Господарят Демон

6.

И тъй, дните се нижеха един след друг, минаха няколко седмици, а ние не узнахме нищо повече. След първите десетина имена Девор не успя да измъкне от главата си повече полезна информация, освен объркани разкази за интриги между боговете. Кълнеше се, че интересът му към моите кучета се дължал единствено на възможната печалба от предлагането им на пазара. В края на краищата наложи се да го освободя, защото всички знаеха, че Вис го довела при мен. Какъвто и авторитет да имах сред демоничното общество, правилата са си правила и никой не може да ги нарушава.

Хрумна ми идеята да поработя върху страстното му влечение към имбуйе и да го превърна в неговата противоположност, тъй че да се строполи в несвяст на земята веднага щом допре устни до чашата, но не го направих.

По време на пребиваването му в бутилката, тялото на Девор се беше очистило напълно от упойващото вещество Не беше никак лесно, преживя няколко тежки припадъка, но в края на краищата се пребори. Ако реши отново да оцапа живота си с тази гадост, нека се сърди на себе си.

Двамата човешки магьосници, Фу Ксиан и Кен Жао, също не знаеха много за По Шиан. Все пак, докато ги изследвах внимателно, узнах, че способностите им са били подсилени от външна намеса, също както аз бях постъпил с Ли Пао (макар и не толкова интензивна). Явно По Шиан се бе постарал помощниците му да бъдат на необходимата висота.

Никой не можеше да ми забрани да задържа тези двамата, защото и без това ги смятаха за безследно изчезнали и най-вероятно загинали по време на оня пожар в Атланта. Вис предложи да ги прехвърлим в нейната бутилка и аз охотно приех. По Шиан несъмнено ми имаше зъб. Не желаех да държа в собствената си крепост двама от най-верните му сътрудници.

Та както казах, занизаха се безплодни седмици и когато видях, че заплашват да се превърнат в месеци, реших, че не бива повече да протакам и трябва да проверя дори най-малката следа. Спомних си, че така и не бях разговарял с никого от приятелите по чашка на Девор. Започнах със Страстно цвете, но ударих на камък. Изглежда връзката й с Девор е била съвсем мимолетна, по-скоро заради прекараните в забавления часове. Беше го зарязала веднага щом бе продал бутилката си. В края на разговора се наложи да отклоня съвсем недвусмислената й покана да я взема на моя издръжка и тогава си помислих колко са различни двете с Вис, с която се бяхме сближили тъкмо в момента, когато изпитвах сериозни затруднения.

Не беше по-свястна и Нощна булка. Само след неколкоминутен разговор започнах да си обяснявам защо хората ни рисуват в толкова черни краски. Навярно най-често се бяха срещали все с демони като нея.

Попитах за Скитника, но той изглежда бе поел на едно от онези пътешествия, заради които си бе спечелил прозвището. Наложи се да се задоволя със Снежния разбойник и Въжеиграча. Тези двамата поне бяха обърнали внимание на божествените си противници, които от време на време се бяха присъединявали към играта, но освен че повториха имената, споменати от Девор, не можаха да добавят нищо интересно.

Естествено, систематичният неуспех само влошаваше и без това мрачното ми настроение и това се отразяваше на атмосферата в бутилката. Небето се раздираше от светкавици и слугите трупаха опит в улавянето на предметите, които запращах към стените в пристъп на гняв. Излишно е да уточнявам, че нямах никакви посещения. Само Ли Пао продължаваше упорито да ме навестява и да се опитва да възстанови нарушената хармония на душата ми.

— Защо — предложи той веднъж, докато поставяше един черен пул върху кръстосаните черти в полето за го — не се срещнеш с Твореца на Сияйните кули, за да изясниш въпроса?

— И какво ще помогне това? Единствената му връзка с цялата история е, че някой се е възползвал от облика му, за да изплаши група недорасли демони.

— Вярно е — съгласи се Ли Пао. — Но все си мисля, че може да знае нещо. Нали каза, че бил много стар и мъдър.

— И освен това саможив — добавих троснато и това сложи край на разговора. Измина близо час, преди Ли Пао да събере кураж за следващото си предложение.

— А какво ще кажеш за майстора на мечове — Седмопръстия?

— Той пък какво общо има?

Ли Пао повдигна рамене.

— Ако наистина назрява война, може би някой го е помолил да изкове нови оръжия?

— Хъм.

Отново тишина.

— Има и други начини да се предугади началото на войната — настояваше Ли Пао, — освен като се разпитват безотговорни типове за онова, на което са били свидетели.

Погледнах го и дълго не сведох поглед от него. Не само че говореше напълно логично, но и печелеше играта. Го е стратегическа игра, в сравнение с него шахът е детска забава — в немалка степен, защото ходовете на пръв поглед са подмамващо лесни.

— Теб всъщност какво те интересува? — попитах.

— Ами, ти си ми приятел.

— Аз съм демон. Ти си човек.

— И какво от това?

— Вие нямате нищо общо с нашите войни. И никога не сте имали.

— Това променя ли по някакъв начин нашето приятелство?

Въздъхнах. Човешки чувства. И все пак… Оли ми беше толкова близък.

— Не — рекох. — По никакъв начин. Кажи ми какво трябва да направя.

Ли Пао кимна.

— Говори със Седмопръстия. Имате ли лихвари… особено такива, които да плащат процент върху влога на шенове?

— Има нещо такова.

— Провери дали някой не разполага с по-голямо количество.

— Това може да се окаже доста трудно.

— И все пак.

— Е, добре.

— И поговори с Твореца на Сияйните кули.

— Нещо друго?

— Ще помисля.

Продължихме да играем. Повече никой не заговори. Мислите ми бяха другаде и той ме победи без усилие. След като си тръгна, поръчах да ми донесат чаша крушово вино, което изпих с голяма охота, докато обмислях стратегията за действие през следващите дни. Ли Пао беше прав. Време беше да се размърдам.

На следващия ден навестих Седмопръстия. Още щом доближих дома му, дочух ритмични удари откъм ковачницата и се насочих право натам. Седмопръстия не живее в една от моите бутилки. Всъщност, сега е моментът да подчертая, че последното важи за повечето демони, ако съм създал погрешно впечатление.

Седмопръстия и неговата красива дъщеря обитават едно имение в подножието на Планината на Ястребовото гнездо. Тази планина е особено богата на минерали и метална руда и вероятно по тази причина е била избрана още от родителите му. Освен това е дом на малко племе работливи и услужливи джуджета, прехранващи се от добив на руда, която после продават на Седмопръстия. Понякога им плаща в натура, но в повечето случаи се задоволяват с шенове. Знаете ли за какво ползват резервите от ци? За попълване на планинските запаси от руда. Напълно затворена система.

Когато влязох, Седмопръстия работеше здравата. Облегнах се на една метална статуя и се заех да го наблюдавам. Беше променил облика си така, че да му е по-удобно — с издължени, яки ръце и масивно, мускулесто тяло. Едва след известно време открих, че ръцете му имат пет пръста и два срещуположни палеца. Удобно.

Измина близо четвърт час, преди Седмопръстия да ме забележи. Той изпръхтя, пъхна нагорещеното парче метал в една кофа с вода и дойде да ме види.

— Господарю Демон.

— Седмопръсти.

Здрависахме се.

— Не исках да те прекъсвам — казах.

— Не бери грижа. И без това възнамерявах да си отдъхна. Уф, че е горещо тук.

— Над какво работиш?

— Жен циан за Мелничаря на бури.

— Да не го е закъсал нещо?

— Изглежда. Оплака се, че някакви капризни вятърни духове му ходели по нервите. Смята да излезе на лов.

— Със жен циан?

Седмопръстия повдигна рамене.

— Освен това ми поръча стоманени върхове за стрели.

Опитах се да скрия интереса си.

— Някой друг с подобни проблеми?

— Още неколцина. Не всичкият оръжеен бизнес минава през моите ръце — взимам скъпо и не приемам спешни поръчки. Нали знаеш, на времето Гълъбови очи чиракуваше при мен. Сега си е направила собствена ковачница. Дочух, че не можела да вдигне глава от работа.

— Ето значи какво изпускам, задето съм се сврял в онази моя бутилка. А другите се забавляват.

— О, не зная дали е само забавление. — Седмопръстия изтри ръце с един измацан парцал. — Чух, че си се забъркал с Девор и някакви човешки магьосници.

— Истина е.

— И че ти откраднали кучетата.

Зачудих се откъде ли са тръгнали слуховете. Дали пък Вис не се е изпуснала?

— И това е вярно.

— Намери ли ги?

— Не, за съжаление.

— Но си пуснал Девор.

— Той не ги е взел. Човеците са го сторили.

— Човеците?

— Натам водят следите. — Не знаех дали трябва да му разкривам всичко. — Към човешкия свят и един техен съюзник.

— Демон?

— Още е рано да го твърдя със сигурност.

— Ти знаеш най-добре. — Ковачът провери огъня и изглежда остана доволен от състоянието му. — Влез вътре да пийнем по чаша чай. Тъкмо ще видиш дъщеря ми.

— Не бих искал да ви притеснявам.

— О, я стига!

Последвах го. Не ми се щеше да го обидя, а и нямах нищо против да сръбна хубав чай.

Стаята, в която влязохме, бе украсена с изящни дървени скулптури от лакирано дърво.

— Дъщеря ми ги е правила — посочи той с нескрита гордост в гласа. — Изглежда всичките са обединени от обща тема, защото ги е нарекла „Следващите“. Нямам представа какво точно иска да каже. Това момиче ще стигне далеч. Чакай да проверя дали е свободна.

След като излезе, приближих скулптурите и се заех да ги разглеждам. Колкото повече им се любувах, толкова повече ме изпълваше убеждението, че не са толкова абстрактни и че носят съвсем конкретно послание, което поне за момента обаче ми убягваше. Приличаха ми на маски или на разпилени от вятъра воали. Имах чувството, че истината е скрита под плътния слой боя, и завладян от странен импулс едва не посегнах да я остържа с нокът, но все пак се сдържах. А и от коридора се дочу шум.

— Невероятно — произнесох с неподправено удивление, когато домакинът и дъщеря му влязоха.

Лицето на Седмопръстия засия. Разпилени лунни лъчи сведе срамежливо глава. Беше възприела почти човешки облик, косата й се спускаше като водопад от двете страни на копринената туника и широките панталони, които скриваха нейните не дотам материални форми.

Във възцарилата се тишина през вратата се показаха няколко джуджета, тикащи поднос за чай върху метална количка. Седмопръстия ме подкани да се настаня край ниската масичка с извити крака, която също беше дело на умел и надарен майстор-резбар.

— Защо не приседнем около масата? — предложи той. — Позволих си да поръчам повечко чай. А и съм изгладнял.

— Не знаех, че вашият дребен народ се занимава с друго, освен с добив на руда — подхвърлих, докато се настанявах.

Разпилени лунни лъчи се засмя.

— През последните двеста години някои от джуджетата поискаха да сменят заниманието в мините. Ето защо ги взехме да помагат на прислугата в къщата. Притежават вродена склонност към перфектно изпълнение на поставените задачи и това ги прави незаменими помощници.

— Чудя се дали този факт не говори за едно усилващо се влияние на човешката плоскост? Хората там непрестанно сноват по планетата.

— Може би — съгласи се тя. — Или пък е проява на най-обикновено любопитство.

Поговорихме за тези и други подобни неща, докато посръбвахме от великолепния чай и хапвахме пъпешови резенчета и курабийки. Неусетно насочих разговора към теми, които ме интересуваха: богове, оръжия, война, магьосничество.

Както бащата, така и дъщерята се оказаха полезни осведомители. Седмопръстия обичаше да разговаря за своята професия — или, както той смяташе, изкуство. От него узнах, че в последно време далеч повече оръжия, отколкото бих предположил, са се върнали в някогашните им притежатели.

— Като се започне от онази кражба от Арсенала… — поде той.

— Какво?

— Не знаеше ли?

— Напоследък не се срещам с много демони.

Седмопръстия сбърчи чело, опитвайки се да си припомни подробностите.

— Като че ли беше преди двайсетина години. В околностите на Арсенала имаше земетресение. Никой не беше в състояние да определи с точност дали е причинено от магия, или е породено от стихийни природни сили.

— Лично аз не вярвам, че е станало случайно — прекъсна го Разпилени лунни лъчи.

— Казах, че никой не беше в състояние, дъще — повтори ковачът. — Така или иначе, земетресението предизвика пропукване в стената на Арсенала, достатъчно, за да заплаши целостта на магичните бариери. Избухна и пожар. Извикаха майстори, за да се заемат с поправката. Накрая, естествено, имаше инвентаризация, при която се оказа, че липсват много оръжия.

— Какво?

Седмопръстия ме погледна смутено.

— Ами да, няколко сандъка с теронични бомби, както и три-четири душегубци.

— Като например моят?

— Напълно възможно.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Помещението, в което са били съхранявани мечовете душегубци и тероничните оръжия, бе напълно разрушено. Дори аз не мога да преценя със сигурност какво е било унищожено и какво — взето.

— Но защо са го запазили в тайна?

Седмопръстия въздъхна.

— Не съм политик, но доколкото разбрах, сметнали са, че ако боговете узнаят за изнесеното оръжие, могат да го приемат за нарушение на примирието от последната Демонична война.

— Което може би е и крайната цел на някого — добави замислено Разпилени лунни лъчи.

— Веднъж спомена — вдигнах пръст аз, — че си поправял моя душегубец.

— Така е, по молба на Нощна булка.

— И че след това го била върнала в Арсенала.

— Казах, че мечът е бил оставен на съхранение в Арсенала. Предполагах, че тя го е отнесла там. Странно създание е Нощна булка. Бои се от демоничния народ, макар тя самата да принадлежи към него. Предполагам, че е искала всяко нещо да си застане на мястото.

Бях склонен да се съглася с него, след като си спомних за нашата среща.

— Но нали каза — продължих с разпита, — че сега моят меч бил у Вис.

— Да.

— Откъде го знаеш?

— Настоящият управляващ съвет помоли Ледена шапка да извърши проучване с помощта на кристална сфера, за да открие липсващите оръжия. Познах твоя меч, защото съм работил върху него.

— Осъзнаваш ли какво значи това — че Вис може да е една от онези, организирали разграбването на Арсенала.

— Да.

— Тогава защо…

— Защото тя отрече да го е взимала. Каза, че го намерила заровен в земята на няколко мили от Арсенала. Тя премина успешно всички проверки за искреност, също както и Тувон.

Разпилени лунни лъчи завъртя недоверчиво глава. Не й обърнах внимание.

— Поискахте ли да го върне в Арсенала?

— Съветът настоя. Тя отказа.

— Така ли?

— Каза, че щом се е загубил веднъж, можело пак да се повтори. Посочи също, че от известно време насам доста голямо количество душегубци са се върнали в обращение. Съветът реши да не настоява, предпочетоха да потулят нещата.

— Сигурно — кимнах, припомняйки си многобройните случаи на междуфамилни кавги и отмъстителни двубои в периода след края на Демоничната война. — Мога да ги разбера.

Но дали можех да оправдая постъпката на Вис?

Пихме още чай и продължихме със сладкиши, които ни донесоха неуморните джуджета. Накрая дойде време да си тръгвам.

— Къде отиваш сега, господарю Демон? — попита Разпилени лунни лъчи, която вероятно бе доловила нещо в мрака на очите ми.

— Ще последвам съвета на един приятел — отвърнах — и ще навестя Твореца на Сияйните кули.

След като излязох, превърнах се в равни части вятър и бързина. Издигнах се в небето, което вече блестеше в розово и златисто, озарено от последните лъчи на залязващото слънце, и се подготвих за продължителен полет. Твореца на Сияйните кули обитава една изоставена територия в самия край на Пустите земи.

Твореца не беше голям почитател на съвременните удобства — не разполагаше с телефон или факс, с каквито демоните се бяха снабдили от човешкия свят, а на запитващите заклинания отговаряше според настроението си, но все пак, при срещата ни по време на Сборището бе намекнал, че не би имал нищо против лично посещение.

Летях през цялата нощ и значителна част от следващия ден. Теренът под мен се променяше от грижливо култивирана земя, в която демоничният народ бе вложил хилядолетни усилия и вълшебства, към суха и безжизнена повърхност, наподобяваща по-скоро пустиня.

Отново се смрачаваше, когато зърнах за първи път сиянието на Кулите, които сякаш ме подканяха да пресека по-бързо скритата в мрак равнина.

Ци не се натрупва бързо, особено когато е нужна за поддържане основните нужди на съществуването. Много векове са били необходими на първите Изгнаници, за да преустроят своя нов свят така, че да стане подходящ за обитаване, при това в условия на постоянен недостиг на тази жизненоважна суровина. Много от онова, което са постигнали, е станало благодарение на внесената от съседния свят енергия — главно от територията на днешен Китай — която е била използвана за преструктуриране на терена, моделиране на света и превръщането му в удобен за живеене дом. Не минало и без противоречия и сръдни. В края на краищата, било взето решение по-голямата част да бъде предназначена за обществени нужди и там да се спазват определени правила на застрояване. Раздадени били и отделни парцели на заслужилите във войната бойци, които можели да ги оформят според желанията си.

В момента се приближавах към един подобен район. Твореца на Сияйните кули бе избрал да преустрои имението си по подобие на едно от най-екзотичните кътчета на Първородния свят. Освен че бе задоволил естетическите си наклонности, творението му напомняше на всички откъде сме дошли и къде би трябвало отново да се върнем някога.

Колкото и да бях изморен от пътуването, не можех да не се насладя на разкрилата се пред очите ми гледка. Безброй разноцветни лъчи извираха от повърхността на кристалните дюни под мен, които улавяха светлината със своите многофасетъчни стени и я разпръскваха под формата на изящни дъги.

Когато наближих, открих, че светлинната завеса не само радва окото, но също така служи да улавя и концентрира ци, да я натрупва в отделни резервоари и след време да я прехвърля към вътрешността.

И друг път бях виждал тези съоръжения, но отново не можах да сдържа възхищението си. Ако действително така е изглеждал Първородният свят, нищо чудно, че сред демоните съществуват фанатици, готови да вдигнат нов кръстоносен поход, за да се завърнат в онези свещени за демоничния народ места. Нищо чудно и че боговете са толкова могъщи, след като могат да се къпят в подобни първични източници на енергия още от момента на своето раждане.

Проникнах през завесата от светлина и в същия миг усетих, че умората ми се стопява. Изчезна без следа и страхът, който дори не бях забелязал, че изпитвам. Ако Твореца не бе пожелал да се срещне с мен, резервите ми от ци щяха да се влеят в системата, а аз щях да поема пеша обратния път към къщи.

Видях Кулите веднага щом преминах завесата: солидни, излъчващи хладина колони от ослепителнобяла светлина с различна височина — като футуристичен градски пейзаж на фона на оловносивото небе. Нямаше нищо, което да отвлича погледа от суровата им красота — никакви растения, птици или превозни средства. Само широкият канал между скалите, по който събраната ци се стичаше към Кулите.

Нямаше дори цветя.

Сега, след като бях пристигнал, аз върнах на тялото си привичната му демонска форма, издокаран в златисточервени одежди чак до отрупаната с пера шапка на главата ми. След това закрачих право към Кулите, като заобикалях искрящите камъни и се стараех да не нараня деликатната им повърхност.

Преди да измина двайсет метра, Твореца на Сияйните кули ме забеляза.

— Здравей, Кай Рен — произнесе глас във въздуха. Огледах се, но не видях никого.

— Здравей — отвърнах тогава. — Реших да приема поканата ти за гостуване.

— Видях.

— Ако моментът е неподходящ…

— Ни най-малко. По-скоро е благоприятен — за теб.

Това ме завари неподготвен и аз изсумтях объркано:

— Радвам се, че мислиш така.

— Не само го мисля, Рен. Зная го. Приближи се до първата Кула, която видя. Там ще те чакам.

— Благодаря ти, господарю.

Снабдих се с криле, не като тези на Девор, а тъмносини. След това се извисих в небето. Дори не си дадох труда да открия търсената Кула. Тя щеше сама да се изпречи на пътя ми.

С приближаването Кулите изгубиха снежнобялото си сияние и започнаха да менят цветовете си подобно на някаква извънгалактическа дъга: кехлибар, тюркоаз, цитрин, нефрит. Кулата, пред която се приземих, имаше тъмнобакърен оттенък. Дори отблизо тя не приличаше на нито една от човешките постройки. Не се виждаха каменни плочи, бетонни отливки или метални конструкции, само живи, пулсиращи жилки от ци. Твореца беше неописуемо богат според всички представи, дори тези от Първородния свят.

Зачудих се дали това не е породило завистта на боговете.

Нещо се размърда във вътрешността на Кулата и аз се хвърлих стреснато на земята. На Сборището бяхме разговаряли като равни, но тук Твореца бе в своето владение — могъщо царство, каквото не бе притежавал нито един цар в цялата земна история.

— Изправи се, Кай Рен, господарю Демон, Богоубиецо — прокънтя гласът му в тишината. — И знай, че си добре дошъл тук.

Надигнах се послушно.

На няколко крачки пред мен, облечен в светлината на Кулата, стоеше демон с толкова скромна и земна осанка, че почти изпитах разочарование. Вместо пищното тяло от пламъци, с което се бе показал на Сборището, Твореца бе възприел облика на човек на средна възраст с азиатски черти, прегърбен от тежестта на годините и подпрян на тънък бастун от лакирано дърво. Беше облечен с простичко наметало, а мазолестите му нозе бяха съвсем боси. Прогоних споходилото ме желание на свой ред да се прехвърля в някоя по-незабележима обвивка.

— Дочух, че мътиш водата, Кай Рен.

— Така ли? Аз пък помислих, че други я мътят.

— Може би. Може да е едно и също. Илюзия е всичко, което ни свързва с Колелото.

Облещих се. Изглежда не бяха измислица слуховете, че старият демон е станал будист. И по-странни неща са се случвали.

Реших да не отговарям. И без това нямаше какво да кажа. След известно време Твореца пристъпи от крак на крак и чукна нетърпеливо с бастун.

— Господарю, от известно време се занимавам с разследване смъртта на моя слуга, Оливър О’Кифи.

— Мътиш водата, както вече казах.

— И после… — Разказах набързо за поредицата от събития довели до появата на някой, позволил си да възприеме неговия облик. През цялото време демонът ме разглеждаше изпод широките си вежди.

— Моят облик казваш? А откъде знаеш, че не съм бил аз?

Отново не знаех какво да кажа. Бях решил, че някой с толкова власт и уважение никога не би се забърквал с подобни мижитурки. Докато предъвквах отговора си, Твореца продължи:

— Въпреки че наистина не съм бил аз.

— И на мен не ми се вярваше, че би се свързал с такива негодници.

— Крайно нелогично съждение, Кай Рен. В теб има равни части невежество и арогантност. Но въпреки всичко си полезен за околните.

Сега вече се ядосах, но пулсиращите потоци от ци наоколо ме караха да бъда предпазлив. Съвсем рефлекторно се бях опитал да погълна някаква част и установих, че едва една десета от цялото това изобилие може да ми бъде полезна. Изобщо не се съмнявах, че Твореца е в състояние да използва всичкото.

— Кай Рен, ти си художник, воин и мечтател, но никога не си бил политик.

— Сигурно е така.

— Имайки предвид таланта и способностите ти, вероятно е по-добре, че не си се захващал с политика.

— Демоните са по природа единаци.

— Не мисля така. Внушаваш си го, защото така ти е изгодно. Но припомни си всичко, което те е сполетяло през последните месеци. Запознал си се с много нови приятели, съюзници, учители и ученици. Може да не живеем на тълпи като хората в техните градове, но ние сме общителен народ.

— Щом го казваш.

— Казвам го и е така.

Бях получил отговор на въпроса, заради който дойдох тук. Нямаше нужда да оставам, за да бъда поучаван от нахалния дърт козел. Ала въпреки това не си тръгнах. Имаше толкова много неща, които не знаех.

— Заповядай в уютния ми дворец, Кай Рен. Струва ми се, че е назрял моментът да си поговорим.

В известен смисъл това беше заповед и аз се подчиних, без да губя достойнство.

Твореца на Сияйните кули ме покани в зала, която сякаш бе издълбана във вътрешността на айсберг, и ми махна с ръка да се настаня на изящно канапе, тапицирано с бял плат, който се изработва от фалис — едно подобно на памук растение в Първородния свят, освен ако не е чудесна синтетична имитация.

— Напоследък всеобщото спокойствие е нарушено — заговори той, докато сядаше срещу мен. — Не си ли го забелязал още, Кай Рен?

Обмислих внимателно отговора си.

— Ценях предимно собственото си спокойствие, пресветли. То ми осигуряваше възможност да творя и да се наслаждавам на живота, както и да разсъждавам върху някои велики загадки. Предпочитам го пред времето на война.

— Но не всички твои приятели биха се съгласили с теб. Войната е най-бързият начин да бъде нарушено статуквото.

— Мои приятели ли? — повторих намръщено. — Кого имаш предвид, пресветли?

Твореца издаде едва доловим звук, който изглежда изразяваше недоволство. Погледът, който ми хвърли, ме накара да се чувствам като малко дете, което не познава живота. Усещането не ми беше никак приятно.

— Кай Рен, защо дойде тук?

— За да получа отговор на въпроса си, господарю.

— И доволен ли си от отговора, който ти дадох?

— Да, господарю.

— Защо? Бих могъл да те излъжа.

Странно, но подобна възможност не ми бе хрумвала.

— Излъга ли ме, пресветли?

— Не. А ти повярва ли ми?

Дръпнах малко от собствените си запаси ци и произнесох заклинание за истина. Той не направи опит да го неутрализира и за миг успях да зърна аурата му, искряща от чисти тонове, които сочеха, че е казал истината.

— Да, господарю.

— Но едва сега реши да изпиташ искреността ми.

— Така е.

— Толкова предпазлив ли беше и при досегашните си срещи?

Усетих, че се изчервявам.

— Не, господарю.

— И защо не?

Отговорих му съвсем честно:

— Пресветли, наричат ме господаря Демон. Зная, че съм опасно същество — знаят го и тези, с които разговарях. Едва ли биха ме излъгали, съзнавайки, че това може да доведе до страшни последствия.

— Но ако въпреки всичко са го сторили?

— Господарю?

— Представи си, че онова, което искат да получат, е толкова голямо, че си заслужава известен риск — дори риска да бъдат изложени на твоя гняв.

Не ми харесваше посоката, в която вървеше разговорът, но нямах сили да го преустановя.

— Като например опитът да бъда убит от Рабла-ю?

— Да. Макар че дори това събитие може да не е такова, за каквото го смяташ. Или си бил подведен да го смяташ.

— Подведен?

— С кого разговаря след смъртта на Рабла-ю?

— С много демони, пресветли. Мисля дори, че ти бе един от тях.

— Да, но с кого разговаря най-напред?

— С Вис Ужасния език. Бях още под впечатлението на двубоя с Рабла-ю… и може би стреснат от това, че бяха стреляли по мен с теронична пушка.

Твореца се засмя сухо и сякаш насила.

— Да, тези теронични пушки. За оръжия извън закона напоследък придобиха доста широко разпространение. Но кажи ми честно, Кай Рен, разправяха, че Рабла-ю пръв извадил пушката, а после ти си я използвал срещу него. Вярно ли е?

Разглеждах замислено лицето му. Тероничните оръжия са обявени извън закона. Ако признаех, че съм имал у себе си такова, рискувах да бъда изправен пред съда. Освен това щеше да пострада и Вис, а това със сигурност не ми се искаше.

Твореца изчакваше търпеливо отговора ми и може би проверяваше с някое незабележимо заклинание дали ще бъда достатъчно искрен.

— Не, пресветли. Аз носех оръжието в джоба си. Но от друга страна, не знаех, че е там.

— Така ли?

— Беше поставено вътре от Вис Ужасния език. Тя е знаела, че ще направят опит за покушение срещу мен, и се е надявала скритото оръжие да ми даде преимущество. Когато усетих, че съм притиснат до стената, неочаквано си спомних за подаръка й и го извадих. Свърши добра работа.

— Кажи ми, Кай Рен, кое те накара да посетиш Сборището?

— Ами… Вис и Тувон подхвърлиха, че ще е полезно да излизам сред обществото.

— Интересно, не смяташ ли? Вис те убеждава, че трябва да отидеш на Сборището, а същевременно подозира, че там те дебне опасност.

— Вероятно е узнала за това, след като сме решили да посетим Сборището.

— Но въпреки всичко не остана до теб, за да ти помогне в случай на нужда?

Помислих, преди да отговоря.

— Не, господарю, но аз съм Кай Рен, господарят Демон. Не ми е нужна бавачка!

— Затова пък ти е било нужно незаконно оръжие!

Не знаех какво да отвърна. Погледнато под този ъгъл, всичко изглеждаше много странно.

— Кажи ми още, Кай Рен — продължаваше той, — това първият опит за покушение с теронична пушка ли беше?

— Не, господарю. — Имах чувството, че някой тегли думите от устата ми.

— Така и смятах. Подочух, че нещо се е случило на Планината на Конската глава. Ти не сметна за нужно да докладваш за инцидента, но го стори друг, който е бил наблизо в този момент.

— И кой е той?

— Моят племенник. Скитника.

— Скитника! Отдавна се опитвам да го намеря. Каза ли ти кой е стрелял с пушката?

— Да.

— Кой?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се!

— Тогава първо ще ми обещаеш да не полетиш оттук на крилете на гнева, след като ти кажа. Имаме да говорим още.

— Обещавам. — Можех да убия негодника и по-късно.

— Скитника се закле, че изстрелът е бил произведен от Вис Ужасния език.

Облещих се. Желанието за мъст се източваше от мен като вино от пробита бъчва.

— Вис? Скитника вероятно греши.

— Не. Била е Вис.

— Вис нямаше да пропусне — възразих намусено. — Тя е изключително добър стрелец.

— Да, така е. Факт, който изглежда си подминал с лека ръка.

— Но тя беше моя учителка!

— Вис е била учителка на много демони — дори на някои богове.

— Но тя ми помагаше!

— Наистина ли? И какво успя да научиш с тази нейна „помощ“?

Замислих се. Наистина ли бях узнал нещо? Не бях и на крачка по-близо до истината от момента, когато бяха убили Оли, бях изгубил любимите си кучета и бях преживял два опита за покушение. А всичко, което бях постигнал, бе да преподавам управление на хвърчила, да задавам глупави въпроси и да губя на комар от Девор.

— Малко, действително — признах неохотно. — Но Вис не би пропуснала!

— Скитника й е попречил. Бутнал й е ръката. Дори се опитал да те предупреди, преди да се скрие.

Спомних си, че Вис бе дала подобно обяснение. Какъв хитър начин да се измъкне от подозрение! И защо не ми бе предложила да попитам Скитника кой е стрелял? Защото той би посочил нея!

— Но по какъв начин Скитника се е озовал на мястото на престъплението? Не стават ли твърде много съвпадения?

— Ни най-малко. Скитника наминал да позяпа срещата по маджонг между Девор и Нощна булка, на която присъствали още Гълъбови очи и Снежния разбойник. Доскучало му и решил да се поразходи из планината — нали все жадува да открие нов проход между тази плоскост и някоя от съседните.

Чувал бях нещо подобно. Няколко от наскоро прокараните проходи бяха дело именно на Скитника.

— Натъкнал се на Вис тъкмо навреме, за да й попречи да стреля право в целта.

— Но защо не дойде да ми го каже?

— А щеше ли да му повярваш?

— Бих могъл, след като проверя дали говори истината.

— И дотогава Вис щеше да ви убие и двамата. Избягал веднага, но отделил малко от скъпоценното си време, за да ти покаже, че е играл ключова роля в твоето спасяване. Надявал се по такъв начин да си осигури доверието ти следващия път, когато се срещнете, и тогава да ти разкаже всичко.

— Но той не дойде втори път!

— И как, след като постоянно си в компанията на Вис. Той се бои от нея.

— И не без основание — озъбих се аз. — Кажи ми, пресветли, ако Вис желае смъртта ми, защо не ме убие? Както сам отбеляза, напоследък двамата сме почти непрестанно заедно — имала е толкова много възможности.

— Вис — произнесе бавно той — не желае точно твоята смърт. Това, което иска, са политически безредици. Такива, каквито би породила смъртта на господаря Демон от теронична пушка. Тя щеше да се погрижи да се случат, ако бе успяла да те застреля. С разследването си ти й попречи, но въпреки това тя направи втори опит.

— Но пък тогава даде тероничната пушка на мен!

— Да, така направи. Предполагам, че е трябвало Рабла-ю да ти я отнеме и да те убие. След това тя е щяла да убие него — онова нейно пистолетче има само по един куршум в цевите.

— Но все пак защо го даде на мен?

— Предполагам, че е възнамерявала да те накисне за грабежа на Арсенала. После щеше „да открие“ известна част от изчезналите оръжия в твоята бутилка и да ги върне с голям шум. И щеше да бъде провъзгласена за герой.

— Да не искаш да кажеш, че тя е организирала грабежа в Арсенала?

— Точно така. По такъв начин се е сдобила със солидно количество душегубци и теронични оръжия. Дори и да върне деветдесет процента, останалите десет ще са достатъчни, за да бъде добре въоръжена. А ако повреди част от върнатото…

— Защо?

— За да не можем да се въоръжим. По каква друга причина? Тук навлизаме в сферата на предположенията.

— Мисля, че от доста време сме там.

— Значи не ми вярваш?

Чукнах с нокът по облегалката на канапето.

— Ти ме снабди с достатъчно храна за размисъл — но по-голямата част си остават само предположения. Искам сам да узная всичко от Вис.

Твореца не изглеждаше особено доволен от решението ми.

— Мога да ти кажа защо са убили слугата ти.

— Защо?

— Предложили са му да те предаде. Той отказал. И тъй като е знаел твърде много, единственият изход е бил смъртта.

— Оли щеше да ми каже, ако някой се е опитвал да го подкупи!

— Доколкото си спомням, по онова време си се намирал в заключителната част на важен творчески процес.

В паметта ми изплува изображението на красива, зелена и оранжева бутилка. Толкова бях доволен от себе си в онзи момент, и толкова много неща се случиха оттогава. Дали бутилката беше там — в стъклодувната работилница?

— Предполагам, че Оли се е готвил да разговаря с теб още същата вечер.

Кимнах. Всичко си заставаше по местата. Оли не би ме разтревожил, преди да се увери, че съм приключил с работата.

— Но защо е трябвало да го правят толкова брутално? Можеха да го представят за най-обикновено нападение с цел грабеж. И защо накиснаха Тувон? Бих могъл да го убия!

— Не смятам. Те са подготвили всичко много внимателно. Та нали тъкмо Вис прекъсна дуела, преди да се стигне твърде далеч?

— Така е — признах неохотно. — Ами ако бях отишъл право при него, без да му обявявам дуел?

— Както сам го каза, Вис е прекалено опасна. Щеше да те спре — може би дори да те убие. Но обстоятелствата, свързани с дуела, те превръщат в идеалната пионка.

— Че защо им трябвам като пионка?

— Притежаваш много ценни неща, Кай Рен. Между тях и две чудесни фу кучета.

— Вече не — поправих го с горчивина. — Те имат ли нещо общо с това?

— Не зная точно. Кай, тези създания — твоите кучета — са същества, надарени с опасна сила. В ранните дни на Изгнанието демоните са се страхували от тях почти колкото от самите богове.

— Но нали боговете са ги изоставили? Веднага щом ни прогонили.

— Така изглежда.

— Откъде знаеш, че са предложили на Оли да ме предаде?

— Скитника дочул нещо от Девор. Но откъде го знае последният — нямам понятие.

— Бих могъл да го попитам — заявих решително и се надигнах да си вървя. Твореца ме спря с властен жест.

— Кай Рен, какво възнамеряваш да предприемеш?

— Смятам да говоря с Вис.

— И да й кажеш за нашия разговор?

— Вероятно. Това безпокои ли те?

— Само ако ти причини неприятности.

Усмихнах се.

— Не съм такъв глупак, за какъвто вероятно ме смяташ. Ще взема необходимите мерки. Дори и Вис да е невинна по обвиненията, които й отправяш, тя със сигурност ще се разгневи, като научи за тях.

— Значи все още я смяташ за невинна?

— Искам да запазя ума си непредубеден. Засега разполагам само с думите ти за онова, което е казал Скитника. Твърде малко, за да осъдиш един приятел.

— Използвай магичните си способности, за да провериш искреността й, Кай Рен. Но знай, че аз ти казах истината.

— Каквато ти я знаеш, пресветли. Аз ще я науча за себе си.

Твореца придоби замислен и отвлечен вид. Изглежда нямаше какво повече да ми каже или бе изгубил желанието за разговор. Изчаках търпеливо да заговори отново.

— Е, добре, Кай Рен. Щом си твърдо решен да разнищиш нещата докрай, позволи ми да ти направя два малки подаръка. С тяхна помощ ще бъдеш по-добре екипиран срещу онова, което предполагам, ще те сполети неизбежно.

Поклоних се мълчаливо, а той продължи:

— Първо, ще използвам силата си, за да те преместя обратно в най-близкия заселен район. Опасявам се, че продължителното пътуване ще те направи твърде беззащитен и слаб.

— Благодаря ти, господарю.

— Освен това ще ти позволя да попълниш запасите си от ци от моите източници. Трябва да си силен, когато се появиш сред другите.

— Благодаря ти, господарю. За мен е голяма чест.

Той махна с двете си ръце и от стената се откъсна грамадно парче. Докато се носеше плавно към мен, забелязах, че прилича на въртящ се цилиндър, леко заострен в двата края. Дори без специална подготовка можех да доловя напиращата отвътре ци. Кожата ми настръхна.

— Стисни го здраво — посъветва ме той — и насочи потока навътре. Внимавай само да не се претовариш.

Предупреждението му не беше излишно. Пресищането с ци можеше да доведе до замъгляване на възприятията, да разруши, понякога дори необратимо, способността да се произнасят заклинания и да предизвика други, още по-сериозни увреждания.

Докоснах внимателно пулсиращия цилиндър, първо само с върховете на ноктите си, след това и с длани. Усетих как потокът от ци изпълва тялото ми подобно на топла, наелектризирана вълна. Преживяването беше съвсем краткотрайно и можеше да се сравни с потапяне и изваждане от невероятно освежаваща вана. За миг бях завладян от желанието да остана под повърхността, но предупреждението на Твореца бе още живо в ума ми. Веднага щом се почувствах като обновен, отлепих длани от цилиндъра. Докато той плаваше обратно към стената, забелязах, че почти не се е смалил, въпреки че и малкото, което бях получил, бе достатъчно да се увеличат значително запасите ми от ци.

Реших да обмисля този въпрос друг път.

— Хайде, тръгвай — подкани ме Твореца и кой знае защо долових в гласа му тъга.

Скочих, поклоних му се, размахах шапка и се понесох.

С негова помощ се озовах точно в средата на Първородния парк. От тук се отправих към мавзолея, където Вис и Тувон държаха своята бутилка. Бяха ме снабдили с ключ и аз го използвах, като си давах сметка, че веднага щом се озова в гърлото, домакините ще бъдат известени за пристигането ми.

Вътре беше тихо и спокойно, ухаеше на гора и се чуваше звънът на камбанки. Странно, но сякаш се почувствах у дома, макар да бях завършил тази работа преди близо хиляда и двеста години.

На вратата на къщата, към която крачех бавно, се появи Вис. Посрещна ме с радостна усмивка.

— Здравей, Кай Рен. На какво дължим честта на тази неочаквана визита?

— Събрах някои интересни данни от моето разследване и идвам, за да ги споделя с теб и Тувон.

— Заповядай в Градината на петуниите — покани ме тя. — Двамата със сина ми се наслаждавахме на спокойствието на този час.

— Колко е часът, всъщност? — попитах, защото бях изгубил представа за времето, докато се носех из земите на Твореца.

— Средата на часа на Овцата13 — отвърна тя. — Ял ли си?

Не бях, но заради презареждането с ци не изпитвах никакъв глад.

— Не съм гладен — отвърнах, докато следвах примамливо оформеното й тяло из коридорите на къщата. Опитвах се да измисля по-безболезнен начин, за да й разкрия подозренията на Твореца, без да нараня по този начин чувствата й.

Излязохме в градината и Тувон се надигна да ме посрещне. След като отвърнах на поздрава му, настаних се до един особено живописен храст с различни цветове.

— Както бях почнал да разправям на майка ти — заговорих без подкана, — събрах нова информация, свързана с моето разследване. Става дума за доста тежки обвинения, за заплетени интриги, в които наистина ми е трудно да повярвам.

Тувон кимна, а на лицето му легна сянката на загриженост.

— Разказвай, моля те.

Така и направих. Започнах с разговора ми с Твореца на Сияйните кули. Пропуснах да спомена за срещата ни със Седмопръстия — първо, защото не се оказа особено полезна, и второ — заради старата вражда между двете семейства.

Колкото по-нататък стигах, толкова по-мрачно и бледо ставаше лицето на Вис, докато накрая изглеждаше като изваяно от порцелан. Единствената реакция, която забелязах, бе конвулсивното свиване на ноктите й.

Честно казано, не осъзнавах, че съм попаднал в беда, преди в градината да се появи По Шиан, а тогава вече бе твърде късно да предприема каквото и да било.

Ала щом зърнах този страшен враг да се разхожда безгрижно и дори самоуверено, скочих и се опитах да измъкна меча, който бях скрил в едно от промеждутъчните пространства. Изведнъж почувствах, че съм скован от невидими окови и не мога да помръдна нищо, освен главата си. За момент си помислих, че същото е сполетяло и трима ни, но тогава видях, че Вис се изправя и извръща глава към мен. Истината се взриви в ума ми с разрушителната сила на теронична граната.

— Кай Рен — произнесе насмешливо тя, — ти си велик войн, ненадминат ваятел, но и голям глупак. Твореца ти разкри истината, а ти не му повярва. Позволи на чувствата си да заглушат гласа на разума.

— Вис! — извиках аз. — Защо?

По Шиан поклати глава.

— Нищо не му казвай. Той е прекалено опасен!

— Такъв ли е? — Тувон приближи и се надвеси над мен. Едва сега си дадох сметка, че го бях подценил, приемайки го за млад и неопитен демон. Той беше истински, чистокръвен син на Вис Ужасния език. Зачудих се как съм позволил толкова лесно да ме измамят.

Тувон размаха небрежно ръка и почувствах вибрираща болка в главата си. Извиках и той се разсмя.

— Не ми изглежда никак опасен.

— Той е Богоубиеца — озъби му се По Шиан. — А сега знае прекалено много — и не е единствен. Трябва да го убием.

— Не! — извика рязко Вис. — Ако го убием, със сигурност ще има официално разследване. Не мога да се закълна, че не знам нищо — нито пък Тувон може да го стори. С разговора си с Твореца, макар и неволно, Кай Рен се е подсигурил срещу покушение.

— Ще го направим, сякаш е нещастен случай — предложи По Шиан.

— И това няма да помогне — поклати глава Вис. — Нали пак ще зная истината.

— Да го държим затворен? — предложи Тувон.

— За известно време става — отвърна Вис, — но не и задълго. Знаеш добре, че според закона всеки от нас може да задържи против волята му друг демон до изясняване на някои обстоятелства — но само за определен период. След това всички ще бъдем извикани на разпит.

По Шиан се намръщи.

— Не зная какво мислите, но аз не смятам да го взема с мен в Първородния свят. Ако го направя, ще ме линчуват.

Въпреки парализата, която бе обхванала дори устата ми, успях да произнеса прегракнало:

— Пуснете ме да си вървя и ще се закълна, че няма да се меся в делата ви поне сто години. Дотогава със сигурност планът ви или ще се осъществи, или ще се провали. И в двата случая няма да представлявам заплаха за вас.

Вис изглеждаше склонна да се съгласи.

— И си готов да се закълнеш, че няма да ни издадеш?

— Готов съм.

Тя се почеса замислено по брадичката. По Шиан изсумтя — дали от недоверие, или от гняв.

— Знаеш ли, Кай Рен — заговори Вис, — ако разполагах с достатъчно време, навярно щях да съумея да те спечеля за нашата кауза. Ние не преследваме лични амбиции. Искаме да служим на демоничния народ.

— Не е необходимо да обсъждаме плановете си пред него — сопна се Тувон. — Погрижих се да не помръдне. А сега, да отидем другаде и там да решим как да постъпим.

Вис кимна, но очите й останаха замислени. Оставиха ме сам, ако не се брояха четиримата великани, които ме следяха зорко от четирите ъгъла на градината. Всеки път, когато правех опити да се освободя от оковите със сила или магия, те започваха да ръмжат застрашително. Чудех се, за какво ли разговарят Вис и останалите.

Едно нещо беше сигурно. Бях изгубил привичното си спокойствие.