някои от тестовете. Ед Станфорд твърди, че това е нормално при незадоволителните изпитания… И все още не разполагаме с добра програма за обработка на данните. Но като цяло сме много доволни.

— Това бе истинско спасение, Епонин — обади се Ели, без да отмества поглед от клавиатурата. — Ако нямахме тази система, при ограничените средства с които разполагаме и с толкова ранени във войната… нямаше да е възможно да водим редовно болничните досиета на РВ-41.

— Щеше ми се само да можехме да използваме по-голяма част от оригиналната експертна система на Никол — намеси се Робърт Търнър. — Не знаех, че тя е такъв специалист по международните мониторни системи — докторът видя нещо необичайно в едно от изображенията, което се появи на екрана. — Отпечатай един екземпляр от това, скъпа. Искам да го покажа на Ед.

— Чувала ли си нещо ново за майка ти? — запита към края на изследването Епонин.

— Преди две вечери видяхме Кати — Отговорът на Ели доста позакъсня. — Беше тежка вечер. Идваше с предложение за нова „сделка“ от Накамура и Макмилън, която желаеше да… обсъдим… — гласът й изтъня. — Както и да е, Кати твърди, че със сигурност ще има процес преди Деня на Заселването.

— Виждала ли си Никол?

— Не — отвърна Ели. — Доколкото знаем, никой не я е виждал. Гарсия й носи храната, а ежемесечните прегледи се извършват от Тиасо.

Бебето Никол се размърда и замрънка. Епонин се пресегна й докосна онази част от бузката, която бе изложена на въздуха.

— Толкова е мека — в същия момент момиченцето отвори очи и заплака.

— Имам ли време да я накърмя, Робърт?

Доктор Търнър погледна часовника си.

— Добре. Тук почти свършихме… Уилма Марголин и Бил Такър са на съседната пряка. Ще ги посетя сам и после ще се върна, става ли?

— Ще се оправиш ли без мен?

— Трудно — гласът му бе изпълнен с горчивина. — Особено с бедния Такър.

— Бил Такър умира бавно — обясни Ели. — Сам е и има силни болки. Но откак правителството забрани евтаназията, не можем да му помогнем с нищо.

— При теб няма нови данни за нарастване на атрофичния участък — обърна се към Епонин доктор Търнър. — И това е нещо.

Тя не го чу. Умът й рисуваше картината на нейната бавна и мъчителна смърт. Няма да позволя да ми се случи същото. Никога. В мига, в който вече не мога… Макс ще ми донесе пистолет.

— Съжалявам, Робърт. Май още не съм се разсънила. Какво каза?

— Нямаш влошаване — Робърт я целуна по бузата и се отправи към вратата. — Ще се върна след около двадесет минути.

— Изглежда много изморен — отбеляза Епонин, когато той излезе.

— Така е. Продължава да работи, без да спира… А когато не работи, постоянно се тревожи — Ели седеше на мръсния под, облегнала гръб в стената на колибата. Никол бе сгушена в ръцете й, сучеше и от време на време гукаше.

— Изглежда приятно — отбеляза Епонин, като кимна с глава към бебето.

— Никога не съм преживявала нещо подобно. Удоволствието е неописуемо.

Не е за мен — изрече вътрешният глас на Епонин. — Не и сега. Всъщност никога. За един безкрайно кратък миг Епонин си припомни онази страстна нощ, когато едва не каза „да“ на Макс Пъкет. Дълбоко в нея се надигна горчивина. Опита се да я потисне.

— Вчера с Бенджи си направихме една хубава разходка тя промени темата.

— Сигурно ще ми разкаже днес. Той обожава неделните разходки с теб. Само това му е останало, като изключим моите периодични посещения… Знаеш, че съм ти много задължена.

— Няма защо. Харесвам Бенджи. А и аз изпитвам нужда да усещам, че съм необходима някому, ако разбираш какво искам да кажа… Всъщност Бенджи се приспособи много добре. Не се оплаква толкова, колкото останалите 41, а с назначените на работа в оръжейната фабрика не може да става и сравнение.

— Той крие болката си — отвърна Ели. — Бенджи е много по-умен, отколкото си мислят някои… В действителност той мрази клиниката, но знае, че не може да се грижи сам за себе си. И не желае да тежи никому…

Неочаквано очите на Ели се изпълниха със сълзи и тялото й леко потрепери. Бебето Никол спря да суче и се втренчи в майка си.

— Добре ли си? — запита Епонин.

Ели кимна утвърдително и избърса очи с малката памучна кърпичка, която държеше до гърдата, за да попива капките. Никол започна да суче отново.

— Страданието не може да се наблюдава с безразличие — каза Ели. — Безсмисленото страдание просто разкъсва сърцето.

Пазачът внимателно прегледа личните им карти и после ги подаде на мъжа, който седеше край компютърния блок. Той въведе данните и върна документите на охраната.

— Защо този човек всеки ден изучава така подробно снимките ни? — запита Ели, когато вече не можеха да бъдат чути. — През изтеклия месец лично той ни е пускал през контролния пост поне десет пъти.

Вървяха по алеята, свързваща входа на модула с Позитано.

— Такава му е работата — отвърна Робърт, — и му е приятно да се чувства важен. Ако всеки път не изпълнява тази церемония, ние можем да забравим каква власт има над нас.

— Всичко минаваше много по-гладко, когато биотите контролираха входа.

— Тези, които все още функционират, са жизненоважни за хода на войната… Освен това Накамура се опасява, че ще се появи призракът на Ричард Уейкфийлд и по някакъв начин ще измами биотите.

Няколко секунди вървяха, без да говорят.

— Ти не вярваш, че баща ми е жив, нали, скъпи?

— Да — отвърна Робърт след кратко колебание. Беше изненадан от прямотата на въпроса. — Но дори и да не мисля, че е жив, се надявам да е така.

Робърт и Ели най-накрая достигнаха покрайнините на Позитано. Няколко нови къщи в европейски стил се нижеха покрай алеята, която се спускаше плавно към центъра на селището.

— Между другото, Ели — започна Робърт, — като говорим за баща ти, се сетих, че искам да обсъдя нещо с теб… Спомняш ли си онзи проект, за който ти разказвах, проекта по който работи Ед Станфорд?

Ели поклати отрицателно глава.

— Ед се опитва да класифицира и категоризира населението на колонията въз основа на генетичната информация. Той смята, че с подобна класификация може да посочи онези индивиди, за които съществува по-голяма вероятност да бъдат засегнати от някакво заболяване. Аз не съм напълно съгласен с този подход, изглежда ми малко пресилен и математически, а не толкова медицински, но и на Земята са извършвани паралелни проучвания, които показват, че хора с донякъде еднакъв геном притежават еднаква склонност към определени заболявания.

Ели се спря и погледна мъжа си изпитателно.

— Защо искаш да го обсъждаш с мен?

Робърт се разсмя.

— Добре, добре… Ще стигна и до там… Така или иначе Ед дефинира цифров метод за измерване на разликата между два индивида. Позова се на начина на свързване на четирите основни аминокиселини в генома и раздели всичките обитатели на Ню Идън на групи… Разбира се, тази метрия все още не значи нищо…

— Робърт Търнър — прекъсна го Ели. Тя се смееше. — Ще си дойдеш ли на въпроса? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Е, малко е странно. Не знаем как да го тълкуваме. Когато Ед направи пълната класификация, двама от тестуваните не попаднаха в нито една от групите. След като си поигра с отклоненията в категориите, в края на краищата Ед успя да определи количественото разсейване и единият човек попадна в една от групите. Но верижната структура на аминокиселините на другия беше толкова различна, че тя просто не можеше да бъде причислена към нито една от групите…

Ели гледаше Робърт така, като че се беше побъркал.

— Двамата индивиди сте ти и брат ти Бенджи — заключи неловко Робърт. — А ти си тази, която не попада никъде.

— Това трябва ли да ме тревожи? — запита Ели, след като бяха изминали още тридесет метра в мълчание.

— Не мисля — пророни безразлично Робърт. — Вероятно е парадокс в избраната от Ед метрична система. Или може би е допусната някаква грешка… Би било удивително, ако някакво космическо лъчение е променило генетичната ти структура още в ембрионалния стадий.

Вече бяха стигнали до главния площад на Позитано. Ели се вдигна на пръсти и целуна съпруга си.

— Това е много интересно, скъпи — рече дразнейки го тя, — но все още не съм напълно сигурна за какво точно си приказвахме.

Голям паркинг за велосипеди заемаше по-голямата част от площада. Пред някогашната влакова гара бяха наредени тридесетина стойки и още толкова колонки за паркиране. Всички жители на колонията сега използваха велосипеди, с изключение на правителствените лидери, които имаха електрически автомобили.

Влаковият транспорт в Ню Идън бе прекъснат малко след започването на войната. Оригиналните влакове, които бяха конструирани от извънземните, бяха изработени от много лек и изключително як метал, който фабриките на земните колонисти така и не успяха да възпроизведат. Тези сплави бяха безкрайно ценни за много военни цели. Ето защо, когато войната навлезе във втората фаза, агенцията по отбраната реквизира всички вагони от влаковата система.

Ели и Робърт караха колелетата си редом по крайбрежната алея на езерото Шекспир. Малката Никол се беше събудила и тихичко наблюдаваше пейзажа. Отминаха парка, в който се честваше Деня на Заселването и завиха надясно.

— Робърт — Ели беше много сериозна, — ти помисли ли върху снощния ни спор?

— За Накамура и политиката?

— Да. Все още смятам, че и двамата трябва да се противопоставим на указа, с който изборите се отлагат до края на войната… Ти се ползваш с уважение в колонията. Повечето от медицинските специалисти ще те последват… Най дори мисли, че и работниците от фабриката в Авалон са готови да стачкуват.

— Не мога да го направя — проговори след продължително мълчание Робърт.

— Защо не, скъпи?

— Защото съм сигурен, че няма да свърши работа… Ели, според твоите идеалистични възгледи за живота хората действат в съответствие с някакви принципи или морални ценности. В действителност те изобщо не се държат така. Ако се противопоставим на Накамура, най-вероятно и двамата ще бъдем затворени. Какво ще стане тогава с дъщеря ни? А освен това цялата помощ за разработките, свързани с РВ-41, ще бъде оттеглена. Положението на тези нещастници ще се влоши още повече. В болницата съвсем няма да достига работна ръка… Много хора ще пострадат от нашия идеализъм. За мен като лекар тези възможни последствия са неприемливи.

Ели отби от Велосипедната пътека и навлезе в една малка градинка на около петстотин метра от първите сгради На Сентръл Сити.

— Защо спираш тук? Очакват ни в болницата.

— Искам пет минути да погледам дърветата, да помириша цветята и да подържа Никол.

Когато слезе от колелото, Робърт й помогна да свали бебешката раничка от гърба си. Тогава Ели седна на тревата, а Никол в скута й. И двамата не пророниха нито дума, докато наблюдаваха как бебето Никол изучава три стръка трева, които бе сграбчило с пухкавите си ръчички.

Най-накрая Ели постла одеяло и нежно положи дъщеричката си върху него. Приближи до съпруга си и обви шията му с ръце.

— Обичам те, Робърт, много, много силно. Но понякога не съм съгласна с теб.

9.

От светлината на единствения прозорец в килията по мръсната стена срещу леглото на Никол играеха сенки. Никол разбра, че е време да става. Надигна се от дървения нар, на който спеше. Прекоси помещението и изми лицето си в легена. Сетне въздъхна дълбоко и се опита да събере сили за още един ден.

Никол бе почти сигурна, че този затвор, където бе преместена преди около пет месеца, се намира някъде из земеделския район на Ню Идън, между Хаконе и Сан Мигел. Когато я докарваха, очите й бяха завързани. Но тя бързо си извади заключение, че се намира в селскостопанска област.

От време на време през капандурата с размер четиридесет на четиридесет долиташе миризма на животни. А и нощно време не се виждаше никаква отразена светлина.

Двата последни месеца бяха най-тежки — мислеше си Никол, докато изправена на пръсти изсипваше няколко грама ориз с подправки на външния прозрачен перваз. — Без разговори, без четене, без упражнения. Два пъти на ден ориз и вода.

Малката червена катеричка, която я посещаваше всеки ден, се появи. Никол я чуваше. Отстъпи навътре в килията, за да може да я зърне как яде ориза.

— Ти си единствената ми компания — изрече на глас. Катеричката престана да се храни и се ослуша, винаги нащрек за някаква грозяща опасност. — Но не разбираш нито дума от това, което ти приказвам.

Катеричката не се задържа дълго. Когато привърши порцията ориз, тя се оттегли и остави Никол сама. Няколко минути Никол остана загледана в прозореца, като се питаше какво ли е станало със семейството й.

Допреди шест месеца, когато процесът срещу нея за „противодържавна дейност“ бе отложен в последната минута за неопределено време, Никол имаше разрешение всяка седмица да приема по един посетител, който да остава един час. Въпреки че разговорите бяха надзиравани от пазач и въпреки забраната за каквото и да било обсъждане на политически и текущи събития, тя с нетърпение очакваше ежеседмичните си срещи с Ели или Патрик. Обикновено идваше Ели. От няколко много внимателно формулирани изказвания на двете си деца Никол бе заключила, че Патрик е въвлечен в някаква дейност, свързана с правителството, и е свободен за ограничени периоди от време.

Когато разбра, че Бенджи е бил въдворен и не му се разрешава да я посещава, Никол бе разгневена и потисната. Ели се опита да успокои майка си, че Бенджи е добре, като се имат предвид обстоятелствата. За Кати разговаряха много рядко. Нито Патрик, нито Ели знаеха как да обяснят на майка си, че тяхната по-голяма сестра не проявява желание да я посети.

По време на по-ранните визити бременността на Ели бе винаги една безопасна тема за разговор. Никол изпитваше вълнение от докосването до корема на дъщеря си и от разговорите за особените чувства на бъдещата майка. Ако Ели споменеше колко активно е бебето, Никол споделяше и сравняваше своите преживявания. („Когато бях бременна с Патрик — разказваше един път Никол, — никога не се изморявах. ТИ от своя страна беше кошмарът за всяка майка — винаги блъскаше посред нощ, когато исках да спя.“) Ако ли пък Ели не се чувстваше добре, Никол й предписваше храна и физически упражнения, които бяха помогнали на нея самата да преодолее подобни състояния.

Последното посещение на Ели бе два месеца преди очакваната поява на детето. Следващата седмица Никол бе преместена в новата килия и оттогава насам не бе виждала човешко същество. Немите биоти, които се грижеха за нея, никога не даваха признак, че чуват въпросите й. Веднъж в пристъп на ярост Никол се бе развикала на един Тиасо, който й помагаше за седмичната баня.

— Не разбираш ли? Миналата седмица дъщеря ми трябваше да роди дете, моето внуче. Искам Да знам дали са добре…

В предишната килия й бе позволено да чете по всяко време. Винаги, когато поискаше, от библиотеката й донасяха нови книги-дискове, така че времето между посещенията минаваше сравнително бързо. Беше препрочела почти всички исторически романи на баща си, а също и малко поезия, история и някои от най-интересните медицински книги. Беше особено впечатлена от сходството между своя живот и живота на героините от детството си — Жана Д’Арк и Елеонор Аквитанска. Никол черпеше сили от това, че нито една от другите две жени не се бе пречупила, независимо от трудния и продължителен затвор.

Веднага след преместването хуманоидът Гарсия, който се грижеше за нея на новото място, не й върна електронното четящо устройство. Никол си помисли, че просто е станала някаква грешка. Но след като го поиска няколко пъти, а то така и не се появяваше, тя осъзна, че й е отнета привилегията да чете.

В новата килия времето течеше много бавно. Съвсем умишлено по няколко часа на ден Никол кръстосваше помещението, стараеше се да поддържа тялото и ума си във форма. Опитваше се по време на тези „сеанси на ходене“ да откъсне мислите си от семейството, които неизбежно засилваха чувството й за самота и потиснатост, и да ги насочи към по-общи философски понятия и идеи. Често към края на разходката се съсредоточаваше върху някой минал момент от живота си, като се опитваше да извлече от него някакво прозрение.

На една от тези разходки с особена яснота в съзнанието й изплуваха поредица събития от времето, когато беше петнадесетгодишна. По това време двамата с баща й вече се бяха настанили в Бовоа и Никол се представяше блестящо в училище. Бе решила да участва в националния конкурс за три момичета, които да изиграят ролята на Жана Д’Арк в серия от живи картини, с които щеше да се ознаменува седемстотин и петдесетата годишнина от мъченичеството на девойката в Руан. Никол се хвърли в състезанието със страст и целеустременост, които едновременно развълнуваха и разтревожиха баща й. След като тя спечели регионалното състезание в Тур, Пиер дори прекъсна работата си върху един роман за цели шест седмици, само и само да помогне на любимата си дъщеря да се подготви за финалите в Руан.

Никол бе класирана на първо място в състезанията по физическа подготовка и интелигентност. Дори оценките на актьорските й възможности бяха много високи. И тя, и баща й бяха сигурни, че ще бъде избрана. Но когато обявиха победителите, Никол бе на второ място.

Години наред — си мислеше Никол, докато обикаляше килията — аз си въобразявах, че съм се провалила. Това, което баща ми каза — че Франция не е подготвена за цветнокожа Жана Д’Арк — нямаше значение. За себе си аз бях една неудачница. Бях съкрушена. Самочувствието ми се възстанови едва на олимпийските игри, а само след няколко дни Хенри ме предаде и отново ме срази.

Цената бе ужасяваща — продължаваше Никол. — Години наред бях затворена в себе си, защото нямах самочувствие. Много по-късно започнах да се чувствам доволна от себе си. И едва тогава бях в състояние да дам нещо от себе си. — За момент Никол прекъсна мислите си. — Защо толкова много от нас минават по един и същи път? Защо младостта е толкова егоистична и защо трябва най-напред да открием себе си, за да установим, че животът е нещо много повече?

Когато биотът Гарсия, който й носеше храната, включи, във вечерята й пресен хляб и няколко сурови моркова, Никол заподозря, че в режима ще настъпи някаква промяна. Няколко дни по-късно Тиасо влезе в килията с гребен, грим, огледало и дори парфюм. За първи път от месеци насам Никол се наслади на продължителна и чудесна баня и се освежи. Когато биотът вдигна дървената вана и се приготви да напусне, й подаде една бележка. „Утре сутрин ще имате посетител.“

Никол не можа да спи. Сутринта като малко момиченце бъбреше с приятелката си катеричката, обсъждаше надеждите и вълнението от предстоящото посещение. Неколкократно се обезпокои за външния си вид и най-накрая обяви лицето и косите си за безобразни. Времето течеше много бавно.

След много дълго време, точно преди обяд, тя чу по коридора към килията да се приближават човешки стъпки. Никол се втурна напред в очакване.

— Кати — извика, когато видя дъщеря си на последния завой.

— Здравей, майко — рече Кати, отключи вратата и влезе в килията. Двете жени останаха прегърнати доста дълго. Никол не се опита да възпре сълзите, които се стичаха по бузите й.

Седнаха на леглото, единствената мебел в стаята, и няколко минути разговаряха приятелски за семейството. Кати я осведоми, че има внучка („Никол дьо Жарден Търнър — каза тя. — Трябва да си много горда“) и после извади двайсетина снимки. Това бяха последните фотографии на бебето с родителите му, снимки на Ели и Бенджи някъде в парка, Патрик в униформа и дори Кати с вечерна рокля. Никол ги гледаше, една по една, очите й бяха постоянно влажни.

— О, Кати — възкликна тя на няколко пъти.

Когато приключи, Никол многословно благодари на дъщеря си, че е донесла снимките.

— Можеш да ги задържиш, майко — рече Кати, изправи се и отиде до прозореца. Отвори чантичката си й извади цигари и запалка.

— Скъпа — обади се колебливо Никол, — моля те, недей да пушиш тук. Вентилацията е отвратителна. Ще ми мирише седмици наред.

Няколко секунди Кати остана загледана в майка си, сетне прибра цигарите и запалката обратно в чантата. Миг по-късно двойка Гарсия пристигнаха пред килията с маса и два стола.

— Какво става? — запита Никол.

— Ще обядваме заедно — усмихна се Кати. — Приготвила съм нещо специално за случая — пиле със сос от гъби и вино.

Храната, която беше с божествен аромат, беше внесена в килията от трети Гарсия и сервирана на застланата маса, редом с финия порцелан и среброто. Имаше даже бутилка вино и две кристални чаши.

За Никол бе трудно да запази добрите маниери. Пилето бе толкова вкусно, а гъбите така крехки, че тя изяде всичко, без да проговори. Само от време на време, докато отпиваше глътка вино, измърморваше:

— М-м-м. Фантастично — но докато чинията й не се опразни, не каза нищо повече.

— И така, Кати — рече тя с топла усмивка, след като й благодари за храната, — какво става с теб? С какво се занимаваш?

Кати се изсмя дрезгаво.

— Старите глупости. Сега съм „Директор по развлеченията“ на целия курортен комплекс Вегас… Ангажирам артисти за представленията в клубовете… Бизнесът върви страхотно, нищо че… — Кати се сепна, припомняйки си, че майка й не знае за войната във втория модул.

— Откри ли мъж, който да оцени всичките ти достойнства? — запита деликатно Никол.

— Не и такъв, който да се задържи — Кати бе предпазлива в отговора и внезапно стана напрегната. — Виж, майко — тя се облегна на масата и се наклони напред, — не съм дошла да обсъждаме интимния ми живот… Имам предложение за теб, или по-скоро семейството има предложение, което всички подкрепяме.

Никол гледаше дъщеря си, смръщила вежди в недоумение. Едва сега забеляза, че за последните две години, откак не я беше виждала, Кати е остаряла значително.

— Не разбирам. Какво предложение?

— Както знаеш, от известно време правителството подготвя процес срещу теб. Вече са готови. Обвинена си в противодържавна дейност, а присъдата със сигурност е смъртно наказание. Прокурорът ни съобщи, че доказателствата срещу теб са железни и че без съмнение ще бъдеш провъзгласена за виновна. Но заради миналите ти заслуги към колонията, ако се признаеш за виновна в по-малкото престъпление „непреднамерена противодържавна дейност“, той ще отхвърли…

— Но аз не съм виновна в нищо — изрече убедено Никол.

— Зная, майко — отвърна Кати със следа от нетърпение в гласа. — Но ние — Ели, Патрик и аз — сме единодушни, че съществува голяма вероятност да бъдеш осъдена. Прокурорът ни обеща, че ако ти се признаеш за виновна в по-малкото престъпление, веднага ще те преместят при по-добри условия и ще ти бъдат разрешени свиждания с цялото семейство, включително с внучка ти… Дори намекна, че може да ходатайства пред властите Бенджи да живее с Робърт и Ели…

Никол беше смутена.

— И всички вие мислите, че аз трябва да приема тази сделка и да се призная за виновна, независимо от това, че до момента съм твърдяла, че съм невинна?

— Ние не искаме да умреш — кимна Кати. — Особено без причина.

— Без причина? — внезапно погледът на Никол заискри. — Ти мислиш, че ще умра без причина? — тя блъсна масата, изправи се и закрачи из килията. — Ще умра за справедливостта. — Никол говореше повече на себе си, отколкото на Кати. — Поне така мисля аз. Макар и да няма нито една душа във Вселената, която да го разбира.

— Но, майко — възрази Кати, — за кого ще е от полза това? Твоите деца и внучката ти ще бъдат лишени завинаги от твоята компания, а Бенджи ще остане в онова ужасно място…

— Значи ето я сделката — прекъсна я Никол. Гласът й постепенно се повишаваше — По-коварна от договора на Фауст с дявола… Зарежи принципите си, Никол, и се признай за виновна, макар че изобщо не си съгрешила. И не продавай душата си заради някаква обикновена, лична, земна отплата… молят те да приемеш сделката заради благото на семейството си… Можеш ли да се обърнеш към майка по този начин и да очакваш, че тя няма да се поддаде?

Погледът на Никол беше огнен. Кати бръкна в чантата, извади цигара и я запали с трепереща ръка.

— И кой идва при мен с това предложение? — продължи Никол. Вече крещеше. — Кой ми носи вкусна храна и вино, и снимки на семейството, за да ме размекне? Кой е самозабитият нож, който ще ме убие със сигурност, но много по-мъчително от електрическия стол? Ами да, това е моята собствена дъщеря, съкровения плод на моята утроба.

Неочаквано Никол пристъпи напред и сграбчи Кати.

— Не ставай Юда заради тях, Кати — изрече, разтърсвайки изплашената си дъщеря. — Ти си много по-добра. След време, ако наистина ме осъдят и екзекутират по тези абсурдни обвинения, ти ще оцениш какво съм направила.

Кати се освободи от хватката на майка си и се олюля назад. Смукна дълбоко от цигарата.

— Това са глупости, майко — изрече миг по-късно. — Абсолютни глупости… Ти си оставаш все така самодоволна… Виж, дойдох да ти помогна, да ти предложа възможност да живееш. Защо поне веднъж в проклетия си живот не послушаш някой друг?

Няколко секунди Никол остана втренчена в Кати. Когато заговори отново, гласът й бе по-мек.

— Изслушах те, Кати, и не харесах това, което чух. Освен това те наблюдавах… И за миг не си въобразявам, че си дошла за да помогнеш на мен. Това би било в пълен разрез с това, което съм наблюдавала в характера ти през последните няколко години. В цялата тази работа трябва да има нещо за самата теб… Нито пък вярвам, че представляваш Ели и Патрик. Ако това беше така, те щяха да дойдат с теб. Трябва да призная, че за момент бях объркана и имах чувството, че може би наистина причинявам прекалено много болка на децата си… Но сега, в последните минути, разбрах съвсем ясно какво става… Кати, моя скъпа Кати…

— Не ме докосвай повече — Кати довърши цигарата и се опита да се успокои. — Виж — изрече най-накрая, — не давам и пукнат грош за това, което изпитваш към мен, но защо, майко, защо не можеш да помислиш за Патрик и Ели, та дори за малката Никол? Толкова ли е важно да станеш светица, че си готова да страдаш за това?

— След време — отвърна Никол — те ще разберат.

— След време — изрече ядно Кати — ти ще си мъртва… След много кратко време… Съзнаваш ли, че в мига, в който изляза оттук и кажа на Накамура, че сделката отпада, датата за твоя процес ще бъде назначена? И че нямаш никакъв шанс, абсолютно никакъв шибан шанс?

— Не можеш да ме изплашиш, Кати.

— Не мога да те изплаша, не мога да те разчувствам, дори не мога да апелирам към чувството ти за справедливост. Като всички добри светци ти слушаш само собствения си глас.

Кати си пое дълбоко дъх.

— Ами, това е всичко… Довиждане, майко. — Въпреки желанието й нови сълзи изпълниха очите на Кати.

Никол плачеше открито.

— Сбогом, Кати. Обичам те.

10.

— Сега защитата може да произнесе заключителната си реч.

Никол стана и заобиколи масата. Жената на предния ред се наричаше Карен Штолц и беше от швейцарски произход. Никол я познаваше доста добре още от времето, когато Карен и съпругът й държаха малката пекарна в съседство с дома на семейство Уейкфийлд в Бовоа.

— Здравей, Карен — изрече тихо Никол, като спря точно пред съдебните заседатели. Те седяха по трима в два реда. — Как са Джон и. Мари?… Сигурно вече са пораснали.

Госпожа Штолц взе да се върти на стола.

— Добре са, Никол — отвърна много тихо.

— Сигурно всяка неделя продължаваш да правиш онези фантастични кифлички с кимион?

Ударът на чукчето проехтя в съдебната зала.

— Госпожо Уейкфийлд — намеси се съдия Накамура, — не му е сега времето за сладки приказки. За заключителната реч са ви предоставени пет минути, а часовникът вече тиктака.

Никол не обърна внимание на съдията. Тя се облегна на парапета между нея и съдебните заседатели. Погледът й бе прикован върху колието на шията на Карен Штолц.

— Камъните са разкошни — изрече шепнешком. — Но трябваше да платят повече, много, много повече…

Отново се разнесе трясъкът на дървеното чукче. Пазачите припряно приближиха Никол, но тя вече бе отстъпила от госпожа Штолц.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна Никол, — през цялата тази седмица вие слушахте как обвинението многократно настояваше, че съм оказала съпротива на законното правителство в Ню Идън. За предполагаемите ми постъпки бях обвинена в противодържавна дейност. Въз основа на представените на този процес доказателства сега вие трябва да решите дали съм виновна. Моля, докато обмисляте решението си да не забравяте, че противодържавната дейност е углавно престъпление — присъдата „виновен“ задължително води след себе си смъртно наказание.

В заключителната си реч желая да разгледам подробно постройката на тезата на обвинението. Свидетелските показания от първия ден до едно нямаха нищо общо с обвиненията срещу мен и съм убедена, че бяха допуснати от съдия Накамура в очевидно нарушение на допълненията към законодателството на колонията, което определя свидетелствуването при процеси за углавни престъпления…

— Госпожо Уейкфийлд — прекъсна я гневно съдията Накамура — както ви казах още преди седмица, аз няма да търпя неуважителни забележки в моята съдебна зала. Още един подобен коментар и ще ви призова за обида на съда или изобщо ще прекратя заключителното ви слово.

— През целия първи ден обвинението се опитваше да докаже, че сексуалната ми нравственост е съмнителна и поради тази причина аз някак си съм склонна да участвам в политически заговор. Дами и господа, бих била щастлива да обсъдя насаме с вас необичайните обстоятелства, свързани със зачеването на всяко от шестте ми деца. Но моят сексуален живот, минал, настоящ и дори бъдещ, няма нищо общо с този процес. Така че свидетелските показания от първия ден бяха абсолютно безсмислени, като изключим вероятната им развлекателна стойност.

На няколко места в претъпкания балкон се чу кикот, но пазачите бързо укротиха тълпата.

— Следващата група свидетели на обвинението — продължи Никол — прекараха много часове в опити да припишат на съпруга ми противодържавна дейност. Открито признавам, че съм омъжена за Ричард Уейкфийлд. Но неговата вина или невинност по отношение на подобни обвинения също няма нищо общо с този процес. Единствено доказателствата, които сочат, че аз съм уличена в противодържавна дейност, могат да бъдат свързани с вашата присъда.

Обвинението внушаваше, че моята подмолна дейност води началото си от участието ми във видеофилма, вследствие на който се роди тази колония. Признавам, че наистина помогнах да се направи този филм, излъчен от РАМА към Земята, обаче категорично отричам да съм „заговорничела с извънземните от самото начало“ и да съм замисляла планове срещу своите съграждани от Земята.

Както изтъкнах още вчера при кръстосания разпит, за който дадох съгласието си на прокурора, аз участвах в създаването на този филм, защото чувствах, че нямам избор. Семейството ми и аз бяхме в ръцете на разум и сила, далеч надхвърлящи всякакво въображение. Бяхме дълбоко загрижени, че ако не отстъпим пред техните искания да им съдействаме при записа, това може да доведе до репресивни мерки срещу нас.

За кратко Никол се върна до масата на защитата и отпи глътка вода. После се извърна и отново се изправи лице в лице със съдебните заседатели.

— След всичко това остават само два сериозни източника на валидни доказателства за осъждането ми по обвинение в противодържавна дейност — свидетелските показания на дъщеря ми Кати и онзи странен аудиозапис, който съдържа несвързана смесица от разсъждения, отправени от мен към други членове на семейството, след като бях задържана. Него чухте вчера сутринта.

Съвсем наясно сте колко лесно може да бъде извъртян и манипулиран един такъв запис. Вчера на свидетелската скамейка и дамата аудиотехници признаха, че е трябвало да прослушат стотици часове разговори между децата ми и мен, преди да подготвят това половинчасово „унищожително доказателство“, в което от всеки разговор са взети не повече от осемдесет секунди. Слабо казано е, че забележките ми в този запис са представени извън контекста.

А относно свидетелските показания на дъщеря ми Кати Уейкфийлд мога само да кажа, при това с дълбока тъга, че в първоначалното си изложение тя излъга многократно. Никога не съм знаела нищо за предполагаемата конспиративна работа на съпруга ми Ричард, още по-малко съм го подкрепяла в нея.

Спомняте си, че когато бе подложена на кръстосан разпит от мен, Кати се забърка с фактите и преди да припадне, категорично се отказа от първоначалните си показания. Съдията ви уведоми, че напоследък дъщеря ми е с крехко душевно здраве и че не трябва да взимате под внимание направените от нея изказвания, които били плод на емоционална принуда, наложена с моите въпроси. Умолявам ви да си припомните всяка изречена от нея дума, но не само когато прокурорът й задаваше въпроси, а и когато се опитвах да изкопча от нея точните дати и места на противодържавните действия, които ми приписа.

За последен път Никол се приближи към съдебните заседатели, като се постара да срещне погледа на всеки един от тях.

— В края на краищата, вие трябва да отсъдите къде е истината в това дело. Изправям се пред вас с натежало сърце. Макар че съм застанала тук, аз продължавам да не вярвам на събитията, които доведоха до обвиняването ми в тези сериозни престъпления. Служила съм добре на колонията и човешкия вид. Не съм виновна в никое от престъпленията, за които съм изправена тук. Независимо от изхода на настоящия процес този факт ще бъде признат от разума и силата, които съществуват в удивителната ни Вселена.

Светлината отвън бързо избледняваше. Замислена, Никол се бе облегнала на стената на килията и се питаше дали това не е последната нощ в живота й. Неволно потрепери. След произнасянето на присъдата всяка нощ тя заспиваше с мисълта, че на следващия ден ще умре.

Хуманоидът Гарсия й донесе вечерята малко след като се мръкна. През последните няколко дни храната беше много по-добра. Докато бавно ядеше печената на скара риба, Никол размишляваше за петте години, изминали откакто тя и семейството й бяха посрещнали първия разузнавателен отряд от „Пинта“.

Какво се обърка? — запита себе си. — Какви бяха основните ни грешки?

В мислите си чу гласа на Ричард. Винаги цинично настроен и скептик относно човешката природа, в края на първата година той бе предположил, че Ню Идън е прекалено добро място за човечеството.

— В края на краищата, ще го унищожим, както направихме със Земята — беше казал тогава. — Генетичният ни багаж — целият, нали разбираш, жаждата за нови територии, агресивността, подлостта — всичко това е прекалено силно, за да се преодолее с образование и просвещение. Спомни си идолите на Майкъл О’Туул. Исус и онзи млад италианец — Сан Микеле от Сиена. Те са били унищожени, защото са проповядвали, че хората трябва да се опитат да бъдат нещо повече от умни шимпанзета.

Но тук в Ню Идън — мислеше Никол — Съществуваха толкова много възможности за по-добър свят. Основните неща, необходими за живот, бяха осигурени. Бяхме заобиколени от недвусмислените доказателства, че във вселената съществува разум, който далеч ни превъзхожда. Това би трябвало да роди една социална среда…

Тя приключи с рибата и придърпа шоколадовия крем към себе си. Усмихна се вътрешно, когато се сети колко много обичаше Ричард шоколада. Толкова ми липсва… Особено разговорите и проницателността му.

Никол се сепна, когато чу към килията й да се приближават стъпки. Силни тръпки на ужас пронизаха тялото й. Посетителите й бяха двама млади мъже. Всеки един от тях носеше фенер. Бяха облечени в униформата на специалните сили на Накамура.

Влязоха много делово в килията. Не се представиха. По-възрастният от двамата, може би в средата на тридесетте, извади документ и зачете.

— Никол дьо Жарден Уейкфийлд, Ти си призната за виновна в държавна измяна и ще бъдеш екзекутирана в осем нула, нула, утре сутринта. Закуската ще бъде сервирана в шест и половина, десет минути след изгрева, а ние ще дойдем да те отведем в камерата за екзекуции в седем и половина. Ще бъдеш завързана за електрическия стол точно в седем и петдесет и осем, а токът ще бъде пуснат две минути по-късно… Имаш ли някакви въпроси?

Сърцето на Никол биеше толкова ускорено, че тя едва дишаше. Направи усилие да се успокои.

— Имаш ли някакви въпроси? — повтори полицаят.

— Как ти е името, млади човече? — запита Никол с прекъсващ глас.

— Франц — отвърна объркан мъжът след кратко колебание.

— Франц чий?

— Франц Бауер.

— Е, Франц Бауер — Никол се насили да се усмихне, — можеш ли да ми кажеш колко време ще умирам? След като пуснеш тока, разбира се.

— Не зная — отвърна той, донякъде объркан. — Ще изгубиш съзнание почти веднага, само след няколко секунди. Но не зная колко дълго…

— Благодаря — Изрече Никол. Чувстваше, че прималява. — Може ли да си вървите сега, ако обичате? Бих искала да остана сама. — Мъжете отвориха вратата на килията. — О, между другото — добави Никол, — може ли да оставите един фенер? А може би и писалка, и лист или дори електронен бележник?

Франц Бауер поклати глава.

— Съжалявам. Не можем…

Никол му махна да върви и прекоси килията към най-отдалечения ъгъл. Две писма — рече на себе си, дишайки бавно, за да възстанови сили. — Исках само да напиша две писма. Едно на Кати и едно на Ричард. С всички останали съм се простила.

След като полицаите си заминаха, Никол си припомни дългите дни, които прекара в шахтата на РАМА II преди много години; тогава очакваше да умре от глад. Последните й часове, както си мислеше тогава, бяха заети със спомени за щастливите моменти от живота й. Сега това не е необходимо. Няма събитие от миналото, което да не съм премислила многократно. Това е ползата от две години затвор.

Никол се учуди, когато осъзна, че изпитва силен яд, защото не може да напише писмата. Утре сутринта отново ще повдигна този въпрос. Ще ми позволят да ги напиша, ако вдигна достатъчно шум. Независимо от обстоятелствата се усмихна.

— Действай с твърда ръка… — цитира тя на глас. Внезапно пулсът й отново се ускори. В мислите си видя електрически стол в една тъмна стая. Тя седеше на него, на главата й беше поставен странен шлем. Той започна да блести и Никол си представи как се отпуска тежко напред.

Мили Боже, който и където и да си, моля те, дай ми малко смелост сега. Много съм изплашена.

В мрака на стаята Никол седна на леглото. След няколко минути се почувства по-добре, почти спокойна. Откри, че се пита какво ли представлява мигът на смъртта. Дали е като заспиване и после нищо? Или в този най-последен момент се случва нещо особено, нещо, което никой жив не може да узнае?

Някъде от много далече я зовеше някакъв глас. Никол се размърда, но не успя да се разсъни съвсем.

— Госпожо Уейкфийлд! — извика отново гласът.

Тя бързо седна в леглото, мислейки, че вече е съмнало. Усети как я залива вълна от страх, когато разумът й напомни, че й остават още два часа живот.

— Госпожо Уейкфийлд, насам, извън килията съм… Аз съм Амаду Диаба.

Никол разтърка очи и се напрегна да съзре фигурата в мрака край вратата.

— Кой? — запита, докато бавно пресичаше стаята.

— Амаду Диаба. Преди две години помогнахте на доктор Търнър за моята сърдечна трансплантация.

— Какво правиш тук, Амаду? И как влезе?

— Дойдох да ви донеса нещо. Подкупих всеки, когото трябваше. Необходимо бе да ви видя.

Макар че мъжът се намираше само на пет метра от нея, Никол виждаше само неясните очертания на фигурата му в мрака. Изморените очи също й играеха номера. В един момент, когато особено силно се напрегна, за да го види добре, за миг й се стори, че нейният посетител е прадядо й Омех. Прониза я студена тръпка.

— Добре, Амаду — обади се най-накрая. — Какво си ми донесъл?

— Първо трябва да го обясня. Може би дори и тогава няма да има смисъл… Аз самият не го разбирам напълно. Само зная, че тази вечер трябваше да ви го донеса.

За момент той замълча. Когато Никол не проговори, Амаду припряно разказа историята си:

— В деня след избирането ми за Колония Лоуел, докато все още бях в Лагос, получих странна вест от баба ми, която е Сенуфо. Тя гласеше, че трябва спешно да я посетя. Заминах още при първата удала ми се възможност, след две седмици. До това време получих още едно известие от нея, в което настояваше, че моето посещение е въпрос на „живот й смърт“.

— Пристигнах посред нощ в селото и на Брега на слоновата кост. Баба се събуди и тутакси се облече. Придружени от селския шаман още същата нощ предприехме дълго пътуване през саваната. Когато стигнахме до целта си, малко селище на име Нидого, бях напълно изтощен.

— Нидого? — прекъсна го Никол.

— Точно така. Както и да е, там имаше един странен, съсухрен човек, който трябва да беше някакъв свръхшаман. Баба ми и нашият шаман останаха в селото, а ние със съсухрения човек предприехме едно изнурително изкачване до близката гола планина край някакво малко езеро. Пристигахме точно преди изгрева. „Погледни — каза старият мъж. — Погледни в Езерото на мъдростта. Какво виждаш?“ Точно тогава лъчите на слънцето докоснаха водата.

Казах му, че виждам тридесет или четиридесет предмета, приличащи на нещо средно между дини и пъпеши, които лежат на дъното в единия край на езерото. „Добре — рече той с усмивка, — наистина ти си човекът“.

„Кой човек съм?“ — попитах го аз. Не ми отговори. Тръгнахме по брега на езерото към мястото, където бяха потопени дините — вече не ги виждахме, защото слънцето се бе издигнало високо в небето. Свръхшаманът извади едно стъкълце. Потопи го във водата, запуши го и ми го подаде. Даде ми и един малък камък, който беше оформен като предметите на дъното на езерото. „Това са най-значимите дарове, които някога ще получиш“.

— Защо? — попитах аз.

Няколко секунди по-късно той подбели очи и изпадна в транс, припявайки ритмично на сенуфо. Няколко минути танцува, после неочаквано скочи в езерото и заплува. „Почакай — извиках. — Какво да правя с твоите дарове?“ „Носи ги навсякъде със себе си. Сам ще разбереш кога да ги използваш.“

Сърцето на Никол биеше толкова силно, че тя се запита дали и Амаду не чува ударите му. Протегна ръка през решетките и докосна мъжа по рамото.

— И снощи един глас в съня ти, или може би не е било точно сън, ти е казал да ми донесеш стъкълцето и камъните тази вечер.

— Точно така. — Амаду замълча: — Как разбра?

Никол не отговори. Не можеше да приказва. Цялото й тяло трепереше. Малко по-късно, когато почувства двата предмета в ръката си, коленете й бяха така омекнали, че се уплаши да не се строполи. На два пъти благодари на Амаду и го подкани да си върви, преди да го разкрият.

Бавно прекоси килията до леглото. Възможно ли е? И как е възможно? Всичко това да се е знаело от самото начало? Манни дини на Земята? Никол бе пренапрегната. Изгубих контрол, а все още дори не съм пийнала от шишенцето.

Само от стискането на шишенцето и камъка в ума й изплува яркия спомен за невероятните видения, които бе изживяла на дъното на шахтата в РАМА II. Отвори стъкълцето. На два пъти си пое дълбоко дъх и после припряно изгълта съдържанието му.

В началото й се стори, че нищо не се случва. Заобикалящият я мрак изобщо не се променяше. После внезапно в центъра на килията се образува голям, оранжев балон. Той експлодира и разпръсна цветове из мрака. Последва го червен балон, сетне лилав. Докато Никол се съвземаше от блясъка на виолетовата експлозия, дочу силен смях откъм прозореца. Хвърли поглед в тази посока. Килията изчезна. Намираше се в открито поле.

Беше тъмно, но можеше да различи очертанията на предметите. Някъде в далечината отново чу смеха. „Амаду“ — извика наум. Препусна през полето като вихър. Настигаше човека. Когато го наближи, лицето му промени чертите си. Изобщо не беше Амаду, беше Омех.

Той се разсмя отново и Никол спря.

— „Роната“ — извика мъжът. Лицето му нарастваше. По-голямо и още по-голямо, достигна размерите на автомобил, после на къща. Смехът му беше оглушителен. Лицето на Омех беше грамаден балон, който се издигаше нагоре и още по-нагоре в черната нощ. Изсмя се още веднъж и лицето му гръмна, заливайки Никол с вода.

Беше измокрена до кости. Потъваше, плуваше под вода. Когато се измъкна на повърхността, се озова във вирчето и оазиса на Брега на слоновата кост, където като седемгодишно момиче се беше сблъскала с лъвицата по време на Поро. Същата лъвица и сега обикаляше района на езерцето. Никол отново беше малко момиче. Беше много изплашена.

— Искам си мама. Отпусни главица и почивай, дано сънят ти е благословен — запя Никол. Тя взе да излиза от водата. Лъвицата не я закачаше. Още веднъж хвърли поглед към животното, муцуната й се бе превърнала в лицето на майка й. Никол се завтече да я прегърне. Вместо това самата Никол се превърна в лъвица, която кръстосваше по брега на вирчето в оазиса посред нощта на африканската савана.

Сега в езерцето имаше общо трима плувци, все деца. Докато лъвицата Никол продължаваше да пее приспивната песен от Брамс, едно по едно децата се измъкнаха от водата. Най-напред Женевиев, после Симон, Кати, Бенджи, Патрик и Ели. Всеки от тях мина покрай нея и се отправи към саваната. Никол се втурна след тях.

Тичаше по вътрешната пътека на претъпкан стадион. Отново беше в човешки образ, млада, с атлетично телосложение. Съобщиха за последния й скок. Когато се отправи към началото на пистата за засилване при тройния скок, я доближи един японски съдия. Това беше Тошио Накамура. Ще направиш фал — присмя й се той.

Докато се засилваше, Никол си помисли, че ще литне. Не фаулира; след отскока се зарея, във въздуха, изпълни един прескок без всякакво отклонение и се приземи мощно в далечния край на трапа. Знаеше, че скокът й е добър. Заподскача към мястото, където бе оставила грейката си. Баща й и Хенри пристигнаха, за да я поздравят с прегръдка. Браво — изрекоха едновременно. — Чудесно изпълнение.

Жана Д’Арк донесе златния медал до стълбичката на победителите и го закачи на врата на Никол. Елеонора Аквитанска й връчи голям букет от рози. Кенджи Уатанабе и съдия Мишкин бяха застанали от двете й страни и я поздравяваха. Говорителят съобщи, че скокът й е нов световен рекорд. Публиката на крака я аплодираше. Никол се взря в морето от лица и видя, че множеството не е само от човеци. Там беше Орелът, седнал в специална ложа, цял сектор бе зает от октопаяци. Всички я поздравяваха, дори птицеподобните, и сферичните същества с фините пипала, и змиорките с пелерини, притиснати до стъклото на гигантска затворена купа. Никол замаха на всички.

Ръцете й се превърнаха в криле и тя полетя. Беше ястреб, който се рееше високо над земеделския пояс на Ню Идън. Погледна надолу към сградата, в която беше затворена. После завъртя глава на запад и откри фермата на Макс Пъкет. Макар че беше посред нощ, Макс все още бе отвън и работеше върху нещо, което може би щеше да представлява разширение на хамбара му.

Никол продължи да лети на запад, отправила се към ярките светлини на Вегас. Когато стигна до комплекса, се спусна надолу; прелиташе зад клубовете, не пропусна нито един. Кати седеше отвън, на някакво задно стълбище, съвсем сама.

Лицето й бе заровено в дланите, цялото й тяло се тресеше. Никол се опита да я успокои, но в нощта се чу само крясъкът на ястреб. Дъщеря й, озадачена вдигна очи към небето.

Прелетя над Позитано, близо до изхода на модула. Изчака външната врата да се отвори. Стряскайки пазача, ястребът Никол напусна Ню Идън. След по-малко от минута достигна Авалон. Робърт, Ели, малката Никол и дори един санитар, всички те заедно с Бенджи се намираха във фоайето на неговото отделение. Никол нямаше представа какво търсят там посред нощ. Извика им. Бенджи се приближи до прозореца и се взря в мрака навън.

Чу някакъв глас да я зове. Беше неясен, идваше далече от юг. Бързо долетя до втория модул и влезе през зеещия отвор, изрязан от хората във външната стена. Забърза се по пръстеновидния коридор, откри портика и закръжи над зеления сектор във вътрешността. Вече не чуваше гласа. Но видя сина си Патрик да лагерува с останалите войници в основата на кафявия цилиндър.

Във въздуха я пресрещна птицеподобно с четири кобалтови пръстена. Той вече не е тук — обясни то. — Провери в Ню Йорк. Никол бързешком напусна втория модул и се завърна в Централната равнина. Отново чу гласа. Нагоре, нагоре, извисяваше се все по-високо и по-високо. Ястребът Никол едва дишаше.

Полетя на юг, над стената, която ограждаше територията на Северния полуцилиндър. Под нея беше Цилиндричното море. Отново чу гласа. Сега беше по-отчетлив. Това бе Ричард. Сърцето й на ястреб блъскаше лудо.

Той стоеше на брега, пред небостъргачите, и й махаше. Ела при мен, Никол — казваше гласът му. Виждаше очите му дори и в тъмното. Спусна се надолу и кацна на рамото на Ричард.

Заобикаляше я мрак. Никол отново се намираше в килията. Птица ли чу край прозореца? Сърцето й все още биеше ускорено.

Тя прекоси малкото помещение.

Благодаря ти, Амаду. Или Омех. — Усмихна се. — Или Боже.

Никол се изтегна на леглото. Секунди по-късно беше заспала.