Градината на Рама

1.

29 декември, 2200

Преди два часа, в 10.44 земно време по Гринуич, Симон Тиасо приветства Вселената. Беше невероятно преживяване. Въобразявах си, че и преди съм изпитвала някои силни усещания, но нищо в живота — нито смъртта на майка ми, нито златният олимпийски медал от Лос Анжелис, нито трийсет и шестте часа, прекарани с принц Хенри, нито дори раждането на Женевиев под бдителния поглед на баща ми в болницата в Тур не беше толкова дълбоко, колкото радостта и облекчението ми, когато най-сетне чух първия плач на Симон.

Майкъл беше предсказал, че ще се роди на Коледа. По характерния си мил начин той ми обясни, че според него с появата на бял свят на нашето космическо дете в предполагаемия ден на раждането на Исус Господ се готви да ни „даде знак“. Ричард го взе на присмех. Той го прави винаги щом Майкъл се увлече в своята религиозна разпаленост. Но когато в навечерието на Коледа аз усетих първите силни контракции, дори и Ричард стана вярващ.

На Бъдни вечер спах на пресекулки. Малко преди да се събудя, сънувах дълбок и ярък сън: както се разхождах край нашето езерце в Бовоа и си играех с любимия ми паток Дюноа и неговите диви другари, чух да ме вика един глас. Не можех да го разпозная, но някак си разбирах, че говори жена. Тя ми каза, че раждането ще бъде изключително трудно, че ще имам нужда и от последната си капка сили, за да може моето второ дете да се появи на бял свят.

На самата Коледа, след като си разменихме простичките подаръци, които всеки от нас скрито беше поръчал на рамианите, аз започнах да тренирам Майкъл и Ричард за всевъзможни спешни случаи. Сега си мисля, че Симон наистина щеше да се роди на Коледа, ако моят предпазлив ум не беше толкова нащрек от обстоятелството, че двамата мъже не са дори най-бегло подготвени да ми окажат помощ в случай на някакво усложнение. Вероятно само моята воля отложи раждането на бебето през тези последни два дни.

Едно от усложненията, които обсъждахме на Коледа, беше напречното предлежание1. Преди няколко месеца, когато неродената ми дъщеричка все още имаше някаква свобода на движение в матката, аз бях почти сигурна, че е разположена с главата надолу. Но си мислех, че последните няколко седмици, преди да заеме родово положение, тя може да се е извъртяла. Оказах се права само донякъде. Тя съумя да тръгне по родовия канал с главата напред, но лицето й бе извърнато нагоре към корема ми и след първата сериозна поредица от контракции върхът на мъничката главичка се вклини болезнено в моя таз.

При тези обстоятелства в някоя болница на Земята лекарят вероятно щеше да предприеме цезарово сечение. Съвсем сигурно втори лекар щеше да стои нащрек за развиващ се стрес на плода и отрано щеше да е пуснал в ход целия роботизиран инструментариум в усилие да извърти главата на Симон, преди да се е вклинила в това неблагоприятно положение.

Към края болката вече ме разпъваше на кръст. В промеждутъците между силните контракции, които натикваха детето към неподатливите кости, аз се опитвах да изкрещя по някоя команда към Майкъл и Ричард. От Ричард нямаше почти никаква полза. Той не беше в състояние дори да се справи с моята болка (или „неразборията“, както го нарече по-късно), а камо ли да асистира на епизиотомията2 или да използва импровизирания форцепс, който бяхме получили от рамианите. Майкъл, Господ да го благослови, храбро се опитваше да следва моите понякога несвързани напътствия, докато потта обливаше челото му, независимо от ниската температура в помещението. Употреби скалпела от моя набор, за да направи разкритието, и след секунда колебание, породено от кръвта, намери главата на Симон с помощта на форцепса. На третия опит някак си успя да я върне назад в родовия канал и я извъртя така, че да може да се роди.

И двамата мъже нададоха рев, когато главата на Симон се подаде. Аз съсредоточено продължавах да вдишвам и издишвам, защото се безпокоях да не изпадна в безсъзнание. Когато аз също изревах, независимо от разкъсващата болка следващата контракция изстреля Симон в ръцете на Майкъл. Като баща Робърт преряза пъпната връв. След това Майкъл вдигна Симон, за да я видя. „Момиче е“ — констатира той. Очите му бяха пълни със сълзи. Положи я много внимателно на корема ми и аз леко се надигнах да я разгледам. Първото впечатление беше, че съвсем прилича на майка ми.

Направих усилие да остана будна, докато отстранят плацентата, и с помощта на Майкъл заших разреза, който той беше направил със скалпела. После колабирах. Не си спомням много подробности от следващите двадесет и четири часа. Бях толкова изтощена от родовата дейност и самото раждане (контракциите ми бяха на всеки пет минути „единадесет“ часа преди Симон да се роди), че заспивах при всеки удобен случай. Новородената ми дъщеря сучеше с готовност, не се нуждаеше от подканяне и един-два пъти Майкъл настоя да я кърмя дори когато не бях съвсем будна. Кърмата нахлу в гърдите ми веднага след като Симон започна да суче. Когато свърши, изглеждаше удовлетворена. Доволна съм, че млякото й стига и че с нея няма да имам трудностите, които имах навремето с Женевиев.

Всеки път, когато се събудя, някой от мъжете е край мен. Усмивката на Ричард винаги изглежда малко пресилена, но преди всичко — одобрителна. Когато съм будна, Майкъл бърза да постави Симон в ръцете ми или на гърдите ми. Той я държи, без да се притеснява, дори когато тя плаче, и непрекъснато мънка, че е красива.

В този момент Симон е край мен и спи, увита в псевдоодеялото, което е изработено от рамианите (безкрайно затруднително е да окачествиш материите, особено такива свойства като „меко“, само по количествените признаци, които са разбираеми за нашите домакини). Тя наистина прилича на майка ми. Кожата й е доста тъмна, може би дори по-тъмна от моята, а гъстата й коса е гарвановочерна. Очите са наситено кафяви. С тази глава, все още отекла и безформена от трудното раждане, не е лесно да бъде определена като красива. Но Майкъл, разбира се, е прав. Тя е страхотна. Очите ми вече долавят красотата в крехкото червеникаво същество, което диша с такава лудешка честота. Добре дошла на този свят, Симон Уейкфийлд!

2.

6 януари, 2201

От цели два дни съм в депресия. И съм така изморена, така изморена. Макар да съм съвсем наясно, че представлявам типичен случай на послеродов синдром, аз не съм в състояние да се освободя от чувството си за потиснатост.

Тази сутрин ми беше най-тежко. Събудих се преди Ричард и останах да лежа безшумно върху моята половина от матрака. Хвърлих поглед към Симон, която кротичко спеше в рамианската люлка, до стената. Независимо от обичта, която изпитвах към нея, не успявах да измисля нищо оптимистично относно бъдещето й. Избликът на въодушевление, съпроводил нейното раждане и продължил седемдесет и два часа, беше напълно изчезнал. През ума ми се нижеше непрекъснат поток от безизходни констатации и въпроси, които нямат отговор. Какъв живот те очаква, моя малка Симон? С какво ние, твоите родители, можем да допринесем, за да бъдеш щастлива?

Моя скъпа дъще, заедно с твоите родители и техния добър приятел Майкъл О’Туул, ти живееш в една подземна пещера на борда на грамаден космически кораб от извънземен произход. Тримата възрастни в твоя живот са космонавти от планетата Земя, част от екипажа на Нютоновата експедиция, която бе изпратена преди около година да изследва цилиндричния свят, наречен Рама. Баща ти, майка ти и генерал О’Туул бяха единствените човешки същества, останали все още на борда на този чуждоземен кораб, когато Рама неочаквано промени своята траектория, за да предотврати анихилирането си от ядрената фаланга, изстреляна от една параноична Земя.

Над нашето леговище се намира град от тайнствени небостъргачи, разположен върху остров. Ние го наричаме Ню Йорк. Заобиколен е от замръзнало море, което минава през центъра на този огромен космически кораб и го разполовява. Според изчисленията на бащата ти ние се намираме точно в орбитата на Юпитер (макар че самото огромно газово кълбо е доста далеко, чак от другата страна на Слънцето) и следваме хиперболична траектория, която най-вероятно ще ни изведе далеч от Слънчевата система. Не знаем накъде сме се запътили. Не знаем кой и защо е построил този космически кораб. Знаем само, че на борда му има и други обитатели, но нямаме никаква представа откъде идват те, а в добавка имаме основание да подозираме, че поне някои от тях са враждебно настроени.

През последните два дни мислите ми се въртят в един порочен кръг и всеки път стигам до едно и също потискащо заключение: непростимо е, че ние, предполагаемо зрелите възрастни хора, ще изложим едно безпомощно и невинно същество на опасностите на околна среда, която разбираме толкова малко и върху която нямаме абсолютно никакъв контрол.

Рано тази сутрин, веднага щом осъзнах, че днес е тридесет и седмият ми рожден ден, аз се разплаках. Отначало плачът бе кротък и безгласен. Но когато в мен нахлуха спомените за всички изминали рождени дни, безмълвните сълзи бяха изместени от покъртително ридание. Изпитвах остро, прерязващо съжаление не само към Симон, но и към самата себе си. А когато се сетих за великолепната синя планета, от която произхождаме, и особено когато не успях да си я представя в бъдещето на Симон, аз продължих да си задавам същия въпрос: защо родих детето сред подобна неразбория?

Ето я отново тази дума. Една от любимите думи в речника на Ричард. За него „неразбория“ има на практика неограничено приложение. Всичко, което е хаотично или неуправляемо, независимо дали е проблем от техническо естество или семейна криза (като например ридаеща съпруга, обхваната от ясно изразена послеродова депресия), се отнася към неразборията.

Та рано тази сутрин мъжете не можаха да ми помогнат с нищо. Безплодните им опити да ме разведрят само засилиха моята меланхолия. Въпрос: защо се случва така, че почти всеки мъж, изправен лице в лице с нещастна жена, тутакси предполага, че по някакъв начин това е свързано с него? Всъщност не съм права. На земята Майкъл е имал съпруга и три деца, така че знае нещичко за чувствата, които преживявам. Преди всичко ме попита с какво може да ми помогне. Но Ричард беше съкрушен от сълзите. Когато се събуди и чу плача ми, той се изплаши. Първоначално реши, че изпитвам някаква нетърпима физическа болка. Успокои се едва когато му казах, че просто се чувствам потисната.

След като се убеди, че няма вина за моето настроение, Ричард мълчаливо ме изслуша, докато аз обяснявах колко съм загрижена за бъдещето на Симон. Признавам, че бях леко напрегната, но той сякаш не схвана нищо от това, което говорех. Непрекъснато повтаряше една и съща фраза — че бъдещето на Симон не е по-несигурно от нашето — и си вярваше, че щом няма логична причина да бъда толкова разстроена, депресията ми трябва мигом да изчезне. В края на краищата, след като повече от час говорихме на различни езици, Ричард съвсем правилно заключи, че не ми помага с нищо, и реши да ме остави сама.

Шест часа по-късно.

Сега съм малко по-добре. Все още остават три часа преди рожденият ми ден да изтече. Тази вечер си направихме мило тържество. Току-що привърших с кърменето на Симон и тя отново лежи до мен. Майкъл ни напусна преди около петнадесет минути, за да се върне в стаята си по-нататък по коридора. Ричард заспа пет минути след като главата му докосна възглавницата. По моя молба беше прекарал целия ден в разработването на по-добри пелени.

Ричард обича да прекарва времето си в наблюдение и систематизиране на нашите взаимовръзки с рамианите, или по-точно с тези, които работят с компютрите, които ние задействаме чрез клавиатурата в нашата стая. Никога не сме виждали някого или нещо в тъмния тунел непосредствено зад черния екран, така че не знаем със сигурност дали на другия край действително съществуват някакви индивиди, които реагират на нашите искания и разпореждат на заводите си да произведат странните неща, за които ги молим. Все пак е удобно да наричаме нашите домакини и благодетели рамиани.

Процесът на общуване с тях е колкото сложен, толкова и прост. Сложен е, защото разговаряме чрез изображения върху черния екран и точни количествени формули на езика на математиката, физиката и химията. Прост е, защото фактическите изречения, които въвеждаме с помощта на клавиатурата, са с удивително елементарен синтаксис. Най-често използваното от нас начало на изречение е „Бихме искали“ или „Желаем“ (разбира се, няма как да знаем точния превод на исканията ни, и просто приемаме, че сме учтиви — твърде възможно е поръчките, които задействаме, да са под формата на грубиянска заповед, започваща с „Дай ми“), последвано от подробното описание на това, което бихме желали да ни бъде осигурено.

Най-трудната част е химията. Обикновените неща, които използваме в ежедневието си като сапун, хартия, стъкло, са много сложни от химическа гледна точка и е изключително трудно да бъдат определени в зависимост от броя и вида на химическите им съставки. Докато работеше с клавиатурата и черния екран, Ричард установи, че понякога трябва да опишем целия процес на производство, включително температурните режими, защото иначе това, което получаваме, не наподобява ни най-малко това, което сме поръчали. Процесът на искане съдържа много опити и грешки. В началото взаимовръзката беше доста неефективна и обезкуражаваща. И тримата бихме желали да си спомняме повече неща от химията, изучавана в колежа. Тази неспособност да постигнем задоволителен напредък в оборудването с ежедневно необходимите неща се оказа един от катализаторите за Голямата екскурзия (както обича да я нарича Ричард), която започна преди четири месеца.

По това време температурата на околната среда в Ню Йорк, както и в останалата част на Рама, вече беше с пет градуса под нулата, и Ричард беше потвърдил, че Цилиндричното море отново е сковано от здрав лед. Все повече се безпокоях, че няма да успеем да се подготвим както трябва за раждането на бебето. Всяко нещо от подготовката изискваше прекалено много време. Да се сдобием и да инсталираме функционираща тоалетна например, ни костваше цял месец усилия, а резултатите все още бяха далеч от задоволителните. Най-често проблемът беше в това, че подаваме на нашите домакини недостатъчно подробности. Понякога обаче затруднението идваше от самите рамиани. Чрез универсалния език на математиката и химическите символи те ни информираха, че не могат да завършат производството на даден предмет от списъка в определения от нас срок.

Както и да е, една сутрин Ричард съобщи, че възнамерява да напусне бърлогата ни, за да се опита да стигне до все още намиращия се на док военен кораб от нашата Нютонова експедиция. Обоснова се с желанието да открие и донесе ключовите компоненти на научната база данни на корабните компютри (това щеше да ни помогне изключително много при формулирането на исканията, които отправяхме към рамианите), но си призна, че всъщност изпитва страхотен глад за свястна храна. Поддържахме живота и здравето си с химически буламачи, осигурени от рамианите, но по-голяма част от храната беше или безвкусна, или отвратителна.

В интерес на истината трябва да кажем, че нашите домакини реагираха коректно на исканията ни и нямаха вина. Макар да знаехме как най-общо да опишем основните химически съставки, от които се нуждаят телата ни, никой от нас не беше изучавал в подробности сложния биохимичен процес, който се осъществява, когато опитваме нещо на вкус. Така че в ония първи дни храненето беше необходимост, но никога удоволствие. Много често лепкавата маса се поглъщаше трудно, ако това въобще беше възможно. Неведнъж храненето биваше следвано от гадене.

Тримата прекарахме по-голямата част от деня в обсъждане на всички „за“ и „против“ Голямата екскурзия. Аз бях на онзи етап от бременността, който се характеризира с киселини, и се чувствах доста неразположена. Макар че не ми допадна идеята да остана сама в нашата бърлога, докато двамата мъже прекосят леда, открият роувъра, минат през Централната равнина и после се издигнат или се изкатерят до превключвателната станция Алфа, аз осъзнавах, че в много отношения те двамата ще могат да си помагат един на друг. Съгласих се с тях, че едно самотно пътуване би било безразсъдно.

Робърт беше почти сигурен, че роувърът ще може да тръгне, но не беше толкова оптимистично настроен по отношение на седалковия лифт. Обстойно обсъдихме пораженията, които можеше да е понесъл Нютоновият военен кораб. Тъй като се намираше от външната страна на Рама, той беше изложен на ядрения взрив, избухнал зад защитния мрежест щит. Ричард изказа предположението, че след като липсват видими поражения в структурата му (използвайки достъпа до изхода на сензорите на рамианите, през изминалите месеци ние на няколко пъти бяхме разглеждали изображението на Нютоновия военен кораб върху черния екран), възможно е самата Рама непреднамерено да е защитила кораба от всички ядрени експлозии, така че вътре в него да липсват каквито и да било повреди от радиацията.

Аз бях по-песимистично настроена. От дългите години работа с инженери и специалисти по околната среда върху проекти за защита на космически кораби бях наясно с радиационната чувствителност на всяка една от подсистемите на „Нютон“. Макар да вярвах, че има голяма вероятност научната база данни да е непокътната (както процесорът, така и паметта й бяха изработени от елементи с подсилена устойчивост спрямо радиация), бях почти сигурна, че хранителните запаси ще се окажат заразени. Винаги сме знаели, че нашата пакетирана храна се намира в относително незащитен участък. Всъщност още преди изстрелването съществуваше известно безпокойство, че неочаквано слънчево изригване може да предизвика радиация, достатъчна да направи храната ни опасна за консумация.

Не се страхувах да остана сама за няколко дни, дори за седмица, през която мъжете щяха да осъществят пътуването до военния кораб и обратно. По-тревожна ми се струваше възможността единият от тях или и двамата да не се завърнат. Не ставаше въпрос само за октопаяците или за другите чуждоземци, които вероятно населяваха обширния космически кораб редом с нас. Трябваше да се вземе предвид и съществуващата неустойчивост в заобикалящата ни среда. Ами ако Рама внезапно започнеше да маневрира? Ами ако се случеше нещо друго, също толкова неблагоприятно, и те не можеха да се върнат до Ню Йорк?

Ричард и Майкъл ме успокоиха, че няма да поемат никакви рискове и че не възнамеряват да правят нищо друго, освен да отидат до военния кораб и да се върнат. Отпътуваха точно след пукването на зората на двадесет и осем часовия рамиански ден. За първи път оставах сама след онзи случай в Ню Йорк, когато бях пропаднала в шахтата и стоях там в пълна изолация порядъчно дълго време. Разбира се, сега вече не бях съвсем сама. Можех да усетя Симон, която риташе вътре в мен. Да носиш бебе в себе си, е удивително усещане. Има някакво неописуемо вълшебство в това да знаеш, че вътре в теб се намира друга жива душа. Особено като се има предвид, че до голяма степен детето се формира от твоите собствени гени. Колко жалко, че мъжете не могат да преживеят бременност. Може би тогава щяха да осъзнаят защо ние, жените, сме така загрижени за бъдещето.

До настъпването на третия земен ден от тръгването на мъжете аз бях изпаднала в тежка форма на нервна свръхвъзбуда от престоя си в затворено помещение. Реших да се измъкна от нашата бърлога, да се изкача нагоре и да поскитам из Ню Йорк. На Рама беше тъмно, но бях толкова неспокойна, че въпреки това излязох. Въздухът беше доста студен. Дръпнах ципа на тежкото пилотско яке върху стърчащия напред корем и тръгнах. Няколко минути след това в далечината дочух някакъв звук. По гърба ми полазиха тръпки и аз тутакси спрях. Адреналинът явно нахлу и в Симон, защото тя зарита енергично, докато аз се ослушвах за шума. След около минута го чух отново — звук, издаван от четки, които се влачат по метална повърхност, придружен с високочестотен вой. Този шум не можеше да бъде сбъркан с друг: очевидно из Ню Йорк се мотаеше октопаяк. Припряно се завърнах в пещерата и зачаках изгрева на Рама.

Когато се развидели, аз отново отидох в Ню Йорк и взех да скитам наоколо. Докато обикалях покрай онзи любопитен хамбар, където навремето бях пропаднала в шахтата, започнах да се съмнявам в нашето заключение, че октосите излизат навън само през нощта. В самото начало Ричард настояваше, че те са нощни същества. Първите два месеца след като Земята остана зад гърба ни, ние още не бяхме изградили защитната скара, която да предотвратява спускането на нежелани посетители в нашето леговище; тогава Ричард беше разположил серия от примитивни приематели (все още не беше усъвършенствал способността си да уточнява необходимите му електронни части пред рамианите) над прикритието над пещерата, което бяхме направили срещу октопаяците, и потвърди, поне за свое собствено удовлетворение, че те се появяват отгоре само през нощта. В края на краищата октосите откриваха всичките му монитори и ги унищожаваха, но не и преди Ричард да се сдобие с количеството данни, които смяташе, че подкрепят неговата хипотеза.

Заключението на Ричард обаче не ми донесе никакво успокоение, когато неочаквано чух откъм страната на нашето леговище да се носи силен и съвършено непознат шум. Намирах се в хамбара и зяпах шахтата, в която преди девет месеца едва не умрях. Пулсът ми мигом се учести, кожата ми настръхна. Най-много ме разтревожи фактът, че шумът се предизвиква някъде между мен и рамианския ми дом. Изключително предпазливо запълзях нагоре, съпроводена от звука, който имаше променлив характер. Всеки път, преди да се хвърля напред, надничах иззад ъгъла на сградите. Най-накрая открих източника на звука — Ричард режеше парчета решетъчна конструкция с помощта на циркуляр, който беше донесъл от „Нютон“.

Всъщност, когато ги открих, той и Майкъл водеха спор. Сравнително малката решетъчна конструкция с квадратна форма на плетката и дължина на страната приблизително три метра (всичко на всичко около петстотин точки на пресичане) беше прикрепена към един от онези ниски и неподлежащи на описание хангари, който се намираше на около стотина метра от отвора, водещ към нашата пещера. Майкъл поставяше под съмнение смисъла да се захващат с решетката с помощта на циркуляра. В момента, когато ме зърнаха, Ричард оправдаваше постъпката си, като превъзнасяше достойнствата на гъвкавия материал, от който бе направена решетката.

Тримата се прегръщахме и целувахме в продължение на няколко минути, а после те ми дадоха отчет за Голямата екскурзия. Пътуването се оказало лесно. Роувърът и седалковият лифт не създали никакви проблеми. Апаратурата им показала, че на военния кораб все още има остатъчна радиация, така че не било възможно да останат твърде дълго и не донесли никаква храна. Научната база данни обаче се оказала в отлично състояние. Ричард използвал ежедневната практика за свиване на данните, за да побере по-голямата част от базата върху кубове, съответстващи на нашите портативни компютри. Бяха донесли и голяма раница, пълна с инструменти (като циркуляра), за които бяха решили, че ще ни бъдат от полза за довършването на нашите жилищни помещения.

От този ден нататък до раждането на Симон Ричард и Майкъл се трудеха непрестанно. С допълнителната информация, която се съдържаше в базата данни, ни беше много по-лесно да поръчваме необходимото на рамианите. Аз дори експериментирах с малки количества безвредни естери и други по-прости органични вещества в храната, а резултатът беше известно подобряване на вкуса й. Майкъл довърши своята стая в долната част на коридора, освен това беше конструирана люлката на Симон, а банята ни бе значително усъвършенствана. Като се сетя за всички неудобства до този момент, мисля, че сега условията ни на живот са доста приемливи. Може би скоро… но дочувам край себе си тих плач. Време е да храня дъщеря си.

Преди да са се превърнали в история и последните тридесет минути от рождения ми ден, искам да се върна към ярките спомени от предишни рождени дни, които подсилиха депресията ми от тази сутрин. За мен рожденият ми ден винаги е бил най-значителното събитие през годината. Времето между Коледа и Нова година също е от специално значение, но по различен начин, защото е празник, в който участват всички. А рожденият ден се съсредоточава предимно върху индивида. За мен рождените ми дни винаги са били време за размисъл и обмисляне на планове за бъдещата насока на живота ми.

Ако направя опит, вероятно бих могла да си припомня по нещо за всеки един от тях още от петата си годишнина насам. Разбира се, някои спомени са по-мъчителни от останалите. Тази сутрин много от картините на отминали празненства събудиха у мен силна носталгия и копнеж по дома. В депресията, в която се намирах, аз възроптах само срещу своята неспособност да осигуря ред и сигурност в живота на Симон. Но дори от глъбините на меланхолията, дори сред необятната несигурност, която ни заобикаля тук, аз не бих си пожелала Симон да я няма при мен. Не, ние сме пътешественици, свързани с най-тясната връзка между родител и дете, и ще споделяме чудото на способността да мислим, което наричаме живот.

И по-рано съм участвала в подобна връзка не само с майка ми и баща ми, но също и с първата ми дъщеря Женевиев. Дааа. Удивително е, че всички спомени за майка ми все още изпъкват така отчетливо в мислите ми. Макар че си отиде от този свят преди двадесет и седем години, когато бях само на десет, тя ми остави изобилие от прекрасни спомени. Последният ми рожден ден с нея беше твърде необичаен. Тримата заминахме за Париж с влак. Татко беше издокаран в новия италиански костюм и изглеждаше изключително красив. Мама беше избрала една от своите ярки, многоцветни туземни рокли. Косата й беше подредена на пластове и тя приличаше на принцесата от Сенуфо, каквато е била, преди да се омъжи за баща ми.

Вечеряхме в един луксозен ресторант малко встрани от Шанз-Елизе. После отидохме на театър и гледахме трупа от чернокожи, които изпълняваха различни туземни танци от западните райони на Африка. След спектакъла ни пуснаха зад кулисите, където мама ме представи на една от танцьорките — висока, красива жена, с изключително тъмен цвят на кожата. Тя се оказа далечна мамина братовчедка от Брега на Слоновата кост.

Слушах разговора им на диалекта на племето Сенуфо, припомнях си това-онова от моята подготовка за Поро преди три години, и отново се удивлявах на това, колко по-изразително ставаше лицето на майка ми, когато се намираше сред хора от своя народ. Но макар и омаяна от вечерта, аз бях едва десетгодишна и бих предпочела един нормален рожден ден с всичките ми приятели от училище. Докато пътувахме с влака обратно към дома в предградието Шили — Мазарен, мама разбра, че съм разочарована. Не бъди тъжна, Никол, каза тя. Следващата година ще можеш да си поканиш гости. Баща ти и аз искахме да се възползваме от тази възможност отново да ти припомним другата половина от твоето наследство. Ти си френска поданица и си прекарала целия си живот във Франция, но част от тебе е чиста Сенуфо, с дълбоки корени в племенните обичаи на Западна Африка.

Припомних си danses ivoiriennes,3 изпълнени от мамината братовчедка и нейните другари. Представих си за миг как заедно с десетгодишната си дъщеря и аз влизам в един красив театър, но тогава измислицата изчезна. Около орбитата на Юпитер няма театри. Вероятно цялостната представа за театър никога няма да има истинско значение за дъщеря ми. Беше толкова смущаващо.

Част от сълзите ми тази сутрин бяха предизвикани от мисълта, че Симон никога няма да се запознае с дедите си. И обратно. В плетеницата на нейния живот те ще представляват митологични образи, познати единствено чрез фотографиите и видеото. Никога няма да изпита радостта да чуе удивителния глас на майка ми. И никога не ще види кротката, нежна любов в очите на баща ми.

След като мама умря, татко много се стараеше да превърне всеки един от рождените ми дни в нещо много специално. На дванадесетия ми рожден ден, след като току-що се бяхме преместили във вилата в Бовоа, татко и аз се разхождахме под сипещия се сняг из подкастрените и оформени градини на Шато дьо Виландри, Този ден той ми обеща, че ще бъде край мен винаги когато имам нужда от него. Вкопчих се по-здраво в ръката му, докато вървяхме покрай живия плет. И тогава плаках, след като му признах (а и на себе си) колко съм изплашена, че той също ще ме напусне. Приласка ме до гърдите си и ме целуна по челото. Никога не наруши обещанието си.

Единствено миналата година (време, което вече ми изглежда като друг човешки живот), моят рожден ден настъпи в ски-влак, веднага след пресичането на френската граница. В полунощ все още бях будна и преживявах отново обедната си среща с Хенри в дървената хижа откъм Вайсфлухьох. Когато той ме запита по заобиколен път дали не е баща на Женевиев, аз не му отговорих. Не бих му доставила това удоволствие.

Спомнях си как тогава във влака си мислех дали е честно да крия от дъщеря си факта, че баща й е крал на Англия? Дали моята гордост и себеуважение са достатъчни да ме оправдаят пред дъщеря ми, на която съм попречила да разбере, че е принцеса? Отново и отново премислях безрезултатно тези въпроси, отправила невиждащ взор в нощта, когато в моето спално купе като по поръчка се появи Женевиев. Честит рожден ден, мамо, усмихна се тя. Прегърна ме. Едва не й казах за баща й. Сигурна съм, че щях да го направя, ако знаех какво ще ми се случи на Нютоновата експедиция. Липсваш ми, Женевиев. Ще ми се да имах възможността за подобаващо сбогуване.

Спомените са нещо много особено. Тази сутрин в депресията пороят от спомени за минали рождени дни засили моето чувство за изолация и загуба. Сега, когато настроението ми е по-стабилно, същите тези спомени носят наслада. В този спомен вече не съм така ужасно тъжна, че Симон няма да може да преживее това, което е познато за мен. Нейните рождени дни ще бъдат различни от моите и единствени по рода си в нейния живот. Мое изключително предимство и задължение е да ги направя толкова незабравими и изпълнени с обич, колкото мога.

3.

26 май, 2201

Преди пет часа във вътрешността на Рама започнаха да се случват поредица необичайни събития. По това време бяхме седнали да вечеряме всички заедно, а вечерята ни се състоеше от печено говеждо, картофи и салата. (В усилията си да се накараме да повярваме, че ядем нещо вкусно, ние даваме кодови названия на всяка една от химическите комбинации, които получаваме от рамианите. Кодовите названия най-общо произлизат от вида осигурена храна: така нашето „говеждо печено“ е богато на белтъци, „картофите“ са предимно въглехидрати и т.н.) Тогава чухме съвсем ясно някакво изсвирване в далечината. Спряхме да се храним, после мъжете набързо се изкачиха нагоре, блъскайки се един друг. Когато свиренето продължи, аз грабнах Симон и някои от по-дебелите дрехи, увих бебето в множество одеяла и последвах Майкъл и Ричард горе на студа.

На повърхността свиренето се чуваше много по-силно. Бяхме горе-долу сигурни, че то идва от юг, но тъй като на Рама беше тъмно, ние се колебаехме дали да се отдалечим от нашето леговище. След няколко минути обаче видяхме цветни светлинни петна, които се отразяваха в огледалната повърхност на заобикалящите ни небостъргачи, така че любопитството ни не можеше повече да бъде удържано. Предпазливо запълзяхме към южния бряг на острова, където между нас и внушителните хорни на Южната падина на Рама нямаше да има никакви сгради.

Когато пристигнахме на брега на Цилиндричното море, там вече беше започнало омагьосващо светлинно представление. Дъги от многоцветни светлини летяха наоколо и в продължение на повече от час осветяваха гигантските извивки на Южната падина. Дори бебето Симон беше омагьосано от дългите жълти, сини и червени серпентини, които подскачаха между извивките и образуваха в тъмнината картина, наподобяваща дъга след дъжд. Когато най-неочаквано представлението прекъсна, ние запалихме фенерчетата и се отправихме надолу към пещерата.

Повървяхме няколко минути, но оживеният ни разговор бе прекъснат от далечен, продължителен писък — несъмнено това беше звук от едно от птицеподобните същества, които миналата година помогнаха на мен и Ричард да избягаме от Ню Йорк. Спряхме рязко и се вслушахме. Откакто се върнахме в Ню Йорк да предупредим рамианите за идващия ядрен направляем снаряд, нито бяхме виждали, нито бяхме чували някакви птицеподобни, така че ние с Ричард много се тревожехме. Ричард дори беше прескачал до тяхната пещера на няколко пъти, но на виковете му, отправени надолу по широкия, вертикално спускащ се коридор, не се беше отзовал никой. Само преди месец Ричард изказа подозрение, че птицеподобните окончателно са напуснали Ню Йорк, но тазвечерният писък ясно показа, че поне един от нашите приятели все още се навърта наоколо.

Секунди след това, още преди да успеем да обсъдим въпроса, дали един от нас да не тръгне по посока на писъка, ние чухме друг шум, също познат, който беше прекалено силен, за да останем спокойни. За щастие, тътрещите се четки не се намираха между нас и нашата пещера. Прегърнах Симон с две ръце и спринтирах към дома, а от бързането в тъмнината поне на два пъти щях да се блъсна в близките сгради. Майкъл пристигна последен. Дотогава аз вече бях приключила с отварянето както на прикритието, така и на скарата. Няколко са, изрече Ричард, останал без дъх, докато шумовете от октопаяците ставаха все по-силни и ни обкръжаваха. Той насочи лъча на фенерчето към дългата пътека, която водеше на изток от нашата пещера, и всички ние видяхме два големи, тъмни обекта, които се движеха в нашата посока.

Обикновено си лягаме да спим два или три часа след вечерята, но тази нощ направихме изключение. Светлинното шоу, писъкът на птицеподобното и срещата отблизо с октопаяците изпълни и трима ни с енергия. Говорехме ли, говорехме. Ричард беше убеден, че предстои да се случи нещо наистина голямо. Припомни ни, че маневрата на Рама, преди Земята да нанесе ядрения удар, също се предхождаше от малко светлинно шоу в Южната падина. Сети се, че тогава космонавтите от „Нютон“ бяха стигнали до общо заключение за целта на тази демонстрация: нещо като известие за нас или твърде възможно — сигнал за тревога. Ричард се питаше какво ли е значението на тазвечерното главозамайващо представление.

Преди близкото преминаване на Рама край Земята Майкъл не беше влизал в нея за по-дълго време и никога по-рано не бе имал възможност за контакти нито с птицеподобните, нито и с октопаяците, така че за него събитията от тази вечер бяха още по-значителни. Мимолетният поглед, хвърлен към пипалатите същества, които се приближаваха към нас по пътеката, му даде известна представа за ужаса, който миналата година бяхме изпитали с Ричард, препускайки нагоре по онези чудновати колове, за да се измъкнем от октопаяците.

— Октопаяците ли са рамианите? — попита тази вечер Майкъл. — Ако е така — продължи той, — защо бягаме от тях? Технологията им дотолкова е надскочила нашата, че на практика те могат да си правят с нас каквото им хрумне.

— Октопаяците са пътници на това возило — отвърна бързо Ричард, — също като нас. И като птицеподобните. Октосите си мислят, че може би ние сме рамианите, но не са сигурни. Птицеподобните пък са загадка. Ей богу, не вярвам да представляват транспортен космически вид. Но как ли са се качили за първи път на борда? Може би са част от най-ранната екосистема на Рама?

Инстинктивно притиснах Симон към тялото си. В съзнанието ми проблесна споменът за нещастния доктор Такагиши, който стоеше в музея на октопаяците, препариран като огромна риба или тигър; полазиха ме тръпки.

— Ако сме пътници — изрекох тихо, — тогава къде отиваме?

Ричард въздъхна.

— Направих някои изчисления и резултатите не са много окуражаващи. Макар че пътуваме с голяма бързина спрямо Слънцето, скоростта ни е ниска по отношение на локалната звездна система. Ако траекторията ни не се промени, ще напуснем Слънчевата система в посока приблизително към звездата на Барнард. Ще пристигнем в системата на Барнард след няколко хиляди години.

Симон се разплака. Беше станало късно и тя бе много изморена. Извиних се и отидох да я накърмя в стаята на Майкъл, докато мъжете останаха да преглеждат върху черния екран сензорните изходи, за да проверят дали биха могли да си изяснят какво става. Симон сучеше нервно, дори веднъж ме ухапа. Тази раздразнителност не е характерна за нея. Обикновено е такова лъчезарно бебе.

— Чувстваш нашия страх, нали? — рекох й аз. Чела съм, че бебетата могат да усещат емоциите на заобикалящите ги възрастни. Сигурно е вярно.

Все още не мога да се отпусна и да почивам, въпреки че Симон вече най-спокойно спи върху одеялото на пода. Шестото ми чувство ме предупреждава, че събитията от тази вечер сигнализират за преход в живота ни на борда на Рама към нова фаза. Не съм очарована от прогнозата на Ричард, че Рама може да се носи в междузвездната пустош повече от хиляда години. Опитах се да си представя, че прекарвам остатъка от живота си при условията на настоящето, но разумът ми направи засечка. За Симон преживяването определено щеше да бъде отегчително. Открих, че подбирам думи за молитва към Господ, към рамианите или към всеки друг, който има властта да промени бъдещето. Молитвата ми беше много простичка. Помолих се предстоящите промени по някакъв начин да обогатят бъдещия живот на малката ми дъщеричка.

28 май, 2201

Снощи отново имаше продължително изсвирване, последвано от импозантно светлинно представление в Южната падина на Рама. Не отидох да го видя. Останах в пещерата със Симон. Майкъл и Ричард не срещнаха други обитатели на Ню Йорк, Ричард каза, че продължителността на спектакъла е била приблизително същата като по-рано, но индивидуалните изяви са били значително по-различни. А впечатлението на Майкъл бе, че единствената голяма промяна в представлението са били цветовете. Според него този път водещият цвят бил синият, докато преди два дни беше жълтият.

Ричард е сигурен, че рамианите са влюбени в числото три, затова довечера ще има още едно представление. Денят и нощта на Рама сега са приблизително по двадесет и три часа (Ричард го нарича рамианско равноденствие и това бе точно предсказано от свръхинтелигентния ми съпруг в дневника, който връчи на Майкъл и мен преди четири месеца), така че третото представление ще започне след около два земни дни. След тази трета демонстрация всички очакваме да се случи нещо необикновено. Този път със сигурност ще отида да гледам, освен ако не възникне някаква опасност за Симон.

30 май, 2201

Преди повече от четири часа нашият масивен цилиндричен дом започна да набира все по-голямо ускорение. Ричард е толкова развълнуван, че едва се сдържа. Той е убеден, че под горния край на вдигнатия Южен полуцилиндър се намира изтласкваща система, която работи на физически принципи, надхвърлящи най-необузданите фантазии на учените и инженерите от човешкия род. Вторачил се е в данните на външните сензори, които се изписват на черния екран, държи любимия си портативен компютър и от време на време въвежда в него по нещо в зависимост от това, какво е видял на монитора. Периодично измърморва по някоя дума на себе си и на нас за това, какъв според него е ефектът на тази маневра върху траекторията.

Навремето, когато посред пътя си Рама промени своята орбита, за да поеме удара на Земята, аз лежах в безсъзнание на дъното на шахтата, така че днес не ми е известно колко силно се е тресъл подът при предишната маневра. Според Ричард онези вибрации са били дреболия в сравнение с това, което преживяваме сега. В момента най-обикновеното ходене представлява трудност. Подът подскача нагоре-надолу с голяма честота, сякаш само на няколко метра оттук работи пневматичен чук. Държим Симон на ръце от мига, в който започна ускоряването. Не можем да я оставим на пода или в люлката, защото вибрациите я плашат. Единствено аз се разхождам със Симон на ръце и тогава съм особено предпазлива. Наистина има опасност да загубя равновесие и да падна. И Ричард, и Майкъл падаха вече по два пъти. Симон ще бъде сериозно наранена, ако взема да се стоваря върху нея.

Оскъдната ни мебелировка танцува из цялото помещение. Всъщност преди половин час един от столовете изскочи в коридора и се отправи към стълбите. Първоначално на всеки десет минути връщахме мебелите по местата им, но сега просто не им обръщаме внимание, освен ако не се отправят към входа за коридора.

Общо взето всичко това е направо невероятно и започна с третото (и последно) светлинно представление на юг. Снощи Ричард излезе навън пръв, сам, точно преди мръкване. Няколко минути по-късно той се втурна обратно и възбудено задърпа Майкъл нагоре. Когато се върнаха, Майкъл изглеждаше така, сякаш бе видял дух.

— Октопаяци — извика Ричард. — Струпали са се по бреговата линия два километра на изток. С дузини…

— Е, всъщност не знаеш точно колко са — каза Майкъл. Гледахме ги най-много десет секунди, преди светлината да изгасне.

— Аз ги наблюдавам от по-дълго време, нали бях горе сам — настоя Ричард. — С бинокъла успях да ги огледам много добре. Отначало бяха само няколко, после взеха да прииждат на тълпи. Направих опит да ги преброя, когато видях, че те се организират в нещо като боен строй. Начело на тази формация излезе един гигантски октос с глава на червени и сини черти.

— Аз не забелязах подобен синьо-червен гигант, нито пък някаква „формация“ — добави Майкъл, когато втренчих в тях невярващ поглед. — Но съвсем ясно видях голям брой от съществата с тъмните глави и пипала в черно и златисто. Според мен те са се обърнали на юг в очакване на светлинното шоу.

— Видяхме и птицеподобните — извърна се към мен Ричард, а после погледна Майкъл. — Според теб колко от тях бяха в ятото?

— Двадесет и пет, може би тридесет — отвърна Майкъл.

— Кръжаха високо във въздуха над Ню Йорк, надаваха писъци, когато се издигаха, а после отлитаха на север, пресичайки Цилиндричното море… — За момент Ричард млъкна. — Мисля, че тези тъпи птици са преживявали нещо такова и преди. Мисля, че знаеха какво ще се случи.

Започнах да увивам Симон в одеялото й.

— Какво правиш? — попита ме Ричард.

Обясних му, че нямам и намерение да изпусна финалното светлинно представление. Напомних му също как ми се беше заклел, че октопаяците дръзват да се появяват само нощно време.

— Случаят е по-особен — отвърна уверено той точно когато прозвуча свирката.

Тази вечер представлението ми се стори още по-впечатляващо. Може би точно това очаквах. Червеното определено беше водещият цвят на нощта. В един момент пламтяща червена арка описа пълен и съвършен шестоъгълник, който свърза върховете на шестте по-малки хорни. Но колкото и впечатляващи да бяха рамианските светлини, те не успяха да останат в центъра на вниманието тази вечер. Около тридесет минути след началото Майкъл изкрещя:

— Погледнете! — И посочи надолу по бреговата линия, в посоката, където по-рано Ричард беше видял октопаяците.

В небето над замръзналото Цилиндрично море едновременно се бяха възпламенили няколко светлинни кълба. Пламъците се намираха на около петдесет метра над земята и осветяваха приблизително един квадратен километър от простиращия се под тях лед. През минутата, в която можехме да различим някои подробности, видяхме как по леда на юг се придвижва голяма тъмна маса. Ричард ми подаде бинокъла си точно когато пламъците бяха започнали да избледняват. Успях да различа, някои индивиди сред тълпата. Удивително голям брой от октопаяците имаха шарки по главите си, но повечето бяха тъмни, черни като въглища, точно като онзи, който ни гони до пещерата. Както черно-златистите пипала, така и формата на телата им потвърждаваха, че тези същества са от същия вид, който бяхме видели миналата година, когато се покатерихме на коловете. Ричард наистина беше прав. Бяха с дузини.

Когато маневрата започна, бързо се завърнахме в пещерата. Опасно е да се намираш навън по време на силни вибрации в Рама, От време на време малки части от околните небостъргачи се отчупват и се стоварват с грохот на земята. Веднага след започването на трусовете, Симон се разплака.

След трудното спускане в пещерата Ричард се залови да проверява външните сензори: разглеждаше предимно разположението на звездите и планетите (например Сатурн изобщо не може да бъде идентифициран от позицията на Рама), а после правеше изчисления, основани на данните от наблюденията. Ние с Майкъл се редувахме да държим Симон; накрая седнахме в ъгъла на помещението — срещата между двете стени ни създаваше някакво чувство за стабилност — и разговаряхме за този удивителен ден.

Почти цял час по-късно Ричард оповести резултатите от предварителното определяне на орбитата. Първоначално нанесе точките на орбитата на хиперболичната ни траектория спрямо Слънцето преди започването на маневрата. После представи с драматизъм новите допирателни елементи (както ги нарече) на моментната ни траектория. Някъде в дълбините на паметта ми трябва да е скътана информация, която изяснява термина допирателни елементи, но за щастие не ми се наложи да я търся. От контекста можех да разбера, че Ричард използва съкратен начин да й съобщи колко много се е променила нашата хипербола през първите три часа на маневрата. Обаче цялостното значение на промяната в хиперболичната ексцентричност ми убягваше.

Майкъл явно си спомняше повече неща от звездната механика.

— Сигурен ли си? — попита почти веднага.

Количествените резултати са с широк диапазон на грешка — отвърна Ричард. — Но по отношение на качественото значение за промяната на траекторията не може да съществува никакво съмнение.

— Значи скоростта, с която напускаме Слънчевата система нараства?

— Точно така — кимна Ричард. — На практика цялото ускорение е насочено към нарастване на скоростта ни спрямо Слънцето. Маневрата вече е добавила към нея много километри в секунда.

— Това е потресаващо — подсвирна Майкъл.

Разбрах същината на това, което казваше Ричард. Ако досега бяхме хранили някаква надежда, че сме тръгнали на обиколно пътешествие, което по магически начин ще ни върне на Земята, сега тези надежди бяха разбити. Рама щеше да напусне Слънчевата система много по-бързо, отколкото бяхме очаквали. Докато Ричард пееше дитирамби за изтласкващата система, която може да причини такава промяна в скоростта на този „космически кораб — мамут бегемот“, аз кърмех Симон и открих, че мисля за бъдещето й. Значи категорично напускаме Слънчевата система, мислех си аз, и отиваме някъде другаде. Дали ще видя някога новия свят? А Симон? Възможно ли е, дъще моя, Рама да бъде твой дом през целия ти живот?

Подът продължава да се тресе яко, но това ме успокоява. Ричард твърди, че скоростта на напускането ни продължава бързо да нараства. Добре. Щом сме се отправили към ново място, нека поне да пътуваме колкото е възможно по-бързо.

4.

5 юни, 2201

Събудих се посред нощ, от настоятелно чукане, което долиташе откъм вертикалния коридор на пещерата. Макар че нормалното ниво на шума вследствие на постоянното треперене беше значително, както и Ричард, така и аз можехме да чуем съвсем ясно тежките удари. Най-напред се убедихме, че Симон спи спокойно в новата люлка, която Ричард конструира, за да намали вибрациите, а после предпазливо се отправихме към вертикалния коридор.

Докато се изкачвахме по стъпалата към скарата, която ни защитаваше от нежелани посетители, чукането се засили. На една от площадките Ричард се наведе към мен, за да ми прошепне, че „това сигурно е МакДаф, който чука на портата“ и че „злите ни деяния“ скоро ще бъдат разкрити. Бях прекалено напрегната, за да се разсмея. На няколко метра под скарата видяхме на стената пред нас да се проектира една голяма, движеща се сянка. Спряхме да я разгледаме. И Ричард, и аз тутакси осъзнахме, че външното покритие към пещерата е отворено (по това време горе на Рама беше светло) и че странната сянка на стената явно принадлежи на рамианско същество или на биот, който предизвиква чукането.

— Какво, по дяволите, е това? — зачудих се гласно и инстинктивно стиснах ръката на Ричард.

— Трябва да е нещо ново — отвърна много тихо Ричард.

Казах му, че сянката прилича на стар модел нефтена помпа, която се движи нагоре-надолу сред поле от петролни залежи. Той се усмихна нервно и се съгласи.

Почакахме няколко минути, без да доловим каквато и да е промяна в ритъма на почукването на посетителя, и Ричард заяви, че възнамерява да се покатери до скарата, откъдето ще може да види нещо по-определено от една сянка. Това, разбира се, означаваше, че онова нещо отвън, което блъскаше по вратата ни, също щеше да е в състояние да го види, ако приемем, че има очи или някакви приблизителни техни еквиваленти. Поради някаква причина в този момент си припомних доктор Такагиши и ме обля вълна от страх. Целунах Ричард и му заръчах да не поема никакви рискове.

Когато той стигна до последната площадка, разположена точно над тази, на която чаках аз, тялото му беше частично осветено и закриваше движещата се сянка. Чукането рязко спря.

— Биот е — извика Ричард. — Прилича на богомолка с допълнителна ръка в средата на лицето.

Внезапно очите му се разшириха.

— А сега отваря скарата — добави и тутакси отскочи от площадката.

Секунда по-късно беше до мен. Сграбчи ръката ми и следващите няколко стъпала изминахме на бегом. Не се спряхме, преди да достигнем нивото, на което живеехме, няколко площадки по-надолу.

Над нас се чуваха шумове от придвижване.

— Има още една богомолка и най-малкото един биот-булдозер зад първата — изрече останалият без дъх Ричард. — Веднага щом ме видяха, започнаха да отстраняват скарата. Очевидно са чукали само за да ни предупредят за своето присъствие.

— Но какво искат? — Въпросът ми беше риторичен. — Шумът над нас продължаваше да нараства. — Сякаш са цяла армия — отбелязах нервно.

Само след секунда ги чухме да се придвижват надолу по стълбището.

— Трябва да изчезваме — изрече обезумял Ричард. — Ти вземи Симон, а аз ще събудя Майкъл.

Изтичахме по коридора към нашата жилищна зона. Целият този шум вече беше разбудил Майкъл. Симон също се беше размърдала. Събрахме се всички заедно в централното помещение, седнахме на тресящия се под срещу черния екран и зачакахме чуждите нашественици. Ричард беше набрал на клавиатурата молба към рамианите, която при въвеждането на две допълнителни команди щеше да предизвика повдигането на черния екран, както ставаше, когато невидимите ни благодетели се готвеха да ни снабдят с някой нов продукт.

— Ако ни нападнат — обади се Ричард, — ще потърсим спасение в тунелите зад екрана.

Изтече половин час. От шумотевицата откъм стълбището разбирахме, че натрапниците вече се намират на нашето ниво на пещерата, но все още никой от тях не беше навлязъл в прохода към жилищната зона. След още петнадесет минути любопитството надделя у съпруга ми.

— Отивам да видя какво става — заяви Ричард и остави Майкъл с мен и Симон.

Върна се след по-малко от пет минути.

— Те са петнадесет, а може би и двадесет, — съобщи той, объркано смръщил вежди. — Към три богомолки плюс биоти-булдозери от два различни вида. Изглежда, ще строят нещо в отсрещния край на пещерата.

Симон отново бе заспала. Сложих я внимателно в люлката и последвах мъжете по посока на шума. Когато достигнахме до овалния коридор, откъдето започват стълбите нагоре към Ню Йорк, ние се озовахме пред водовъртеж от активност. Беше невъзможно да се обхване с поглед огромната дейност, която се извършваше в противоположния край на помещението. Богомолките изпълняваха ролята на надзиратели, а биотите булдозери разширяваха хоризонталния проход в отсрещния край на овалния коридор.

— Имате ли някаква представа какво биха могли да правят? — запита Майкъл шепнешком.

— Никаква. — Отговорът на Ричард прозвуча заедно с въпроса. Двадесет и четири часа по-късно все още не е ясно какво строят биотите. Според Ричард разширението на прохода е предназначено, за да се инсталира някаква нова апаратура. Той смята, че и цялата тази дейност почти сигурно е свързана с нас, след като в края на краищата се извършва в нашата пещера.

Биотите работят, без да спрат за отдих, храна или сън. Сякаш действат по план или по указание на някой експерт, което предварително е било обсъдено до най-малката подробност, защото никой от тях не разисква нищо. От своя страна, биотите не ни показаха с нищо, че забелязват как ги наблюдаваме.

Преди около час ние споделихме помежду си безсилието, което ни обзема, когато не знаем какво става около нас. По едно време Ричард се усмихна.

— Всъщност положението не е много по-различно от това на Земята.

— Думите му прозвучаха неясно. Когато ние с Майкъл настояхме да поясни какво има предвид, Ричард просто махна с ръка.

— Дори и у дома — отвърна замислено той — познанието ни е силно ограничено. Търсенето на истината винаги е свързано с чувство за безсилие.

8 юни, 2201

Не мога да си обясня как биотите съумяха да завършат съоръжението толкова бързо. Преди два часа си тръгна и последният от тях. Беше старшата богомолка, която в ранния следобед ни даде знак (с помощта на „ръката“ в средата на „лицето“ й), че иска да огледаме новото помещение. После се затъркаля нагоре по стълбите и изчезна. Ричард твърди, че е останала при нас, докато не се убеди, че сме разбрали всичко.

Единственото нещо в новото помещение е тесен, правоъгълен резервоар, който очевидно е бил проектиран за нас. Стените му са от блестящ метал и са високи около три метра. От двете страни има по една стълба от пода до ръба на резервоара. На няколко сантиметра под ръба, по продължение на целия резервоар, преминава стабилна пътека.

Във вътрешността на правоъгълната структура са окачени четири хамака, изработени от нещо като ципа, които са здраво прикрепени към стените. Всяко от тези забележителни изделия е изработено специално за съответния член от нашето семейство. Хамаците на Майкъл и Ричард са в единия край на резервоара; тези за Симон и мен са по средата. Миниатюрният хамак на дъщеря ми е вдясно на моя.

Разбира се, Ричард вече подробно е проучил цялата подредба. Тъй като резервоарът има капак, а хамаците са разположени в долната част на кухината, на около метър, метър и половина от горния ръб, той заключи, че резервоарът ще се затваря и после може би ще се изпълва с течност. Но с каква цел е бил построен? Нима щяха да ни подлагат на някакъв експеримент? Ричард е сигурен, че рамианите се готвят да ни тестват за нещо, но Майкъл твърди, че използването ни като морски свинчета е „несъвместимо с рамианската индивидуалност“, която сме наблюдавали и преди. Нямаше как да не се разсмея при тази негова забележка. Неизлечимият религиозен оптимизъм на Майкъл вече се е разраснал и явно включва и рамианите. Винаги допуска, също като доктор Пангло на Волтер, че живеем в най-добрата от всички възможни вселени.

Старшата богомолка се навърташе наоколо, предимно наблюдавайки от пътеката около ръба на резервоара, докато и четиримата не се настанихме в хамаците. Ричард отбеляза, че независимо от това, че хамаците са разположени на различна дълбочина, когато заемем плетените си легла, всички ние „потъваме“ приблизително до едно и също ниво. Паяжината е умерено еластична, а структурата й напомня на решетъчния материал, с който неведнъж сме се срещали на Рама. Докато този следобед „изпробвах“ хамака си, подскачането му ми напомни за страха и възбудата по време на моето фантастично пътуване над Цилиндричното море. Когато затворих очи, бе много лесно да се видя над водата, провесена под трите гигантски птицеподобни, които ме отнасяха към свободата.

Поглед към стената на пещерата от страната на нашата жилищна зона ни разкрива комплект дебели тръби, които са свързани направо с резервоара. Подозираме, че тяхното предназначение е да докарат тук някаква течност, която да изпълни целия обем. Мисля, че ще разберем това много скоро.

И така, какво ще правим сега? И тримата сме съгласни, че просто трябва да изчакаме. В края на краищата от нас без съмнение се очаква да прекараме известно време в този резервоар. Но трябва да приемем, че подходящият момент ще ни бъде подсказан.

10 юни, 2201

Ричард беше прав. Беше сигурен, че периодичното свирене с ниска честота, което се чу рано вчера, оповестява друга преходна фаза на мисията. Дори предположи, че трябва да отидем в новия резервоар и да се подготвим да заемем положение в индивидуалните хамаци. Ние с Майкъл взехме да спорим с него, настоявахме, че няма достатъчно информация, за да прави такова прибързано заключение.

Трябваше да послушаме съвета на Ричард. Пренебрегнахме свирката и продължихме с обичайната си ежедневна дейност, ако изразът може изобщо да бъде употребен за съществуване във вътрешността на този космически кораб от междузвезден произход. Около три часа по-късно на входа на централното ни помещение внезапно се появи старшата богомолка и ми изкара акъла. С чудатите си пръсти посочи надолу по коридора и ни даде да разберем, че трябва да се придвижваме с известна експедитивност.

Симон все още спеше и не беше никак доволна, когато я разбудих. На всичкото отгоре беше и гладна, но прецених, че биотът богомолка нямаше да ме остави да я накърмя. Така че Симон плачеше на пресекулки, докато нас ни подкарваха вкупом през пещерата на резервоара.

На пътеката по ръба на резервоара ни чакаше втора богомолка. В странните си ръце тя държеше прозрачни шлемове. Трябва да беше нещо като контрольор, защото не ни позволи да слезем до хамаците, преди да направи проверка и да се убеди, че шлемовете са правилно поставени върху главите ни. Пластмасовото (или стъклено) съединение в предната част на шлема е направено изключително добре, през него се вижда превъзходно. Дъната на шлемовете също са изключителни. Те са от леплив каучукообразен материал, който прилепва много плътно към кожата и създава непропусклив изолационен слой.

Лежахме в хамаците едва от тридесет секунди, когато мощна вълна ни притисна надолу към преплетените елементи с такава сила, че потънахме наполовина в празния резервоар. Миг по-късно тънки влакна (сякаш изникваха от материята на хамаците) се увиха около телата ни, оставяйки свободни само ръцете и шиите. Хвърлих поглед към Симон да видя дали не плаче, но на лицето й цъфтеше голяма усмивка.

Резервоарът вече беше започнал да се пълни със светлозелена течност. След по-малко от минута бяхме заобиколени от нея. Плътността й беше приблизително като тази на телата ни, защото плувахме на повърхността й, докато капакът не беше затворен и течността не изпълни изцяло обема на резервоара. Макар че възможността да се намираме в опасност ми се струваше малко вероятна, аз действително се изплаших, когато капакът се затвори над главите ни. У всекиго от нас се крие частица клаустрофобия.

Мощното ускорение продължи през цялото време. За щастие във вътрешността на резервоара не беше съвсем тъмно. По капака му бяха разпръснати миниатюрни светлинки. Можех да виждам Симон край себе си, тялото й подскачаше като шамандура. Можех да различа дори и Ричард в далечината.

Прекарахме в резервоара повече от два часа. Когато престоят ни приключи, Ричард беше много възбуден. Той ни заяви, че според него току-що сме приключили „тест“, от който да се разбере как можем да издържим „прекомерни“ натоварвания.

— Те не са удовлетворени от нищожните ускорения, които сме понасяли до този момент — обясни ни многословно. — Рамианите искат наистина да увеличат скоростта. За тази цел космическият кораб трябва да бъде подложен на продължителни и високи же-натоварвания. Резервоарът е бил създаден, за да ни осигури задоволително поглъщане на удара, така че нашата биологична конструкция да може да се приспособи към необичайната околна среда.

Ричард прекара целия ден в изчисления и преди няколко часа ни показа предварителните резултати от възстановяването на вчерашното „ускоряване.“

— Вижте! — извика той, като почти не беше в състояние да се сдържа. — През този кратък двучасов период ние сме променили скоростта си до седемдесет километра в секунда. Това е абсолютно невероятно за космически кораб с размера на Рама! През цялото време ускорението е било близо десет-же. — После ни се усмихна. — Този кораб притежава дяволски начин за бързо придвижване.

Когато тестът в резервоара приключи, аз въведох във всекиго от нас, включително в Симон, нов набор биометрични проби. Не открих нищо необичайно, най-малкото нищо, което да ме усъмни, но трябва да призная, че все още съм малко разтревожена как ще реагират телата ни на този стрес. Преди няколко минути Ричард ме сгълча.

— Със сигурност рамианите също ни наблюдават — рече той, с което ми показа, че биометрията според него е безсмислена. — Хващам се на бас, че са получили данните от онези влакна.

5.

19 юни, 2201

Речникът ми е беден да опиша преживяванията си от последните няколко дни. Думата „зашеметяващи“ например е бледа, за да предаде изцяло усещането за необичайност, което имах в онези дълги часове в резервоара. Единствените ми преживявания, които далечно напомнят на тях, бяха предизвикани от поемане на каталитични химически вещества: първия път, когато бях на седем години, по време на Поро-церемонията в Брега на слоновата кост, и неотдавна, след като изпих флакончето на Омех, докато се намирах на дъното на шахтата в Рама. Но тези две пътувания или видения, или каквото и да бяха, са отделни случаи със сравнително кратка продължителност. Неотдавнашните епизоди в резервоара продължиха с часове.

Преди да се впусна в изчерпателно описание на света в моето съзнание, най-напред трябва да обобщя „действителните“ случки от изминалите две седмици, така че епизодите на халюцинации да бъдат вместени в контекста. Всекидневието ни протичаше по повтаряща се схема. Космическият кораб продължи да маневрира, но по два отделни начина: „нормален“, когато подът се тресе и всичко се движи, но може да се води един полунормален живот, и „свръхскоростен“, когато Рама набира жестоко ускорение, което според оценката на Ричард сега надминава единадесет-же.

Когато космическият кораб се движи свръхскоростно, ние четиримата трябва да стоим в резервоара. Тези периоди траят малко по-малко от осем часа за всеки цикъл с продължителност двадесет и шест часа и шест минути. Очевидно замисълът е бил да спим през периода на свръхскоростно придвижване. Миниатюрните светлинки над главите ни в затворения резервоар угасват след първите двадесет минути, така че ние лежим в пълен мрак, докато не изминат и последните пет минути на осемчасовия период.

Според Ричард тези кратки маневри ускоряващ бягството ни от Слънцето. Ако те останат постоянни по посока и по степен на ускорение, и ако продължат един месец, в края на този месец ние ще се движим със скоростта на светлината по отношение на Слънчевата система.

— Къде отиваме? — попита вчера Майкъл.

— Все още е твърде рано да се каже — отвърна Ричард. — Всичко, което знаем, е, че се изхвърляме все по-надалече с фантастична скорост.

През всеки период температурата и плътността на течността в резервоара се донагласяват много внимателно и сега вече са точно като тези на телата ни. В резултат, когато легна в тъмнината, аз не чувствам нищо, с изключение на едва осезаем натиск надолу. Разумът постоянно ми говори, че се намирам в антиускорителен резервоар и съм заобиколена от някаква течност, която поглъща мощния натиск върху тялото ми, но отсъствието на дразнители, в края на краищата, води до пълна загуба на усета за тялото ми. Точно тогава започват халюцинациите. Сякаш, за да действа мозъкът ми правилно, е необходима някаква обичайна сетивна входяща информация. Ако до него не достигнат звуци, образи, вкусове, миризми, болка, неговата активност престава да се подчинява на правилата.

Преди два дни се опитах да обсъдя това явление с Ричард, но той само ме изгледа, като че ли съм луда. Самият той няма халюцинации. Прекарва времето си в „зоната на здрача“ (неговото название за периода на отсъствие на входяща сензорна информация преди дълбокия сън), като прави математически изчисления, извиква във въображението си многобройни карти на Земята или дори съживява най-забележителните си сексуални мигове. Определено се справя със своя мозък, въпреки отсъствието на входяща сензорна информация. Ето защо сме толкова различни. Моят мозък търси да открие собствена насока, когато не се използва за домакинска работа (каквато е обработката на милионите частички информация, постъпваща от всички клетки на тялото ми).

Обикновено халюцинациите започват със зелени или червени петънца, които се появяват в заобикалящата ме абсолютна тъмнина. Когато петънцата започнат да нарастват, към тях се присъединяват и други цветове, най-често жълто, синьо и мораво. Всеки един от цветовете бързо приема някакви свои неправилни очертания и се разстила пред екрана на зрението ми. Това, което виждам, се превръща в калейдоскоп от ярки багри. Движението в полето се ускорява, докато стотиците ивици и петна се слеят в умопомрачителен взрив.

Сред този бунт на цветовете започват да се оформят смислени изображения. Първоначално не мога да разбера какво представляват, защото фигурата или фигурите са твърде дребни, като че ли се намират много, много далеч. С приближаването им изображенията променят неколкократно цвета си, което засилва както сюрреалистичното звучене на видението, така и вътрешното ми чувство за боязън. В над петдесет на сто от случаите изображението, което в края на краищата се разпада, е на майка ми или на някакво животно като чита4 или лъвица, в което интуитивно разпознавам предрешена майка ми. Докато само наблюдавам и не правя съзнателен опит да установя връзка с нея, тя остава да присъства в променящите се изображения. Но ако опитам да се свържа по какъвто и да било начин с нея или с животното, което я представлява, тя мигновено изчезва и ме оставя с непреодолимото чувство за изоставеност.

По време на една от последните ми халюцинации цветните вълни се разбиха на геометрични фигури, а те на свой ред преляха в човешки силуети, които маршируваха пред очите ми в колона по един. В яркозелена роба Омех оглавяваше процесията. Двете фигури в края също бяха на жени — героините на юношеството ми: Жана д’Арк и Елеонора Аквитанска. Когато дочух гласовете им, процесията се изгуби и сцената мигновено се смени. Неочаквано се озовах в малка гребна лодка, в мъглива ранна утрин, сред патешкото езерце край вилата ни в Бовоа. Започнах да треперя от страх и се разплаках неудържимо. Жана и Елеонора се появиха от мъглата и взеха да ме уверяват, че баща ми няма да се ожени за Хелън, английската дукеса, с която беше заминал да летува в Турция.

През една друга нощ цветната увертюра беше последвана от странно театрално представление някъде в Япония. Спектакълът халюцинация имаше само две действащи лица, които носеха на лицата си блестящи, изразителни маски. Единият мъж, облечен в каубойски костюм и вратовръзка, рецитираше стихове и притежаваше разкошно ясни и широко отворени очи с дружелюбно изражение, които можеха да се видят през отворите на маската му. Другият мъж приличаше ма самурай от седемнадесети век. Неговата маска беше с израз на постоянно недоволство. Той започна да заплашва както мен, така и колегата си от по-ново време. В края на тази халюцинация запищях, защото двамата мъже се срещнаха в средата на сцената и се сляха в една личност.

Някои от най-ярките халюцинаторни видения траеха само секунди. На втората или на третата нощ един гол Принц Хенри, набъбнал от желание, с тяло, оцветено в трептящо мораво, се появи за две или три секунди посред друго видение, в което яздех огромен зелен октопаяк.

По време на вчерашния сън часове наред нямаше никакви цветове. После, когато осъзнах, че съм невероятно гладна, от мрака изплува огромен плод, нещо средно между диня и пъпеш. Щом се опитах да хапна от него, веднага му пораснаха крака и офейка, изчезна сред неразгадаеми цветове.

Дали във всичко това има някакъв смисъл? Дали не мога да науча нещо за себе си или за своя живот от тези очевидно случайни излияния на ненасочения ми разум?

Спорът за значението на сънищата се води яростно вече почти три века и все още не е разрешен. Струва ми се, че тези мои халюцинации са много по-отдалечени от действителността дори отколкото са сънищата. В известен смисъл те са далечни братовчеди на двете психотични пътешествия, които направих навремето, а всеки опит да бъдат обяснени логично е абсурден. Но поради някаква причина аз продължавам да вярвам, че тези диви и на пръв поглед несвързани буйства на ума ми съдържат някаква фундаментална истина. Може би това е така; защото не мога да приема, че човешкият мозък има моменти, в които действа абсолютно без цел.

22 юли, 2201

Вчера най-сетне подът спря да се тресе. Ричард го беше предсказал. Когато преди два дни не влязохме в резервоара по обичайното време, Ричард основателно заключи, че маневрирането почти е приключило.

Значи навлизаме в друга фаза на невероятната ни одисея. Моят съпруг ни осведоми, че понастоящем пътуваме със скорост по-висока от половината скорост на светлината. Това ще рече, че на всеки две секунди покриваме разстоянието Земя — Луна.

В общи линии направлението е по посока на звездата Сириус, най-ярката същинска звезда в нощното небе на родната ни планета. Ако не маневрираме повече, ще пристигнем в околността на Сириус след още дванадесет години.

Изпитвам облекчение, че животът ни може да се върне към някакъв вид местно равновесие. Симон май издържаше дългите престои в резервоара без забележима мъка, но все пак не ми се вярва, че такова преживяване може да остане за едно дете без никакви последици. За нея ще е важно да възстановим ежедневието.

Когато съм сама, все още си мисля за ярките халюцинации през първите десет дни в резервоара. Признавам, че си отдъхнах с облекчение, когато най-накрая прекарах няколко „зони на здрача“ при пълно отнемане на сетивността, без в съзнанието ми да нахлуват безумни цветни схеми и несвързани видения. Вече бях започнала да се тревожа за разсъдъка си и, честно казано, бях повече от „зашеметена“. Макар че халюцинациите прекъснаха рязко, споменът за силата на тези видения все още ме държи нащрек всеки път, когато светлините по капака на резервоара изгаснат.

Като изключим онези първи десет дни, имах само още едно видение, но всъщност то може би е било твърде жив и ярък сън по време на нормален процес на спане. Независимо от факта, че в този случай изображението не беше така отчетливо, както при предишните, аз запомних всички подробности, защото то силно приличаше на една от халюцинациите ми в дъното на шахтата през миналата година.

В този последен сън или видение ние с баща ми присъствахме на концерт на открито на някакво непознато място. На сцената стоеше сам един стар господин от Ориента и свиреше на някакъв странен струнен музикален инструмент. За разлика от видението ми на дъното на шахтата този път ние с баща ми не се превърнахме в малки птички, които да отлетят към Шинон във Франция. Вместо това, видях как тялото на баща ми изчезва напълно, с изключение на очите му. След секунди се появиха още пет чифта очи и всички заедно образуваха във въздуха над мен шестоъгълник. Моментално разпознах очите на Омех и тези на майка ми, но другите три чифта бяха на непознати хора. От върховете на шестоъгълника те се бяха втренчили в мен, без да мигат, сякаш се опитваха да ми съобщят нещо. Точно преди музиката да спре, чух един отчетлив звук. Няколко гласа едновременно произнесоха думата „опасност“.

Какъв е произходът на моите халюцинации и защо само аз единствена от трима ни ги преживявам? Ричард и Майкъл също бяха лишени от сетивност и всеки от тях си призна, че „пред лицето му“ са плували някакви странни схеми, но техните видения никога не са били смислени. Ако е вярно предположението, че първоначално рамианите са ни инжектирали едно-две химически вещества с помощта на тънките влакънца, които се увиваха около телата ни, с цел да ни помогнат да заспим в чуждата заобикаляща ни среда, защо тогава само аз реагирах с толкова необуздани видения?

За Ричард и Майкъл отговорът е много прост: аз съм „податлив на опиати индивид с хиперактивно въображение“. Това обяснение изчерпва темата според двамата мъже. Те не говорят повече по въпроса и макар че са много учтиви, когато повдигна множеството спорни пунктове относно моите „пътувания“, вече не изглеждат заинтересувани. Можех да очаквам такъв вид реакция от Ричард, но не и от Майкъл.

Всъщност дори и нашият предсказуем генерал О’Туул не е напълно на себе си, откак започнахме сеансите в резервоара. Очевидно е бил свръхангажиран с нещо друго. Едва тази сутрин получих бегъл достъп до това, което ставаше в главата му.

След няколкоминутен тормоз с приятелски въпроси от моя страна той най-сетне започна бавно да говори:

— Без да съм го признавал съзнателно, винаги, при всеки нов пробив в науката, аз съм давал ново определение и граници на Бога. Бях успял да интегрирам към моя католицизъм една обща представа за рамианите, но с това всъщност просто разширих ограничената си дефиниция за Него. Сега се оказвам на борда на роботизиран космически кораб, който пътува със скорост, свързана с теорията за относителността и осъзнавам, че ще ми се наложи да дам пълна свобода на Бог. Само тогава Той може да бъде върховно същество за всички прашинки и процеси във вселената.

Явно в близко бъдеще предизвикателството на моя живот ще бъде в другата крайност. Ричард и Майкъл са се съсредоточили в мъчни за проумяване идеи — Ричард в царството на науката и инженеринга, а Майкъл в света на духа. Макар че се радвам от все сърце и душа на обнадеждаващите идеи, генерирани от тях в индивидуалното им дирене на истината, някой все пак трябва да се грижи за ежедневните неща. В края на краищата и тримата носим отговорност за подготовката на единствения представител на следващото поколение за живота й на възрастен. Изглежда задълженията на основен родител все пак се падат на мен.

Това е отговорност, която поемам на драго сърце, Когато Симон ми се усмихне лъчезарно по време на някое прекъсване в кърменето, аз вече не се унасям в мисли за халюцинациите и за мен няма толкова голямо значение дали има Бог или няма, дали рамианите са разработили метод за използване на водата като ядрено гориво. В този момент единственото нещо, което е от значение, е, че аз съм майката на Симон.

31 юли, 2201

На Рама определено настъпва пролетта. Затоплянето започна веднага щом маневрата приключи. Към края температурата на повърхността беше стигнала до двадесет и пет градуса под нулата и вече бяхме започнали да се питаме колко още може да се понижи външната температура, преди термосистемата на нашата пещера да бъде натоварена до крайност. Оттогава температурата се покачва стабилно, почти с градус на ден. При тази скорост след още две седмици ще преминем точката на замръзване.

Вече се намираме извън Слънчевата система, в почти абсолютния вакуум, който изпълва огромните пространства между съседните звезди. Нашето Слънце е все още господстващият обект на небето, но нито една от планетите му не се забелязва. Два или три пъти седмично с помощта на телескопичните данни Ричард търси признаци за появата на кометите от Облака на Оорт, но досега не е видял нищо.

Откъде ли идва топлината, която подгрява нашето превозно средство? Нашият главен инженер Ричард Уейкфийлд имаше готово обяснение, когато вчера Майкъл му зададе този въпрос.

— Същата ядрена система, която преди осигуряваше огромните промени в скоростта, вероятно произвежда и топлината. Рама трябва да има два различни операционни режима. Когато се намира в съседство с топлинен източник, например звезда, тя изключва главните си системи, включително двигателя и термичния контрол.

Двамата с Майкъл поздравихме Ричард за забележително правдоподобното обяснение.

— Но — запитах аз — остават още много други въпроси. Защо, например, са необходими две отделни инженерингови системи? И защо изобщо се изключва главната?

— По този въпрос имам само догадки — отвърна Ричард с обичайното си ухилване. — Може би главните системи се нуждаят от периодични ремонти, а те могат да бъдат осъществени само ако има външен източник на топлина и мощност. Виждали сте как различите биоти поддържат повърхността на Рама. Може би има друга група биоти, които се занимават изцяло с експлоатацията на главните системи.

— Аз имам друга идея — изрече бавно Майкъл. — Вярваш ли, че те са възнамерявали да бъдем на борда на космическия ни кораб?

— Какво искаш да кажеш? — запита Ричард. Дълбока бръчка проряза челото му.

— Според теб присъствието ни тук случайно ли е? Дали можем да приемем за случайност факта, че няколко представители на човешката раса в този момент се намират на борда ма Рама, ако изчислим всички вероятности това да се случи и отчетем спецификата на нашия вид?

Логиката на разсъжденията на Майкъл ми харесваше. Той намекваше, макар че все още сам ме го осъзнаваше напълно, че може би рамианите, са не само гении по отношение на строгата наука и машиностроенето. Може би знаеха това-онова и за вселенската психология? Ричард не внимаваше.

— Да не би да намекваш — попитах, — че в съседство със Земята рамианите нарочно са използвали второстепенните системи, очаквайки по този начин да ни подмамят за среща?

— Това е абсурдно — тутакси изрече Ричард.

— Но, Ричард — възрази Майкъл, — какви щяха да бъдат вероятностите за контакт, ако рамианите се бяха врязали в нашата система със скорост, доближаваща се значително до тази на светлината, ако бяха обиколили Слънцето и после бяха продължили нататък по техния увеселителен път? Абсолютно никакви. И както ти самият посочи, може би на този кораб има и други „чужденци“, ако можем да наречем себе си така. Съмнявам се, че са много видовете, които имат възможността…

По време на едно прекъсване на разговора напомних на двамата мъже, че Цилиндричното море скоро ще започне да се топи отдолу и непосредствено след това ще възникнат урагани и приливни вълни. По-късно всички се съгласихме, че ще се наложи да си върнем лодката, която беше от отдалечената страна на Бета.

Прекосяването на леда в двете посоки отне на мъжете малко повече от дванадесет часа. Когато се завърнаха, вече беше настъпила нощта. Още щом Ричард и Майкъл пристигнаха в пещерата, Симон, която вече напълно осъзнава заобикалящата я действителност, протегна ръце към Майкъл.

— Виждам как някой се радва, че съм се завърнал — изрече закачливо Майкъл.

— Докато е само Симон… — каза Ричард. Изглеждаше странно напрегнат и резервиран.

Особеното му настроение продължи и снощи.

— Какво има, скъпи? — попитах аз, когато останахме сами на матрака. Не ми отвърна веднага, така че го целунах по бузата и зачаках.

— Майкъл — промълви най-сетне той. — Едва днес, докато носехме лодката по леда, осъзнах, че Майкъл е влюбен в теб. Трябва да го чуеш. Говори само за теб. Ти си съвършената майка, съвършената съпруга, съвършеният приятел. Дори призна, че ми завижда.

Известно време галих Ричард и размишлявах какво да му отговоря.

— Мисля, че придаваш прекалено голямо значение на няколко обикновени забележки, скъпи. Майкъл просто е изразил искрените си чувства. Аз също много го харесвам…

— Зная — и точно това ме безпокои — прекъсна ме рязко Ричард. — През по-голяма част от времето, когато си заета, именно Майкъл се грижи за Симон; двамата с него разговаряме с часове, докато аз работя върху моите проекти…

Той млъкна за миг и се вторачи в мен с непознато, отчаяно изражение. Взорът му беше ужасен. Това не беше същият Ричард Уейкфийлд, когото познавах отблизо повече от година. Пронизаха ме мразовити тръпки, преди очите му да се смекчат и той да се протегне да ме целуне.

След като се любихме, Ричард заспа, а Симон се размърда и аз реших да я нахраня. Докато я кърмех, прехвърлих наум целия период, откакто Майкъл ни беше открил в началото на седалковия лифт. Не успях да открия нищо, което би могло да даде на Ричард и най-малкия повод за ревност. През този период дори сексът ни с него беше останал редовен и удовлетворителен, макар че, трябва да призная, откак Симон се роди, не е вече така изобретателен.

Необичайният израз в погледа на Ричард продължи да ме преследва и след като Симон спря да суче. Обещах си, че през следващите няколко седмици ще намеря повече време да бъда сама с Ричард.

6.

20 юни, 2202

Днес потвърдих, че действително отново съм бременна. Майкъл беше възхитен, Ричард учудващо хладен. Когато разговарях с него насаме, той призна, че изпитва смесени чувства, защото най-сетне Симон беше стигнала до етапа, в който вече не се нуждае от постоянно внимание. Напомних му, че когато преди два месеца обсъдихме въпроса дали да имаме още едно дете, той се беше съгласил с ентусиазъм. Ричард намекна, че готовността му да стане баща на второ дете е била силно повлияна от „очевидната ми възбуда“ по онова време.

Новото бебе трябва да се появи в средата на март. Дотогава ще сме завършили детската стая и цялото семейство ще има достатъчно жилищно пространство. Съжалявам, че Ричард не е очарован от перспективата отново да стане баща, но съм доволна, че Симон, ще си има другарче в игрите.

15 март, 2203

Катрин Колин Уейкфийлд (ще я наричаме Кати) се роди на тринадесети март в шест часа и шестнадесет минути сутринта. Раждането беше леко, само шест часа след първите силни контракции. Нито веднъж не изпитах значителна болка. Родих я приклекнала и бях в толкова добра форма, че сама прерязах пъпната връв.

Кати вече плаче доста. И Женевиев, и Симон бяха сладки, кротки бебета, но Кати очевидно ще вдига врява. На Ричард му стана приятно, че пожелах да я нарека на майка му. Надявах се, че поне този път ще прояви по-голям интерес към ролята си на баща, но в момента той е твърде зает с работа по „съвършената база данни“ (тя ще ни снабди с индекс и ще осигури лесен достъп до цялата информация, с която разполагаме), за да обръща прекалено голямо внимание на Кати.

При раждането си третата ми дъщеря тежеше малко по-малко от четири килограма и беше дълга петдесет и четири сантиметра. Симон определено не беше толкова тежка, но по онова време не разполагахме с прецизна теглилка. Кожата на Кати е доста светла, всъщност почти бяла, а косата й е много по-светла от тъмните, почти черни къдрици на сестра й. Очите й са удивително сини. Зная, че за бебетата не е нещо необичайно да имат сини очи и че най-често те значително потъмняват през първата година. Но никога дори за миг не съм очаквала, че някое от моите деца може да бъде със сини очи.

18 май, 2203

Трудно ми е да повярвам, че Кати вече стана на повече от два месеца. Тя е бебе, което настоява за голямо внимание! Досега трябваше да я свикна да не тегли зърното ми, но не съм в състояние да пречупя този навик. Особено трудно става, ако някой присъства по време ма кърменето. Само да си извърна главата към Майкъл или Ричард, или особено ако направя опит да отговоря на някой от въпросите на Симон, Кати започва рязко и отмъстително да дърпа зърното ми.

Напоследък Ричард е предимно на настроения. Има моменти, в които е блестящ, духовит, и както по-рано разсмива Майкъл и мен с изтънчени шеги. Настроението му обаче може да се промени много бързо. Една-единствена на пръв поглед безобидна забележка на когото и да е от нас може да го накара да изпадне в депресия или дори в ярост.

Подозирам, че истинският проблем на Ричард тези дни е отегчението. Той завърши проекта на базата данни и все още не се е захванал с нищо по-съществено. Изключителният компютър, конструиран от него миналата година, съдържа подсистеми, които превръщат взаимовръзката ни с черния екран в рутинна. Ричард би могъл да се поразнообрази, като вземе малко по-активно участие в развитието и обучението на Симон, но предполагам, че това не е в стила му. Не изглежда запленен като Майкъл и мен от сложния характер, който Симон придобива с порастването си.

Когато забременях с Кати, бях доста загрижена от очевидната липса на интерес към децата у Ричард. Реших да подходя към проблема направо — като го помоля да създадем заедно една минилаборатория, която щеше да ни даде възможност да изследваме част от генома на Кати чрез проба от амниотичните ми води. Проектът включваше много сложни химически вещества, трябваше да конструираме и калибрираме някои прекалено сложни медицински инструменти и изобщо трябваше да установим с рамианите много по-задълбочена взаимовръзка от всичко, което бяхме опитвали досега.

Тази задача силно допадна на Ричард. А и на мен, защото ми припомняше дните, прекарани в медицинското училище. Работехме заедно по дванадесет, понякога по четиринадесет часа на ден (оставихме Майкъл да се грижи за Симон — те двамата определено се харесват един друг), докато не приключим. Често разговаряхме за нашата обща работа, дори през нощта, когато се любехме.

За голямо мое учудване в деня, когато завършихме изследването на генома на бъдещото ни дете, аз открих, че Ричард е много по-развълнуван от факта, че съоръженията и анализите отговарят на всички наши изисквания, отколкото от характеристиките на втората ни дъщеря. Бях зашеметена. Когато му съобщих, че детето ще е момиче, че няма данни за синдром на Даун или Уитингъм5 и вродената й склонност към развитие на злокачествени образувания не е извън рамките на приемливата, той реагира с безразличие. Но когато превъзнесох бързината и прецизността, с които системата беше извършила теста, Ричард засия от гордост. Какъв особен мъж е моят съпруг! Той се чувства много по-спокойно в света на математиката и машините, отколкото когато е с други хора.

Майкъл също е забелязал неспокойствието на Ричард. Той постоянно го подканя да прави още играчки за Симон — като онези разкошни кукли, които Ричард направи в последните месеци на бременността ми с Кати. Тези кукли все още са любимите играчки на Симон. Те могат да ходят сами и дори реагират на някои устни команди. Една нощ Ричард изпадна в поредния от продуктивните си периоди и проектира ТВ6, който да осъществява взаимовръзка с куклите. Симон избухна в почти хистеричен смях, когато Бардът *7 (Майкъл държи да наричаме с цялото му име създадения от Ричард робот, който рецитира Шекспир) подгони три от куклите до единия ъгъл и после се впусна в потпури от любовни сонети.

Но през последните две седмици дори ТВ не развеселява Ричард. Не спи добре (което не е обичайно за него) и няма желание за нищо. Дори редовният и разнообразен секс е преустановен, така че Ричард трябва наистина да води битка с демоните вътре в себе си. Преди три дни той излезе рано сутринта (беше точно след рамианската зора — от време на време земният часовник в пещерата и рамианският часовник отвън влизат в синхрон) и остана в Ню Йорк повече от десет часа. Когато го запитах какво е правил, той отвърна, че е седял на стената и е гледал Цилиндричното море.

После смени темата на разговора.

Както Ричард, така и Майкъл са на мнение, че сега вече сме сами на нашия остров. Ричард на два пъти се е спускал в пещерата на птицеподобните. И двата пъти е останал от страната на вертикалния коридор, далеч от танка пазач. Единият път дори е слязъл до втората хоризонтална галерия, без да открие никакви признаци на живот. А пещерата на октопаяците вече е снабдена със сложна двойна скара между горното покритие и първата площадка. През последните четири месеца Ричард отново подложи района около тази пещера на електронно наблюдение; макар да признава, че в данните от мониторите може да има някои неясноти, Ричард твърди, че само визуалният контрол може да каже, че скарите не са отваряни от дълго време.

Преди няколко месеца мъжете сглобиха платноходката и я подложиха на двучасова проверка в Цилиндричното море. Симон и аз им махахме от брега. А после от страх, че биотите-раци могат да я вземат за „боклук“ (на каквото очевидно им беше заприличала другата лодка — никога не успяхме да разберем какво се случи с нея; два-три дни след като се измъкнахме от фалангата на направляемите ядрени снаряди, ние се върнахме на мястото, където я бяхме оставили, но тя вече беше изчезнала), Ричард и Майкъл отново я разглобиха и я пренесоха в пещерата на безопасно място.

Ричард на няколко пъти беше споменавал, че има желание да прекоси морето в посока юг, за да разбере дали може да открие място, на което петстотинметровият скалист бряг би могъл да бъде изкачен. Информацията ни за Южния полуцилиндър на Рама е много оскъдна. С изключение на няколкото дни, когато бяхме на лов за биоти с първоначалния екип космонавти от „Нютон“, нашите познания за района са ограничени до грубата мозайка от данни, събрани в реално време при първото сканиране от „Нютон“. Сигурно ще е прекрасно и вълнуващо да се изследва Югът — може би дори ще открием къде отидоха всички онези октопаяци. Но нашето семейство е изключително зависимо от всеки един от тримата възрастни — загубата на когото и да било от нас, би била пагубна.

Вярвам, че Майкъл О’Туул е доволен от начина, по който се устроихме на Рама, особено след като конструираните от Ричард компютри ни предоставиха толкова голямо количество информация. Сега имаме достъп до всички енциклопедични данни, които навремето се съхраняваха на борда на Нютоновия военен кораб. Настоящата „сфера на обучение“ на Майкъл, както той нарича организираността си, е историята на изкуствата. Миналия месец разговорите му бяха изпълнени с Медичите, католическите папи от периода на Ренесанса, наред с Микеланджело, Рафаел и други велики художници от онова време. Сега се е задълбочил в деветнадесети век — един период от историята на изкуствата, който самата аз намирам за по-интересен. Наскоро водихме редица спорове за „революцията“ на импресионистите, но Майкъл не приема моите доводи, че импресионизмът е просто вторичен продукт от нашествието на камерата.

Майкъл прекарва часове наред със Симон. Той е търпелив, нежен и грижовен. Много внимателно заснема развитието й и е записал всички по-важни събития от нейния живот в електронния си тефтер. Понастоящем Симон разпознава зрително двадесет и една от двадесетте и шест букви (бърка само двойката C-S, а също и V-V и освен това поради някаква причина не може да научи К); когато е в настроение, тя може да преброи до двадесет. Симон може също така да разпознава безпогрешно рисунки на птицеподобно, октопаяк и четирите най-често срещани типа биоти. Знае и имената на дванадесетте ученика на Христос, което съвсем не ощастливява Ричард. Вече имахме една „конференция на високо равнище“ по повод духовното обучение на нашата дъщеря и резултатът беше учтиво разногласие.

На мен това ми стига. През по-голямата част от времето се чувствам щастлива, макар че има дни, в които неспокойствието на Ричард, плачът на Кати или просто абсурдността на странното ни съществуване на този чуждоземен космически кораб влизат в синхрон и ме смущават. Винаги съм заета. Планирам дейността на семейството, решавам какво и кога ще ядем, организирам дните на децата, включително и спането им. Никога не преставам да си задавам въпроса къде отиваме, без вече да ме потиска фактът, че не знам отговора.

Личната ми интелектуална активност е по-ограничена, отколкото бих предпочела, ако имах възможност да се съобразявам само със своите собствени планове, но си казвам, че денят има толкова малко часове. Ричард, Майкъл и аз често се впускаме в оживени разговори, така че определено не страдам от недостиг на стимули. Но нито един от тях няма особен интерес в някоя от интелектуалните сфери, които винаги са били част от моя живот. Моите умения са в езиците — например лингвистиката още от най-ранните ми училищни дни е била за мен значителен източник на гордост. Преди няколко дни сънувах кошмар, в който бях забравила да чета и да пиша на друг език, освен на английски. Две седмици след това прекарвах всеки ден по два часа сама, не само за да преговоря любимия си френски, но също и да изучавам италиански и японски.

Един следобед миналия месец Ричард проектира върху черния екран рамиански външен телескопичен изход, който включва в обсега си нашето слънце и стотици други звезди. Слънцето беше най-яркият обект, но въпреки това се виждаше едва-едва. Ричард напомни на Майкъл и мен, че вече се намираме на повече от дванадесет хиляди милиони километри от родната, покрита с океани планета и в близка орбита до незначителна далечна звезда.

По-късно същата вечер гледахме „Кралица Елеонора“, един от приблизително тридесетте филма, взети на борда на „Нютон“ за развлечение на екипа космонавти. Филмът представляваше свободна версия по нашумелите романи на баща ми за Елеонора Аквитанска и беше заснет по много от местата, които съм посещавала с татко, докато бях младо момиче. Финалните сцени на филма показват годините преди смъртта на Елеонора и се случват в абатство Фонтерво. Спомням си, че тогава бях четиринадесетгодишна. Стояхме с баща ми пред издяланата статуя на Елеонора, в абатството. Ръцете ми трепереха от възбуда, докато стисках неговите.

— Ти си била велика жена — обърнах се към духа на жената, господствала в историята на Франция и Англия през дванадесети век — и ми даваш добър пример, който да следвам. Няма да те разочаровам.

Тази нощ, докато Ричард спеше, а Кати временно бе утихнала, отново премислих изминалия ден и бях изпълнена с дълбока печал и чувство на загуба, което не можех да формулирам твърде точно. Съпоставката между отдалечаващото се Слънце и моята представа като тийнейджър, който дава смели обещания на една кралица, умряла преди около хиляда години, ми напомни, че всичко, което съм познавала преди Рама, вече е приключило. Моите две нови дъщери никога няма да видят никое от местата, които означаваха толкова много за мен и Женевиев. Никога няма да познаят миризмата на прясно окосена трева през пролетта, поразителната красота на цветята, песните на птиците, великолепието на пълната луна, която се издига над океана. Изобщо няма да познават планетата Земя или някой от нейните жители, освен този малък и разнороден екипаж, който ще наричат свое семейство — жалко отражение на преливащия живот от една благословена планета.

През нощта известно време плаках безмълвно, макар че едновременно с това съзнавах, че на сутринта на лицето ми ще бъде изписан оптимизъм. В края на краищата би могло да бъде и много по-лошо. Разполагаме с жизнено необходимите неща: храна, вода, подслон, облекло, добро здраве, компания и, разбира се, любов. Любовта е най-важната съставка на щастието във всеки човешки живот, било то на Земята, било на Рама. Ако Симон и Кати научат от света, който оставихме зад нас, само любовта, това ще бъде достатъчно.

7.

1 април, 2204

Днешният ден е необичаен във всяко едно отношение. Още щом всички станаха, аз оповестих, че ще посветим деня на паметта на Елеонора Аквитанска, която (ако историците не грешат и ако правилно сме следвали календара) е умряла точно на този ден преди хиляда години. За моя радост цялото семейство подкрепи идеята, а Ричард и Майкъл тутакси доброволно се отзоваха да помогнат за тържеството. Майкъл, чието хоби се е прехвърлило от историята на изкуствата към готвенето, предложи да приготви специална средновековна закуска-обяд в чест на кралицата. Ричард изчезна с ТВ, прошепвайки ми, че малкият робот ще се завърне като Хенри Плантагенет.

Бях приготвила за Симон кратък исторически урок, с който да я запозная с Елеонора и света на дванадесети век. Тя беше необичайно внимателна. Дори Кати, която никога не застава на едно място за повече от пет минути, оказа съдействие и не ни прекъсна нито един път. През по-голямата част от сутринта тя кротко си игра с нейните бебешки играчки. В края на урока Симон ме запита защо е умряла кралица Елеонора. Когато й отговорих, че кралицата е умряла от старост, тригодишната ми дъщеря попита дали кралица Елеонора е „отишла в рая“.

— Откъде ти хрумна това?

— От чичо Майкъл. Той ми каза, че когато умрат, добрите хора отиват в рая, а лошите отиват в ада.

— Някои хора вярват, че има рай — изрекох аз след миг на размисъл. — Други вярват в прераждането, според което хората се връщат и живеят отново като друга личност или дори като някакъв вид животно. Трети пък смятат, че нашето съществуване е чудо с определено времетраене, с характерно начало и край, което завършва със смъртта на всеки отделен и неповторим индивид. — Усмихнах се и разчорлих косата й.

— А ти в какво вярваш, мамо? — запита тогава дъщеря ми.

Изпитах нещо много наподобяващо на паника. Опитах се да спечеля време с няколко забележки, докато съобразявах какво да отговоря. Цитат от любимата ми поема на Т. С. Елиът префуча на няколко пъти в мислите ми. За мой късмет бях спасена.

— Добър ти час, млада дамо. — Малкият робот ТВ, облечен в нещо, което трябваше да мине за средновековен костюм за езда, влезе в стаята и осведоми Симон, че той е Хенри Плантагенет, крал на Англия и съпруг на кралица Елеонора. Усмивката на Симон засия. Кати вдигна поглед и също се ухили.

— Кралицата и аз изградихме обширна империя — каза роботът и направи с мъничките си ръце всеобхватно движение, — която накрая включи цяла Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс и половината от това, което днес е Франция. — ТВ рецитираше подготвената лекция с удоволствие и забавляваше Симон и Кати с подмиганията и ръкомаханията си. После си бръкна в джоба и измъкна миниатюрния нож и вилица, твърдейки, че той е запознал „варварите англичани“ с идеята за приборите за хранене.

— Но защо си пратил кралица Елеонора в затвора? — запита Симон, когато роботът беше приключил. Усмихнах се. Тя наистина беше внимавала в урока по история. Главата на робота се завъртя в посока на Ричард. Ричард вдигна пръст, искайки кратка отсрочка и се втурна навън в коридора. След по-малко от минута ТВ Хенри II се завърна. Роботът се доближи до Симон.

— Влюбих се в друга жена и кралица Елеонора се разгневи. За да си отмъсти, тя настрои собствените ми синове срещу мен…

Ричард и аз току-що бяхме започнали безобиден спор за истинската причина, поради която Хенри е заточил Елеонора (много пъти сме установявали, че всеки от нас е учил различна версия за англо-френската история), когато чухме далечен, но ясно различим писък. Само след няколко минути и петимата бяхме горе. Писъкът се повтори.

Извихме поглед към небето. Самотно птицеподобно летеше на няколкостотин метра, описвайки широки кръгове над върховете на небостъргачите. Забързахме към защитния вал край Цилиндричното море, за да имаме по-добър изглед. Веднъж, два пъти, три пъти гигантското същество прекоси пространството над острова. В края на всеки завой птицеподобното издаваше един-единствен, продължителен писък. Ричард размаха ръце и се провикна, но по нищо не се разбра дали е забелязан.

След около час децата станаха неспокойни. Разбрахме се Майкъл да ги върне в пещерата, а ние с Ричард да останем, докато съществува някаква възможност за контакт. Птицата продължаваше да лети по същия начин.

— Мислиш ли, че търси нещо? — попитах Ричард.

— Не зная — изрече той и отново се провикна и замаха на птицеподобното, когато то достигна до онази точка на кръга, която се намираше най-близо до нас. Този път то промени посоката и започна да се спуска, описвайки източени, елегантни дъги. С приближаването му Ричард и аз можахме да видим както мъхнатия сивкав корем, така и двата ярки, черешовочервени пръстена около шията му.

— Това е нашият приятел — прошепна Ричард, припомняйки си водача на птицеподобните, който се беше съгласил да ни прехвърли през Цилиндричното море преди четири години.

Но това птицеподобно не беше здравото и мощно яко същество, което летеше в центъра на ятото, когато бягахме от Ню Йорк. Тази птица беше кожа и кости, мъхът й беше мръсен и неподдържан.

— Болно е — рече Ричард, докато птицата кацна на около двадесет метра от нас.

Птицеподобното избърбори нещо тихо и изви нервно глава, като че ли очакваше и друго присъствие. Ричард направи стъпка към него и съществото размаха криле, плесна еднократно с тях и отстъпи няколко метра.

— Разполагаме ли с някаква храна — Ричард беше понижил глас, — която да наподобява по химически състав божествения пъпеш?

Поклатих глава.

— Нямаме изобщо никаква храна, с изключение на пилето от снощи… Почакай! — прекъснах се сама. — Разполагаме със зеления пунш, който харесват децата. Прилича на течността в средата на пъпеша или манната диня.

Ричард беше изчезнал още преди да довърша изречението. През десетте минути на неговото отсъствие ние с птицеподобното мълчаливо се бяхме втренчили един в друг. Опитах се да се съсредоточа в приятелски мисли, като се надявах, че добрите ми намерения ще бъдат предадени чрез погледа. Забелязах, че птицеподобното променя изражението си, но съвсем естествено не знаех какво означават нито това, нито предишното изражение.

Ричард се завърна. Носеше една от нашите черни купи, пълна със зеления пунш. Той постави купата пред нас и я посочи, докато се отдръпвахме на шест-осем метра. Птицеподобното я доближи с малки, колебливи стъпки и накрая се спря точно пред нея. Натопи човката си в течността, пое малко и отметна назад глава, за да преглътне. Очевидно пуншът беше наред, защото течността бе пресушена за по-малко от минута. Когато птицеподобното приключи, направи две стъпки назад, разпери крилете си в пълния им размах и направи пирует.

— Сега би трябвало ние да кажем „добре дошъл“ — изрекох аз и протегнах ръка към Ричард, Ние изпълнихме нашия пирует, както бяхме направили навремето, когато се сбогувахме и благодаряхме четири години по-рано, а когато го завършихме, се поклонихме леко в посока на птицеподобното.

И двамата с Ричард си помислихме, че съществото се усмихва, но по-късно с готовност признахме, че може и да сме си въобразили. Сивото мъхнато птицеподобно разпери криле, вдигна се над земята и се зарея във въздуха над главите ни.

— Къде мислиш, че отива? — попитах Ричард.

— Умира — отвърна тихо той. — Иска да хвърли последен поглед на света, който познава.

6 януари, 2205

Днес е рожденият ми ден. Сега съм на четиридесет и една години. Снощи преживях още един от моите ярки сънища. Бях много стара. Косата ми беше съвсем посивяла, а лицето ми беше набраздено от безброй бръчки. Живеех в замък, някъде край Лоара, недалеч от Бовоа, заедно с две пораснали дъщери (в съня ми нито една от тях не приличаше на Симон, Кати или Женевиев) и трима правнуци. Всички момчета бяха тийнейджъри, физически здрави, но във всекиго от тях имаше по нещо ненормално. Всички бяха тъпи, може би дори със забавено развитие. Спомням си, че в съня си се опитвах да им обясня как молекулата на хемоглобина пренася кислорода от белодробната система до тъканите. Нито един от тях не разбираше какво обяснявам.

От този сън се събудих потисната. Беше посред нощ и всички останали от семейството спяха. Както правя много често, аз се отправих по коридора към детската стая, за да, проверя дали момичетата са все още завити с леките одеяла.

Нощно време Симон почти не помръдва, но както обикновено Кати беше отметнала одеялото от постоянното въртене в леглото. Завих я отново и седнах на един от столовете.

Какво ме тормози, чудех се аз. Защо сънувам толкова често сънища, свързани с деца и внуци? Миналата седмица се пошегувах с възможността да имаме трето дете и Ричард, който преживява поредния от унилите си периоди, почти излезе от кожата си. Според мен той все още съжалява, че успях да го убедя за Кати. Моментално изоставих темата, защото не желаех да провокирам нова нихилистична тирада.

Нима наистина искам още едно дете при тези обстоятелства? Дали е разумно, като се вземе предвид ситуацията, в която се намираме? Ако оставим настрана за момент всички лични причини, които мога да имам, за да родя трето дете, наистина съществува силен биологичен довод да продължаваме да се възпроизвеждаме. Догадките за съдбата, която ни очаква, са, че никога вече няма да имаме контакт с други членове на човешкия род. Щом ние сме последните от нашия вид, ще постъпим мъдро, ако обърнем внимание на една от основните догми на еволюцията: максималното генетично разнообразие осигурява най-голяма вероятност за преживяване в околна среда, изпълнена с неизвестности.

След като снощи напълно се разбудих от съня, разумът ми продължи сценария още по-нататък. Да предположим, запитах себе си, че в действителност Рама не се е отправила заникъде, или поне не в близкото бъдеще, и че ще прекараме остатъка от живота си при сегашните условия. По всяка вероятност тогава Симон и Кати ще ни надживеят. А след това? Освен ако по някакъв начин не запазим семенна течност от Майкъл или от Ричард (а биологичните и социологичните проблеми щяха да са страхотни), дъщерите ми нямаше да могат да се възпроизведат. Самите те някой ден могат да пристигнат в рай, или нирвана, или някакъв друг свят, но в края на краищата ще умрат и гените, които носят, ще загинат заедно с тях.

Но да предположим, продължих аз, че родя син. Тогава двете момичета ще имат мъжка компания на тяхната възраст и проблемът с продължението на рода ще намалее драстично.

Точно когато си мислех това, в ума ми се зароди наистина щура идея. По време на медицинското обучение една от основните области, в които специализирах, беше генетиката и по-специално наследствените дефекти. Спомних си проучването от историите на европейските кралски семейства между петнадесети и деветнадесети век, и многото „несъвършени“ индивиди, които са се родили вследствие на прекомерно вътреродово осеменяване. Един син, създаден от мен и Ричард, щеше да има същите генетични компоненти като Симон и Кати. Децата на този син, от което и да е от момичетата, щяха да бъдат подложени на висок риск от появата на някакъв вроден дефект. От друга страна, син създаден от мен и Майкъл, ще бъде само наполовина генетично идентичен с момичетата и ако паметта ми за данните не ми играе лоша шега, неговото поколение със Симон или Кати ще бъде подложено на значително по-нисък риск от аномалии.

Тутакси отхвърлих скандалната мисъл. Тя обаче не се отдалечи прекалено. По-късно през нощта, когато трябва да съм заспала, умът ми се върна на същата тема. Какво ще стане, ако отново забременея от Ричард, запитах се аз и родя трето момиче? Тогава ще се наложи целият процес да бъде повторен. А вече съм на четиридесет и една. Колко години ми остават до началото на менопаузата, дори ако успея да я отложа по химичен път? Въз основа на двете досегашни бременности не съществуват доказателства, че Ричард изобщо може да създаде момче. Можем да създадем лаборатория, която да ни позволи да отделим мъжките сперматозоиди от семенната му течност, но това щеше да ни коства сизифовски усилия и много месеци на детайлна взаимовръзка с рамианите. А след това пак щеше да остане спорният въпрос за запазване на спермата и отдаването й към яйчниците.

Прехвърлих наум различните доказани техники за промяна на естествения подбор на пола (диетата на мъжа, вида и честотата на съвкупленията, времето им по отношение на овулацията и т.н.) и заключих, че ако сме много внимателни, Ричард и аз вероятно разполагаме с добри шансове да създадем момче по естествен начин. Но в подсъзнанието ми продължаваше да трепти мисълта, че шансовете ще са много по-благоприятни, ако Майкъл бъде бащата. В края на краищата той е имал двама сина (от три деца) и те са се появили в резултат на случайно поведение. Колкото и да подобря вероятностите с Ричард, същата техника с Майкъл на практика ще гарантира син.

Преди да заспя, отново накратко прецених неприложимостта на цялата идея. Трябваше да бъде изнамерен един сравнително прост и обезопасен метод на изкуствено осеменяване (което ще се наложи да контролирам сама, макар че самата аз щях да бъда обектът). Можехме ли да направим това при сегашното положение и да гарантираме пола и здравето на ембриона? Дори болниците на Земята невинаги успяват, въпреки всичките средства, с които разполагат. Другата алтернатива беше да правя секс с Майкъл. Макар да не намирах тази мисъл за отблъскваща, социологичните отклонения изглеждаха толкова големи, че въобще зарязах тази идея.

Шест часа по-късно

Тази вечер мъжете ме изненадаха със специална вечеря. Майкъл става доста добър готвач. В съответствие с рекламата храната имаше вкус на Бьоф Уелингтън, макар че повече прилича на спаначено пюре. Ричард и Майкъл сервираха и някаква червена течност, която беше окичена с названието вино. Не беше чак ужасна, така че я изпих, и за свое учудване установих, че тя действително съдържа някакъв алкохол и аз наистина се почувствах замаяна.

Всъщност в края на вечерта всички бяхме леко пийнали. Момичетата, и особено Симон, бяха объркани от нашето поведение. По време на десерта от кокосов пай Майкъл ми съобщи, че четиридесет и едно е „много специално число“. После обясни, че това е най-голямото просто число, което поставя началото на дълга квадратична поредица от други прости числа. Когато го запитах какво е квадратична поредица, той се разсмя и каза, че не знае. Обаче написа една поредица от четиридесет елемента: 41, 43, 47, 53, 61, 71, 83, 97, 113… която приключваше с числото 1601. Увери ме, че всяко едно от четиридесетте числа в поредицата е начало на разцвет.

— Ето защо — изрече с намигване — четиридесет и едно трябва да е магическо число.

Докато се смеех, нашият местен гений Ричард разгледа числата и след не повече от минута игра с компютъра обясни на Майкъл и мен защо поредицата се нарича „квадратична“.

— Вторите остатъци са константни — рече той и с един пример ни показа какво има предвид. — Ето защо една пълна поредица може да бъде произведена от прост квадратен израз. Нека вземем f/N/=N-81N+41 — продължи той, — където N е което и да е произволно цяло число от 0 до 40. Тази функция ще породи цялата ви поредица. Или още по-точно — разсмя се той. — Нека приемем f/N/=N—81+1681, където N е всяко произволно цяло число от 1 до 80. Тази квадратична формула започва от края на поредицата ви от числа, F/1/-1601, преминава през нея в намаляващ ред, обръща се в F/40/=F/41/=41 и тогава генерира целия боен ред от числа във възходящ ред.

Ричард се усмихна. Майкъл и аз просто зяпахме със страхопочитание.

13 март, 2205

Днес Кат и навърши две години и всички бяха в добро настроение. Особено Ричард. Той наистина харесва своето малко момиче, нищо че тя го манипулира възмутително. По случай рождения й ден той я заведе до входа на пещерата на октопаяците и двамата заедно дрънкаха по скарите. Ние с Майкъл изразихме неодобрението си, но Ричард се разсмя и намигна на Кати.

За вечеря Симон изсвири на пианото една кратка пиеса, на която я учеше Майкъл, а Ричард ни сервира доста сполучливо вино (нарече го рамианско шардоне) и бъркана сьомга. На Рама бърканата сьомга прилича ма бърканите яйца на Земята, което е доста объркващо, но ние продължаваме да се придържаме към установената практика да наричаме храните според естествените им съставки.

Чувствам се жизнерадостна и щастлива, макар че трябва да призная, че съм леко изнервена по повод предстоящия разговор с Ричард. В момента той е с приповдигнат дух, главно защото работи не по един, а по два големи проекта. Не само произвежда течни отвари, чиито вкус и алкохолно съдържание съперничат на най-изтънчените вина на планетата Земя, но също така създава нов комплект двадесетсантиметрови роботи по герои от пиеси на Нобеловия лауреат от двадесети век Самуел Бекет. Майкъл и аз от няколко години го подтикваме да превъплъти неговата Шекспирова група, но споменът за загубените му приятели винаги го възпираше. Но нов драматург — това е друго нещо. Вече е завършил четирима от героите на „Последна игра“. Тази вечер децата се смяха от сърце, когато старите люде „Наг“ и „Нел“ се измъкнаха от миниатюрните кофи за боклук, викайки „Моя Тати. Дай ми моя Тати“.

Твърдо съм решена да представя на Ричард идеята си да имам син от Майкъл. Сигурна съм, че той ще оцени логиката и разума в предложението, макар че едва ли мога да очаквам от него да бъде много ентусиазиран. Разбира се, все още не съм споменавала нищо пред Майкъл. Той знае, че обмислям нещо сериозно, защото го попитах дали този следобед ще се грижи за момичетата, докато ние с Ричард се качим горе за пикник и разговор.

Вероятно напрегнатостта ми по този въпрос е излишна. Без съмнение тя почива върху определението за благоприличие, което просто няма приложение при сегашната ситуация. Тези дни Ричард се чувства добре. Напоследък умът му сече като бръснач. По време на разговора може и да ми отправи няколко хапливи остроти, но се хващам на бас, че в края му ще се отнесе благоприятно към идеята.

8.

7 май, 2205

Това беше пролетта на нашето недоволство. О, Боже, какви глупаци сме ние смъртните! Ричард, Ричард, моля те, върни се.

Откъде да тръгна? И как да започна? Смея ли да изям ябълката на раздора? В един миг има проникновение, а в следващия — преоценка… В съседната стая Майкъл и Симон влизат и излизат и си говорят за Микеланджело.

Баща ми винаги ми е казвал, че всеки прави грешки. Защо моята трябваше да е така колосална? Идеята звучеше разумно. Лявото полукълбо на мозъка ми твърдеше, че е логична. Но дълбоко в сърцевината на човешкото същество разумът невинаги побеждава. Емоциите не са смислени. Ревността не е резултат от компютърна програма.

Налице бяха множество предупредителни знаци. Този първи следобед, докато седяхме край Цилиндричното море и прекарвахме нашия „пикник“, по очите на Ричард можех да се досетя, че нещо не е наред. Опа, стой настрана, Никол, си рекох тогава.

Но по-късно той изглеждаше така благоразумен.

— Разбира се — рече Ричард същия следобед, — това, което предлагаш, е правилно от генетична гледна точка. Ще те придружа да съобщим на Майкъл. Нека го оставим зад гърба си час по-скоро. Да се надяваме, че ще бъде необходима само една среща.

По онова време се чувствах с приповдигнат дух. Въобще не ми беше хрумвало, че Майкъл може да се опъне.

— Това ще е грях — изрече вечерта, когато момичетата бяха заспали, само секунди след като разбра какво му предлагаме.

Ричард пое ръкавицата и заспори, че цялостната представа за грях е била анахронизъм дори на Земята, и че той, Майкъл, просто е глупак.

— Наистина ли искаш да го направя? — в края на нашия разговор Майкъл зададе въпроса направо на Ричард.

— Не — отвърна Ричард след кратко колебание, — но това очевидно е в интерес на децата.

Аз трябваше да обърна по-голямо внимание на „не“-то.

Не ми беше хрумвало, че този план може да не успее. Следях овулацията си много внимателно. Когато уречената нощ най-сетне настъпи, аз казах на Ричард и той се измъкна от пещерата за едно от продължителните си скитания из Рама. Майкъл беше напрегнат и се бореше с чувството си за вина, но дори и в най-лошите си представи за Страшния съд не съм си помисляла, че той ще се окаже в невъзможност да осъществи съвкупление с мен.

Когато се съблякохме (на тъмно, така че Майкъл да не се чувства неудобно) и легнахме един до друг на матрака, установих, че тялото му е вкочанено и напрегнато. Целунах го по челото и по бузите. После се опитах да го накарам да се отпусне, като започнах да разтривам гърба и врата му. След около тридесет минути докосване (но нищо, което би могло да бъде разглеждано като любовна игра) аз притиснах подканящо тялото си към неговото. Беше очевидно, че сме изправени пред проблем. Пенисът му беше все още съвсем отпуснат.

Не знаех какво да правя. Първоначално си помислих, разбира се, съвсем неоснователно, че Майкъл не ме намира за достатъчно привлекателна. Чувствах се ужасно, сякаш някой ме беше зашлевил през лицето. Всичките ми потиснати чувства на незадоволеност изплуваха на повърхността. Бях учудващо ядосана. За щастие не изрекох нищо (през цялото това време никой от нас не произнесе нито дума) и в мрака Майкъл не можеше да види лицето ми. Но езикът на тялото ми трябва да беше издал разочарованието.

— Съжалявам — рече тихо той.

— Няма нищо — отвърнах, като се опитвах гласът ми да прозвучи безгрижно.

Повдигнах се на лакът и погалих челото му с другата ръка. Разширих обхвата на лекия масаж, оставих пръстите си да пробягват по лицето, врата и раменете му. Майкъл беше абсолютно пасивен. Лежеше по гръб, без да помръдне, а очите му бяха затворени почти през цялото време. Макар че съм сигурна, че се наслаждаваше на разтриването, той нито каза нещо, нито издаде стонове на удоволствие. Аз вече бях изключително неспокойна. Открих, че желая Майкъл да ме помилва, да ми каже, че всичко при мене е наред.

Най-накрая се претърколих върху него. Отпуснах гърдите си върху тялото му, а дясната ми ръка си играеше с космите по гърдите му. Наведох се да го целуна по устата, с намерение да го възбудя с лявата си ръка, но той бързо се отдръпна и седна.

— Не мога да го направя — изрече Майкъл, докато клатеше глава.

— Защо не? — запитах тихо. Тялото ми изглеждаше някак не на място край неговото.

— Защото е грешно — отвърна много сериозно.

През следващите минути нееднократно се опитах да подхвана разговор, но Майкъл нямаше желание да говори. Тъй като не ми оставаше нищо друго, в края на краищата тихо се облякох в тъмното. Когато си тръгнах, Майкъл едва успя да произнесе едно анемично „лека нощ“.

Не се върнах веднага в моята стая. В коридора осъзнах, че все още не съм готова да се изправя пред Ричард. Облегната на стената, аз се борех със силните чувства, които ме бяха обзели. Защо бях приела, че всичко ще стане твърде лесно? И какво щях да кажа на Ричард сега?

Когато влязох в стаята, дишането на Ричард издаваше, че не спи. Ако бях по-смела, може би още тогава щях да му кажа какво е станало с мен и Майкъл. Но за момент ми беше по-лесно да пренебрегна темата… Това беше сериозна грешка.

Следващите два дни бяха напрегнати. Никой не спомена това, което Ричард веднъж беше назовал „фертилизационно събитие“. Мъжете се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се е случило. На втората вечер след вечерята аз принудих Ричард да се разходим, докато Майкъл сложи момичетата да спят.

Стояхме на защитния вал, който се издига над Цилиндричното море, а Ричард обясняваше химията на ферментационния процес при новото му вино. В един момент аз го прекъснах и го хванах за ръка.

— Ричард — очите ми търсеха в неговите любов и успокоение — много ми е трудно… — Гласът ми заглъхна.

Дълго време Ричард ме гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че той е импотентен?

Първо кимнах, сетне напълно го обърках, като поклатих глава.

— Може би не съвсем — заекнах аз, — но онази нощ с мен беше така… Мислех, че просто е прекалено напрегнат или че изпитва вина, или може би прекалено отдавна не е… — Млъкнах, осъзнавайки, че казвам твърде много.

Ричард се загледа над морето за цяла вечност.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита с абсолютно безизразен глас. Не се извърна да ме погледне.

— Аз… аз не знам — отговорих и стиснах ръката му. Готвех се да кажа още нещо, да попитам дали ще може да го преглътне, ако опитам още веднъж, но Ричард рязко се отдръпна от мен.

— Кажи ми, когато решиш — изрече лаконично.

Седмица или две бях сигурна, че ще зарежа цялата идея. Бавно, много бавно някакво подобие на веселие се завърна в нашето малко семейство. В нощта след приключването на менструацията ми, за първи път от една година насам ние с Ричард се любихме два пъти. Той изглеждаше особено удовлетворен и беше много приказлив, докато почивахме в прегръдките си след втория път.

— Трябва да призная, че известно време бях истински разтревожен. Влудяваше ме мисълта, че правиш секс с Майкъл, макар и по една общоприета и логична причина. Знам, че е много глупаво, но ужасно се страхувах, дали няма да ти хареса, разбираш ли? И че по някакъв начин нашите взаимоотношения могат да бъдат повлияни от това.

Ричард очевидно приемаше, че аз вече нямам намерение да правя нови опити да забременея от Майкъл. Тази нощ не спорих с него, защото за момента бях твърде удовлетворена. Няколко дни по-късно обаче, когато се зачетох в медицинските си книги по въпросите на импотентността, установих, че все още не съм се отказала да продължа с този план.

В седмицата преди новата ми овулация Ричард беше много зает със своето вино (и може би го опитваше малко по-често, отколкото беше необходимо, защото на няколко пъти преди вечеря го виждахме леко пийнал) и със създаването на малките роботи по героите на Самуел Бекет. А моето внимание бе изцяло заангажирано с проблема за импотентността. Курсът в медицинското училище на практика беше пренебрегнал този проблем. Моят личен сексуален опит беше сравнително ограничен, така че никога по-рано не съм била изправена пред този проблем лично; ето защо с изненада научих, че импотентността е едно изключително разпространено заболяване, предимно психогенно, което обаче често бива съпроводено от обостряща се физиологична компонента. Съществуват множество подробно дефинирани схеми на лечение, всяка от които се съсредоточава върху отслабването на „сценичната треска“ у мъжа.

Една сутрин Ричард ме видя как се готвя да тествам урината си за овулация. Не каза нищо, но по израза на лицето му разбрах, че е наранен и разочарован. Щеше ми се да го успокоя, но децата бяха в стаята и ме достраша да не последва сцена.

Не казах на Майкъл, че ще правим втори опит. Реших, че напрежението му няма да е толкова голямо, ако не му остане време да мисли за това. Планът ми почти успя. След като сложихме децата да си легнат, отидох с Майкъл в неговата стая и докато се събличахме, му обясних какво става. Той имаше начална ерекция и въпреки умерените му протести аз бързо се приближих, за да я запазя. Сигурна съм, че този път щяхме да успеем, но изведнъж Кати се разпищя „мами, мами“ тъкмо когато се готвехме да започнем сношението.

Разбира се, оставих Майкъл и се втурнах по коридора към детската стая, Ричард вече беше там. Държеше Кати на ръце. Симон седеше на нейния матрак и търкаше очи. Тримата се вторачиха в голото ми тяло.

— Сънувах нещо ужасно — каза Кати, като здраво се притискаше към Ричард. — Един октопаяк ме ядеше.

Влязох в стаята.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попитах аз, докато протягах ръце да взема Кати. Ричард продължаваше да я държи и тя не направи никакъв опит да дойде при мен. След миг на неудобство отидох до Симон и обгърнах с ръка раменете й.

— Къде ти е пижамата, мамо? — запита четиригодишната ми дъщеря. Повечето време ние с Ричард спим с рамианския вариант на пижами. Момичетата са доста свикнали с вида на голото ми тяло, защото трите се къпем заедно на практика всеки ден, но през нощта, когато идвам в детската стая, обикновено съм облечена в пижама.

Готвех се да отговоря на Симон с шега, когато забелязах, че Ричард също се е втренчил в мен. Погледът му без съмнение беше враждебен.

— Мога да се справя с положението тук — рече рязко. — Защо не досвършиш това, което правеше?

Върнах се при Майкъл, за да направим нов опит да осъществим сношението и оплождането. Това не беше най-правилното решение. Няколко минути правих безплодни опити да го възбудя, сетне той отблъсна ръката ми.

— Болезнено е. Аз съм почти на шестдесет и три и не съм имал полово сношение от пет години. Никога не мастурбирам и съзнателно се опитвам да не мисля за секс. По-рано ерекцията ми беше просто въпрос на късмет. — За момент замълча. — Съжалявам, Никол — добави, — но няма да стане.

Останахме да лежим един до друг мълчаливи. По-късно взех да се обличам и тъкмо се готвех да си тръгна, когато забелязах, че Майкъл вече диша по онзи равномерен начин, който предхожда заспиването. Внезапно си спомних, че някъде бях чела, че мъжете с психологическа импотентност често получават ерекция по време на сън. Умът ми съчини поредната безумна идея. Доста дълго останах да лежа будна край Майкъл. Чаках докато се убедя, че наистина е заспал дълбоко.

Отначало взех да го галя много деликатно. Зарадвах се, когато реагира, и то прекалено бързо. След известно време засилих леко енергичността на масажа, като извънредно много внимавах да не го събудя. Когато със сигурност беше вече готов, аз се приготвих и се преместих отгоре му. Бях само на косъм от половото сношение, но от припряност трябва да съм му причинила болка, защото той изскимтя и се загледа в мен с безумен и стреснат поглед. Ерекцията му изчезна за секунди.

Изтърколих се на гръб и потиснах една дълбока въздишка. Бях ужасно разочарована. Майкъл ми задаваше въпроси, но аз бях прекалено смутена, за да му отговарям. Сълзи заливаха очите ми. Облякох се набързо, целунах леко Майкъл по челото и се запрепъвах към коридора. Останах там още пет минути, защото нямах сили да се върна при Ричард.

Моят съпруг все още работеше. Беше коленичил пред Позо от „В очакване на Годо“. Малкият робот беше насред една от дългите, разхвърляни тиради за безполезността на всичко. Отначало Ричард не ми обърна никакво внимание. После, след като отне думата на Позо, той се извърна.

— Мислиш ли, че продължи, колкото трябва? — запита саркастично.

— Пак не стана нищо — отвърнах унило. — Предполагам…

— Не ми пробутвай тия номера — избухна в неочакван гняв Ричард. — Не съм ТОЛКОВА глупав. Да не би да очаквай, да ти повярвам, че си прекарала два часа гола с него и не се е случило нищо? Знам ви вас жените! Мислите си, че…

Не помня останалото, което каза. Помня само ужаса, който изпитах, когато той запристъпва към мен с ярост в погледа. Мислех, че ще ме удари и се стегнах. От очите ми избликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите. Ричард ме нарече с отвратителни имена, дори направи злостни расистки намеци. Беше загубил разсъдъка си. Когато в яростта си вдигна ръка, аз хукнах навън и се втурнах по коридора към стълбата, която извежда горе в Ню Йорк. Едва не стъпках малката Кати, която се беше събудила от виковете и стоеше втрещена на вратата на детската стая.

На Рама беше светло. Повече от час обикалях безцелно, като от време на време плачех. Бях страшно ядосана на Ричард, но в същото време се чувствах дълбоко нещастна. В яростта си Ричард беше казал, че аз съм обсебена от своята идея, че тя е просто „хитроумен претекст“ да имам полово сношение с Майкъл, така че да мога да се превърна в „царица на кошера“. Не бях отвърнала на нито едно от бомбастичните му заключения. Дали в тях имаше някакъв намек от истина? Дали част от въодушевлението ми към този проект не се дължеше на желание да правя секс с Майкъл?

Размислих и успях да уверя себе си, че мотивите ми са били благопристойни — каквото и да означава това — но че още от самото начало на цялата тази история съм постъпвала невероятно глупаво. От всички хора на света аз най-добре би трябвало да зная, че това, което предлагам, е невъзможно. След като видях първоначалната реакция на Ричард (а и на Майкъл), аз трябваше тутакси да се откажа от идеята. Може би в известен смисъл Ричард беше прав. Може би съм се заинатила, дори съм била маниакално обхваната от идеята да осигуря максимално генетично разнообразие на нашето поколение. Но със сигурност зная, че не съм скалъпила цялата тази работа само и само, за да правя секс с Майкъл.

Когато се завърнах, в стаята беше тъмно. Преоблякох се в пижамата и паднах изтощена върху моята половина на матрака. След няколко секунди Ричард се претърколи, притисна ме ожесточено и каза:

— Моя скъпа, Никол, толкова, толкова съжалявам. Моля те, прости ми.

Оттогава не съм чувала гласа му. Няма го вече шест дни. Онази нощ спах дълбоко и не съм разбрала как Ричард си е събрал нещата и ми е оставил бележка. В седем часа сутринта чух алармен сигнал. Съобщение изпълваше черния екран. То гласеше: „ЛИЧНО ЗА НИКОЛ ДЕ ЖАРДЕН. Натисни «К», когато пожелаеш да го прочетеш“.

Децата още не се бяха събудили, така че натиснах бутона „К“ на клавиатурата.

13 май, 2205

Днес отидох горе в Ню Йорк и пет часа търсих Ричард. Ходих до шахтите, до двете решетки, до трите площада. Обиколих целия остров по продължение на защитния вал. Раздрусах скарата над пещерата на октопаяците и за кратко се спуснах в леговището на птицеподобните. Навсякъде виках името му. Припомних си, че преди пет години Ричард ме откри с помощта на навигационния маяк, който беше инсталирал в Шекспировия робот Принц Хал. Днес и аз имах възможността да използвам маяка.

Никъде нямаше и следа от Ричард. Мисля, че е напуснал острова. Ричард е отличен плувец — с лекота може да е стигнал до Северния полуцилиндър. Ами странните същества, които обитаваха Цилиндричното море? Дали са му позволили да прекоси?

Върни се, Ричард. Липсваш ми. Обичам те. Той очевидно беше обмислил заминаването си няколко дни преди това. Беше опреснил и подредил каталога за взаимовръзка с рамианите, за да го направи възможно най-лесен за мен и Майкъл. Беше взел най-голямата торба, с която разполагахме, както и любимия си приятел ТВ, но беше оставил роботите на Бекет.

Откак Ричард ни напусна, времето за хранене е най-ужасното за нашето семейство. Кати почти винаги е ядосана. Иска да знае кога ще се върне нейният Тати и защо го няма толкова дълго. Майкъл и Симон понасят скръбта си мълчаливо. Връзката между тях продължава да се задълбочава — изглежда, че доста добре съумяват да се успокояват взаимно. Що се отнася до мен, аз се опитвам да обръщам по-голямо внимание на Кати, но не мога да заместя любимия й Тати.

Нощите ми са мъчителни. Не спя. Отново и отново премислям всичките си контакти с Ричард и възпроизвеждам грешките. Прощалното му писмо беше много изчерпателно. Никога не бих си помислила, че по-раншните му затруднения със Сара могат да имат какъвто и да било ефект върху брака ни, но сега вече съм в състояние да проумея онова, което спомена в писмото си за моделите.

В моя емоционален живот също има модели. Смъртта на майка ми, когато бях едва десетгодишна, ми показа ужаса на това да бъдеш изоставен. Оттогава за мен беше станало трудно да се сближа с някого и да му се доверя — от страх, че мога да загубя и него, след като съм се привързала силно. След майка си загубих Женевиев, баща си, а сега (поне временно) и Ричард. Всеки път, когато моделът се повтори, всички химери от миналото оживяват. Когато преди две вечери трябваше да се наплача, за да заспя, осъзнах, че ми липсва не само Ричард, но също майка, Женевиев и прекрасния ми баща. Отново и отново преживявах всички тези загуби. Така че разбирам, как оставането ми при Майкъл е провокирало болезнените спомени на Ричард за Сара.

Човек се учи, докато е жив. Ето ме — на четиридесет и една години, аз тепърва откривам нова частица от истината за човешките взаимоотношения. Очевидно бях наранила Ричард много дълбоко. Липсата на логична предпоставка за тревогата на Ричард, че моето преспиване с Майкъл може да доведе до отчуждение от него, няма никакво значение. Тук логиката е неприложима. Важат единствено възприятията и чувствата.

Бях забравила колко унищожителна може да бъде самотата. Ние с Ричард бяхме заедно цели пет години. Той може и да не притежава всички достойнства на принца от сънищата, но е прекрасен приятел и без съмнение най-умното човешко същество, което някога съм срещала. Ще бъде невероятна трагедия, ако той не се завърне никога. Обзема ме дълбока скръб, когато дори и за момент си помисля, че може би онази вечер съм го видяла за последен път.

Нощно време, когато съм особено самотна, често чета поезия. Бодлер и Елиът са мои любимци още от университетските дни, но през последните няколко вечери намирам успокоение в стихотворенията на Бенита Гарсия. Докато е била кадет в Космическата академия в Колорадо, нейната безумна страст към живота й е докарала сума главоболия. Тя се хвърляла в изучаването на космонавтиката и в ръцете на заобикалящите я мъже с еднакъв устрем. Бенита била призована пред Кадетската дисциплинарна комисия да отговаря не за нещо друго, а за неприкритата си сексуалност, и тогава осъзнала колко шизофренични могат да бъдат мъжете, когато става въпрос за секс.

Повечето литературни критици предпочитат първия том с нейни стихове „Мечтите на едно мексиканско момиче“, (който й създава име на зрял поет още в юношеска възраст), пред по-зрялата и по-малко лирична стихосбирка, която е публикувала през последната си година в Академията. Сега, когато Ричард си отиде и моят разум все още се опитва да проумее какво в действителност се случи през тези последни месеци, у мен намират отзвук по-късните стихове на Бенита, които са изпълнени с юношеските й страхове и въпроси. Нейният път към зрелостта е бил изключително труден. Макар че творбите й остават богати на образи, Бенита вече не е Полиана, която се разхожда сред руините на Уксмал. Тази вечер на няколко пъти препрочетох една от поемите й, писани в Академията, която харесвам особено.

Нима не мога да го видя аз отново? И тези маски ме обиждат, колежанино. И нося дрехата си без голяма радост. Цената, дето плащам да държа ръката ти, ме унижава — точно както пожела.

9.

14 декември, 2205

Предполагам, че трябва да празнувам, но чувствам, че победата ми е пирова. Най-после съм бременна от Майкъл. Все още нямаме никакви вести от Ричард, а освен това се страхувам, че Майкъл също се е отчуждил от мен.

И двамата приемаме лично отговорността за изчезването на Ричард. Аз се оправям със своето чувство за вина, доколкото мога, като си давам сметка, че ако искам да бъда пълноценна майка, ще се наложи да го превъзмогна. От своя страна Майкъл реагира на действията на Ричард и на собствената си вина, като изцяло се отдава на религията. Моли се преди и след всяко хранене, и често предпочита да не участва в заниманията на семейството, за да има възможност да „общува“ с Господ. Изобщо думата „изкупление“ е прекалено надменна за речника на Майкъл.

Във възродения си религиозен патос той спечели на своя страна и Симон. Безобидните ми протести най-често се пренебрегват. Тя е във възторг от историята на Исус, макар че има съвсем бегла представа за какво става въпрос. Особено я очароват чудесата. Като повечето деца, тя не среща никакви затруднения да потисне недоверието. Разумът й никога не задава въпроса „как“, когато Исус върви по водата или я превръща във вино.

Тези забележки май не са много честни. Вероятно ревнувам от разбирателството, което съществува между Майкъл и Симон. Като нейна майка би трябвало да съм доволна, че двамата толкова си пасват. Те поне се имат един друг. Колкото и да се опитваме, ние с Кати все още не сме в състояние да създадем дълбока връзка помежду си.

Част от проблема е, че и Кати, и аз сме изключително инатливи. Макар че тя е само на две и половина, вече има желание сама да ръководи живота си. Да вземем един съвсем прост пример като разпределението на времето през деня. Още от първите ни дни на Рама аз правех дневен режим за всеки член от семейството. Никой никога не ми се е противопоставял сериозно, дори Ричард. Майкъл и Симон винаги приемат препоръчаното, дотолкова, доколкото им предоставях достатъчно свободно време.

Но Кати е нещо друго. Ако планирам разходка горе в Ню Йорк преди урока за азбуката, тя иска да се смени последователността. Ако реша, че ще обядваме пиле, тя пожелава свинско или говеждо. На практика всяка сутрин започва с кавга за дневната програма. Когато не харесва моето решение, Кати се цупи, мръщи и плаче за своя „Тати“. Мъчително е, когато започва да зове Ричард.

Майкъл твърди, че трябва да се съобразявам с нейните приумици. Настоява, че това е просто етап от растежа. Но когато му изтъкна, че нито Женевиев, нито Симон са се държали като Кати, той просто свива рамене и се усмихва.

Ние с Майкъл невинаги постигаме единомислие по въпроса за родителското поведение. Имахме няколко любопитни спора за семейния живот при тези странни обстоятелства. Към края на един от нашите разговори аз леко се вкиснах от твърдението на Майкъл, че съм „прекалено строга“ с момичетата, така че реших да повдигна въпроса за религията. Запитах Майкъл, защо според него е толкова важно Симон да изучи и най-малките подробности от житието на Исус.

— Някой трябва да запази традицията — отговорът му не беше много ясен.

— Значи вярваш, че ще има традиция, която трябва да се запази, че ние няма да се реем безкрайно в космоса и че няма да умрем в ужасна самота?

— Вярвам, че Бог има замисъл за всяко човешко същество.

— Но какъв е замисълът Му за нас?

— Не знаем — отвърна Майкъл. — Не знаем повече за замисъла Му от онези милиони хора, които все още се намират на Земята. Процесът на живота се състои именно в търсенето на Неговия замисъл.

Поклатих глава, а Майкъл продължи:

— Виждаш ли, Никол, на нас ни е много по-лесно. Значително по-малко неща ни отвличат вниманието. Нямаме никакво извинение да стоим настрана от Бога. Ето защо ми е толкова трудно да си простя по-раншните занимания с готварството и историята на изкуствата. На Рама човешките същества трябва да полагат големи усилия да запълват времето си с нещо друго освен молитви и набожност.

Признавам, че от време на време неговата увереност ме притеснява. При сегашното положение на нещата животът на Исус не е от по-голямо значение, отколкото примерно животът на хунския вожд Атила или на което и да било друго човешко същество, живяло някога на онази далечна планета на две светлинни години отстояща от нас. Ние вече не сме част от човешкия род. Ние или сме обречени, или сме основоположници на нещо, което най-общо казано ще бъде нов вид. Нима Исус е умрял и заради нашите грехове, на нас, които никога отново няма да видим Земята?

Ако Майкъл не беше католик и ако още от най-ранно детство не беше възпитаван в догмата за създаване на поколение, аз никога нямаше да успея да го убедя да заченем дете. Той имаше стотици причини, според които това не беше подходящо за момента. Но най-накрая склони може би защото с постоянните си опити да го придумам, аз нарушавах еженощните му молитви. Предупреди ме, че е твърде вероятно „изобщо да не се получи“ и че той няма да „поеме никаква отговорност“ за моето чувство за неуспех.

Създаването на ембрион ни отне три месеца. По време на първите два овулационни цикъла не успях да го възбудя. Опитах шеги, масаж на тялото, музика, храна — всичко, споменато във всяка една от публикациите по въпроса за импотентността. Неговото усещане за вина и напрежението му винаги бяха по-силни от моето усърдие. Най-накрая въображението изигра решаващата роля. Когато една нощ предложих на Майкъл да си представя, че аз съм съпругата му Катлийн, той най-сетне успя да се задържи в ерекция. Разумът наистина е фантастично творение.

Но дори и с помощта на въображението, не е лесно да се любиш с Майкъл. Преди всичко (вероятно не е много любезно от моя страна да го изнасям), само подготовката му беше достатъчна да накара една обикновена жена да се откаже. Майкъл винаги отправя молитви към Господа, преди да си свали дрехите. За какво ли се моли? Би ми било безкрайно любопитно да науча отговора.

Първият съпруг на Елеонора Аквитанска, Луи VII, е бил възпитан в монашески орден и е станал крал само по една историческа случайност. В романа на баща ми за Елеонора има един дълъг, интимен монолог, в който тя се окайва, че прави любов „заобиколена от тържественост, набожност и грубите дрехи на Цистерианския орден“. Тя копнеела за веселие и смях в спалнята, за неприлични думи и необуздана страст. Вече разбирам защо се е развела с Луи и се е омъжила за Хенри Плантагенет.

И така, сега съм бременна с момче (поне се надявам), което ще внесе генетично разнообразие в нашето потомство. Борбата беше доста изтощителна и съвсем сигурно не си заслужава усилията. Защото желанието ми да имам дете от Майкъл, накара Ричард да си отиде, а Майкъл, поне временно вече не е близкият приятел и другар, какъвто беше през първите години на Рама. Платих висока цена за този успех. Сега трябва да се надявам, че космическият кораб наистина се е отправил нанякъде.

1 март, 2206

Тази сутрин повторих частичния геномен текст, за да се уверя в първоначалните резултати. Няма никакво съмнение. Нашето неродено момче съвсем сигурно има синдром на Уитингъм. За щастие липсват други установими дефекти, но и Уитингъм стига.

Показах резултатите на Майкъл, когато след закуската останахме за малко сами. Отначало той не разбра това, което му говорех, но когато използвах думата „изоставащ“, незабавно реагира. Досещах се, че си представя дете, което изобщо няма да е в състояние да се грижи за себе си. Тревогите му се поуталожиха само отчасти, когато обясних, че Уитингъм не е нещо повече от намалена способност за заучаване — обикновена недостатъчност на електрохимическите процеси в мозъка да действат нормално.

Когато миналата седмица извърших първия частичен геномен тест, имах известни подозрения за Уитингъм, но тъй като съществуваше вероятност за двусмисленост в резултатите, не казах нищо на Майкъл. Преди да взема втора проба от амниотичната течност, реших да прегледам отново всичко, което се знаеше за това състояние. Кратката ми медицинска енциклопедия, за нещастие, не съдържа достатъчно информация, която да ме удовлетвори.

Днес следобед, докато Кати спеше, ние с Майкъл помолихме Симон да отиде в детската стая и да почете около час. Нашето съвършено ангелче се съгласи без протести. Майкъл беше много по-спокоен от сутринта. Призна, че първоначално бил съкрушен от новината за Бенджи (Майкъл желае да наречем детето на дядо му — Бенджамин Райън О’Туул). Очевидно прочитът на книгата на Йов е изиграл огромна роля по отношение възстановяването на стимула му за живот.

Обясних на Майкъл, че умственото развитие на Бенджи ще бъде забавено и монотонно. Той донякъде се утеши от факта, че мнозина от хората със синдрома на Уитингъм след двадесетгодишно обучение постигат умственото развитие на дванадесетгодишно дете. Уверих Майкъл, че дефектът не се проявява с никакви физически белези, какъвто е случаят със синдрома на Даун, и тъй като Уитингъм се предава рецесивно, съществува много малка вероятност потомците да бъдат засегнати преди появата на третото поколение.

— Има ли някакъв начин да разберем кой от нас носи синдрома в гените си? — запита Майкъл, когато вече бяхме към края на разговора.

— Не — отвърнах. — Това увреждане се изолира много трудно, защото очевидно е свързано с дефект в няколко различни гена. Само ако синдромът е проявен, диагностиката е ясна. Дори и на Земята опитите да се идентифицират носителите са безуспешни.

Разказах му, че това заболяване е било диагностицирано за първи път през 2068 година и почти не се е срещало в Азия и Африка. Проявявало се е основно сред кавказките типове, с най-голяма честота на проявление в Ирландия. Реших, че Майкъл и без това ще научи тази информация съвсем скоро (тя се съдържаше в уводната глава на медицинската енциклопедия, която той четеше в момента) и не желаех да се почувства по-зле.

— Има ли някакъв лек? — беше следващият му въпрос.

— Не и за нас. — Поклатих глава. — В последните десетилетия се появиха някои указания, че генетичните контрамерки могат да се окажат ефективни, ако се приложат по време на третото тримесечие на бременността. Манипулацията обаче е доста сложна дори на Земята и може да доведе до пълна загуба на плода.

Това беше най-подходящият момент от разговора Майкъл да спомене думата „аборт“. Не го направи. Системата на неговите убеждения е толкова непоклатима и устойчива, че съм сигурна, че въобще не му е хрумвала такава възможност. За него абортът е абсолютен грях — както на Рама, така и на Земята. Питах се дали изобщо съществуват някакви обстоятелства, при които Майкъл би помислил за аборт? Ами ако бебето беше с Даун, или пък сляпо? Или ако имаше множествени пороци, които гарантират ранна смърт?

Ако Робърт беше тук, щяхме да проведем разумно обсъждане върху предимствата и недостатъците на аборта. Той щеше да направи едно от прословутите си табла а ла Бенджамин Франклин, с всички „за“ и „против“, подредени в колони от двете страни на черния екран. Аз щях да добавя дълъг списък от емоционални причини против аборта (които Ричард щеше да е пропуснал в неговия първоначален списък), накрая почти сигурно и двамата щяхме да се съгласим да отгледаме Бенджи на Рама. Това щеше да бъде едно разумно решение на общността.

Исках да имам това бебе. Но също така исках Майкъл да потвърди своя ангажимент като баща на Бенджи. Едно обсъждане на възможността за аборт би изтръгнало от него такова подновено потвърждение. Сляпото спазване на правилата на Бог или на църквата, или на която и да е последователна догма, понякога прави твърде лесно за индивида да се откаже да подкрепи съответно решение. Надявам се, че Майкъл не е от този вид хора.

10.

30 август, 2206

Бенджи се роди преждевременно. Независимо че многократно бях уверявала Майкъл, че на външен вид детето ще изглежда съвършено здраво, той беше видимо облекчен, когато преди три дни момчето се появи на бял свят без видими физически аномалии. И това раждане мина леко. По време на контракциите и при самото изгонване на плода Симон ми помогна изключително много. Тя е твърде зряла за момиче, което още не е навършило шест години.

И Бенджи е синеок, но очите му са толкова светли, колкото на Кати, така че не вярвам да запазят цвета си. Кожата му е светлокафява, едва забележимо по-тъмна от тази на Кати, но много по-светла от моята и на Симон. При раждането тежеше три килограма и половина и беше дълъг петдесет и два сантиметра.

Нашият свят си остава все същият. Не говорим много за това, но всички (с изключение на Кати) сме изгубили надежда, че Ричард ще се завърне. На Рама отново настъпва зимата с дългите нощи и късите дни. Периодично или Майкъл, или аз, се качваме горе в Ню Йорк да търсим някакви следи от Ричард, но това вече се е превърнало в несъзнателен ритуал. В действителност не очакваме да открием нищо. Няма го вече шестнадесет месеца.

Сега двамата с Майкъл се редуваме да изчисляваме траекторията на полета с помощта на програмата, която бе създадена от Ричард. Бяха ни необходими няколко седмици, докато разберем как да я използваме, въпреки че Ричард ни беше оставил изчерпателни инструкции. Веднъж седмично проверяваме дали все още се движим в посока Сириус По курса на кораба няма други звездни системи.

Независимо от грижите за Бенджи сега сякаш разполагам с повече време за самата себе си, отколкото имах преди. Чета ненаситно и интересът ми към двете героини, които владееха ума и въображението на юношеските ми години, се възобнови. Защо ли Жана д’Арк и Елеонора Аквитанска винаги са ми допадали толкова много? Може би защото те не само са проявявали вътрешна сила и независимост, но и всяка от тях е постигнала успех, разчитайки единствено на своите способности в едно общество, в което господстващата роля е принадлежала на мъжете.

Аз бях много самотно момиче. Бях добре материално, обкръжаващата ме среда в Бовоа беше великолепна, любовта на баща ми беше неизчерпаема, но на практика аз прекарвах цялото си юношество съвсем сама. Постоянно изпитвах подсъзнателен ужас, че смъртта или повторен брак ще ми отнемат моя скъпоценен баща. Исках да стана независима, за да избегна болката, която би ми причинила раздялата с него. Жана и Елеонора бяха съвършените идеали. Дори и днес, когато чета нещо за живота им, постигам успокоение. Нито една от тези жени не е позволила на света около нея да определя ценностите в живота.

Всички тук все още се радваме на добро здраве. През пролетта, колкото да има с какво да се занимавам, въведох във всекиго от нас по един комплект временни биометрични датчици и в продължение на няколко седмици проследявах данните. Всичко това ми припомни дните на Нютоновата експедиция; възможно ли е да са изминали повече от шест години, откак шестимата напуснахме Земята, за да се срещнем с Рама?

Във всеки случай Кати беше очарована от биометрията. Докато сканирах Симон или Майкъл тя седеше край мен и задаваше стотици въпроси за данните, които излизаха на дисплея. За много кратко време разбра принципа на действие на системата и предназначението на предупредителните файлове. Майкъл отбеляза, че тя е забележително интелигентна. Също като баща си. Ричард все още ужасно й липсва.

Въпреки приказките си, че се чувства остарял, Майкъл е в отлична форма за един шестдесет и четиригодишен мъж. Поддържа физическата си активност, защото е загрижен за бъдещето на момичетата. От началото на бременността ми тичаше по два пъти седмично. Два пъти седмично. Колко странно понятие. Придържам се стриктно към земния календар, макар че тук, на Рама, той няма никакво значение. Миналата нощ Симон взе да ме разпитва за дните, месеците и годините. Докато Майкъл обясняваше за въртенето на Земята около оста й, за годишните сезони, за орбитата й около Слънцето, аз внезапно си спомних великолепния залез в Ута, на който се бяхме наслаждавали заедно с Женевиев по време на едно пътешествие из американския запад. Исках да разкажа на Симон за това. Но как да опишеш залеза на някого, който не е виждал Слънцето?

Календарът ни напомня кои сме. Ако някога пристигнем на нова планета с истински дни и нощи, вместо изкуствено създаваните денонощия в Рама, най-вероятно ще изоставим земния календар. Но засега празниците, смяната на месеците и преди всичко рождените дни ни напомнят за нашите корени, за онази прекрасна планета, която вече не можем да открием дори и с най-съвършения рамиански телескоп.

Бенджи е готов за хранене. Може и да не е най-умното дете на света, но не среща никакви затруднения да ме осведоми, когато е гладен. По взаимно съгласие ние с Майкъл все още не сме казали на Симон и Кати за състоянието на тяхното братче. Ще им бъде доста трудно да разберат, че докато е кърмаче, брат им ще отнема по-голямата част от вниманието, което се полага на тях. Прекалено е да се очаква от малките им главици да проумеят, че той все така ще се нуждае от специални грижи и внимание, и че тази необходимост дори ще нарасте, когато проходи и стане малко момче.

13 март 2207

Днес Кати навършва четири години. Когато преди две седмици я запитах какво би си пожелала за рождения ден, тя не се поколеба и за секунда.

— Искам тати да се върне.

Тя е самотно и вглъбено в себе си дете. Учи изключително бързо и от всичките ми деца най-силно се поддава на настроения. Ричард също беше безкрайно непостоянен. На моменти беше така въодушевен и изпълнен с енергия, че не го сдържаше на едно място. Обикновено това се случваше когато беше преживял нещо за първи път. Но меланхолията му беше страхотна. Имаше случаи, когато изминаваше по седмица или повече, без той да се разсмее или дори да се усмихне.

Кати е наследила неговия математически талант. Вече може да събира и изважда, да умножава и дели — естествено с по-малки числа. Симон, която определено не е мързелива, изглежда притежава по-разнообразни таланти. Интересуват я много повече неща. Но Кати я влече математиката.

През изминалите почти две години откак Ричард ни напусна, аз безуспешно се опитвам да го заместя в сърцето на Кати. Истината е, че тя и аз не си подхождаме. За майка и дъщеря характерите ни са несъвместими. Индивидуалността и необуздаността, които толкова обичах у Ричард, при Кати вземат застрашителни размери. Въпреки най-добрите ми намерения нашите разговори винаги завършват със спор.

Не успяхме да осигурим Ричард на Кати за рождения й ден. Но Майкъл и аз наистина се опитахме да й направим някои интересни подаръци. Въпреки че нито един от нас двамата не е особено вещ в областта на електрониката, успяхме да създадем малка видеоигра, наречена „Загубени на Рама“ (наложи се многократно да се свързваме с рамианите, за да получим съответните части, и нощи наред работихме заедно, за да сътворим нещо, което Ричард вероятно би завършил само за ден). Програмирахме я много елементарна, защото Кати е едва четиригодишна. След като си игра с нея два часа, тя изчерпа всичките възможности и откри начин да се прибере у дома, в нашата пещера, от която и да е начална точка на Рама.

Но Кати ни поднесе най-голямата си изненада снощи, когато я запитахме (за нас на Рама това се бе превърнало в традиция) какво желае да прави през вечерта на самия си рожден ден.

— Искам да вляза в пещерата на птицеподобните — изрече Кати с дяволити искрици в очите.

Опитахме се да я придумаме да се откаже. Като главна причина изтъкнахме, че разстоянието между терасите е по-голямо от нейния ръст. В отговор Кати отиде до въжената стълба, която висеше на едната стена на детската стая, и ни показа, че може да се катери по нея. Майкъл се усмихна.

— Някои неща е наследила от майка си.

— Моля те, мамо — изрече тогава Кати с глас на възрастен човек, — всичко останало е толкова отегчително. Искам сама да разгледам танка пазач. Отблизо.

Въпреки че имах някои лоши предчувствия, придружих Кати до пещерата на птицеподобните и й наредих да чака, докато поставя въжената стълба. На първата площадка, срещу танка пазач, аз се спрях за миг и се вторачих над бездната в постоянно движещата се машина, която охраняваше входа към хоризонталния проход. Винаги ли си тук, питах се аз. Била ли си някога през цялото това време заменяна или поправяна?

— Готова ли си, мамо? — чух да вика отгоре дъщеря ми.

Преди да успея да се изкатеря и да я пресрещна, Кати вече слизаше по стълбата. Сгълчах я, когато се срещнахме на второто стъпало, но тя не ми обърна никакво внимание. Беше безкрайно възбудена.

— Видя ли, мамо? И сама мога!

Поздравих я, макар че все още ми се виеше свят от представата за Кати, която се свлича от стълбата, блъска се в терасите и после започва да се премята в бездънната шахта. Продължихме да слизаме, аз бях пред нея и й помагах, докато стигнахме до първата площадка и първата двойка хоризонтални галерии. От другата страна на бездната танкът пазач продължаваше монотонното си движение. Кати изпадна в екстаз.

— Какво има зад този танк? Кой го е направил? Какво прави тук? Ти наистина ли си прескочила тази дупка?

След като отговорих на тази поредица от въпроси, аз се извърнах и направих няколко крачки в галерията зад нас, следвайки лъча на фенерчето, като бях сигурна, че Кати е зад мен. Миг по-късно се вцепених от ужас, когато открих, че тя все още стои на ръба на пропастта. Видях я да измъква нещо дребно от джоба на роклята и да го мята към танка пазач.

Изкрещях й, но беше твърде късно. Предметът удари предната броня на танка. Тутакси се чу силен пукот, наподобяващ изстрел, и два снаряда се сплескаха в стената на пещерата, на не повече от метър над главата й.

— Ура! — извика Кати, докато я дърпах назад от пропастта.

Бях бясна. Дъщеря ми се разплака. Шумът в пещерата беше оглушителен.

Няколко секунди по-късно плачът на Кати неочаквано утихна.

— Чу ли?

— Какво? — сърцето ми все още се блъскаше в гърдите.

— Хей там — посочи тя отсрещната страна на вертикалната галерия към мрака зад танка пазач. Осветих с фенерчето празното пространство, но не видяхме нищо.

И двете стояхме съвършено безмълвни и се държахме за ръце. Наистина откъм галерията иззад пазача се чуваше нещо, но за да го доловя, трябваше да се напрегна. Не можех да разбера какво е.

— Птицеподобно е — изрече убедено Кати. — Чувам плясъка на крилете му.

Звукът изчезна. Макар че изчакахме петнадесетима минути, преди да се измъкнем навън от пещерата, не чухме нищо повече. Кати разказа на Симон и Майкъл, че сме чули птицеподобно. Не можех да потвърдя нейния разказ, но предпочетох да не споря с нея. Тя беше щастлива. Този рожден ден беше изпълнен с приключения.

8 март, 2208

Вечерта, в два и петнадесет следобед, се роди Патрик Айрин О’Туул — съвършено здраво бебе във всяко едно отношение. Сега гордият му баща го държи и се усмихва, докато пръстите ми препускат по клавиатурата на електронния бележник.

Късно през нощта Симон сложи Бенджи да спи, както прави всяка вечер в девет часа, а после и тя си легна. Беше много изморена. През цялото време на неочаквано продължителното раждане тя се грижеше за Бенджи сама, без ничия помощ. Всеки път, когато аз надавах вик, Бенджи също се разплакваше в отговор, а Симон се опитваше да го успокои.

Кати вече предяви претенциите си към Патрик като за свое бебе братче. Щом Бенджи е на Симон, тогава Патрик трябва да принадлежи на Кати. Е, поне показва някакъв интерес към друг член на семейството.

Раждането на Патрик не беше запланувано, но и двамата с Майкъл се радваме, че той се появи на бял свят и се присъедини към нашето семейство. Зачеването му е било през миналата година, някъде към края на пролетта, може би още в първия месец, през който ние с Майкъл започнахме да прекарваме нощите заедно в неговата спалня. Идеята да спим заедно беше моя, макар да съм сигурна, че и Майкъл си беше мислил за това.

В нощта, когато се навършваха точно две години от изчезването на Ричард, изобщо не можех да заспя. Както обикновено се чувствах самотна. Опитвах се да си представя всички останали нощи, които трябваше да прекарам сама, и се отчаях. Точно след полунощ прекосих коридора към стаята на Майкъл.

Този път още от началото и двамата се чувствахме освободени и спокойни. Предполагам, че вече бяхме подготвени. След раждането на Бенджи Майкъл беше постоянно зает да ми помага за децата. През този период той се поотпусна и поизостави религиозната си дейност. Стана по-достъпен за всички нас, включително и за мен. В края на краищата първоначално съществуващото естествено сходство помежду ни се възстанови. Оставаше само и двамата да признаем, че Ричард няма никога да се завърне.

Спокойни. Така най-добре се характеризират отношенията ни с Майкъл. С Хенри беше екстаз. С Ричард — страст и възбуда, дяволска въртележка в живота и в леглото. Майкъл ме успокоява. Ние спим уловени за ръце — най-точният символ на нашите взаимоотношения. Рядко се любим, но и това е достатъчно.

В някои отношения му отстъпих. Дори от време на време се моля, защото това прави Майкъл щастлив. От своя страна той стана по-толерантен по отношение на идеите и ценностите на католицизма, които внушава на децата. Съгласихме се, че и двамата търсим най-вече хармония и отстъпчивост в упражняването на родителските си задължения.

Сега сме шестима; едно-единствено семейство от човешки същества, което се намира по-близо до няколко други звезди, отколкото до планетата и звездата на своето рождение. Все още не знаем, дали този гигантски цилиндър, който пресича пространството, отива нанякъде. В дадени моменти това сякаш няма значение. Тук, на Рама, ние създадохме наш собствен свят и макар той да е ограничен, мисля, че сме щастливи.

11.

30 януари, 2209

Бях забравила какво е да ти се качи адреналинът. През последните тридесет часа спокойният ни и ведър живот на Рама беше напълно съсипан.

Всичко започна с две съновидения. Вчера призори, точно преди да се пробудя, бях споходена от изключително ярък сън за Ричард. Всъщност Ричард не присъстваше в съня; по-точно не се появи редом с Майкъл, Симон, Кати и мен. Докато ние се занимавахме с обичайните си ежедневни задължения, той ни наблюдаваше от горния ляв ъгъл на полезрението ми. Постоянно ме викаше. Призивът му беше толкова отчетлив, че когато се събудих, все още го чувах.

Тъкмо бях започнала да разказвам съня си на Майкъл, когато на вратата се появи Кати по пижама. Трепереше и беше изплашена.

— Какво има, скъпа? — протегнах широко ръце към нея. Тя се приближи и се сгуши в мен.

— Татко. Снощи ме викаше насън.

Побиха ме студени тръпки, а Майкъл седна на матрака. Успокоих Кати, но бях притеснена от съвпадението. Дали не беше чула разговора ни с Майкъл? Невъзможно. Видяхме я веднага щом се появи.

След като Кати се върна в детската стая, за да се преоблече, аз заявих на Майкъл, че не мога да пренебрегна тези две съновидения. Ние с него често сме обсъждали психическите ми възможности. Макар че в повечето случаи Майкъл не взема на сериозно тезата за екстрасензорно възприятие, той винаги е признавал, че наличието на предзнаменования в моите сънища и видения не може да се отрече категорично.

— Трябва да се кача горе и да потърся Ричард — казах на Майкъл след закуска.

Той очакваше това и беше подготвен да поеме грижите за децата. И двамата се съгласихме, че ще е по-добре да изчакам нашата вечер, когато в света на космическия кораб щеше да бъде светло. Сега на Рама беше нощ.

Спах по-дълго от обикновено, та да имам достатъчно сили за продължителен преход. Сънят ми беше неспокоен. През цялото време сънувах, че се намирам в опасност. Преди да тръгна, проверих дали в портативния ми компютър няма някоя сравнително точна скица на Ричард, която да мога да покажа на всяко птицеподобно, което евентуално срещна.

След като целунах децата за лека нощ, аз се отправих директно към пещерата на птицеподобните. Не се учудих, когато открих, че танкът пазач е изчезнал. Преди години, когато за първи път бях поканена в пещерата от едно от живеещите там птицеподобни, танкът пазач пак го нямаше. Възможно ли бе отново да съм поканена? И какво общо имаше всичко това с моя сън? Сърцето ми блъскаше като лудо, докато прекосявах помещението с водната цистерна и навлязох в галерията, която обичайно се охраняваше от липсващия сега пазач.

През цялото време не чух нищо. Изминах почти километър, преди да стигна до високия сводест вход, който се намираше отдясно. Предпазливо надникнах зад ъгъла. В помещението беше тъмно, както навсякъде в пещерата на птицеподобните, с изключение на вертикалната галерия. Светнах фенерчето. Помещението не беше много дълго, най-много петнадесет метра, но беше много високо. Покрай стената, която се намираше срещу вратата, бяха подредени безкрайни редове контейнери. В светлината на фенерчето се виждаше, че те заемат цялата стена до самия таван, който би трябвало да се намира точно под един от площадите на Ню Йорк.

Не ми трябваше много време, за да се ориентирам в предназначението на помещението. Всеки един от контейнерите беше с размера и формата на манната диня. Реших, че именно тук си държат хранителните записи. Нищо чудно, че не искат никой да се навърта наоколо.

След като проверих контейнерите и установих, че всички те са празни, аз се отправих назад към шахтата. Сетне нещо ме накара да сменя посоката. Прекосих склада и продължих нататък по тунела. Заключих, че би следвало да води нанякъде, в противен случай щеше да завършва тук, в това помещение.

След още половин километър тунелът постепенно се разшири и се вля в просторно овално помещение. В центъра му, където таванът се издигаше на най-голяма височина, се намираше обширна куполообразна конструкция. В стените й, на равни разстояния една от друга, бяха изрязани около двадесетина ниши. Нямаше друга светлина, освен лъча на фенерчето, така че ми бяха необходими няколко минути да огледам помещението с куполообразната постройка в центъра и да ги възприема като едно цяло.

Обходих конструкцията като изследвах нишите една по една. Повечето бяха празни. В една от тях открих три еднакви танкове пазачи, спретнато подравнени плътно до стената. Първоначалната ми реакция беше да се пазя от тях, но това не беше необходимо. Те не функционираха.

Най-интересна засега беше нишата в центъра на помещението, точно на сто и осемдесет градуса от входа на тунела. Тази специална ниша беше грижливо изработена, в стените й бяха издялани дебели полици. Те бяха всичко на всичко петнадесет, по пет на двете странични стени и още пет на стената, която се намираше срещу входа. По страничните полици бяха наслагани предмети (много прилежно подредени); всяка от петте полици на срещуположната стена имаше издълбани по дължината си пет кръгли вдлъбнатини.

Съдържанието на тези вдлъбнатини, всяка от които допълнително беше разделена на сектори, подобни на резени диня, беше загадъчно. Един от секторите на всяка вдлъбнатина съдържаше някакво много фино вещество, наподобяващо пепел. Във втория имаше по един, два или три пръстена в черешово червено или златисто, които разпознах веднага, защото бяха точно като пръстените по шията на нашия сив, мъхест птицеподобен приятел. Останалите неща във вдлъбнатините не се вписваха в някаква видима схема; всъщност някои от вдлъбнатините не съдържаха нищо, освен пепелта и пръстените.

Накрая се обърнах и се приближих до куполообразната конструкция. Входната й врата гледаше към специалната ниша. С помощта на фенерчето я разгледах обстойно. В правоъгълната й повърхност беше издялана сложна плетеница. Състоеше се от четири платна или квадранта. В горния ляв квадрант се виждаше птицеподобно, в съседното табло отдясно имаше манна диня. Долните два квадранта съдържаха непознати изображения. Отляво беше издялано едно раирано същество, разделено на съставните си части, което тичаше на шест крака. Последното табло долу вдясно изобразяваше голяма кутия, изпълнена с много фина мрежа или паяжина.

След известно колебание блъснах вратата. Едва не подскочих, когато силен алармен сигнал, наподобяващ клаксон, прониза тишината. Останах неподвижно в рамката на вратата повече от минута, докато алармата продължи да гърми. Когато спря, аз останах все така неподвижна. Ослушвах се дали някой (или нещо) ще реагира на сигнала за тревога.

Никакъв звук не наруши тишината. След няколко минути започнах да изследвам вътрешността на сградата. Прозрачен куб с дължина на ръба приблизително два и половина метра заемаше центъра на единствената стая. Стените му бяха на петна, които пречеха на погледа, но все пак успях да забележа, че подът му е покрит с фин, тъмен материал, с дебелина около десет сантиметра. Стените, подът и таванът на останалата част от помещението бяха украсени с изрисувани геометрични фигури. В една от стените на куба имаше тесен проход, който позволяваше да се проникне вътре.

Влязох. Пухкавото черно вещество се оказа пепел, но с малко по-различна плътност от тази, която открих във вдлъбнатините на нишите. Погледът ми проследи лъча на фенерчето. Близо до центъра, отчасти зарит в пепелта, проблясваше някакъв предмет. Приближих се, вдигнах го, изтупах го и едва не припаднах. Това беше ТВ, роботът на Ричард.

ТВ беше претърпял съществени промени. Беше почернял от сажди, а миниатюрният му контролен блок се беше стопил и той вече не функционираше. Но нямаше никакво съмнение, че това е той. Доближих малкия робот до устата си и го целунах. Представих си как рецитира един от Шекспировите сонети, докато Ричард го слуша в екстаз.

Очевидно ТВ е бил в пламъци. Дали и Ричард се е оказал в плен на огнения ад вътре в този куб? Внимателно пресях пепелта, но не открих кости. Продължавах да се питам обаче какво ли е изгоряло и от какво беше всичката тази пепел. Но най-вече се питах какво ли правеше ТВ в куба?

Бях убедена, че Ричард се намира някъде из леговището на птицеподобните, така че прекарах още осем дълги часа като лазех нагоре-надолу по терасите и изследвах галериите. Отбих се по всички места, на които съм била и преди, по време на краткия ми престой тук. Дори открих някои нови помещения с неизвестно предназначение. Но от Ричард нямаше и следа. Всъщност нямаше никакви признаци на живот. С едно наум, че краткият рамиански ден е към своя край, и че скоро четирите деца в нашата собствена пещера ще се събудят, най-накрая аз си тръгнах към рамианския ни дом и се върнах там изморена и потисната.

Когато пристигнах, както покритието, така и скарата на пещерата зееха отворени. Бях почти сигурна, че съм затворила, след като излязох, макар че не си спомнях съвсем точно своите действия при тръгването. Накрая си казах, че може би съм била прекалено възбудена и съм ги забравила отворени. Тъкмо започвах да се спускам надолу, когато чух зад гърба си вика на Майкъл:

— Никол!

Извърнах се. Той се приближаваше по пътеката от изток. Движеше се бързо, което беше необичайно за него, и носеше бебето Патрик.

— Ето те — изрече задъхан, когато го приближих. — Вече взех да се безпокоя.

Изведнъж рязко прекъсна изречението, втренчи се за миг в мен и после бързо се огледа.

— Но къде е Кати? — запита напрегнато.

— Какво искаш да кажеш с това „къде е Кати“? — изразът на лицето му ме разтревожи.

— Не е ли с теб?

Поклатих отрицателно глава, а Майкъл неочаквано избухна в плач. Втурнах се напред и взех да успокоявам малкия Патрик, който беше изплашен от хлипането на Майкъл и също се разплака.

— О, Никол, толкова съжалявам. Патрик прекара тежка нощ и аз го взех в моята стая. После Бенджи го заболя корема и ние със Симон трябваше да се грижим за него няколко часа. Заспали сме, докато Кати е останала сама в детската стая. Станахме преди около два часа, а нея я нямаше.

Никога по-рано не съм виждала Майкъл толкова разстроен. Опитах се да го успокоя с думите, че Кати ще се върне, че сигурно си играе някъде тук наблизо (и че когато я открием, така ще й се накарам, че да го помни дълго време), но Майкъл ме прекъсна:

— Не, не, тя не е наблизо. Патрик и аз я търсим повече от час.

Всички заедно слязохме в пещерата да проверим как са Симон и Бенджи. Симон ни осведоми, че снощи Кати била страшно разочарована като разбрала, че ще ходя да търся Ричард сама.

— Тя се надяваше — изрече спокойно, — че ще я вземеш с теб.

— Защо не ми го каза снощи? — запитах осемгодишната си дъщеря.

— Не изглеждаше важно. Освен това изобщо не ми мина през ума, че Кати може да се опита да намери татко сама.

Нито Майкъл, нито аз нямахме вече сили за нищо, но единият от нас все пак трябваше да потърси Кати. Редното беше това да съм аз. Измих си лицето, поръчах на раманяните закуска за всички и разказах набързо за спускането в пещерата на птицеподобните. На няколко пъти Симон и Майкъл внимателно огледаха изгорелия ТВ, като бавно го обръщаха от всички страни. Досещах се, че и те се питат какво ли се е случило с Ричард.

— Според Кати татко е отишъл да намери октопаяците — подхвърли Симон малко преди да изляза; — каза, че техният свят е по-вълнуващ.

Когато прекосявах площада край пещерата на октопаяците, постепенно започна да ме обхваща ужас. Докато вървях, светлините угаснаха и на Рама отново настъпи нощ.

— Страхотно — промърморих си аз. — Нищо по-лесно от това да откриеш изгубено дете в тъмнината.

И покритието, и двойната защитна скара над леговището на октопаяците бяха отворени. Никога по-рано не бях виждала скарите вдигнати. Сърцето ми пропусна един удар. Инстинктивно разбрах, че Кати е слязла долу в пещерата и че независимо от страха си, аз се готвех да я последвам, Най-напред коленичих и на два пъти извиках „Кати“ в тъмнината под мен. Чух името й да отеква през галериите. Напрегнах се да доловя някакъв отговор, но не се чуваше нищо. Успокоих се сама, че поне липсва и шума от влачещи се четки и високочестотния вой.

Спуснах се по склона към голямата кухина с четирите галерии, които Ричард и аз някога нарекохме „Онче, Бонче, Счупено пиронче“. С голяма мъка се насилих да вляза в тунела, по който двамата някога бяхме вървели. След няколко крачки обаче се спрях, върнах се малко назад и свърнах в един съседен проход. Този втори коридор също извеждаше към спускащия се бъчвовиден тунел със стърчащите шипове, но минаваше покрай помещението, което двамата с Ричард нарекохме „музей на октопаяците“. Съвсем ясно си припомних ужаса, който изпитах преди девет години, когато открих доктор Такагиши окачен в този музей като някакъв ловен трофей.

Имаше и друга причина да посетя музея на октопаяците, която не беше пряко свързана с Кати. Ако Ричард е бил убит от тях (каквото очевидно се беше случило с доктор Такагиши — макар че все още не съм убедена, че не е умрял от инфаркт), или ако са намерили тялото му някъде из Рама, тогава може би щеше да се намира в това помещение. Не че не бях разтревожена от възможността да открия тялото на съпруга си, обработено от някой препаратор, но преди всичко исках да знам какво точно е станало с Ричард. Особено след този сън.

Когато стигнах до входа на музея, поех дълбоко дъх. Много бавно завих наляво. Щом прекрачих прага, вътре светна, но за късмет доктор Такагиши не беше първото нещо, което се изпречи пред очите ми. Беше преместен. Всъщност през изтеклите години целият музей беше преподреден. Всички точни копия на биотите, които заемаха по-голямата част от помещението при първото ни кратко посещение, бяха прибрани. Сега двата вида „експонати“, ако можеха да бъдат наречени така, бяха на човешки и птицеподобни същества.

Експозицията на птицеподобните се намираше по-близо до вратата. От тавана висяха три екземпляра, крилете им бяха разтворени. Един от тях беше нашият сив мъхнат приятел с двата червени пръстена около шията, когото ние с Ричард бяхме срещнали точно преди самата му смърт. В експозицията на птицеподобните имаше и други интересни предмети, дори снимки, но погледът ми беше привлечен към срещуположния край на стаята — към експонатите, които заобикаляха доктор Такагиши.

Въздъхнах с облекчение, когато установих, че Ричард не е сред тях. Тук бе изложена нашата ладия, същата, с която Ричард, Майкъл и аз прекосихме Цилиндричното море. Намираше се на пода, точно до доктор Такагиши. Имаше и най-различни дреболии, които явно са били отмъкната след пикници или някаква друга наша дейност в Ню Йорк. Но основната част от експозицията представляваха поредица рамкирани фотографии, които се намираха на задната и страничните стени.

От мястото, където се намирах, не можех да различа твърде добре съдържанието им. Когато се приближих, нададох вик от изненада. Това бяха наши снимки, поставени в правоъгълни рамки. Много от тях разкриваха живота ни вътре в пещерата. Беше заснет всеки един от нас, включително и децата. Представяха ни как се храним, спим, дори как се къпем. Бях поразена. Били сме под наблюдение в собствения си дом. Побиха ме ледени тръпки.

На страничната стена беше подредена специална сбирка снимки, която ме слиса и притесни. На Земята можеха да бъдат изложени в музей по еротика. Представяха как се любим с Ричард в най-различни пози. Имаше и една снимка с Майкъл, но не беше много ясна, защото онази нощ в стаята беше тъмно.

Поредицата, която беше изложена под колекцията със сексуалното съдържание, представяше моменти от раждането на децата. Беше заснето всяко раждане, включително и това на Патрик, което потвърждаваше, че тайното наблюдение продължава. Съпоставката между двете групи снимки без съмнение показваше, че октопаяците (или рамианите) съвсем точно са проумели процеса, по който се възпроизвеждаме.

Бях напълно погълната от изложбата в продължение на може би петнадесетина минути. Излязох от унеса, когато чух откъм входа на музея силен шум, причинен от четки, които се влачат по метал. Бях абсолютно зашеметена. Вцепених се, изстинах, огледах се панически. Помещението нямаше друг изход за бягство.

Само след секунди в стаята изприпка Кати.

— Майче! — извика тя, когато ме видя. Тичешком прекоси музея, едва не повали доктор Такагиши и скочи в ръцете ми.

— О, мамче — изрече, докато ме прегръщаше и целуваше страстно, — знаех си, че ще дойдеш.

Затворих очи и прегърнах малкото си момиченце с всички сили. По бузите ми се стичаха сълзи. Люлеех Кати и взех да я успокоявам, като непрекъснато повтарях:

— Всичко е наред, скъпа, всичко е наред.

Когато избърсах очи и ги отворих, на входа на музея видях един октопаяк. Стоеше неподвижно, сякаш наблюдаваше срещата между майка и дъщеря. Аз се заковах зашеметена от вълната чувства, започнали като радост и преминали в ужас.

Кати долови страха ми.

— Не се бой, мамо — каза и хвърли поглед през рамо към октопаяка. — Няма да ти стори зло. Просто иска да погледа. Много пъти е бил близо до мен.

Адреналинът в кръвта ми сигурно беше достигнал рекордно ниво. Октопаякът продължаваше да стои (или да следи, или каквото там правят октопаяците, когато не се движат) на вратата. Голямата му черна глава беше почти кръгла и разположена върху тяло, което надолу към пода се разделяше на осем пипала на черни и златисти ивици. В средата на главата си имаше два успоредни разпознавателни знака, симетрични спрямо невидима ос, която минаваше от горе до долу. Съвършено точно центрирана между тези два знака, приблизително на около метър от пода, бе прикрепена удивителна квадратна лещовидна структура с размер десет на десет сантиметра, която представляваше нещо като желеобразна комбинация от контролна решетка и някакво течно вещество в черно и бяло. Докато октопаякът ни разглеждаше, вътре в лещата се долавяше някаква активност.

По тялото имаше и други органи между двата разпознавателни знака — както под, така и над лещата — но нямах време да ги разглеждам внимателно. Октопаякът се насочи към нас, прекосявайки стаята, и въпреки уверенията на Кати ужасът ме обзе с нова сила. Докато се плъзгаха по пода, малки ресничкоподобни образувания, прикрепени към пипалата, издаваха шума наподобяващ четка, която се движи по метал. Високочестотният писък идваше от едно малко отверстие в дясната долна странична част на главата.

За няколко секунди страхът парализира мислите ми. С приближаването на съществото взе да надделява естествената реакция за бягство. За нещастие в този случай тя беше безполезна. Нямаше къде да се бяга.

Октопаякът спря чак когато стигна на някакви си пет метра от нас. Бях притиснала Кати до стената и застанах между нея и октоса. Вдигнах ръка. В тайнствената леща отново започна движение. Неочаквано ми хрумна нещо. Бръкнах в джоба на пилотския си костюм и измъкнах компютъра. С треперещи пръсти (октопаякът беше вдигнал пред лещата чифт от пипалата си — впоследствие се питах дали пък не си е мислел, че ще извадя някакво оръжие) извиках на екран едно изображение на Ричард и го обърнах към октопаяка.

Понеже бях престанала да се движа, съществото бавно свали двете защитни пипала на земята. Почти цяла минута остана вторачено в монитора и после, за голямо мое удивление, по цялата му глава премина светломорава вълна, която започна от един от разпознавателните знаци. През следващите няколко секунди моравото беше последвано от цяла дъга цветове — червено, синьо и зелено, като всяка ивица имаше различна плътност и също започваше от единия разпознавателеи знак, преминаваше по цялата глава и изчезваше в противоположния разпознавателеи знак, намиращ се почти на 360 градуса от първия.

Ние с Кати гледахме втрещени. Октопаякът вдигна едно от пипалата си, посочи монитора и повтори широката морава вълна. Миг по-късно тя бе последвана от дъгата в същата последователност на цветовете.

— Той ни казва нещо, мами — промълви Кати.

— Права си. Но нямам представа какво.

Стори ни се, че октопаякът остана неподвижен цяла вечност. После започна да се придвижва назад към входа. Едно протегнато пипало ни правеше знаци да го последваме. Вече нямаше цветни ивици. Уловени за ръце, ние с Кати тръгнахме предпазливо след него. Тя се заоглежда и едва тогава забеляза снимките по стените.

— Виж, мамо, виж, те са ни снимали!

Изшътках й и казах да внимава с октопаяка. Той навлезе в тунела и се отправи към вертикалната галерия с шиповете и към подземните проходи. Точно това ни трябваше. Грабнах Кати, наредих й да се държи здраво за мен и се втурнах напред колкото ми сили държат. Краката ми почти не докосваха пода. Най-сетне отново се озовахме на склона и се върнахме в Ню Йорк.

Когато видя Кати жива и здрава, Майкъл изпадна в лудо веселие, макар че и той като мен бе доста разтревожен от факта, че по стените и таваните на нашето жилище има скрити камери. Не успях да се накарам на Кати, че е излязла сама, така както си го заслужаваше — изпитвах прекалено силно облекчение, че изобщо я намерих. Кати разказа на Симон, че е преживяла „страхотно приключение“ и че октопаякът бил „мил“. Такъв е светът на децата.

4 февруари, 2209

Върхът на радостта! Открихме Ричард! Той все още е жив! На ръба, защото е в дълбока кома и има висока температура, но все пак е жив.

Кати и Симон го откриха тази сутрин да лежи на не повече от петдесетина метра от отвора към нашата пещера. Ние трите бяхме решили да поиграем на сокър на площада и тъкмо се готвехме да излезем от пещерата, когато Майкъл ме извика за нещо. Казах на момичетата да ме почакат до входа. Няколко минути по-късно те двете се разпищяха и аз си помислих, че се е случило нещо ужасно. Втурнах се нагоре по стълбите и веднага видях проснатото тяло на Ричард в далечината. Отначало се уплаших, че е мъртъв, но докторът в мен заговори. Веднага започнах да търся признаци на живот. Докато го преглеждах, момичетата висяха над главата ми. Особено Кати. Непрекъснато повтаряше:

— Нали татко е жив! О, мамо, направи така, че татко да се оправи!

Веднага щом установих, че Ричард е в кома, Майкъл и Симон ми помогнаха да го свалим долу. Инжектирах му комплект биометрични проби и оттогава насам следя резултатите.

Съблякохме го и му направих основен преглед. По тялото му открих някои драскотини и охлузвания, които не бях забелязала преди, но това можеше да се очаква. Кръвната му картина беше неочаквано нормална — при температура от четиридесет градуса можеше да има отклонения в броя на левкоцитите.

Когато огледахме по-обстойно дрехите му, с изненада открихме в джоба на якето Шекспировите роботи Принц Хал и Фалсгаф, които бяха изчезнали преди девет години в загадъчния свят под галерията с шиповете, в пещерата на октопаяците. Явно Ричард е намерил някакъв начин да убеди октосите да му върнат играчките.

От седем часа седя край Ричард. Почти цяла сутрин тук бяха й останалите членове на нашето малко семейство, но през последния час ние с Ричард сме сами. Безкрайни минути погледът ми поглъщаше лицето му, а ръцете ми блуждаеха по врата, раменете и гърба му. Докосването до него събуди море от спомени и очите ми често се изпълваха със сълзи. Вече бяха загубила надежда, че ще го видя или докосна отново. О, Ричард, добре дошъл у дома. Добре дошъл при жена си и семейството.

12.

13 април, 2209

Днес беше невероятен ден, След като се наобядвахме, аз седнах край Ричард и вече извършвах обичайната проверка на биометричните проби, когато Кати ме попита дали може да си поиграе с Принц Хал и Фалсгаф.

— Разбира се — отвърнах аз, без да се замислям. Бях сигурна, че малките роботи са развалени и ако трябва да съм искрена, щеше ми се Кати да излезе от стаята, за да мога да опитам поредното средство да изведа Ричард от състоянието на кома.

Никога не съм виждала кома, която и най-бегло да наподобява на тази. През по-голямата част от времето очите на Ричард са отворени и от време на време сякаш проследяват някакъв предмет, попаднал в полезрението му. Но липсват всякакви други признаци на живот или съзнание. Не трепва нито един мускул. Изпробвах почти всички познати стимуланти — някои механични, повечето химически, опитвайки се да го измъкна от коматозното състояние. Нито един от тях не подейства. Ето защо бях толкова неподготвена за това, което се случи днес.

Бяха изминали десетина минути, откак Кати беше излязла, когато дочух откъм детската стая да долита странна смесица от звуци. Оставих Ричард и тръгнах по коридора. Преди да вляза, странният шум премина в накъсан говор със специфичен ритъм.

— Здравейте. — Гласът звучеше така, сякаш излизаше от кладенец. — Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек.

Гласът излизаше от Принц Хал, който се намираше по средата на стаята. Когато влязох, децата седяха на пода, наобиколили робота. Изглеждаха някак нерешителни, с изключение на Кати. Тя беше явно възбудена.

— Само си играех с бутоните — обясни ми тя, когато я погледнах въпросително — и той внезапно започна да говори.

Речта на Принц Хал не беше придружена от никакви жестове. Реших, че това е доста странно. Припомних си как Ричард се гордееше с факта, че роботите му говорят и се движат в синхрон. „Това не е работа на Ричард“ — каза вътрешният ми глас, но първоначално отхвърлих тази мисъл. Отпуснах се на пода край децата.

— Здравейте. Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек — повтори Принц Хал след няколко секунди.

Обхвана ме зловещо чувство. Момичетата все още се смееха, но престанаха, когато забелязаха странния израз на лицето ми. Бенджи допълзя и ме сграбчи за ръката.

Седяхме на пода с гръб към вратата. Внезапно почувствах нечие присъствие зад себе си. Извърнах се и видях Ричард, който стоеше на входа. Ахнах и скочих точно когато той се строполи и загуби съзнание.

Децата до едно запищяха и заплакаха. Набързо прегледах Ричард и се опитах да ги успокоя. Майкъл беше излязъл горе в Ню Йорк за своята следобедна разходка, така че се наложи повече от час да се грижа за Ричард на пода в коридора. Беше в абсолютно същото състояние, в което го оставих, когато напуснах стаята. Нямаше никакви признаци, че междувременно е дошъл в съзнание за тридесет-четиридесет секунди.

По-късно Майкъл се върна и ми помогна да занесем Ричард в стаята му. Близо час обсъждахме неговото неочаквано пробуждане. След това препрочитах отново и отново всеки ред, написан за комата в моите медицински книги. Убедена съм, че комата на Ричард се дължи на комплекс от физически и психологически фактори. Според мен звукът на онзи странен глас предизвика у него шок, който временно е надделял над факторите, предизвикващи комата.

Но тогава защо се върна толкова бързо към същото състояние? Това е по-труден въпрос. Може би е изчерпал скромния си запас от енергия, като е извървял коридора. Няма как да разберем истината. В действителност ние не сме в състояние да отговорим на повечето въпроси за това, което се случи днес, включително и на този, който Кати продължава да задава — всъщност кой е този, дето е миролюбив?

1 май, 2209

Да бъде записано, че на този ден Ричард Колин Уейкфийлд наистина разпозна своето семейство и произнесе първите си думи. Почти цяла седмица той се приближаваше бавно към този момент. Първоначално даваше някакви признаци, че ни разпознава само с лицето и очите, после започна да движи устни, сякаш искаше да каже нещо. Тази сутрин ми се усмихна и почти произнесе името ми. Но първата му членоразделна дума беше „Кати“. Изрече я този следобед, когато любимата му дъщеря го дари с една от силните си прегръдки.

Всички сме в еуфория, особено момичетата. Те празнуват завръщането на баща си. Многократно съм повтаряла на Симон и Кати, че почти със сигурност възстановяването на Ричард ще продължи дълго и ще бъде мъчително, но предполагам, че те са твърде малки да проумеят значението на всичко това.

Аз наистина съм една щастлива жена. Не беше по силите ми да възпра сълзите, когато точно преди вечеря Ричард отчетливо произнесе „Никол“ в ухото ми. Много добре съзнавам, че моят съпруг е твърде далеч от нормалното здравословно състояние, но въпреки това, вече съм сигурна, че в края на краищата той ще се оправи и това изпълва сърцето ми с радост.

18 август, 2209

Състоянието на Ричард продължава да се подобрява бавно, но сигурно. Сега вече спи само по дванадесет часа на денонощие, успява да измине почти миля, преди да се измори, и от време на време е в състояние дори да се съсредоточи върху някакъв проблем, ако му е особено интересен. Все още не е започнал да контактува с раманяните чрез клавиатурата и екрана. Обаче разглоби Принц Хал и безуспешно се опита да установи източника на загадъчния глас в детската стая.

Ричард пръв призна, че не е както преди. Когато е в състояние да говори за това, казва, че „се намира в мъгла, в сън, но неразбираем“. Има вече три месеца откакто съзнанието му се възвърна, но той все още не може да си спомни голяма част от това, което се е случило с него, след като ни напусна. Предполага, че е бил в кома през цялата последна година. Предположението му се основава предимно на някакви неясни чувства, отколкото на конкретен факт.

Ричард твърди, че няколко месеца е живял в пещерата на птицеподобните и че там е присъствал на впечатляваща кремация. Не може да съобщи други подробности. Също така на два пъти разказа как е проучвал Южния полуцилиндър и е открил главния град на октопаяците близо до Южната падина. Но тъй като това, което може да си припомни, се променя всеки ден, много трудно е да се вярва на отделните му спомени.

Вече на два пъти подменям комплекта биометрични проби в Ричард и разполагам с дълги записи на всичките му основни параметри. Данните са в границите на нормата, с изключение на две сфери — умствена активност и температура. Дневните криви на мозъчната му дейност не се поддават на описание. В медицинската енциклопедия не откривам нищо, което да ми даде възможност да изтълкувам тези данни. Понякога нивото на мозъчната му активност е невероятно високо, понякога тя спира съвсем. Електрохимичните данни са също толкова особени. Хипокампусът8 му на практика спи — това обяснява защо има толкова затруднения с паметта.

Температурата му също е странна. От два месеца поддържа 37,8 градуса по Целзий, с осем десети над нормалната за средностатистическия човек. Проверих всички записи на параметрите му от времето преди полета; „нормалната“ температура за Ричард на Земята е била закована на 36,9. Не мога да си обясня защо сега поддържа тази висока температура. Сякаш че организмът му и някакъв патогенен причинител са в постоянно равновесие и нито един от тях не може да вземе надмощие. Но що за патогенен причинител може да убегне на всичките ми опити да го идентифицирам?

Децата са разочаровани от апатичното поведение на Ричард. Вероятно по време на неговото отсъствие ние сме го митологизирали донякъде в техните очи, но без съмнение той преди наистина беше много енергичен. Новият Ричард е само сянка на предишния човек. Кати се кълне, че помни как се е борила и си е играла с баща си, когато е била само на две годинки (без съмнение паметта й е подпомогната от това, което сме й разказвали Майкъл, Симон и аз, докато Ричард го нямаше). Често се ядосва, че сега той прекарва толкова малко време с нея. Опитвам се да й обясня, че „тати е все още болен“, но това обяснение не я умилостивява.

Двадесет и четири часа след завръщането на Ричард Майкъл премести всичките ми вещи в тази стая. Много мил човек е той. Няколко седмици беше в поредната си религиозна фаза (предполагам, че умът му се нуждае от прошка за някакви измислени, ужасни грехове), но вече е по-умерен, поради товара, който лежи на плещите ми. Държи се прекрасно с децата.

Симон действа като майка в сянка. Бенджи я боготвори и тя проявява към него невероятно търпение. На няколко пъти спомена, че той е „малко забавен“, така че ние с Майкъл й разказахме за неговия Уитингъм синдром. Засега все още не сме казали на Кати. И без друго в момента тя преживява труден период. Даже и Патрик, който я следва като кутре, не може да я развесели.

Всички ние, дори и децата, знаем, че ни наблюдават. Прегледахме много внимателно стените на детската стая. Превърнахме го във вид игра. Открихме няколко миниатюрни неравности по повърхността, които обявихме за камери. Изчегъртахме ги, но не можем да твърдим със сигурност, че наистина сме намерили записващи устройства. Може би са толкова малки, че не се виждат без микроскоп. Поне Ричард си спомни една от любимите си фрази, че съвременните чуждоземни технологии по нищо не се различават от чудесата.

Най-разтревожена от шпиониращите камери на октопаяците беше Кати. Говореше открито и с негодувание за тяхното нахлуване в „личния й живот“. Може би тя има повече тайни от всички нас. Симон обясни на по-малката си сестра, че това няма никакво значение, защото, в края на краищата, нали Господ също ни наблюдава през цялото време и тогава възникна първият религиозен спор в семейството. Кати отвърна с „дрън-дрън“, твърде неприятен израз в речника на едно шестгодишно момиче. Това ми напомни, че самата аз трябва да внимавам какво приказвам.

Един ден миналия месец заведох Ричард до пещерата на птицеподобните, за да проверя дали отиването там ще опресни паметта му. Щом се озовахме в тунела, разположен странично от вертикалната галерия, той се изплаши.

— Тъмно — чух го да измърморва. — Не виждам на тъмно. Но те могат.

Отказа да продължи щом отминахме водата в Цистерната, така че го изведох от пещерата.

Макар че никога не го спомена, Ричард знае, че Бенджи и Патрик са синове на Майкъл и вероятно подозира, че ние сме живели като мъж и жена поне през част от времето, когато него го нямаше. Както Майкъл, така и аз бяхме подготвени да го помолим за прошка и да обясним, че не сме се любили (с изключение на зачеването на Бенджи) преди да изминат две години от неговото изчезване. В момента обаче Ричард не изглежда много заинтересуван от този въпрос.

Ние с Ричард започнахме да споделяме брачното си легло малко след като той излезе от комата. Докосвахме се често и се държахме приятелски, но допреди две седмици не се бяхме любили. Всъщност вече бях започнала да си мисля, че сексът е още едно от нещата, които са изтрити от паметта му — до такава степен не реагираше на редките ми предизвикателни целувки.

После дойде една нощ, когато в леглото до мен неочаквано се оказа старият Ричард. Това се е случвало и в други сфери на живота — от време на време предишното му остроумие, енергия и интелигентност се възвръщат, но за кратко. Както и да е, предишният Ричард отново беше страстен, забавен и изобретателен. Това ми дойде като манна небесна. Изпитах удоволствие, което бях погребала дълбоко в спомените си.

Сексуалният му интерес продължи три последователни нощи и изчезна точно толкова неочаквано, колкото се беше появил. Отначало се разочаровах (не е ли такава човешката природа? През по-голямата част от времето искаме всичко да е по-добре. Когато е достатъчно добре, настояваме да трае вечно), но сега вече приемам, че и в тази област има какво да се направи относно неговото лечение.

Снощи, за първи път откак се е завърнал при нас, Ричард изчисли с компютъра траекторията, по която се движим. И двамата с Майкъл бяхме много радостни.

— Все още държим същата посока — обяви гордо. — Сега сме на по-малко от три светлинни години от Сириус.

6 януари, 2210

На четиридесет и шест години.

Бретонът и слепоочията ми са почти напълно побелели. На Земята щях да се замисля дали да не си боядисам косата, но на Рама това е без значение.

Прекалено стара съм, за да забременея, но пък трябва да съобщя това и на малкото момиче, което расте вътре в мен. С огромна изненада установих, че наистина е така. Вече бях навлязла в климактериума — с топлите вълни, моментите на смахнатост и абсолютно непредсказуемите менструации. Но явно спермата на Ричард наистина е създала още едно бебе, ново допълнение към бездомната фамилия, която се носи в пространството.

Ако никога повече не срещнем друго човешко същество (и Елеонора Жана Уейкфийлд се окаже здраво бебе, каквото поне изглежда до момента), ще разполагаме общо с шест възможни комбинации за родители на нашите внуци. Почти сигурно е, че всички тези пермутации няма да се осъществяват, но на мен ми доставя удоволствие да си фантазирам. Бях свикнала да си мисля, че Симон ще се свърже с Бенджи, Кати с Патрик, но къде ще попадне Ели в тези мои сметки?

Това е десетият рожден ден, който чествам на борда на Рама. Изглежда ми напълно невероятно да съм прекарала едва двадесет процента от живота си на този гигантски цилиндър. Нима някога съм имала друг живот? На онази богата на вода планета, която отстои на милиони километри от нас? Нима познавам и други зрели хора, освен Ричард Уейкфийлд и Майкъл О’Туул? Наистина ли Пиер Жарден, известният писател на исторически романи, е мой баща? Нима наистина съм преживяла тайна любовна афера с Хенри, Уелския принц, плод на която беше прекрасната ми първа дъщеря Женевиев?

Всичко това изглежда невъзможно. Поне днес, на четиридесет и шестия ми рожден ден. Много е забавно. И Ричард, и Майкъл са ми задавали въпроса кой е бащата на Женевиев. Все още не съм им казала. Не е ли странно? Какво значение може да има това тук, на Рама? Абсолютно никакво. Но от момента на зачеването на Женевиев това е било моя тайна, която навремето споделих единствено с баща си. Тя беше моя дъщеря. Аз я родих и аз я отгледах. Винаги си повтарях, че биологичният й баща не е важен.

Това, разбира се, е безсмислица. Аха. Отново тази дума. Доктор Браун я използваше често. От години не се бях сещала за другите космонавти от Нютоновата експедиция. Надявам се, че Янос си е получил заслуженото. Милият господин Табори, безкрайно приятен човек. Питам се как ли е било обяснено на жителите на Земята, че Рама избягна удара на ядрената фаланга? О, да, Никол, ето това е типичен за теб рожден ден. Дълго и безразборно връщане към спомените.

Франческа беше толкова красива. Винаги съм й завиждала за начина, по който успява да манипулира хората. Наистина ли упои Борзов и Уилсън? Вероятно. И за миг не съм си помисляла, че е искала да убие Валери. Но представата й за етика беше наистина ненормална. Така е с повечето действително амбициозни хора.

Забавно ми става като се сетя колко съм се вживявала тогава в ролята си на млада майка. Бях на двадесет години и трябваше да успея във всичко. Амбициите ми бяха доста различни от тези на Франческа. Исках да докажа на света, че мога да не играя по правилата, и въпреки това да спечеля — както стана с тройния скок на олимпийските игри. Имаше ли нещо по-невъзможно за една неомъжена майка да бъде избрана за космонавт? През ония години определено бях погълната от себе си. За голям мой късмет, а и на Женевиев, край нас беше татко.

Всеки поглед към Женевиев ме убеждаваше, че приликата й с Хенри е очевидна. Устните и брадичката бяха досущ като неговите. Всъщност аз не исках да отричам нейната наследственост. За мен беше от съществено значение да успея сама да докажа поне на себе си, че съм върховна майка и жена, нищо че съм неподходяща за кралица.

Бях прекалено черна, за да се явя като Кралица Никол Английска или дори като Жана д’Арк на една от ония френски грандиозни годишнини. Чудя се още колко ли години ще трябва да изминат, преди цветът на човешката кожа да изгуби своето значение на Земята. Петстотин? Хиляда? Какво беше казал по този повод американецът Уилиям Фокнър — нещо в смисъл че Самбо ще бъде свободен едва когато някоя сутрин неговите съседи се събудят и кажат на себе си и на своите приятели, че Самбо е свободен. Мисля, че е прав. Видяхме, че расовите предразсъдъци не могат да бъдат изкоренени чрез законодателството. Нито дори чрез образованост. В живота на всяка личност трябва да има едно богоявление, един миг на истинско прозрение, в който веднъж завинаги той (или тя) осъзнава, че Самбо и всеки друг на света, различаващ се по нещо от него (или нея), трябва да бъде свободен, ако искаме да оцелеем.

Преди десет години, когато стоях на дъното на оная шахта и бях сигурна, че ще умра, аз си зададох въпроса, кои моменти от своя живот бих желала да изживя отново, ако ми се даде тази възможност. В ума ми тутакси изникнаха часовете с Хенри, независимо че по-късно той разби сърцето ми. Дори и днес с радост бих литнала с моя принц. Да си преживял абсолютно щастие, та макар и само за минути или часове, означава, че си бил жив. Когато си изправен пред лицето на смъртта, не е от толкова съществено значение дали този, с когото си споделил върховния момент, впоследствие те е разочаровал или предал. От значение е именно моментното усещане за наслада — толкова велико, че усещаш как можеш да преместиш Земята.

Тогава в шахтата малко се попритесних, че спомените ми за Хенри са толкова ярки, колкото тези за майка ми, баща ми и дъщеря ми. Но сетне проумях, че не представлявам някакво изключение само защото спомените за часовете с Хенри са ми толкова скъпи. Всеки човек притежава свои специални мигове или събития, които са единствено негови и той ревниво ги съхранява в сърцето си.

Година преди Нютоновата експедиция да бъде изстреляна, моята най-близка приятелка от университета Габриел Монро прекара една нощ в Бовоа заедно с Женевиев и мен. Не се бяхме виждали от седем години и почти през цялата нощ разговаряхме, предимно за най-емоционалните събития в живота ни. Габриел беше безкрайно щастлива. Имаше красив, чувствителен и преуспяващ съпруг, три здрави, разкошни деца, хубава заможна къща край Шинон. Но след полунощ тя ми довери с младежка усмивка, че нейният „най-прекрасен момент“ е бил, преди да срещне своя съпруг. Още от ученичка била силно увлечена по една известна филмова звезда, която един ден се оказала в Тур. По някакъв начин Габриел успяла да се срещне с него в хотелската му стая и да разговарят насаме почти час. Преди да си тръгне тя го целунала един-единствен път по устата. Това беше най-ценният й спомен.

О, мой принце, вчера се навършиха десет години откакто те видях за последен път. Щастлив ли си? Добър крал ли си? Сещаш ли се понякога за чернокожата олимпийска шампионка, която ти се отдаде с такава безразсъдна всеотдайност?

Онзи ден на ски пистата ти ме запита по заобиколен начин за бащата на дъщеря ми. Отклоних отговора, без да осъзнавам, че това всъщност означава, че не съм ти простила напълно. Ако можеше да ме попиташ днес, мой принце, щях да ти отговоря с радост. Да, Хенри Рекс, Крал на Англия, ти си бащата на Женевиев дьо Жарден. Върви при нея, опознай я, обичай децата й. Аз не мога. Аз се намирам на повече от петдесет хиляди милиона километра.

13.

30 юни, 2213

Снощи всички бяхме прекалено възбудени, за да заспим. С изключение на Бенджи, Господ да го благослови, който просто не схваща това, което му казваме. Симон много пъти му беше обяснявала, че нашият дом се намира във вътрешността на гигантски цилиндричен космически кораб — дори му беше показвала върху черния екран различни ракурси на Рама, постъпващи от външните сензори — но общата представа все така му се изплъзва.

Когато вчера се чу звукът от свирката, ние с Ричард и Майкъл се спогледахме. Много време мина от последния път, когато я чухме. В следващия момент всички заговорихме едновременно. Децата, включително малката Ели, напираха с въпроси и усещаха възбудата ни. Седмината веднага се изкачихме горе. Ричард и Кати се втурнаха към морето, без да чакат останалите членове на семейството. Симон вървеше с Бенджи, Майкъл с Патрик. Аз носех Ели, защото малките й крачета не можеха да издържат на темпото.

Когато се завтече обратно към нас, Кати гореше от ентусиазъм.

— Хайде. Хайде де — сграбчи Симон за ръката. — Трябва да го видите. Удивително е. Цветовете са фантастични.

Наистина бяха фантастични. Многоцветни светлинни дъги с пращене прескачаха от хорна на хорна и превръщаха рамианската нощ във величествено представление. Бенджи се беше вторачил на юг. Устата му беше отворена. След доста време се усмихна и се извърна към Симон.

— Кра-си-во е — изрече бавно, горд, че е използвал тази дума.

— Наистина, Бенджи — отвърна Симон. — Много красиво.

— Мно-го кра-си-во — повтори Бенджи и отново се извърна към светлините.

По време на самото представление не говорихме много. Но когато се върнахме в пещерата, разговорът ни продължи с часове. Разбира се, все някой трябваше да обясни всичко на децата. От тях единствено Симон беше родена по онова време — времето на последната маневра, пък и тя тогава беше само бебе, така че не я помни. Говореше предимно Ричард. Свирката и светлинното представление го изпълниха с енергия. Откакто се е завърнал, едва снощи съвсем заприлича на предишния Ричард. Разказът му за всичко, което знае за свирката, за светлинното шоу и маневрите на раманяните, беше както занимателен, така и изпълнен с информация.

— Мислиш ли, че октопаяците ще се върнат в Ню Йорк? — попита го в очакване Кати.

— Не зная — каза Ричард. — Но е напълно възможно.

През следващите петнадесет минути Кати разказа на всички за енти път срещата ни с октопаяка от преди четири години. Както обикновено тя украси и преувеличи някои от детайлите, особено от онази част на историята, която се е случила, преди да се срещнем в музея.

Патрик обожава тази история. През цялото време кара Кати да я разказва.

— Лежах по корем — разказваше снощи Кати, — надничах над ръба на огромния цилиндър, който се спускаше надолу в мрака. От стените му стърчаха сребърни шипове, светлината проблясваше отгоре им. Хей — извиках, — има ли някой там?

— Чух звук, наподобяващ влачещи се метални четки и високочестотен вой. Изпод мен се появиха светлини. От дъното на цилиндъра едно черно нещо с кръгла глава и осем пипала в черно и златисто се изкачваше по шиповете. То се придвижваше бързо към мен, като обвиваше пипалата си около тях…

— Ок-то-па-як — рече Бенджи.

Когато Кати завърши разказа си, Ричард обясни на децата, че вероятно след четири дни подът ще започне да се тресе. Подчерта, че всичко трябва да бъде внимателно закрепено за него и че трябва да се подготвим за нова поредица престои в антиускорителния резервоар. Майкъл изтъкна, че се нуждаем поне от още един за децата, а също и от няколко солидни кутии за вещите. През изминалите години бяхме насъбрали толкова много боклуци, че обезопасяването на всичко щеше да е доста трудоемко.

Когато двамата с Ричард останахме сами, легнахме върху матрака, хванати за ръце, и говорихме часове наред. Казах му, че се надявам предстоящата маневра да предвещава края на пътешествието ни с Рама.

— „В душата на човека гори вечна надежда. Той никога не е, но очаква да бъде благословен“ — отвърна ми той. Седна за малко и се вгледа в мен, а очите му проблясваха в полумрака. — Александър Поуп — уточни и после се разсмя. — Хващам се на бас, че никога не му е идвало наум, че ще бъде цитирам на 6000 милиона километра от Земята.

— Изглеждаш по-добре, скъпи — помилвах ръката му.

Той присви вежди.

— Точно сега всичко изглежда наред. Но не зная кога отново ще се спусне мъглата. Може да се случи всеки миг. И все още не мога да си спомня ясно какво се е случило с мен през трите години на отсъствието ми.

Легна отново.

— Какво ще стане според теб? — попитах.

— Предполагам, че предстои нова маневра. Надявам се да е голяма. Приближаваме Сириус с голяма скорост и ще трябва значително да я намалим, ако целта ни се намира някъде в неговата система. — Той се пресегна и хвана ръката ми — Заради теб и особено заради децата се надявам тревогата да не е фалшива.

8 юли, 2213

Маневрите започнаха преди четири дни, точно по програма, веднага щом приключи третото и последно светлинно представление. Както през изминалите четири години, така и сега нито чухме, нито видяхме птицеподобни или октопаяци. Кати беше много разочарована. Искаше да види как всички октопаяци се завръщат в Ню Йорк.

Вчера в нашата пещера се появи двойка биоти-богомолки, които се насочиха право към антиускорителния резервоар. Носеха голям контейнер, с пет нови плетени хамака (Симон, разбира се, се нуждаеше от друг размер) и шлемове за всички ни. Наблюдавахме ги от разстояние, докато те инсталираха хамаците и проверяваха системите на резервоара. Децата бяха очаровани. Краткото посещение на богомолките потвърди, че скоро предстои много голяма промяна в скоростта на движение.

Очевидно хипотезата на Ричард за връзката между главната изтласкваща система и общия температурен контрол на Рама е вярна. Температурата отгоре вече започна да се понижава. В очакване на по-продължителна маневра ние сме постоянно заети с клавиатурата и поръчваме облекла за децата, подходящи за студеното време.

Постоянните вибрации отново нарушават хода на живота ни. В началото децата се забавляваха, но вече взеха да се оплакват. Колкото до мен, надявам се, че приближаваме крайното назначение. Макар че Майкъл постоянно повтаря „Ще бъде волята Божия“, аз също отправям редки молитви, които са по-егоистични и по-особени от неговите.

1 септември, 2213

Съвсем сигурно е, че се случва нещо ново. През последните десет дни, откакто престанахме да влизаме в резервоара и маневрите приключиха, корабът се приближава към самотен източник на светлина, разположен приблизително на тридесет астрономически единици от звездата Сириус. Ричард свърза набора сензори с черния екран по такъв начин, че този източник на светлина постоянно да се намира в центъра на нашия монитор, независимо кой рамиански телескоп го наблюдава.

Преди две вечери взехме вече да различаваме очертанията на обекта. Мислехме си, че това сигурно е някаква населена планета. Ричард се впусна да изчислява количеството топлина, което Сириус отдава на тази планета, отстояща от него на разстояние приблизително еднакво с това между Нептун и нашето Слънце. Независимо че Сириус е по-голям, по-ярък и по-горещ от Слънцето, Ричард заключи, че нашият Рай (ако това наистина беше мястото на нашето назначение) ще бъде доста хладен.

Снощи успяхме да видим целта по-ясно. Тя представлява продълговата конструкция (Ричард твърди, че поради тази причина не може да бъде планета, защото всяко нещо „с тези размери“, което не е сферично, „трябва да е изкуствено“); наподобява пура с два реда светлини по горната и долната й част. Понеже не знаем точно на какво разстояние се намира от нас, не можем със сигурност да определим размера й. Ричард прави някои „догадки“ въз основа на скоростта, с която се приближаваме, и смята, че пурата е дълга приблизително сто и петдесет километра и петдесет километра висока.

Цялото семейство се събираме в централното помещение да следим монитора. Тази сутрин имаше нова изненада. Кати ни показа, че около нашата цел се намират още две превозни средства. Миналата седмица Ричард я научи как да борави с рамианските сензори, които довеждат информацията до черния екран, и докато ние, останалите, разговаряхме, тя получи достъп до отдалечения радар, който бяхме използвали за първи път преди тринадесет години, за да идентифицираме ядрените бойни глави от Земята. Пуроподобният обект се намираше в периферията на обсега на радара. Точно пред него, почти неразличими в широкото поле, се намираха два други блика. Ако наистина гигантската пура е нашето, местоназначение, вероятно ще си имаме компания.

8 септември, 2213

Не съществува начин да дам правдиво описание на поразителните събития от последните пет дни. В речника липсват достатъчно суперлативи, за да бъде изразено това, което видяхме и преживяхме. Майкъл дори отбеляза, че може би дори Раят бледнее в сравнение с чудесата, на които станахме свидетели.

В този момент нашето семейство се намира на борда на малка безпилотна совалка, не по-голяма от земен автобус. Фучейки, тя ни отнася от междинната станция в неизвестна посока. През куполообразния прозорец на задната част на совалката все още може да се види пуроподобната междинна станция, но е едва различима. Отляво цилиндричният космически кораб, който наричаме Рама, и който беше наш дом в продължение на тринадесет години, се отправя в посока до известна степен отличаваща се от нашата. Той тръгна от междинната станция няколко часа след нас, осветен отвън като коледно дърво. В момента разстоянието помежду ни е около двеста километра.

Преди четири дни и единадесет часа нашият космически кораб Рама спря по отношение на междинната станция. В удивителната опашка ние бяхме третото превозно средство. Точно пред нас се намираше една въртяща се морска звезда, около десет пъти по-малка от Рама, и едно гигантско колело с главина и спици, което влезе в междинната станция няколко часа, след като ние бяхме спрели.

Самата междинна станция се оказа куха. Когато гигантското колело се претърколи в нейния център, към него се придвижиха подемни кранове и други сгъваеми съоръжения за да го посрещнат и застопорят. Комплект особени движещи се механизми с необикновена форма (единият приличаше на балон, вторият на дирижабъл, а третият на земен батискаф) влязоха в колелото. Макар че не виждахме какво става вътре в него, през следващите два дни видяхме особените механизми да се явяват един по един на неравномерни интервали. Всеки механизъм бе посрещнат от совалка, подобна на тази, с която пътуваме в момента, но с по-голям размер. Всички тези совалки бяха паркирани в мрака от дясната страна на междинната станция и се придвижваха на съответното място около тридесет минути преди срещата.

Щом като ги натовареха, те се отправяха в посока винаги противоположна на опашката. Около час след като последният механизъм се беше измъкнал от колелото и последната совалка беше отпътувала, множеството съставни части на механичното оборудване, прикрепени към колелото, бяха изтеглени и големият кръгъл космически кораб се измъкна от междинната станция.

Морската звезда, която се намираше пред нас, вече беше влязла в междинната станция и с нея действаха друга група кранове и приспособления, когато пронизително свирене ни призова горе на Рама. Свиренето бе последвано от светлинно представление в Южната падина. То обаче напълно се различаваше от онези, които бяхме виждали досега. Голямата хорна беше звездата в новото шоу. Около върха й се образуваха цветни пръстени, които после бавно отплуваха на север и се центрираха около оста на въртене на Рама. Пръстените бяха огромни. Ричард прецени, че диаметърът им е почти километър, а дебелината четиридесет метра.

Във всеки един момент тъмната рамианска нощ беше осветена от поне осем такива пръстена. И през трите повторения на спектакъла последователността на цветовете се запази — червен, оранжев, жълт, зелен, син, кафяв, розов и морав. Когато един пръстен се разкъсаше и изчезнеше край релейната станция Алфа, при Северната падина на Рама, нов пръстен със същия цвят се образуваше край върха на Голямата хорна.

По време на този спектакъл стояхме като вцепенени, зяпнали света. Веднага щом изчезна и последния пръстен от третата серия, се случи друго удивително нещо. Всички светлини на Рама се запалиха. Рамианската нощ бе настъпила едва преди три часа — тринадесет години денят и нощта тук се редуваха със съвършено постоянство. Съвсем ненадейно сега тази последователност се промени. И не бяха само светлините. Имаше и музика; поне предполагам, че може да бъде наречена така. Звучеше като звън от милиони миниатюрни камбанки и сякаш извираше отвсякъде.

Дълго време останахме неподвижни. Сетне Ричард, който разполагаше с най-добрия бинокъл, забеляза нещо да лети към нас.

— Птицеподобни — извика, подскачайки на място, докато сочеше небето. — Току-що си спомних нещо. По време на моята одисея ги посетих в новия им дом на север.

Един по един всички погледнахме през бинокъла. Отначало не беше много сигурно дали Ричард не греши, но с приближаването си петдесетте или шестдесетте малки точки се превърнаха в големите, подобни на птици същества, които наричахме птицеподобните. Бяха се запътили право към Ню Йорк. Половината от птицеподобните се рееха в небето на около триста метра над тяхната пещера. Другата половина пикираха към повърхността.

— Хайде, татко — извика Кати — да вървим.

Преди да успея да възразя, баща и дъщеря изчезнаха препускайки. Гледах Кати как тича. Винаги е много бърза. В ума си видях мама грациозно да крачи по тревата в парка в Шили-Мазарен. Кати определено е наследила някои нейни черти, нищо, че е преди всичко татковото момиче.

Симон и Бенджи вече бяха поели към нашата пещера. Патрик беше разтревожен от птицеподобните.

— Ще сторят ли нещо лошо на татко и на Кати?

Усмихнах се на красивия си петгодишен син.

— Не, скъпи, не и ако внимават.

Майкъл, Патрик, Ели и аз се завърнахме в пещерата да наблюдаваме обработването на морската звезда в междинната станция.

Не виждахме много, защото всичките й входни отвори се намираха от другата страна, извън обсега на рамианските камери. Предположихме, че става нещо като разтоварване, защото накрая пет совалки се отправиха към някакво ново местоназначение. Обработването на морската звезда приключи много бързо. Когато Ричард и Кати се завърнаха, тя вече беше напуснала междинната станция.

— Започвайте събирането на багажа — изрече останалият без дъх Ричард веднага щом двамата с Кати се появиха. — Тръгваме. Тръгваме си.

— Трябваше да ги видите — обърна се Кати към Симон, почти едновременно с баща си. — Бяха огромни. И грозни. Спуснаха се в тяхната пещера.

— Птицеподобните се завърнаха, за да вземат някои специални неща от пещерата си — прекъсна я Ричард. — Може би това са вид реликви. Без значение, всичко съвпада. Излизаме оттук.

Втурнахме се да прибираме най-необходимите неща в здрави кутии. Обвинявах се защо не съм се сетила по-рано. Бяхме наблюдавали как и колелото, и морската звезда „се разтоварват“ в междинната станция. Но не ни беше хрумнало, че и нас може да ни разтоварят от Рама.

Беше невъзможно да решим какво да опаковаме. Тринадесет години бяхме живели в тези шест стаи (включително двете, които бяхме пригодили за склад). Ежедневно чрез клавиатурата бяхме изисквали приблизително по пет неща. Действително повечето от тях вече не се употребяваха, но въпреки това… Не знаехме къде отиваме. Как можехме да знаем какво да вземем?

— Имаш ли представа какво ще последва? — запитах Ричард.

Съпругът ми се беше вглъбил в себе си, опитвайки се да измисли как да вземе големия компютър.

— Историята ни, научните постижения — всичко, което е останало от нашите познания, се намира тук. Какво ще стане, ако се изгуби безвъзвратно?

С всичките си съставни части компютърът тежеше само осемдесет килограма. Казах му, че след като опаковаме дрехите, личните си вещи и малко храна и вода, всички ще му помогнем да го изнесе.

— Имаш ли представа къде отиваме? — повторих.

Ричард сви рамене.

— Абсолютно никаква. Но където и да е, хващам се на бас, че ще е изумително.

В стаята влезе Кати. Държеше малка торбичка, очите й бяха изпълнени с енергия.

— Приготвих си багажа. Мога ли да се кача горе и да чакам там?

Баща й кимна утвърдително и още в същия момент тя изчезна през вратата. Поклатих глава, погледнах неодобрително Ричард и се оправих по коридора да помогна на Симон за другите деца. За момчетата прибирането на багажа беше цяло изпитание. Бенджи беше несигурен и объркан. Патрик беше раздразнителен. Симон и аз току-що бяхме приключили (беше невъзможно да свършим, докато не убедихме момчетата да подремнат), когато Ричард и Кати се върнаха от горе.

— Нашето превозно средство е вече тук — изрече спокойно Ричард, потискайки възбудата си.

— Паркирано е на леда — добави Кати, докато сваляше дебелото яке и ръкавиците.

— Откъде знаете, че е нашето? — запита Майкъл. Беше влязъл в стаята миг след Ричард и Кати.

— Има осем места и място за торбите — отвърна десетгодишната ми дъщеря. — За кой друг може да бъде?

— Кого — поправих я механично, опитвайки се да осмисля най-новата информация. Чувствах се така, сякаш в продължение на четири последователни дни съм пила като смок.

— Видя ли някой октопаяк? — запита Патрик.

— Ок-то-па-як — повтори внимателно Бенджи.

— Не — отвърна Кати, — но видяхме четири гигантски самолета, съвършено плоски, с големи крила. Прелетяха над главите ни. Идваха от юг. Ние мислим, че плоските самолети прекарват октопаяците, нали тате?

Ричард кимна. Поех дълбоко дъх.

— Добре тогава — казах. — Събирайте се, всички. Да вървим. Най-напред изнесете торбите. Ричард, Майкъл и аз ще се върнем за компютъра.

Час по-късно всички се намирахме в превозното средство. За последен път бяхме изкачили стъпалата, извеждащи навън от нашата пещера. Ричард натисна едно мигащо червено копче и рамианският ни хеликоптер (кръстих го така, защото се издигна право нагоре, а не защото имаше перка) литна над повърхността.

През първите пет минути се носехме бавно и перпендикулярно на земята. След като се приближихме към оста на въртене на Рама, където нямаше гравитация и почти отсъстваше атмосфера, нашето возило се зарея на място две или три минути, докато промени външната си конфигурация.

Пред нас се откри внушителна и последна картина към Рама. На много километри под нас, нашият островен дом не беше нищо повече от малка сиво-кафеникава кръпка посред замръзналото море, което обикаляше гигантския цилиндър. Виждах южните хорни по-ясно от всякога. Тези удивителни, източени образувания, подкрепяни от масивни летящи подпори, незначително по-големи от малък земен град, сочеха до едно на север.

Почувствах странно вълнение, когато взехме да се отдалечаваме. В края на краищата Рама беше наш дом в продължение на тринадесет години. Тук бях родила пет деца. Самата аз бях съзряла и може би най-накрая се бях превърнала в онази личност, която винаги съм искала да бъда.

Времето за размисъл върху миналото беше прекалено малко. Щом приключи промяната във външната си конфигурация, нашето возило изсвистя по протежение на оста на въртене в посока към северната главина за не повече от няколко минути. След по-малко от час всички се намирахме в безопасност на тази совалка. Бяхме напуснали Рама. Знаех, че никога няма да се завърнем. Докато совалката се отдалечаваше от междинната станция, избърсах сълзите от очите си.