Господарят Демон

2.

Още щом влязох в бутилката, дочух протяжен, скръбен вой. Ширики и Шамбала вече знаеха.

Окъпах Оли в неговата баня, облякох го в един от най-хубавите му костюми и обгърнах със съхраняваща магия цялата стая. Затворих вратата и бавно се отдалечих. Дошло бе време да се заема с подготовката на погребението. Оливър беше християнин и това означаваше, че ще трябва да се придържам към техните обичаи. Може би трябваше да уредя нещата в тази насока утре, преди дуела. Да, най-добре.

На следващия ден посетих една християнска църква на име „Светият кръст“. Влязох вътре и взех да обикалям из залите, докато открих свещеника.

— Бих искал да погреба приятеля си според християнските обичаи — рекох му аз.

— Значи сте дошли точно където трябва. В коя погребална къща е приятелят ви?

— В никоя. Оставих го у дома. В неговата спалня.

— Разбирам. Така повелява вашата традиция. Бихте ли желали да го погребете в нашето гробище?

Кимнах.

— Да, ще ви бъда признателен.

— В такъв случай единственото, което ще ви е нужно, е смъртен акт.

— Какво е това?

— Документ от коронера в общината до службата по гражданска статистика, който удостоверява, че човекът наистина е починал.

— Естествено, че е починал. Иначе какво щях да търся тук? Как да се сдобия с този документ?

— Идете в общината. Там ще намерите коронера. А, освен това, колко възнамерявате да похарчите за погребението?

— Каква е тарифата?

— Ами… към няколко хиляди.

В джоба си носех двайсет хиляди в едри банкноти. Извадих ги и ги поставих на бюрото.

Той преброи парите. За миг си помислих, че ще се задави, сетне ги прибра набързо и заключи сейфа.

— Да. С радост ще ви помогна. Мисля, че няма да има никакви проблеми. Приятелят ви ще получи най-разкошното погребение.

С негова помощ не беше никак трудно да се сдобия с нужния документ. Предадох го в съответната служба, накрая свещеникът ме попита дали се нуждая от помощ за подготовката на тялото. Казах му, че не се нуждая и че ще го докарам лично на следващия ден.

Свечеряваше се, когато доближих мястото на срещата с Тувон, въоръжен с неговия меч-душегубец. Да притежаваш душегубец, изкован специално за теб, в известен смисъл е нещо като двусмислен комплимент. С подобен жест другите демони признават, че те смятат за достатъчно опасен, та да съществува оръжие, предназначено специално да ти види сметката. Готов съм да се обзаложа, че също като мен и Тувон би предпочел да не става обект на подобни комплименти, но точно сега не ми беше до разсъждения за болката, която душегубецът е в състояние да предизвика. Бях обзет от неистова ярост.

Тувон и майка му — Вис Ужасния език — ме очакваха в парка. Вис си бе придала вида на пълничка китайка на средна възраст, само дето кожата й бе тухлено червена, а очите — непроницаеми.

Тувон Димящия дух представляваше далеч по-впечатляваща гледка. Подобно на повечето представители на нашия вид той е само частично материален, независимо от плоскостта, в която пребивава. Днес той беше плътен само от кръста нагоре и наподобяваше симпатичен на вид младеж с ориенталски черти. От кръста надолу изглеждаше изваян от сивкавобял дим. Там, където би трябвало да са босите му крака, нямаше нищо.

Положих меча в краката на Вис (защото тя бе моят учител по бойно изкуство), отстъпих няколко крачки и се поклоних.

Тя се наведе и вдигна Тувоновия меч. Изправен над нея, аз я чух да произнася:

— Мечовете на Седмопръстия не са се притъпили.

— Което е истина — истина е.

— Прощавай, задето се замислих. Не се случва често някой да държи в ръце живота на сина си.

Седмопръстия е нашият прочут майстор на мечове, ала дори той се бои от Вис, която е била учителка на мнозина от нашите. Говореше се, че дори неколцина от боговете прескачали да се учат при нея. Както казах, Вис бе моя учителка, а също и на Тувон.

— Даваш си сметка, надявам се, че ако убиеш сина ми, мигом ще се разделиш с живота.

— За съжаление — да.

Дочух шум, който дойде откъм лявата ми ръка. Отместих се и сведох поглед да узная причината. Острието на меча се беше забило в земята, преминавайки между показалеца и средния ми пръст.

Тувон се изправи до майка си и ме погледна засмяно. Отнякъде долетя глъчка.

— Това твои приятели ли са? — попита той.

Огледах се. Глупавият другар на Ба Уа от снощната ни среща продаваше билети и настаняваше новодошлите сред публиката.

— Извинете ме за момент — обърнах се към Тувон и Вис.

Проправих си път през множеството и съвсем скоро открих Ба Уа. Започна да трепери още щом ме зърна.

— Какво си мислиш, че правиш? — попитах.

— Ами, надявах се да припечеля и аз нещичко. В духа на добрата стара американска традиция. Нали разбирате, господарю, малко шоу…

Поклатих глава.

— Не.

— Не?

— Не. Чу ме добре. Върни билетите. Очисти района. Направи го, ако искаш да живееш. Гади ми се от теб!

— Разбрано, шефе! Извинявай, шефе. Веднага ще се погрижа да бъде изпълнено.

— Един от дребните демони се прави на хитър — обясних, след като се върнах. — Но всичко ще бъде наред. Дайте им няколко минути да очистят терена.

— Не — рече Тувон. — Това е твое задължение. Време е да се бием. Сега.

— Ами хубаво — свих рамене, измъкнах душегубеца от мястото, където Вис го бе забила в земята, и го издигнах над себе си. — Да започваме.

Хвърлих се в неочаквана и рязка атака, замахнах два пъти, уцелих веднъж, но раната беше съвсем повърхностна. Тувон ме заобиколи, откри незащитен участък, промуши се, но и той накрая не успя.

— Мисля, че честта ви е удовлетворена. Първата кръв е пролята — отбеляза многозначително Вис.

— Тия се опитват да шикалкавят! — чух нечий глас. Утроих усилия и нанесох нов удар. За първи път метал се блъсна в метал с почти камбанен звън.

Тувон се местеше със скоростта на вихрушка и оставаше почти невидим, освен в най-материалните си части. Едва сполучих да отклоня следващия удар. Дочувах виковете на тълпата през пресекливото си дишане.

Сетне осъзнах, че съм обезоръжен, също както и противникът ми. Някой бе метнал воал върху оръжията ни и сега ги теглеше встрани.

— Достатъчно! — кресна Вис. — Прекратете този фарс!

Тя държеше воала.

— Хайде, приберете си оръжията!

Послушахме я, но аз държах десницата си близо до дръжката на душегубеца.

— Елате сега тук. Искам да си поговорим, докато онези боклуци се разотидат.

Последвахме я.

— Ще бъдеш ли така добър да ме осветлиш за причината — произнесе тя, като ме пронизваше с поглед, който ме връщаше в онова далечно минало, когато бях неин ученик — за този дуел.

— Снощи — отвърнах аз — в аналога на това място в света на хората, е бил убит мой слуга, на когото държах. Извършили са го няколко недорасли демони от онези, които се навъртат из подобни места. Когато ги подложих на разпит, те ми признаха, че шефът им се казва Тувон и че им е платил с шенове за работата.

— Сине! Ти какво ще кажеш в своя защита?

— Вярно, че трябваше да им донеса малко пари. Девор ми ги остави снощи, когато чу, че ще прескачам насам. Рече, че ги изгубил на карти или нещо подобно.

— С тези отрепки? — попита Вис.

— Да.

— Някои наши сънародници нямат чувство за собствено достойнство. Що за демон би се събирал с подобна пасмина?

— Такъв като Девор очевидно — произнесе захилено Тувон. Не изглеждаше никак потиснат от това, че ни прекратиха дуела. Притискаше с пръсти малката кървяща рана на мястото, където го бях промушил.

Пресегнах се на доста голямо разстояние, сграбчих бягащия Ба Уа и го върнах обратно.

— Не! Не! — съпротивляваше се той отчаяно. — Прекратих залаганията! Уон Пон почти успя да върне парите!

— Едно нещо ме интересува — прекъснах го аз. — Помисли си дали някой от вас е играл на карти с Девор в нощта преди моят слуга да бъде убит.

— Готов съм с отговора. Пит, Едноокия, Прилепов кикот, Блуждаещия нос. Играеха на монети.

— Кой спечели?

— Пит, най-много от всички. Така ми се струва.

— Възможно ли е Тувон да е наминавал насам, за да изплати дълга на Девор? — попита Вис.

— Напълно възможно, предполагам.

— Някой да има други въпроси? — попитах аз. — Не? В такъв случай, изчезвай! — викнах на уплашения Ба Уа.

Той не чака втора покана.

— Нима щеше да се биеш с Тувон до смърт въз основа на толкова несигурни улики? — попита гневно Вис.

— Честно казано, бях пощурял.

— Прибирайте мечовете! — нареди тя и в гласа й се долавяше толкова непреодолима сила, че никой от двама ни не помисли да й възрази.

Свихме обратно остриетата и сега мечовете ни бяха не по-големи от игли за вратовръзки. Моята беше от черен абанос. Прикачих я до джоба на панталоните си.

— И така, кой от вас двамата ще ме покани на кафе? — попита Вис с поомекнал глас.

Вече не изглеждаше толкова червендалеста и приличаше на най-обикновена трийсет и пет годишна жена с леко разчорлена коса. Тувон също се беше нагласил така, че прозрачните му части да бъдат скрити от дрехи.

— Струва ми се, че е мой ред — предложих аз.

Проникнахме в човешкия свят през една от Вратите. След толкова много векове на съвместно съществуване с плоскостта на Земята, демоните са построили множество подобни врати на различни места. Ако пък някой иска да се премести там, където все още няма обществена Врата — както беше случаят с моето пътуване до Ирландия — най-добрият начин е като проникне в една от необитаваните плоскости, долепени до нашата. Тези плоскости, известни сред народа като пътешественически равнини, са заредени с картографски сфери. Тук му е мястото да спомена, че съществуват и частни Врати като моята към Сан Франциско, но използването на всяка една без разрешение от притежателя й се смята за проява на лош вкус.

След като пристигнахме в земната плоскост, Вис ни преведе през центъра на града, като обяви, че солидната вечеря е далеч по-добра от скромна чашка кафе. Наложи се да призная, че е права.

Докато седяхме в едно от сепаретата, загледани в обсипаното със звезди небе, тя произнесе замислено:

— Трябва да узнаем какво се е случило. Струва ми се, че зад убийството на твоя слуга се крие някаква далеч по-голяма тайна. Или е предизвикателство към теб, или е опит да бъде очернен синът ми. Познавам Девор от доста време. Слави се с репутацията на страстен и всеотдаен комарджия и почитател на имбуйе.

— Значи не се е променил особено — отбелязах аз.

Вярно, че повечето от нас нямат нищо против комарджийството, но истина е и че пороците не са често разпространени сред демоните. Вражди и егоизъм — да, но не в пороци, а имбуйето е комай единствената дрога, която ни хваща. Девор е от онези, които са особено привързани към нея. Скъпо удоволствие, още повече, че запасите — доколкото съм чувал — непрестанно се стопяват.

— Да не сте врагове? — попита ме тя.

— Не. Не бих казал, че ми е легнал на сърцето, но и през ум не ми е минавало да го мразя.

— Има ли близки приятели?

— Страстно цвете, Снежния разбойник, Нощна булка, Скитника — отвърна Тувон. — Друг е въпросът колко са близки.

— Някой от тях да ти има зъб, Кай Рен?

— И да има, не се сещам за причината.

Тя погледна сина си и той също поклати глава.

— Толкова за привидното… Е, това още нищо не означава.

Кимнах.

— Разбира се. Странно е все пак да имаш смъртни врагове след години на безметежно съществуване.

— Роднини?

— Не, изгубих ги през войните.

Войните, които бушуваха преди близо хиляда години, се водеха на съвсем друга плоскост и едва не доведоха до пълния крах на Всемогъщите. С други думи ние, добрите, спечелихме. Някои наистина лоши неща си отидоха с Демоничните войни, но в тях изгубихме и много приятели.

— Знаеш ли, нашата бутилка… — сепна се тя. — Онази, с която ми плати за обучението по бойно изкуство…

— Да? Ако има някакви проблеми, ще я поправя. В краен случай ще ти направя друга.

— Никакви проблеми — увери ме тя. — През всичките дванадесет века, откакто я имаме. Най-уютното местенце, в което някога съм живяла. Свикнах с нея като с истински дом. Исках само да го знаеш. Сигурно ще ти помогне в работата.

Засмях се.

— Наистина е приятно… от твоята уста. Благодаря.

Поръчахме си кафе. След известно време тя отново подхвана разговора:

— Понякога си мисля, че нашият народ е твърде самотен. А самотниците нерядко са склонни да преувеличават онова, което им се случва. До такава степен, че да го превръщат в трагедия.

— И друг път съм чувал подобни разсъждения. Мисля, че в най-общи линии си права. Проблемът с мен е, че доста трудно се сприятелявам.

Тувон се усмихна.

— Мисля, че те разбирам напълно — кимна той. — Двамата с мама също не можем да се похвалим с многобройни приятели, макар аз често да прескачам до Сборището.

Вис изсумтя недоволно.

— Сбирките са едва на петдесет години.

— Тъкмо има какво да очакваш в промеждутъците — посочи Тувон.

Тримата се засмяхме, сетне решихме да си поръчаме още кафе. Постепенно разговорът се насочи към темата за човешките чувства и сравнението им с нашите. Омразата например ни е съвсем разбираема, но всички недоумяваме над понятието „любов“. Наистина ли съществува подобно нещо, или просто хората преувеличават естествената си склонност към взаимно привличане? Аз например нерядко се увличах по разни неща. Но да съм ги „обичал“? Нямаше никакъв начин да узная какво представлява „любовта“. Освен ако не съумея да се превърна в човек, поне за известно време, но не познавах демон, който да го е постигал.

— Едно от малките тайнства на живота — въздъхна Тувон.

— Глупости — завъртя глава Вис. — Кай Рен е обичал онзи стар ирландец като свой брат.

— Нима смяташ, че онова, което съм изпитвал, е било обич?

— Така смятам.

— Никога не съм го разглеждал по този начин.

Тя сви рамене.

— Уф… чака ме дълъг път.

— И мен също — отвърнах.

Надигнахме се. Платих сметката, излязохме навън и потънахме в нощта.

Отбих се в моята бутилка, за да почистя и да прибера меча на Тувон, както и да взема някои необходими неща. Наметнах се със сивия си плащ, нахлузих високи до бедрата сиви ботуши и се въоръжих с обикновен меч. Позволих си едно-единствено цветно петънце — червеното перо на шапката ми. След това кривнах кепето на челото си.

Доволен от крайния ефект, излязох отново в света на хората, преместих се за кратко в една пътешественическа плоскост и се понесох в свистящ полет през искрящия сумрак, покрай призрачни палати и полуразрушени замъци. Никой не живееше в тях. Бяха нещо като миражи, създадени от близостта на земната плоскост.

След известно време се спуснах долу и намерих една малка сфера в хралупата на дърво край кръстопът. Извадих я и я разгледах напрегнато. Върху й беше изобразена Земята и една мигаща линия през Атлантика сочеше, че наближавам Ирландия. Върнах сферата на мястото й и литнах отново. Съвсем скоро ме завладя усещането, че съм над сушата. Набрах височина и дадох воля на сетивата си.

Ето там. Отпред. Нечий нечовешки ум се рееше над върха на хълма.

— Ехей! — повиках го аз и промених курса така, че да се срещнем.

Вместо отговор, той следеше внимателно приближаването ми.

Спрях, когато се озовах на почетно разстояние.

— И какво, значи, си намислил? — попита ме той.

— Една история, но ще я разкажа на онзи, за когото е предназначена.

— Какво пък, Ирландия е страна на историите. Една повече едва ли ще навреди. Приближи се. Къде си се научил да говориш ирландски?

— Научи ме моят верен слуга — Оливър О’Кифи.

— Често срещана фамилия в Ирландия.

— Но този е бил роден в 1611 г., а го убиха снощи в Сан Франциско.

— Ела, седни до мен. Разказвай нататък.

Настаних се до него, той отпуши една прашна стъклена бутилка и ми я подаде.

— Пийни си.

Напитката наистина беше чудесна.

— Благодаря.

— Виждам, че си китайски мъдрец, значи нямаме много общо помежду си. Което също означава и че няма какво да делим.

— Право е, както го казваш.

— Може ли да попитам за името ти?

— Аз съм Кай Рен, стъкларят.

— Майчице мила! Господарят Демон, и то лично! Викай ми Ангъс от Хълмовете.

— Щом казваш. — Извадих копие от смъртния акт на Оли и му го подадох. — Всичко, което пише, е самата истина, освен датата на раждане. Но хората не са в състояние да разбират подобни неща. Попълних го въз основа на онова, което Оли ми е казвал през годините. Твърдеше, че е роден по тези места, в едно малко селце из хълмовете.

Ангъс кимна.

— Значи можеш да ме отведеш там?

— Ами да.

— Всъщност, ти ли си местният тартор на призраците? Необходимо ли е да търся някой по-висшестоящ, за да получа разрешение да се забъркам в хорските дела?

— Не… но какво всъщност си намислил?

Бръкнах в кесията и извадих три шлифовани изумруда, големи колкото нокът на палец.

— Подарък за теб, всемогъщи мъдрецо — произнесох тържествено. — За да се вслушаш в молбата ми.

Той ги прие почтително, вдигна ги един след друг към луната и надзърна през тях.

— Проклет да съм! Шлифовката им е безупречна!

— Разбира се. А сега, позволи ми да ти разкажа за О’Кифи.

Ангъс от Хълмовете отвори бутилката, отпи и ми я подаде. Бирата си я биваше.

— Хайде, започвай.

— И така, след като Оли се оженил, жена му родила близнаци — момче и момиче — подех аз. — Само дето умряла при раждането.

— Тъжно.

Кимнах.

— Та Оли оставил децата при снаха си и се запътил към Дъблин, за да продаде семейната си гъдулка, та да вземе малко парици, с които да захване някаква работа и да издържа семейството си. В неговото село изглежда нямало никакви перспективи. Запознахме се, помолих го да ми посвири, а след това му предложих да постъпи на работа при мен. Оттогава живеем заедно. Имаше кой да се грижи за децата, а и аз го пусках при тях винаги когато пожелаеше.

Ангъс кимна.

— Сигур наследниците му са се запилели нейде по света.

— Така е. Ето защо исках да подаря нещо на човек от неговото селце. Нещо, което да пази местните хорица от лоша поличба, или каквото е там в света на хората. Глад, детски болести, строшени трактори…

— Добро сърце имаш, китайски мъдрецо — рече той. — Сигурно си мислиш, че ще ти препоръчам селския свещеник или кмета като хора, които най-добре познават нуждите и болежките на съселяните си, но не е тъй. Джордж О’Кифи, съдържателят на тукашната пивница, се слави като отзивчив и честен човек, плюс това е и наследник на твоя приятел. Ела, ще те запозная с него. Мисля, че ще е най-добре, ако лично му разкажеш твоята история, така че си приготви няколко дребни вълшебства, за да бъдеш по-убедителен.

Ангъс, естествено, се оказа съвършено прав. Така или иначе, наложи се да покажа на какво съм способен — с цената на един излекуван артрит и няколко незначителни катаракти. Имах чувството, че осигурявам на своя нов приятел дълги години на почтително пребиваване в кръчмата и солидни количества безплатна бира.

Когато приключих, изправих се и обявих пред двамата.

— Сега е време да си вървя.

Излязох навън, а Ангъс ме последва, все още стиснал поредната халба бира.

— Лека ти вечер, господарю Демон.

— И на теб също, Ангъс — отвърнах и се понесох нагоре. Прибрах се късно вечерта и реших, че ще е най-добре да поспя.

Така и направих.