Градината на Рама

1.

Влакът от Позитано беше пълен. Той спря на малката гара край брега на езерото Шекспир, на половината път до Бовоа, а оттам се изсипа пъстра тълпа от хора и хуманоиди. Мнозина от тях носеха кошници с храна, одеяла и сгъваеми столове.

По-малките деца още от перона се втурнаха към ливадата, покрита с дебел пласт току-що окосена трева, която заобикаляше езерото. Те се смееха и се търкаляха надолу по полегатия склон, прострян на сто и петдесет метра между гарата и брега на езерото.

Хората, които не желаеха да седят на тревата, можеха да се настанят на дървените трибуни, издигнати срещу тесния кей, който навлизаше на петдесет метра във водата и едва тогава се разширяваше в правоъгълна платформа. На платформата бяха разположени микрофон, ораторска трибуна и няколко стола. Именно оттук, след като приключеше зарята, губернатор Уатанабе щеше да произнесе обръщението си по повод Деня на Заселването.

На петдесет метра вляво от трибуните семействата Уейкфийлд и Уатанабе бяха разположили дълга маса, покрита с парче плат в синьо и бяло. По нея с вкус беше подредена храна саморъчно приготвена. Охладителите отдолу бяха пълни с напитки. Семействата и техните приятели стояха наоколо, хапваха си, играеха на разни игри или пък разговаряха дружелюбно. Сред хората се движеха два биота Линкълн и предлагаха напитки и дребни закуски на онези, които се намираха по-далече от масата и охладителите.

Следобедът беше горещ. Даже прекалено горещ, трети в поредицата от изключително горещи дни. Но когато изкуственото слънце в купола високо над главите им завърши дъговидния си път и светлината полека-лека започна да избледнява, изпълнената с очакване тълпа по брега на езерото Шекспир забрави за горещината.

Само минути преди светлината да се скрие напълно, пристигна един последен влак. Този път идваше от централния град и возеше колонисти, които живееха в Хаконе или Сан Мигел, Закъснелите не бяха много. Повечето хора бяха пристигнали рано, за да се разположат за пикника на тревата. Епонин пътуваше с последния влак. Първоначално бе решила изобщо да не идва на тържеството, но в последната минута промени намеренията си.

Когато пристъпи от перона в тревата. Епонин се обърка. Имаше толкова много хора! Тук трябва да е целият Ню Идън — помисли си тя. За миг й се прииска да не беше идвала. Всички бяха тук семейно или с приятели, а тя беше сама.

Когато Епонин слезе от влака, Ели Уейкфийлд играеше на конче с Бенджи. Дори и отдалече тя веднага разпозна своята учителка по яркочервената лента на ръкава.

— Епонин, мамо! — Ели изтича към Никол. — Може ли да я поканя при нас?

— Разбира се — отвърна Никол.

Глас по високоговорителя прекъсна малкия оркестър, който свиреше, за да съобщи, че фойерверките ще започнат след десет минути. Чуха се единични ръкопляскания.

— Епонин — извика Ели, — насам! — И тя й помаха с ръка. Епонин чу името си, но в спусналия се здрач не виждаше много добре. След няколко секунди се загледа в посока към Ели. Отправи се натам, но неволно блъсна едно току-що проходило дете, което се мотаеше само по тревата.

— Кевин — изпищя майка му, — дръж се настрана от нея! След миг широкоплещест рус мъж сграбчи малкото момче, за да го отдръпне от Епонин.

— Мястото ти не е тук, не и при почтените хора.

Леко разтреперана, Епонин продължи към Ели, която идваше да я пресрещне.

— Върви си у дома. Четиридесет и първа! — извика една жена, която бе видяла случилото се преди малко. Дебело десетгодишно момче с камбест нос посочи Епонин с пръст и обясни на сестра си нещо, което Епонин не чу.

— Толкова се радвам да те видя — рече Ели, когато доближи своята учителка. — Ще дойдеш ли да хапнеш нещо?

Епонин кимна.

— Жал ми е за тези хора — изрече Ели с достатъчно висок глас, та всички наоколо да я чуят. — Срамота е да са толкова невежи.

Ели поведе Епонин към голямата маса и я представи: — Хей, за всички, които не знаят, това е моята учителка и приятелка Епонин. Тя няма второ име, така че не питайте за него.

Епонин и Никол се бяха срещали няколко пъти. Поприказваха си мило, докато един Линкълн предложи на Епонин няколко зеленчукови пръчици и сода. Най Уатанабе нарочно доведе своите близнаци Кеплер и Галилео, които едва преди седмица бяха навършили две годинки, за да ги представи на новодошлата. Голяма група колонисти от Позитано многозначително млъкнаха, когато Епонин пое Кеплер.

— Хубаво — детето посочи с пръстче лицето на Епонин.

— Трябва да ти е доста трудно — изрече на френски Никол и кимна с глава към групата ококорени зрители.

— Oui — отвърна Епонин. — Трудно ли? Това е най-сдържаното определение за тази година. Как ще звучи „Непоносимо“? Не стига, че съм болна от някаква ужасна болест, която почти сигурно ще ме довърши. Не. На всичкото отгоре, трябва да нося тази превръзка, за да знаят другите и да ме избягват.

Макс Пъкет вдигна поглед от шахматната дъска и забеляза Епонин.

— Здрасти, здрасти — Ти трябва, да си учителката, за която съм слушал толкова много.

— Това е Макс — представи го Ели, докато водеше към него Епонин. — Той е флиртаджия, но е безопасен. А по-възрастният господин, който не ни обръща внимание, е съдия Пьотр Мишкин… Правилно ли го произнесох, съдия?

— Да, разбира се, млада госпожице — отвърна съдия Мишкин, а погледът му не се откъсваше от шахматното табло. — По дяволите, Пъкет, какво се опитваш да направиш с този офицер? Както обикновено играеш или глупаво, или блестящо, а аз не мога да реша кое от двете е сега.

Най-накрая съдията вдигна глава, видя червената лента на Епонин и се измъкна от стола, за да се изправи и да я поздрави.

— Съжалявам, госпожице, искрено съжалявам. Принудена сте да търпите достатъчно, за да трябва да понасяте дори най-дребните жестове на невъзпитание от този самовлюбен стар глупак.

Минута или две преди началото на фойерверките откъм западната част на езерото започна да се приближава голяма яхта. Дългата палуба беше украсена с ярки цветни светлини и припкащи млади хубавици. По продължение на борда беше изрисувано името „Накамура“. На главната палуба до руля. Епонин разпозна Кимбърли Хендерсън, която стоеше до Тошио Накамура.

Веселата група от яхтата помаха на хората от брега. Патрик Уейкфийлд дотича до масата. Беше възбуден.

— Виж, мамо, Кати е на борда.

Никол си сложи очилата, за да види по-ясно. Действително това беше дъщеря й по бански костюм — тип бикини, която махаше от палубата.

— Точно това ни трябваше сега — промърмори на себе си Никол, а първата ракета избухна над главите им и изпълни притъмнялото небе с цветове и светлина.

— На този ден преди три години — започна Кенджи Уатанабе речта си, — един разузнавателен отряд от „Пинта“ за първи път пристъпи в този нов свят. Никой от нас не знаеше какво ни очаква. По време на двата дълги месеца, когато всекидневно прекарвахме по осем часа в сомнариума, ние си задавахме въпроса дали в Ню Идън е възможно нещо, което поне да наподобява нормалния живот. Ранните ни страхове не се оправдаха. Нашите чуждоземни домакини, които и да са те, нито веднъж не се намесиха в живота ни. Възможно е, както твърдят Никол и някои други, те непрекъснато да ни наблюдават, но ние не усещаме присъствието им по никакъв начин. Извън нашата колония корабът РАМА се е насочил към звезда, наречена Тау Цети, и се движи с невероятна скорост. Но тук във вътрешността, ежедневните ни дейности изобщо не са повлияни от изумителните външни условия, при които съществуваме.

Преди дните, прекарани в сомнариума, докато все още пътешествахме в планетарната система около нашата родна звезда Слънцето, мнозина от нас вярваха, че „периодът на наблюдение“ ще бъде кратък. Мислехме си, че след някой и друг месец ще ни върнат на Земята или на мястото, за което първоначално вярвахме, че сме се запътили — Марс, а третият космически кораб РАМА ще изчезне в дълбините на Космоса като двата свои предшественика. Но днес, преди да се изправя пред вас, нашите навигатори ми съобщиха, че продължаваме да се отдалечаваме от Слънцето със скорост, надвишаваща половината, от тази на светлината. Така е вече повече от две и половина години. Очевидно е, че ако имаме достатъчно късмет някой ден отново да се завърнем в нашата Слънчева система, то този ден явно стои достатъчно далече в бъдещето.

Всичко това определи главната тема на моето последно обръщение към вас по случай Деня на Заселването. А тя е много прозаична: приятели, съграждани, НИЕ трябва да поемем цялата отговорност за съдбата си. Не можем да очакваме от великите сили, които създадоха за нас този малък свят, да ни спасяват от нашите грешки. Трябва да ръководим Ню. Идън така, сякаш ние и децата ни ще останем тук завинаги. В нашите ръце е да подредим живота, който ще живеем, както ние, така и бъдещите поколения.

В настоящия момент колонията е изправена пред редица предизвикателства. Забележете, че използвам думата „предизвикателства“, а не „проблеми“. Ако застанем рамо до рамо, ние можем да се справим с тези предизвикателства. Ако внимателно премислим дългосрочните последици на действията си, ще направим правилния избор. Но ако не сме в състояние да възприемем идеята „за възнаграждение в бъдещето“ и „за общото благо“, тогава бъдещето на Ню Идън ще бъде безрадостно.

Ще илюстрирам с един пример това, за което става въпрос. Ричард Уейкфийлд обясни както пред телевизията, така и на срещи с обществеността, че главната схема, която контролира времето при нас, се основава на определени допускания за атмосферните условия вътре в поселището. И по-специално алгоритъмът за контрола на времето приема, че както нивото на въглеродния двуокис, така и концентрацията на праховите частици, са по-ниски от дадена определена стойност. Не е нужно да разбирате много-много от математика, за да ви стане ясно, че ако възприетите допускания не са точни, изчисленията, които управляват външните входове на нашето поселище, ще бъдат погрешни.

Но днес аз нямам намерение да изнасям научна лекция по един толкова сложен проблем. В действителност възнамерявам да говоря за политиката. Повечето наши учени смятат, че необичайното време през последните четири месеца е резултат от прекалено високи нива на въглеродния двуокис и от запрашване на атмосферата. Ето защо моето правителство направи съответните предложения, за да се справи с тези проблеми. Всички наши препоръки обаче бяха отхвърлени от Сената. И то с какви мотиви!

Предложението ни постепенно да се наложи възбрана върху камините — които в Ню Идън са напълно безсмислени — бе окачествено като „ограничаване на личните свободи“. Бе отхвърлена и препоръката ни, подкрепена с много подробно предварително проучване да се възстанови част от мрежата на СОГ с цел да се компенсира загубата на растителна покривка, причинена от разработването на части от Шеруудския лес и северните тревни площи. Мотивите? Опозицията изтъкна като аргумент, че колонията не може да се справи с тази задача и в допълнение изтъкна, че СОГ ще консумират много, енергия, което ще доведе до болезнени и значителни ограничения в консумацията на електричество от населението.

Дами и господа, смешно е да си заравяме главата в пясъка и да се надяваме, че тези проблеми с околната среда ще изчезнат от самосебеси. Всеки път, когато отлагаме нещо, това води до по-големи трудности за колонията в бъдеще. Не вярвам, че мнозина от вас възприемат самозалъгването на опозицията, че някак си ще успеем да разберем как функционира чуждоземният алгоритъм за времето и ще го настроим да действа в съответствие с повишеното количество на въглеродния двуокис й запрашеност. Каква самонадеяност!

Никол и Най внимателно наблюдаваха реакцията на хората към речта на Кенджи. Неколцина от неговите поддръжници му бяха намекнали да говори за приятни и оптимистични неща, без да обсъжда критичните проблеми. Губернаторът обаче, беше твърдо решен да произнесе знаменитата си реч.

— Изгуби ги — пошепна Най на Никол. — Прекалено педантичен е.

По трибуните, където в този момент седяха приблизително половината от присъстващите, се забеляза известно раздвижване. Яхтата на Накамура, която по време на фойерверките беше пуснала котва близо до брега, многозначително отплува малко след като губернатор Уатанабе започна речта си.

От околната среда Кенджи се прехвърли към ретровирус РВ-41. Това беше въпрос, събудил силни страсти сред колонистите, затова вниманието на публиката нарасна значително. Губернаторът разказа за героичния напредък, постигнат от медицинския персонал на Ню Идън под ръководството на доктор Робърт Търнър, но подчерта, че все още са необходими огромни проучвателни работи, за да се намери начин за лечението й. Сетне заклейми хистерията, която беше наложила прокарването на указ (независимо от наложеното на него вето), който задължаваше всички колонисти с РВ-41 антитела през цялото време да носят червени ленти.

— У-у-у — развикаха се голяма група азиатци от другата страна на трибуните.

— … нещастните хора и без това са подложени на достатъчно страдания… — продължаваше Кенджи.

— Те са курви и педерасти — извика един мъж иззад, групата на Уейкфийлд и Уатанабе. Хората около него се разсмяха и заръкопляскаха.

— … Доктор Търнър неколкократно е потвърждавал, че това заболяване, подобно на повечето болести, причинени от ретровируси, се предава само по кръвен и полов път…

Тълпата стана неуправляема. Никол се надяваше, че Кенджи е забелязал това и ще пропусне някои части от речта си. Той имаше намерение да обсъди също така и благоразумието (или неблагоразумието) да се разширяват проучвателните работи в РАМА извън пределите на Ню Идън, но вече разбираше, че е изгубил вниманието на слушателите си.

За миг губернатор Уатанабе замълча, сетне изсвири пронизително в микрофона. Това временно възцари тишина.

— Искам да кажа още няколко, думи и те няма да засегнат никого… Както ви е известно, ние със съпругата ми Най имаме близнаци. Чувстваме се така, сякаш сме получили Божията благословия. Днес, на този Ден на Заселването, призовавам всекиго от вас да си помисли за своите деца и да си представи някой друг Ден на Заселването, след сто или може би дори след хиляда години. Представете си, че сте изправени лице в лице с тези, които сте създали — децата на децата на вашите деца. И както им говорите и ги прегръщате, дали ще можете да им кажете, че сте направили всичко възможно, за да им оставите един свят, в който да имат шанса да открият щастието?

Патрик пак беше възбуден. Към края на пикника Макс го беше поканил да прекара нощта и следващия ден във ферма „Пъкет“.

— Новият семестър започва в сряда — осведоми младият мъж майка си. — Нали мога да отида? Моля те!

Никол беше разтревожена от реакцията на тълпата към речта на Кенджи и в първия момент не проумя за какво моли синът й. След като го накара да повтори въпроса, тя хвърли поглед към Макс.

— Ще си грижиш ли добре за сина ми?

Макс Пъкет се ухили и утвърдително закима с глава. Двамата с Патрик изчакаха, докато биотите разчистят боклуците от пикника, и сетне заедно се отправиха към перона. Половин час по-късно те бяха на гара Сентръл Сити в очакване на редките композиции, обслужващи селскостопанския район. На отсрещния перон група съколежани на Патрик се качваха на влака за Хаконе.

— Защо не дойдеш? — извика един от тях към Патрик. — Цяла нощ пиенето е безплатно!

Макс наблюдаваше как Патрик проследява с поглед приятелите си, които се качваха на влака.

— Бил ли си някога във Вегас? — запита той.

— Не, сър. Майка ми и чичо…

— Ходи ли ти се?

Колебанието му беше достатъчно за Макс. Секунди по-късно двамата се качиха на влака за Хаконе с веселата компания.

— Самият аз не си падам особено по това място — продължи Макс, когато вече бяха на път. — Изглежда фалшиво и безсъдържателно… Но определено си струва да се види и става за развлечение, когато си сам.

Преди малко повече от две години и половина, много скоро след като престанаха периодите на ежедневно ускорение, Тошио Накамура съвсем точно си направи сметката, че вероятно колонистите ще останат в Ню Идън и РАМА за доста дълго време. Още преди конституционният съвет да се събере за първи път и да избере Никол дьо Жарден за временен губернатор, Накамура беше решил, че ще стане най-богатият и най-властен човек в колонията. Разчитайки на подкрепата на затворниците, която беше спечелил по време на пътуването със „Санта Мария“ от Земята до Марс, той разшири личните си контакти и веднага след въвеждането в колонията на банки и парична система започна да изгражда своята империя.

Накамура беше твърдо убеден, че в Ню Идън най-добрата стока за продан ще бъдат удоволствието и възбудата. Първото му начинание, малко игрално казино, тутакси се увенча с успех. Следващата му стъпка бе да закупи част от селскостопанската земя, разположена източно от Хаконе, и да построи първия хотел в колонията заедно с още едно казино, което се намираше редом с него. Добави малък, дискретен клуб, където домакини бяха жени, обучени в японските обноски. Той бе последван от клуб с по-долнопробни момичета. Всичко, с което се заловеше, преуспяваше. Боравейки ловко със своите капитали, много скоро след избирането на Кенджи Уатанабе за губернатор, Накамура беше в състояние да закупи от правителството една пета от Шеруудския лес. Това даде възможност на Сената да отложи налагането на по-високи данъци, необходими за финансирането на проучвателните работи по РВ-41.

Част от младата горичка бе изсечена и на нейно място се издигна личният дворец на Накамура, а също и нов луксозен комплекс от хотел, казино, ресторант, стадион за развлечения и няколко клуба. Укрепвайки своя монопол, Накамура усилено (и успешно) действаше за прокарването на закон, който да ограничава хазарта само в района на Хаконе. След това неговите гангстери убедиха всички бъдещи предприемачи, че всъщност никой не би желал да навлиза в хазартния бизнес и да се конкурира с „крал Джап“.

Когато властта му вече не можеше да бъде оспорвана, Накамура позволи на своите сподвижници да се захванат с проституцията и наркотиците; те не бяха обявени извън закона в обществото на Ню Идън. Към края на мандата на Уатанабе, когато политиката на правителството започна все по-често да влиза в противоречие с неговите лични интереси, Накамура реши, че трябва да контролира и официалната власт. Но не искаше той самият да се впряга в тази отегчителна работа. Имаше нужда от някой, когото можеше да води за носа. Така че завербува нещастния бивш командир на „Пинта“ — Ян Макмилън, който беше загубил в първите губернаторски избори срещу Кенджи Уатанабе. Накамура предложи на Макмилън губернаторския пост в замяна на отстъпчивостта на шотландеца.

Нищо във Вегасдори и най-бегло не можеше да се сравни с колонията. По проекта на Уейкфийлд и Орела основният архитектурен стил на Ню Идън беше до крайност функционален и опростен, линиите — изчистени, геометрията — обичайна, фасадите — прости. Вегас беше претрупан, крещящ, в разрез с всичко наоколо, смесица от архитектурни стилове. Но беше интересен и младият Патрик О’Туул остана видимо впечатлен, когато двамата с Макс Пъкет преминаха през парадните двери на комплекса.

— О! — възкликна той, докато зяпаше огромния мигащ надпис над портала.

— В никакъв случай не искам да ти развалям впечатлението, моето момче — рече Макс, докато си палеше цигара, — но енергията, необходима за да работи само този знак, може да захранва един квадратен километър СОГ.

— Говориш като мама и чичо — отвърна Патрик.

Преди да влезе в казиното или в който и да е от клубовете, всеки посетител трябваше да се разпише в регистъра на собственика. Накамура не оставяше нищо на случайността. В архивите му се пазеха подробни досиета за това, какво е правил всеки един от тях, докато е бил вътре. По този начин Накамура разбираше кои клонове на бизнеса му трябваше да се разширят и най-вече кой е специалният и предпочитан порок (или пороци) на всеки един от неговите клиенти.

Макс и Патрик влязоха в казиното. Докато стояха край една от двете маси за игра на зарове, Макс се опитваше да обясни на младежа правилата на играта. Патрик обаче не можеше да отклони погледа си от оскъдното облекло на разнасящите коктейлите сервитьорки.

— Чукал ли си някога, момче? — запита Макс.

— Не разбрах, сър — отвърна Патрик.

— Правил ли си някога секс, искам да кажа, имал ли си полово сношение с жена?

— Не, сър.

Един глас вътре в Макс му казваше, че не е негова работа да въвежда младежа в света на удоволствието. Същият глас му напомняше, че тук е Ню Идън, а не Арканзас, в противен случай той щеше да заведе Патрик в Ксанаду и да го почерпи с първото сексуално изживяване.

В казиното се намираха повече от сто души, огромна тълпа, като се има предвид числеността на населението в колонията. И всички те, изглежда, се забавляваха чудесно. Сервитьорките действително раздаваха безплатни питиета — с най-голямата бързина, на която бяха способни. Макс успя да докопа две „Маргарити“22 и подаде едната на Патрик.

— Не виждам никакви биоти — отбеляза Патрик.

— В казиното няма такива — отвърна Макс. — Не обслужват дори и масите, където щяха да са по-ефективни от хората. Крал Джап вярва, че тяхното присъствие потиска инстинкта на хората към хазарта. Но ги използва широко в ресторантите си.

— Кого виждам! Макс Пъкет!

Макс и Патрик се извърнаха. Към тях се приближаваше красива млада жена в елегантна розова рокля.

— Не съм те виждала от месеци.

— Здравей, Саманта — отвърна Макс, след като няколко секунди остана неестествено мълчалив.

— А кой е този красив младеж? — запита Саманта, потрепвайки с дълги мигли към Патрик.

— Това е Патрик О’Туул — отвърна Макс. — Той е…

— О-о-о, мили господи — възкликна Саманта. — Никога по-рано не съм се срещала с някой от ПЪРВИТЕ колонисти. — Преди да продължи, няколко секунди тя го разгледа изпитателно. — Кажете, господин О’Туул, вярно ли е, че сте проспали години?

Патрик кимна срамежливо.

— Приятелката ми Голди твърди, че цялата история е измислица и че всички вие сте агенти на MPV. Тя дори не вярва, че изобщо сме напускали марсианската орбита… Голди казва, че досадното време, което изкарахме в контейнерите, също е част от измамата.

— Уверявам ви, ма’ам — отвърна любезно Патрик, — че ние действително прекарахме много години в сън. Когато родителите ми ме затвориха в спалния контейнер, аз бях само на шест години. Когато се събудих, изглеждах така, както изглеждам сега.

— Намирам го удивително, макар че не разбирам за какво друго е… И така, Макс, накъде си се запътил? Между другото, няма ли да ме представиш?

— Извинявай… Патрик, това е госпожица Саманта Портър от големия щат Мисисипи. Тя работи в Ксанаду…

— Аз съм проститутка, господин О’Туул. Една от най-добрите… Срещал ли си преди проститутка?

Патрик се изчерви.

— Не, ма’ам.

Саманта повдигна с пръст брадичката му.

— Сладък е — обърна се тя към Макс. — Доведи го. Ако е девствен, мога да го обслужа безплатно. — Тя целуна леко Патрик по устните, сетне се врътна и се отдалечи.

След напускането на Саманта Макс не можеше да измисли какво да каже. На езика му се въртеше нещо като извинение, но реши, че не е необходимо. Постави ръка на рамото на Патрик и двамата се отправиха обратно към казиното. Вътре масите, на които се правеха високи залози, бяха оградени с кордони.

— Хайде сега, ЙО — извика млада жена, която стоеше с гръб към тях. — Пет и шест правят ЙО.

Патрик погледна удивено Макс.

— Това е Кати — рече и побърза да се приближи към нея. Кати беше напълно погълната от играта. Дръпна набързо от цигарата, обърна питието, което й подаде един мургав мъж отдясно, после вдигна зара високо над главата си.

Всички числа. — Подаде чиповете на крупието. — Тук са двадесет и шест плюс пет марки на твърдо осем… Сега, ела, четиридесет и четири — изрече и с извъртане на китката метна зара към противоположната страна на масата.

— Четиридесет и четири — изкрещя в хор тълпата около масата.

Кати подскачаше на място, прегърна гаджето си, гаврътна още едно питие и всмукна дълго и упойващо от цигарата.

— Кати — обади се Патрик точно когато тя отново се готвеше да хвърли зара.

Тя се спря по средата на движението и се обърна; изглеждаше заинтригувана.

— Да ме вземат мътните, ако това не е малкото ми братче. Кати се препъна, докато дойде да го поздрави. През това време крупието и другите играчи около масата й крещяха да продължи.

— Ти си пияна, Кати — рече тихо Патрик, докато я държеше в ръцете си.

— Не, Патрик — отвърна Кати и се втурна отново към масата. — Аз летя. Качила съм се на моя собствена ракета и летя към звездите.

Тя се извърна към масата за зарове и вдигна високо дясната си ръка.

— Е, хайде сега, ЙО. Тука ли си, ЙО? — извика високо.

2.

Сънищата й отново нахлуха в ранните утринни часове. Никол се събуди и се опита да си припомни какво бе сънувала, но успя да възстанови само някой и друг отделен образ. В един от сънищата бе видяла само главата на Омех. Нейният прапрадядо я предупреждаваше за нещо, но Никол не бе разбрала какво й казва. В друг сън бе видяла Ричард да навлиза в спокойните води на океана, а веднага след това една разрушителна вълна с грохот се втурна към брега.

Никол разтърка очи и хвърли поглед към часовника. Беше малко преди четири. Цяла седмица почти всяка сутрин по едно и също време — помисли тя. — Какво ли означават? — Изправи се и прекоси стаята в посока към банята.

Малко по-късно вече се намираше в кухнята по спортен екип, където изпи чаша вода. Един биот Абрахам Линкълн, който стоеше неподвижен край стената в края на кухненския плот, се активира и приближи до Никол.

— Желаете ли кафе, госпожо Уейкфийлд? — изрече, вземайки от ръката й празната водна чаша.

— Не, Линк — отвърна тя. — Сега излизам. Ако се събуди някой и ме потърси, кажи му, че ще се върна преди шест.

Никол тръгна по коридора към външната врата. Преди да напусне къщата, тя се отби в кабинета отдясно на коридора. Подялото бюро на Ричард бяха разпилени книжа, както от двете страни, така и върху самия компютър, който бе проектирал и сглобил сам. Ричард се гордееше изключително много с него (Никол го бе подтикнала да го направи), макар да не бе вероятно, че той може да измести любимата му електронна играчка, стандартния джобен компютър на МКА. Ричард го пазеше с благоговение още от времето преди изстрелването на „Нютон“.

По някои от листовете Никол разпозна почерка на Ричард, но не можа да разбере нищо от символите на компютърния език. Напоследък прекарва тук много време — помисли Никол и усети как я пробожда чувство на вина. — Макар да не е сигурен в правилността на това, което прави…

Първоначално Ричард бе отказал да участва в опитите да се декодира алгоритъмът, управляващ времето в Ню Идън. Никол много ясно си спомняше спора помежду им.

— Ние приехме да участваме в демократичното управление — бе изтъкнала тя. — И ако ти решиш да пренебрегнеш неговите закони, това ще бъде опасен прецедент за останалите…

— Това не са закони — беше я прекъснал Ричард. — Това е само едно решение. И ти много добре знаеш, че решението е страшно глупаво. И ти, и Кенджи се борихте срещу него… А освен това, нали точно ти ми каза веднъж, че наше задължение е да издигаме глас срещу глупостта на мнозинството?

— Моля те, Ричард. Разбира се, ти можеш да обясниш на всекиго защо мислиш решението за погрешно. Но опитите по алгоритъма сега са цел на компанията. И колонистите знаят, че ние сме близки с Уатанабе. Ако ти пренебрегнеш решението, ще излезе, че Кенджи нарочно се опитва да подкопае…

Докато Никол си припомняше спора със своя съпруг, погледът й блуждаеше из стаята. Когато мислите й отново се върнаха в настоящето, тя с изненада установи, че се е втренчила в три малки фигурки, подредени върху една открита полица над бюрото на Ричард. Принц Хал, Фалстаф, ТБ, колко време изтече, откак Ричард ни развличаше нас?

Никол се върна към дългите и еднообразни седмици, последвали събуждането на семейството. Докато чакаха пристигането на другите колонисти, роботите на Ричард бяха основното им средство за развлечение. Никол все още чуваше радостния смях на децата и виждаше как съпругът й се усмихва доволен. Онези времена бяха подразбираеми, по-обикновени. Тя затвори вратата на кабинета и продължи нататък по коридора. После животът стана прекалено сложен, за да има време за игра. Сега вие, малки приятели, си седите тихо на полицата.

Навън на моравата, под светлината на уличната лампа, Никол се спря за миг до стойката на велосипедите. Поколеба се, гледайки колелото си, после се извърна и се отправи пеша към задния двор. Минути по-късно вече беше прекосила затревената площ зад къщата и се намери на пътеката, която извиваше нагоре към планината Олимп.

Никол вървеше бързо. Беше се замислила дълбоко. Дълго време не обърна никакво внимание на това, което я заобикаляше. Мисълта й скачаше от тема на тема, от проблемите, нападнали Ню Идън и странните сънища, които се повтаряха, до тревогите й за децата и по-специално за Кати.

Стигна до едно разклонение на пътеката. Малка, изработена с вкус табелка обясняваше, че осемдесет метра по-нататък по лявото разклонение се намира станцията на кабинковия лифт, който се изкачва до върха на планината Олимп. Присъствието на Никол беше засенчено от електронните детектори и в отговор откъм лифта се зададе един робот Гарсия.

— Няма нищо — извика Никол. — Ще продължа пеша.

С всяка извивка на зигзаговидната пътека, която пълзеше нагоре по склона на планината, гледката ставаше все по-внушителна. Никол спря на едно от разширенията, което се намираше на петстотин метра височина и на около три километра от дома на семейство Уейкфийлд. Загледа се към Ню Идън. Нощта беше ясна, във въздуха нямаше никаква влага.

Днес няма да вали — помисли си Никол, защото знаеше, че в дните, когато падаха дъждове, утрините бяха богати на роса. Точно под нея се намираше градчето Бовоа, а светлините на новата фабрика за мебели й позволяваха да различи повечето от познатите постройки в района дори и от това разстояние. На север градчето Сан Мигел се скриваше от масива на планината. Но в другия край на колонията, точно срещу притъмнелия Сентръл Сити, Никол можеше да види водопадите светлина, които заливаха Вегас на Накамура.

Тутакси я обзе лошо настроение. Това дяволско място е отворено по цяла нощ — проскърца със зъби. — Използва жизнено необходими източници на енергия и предлага безвкусни развлечения.

Когато зърна Вегас, Никол не можеше да не се сети за Кати. Толкова талант по природа — отбеляза наум тя. Тъпа болка в сърдечната област съпроводи образа на дъщеря й. Не можеше да не се запита дали Кати все още будува в блещукащия фантастичен живот от другата страна на колонията. И така колосално пропилян… — поклати тя глава.

Ричард и Никол често си говореха за Кати. След политиката на Ню Идън Кати беше втората тема, по която се караха. И не беше съвсем точно да се каже, че се караха за политика. Просто Ричард живееше с чувството, че всички политици, с изключение на Никол и МОЖЕ БИ на Кенджи Уатанабе, са, като цяло безпринципни. Така че „караницата“ му се състоеше, в бърза присъда над безцветните дебати в Сената или дори над тези в съдебната зала на Никол, след което отказваше да разговаря по въпроса.

Кати беше другият повод за напрежение между тях. Ричард постоянно твърдеше, че Никол се държи към нея прекалено строго. Обвинява ме — мислеше си Никол, докато се взираше в далечните светлини, — че не прекарвам достатъчно време с Кати. Твърди, че най-критичния период от живота си децата прекараха почти без майка, защото аз се впуснах в политиката.

Кати вече почти не се прибираше у дома. Все още имаше собствена стая в къщата на семейство Уейкфийлд, но прекарваше повечето нощи в един от модните апартаменти, изградени от Накамура в границите на комплекса Вегас.

— Как успяваш да си плащаш наема? — запита тя една вечер дъщеря си малко преди да си разменят обичайните любезности.

— А ти как мислиш, майко? — запита войнствено Кати. — Работя, ето как. Нали разполагам с много време. В университета изучавам само три предмета.

— И какво работиш?

— Ами играя ролята на домакиня или пък забавлявам… нали знаеш, каквото е необходимо… — отговорът на Кати бе доста мъгляв.

Никол загърби светлините на Вегас. Напълно естествено е, че Кати е объркана. Изобщо не е имала юношество. Но въпреки това нещата не вървят както трябва… Никол продължи забързано нагоре, като се опитваше да пропъди нарастващата тъга.

Между петстотин и хиляда метра височина планината беше покрита с дървета, които бяха пораснали близо пет метра. Тук, в един изключително мрачен участък с дължина повече от километър, пътеката към билото се виеше между планината и външната стена на колонията. Почти към края на усойния участък имаше малка пролука, от която се откриваше изглед на север.

Никол бе стигнала до най-високата точка на своето изкачване. Тя спря на разширението и се загледа към Сан Мигел. Ето го доказателството — помисли си и поклати глава, — че и тук, в Ню Идън, ние се провалихме. Въпреки всичко в Рая също има бедност и отчаяние.

Тя бе видяла зараждането на проблема, всъщност предсказа го още към края на едногодишния си мандат като временен губернатор.

По ирония на съдбата точно тогава се зароди процесът, породил Сан Мигел, където стандартът на живот бе два пъти по-нисък от този в другите три градчета на Ню Идън. Началото бе веднага след пристигането на „Пинта“. Колонистите от тази първа група се установиха в югоизточното градче, което по-късно бе наречено Бовоа. Така те създадоха прецедент, който беше повторен след пристигането на Нина. В ход бе планът за свободен избор на местоживеене, така че почти всички азиатци решиха да се заселят заедно в Хаконе; европейците, белите американци и азиатците от Средния Изток предпочетоха Позитано или това, което беше останало от Бовоа. А мексиканците, другите латиноамериканци, цветнокожите американци и африканците до един се ориентираха към Сан Мигел.

Като губернатор Никол се бе опитала да реши проблема на де факто създадената сегрегация. Тя изработи един утопичен план за ново заселване, според който във всяко едно от четирите селища трябваше да попаднат представители на различните раси в такова процентно съотношение, което да отразява колонията като цяло. Предложението й може би щеше да бъде прието, ако беше направено в ранната история на колонията и по-специално непосредствено след дните, прекарани в сомнариума. Тогава повечето колонисти гледаха на Никол като на богиня. Но година след това стана много късно. Свободната инициатива вече бе създала различия както в личната собственост, така и в собствеността на недвижимо имущество. Дори и най-верните последователи на Никол си даваха сметка колко неприложима е в този момент нейната идея за ново заселване.

Когато мандатът й на губернатор завърши. Сенатът гръмко одобри назначаването й от Кенджи за един от петте постоянни съдии на Ню Идън. Независимо от това нейният имидж в колонията пострада значително, когато започнаха навсякъде да се коментират направените от нея забележки в защита на пропадналия план за презаселване. Никол продължи да настоява, че за колонистите е важно да живеят в малки, задружни квартални общества, за да може у тях да се развие разбиране към расовите и културни различия. Тогава нейните опоненти определиха възгледите й като „безнадеждно наивни“.

Още няколко минути Никол остана загледана в примигващите светлини на Сан Мигел, а през това време тялото й попиваше потта от напрегнатото изкачване на планината. Точно когато се обърна да си тръгва обратно към дома, в спомените й нахлуха други примигващи светлини — на град Давос, Швейцария, там долу на планетата Земя. По време на последната си ски ваканция Никол и Женевиев бяха вечеряли в един ресторант на планината Давос. След вечеря те стояха на терасата, уловени за ръце в сковаващия студ. На много километри под тях светлините на Давос блестяха като малки скъпоценни камъчета. При спомена за изяществото и интелекта на първата си дъщеря, която не бе виждала от толкова много години, в очите на Никол нахлуха сълзи. Благодаря ти още веднъж, Кенджи — промърмори на себе си, като си припомни снимките, които новият й приятел бе донесъл на Земята. — Благодаря за това, че сподели с мен за посещението ти при Женевиев.

Докато Никол се спускаше надолу по склона, около нея пак се възцари мрак. Този път стената на колонията се намираше от лявата и страна. Тя продължаваше да си мисли за живота в Ню Идън. Точно сега се нуждаем от смелост. Смелост, ценност и прозорливост. Но дълбоко в сърцето си тя се страхуваше, че най-лошото все още предстои. За нещастие — мислеше си тя с горчивина — Ричард, аз, та дори и децата останахме чужденци, независимо от всичко, което направихме. Малко вероятно е да успеем да променим нещо.

Ричард, направи проверка, за да се убеди, че трите хуманоида Айнщайн са възпроизвели правилно всичките процедури и данни, които се намираха на няколкото монитора в кабинета му. Когато четиримата напускаха къщата, Никол го целуна.

— Прекрасен човек си, Ричард Уейкфийлд.

— Ти си единствената, която мисли така — отвърна той, усмихвайки се насила.

— И само аз си го зная — за момент Никол замълча. — Високо ценя това, което вършиш. Зная, че…

— Няма да закъснявам — прекъсна я той. Ние с биотите имаме да проверим само две хипотези… Ако и днес не успеем, ще се откажем.

Ричард се забърза към гарата на Бовоа. Трите биота го следваха по петите. Взеха влака за Позитано. Той правеше съвсем кратък престой край големия парк около езерото Шекспир, където преди два месеца бе отпразнуван Денят на Заселването. Няколко минути по-късно Ричард и придружаващите го хуманоиди слязоха в Позитано и пресичайки градчето, се отправиха към югозападния ъгъл на колонията. Там, след като личните им карти бяха проверени от един човек и две Гарсия, им бе позволено да минат през изхода на колонията и да навлязат в пръстена, който опасваше Ню Идън. Преди да стигнат до единствената врата, изрязана в дебелата външна стена, която опасваше поселището, трябваше да минат само още една кратка електронна проверка. Вратата се отвори и Ричард поведе хуманоидите към вътрешността на РАМА.

Ричард Уейкфийлд изпитваше прекалено много опасения, когато осемнадесет месеца по-рано Сенатът гласува да се разработи и пусне в действие проникваща сонда, която да определи условията в околната среда на РАМА, в непосредствена близост с техния модул. Той бе в състава на комисията, която направи преглед на инженеринговия проект на сондата; страхуваше се, че външната среда може да е прекалено враждебна за човека и че формата на сондата няма да гарантира неприкосновеността на тяхната обител. Изразходвани бяха много време и средства, за да се подсигури херметизацията на Ню Идън по време на цялата процедура дори когато сондата си пробива път през стената.

Ричард загуби доверието на колонията, когато се оказа, че външната среда в РАМА не се различава значимо от тази в Ню Идън. Отвън цареше постоянен мрак и съществуваха незначителни периодични вариации в атмосферното налягане и в съставните елементи, но като цяло средата в РАМА дотолкова съвпадаше със средата в колонията, че човеците изследователи не се нуждаеха от космонавтски костюми. Две седмици след като първата сонда установи благоприятната атмосфера отвън, колонистите бяха привършили с картографирането на онази част от Централната равнина, която беше достъпна за тях.

Ню Идън и още една почти идентична правоъгълна конструкция, разположена на юг (Ричард и Никол бяха убедени, че тя представлява обител на друга форма на живот), бяха оградени в един много по-обширен, също правоъгълен район. Неговите невероятно високи металносиви бариери го отделяха от останалата част на РАМА. На юг и на север тези бариери представляваха продължение на стените на самите модули, но както от източната, така и от западната им страна имаше по около два километра свободно пространство.

В четирите ъгъла на този външен правоъгълник бяха разположени масивни цилиндрични конструкции. Ричард и останалият технически персонал на колонията бяха убедени, че ъгловите цилиндри, до които достъпът бе невъзможен, съдържат течностите и изпомпващите механизми, чрез които се поддържат условията на средата вътре в модулите.

Новооткритият външен район нямаше друг покрив, освен обвивката на самата РАМА, и заемаше по-голямата част от Северния полуцилиндър на космическия кораб. Единствената постройка между двата модула в Централната равнина беше просторна хижа с формата на иглу. Именно тук се помещаваше контролният център на Ню Идън, разположен на два километра южно от стената на колонията.

Когато напуснаха Ню Идън, Ричард и тримата Айнщайн се отправиха към контролния център, където работеха вече от три седмици, като се опитваха да проникнат в главния контролен блок, управляващ времето в Ню Идън. Независимо от протестите на Кенджи Уатанабе Сенатът бе отпуснал средства за „радикални усилия“, които да бъдат положени от „най-добрите инженери“ на колонията с цел промяна алгоритъма на времето. Политиците бяха обнародвали този закон, след като изслушаха експертното мнение на група японски учени: Според тях излизаше, че в Ню Идън действително могат да се поддържат стабилни климатични условия, въпреки повишеното ниво на въглероден двуокис в степента на запрашеност в атмосферата.

Това заключение крайно допадна на политиците. Ако действително не се налагаше да се забранява със закон изгарянето на дърва, нито да се въвеждат отново мрежите СОГ, а само да се пренагласи някой и друг параметър в чуждоземния алгоритъм, който в края на краищата е бил проектиран въз основа на някои допускания, вече невалидни, то тогава…

Ричард мразеше тази логика. Наричаше я „избягвай проблема колкото се може по-дълго“. Независимо от това той се съгласи да се заеме със задачата както заради апелите на Никол, така и защото останалите инженери от колонията претърпяха пълен провал в опитите си да вникнат поне в едно звено на алгоритъма, контролиращ климата в Ню Идън. Обаче настоя да работи предимно сам, единствено с помощта на хуманоидите Айнщайн.

В деня, когато Ричард реши да опита за последно да декодира алгоритъма на климата в Ню Идън, той и неговите биоти минаха и през един участък, отстоящ на около километър от изхода на колонията. Под големите осветителни тела се бяха струпали архитекти и инженери, които работеха край една много дълга маса.

— Каналът няма да ни затрудни, почвата е много мека.

— Ами отходните води? Шахти ли ще строим, или ще ги извозваме обратно в Ню Идън за преработка?

— Енергийните нужди на това градче ще бъдат значителни. Не само за осветление, поради заобикалящия мрак, но също и за различните прибори. Освен това се намираме доста далеч от Ню Идън и трябва да вземем предвид обичайните загуби по трасето… Ще се наложи да употребим най-добрите свръхпроводници, с които разполагаме…

Смесица от отвращение и ярост заля Ричард, докато слушаше този разговор. Архитектите и инженерите проучваха възможностите да се изгради селище извън Ню Идън, което да поеме носителите на РВ-41. Проектът, наречен Авалон, бе плод на деликатен политически компромис, постигнат между губернатор Уатанабе и опозицията. Кенджи бе дал съгласието си да се отпуснат средства за това проучване, за да демонстрира, че е „непредубеден“ по въпроса как да се реши проблемът РВ-41.

Ричард и тримата Айнщайн продължиха по пътеката в южна посока. Северно от контролния център настигнаха група хора и биоти, които се бяха отправили към мястото на сондажите на другия модул. Носеха внушителна апаратура.

— Здрасти, Ричард — поздрави Мерилин Блекстоун, сънародничката му британка, която по негова препоръка бе оглавила проекта по сондирането. Мерилин бе от Торнтън, Съмърсет. Инженерската си диплома бе получила през 2232 в Кеймбридж и беше изключително компетентна.

— Как върви работата? — запита Ричард.

— Ако разполагаш с малко време, ела да видиш — предложи Мерилин.

Ричард остави тримата Айнщайн край контролния център и придружи Мерилин и нейния екип през Централната равнина към втория модул. Докато вървеше, той си припомни разговора с Кенджи Уатанабе и Дмитри Уланов, който се бе състоял в кабинета на губернатора следобеда преди официалното приемане на проекта за сондирането.

— Искам да знаете — беше заявил Ричард, — че съм категорично против каквито и да било опити да се нарушава неприкосновеността на другия модул. Ние с Никол сме почти сигурни, че там се помещава друга форма на живот. Няма нито една причина, която да ни принуждава да вършим това.

— Да предположим, че е празна — отвърна Дмитри. — Да предположим, че този модул е създаден за нас, в случай че сме достатъчно умни, за да разберем как да го използваме.

— Дмитри — Ричард почти викаше, — чул ли си изобщо нещо от това, което двамата с Никол повтаряме месеци наред? Все още продължаваш да се придържаш към тази абсурдна хомоцентрична представа за нашето място във Вселената. Понеже сме доминиращият вид на планетата Земя, ти приемаш, че сме висши същества. Не сме. Сигурно има стотици…

— Ричард — гласът на Кенджи беше тих, — знаем твоето становище по въпроса. Но колонистите от Ню Идън не са съгласни с теб, те никога не са виждали Орела, октопаяците или някое от другите фантастични същества, за които говориш. Искат да знаят дали разполагаме с пространство, в което можем да се разгърнем…

Още тогава Кенджи бе уплашен — си мислеше Ричард, докато заедно с изследователския екип приближаваше към втория модул. — И все още изпитва ужас, че Макмилън ще победи Уланов в изборите и ще предаде колонията на Накамура.

Два хуманоида Айнщайн започнаха работа веднага щом екипът пристигна на мястото за сондажа. Много внимателно нагласиха компактната лазер-бормашина на мястото, където в стената вече бе образувано отверстие. Само след пет минути бормашината бавно започна да разширява отвора в метала.

— Колко дълбоко сте проникнали? — запита Ричард.

— Засега само тридесет и пет сантиметра — отвърна Мерилин. — Работим много бавно. Ако стената е със същата дебелина като нашата, ще минат поне още три или четири седмици, преди да я преодолеем… Между другото, спектрографският анализ на стружките от стената показва, че е направена от същия материал като нашата.

— А след като проникнете във вътрешността? Мерилин се разсмя.

— Не се безпокой, Ричард. Следваме всичко, което си препоръчал. Ще има поне две седмици на пасивно наблюдение, преди да продължим със следващата фаза. Ще ИМ дадем възможност да реагират — ако ТЕ наистина са вътре.

Скептицизмът в гласа й бе очевиден.

— И ти ли, Мерилин! — възкликна Ричард. — Какво ви става на всички? Нима мислиш, че Никол, аз и децата сме съчинили всичките тези истории?

— Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства — отвърна тя.

Ричард поклати глава. Понечи да възрази на Мерилин, но си даде сметка, че има да върши по-важна работа. Възпитано довърши разговора, като се ограничи в рамките на колегиалните отношения, а след няколко минути се отправи назад към контролния център, където го чакаха айнщайновците.

Най-хубавото в работата на хуманоидите Айнщайн бе, че Ричард можеше мигновено да изпробва различни варианти. Всеки път, когато му хрумнеше нещо, можеше да го изложи пред някой от биотите и да бъде сигурен, че то ще бъде изпълнено точно. Самите айнщайновци никога не предлагаха нов метод; в замяна на това притежаваха съвършена памет и често напомняха на Ричард, ако някоя от идеите му наподобява друга, по-ранна, която се е провалила.

Всички други инженери от колонията, които се бяха заели да модифицират алгоритъма за времето, най-напред се опитаха да разберат как работи чуждоземният суперкомпютър, разположен в средата на контролния център. Това беше основната им грешка. Ричард, който предварително беше наясно, че вътрешните операции на този суперкомпютър не се различават много от вълшебството, се концентрира върху изолирането и идентифицирането на изходните сигнали, които излъчваше този огромен процесор. В края на краищата, разсъждаваше той, основната структура на процеса трябва да е проста. Някакъв набор от величини определя във всеки един момент климатичните условия вътре в Ню Идън. Чуждоземните алгоритми трябва да използват данните за тези величини, за да изработят и изпратят команди към огромните цилиндрични конструкции, в които се осъществяват действителните физически процеси, довеждащи до промяна на атмосферата вътре в градчетата.

Не му отне много време да изработи обща функционална диаграма на процеса. Поради отсъствие на пряк електрически контакт между Контролния център и цилиндричните конструкции, беше очевидно, че между двата обекта съществува електромагнитна връзка. Но от какъв тип? Когато сканира спектъра, за да разбере в коя част на вълновия диапазон се осъществява връзката, Ричард откри множество потенциално възможни сигнали.

Анализът и тълкуването на тези сигнали беше като да търсиш игла в купа сено. С помощта на хуманоидите Айнщайн накрая Ричард успя да определи, че най-честото излъчване е в зоната на късите вълни. Цяла седмица той и роботите каталогизираха обмяната на микровълнови сигнали, като същевременно разглеждаха климатичните условия в Ню Идън. Опитваха се да се спрат върху специфичен набор параметри, модулиращи силата на отговора от страна на цилиндрите. През същата тази седмица Ричард изпита и пусна в действие един преносим микровълнов предавател, който той и роботите бяха изработили съвместно. Целта му бе да създаде команден сигнал, който да има характеристиките на този, който идва от командния център.

Първият сериозен опит се оказа пълен провал. Ричард допусна, че проблемът може да е в точността на избора на подходящ момент за предаването. Ето защо следващото, което направи с помощта на айнщайновците, беда разработи контролна схема на последователността, която да даде възможност да се излъчват сигнали с точно една фемтосекунда. По този начин цилиндрите щяха да получават сигналите в изключително кратък отрязък време.

Миг след като Ричард изпрати към цилиндрите това, което смяташе за нов набор от параметри, откъм контролния център, прозвуча силен алармен сигнал. Секунди след това образът на Орела подобно на привидение се появи във въздуха над Ричард и биотите.

— Човешки същества — изрече холографският образ на Орела, — бъдете много внимателни. Проектът на контрола за деликатния баланс на вашия модул бе свързан с много параметри. Не променяйте тези критично важни алгоритми, освен ако не се налага действително.

Макар да бе шокиран, Ричард реагира начаса, като нареди на айнщайновците да запишат това, което виждат. Орелът повтори своето предупреждение и изчезна, но цялата сцена се съхраняваше във видеозаписващата подсистема на хуманоидите.

3.

— Вечно ли ще останеш така депресиран? — запита Никол съпруга си, който седеше срещу нея на масата. — Пък и до момента нищо ужасно не се е случило. Времето е прекрасно.

— Мисля, че дори е по-добро отпреди, чичо Ричард — подхвърли Патрик. — В университета ти си герой, макар и някои от момчетата да мислят, че си наполовина извънземен.

Ричард успя да се усмихне.

— Правителството не следва препоръките ми — изрече тихо. — И изобщо не го е грижа за предупреждението на Орела. В инженеринговия отдел дори има хора, които твърдят, че аз самият съм създал холограмата на Орела. Можете ли да си го представите?

— Кенджи ти вярва, скъпи.

— Тогава защо позволява на онези, дето работят с времето, постоянно да покачват мощността на предизвикания отговор? В никакъв случай не може да бъде предсказан дългосрочният ефект от това…

— За какво се безпокоиш, татко? — Ели зададе въпроса си малко по-късно.

— Балансът в газова среда с обема на нашата атмосфера е много сложен процес. Ели, а освен това аз много уважавам извънземните, които проектираха инфраструктурата на Ню Идън. Именно те настояваха въглеродният двуокис и степента на запрашаване да се поддържат под определено ниво. Трябва да им е било известно нещо.

Патрик и Ели приключиха със закуската и се сбогуваха. Няколко минути след като децата излязоха от къщи, Никол заобиколи масата и сложи ръце върху раменете на съпруга си.

— Помниш ли вечерта, когато заедно с Патрик и Ели обсъждахме Алберт Айнщайн?

Ричард сбърчи чело.

— По-късно същата нощ, когато вече бяхме в леглото, аз казах, че откритието на Айнщайн за връзката между материята и енергията е било „ужасяващо“, защото е довело до появата на ядреното оръжие… Помниш ли какво ми отговори?

Ричард поклати глава.

— Ти ми каза, че Айнщайн е бил учен и цял живот се е трудил, търсейки познанието и истината. „Няма ужасно познание, ужасно е само това, което другите човешки същества правят с познанието“ — това бяха твоите думи тогава.

Ричард се усмихна.

— Ти май се опитваш да ме освободиш от отговорността по въпроса с климата?

— Може би — отвърна Никол, като се наведе и го целуна по устата. — Знам, че си сред най-умните, сред най-съзидателните хора, живели някога, и не искам да носиш на плещите си цялата вина на колонията.

Ричард отвърна на целувката й с подчертана жар.

— Ще можем ли да свършим, преди Бенджи да се събуди? — прошепна той. — Днес не е на училище, а снощи си легна късно.

— Може би — отвърна Никол с кокетна усмивка. — Дай да опитаме. Първото ми дело започва едва в десет.

Предметът, който Епонин преподаваше на учениците от горните класове в Централната гимназия, беше простичко назован „Изкуство и литература“. Обхващаше различните аспекти на културата, която колонистите бяха оставили зад себе си (поне временно). В основния си курс Епонин обхващаше многокултурен и най-разнообразен комплект от източници и поощряваше учениците да осъществяват самостоятелни проучвания в която и да е интересуваща ги област. Тя винаги използваше предварително подготвен план и опорни точки, но беше от онези преподаватели, които се съобразяват с интересите на учениците.

Самата Епонин смяташе „Les Miserables“23 на Виктор Юго за най-великия роман на света, а съгражданина си от Лимож, импресиониста от деветнадесети век Пиер Огюст Реноар — за най-съвършения измежду всички художници. И двамата й сънародници бяха включени в учебния план, но тя бе подредила останалия фактически материал така, че да представи и другите нации и култури по достойнство.

Всяка година хуманоидите Кавабата й помагаха с училищната пиеса и затова съвсем естествено беше именно романите на истинския Кавабата „Хиляди жерави“ и „Снежна страна“ да бъдат представителни за японската литература. Трите седмици, посветени на лириката, обхващаха поезията от Фрост и Рилке до Омар Хаям. И въпреки това основният политически фокус попадаше върху Бенита Гарсия не само защото хуманоидите Гарсия присъстваха навсякъде в Ню Идън, но и защото и животът, и поезията на Бенита очароваха младите хора.

В годината, когато от Епонин се изискваше да носи на ръката си червена лента, уроците й посещаваха само единадесет ученика от горните класове. Резултатът от кръвните й проби бе поставил училищната администрация пред сложна, дилема. Директорът на гимназията храбро се противопостави на група агресивни родители (предимно от Хаконе), които настояваха Епонин да бъде „уволнена“ от гимназията; въпреки това той и персоналът донякъде се бяха поддали на историята, обхванала колонията, и направиха предмета на Епонин факултативен. В резултат броят на учениците беше много по-малък, отколкото през изминалите две години.

Ели Уейкфийлд беше любимата ученичка на Епонин. Независимо от големите празноти в познанията на девойката, които се дължаха на годините, прекарани в сън, нейната природна, интелигентност и жажда за знания радваха окото. Епонин често й възлагаше специални задачи. За учебния час, в който щяха да започнат изучаването на Бенита Гарсия (по — случайност той бе предвиден за същата сутрин, когато Ричард Уейкфийлд обсъди с дъщеря си своето безпокойство относно контрола на климата в колонията). Ели беше помолена да наизусти едно от стихотворенията от първата стихосбирка на Бенита Гарсия „Мечти на едно мексиканско момиче“, написано още когато мексиканката била в пубертета. Преди декламацията на Ели Епонин реши да възбуди въображението на младежите, като накратко им разкаже живота на Бенита.

— ИСТИНСКАТА Бенита Гарсия е била една от най-удивителните жени, живели някога — започна Епонин и посочи с глава към безизразния биот Гарсия, който й помагаше в ежедневното преподаване на материала. Тя е била поет, космонавт, политически лидер, мистик, а животът й представлява както отражение на историческата епоха, в която живее, така и вдъхновение за всички.

Баща й е бил едър земевладелец от мексиканския щат Юкатан, далече от артистичното и политическото сърце на нацията. Бенита е била единствено дете на майка индианка от племето май и доста по-възрастен баща. По-голямата част от детството си е прекарала в обширната плантация, която граничи с фантастичните руини на Мачо Пикчу в Уксмал. Когато била малко момиче, Бенита често си играела сред пирамидите и древните постройки на хилядолетния обреден център.

Още при постъпването си в училище, тя се проявила като талантлива ученичка, но това, което действително я откроявало сред нейните съученици, били присъщия й плам и въображение. Бенита написала първото си стихотворение на девет години. На петнадесет, когато се намирала в елитния пансион в столицата на Юкатан — Мерида, вече две от стихотворенията й били отпечатани в престижния Diario de Mexico.

— След като завършила средното си образование, Бенита изненадала и родители, и учители, като им съобщила, че възнамерява да стане космонавт. През 21 29 тя била първата мексиканка, приета в Космическата Академия в Колорадо. Когато след четири години се дипломирала, вече било започнало отдръпването от Космоса. След кризата в 2134 светът изпаднал в депресия, позната като Големия хаос, и на практика всички космически проучвания били прекратени. В 2137 Бенита била уволнена от МКА и смятала, че кариерата й на космонавт е приключила.

През 2,144 един от последните междупланетни транспортни лайнери — „Джеймс Мартин“, криво-ляво долетял от Марс до Земята. На борда му се намирали предимно, жени и деца от марсианските колонии. Космическият кораб едва успял да се добере до земна орбита. По всичко личало, че пасажерите ще загинат. Бенита Гарсия и трима нейни приятели от космонавтския корпус с хитрост измъкнали един спасителен кораб и успели да приберат двадесет и четирима от пътниците в една от най-зрелищните спасителни мисии на всички времена…

Въображението на Ели я отнесе от разказа на Епонин и тя си представи колко забавно трябва да е било по време на спасителната мисия на Бенита. Бенита управлявала космическия кораб ръчно, без пряка връзка, която да ръководи операцията от Земята, и рискувала живота си, за да спаси други хора. Възможно ли е да съществува по-голяма себеотдайност по отношение на представителите на твоя вид?

Докато си мислеше за самопожертвователността на Бенита Гарсия, пред очите на Ели изплува образът на майка й. Последва серия от картини, свързани с Никол. Най-напред Ели видя майка си облечена в съдийската роба да говори пред Сената. После Никол, която масажира врата на баща й в кабинета му късно през нощта; Никол, която търпеливо обучава Бенджи ден след ден, която кара колело заедно с Патрик към тенис игрището в парка или казва на Линк какво да приготви за вечеря. В последната картина Никол седеше край леглото на Ели и й отговаряше на въпроси за живота и любовта. Моята майка е моята героиня — неочаквано осъзна тя. — И тя е себеотрицателна като Бенита Гарсия.

— … Представете си, ако можете, едно младо мексиканско момиче на шестнадесет години, което си е дошло у дома от пансиона и бавно се изкачва нагоре по стръмните стъпала на пирамидата на Заклинателя в Уксмал. Утринта е топла, защото е пролет. Под нея игуаните играят между скалите и руините…

Епонин кимна към Ели. Беше дошло време за стихотворението. Тя се изправи и започна да рецитира: Ти всичко си видял, древни змейо: и радостите, и сълзите ни, и сърцата ни, изпълнени с мечти, но и с ужасяващи желания. Нима и майката на моята майка индианка не е седяла на тези стъпала? Преди хиляди години тук тя е разказвала за силни страсти, които не е пожелала и не е могла да сподели с никой друг.

Нощем се взирам в звездите. Осмелявам се да видя себе си сред тях. Сърцето ми кръжи над пирамидите, витае над всемирните възможности.

Когато Ели свърши, бузите й блестяха от стеклите се сълзи. Учителката и нейните съученици вероятно си мислеха, че е дълбоко развълнувана от стихотворението и от експозето за Бенита Гарсия. Нямаше как да разберат, че Ели току-що бе преживяла емоционално прозрение, че току-що тя бе открила колко дълбоко обича и уважава майка си.

Беше последната седмица от репетициите на училищната пиеса. Епонин бе избрала една стара творба „В очакване на Годо“, написана от нобелиста от двадесети век Самуел Бекет. Темата й бе много подходяща за живота в Ню Идън. Двамата главни герои (Ели Уейкфийлд и. Педро Мартинес — красиво осемнадесетгодишно момче, едно от „опасните“ хлапета, прибавени към състава на колонистите в последните месеци преди излитането) бяха облечени от главата до петите в дрипи.

Епонин не би съумяла да постави пиесата без хуманоидите Кавабата. Биотите проектираха и създадоха декорите, костюмите, насочваха светлините и дори провеждаха репетициите, когато тя не можеше да присъства. Училището разполагаше общо с четири Кавабата и през шестте седмици, които предхождаха представлението, трима от тях бяха на подчинение на Епонин.

— Чудесно — извика Епонин и се приближи към учениците си на сцената. — Да кажем, че сме приключили за днес.

— Госпожице Уейкфийлд — обади се Кавабата номер 052, — на три места репликите ви не бяха точни. Там, където речта ви започва…

— Утре ще й кажеш — прекъсна го Епонин и го отпрати с внимателен жест на ръката. — Тогава то ще й говори повече — тя се извърна с лице към малкия състав. — Има ли въпроси?

— Знам, че сме разговаряли за това и преди, госпожице Епонин — обади се колебливо Педро Мартинес, — но много ще ми помогнете, ако го обсъдим отново. Вие ни казахте, че Годо не е личност, че той или то всъщност е една идея, или измислица… че ние всички очакваме нещо… Съжалявам, но ми е трудно да проумея точно какво…

— Цялата пиеса на практика е едно обсъждане колко абсурден е животът — отвърна Епонин след няколко секунди. — Ние се смеем, защото виждаме себе си в тези скитници на сцената; смеем се, защото, когато те заговорят, ние чуваме своите думи. Това, което Бекет е доловил, е копнежът в човешкия дух. Който и да е той, Годо ще оправи всичко. Някак си той ще промени живота ни и ще ни направи щастливи.

— Възможно ли е Годо да е Господ? — запита Педро.

— Напълно. Или дори свръхразвитите извънземни, които са построили космическия кораб РАМА и контролират Орбиталния възел, където са били Ели и нейното семейство. Всяка сила или власт, или същество, което е панацея за страданията на света, може да бъде Годо. Ето защо пиесата е общоприета.

— Педро! — откъм задната част на малката аудитория прозвуча заповеднически вик — Свърши ли вече?

— Само минутка, Марико — отвърна младежът. — Обсъждаме нещо МНОГО ИНТЕРЕСНО. Защо не дойдеш?

Девойката японка остана на входа.

— Не — отвърна грубо тя. — Не желая.

Епонин освободи състава и Педро скочи от сцената. Докато младежът бързаше към вратата. Ели се приближи към своята преподавателка.

— Защо й разрешава да се държи така? — зачуди се гласно.

— Не ме питай — отвърна Епонин, свивайки рамене. — Когато става въпрос за отношения между хората, аз не съм експерт.

ТАЗИ КАБАЯШИ Е ГОЛЯМА ПРОКЛЕТИЯ — помисли Епонин, когато си припомни как Марико се бе отнесла към Ели и нея самата една вечер след репетиция, сякаш бяха някакви гадни буболечки. — ПОНЯКОГА МЪЖЕТЕ СА ТОЛКОВА ГЛУПАВИ.

— Епонин, имаш ли нещо против родителите ми да присъстват на последната репетиция с костюмите? — запита Ели. — Бекет е един от любимите драматурзи на баща ми и…

— Ще бъде чудесно — отвърна Епонин. — Твоите родители винаги са добре дошли. Освен това искам да им благодаря…

— ГОСПОЖИЦЕ ЕПОНИН — викна младежки глас от другия край на помещението. Беше Дерек Брюър, един от учениците на Епонин, който по детски си падаше по нея. Дерек на бегом изкачи стъпалата до тях и отново изкрещя. — Чухте ли новините?

Епонин поклати глава. Възбудата на Дерек беше очевидна.

— Съдия Мишкин обяви червените ленти за антиконституционни!

Няколко секунди бяха необходими на Епонин, за да асимилира новината. Дотогава Дерек вече бе стигнал до нея, възхитен, че е първият, който й я съобщава.

— Ти… Сигурен ли си?

— Току-що го чухме по радиото в офиса.

Епонин се протегна към омразната лента на ръкава. Погледна към Дерек и Ели и с рязко движение я смъкна от ръката си и я метна във въздуха. Докато наблюдаваше как пада надолу, образувайки дъга, очите й се изпълниха със сълзи.

— Благодаря ти, Дерек.

Само след миг Епонин се намери в два чифта млади ръце, които я прегръщаха.

— Поздравления — изрече тихо Ели.

4.

Заведението за хамбургери в Сентръл Сити се въртеше изцяло от биоти. Два Линкълн управляваха оживената закусвалня, четири Гарсия изпълняваха домашните поръчки на клиентите. Храната се приготвяше от двойка Айнщайновци, а цялата зона за хранене се поддържаше безукорно чиста от една-единствена Тиасо. Заведението носеше огромни печалби на своя собственик, защото единствените разходи по него бяха тези за първоначалното преустройство на сградата и за хранителните продукти.

Всеки четвъртък, когато работеше в болницата като доброволка, Ели вечеряше тук. В деня, който влезе в историята като ден на Прокламацията на Мишкин, Ели не бе сама в бистрото. При нея беше седнала вече свободната от дамгосващата лента Епонин.

— Чудя се как не сме се засекли в болницата — запита тя и лапна един пържен картоф. — Всъщност какво правиш там?

— Най-вече разговарям с болните деца — отвърна Ели. — Има четири или пет, които са със сериозни заболявания, а едно малко момченце дори е носител на РВ-41. Те са много благодарни, когато ги посещават хора. Хуманоидите Тиасо са изключително експедитивни, когато става въпрос за управлението на болницата и извършването на различните манипулации, но не са толкова състрадателни.

— Ако въпросът ми не те засяга — запита Епонин, след като сдъвка й глътна парче от хамбургера — защо го правиш? Ти си млада, красива, здрава. Сигурно има хиляди други неща, които би предпочела да вършиш.

— Не съвсем — отвърна Ели. — Както знаеш, майка ми има подчертано развито чувство по отношение интересите на общността, а след като съм разговаряла с хлапетата, не се чувствам безполезна — за момент се поколеба. — Освен това, когато съм сред хората, се чувствам някак неловко. Физически аз съм на деветнадесет или двадесет години, на практика — старица в гимназията, обаче нямам никакъв социален опит — Ели се изчерви. — Една от моите приятелки в училище ми каза, че момчетата са убедени, че съм извънземна.

Епонин се усмихна на своята любимка. Да си извънземен е дори по-добре, отколкото да си носител на РВ-41. — Но младежите ще направят голям пропуск, ако те подпомогнат.

Двете жени приключиха с вечерята и напуснаха ресторанта. Отидоха на площада в Сентръл Сити. В средата му се издигаше паметник във формата на цилиндър, който бе посветен на церемонията, свързана с празника за първия ДЕН на Заселването. Паметникът беше висок всичко на всичко два и половина метра. На нивото на очите в цилиндъра беше провесена прозрачна сфера с диаметър петдесет сантиметра. Малката светлинка в центъра й представляваше Слънцето, а плоскостта, успоредна на настилката, беше елиптичната равнина, в която се разполагаха Земята и другите планети на. Слънчевата система: светлинките, разпръснати из сферата, показваха местата на всички звезди в радиус двадесет светлинни години от Слънцето.

Един светлинен лъч свързваше Слънцето и Сириус, посочвайки пътя, изминат от семейство Уейкфийлд по време на тяхната одисея към Орбиталния възел и обратно. Друг тъничък лъч започваше от Слънчевата система и отразяваше траекторията, следвана от РАМА III, откакто бе поела край Марс със заселниците — човеци. Чуждоземният космически кораб, който беше представен като мигаща червена светлина, понастоящем се намираше на една трета от разстоянието между Земята и звездата Тау Цети.

— Разбрах, че идеята за този паметник принадлежи на баща ти — изрече Епонин, когато двете жени застанаха край звездната сфера.

— Да — отвърна Ели, — когато става въпрос за електроника и наука, татко има страхотно въображение.

Епонин се взираше в мигащата червена светлина. — Изобщо ли не го вълнува това, че не пътуваме към Сириус и Орбиталния възел, а в съвсем друга посока?

Ели сви рамене.

— Не мисля… Не го обсъждаме много-много… Веднъж ми каза, че така или иначе никой от нас не е в състояние да проумее какво вършат извънземните.

Епонин огледа площада.

— Виж всички тези хора, забързани нанякъде. Повечето от тях никога не се спират да видят къде сме… А аз проверявам нашето местоположение поне веднъж седмично. — Внезапно стана много сериозна. — Откакто ми поставиха диагнозата, че съм РВ-41 положителна, изпитвам непреодолима нужда да знам точно къде се намирам във Вселената… Питам се дали това не е част от страха, че умирам.

След дълго мълчание Епонин обгърна раменете на Ели.

— Питала ли си някога Орела за смъртта?

— Не — отвърна тихо Ели. — Но когато напуснахме Орбиталния възел, аз бях само на четири години. Сигурно не съм имала представа за смъртта.

— Когато бях дете и аз разсъждавах по детски… — рече на себе си Епонин. Тя се разсмя. — Тогава ЗА КАКВО си говорила с Орела?

— Не си спомням съвсем точно. Патрик ми е разказвал, че Орелът особено много обичал да ни гледа как си играем с играчките.

— Наистина ли? Това е учудващо. От описанията на майка ти останах с впечатление, че Орелът е твърде сериозен, за да се интересува от игра.

— Все още го виждам ясно в спомените си, макар че съм била толкова малка. Но не си спомням гласа му.

— Сънувала ли си го някога? — запита няколко секунди по-късно Епонин.

— О, да, много пъти. Веднъж седеше на върха на огромно дърво и ме гледаше през облаците.

Епонин се разсмя отново. После припряно погледна часовника си.

— Имам час при лекаря и ще закъснея. Ти кога трябва да си в болницата?

— В седем.

— Тогава е по-добре да тръгваме.

Когато Епонин се появи в приемната на доктор Търнър за редовния преглед, който й правеха на всеки две седмици, дежурната Тиасо я заведе в лабораторията, взе й кръв и урина и после я покани да седне. Хуманоидът осведоми Епонин, че докторът „ще дойде ей сегичка“.

В чакалнята се намираше и един катранено черен мъж с проницателен поглед и приятелска усмивка.

— Здравей — поздрави той, когато очите им се срещнаха. — Казвам се Амаду Диаба и съм аптекар.

Епонин също се представи, като през това време си мислеше къде ли е срещала този човек.

— Знаменит ден, а? — отбеляза мъжът след кратко мълчание. — Какво облекчение да захвърлим омразните ленти.

Сега Епонин си спомни Амаду. Беше го виждала един или два пъти на груповите срещи на болните и носителите на РВ-41. Някой й беше казал, че Амаду е прихванал вируса вследствие на кръвопреливане през първите дни от основаването на колонията. Колко ли сме общо? — питаше се тя. — Деветдесет и трима. Или май деветдесет и четири? Петима от тях са хванали болестта от кръвопреливане.

— Изглежда големите събития винаги вървят ръка за ръка — тъкмо казваше Амаду. — Прокламацията на Мишкин бе оповестена само часове, преди да се появят многокраките.

Епонин го изгледа въпросително.

— За какво говориш?

— Още не си чула за многокраките? — възкликна Амаду с лека усмивка. — Къде си била?

Амаду изчака няколко секунди, преди да се впусне в обяснения.

— През последните няколко дни изследователският екип, който работи при другия модул, разширяваше прохода. Днес те неочаквано са се изправили лице в лице с шест странни същества, които изпълзели от направената в стената дупка. Очевидно тези многокраки, както ги нарече телевизионният репортер, живеят в другия модул. Наподобяват космати топки за голф, прикачени към гигантски начленени крака… Движели се много, много бързо… Около час лазили по хората, по биотите, по оборудването. Сетне изчезнали обратно в отвора.

Епонин тъкмо се готвеше да зададе някакъв въпрос за многокраките, когато доктор Търнър излезе от своя кабинет.

— Господин Диаба, госпожице Епонин, разполагам с подробни сведения за всекиго от вас. Кой ще влезе първи?

Докторът все още притежаваше най-страхотните сини очи в колонията.

— Господин Диаба беше тук преди мен — отвърна Епонин, — така че…

— Винаги предимство на дамите — прекъсна я Амаду. — Дори и в Ню Идън.

Епонин пристъпи в кабинета на доктор Търнър.

— Засега всичко е наред — обърна се към нея докторът, когато останаха насаме. — Вирусът е у теб, но няма никакви признаци за поражение на сърдечните мускули. Не зная причината, но при някои заболяването определено прогресира по-бързо, отколкото при други.

Как е възможно, прекрасни мой лекарю, толкова внимателно да следиш всички показатели за здравословното ми състояние и нито веднъж да не забележиш погледите, които ти хвърлям?

— Ще продължим с терапията за подпомагане на имунната система. Тя няма сериозни странични ефекти и може би все пак донякъде ти помага, щом досега не сме забелязали доказателства за разрушителна активност на вируса… А иначе добре ли си?

Двамата излязоха заедно от стаята. Доктор Търнър отново припомни на Епонин симптомите, които щяха да покажат, ако вирусът е преминал в нов етап на развитие. Докато разговаряха, вратата се отвори и в чакалнята влезе Ели Уейкфийлд-. В първия момент доктор Търнър не забеляза нейното присъствие, но миг по-късно той очевидно се сепна.

— Мога ли да ти помогна, млада госпожице? — запита той.

— Дойдох да питам нещо Епонин — отвърна безразлично Ели. — Ако ви преча, мога да почакам отвън.

Доктор Търнър поклати отрицателно глава, а последните му бележки към Епонин прозвучаха някак разхвърляно. В първия момент тя дори не разбра какво се е случило. Но когато си тръгваше заедно с Ели, видя как докторът се загледа в нейната ученичка. Три години копнях да видя този израз в очите му. Вече си мислех, че не е способен на това. А Ели, Господ да я благослови, изобщо не го забеляза.

Отмина още един дълъг ден. Когато вървеше по пътя от гарата до апартамента си в Хаконе, Епонин се чувстваше безкрайно изтощена. Емоционалното облекчение, което бе изпитала след свалянето на лентата, вече бе отминало. Сега беше леко потисната и същевременно се опитваше да се пребори с ревността си към Ели Уейкфийлд.

Спря се пред апартамента. Широката червена лепенка на вратата предупреждаваше всички, че тук живее носител на РВ-41. Отново изпълнена с благодарност към съдия Мишкин, Епонин я отлепи. Отдолу на вратата остана по-светла ивица. УТРЕ ЩЕ Я БОЯДИСАМ — помисли си тя.

Веднага щом влезе, Епонин се отпусна на един фотьойл и се пресегна за цигара. Докато я палеше, предчувстваше удоволствието. Никога не пуша в училище пред учениците — опита се тя да се оправдае пред себе си. — Не им давам лош пример. Пуша само тук. У дома. Когато съм сама.

Епонин почти никога не излизаше вечер. Жителите на Хаконе й бяха показали ясно, че не е желана в тяхната общност. Две отделни делегации я бяха помолили да напусне селището, а на няколко пъти на вратата си намираше гадни бележки. Но Епонин се заинати и отказа да се премести. Кимбърли почти никога не си стоеше вкъщи, така че Епонин разполагаше с много повече жилищно пространство, отколкото би могла да си позволи при нормални обстоятелства. А и беше наясно, че носител на РВ-41 няма да бъде посрещнат добре никъде в колонията.

Епонин бе заспала на фотьойла и сънуваше поле, обрасло с жълти цветя. Не чу тропането по вратата, докато то не стана твърде силно. Разсъни се и хвърли поглед към часовника — беше единадесет. Когато отключи, в апартамента нахлу Кимбърли Хендерсън.

— О, Еп, толкова се радвам, че си тук. Имам страшна нужда да поговоря с някого. Някой, на когото мога да се доверя.

Кимбърли с рязък жест запали цигара и тутакси се впусна в несвързан монолог.

— Да, да, зная — измърмори, когато забеляза неодобрението в погледа на Епонин. — Права си. Друсана съм… Но се нуждаех от това… Доброто старо кокомо… Измамното усещане, че струваш нещо, е по-добро, отколкото да се чувстваш лайно.

Тя дръпна неистово от цигарата и издуха дима на кратки, накъсани интервали.

— Задникът му със задник този път наистина го направи, Еп… Изхвърли ме зад борда… Надървеното копеле — мисли си, че всичко му е позволено… Търпях любовните му истории, дори от време на време разрешавах някои от по-младите момичета да се присъединяват към нас, тройките освежават секса… но винаги съм била ICHIBAN NUMERO UNO24, или поне си мислех, че съм…

Кимбърли завъртя фаса в пепелника и закърши ръце. Малко й оставаше да избухне в сълзи.

— Тази вечер ми каза, че се местя… „МОЛЯ — питам го аз, — какво искаш да кажеш?“… „Изнасяш се“ — казва той… няма усмивка, няма обяснение… „Събери си багажа — казва — отзад в Ксанаду има един апартамент за теб.“ — „Ами там живеят курвите“ — казвам аз… Той се усмихва леко и не казва нищо… „Значи съм уволнена“ — казвам аз… Избухвам… „Не можеш да направиш това“ — казвам… Опитвам се да го ударя, но той хваща ръката ми и ме шамаросва яко през лицето… „Ще правиш каквото ти наредя“ — казва… „НЯМА, копелдак гаден.“… Грабвам една ваза и я хвърлям. Тя се разбива в масата и парчетата се пръскат. След секунди двама мъже са извили ръцете ми зад гърба… „Отведете я“ — казва крал Джап.

Заведоха ме в новия апартамент. Той е много хубав. В дрешника има голяма кутия навито кокомо… Изпуших доста й полетях… Хей, рекох си, не е чак толкова лошо. Поне няма да угаждам на странните сексуални желания на Тошио… Отидох в казиното и се забавлявах, бях на седмото небе, докато не ги зърнах… съвсем открито, пред очите на всички… Полудях — крещях, пищях, проклинах, дори я нападнах… някой ме удари по главата… бях на пода на казиното, Тошио се надвеси над мен… „Ако още веднъж направиш това — изсъска той, — ще те заровят до Марчело Дани.“

Кимбърли закри лицето си с ръце и започна да хлипа.

— О, Еп — изрече секунди по-късно, — чувствам се толкова безпомощна. Към кого да се обърна? Какво мога да направя?

Преди Епонин да успее да каже каквото и да било, Кимбърли говореше отново.

— Зная, зная, мога да се върна отново на работа в болницата. Все още имат нужда от сестри, истински. Между другото, къде е Линкълн?

Епонин се усмихна и посочи дрешника.

— Браво — разсмя се Кимбърли. — Дръж робота на тъмно. Изкарай го да почисти банята, да измие съдовете, да сготви. После, тряс, обратно в дрешника… — изхихика. — Оная им работа не става за нищо, знаеш ли? — Искам да кажа, те имат нещо там долу или нещо подобно на него; нали в края на краищата са анатомично съвършени? Но не го вдигат. Една нощ, когато бях сама и се бях надрусала, накарах един да ми се качи, но той не знаеше какво да прави, когато му викнах „бутай“… Беше почти толкова кофти, колкото с някои мъже, които познавам.

Кимбърли скочи и взе да кръстосва стаята.

— Не съм съвсем сигурна защо дойдох — изрече и запали нова цигара. — Мислех, че може би ти и аз, искам да кажа, нали бяхме известно време приятелки… Гласът й прекъсна. — Започна да ми минава, започвам да се чувствам потисната. Отвратително е, ужасно. Не мога да го понеса. Не зная какво очаквах, ноти си имаш свой живот… По-добре да вървя.

Кимбърли пресече стаята и механично прегърна Епонин.

— Пази се, чу ли. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

Едва когато вратата се затвори зад Кимбърли, Епонин осъзна, че не е продумала нито дума, докато бившата й приятелка е била тук. Тя беше сигурна, че повече няма да види Кимбърли.

5.

Заседанието на Сената беше открито и на него можеше да присъства всеки жител на колонията. Галерията разполагаше с триста места, но те до едно бяха заети. Други сто души стояха прави край стените или по пътеките. В партера двадесет и четиримата членове на законодателния орган на Ню Идън бяха призовани към внимание от председателстващия — губернатор Кенджи Уатанабе.

— Днес продължаваме дебатите по бюджета — произнесе Кенджи, след като няколко пъти удари с чукчето, за да успокои залата — с изложението на директора на болницата на Ню Идън доктор Робърт Търнър. Той ще обобщи отчета по миналогодишния бюджет и ще представи искането си за следващата година.

Доктор Търнър се приближи до трибуната и направи знак на двата Тиасо, които седяха до него. Хуманоидите бързо инсталираха един прожекционен апарат и окачиха кубовиден екран, който щеше да онагледява речта на доктор Търнър.

— През изтеклата година направихме голяма крачка напред — започна доктор Търнър — както при изграждането на стабилна медицинска база за цялата колония, така и по изследването върху ретровируса РВ-41, който продължава да поразява населението. През тези дванадесет месеца ние не само успяхме да проучим напълно жизнения цикъл на този сложен организъм, но освен това разработихме сигурен тест, с който да откриваме вирусоносителите.

Преди седем месеца всички жители на Ню Идън бяха тестувани в рамките на период от три седмици. Тогава се установи, че заразените с ретровируса са деветдесет и шест души. След този период е открит само един нов вирусоносител. Междувременно имаше четири смъртни случая, причинени от РВ-41, така че в настоящия момент заразеното население възлиза на деветдесет и четирима души.

РВ-41 е смъртоносен ретровирус, който поразява сърдечния мускул, причинявайки необратима атрофия. Накрая вирусоносителят умира. Не е открито лечение. Изпробваме различни техники, с които да забавим развитието на болестта и напоследък имаме единични успехи, от които обаче все още не можем да извадим никакви заключения. Днес, когато правим равносметка на постигнатото, с неохота трябва да признаем, че всички индивиди, засегнати от ретровируса, в края на краищата, ще се поддадат на неговата вирулентност.

Диаграмата, която поставям в прожекционния куб, показва различните етапи на заболяването. Ретровирусът се предава от индивид на индивид чрез обмяна на телесни течности, включващи всякаква комбинация от семенна течност и кръв. Нямаме доказателства, че съществува друг път за предаване.

— Повтарям това… — доктор Търнър вече почти викаше, за да може да надвие глъчката в галерията — ДОКАЗАЛИ сме пренасяне само чрез кръв или семенна течност. Не можем да твърдим категорично, че други телесни течности, като пот, слюнка, сълзи, лигавичен секрет и урина не участват в пренасянето, но засега получените от нас данни подкрепят тезата, че РВ-41 не може да се пренася чрез други течности.

Шумът обхвана цялата галерия. Губернатор Уатанабе на няколко пъти призова с чукчето към тишина. Робърт Търнър прочисти гърлото си и продължи:

— Специално този ретровирус е много умен, ако мога да използвам подобно определение; той особено добре се приспособява към човека-приемник. Както виждате на диаграмата в куба, през първите две фази от развитието си, той е сравнително доброкачествен. В най-общи линии през това време той просто обитава кръвните и семенните клетки, без да им причинява никакво зло. Може би по това време вирусът вече е започнал атаката си срещу имунната система. Не можем да го твърдим със сигурност, защото всички данни, получени през този период показват, че имунната система е здрава.

Не сме наясно какво предизвиква началото на нейното отслабване. Някой необяснен засега процес в сложния организъм (и точно тук са необходими по-задълбочени проучвания) внезапно подава сигнал на РВ-41, че имунната система е уязвима. Започва мощната атака. Гъстота на вируса в кръвта и семенната течност нараства неколкократно. Точно тогава болестта е най-заразна, а също и в периода, когато имунната система вече е сразена.

Доктор Търнър направи пауза. Преди да продължи, прехвърли листовете, от които четеше.

— Опасното е, че имунната система никога не се възстановява след тази атака. По някакъв начин РВ-41 разбира кога може да победи и никога не се размножава преди да бъде достигнато това състояние на уязвимост. След поражението на имунната система започва атрофията на сърдечния мускул и следва предсказуема по време смърт.

В по-късните стадии на заболяването вирус РВ-41 изчезва напълно от кръвта и семенната течност. Можете да си представите, че това предизвиква хаос в диагностичния процес. Къде отива? Дали се „скрива“ по някакъв начин, дали се превръща в нещо, което все още не сме идентифицирали? Дали контролира постепенното разрушаване на сърдечния мускул, или атрофията е просто страничен ефект на по-раншното засягане на имунната система? На всички тези въпроси до днес нямаме отговор.

Докторът направи кратка пауза за глътка вода.

— Част от миналогодишната ни програма включваше изучаването на генезиса на това заболяване. Разнесоха се слухове, че РВ-41 е присъщ само за Ню Идън и може би е част от някакъв пъклен чуждопланетен експеримент. Това са пълни безсмислици. Категоричен съм, че ние пренесохме вируса от Земята. В интервал от три месеца двама от пътниците на „Санта Мария“ умряха от РВ-41. Първият беше по време на пътешествието от Земята до Марс. Можем да бъдем сигурни, макар това да не е никаква утеха, че нашите колеги на Земята се борят със същия бич.

Що се отнася до произхода на РВ-41, аз мога само да гадая. Ако медицинската база данни, която донесохме от Земята, беше неколкократно по-голяма, тогава може би щях да успея да определя произхода му, без да става нужда да се лутам в догадки… И въпреки това ще изтъкна, че геномът на този РВ-41 ретровирус е удивително сходен с изкуствено създадения патогенен причинител, произведен от хората чрез генно инженерство като част от експеримент, осъществен в ранните години на двадесет и втори век и свързан с изпитването на покритие на ваксина.

Нека обясня по-подробно. След успешното изработване на ваксина срещу вируса на СПИН, който е бил страшен бич за последните две десетилетия на двадесети век, медицинските технологии се възползвали от биоинжинерството, за да увеличат броя на достъпните ваксини. Тоест биолозите и лекарите нарочно СЪЗДАВАЛИ нови, още по-смъртоносни ретровируси и бактерии, за да докажат, че даден клас ваксини имат широк спектър на приложение. Всичко това се вършело, разбира се, под строг контрол и без всякакви рискове за населението.

Когато настъпил Големият хаос, парите за научни изследвания рязко намалели и много от медицинските лаборатории били изоставени. Предполагало се, че опасните патогени, складирани на отдалечени и изолирани места, са унищожени. Освен ако… точно тук мога да си позволя да се впусна в догадки.

Вирусът, който засегна нас, жителите на Ню Идън, удивително наподобява ретровируса АКюТ 19, създаден през 2107 в Лафонтската медицинска лаборатория в Сенегал. Признавам, че не е изключено и естествено съществуващ в природата причинител да има геном, подобен на АКюТ 19, и моите предположения да са погрешни. Но аз мисля, че не всички АКюТ 19 в тази изоставена лаборатория са били унищожени. Убеден съм, че специално този ретровирус по някакъв начин е оцелял и в последващото столетие частично се е изменил; може би е използвал като приемник човекоподобни маймуни и накрая е намерил достъп до човешките същества. В този случай НИЕ сме създателите на заболяването, което ни убива.

В галерията настана бъркотия. Губернатор Уатанабе отново заудря с чукчето, призовавайки слушателите към тишина, а вътрешно желаеше доктор Търнър да беше запазил своите предположения само за себе си. На този фон директорът на болницата започна да излага проектите, които през другата година щяха да изискват финансиране. Накрая доктор Търнър пожела да му се отпусне бюджет два пъти по-голям от миналогодишния. Откъм редиците на Сената се разнесе ропот.

Неколцината докладчици след доктор Търнър имаха за цел само да блеснат с красноречие. Всички знаеха, че единственото друго изказване за деня, което беше от значение, е това на Ян Макмилън, кандидат на опозицията за губернаторския пост. Изборите щяха да се проведат след три месеца. Подразбираше се, че настоящият губернатор Кенджи Уатанабе и кандидатът на неговата политическа партия Дмитри Уланов подкрепят значителното повишение на бюджета за здравеопазването, независимо от факта, че това щеше да наложи покачване на данъците. А за Макмилън се пишеше, че е против всякакво увеличаване на фондовете на доктор Търнър.

В първите общи избори Ян Макмилън беше победен от Кенджи Уатанабе с голяма преднина. През изминалия период Макмилън се бе преместил от Бовоа в Хаконе, беше избран в Сената от района Вегас и беше заел доходна служба в разрастващата се империя на Тошио Накамура. Това беше идеалният брак. Накамура имаше нужда от някой „приемлив“, който да ръководи колонията вместо него, а Макмилън — амбициозен мъж без ясно определена ценностна система и принципи — имаше желание да бъде губернатор.

— Много лесно е — започна да чете речта си Ян Макмилън — да изслушаме доклада на д-р Търнър, а после да развържем кесиите си и да отворим сърцата си, отпускайки средства за неговите проучвания. Точно това е дефектът при всички тези доклади. Всеки шеф на отдел може да изложи солидни аргументи в полза на своята цел. Но като изслушваме всяка точка от доклада поотделно, ние губим представа за общата картина. Изобщо не искам да внушавам, че програмата на д-р Търнър е нецелесъобразна. Само че си мисля, че този път имаме основание да обсъждаме приоритетите.

Откакто живееше в Хаконе, Макмилън значително бе подобрил стила на изказванията си. Очевидно го направляваха много внимателно. И все пак му липсваше природната дарба на оратор, така че от време на време заучените му жестове бяха почти комични. Неговият основен аргумент бе, че носителите на РВ-41 са едва пет процента от населението на Ню Идън и че цената на помощта за тях е твърде висока.

— Защо останалите граждани на колонията трябва да бъдат принуждавани да понасят лишения за сметка на толкова малка група? Освен това, — добави той, — има и други, много по-належащи задачи, които изискват допълнителни средства: задачи, които засягат всеки един член на колонията и вероятно могат да повлияят нашето съществуване.

Тук Ян Макмилън представи своя версия на случката с многокраките, които „се втурнали“ навън от съседния модул в РАМА и „изплашили“ изследователския екип на колонията. Разказа я така, сякаш тяхната „атака“ е била първото стълкновение от една планирана междувидова война. Макмилън намекна и за възможността многокраките да бъдат последвани от още „по-страховити същества“, които ще ужасят колонистите и особено жените и децата.

— Парите за отбраната са пари, похарчени за всички нас, а не само за някои.

Кандидатът Макмилън внуши на слушателите, че изследванията на околната среда и климата също е „много по-важна за общото благо на колонията“, отколкото здравната програма, очертана от доктор Търнър. Той даде висока оценка на работата, извършена от метеорологичните инженери, и предсказа бъдеще, в което колонистите ще са напълно информирани за предстоящите промени във времето.

Аплодисменти от галерията многократно прекъсваха речта на Макмилън. Когато той най-накрая се спря на проблемите на заразените с РВ-41, очерта „един много по-целесъобразен във финансово отношение план“ за решаване на „ужасно трагичното им състояние“.

— За тях ние ще създадем ново селище — подхвана той, — извън Ню Идън, където те ще могат да дочакат в мир края на дните си. По мое мнение в бъдеще усилията по отношение на РВ-41 трябва да бъдат ограничени в изолирането и идентифицирането на всички механизми, по които тази напаст може да се предава от индивид на индивид. Докато това проучване приключи, в името на всеобщия интерес, включително и на нещастниците, които са носители на вируса, те трябва да бъдат карантинирани, така че да се прекъсне възможността за по-нататъшно случайно заразяване.

Никол и цялото й семейство се намираха в галерията. Бяха извадили душата на Ричард да се присъедини към тях, нищо, че ненавиждаше политическите сборища. Речта на Макмилън отврати Ричард, а от своя страна Никол бе изплашена. Това, което говореше мъжът, притежаваше известна притегателна сила. „Чудя се кой ли му пише материалите“ — запита се тя в заключителната част на речта му. Укори се, че бе подценила Накамура.

Към края на помпозното слово на Макмилън Ели Уейкфийлд тихомълком напусна мястото си в галерията. Няколко минути по-късно родителите й с учудване я забелязаха долу, сред членовете на Сената. Тя приближаваше подиума. Удивени бяха й останалите присъстващи в галерията, които мислеха, че Ян Макмилън е последният докладчик за деня. Всички вече се готвеха да си тръгват. Повечето седнаха обратно, когато Кенджи Уатанабе представи Ели.

— В часовете по граждански права в гимназията — започна тя и нервността й личеше в гласа — изучавахме конституцията на колонията и процедурите на Сената. Малко известен факт е, че всеки гражданин на Ню Идън може да се изкаже на тези открити дебати…

Преди да продължи. Ели си пое дълбоко дъх. В галерията както майка й, така и нейната учителка Епонин се наведоха напред и здраво стиснаха парапета пред тях.

— Днес пожелах да се изкажа — гласът на Ели беше укрепнал, — защото вярвам, че по отношение на засегнатите от РВ-41 моята гледна точка е единствена. Първо, защото аз съм млада, и второ, защото допреди три години не бях имала привилегията да общувам с други човеци, освен с членовете на моето семейство. Поради тези две причини аз боготворя човешкия живот. Думите ми са подбрани много внимателно. Да боготвориш, означава да оценяваш много високо. А този човек, този невероятен лекар, който работи по цели дни, а понякога и по цели нощи, за да се грижи за нашето здраве, очевидно също боготвори човешкия живот.

В своето изказване, доктор Търнър не ви каза защо трябва да подкрепим финансово програмата му, а само КАКВО представлява болестта и КАК възнамерява да се бори с нея. Той предполагаше, че вие ще разберете ЗАЩО. След като изслушах господин Макмилън обаче — Ели погледна преждеговорившия, — вече изпитвам някои съмнения.

Ние трябва да продължим да изучаваме тази ужасна болест, докато я овладеем и поставим под контрол, защото човешкият живот е ценна придобивка. Всеки отделен индивид е уникално чудо, удивително съчетание на сложни химически вещества със специални способности, мечти и опит. Нищо не може да бъде по-важно за колонията от дейността, насочена към запазване на човешкия живот.

От днешното обсъждане разбрах, че програмата на доктор Търнър е доста скъпа. Ако за финансирането й се налага повишаване на данъците, тогава вероятно всеки от нас ще трябва да се лиши от нещо, което си е пожелал. Но тази цена е твърде ниска, за да се заплати богатството на общуването с друго човешко същество.

Моето семейство и приятелите ми често ми повтарят, че съм безнадеждно наивна. Това може й да е истина. Но може би именно моята наивност ми дава възможност да видя нещата по-ясно от останалите хора. В настоящия случай мисля, че трябва да си зададем само един въпрос. Ако вие или някой член на вашето семейство станете РВ-41 положителни, ще подкрепите ли програмата на доктор Търнър? Благодаря ви много.

Докато Ели се отдалечаваше от трибуната, се възцари тайнствена тишина. После избухнаха бурни ръкопляскания. Сълзи течаха от очите на Никол и Епонин. Долу в партера доктор Робърт Търнър протегна двете си ръце към Ели.

6.

Когато Никол отвори очи, Ричард седеше до нея на леглото. Държеше чаша кафе.

— Нали каза да те събудим в седем.

Тя се изправи и пое кафето.

— Благодаря, скъпи. Но защо не остави Линк…?

— Реших да ти го донеса лично… Отново има новини от Централната равнина. Исках да ги обсъдим, макар че знам колко мразиш да ти се приказва, когато току-що си станала от сън.

Никол отпи бавно и продължително от кафето. Усмихна се на съпруга си.

— Какви са новините?

— Снощи е имало два нови инцидента с многокраките. За тази седмица стават почти дузина. Съобщава се, че нашите отбранителни сили са унищожили три многокраки, които „тормозели“ екипа инженери.

— Многокраките направили ли са опит да отвърнат на удара?

— Не. При първите изстрели те се спуснали към дупката в стената на другата обител… Повечето избягали, също както постъпиха завчера.

— Все още ли смяташ, че те са наблюдатели от разстояние подобно на октопаяците от РАМА I и II?

Ричард кимна.

— Можеш да си представиш какво си мислят вече другите за нас — стреляме по невъоръжени същества, без да са ни предизвикали… реагираме враждебно на нещо, което почти сигурно е опит за контакт…

— И на мен не ми харесва — изрече тихо Никол. — Но какво можем да направим? Сенатът съвсем ясно овласти изследователските екипи да се отбраняват.

Ричард се готвеше да отговори, когато забеляза на вратата Бенджи. Младият мъж беше широко усмихнат.

— Мога ли да вляза, мамо?

— Разбира се, скъпи — отвърна Никол. Тя широко разтвори ръце. — Ела и ме прегърни силно по случай рождения си ден.

— Честит рожден ден, Бенджи — обади се Ричард, когато момчето, което беше по-едро от повечето мъже, се покатери на леглото и прегърна майка си.

— Благодаря, чичо Ричард. Остава ли уговорката за пикник в Шеруудския лес днес? — запита бавно Бенджи.

— Да, вярно — отвърна майка му. — А довечера ще си направим голямо празненство.

— Ура!

Беше събота. И Патрик, и Ели щяха да спят до късно, защото нямаха часове. Докато гледаха новините по телевизията, Линк им сервира закуска. Имаше кратък репортаж от последните „сблъсъци с многокраките“ станали край втория модул, а също и коментари по случая на двамата кандидат-губернатори.

— Както повтарям вече седмици наред — отбеляза Ян Макмилън пред репортера, — трябва непременно да разширим отбранителните съоръжения. Най-сетне започнахме да изпращаме оръжие за нашите сили, но ще трябва и да разширим присъствието си в този район…

Сутрешните новини завършиха с интервю на Шефа на службата за времето. Жената обясни, че необичайно сухото и ветровито време в последните дни се дължи на „грешка в моделирането“, идващо от компютърните стимулатори.

— Вече цяла седмица безуспешно се опитваме да създадем дъжд. Сега, разбира се, поради края на седмицата сме програмирали слънчево време… Но обещаваме, че през следващата седмица ще вали.

— Нямат и най-бегла представа какво вършат — изръмжа Ричард и изключи телевизора. — Подават свръх количество команди на системата и предизвикват хаос.

— Какво е х-оос, чичо Ричард? — запита Бенджи.

За момент Ричард се поколеба.

— Предполагам, че най-простото определение е липса на ред. Но в математиката думата има по-точно значение. Използва се, за да се опишат безброй отговори на малки смущения. — Ричард се разсмя. — Съжалявам, Бенджи. Понякога говоря по научному бомбастично.

Бенджи се усмихна.

— Харесва ми, когато ми говориш така, като че съм нормален — изрече той много внимателно. — И понякога наистина разбирам малко.

Докато Линк разчистваше масата след закуска, Никол седеше замислена. Когато Бенджи напусна стаята, за да си измие зъбите, тя се наклони към съпруга си.

— Свърза ли се с Кати? Телефонът й не отговаряше нито вчера следобед, нито снощи.

Ричард поклати глава.

— Бенджи ще бъде съкрушен, ако тя не се появи на неговия рожден ден… Ще изпратя Патрик да я открие.

Ричард стана от стола и заобиколи масата. Пресегна се надолу и взе ръката на Никол.

— Ами ти, госпожо Уейкфийлд? Предвидила ли си малко време за почивка и отпускане в натоварената си програма? В края на краищата днес е събота, почивен ден.

— Сутринта ще ходя в болницата да помогна при обучението на двама нови парамедици. В десет излизаме с Ели и Бенджи. На връщане ще се отбия в съдилището. Дори не съм прочела представените резюмета на делата за понеделник. В два и половина имам кратка среща с Кенджи, лекцията ми по патология е в три… Трябва да си бъда у дома в четири и половина.

— Което ти предоставя точно необходимото време да организираш празненството на Бенджи. Наистина, скъпа, трябва да успокоиш топката. В края на краищата не си робот.

Никол целуна съпруга си.

— И кой ми го казва? Човекът, който работи по двадесет и по тридесет часа без прекъсване, когато е зает с някой интересен проект? — за миг тя замълча и стана сериозна. — Всичко това е много важно, скъпи… Имам чувството, че се намираме на гребена на събитията в колонията и че моето присъствие действително е от значение.

— Без съмнение, Никол. Ти категорично имаш влияние в обществото. Но никога нямаш време за себе си.

— Това е лукс — рече Никол, докато отваряше вратата на стаята на Патрик, — на който ще се наслаждавам на стари години.

Гората се раздели и те излязоха на широка морава. Катерички и зайчета припкаха наоколо. Срещу тях в средата на хълмче, обрасло с високи лилави цветя, кротко пасеше млад елен. Когато Никол, Ели и Бенджи се приближиха, той извърна към тях глава, увенчана с млади рога, а после с един скок изчезна в храсталака.

Никол направи справка с картата.

— Някъде тук, точно край моравата, трябва да има маси за пикник.

Бенджи бе коленичил над туфичка жълти цветя, които бяха пълни с пчели.

— Ме-дец — изрече с усмивка. — Пчелите правят ме-дец в кошерите.

След няколко минути те откриха масите и разстлаха покривка върху една от тях. Линк бе опаковал сандвичи (Бенджи обичаше най-много тези с фъстъчено масло и пелте) плюс пресни портокали и грейпфрути от градините край Сан Мигел. Докато обядваха, още едно семейство се изниза през другия край на моравата. Бенджи им помаха с ръка.

— Тези хо-ра не знаят, че имам рожден ден.

— Ние нали знаем… — Ели вдигна чашата с лимонада за тост. — Поздравления, братче.

Точно преди да привършат с храненето, над главите им премина малък облак и за секунда ярките цветове на моравата потъмняха.

— Този облак е необичайно черен — сподели с Ели Никол. Миг по-късно той беше изчезнал, а тревата и цветята отново се къпеха в слънчева светлина.

— Сега ли си искаш крема? — обърна се към Бенджи Никол. — Или малко по-после?

— Нека първо да поиграем — отвърна Бенджи. Той взе от торбата нещата за бейзбол и подаде една ръкавица на Ели. — Да вървим — рече и се затича към моравата.

Докато двете деца си подхвърляха бейзболната топка, Никол разчисти остатъците от обяда. Готвеше се да се присъедини към Ели и Бенджи, когато зазвъня аларменото устройство на часовника й. Тя натисна бутона за приемане и циферблатът беше заместен от телевизионен екран. Никол усили звука, за да чуе какво щеше да й каже Кенджи Уатанабе.

— Съжалявам, че те притеснявам, Никол, но възникна нещо спешно. Подадена е жалба. Обвинението е изнасилване и семейството иска моментален арест. Случаят е много деликатен, от твоята компетентност е и мисля, че ще трябва да се заемеш с него веднага… Не искам да споменавам нищо повече от линията.

— Ще бъда там след половин час — отвърна Никол.

Първоначално Бенджи се оклюма, като разбра, че неговият пикник ще бъде приключен набързо. Ели обаче убеди майка си, че нищо лошо няма да стане ако поостанат с Бенджи в гората още някой и друг час. Когато си тръгна от моравата, Никол подаде на Ели картата на Шеруудския лес. В този момент друг, по-голям облак засенчи изкуственото слънце на Ню Идън.

В апартамента на Кати нямаше никакви признаци на живот. Задачата на Патрик временно се отлагаше. Къде ли трябваше да я търси? Нито един от университетските му приятели не живееше във Вегас, така че той наистина не знаеше откъде да започне.

Обади се на Макс Пъкет от един обществен телефон. Макс даде на Патрик имената, телефоните и адресите на трима души във Вегас, които бяха негови познати.

— Нито един от тях не би бил поканен на вечеря у вас, заедно с родителите ти, ако се сещаш какво имам предвид — изрече Макс през смях, — но всички те са добросърдечни и вероятно ще ти помогнат да намериш сестра си.

Единственото име познато на Патрик бе Саманта Портър, чийто апартамент се намираше на няколко преки от телефонната будка. Макар да беше вече ранен следобед, Саманта все още беше по халат, когато най-накрая отвори вратата.

— Когато погледнах на монитора, си помислих, че си ти — изрече с прелъстителна усмивка. — Защо не влезеш да си поговорим?

Патрик се изчерви.

— Не, ма’ам, аз не идвам за това… Просто не мога да открия сестра си Кати и си помислих, че може би вие ще ми помогнете.

Саманта, която вече бе тръгнала към спалнята, се върна назад и се вторачи в младия мъж.

— Затова ли си дошъл при мен? — тя поклати глава и се разсмя отново. — Какво разочарование! Аз пък си мислех, че идваш да се позабавляваме. Сетне можех да разкажа на всички дали си извънземен или не.

Патрик продължаваше да се мотае на входа. След няколко секунди размисъл Саманта сви рамене.

— Мисля, че Кати прекарва по-голямата част от времето си в двореца. Иди в казиното и потърси Шери. Тя ще знае как да откриеш сестра си.

— Да, да, господин Кобаяши, разбирам, Wakarimasu25 — повтаряше Никол на японеца, които се намираше в кабината й. — Мога да си представя какво изпитвате. Бъдете сигурен, че ще бъде извършено необходимото.

Тя изпрати мъжа до чакалнята, където го очакваше съпругата му. Очите на госпожа Кобаяши бяха издути от плач. Тяхната шестнадесетгодишна дъщеря Марико се намираше в болницата на Ню Идън, където бе подложена на цялостен медицински преглед. Беше й нанесен тежък побой, но състоянието й не беше критично.

След като приключи разговора със семейство Кобаяши, Никол телефонира на доктор Търнър.

— Във влагалището на момичето има прясна сперма — обясни лекарят — и цялото й тяло е покрито с охлузвания. Освен това в емоционално отношение е развалина, така че изнасилването е напълно възможно.

Никол въздъхна. Марико Кобаяши беше посочила за извършител Педро Мартинес, младежът, който участваше заедно с Ели в училищната пиеса. Нима беше възможно? Никол седна на подвижния стол и се изтъркаля с него до бюрото, на което се намираше компютърът, за да потърси достъп до досиетата на колонията.

Преди да извика Педро в кабинета си, Никол прочете два пъти кратката компютърна разпечатка. По покана на Никол той седна и се втренчи в пода. По време на разговора в ъгъла стоеше един Линкълн и внимателно записваше всичко.

— Педро — обърна се тихо към него Никол. Не последва никакъв отговор. Той дори не вдигна поглед. — Педро Мартинес — повтори тя вече по-силно, — разбираш ли, че си обвинен в изнасилване на Марико Кобаяши?… Сигурна съм, че не е необходимо да ти обяснявам сериозността на това обвинение… сега ти се дава възможност да му отговориш.

Педро продължаваше да не отронва нито дума.

— В Ню Идън — продължи най-накрая Никол — правораздавателната система може би се различава от тази, с която си се сблъскал в Никарагуа. Криминалните дела не могат да бъдат предадени на обвинението, преди съдия, който е запознат с фактите, да реши, че има достатъчно данни за подвеждане под отговорност. Ето защо разговарям с теб.

След дълго мълчание младият мъж, без изобщо да вдига поглед, измърмори нещо неразбираемо.

— Какво? — запита Никол.

— Тя лъже — произнесе по-високо Педро. — Не зная защо, но Марико лъже.

— Би ли желал да ми разкажеш твоята версия на случилото се?

— Какво ще промени това? Така или иначе никой няма да ми повярва.

— Педро, изслушай ме… Ако въз основа на първоначалното разследване моят съдебен състав реши, че не са налице достатъчно доказателства за завеждане на дело, обвинението към теб ще бъде отхвърлено. Разбира се, сериозността на това обвинение налага много щателно проучване, което означава, че ти ще трябва да направиш пълни признания и да отговориш на някои много неприятни въпроси.

Педро Мартинес повдигна глава и загледа Никол с изпълнени с печал очи.

— Съдия Уейкфийлд — изрече тихо той, — Марико и аз правихме любов миналата нощ… но предложението беше нейно… тя мислеше, че ще е забавно да идем в гората… — младият мъж млъкна и отново се втренчи в пода.

— Преди това имал ли си полови контакти с Марико? — запита Никол след няколко секунди.

— Само веднъж, преди около десет дни — отвърна Педро.

— Педро, вашето любене миналата нощ беше ли… беше ли само физическо?

Сълзите потекоха от очите на Педро и се затъркаляха по бузите му.

— Не съм я бил, ако това имате предвид — изрече с жар. — Никога не бих я наранил…

Докато говореше, в далечината прозвуча някакъв звук, наподобяващ свистенето на дълъг камшик, но много по-плътен.

— Какво беше това? — зачуди се на глас Никол.

— Приличаше на гръмотевица — отбеляза Педро.

Гръмотевицата се чу и в селището Хаконе, където Патрик седеше в луксозния апартамент в двореца на Накамура и разговаряше със сестра си Кати.

Патрик пренебрегна необяснимия шум. Той беше ядосан.

— Да не би да искаш да кажеш, че дори няма да се опиташ да дойдеш на празненството на Бенджи тази вечер? Какво трябва да кажа на мама?

— Кажи й каквото искаш. — Кати взе цигара от кутията и я сложи в устата си. — Кажи й, че не си могъл да ме откриеш. — Тя запали цигарата със златна запалка и издуха дима по посока на брат си. Той се опита да го разсее с ръка. — Хайде, братче — разсмя се Кати. — Няма да те убие.

— Във всеки случай не веднага — отвърна той.

— Виж, Патрик — Кати се изправи и започна да кръстосва салона. — Бенджи е идиот, слабоумен. Никога не сме били близки. Дори няма да разбере, че не съм там, ако някой не му го спомене.

— Грешиш, Кати. Той е по-интелигентен, отколкото си мислиш. През цялото време пита за теб.

— Това са глупости, братле — отвърна Кати. — Казваш го само за да ме накараш да се почувствам виновна… Виж, няма да дойда. Щях да си помисля само ако ставаше въпрос да се видим с теб, Ели и Бенджи — макар че Ели ми е трън в очите, откакто произнесе онази своя „чудесна“ реч. Но знаеш как се чувствам в присъствието на майка. Тя през цялото време ме държи на подсъдимата скамейка.

— Тя се безпокои за тебе, Кати.

Кати се разсмя нервно и пое дълбоко дим, за да довърши цигарата.

— Ама разбира се, Патрик… Тревожи се единствено да не опозоря семейството.

Патрик се изправи да си върви.

— Не е нужно да си тръгваш веднага. Защо не останеш за малко? Ще сложа нещо отгоре и ще слезем в казиното… Помниш ли колко добре си прекарвахме заедно?

Кати се отправи към спалнята.

— Употребяваш ли наркотици? — неочаквано запита Патрик.

Тя се спря и се втренчи в брат си.

— Кой иска да знае? Ли? Или Мадам Космонавт Доктор Губернатор Съдия Никол дьо Жарден Уейкфийлд?

— Аз искам да зная — отвърна тихо Патрик.

Кати прекоси стаята и докосна с ръка бузата му.

— Аз съм ти сестра и те обичам. Нищо друго няма значение.

Тъмните облаци се бяха събрали над малките заоблени хълмове на Шеруудския лес. Между дърветата свиреше вятър и отмяташе косите на Ели назад. Проблесна светкавица, последвана почти моментално от трясъка на гръмотевица.

Бенджи се сви и Ели го придърпа към себе си.

— Според картата — рече тя, — ние се намираме само на километър от края на гората.

— Колко е това?

— Ако вървим бързо — Ели се надвикваше с вятъра, — можем да стигнем за десетина минути. — Тя стисна здраво ръката на Бенджи и го затегли по пътеката.

Миг по-късно светкавица разцепи едно от дърветата край тях и дебел клон падна на пътеката. Той удари Бенджи по гърба и го повали. Тялото му бе изцяло на пътеката, но главата му се приземи сред зелените растения и бръшляна, които растяха под дърветата. Трясъкът на гръмотевицата почти го оглуши.

Той остана да лежи в продължение на няколко секунди, опитвайки се да разбере какво му се беше случило. Най-накрая се изправи с усилие.

— Ели — произнесе той, като видя проснатото тяло на сестра си от другата страна на пътеката. Очите й бяха затворени.

— Ели! — Бенджи вече пищеше и полуизправен, полупълзейки се отправи към нея. Хвана я здраво за раменете и леко я разтърси. Очите й не се отвориха. Подутината начелото й, около и над дясното око, вече беше станала колкото голям портокал.

— Как-во трябва да на-пра-вя? — произнесе високо Бенджи. Почти едновременно с това той подуши миризмата на огън и вдигна поглед нагоре към дърветата. Видя го как се прехвърля от клон на клон, подхванат от вятъра. Просветна нова светкавица и се чу още една гръмотевица. Пред себе си, в посоката, в която бяха тръгнали с Ели, видя още по-буен огън да пролазва между дърветата от двете страни на пътеката. Започна да го обзема паника.

Взе сестра си на ръце и леко я плесна по лицето.

— Ели, моля, моля, събуди се. — Тя не помръдна. Огънят край него се разпространяваше със страхотна скорост. Скоро целият горски участък щеше да се превърне в огнен ад.

Бенджи беше ужасен. Той се опита да вдигне Ели, но междувременно се препъна и падна.

— Не, не, не — изкрещя и стана на крака. После се наведе и метна Ели на раменете си. Димът ставаше все по-гъст. Бенджи тръгна бавно по пътеката, далеч от огъня, с Ели на гръб.

Когато стигна до моравата, вече беше изтощен. Внимателно положи Ели на една от циментовите маси, а самият той седна на пейката. От северната страна на моравата огънят бушуваше. КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГА? Погледът му попадна на картата, която стърчеше от джоба на сестра му. ТОВА МОЖЕ ДА МИ ПОМОГНЕ. Грабна я и взе да я разглежда. Отначало не успя да разбере нищо и отново почувства как го обзема паника.

Успокой се, Бенджи — чу да казва майка му с успокояващ глас. Малко е трудно, но ти можеш да се справиш. Картите са много важни. Те ни показват накъде да вървим… Първото нещо винаги е така да завъртиш картата, че да можеш да четеш това, което е написано. Нали виждаш? Точно така. В повечето случаи горната част е ориентирана на север. Добре. Това е карта на Шеруудския лес…

Бенджи повъртя картата в ръце, докато буквите застанаха както трябва. Светкавиците и гръмотевиците продължаваха. Внезапен порив на вятъра натика пушек в дробовете му и той се закашля. Опита се да разчете думите на картата.

Отново чу гласа на майка си. Ако от пръв поглед не можеш да разпознаеш думата, произнеси буквите една по една, много бавно. После се вслушай в произнесените звуци, докато чуеш дума, която разпознаваш.

Бенджи хвърли поглед към Ели, която лежеше на масата.

— Събуди се, о, моля те, събуди се, Ели. Нуждая се от твоята помощ… — Тя продължаваше да не помръдва.

Той сведе глава над картата и се опита да се съсредоточи. С болезнена решителност Бенджи произнесе на глас всички букви, отново и отново, докато се убеди, че зеленото петно на картата беше моравата, на която се намираше. Белите линии са пътеките — рече си сам. — В моравата навлизат три бели линии.

Бенджи вдигна глава от картата, преброи трите пътеки, които извеждаха от моравата и усети прилив на самоувереност. Мигове по-късно повей на вятъра пренесе искри над откритото пространство и възпламени дърветата от южната страна. Бенджи се разбърза. Трябва да вървя. Отново вдигна Ели на гърба си.

Вече знаеше, че най-буйният огън вилнее в северната част, откъм градчето Хаконе. Отново се вторачи в хартията в ръцете си. Значи трябва да остана на белите линии в долната част на картака.

Младият мъж се затътри по пътеката, а през това време още едно дърво избухна в пламъци далече над главата му. Сестра му беше преметната през рамото му, животоспасяващата карта беше в дясната му ръка. Бенджи спираше на всеки десет крачки, за да си почине, да надникне в картата и да се убеди, че все още се движи в правилната посока. Когато най-накрая пристигна на главното кръстовище, той внимателно положи Ели на земята и проследи белите линии на картата с пръст. След минута се усмихна широко, отново вдигна сестра си и се отправи по трасето, отвеждащо към Позитано. Още веднъж проблесна светкавица, изгърмя и Шеруудският лес беше залян от проливен дъжд.

7.

Няколко часа по-късно Бенджи вече спеше кротко в леглото си у дома. Междувременно в другия край на колонията в болницата на Ню Идън настана лудница. Хора и биоти тичаха напред-назад, колички и носилки запълваха коридора, пациенти крещяха от болка. Никол говореше с Кенджи Уатанабе по телефона.

— Изпратете тук всички биоти Тиасо от колонията, и то колкото се може по-бързо. Тези, които са заети с гериатрични пациенти или с кърмачета, заместете с хуманоиди Гарсия, или дори с Айнщайн. Попълнете кварталните клиники с хора. Тук положението е много сериозно.

Сред шума и бъркотията около нея едва чуваше какво й казва Кенджи.

— Лошо, наистина лошо… — отговори тя. — Двадесет и седем приети до момента, съобщено е и за четири смъртни случая. Цялата област Нара с нейните дървени японски къщурки е пламнала като факел… Пожарът от гората се разпространил твърде бързо…-Хората са се паникьосали.

— Доктор Уейкфийлд! Доктор Уейкфийлд! Елате веднага в стая 204. — Никол затвори и хукна по коридора. Качи се на бегом до втория етаж. Мъжът, който умираше в стая 204, беше кореецът Ким Ли, стар приятел. Навремето, когато Никол бе временен губернатор, той й беше връзката с общността в Хаконе.

Ким беше един от първите, които издигнаха къща в Нара. По време на днешния пожар той се бе втурнал в дома си, за да спаси своя седемгодишен син. Момчето щеше да оживее, защото докато го изнасял през пламъците, Ким внимателно го увил. Самият Ким бе с изгаряния трета степен по цялото тяло.

В коридора Никол се размина с доктор Търнър.

— Мисля, че не можем да направим нищо повече за вашия приятел в 204-та. После бих искал и вашето мнение… Обадете ми се в залата за първа помощ. Току-що са докарали още един спешен случай в критично състояние. Жената не е могла да напусне къщата си…

Никол въздъхна дълбоко и отвори вратата. Съпругата на Ким, хубава корейка в средата на тридесетте, седеше кротко в ъгъла. Никол се приближи и я прегърна. Докато я успокояваше, един Тиасо, който следеше състоянието на Ким, донесе куп изследвания. Положението на мъжа беше действително безнадеждно. Когато Никол вдигна поглед от това, което четеше, с изненада видя дъщеря си Ели. Дясната половина на главата й беше покрита с превръзка. Тя стоеше край леглото на Ким и държеше ръката на умиращия човек.

— Никол — прошепна агонизиращият Ким, веднага щом я позна. От лицето му бе останала само черна кожа. Дори изговарянето на една-единствена дума беше мъчително. — Искам да умра. — Мъжът кимна към жена си в ъгъла.

Госпожа Ким се изправи и приближи Никол.

— Съпругът ми желае да подпиша документите за евтаназия. Но аз не искам, освен ако вие не ми кажете, че не съществуват абсолютно никакви шансове да оживее и отново да бъде щастлив — тя се разплака, но после се овладя.

За момент Никол се поколеба.

— Не мога да кажа такова нещо, госпожо Ким — изрече мрачно. Погледът й се местеше последователно от изгорелия мъж към неговата съпруга. — Мога да кажа само, че той ще издъхне през следващото денонощие и до последния си дъх ще страда без прекъсване. Ако се случи някакво чудо на медицината и той преживее, през ОСТАНАЛАТА ЧАСТ от живота си ще бъде обезобразен и немощен.

— Искам да умра сега — повтори с усилие господин Ким. Никол изпрати Тиасо да донесе документите за евтаназия. Те изискваха подпис от лекуващия лекар, от съпруга и от самия индивид, ако според мнението на доктора е в състояние да взема решения. Докато чакаха Тиасо, Никол направи знак на Ели да я последва навън в коридора.

— Ти какво правиш тук? — запита тихо, когато вече не можеха да ги чуят. — Нали ти казах да си стоиш вкъщи и да почиваш. Имаш сътресение.

— Добре съм, майко. Освен това разбрах, че господин Ким е с тежки изгаряния. Исках да помогна с нещо. В онези дни ни беше толкова добър приятел.

— Той е в ужасно състояние — поклати глава Никол. — Просто не мога да повярвам, че все още е жив.

Ели протегна ръка и докосна майка си по рамото.

— Той желае смъртта му да не е безсмислена. Госпожа Ким ми каза това… Вече изпратих да викнат Амаду, но първо трябва да приказвам с доктор Търнър.

Никол се вторачи в дъщеря си.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не си ли спомняш Амаду Диаба…? Приятелят на Епонин, фармацевта, чиято баба е Сенуфо. Той се зарази с РВ-41 след кръвопреливане… Както и да е. Епонин ми разказа, че състоянието на сърцето му се влошава много бързо.

Известно време Никол не продума. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти искаш — рече най-накрая — да помоля доктор Търнър да осъществи ръчна сърдечна трансплантация, точно сега, посред тази криза?

— Ако той реши, операцията ще може да бъде направена по-късно довечера, нали? За толкова време сърцето на господин Ким ще може да се поддържа в добро състояние.

— Виж, Ели, ние даже не знаем…

— Вече проверих — прекъсна я Ели. — Един Тиасо потвърди, че господин Ким е подходящ донор.

Никол отново поклати глава.

— Добре, добре. Ще си помисля. Междувременно искам да лежиш и да си почиваш. Мозъчното сътресение не е безобидна травма.

— Искаш от мен да направя какво? — доктор Търнър също не вярваше на ушите си.

— Вижте, доктор Търнър — обади се Амаду със съвършен британски акцент, — в действителност не ви моли доктор Уейкфийлд. Моля ви аз. Настоятелно ви умолявам да извършите тази операция. И да не я считате за рискова. Самият вие ми казахте, че не ми остават повече от три месеца живот. Съвършено ясно осъзнавам, че е възможно да умра на операционната маса. Но ако оцелея, според статистиките, които ми показахте, имам петдесет процента шанс да поживея още осем години. Мога дори да се оженя и да имам деца.

Доктор Търнър се обърна и погледна големия стенен часовник зад гърба си.

— Нека забравим за момент, господин Диаба, че минава полунощ и че от девет часа работя без прекъсване с обгорени пациенти. Да разгледаме това, за което ме молите. Не съм извършвал сърдечна трансплантация ЦЕЛИ ПЕТ години. И НИКОГА не съм правил такава без подкрепата на отличен кардиологичен екип и съвършена апаратура, с които разполагах на планетата Земя. Например цялата хирургическа работа се извършваше от роботи.

— Разбирам всичко това, доктор Търнър. Но то няма нищо общо. Без операцията ще умра със сигурност. Няма вероятност в близко бъдеще да се появи друг донор. Освен това Ели ми каза, че напоследък вие сте прегледали отново всички процедури по сърдечните трансплантации докато подготвяхте искането на средства за нова апаратура…

Доктор Търнър стрелна изпитателно Ели.

— Майка ми разказа за педантичната ви подготовка, доктор Търнър. Надявам се да не съм ви разстроила, че го казах на Амаду.

— За мен ще бъде удоволствие да ти помогна с каквото мога — добави Никол, — и макар че самата аз никога не съм работила в сърдечна хирургия, все пак завърших резидентурата26 си в кардиологичен институт.

Доктор Търнър огледа стаята — най-напред Ели, после Амаду и Никол.

— Предполагам, че това решава нещата. Май не ми оставихте голяма възможност за избор.

— Ще го направите ли? — възкликна Ели с младежко въодушевление.

— Ще опитам — отвърна лекарят. Той се приближи до Амаду Диаба и протегна двете си ръце. — Нали знаеш, че шансовете ти изобщо да се събудиш са много малки?

— Да, сър, доктор Търнър. Но малкият шанс е по-добър от никакъв… Благодаря ви.

Доктор Търнър се извърна към Никол.

— След петнадесет минути ще се срещнем в моя кабинет, за да обсъдим операцията… И, доктор Уейкфийлд, бъди така добра да изпратиш един Тиасо за кана прясно кафе.

Подготовката за сърдечната трансплантация пробуди у доктор Търнър спомени, които бе погребал дълбоко в съзнанието си. Веднъж или два пъти дори си въобрази, че отново се намира в Далаския медицински център. Колко щастлив се чувстваше в онези далечни дни, в онзи далечен свят. Обичаше работата си; обичаше семейството си. Животът му бе почти съвършен.

Преди да започнат операцията, лекарите Търнър и Уейкфийлд внимателно обмислиха и подредиха в точна последователност етапите, които щяха да последват. После, по време на самата операция, след всеки по-важен етап те спираха, за да се консултират помежду си. Нямаше неудачни моменти. Когато доктор Търнър отстрани старото сърце на Амаду, той го завъртя така, че Никол и Ели (тя бе настояла да остане, в случай че имат нужда от помощта й) да могат да видят силно атрофиралите мускулни влакна. Сърцето на човека беше пълна развалина. Вероятно Амаду щеше да умре за около месец.

Докато „закопчаваха“ новото сърце към артериите и вените, автоматична помпа поддържаме кръвообращението на пациента. Това беше най-трудната и опасна фаза на операцията. В практиката на доктор Търнър тази процедура никога не беше извършвана от човешки ръце.

Хирургическите умения на лекаря бяха доведени до съвършенство благодарение на многото ръчно извършени операции през трите години, прекарани в Ню Идън. Самият той бе удивен от лекотата, с която свърза новото сърце на Амаду с жизненоважните кръвоносни съдове.

Към края на операцията, когато всички рискови етапи бяха вече зад гърба им, Никол предложи да довърши останалото. Но доктор Търнър поклати отрицателно глава. Независимо от това, че вече почти се зазоряваше, той бе решен да довърши операцията.

Нима крайната умора си правеше шеги със зрението на доктор Търнър през последните минути на операцията? Или може би беше от прилива на адреналин, който придружи просветлението, че операцията ще бъде успешна? Каквато и да беше причината, по време на заключителните етапи Робърт Търнър от време на време ставаше свидетел на забележителни промени по лицето на Амаду Диаба. На няколко пъти то се промени бавно пред очите му: чертите на Амаду преляха в тези на Карл Тайсън, младия чернокож, когото доктор Търнър бе убил в Далас. Веднъж, когато току-що бе завързал един конец, лекарят погледна към лицето на Амаду и се сепна от наперената усмивка на Карл Тайсън. Примигна и погледна отново, а на масата лежеше Амаду Диаба.

След като това се случи неколкократно, доктор Търнър запита Никол дали е забелязала нещо необикновено по лицето на пациента.

— Нищо, освен усмивката. Никога не съм виждала някой да се усмихва така в анестезия.

Когато операцията приключи и биотите Тиасо докладваха, че данните за работата на жизненоважните органи на пациента са отлични, доктор Търнър, Никол и Ели ликуваха, независимо от своето изтощение. Лекарят покани двете жени в кабинета си за една последна заключителна чаша кафе. В този момент той все още не осъзнаваше, че се готви да направи предложение на Ели.

Ели беше като поразена от гръм. Беше се втренчила в доктора. Той погледна към Никол, после отново към Ели.

— Зная, че е неочаквано. Но не изпитвам никакви съмнения. Видях достатъчно. Обичам те. Искам да се оженя за теб. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент в стаята се възцари гробна тишина. По време на мълчанието доктор Търнър отиде до вратата на кабинета и я заключи. Дори прекъсна телефона. Ели понечи да заговори.

— Не! — прекъсна, я той разгорещено. — Не казвай още нищо. Първо аз трябва да направя едно признание.

Седна и пое дълбоко дъх.

— Нещо, което трябваше да направя много отдавна — рече тихо. — А освен това вие двете заслужавате да знаете цялата истина за мен.

Сълзи изпълниха очите му още преди да започне разказа си. В началото гласът му трепереше, но после той се овладя и се впусна в повествованието.

— Бях на тридесет и три години и бях безмерно, до полуда щастлив. Вече бях един от водещите кардиохирурзи на Америка и имах красива жена, която ме обичаше, и две дъщери — на две и на три години. Живеехме в голяма къща с плувен басейн, а имотът наоколо беше владение на един провинциален клуб; наричаше се Трийнбриър и се намираше на около четири километра северно от Далас.

Една нощ, когато се прибирах от болницата — беше много късно, защото бях стоял да гледам как се извършва изключително деликатна операция при отворено сърце — аз бях спрян на входа на Грийнбриър от охраната на клуба. Бяха смутени, сякаш не знаеха как да постъпят, но след като се обадиха по телефона и на няколко пъти поглеждаха особено към мен, момчетата ми махнаха да продължавам.

Пред дома ми бяха паркирали две полицейски коли и една линейка. Три микробуса от телевизията бяха окупирали задънената уличка край къщата. Когато понечих да завия по алеята към гаража, един полицай ме спря. Поведе ме към къщата; от всички страни към мен пукаха светкавици, а халогенните лампи на телевизионните камери ме заслепяваха.

— Жена ми бе положена на носилка в антрето до стълбището за втория етаж, покрита с чаршаф. Гърлото й беше прерязано. Чух горе някакви хора да говорят и хукнах по стълбите да, видя дъщерите си. Момичетата все още лежаха там, където бяха убити — Кристи на пода на банята, а Аманда в леглото. Този копелдак беше прерязал и техните гърла.

Дълбоко, безнадеждно ридание разтърси доктор Търнър.

— Никога няма да забравя ужаса на тази гледка. Аманда трябва да е била убита насън, защото по нея нямаше никакви следи, освен разреза… Що за човешко същество е могло да убие две толкова невинни душици?

Сълзите се стичаха по лицето на доктора. Гърдите му се повдигаха учестено. Няколко минути той не проговори. Ели тихичко се приближи до стола му, седна на пода и го хвана за ръката. Доктор Търнър се овладя и продължи:

— През следващите няколко месеца бях напълно вцепенен. Не можех да работя, не можех да ям. Хората се опитваха да ми помогнат — приятели, психиатри, други лекари, — но аз просто не можех да функционирам. Някак не можех да приема, че жена ми и децата ми са убити.

След по-малко от седмица полицията имаше заподозрян. Казваше се Карл Тайсън. Млад негър, двадесет и три годишен, разнасяше покупките от близкия супермаркет. Жена ми винаги пазаруваше чрез поръчки по телевръзката. Така че Карл Тайсън бе влизал в дома ни нееднократно, дори аз го бях виждал веднъж или два пъти. Сигурно знаеше как да се ориентира в къщата.

Независимо от замаяното ми състояние през този период, аз бях добре осведомен за хода на разследването. Отначало всичко изглеждаше толкова просто. Из цялата къща бяха открити отпечатъци на Карл Тайсън. Същия следобед той беше влизал в имота на клуба, за да разнася покупки по другите къщи. Повечето от бижутата на Линда липсваха, така че мотивът явно бе грабеж. Очаквах заподозреният да бъде осъден и екзекутиран по бързата процедура…

Скоро след това обаче следствието забуксува. Нито едно от бижутата не беше открито. Охраната беше отбелязала в регистъра влизането и излизането на Карл Тайсън, но престоят му в Грийнбриър възлизаше само на двадесет и две минути, време, което бе недостатъчно да разнесе покупките и да извърши обир и три убийства. На всичкото отгоре един прочут адвокат реши да поеме защитата на Тайсън и му помогна да подготви признанията си, които даде под клетва; там Тайсън обясни, че този следобед Линда го била помолила да размести някакви мебели. Това идеално обясняваше присъствието на отпечатъците из цялата къща…

Доктор Търнър млъкна и се замисли, а по лицето му се четеше болка. Ели нежно стисна ръката му и, той продължи:

— По време на процеса тезата на обвинението бе, че Тайсън е доставил покупките в къщата след обяда и след като е разговарял с Линда, установил, че тази вечер аз ще бъда на операция до много късно. Тъй като съпругата ми беше добродушна и доверчива жена, не беше невероятно да си е бъбрила с момчето, доставящо покупките, и да е споменала, че няма да се върна рано… Както и да е, според прокурора Тайсън се е върнал след като завършила смяната му в супермаркета. Изкатерил се е през каменната ограда около Грийнбриър и е минал през игрището за голф. После е влязъл в къщата с намерението да открадне бижутата на Линда докато всички спят. Очевидно жена ми го е изненадала, Тайсън се е паникьосал, убил е най-напред Линда, а после и децата, за да е сигурен, че няма да има никакви свидетели.

Независимо че. Тайсън не е бил забелязан да се връща в нашия квартал, тезата на обвинението беше толкова убедителна, че аз бях сигурен в присъдата „виновен“, която трябваше да постанови съдът. В края на краищата той нямаше абсолютно никакво алиби за периода, в който бе извършено тройното убийство. Калта по обувките му съответстваше на калта около потока, който е трябвало да пресече, за да се добере до задната част на къщата. Освен това два дни след убийствата той не се е виждал на работа. На всичкото отгоре при ареста у него е била намерена голяма сума пари в брой, за които твърдеше, че ги бил „спечелил на покер“.

Словото на защитата ме накара истински да се усъмня в американската правораздавателна система. Адвокатът представи делото като расистко гонение, описа Карл Тайсън като нещастен, беден чернокож, който е бил подведен под отговорност по косвени улики. Той страстно защитаваше тезата, че единственото, което Тайсън бил направил в онзи октомврийски ден, било да разнесе покупките. Някой друг, твърдеше адвокатът, някакъв неизвестен маниак се бил изкатерил през оградата на Грийнбриър, откраднал бижутата и убил Линда и децата.

През последните два дни на процеса жестовете и мимиките на съдебните заседатели ме убедиха, че Тайсън ще бъде обявен за невинен. Справедлив гняв помрачи разсъдъка ми. За мен не съществуваше никакво съмнение, че младият мъж е извършил престъплението. Не можех да понеса да бъде пуснат на свобода.

Всеки ден по време на процеса, който продължи шест седмици, аз се появявах в съдебната зала с малката си лекарска чанта. Отначало всеки път когато влизах, охраната проверяваше чантата, но след известно време, особено когато започнаха да ми съчувстват за силната мъка, момчетата просто ме пускаха да мина.

Два дни преди края на процеса летях до Калифорния под предлог да участвам в един медицински семинар, а всъщност за да купя нелегално пистолет, който се побира в лекарската ми чанта. Както и очаквах, в деня, когато трябваше да се произнесе присъдата, пазачите не ме накараха да я отварям.

При произнасянето на оправдателната присъда в съдебната зала настъпи врява. Всички чернокожи от балкона викаха ура. Карл Тайсън и неговият адвокат, евреин на име Ъруин Бернщайн, се прегърнаха. Аз вече бях готов. Отворих чантата, набързо сглобих пистолета и ги застрелях, всеки с по един изстрел.

Доктор Търнър въздъхна дълбоко и замълча.

— Никога преди, дори и пред себе си, не съм признавал, че не постъпих правилно. Обаче по време на операцията на вашия приятел господин Диаба аз си дадох ясна сметка до каква степен емоционалният ми порив е отровил душата ми за всичките изминали години… Насилственото отмъщение не ми върна съпругата и децата, нито пък ме направи щастлив, с изключение, на онова ненормално животинско удоволствие, което почувствах в мига, когато разбрах, че Тайсън и адвокатът му също ще умрат.

Сега в очите на доктор Търнър имаше сълзи на разкаяние. Той погледна към Ели.

— Макар че не съм достоен, аз те обичам, Ели Уейкфийлд, и много искам да се оженя за теб. Надявам се, че ще можеш да ми простиш това, което сторих преди години.

Ели вдигна поглед към доктор Търнър и отново стисна ръката му.

— Много малко познавам любовта — изрече бавно тя, — защото нямам никакъв опит. Но зная, че това, което изпитвам, когато си мисля за теб, е прекрасно. Аз се възхищавам от теб, уважавам те, може би дори те обичам. Бих желала да разговарям с родителите си за това, разбира се… но да, доктор Робърт Търнър, ако те нямат нищо против, аз ще бъда щастлива да се омъжа за теб.

8.

Никол се наведе над умивалника, за да разгледа по-отблизо лицето си в огледалото. Прокара пръсти по бръчките под очите си й приглади посребрения бретон. Вече съм почти стара жена — си каза наум, а после се усмихна.

— Остарявам, остарявам. Дъното на панталоните ми ще увисне — изрече на глас. Позасмя се и се дръпна от огледалото, като се изви тика, че да се види изотзад. Фантастичната зелена рокля, която възнамеряваше да облече за сватбата на Ели, прилепваше плътно към тялото, а то все още беше атлетично и стегнато след всичките тези години. Не е лошо — помисли си одобрително Никол. — Ели няма да се срамува.

На нощното шкафче бяха сложени фотографиите на Женевиев и съпруга й, които Кенджи Уатанабе беше дал на Никол. Тя се върна в спалнята, взе ги и се загледа в тях. Не можах да присъствам на сватбата ти, Женевиев. — Заля я тъга. — Дори не се запознах със съпруга ти.

Опитвайки се да потисне чувствата, Никол набързо прекоси стаята и се спря в другия й край. Почти цяла минута се взира във фотографията на Симон и Майкъл О’Туул, направена в деня на сватбата им на Пресечната точка. А теб напуснах само седмица след женитбата… Беше толкова млада, Симон, но в много отношения беше по-зряла от Ели…

Не си позволи да продължи да мисли за това. Спомените за Симон и Женевиев бяха прекалено болезнени. По-здравословно бе да се концентрира върху настоящето. Съвсем преднамерено Никол се пресегна и откачи самостоятелната снимка на Ели, която висеше на стената редом с тези на братята и сестрите й. Ти си третата ми дъщеря, която се омъжва. Звучи невероятно. Понякога животът препуска така бързо.

Калейдоскоп от спомени за Ели заискри в мислите на Никол. Тя отново видя малкото, срамежливо момиченце, което лежеше до нея в Бялата стая на РАМА III, обзетото от страхопочитание личице, когато приближаваха Пресечната точка със совалката, непознатите, юношески черти, когато се пробуди от дългия сън и накрая зрялата решителност и смелост, когато се изправи пред гражданите на Ню Идън в защита на програмата, на доктор Търнър. Това пътуване в миналото я разтърси до дъното на душата.

Никол окачи фотографията на Ели на мястото й и започна да се съблича. Току-що бе прибрала роклята си в дрешника, когато дочу странен звук, едва доловим, сякаш някой плачеше. Какво ли беше това? — зачуди се тя. Остана неподвижна няколко секунди, но шумът не се повтори. Когато се изправи обаче, изведнъж изпита свръхестествено усещане, че Женевиев и Симон са заедно с нея в стаята. Никол припряно се огледа, но все така продължаваше да е сама.

Какво става с мен? Да не би да се преуморих от работа? Може би съчетанието на делото Мартинес и женитбата ми дойдоха прекалено много? Или това е поредният психологически епизод?

Никол се опита да се успокои, като започна да диша бавно и дълбоко. Въпреки това не беше в състояние да се отърси от чувството, че Женевиев и Симон са действително в стаята. Усещането бе толкова силно, че тя едва се въздържа да не ги заговори.

Съвсем ясно си припомни разговора със Симон преди омъжването й за Майкъл О’Туул. Може би затова са тук. Дошли са да ме подсетят, че не съм си провела предбрачния разговор с Ели. Никол се разсмя нервно на глас, но кожата по ръцете й си оставаше настръхнала.

Простете ми, скъпи мои — обърна се тя както към фотографията на Ели, така и към духовете на Женевиев и Симон, които витаеха наоколо. — Обещавам, че утре…

Този път писъкът се чу съвсем ясно. Никол се вцепени, адреналинът нахлу в кръвта й. Само след секунди тя тичешком пресичаше къщата към кабинета на Ричард.

— Ричард — извика, още преди да стигне вратата, — чу ли…?

Никол се спря по средата на изречението. Кабинетът беше в пълен безпорядък. Ричард се намираше на пода, заобиколен от два електронни монитора и разбъркана купчина електронни части. В едната си ръка държеше малкия робот Принц Хал, а в другата скъпоценния портативен компютър, останал му още от нютоновата експедиция. Три хуманоида — две Гарсия и един полуразглобен Айнщайн се бяха навели над него.

— Хей, здрасти, скъпа — изрече безгрижно Ричард. — Какво правиш тук? Мислех, че вече си заспала.

— Ричард, сигурна съм, че чух да пищи птицеподобно. Само преди минута. Беше съвсем наблизо. — Никол се поколеба, опитвайки се да реши дали да му каже за посещението на Женевиев и Симон.

Ричард присви вежди.

— Не съм чул нищо — отвърна. — Чул ли е някой от вас? — попита той хуманоидите. Всички поклатиха отрицателно глави, включително и Айнщайн, чийто гръден кош зееше и беше свързан с четири кабела към мониторите на пода.

— Сигурна съм, че чух нещо — заинати се Никол. За момент замълча. Нима това е още един белег на краен стрес? — запита се наум. После огледа по-внимателно хаоса, който цареше на пода. — Между другото, скъпи, какво правиш?

— Това ли? — Ричард обхвана бъркотията с жест. — О, нищо особено. Просто поредната идея.

— Ричард Уейкфийлд — побърза да го прекъсне тя — не ми казваш истината. Тази бъркотия по пода в никакъв случай не може да бъде „нищо особено“, познавам те достатъчно добре. Казвай сега, какво толкова криеш…?

Ричард бе сменил дисплеите на всичките три действащи монитора и сега енергично клатеше глава.

— Това не ми харесва — мърмореше той. — Ама никак. — Погледна към Никол. — Наскоро да си влизала в последните ми файлове, които са вкарани в централния суперкомпютър? Дори случайно, без да искаш?

— Не, разбира се, че не. Аз даже не знам паролата за влизане… Но не за това исках да разговаряме…

— Някой е… — с помощта на клавиатурата Ричард набързо въведе тестова парола и няколко секунди я изучава. — Поне пет пъти през последните три седмици… Сигурна ли си, че не си ти?

— Да, Ричард — отвърна разгорещено Никол. — Но ти пак се опитваш да смениш темата… Искам да ми кажеш ЗА КАКВО всъщност става въпрос.

Ричард остави Принц Хал на пода пред себе си и вдигна поглед към Никол.

— Все още не съм напълно готов да ти съобщя, скъпа — изрече след минутно колебание. — Моля те, дай ми няколко дни.

Никол бе объркана. Най-накрая лицето й просветна.

— Дадено, мили, ако става въпрос за сватбен подарък за Ели, ще изчакам с удоволствие…

Ричард се върна към работата си. Никол се отпусна върху единствения стол в стаята, който беше свободен. Докато наблюдаваше съпруга си, тя си даде сметка колко е изморена. Опита се да си внуши, че писъкът на птицеподобното е слухова халюцинация, предизвикана от изтощението й.

— Скъпи — обади се тя минута или две по-късно.

— Да — той вдигна поглед към нея от пода.

— Задаваш ли си някога въпроса какво всъщност става тук, в Ню Идън? Искам да кажа, защо бяхме така напълно изоставени от създателите на РАМА? Повечето колонисти си живеят живота, без дори да се сещат, че пътуват на междузвезден космически кораб, конструиран от извънземни. Как е възможно това? Защо например не се появи Орелът или някоя от другите също толкова изумителни прояви на тяхната превъзхождаща ни цивилизация? Тогава може би нашите дребни проблеми…

Никол млъкна, защото Ричард взе да се смее.

— Какво има? — попита тя.

— Това ми напомня един разговор, който водих с Майкъл О’Туул. Беше разстроен, защото не желаех да приема на доверие свидетелските показания на апостолите. Тогава той ми каза, че Господ би трябвало да знае, че ние сме неверници, подобно на Тома, и да програмира по-чести посещения на възкръсналия Исус.

— Но онази ситуация е била съвсем различна! — възпротиви се Никол.

— Нима? Това, което ранните християни са разказвали за Христос, е било точно толкова трудно за вярване, колкото нашето описание на Пресечната точка и дългото ни, разтеглено във времето пътешествие при относителни скорости… Много по-успокоително е за колонистите да си мислят, че космическият кораб е създаден от МКА като част от някакъв експеримент. Малцина от тях са толкова запознати с науката, за да си дават сметка, че РАМА далеч надхвърля нашите технологични възможности.

Известно време Никол остана мълчалива.

— В такъв случай нищо не може да ги убеди!

Беше прекъсната от трикратното избръмчаване, което означаваше смешно телефонно повикване. Никол се запрепъва през стаята, за да вдигне. На монитора се появи загриженото лице на Макс Пъкет.

— Тук пред центъра за изолация е доста напечено. Събрала се е гневна тълпа, може би седемдесет или осемдесет души, предимно от Хаконе. Искат да бъдат пуснати при Мартинес. Вече унищожиха два биота Гарсия и нападнаха други три. Съдия Мишкин се опитва да ги вразуми, но те са агресивно настроени. Очевидно преди около два часа Марико Кобаяши се е самоубила. Тук е цялото й семейство, включително и баща й…

За по-малко от минута Никол се облече в непромокаем костюм. Напразно Рихард се опита да я възпре.

— Решението беше мое — отвърна му, докато се качваше на колелото. — Трябва да съм там и да се оправя с последиците.

Спусна, се по инерция към главната велосипедната алея и после бясно завъртя педалите. Ако се движеше с максимална скорост, можеше да стигне до административния център за четири или пет минути (два пъти по-бързо, отколкото ако беше чакала влака през този час на нощта). Кенджи не беше прав. Още тази сутрин трябваше да свикаме пресконференция. Тогава можехме да обясним решението.

Почти сто колонисти се бяха събрали на главния площад на Сентръл Сити. Те обикаляха около главния вход на комплекса за изолация на Ню Идън, където бе затворен Педро Мартинес от момента, когато беше обвинен в изнасилването на Марико Кобаяши. На най-горното стъпало пред входа стоеше съдия Мишкин. Обръщаше се към гневната тълпа с мегафон. Двадесетина хуманоида, предимно Гарсия, но и няколко Линкълна и Тиасо, се бяха хванали за ръце и образуваха верига, за да попречат на тълпата да се изкачи по стъпалата до съдията.

— Хайде, хора — говореше той, — нали ако Педро Мартинес беше доказано виновен, съдът веднага щеше да го осъди. Но нашата конституция му осигурява правото на справедлив процес…

— Млъквай, старче — извика някой от присъстващите.

— Искаме Мартинес — чу се друг глас.

Малко по-Наляво, пред театъра, шестима млади азиатци довършваха подвижен ешафод. От тълпата се разнесоха одобрителни викове, когато единият от тях завърза дебело въже с клуп на напречната греда. Около двадесетгодишен широкоплещест японец си проби път през тълпата.

— Махай се от пътя, старче. И разкарай тези механични тъпаци. С теб нямаме приказка. Тук сме да дадем справедливост на семейство Кобаяши.

— Спомни си Марико! — извика млада жена. Разнесе се трясък, защото рижо момче нанесе удар по лицето на Гарсия с алуминиева бейзболна бухалка. Очите на хуманоида бяха унищожени, лицето обезобразено, но той не отговори, нито отстъпи от мястото си във веригата.

— Биотите няма да отвърнат на удара — извика съдия Мишкин в мегафона. — Те са програмирани за пацифист. Но няма смисъл да ги унищожавате. Това е излишно, безразсъдно насилие.

Откъм Хаконе на бегом пристигнаха още двама души и за момент вниманието на тълпата беше отклонено. Миг по-късно, неуправляемата сган нададе радостни възгласи при появата на две огромни греди, всяка една носена от около десетина души.

— Сега ще отстраним биотите, които защитават убиеца Мартинес — извика младият японец, който беше станал нещо като говорител на тълпата. — Това е последният ти шанс, старче. Махни се, преди да си пострадал.

Много хора се отделиха от тълпата и се завтекоха да заемат място край гредите, които възнамеряваха да използват като тарани. Точно в този момент на площада пристигна Никол Уейкфийлд с велосипеда.

Тя бързо слезе от него, пресече кордона и взе на бегом стъпалата, заставайки редом със съдия Мишкин.

— Хиро Кобаяши — извика в мегафона, преди тълпата да успее да я разпознае, — дойдох да ти обясня защо срещу Педро Мартинес няма да бъде повдигнато обвинение. Ще излезеш ли напред, та да те виждам?

Възрастният Кобаяши, който стоеше в единия край на площада, бавно прекрачи към основата на стълбището.

— Кобаяши-сан — започна на японски Никол, — бях много натъжена, когато научих за смъртта на дъщеря ти…

— Лицемерка — извика някой на английски и тълпата започна да роптае.

— Аз самата съм родител — продължи Никол — и мога да си представя какъв ужас е да преживееш смъртта на детето си…

— А сега — Никол превключи на английски и се обърна към събралото се множество, — нека да обясня на всички вас днешното си решение. Конституцията на Ню Идън гласи, че всеки гражданин има право на „справедлив процес“. При всички други дела в тази колония обвинението в криминално престъпление винаги е било последвано от процес, в който присъдата се произнася от независими и непредубедени съдебни заседатели. По делото на Мартинес обаче поради широката му разгласа, трудно може да бъде намерен дори един непредубеден съдебен заседател.

За малко свиркането и дюдюкането на тълпата я прекъсна.

— Нашата конституция — продължи Никол — не определя как трябва да се постъпи, за да се осигури „справедлив процес“, ако в делото не могат да участват равнопоставени съдебни заседатели. Нашите съдии обаче по конституция са упълномощени да прилагат закона и са обучени да решават дела въз основа на предоставените им доказателства. Ето защо предадох обвинителния акт срещу Мартинес на юрисдикцията на Специалния Съд в Ню Идън. Всички доказателства (а някои от тях изобщо не са ставали обществено достояние) ще бъдат претеглени много внимателно от него.

— Но ние всички знаем, че Мартинес е виновен — извика обърканият господин Кобаяши. — Той дори си призна, че е правил секс с дъщеря ми. Освен това знаем, че е изнасилил едно момиче и в Никарагуа, на Земята… Защо го защитавате? Къде е справедливостта за нашето семейство?

— Защото законът… — започна да отговаря Никол, но беше прекъсната от викове.

— Искаме Мартинес! Искаме Мартинес! — тълпата заприпява все по-силно, когато огромните греди, които след появата на Никол бяха оставени на земята, бяха отново вдигнати от хората на площада. Докато тази сган се мъчеше да насочи тарана, едната греда по невнимание се блъсна в паметника, който отразяваше придвижването на РАМА. Цилиндърът се разтроши и електронните части, които маркираха близките звезди, се разпиляха по паважа. Малката мигаща светлинка, която представляваше самата РАМА, се пръсна на стотици парченца.

— Граждани на Ню Идън — извика Никол в мегафона, — чуйте ме. В това дело има неща, които не знае нито един от вас. Ако ме изслушате…

— Убийте тая черна кучка — извика рижото момче, което бе ударило биота Гарсия с бейзболната бухалка.

Никол заплашително се вторачи в него, в погледа й гореше огън.

— Какво каза? — гласът й изгърмя.

Припяването моментално секна. Момчето се оказа изолирано. То се огледа наоколо и се ухили.

— Убийте тая черна кучка — повтори.

След миг Никол беше слязла по стълбите. Тълпата се раздели, когато тя се отправи към момчето.

— Повторете го още веднъж. — Ноздрите й бяха разширени, намираше се само на метър от своя противник.

— Убийте… — започна той.

Тя го зашлеви през лицето с цяла длан. Шамарът отекна из целия площад. Никол се извърна рязко и се отправи към стълбата, но от всички страни я сграбчиха ръце. Шокираното момче сви юмруци…

В този момент два пронизителни гърмежа разтърсиха площада. Докато всички се опитваха да разберат какво става, още два куршума изгърмяха в небето над главите на тълпата.

— Това сме само аз и пушката ми — на мегафона беше Макс Пъкет. — А сега, хора, ако позволите на госпожа съдията да мине… ето, така е по-добре… и вече си вървете вкъщи, най-добре е всички да си ходим.

Никол се освободи от ръцете, които я държаха, но тълпата не се разпръсна. Макс вдигна пушката, прицели се в дебелия възел на примката над подвижния ешафод и стреля отново. Парчета въже се разлетяха навсякъде, част от тях заваляха над тълпата.

— Народе, аз съм много по-противен от тези съдии тук. И вече зная, че ще изкарам известно време в изолационното за нарушаване на законите на колонията срещу огнестрелното оръжие. Дяволски сигурен съм, че хич няма да ми е приятно да застрелям някого от вас…

Макс насочи пушката към тълпата. Всички инстинктивно се снишиха. Макс стреля над главите им без да се цели и се разсмя от сърце, когато хората се разбягаха от площада.

Никол не можеше да заспи. Отново и отново в ума й изплуваше една и съща сцена. Продължаваше да се вижда как минава през тълпата и удря шамар на рижото момче. Принизих се до него — мислеше тя.

— Още си будна, нали? — попита Ричард.

— Ъ-хъ.

— Добре ли си?

Кратко мълчание.

— Не, Ричард — отвърна Никол. — Не съм… Безкрайно съм разстроена от това, че ударих момчето.

— Хайде, хайде, престани… Спри да се самообвиняваш… Той си го заслужи… Обиди те по най-грозен начин… Хора като него признават само силата.

Ричард се пресегна и започна да разтрива гърба на Никол.

— Господи, никога не си била толкова напрегната… мускулите ти са като възли…

— Разтревожена съм. Имам чувството, че цялата структура на живота ни в Ню Идън се разпада на части… И че всичко, което съм направила или правя, е безполезно…

— Направи всичка, което зависеше от теб, скъпа. Трябва да призная, че съм удивен от усилията ти… — Ричард продължаваше да разтрива гърба на Никол много нежно. — Но не бива да забравяш, че си имаш работа с човешки същества… Можеш да ги превозиш в друг свят да им предоставиш рая, но те пристигат там изпълнени със своите страхове и несигурност и културни пристрастия. Един нов свят може наистина да бъде нов, ако всички хора, които ще го изграждат, са с абсолютно празни умове, като нови компютри с празен софтуер и никаква оперативна система, просто маса освободен потенциал.

Никол успя да се усмихне:

— Не си голям оптимист, скъпи.

— А защо трябва да съм? Нищо от това, което видях тук, в Ню Идън, или на Земята, не ми подсказва, че човечеството е способно да постигне хармония в отношенията със самото себе си, а още по-малко с други живи същества. От време на време се появява някой индивид, или дори група, които надмогват основните генетични и социални недостатъци на своя вид… Но тези хора са чудо, определено не са правило.

— Не съм съгласна — изрече тихо Никол. — Възгледите ти са прекалено песимистични. Аз вярвам, че повечето хора болезнено, копнеят да постигнат тази хармония. Ние просто не знаем как да го направим. Ето защо се нуждаем от повече знания. И повече добри примери.

— Дори и това рижо момче? Вярваш ли, че той може да бъде образован и неговата нетърпимост да изчезне?

— Трябва да вярвам, скъпи. В противен случай… страхувам се, че просто ще се откажа.

Ричард издаде нещо средно между смях и кашлица.

— Какво има? — попита Никол.

— Просто се питах дали и Сизиф не се е самозалъгвал, че може би следващия път скалата няма да се изтърколи надолу по склона?

Никол се усмихна.

— Сигурно е вярвал, че има някакъв начин скалата да се закрепи на върха, в противен случай е нямало да се труди ТОЛКОВА упорито… Поне аз мисля така…

9.

Кенджи Уатанабе слезе от влака в Хаконе и нямаше как да не се сети за една друга среща с Тошио Накамура, състояла се преди години на планета, отстояща на милиарди километри разстояние. А тогава той ми се обади по телефона — помисли си Кенджи. — Настояваше да разговаряме за Кейко.

Кенджи се спря пред една витрина и оправи вратовръзката си. В деформираното отражение видя себе си като идеалистично настроения юноша от Киото, Който отива на среща със своя съперник. Но това беше много отдавна и на картата не беше заложено нищо, освен нашето честолюбие. А сега е съдбата на малкия ни свят…

Съпругата му Най изобщо не искаше той да се среща с Накамура. Беше накарала Кенджи да поиска мнението на Никол. Никол също бе против каквато и да било среща между губернатора и Тошио Накамура.

— Той е непочтен, луд на тема власт, мегаломан. От тази среща няма да излезе нищо добро. Иска да открие слабото ти място.

— Но твърди, че може да намали напрежението в колонията.

— На каква цена, Кенджи Уатанабе? Внимавай за условията. Този човек никога не предлага нещо безплатно.

И така, защо дойде? — обади се глас в главата на Кенджи, когато се отправи към огромния дворец, който другарят му от детските години бе построил за себе си. Не съм съвсем сигурен — отвърна друг глас. — Може би заради честта си. Или от себеуважение. Нещо дълбоко унаследено.

Дворецът на Накамура и заобикалящите го къщи бяха изградени от дърво, в класическия стил на Киото. Сини покриви, покрити с керемиди, грижливо, оформени градини, сенчести дървета, педантично почистени алеи — дори ароматът на цветята напомняше на Кенджи за родния му град на далечната планета.

На вратата бе посрещнат от прекрасна девойка по пантофи таби и кимоно, която се поклони и изрече:

— Ohairi kudasai — Това беше официалното японско приветствие.

Кенджи остави обувките си на полицата и също обу таби. Погледът на момичето не се отдели от пода, докато го превеждаше през малкото обзаведени в западен стил помещения на двореца към японската част, постлана с татами. Говореше се, че именно тук Накамура прекарва по-голямата част от свободното си време в забавления, със своите наложници.

Не след дълго девойката се спря и издърпа подвижната хартиена стена, изрисувана с летящи жерави.

— Dozo — покани го с жест да влезе.

Кенджи пристъпи в помещението, което бе застлано с шест татами и седна с кръстосани крака върху една от двете възглавници, поставени край блестящата черна лакирана масичка. Ще закъснее. Това е част от стратегията.

Друга девойка, също прекрасна, с избелено лице и облечена в разкошно кимоно в пастелни тонове, влезе безшумно. Носеше вода и японски чай. Кенджи започна бавно да посръбва от чашата, докато погледът му шареше из помещението. В единия ъгъл се намираше дървен параван с четири пана. Макар и от разстояние Кенджи разбираше, че резбата е съвършена. Надигна се от възглавницата, за да я разгледа отблизо.

Страната, която беше обърната към него, отразяваше красотата на Япония — по едно пано за всеки сезон. Зимната картина представляваше ски курорт в японските Алпи, затрупан с преспи сняг; пролетното пано изобразяваше цъфнали черешови дървета по поречието на Кама край Киото. Лятото бе примитивистично представен ясен ден — над зелената равнина се издигаше връх Фуджи със своята снежна шапка. Есенното пано представляваше тържество на цветовете сред дърветата, заобикалящи семейната гробница на Токугава и мавзолея на Нико.

Каква удивителна красота. Кенджи неочаквано изпита дълбока носталгия. Тошио се е опитал да пресъздаде света, който оставихме зад гърба си. Но защо? Защо е похарчил мръсните си пари за подобно великолепно творение на изкуството? Странен, непоследователен човек.

Четирите пана от обратната страна на паравана разказваха за съвсем друга Япония. Богатство от цветове описваше битката край крепостта Осака в началото на седемнадесети век, след което Йеяши Токугава на практика бе станал едновластен шогун на Япония. Параванът бе изпълнен с човешки фигури — самураи в бой, дворцови дами и кавалери, пръснати из замъка, дори самият господар Токугава, по-едър от останалите и с безкрайно доволно изражение от победата. Развеселен, Кенджи отбеляза, че шогунът твърде много прилича на Накамура.

Той се готвеше да седне отново, когато стената се плъзна и влезе неговият съперник.

— Omachimo sama deshita27 — каза Накамура и се поклони леко в неговата посока.

Кенджи отвърна на поклона малко тромаво, защото не можеше да откъсне поглед от своя сънародник. Тошио Накамура беше в пълно самурайско снаряжение, включително меча и ножа! Всичко това е част от някаква игра на нерви. Предназначено е да ме обърка или да ме уплаши.

— Ano, hajememashoka — каза Накамура и седна на възглавницата срещу Кенджи. — Kochay ga, oishii desu, ne?

— Totemo oishii desu — отвърна Кенджи и сръбна отново. Чаят наистина беше великолепен. Но той не е мой шогун. Трябва да променя атмосферата, преди да е започнал сериозният разговор.

— Накамура-сан, и двамата сме заети хора — започна на английски губернатор Уатанабе. — Нека да прескочим формалностите и да преминем към същността на въпроса. Сутринта по телефона твоят представител ми съобщи, че ти си „обезпокоен“ от събитията през последните двадесет и четири часа и имаш някои „подходящи предложения“ за намаляване на напрежението, което понастоящем цари в Ню Идън. Затова и дойдох да разговаряме.

Изразът на лицето на Накамура не се промени, но съскащият глас, с който заговори, изразяваше неудовлетворението му от прямотата на Кенджи.

— Забравил си японските норми на благоприличие, Уатанабе-сан. Страшно неучтиво е да започнеш делови разговор, преди да си направил комплимент на своя домакин за обстановката и да си се поинтересувал за здравето му. Подобна непристойност почти винаги води след себе си неразбирателство, което може да бъде избягнато…

— Съжалявам, — прекъсна го Кенджи със следи от нетърпение в гласа, — но най-малко ти си този, който може да ми дава уроци по учтивост. Освен това не се намираме в Япония, нито даже на Земята и сега нашите древни японски обичаи са толкова уместни, колкото дрехите, които си облякъл…

Кенджи нямаше за цел да засегне Накамура, но не би могъл да избере по-добра стратегия, за да накара противника си да разкрие своите истински намерения. Тошио рязко се изправи. За момент губернаторът си помисли, че ще вземе да изтегли меча.

— Добре — погледът на Накамура беше неумолим и криеше заплаха. — Да бъде както ти искаш… Уатанабе, ти изгуби контрола над колонията. Под твое ръководство гражданите се чувстват много нещастни и моите хора ми донасят, че широко се носи мълвата за сваляне на правителството и метеж. Ти претупа програмите свързани с климата и РВ-41, а сега твоята черна съдийка, след многобройни отлагания, оповести, че оня цветнокож изнасилвач няма да бъде съден от съдебни заседатели. Някои от най-тактичните колонисти, които знаят, че ти и аз имаме общо минало, ме помолиха да се намеся, да се опитам да те убедя да подадеш оставка, преди да се пролее кръв и да настъпи хаос.

Невероятно — помисли Кенджи, докато слушаше Накамура. — Този човек е полудял. Губернаторът взе решение да говори само когато се налага.

— Значи ти мислиш, че трябва да си подам оставката? — запита Кенджи след продължителна пауза.

— Да — тонът на Накамура придобиваше все по-властни нотки. — Но не веднага. Не по-рано от утре. Днес ще използваш правото си на върховна изпълнителна власт и ще отнемеш делото на Мартинес от Никол дьо Жарден Уейкфийлд. Тя очевидно е предубедена. Съдия Ианелла или Родригес, който е да е от тях, са по-подходящи. Забележи — той се насили да се усмихне — че не предлагам делото да бъде прехвърлено на съдия Нишимура.

— Приключи ли?

— Само още нещо. Кажи на Уланов да се оттегли от изборите. Няма никакви шансове да спечели, а ако неговата разколническа кампания, продължи, само ще затрудни още повече обединението ни след победата на Макмилън. Ние трябва да сме единни. Предвиждам сериозна заплаха за колонията от враговете, които обитават другия модул. Многокраките, дето ги мислите за „безобидни наблюдатели“, са техен челен отряд…

Кенджи бе смаян от това, което чуваше. Как бе успял Накамура да се изврати дотолкова? Или винаги си е бил такъв?

— … Искам да подчертая, че в случая времето е фактор от основно значение — продължаваше Накамура, — особено що се отнася до делото Мартинес и твоята оставка. Помолих Кобаяши-сан и другите представители на азиатската общност да не действат прибързано, но след снощните събития не съм сигурен, че мога да ги възпра. Дъщеря му беше красива и надарена. В писмото, което е оставила, обяснява, че не може да преживее срама, наложен й от постоянното отлагане на процеса на нейния насилник. Цари справедлив гняв…

Губернатор Уатанабе временно забрави за решението си да говори само когато се налага.

— Известно ли ти е — започна той и също се изправи, — че в нощта, в която се твърди, че Марико Кобаяши е била изнасилена, у нея е открита сперма от два различни индивида? А и Марико и Педро Мартинес непрекъснато твърдяха, че през цялата нощ са били сами?… Миналата седмица Никол намекна на Марико, че трябва да е имала полово сношение и с друг човек, но дори тогава тя продължаваше да настоява на своето…

За момент Накамура загуби самоувереността си. Гледаше Кенджи с празен поглед.

— Не успяхме да идентифицираме другия човек — продължи Кенджи. — Семенните проби изчезнаха мистериозно от болничната лаборатория, преди да бъде завършен анализът на ДНК. Единствено резултатът от първичния преглед остана документиран.

— Но този резултат може да е погрешен — заяви Накамура. Беше възвърнал самообладанието си.

— Едва ли. Но както и да е, сега разбираш дилемата на съдия Уейкфийлд. Всички в колонията вече са решили, че виновният е Педро. А тя не желае съдебните заседатели да вземат погрешно решение.

Настъпи продължително мълчание. Губернаторът се отправи към вратата.

— Учудваш ме, Уатанабе — обади се зад него Накамура, — ти изобщо не си разбрал целта на срещата. Няма никакво значение дали марионетката Мартинес е изнасилил Марико или не… Аз съм обещал на баща й, че никарагуанското момче ще бъде наказано. Само това е от значение.

Кенджи Уатанабе се обърна и изгледа съученика си с отвращение.

— Тръгвам си, преди наистина да се ядосам.

— Няма да получиш друг шанс — очите на Накамура отново излъчваха враждебност. — Това е първото и последното ми предложение.

Кенджи поклати глава, сам дръпна хартиената стена и излезе в коридора.

Никол вървеше по плаж, огрян от яркото слънце. На около петдесет метра пред нея Ели стоеше до доктор Търнър. Беше облечена в булчинската си рокля, но младоженецът бе по бански костюм. Церемонията се извършваше от прадядото на Никол — Омех, който беше в зелена, традиционна роба.

Омех постави ръката на Ели в тази на доктор Търнър и започна да тананика една сенуфо мелодия. Вдигна очи към небето. Там самотно птицеподобно се рееше над него и крясъците му бяха в ритъм със сватбения химн. Докато Никол наблюдаваше полета на птицеподобното, небето притъмня. Изникнаха буреносни облаци, които скриха ясното небе.

Океанът започна да се пени, вятърът се усили. Косата на Никол, вече напълно побеляла, се вееше зад нея. Всред сватбеното тържество настъпи суматоха. Всички се затичаха навътре към сушата, за да избегнат надигащата се буря. Никол не можеше да се помръдне. Очите й бяха приковани върху един голям предмет, подхвърлян от вълните.

Предметът представляваше огромна зелена торба, подобна на пластмасовите чували, които са били използвани за събиране на градинските боклуци през двадесет и първи век. Торбата беше пълна и се приближаваше към брега. Никол искаше да направи опит да я хване, но се страхуваше от разбушувалото се море. Посочи торбата и завика за помощ.

Някъде горе отляво в полезрението й се яви дълго кану. Когато се приближи, Никол осъзна, че осемте пътници в него са извънземни същества, оранжеви, по-дребни от хората. Изглеждаха така, сякаш са направени от тесто за хляб. Имаха очи и лица, но не и тела. Извънземните приближиха кануто към голямата зелена торба и я взеха.

Оранжевите същества оставиха чантата на брега. Едва когато те отново се качиха в кануто и отплуваха в океана, Никол се приближи. Помаха им за довиждане и пристъпи към торбата. Имаше цип, който тя внимателно дръпна. Разтвори двете половини и пред погледа й изникна мъртвото лице на Кенджи Уатанабе.

Никол изтръпна, изпищя и седна в леглото. Пресегна се към половината на Ричард, но тя беше празна. На нощното шкафче часовникът показваше 2:48 след полунощ. Тя се опита да успокои дишането си и да се освободи от ужасния сън.

Яркият образ на мъртвия Кенджи Уатанабе витаеше в мислите й, докато отиваше към банята. Никол си припомни, че когато бе десетгодишна, предупредителните сънища я споходиха преди смъртта на майка й. Ами ако Кенджи действително умре? — помисли и усети да я залива първата вълна на паниката. Наложи си да си мисли за нещо друго. Къде ли е Ричард по това време? Навлече халата и излезе от банята.

Мина на пръсти покрай детската стая и се отправи към предната част на къщата, Бенджи както обикновено хъркаше. В кабинета светеше, но Ричард не бе там. Два от новите биоти и Принц Хал също липсваха. Един от компютрите на Ричард все още работеше. Никол се усмихна вътрешно, като се сети за уговорката помежду им. Набра на клавиатурата НИКОЛ и екранът оживя. Появи се съобщение.

В Централната равнина беше тъмно и студено. Ричард се опитваше да потърпи още малко. Беше изпратил подобрения Айнщайн (наричаше го Супер-Ал) и Гарсия 325 да се приближат към отвора в стената на втория модул. Те бяха обяснили на нощния пазач, обикновен хуманоид Гарсия, че обнародваната програма на експеримента е била променена и в момента ще се проведат нови специални изследвания. Докато Ричард оставаше все така скрит от погледа. Супер Ал извади цялата апаратура от отвора в стената на другия модул и я подреди на земята. Процесът отне повече от час скъпоценно време. Когато най-накрая приключи, той даде знак на Ричард да се приближи. Предвидливо Гарсия 325 отклони пазача към другата част на зоната на експериментите, така че биотът-пазач не видя Ричард.

А той не си губеше времето. Измъкна Принц Хал от джоба си и го мушна в отвора.

— Върви бързо — изкомандва и постави малкия си монитор на пода на тунела. През изминалите няколко седмици отворът към другия модул беше постепенно разширен и сега представляваше квадрат с размери приблизително осемдесет на осемдесет. За малкия робот пространството беше повече от достатъчно.

Принц Хал забърза към отсрещната страна. Разликата в нивата на тунела и вътрешния проход бе около метър. Роботът сръчно прикачи късо въже към скобата, която наби в пода на тунела и после се спусна. Ричард наблюдаваше всяко движение на Хал на екрана и му даваше инструкция по радиото.

Очакваше и втория модул да има външен пръстеновиден защитен проход. Оказа се прав. „И така, принципната конструкция на двете поселища е еднаква.“ Също така очакваше във вътрешната стена да има някакъв отвор, порта или врата, през която многокраките да могат да влизат и излизат. Надяваше се, че Принц Хал, който беше дребен, ще може да мине през нея.

Не мина много време и Хал откри входа към основната част на модула. Само че това, което очевидно бе врата, се намираше на повече от двадесет метра над пода на пръстеноподобния проход. Ричард беше подготвен и за тази възможност, защото беше наблюдавал на видео как многокраките се придвижват във вертикална посока по роботите-булдозери край пункта за наблюдение при Авалон.

— Катери се — разпореди Ричард и нервно погледна часовника си. Беше почти шест. Скоро в Ню Идън щеше да съмне. А малко след това истинските изследователи и инженери щяха да се появят при мястото на отвора.

Принц Хал се нанасяше около стотина пъти върху височината на стената, която делеше пода от входа към другия модул. Изкачването на робота дотам щеше да се равнява на изкачване на човек до върха на шестдесететажна сграда. В дома Ричард бе карал малкия робот да се упражнява, като пълзи по стената на къщата, но в онези моменти винаги стоеше близо до него. Дали по тази стена имаше грапавини за ръцете и стъпалата? От екрана това не можеше да се разбере. Притежаваше ли механичният субпроцесор на Принц Хал всичките необходими и правилни изчисления? СКОРО ЩЕ РАЗБЕРА — помисли си Ричард, когато любимият му ученик започна изкачването.

Веднъж Хал се подхлъзна и увисна на ръце, но в края на краищата успя да се добере до върха. За нещастие изкачването отне още половин час. Ричард беше наясно, че времето няма да му стигне. Когато Хал се изтегли по перваза на кръглия вход, на пътя му към вътрешността на втория модул се изпречи мрежа. И все пак в неясната светлина се виждаше малка част от вътрешността. Ричард внимателно нагласи миниатюрната камера на Хал така, чеда може да вижда през решетката.

— Пазачът настоява да се върне на основната си позиция — съобщи по радиото Гарсия 325. — Трябва да докладва в 06:30.

По дяволите, остават само шест минути. Той бавно придвижи Хал около ръба на отвора, опитвайки се да различи нещо от вътрешността на поселището, но не успя да види нищо специално.

— Пискай — разпореди се тогава Ричард, усилвайки аудиозвука на робота максимално. — Пищи, докато ти кажа да спреш.

Ричард не беше изпробвал най-новия модулатор, който бе инсталирал в Принц Хал. Ето защо с удивление установи, че височината на издавания звук наистина много наподобява тази на писъците на птицеподобните. Той резонира в тунела и Ричард отскочи назад. Адски добре — помисли си той, след като дойде на себе си, — Поне ако паметта не ме лъже.

Хуманоидът-пазач много скоро се озова при Ричард и подчинявайки се на препрограмираната инструкция, му поиска личните документи и обяснение какво прави. Супер Ал и Гарсия 325 се опитаха да го объркат, но когато не получи отговор от Ричард, биотът подчерта, че е длъжен да докладва за възникналия инцидент. На монитора Ричард видя как цялата преграда-мрежа се отваря и шест многокраки полазват Принц Хал. Роботът продължаваше да пищи.

Пазачът Гарсия започна да предава своето съобщение. Ричард осъзнаваше, че разполага само с няколко минути, преди да бъде принуден да напусне. „Елате, по дяволите, елате“ — повтаряше наум, докато гледаше монитора и от време на време хвърляше плахи погледи зад себе си към Централната равнина. Все още откъм дома не се виждаха никакви светлини.

Отначало Ричард си помисли, че му се причува. После звукът на размахващи се криле се повтори. Едно от многокраките бе отчасти скрито и миг по-късно Ричард съвсем ясно видя познат закривен нокът да се пресяга за Принц Хал. Писъкът на птицеподобно потвърди това, което се виждаше. Изображението на монитора стана неясно.

— Ако имаш възможност, — извика Ричард по радиото, — опитай се да се върнеш в тунела. По-късно ще дойда да те взема.

Той С£ извърна и набързо прибра монитора в чантата.

— Да вървим — обърна се към двамата хуманоиди-съратници. Затичаха към Ню Идън.

Докато бързаше към дома, Ричард бе обзет от чувство за триумф. ПРЕДЧУВСТВИЕТО МИ СЕ ОКАЗА ВЯРНО — мислеше си възбудено. — Това променя всичко… А сега ми предстои да предам дъщеря си в ръцете на бъдещия й съпруг.

Сватбената церемония бе определена за седем вечерта в театъра на Централната гимназия. На приема след това бяха поканени много повече хора, така че той бе планиран за спортната зала, в съседната сграда на около двадесетина метра от театъра. Последните приготовления затрупваха Никол почти през целия ден и тя непрекъснато предотвратяваше ту едно, ту друго възможно неблагополучие, което би могло да помрачи церемонията.

Не й остана време да размисли върху значението на новото разкритие на Ричард. Той се прибра възбуден, изпълнен с желание да обсъжда въпроса за птицеподобните и за това кой би могъл да се интересува тайно от неговото проучване, но Никол просто не бе в състояние да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху сватбата. И двамата решиха засега, да не разказват на никого за птицеподобните поне не преди самите те да са имали възможността да обсъдят въпроса подробно.

Сутринта Никол излезе в парка на разходка с Ели. Разговаряха за брака, за любовта и секса повече от час, но Ели бе толкова развълнувана от предстоящата женитба, че не можеше да се съсредоточи напълно върху това, което й говореше майка й. Към края на разходката Никол спря под едно дърво, за да обобщи казаното:

— Запомни поне едно нещо, Ели — държеше двете ръце на дъщеря си в своите — сексът е важен елемент на брака, но не и най-важният. Понеже ти липсва опит, малко вероятно е още от самото начало сексът да ти хареса. Но ако ти и Робърт се обичате и си имате доверие, и ако двамата действително желаете да доставите и да получите удоволствие, ще откриеш, че с всяка изминала година физическата съвместимост помежду ви ще нараства.

Два часа преди церемонията Никол, Най и Ели пристигнаха заедно в училището. Епонин вече ги очакваше.

— Нервна ли си? — запита усмихнато учителката. Ели кимна. — Аз ще припадна от притеснение — добави Епонин, — а съм само шаферка.

Ели бе помолила майка си да й бъде кума. Най Уатанабе, Епонин и сестра й Кати щяха да са шаферките. Кум на Робърт щеше да стане доктор Едуард Станфорд, който споделяше увлечението му по история на медицината. Поради липсата на други близки (с изключение на хуманоидите от болницата) Робърт избра останалите участници в церемонията от своя страна измежду членовете на семейство Уейкфийлд и техните приятели. Кенджи Уатанабе, Патрик и Бенджи щяха да са тримата му шафери.

— Майко, гади ми се — обади се Ели малко след като всички се бяха събрали в гардеробната. — Ще се чувствам ужасно, ако взема да повърна върху сватбените рокли. Не трябва ли да хапна нещо?

Никол бе предвидила това. Тя подаде на Ели един банан и кутийка кисело мляко, уверявайки дъщеря си, че е напълно нормално да се чувства неразположена преди толкова важно събитие в своя живот.

Тревогите на Никол за нормалното протичане на сватбената церемония се допълниха и с това, че времето минаваше, а Кати я нямаше никаква. Когато в гардеробната на булката вече всичко бе готово, тя реши да поприказва с Патрик. И в мъжката стая бяха приключили с преобличането.

— Как е майката на булката? — запита я съдия Мишкин при влизането. Великолепният стар съдия щеше да ръководи сватбената церемония.

— Малко е отнесена — отвърна, с усмивка Никол. Тя откри Патрик в дъното на стаята да нагласява дрехите на Бенджи.

— Как ме намираш? — попита Бенджи майка си, когато тя ги приближи.

— Много, много красив — отвърна Никол на сияещия си син. — Разговарял ли си тази сутрин с Кати? — обърна се тя към Патрик.

— Не. Но снощи й се обадих да й напомня всичко за днес, както ме беше помолила… Още ли я няма?

Никол поклати отрицателно глава. Вече беше шест и петнадесет, само четиридесет и пет минути преди уречения час за начало на церемонията. Тя излезе в коридора, за да се обади по телефона, но миризмата на цигарения дим й оповести, че Кати най-сетне е пристигнала. По пътя към гардеробната тя чу и гласа й:

— Само си помисли, сестричке — говореше Кати доста високо, — довечера ще правиш за първи път секс. — Уха! Хващам се на бас, че дори само при мисълта за това страхотното ти тяло ликува.

— Кати — обади се Епонин, — мисля, че не е напълно подходящо…

Никол влезе в стаята и Епонин млъкна.

— Хей, майко — рече Кати, — изглеждаш много хубава. Бях забравила, че под съдийската тога се, крие жена.

Кати издуха струйка дим и отпи от бутилката шампанско, която се намираше на плота срещу нея.

— Ето ни тук — изрече с приповдигнат плам, — събрани да присъстваме на сватбата на моята малка сестричка…

— Престани, Кати, вече си пила достатъчно — гласът на Никол бе хладен и твърд. Тя взе шампанското и пакета цигари. — Просто се преоблечи и престани да се правиш на шут… Можеш да си ги получиш след церемонията.

— Добре, съдия… както наредите. Кати смукна дълбоко от цигарата и издуха дима на кръгчета. Ухили се към другите дами. И после, както се протягаше към кошчето за боклук, за да тръсне пепелта от цигарата, тя изгуби равновесие. Политна към плота, удари се лошо, закачи няколко отворени бурканчета с козметика и се приземи сред създалата се мръсотия. Епонин и Ели се хвърлиха да й помагат.

— Добре ли си? — попита Ели.

— Пази си роклята, Ели — обади се Никол, която наблюдаваше с неодобрение проснатата на пода Кати. После грабна няколко хартиени салфетки и започна да почиства разлятото.

— Да-а-а, Ели — обади се саркастично Кати няколко секунди по-късно. — Пази си роклята. По тебе не трябва да има нито едно петънце, когато се омъжваш за твоя двоен убиец.

Всички в стаята затаиха дъх. Никол посиня. Тя приближи Кати и спря точно пред нея.

— Веднага се извини на сестра си — нареди.

— Няма — отвърна предизвикателно Кати само миг преди разперената длан на Никол да се залепи на бузата й. От очите на момичето избликнаха сълзи. — Аха! — тя избърса лицето си. — Най-прочутата раздавачка на шамари в Ню Идън. Само два дни след като е упражнила физическо насилие на площада в Сентръл Сити, тя повтори любимото действие като шамаросва собствената си дъщеря…

— Майко, недей… моля те — прекъсна ги Ели, опасявайки се, че Никол отново ще удари Кати.

Никол се извърна и погледна към разстроената булка.

— Съжалявам — измърмори тя.

— Точно така — изрече ядно Кати. — Извини се на нея. — Аз получих шамара, съдия. Сещаш ли се коя съм — твоята по-голяма неомъжена дъщеря. Тази, която нарече „отблъскваща“ само преди три седмици… Каза, че приятелите ми са „мошеници и аморални“… нали така беше? И въпреки това ще предадеш скъпоценната си Ели, този образец на добродетелта, на един човек, извършил двойно убийство… а друг убиец ще е шаферка…

Почти едновременно всички присъстващи осъзнаха, че Кати не е просто пияна и в агресивно настроение. Тя бе дълбоко разстроена. Дивият й поглед ги проклинаше, докато тя продължаваше несвързаната си реч…

Тя се дави и отчаяно зове за помощ — помисли Никол. — А аз не само че не обърнах внимание на този зов, но дори я блъснах още по-надълбоко.

— Кати — започна кротко Никол, — извинявай. Реагирах глупаво, без да се замисля — тя се приближи към дъщеря си с протегнати ръце.

— Не — Кати отблъсна ръцете на майка си. — Не, не, не… не се нуждая от съжалението ти. — Тя се отправи към вратата. — Всъщност не желая да присъствам на тази проклета сватба… Мястото ми не е тук… Късмет, сестричке. Някой ден ще ми разкажеш как е в леглото красивият доктор.

Кати се извърна и излезе препъвайки се. Докато си тръгваше, Ели и Никол плачеха без глас.

Никол се опита да се съсредоточи върху сватбената церемония, но след нелепата сцена с Кати я болеше сърцето. Тя помогна на Ели да се гримира отново, като непрекъснато се укоряваше, че е реагирала с толкова яд на Кати.

Малко преди началото на церемонията Никол отново отиде до мъжката съблекалня, за да ги осведоми, че Кати е решила да не присъства на сватбата. После хвърли бегъл поглед към събиращите се гости и забеляза, че около дузина хуманоиди вече са заели места. Мили боже — помисли си Никол, — не сме били достатъчно конкретни в поканите. Не беше нещо необичайно някои от колонистите да водят със себе си техните биоти Линкълн или Тиасо със специално предназначение, особено ако имаха деца. Преди да се завърне в булчинската гардеробна, Никол за момент се разтревожи дали ще има достатъчно места за всички.

Миг по-късно, или може би само така изглеждаше, всички придружители на младоженците се събраха на подиума около съдия Мишкин и музиката оповести пристигането на булката. Подобно на останалите Никол се извърна и се загледа в дъното на театъра. Там стоеше нейната прекрасна най-малка дъщеря, още по-великолепна в бялата си рокля с червен кант. Опряна върху ръката на Ричард, тя се приближи по пътеката. Никол се бореше със сълзите, но когато видя големите капки да блестят по бузите на булката, не можа да се сдържи. Обичам те, моя Ели. Колко се надявам да си щастлива.

По молба на двойката съдия Мишкин бе подготвил една по-различна церемония. В нея се възхваляваше любовта между мъжа и жената и се говореше колко значима е връзката между тях за правилното изграждане на семейството. Думите му проповядваха търпимост, упорство и самоотверженост. Отправи молитва, която не принадлежеше към никое вероучение, призовавайки Господ „да събуди“ в булката и младоженеца онази „страст и разбиране, които облагородяват човешкия род“.

Церемонията беше кратка, но изискана. Доктор Търнър и Ели си размениха пръстените и изрекоха клетвата със силен и уверен глас. Извърнаха се към съдия Мишкин и той свърза ръцете им.

— В името на властта, с която ме е упълномощила колонията Ню Идън, обявявам Робърт Търнър и Елеонор Уейкфийлд за мъж и жена.

Докато доктор Търнър внимателно повдигаше воала на Ели за традиционната целувка, проехтя изстрел, почти веднага последван от втори. Съдия Мишкин политна напред и падна от подиума върху двойката младоженци, а от главата му шуртеше кръв. До него Кенджи Уатанабе се свлече на земята. Когато се разнесоха третият и четвъртият изстрел, Епонин се хвърли между младоженците и гостите. Всички пищяха. В театъра цареше хаос.

Разнесоха се още два изстрела, непосредствено един след друг. На третия ред Макс Пъкет най-сетне разоръжи хуманоида ЛИНКЪЛН, КОЙТО беше стрелецът. Макс се бе извърнал в момента, когато чу първия изстрел, секунда по-късно бе прескочил столовете. Но биотът Линкълн, който се беше изправил от мястото си при думата „жена“, изстреля от автоматичния пистолет шест куршума, преди Макс да успее да го свали.

По целия подиум имаше кръв. Никол коленичи и прегледа губернатор Уатанабе. Той бе вече мъртъв. Доктор Търнър държеше в ръцете си съдия Мишкин, когато благородният стар човек затвори очи завинаги. Очевидно третият куршум бе предназначен за доктор Търнър, защото Епонин, в отчаяния си опит да спаси булката и младоженеца, го бе поела странично.

Никол вдигна микрофона, изпуснат от съдия Мишкин.

— Дами и господа… Това е ужасна, ужасна трагедия. Моля останете на местата си, докато се погрижим за ранените.

Последните четири куршума не бяха нанесли големи поражения. Епонин кървеше, но не беше в критично състояние. Макс бе успял да нанесе удар на Линкълн точно преди онзи да изстреля четвъртия куршум; по този начин той почти със сигурност бе спасил живота на Никол, защото куршумът бе минал само на сантиметри от нея. Двама от гостите бяха одраскани от последните изстрели, докато биотът падаше на земята.

Ричард се присъедини към Макс и Патрик, които обуздаваха биота-убиец.

— Не иска да отговори на нито един въпрос — рече Макс.

Ричард погледна рамото на Линкълн. Номерът на хуманоида бе 333.

— Отведете го отзад. По-късно искам да го огледам.

На подиума Най Уатанабе бе коленичила и държеше главата на своя любим Кенджи в скута си. Дълбоки, отчаяни ридания разтърсваха тялото й. Край нея близнаците Галилео и Кеплер виеха от страх. Ели, отгоре до долу опръскана с кръв, се опитваше да успокои малките момчета.

Доктор Търнър се занимаваше с Епонин.

— Линейката ще бъде тук след няколко минути — съобщи й той, след като превърза раната й. Целуна я по челото. — Ние с Ели цял живот ще ти бъдем благодарни за това, което направи за нас.

Никол обикаляше сред гостите, искаше да разбере дали някой от близкостоящите, които бяха засегнати от изстрелите, не е сериозно ранен. Тъкмо се готвеше да се върне при микрофона и да съобщи на всички, че могат да се разотиват, изпаднал в истерия колонист се втурна в театъра.

— Един Айнщайн е полудял — извика, преди да е осъзнал сцената пред себе си. — Уланов и съдия Ианелла са мъртви.

— И двамата трябва да се махнем — каза Ричард. — И то още сега. Но дори ти да не искаш, Никол, аз ще вървя. Зная прекалено много за биотите от серия триста — и какво са направили хората на Накамура, за да ги променят. Още тази вечер или утре сутрин ще бъдат по петите ми.

— Добре, скъпи — отвърна Никол. — Разбирам. Но някой трябва да остане със семейството. И да се бори срещу Накамура. Дори ако е безнадеждно. Не трябва да се подчиняваме на неговата тирания.

Бяха минали три часа от трагичния завършек на сватбата на Ели. Колонията бе залята от паника. Току-що по телевизията беше съобщено, че пет или шест хуманоида едновременно са превъртели и че единадесет от най-изтъкнатите граждани на Ню Идън са убити. За щастие биотът Кавабата, който изнасял концерт във Вегас, не успял в опита си за покушение срещу кандидата за губернатор Ян Макмилан и изтъкнатия индустриалец Тошио Накамура…

— Дрън-дрън — рече Ричард, докато слушаше. — Това е само още един момент от плана им.

Той беше сигурен, че цялата работа е замислена и дирижирана от лагера на Накамура. Нещо повече, Ричард не изпитваше никакво съмнение, че самият той и Никол също са били сред набелязаните жертви. Беше убеден, че събитията от този ден ще родят един съвършено нов Ню Идън, управляван от Накамура с Ян Макмилън в ролята на губернатор-марионетка.

— Няма ли поне да се сбогуваш с Патрик и Бенджи? — залита НИКОЛ.

— По-добре да не го правя — отвърна Ричард. — Не защото не ги обичам, а защото се опасявам, че мога да променя намеренията си.

— Аварийния изход ли ще използваш?

Ричард кимна.

— Никога няма да ме пуснат през официалния…

Докато проверяваше аквалангите, Никол влезе в кабинета.

— Току-що в новините съобщиха, че хората трошат биотите си. Един от интервюираните колонисти каза, че цялата работа с убийствата е част от извънземен заговор.

— Страхотно — изрече мрачно Ричард. — Пропагандата вече е в ход.

Той взе такова количество храна и вода, каквото смяташе, че ще може да носи без притеснения. Приготви се, а после притисна Никол към себе си и я задържа така цяла минута. Когато се разделиха, очите и на двамата бяха пълни със сълзи.

— Знаеш ли къде отиваш? — запита тихо Никол.

— Горе-долу — отвърна Ричард, който стоеше на задната врата. — Няма да ти кажа, разбира се, така че да не си замесена…

— Разбирам — и двамата чуха някакъв шум откъм предната врата и Ричард излетя в задния двор.

Влакът до езерото Шекспир не пътуваше. Хуманоидът Гарсия, който управляваше по-раншния влак по същата линия, беше унищожен от група разгневени колонисти, така че цялата система се беше изключила. Ричард тръгна пеша към източния бряг на езерото.

Докато пъхтеше, натоварен с тежкия акваланг и раницата, изпита чувството, че някой го следи. На два пъти му се стори, че забелязва нещо с крайчеца на окото, но когато спря и се извърна, не видя нищо. Най-накрая стигна до езерото. Минаваше полунощ. Ричард хвърли последен поглед към светлините на колонията и започна да навлича водолазния костюм. Кръвта му се смрази, когато от храстите излезе един Гарсия, а той беше разсъблечен.

Очакваше да бъде убит. След няколко секунди, които му се сториха векове, Гарсия проговори.

— Ти ли си Ричард Уейкфийлд?

Ричард нито помръдна, нито продума.

— Ако си ти — проговори най-накрая биотът, — нося съобщение от съпругата ти. Тя казва, че те обича и те благославя.

Ричард пое бавно и дълбоко въздух.

— Кажи й, че и аз я обичам.