Градината на Рама

1.

— Госпожо Уейкфийлд.

Гласът сякаш идваше някъде отдалеч, от много далеч. Той бавно нахлу в съзнанието й, но не я разбуди напълно.

— Госпожо Уейкфийлд!

Този път беше по-силен. Преди да отвори очи, Никол се опита да си припомни къде се намира. Тя се поразмърда и пяната наоколо й се размести, така че да й осигури максимално удобство. Лека-полека паметта й започна да изпраща сигнали към останалата част на мозъка. — Ню Идън. Вътре в Рама. Назад към Слънчевата система — припомни си тя. — Сън ли е това?

Най-накрая отвори очи. За кратко време имаше затруднения с фокусирането. Най-после приведената над нея фигура придоби ясни очертания. Това беше майка й, облечена в униформата на медицинска сестра!

— Госпожо Уейкфийлд — чу се отново гласът. — Време е да ставате и да се подготвите за срещата.

За момент Никол изпадна в шок. Къде се намираше? Какво правеше майка й тук? После си спомни. Роботите. Майка е един от петте модела роботи-хора. Роботът-модел Анави Тиасо е специалист по въпросите на здравето и добрата форма.

Услужливата ръка на робота подкрепи Никол, когато тя се изправи и седна в своята капсула. За дългия период, през който бяха спали, помещението не се беше променило.

— Къде сме? — запита Никол, докато се приготвяше да изпълзи навън от капсулата.

— Приключихме с предвиденото базисно забавяне на скоростта и вече сме във вашата Слънчева система — отвърна абаносовочерният Анави Тиасо. — Ще навлезем в орбитата на Марс след шест месеца.

Мускулната система бе наред. Преди да напуснат Пресечната точка, Орелът беше осведомил Никол, че всяка една от касетките за сън съдържа специални електронни елементи, които периодично ще упражняват мускулите и другите биологични системи, за да предотвратят атрофията, а освен това ще контролират състоянието на всички жизненоважни органи. Никол се спусна по стълбичката. Когато стъпи на пода, се протегна.

— Как се чувствате? — попита роботът. Това беше Анави Тиасо 017. Номерът изпъкваше на дясното рамо на униформата.

— Добре — отвърна Никол. — Добре, 017 — повтори, докато разглеждаше робота. Приликата с майка й бе забележителна. Преди да напуснат Пресечната точка, Ричард и тя бяха видели всички модели, но през двете седмици, преди да заспят на кораба функционираха само роботите модел Бенито Гарсия. Всички останали роботи на Ню Идън бяха сглобени и изпитани по време на дългия полет. Наистина прилича на майка. Никол се унесе в мисли. Възхищаваше се на творението на неизвестния рамиански художник. Направили са всички промени, които бях предложила.

Дочу стъпки, които се приближаваха. Никол се извърна. Към тях идваше втори Анави Тиасо, също облечен в бялата униформа на медицинска сестра.

— Номер 009 беше назначен да помогне при задействането на процеса — обади се първият Тиасо до нея.

— Назначен от кого? — запита Никол, като се мъчеше да си припомни какво бяха говорили с Орела за процедурата по събуждането.

— От препрограмирания план на мисията — отвърна Номер 017. — След като всички вие, човешките същества, се върнете в будно състояние, ние ще получаваме разпорежданията от вас.

Ричард се събуди по-бързо от Никол, но за разлика от нея слезе по-тромаво по късата стълбичка. За да не падне, трябваше да го подкрепят и двата Тиасо. Ричард беше видимо възхитен, че вижда съпругата си. След продължителна прегръдка и целувка, той я съзерцава известно време.

— Не изглеждаш износена — закачи я той. — Бялото в косите се е увеличило, но пък на отделни места все още има черни кичури…

Никол се усмихна. Чудесно беше, че може да разговаря отново с Ричард.

— Между другото — запита той секунди по-късно, — колко време изкарахме в тия ненормални ковчези?

Никол сви рамене.

— Не зная — отвърна. — Не съм питала още. Реших първо да те събудя.

Ричард се извърна към двата Тиасо.

— Знаете ли вие, прекрасни жени, преди колко време напуснахме Пресечната точка?

— Спали сте деветнадесет години време на пътуване — отвърна Тиасо 009.

— Какво иска да каже с това „време на пътуване“? — запита Никол.

Ричард се усмихна.

— Това е относителен израз, скъпа. Времето не означава нищо, ако няма към какво да го отнесеш. Вътре в Рама са изминали деветнадесет години, но това се отнася само за…

— Не си прави труда — прекъсна го Никол. — Не съм спала толкова дълго време, за да се събудя за урок по теория на относителността. Можеш да ми го обясниш по-късно, след вечеря. Междувременно имаме по-важни задачи. В какъв ред би трябвало да събудим децата?

— Аз имам друго предложение — отвърна Ричард след миг на колебание. — Зная, че нямаш търпение да видиш децата. Аз също. Но защо не ги оставим да поспят още няколко часа? Това със сигурност няма да им навреди… Ние с теб трябва да обсъдим много неща. Можем да започнем подготовката за срещата, в общи линии да помислим какво ще правим с образованието на децата, може би дори ще трябва да отделим малко време да се поопознаем отново…

Никол изпитваше силно желание да види децата, но логичната част от разума й разбираше достойнствата на предложението на Ричард. Семейството беше съставило само първоначален план за периода след като се събудят, главно защото Орелът изрично беше подчертал, че съществуват твърде много неизвестни величини, за да се вземат конкретни решения. Щеше да е много по-лесно някои неща да се планират, преди да се събудят децата…

— Добре — рече най-сетне Никол, — ако зная със сигурност, че всеки от тях е добре… — тя погледна към първия Тиасо.

— Данните от мониторите показват, че всяко от децата ви е преживяло периода на сън без значими отклонения — отвърна биотът.

Никол се извърна отново към Ричард и внимателно заразглежда лицето му. Беше остарял малко, но не толкова, колкото беше очаквала.

— А къде ти е брадата? — изтърси неочаквано, осъзнавайки, че лицето му е гладко избръснато.

— Избръснахме мъжете вчера, докато спяха — отвърна Тиасо 009. — Освен това подстригахме и изкъпахме всички, — според препрограмирания план на мисията.

Мъжете? — помисли Никол. За миг се обърка. — Разбира се. Бенджи и Патрик вече са мъже!

Тя хвана Ричард за ръка и двамата бързо се приближиха до капсулата на Патрик. Лицето, което видя през прозорчето, я стресна. Нейният малък Патрик вече не беше момче. Чертите му се бяха изострили значително, кръглият овал на лицето беше изчезнал. Повече от минута Никол остана вперила поглед в сина си.

— Възрастта му отговаря на шестнадесет или седемнадесет — отвърна Тиасо 017 на въпросителния поглед на Никол. — А господин Бенджамин О’Туул все още е по-възрастен от него с година и половина. Разбира се, тази възраст е приблизителна. Както ви обясни Орелът, преди да отпътувате от Пресечната точка, успяхме донякъде да забавим стареенето, като въздействахме на основните ензими, свързани с него. Това се приложи към всеки един от вас, но не в еднаква степен. Когато казваме, че господин Патрик О’Туул сега е на шестнадесет или седемнадесет, имаме предвид само индивидуалния му вътрешен биологичен часовник. Цитираната възраст е нещо като усреднена величина между неговия растеж, зрялост и процесите на стареене на подсистемите.

Никол и Ричард спираха поред пред всяка една от останалите капсули и внимателно се взираха в спящите деца. Никол непрекъснато клатеше глава от изумление.

— Къде са моите малки дечица? — промълви тя, когато видя, че по време на дългото пътешествие дори малката Ели се е превърнала в девойка.

— Знаехме, че ще стане така — отбеляза Ричард без вълнение. Това не помогна на майката у Никол да се справи с чувството на загуба, което изпитваше.

— Да знаеш е едно — каза Никол, — но да видиш и да го преживееш, е съвсем друго. Не става въпрос за една типична майка, която внезапно осъзнава, че нейните момчета и момичета са пораснали. Това, което се случи с нашите деца, е действително зашеметяващо. Тяхното умствено и социално развитие беше прекъснато за период от десет до дванадесет години. Сега имаме малки деца с тела на възрастни. Как ще успеем само за шест месеца да ги подготвим за срещата с другите хора?

Никол беше поразена. Част от нея не беше повярвала на Орела, когато той описа какво ще се случи със семейството й. А случилото се беше още едно от невероятните събития в нейния живот, които отдавна надхвърляха границите на понятното. Като тяхна майка аз имам много работа и малко време. Защо не съобразих всичко това, преди да напуснем Пресечната точка?

Докато Никол се бореше със силната си емоционална реакция при вида на порасналите си деца, Ричард си приказваше с двата Тиасо. Те с лекота отговаряха на всичките му въпроси. Той беше изключително впечатлен от техните възможности, както физически, така и умствени.

— Всички вие ли имате струпани толкова богата информация в паметта си? — запита ги той в средата на разговора.

— Само ние, модел Тиасо, разполагаме с подробни данни, отнасящи се до миналото и здравето на вашето семейство — отвърна 009. — Но всичките биоти с човешки вид имат достъп до голям обем основна информация. Част от това познание обаче ще бъде отстранена в мига на контакт с другите хора. Тогава паметта на всички модели биоти ще бъде частично прочистена. Всяко събитие или информация, отнасящи се до Орела или Пресечната точка, както и всяка случка, станала преди вашето пробуждане, ще бъдат изтрити от нашите бази данни след срещата с другите хора. От този по-ранен период ще остане достъпна само информацията за персоналното ви здраве, а тя ще се съхранява в моделите Тиасо.

Още преди тази последна забележка Никол си мислеше за Пресечната точка.

— Все още ли сте в контакт с Орела? — запита неочаквано тя.

— Не — този път отговори Тиасо 017. — За по-сигурно се допуска, че Орелът, или най-малкото някакъв представител на Разума от Пресечната точка, от време на време следи нашата мисия, но откакто Рама е напуснала Хангара, с нея не се е свързвал никой. Вие, ние, РАМА — всички сме оставени сами на себе си, докато не се осъществи целта на мисията.

Кати стоеше пред голямото огледало и изучаваше голото си тяло. Даже след месец то все още й беше непознато. Беше й приятно да се докосва. Особено й харесваше да прокарва пръсти по гърдите си и да наблюдава как зърната й набъбват в отговор на дразненето. Още повече й харесваше да остава насаме със себе си под чаршафите през нощта. Тогава можеше да се разтрива навсякъде, докато вълни от тръпки не залееха цялото й тяло и не й се приискаше да вика от удоволствие.

Майка й обясни това явление, но когато Кати се опита да го обсъжда за втори или трети път, тя придоби неловко изражение.

— Мастурбацията е нещо твърде лично, скъпа — отговори й Никол преди вечеря, а гласът й беше много тих — и по принцип се обсъжда, ако това въобще се прави, само с най-близък приятел.

От Ели нямаше никаква полза. Кати никога не я беше виждала да се изучава. Нито един-единствен път. Вероятно тя изобщо не го прави — помисли си Кати. — И определено няма желание да разговаря за това.

— Свърши ли с душа? — Кати чу Ели да се провиква от съседната стая. Всяко от момичетата имаше своя собствена спалня, но деляха обща баня.

— Да — извика Кати в отговор.

Ели влезе в банята, скромно увита в хавлиена кърпа и хвърли бегъл поглед към сестра си, която стоеше съвършено гола пред огледалото. По-младото момиче понечи да каже нещо, но очевидно промени намерението си, защото пусна кърпата и пристъпи предпазливо под душа.

Кати наблюдаваше Ели през прозрачната врата. Най-напред огледа тялото на Ели, а после своето в огледалото, като сравни всички видими анатомични особености. Кати предпочиташе своето лице и цвят на кожата (за момента тя беше най-светлокожия член на семейството, като изключим баща й), но пък Ели имаше по-красива фигура.

— Защо формите ми са толкова момчешки? — запита Кати Никол една вечер, две седмици по-късно. Току-що беше приключила с четенето на няколкото много стари модни списания, съдържайки се в куба данни.

— Не мога да ти обясня съвсем точно — отвърна Никол, като вдигна поглед от собственото си четиво. — Генетиката е невероятно сложен предмет, много по-сложен, отколкото си е мислел в началото Грегор Мендел.

Никол се разсмя наум, защото тутакси осъзна, че Кати не би могла да разбере това, което току-що бе казала.

— Кати — продължи тя, вече не толкова педантично, — всяко дете е уникална комбинация от характеристиките на двамата си родители. Тези характеристики, които определят индивидуалността, се носят от молекули, наречени гени. Съществуват буквално милиарди различни начини, по които могат да се комбинират гените от двамата родители. Ето защо децата от едни и същи родители изобщо не си приличат.

Кати смръщи вежди. Очакваше друг отговор. Никол бързо се досети.

— Освен това — добави с успокоителен тон, — твоята фигура изобщо не е „момчешка“. По-скоро бих казала, че точната дума е „атлетична“.

— Във всеки случай — отново се върна на темата Кати, като посочи сестра си, която учеше упорито в единия ъгъл на общата стая, — аз определено не изглеждам като Ели. Нейното тяло е истински привлекателно, а гърдите й са по-големи и по-закръглени дори от твоите.

— Никол се разсмя непринудено.

— Ели има впечатляваща фигура — рече тя. — Но и твоята е също толкова добра — просто е по-различна. — Никол се върна към четивото си, като смяташе разговора за приключен.

— В ония стари списания няма много жени с фигура като моята — настоя Кати след кратко мълчание. Беше вдигнала електронния си бележник, но Никол вече не внимаваше. — Знаеш ли, майко — заяви тогава Кати, — мисля, че Орелът е допуснал някаква грешка в контрола на моята капсула. Вероятно съм получила някои от хормоните, предназначени за Патрик или Бенджи.

— Кати, скъпа — отвърна Никол, която най-сетне беше осъзнала, че дъщеря й е завладяна от мисълта за фигурата си, — ти със сигурност си станала онази личност, която е била програмирана в гените ти още при самото зачатие. Ти си една прекрасна, интелигентна млада жена. Ще бъдеш много по-щастлива, ако прекарваш времето си в мисли за многото отлични качества, които притежаваш, вместо да си търсиш недостатъци и да желаеш да станеш като някой друг.

Повечето техни разговори след събуждането протичаха точно по този начин. На Кати й се струваше, че майка й изобщо не се опитва да я разбере и че прекалено бързо реагира с лекция или епиграма.

Животът е много повече от това просто да се чувстваш добре, беше припев, който постоянно ехтеше в главата на Кати. От друга страна, майчините й похвали за Ели изглеждаха прекалено възторжени. „Ели е толкова добра ученичка, независимо че започна толкова късно.“ „Ели винаги помага без да я молим за това.“ Или: „Защо не можеш да си малко по-търпелива с Бенджи, като Ели?“.

Най-напред Симон, а сега Ели — помисли си Кати една нощ, докато лежеше гола в леглото. Тя и сестра й се бяха карали, а майка й беше упрекнала само нея. Нямам никакви шансове с майка. Просто сме прекалено различни. Спокойно мога да престана с опитите.

Пръстите й зашариха по тялото, предизвиквайки желание и Кати въздъхна в очакване. Поне има някои неща, за които не се нуждая от майка.

— Ричард — рече една вечер Никол. Намираха се в леглото и бяха само на шест седмици път от Марс.

— Ммм — отговорът позакъсня. Той беше почти заспал.

— Безпокоя се за Кати. Доволна съм от напредъка на останалите деца — особено на Бенджи, Бог да го благослови. Но изпитвам истинска тревога за Кати.

— И какво точно те тревожи? — запита Ричард, като се надигна на лакът.

— Най-вече държанието й. Кати е невероятно егоцентрична. Освен това е избухлива и нетърпелива с останалите деца, включително с Патрик, който я обожава. През цялото време спори с мен, дори когато спорът е безсмислен. Мисля, че прекарва прекалено дълго време сама в стаята см.

— Просто е отегчена — отвърна Ричард. — Не забравяй, Никол, физически тя е млада жена в началото на двадесетте си години. Би трябвало да ходи на срещи, да утвърждава своята самостоятелност. Тук няма никой, който да й е равен… И трябва да признаеш, че понякога се отнасяме към нея като към дванадесетгодишно дете.

Никол не отвърна нищо. Ричард се наведе и докосна с устни ръката й.

— Винаги съм знаел, че Кати е най-докачливата от децата. За нещастие, тя много прилича на мен.

— Но ти поне насочваш енергията си към неща, които си струват. А Кати може да бъде колкото конструктивна, толкова и деструктивна… Наистина, Ричард, ще ми се да поговориш с нея. В противен случай вероятно ще се сблъскаме с големи неприятности, когато срещнем другите хора.

— Какво искаш да й кажа? — отвърна Ричард след кратко мълчание. — Че животът не е низ от вълнуващи неща?… И защо трябва да я моля да не се оттегля в света на своите фантазии? Там вероятно е много по-интересно. За жалост, поне засега никъде в Ню Идън няма нищо интересно за младо момиче.

— Надявах се, че ще проявиш малко повече разбиране — отвърна Никол леко кисело. — Нуждая се от помощта ти, Ричард… пък и Кати се отнася по-добре към теб.

Ричард замълча отново.

— Добре — обади се накрая. В тона му се усещаше безпомощност. Легна отново. — Утре ще я заведа да караме водни ски — тя обича това — и най-малкото ще я помоля да бъде по-внимателна с останалите членове на семейството.

— Много добре. Отлично — изрече Ричард, когато привърши с четенето на материала в тетрадката на Патрик. Той изключи захранването и се вгледа в сина си, който седеше леко притеснен в един стол срещу баща си. — Бързо си се справил с алгебрата — продължи Ричард. — Определено имаш талант за математиката. Докато в Ню Идън пристигнат новите обитатели, ти ще бъдеш почти готов за университетския курс, поне по математика.

— Но мама казва, че все още съм много назад с английския — отвърна Патрик. — Казва, че съчиненията ми сякаш са писани от малко дете.

Никол дочу разговора и влезе при тях от кухнята.

— Патрик, скъпи, Гарсия 041 твърди, че ти не се отнасяш сериозно към писането. Зная, че не можеш да научиш всичко за една нощ, но не искам да се срамуваш, когато срещнем другите хора.

— Но аз предпочитам математиката и естествените науки — възпротиви се Патрик. — Нашият робот Айнщайн твърди, че може да ме научи на висша математика за три или четири седмици, ако нямах толкова да уча по различните други предмети.

Входната врата се отвори внезапно и вътре влетяха Кати и Ели. Лицето на Кати сияеше от оживление.

— Съжаляваме, че закъсняхме — каза тя, но денят ни беше страхотен. — Тя се извърна към Патрик. — Прекосихме езерото Шекспир. Карах лодката сама. Оставихме Гарсия на брега.

Ели не беше и наполовина толкова въодушевена, колкото сестра си. В действителност тя изглеждаше леко засегната.

— Добре ли си, скъпа? — попита тихо Никол по-малката си дъщеря, докато Кати забавляваше останалите от семейството с разкази за приключенията им край езерото.

Ели кимна и не каза нищо.

— А най-вълнуващо — разпалваше се Кати — беше пресичането с голяма скорост през направените от нас вълни. Бам-бам-бам. Подскачахме от вълна на вълна. Понякога имах чувството, че летим.

— Онези лодки не са играчки — отбеляза Никол няколко минути по-късно. Направи знак на всички да седнат край масата за вечеря. Бенджи, който се намираше в кухнята и бъркаше с пръсти в салатата, седна последен.

— Гарсия щяха да ни спасят — отвърна насмешливо Кати. — Бяха три и ни наблюдаваха от брега… Освен това бяхме облекли спасителните жилетки, пък и нали аз мога да плувам.

— Но сестра ти не може — отвърна бързо Никол. В гласа й се долавяха метални нотки. — И ти знаеш, че тя щеше да изпадне в паника, ако бяхте паднали в езерото.

Кати понечи да спори, но Ричард се намеси и смени темата, преди конфликтът да се разрасне. В действителност всички от семейството бяха станали раздразнителни. Още преди месец Рама бе спряла на орбита край Марс, но засега нямаше никакви признаци за пристигането на контингента от Земята, който трябваше да посрещнат. А Никол си мислеше, че срещата им с жителите на Земята ще се състои веднага след като се установят на орбита край Марс…

След вечеря семейството се премести в малката обсерватория на Ричард, разположена в задния двор, за да погледат Марс Обсерваторията имаше достъп до всички външни сензори на РАМА (но към нито един от вътрешните, които обхващаха зоните извън Ню Идън — по време на обсъждането на проекта Орелът беше абсолютно категоричен по този въпрос). Тя предоставяше великолепен изглед през телескопа към червената планета, поне за част от всеки марсиански ден.

Сеансите за наблюдение особено допадаха на Бенджи. Той гордо посочи вулканите в района Терзис, големия каньон, наречен Долината на моряците, и мястото, където първият космически кораб „Викинг“ беше кацнал преди повече от двеста години. Южно от Станцията на Мъч, център на голямата марсианска колония, която беше изоставена през несигурните дни след Големия хаос, се зараждаше прашна буря. Ричард предположи, че бурята може да обхване цялата планета, защото точно сега е сезонът на глобалните бури.

— Какво ще стане, ако другите земляни не се появят? — запита ненадейно Кати по време на мълчаливото им наблюдение на Марс. — И, майко, моля те, поне този път ни отговори конкретно. В края на краищата, ние вече не сме деца.

Никол пренебрегна предизвикателството в тона от забележката на Кати.

— Ако не греша, в основен план за нас се предвижда да чакаме на орбита край Марс в продължение на шест месеца — отвърна тя. — Ако през това време срещата не се осъществи, РАМА ще се отправи към Земята. — Замълча за момент. — Нито баща ви, нито аз знаем каква ще бъде процедурата оттам нататък. Орелът ни каза, че ако се наложи да използват алтернативните планове, в съответния момент на нас ще ни се каже толкова, колкото е необходимо да знаем.

В стаята се възцари тишина. На екрана се появяваха изображения на Марс, погледнат от различен ъгъл.

— Къде е Земята? — попита Бенджи.

— Точно зад Марс, следващата по близост до Слънцето — отвърна Ричард. — Помниш ли, че ти показах подреждането на планетите на компютъра.

— Нямах това предвид — отвърна много бавно Бенджи. — Искам да видя Земята.

Молбата беше съвършено проста. Макар че неколкократно бе водил семейството в обсерваторията, Ричард никога не си беше помислял, че децата могат да се интересуват от едва видимата синя светлина на фона на марсианското небе.

— От разстояние Земята не прави голямо впечатление — рече Ричард, докато търсеше в базата данни съответния сензорен изход. — Всъщност тя много прилича на всеки друг ярък обект, например на Сириус.

Ричард беше пропуснал най-важното! Посочи им Земята сред останалите звезди и после центрира изображението върху това очевидно незабележимо отражение, а децата до едно бяха погълнати от внимание…

— Това е техният дом — помисли си Никол, омагьосана от неочакваната промяна в настроението в стаята, — Нищо че никога не са били там. Докато Никол също стоеше пред екрана, вторачена в мъничката светлина в центъра, картини от Земята нахлуха в спомените й. Даде си сметка колко дълбоко в нея се беше вгнездила носталгията, копнежът да се върне на тази благословена, покрита с океани и изпълнена с толкова красота планета. Сълзи изпълниха очите й, когато се приближи към децата и ги обгърна с ръце.

— Където и да отидем в тази удивителна Вселена — промълви тихо тя, — и сега, и за в бъдеще, тази синя точица винаги ще си остане наш дом.

2.

Най Буатонг се надигна в предутринния здрач. Нахлузи памучната рокля без ръкави, спря за момент да поднесе почитанията си на своя личен Буда в семейното светилище, и сетне, без да безпокои останалите членове на семейството, отмори входната врата. Летният въздух беше мек. В бриза се долавяше ароматът на цветя, примесен с този на тайландски подправки — някой от съседите вече приготвяше закуска.

Движеше се безшумно по пухкавата пепел на алеята. Ходеше бавно, а главата й се извръщаше ту наляво, ту надясно, като очите й попиваха всички познати сенки, които скоро щяха да бъдат само спомени. Последният ми ден — помисли си тя. — Най-сетне настъпи.

След няколко минути тя зави надясно по павираната улица, която извеждаше към малкия търговски район на Лампун. От време на време минаваше по някой велосипедист, но като цяло утринта беше тиха. Нито един от магазините все още не беше отворен.

Когато приближи един храм, Най се размина с двама будистки монаси, по един от двете страни на пътя. Всеки от тях беше облечен в традиционната шафранена роба и носеше обемиста метална урна. Както всяка сутрин, те бяха тръгнали за закуска, обикаляха Тайланд и сега разчитаха на щедростта на гражданите на Лампун, От един магазин точно пред Най се подаде жена и пусна някаква храна в урната на монаха. Не бяха разменени никакви реплики, а и изражението на монаха не се измени видимо, за да благодари за дарението.

Те не притежават нищо — потъна в мисли Най, — Дори и робите на гърба си. И въпреки това са щастливи. Бързо издекламира основната догма „Причина за страданието и желанието“ и си припомни за невероятно богатото семейство на своя нов съпруг, което живееше в района Хигашияма, в покрайнините на Киото, Япония. Кенджи казва, че майка му има всичко, освен спокойствие. То й се изплъзва, защото не може да го купи.

За момент пресният спомен от великолепната къща на семейство Уатанабе завладя мислите й, изтласквайки гледката на обикновения тайландски път, по който вървеше. Най все още се чувстваше замаяна от пищността на представителния дом в Киото. Но това място не беше приветливо към нея. Още от първия миг беше станало ясно, че родителите на Кенджи гледат на Най като на натрапница, чужденка от нисшите слоеве, която се е омъжила за сина им без тяхната благословия. Не бяха нелюбезни, а просто хладни. Бяха й направили нещо като дисекция със стотиците въпроси за семейството й, за средата, в която бе протекло обучението й, и те бяха зададени без всякакви чувства, с логична прецизност. По-късно Кенджи беше успокоил Най, като изтъкна, че неговото семейство няма да е с тях на Марс.

Тя се спря на улицата в Лампун и погледна към храма на кралица Шаматеви, който се намираше отсреща. Това беше любимото място на Най и града, може би любимото й място в цял Тайланд. Някои части на храма датираха от половин хилядолетие; немите му каменни часови бяха свидетели на история, която бе толкова различна от настоящето, че спокойно можеше да бъде историята на някоя друга планета.

Най пресече улицата и влезе в двора на храма, ограден от стени. Утрото беше невероятно ясно. Точно над най-горния chodi14 на древния тайландски храм, в небето ярко грееше една светлинка. Най осъзна, че това беше Марс, нейното следващо местоназначение. Със съпоставките беше свършено. През всичките двадесет и шест юди ни от живота й (с изключение на четирите, които прекара в университета в Чианг Май), градът Лампун беше нейният дом. След шест седмици тя щеше да се намира на борда на гигантски космически кораб, който щеше да я отведе до нейния нов дом — космическата колония на червената планета, където щеше да прекара следващите пет години.

Най зае поза лотос в единия от ъглите на двора и загледа втренчено светлинката в небето. Знаменателно е, че точно тази сутрин Марс ме гледа. Започна да диша ритмично като прелюдия към утринната си медитация. Но докато се подготвяше за душевния мир и спокойствие, които обикновено я съсредоточаваха върху предстоящия ден, Най си даде сметка, че в нея царят много мощни и неразгадани чувства.

Първо трябва да размисля. — Най реши временно да зареже медитацията. — В последния си ден у дома трябва да се помиря с ония събития, които изцяло промениха живота ми.

Преди единадесет месеца Най Буатонг седеше на абсолютно същото място. Кубовете с уроците й по френски и английски бяха спретнато подредени в куфарче. Най възнамеряваше да си направи план по материалите за предстоящия учебен срок, защото беше решила да въведе повече атрактивност и динамика в преподаването на чужди езици в гимназията, където работеше.

Именно в този съдбоносен ден миналата година, малко преди да започне със схемите на уроците си, Най се зае със сутрешната преса на Чианг Май. Пъхна куба в четящото устройство и набързо запрелиства страниците, като тук-там прочиташе нещо повече от заглавие го. На последната страница в един от вестниците попадна на съобщение, написано на английски, което привлече погледа й.

В началото, когато предостави своя формуляр на МКА, Най не мислеше, че шансовете й са големи. Всъщност беше почти сигурна, че няма да мине през първото отсяване на кандидатите и не е необходимо да се подготвя за индивидуалното интервю. Беше доста изненадана, когато шест месеца по-късно получи в електронната си пощенска кутия съобщение, че условно е избрана да бъде сред интервюираните. Освен това съобщението осведомяваше Най, че според процедурата трябва да зададе по пощата всички лични въпроси, които има, и то преди интервюто. МКА подчертаваше, че желае да интервюира само онези кандидати, които действително възнамеряват да приемат назначението в марсианската колония, ако им се предложи.

Най отговори по телепощата с един-единствен въпрос. Дали е възможно по-голямата част от спечеленото на Марс да бъде изпращано в банка на Земята? Добави, че за нея това е основно условие, за да приеме.

Десет дни по-късно по електронната поща пристигна ново съобщение. То беше много сбито. Да, гласеше съобщението, част от спечелените пари може редовно да бъдат изпращани по сметка в земна банка. Но, продължаваше то, Най трябва да е абсолютно сигурна за разпределението на парите — след като кандидатът или кандидатката напуснат Земята, ново преразпределение на средствата няма да бъде възможно.

Животът в Лампун не беше скъп. Заплатата, предложена от МКА за преподавател по езици в колонията на Марс, надхвърляше почти двукратно сумата, която бе необходима на Най, за да покрива всички домакински нужди ма семейството. На плещите на младата жена лежеше тежък товар от отговорности. Баща й беше инвалид и единствено тя от петчленното семейство припечелваше по нещо.

Детството й беше трудно, но семейството беше успяло да се задържи някак малко над границата на бедността. Злото ги сполетя през последната година от следването й. Най-напред баща й получи мозъчен удар, който отне разсъдъка му. Сетне майка й, която не притежаваше някакъв търговски нюх, пренебрегна препоръките на роднините и приятелите и се опита сама да се справи с магазинчето за занаятчийски стоки. За една година семейството загуби всичко, така че Най бе принудена не само да използва личните си спестявания, за да осигури храна и облекло на всички, но и да се откаже от мечтата си да превежда за една от най-големите издателски къщи в Банкок.

През седмицата Най преподаваше в гимназията, а в събота и неделя работеше като екскурзовод. В съботата, преди интервюто с МКА, Най развеждаше група туристи на обиколка из Чианг Май, на тридесет километра от дома. В групата имаше няколко японци, единият от които беше красив млад мъж в началото на тридесетте и говореше английски почти без акцент. Казваше се Кенджи Уатанабе, слушаше с внимание всичко, което разказваше Най, задаваше умни въпроси и беше изключително добре възпитан.

Към края на обиколката по свещените будистки места групата се изкачи с кабинковия лифт на планината Дои Сутхеп, за да посети известния храм на Буда, разположен на билото й. Повечето туристи бяха изтощени от мероприятията през деня, но не и Кенджи Уатанабе. Вместо да пътува с лифта, той настоя да се изкачи до върха по дългата драконова стълба също като будистките поклонници. Сетне, докато Най разказваше старинната си легенда за основаването на храма, той задаваше въпрос след въпрос. А когато слязоха долу и Най седна сама да пие чай в чудесния ресторант в подножието на планината, Кенджи заряза останалите туристи в магазина за сувенири и приближи до нейната маса.

— Kaw tocle krap — изрече на отличен тайландски и удиви госпожица Буатонг. — Мога ли да седна? Имам още няколко въпроса.

— Khum potl’e pasa thai clai nitnoy — отвърна, давайки да се разбере, че не знае много тайландски. — Ами вие? Aryita wa nihon go hanashimasu ka?

Най поклати глава.

— Nihon go hanasimasen — усмихна се тя. — Само английски, френски и тайландски. Макар че разбирам някоя и друга японска дума, ако се говори бавно.

— Възхитен съм — изрече Кенджи, след като се настани срещу Най — от стенописите, които изобразяват основаването на храма на Дои Сутхеп. Легендата е прекрасна — съчетание от история и мистицизъм. Но като историк съм любопитен да разбера две неща. На първо място не е ли възможно този почитан монах от Шри Ланка да е научил от религиозни източници извън кралството. Ланиа, че в околностите на изоставената пагода има реликви от Буда? В противен случай струва ми се невероятно, че е рискувал репутацията си. И второ, защо белият слон, който е носел реликвата, се е изкачил на Дои Сутхеп случайно и точно когато достигнал върха, е трябвало да умре. Това ми се струва прекалено нагласено, твърде много наподобява художествена измислица. Няма ли някакви небудистки исторически източници от петнадесети век, които да потвърждават тази история?

Преди да отговори, за няколко секунди Най остана втренчена в нетърпеливия господин Уатанабе.

— Господине — изрече тя с изнурена усмивка, — през двете години, в които водя туристически групи по будистките забележителности в този район, никой никога не ми е задавал нито един от тези въпроси. Самата аз не зная отговорите, но ако се интересувате, мога да ви дам името на един професор в Университета в Чианг Май, който е изключително компетентен по история на будизма в кралството Ланна. Той е експерт по въпросите, свързани с този период, като се започне с крал Менграи…

Разговорът им бе прекъснат от съобщението, че електромобилът е готов да приеме пътниците за обратното пътуване до града. Най се изправи и се извини. Кенджи се присъедини към останалата част на групата. Докато го наблюдаваше отдалеч, Най си припомни настойчивостта в очите му. Погледът му е невероятен — помисли тя. — Никога не съм виждала толкова ясен и любознателен поглед.

Същият поглед я пресрещна в следобеда на следващия понеделник, когато Най отиде в хотела Дузит Тхани в Чианг Май за интервюто с МКА. С изненада видя Кенджи седнал зад едно бюро, а на ризата му бе официалната емблема на МКА. Отначало Най се смути.

— Не бях видял документите ви до събота — извини се той. — Честна дума. Ако знаех, че сте сред кандидатите, никога нямаше да се включа във вашата обиколка.

В края на краищата, интервюто мина гладко. Кенджи изрази одобрението си както от отличните академични препоръки на Най, така и от работата й като доброволка в сиропиталищата на Лампун и Чианг Май. Най беше откровена и си призна, че невинаги е изпитвала „непреодолимо желание“ да пътешества в Космоса, но тъй като по „природа била авантюрист“, а и предложението на МКА й давало възможност да изпълни задълженията към семейството си, тя кандидатствала за назначение на Марс.

Към края на интервюто в разговора настъпи пауза.

— Това ли е всичко? — запита любезно Най и се изправи.

— Още нещо, може би. — Кенджи Уатанабе внезапно бе станал някак непохватен. — И то е дали имате опит в тълкуването на сънища.

Най се усмихна и седна обратно.

— Продължавайте — рече тя.

Кенджи си пое дълбоко дъх.

— В събота през нощта сънувах, че се намирам в джунглата, някъде в близост до подножието на Дои Сутхеп; знаех къде съм, защото в горната част на полезрението ми се виждаха златните кули на храма. Тичах сред дърветата и се опитвах да намеря пътя, но попаднах на един питон. Той се беше увил около дебел клон в близост до главата ми.

„Къде отиваш?“ — попита ме питонът.

„Търся приятелката си.“

„Тя е на върха на планината.“

Измъкнах се от джунглата на слънце и погледнах към хребета на Дои Сутхеп. Там стоеше възлюбената от детските ми години — Кейко Муросава — и ми махаше. Извърнах се и отново погледнах питона.

„Виж пак“ — рече той.

— Когато за втори път погледнах нагоре към планината, лицето на жената се беше променило. Вече не беше Кейко — сега вие ми махахте от върха на Дои Сутхеп.

Няколко секунди Кенджи не проговори.

— Никога по-рано не съм сънувал толкова ярък и необичаен сън. Мислех си, че може би…

Докато слушаше историята на Кенджи, кожата по ръцете на Най настръхна. Някак си, преди още той да беше свършил, тя знаеше края — че тя, Най Буатонг, ще е жената, която му маха от върха на планината. Наклони се напред.

— Господин Уатанабе — изрече бавно, — надявам се, че това, което ще кажа, няма да ви засегне по някакъв начин…

Известно време Най запази мълчание.

— Има една известна тайландска поговорка — проговори най-накрая, избягвайки погледа му, — която гласи, че когато в съня ти заговори змия, си срещнал човека, за когото ще се ожениш.

Шест седмици по-късно получих съобщението — припомни си Най. Тя все още седеше в двора на храма на кралица Шаматеви в Лампун. — Пакетът с материалите от МКА пристигна три дни след това. Заедно с цветята от Кенджи.

Самият Кенджи се появи в Лампун в края на седмицата.

— Съжалявам, че не се обадих по телефона или по някакъв друг начин — извини се той, — но просто нямаше смисъл да продължавам тази връзка, ако и ти не заминаваше за Марс.

В неделя следобед той й направи предложение за женитба и Най прие веднага. Сключиха брак три месеца по-късно в Киото. Семейство Уатанабе щедро заплатиха пътуването до Япония на сестрите на Най и на три от тайландските й приятелки, за да присъстват на сватбата. За жалост майка й не можеше да дойде, защото нямаше кой друг да се грижи за баща й.

След като внимателно премисли неотдавнашните събития в живота си, най-сетне Най бе готова да започне медитацията. Тридесет минути по-късно тя беше напълно спокойна, щастлива и в очакване на непознатия живот, който й предстоеше. Слънцето вече беше изгряло и в околността на храма имаше и други хора, освен нея. Разходи се бавно наоколо, като се опитваше да се наслади на последните мигове в родното си село.

По-късно Най влезе в главния храм, направи символично жертвоприношение, като изгори благовония върху олтара, след което внимателно заразглежда всяка картина от изрисуваната ламперия, покриваща стените.

Сцените разказваха историята на кралица Шаматеви, единствения героичен образ в представите на Най още от детска възраст. Много племена, които обитавали областта Лампун през седми век, притежавали различни култури и често воювали помежду си. Единственото общо помежду им била една легенда, мит, който разказвал, че от юг, „носена от огромни слонове“, ще пристигне млада кралица и ще обедини всички разнородни племена в кралството Харипунчай.

Шаматеви била едва на двадесет и три години, когато един стар гадател я обявил за бъдещата кралица на Харипунчай пред някакви пратеници от север. Всъщност тя била млада и красива принцеса на моните, кхмерския народ, който по-късно ще построи Ангкор Бар. Освен всичко друго Шаматеви била и високоинтелигентна, изключителна жена за онази епоха, обожавана от всекиго в кралския двор.

Ето защо моните били стъписани, когато тя оповестила, че наистина се отказва от този живот в леност и изобилие и ще се отправи на север, на изнурително шестмесечно пътуване през планини, джунгли и блата — цели седемстотин километра. Когато Шаматеви и нейната свита „носени от огромни слонове“, стигнали до цъфтящата долина, в която бил разположен Лампун, нейните бъдещи поданици тутакси се отказали от фракционерските си разпри и възкачили хубавата млада кралица на трона. Мъдро и справедливо тя управлявала петдесет години и издигнала кралството от мрака в ерата на социалния възход и творческото усъвършенстване.

Когато навършила седемдесет, Шаматеви абдикирала и разделила кралството на две, като всяка половина се управлявала от един от нейните синове-близнаци. Сетне кралицата оповестила, че посвещава остатъка от живота си на Бога. Влязла в будистки манастир и се отказала от всичко, което притежава. В манастира живяла просто и благочестиво и умряла на деветдесет и девет години. Дотогава Златният век на Харипунчай вече бил свършил.

Последната сцена в храма изобразяваше аскетична и съсухрена жена, която една великолепна колесница отнася към нирвана. А друга, по-млада кралица Шаматеви, сияйно красива редом със своя Буда, седи над колесницата сред разкоша на рая. Най Буатонг Уатанабе, марсианска колонистка по назначение, беше коленичила в храма в Лампун, Тайланд, и поднасяше мълчалива молитва към духа на своята героиня от далечното минало.

Скъпа Шаматеви, ти бдя над мен през тези двадесет и шест години. Сега аз се каня да отпътувам към неизвестността, също както направи ти, когато тръгна на север за да откриеш Харипунчай. Нека твоята мъдрост и проницателност ме ръководят в този нов и вълшебен свят.

3.

Йокико се беше облякла в траурните цветове — черна копринена риза, бели панталони и черно-бяла барета. Тя прекоси голямата стая, за да говори с брат си.

— Иска ми се да можеше да дойдеш, Кенджи. Това ще бъде най-голямата демонстрация за мир, която светът някога е виждал.

Кенджи се усмихна на най-малката си сестра.

— Бих искал, Йоки, но ми остават само два дни до заминаването. Искам да ги прекарам с майка и татко.

Майка им влезе в стаята през отсрещния портал. Както винаги видът й беше разтревожен. Носеше голям куфар.

— Сега всичко е опаковано както трябва. Но все още ми се ще да промениш решението си. В Хирошима ще бъде лудница. Асахи Шимбун казва, че се очакват милион посетители и почти половината от тях ще бъдат чужденци.

— Благодаря, майко — рече Йокико и протегна ръка за куфара. — Знаеш много добре, че ние със Сатоко ще отседнем в Хирошима Принс Хотел. Недей да се тревожиш. Ще се обаждаме всяка сутрин преди мероприятията. И ще си бъда у дома в понеделник следобед.

Младата жена отвори куфара и бръкна в специалното отделение, за да извади диамантена гривна и пръстен със сапфир. Сложи си и двата накита.

— Не мислиш ли, че трябва да оставиш тези неща у дома? — засуети се майка й. — Не забравяй всички онези чужденци. Бижутата ти могат да се окажат прекалено изкушение за тях.

Йокико се разсмя с неприкрития смях, който Кенджи обожаваше.

— Майко, ти си страхлива като заек. Винаги си мислиш за лошото, което може да се случи… Отиваме в Хирошима за церемонията по случай тристагодишнината от хвърлянето на атомната бомба. Ще присъства нашият премиер-министър, а също и трима от членовете на Централния съвет на правителствата. Всяка вечер ще свирят световноизвестни музиканти. Или както казва татко, това преживяване ще ни обогати — а ти мислиш само за това, кой ще открадне бижутата ми.

— Когато бях млада, беше нечувано две млади момичета, все още незавършили университета, да пътуват из Япония без придружител…

— Майко, и по-рано сме говорили за това — прекъсна я Йоки. — Аз съм почти на двадесет и две. Догодина, когато завърша, ще напусна този дом, ще живея сама, може би дори в друга страна. Вече не съм дете. Освен това Сатоко и аз сме напълно в състояние да се грижим една за друга.

Йокико погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Тя сигурно вече ме чака на станцията на метрото.

Пристъпи грациозно към майка си и я целуна механично. Прегръдката, с която дари брат си, беше по-продължителна.

— Бъди здрав, ani-san15 — прошепна в ухото му. — Грижи се за себе си и за прекрасната си съпруга. Всички много се гордеем с теб.

Кенджи никога не беше познавал Йоки добре. В края на краищата, той беше почти дванадесет години по-възрастен от нея. Йоки бе едва четиригодишна, когато господин Уатанабе беше назначен на поста президент на американския клон на Международна роботика. Семейството прекоси Тихия океан до едно от предградията на Сан Франциско. В онези дни Кенджи не беше обръщал сериозно внимание на по-малката си сестра. За него много по-голям интерес представляваше новият живот в Калифорния, особено след като постъпи в университета в УКЛА.

През 2232 семейство Уатанабе и Йокико се завърнаха в Япония, оставяйки Кенджи второкурсник по история. Оттогава насам той беше общувал твърде рядко с Йоки. При всяко от ежегодните си посещения у дома в Киото, Кенджи винаги възнамеряваше да прекара повече време насаме с Йокико, но това все не се случваше. Или тя беше погълната от собствения си живот, или родителите му бяха запланували прекалено много обществени ангажименти, или просто самия Кенджи не можеше да намери достатъчно време.

Докато стоеше на вратата и наблюдаваше как Йокико изчезва в далечината, Кенджи изпита неясна тъга. Напускам тази планета, а никога не отделих време да опозная сестра си.

Зад гърба му госпожа Уатанабе монотонно нареждаше, че се чувства така, сякаш животът й е бил пълен провал, защото децата й не я уважават и вече всички си излизат от дома. Ето, дори единственият им син, който взел за съпруга жена от Тайланд, само и само да ги опозори, заминавал за Марс, така че тя нямало да го види цели пет години. А колкото до средната й дъщеря, тя и съпругът й банкер поне я дарили с две внучки, но те пък били също толкова тъпи и отегчителни, колкото родителите си…

— Как е Фумико? — прекъсна я Кенджи. — Ще имам ли възможност да видя нея и племенничките преди заминаването?

— Утре вечер пристигат от Кобе, за да вечерят с нас. Макар че нямам представа с какво ще ги храня… Знаеш ли, че Татсуо и Фумико дори не учат тези момичета как да се хранят с клечки? Можеш ли да си представиш японско дете, което не знае как да си служи с клечки? За тях няма ли нещо свято? Нима ние се отказахме от нашата самобитност, за да станем богати? Аз му казвах на баща ти, ама…

Кенджи се извини, измъкна се от киселия монолог на майка си и потърси убежище в кабинета на баща си. По стените бяха окачени фотографии в рамки — архив на личния и професионален живот на един преуспяващ мъж. Две от фотографиите отразяваха събития, които се бяха запечатали и в паметта на самия Кенджи. На една от тях баща му и той държаха огромната купа, която се връчваше от местния голф клуб на победителите в годишния турнир за баща и син. На другата — сияещият господин Уатанабе връчваше голям медал на сина си, след като Кенджи беше спечелил първо място на състезанието между висшите учебни заведения в Киото.

Като разгледа отново тези снимки. Кенджи се сети, че Тошио Накамура, синът на най-добрия приятел и бизнеспартньор на баща му, беше спечелил второто място и в двете състезания. Младият Накамура, почти една глава по-висок от Кенджи, изглеждаше напрегнат и ядосан и на двете снимки.

Това беше отдавна, преди всичките неприятности, които ги сполетяха — помисли си Кенджи. Припомни си заглавието „Арестуван изпълнителен директор от Осака“, което преди четири години беше оповестило обвинението срещу Тошио Накамура. Статията под това заглавие гласеше, че господин Накамура, вицепрезидент на хотелската верига „Томозава“, е обвинен в много сериозни престъпления — от подкупи и сводничество до търговия с роби. След четири месеца Накамура бе признат за виновен и го осъдиха на седем години затвор. Кенджи беше изумен. Какво, за бога, се случи с Накамура? През изминалите четири години той многократно си беше задавал този въпрос.

Когато Кенджи си спомни съперника си от момчешките години, изпита съжаление към Кейко Муросава, съпругата на Накамура. Кенджи беше особено привързан към нея, когато беше на шестнадесет години и живееше в Киото. Всъщност почти година Кенджи и Накамура си бяха съперничили за любовта на Кейко. Когато най-сетне Кейко даде да се разбере, че предпочита Кенджи пред Тошио, младият Накамура побесня. Една сутрин близо до храма Риоанджи той се изправи лице в лице с Кенджи и дори го заплаши с физическо насилие.

Ако бях останал в Япония, може би самият аз щях да се оженя за Кейко. Кенджи се загледа през прозореца към градината с мъхове. Навън валеше. Неочаквано в мислите му изплува особено мъчителен спомен за един дъждовен ден от юношеството му.

Веднага щом баща му съобщи новината, Кенджи се отправи към нейната къща. Концерт от Шопен погали слуха му в мига, в който зави по алеята, водеща към дома й. Вратата отвори госпожа Муросава, която го посрещна хладно.

— Кейко се упражнява. Няма да свърши по-рано от час.

— Моля ви, госпожо Муросава — промълви шестнадесетгодишното момче. — Много е важно.

Майка й се готвеше да хлопне вратата, когато самата Кейко зърна Кенджи през прозореца. Тя спря да свири и долетя, а лъчезарната му усмивка предизвика вълна на радост у младежа.

— Здравей, Кенджи. Какво има?

— Нещо много важно — отвърна й тайнствено. — Можеш ли да се разходиш с мен?

Госпожа Муросава промърмори нещо за предстоящия рецитал, но Кейко я убеди, че може да си позволи един ден без упражнения. Момичето грабна чадъра и се присъедини към Кенджи, който чакаше пред къщата. Веднага щом домът й изчезна от погледа им, тя го хвана под ръка, както правеше винаги, когато се разхождаха.

— И така, приятелю. — Бяха се отправили по обичайния си маршрут към хълмовете зад техния район на Киото, — кое е толкова важно?

— Няма да ти кажа сега — отвърна Кенджи. — Във всеки случай не тук. Искам да почакам, докато стигнем на подходящото място.

Докато вървяха към Алеята на философа, красива пътека, която извиваше в продължение на седем километра в подножието на източните хълмове, Кенджи и Кейко се смееха и си приказваха за това-онова. Пътеката беше станала известна покрай философа от двадесети век Нишида Китаро. Предполагаше се, че е минавал оттук всяка сутрин. Тя водеше покрай някои от най-прочутите и живописни места, включително Ginkaki-ji (Сребърния павилион) и личното предпочитане на Кенджи — стария будистки храм, наречен Honen-In.

Встрани и зад Honen-In се намираше малко гробище с около седемдесет или осемдесет гроба. Малко по-рано същата година Кенджи и Кейко бяха установили, че тук са погребани някои от най-известните граждани на Киото от XX век, като прочутия романист Юнихиро Танизаки и лекаря-поет Иуао Матсуо. Кенджи и Кейко бяха превърнали гробището в редовно място за срещите си. Веднъж дори прекараха цял час в смях и закачки край надгробния камък на Танизаки, авторът на „Сестрите Маниока“, който разказваше за живота в Осака през 1930-та, като весело спореха на коя от сестрите Макиока прилича Кейко най-много.

В деня, когато господин Уатанабе осведоми Кенджи, че семейството им ще се мести в Америка, вече беше започнало да вали, когато Кенджи и Кейко достигнаха Honen-In. Там Кенджи сви надясно по тясна алея и се отправи към една стара порта, покрита с преплетена слама. Според очакванията на Кейко те не влязоха в храма. Вместо това изкачиха стъпалата, водещи към гробището. Но Кенджи не спря пред надгробната плоча на Танизаки. Той продължи да се изкачва нагоре, към друг гроб.

— Тук е погребан доктор Иуао Матсуо — рече Кенджи и извади електронния си бележник. — Ще ти прочета няколко негови поеми.

Докато Кенджи четеше, Кейко седеше близо до своя приятел. Двамата се бяха сгушили под нейния чадър.

— Има и една последна поема — изрече тогава Кенджи. — Специално haiku16, написано от приятел на доктор Матсоу.

Когато Кенджи отново изрецитира стиховете по памет, двамата останаха мълчаливи. Кейко беше разтревожена и дори леко уплашена, когато сериозното изражение на Кенджи не се промени.

— Стиховете говорят за раздяла — изрече тихо. — Да не би да ми казваш, че…

— Не по мое желание, Кейко — прекъсна я Кенджи. За секунди се поколеба. — Баща ми е назначен в Америка — продължи най-накрая. — Ще се местим следващия месец.

Кенджи никога не беше виждал толкова отчаяно изражение на красивото лице на Кейко. Когато го погледна с онези толкова тъжни очи, той си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Притисна я плътно в следобедния дъжд. И двамата плачеха. Той се закле, че ще я обича винаги.

4.

По-младата сервитьорка, онази със светлосиньото кимоно и старовремския оби17, дръпна лекия параван и влезе в стаята. Носеше поднос с бира и саке.

— Osake onegai shimasu — изрече любезно бащата на Кенджи, протегнал чашата за саке, в която дамата наливаше.

Кенджи отпи от студената бира. Безшумно влезе и по-възрастната сервитьорка, която носеше малка чинийка с ордьоври. В средата се забелязваше някакъв вид мида в светъл сос, но Кенджи не можеше да разпознае нито мекотелото, нито соса. През седемнадесетте години откак беше напуснал Киото, едва ли беше изял повече от шепа от тези kaiseki.

— Campai — рече Кенджи и чукна бирената чаша в чашата за саке на баща си. — Благодаря ти, татко. За мен е чест да вечерям тук с теб.

„Кичо“ беше най-прочутият ресторант в областта Кансай, а може би и в цяла Япония. Беше също така умопомрачително скъп, запазил традицията за персонално обслужване, индивидуални помещения за хранене и сезонни ястия от най-висококачествени съставки. Всяко ястие беше наслада както за окото, така и за езика. Когато господин Уатанабе осведоми сина си, че ще вечерят само двамата, Кенджи изобщо не си представяше, че това може да бъде в „Кичо“.

Разговаряха за експедицията до Марс.

— Колко от другите колонисти са японци? — попита господин Уатанабе.

— Доста — отвърна Кенджи. — Почти триста, ако не греша. От Япония имаше много кандидати с отлични качества. Само американците имат по-голям контингент.

— Познаваш ли лично някого от другите японци?

— Двама или трима. С Йосуко Хорикава бяхме съученици през първата година в колежа на Киото. Може и да я помниш. Зъбите й стърчаха. Носеше очила с дебели стъкла. Тя е, или по-точно беше, химик към Дай-Нипон.

Господин Уатанабе се усмихна.

— Мисля, че наистина си я спомням. Не дойде ли у дома вечерта, когато Кейко свиреше на пиано?

— Така мисля — изрече безгрижно Кенджи. После се разсмя. — Но от онази вечер ми е трудно да си спомня каквото и да било, освен Кейко.

Господин Уатанабе изпразни чашката със саке. По-младата компаньонка, която беше коленичила дискретно в ъгъла на покрития с татами под на стаята, приближи до масата и напълни чашката отново.

— Кенджи, тревожат ме престъпниците — каза господин Уатанабе, когато младата дама се оттегли.

— Какво имаш предвид, татко?

— В едно списание четох дълга статия, в която се казваше, че МКА е набрала за колонията Лоуел няколкостотин осъдени. Подчертаваше се, че всеки от престъпниците има отлично досие за времето на изолация и че всички те притежават изключителни умения. Но защо изобщо е било необходимо да се приемат осъдени?

Кенджи отпи от бирата.

— В интерес на истината, татко, ние срещнахме известни трудности при вербуването. Първо, представата ни за евентуалния брой на кандидатите е била изцяло погрешна, а критериите ни за подбор — прекалено високи. Второ, беше грешка да обявяваме пет години като минимален срок на престоя. За младите хора, например, звучи невероятно ангажиращо каквото и да е решение за такъв дълъг период от време. И трето, най-главното, пресата сериозно ни попречи в целия процес по набирането на персонал. По времето, когато дадохме обявата за кандидати, се появиха безчет статии из списанията и „извънредни“ предавания по телевизията, които разказваха за прехвърлянето на марсианските колонии отпреди сто години. Хората се уплашиха, че историята може да се повтори и те да бъдат изоставени завинаги на Марс.

Кенджи направи кратка пауза, но господин Уатанабе не каза нищо.

— В допълнение, както добре знаеш, проектът на няколко пъти беше изправен пред финансова криза. Така че миналата година, по време на поредното намаляване на бюджета, започнахме да обсъждаме участието на осъдени с примерно поведение и високи професионални умения като възможно решение на проблемите ни с персонала и финансите. Заплатите, които ще получават, са съвсем скромни, но има много други стимули, които карат затворниците да се кандидатират. Ако бъдат избрани, те ще бъдат амнистирани напълно, т.е. когато се върнат на Земята след петгодишния срок ще бъдат свободни. Освен това бившите затворници ще бъдат пълноправни граждани на Колония Лоуел, също както всеки друг, така че няма повече да търпят тягостното наблюдение на всяка своя стъпка…

Кенджи замълча, защото две малки парчета печена на скара риба, изящни и красиви, разположени върху пъстри листа, бяха поставени на масата. Господин Уатанабе взе с клечките една от рибите и отхапа малко парче.

— Oishii desu — отбеляза, без да поглежда сина си. Кенджи се пресегна за другото парче. Очевидно разговорът за осъдените от Колония Лоуел беше приключил. Той надникна зад баща си и видя прекрасната градина, с която ресторантът бе прочут. Миниатюрно поточе сълзеше по излъсканите стъпала и минаваше покрай няколкото изящни дръвчета бонзай. По традиция мястото срещу градината се смяташе за почетно. Господин Уатанабе беше настоял по време на последната вечеря Кенджи да седне на него.

— Не можехте да привлечете китайски колонисти, нали? — запита баща му, когато бяха приключили с рибата.

Кенджи поклати глава.

— Само неколцина от Сингапур и Малайзия. Както китайското, така и бразилското правителство забраниха на своите граждани да се кандидатират. От бразилците това се очакваше — тяхната южноамериканска империя на практика е във война със СП. Обаче се надявахме китайците да са смекчили позициите си. Предполагам, че сто години изолация не се забравят така лесно.

— Не можеш да ги виниш — отбеляза господин Уатанабе. — По време на Големия хаос тяхната нация пострада ужасно. За една нощ бе изтеглен целият чуждестранен капитал и икономиката им рухна мигновено.

— Успяхме да вербуваме малко африканци, може би около стотина, както и шепа араби. Но повечето от колонистите са от страните, които участват в МКА. Това можеше да се очаква.

Внезапно Кенджи изпита неудобство. Откак бяха влезли в ресторанта, целият разговор се въртеше само около него и неговата дейност. Когато поднесоха следващите няколко ястия, Кенджи прояви интерес към работата на баща си в „Международна роботика“. Господин Уатанабе, който понастоящем беше главен изпълнителен секретар на корпорацията, винаги сияеше от гордост, когато говореше за „своята“ компания. Тя бе най-големият световен производител на роботи за промишлеността и сферата на услугите. Годишните продажби на МР, както обикновено я наричаха, я нареждаха сред петдесетте най-големи производители в света.

— Догодина ще навърша шестдесет и две — от сакето господин Уатанабе бе станал необичайно приказлив. — Мислех си дали да не се оттегля. Но Накамура твърди, че това ще бъде грешка. Според него компанията все още има нужда от мен…

Преди да им поднесат плодовете, Кенджи и баща му отново се върнаха към предстоящата марсианска експедиция. Кенджи обясни, че Най и повечето азиатски колонисти, които ще пътуват с корабите „Пинта“ или „Нина“, вече тренират в японския лагер в южен Кюшу. Самият той ще се присъедини към съпругата си веднага щом напусне Киото. След още десетина дни тренировки, те и останалите пътници на „Пинта“ ще се преместят на една ЛЕО18 космическа станция, където ще минат през едноседмичен курс на обучение в условията на безтегловност. Последната фаза от подготовката им в близост до Земята ще включва полет на космическия влекач от ЛЕО до геосинхронната космическа станция ГЕО-4. Междувременно там се монтира „Пинта“, извършват се окончателните проверки и корабът се подготвя за дългото пътуване до Марс. По-младата сервитьорка им поднесе коняк.

— Съпругата ти наистина е великолепна — изрече господин Уатанабе и отпи малка глътка от питието. — Винаги съм смятал, че тайландките са най-красивите жени на света.

— В нея има и духовна красота — бързо добави Кенджи. Неочаквано почувства липсата на младата си съпруга. — А е и много интелигентна.

— Английският й е съвършен — отбеляза господин Уатанабе. — Но майка ти твърди, че японският й е ужасен.

Кенджи се наежи.

— Най се опита да говори на японски — който, по случайност, никога не е изучавала, защото майка отказа да говори с нея на английски. Направи го нарочно, само и само Най да се почувства неловко…

Кенджи се овладя. Нападките срещу майка му в защита на Най не бяха подходящи за случая.

— Gormen nasai — обърна се към баща си.

Господин Уатанабе отпи голяма глътка от коняка.

— Е, Кенджи, поне през следващите пет години няма да прекараме подобна вечер насаме. Вечерята и разговорът ми доставиха голямо удоволствие — Замълча за миг. — Но има още нещо, което бих искал да обсъдя с теб.

Сенджи се поразмърда (беше отвикнал да седи с часове на пода с кръстосани крака) и изправи горната част на тялото си, като се опитваше да проясни мисълта си. Интонацията на баща му показваше, че това „още нещо“ е сериозно.

— Интересът ми към престъпниците във вашата Колония Лоуел не беше продиктуван от обикновено любопитство — поде господин Уатанабе. Преди да продължи, той спря за миг да подреди мислите си.

— В края на миналата седмица след завършването на работния ден в кабинета ми дойде Накамура-сан. Каза ми, че и втората молба на сина му да бъде одобрен за Колонията Лоуел е била отхвърлена. Попита ме дали не бих поговорил с теб да се заемеш с въпроса.

От изненада Кенджи се вкамени. За първи път чуваше, че съперникът му от детските години е кандидатствал за Колонията Лоуел. А сега баща му…

— Аз не съм участвал в подбора на колонистите с присъди — отвърна много бавно Кенджи. — Това беше една съвсем отделна част от проекта.

Няколко секунди господин Уатанабе не каза нищо.

— Според някои наши източници — продължи най-накрая, като изпи коняка си, — единственият, който е бил твърдо против, е един психиатър от Нова Зеландия, доктор Риджмор. Неговото становище е, че независимо от отличното досие на Тошио за периода, прекаран в изолация, синът на Накамура все още не разбира, че е извършил нещо лошо… Мисля, че лично ти си отговарял за назначението на доктор Риджмор в екипа за Колония Лоуел.

Кенджи беше смаян. Баща му не отправяше случайна молба. Беше направил обстойно проучване на обстоятелствата. Но защо? Защо е толкова заинтересуван? — помисли си Кенджи.

— Накамура-сан е блестящ инженер — отговори на мълчаливия му въпрос господин Уатанабе. — Негова е заслугата за много от продуктите, които наложиха фирмата сред водещите в нашата сфера. Но напоследък в лабораторията му липсва новаторство. За да сме по-точни, нейната продуктивност взе да спада някъде по време на ареста и осъждането на сина му.

Господин Уатанабе се приведе към Кенджи, опирайки лакти на масата.

— Накамура-сан загуби своята увереност. Той и съпругата му посещават Тошио в апартамента за изолация веднъж месечно. За Накамура това е постоянно напомняне, че семейството му е загубило честта си. Ако синът му замине за Марс, може би…

Кенджи разбираше съвсем ясно за какво моли баща му.

В душата му отдавна потискани чувства заплашваха да избухнат. Кенджи беше ядосан и объркан. И тъкмо се готвеше да заяви на баща си, че молбата му е „неуместна“, когато по-възрастният Уатанабе заговори отново.

— Това е голяма мъка също за Кейко и малката й дъщеричка. Айко е почти на седем. В края на всяка втора седмица те послушно пътуват с влака до Ашиа…

Колкото и да се опитваше, Кенджи не успя да възпре сълзите, които избликнаха в ъгълчетата на очите му. Представата как Кейко, съкрушена и унила, въвежда дъщеря си в забранената зона за обичайното посещение при баща й, беше повече от това, което можеше да понесе.

— Разговарях с Кейко миналата седмица — добави господин Уатанабе, — по молба на Накамура-сан. Тя беше много паднала духом. Но сякаш се ободри, когато й казах, че ще те помоля да ходатайстваш в полза на съпруга й.

Кенджи пое дълбоко дъх и погледна безизразното лице на баща си. Знаеше какво ще направи. Знаеше също така, че това беше наистина „неуместно“ — не престъпно, просто неуместно. Но нямаше смисъл да се измъчва за нещо, което беше вече предрешено.

Кенджи допи коняка си.

— Кажи на Накамура-сан, че утре ще се обадя на доктор Риджмор.

Ами ако интуицията го лъжеше? Тогава ще съм пропилял час, най-много час и половина — мислеше си Кенджи, когато намери извинение и се измъкна от семейното събиране със сестра си Фумико и двете й дъщери. Изтича на улицата. Тутакси пое към хълмовете. Беше часът преди залеза. Ще бъде там — си рече той. — Това ще е единствената възможност да се сбогуваме.

Най-напред Кенджи отиде до малкия храм Анраку-Джи. Влезе в hondo и се огледа в очакване да открие Кейко на нейното любимо място, пред страничния дървен олтар, издигнат в чест на две будистки монахини от дванадесети век, които някога били в кралския харем и които се самоубили, когато император Го-Тоба им заповядал да се откажат от учението на Св. Хонен. Кейко не беше там. Нямаше я и отвън, при гробовете на двете жени в края на бамбуковата горичка. Кенджи взе да си мисли, че се е излъгал. Кейко не е дошла. Чувства се прекалено унизена.

Единствената му надежда беше, че Кейко го чака в гробището край Honen-In, където преди седемнадесет години той й беше казал, че заминава за Америка. Докато се изкачваше по алеята, която водеше към храма, сърцето на Кенджи пропусна един удар. В далечината отдясно се виждаше женска фигура. Беше облечена в обикновена черна рокля и стоеше край гроба на Юнихиро Танизаки.

Макар че тя беше с гръб към него и не се виждаше ясно в сгъстяващия се здрач, Кенджи беше сигурен, че жената е Кейко. Втурна се нагоре по стъпалата към гробището и спря на около пет метра от жената в черно.

— Кейко — беше се задъхал, — толкова се радвам…

— Уатанабе-сан — обръщението беше официално. Тя се извърна към него, главата й беше сведена, погледът прикован към земята. Поклони се много ниско, сякаш бе прислужница. — Domo arrigato gozaimasu — повтори два пъти. Най-накрая се изправи, но пак без да поглежда Кенджи.

— Кейко — изрече тихо той. — Аз съм, Кенджи. Сам съм. Моля те, погледни ме.

— Не мога — отвърна тя с едва доловим глас. — Но мога да ти благодаря за това, което направи за Айко и мен. — Отново се поклони. — Domo arrigato gozaimasu.

Вътрешен импулс накара Кенджи да се наведе и да хване брадичката на. Кейко. Нежно повдигна главата й, докато успее да види лицето. Кейко беше все още красива. Но Кенджи беше потресен, когато видя тъгата, запечатана завинаги върху деликатните черти.

— Кейко — промърмори той. Сълзите й режеха сърцето му като с нож.

— Трябва да вървя — рече тя. — Желая ти щастие. — Тя се изтръгна от ръцете му и отново се поклони. После се изправи, без да го погледне, и бавно изчезна надолу по пътеката сред сенките на здрача.

Кенджи я проследи с очи, докато съвсем я изгуби от погледа си. Едва тогава осъзна, че се е облегнал върху надгробния камък на Танизаки. Няколко секунди остана вторачен в двете думи, изсечени върху сивата паметна плоча — Канджи-Ку и Джаку. Едната означаваше „Празнота“, а другата „Самота“.

5.

През 2241 година съобщението от Рама беше препратено към Земята от проследяващата сателитна система и веднага предизвика смут. Видеофилмът на Никол много бързо беше отнесен към графата „Строго поверително“, а Международното разузнавателно управление (MPV), отговарящо за безопасността на СП, се опитваше да разбере за какво става въпрос. Много скоро десетина от най-обиграните агенти бяха изпратени към намиращата се в Новосибирск система, свързана със сигурността, за да анализират сигнала, получен от далечния космос, и да разработят генерален план за отговора на СП.

След като се увериха, че нито китайците, нито бразилците са успели да декодират сигнала (техните технологични възможности все още не можеха да се сравняват с тези на СП), към Рама бе предадено исканото потвърждение, като по този начин се предотвратяваше възможността за ново излъчване на видеофилма на Никол. После суперагентите съсредоточиха вниманието си върху подробностите от съдържанието на самото съобщение.

Започнаха с някои исторически проучвания. Смяташе се, независимо от някои показателни, но компрометирани данни за противното, че космическият кораб Рама И е бил разрушен от преградната ядрена фаланга, изпратена през април 2200. Никол дьо Жарден, жената от видеофилма е била обявена за умряла дори още преди космическият кораб „Нютон“ да напусне Рама. Без съмнение, тя, или това, което беше останало от нея, трябва да е било анихилирано след ядреното разрушение. Така че нямаше начин съществото от видеофилма да е тя.

Но ако съществото или нещото, което говореше, беше роботизирана имитация на мадам дьо Жарден, то в значителна степен превъзхождаше всички видове изкуствен интелект, конструиран на земята. Ето защо предварителните заключения бяха, че Земята отново си има работа с модерна цивилизация с невероятни възможности, съответстващи на технологичното ниво, демонстрирано при двете посещения на Рама.

Нямаше никакво съмнение за вложената в съобщението заплаха, по това суперагентите бяха единодушни. Ако действително поредната Рама беше на път към Слънчевата система (макар че засега нямаше засечени данни от двойката екстракалибрени станции). Земята в никакъв случай не биваше да пренебрегва съобщението. Разбира се, имаше известна вероятност цялата работа да е хитър номер, скроен от блестящите китайски физици (те категорично бяха главните заподозрени), но докато проверят тази хипотеза, СП трябваше да получи окончателен план.

За щастие вече имаше един многонационален проект за създаване на скромна колония на Марс през 2240-та, който можеше да свърши работа. През изминалите две десетилетия няколкото проучвателни мисии до Марс бяха разпалили наново интереса към червената планета. Идеята беше чрез новия метод за почвообразуване планетата да стане обитаема за човешкия вид.

На Марс вече бяха построени изследователски лаборатории без персонал, в който се провеждаха експерименти, прекалено опасни или прекалено спорни, за да бъдат осъществени на Земята. Така че най-лесният начин да се реагира на видеофилма на Никол дьо Жарден, без да се предизвиква паника сред населението на планетата Земя, беше да се разгласи и финансира една значително по-голяма колония на Марс. Ако впоследствие цялата работа се окажеше номер, числеността на колонията можеше да се сведе до първоначално предложената.

Един от агентите, индиец на име Рави Сринивасан, внимателно проучи целия масив от архивни данни на МКА за 2200 година и се убеди, че Рама II всъщност не е била разрушена от ядрената фаланга.

— Не е изключено филмът да е автентичен и говорителят действително да е уважаемата мадам дьо Жарден — обяви заключението си господин Сринивасан.

— Но днес тя би трябвало да е на седемдесет и седем години — възрази му друг от агентите.

— Няма нищо, което да показва кога е правен записът — обори го Сринивасан. — И ако сравните фотографиите на мадам дьо Жарден по време на мисията с образа на жената от филма, който получихме, ще забележите, че те се различават. Остаряла е с около десет години. Ако това е някакъв номер или имитация, тогава тя е направена изключително прецизно.

Господин Сринивасан все пак се съгласи, че планът, разработен от MPV, е подходящ дори в случай че филмът е автентичен. Така че не беше от кой знае какво значение дали ще се приеме за вярно неговото заключение. Но всички суперагенти бяха единодушни за едно — че е абсолютно задължително възможно най-малък брой хора да знаят за съществуването на филма.

Четиридесетте години от началото на двадесет и трети век бяха години на значителни промени в живота на планетата Земя. След Големия хаос беше създаден Съветът на правителствата (СП), като монолитна организация, която да контролира или най-малкото ловко да въздейства върху политиката на планетата. Извън сферата на влияние на СП остана само Китай; след разрухата, преживяна по време на Хаоса, китайците се самоизолираха. След 2200 година обаче взеха да се явяват признаци, че неоспоримата власт на СП все повече се подкопава.

Започна се с изборите в Корея през 2209. Отвратени от последователните режими на корумпирани политици, които забогатяваха за сметка на населението, корейците в действителност гласуваха за федерация с Китай. От всички големи държави в света единствено Китай имаше управление, което значително се отличаваше от регулирания капитализъм, наложен от богатите нации и конфедерации в Северна Америка, Азия и Европа. А китайското управление беше вид социалистическа демокрация, която се основава на хуманитарни принципи, възприети от канонизирания през двадесети век италиански католик Сан Микеле от Сиена.

Не само СП, но на практика и цялата световна общественост бе смутена от потресаващите изборни резултати в Корея. Докато MPV успее да разпали там гражданска война (2211–2212), новото корейско правителство и неговите китайски съюзници успяха да спечелят сърцата и умовете на хората. Така че военният конфликт бе потушен без много усложнения и Корея стана постоянен член на Китайската федерация.

Китайците открито заявиха, че нямат намерение да налагат извън страната своята форма на управление чрез военни действия, но останалата част от света не им вярваше. Така в периода между 2210 и 2220, политическото напрежение се върна на световната сцена и СП удвои бюджета си за въоръжаване и разузнаване.

Междувременно през 2218 триста и петдесетте милиона бразилци избраха генерал Жоао Перейра за предводител на нацията. Генерал Перейра беше убеден, че СП недооценява и се отнася зле към Южна Америка (не грешеше) и изиска промени в хартата на СП, които щяха да поправят тази несправедливост. В резултат Бразилия се отцепи от Съвета на правителствата, а в следващото десетилетие я последваха и повечето от останалите южноамерикански нации, окуражени от сериозната военна мощ на Бразилия, която успешно се бе противопоставила на силите за мир на СП. Така се роди третият участник на международната геополитическа сцена — вид бразилска империя под енергичното ръководство на генерал Перейра.

Отначало наложеното от СП ембарго заплашваше да върне Бразилия и останалите южноамерикански страни към нищетата, която беше опустошила района като естествена последица на Големия хаос. Но Перейра отвърна на удара. След като развитите страни в Северна Америка, Азия и Европа отказваха да приемат законно изнасяните стоки, той и неговите съюзници щяха да изнасят незаконни продукти. Наркотиците се превърнаха в основно средство за търговия на бразилската империя. Тази политика имаше изключителен успех. До 2240 огромен поток от различни видове наркотици нахлу от Южна Америка към останалата част на света.

Ето каква бе политическата обстановка на Земята, когато бе получен видеофилмът на Никол. Макар че в контрола, упражняван от СП върху планетата, се бяха появили някои пукнатини, организацията все още представяше почти седемдесет процента от населението и деветдесет процента от материалните богатства на Земята. Така че съвсем естествено беше СП и изпълняващата неговите цели космическа агенция МКА да поемат отговорността за отговора на съобщението. През февруари 2242 при внимателно спазване на мерките за сигурност, определени от MFV, бе обявено петкратното увеличение на броя на хората, заминаващи за Марс като заселници в Колония Лоуел. По план те щяха да отпътуват от Земята към края на лятото или началото на есента на 2245.

Четиричленното шведско семейство от Малмьо, всички руси и синеоки, се изнизаха един по един през вратата, оставяйки Кенджи и Най сами. Тя продължаваше да се взира надолу към Земята, която беше на тридесет и пет хиляди километра от тях. Кенджи се присъедини към нея пред огромния панорамен прозорец.

— Никога не съм осъзнавала напълно — обърна се Най към съпруга си — какво означава да си на геосинхронна орбита. Оттук Земята не се движи. Изглежда провесена в пространството.

Кенджи се разсмя.

— В действителност се движим и ние, и тя, при това много бързо. Но тъй като нашият орбитален период и периодът на въртене на Земята са еднакви, тя винаги ни се представя от една и съща страна.

— На другата космическа станция беше по-различно — Най се отдалечи, като влачеше по пода пантофите си. — Там Земята изглеждаше величествена, динамична, много по-внушителна.

— Но ние се намирахме само на триста километра от повърхността й. Разбира се, че беше…

— Свинщина! — изрева някой в другата част на салона за наблюдения. Широкоплещест млад мъж в карирана риза и сини джинси се носеше из въздуха на не повече от метър над пода, а необузданите му движения го преобръщаха във всички посоки. Кенджи прекоси и помогна на новодошлия да се изправи на крака.

— Благодаря. Забравих, че през цялото време някой от краката ми трябва да се влачи по пода. Тази шибана безтегловност е странна за един фермер.

Имаше подчертан южняшки акцент.

— Оф, извинявам се за езика, ма’ам. Твърде дълго съм живял измежду крави и свине — той протегна ръка на Кенджи. — Аз съм Макс Пъкет от Декуин, Арканзас.

Кенджи представи себе си и съпругата си. Макс Пъкет имаше открито лице и се усмихваше, без много да му мисли.

— Знаете ли — рече Макс, — когато подписвах, че ще отида на Марс, нито за миг не си дадох сметка, че по време на цялото проклето пътуване ще бъдем в безтегловност… Какво ще стане с нещастните кокошки? Вероятно никога вече няма да снесат яйце.

Макс се приближи до прозореца.

— У дома, там долу, на онази смешна планета, сега е почти обяд. Брат ми Клайд сигурно току-що си е отворил бутилка бира, а жена му Уинона му прави сандвич — за няколко секунди замълча, после се извърна към семейство Уатанабе. — Вие двамата какво ще правите на Марс?

— Аз съм историкът на колонията — отвърна Кенджи. — Или поне един от тях. Съпругата ми Най е учителка по френски и английски.

— По дяволите. Надявах се да сте една от фермерските двойки от Виетнам или Лаос. Искам да науча нещо за ориза.

— Не споменахте ли нещо за кокошки? — запита Най след кратко мълчание. — Нима ще имаме пиленца на „Пинта“?

— Ма’ам — отвърна мъжът, — от другата страна на тази станция, в един товарен влекач, се намират петнадесет хиляди от най-добрите пиленца на Пъкет, затворени в кафези. За тях МКА плати толкова, че ако искат, Клайд и Уинона могат да почиват цяла година… Ако тези кокошки не тръгнат с нас, бих искал да зная, какво, по дяволите, ще правят с тях.

— Пътниците заемат само двадесет процента от обема на „Пинта“ и „Санта Мария“ — напомни Кенджи на Най. — Продукти и други товари заемат останалата част. На „Пинта“ ще бъдем общо около триста пътници, повечето са официални представители на МКА и друг ключов персонал, необходим за основаването на колонията…

— Основаване на колонията? — прекъсна го Макс. — По дяволите, човече, ти говориш като един от ония роботи — той се ухили на Най. — Прекарах две години с един от ония говорещи култиватори, а после изхвърлих кучия му син и го замених с един от немите модели.

Кенджи се разсмя непринудено.

— Предполагам, че действително употребявам доста от жаргонните фрази на МКА. Бях един от първите цивилни, избрани за Ню Лоуел, и се занимавах с кандидатите от Изтока.

Макс беше пъхнал в устата си цигара. Огледа салона.

— Не виждам никъде знак за пушене. И предполагам, че ако запаля, ще задействам всичките аларми. — Мушна цигарата зад ухото си. — Уинона мрази, когато аз и Клайд пушим. Тя казва, че вече само фермерите и курвите са пушачи.

Макс се изхили. Кенджи и Най също се разсмяха. Той беше забавен.

— Като говорим за курви — Макс намигна — къде са всичките жени с присъди, дето ги дадоха по телевизията? Еха, някои от тях бяха доста добри парчета. Пустата му гледка беше по-хубава от моите пилета и прасета.

— Всички колонисти, които на Земята са били държани в изолация, пътуват със „Санта Мария“ — обясни Кенджи. — Ние ще пристигнем около два месеца преди тях.

— Знаеш ужасно много за тази мисия. И не говориш подреден английски като японците, които срещах в Литъл Рок И Тексаркана. Да не си някой от специалните?

— Не. — Кенджи не можа да се въздържи и отново се разсмя. — Както ти казах, аз съм само водещият историк на колонията.

Кенджи се готвеше да разкаже на Макс, че е живял шест години в Съединените Щати — което обясняваше защо английският му е толкова добър, — когато вратата на салона се отвори и влезе един достолепен господин в сив костюм и тъмна вратовръзка.

— Извинете — обърна се той към Макс, който отново беше поставил незапалената си цигара в уста, — да не би по грешка да съм се оказал в стаята за пушене?

— Не, чиче — отвърна Макс. — Това помещение е салонът за наблюдения. Твърде хубаво е, за да бъде място за пушене. Вероятно пушачите са обречени да се блъскат в някоя малка стаичка без прозорци, близо до банята. Човекът от МКА, който ме интервюира, ми каза…

Възрастният господин се вторачи в Макс, сякаш беше някой биолог, а самият Макс рядък, но отблъскващ екземпляр.

— Името ми, млади човече — прекъсна го той, — не е „чиче“. А Пьотр. И за да бъдем точни — Пьотр Мишкин.

— Приятно ми е да се запознаем, Питър — рече Макс и протегна ръка. Аз съм Макс. Това е семейство Уатанабе. Те са от Япония.

— Кенджи Уатанабе — поправи го Кенджи. — Това е съпругата ми Най, която е гражданка на Тайланд.

— Господин Макс — изрече официално Пьотр Мишкин, — първото ми име е Пьотр, не Питър. Достатъчно е, че ще трябва да говоря английски цели пет години. Категорично мога да изисквам поне името ми да запази оригиналното си руско звучене.

— Дадено, Пи-от-ър — рече Макс и отново се ухили. — С какво се занимаваш? Не, остави ме да позная… Ти си собственик на погребалното бюро на колонията.

За част от секундата Кенджи се изплаши, че господин Мишкин ще изпадне в пристъп на ярост. Вместо това една почти незабележима усмивка пропълзя по лицето му.

— Очевидно, господин Макс — каза бавно той, — вие имате някакъв комичен талант. При такова дълго и отегчително пътешествие в космоса това може и да е добродетел. — За миг замълча. — За ваше сведение, аз не съм собственик на погребално бюро. Аз съм възпитаник на закона. До преди две години, когато се оттеглих по собствена воля, за да потърся „нови приключения“, аз бях член на Върховния съд на Съветите.

— Мътните го взели — възкликна Макс Пъкет. — Сега си спомням. Четох за тебе в списание „Тайм“… Хей, съдия Мишкин, извинявай. Не те познах…

— Няма защо — прекъсна го съдията Мишкин. Усмивката на лицето му показваше, че се забавлява. — Чудесно е известно време да бъдеш непознат и да те вземат за погребален агент. Вероятно отработеното съдийско поведение доста наподобява съответното мрачно изражение на погребалния агент. Между другото, господин…

— Пъкет, господине.

— Между другото, господин Пъкет — продължи съдията Мишкин, бихте ли желали да пийнем заедно в бара? Точно сега една водка ще ми дойде много добре.

— Също и текила — отвърна Макс, като се отправяше към вратата със съдията Мишкин. — Предполагам, че не знаеш какво става с прасетата, когато им дадеш текила, нали? Така си и мислех… Ами, ние с брат ми Клайд…

Изчезнаха, оставяйки Кенджи и Най Уатанабе отново сами. Двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Нали не мислиш, че тия двамата ще станат приятели? — каза Кенджи.

— Няма начин — отвърна с усмивка Най. — Какви характери!

— Мишкин е считан за един от най-добрите прависти на века. Неговите разработки са задължително четиво във всички правни училища на Съветите. Пъкет е бил председател на Съюза на фермерите от Югозападен Арканзас. Притежава невероятни познания за селскостопанската техника и животни.

— Да не би да знаеш биографиите на всички в Ню Лоуел?

— Не. Но съм проучил досиетата на всички на „Пинта“. — Най прегърна съпруга си.

— Разкажи ми за Най Буатонг Уатанабе.

— Учителка от Тайланд, съвършен английски и френски, IE19 равен на 2,48, С-91…

Най го прекъсна с целувка.

— Забрави най-важното.

— Кое?

Тя го целуна отново.

— Най е обожаваната млада съпруга на Кенджи Уатанабе, историк на колонията.

6.

Почти целият свят видя по телевизията официалното освещаване на „Пинта“, което се състоя няколко часа преди заплануваното й отлитане към Марс с пътници и товар на борда. Лично вторият вицепрезидент на СП и изпълнителен директор по въпросите на собствеността, швейцарецът Хайнрих Йенцер присъстваше на ГЕО-4 за церемонията по откриването. Той изнесе кратко слово, с което отбеляза като голям успех както завършването на трите големи космически кораба, така и откриването на „нова ера в колонизирането на Марс“. Когато завърши, господин Йенцер представи на гостите господин Ян Макмилън, шотландеца-командир на „Пинта“. Макмилън, отегчителен оратор и най-чист представител на бюрокрацията на МКА, прочете шестминутна реч, с която напомни на света фундаменталните задачи на проекта:

— Тези три кораба ще пренесат близо две хиляди души на сто милиона километра до друга планета Марс — където този път ще бъде установено постоянно човешко присъствие. Повечето от бъдещите марсиански колонисти ще бъдат транспортирани с втория кораб, „Нина“, който ще отпътува от ГЕО-4 след три седмици, считано от днес. Нашият кораб —"Пинта", и последният кораб — „Санта Мария“, ще носят на борда си по триста пътника и хиляди килограми запаси и съоръжения, необходими за установяване на колонията.

Внимателно избягвайки какъвто и да било намек за печалния край на първите марсиански колонии през миналия век, командир Макмилън се опита да прозвучи поетично, като сравни предстоящата експедиция с тази на Христофор Колумб отпреди седемстотин и петдесет години. Всъщност речта бе написана специално за Макмилън, но думите, които в устата на един добър оратор щяха да звучат вдъхновяващо, се превърнаха в отегчителна и прозаична историческа лекция, изнесена с монотонно еднообразие от командира.

Той завърши речта си с характеристика на колонистите като група. Цитира статистически данни за тяхната възраст, професиите им и страните, от които произхождат.

— Тези мъже и жени — обобщи Макмилън — са представителна извадка на почти всичко, с което се характеризира човешкия вид. Казах почти, защото групата притежава поне две качества, които няма да бъдат открити при случайно набиране на такъв брой индивиди. На първо място бъдещите жители на Колония Лоуел са изключително интелигентни — техният среден IE е малко над 1,86. На второ място, и това не е нужно да се казва, те са изключително смели — в противен случай не биха кандидатствали и после не биха приели подобно продължително и изпълнено с трудности назначение в нова и непозната среда.

Когато командир Макмилън завърши, му подадоха миниатюрна бутилка шампанско, която той счупи в умаления 1/100 модел на „Пинта“, изложен зад него и зад другите величия на подиума. Малко по-късно, докато колонистите се изнизваха от аудиторията и се подготвяха да се качат на „Пинта“, Макмилън и Йенцер дадоха заплануваната пресконференция.

— Той е мухльо.

— Той е изключително компетентен бюрократ.

— Той е шибан мухльо.

Макс Пъкет и съдия Мишкин предъвкваха командир Макмилън между залъците на обяда си.

— Няма пукнато чувство за хумор.

— Просто не може да възприема неща, които са извън обикновеното.

Макс беше нервиран. Сутринта по време на неофициалното изслушване, командирът на „Пинта“ го беше порицал. Неговият приятел съдия Мишкин се яви в защита на Макс при изслушването и попречи на съдопроизводството да се развихри.

— Тези задници нямат никакво право да осъждат поведението ми.

— Определено си прав, приятелю — отвърна съдия Мишкин, — в най-общ смисъл. Но на този кораб съществуват уникални условия. Те са властта тук, или поне докато пристигнем в Колония Лоуел и изберем наше собствено управление… Във всеки случай не е станало нищо непоправимо. Декларацията им, че постъпките ти са били „несъответни“, не ти е причинила ни най-малко неудобство. Можеше да бъде много по-лошо…

Две вечери преди това се беше състояло празненство по случай преполовяването на разстоянието от Земята до Марс. Повече от час Макс бе флиртувал активно с прекрасната Анджела Рендино, помощник от персонала на Макмилън. Русият шотландец беше дръпнал Макс встрани и беше настоял да остави Анжела на мира.

— Нека тя ми го каже — отговори му благоразумно Макс.

— Тя е една неопитна млада жена — запали се Макмилън. — И е прекалено състрадателна, за да ти каже колко отблъскващ е първобитният ти хумор.

До този момент Макс се забавляваше страхотно.

— Ти защо се месиш, командире? — запита той, като най-напред гаврътна на екс една чашка. — Тя да не е личната ти кобилка, а?

Ян Макмилън стана кървавочервен.

— Господин Пъкет — заяви командирът на космическия кораб няколко секунди по-късно, — ако поведението ви не се поправи, ще бъда принуден да ви изолирам в помещението, което обитавате.

Сблъсъкът с Макмилън провали вечерта на Макс. Раздразни го фактът, че командирът използва официалната си власт за очевидно лични цели. Макс се завърна в стаята си, която споделяше с още един американец, замислен горски работник от щата Орегон на име Дейв Денисън, и на бърза ръка видя сметката на цяла бутилка текила. Вече пиян, Макс бе обзет едновременно от носталгия и потиснатост. Тогава реши да отиде в центъра за свръзка и да се обади на брат си в Арканзас.

Но вече беше много късно. За да стигне до комуникационния комплекс, Макс трябваше да прекоси целия кораб, като най-напред мине през общия салон, където празненството току-що бе приключило, а после през частта, обитавана от офицерския състав. В централното крило Макс зърна само за миг Ян Макмилън и Анжела Рендино, хванати за ръка, да влизат в личния апартамент на командира.

— Копеле — промърмори Макс.

Пиян, той кръстосваше коридора пред вратата на Макмилън, а гневът му нарастваше все повече и повече. След пет минути го осени идея, която му допадна. Припомняйки си свинското квичене, което му донесе награда по време на изследването в Арканзас, Макс разцепи нощната тишина с пронизителен вик.

После го повтори и си плю на петите точно преди да се отворят всички врати в офицерското крило (включително и тази на Макмилън). А командирът не беше възхитен от това, че целият му екипаж го видя редом с разсъблечената госпожица Рендино…

Пътешествието до Марс беше втори меден месец за Кенджи и Най. Те не бяха много заети. Пътуването беше сравнително спокойно, поне от гледна точка на историята, а и задълженията на Най не бяха много, защото повечето от бъдещите й ученици се намираха на борда на другите два космически кораба.

Уатанабе прекарваха много от вечерите в компанията на съдия Мишкин и Макс Пъкет. Най-често играеха карти (Макс беше толкова добър в покера, колкото слаб в бриджа), разговаряха за свързаните с Колония Лоуел надежди, припомняха си предишния живот, който бяха оставили на Земята.

Когато „Пинта“ се намираше на три седмици път от Марс, екипажът оповести предстоящо двудневно прекъсване на радиовръзката и подкани всички да се обадят у дома. Наближаваха коледните и новогодишните празници, така че времето бе много подходящо за обаждания.

Макс ненавиждаше продължителните едностранни монолози и бавното пристигане на радиосигнала. След като изслуша едно разпокъсано обсъждане на плановете за Коледа в Арканзас, той осведоми Клайд й Уинона, че няма да се обажда повече, защото не му е приятно „да чака петнадесет минути, за да разбере дали е разсмял някого с шегата си“.

Тази година в Киото снегът завалял рано. Родителите на Кенджи заснели видеофилм за Гинкаку-Джи и Хонен-Ин под меката покривка на снега; ако Най не беше с него, тези новини щяха да предизвикат непоносима носталгия у Кенджи. В кратък разговор с Тайланд Най поздрави една от сестрите си, че е спечелила стипендия за университета.

Само Пьотр Мишкин не се обади на никого. Съпругата на стария руснак беше починала и той нямаше деца.

— Имам прекрасни спомени — беше казал на Макс, — но не съм оставил на Земята нищо.

На първия ден от обявеното прекъсване на радиовръзката по всеки действащ канал бе предадено съобщение, че в два часа следобед ще бъде излъчена важна програма, която трябва да бъде гледана от всички. Кенджи и Най поканиха Макс и съдията Мишкин в малкия си апартамент.

— Каква ли глупава лекция ще ни изнасят пак — рече Макс, както винаги враждебно настроен към всичко, което му губи времето.

Началото на видеофилма показа Президента на СП и директора на МКА, които бяха седнали един до друг край голямо бюро. Президентът на СП подчерта важността на съобщението, което щеше да направи директорът на МКА, Вернер Кох.

— Пътници на „Пинта“ — започна доктор Кох, — преди четири години нашата проследяваща сателитна система декодира ясен сигнал, чийто произход бе от далечния космос, най-общо откъм звездата Епсилон Еридан. След съответната разшифровка се оказа, че сигналът съдържа удивителен видеофилм, същият, който ще видите от край до край след около пет минути.

Както ще разберете по-нататък, видеофилмът оповестява завръщането в нашата система на космическия кораб РАМА. През 2130 и 2200 гигантски цилиндри с дължина петдесет километра и диаметър двадесет километра, създадени от непознат, извънземен разум с предназначение, което все още не сме проумели, посетиха нашата Слънчева система. При това вторият натрапник, обикновено наричан РАМА II, докато се намираше на орбита около Венера, извърши промени в скоростта си, според които курсът му се насочи към сблъсък със Земята. Ето защо флота от направляеми ядрени снаряди бе изстреляна, с цел да пресрещне чуждоземния цилиндър и да го разруши, преди РАМА II да се доближи прекалено до нашата планета и да предизвика някаква катастрофа.

Във филма, който предстои да видите, се твърди, че още един от корабите РАМА сега е пристигнал и се намира в съседство с единствената цел „да придобие“ представителна извадка от две хиляди човешки същества за „наблюдение“. Колкото и странно да е това твърдение, важно е да се отбележи, че нашият радар действително потвърди присъствието на превозно средство от класа на РАМА, което преди по-малко от месец застана на орбита край Марс.

За нещастие ние сме длъжни да приемем това фантастично съобщение от далечния космос насериозно. Така че именно вие, колонистите от „Пинта“, сте определени да се срещнете с обекта, който е на орбита край Марс. Даваме си сметка, че тази новина ще дойде като гръм от ясно небе за повечето от вас, но не разполагахме с много възможности за избор. Ако, както подозираме, някакъв заблуден гений е планирал и дирижира този изкусен трик, то тогава след краткото отклонение вие ще продължите с колонизирането на Марс по първоначалния план. Ако обаче видеофилмът, който ще видите след малко, действително казва истината, тогава вие и вашите колеги от борда на „Нина“ и „Санта Мария“ ще се превърнете в контингента човешки същества, който рамианският разум ще наблюдава.

Сигурно разбирате, че сега вашата мисия е от първостепенно значение за СП. Разбирате и необходимостта от секретност. От този ден нататък, докато искането на РАМА бъде удовлетворено по един или друг начин, всички контакти между вашия кораб и Земята ще бъдат строго контролирани. MPV ще записва всички звукови вериги. На вашите приятели и вашите семейства ще бъде съобщено, че сте в безопасност и че в крайна сметка сте кацнали на Марс, но комуникационната система на, „Пинта“ напълно е излязла от строя.

Показваме ви видеофилма сега, за да разполагате с три седмици за подготовка преди срещата. По високоскоростния лъч за информация на командир Макмилън вече е препредаден основният план и допълнителните процедури по срещата, които са подробно разработени от MPV съвместно с персонала на МКА за спешни случаи. Всеки един от вас ще изпълнява специфичен комплекс от задачи. За всекиго от вас е предвидено също така личен пакет с документи, които ще ви дадат необходимата допълнителна информация с оглед да изпълните успешно задълженията си.

Ние, разбира се, ви пожелаваме всичка добро. Най-вероятно тази история с РАМА да се окаже много шум за нищо. В такъв случай това ще се отрази единствено върху бързината в основаването на Колония Лоуел. Но ако видеофилмът е нещо сериозно, ще трябва да действате бързо и да разработите подробен план за настаняването на новопристигналите с „Пинта“ и „Санта Мария“? Нито един от колонистите от тези два кораба няма да бъде осведомен за РАМА или за промяната в начинанието.

В апартамента на Уатанабе за миг настъпи тишина, когато предаването беше рязко прекъснато и заменено с текст-съобщение на екрана: „ВИДЕОФИЛМ СЛЕД ДВЕ МИНУТИ“.

— Дявол да ме вземе! — беше единственият коментар на Макс.

7

Никол беше седнала на обикновен кафяв стол, на стената зад нея нямаше нищо забележително. Носеше един от космонавтските костюми на МКА, който беше обичайната й униформа по времето на Нютоновата експедиция. Никол четеше съобщението от електронен бележник, който държеше в ръце.

— Мои съграждани, земляни — започна тя, — аз съм Никол дьо Жарден, космонавт от Нютон, и ви говоря от милиарди километри разстояние. Намирам се на борда на космически кораб РАМА, подобен на двата огромни цилиндрични космически кораба, които посетиха нашата Слънчева система през последните две столетия. Тази трета РАМА също се е отправила към нашия мъничък район от Галактиката. Приблизително четири години след като получите този видеофилм. РАМА III ще влезе в орбита около планетата Марс.

След като напуснах Земята, научих, че корабите от класа на РАМА се конструират от силно развит извънземен разум. Те са елементи от обширна информационна система за събиране на данни с крайна цел обобщаване и каталогизиране на познанията за живота във Вселената. Именно с подобна задача РАМА III се завръща в околностите на нашата родна планета.

Във вътрешността на РАМА III се намира участък, който силно наподобява земните условия. Проектиран е така, че в него да се настанят две хиляди души плюс значителен брой животни и растения от родната ни планета. Точната биомаса и други общи спецификации за тези животни и растения се съдържат в първото продължение на този филм; трябва обаче да се подчертае, че растенията, и особено онези, които са високоефективни при превръщането на въглеродния двуокис в кислород, са ключовата характеристика на проекта за „землището“ на борда на РАМА. Без растенията животът на хората в РАМА ще бъде сериозно затруднен.

Очаква се в отговор на това предаване Земята да изпрати представителна група от своите жители — заедно с помощни припаси, подробно описани във второто продължение, — които да се срещнат с РАМА III на орбитата край Марс. Пътешествениците ще бъдат въведени в РАМА и ще бъдат внимателно наблюдавани, докато обитават „землището“, което възпроизвежда жизнените условия на Земята.

Поради враждебния отговор спрямо РАМА II, който по случайност причини само минимални повреди на чуждоземния космически екипаж, номиналният план за мисията на РАМА III не включва по-голямо приближаване към Земята от установената марсианска орбита. Този номинален план приема, че земните власти действително ще отстъпят пред молбата, отправена в това предаване. Не ми е известно как ще реагира програмата, заложена в РАМА III, ако на срещата край Марс не бъдат изпратени никакви човешки същества. Мога само да кажа, основавайки се на личните си наблюдения, че за извънземния разум не представлява никаква трудност да се сдобие с необходимите данни за наблюдение по друг, много по-малко приемлив начин.

Що се отнася до хората, които ще бъдат транспортирани до Марс, от само себе си се разбира, че избраните индивиди трябва да представляват широка извадка на всичко човешко, включително пол, възраст и толкова култури, колкото е разумно да се обхванат. Голямата библиотечна информация за Земята, която се изисква в третото видеоприложение, ще осигури значително количество допълнителни данни, които могат да бъдат сравнявани с данните, получени при наблюденията вътре в РАМА.

Самата аз нямам никаква информация колко дълго ще останат хората в РАМА, нито точно къде ще ги отнесе корабът, а също и защо по-висшият разум, създал РАМА, събира информация за живота във Вселената. Мога да кажа обаче, че чудесата, на които станах свидетел, откакто напуснах Слънчевата система, създадоха у мен съвършено нова представа за мястото ни във Вселената.

Времетраенето на филма, над половината от който бе предвиден за подробните приложения, беше малко повече от десет минути. По време на цялото изказване сцената не се промени. Интонацията на Никол беше премерена и добре обмислена, смисълът се подчертаваше от кратките паузи, когато погледът се преместваше от камерата към електронния бележник в ръцете й. Долавяха се известни модулации, но сериозното изражение на лицето й на практика не се промени. Само когато заключи, че рамианите сигурно имат „други, по-малко приемливи методи“ за получаване на исканите данни, в тъмните й очи проблесна силно чувство.

Кенджи Уатанабе изгледа първата половина на видеофилма с напрегната съсредоточеност. По време на приложенията обаче мислите му се отклониха и той започна да си задава въпроси. Кои са тези извънземни? Откъде идват? Защо искат да ни наблюдават? Защо са избрали Никол дьо Жарден за свой говорител?

Кенджи се присмя на себе си, защото осъзна, че тези въпроси могат да продължават безкрай. Реши да се съсредоточи върху по-разбираемите неща.

Ако днес Никол беше жива — беше следващото нещо, което си помисли, — тя щеше да е на осемдесет и една. Жената на телевизионния екран беше с прошарена коса и много повече бръчки от космонавт като дьо Жарден от експедицията на Нютон, но нейната възраст в никакъв случай не се приближаваше до осемдесет години. Може би петдесет и две, петдесет и три най-много — отсъди Кенджи.

Дали е направила този запис преди тридесет години? — чудеше се той. — Или пък процесът на стареене при нея е забавен? Нито за миг не му хрумна да се съмнява в това, че говорещата е Никол. Кенджи беше прекарал достатъчно време сред архива на Нютон, за да разпознае безотказно изражението и маниерите на Никол. Трябва да е направила филма преди около пет години, но ако е така… Все още си блъскаше главата с всичко това, когато записът на Никол приключи и на екрана отново се появи директорът на МКА.

Доктор Кох обясни набързо, че филмът ще бъде излъчен още два пъти по всички канали, а после ще бъде достъпен за всеки един от пътниците или екипажа.

— Какво, по дяволите, става тук всъщност? — запита настойчиво Макс Пъкет веднага след като на екрана отново се появи лицето на Никол. Въпросът му беше отправен към Кенджи.

— Ако съм разбрал правилно — отвърна Кенджи, като погледа филма още няколко секунди, — МКА умишлено ни е подвела за една от основните цели на нашите усилия. Очевидно това съобщение е било получено преди четири години, в периода, когато финансирането на Колония Лоуел все още беше малко несигурно. Именно тогава, след като са се оказали безуспешни всички усилия да се докаже, че видеофилмът е трик, е било решено, че изследването на РАМА III ще бъде тайната цел на нашия проект.

— Глупости — Макс Пъкет буйно клатеше глава. — Защо, по дяволите, просто не ни казаха истината?

— Мозъкът ми блокира при мисълта за свръхсъщества, които изпращат такава внушителна техника само за да съберат информация за нас — отбеляза съдия Мишкин след кратко мълчание. — От друга страна обаче, едва сега разбирам някои странности в процеса за набиране на персонал. Бях слисан, когато преди около осем месеца към колонията добавиха група бездомни американски юноши. Сега си давам сметка, че основание за подобна селекция е било условието да се задоволи изискването за „широка извадка“, което спомена мадам дьо Жарден; а дали тази специфична смесица от индивиди и умения ще роди социологично жизнена колония на Марс — това трябва да е било второстепенно съображение.

— МразяІ лъжите и лъжците — каза Макс. Беше станал от стола и кръстосваше стаята. — Всички тези политици и правителствени чиновници са еднакви — копелетата лъжат абсолютно безсъвестно.

— Но какво са могли да направят, Макс? — отвърна съдията Мишкин. — Почти сигурно е, че отначало не са възприели видеофилма наистина насериозно. Или поне не преди този нов кораб да се появи на марсианска орбита. А ако бяха казали истината от самото начало, щеше да настъпи световна паника.

— Виж сега — изрече безпомощно Макс, — аз си мислех, че съм нает за шибан фермер в Колонията Лоуел на Марс. Не знам нищо за извънземни и честно казано не искам и да знам. Достатъчно трудно ми е да се оправям с пилета, прасета и хора.

— Особено с хората — рече бързо съдия Мишкин и се усмихна на своя приятел. Въпреки яда си Макс се изхили.

Няколко минути по-късно съдия Мишкин и Макс Пъкет се сбогуваха и оставиха Кенджи и Най сами. Скоро след като гостите им си отидоха, видеофонът в апартамента им иззвъня.

— Уатанабе? — чуха да изрича Ян Макмилън.

— Да, сър — отвърна Кенджи.

— Извинявай, че те безпокоя, Уатанабе, но след хората, намиращи се под мое непосредствено подчинение, ти си първият, който получава задача. Твоята работа ще бъде да осведомиш накратко целия екипаж на „Пинта“ за Нютоновата експедиция, за двата кораба РАМА и космонавт дьо Жарден тази вечер в деветнадесет часа. Мислех, че сигурно ще искаш да се подготвиш.

— … През 2200 година всички медии съобщиха, че РАМА II е напълно унищожена, че се е анихилирала от многобройните ядрени бомби, избухнали в близост с нея. Липсващите космонавти дьо Жарден, О’Туул, Такагиши и Уейкфийлд, разбира се, се считаха за мъртви. Всъщност, както според официалните документи на Нютоновата мисия, така и според нашумелите книги и телевизионни сериали, разпространени от Хагенест и Шмит, Никол дьо Жарден вероятно е умряла някъде в Ню Йорк, островен град в средата на Цилиндричното море седмици преди изследователския кораб „Нютон“ да напусне РАМА и да се върне на Земята.

Кенджи направи пауза, за да огледа своите слушатели. Макар че командир Макмилън беше обещал на пътниците и на екипажа на „Пинта“, че видеозапис от изказването на Кенджи ще бъде на тяхно разположение почти веднага, много от слушателите си водеха бележки. Светлините на рампата опияняваха Кенджи. Той погледна към Най и се усмихна, преди да продължи.

— Космонавт Франческа Сабатини, най-популярната личност, оцеляла от злополучната Нютонова експедиция, допуска в мемоарите си, че доктор дьо Жарден може би е срещнала враждебно настроен биот или е паднала някъде в неосветените райони на Ню Йорк. Тъй като двете жени са били заедно през по-голямата част от деня — те издирвали японския учен Шигеру Такагиши, който мистериозно изчезнал предишната нощ от лагера край Бета, синьора Сабатини била съвсем наясно с количеството храна и вода, с които разполагала космонавт дьо Жарден. „Дори при нейните ненадминати познания за човешкото тяло — пишеше Сабатини — не е възможно Никол да е преживяла повече от седмица. А ако в състояние на умопомрачение се е опитала да получи вода от леда на отровното Цилиндрично море, може да е умряла още по-рано.“

От шестимата космонавти на Нютон, които не се завърнаха от срещата с РАМА II, Никол дьо Жарден винаги е предизвиквала най-голям интерес. Доктор дьо Жарден се беше сдобила с легендарна репутация още преди блестящият статистик Роберто Лопец да изкаже своето вярно предположение, основано на европейската геномна информация, пазена в Хага, че покойният крал Хенри XI е баща на Женевиев — дъщерята на Никол. Напоследък посещенията на паметника й край семейната вила в Бовоа, Франция, са се увеличили значително. Особено много са младите жени. Хората се трупат там не само за да изразят почитта си към космонавт дьо Жарден и да разгледат множеството фотографии и видеофилми, увековечаващи изключителния й живот, но също и за да видят двете изключителни бронзови статуи, създадени от гръцкия скулптор Теб Папас. Едната представлява младата Никол в спортна фланелка и шорти, на врата й е златният олимпийски медал; втората я показва като зряла жена, облечена в пилотски костюм на МКА, подобен на този, който видяхте във филма.

Кенджи направи знак към задната част на малката аудитория на „Пинта“ и светлините бяха угасени. Мигове по-късно на един от двата екрана зад гърба му започнаха да се редят диапозитиви.

— Това са няколкото фотографии на Никол дьо Жарден, които се пазеха в досиетата на „Пинта“. Справка от базата данни показва, че още много снимки, включително исторически видеоклипове, могат да бъдат намерени във фонда на библиотеката, която се намира в товарния отсек; по време на пътуването обаче ние нямаме достъп до тези данни поради ограничения в компютърната мрежа на кораба. Мисля, че засега не са необходими допълнителни данни, защото от тези фотографии става ясно, че лицето, което се появи в предаването този следобед или е Никол дьо Жарден, или съвършено нейно копие.

Едно увеличено изображение на Никол от следобедния видеофилм беше фиксирано на левия екран и с него беше съпоставена портретна снимка, направена на новогодишно празненство във вила Ардани, в околностите на Рим. Нямаше никакво съмнение. Двете фотографии определено бяха на една и съща жена. Кенджи направи пауза в изложението си, а от аудиторията долетя одобрителен шепот.

— Никол дьо Жарден — продължи Кенджи с леко приглушен глас — е родена на шести януари, 2164. Следователно, ако филмът, който гледахме този следобед, действително е заснет преди четири години, по това време тя би трябвало да е на седемдесет и седем. На всички ни е известно, че доктор дьо Жарден е била в изключителна физическа форма, която е поддържала с редовни упражнения; но ако жената, която видяхме този следобед, е на седемдесет и седем години, тогава извънземните, които са построили РАМА, трябва да са открили също така и изворът на младостта.

Макар че вече беше късна нощ и Кенджи беше много изморен, той не можеше да заспи. Събитията от деня отново и отново нахлуваха в мислите му и го възбуждаха. До него на малкото двойно легло Най Буатонг ясно усещаше, че съпругът й е буден.

— Ти си абсолютно сигурен, че видяхме истинската Никол Дьо Жарден, нали, скъпи? — запита тихо Най, след като Кенджи се беше преобърнал за пореден път.

— Да. Но Макмилън не е. Именно той изиска от мен да намекна за възможността да бъде съвършено копие. Мисли си, че всичко във филма е фалшификат…

— След нашия разговор този следобед — продължи Най в настъпилата кратка пауза — аз си припомних всички клюки за Никол и крал Хенри отпреди седем години. Срещаха се из повечето списания за изтъкнати личности. Но съм забравила нещо. Как беше установено със сигурност, че Хенри е баща на Женевиев? Не беше ли умрял вече кралят? И не държи ли кралското семейство на Англия своята геномна информация в тайна?

— Лопец използвал геноми, принадлежащи на родители и роднини на хора, които чрез брак са влезли в кралското семейство. После, използвайки открития от самия него корелационен метод за обработка на данните, Лопец установил, че за Хенри, който през 2184 по време на Олимпийските игри все още бил Уелски принц, вероятността да бъде баща на бебето на Никол е три пъти по-голяма от тази за всеки друг, присъствувал в Лос Анжелис по това време. След като Дарен Хигинс на смъртното си легло призна, че по време на Олимпийските игри Хенри и Никол са прекарали заедно една нощ, кралското семейство разреши достъпа на специалист по генетика до своя генетичен фонд. Експертът заключи, че без всякакво съмнение, Хенри е баща на Женевиев.

— Изумителна жена — рече Най.

— Наистина — отвърна Кенджи. — Но какво те накара да го обсъждаш точно сега?

— Като жена аз се възхищавам от нея, че е опазила тайната си и е отгледала сама своята принцеса.

8.

Епонин откри Кимбърли в ъгъла на задименото помещение и седна до нея. Прие цигарата, която й предложи нейната приятелка, запали я и всмукна дълбоко.

— О-о-о, каква наслада — промълви тихо Епонин, като издуха дима на малки кръгчета и го наблюдаваше как се издига бавно към вентилатора.

— Щом толкова обичаш тютюна и никотина — прошепна до нея Кимбърли, — сигурна съм, че направо ще се влюбиш в кокомо. — Младата американка дръпна от своята цигара. — Знам, че не ми вярваш, Епонин, но всъщност е по-хубаво от секса.

— Не е за мен, mon amie. — Гласът на Епонин звучеше топло и приятелски. — Имам си достатъчно недостатъци. А и никога, никога не бих могла да контролирам нещо, което е наистина по-хубаво от секса.

Кимбърли Хендерсън се разсмя от сърце, дългите й руси къдрици се залюляха по раменете й. Тя беше на двадесет и четири, с година по-млада от френската си приятелка. Двете седяха в салона за пушене, който беше свързан с женския душ. Помещението беше миниатюрно, квадратно, с дължина на стената не повече от четири метра. В него постоянно пребиваваха — седнали или на крака — над десетина жени, до една с цигари в ръце.

— Това помещение ми напомня за задната стаичка на „Евъргрийн“ на Уили, заведението в близост до Денвър — каза Кимбърли. — Докато стотина или повече каубои дръвници танцуваха и пиеха в големия бар, осем или десет от нас се оттегляха в светата „кантора“ на Уили, той я наричаше така, и се надрусваха с кокомо.

Епонин гледаше втренчено Кимбърли през задимения въздух.

— Поне в този салон мъжете ни оставяха на мира. Те са абсолютно невъзможни, по-лоши дори от приятелчетата в изолационното село в Бурже. Тези идиоти май по цял ден мислят само за секс.

— Разбираемо е — отвърна Кимбърли в нов пристъп на смях. — За първи път от много години тях не ги наблюдават. Когато хората на Тошио повредиха всичките скрити монитори, мъжете се оказаха неочаквано без надзор — тя погледна Епонин. — Но това си има своите тъжни страни. Днес станаха още две изнасилвания, едното беше точно край зоната за спорт на смесеното училище.

Кимбърли допуши цигарата и тутакси запали нова.

— Имаш нужда от някой, който да те защитава — продължи тя, — и знам, че Уолтър с удоволствие би се заел с това. Онези разбойници прекратиха опитите си да ме свалят заради Тошио. Сега основната ми грижа са пазачите на МКА — всичките се мислят за неудържими свалячи. От тях само онова страхотно гадже, италианецът Марчело, може евентуално да ме заинтересува. Вчера ми каза, че щял да ме накара да „стена от удоволствие“, ако се съглася да го придружа до стаята му. Бях му доста навита, докато не зърнах един от главорезите на Тошио да подслушва разговора.

И Епонин запали нова цигара. Знаеше, че е смешно да ги пали една от друга, но пътниците от Санта Мария имаха разрешение само за три половинчасови „сеанса“ дневно, а в претъпканата зона за живеене пушенето беше забранено. Докато Кимбърли за момент се обърна да отговори на въпроса на една едра жена, около четиридесетте, Епонин се замисли за началото на пътуването им. Още на третия ден откакто бяхме напуснали Земята — припомни си тя, — Накамура изпрати своите посредници при мен. Трябва да съм била първата му избраница.

Огромният японец, който е бил сумоборец, преди да стане събирач на дългове към един всеобщо известен комарджийски кръг, се беше поклонил официално, когато се приближи до нея във фоайето на смесеното училище.

— Госпожице Епонин — беше изрекъл на английски със силен акцент, — моят приятел Накамура-сан ме помоли да ви кажа, че ви намира за много красива. Предлага ви абсолютна защита срещу компанията ви и вашето благоразположение.

В известен смисъл предложението беше привлекателно — припомни си Епонин — И не се различаваше от това, което повечето благопристойни на вид жени от „Санта Мария“, в края на краищата приеха. Тогава аз вече бях наясно, че Накамура ще има голяма власт. Обаче не ми харесваше студенината му. Но се излъгах, че мога да остана свободна.

— Готова ли си? — повтори Кимбърли.

Епонин дойде на себе си. Тя угаси цигарата и заедно с приятелката си влезе в съблекалнята. Докато се събличаха и се приготвяха за душа, най-малко десетина чифта очи се наслаждаваха от гледката на телата им.

— Не те ли дразни, че те поглъщат с поглед? — запита Епонин, когато застанаха редом под душа.

— Хич — отвърна Кимбърли. — Дори ми доставя известно удоволствие. Тук няма много жени, които да изглеждат като нас. Възбуждам се, когато ме зяпат с такъв апетит.

Епонин изплакна сапунената пяна от налетите си твърди гърди и се наклони към Кимбърли.

— Значи си правила секс с жена?

— Разбира се — отвърна Кимбърли, отново смеейки се гърлено. — Ти не си ли? — Без да изчака отговора, американката се впусна в една от своите истории: — Първият ми снабдител с наркотици в Денвър беше една лесбийка. Бях само на осемнайсет, съвършена от главата до петите. Когато Лорета ме видя за първи път гола, помисли, че е умряла и е отишла в рая. Току-що бях приета в училището за медицински сестри и не можех да си позволя разходи за дрога. Така че сключих сделка с Лорета. Тя можеше да спи с мен, а в замяна да ме снабдява с кокаин. Връзката ни продължи почти шест месеца. По това време вече взех да се снабдявам сама, освен това се бях влюбила в Магьосника. Нещастната Лорета — продължи Кимбърли, докато тя и Епонин взаимно си подсушаваха гърбовете в умивалнята, която, се намираше в съседство с душовете. — Беше съкрушена. Предложи ми всичко, включително списъка на клиентите си. Накрая стана досадна, така че й подрязах крилцата и накарах Магьосника да я изхвърли от Денвър.

Кимбърли забеляза сянка на неодобрение по лицето на Епонин.

— Исусе — рече тя, — пак започваш да ми четеш морал. Ти си най-мекосърдечният убиец, който съм срещала. Понякога ми напомняш за лицемерните преподаватели по вероучение в последния клас на гимназията.

Тъкмо се готвеха да напуснат района на къпалнята, когато иззад гърбовете им изникна едно дребно чернокожо момиче с коса, сплетена на плитки.

— Ти Кимбърли Хендерсън? — попита то.

— Да — отвърна Кимбърли и се извърна. — Но какво…

— Твой мъж ли крал Джап Накамура? — прекъсна я момичето.

Кимбърли не отговори.

— Ако така, нужна твоя помощ — продължи чернокожото момиче.

— Какво искаш? — запита Кимбърли с тон, който показваше нежелание да се ангажира.

Момичето неочаквано избухна в сълзи.

— Мой мъж Рубен не мислел лошо. Бил пиян от онази гадост, дето я продават пазачите. Не знаел, че говори на крал Джап.

Кимбърли изчака момичето да подсуши сълзите си.

— Какво имаш? — прошепна тя.

— Три ножа и две дози кокомо-динамит — отвърна чернокожото момиче също тъй шепнешком.

— Донеси ги — усмихна се Кимбърли. — И аз ще уредя време, когато твоят Рубен да се извини на господин Накамура.

— Ти не харесваш Кимбърли, нали? — обърна се Епонин към Уолтър Бракен. Той беше огромен американски негър с нежни очи и пръсти, които вършеха чудеса на клавиатурата. Свиреше леки джазови мелодии и се наслаждаваше от присъствието на своята красива дама, докато тримата му съквартиранти бяха излезли по споразумение навън, в общите помещения.

— Не, не я харесвам — отвърна бавно Уолтър. — Тя не е като нас. Може да бъде много забавна, но мисля, че под това се крие злоба.

— Какво искаш да кажеш?

Уолтър мина на една нежна балада с лесно запомняща се мелодия и свири почти цяла минута, преди да отговори.

— Предполагам, че в очите на закона ние всички сме еднакви, всички сме убийци. Но не и в моите очи. Аз ликвидирах мъжа, който изнасили невръстното ми братче. Ти си убила едно ненормално копеле, което е съсипвало живота ти. — За миг Уолтър направи пауза и погледна настрани. — Но тази твоя приятелка Кимбърли заедно с нейното гадже са ликвидирали трима души, които дори не са познавали — само за дрога и пари.

— Била е дрогирана?

— Няма значение — рече Уолтър. — Всеки от нас е отговорен за постъпките си. Ако аз се натъпча с говна и стана гаден, грешката си е моя. Но не мога да се измъкна от отговорността за това, което съм направил.

— Тя има отлично досие от центъра за изолация. Всички лекари, които са работили с нея, твърдят, че е отлична медицинска сестра.

Уолтър престана да свири на електронното си пиано и се втренчи в Епонин.

— Нека не говорим повече за Кимбърли. Достатъчно малко време имаме за нас двамата… Помисли ли върху моето предложение?

Епонин въздъхна.

— Да, Уолтър, помислих. И макар че ми харесваш и ми е хубаво да се любим, това, което ми предлагаш, твърде много наподобява на затвор… Освен това мисля, че го правиш от честолюбие. Ако не се лъжа, ти предпочиташ Малкълм…

— Малкълм няма нищо общо с нас — прекъсна я Уолтър. — Години наред, от първия ден, в който влязох в изолационното отделение на Джорджия, той беше най-близкият ми приятел. Свирим заедно. Правим секс, когато и двамата се чувстваме самотни. Ние сме сродни души…

— Зная, зная… Малкълм не е основното нещо, което ме тревожи, казвам го по-скоро заради принципа. Аз наистина те харесвам, Уолтър, ти го знаеш. Но… — гласът на Епонин заглъхна, докато се бореше със смесените чувства.

— Намираме се на три седмици път от Земята — рече Уолтър — и на шест от Марс. Аз съм най-едрият мъж на Санта Мария. Ако те обявя за „моето“ момиче, през тези шест седмици никой няма да те безпокои.

Епонин си припомни сутрешната неприятна случка, когато чу двама германци да обсъждат колко лесно е да се изнасили някой в зоната на пасажерите с присъди. Двамата знаеха, че тя ги чува, но не направиха ни най-малко усилие да понижат гласове.

Най-накрая тя се остави в яките ръце на Уолтър.

— Добре — промълви тихо, — но не очаквай много… Аз съм доста труден човек…

— Мисля, че Уолтър има проблеми със сърцето — прошепна Епонин. Минаваше полунощ и другите им две съседки по стая спяха. Кимбърли лежеше в койката под Епонин и все още се намираше под въздействие на кокомото, което беше пушила преди два часа. Явно нямаше да може да заспи поне още известно време.

— Правилникът на този кораб е шибан и глупав. Боже, даже в комплекса за изолация в Пуебло нямаше толкова забрани. Защо, по дяволите, да не можем да стоим в общите помещения след полунощ? Какво нередно има?

— От време на време има болка в гърдите. А когато правим по-буен секс, след това често се оплаква, че не му достига въздух… Можеш ли да го видиш?

— Ами този Марчело? Ха! Колко тъп задник! Да вземе да ми каже, че мога да остана цяла нощ, ако пожелая да стоя в неговата стая. И то пред Тошио! Какво си мисли, че прави? Искам да кажа, даже пазачите не смеят да се бъркат на крал Джап… Какво казваш, Епонин?

Епонин се надигна на лакът и се надвеси над долната койка.

— Уолтър Бракен, Ким. Говоря за Уолтър Бракен. Можеш ли малко да успокоиш топката и да внимаваш какво ти говоря?

— Добре. Добре. Какво за Уолтър? Какво иска? Всички искат нещо от крал Джап. Предполагам, че това ме прави кралица, поне донякъде…

— Мисля, че Уолтър е зле със сърцето — повтори високо отчаяната Епонин. — Бих искала да го прегледаш.

— Шът — изсъска Кимбърли. — Тихо, че ще дойдат да ни се нахвърлят като на онази лудата шведка… Глупости, Еп, аз не съм лекар. Мога да разпозная кога сърцето не бие ритмично, но това е всичко… Трябва да заведеш Уолтър при доктора на затворниците, той е кардиолог. Как му беше името, бе, свръхкроткия, дето си стои сам, ако не преглежда някого…

— Доктор Робърт Търнър — прекъсна я Епонин.

— Точно така… голям професионалист, сдържан, държи се на дистанция, не разговаря по никакви други въпроси, освен медицински. Направо не е за вярване, че такъв човек може да застреля в главата двама мъже в съдебната зала, просто не пасва…

— Откъде знаеш това?

— Марчело ми каза. Бях любопитна, майтапехме се, той ме дразнеше, говореше ми неща като „Оня Джап кара ли те да стенеш?“ и „Ами тихичкият доктор дали може да те накара да охкаш?“…

— Божичко, Ким — рече Епонин, този път изплашена, — ти да не би да спиш и с Марчело?

Съквартирантката й се разсмя.

— Само два пъти. Той е по-добър в приказките, отколкото в чукането. А иначе какво самочувствие… Поне крал Джап проявява разбиране.

— Нима Накамура знае?

— Да не ме мислиш за луда? Не ми се мре още. Не знае, но май подозира… Няма да рискувам вече, обаче ако доктор Търнър случайно ми пошепне нещо, цялата ще се овлажня…

Кимбърли продължи да бъбри несвързано. За момент Епонин се замисли за доктор Робърт Търнър. Той я прегледа скоро след като излетяха от Земята по повод на някакви особени петна. Нито за миг не забеляза тялото ми — спомни си тя. — Беше съвършено професионален преглед.

Епонин изхвърли Кимбърли от мислите си и се съсредоточи върху красивия доктор. Беше удивена да открие, че изпитва към него искрица романтичен интерес. В доктора имаше нещо загадъчно, защото нищо в поведението му и в личността му не подхождаше на двоен убиец. Историята му сигурно е интересна — помисли тя.

Епонин сънуваше. Отново бе кошмарът, който я преследваше след убийството. Професор Моро лежеше на пода в студиото си със затворени очи. Целите му гърди бяха окървавени. Епонин отиде до умивалника, изми големия резбарски нож и го остави на плота. Когато се приближи до тялото, омразните очи се отвориха. Тя видя лудостта в тях. Той се присегна към нея…

— Сестра Хендерсън! Сестра Хендерсън! — чукането по вратата се засилваше. Епонин се отърси от съня и разтърка очи. Кимбърли и още една от съквартирантките им стигнаха едновременно до вратата.

Там стоеше Малкълм Пийбоди, приятелят на Уолтър, дребен, хилав бял мъж в началото на четиридесетте. Беше обезумял.

— Доктор Търнър ме изпрати за сестра. Ела бързо. Уолтър получи сърдечен пристъп.

Докато Кимбърли се обличаше, Епонин се смъкна от копката.

— Как е той, Малкълм? — попита тя, навличайки халата, си. — Мъртъв ли е?

Малкълм за момент се обърка.

— О, здрасти, Епонин — изрече смирено, — бях забравил, че вие със сестра Хендерсън живеете заедно… Когато го оставих, все още дишаше, но…

Като едва докосваше пода с крака, Епонин забързано излезе от стаята, прекоси коридора, мина през централното общо помещение и се отправи към жилищния обсег на мъжете. Главните монитори проследиха пътя й, зазвучаха аларми. Когато стигна до входа на крилото към стаята на Уолтър, Епонин се спря за миг да си поеме дъх.

В коридора пред стаята на Уолтър се бе събрала тълпа. Вратата зееше широко отворена и долната третина на тялото се намираше отвън. Епонин си проби път през навалицата и влезе в стаята.

Доктор Робърт Търнър беше коленичил край пациента и притискаше електрическите игли към разголения гръден кош на Уолтър. Тялото на едрия мъж се сгърчваше при всеки шок и сетне леко се надигаше от земята, преди докторът да го притисне отново към пода.

Когато Епонин пристигна, доктор Търнър вдигна глава.

— Ти ли си сестрата? — запита я безцеремонно.

За части от секундата Епонин онемя. И се засрами. Приятелят й умираше или беше мъртъв, а тя беше в състояние да мисли за съвършено сините очи на доктор Търнър.

— Не — отвърна накрая напълно объркана. — Аз съм приятелката на… Сестра Хендерсън ми е съквартирантка… Ще дойде всеки момент.

Кимбърли пристигна с двама съпровождащи я пазачи от МКА.

— Сърцето му спря напълно преди четиридесет и пет секунди. Вече е твърде късно да го носим в амбулаторията. Ще го отворя тук и ще се опитам да приложа стимулатора на Комори. Носиш ли си ръкавиците?

Докато Кимбърли си слагаше ръкавиците, доктор Търнър нареди на струпалите се наоколо хора да се разотиват. Епонин не помръдна. Когато пазачите я сграбчиха за ръцете, докторът промърмори нещо и те я пуснаха.

Доктор Търнър подаде на Кимбърли набора хирургически инструменти и после, работейки с невероятна скорост и умение, направи дълбок разрез върху гръдния кош на Уолтър. Избута встрани тъканите, откривайки сърцето.

— Участвала ли си някога в подобна операция, сестра Хендерсън?

— Не — отвърна Кимбърли.

— Стимулаторът на Комори е електрохимическо съоръжение, което се прикрепва към сърцето и го кара да бие и да изтласква кръвта. Ако патологията е с временен характер, например съсирек или спазъм на клапа, има вероятност проблемът да се разреши и сърцето на пациента започва да функционира нормално.

Доктор Търнър настрои стимулатора на Комори, който беше с големината на пощенска марка, прикрепи го зад лявата камера и включи захранването от портативната управляваща система, намираща се на пода край него. Три или четири секунди по-късно сърцето на Уолтър започна да бие бавно.

— Разполагаме с около осем минути да открием проблема. — Докторът говореше сам на себе си. За по-малко от минута завърши прегледа на основните части на сърцето.

— Няма съсиреци — измърмори, — няма стеснени съдове или клапи… тогава защо спря?

Доктор Търнър повдигна много внимателно пулсиращото сърце и разгледа мускула отдолу. Мускулната тъкан на дясното предсърдие беше обезцветена и къслива. Той я докосна много леко с края на един от заострените си инструменти и част от нея се обели.

— Господи — изрече докторът, — що за чудо е това?

Докато доктор Търнър държеше сърцето повдигнато нагоре, то се сви отново и една от дългите фиброобразни структури в средата на обезцветения мускулен участък започна да се цепи.

— Какво по…? — Търнър примигна два пъти и допря дясната длан до бузата си.

— Виж това, сестра Хендерсън — рече тихо. — Не е за вярване. Тук мускулните влакна са атрофирали напълно. Никога не съм виждал нещо подобно… Не можем да помогнем на този човек.

Когато доктор Търнър извади стимулатора на Комори и сърцето на Уолтър отново спря да бие, очите на Епонин се изпълниха със сълзи. Кимбърли понечи да отстрани клапите, които държаха тъканите встрани, но докторът я спря.

— Не още. Да го занесем в амбулаторията, където ще мога да направя пълна аутопсия. Ще се опитам да науча каквото мога.

Пазачите и двама от съквартирантите на Уолтър вдигнаха тялото на едрия мъж върху една количка и го откараха извън жилищните помещения. Малкълм Пийбоди тихо хлипаше на койката на Уолтър. Епонин отиде при него. Прегърнаха се за миг и седнаха един до друг, хванати за ръце. Останаха така през по-голямата част от нощта.

9.

— Докато съм вътре, командването ще поемеш ти — обърна се Макмилън към своя помощник, красив млад инженер от руски произход на име Дмитри Уланов. — Каквото и да се случи, отговаряш главно за безопасността на пътниците и екипажа. Ако чуеш или забележиш нещо, което представлява заплаха, или дори само нещо подозрително, палиш двигателите и местиш „Пинта“ по-надалеч от РАМА.

Беше утрото на първата разузнавателна експедиция във вътрешността на РАМА. Предишния ден космическият кораб от Земята беше пристигнал край един от краищата — окръжности на огромния космически съд. „Пинта“ се приближи плътно до външния отвор, приблизително на същото място като експедициите от 2130 и 2200.

Вечерта преди пристигането Кенджи Уатанабе изнесе сведения за географията на първите два кораба РАМА пред разузнавателния отряд като част от подготовката на първото навлизане. Когато привърши, към него се приближи приятелят му Макс Пъкет.

— Мислиш ли, че тази РАМА ще бъде същата като онези на снимките, които ни показа?

— Не съвсем. Очаквам някои промени. Ако помниш, във видеофилма се казваше, че земното поселище е изградено някъде във вътрешността на РАМА. И въпреки това, понеже на външен вид този космически съд е същият като другите два, аз не мисля, че всичко вътре ще бъде съвсем променено. Макс изглеждаше озадачен.

— Свръх силите ми е да го проумея. — Той поклати глава. — Между другото — добави няколко секунди по-късно, — ти сигурен ли си, че нямаш пръст в избирането ми в разузнавателния отряд?

— Както ти обясних следобеда — отвърна Кенджи, — никой от нас, намиращите се на „Пинта“, няма нищо общо с подбора на разузнавачите. Всичките шестнадесет души са подбрани от МКА и MPV още на Земята.

— Но защо съм екипиран с този дяволски арсенал? Имам лазерна картечница, която е произведение на изкуството, самонасочващи се гранати, дори комплект маса-чувствителни мини. Снабден съм с повече огнева мощ, отколкото по време на омиротворителното нахлуване в Белиз.

Кенджи се беше усмихнал.

— Командир Макмилън, а също и много от членовете на военния състав към Главната квартира на СП, все още вярват, че цялата тази работа е някакъв капан. Твоята длъжност в разузнавателната операция е „войник“. Лично аз смятам, че нито едно от тези оръжия няма да ти потрябва.

Макс продължаваше да негодува и през следващата сутрин, когато Макмилън остави Дмитри Уланов да отговаря за „Пинта“ и лично поведе разузнавателния отряд към вътрешността на РАМА. Въпреки безтегловността, военната екипировка, затрудняваше Макс, защото беше неогъваема и силно ограничаваше свободата на движенията му.

— Това е смешно — измърмори на себе си. — Аз съм фермер, а не проклет командос.

Първата изненада бе минути след като разузнавачите на „Пинта“ преминаха през външния отвор. Групата измина един широк коридор и стигна до кръгло помещение с три ръкава, които водеха навътре в чуждоземния кораб. Два от тунелите обаче бяха затворени с множество метални порти. Командир Макмилън привика Кенджи за консултация.

— Тази конструкция е съвършено различна — каза Кенджи в отговор на въпроса на командира. — Можем съвсем спокойно да изхвърлим картите.

— В такъв случай приемаме, че трябва да продължим по свободния тунел.

— Решението е ваше — отвърна Кенджи, — но не виждам друга възможност, освен тази да се върнем на „Пинта“.

Шестнайсетте мъже, облечени в космонавтски костюми, пристъпваха бавно и тежко. На всеки няколко минути изстрелваха сигнални ракети в мрака пред себе си, за да осветяват пътя. Когато бяха навлезли на около петстотин метра във вътрешността на РАМА, от другия край на тунела внезапно изникнаха две малки фигури. Всички войници и командир Макмилън припряно измъкнаха биноклите.

— Приближават към нас — изрече възбудено един от войниците разузнавачи.

— Да пукна, ако това не е Абрахам Линкълн! — по гърба на Макс Пъкет полазиха тръпки.

— И една жена — обади се друг — в някаква униформа.

— Пригответе се за стрелба — нареди Ян Макмилън.

Четиримата войници разузнавачи се спуснаха към челото на групата и коленичиха, а оръжията им бяха насочени към тунела.

— Стой — извика Макмилън, когато двете странни фигури се приближиха на около двеста метра от разузнавателния отряд.

Абрахам Линкълн и Бенита Гарсия спряха.

— Съобщете намеренията си — се чу викът на командира.

— Тук сме, за да ви приветстваме с добре дошли — изрече Абрахам Линкълн. Гласът му беше висок и плътен.

— И да ви заведем в Ню Идън — добави Бенита Гарсия.

Командир Макмилън беше съвършено объркан. Не знаеше как да постъпи. Докато се колебаеше, останалите от разузнавателния отряд разговаряха помежду си.

— Това е духът на Абрахам Линкълн — обади се американецът Тери Снайдър.

— Другата е Бенита Гарсия — веднъж видях статуята й в Мексико.

— Да изчезваме оттук. От това място ме полазват тръпки.

— Какво ще правят духове на орбита край Марс?

— Простете, командире — обърна се най-накрая Кенджи към объркания Макмилън. — Какво възнамерявате да правим сега?

Шотландецът се извърна с лице към японеца експерт по въпросите за РАМА.

— Трудно е да се каже какво е най-правилното в момента. Искам да кажа, че тия двамата определено изглеждат безобидни, но нали помните Троянския кон. Ха! Е, Уатанабе, какво предлагаш?

— Да отида напред сам или с един от войниците и да разговарям с тях. Тогава ще разберем…

— Много смело от твоя страна, Уатанабе, но не е необходимо. Не, мисля, че всички ще тръгнем напред. Предпазливо, разбира се. Ще оставим неколцина да охраняват тила, в случай че се опитат да ни убият с лазерно оръжие или нещо такова.

Командирът включи своя радиопредавател.

— Заместник-командир Уланов, говори Макмилън. Срещнахме две същества от особен вид. Или са човеци, или са добра имитация. Едното прилича на Абрахам Линкълн, другото — на известна мексиканска космонавтка… Какво казваш, Дмитри?… Да, правилно записваш. Линкълн и Гарсия. Срещнахме Линкълн и Гарсия в един тунел във вътрешността на РАМА. Можеш да докладваш това на останалите… Оставям Снайдер и Финци тук, а ние ще тръгнем към непознатите.

Докато четиринадесетте изследователи от „Пинта“ приближаваха, двете фигури не помръднаха. Войниците се бяха разгърнали пред групата и имаха готовност за стрелба при първия намек за някаква заплаха.

— Добре дошли на РАМА — изрече Абрахам Линкълн, когато първият разузнавач беше само на двадесет метра от него. — Ние сме тук, за да ви придружим до вашите нови домове.

Командир Макмилън не отговори веднага. Неудържимият Макс Пъкет беше този, който наруши тишината.

— Вие духове ли сте? — извика. — Искам да кажа, ти наистита ли си Абрахам Линкълн?

— Разбира се, че не — отвърна простичко фигурата на Линкълн. — Бенита Гарсия и аз сме хуманоиди. В Ню Идън ще срещнете пет типа хуманоиди, всеки от тях е проектиран със специфични умения, за да облекчи хората от черната и досадно еднообразна работа. В сферата на моята компетентност са чиновническата и юридическата дейност, отчетността, счетоводството, домакинството, управлението на персонала в домакинството и офиса и някой други организационни задачи.

Макмилън беше слисан. Пренебрегвайки заповедта на командира „да се държи настрана“, Макс се приближи на няколко сантиметра от Линкълн.

— Това е някакъв шибан робот — си мърмореше той. Забравил за всякаква възможна опасност, в следващия момент Макс протегна ръка и допря пръсти до лицето на Линкълн. Най-напред докосна кожата около носа, после опипа бакенбардите и дългата черна брада. — Невероятно — изрече високо. — Абсолютно невероятно.

— Когато ни създаваха, беше обърнато особено внимание на подробностите — обади се Линкълн. — По химически състав кожата ни наподобява вашата, дори очите ни работят по същия основен оптически принцип; но ние не сме динамични, постоянно обновяващи се същества като вас. Техници трябва да поддържат, а понякога дори да подменят нашите подсистеми.

Хладнокръвният жест на Макс беше стопил цялото напрежение. Вече цялата разузнавателна група, включително командир Макмилън, бърникаха и мачкаха двата хуманоида. По време на това своеобразно изследване и Гарсия, и Линкълн отговаряха на въпроси, свързани с проектирането и конструкцията си. В един момент Кенджи забеляза, че Макс Пъкет се е отделил от останалите и стои сам край стената на тунела.

Кенджи се приближи до приятеля си.

— Какво има, Макс?

Макс поклати глава.

— Що за гений може да създаде тези двамата? Доста е страшничко. — Няколко секунди не каза нищо. — Може би съм смешен, но тези два биота ме плашат повече от гигантския цилиндър.

Линкълн и Гарсия тръгнаха заедно с разузнавателния отряд и стигнаха до мястото, където поне наглед тунелът свършваше. Само след секунди в стената се отвори врата и хуманоидите направиха знак на хората да преминат оттатък. На въпроса на Макмилън те обясниха, че човеците ще влязат в „транспортно съоръжение“, което ще ги отнесе в покрайнините на земното поселище.

Макмилън влезе във връзка с „Пинта“ и съобщи казаното на Дмитри Уланов, като му нареди „да изчезва“, ако до четиридесет и осем часа не получи някакво съобщение от тях.

Пътуването с метрото беше зашеметяващо. То напомни, на Макс Пъкет за гигантското влакче в партера на щатския панаир в Далас, Тексас. Возилото с форма на куршум се носеше с огромна скорост по оградената спираловидна релса, отдалечавайки се от куполообразния северен край на РАМА в посока на намиращата се отдолу Централна равнина. Извън метрото, което беше облицовано с някаква масивна прозрачна пластмаса, Кенджи и останалите можеха да забележат огромната мрежа от полегати и вертикални стълби, които опасват територията, през която пътуваха. Но не виждаха великолепните и несравними с нищо панорамни изгледи, за които бяха разказвали предишните изследователи на РАМА. — Перспективата на юг беше ограничена от изключително висока металносива стена.

Пътуването продължи не повече от пет минути. Бяха оставени в един закрит пръстен, който опасваше земното поселище изцяло. Когато разузнавачите на „Пинта“ излязоха от метрото, безтегловността, в която живееха, откак бяха напуснали Земята, беше изчезнала. Гравитацията беше приблизително нормална.

— Атмосферата в пръстена, включително и тази в Ню Идън, е точно като на родната ви планета — каза биотът Линкълн. — Не е същото в района отдясно на нас, извън стените, които защитават вашето поселище.

Пръстенът около Ню Идън беше слабо осветен, ето защо колонистите присвиха очи от ярката слънчева светлина, която ги посрещна при отварянето на огромната порта. Те влязоха в своя нов свят. По време на краткия път до близката влакова гара носеха космическите си шлемове в ръце. Минаваха покрай празни сгради, наредени от двете страни на пътеката — малки конструкции, които можеха да бъдат къщи или магазини. Имаше и една по-голяма („Това ще е начално училище“ — информира ги Бенита) точно срещу самата гара.

Когато пристигнаха, ги чакаше влак. Лъскавата железница с меки и удобни седалки и електронно табло, на което постоянно излизаше моментната информация, препусна към центъра на Ню Идън, където според хуманоида Линкълн щяха да получат „подробни“ сведения. Най-напред влакът профуча покрай бреговете на красиво езеро с вода като кристал („Езерото Шекспир“ — каза Бенита), после зави наляво и се отдалечи от светлосивите стени, които обграждаха колонията. Към края на пътуването отдясно на влака гледката на една гола планина доминираше над цялата местност.

По време на пътуването целият контингент от „Пинта“ беше много мълчалив. В интерес на истината, всички бяха напълно потресени. Дори живото въображение на Кенджи Уатанабе никога не си бе представяло нещо подобно. Беше много по-мащабно, много по-величествено от това, което бяха предполагали.

Окончателно ги довърши централният град, където проектантите на Ню Идън бяха разположили всички най-големи сгради. Хората стояха онемели и зяпаха внушителния брой масивни и впечатляващи здания, които оформяха сърцевината на колонията. Пустотата им само засилваше нереалността на цялото преживяване. Кенджи Уатанабе и Макс Пъкет влязоха последни в постройката, където щеше да се състои инструктажът.

— Какво ще кажеш? — запита Кенджи, когато двамата застанаха на горния край на стълбището на административната сграда и обхванаха с поглед зашеметяващия комплекс, който ги заобикаляше.

— Нямам думи — отвърна Макс със страхопочитание. — Това място не се поддава на описание. То е едновременно рай, Алисиният свят на чудесата и всички вълшебни приказки от детството ми, събрани на едно място. Непрекъснато се щипя, за да се убедя, че не сънувам.

— На екрана пред вас — започна хуманоидът Линкълн — виждате карта на Ню Идън. На всекиго от вас ще бъде раздаден комплект карти, включващи всички пътища и съоръжения в колонията. Ние се намираме тук, в Сентръл Сити, който беше проектиран като административен център на Ню Идън. Жилищните сгради заедно с магазините, малките канцеларии и училищата са разположени в четирите ъгъла на правоъгълника, който се огражда от външните стени. Тъй като имената на тези четири градчета ще бъдат определени от техните жители, днес ще говорим за тях като за североизточното, северозападното, югоизточното и югозападното. С това ние се придържаме към практиката, установена от по-раншните земни изследователи на РАМА. Те са приели края на РАМА, където е акостирал вашият, кораб, за северен…

Всяко едно от четирите населени места в Ню Идън е свързано с някаква географска особеност. Както вече бяхте осведомени, сладководното езеро в южния край на колонията се нарича Шекспир. По-голямата част от рибите, от флората й фауната, които сте донесли, ще обитават именно него, макар че някои от видовете може да са по-подходящи за живот в двете реки, които се спускат от планината Олимп и се вливат в езерото Шекспир — едната тук, от източната страна на колонията, а другата от запад — страната при Шеруудския лес…

Понастоящем склоновете на планината Олимп, територията на Шеруудския лес, а също така градските паркове и зелените пояси из колонията, са покрити с фина мрежа от газообменни съоръжения, ГОС, както ги наричаме ние. Тези мънички устройства имат една-единствена функция — да превръщат въглеродния двуокис в кислород. Те представляват механични растения в истинския смисъл на думата. Ще бъдат заместени от истинските растения, които сте донесли от Земята…

Северната част на колонията, територията между градчетата, е определена за земеделие и животновъдство. ТУК са изградени селскостопански сгради — по продължение на пътя, който свързва двете северни градчета. В този район вие ще отглеждате по-голямата част от храната си. С хранителните продукти, които сте донесли от Земята, и синтетичната храна; която се съхранява във високите силози на триста метра от тази сграда, вие ще можете да изхраните две хиляди души поне една година, а ако храната не се хаби, дори година и половина. След това зависите само от себе си. Не е нужно да се подчертава, че селското стопанство и аквакултурите, които ще се отглеждат по-източните брегове на езерото Шекспир, ще бъдат основна съставна част на храната ви в Ню Идън…

Цели деветдесет минути хуманоидът продължи да бълва информация със страхотна скорост, отхвърляйки всички въпроси или с фразата „Това е извън моите познания“, или като ги отпращаше към съответната страница и параграф в основния пътеводител на Ню Идън, който им беше раздал. Най-накрая обяви почивка и всички се преместиха в съседното помещение, където им бе поднесено питие с вкус на кока-кола.

— Уф — изпъшка Тери Снайдър и избърса челото си, — аз ли съм единственият, който се е скапал?

— Глупости, Снайдър — отвърна Макс Пъкет с дяволита усмивка. — Да не искаш да кажеш, че си по-долу от дяволския робот? Той хич не е изморен. Хващам се на бас, че може да говори цял ден.

— Може би дори седмица — размишляваше на глас Кенджи Уатанабе. — Питам се колко ли често им се налага да бъдат ремонтирани. Компанията на баща ми произвежда роботи, някои от тях са изключително сложни, но нищо не може да се сравни с тези. Информационното съдържание на Линкълн трябва да е астрономическо…

— Инструктажът ще продължи след пет минути — обяви Линкълн. — Моля да бъдете точни.

Втората част на инструктажа включваше запознанство с различните видове хуманоиди в Ню Идън. От последните проучвания на предишните рамиански експедиции колонистите бяха подготвени за биотите-боклукчии и булдозери. Петте типа хуманоиди обаче предизвикваха по-емоционална реакция.

— Нашите проектанти решиха — каза Линкълн — да ограничат разнообразието във външния вид на биотите човеци, така че никой да не може да сбърка някого от нас с вас и обратното. Аз вече изброих основните си функции; всички други хуманоиди Линкълн, трима от които сега ще се присъединят към нас, са програмирани по същия начин. Поне първоначално. Ние разполагаме с известни възможности да се учим, което позволява базата ни данни да се променя, ако нашата употреба се насочи към друга сфера.

— Как можем да различим един Линкълн от друг? — запита един от замаяните членове на разузнавателния отряд, когато тримата новодошли хуманоиди Линкълн взеха да обикалят из стаята.

— Всеки един от нас носи разпознавателен номер, гравиран един път тук, на рамото, и още веднъж — на левия хълбок. Същият принцип е приложен при другите типове хуманоиди. Аз, например, съм Линкълн 004. Тримата, които току-що влязоха, са 009, 024 и 071.

Когато хуманоидите Линкълн напуснаха помещението за инструктаж, те бяха заместени от пет Бенита Гарсия. Една от тях обясни функциите на своя модел в сферите — полиция, пожарна, селско стопанство, чистота, транспорт, поща — и после, преди да се оттеглят, отговори на някои въпроси.

Следващите по ред бяха хуманоидите Айнщайн. Разузнавачите избухнаха в смях, когато четиримата Айнщайновци, безподобни, разчорлени, белокоси копия на научния гений от двадесети век, влязоха заедно в помещението. Айнщайновците обясниха, че те са инженерите и научните работници на колонията. Основната им функция, жизненоважна и обхващаща много задължения, беше да „осигурят задоволителната работа на инфраструктурата на колонията“, включително и на армията биоти.

Трупа високи, катраненочерни биоти жени се представиха като Тиасо, специалисти по здравеопазването. Те щяха да са лекари, медицински сестри, санитарни власти, а освен това щяха да се грижат за децата в отсъствие на родителите. Веднага след като завърши представянето на Тиасо, в помещението влезе дребен биот ориенталец с емоционални очи. Той се представи като Ясунари Кавабата. Носеше лира и електронен триножник и изсвири една прекрасна, кратка пиеса.

— Ние, Кавабата, сме артисти творци — рече простичко. — Ние сме музиканти, актьори, художници, скулптори, писатели, понякога фотографи и кинематографи. Броят ни е малък, но значението ни за качеството на живота в Ню Идън е огромно.

Когато официалният инструктаж завърши, на разузнавателния отряд беше сервирана прекрасна вечеря в голямата зала. Около двадесетина хуманоиди се присъединиха към хората, разбира се, без да ядат. Имитацията на печена гъска беше зашеметяващо автентична, дори и вината можеха да издържат проверката на повечето земни дегустатори.

По-късно вечерта, когато хората бяха привикнали към компанията от хуманоиди и ги засипваха с въпроси, една самотна женска фигура се появи на отворената врата. В началото остана незабелязана. Но скоро стаята утихна, защото Кенджи Уатанабе скочи от мястото си и се приближи към новодошлата с протегната ръка.

— Доктор дьо Жарден, предполагам — изрече с усмивка.

10.

Независимо от уверенията на Никол, че всичко в Ню Идън отговаря на казаното от нея във видеофилма, командир Макмилън отказа да разреши на екипажа и пътниците на „Пинта“ да влязат в РАМА и да се настанят в новите си домове, преди да се убеди, че не съществува никаква опасност. Проведе дълъг разговор със земния персонал на МКА и после изпрати малка група, начело с Дмитри Уланов, които да получат допълнителна информация. Главният лекар на „Пинта“, намусен датчанин на име Дарл ван Рооз, беше най-важният член в екипа на Уланов. Кенджи Уатанабе и двама от войниците от предишния разузнавателен отряд също придружиха руския инженер.

Инструкциите към лекаря бяха недвусмислени. Той трябваше да прегледа семейство Уейкфийлд, всеки един от тях, и да потвърди, че са човешки същества. Втората му задача беше да изследва биотите и да класифицира небиологичните им характеристики. Всичко беше извършено без премеждия, макар че по време на прегледа Кати Уейкфийлд не желаеше да сътрудничи и се държа саркастично. По предложение на Ричард един от роботите Айнщайн разглоби на части един Линкълн и демонстрира на функционално ниво как работят най-съвременните подсистеми. Както се очакваше, Дмитри Уланов беше силно впечатлен.

Два дни по-късно пътниците на „Пинта“ започнаха да се пренасят на РАМА. Гвардия от биоти помагаше за разтоварването на космическия кораб и за прехвърлянето на всички припаси в Ню Идън. За тази работа им бяха нужни три дни. Но къде щеше да се настани всеки? По решение, което по-късно щеше да се окаже с неочаквано важни последици за колонията, почти всичките триста пътници от „Пинта“ избраха да живеят в югоизточното градче, където се бяха настанили и семейство Уейкфийлд. Само Макс Пъкет и шепа фермери се заселиха направо в селскостопанския район, разположен в северния край на Ню Идън.

Семейство Уатанабе си избраха една малка къщичка, която се намираше на същата алея с тази на Ричард и Никол. Още от самото начало между Кенджи и Никол възникна естествена симпатия и първоначалното им одобрение прерастваше в приятелство след всяка следваща среща. През първата вечер, която Кенджи и Най прекараха в новия си дом, те бяха поканени да споделят семейната вечеря на Уейкфийлд.

— Защо не се преместим във всекидневната? Там е по-удобно — предложи Никол, когато приключиха с храната. — Линкълн ще разчисти и ще се погрижи за съдовете.

Уатанабе се надигнаха от масата и последваха Ричард към вратата в другия край на столовата. По-младите Уейкфийлд учтиво изчакаха Кенджи и Най да излязат и едва тогава последваха родителите си и гостите в кокетната всекидневна, разположена в предната част на къщата.

Бяха изминали пет дни, откакто разузнавателният отряд на „Пинта“ беше проникнал в РАМА за първи път. Пет удивителни дни — си мислеше Кенджи, докато се настаняваше. В главата му се въртеше калейдоскоп от разбъркани впечатления, все още неподредени в ума му. — И тази вечеря е като капак на всичко. Преживяванията на това семейство са невероятни.

— Вашите разкази — обърна се Най към Ричард и Никол, когато всички се настаниха — са просто главозамайващи. Искам да ви попитам за толкова неща, че просто не зная откъде да започна… Най-много ме заинтригува съществото, което наричате Орел. Дали той е един от извънземните, които са построили Орбиталния възел и РАМА?

— Не — отвърна Никол. — Орелът също беше биот. Поне така ни каза, а нямаше причина да не му вярваме. Беше създаден от разума, управляващ Орбиталния възел, за да се срещаме с нещо конкретно, материално.

— Но тогава кой е конструирал Орбиталния възел?

— Съвсем сигурно този въпрос се отнася към информация от трето ниво — отвърна усмихнато Ричард.

Кенджи и Най се разсмяха. Никол и Ричард им бяха обяснили информационната йерархия на Орела още по време на дългите разговори край масата.

— Питам се дали е възможно — разсъждаваше на глас Кенджи — да възприемем същества, които са толкова развити, че техните машини могат да създават други машини, които са, по-умни от нас самите.

— А пък аз се питам дали е възможно — прекъсна го на свой ред Кати — да обсъдим някои по-банални въпроси. Например къде са всички млади хора на моята възраст? Досега май не съм видяла повече от двама колонисти между дванадесет и двадесет и пет.

— По-голямата част от младежкия състав е на борда на „Нина“ — отвърна Кенджи. — Тя трябва да пристигне след около три седмици и ще докара основната част от населението. Ние на „Пинта“ бяхме подбрани да верифицираме видеофилма, който получихме.

— Какво е верификация? — запита Кати.

— Проверка на верността и точността — отвърна Никол. — Малко или повече. Това беше една от любимите думи на дядо ти… И като стана дума за дядо ти, той вярваше, че на младите трябва да им се дава възможност да слушат разговорите на възрастните, но не и да ги прекъсват… Тази вечер имаме да обсъждаме много неща със семейство Уатанабе. Не е нужно вие четиримата да оставате…

— Искам да изляза и да видя светлините — каза Бенджи. — Моля те, Ели, ела с мен.

Ели Уейкфийлд се изправи и хвана Бенджи за ръка. Двамата възпитано казаха лека нощ и бяха последвани от Кати и Патрик.

— Отиваме да видим дали няма да открием нещо по-вълнуващо — каза Кати, докато се оттегляше. — Лека нощ, господин и госпожо Уатанабе. Майко, ще се върнем след няколко часа.

Когато и последното от децата напусна всекидневната, Никол поклати глава.

— Откак „Пинта“ пристигна, Кати е толкова възбудена, че нощно време почти не спи — обясни тя. — Иска да се срещне и да разговаря с всички.

Биотът Линкълн, който беше приключил с почистването на кухнята, стоеше, без да се натрапва, край вратата, зад стола на Бенджи.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — Никол се обърна към Кенджи и Най, посочвайки с ръка хуманоида. — Не разполагаме с такива деликатеси като пресните плодови сокове, които сте донесли от Земята, но пък Линк може да забърка някоя интересна синтетична измислица.

— За мене не — отвърна Кенджи и поклати глава. — Но си давам сметка, че прекарахме цялата вечер в разговори единствено за невероятната ви одисея. Вие сигурно имате въпроси, към нас. В края на краищата, от изстрелването на „Нютон“ от Земята са изминали четиридесет и пет години.

Четиридесет и пет години. — Мисълта преряза Никол. — Нима е възможно? Нима Женевиев вече е на шестдесет?

Никол си припомни съвсем ясно последната среща с баща си и дъщеря си. Пиер и Женевиев я бяха придружили до летището на Париж. Дъщеря й я беше прегръщала страстно до последното повикване за полета, а после беше погледнала майка си с любов и гордост. Очите на момичето бяха пълни със сълзи. Женевиев не беше в състояние да отрони и дума. През тези четиридесет и пет години баща ми е починал. Женевиев е станала стара жена, може би дори баба. Докато аз се скитах из времето и пространството… в страната на чудесата.

Спомените бяха твърде мъчителни за Никол. Тя си пое дълбоко дъх и се стегна. Когато се завърна към настоящето, във всекидневната на семейство Уейкфийлд продължаваше да цари мълчание.

— Всичко наред ли е? — запита Кенджи с разбиране.

Никол кимна и се загледа в кротките открити очи на новия си приятел. За миг си представи, че разговаря с колегата си космонавт от Нютон — Шигеру Такагиши. Този човек е изпълнен с внимание също като Шиг. Мога да му се доверя. И е разговарял с Женевиев само преди няколко години.

— Голяма част от общата история на Земята ни беше предадена откъслечно по време на многото разговори с другите пътници от „Пинта“ — изрече Никол след продължително мълчание. — Но ние не знаем абсолютно нищо за семействата си, с изключение на това, което ни казахте тази вечер. Ричард и аз бихме желали да знаем дали не си спомняте други подробности, които сте изпуснали при първия ни разговор.

— Всъщност — каза Кенджи — днес следобед прегледах дневниците си и препрочетох това, което съм записал, когато извършвах предварителните проучвания за „Нютон“ в архива. Най-важното, което пропуснах да спомена, е колко много Женевиев прилича на баща си, особено от устата надолу. Лицето на крал Хенри беше впечатляващо, сигурен съм, че си спомняте. Когато порасна, чертите на Женевиев се източиха и лицето й невероятно заприлича на неговото… Ето, вижте, успях да открия, няколко снимки от трите дни, които прекарах в Бовоа. Намираха се в базата ми данни.

Фотографиите на Женевиев смазаха Никол. От очите й бликнаха сълзи и потекоха надолу по бузите. Докато държеше снимките на дъщеря си и съпруга й Луи Гастон, ръцете на Никол трепереха. О, Женевиев — ридаеше тя вътрешно. — Колко ми липсваш. Колко ми се ще да те прегърна поне за миг

Ричард надзърна през рамото й да види фотографиите. В същото време нежно я погали.

— Има нещо общо с принца — отбеляза тихо, — но мисля, че много повече прилича на майка си.

— Женевиев е изключително възпитана, държи се великолепно — добави Кенджи. — Това ме удиви, като се има предвид колко изстрада, когато през 2238 всички медии вдигнаха шум около нея. Отговори на всичките ми въпроси с голямо търпение. Възнамерявах тя да бъде една от главните героини в книгата ми за „Нютон“, докато моят редактор не ме разубеди от проекта.

— Кои от космонавтите на „Нютон“ са все още живи? — запита Ричард, поддържайки разговора, докато Никол продължаваше да се взира в двете снимки.

— Само Сабатини, Табори и Яманака — отвърна Кенджи. — Доктор Дейвид Браун получи масиран мозъчен инсулт и почина няколко месеца по-късно, до известна степен при загадъчни обстоятелства. Мисля, че беше в 2208. Адмирал Хайлман почина от рак в 2214 или някъде там. Ирина Тургенева беше засегната от пълна мозъчна деградация, стана жертва на синдрома „Завръщане на Земята“, който беше открит при неколцина от космонавтите на двадесет и първи век и, в края на краищата, се самоуби в 2211.

Никол се бореше с чувствата.

— Допреди три вечери — обърна се тя към Уатанабе, когато в стаята отново се възцари тишина, — аз не бях споменавала нито пред Ричард, нито пред децата, че Хенри е баща на Женевиев. На Земята само татко знаеше истината. Хенри може и да е подозирал, но не знаеше със сигурност. После, когато ми разказахте за Женевиев, осъзнах, че аз, лично аз трябваше да разкажа на семейството си…

Гласът на Никол изтъня и в очите й нахлуха нови сълзи. Тя избърса лицето си с кърпичката, която й подаде Най.

— Съжалявам — рече. — Никога не се държа така. Просто ми дойде твърде много; видях снимките и си припомних толкова неща…

— Докато живеехме на РАМА II и после на Орбиталния възел — намеси се Ричард, — Никол беше самата стабилност. Като скала. Независимо с какво се сблъсквахме, независимо колко беше странно, тя беше непоклатима. И децата, и Майкъл О’Туул, и аз — всички ние зависехме от нея. Много рядко се случва да я види човек…

— Стига вече — възкликна Никол, след като избърса очите си. Остави снимките. — Да говорим за друго. Например за космонавтите от „Нютон“ и по-специално за Франческа Сабатини. Постигна ли тя това, към което толкова се стремеше? Несравнимите слава и богатство?

— Почти — отвърна Кенджи. — През първото десетилетие на века, когато е била на върха на славата си, аз още не съм бил роден. Но дори сега тя все още е много известна. Поканиха я да даде интервю по телевизията във връзка с важността на реколонизацията на Марс.

Никол се наведе напред.

— Не ви го казах преди, но съм сигурна, че Франческа и Браун отровиха Борзов, като предизвикаха ония симптоми, наподобяващи апендицит. Освен това тя умишлено ме изостави на дъното на шахтата в Ню Йорк. Тази жена не страдаше от никакви скрупули.

Няколко секунди Кенджи помълча, а после каза:

— През 2208, точно преди да умре, доктор Браун беше със съвършено разстроено съзнание, но понякога имаше периоди на просветление. По време на един от тях той даде фантастично интервю пред репортера на едно списание. Признаваше си частичната отговорност за смъртта на Борзов и обвиняваше Франческа за твоето изчезване. Синьора Сабатини заяви, че интервюто е „пълна глупост“, ненормални излияния на болен мозък, а после заведе дело срещу списанието за обезщетение от сто милиона марки и напусна съдебната зала като победител. Списанието уволни репортера и официално й се извини.

— Франческа винаги побеждава накрая — отбеляза Никол.

— Преди три години, когато правех първоначалните проучвания за моята книга, аз за малко да възкреся цялата история — продължи Кенджи. — Тъй като бяха изминали повече от двайсет и пет години, всички данни за Нютоновата експедиция бяха станали обществена собственост й следователно бяха достъпни за всеки, който ги поиска. Открих съдържанието на твоя персонален компютър, включително и данните от куба, които са били предназначени за Хенри. Бяха разпръснати из телеметрията. Убедих се, че в интервюто на доктор Браун действително се съдържа някаква истина.

— И какво?

— Отидох да интервюирам Франческа в дома й в Соренто. Малко след това прекратих работата по книгата…

За миг Кенджи се поколеба. Трябва ли да продължа? — питаше се той. Погледна към любимата съпруга. — Не — си рече наум, — Нито му е времето, нито му е мястото.

— Съжалявам, Ричард.

Беше полузаспал, когато дочу тихия глас на съпругата си.

— М-м-м. Каза ли нещо, скъпа?

— Съжалявам — повтори Никол. Претърколи се към него и намери ръката му под завивките. — Още преди години трябваше да ти кажа за Хенри… Още ли си ядосан?

— Изобщо не съм се ядосвал — отвърна Ричард. — Учудих се, да, може би даже бях смаян. Но не и ядосан. Имала си свои причини да го пазиш в тайна — той стисна ръката й. — Пък и това се е случило на Земята, в друг живот. Ако ми беше казала, когато се срещнахме за първи път, можеше и да има някакво значение. Може би щях да ревнувам, със сигурност щях да се чувствам неловко… Но не и сега.

Никол се притисна към него и го целуна.

— Обичам те, Ричард Уейкфийлд.

— И аз те обичам — отвърна той.

Кенджи и Най се любиха за първи път, откак бяха напуснали „Пинта“, и тя заспа непосредствено след това. Кенджи бе учудващо бодър. Лежеше буден в леглото и си мислеше за вечерта, прекарана със семейство Уейкфийлд. Неясно защо образът на Франческа Сабатини изплува в съзнанието му. Най-красивата седемдесетгодишна жена, която съм виждал — беше първата му мисъл. — И какъв фантастичен живот.

В съзнанието му изплува и живият спомен за летния следобед, когато влакът пристигна на гарата в Соренто. Шофьорът на електротаксито тутакси беше разпознал адреса.

— Capisco20 — беше казал той, размахвайки ръце, и се беше отправил в посока на „II palazzo Sabatini“21.

Франческа живееше в реставриран хотел с изглед към Неаполския залив. Това беше сграда с двадесет стаи, принадлежала някога на принц от седемнадесети век. От кабинета, в който Кенджи очакваше появата на синьора Сабатини, се виждаше седалков лифт, който спускаше желаещите да плуват по склона на пропастта към тъмносините води на залива долу.

La signora закъсня с половин час, а после бързо изгуби търпение и настояваше интервюто да приключи. На два пъти подчерта пред Кенджи, че се е съгласила да разговаря с него само защото нейният издател й казал, че той е „един млад писател“ с голямо бъдеще.

— Честно казано — заяви му Франческа на отличен английски, — вече всички разговори за „Нютон“ ме отегчават до смърт.

Интересът й обаче се повиши значително, когато Кенджи й съобщи за „новите данни“ и файловете от персоналния компютър на Никол, които са били телеметрирани към Земята по време на последните седмици от мисията, „но закодирано“. Франческа се умълча, дори се умисли, когато Кенджи сравни личните бележки на Никол с „признанието“, направено от доктор Браун пред репортера през 2208.

— Подцених ви — изрече с усмивка Франческа, когато Кенджи я запита не е ли „удивително съвпадение“ фактът, че дневникът на Никол и признанието на Дейвид Браун се застъпват по толкова много пунктове. Тя изобщо не отговори на въпроса му. Изправи се и настоя Кенджи да остане за вечеря. Заяви, че ще разговарят по-късно.

На здрачаване в стаята, където беше настанен Кенджи от управителя на двореца Сабатини, пристигна бележка, в която се съобщаваше, че вечерята ще започне в осем и половина и че сако и вратовръзка са задължителни. В упоменатия час се появи един робот, който го заведе до великолепната трапезария. Стените й бяха покрити с фрески и дамаска, от високия таван висяха искрящи полилеи, корнизите бяха изящно резбовани. Масата беше подредена за десет души. Франческа вече беше там, стоеше край един малък обслужващ робот до една от стените на огромното помещение.

— Kon ban wa, Уатанабе-сан — обърна се към него на японски, докато му подаваше чаша шампанско. — Подновявам голямата приемна, затова ще вземем коктейлите си тук. Твърде нетактично е, както биха казали французите, но няма как.

Франческа изглеждаше великолепно. Русата й коса беше събрана в кок, придържан от големи инкрустирани гребени. Огърлица от диаманти обгръщаше шията й, а един-единствен огромен сапфир висеше от лежащото отдолу диамантено колие. Роклята без презрамки беше бяла, с басти и плисета, които подчертаваха извивките на все още младежкото наглед тяло. Кенджи не можеше да повярва, че тази жена е седемдесетгодишна.

След като му обясни, че „в негова чест“ набързо е организирала празнична вечеря, тя го улови под ръка и го поведе към гоблените, които висяха на срещуположната стена.

— Чували ли сте нещо за Обузон? — попита. Когато той поклати отрицателно глава, Франческа се спусна в разкази за историята на европейските гоблени.

Половин час по-късно тя зае място начело на масата. Останалите гости бяха един учител по музика от Неапол и неговата съпруга (по общо мнение актриса), двама красиви, смугли, професионални футболисти, пазителят на руините в Помпей (мъж в началото на петдесетте), италианска поетеса на средна възраст и две млади жени на около двадесет, и двете поразително красиви. След кратко допитване до Франческа едната от младите жени седна срещу Кенджи, а другата до него.

Столът, наподобяващ трон, който се намираше точно срещу мястото на Франческа в противоположния край на масата, остана свободен. Обаче Франческа прошепна нещо на главния келнер и пет минути по-късно един много стар човек, куц и почти сляп, беше въведен в стаята. Кенджи го позна веднага. Това беше Янош Табори.

Храната беше чудесна, разговорите — оживени. Обслужваха ги келнери, а не роботите, които се използваха навсякъде, освен в най-луксозните ресторанти. Всяко ново ястие се поднасяше придружено от различно италианско вино. И компанията бе забележителна. Дори футболистите говореха поносим английски. Освен това се интересуваха и знаеха доста от историята на Космоса. Младата жена срещу Кенджи дори беше чела неговата най-известна книга за ранното проучване на Марс. По време на тази вечеря Кенджи, който по онова време беше тридесетгодишен ерген, значително се поотпусна. Възбуждаше го всичко — жените, виното, разговорите за история, поезия и музика.

Един-единствен път през двата часа, прекарани около масата, беше споменато следобедното интервю. По време на краткотрайна пауза в разговора между десерта и коняка Франческа се обърна към Янош, като почти крещеше:

— Този млад японец, той е много умен, мисли, че е открил някакви данни в персоналния компютър на Никол, доказващи ония ужасни лъжи, които Дейвид изрече преди смъртта си.

Янош не каза нищо. Изражението на лицето му не се промени. Но след вечерята подаде на Кенджи една бележка и изчезна.

Едва пет минути след като се завърна в стаята си, Кенджи дочу как на вратата се почука. Той отвори и видя младата италианка, която на вечерята седеше срещу него. Носеше миниатюрни бикини, разкриващи по-голямата част от стройното й тяло. А в ръка държеше мъжки бански костюм.

— Господин Уатанабе — обърна се тя към него със сексапилна усмивка, — бихте ли се присъединили към нас за едно къпане? Тези плувки вероятно ще ви станат.

Моментална, огромна вълна похот заля Кенджи и не се уталожи бързо. Леко притеснен, той изчака минута или две след като се облече, и едва тогава се присъедини към жената, която го чакаше в коридора.

Дори сега, три години по-късно, докато лежеше в леглото си в Ню Идън до жената, която обичаше, за Кенджи беше невъзможно да си припомни тази нощ в двореца на Франческа, без да изпита сексуално желание. Бяха шестима. Спуснаха се с лифта до залива и плуваха по лунната пътека. В беседката край водата пиха, танцуваха и се смяха. Беше фантастична нощ.

Само след час — припомни си Кенджи — всички бяхме щастливи и голи. Планът на играта беше ясен. Двамата футболисти бяха за Франческа, двете мадони за мен.

Кенджи взе да се върти в леглото, когато си припомни силата на изживяното удоволствие и открития смях на Франческа, когато го откри преплетен с двете момичета на един от огромните шезлонги край залива. Беше по изгрев-слънце.

Когато четири дни по-късно се върнах в Ню Йорк, моят редактор ме уведоми, че според него трябва да се откажа от проекта за книга за „Нютон“. Не му възразих. Вероятно сам щях да му го предложа.

Ели беше очарована от порцелановите фигурки. Тя взе една от тях — малко момиченце, облечено в светлосиня балетна рокличка — и я завъртя в ръката си.

— Виж това, Бенджи — обърна се към брат си. — Някой си е играл да направи това, и то съвсем сам.

— В интерес на истината точно тази е копие — обади се продавачът испанец, — но оригиналът, от който е снет компютърният отпечатък, е изработен от художник. Днес процесът на репродуциране е толкова съвършен, че дори експертите се затрудняват да разпознаят копията.

— И вие сте събрали всичко това на Земята? — Ели махна с ръка към стотината фигурки, разположени на масата в малки стъклени опаковки.

— Да — изрече гордо господин Мурильо. — Макар да бях градски съветник на Севиля — разрешения за строителство и други подобни, — жена ми и аз притежавахме също малък магазин. Влюбихме се в порцелановите произведения на изкуството преди около десет години и оттогава насам сме колекционери.

Госпожа Мурильо, жена към края на четиридесетте, излезе от задната стаичка, където все още се разопаковаше стоката.

— Много преди да разберем, че МКА ни е избрала за колонисти, бяхме решили, че каквито и ограничения да има за багажа, ще вземем пълната порцеланова колекция с нас — обади се жената.

Бенджи държеше танцуващото момиче на сантиметри от очите си.

— Кра-си-во — изрече с широка усмивка.

— Благодаря — отвърна господин Мурильо — Трима или четирима от другите пътници на „Нина“ също са донесли няколко фигурки.

— Може ли да ги разгледаме? — запита Ели. — Ще бъдем много внимателни.

— Заповядайте — рече госпожа Мурильо. — Накрая, когато подредим всичко, ще продадем или ще разменим някои от тях; определено това ще бъдат копията. Сега сме ги изложили точно за да им се наслаждават.

Докато Ели и Бенджи разглеждаха порцелановите изделия, още няколко души влязоха в магазина. Господин Мурильо беше започнал търговията само преди няколко дни. Тук се продаваха свещи, красиви кърпи за хранене и други малки украшения за дома.

— Хич не си си губил времето, Карлос — обърна се към господин Мурильо един широкоплещест американец няколко минути по-късно. От поздрава се разбираше, че двамата са били спътници на Нина.

— За нас беше по-лесно, Травис — рече господин Мурильо. — Нямаме голямо семейство и се нуждаехме от малко местенце, където да се настаним.

— А ние даже още не сме си избрали къща — оплака се Травис. — Решихме, че ще живеем в това градче, но Челсия и децата не могат да открият къща, която да допада на всички ни… На Челсия все й се привиждат духове. Дори и сега не вярва, че МКА казва истината.

— Признавам, не е лесно да повярва човек, че тази космическа станция е била построена от чуждоземци, само и само за да ни наблюдават… приказките на МРУ щяха да звучат много по-правдиво, ако имаше някакви снимки от Пресечната точка на орбитите. Но защо пък ще ни лъжат?

— Лъгали са и преди. Един ден преди срещата никой дори не споменаваше това място… Челсия мисли, че участваме в някакъв колонистки експеримент на МКА. Тя твърди, че ще останем тук само за малко, а после ще ни прехвърлят на повърхността на Марс, така че двата типа колонии да могат да бъдат сравнени.

Господин Мурильо се разсмя.

— Явно Челсия не се е променила, откак сме напуснали „Нина“… — сетне стана по-сериозен. — Знаеш, ние с Хуанита също изпитвахме някакви съмнения особено след като измина една седмица, а никой дори не беше зървал чуждоземците. Цели два дни се скитахме наоколо, разговаряхме с други хора, всъщност проведохме наше лично разследване. Най-накрая заключихме, че версията на МРУ трябва да е вярна. Първо, защото е прекалено абсурдно, за да бъде лъжа. Второ, защото онази жена Уейкфийлд беше твърде убедителна. На откритата среща почти два часа отговаряше на разни въпроси и нито Хуанита, нито аз доловихме някакво несъответствие.

— Трудно ми е да си представя, че някой може да спи дванадесет години — рече Травис, поклащайки глава.

— Разбира се. И за нас беше трудно. Но ние отидохме и сами огледахме сомнариума, в който се предполага, че са спали семейство Уейкфийлд. Всичко беше точно такова, каквото Никол го описа на срещата. Между другото, сградата е огромна. Има койки и място за цялата колония, ако е необходимо… Някак не е логично МКА да построи такова огромно съоръжение само за да подкрепи една лъжа.

— Може да си прав.

— Но както и да е. Ние решихме да се възползваме от това, което ни се предоставя. Поне за момента. Изобщо не можем да се оплачем от условията на живот. Цялото домакинско оборудване е първокласно. Хуанита и аз разполагаме дори с личен робот Линкълн, който да ни помага у дома и в магазина.

Ели следеше разговора много внимателно. Помнеше какво й беше заръчала майка й снощи, когато я попита дали двамата с Бенджи могат да се разходят из градчето.

— Мисля, че да, скъпа, но ако някой ви разпознае като Уейкфийлд и започне да ви задава въпроси, не му отговаряйте. Бъдете учтиви и се приберете у дома колкото е възможно по-бързо. Макмилън не желае да разговаряме с хора извън персонала на МКА точно в този момент.

Докато Ели се възхищаваше на порцелановите фигурки и дискретно подслушваше разговора между господин Мурильо и мъжа на име Травис, Бенджи се изгуби нанякъде. Когато тя осъзна, че той не е край нея, обзе я паника.

— Какво зяпаш, приятел? — резкият мъжки глас долетя от другия край на магазина.

— Косата й е мно-го ху-ба-ва — отвърна Бенджи. Той беше препречил пътеката между щандовете, така че мъжът и съпругата му не можеха да продължат напред. Момчето се усмихна и протегна ръка към великолепната руса коса на жената. — Мога ли да я пипна?

— Луд ли си?… Разбира се, че не… А сега се махай…

— Джейсън, недей, мисля, че е слабоумен — рече жената тихо и улови ръката на мъжа си, преди да блъсне Бенджи.

В този момент Ели се втурна към брат си. Разбираше, че мъжът е ядосан, но не знаеше какво да направи. Побутна внимателно Бенджи по рамото.

— Виж, Ели — възкликна той; от възбуда сливаше думите — виж хубавата й жълта коса.

— Приятел ли ти е тоя глупак? — високият мъж се обърна към Ели.

— Бенджи е мой брат — отвърна, запъвайки се, Ели.

— Разкарай го оттук… Безпокои жена ми.

— Господине — изрече Ели, събрала кураж, — брат ми не е искал да ви обиди. Той никога не е виждал отблизо дълга руса коса.

Лицето на мъжа се сгърчи от гняв и объркване.

— Какво-о-о? — погледна към жена си. — Какви са тия двамата? Единият е тъпак, а другата…

— Не сте ли децата на Уейкфийлд? — прекъсна го приятният женски глас, който долетя иззад Ели.

Ели смутено се извърна. Госпожа Мурильо застана между тях. Още в мига, когато чуха този разговор на висок тон, семейство Мурильо бяха нащрек.

— Да, ма’ам — отвърна тихо момичето.

— Да не искате да кажете, че това са две от децата, дошли от далечния Космос? — запита Джейсън.

Ели успя да замъкне Бенджи до вратата на магазина.

— Много съжаляваме — извини се тя, преди двамата да си тръгнат. — Не искахме да ви създаваме главоболия.

— Ненормални! — чу нечий глас, докато вратата се затваряше зад гърба им.

Измина още един изтощителен ден. Никол беше много изморена. Стоеше пред огледалото и довършваше почистването на лицето си.

— Ели и Бенджи са имали някакво неприятно премеждие в градчето — обади се Ричард откъм спалнята. — Не пожелаха да ми разкажат.

Този ден Никол беше прекарала на крак тринадесет дълги часа, като помагаше на новодошлите от „Нина“ да се устроят. Но колкото и да се стараеха тя, Кенджи Уатанабе и другите, все имаше някой недоволен, все оставаха недовършени неща. Много от колонистите бяха изразили открито лошото си настроение, когато Никол се бе опитала да им обясни установените от МКА процедури по разпределението на храната, жилищата и местата за работа.

От много дни насам не си доспиваше. Никол се взря в торбичките под очите си. Но ще трябва да приключим с тази група преди да пристигне „Санта Мария“. Те ще бъдат значително по-трудни.

Никол избърса лицето си с една хавлиена кърпа и влезе в спалнята, където Ричард седеше в леглото по пижама.

— Как мина денят ти? — запита го тя.

— Горе-долу… Всъщност доста интересно… Бавно, но сигурно земните инженери започват да приемат роботите Айнщайн. — Направи пауза. — Чу ли какво ти казах за Ели и Бенджи?

Никол въздъхна. От интонацията на Ричард разбра истинското му послание. Пренебрегвайки умората, тя излезе от спалнята и тръгна по коридора.

Ели вече спеше, но в стаята, която споделяше с Патрик, Венджи бе все още буден. Никол седна на леглото край него и взе ръката му в своята.

— Здра-вей, мамо.

— Чичо Ричард спомена, че ти и Ели днес следобед сте ходили в градчето — обърна се Никол към най-големия си син.

За миг изражение на болка изкриви лицето на момчето; после изчезна.

— Да, ма-мо.

— Ели ми каза, че са ги познали и че един от новите колонисти ги е нарекъл с обидни имена — обади се Патрик от другата част на стаята.

— Вярно ли е, миличък? — запита Никол Бенджи, като продължи да милва ръката му.

Утвърдителното кимване на момчето беше едва различимо, после то мълчаливо се втренчи в майка си.

— Какво значи глупак, ма-мо? — запита неочаквано и очите му взеха да се наливат със сълзи.

Никол прегърна Бенджи.

— Да не би днес някой да те е нарекъл глупак? — запита тихо тя.

Бенджи кимна.

— Думата няма точно значение — отвърна Никол. — Всеки, който е по-различен от другите или предизвиква техните възражения, може да бъде напечен глупак — тя отново помилва Бенджи. — Понякога хората използват такива думи, без да мислят. Този, който те е нарекъл глупак, вероятно е бил объркан или разстроен от нещо друго, което му се е случило, и просто си го е изкарал на теб, защото не те е разбрал… Ти направи ли нещо, с което да го обезпокоиш?

— Не, ма-мо. Само казах, че харесвам жълтата коса на же-на-та.

Отне им известно време, но в края на краищата Никол успя да научи същността на това, което се беше случило в магазина за порцелан. Когато прецени, че Бенджи вече се е успокоил, тя прекоси стаята да целуне Патрик за лека нощ.

— Ами ти? При теб беше ли всичко наред през деня?

— Почти. Имах само едно неприятно преживяване — в парка. — Той се опита да се усмихне. — Няколко от новите момчета играеха баскетбол и ме поканиха да се присъединя… Бях ужасен. Неколцина ми се присмяха.

Никол дари Патрик с продължителна и нежна прегръдка. Патрик е силен — си рече тя, когато отново се намери в коридора на път към спалнята. — Но дори и той се нуждае от подкрепа. — Въздъхна дълбоко. — Правилно ли постъпвам? — за кой ли път се запита тя, откакто времето й беше изцяло заангажирано с плановете за колонията. — Чувствам се толкова отговорна за всичко тук. Искам Ню Идън да започне добре… Но децата ми все още имат нужда да им отделям по-голяма част от времето си… Дали ще постигна някога необходимото равновесие?

Ричард бе все още буден, когато Никол се сгуши край него. Разказа на съпруга си историята на Бенджи.

— Съжалявам, че не успях да му помогна — отбеляза Ричард, — но има неща, които само майката…

Никол бе толкова изтощена, че се унесе в сън още преди мъжът й да довърши изречението. Той я докосна решително по ръката.

— Никол, има още нещо, за което трябва да поговорим. За нещастие и то е неотложно, а утре сутринта може и да не останем дълго насаме.

Тя се разсъни и погледна въпросително Ричард.

— Става въпрос за Кати. Наистина се нуждая от помощта ти… Утре вечер ще бъде поредната танцова забава за запознанство; нали се сещаш, че миналата седмица казахме на Кати, че може да отиде, но само ако Патрик я придружи и се приберат в приличен час… Е, тази вечер случайно я видях да стои пред огледалото облечена с нова рокля. Беше къса и много разголена. Когато казах, че тази рокля не е подходящо облекло за обикновени танци, тя изпадна в ярост. Твърдеше, че я „шпионирам“, и ми заяви, че съм „безнадеждно изостанал“ в модата.

— Ти какво каза?

— Укорих я. Изгледа ме с хладен гняв и не отговори. Няколко минути по-късно напусна къщата, без да каже нито дума. Останалите деца и аз вечеряхме без нея… Кати се прибра около половин час преди теб… Миришеше на тютюн и бира. Когато се опитах да я заговоря, тя само каза „Не ме закачай“, после си влезе в стаята и тръшна вратата.

Точно от това се страхувах — помисли си Никол. Лежеше до Ричард и мълчеше. — Признаците са налице от най-ранна възраст. Кати е умна. Но също и егоистка, и деспотична…

— Точно се канех да забраня на Кати да ходи на танци утре вечер — продължи Ричард, — когато осъзнах, че според всички норми тя вече е възрастен човек. В края на краищата регистрационната й карта в административния отдел показва, че тя е на двадесет и една. Не можем да се отнасяме към нея като с дете.

Но емоционално сигурно е в пубертета — си мислеше Никол и се въртеше в леглото, докато Ричард продължаваше да изрежда трудностите с Кати, откакто първите хора влязоха в РАМА. За нея нищо не е важно, освен приключението и възбудата.

Никол си припомни деня, когато тя и Кати бяха заедно в болницата. Случи се седмица преди пристигането на колонистите от Нина. Кати беше заинтригувана от съвременната медицинска апаратура и искрено се интересуваше от работата й; обаче когато Никол я попита дали не желае да работи тук до започване на университетската година, младата жена се беше изсмяла.

— Шегуваш се, нали? Не мога да си представя нищо по-отегчително. Особено когато ще трябва да се срещна със стотици нови хора.

Нито Ричард, нито аз можем да направи нещо повече — реши Никол с въздишка. — Може да ни боли за Кати, можем да й предложим обичта си, но тя вече е твърдо убедена, че нашите познания и опит са неподходящи за нея.

В спалнята цареше тишина. Никол се протегна и целуна Ричард.

— Утре ще говоря с Кати за роклята, но се съмнявам, че ще има някакъв ефект.

Патрик седеше сам на един сгъваем стол край стената на училищния гимнастически салон; Когато провлачената музика спря и дузината танцуващи двойки постепенно забавиха движенията си, той отпи от содата и погледна часовника си. Кати и Олаф Ларсен, висок швед, чийто баща беше член на екипажа на командир Макмилън, си размениха кратка целувка, преди да тръгнат ръка за ръка към Патрик.

— Ние с Олаф излизаме навън да изпушим по цигара и да глътнем по още едно уиски — рече Кати, когато двойката доближи Патрик. — Защо не дойдеш с нас?

— Вече закъсняхме, Кати — отвърна Патрик. — Нали казахме, че ще си бъдем у дома в дванадесет и половина.

Шведът потупа снизходително Патрик по гърба.

— Хайде, момче. Отпусни се. Сестра ти и аз се забавляваме чудесно.

Олаф беше вече пиян. Лицето му се беше зачервило от алкохола и танците. Той посочи към отсрещната страна на помещението.

— Виждаш ли онова момиче с червената коса, бялата рокля и големите цици? Името й е Бет и е горещо парче. Цяла вечер те чака да я поканиш на танц. Не щеш ли да те представя?

Патрик поклати глава.

— Виж какво, Кати… Искам да си тръгвам. Седях тук търпеливо…

— Още половин час, бебчо — прекъсна го Кати. — Ще изляза за малко навън, после ще се върна за няколко танца. Й след това веднага си тръгваме. Нали?

Тя целуна Патрик по бузата и се отправи заедно с Олаф към вратата. По уредбата на гимнастическия салон пуснаха бърз танц! Очарован, Патрик наблюдаваше как младите двойки се движат в такт с басовия ритъм на музиката.

— Не танцуваш ли? — запита го един млад мъж, който заобикаляше претъпкания дансинг плътно притиснат до стената.

— Не. Никога не съм опитвал.

Младият човек изгледа странно Патрик. После спря и се усмихна.

— Ами да, ти си от семейство Уейкфийлд… Здрасти, казвам се Брайън Уолш. Аз съм от Уисконсин, в средата на Съединените щати. Моите родители трябва да положат тук началото на университета.

Откак бяха пристигнали на забавата преди няколко часа, Патрик не бе разменил нито дума с друг, освен с Кати. С радост се здрависа с Брайън Уолш и двамата си побъбриха приятелски няколко минути. Брайън, който беше наполовина готов с дипломната си работа по компютърно инженерство, когато родителите му бяха избрани за колония Лоуел, беше двадесетгодишен и единствено дете в семейството. Освен това изпитваше страхотно любопитство към преживяванията на своя събеседник.

— Кажи ми — запита той Патрик, когато и двамата започнаха да се поотпускат — наистина ли съществува мястото, дето му викат Пресечната точка на орбитите? Или е част от някаква фантасмагория, съчинена от МКА?

— Не е — отвърна Патрик, забравил, че от него се очаква да не обсъжда тези неща. — Орбиталният възел съществува. Баща ми твърди, че това е междузвездна станция за обработка.

Брайън се разсмя непринудено.

— Значи някъде там край Сириус се намира гигантски триъгълник, построен от неизвестен свръхвид? И неговото предназначение е да им помогне да изучават другите същества, които пътешестват в Космоса? Това е най-фантастичната история, която някога съм чувал. В действителност почти всичко, което ни разказа майка ти на онази открита среща, не беше за вярване. Ще призная обаче, че съществуването на тази космическа станция и технологическото ниво на роботите наистина правят историята й правдоподобна.

— Всичко, казано от майка ми, е вярно. И някои от най-невероятните неща нарочно бяха изпуснати. Например, майка ми е разговаряла с една змиорка с наметало, която пускала мехурчета. Също…

Патрик се спря, припомняйки си предупрежденията на Никол.

Брайън беше смаян.

— Змиорка с пелерина? Как е разбрала какво й говори?

Патрик погледна часовника си.

— Извини ме, Брайън — изрече рязко, — но съм дошъл със сестра си и тя очаква да се срещнем…

— Да не е момичето с малката червена рокличка, която ама наистина е доста изрязана?

Патрик кимна. Брайън сложи ръка върху рамото на своя нов приятел.

— Нека ти дам един съвет. Някой трябва да говори със сестра ти. Начинът, по който се държи с момчетата, кара хората да си мислят, че е лесна.

— Кати си е такава — изрече отбранително Патрик. — Никога не е била с хора, освен с членовете на семейството.

— Извинявай — Брайън сви рамене. — Така и така не е моя работа… Виж, защо не ми се обадиш някой път? Много ми беше приятно да разговарям с теб.

Патрик се сбогува с Брайън и се отправи към вратата. Къде беше Кати? Защо не се беше върнала в гимнастическия салон?

Секунди след като се озова навън, чу високия й смях. Кати стоеше на игрището заедно с още трима мъже, единият от които беше Олаф Ларсен. Всички пушеха, смееха се и пиеха от една бутилка, която минаваше от ръка на ръка.

— Значи коя поза ти харесваш най-много? — запита един мургав младеж с мустаци.

— О, предпочитам да съм отгоре — заяви през смях Кати. Отпи от шишето. — Така владея положението.

— Звучи ми добре — отвърна мъжът, чието име беше Андрю. Той се изкиска и постави многозначително ръка на задника й. Кати го отблъсна, все още смеейки се. Секунди по-късно видя Патрик да се приближава.

— Ела тук, бебчо — извика тя. — Тази работа, дето я пием, е огън.

Тримата мъже, които бяха затегнали кръга около Кати, леко се отдръпнаха, когато Патрик наближи. Макар че все още беше доста мършав и недоразвит, той беше висок и изглеждаше внушително на мъждивата светлина.

— Отивам си у дома, Кати — рече Патрик, когато се озова редом с нея. Отказа бутилката. — Мисля, че трябва да си тръгнеш с мен.

Андрю се разсмя.

— Ларсен — звучеше саркастично, — момичето ти за забавления се придружава от тийнейджър.

Очите на Кати светнаха от гняв. Тя пое нова глътка от бутилката и я подаде на Олаф. После сграбчи Андрю и го целуна жадно по устата, притискайки плътно тялото си до неговото.

Патрик се смути. Олаф и другият мъж взеха да викат и да свиркат, когато Андрю върна целувката на Кати. След почти цяла минута Кати се изскубна.

— Да си вървим сега, Патрик — рече с усмивка, очите й все още бяха вперени в мъжа, когото бе целунала. — Мисля, че за една вечер това му стига.

12.

От прозореца на втория етаж Епонин се бе загледала в заоблените гънки на склона. СОГ покриваха хълма, фината им мрежа почти скриваше кафеникавата почва.

— Е, Еп, какво ще кажеш? — запита Кимбърли. — Определено е добро. А когато засадим гората и тя порасне, през прозореца ще виждаме дървета и трева, дори може би някоя катеричка. Това е допълнително предимство.

— Не зная — отвърна след няколко секунди някак разсеяно Епонин. — Малко по-малък е от апартамента, който харесах вчера в Позитано. И изпитвам известни опасения да живея тук, в Хаконе. Никога не съм познавала толкова много азиатци…

— Чуй, съквартирантке, не можем да чакаме вечно. Още вчера ти казах, че трябва да побързаме с избора. Имаше седем двойки, които искаха апартамента в Позитано, и нищо чудно, след като в цялото село бяха останали само четири квартири, така че ние просто нямахме късмет. Като изключим онези маломерни апартаментчета над магазините по главната улица в Бовоа, а аз не желая да живея там, защото са изложени прекалено на показ, сега ни остава да избираме — или тук, или в Сан Мигел. А в Сан Мигел живеят всички чернокожи и мулати.

Епонин седна на един от столовете. Намираха се във всекидневната на малък двустаен апартамент. Беше мебелиран скромно, но прилично — с два стола и голямо канапе, които бяха в същия кафяв цвят, както правоъгълната масичка за кафе. Апартаментът имаше една-единствена просторна баня и освен двете спални разполагаше с кухня, свързана с всекидневната; като цяло не беше повече от сто квадратни метра.

Кимбърли Хендерсън кръстосваше нетърпеливо помещението.

— Ким — изрече бавно Епонин, — съжалявам, но ми е трудно да се съсредоточа върху избора на апартамент, когато ни се случиха толкова много неща. Какво представлява това място? Къде се намираме? Защо сме тук? — мислите й отскочиха назад към невероятното посрещане преди три дни, когато командир Макмилън ги беше осведомил, че се намират във вътрешността на космически кораб, построен и съоръжен от извънземни „с цел да наблюдават земляците“.

Кимбърли Хендерсън запали цигара и издуха дима. Тя присви рамене.

— Глупости, Епонин. Не зная отговора на нито един от тези въпроси… Но зная, че ако не си изберем апартамент, ще ни остане това, което не е харесало на никой друг.

Няколко секунди Епонин остана загледана в приятелката си, после въздъхна.

— Не мисля, че разпределението е честно — оплака се тя. — Пътниците от „Пинта“ и „Нина“ са си избрали домове още преди да пристигнем. Наложи ни се да избираме измежду отхвърленото.

— А ти какво очакваше? — отвърна припряно. Кимбърли. — Нашият кораб пренасяше осъдени; разбира се, че ще получим остатъците. Но най-сетне сме свободни.

— Е, тогава, предполагам, че искаш да живееш в този апартамент? — запита най-накрая Епонин.

— Да — отвърна Кимбърли. — Освен това искам да се запишем за другите два апартамента, които разгледахме сутринта край пазара Хаконе, в случай че ни изключат за този. Ако, след като затворят тази вечер, все още нямаме определена квартира, боя се, че ще се окажем в лошо положение.

Това беше грешка — мислеше Епонин, докато наблюдаваше Кимбърли да обикаля стаята. — Не трябваше да се съгласявам да живея с нея… Но какъв избор имам? Квартирите, които се предлагат за самотните, са дупки.

Епонин не беше привикнала към бързи промени в живота. За разлика от Кимбърли Хендерсън, която беше натрупала огромен и разнообразен опит още преди да бъде осъдена за убийство на деветнадесетгодишна възраст, Епонин беше преживяла едно относително спокойно детство и юношество. Беше израснала в сиропиталище в покрайнините на Лимож, Франция. Никога не беше напускала провинцията, където бе родена, докато професор Моро не я отведе в Париж, за да разгледа големите музеи. Тогава Епонин беше на седемнадесет години. За нея решението да приеме назначение в Колония Лоуел беше безкрайно трудно. Но в противен случай я очакваше доживотно заточение в Бурже, а Марс й предоставяше шанса да бъде свободна. След дълго обмисляне най-накрая тя събра смелост и реши да подаде молба до МКА.

Епонин беше избрана за колонистка, защото академичната й диплома показваше изключително висок успех, особено в сферата на изкуствата, защото говореше гладко английски и защото беше изряден затворник. В досието й от архивите на МКА като най-подходяща длъжност за нея се посочваше „гимназиален преподавател по театрално майсторство или рисуване“. Независимо от трудностите, свързани с онази част от мисията, включваща полета, Епонин беше изпитала осезаем прилив на адреналин и възбуда, когато Марс за пръв път се появи в прозореца за наблюдение на „Санта Мария“. Може би тук я очакваше нов живот в нов свят?

Обаче два дни преди планираната среща пазачите от МКА бяха съобщили, че космическият кораб няма да разгърне совалките за кацане, както беше предвидено по програма. Казаха на пътниците с присъди, че вместо това „Санта Мария“ ще направи „малък обход, за да се срещне с марсианска орбитална космическа станция“. Съобщението едновременно обърка и разтревожи Епонин. За разлика от повечето свои спътници, тя беше прочела внимателно, предназначените за колонистите материали на МКА и изобщо не беше срещнала някъде да се споменава подобна марсианска орбитална космическа станция.

Никой не каза на Епонин и на другите осъдени какво става, преди „Санта Мария“ да бъде напълно разтоварена, и докато всички пътници и провизии не се пренесоха в Ню Идън. А дори и след обясненията на Макмилън малко от осъдените повярваха, че им се казва истината.

— Хайде сега — беше казал Уилис Мийкър, — този да не ни взе за глупаци? Че тайфа извънземни били построили — това място и тия шашави роботи? Нагласена работа, казвам ви. Просто ще изпробват някаква нова концепция за затвор.

— Но, Уили — беше реагирал Малкълм Пийбоди, — ами всички останали? Ами онези, които са пристигнали с „Пинта“ и „Нина“? Разговарях с някои от тях. Те са нормални хора, искам да кажа, че не са осъждани. Ако теорията ти е вярна, те какво правят тук?

— Откъде, по дяволите, да знам, сестричке? Не съм гений. Само знам, че оня тип Макмилън не казва цялата истина.

Епонин не позволи на съмненията си от изказването на Макмилън да й попречат да отиде с Кимбърли до Сентръл Сити и да подаде молба за трите апартамента в Хаконе. Този път при тегленето те извадиха късмет; падна им се апартаментът, който си бяха избрали. Двете жени прекараха цял ден в нанасяне в дома край Шеруудския лес. Сетне се явиха в бюрото по труда при административния комплекс, за да бъдат настанени на работа.

Тъй като двата космически кораба бяха пристигнали доста преди „Санта Мария“, процедурата по приобщаването на осъдените към живота в Ню Идън беше доста внимателно обмислена. Назначението на Кимбърли не отне почти никакво време; тя имаше великолепни препоръки за медицинска сестра и постъпи в централната болница.

Преди да приеме назначението в централната гимназия, Епонин разговаря с инспектора по училищните въпроси и с още четирима учители. Работата й там щеше да налага ежедневно кратко пътуване с влак, а ако избереше мястото в прогимназията в Хаконе, можеше да ходи дотам пеша. Но Епонин реши, че си струва. Директорът и учителският състав, който преподаваше в гимназията, й допаднаха твърде много.

Първоначално другите седем лекари в болницата изпитваха неприязън към двамата си колеги от групата на затворниците, и по-специално към доктор Робърт Търнър, в чието досие тайнствено се споменаваше за две брутални убийства, без да се дават подробности за някакви смекчаващи вината обстоятелства. Но след седмица или малко повече неговите умения, познания и професионализъм станаха очевидни за всекиго, ето защо с тайно гласуване персоналът го избра за директор на болницата. Доктор Търнър беше доста изненадан от този избор и в кратката си реч по повод приемането на поста даде тържествено обещание да се посвети изцяло на благополучието на колонията.

Първото му официално действие бе да предложи на временната управа в града всеки гражданин на Ню Идън да бъде подложен на цялостен медицински преглед, така че личните медицински картони да могат да бъдат осъвременени. Когато предложението му бе прието, доктор Търнър разпредели роботите Тиасо из колонията да изпълняват задачите на фелдшери. Биотите извършваха всички обичайни изследвания и събираха данни, които да бъдат анализирани от лекарите. Едновременно с това, припомняйки си отличната възможност за обмяна на данни, която съществуваше между всички болници в района на метрополитена Далас, неуморимият доктор Търнър започна да работи с няколко от айнщайновците по създаването на напълно компютризирана система за диагностика и профилактика на колонистите.

Една вечер през третата седмица от пристигането на „Санта Мария“ край РАМА, Епонин както обикновено си стоеше сама у дома (Кимбърли Хендерсън вече имаше установен дневен график — почти никога не се намираше в апартамента. Ако не беше на работа в болницата, значи беше излязла с Тоширо Накамура и неговите главорези), когато видеотелефонът иззвъня. На монитора се появи лицето на Малкълм Пийбоди.

— Епонин — произнесе срамежливо, — искам да те помоля за една услуга.

— Какво има, Малкълм?

— Преди около пет минути ми се обади доктор Търнър от болницата. Каза, открил някакви „отклонения“ в данните от изследванията, които тази седмица ми направи един робот. Иска да отида за по-подробен преглед.

Епонин изчака търпеливо няколко секунди.

— Не разбирам — рече накрая. — Каква е услугата?

Малкълм си пое дълбоко дъх.

— Трябва да е нещо сериозно, Епонин. Щом иска да ме види сега… Ще дойдеш ли с мен?

— СЕГА? — възкликна Епонин и погледна часовника си. — Почти единадесет е — като светкавица през ума й премина оплакването на Кимбърли, че доктор Търнър е „работохолик“, не по-различен от онези черни роботи сестри. Припомни си удивително сините му очи.

— Добре — отвърна тя на Малкълм. — Ще те чакам на гарата след десет минути.

Епонин рядко излизаше по това време. Откакто бе назначена за преподавател, тя прекарваше повечето си вечери в подготовка на уроците. Само една събота беше излязла с Кимбърли, Тошио Накамура и още няколко от неговите хора. Отидоха в един наскоро открит японски ресторант. Но храната беше непривична, компанията се състоеше главно от азиатци, и след като бяха пийнали доста, мъжете започнаха да правят прочувствени предложения. Кимбърли я упрекна, че се държала „рязко и неприветливо“, но Епонин отхвърли следващите предложения на съквартирантката си да се приобщава към тях.

Епонин стигна до гарата преди Малкълм. Докато го чакаше, тя се оглеждаше наоколо и се удивляваше колко много се беше променило градчето от присъствието на хората. Я ДА ВИДИМ — мислеше си тя. — „Пинта“ е пристигнала тук преди три месеца, „Нина“ — пет седмици след нея. А вече навсякъде има магазини — и около гарата, и в самото градче. Парадното облекло на човешкото съществуване… Ако останем тук година или две, колонията по нищо няма да се различава от Земята.

По време на краткото пътуване с влака Малкълм беше доста нервен и приказлив.

— Знам, че е сърцето, Епонин. Откак Уолтър умря, изпитвам силна болка тук. Първоначално мислех, че си въобразявам…

— Не се тревожи — отвърна Епонин, успокоявайки своя приятел. — Хващам се на бас, че не е нещо сериозно.

Епонин с мъка държеше очите си отворени. Минаваше три сутринта. Малкълм беше заспал на пейката край нея. Какво прави този доктор? — чудеше се тя. — Каза, че няма да се бави.

Скоро след като пристигнаха, доктор Търнър прегледа Малкълм с компютризирания стетоскоп. После му каза, че се нуждае от „по-подробни изследвания“, и го отведе в друга част на болницата. Малкълм се завърна след един час. Самата Епонин зърна доктора само за миг, когато той прие Малкълм в кабинета си за първоначалния преглед.

— Приятелка ли сте на господин Пийбоди? — дочу се глас.

Епонин трябва да беше задрямала. Когато се отърси от съня, сините очи я гледаха втренчено само от метър разстояние. Докторът изглеждаше уморен и разтревожен.

— Да — отвърна тихо Епонин, опитвайки се да не разбуди, мъжа, който спеше на рамото й.

— Той ще умре скоро. Може би през следващите две седмици.

Епонин усети как кръвта нахлува в главата й. Добре ли чух? Нима той каза, че Малкълм ще умре през следващите две седмици? Тя се вкамени.

— Ще му е нужна голяма подкрепа — за момент докторът направи пауза. Продължаваше да я гледа втренчено. Дали не се опитваше да си спомни къде я е виждал преди? — Ще можете ли да му помогнете?

— Аз… Надявам се — отвърна Епонин.

Малкълм се размърда.

— Сега трябва да го събудим — рече докторът.

В очите му не се долавяше никакво вълнение. Беше произнесъл своята диагноза, не предположение, без всякакъв намек за чувства. Ким е права — помисли си Епонин. — Той е автомат също като роботите Тиасо.

По предложение на доктора Епонин придружи Малкълм по коридора и влезе с него в стаята, изпълнена с медицинска апаратура.

— Някой доста умен човек — обърна се доктор Търнър към Малкълм — е подбрал съоръженията, които са докарани от Земята. Макар че персоналът е ограничен, диагностичната апаратура е първокласна.

Тримата се доближиха до един прозрачен куб с размери метър на метър.

— Това удивително съоръжение — се нарича органен проектор — каза доктор Търнър. — Може да пресъздаде с най-малки подробности и съвсем точно всички основни органи в човешкото тяло. Това, което ще видим вътре сега, е графично компютърно изображение на вашето сърце, господин Пийбоди, точно както бе изобразено преди деветдесет минути, когато инжектирах контрастното вещество в кръвоносните ви съдове.

Доктор Търнър кимна към съседното помещение, където очевидно беше направено изследването на Малкълм.

— Докато вие седяхте на масата — продължи той, — машината с голямата леща ви сканира милион пъти в секунда. Въз основа на разположението на контролното вещество и тези милиарди моментни скенерни снимки беше получено едно изключително точно триизмерно изображение на вашето сърце. Точно това виждате вътре в куба.

Доктор Търнър млъкна, погледна за секунди встрани, а после се втренчи в Малкълм.

— Не се опитвам да усложнявам нещата, господин Пийбоди — промълви тихо, — но исках да ви обясня как точно съм разбрал какво не е наред при вас. Така че да осъзнаете, че не може да има грешка.

Погледът на Малкълм беше подивял от страх. Докторът го хвана за ръка и го заведе на едно специално място край куба.

— Вижте тук, задната стена на сърцето близо до върха. Нали виждате и странната паяжина и набраздяването на тъканта? Това са мускулните влакна на сърцето ви и те са непоправимо атрофирали.

Малкълм остана загледан в куба сякаш цяла вечност, после сведе глава и попита едва чуто:

— Ще умра ли, докторе?

Доктор Търнър улови и другата ръка на своя пациент.

— Да, Малкълм. На Земята вероятно можехме да се надяваме на сърдечна трансплантация; тук обаче и дума не може да става за такова нещо, тъй като нито разполагаме със съответната апаратура, нито с подходящ донор… Ако желаеш, бих могъл да те отворя и да погледна отблизо какво става със сърцето ти. Но е почти невероятно да видя нещо, което би променило прогнозата.

Малкълм поклати глава. По бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Епонин прегърна дребния човечец и също започна да плаче.

— Съжалявам, че ви забавих толкова, докато поставя окончателната диагноза — рече доктор Търнър, — но при такъв сериозен случай трябваше да бъда абсолютно сигурен.

Малко по-късно Малкълм и Епонин се отправиха към вратата. Там Малкълм се извърна и попита:

— Какво да правя сега?

— Каквото ти душа иска — беше отговорът.

Когато си отидоха, доктор Търнър се върна в своя кабинет, където по цялото му бюро бяха разхвърляни компютърните разпечатки от картона и изследванията на Малкълм Пийбоди. Докторът беше силно разтревожен. Беше почти сигурен (не можеше да го твърди сто процента, преди да извърши аутопсията), че Пийбоди страда от същото заболяване на сърцето, което уби Уолтър Бракен в Санта Мария. Двамата бяха близки приятели от няколко години, още от времето на изолацията или в Джорджия. Не беше вероятно по някакво съвпадение и двамата да са заболели от една и съща болест на сърцето. Но ако не е съвпадение, тогава болестта явно беше заразна.

Робърт Търнър поклати глава. Всяко заболяване, засягащо сърцето, беше тревожно. Но такова, което можеше да се предава от човек на човек? Възможностите бяха ужасяващи.

Доктор Търнър беше много изморен. Преди да облегне глава на бюрото, той направи списък на данните за вирусите, засягащи сърцето, които искаше да получи от базата данни. Сетне бързо заспа.

Петнадесет минути по-късно телефонът го събуди с рязък звън. Обаждаше се една Тиасо от залата за спешни случаи.

— Две Гарсия са открили човешко тяло в Шеруудския лес и са тръгнали насам. От изображенията, които предадоха, смятам, че този случай изисква личното ви участие.

Доктор Търнър си изми ръцете, като ги изтърка с четка, отново облече престилката и пристигна в залата за спешни случаи тъкмо преди двете Гарсия да докарат тялото. Дори той потрепери при вида на жестоко обезобразеното тяло. Главата беше почти напълно отсечена — висеше на тънка нишка мускул, лицето беше нарязано и обезформено до такава степен, че не можеше да се разпознае. Като допълнение в гениталната област на панталоните зееше кървава дупка.

Двойката Тиасо тутакси се заловиха за работа, измиха кръвта и подготвиха тялото за аутопсия. Доктор Търнър седеше на един стол, по-далеч от тази сцена, и попълваше първия смъртен акт в Ню Идън.

— Как му беше името? — запита той биотите.

Единият прерови това, което беше останало от дрехите на мъжа, и откри неговата МКА лична карта.

— Дани. Марчело Дани.