Господарят Демон

13.

БЕЛКАЗИ.

Размишлявах върху това име през цялото време на дългото ни пътешествие, връщах се хиляди години назад в спомените си към онези далечни времена, когато кръстосвах плоскостите в компанията на глутница кучета фу.

Бяхме врагове, двамата с него, защото той беше щитоносец на Чахолдрудан и бе приел смъртта на господаря си за лично оскърбление. Но Демоничната война свърши, преди да разрешим този въпрос помежду си. Последва примирието и аз сметнах, че е дошло време да се върна към по-приятни занимания. Изглежда обаче всички лоши неща не бяха останали в миналото, както наивно вярвах тогава.

Спътниците ми може би ме смятаха за мълчаливец, но те също така уважаваха склонността ми да не говоря много. Вярно, че бях изгубил голяма част от мощта си, но аз все още се наричах Кай Рен, господарят Демон, Богоубиеца. За тях тази репутация означаваше много. За мен това бяха имена, повикали от забравата един древен и страшен враг.

Белкази.

Нищо чудно, че не го бях познал по време на кратката ми среща с По Шиан. По Шиан беше висок и слаб естет, истински мандарин. Белкази се появяваше най-често в облика на същества с могъщо телосложение, като например минотавър, предпочиташе да се облича в ковани доспехи, а от шлема му стърчаха закривени като ятагани, остри рога. В битките беше доказал, че е умен, хитър и прозорлив.

Външният вид означава много за нас, които можем да възприемаме всякакви форми. Обвивката, на която се бе спрял Белкази по време на Демоничните войни, говореше, че е готов да прегази и стъпче всеки, който му се изпречи на пътя.

Но на какво да отдам последното му предпочитание към аристократичните форми? Може би бе само случаен избор или целеше да направи впечатление на човешките му съюзници. Ако случаят беше такъв, значи във формата му не се криеше каквото и да било послание към враговете. А дали целта му не беше да прикрие военнолюбивия му характер? Или за хиляда години интересите му се бяха насочили в друга посока?

Въпроси, все нови въпроси, без никакъв отговор. Нищо чудно, че в подобно състояние на духа се почувствах истински щастлив, когато най-сетне се прибрахме у дома.

За да бъдем срещнати с битка.

Ширики пръв подуши опасността, още докато Скитника нагласяваше една от забележителните си сфери, за да прокара мост за кученцата до оранжево-зелената бутилка.

— Лоша работа, господарю Кай — изсумтя едрото зелено куче. — Подушвам богове и демони.

Не се съмнявах, че е прав.

— Колко са?

Ширики завъртя нос към мястото, където Скитника вдигаше своя мост, и задуши въздуха.

— Повече от четирима.

— От всеки вид?

— Да.

Наистина лоша работа. От наша страна бяхме трима демони, един човешки магьосник и кучетата. Веднага изключих Ширики и Шамбала като помощници — щяха да са твърде заети с опазване на тяхното потомство. Освен това не можех да разчитам на Сливка и на двамата недорасли демони. А и нищо чудно вече да са избити.

— Скитник — извиках, — не бързай да завършиш моста. Има промяна в обстановката.

Предадох му накратко новините. Когато свърших, думата взе Шамбала:

— Съгласна съм с Ширики, но мога да добавя още нещо. Сред демоните е и Тувон. По Шиан не е между боговете.

— А Вис? — не можех да реша дали да се надявам, или да се боя от присъствието й.

— Няма я — отвърна уверено Шамбала.

— Познахте ли някои от миризмите? — попита ги Разпилени лунни лъчи.

— Само тази на Тувон.

— Добра работа, Шамбала — похвалих я аз. — Ето сега какъв е моят план. Четирима от нас ще се прокраднат незабелязано напред. Ако Сливка и останалите са в плен, ще опитаме да ги спасим. В противен случай основната ни цел ще бъде да останем живи. Дори това да означава изоставяне на бутилката в ръцете на врага.

— Но желанията! — възрази Ли Пао.

Повдигнах рамене.

— Вис ме е търсила навсякъде. Навярно е открила къщата на Сливка и е претършувала останалите бутилки. Може и боговете да са й помогнали с тяхната магия. Сами видяхте, че разполагат с излишък от ци. Сега не е моментът да търсим отговор на въпроса как Тувон се е озовал вътре.

— Дали пък Тувон не е дошъл, за да се присъедини към нас? — попитах с горчива усмивка.

— Наистина ли го мислиш? — погледна ме учудено Разпилени лунни лъчи.

Припомних си наглото поведение на Димящия дух и как го бях победил в двубой, който той смяташе за предварително спечелен.

— Не — отвърнах искрено, — но не бива да отхвърляме напълно подобна възможност.

Възрастните кучета възразиха, когато споменах, че никое от тях не може да дойде с нас, но аз бях непоколебим.

— Положихме неимоверни усилия, за да ви освободим. Не желая да поемам нови рискове. Ако не успеем, ще потърсите Седмопръстия или Твореца на Сияйните кули. Или бягайте в някоя друга равнина. Няма никаква причина да се навъртате наоколо.

— Напротив, господарю Кай — инатеше се Ширики, — има много причини.

Флуфинела също настояваше да тръгне с нас, но за щастие родителите й я сгълчаха. Без съмнение съвсем скоро щеше да ни бъде от полза, но за момента беше само излишен баласт.

Без кутретата вече не се налагаше да проникваме в бутилката през нещо толкова забележимо като вратата на Скитника. Вместо това аз поведох групата към задния вход, който бях запазил в тайна до този момент. Когато влязохме, озовахме се в гъста гора, през която започнахме да се прокрадваме безшумно до мястото, където обявих почивка. Бяхме съвсем близо до лагера.

Дори един повърхностен поглед показваше, че Сливка не си бе губила времето напразно, след молбата ми да използва познанията си по фен шуй за реконструкцията на вътрешния пейзаж. Няколко големи хълма бяха разположени по начин, който правеше гледката приятна за окото и същевременно подобряваше възможностите за кръгова отбрана, а коритото на един от пълноводните потоци бе изместено на юг. Имаше също няколко канари, разхвърляни на пръв поглед хаотично, и едно паднало дърво.

Но същия този повърхностен поглед бе напълно достатъчен, за да се уверя, че Тувон не беше пристигнал тук с цел да търси примирие. Бяха се разположили в нашия лагер, сякаш се намираха у дома си.

Четири от бронираните в желязо пчели стражи на Тувон стояха на пост по краищата на бивака. Дългоцевите оръжия, които стискаха в горните си ръце, не ми приличаха на теронични пушки и това ме накара да въздъхна от облекчение. Чудех се дали Вис би посмяла да повери на сина си толкова могъщи оръжия.

Самият Тувон стоеше в центъра на охранявания периметър, заобиколен от пет същества, които вероятно бяха богове. Бяха се събрали около нещо, провиснало от клона на едно дърво, което Тувон побутваше с острието на меча си. В отговор се разнасяха жалостиви писъци, по които познах, че нещастникът е не друг, а Ба Уа.

Наистина странно съвпадение, имайки предвид, че първия път, когато се срещнах с недораслия демон, той се забавляваше по същия начин с О’Кифи. Този път обаче, имаше някои различия. Първо, Ба Уа бе още жив. И второ — сега той работеше за мен.

Ли Пао понечи да се хвърли напред, но аз го задържах. Като истински хладнокръвни и лишени от чувства демони Скитника и Разпилени лунни лъчи не изявиха подобно съжаление към попадналия в плен съюзник.

— Почакай — казах му. — Точно това целят.

— Но те не знаят, че сме тук — възрази той.

— Може би искат да провокират някого другиго. Например Сливка, която е избягала, а те не смеят да тръгнат след нея.

— Защо? — попита Разпилени лунни лъчи. — Тя е само едно момиче.

Каква безсмислена проява на ревност. Сега не беше време за глупаво съперничество.

— Защото тя е магьосница, макар и по свой, особен начин — отвърнах малко обидено. — Предполагам, че знае как да използва вградената в бутилката ци за свои цели.

Скитника също оглеждаше пейзажа.

— Така е — кимна той. — Падналото дърво е премазало един от пазачите. Все още е жив, но Тувон не си е направил труда да го измъкне отдолу, сигурно, за да пести енергия.

— Странно, как останалите стражи не са избягали — отбеляза Ли Пао.

— Не смеят — обясних. — Тувон е техен господар.

Разговорът ни беше прекъснат от нисък, кънтящ звук, който долетя откъм хълмовете над лагера. Склонът отсреща бе покрит с камъни, които внезапно бяха започнали да се търкалят надолу.

— Тя е пробудила дракона! — извиках възхитено.

И драконът се появи. Не беше толкова величествен, колкото Лун Шан от предишната ми бутилка, но този тук бе по-млад. Тялото му бе обсипано с гладки люспи, които отразяваха светлината. Имаше зъби от сапфири, а очите му бяха тъмновиолетови. Сетих се, че бях в мрачно настроение, когато го създавах.

Синият дракон от планината улови въздушното течение и се издигна. Стори ми се, че зърнах нещо дребно и черно да полита насреща му. Ли Пао потвърди предположенията ми.

— Това е Уон Пан. Защо ли все още е пекинез?

— Кой може да разбере тези недорасляци? — повдигнах рамене. — Сливка трябва да е някъде там, откъдето се издигна Уон Пан. Ако побързаме, можем да стигнем при нея, докато драконът се занимава с Тувон и помощниците му.

— Пусни ни с Разпилени лунни лъчи да се присъединим към битката — помоли ме Скитника. — Можем да станем невидими и да създадем впечатление, че драконът напада едновременно от няколко страни. А и по този начин противникът няма да узнае, че сме тук.

— Добра идея. Но аз няма да мога да ви помогна. Все още разполагам с по-малко сили, отколкото един недорасъл демон.

Разпилени лунни лъчи вече бе започнала да се стопява пред погледа ми. Чух тихия й глас:

— Тувон…

Името прозвуча като проклятие и аз си спомних за заплахите на Тувон, който очевидно не си бе дал сметка колко опасно може да бъде това красиво същество.

— Внимавайте — предупредих ги. — И спасете Ба Уа — ако можете.

Скитника кимна и на свой ред се изгуби от погледа ми.

— Не е ли опасно? — попита Ли Пао. — Боговете и другите демони не могат ли също да стават невидими?

— Само ако смятат, че някой ги преследва. Дано тези долу не си помислят това. Ела, трябва час по-скоро да намерим Сливка.

По време на краткия ни разговор не бях откъсвал очи от малката черна точка, която представляваше Уон Пан. Отбелязах си къде се приземи, след като предаде на дракона съобщението, което вероятно му носеше.

Продължихме напред, под прикритието на гората. Имах достатъчно сили, за да пренасям Ли Пао през цепнатините, които от време на време срещахме, а той поддържаше около нас маскировъчна завеса. По този начин заобиколихме голямото езеро, пресякохме каменната кариера и навлязохме в другия ръкав на гористата земя. От време на време поглеждах как се развива битката под нас.

Стражите на Тувон откриха стрелба с пушките си по дракона, но изглежда не му причиняваха особени затруднения. Нищо чудно. На собствена земя планинският дракон е свирепо и смъртоносно същество, живо превъплъщение на вградената в структурата на бутилката ци. Макар че притежава нокти и зъби, най-голямото му преимущество се крие в способността му да управлява терена под него.

Почувствах първите слаби трусове на задаващото се земетресение и вдигнах Ли Пао във въздуха. За разлика от мен, противникът долу не разполагаше с пряка връзка с бутилката и бедствието го завари неподготвен.

Изведнъж земята се разтресе, водата в езерото излезе от басейна и заля всичко наоколо, а повечето дървета, включително и това, на което висеше Ба Уа, бяха изтръгнати с корените си и се стовариха долу.

Тувон подскочи във въздуха с бързина, която следваше да се очаква от най-добрия ученик на Вис, но двама от божествените му съюзници не бяха толкова чевръсти.

Първият, чудовище с глиганска глава и грамадни бивни, се озова притиснат под дънерите на няколко дървета. Вторият, виолетов октопод с множество пипала и яркожълти очи, се опита да избегне хвърчащите отломки, но не забеляза падащото дърво и накрая се заплете в клоните му.

Забелязах, че Скитника изигра определена роля в двете злощастия, но изглежда това остана скрито за жертвите му. Тувон изруга нескопосаните си съюзници, но не посмя да отклони вниманието си от дракона. Без съмнение смяташе, че ще се позабавлява добре, като си премери силите с него, докато аз се появя на сцената.

— Мечът ми е железен, драконе! — извика той и полетя нагоре.

По принцип китайските дракони изпитват страх от желязото, но никога не бих оставил толкова уязвимо същество за охрана на бутилка, без да взема допълнителни предпазни мерки. Разпилени лунни лъчи, естествено, не го знаеше. Тя предизвика появата на дъжд, който разяде острието на Тувон, и то се покри с ръжда. Пискливият й смях се смеси със свистенето на вятъра, върху който се носеше драконът.

Летящото чудовище избълва огнен стълб, който Тувон парира с бронираната си предмишница. След това двамата се вкопчиха в битка и серпантините на дракона скриха развоя й от погледите ни. Знаех обаче колко изобретателен е моят дракон в боя, а и не се съмнявах, че Разпилени лунни лъчи ще помага с невидими за окото заклинания.

Междувременно откъм гората се приближи рояк стършели, който попречи на стражите да се намесят в битката (дори и да имаха подобно желание, в което се съмнявах). Тримата богове, които не бяха заети да се освобождават от внезапно оживели клони или корени на дървета, трябваше да се справят с малки вихрушки, които вдигаха прах и пясък.

Открихме Сливка, преди да е приключила битката. Макар че беше облечена в същите артистично цепнати джинси и памучна фланела, с които бе напуснала Земята, тя вече притежаваше магьосническа осанка. А и как иначе да си обясня, че бе успяла да пробуди духа на лун шуй — водния дракон, който обитава най-близкия поток, — използвайки джобно огледало и няколко парчета кварцов кристал, като с помощта на тъмночервено червило беше подчертала съответните триграми от „Дзин“. Застанал на пост като вярно куче, Уон Пан пръв откри присъствието ни.

Той размаха пухкавата си опашка, но запази мълчание, за да не разсее господарката си. Очевидно беше заета с нещо важно и когато приближихме, аз се покашлях предпазливо.

— Сливке?

Тя вдигна глава и аз отбелязах подсъзнателно, че разчорлената й коса има нужда от гребен и че носът й е зацапан. Ръцете й обаче продължаваха да следват заклинателния ритуал и аз зърнах за миг кристалните брънки от водна ци, които я свързваха с лун шуй.

— Кай Рен? — попита тя.

— Остави заклинанието — посъветвах я аз — и повикай обратно лун шан. Ние сме тук.

Замъгленият й поглед потърси Ли Пао и старецът й кимна утвърдително.

— Дядо! — една-единствена дума, в която се съдържаха облекчение и радост. После тя ме погледна отново. — Ако неутрализирам заклинанието, обещаваш ли да спасиш Ба Уа?

— Вече е спасен — отвърнах и посочих с ръка. Скитника бе захранил Ба Уа с лечебна ци, след което недораслият демон бе разкъсал веригите си, за да се скрие зад завесата от прашна мъгла. — Повикай обратно дракона — не искам да пострада напразно. Ли Пао, можеш ли да се свържеш със Скитника и Разпилени лунни лъчи?

— Разбира се — рече той извади кристалната купа. — Какво да им кажа?

— Че трябва да се изтеглят от бойното поле. Никога няма да спечелим в открита битка. Намислил съм нещо друго.

— Ще предам думите ти, господарю Демон.

Междувременно Сливка докосна със свободната си ръка брънките на веригата, която я свързваше с водния дракон. Чух я да произнася няколко тихи команди, след това хвърли като дар най-красивия от кристалните кварцове във водата.

— Обещах на лун шан перли — произнесе тя. — С друго не можах да го заинтересувам.

— Брей, той бил познавач — учудих се аз. — Не знаех, че е такъв, но ще изпълня обещанието ти.

Тя се успокои и повика обратно дракона. Докато чаках процесът да приключи, вдигнах глава и огледах полесражението. Скитника си беше свършил добре работата, също както и Разпилени лунни лъчи. Трима от петимата богове бяха неутрализирани, заедно със стражите пчели на Тувон. Но все пак другите двама бяха още свободни и биха могли да помогнат на съюзниците си. Трябваше да действам незабавно, докато все още имахме известно предимство.

— Почакайте тук — наредих на останалите и литнах като стрела към мястото, където пчелите прогонваха последните оцелели стършели. Това, което направих, едва ли би ми спечелило почести на което и да било бойно поле, но беше необходимо и щеше да свърши работа.

Извлякох меча от промеждутъчното пространство и го забих там, където концентрираната ци на първия страж сияеше най-силно. Ударът беше нечестен, окончателен. Както когато бях убил Рабла-ю, аз почувствах въздухът наоколо да се изпълва с енергия. Веднага започнах да я всмуквам и това повъзстанови обеднелите ми запаси. След това освободих острието и постъпих по същия начин с втория страж.

Искаше ми се да убия поне един от боговете, но това не е толкова лесна работа. Ето защо те кръщават с ново име, ако го направиш.

Енергията, която събрах по този начин, нямаше да просъществува дълго, но щеше да е достатъчна до края на предстоящата битка. Тувон ме беше забелязал и аз не посмях да източа докрай резервите на втория страж. Вместо това вдигнах захвърлената пушка и се прицелих в него.

— Здравей, Тувон. Радвам се, че намина насам.

Отвърна ми с грозна усмивка.

— Кай Рен. Не те наричам господарю Демон, защото едва ли притежаваш повече сила от един недорасъл демон. Признавам обаче, че ми скрои хубав номер при последната ни среща. Мама страшно ми се разсърди.

— Значи тя те прати да ме намериш?

— Не. Дойдох по собствена инициатива.

— Аха. Защото тя не би ти поверила толкова важна задача, така ли?

Това попадна право в целта.

— Беше заета. Пък и ние с теб имаме сметки за уреждане.

— Как ме откри? — попитах, печелейки време, за да могат другите да си осигурят преднина. Ба Уа вече се беше измъкнал, но Скитника и Разпилени лунни лъчи продължаваха да се навъртат наблизо, все така невидими. Изглежда не смятаха да изпълнят нареждането ми.

— Уеноби… — той посочи виолетовия октопод — ни отведе в последното ти леговище на Земята. След това претърсихме бутилките. Не си беше дал особен труд да скриеш тази.

— Довел си богове на Земята — произнесох укорително. — Забрави ли, че е забранено от последния мирен договор? Не помниш ли, че Земята трябваше да остане изцяло във владение на демоните?

— Тези договори вече не важат — отряза Тувон. — Сега майка ми е законът — тя и По Шиан.

— Димящ дух — намеси се Уеноби с дрезгав и гърлен глас, — защо си губиш времето с това нищожество? Убий го или го залови, ако искаш, и нека да тръгваме.

Ухилих се любезно на нахалника.

— Страх го е от мен — обясних спокойно. — Два пъти вече съм го побеждавал. Бои се да не станат три.

Тувон едва не експлодира от гняв.

— Не ме е страх!

— Ами нападни ме тогава.

Той показа на другите, че иска да отрежат пътя ми за бягство. Прозях се отегчено и разроших коса със свободната си ръка.

— Не можеш ли да се справиш сам, та викаш на помощ боговете? Защо не пратиш да доведат още, а? Всъщност, не е ли по-добре да извикаш маминка?

— Отстъпете назад — изръмжа той. — Сам ще се справя с него.

— Не рискуваш ли? — попита един от боговете. — Все пак, той е Богоубиеца.

— Млъквай, Моксабанши! — изрева Тувон. — Ако те е страх да се биеш с него, кажи си го!

Още недовършил, той се хвърли към мен. Долната част на тялото му беше като стълб от дим, сред който се вихреха прашни частици. Дори не извади оръжие — закривените му нокти, десет на брой, бяха достатъчно остри.

А аз?

Насочих пушката, която бях държал през цялото това време, и дръпнах спусъка. Оръжието беше нагласено на автоматична стрелба и аз изпразних целия пълнител. Вярно, че пушката не беше теронична, но все пак бе заредена за лов на демони — по-конкретно срещу мен.

От дулото бликнаха плътни стрели от чиста енергия, които оставиха болезнени следи върху ретината ми и накараха въздуха да се разтърси от оглушителен, ритмичен тътен. Когато приключих с пълнителя, Тувон Димящия дух лежеше само на сантиметри от краката ми, с разкъсани гърди и изтърбушен корем. Само лицето му бе останало непроменено — все така изкривено от гняв и болка.

— Кой е следващият? — попитах и завъртях цевта към боговете. — Кой иска да опита от специалитетите на Богоубиеца?

Моксабанши погледна спътниците си, сетне Тувон. За момент си помислих, че смята да ме нападне. Някой от невидимите ми съюзници изглежда бе споходен от същата идея, защото небето над мен внезапно се озари в лазурно-синьо. Дочух далечен вой — лаком призив на някакво многоглаво животно.

— Е? — повторих. — Кой е следващият?

Уеноби пое въздух отдолу, досущ като медуза.

— Дойдох тук само за да помогна на Тувон.

— Тогава, разкарай се. Докато не съм ти вдигнал мерника.

Той изчезна и след него се изгуби и другият, с глиганската глава. Успях да заема по-добра позиция, в която Скитника и Разпилени лунни лъчи можеха да ме прикрият. Не хранех илюзии за шансовете си срещу който и да било бог — дори и някой от тази сбирщина. Но бях готов да се сражавам, ако ме принудят — и те го знаеха.

Моксабанши доближи трупа на Тувон, огледа го внимателно, сетне вдигна поглед към мен.

— Тази игра вече не ми е по вкуса — отбеляза той. Другите двама пристъпваха зад него нерешително. — Скайуомиш, Звичи, вдигнете останките на този нещастник. — Той ме погледна и се ухили злобно. — Кай Рен, зная един далеч по-лесен начин да ти видя сметката, без да си цапам ръцете с теб и с тези, които усещам да се навъртат наоколо.

Скайуомиш и Звичи изчезнаха с тялото на Тувон.

— Достатъчно е да покажем на Вис как си постъпил с едничкия й, любим и непрежалим син.

Моксабанши се изсмя и се разтвори в облак зеленикав, отвратително смърдящ дим.

След като се уверих, че е изчезнал, погледнах към мястото, където се бяха събрали моите спътници.

— Той е прав — рекох. — Вис няма да е никак щастлива. Ама съвсем никак.

Малко по-късно се материализирах в къщата на Сливка и събрах останалите бутилки. За щастие Тувон ги бе оставил там, където си бяха. Увих ги грижливо в хавлиени кърпи и тъкмо ги подреждах в един кашон, когато долових движение във въздуха.

— Здравей, Сливке — рекох и се обърнах.

— Откъде знаеше, че съм аз?

— Бутилката ми каза.

— Естествено. Трябваше да се досетя.

Тя застана до мен.

— Върнах се да взема някои неща. Ти свърши ли?

— Почти. Сложих два пуловера в кашона. Може да ми потрябват.

— Хубаво. И какво ще правиш сега?

— Ще скрия всички бутилки, освен оранжево-зелената и кристалната.

— И как смяташ да го направиш?

— Много си любопитна.

— Има защо. Предишния път, когато скри у дома бутилките, цялата къща беше преровена от демони и богове.

— Имаш право. Ще пусна този кашон в океана. Движещата се вода пречи на всякакви опити за издирване — дори чрез гадаене. А след това ще преместим временния щаб в тази бутилка — посочих кристалната. — Избрах я, защото вътре в нея е оранжево-зелената.

— Някой живее ли там?

— Не. Имаше един будистки мъдрец за няколко века, но накрая се измори да чака просветлението и се премести в друга бутилка, където е пълно с даоисти. Сега спорят върху религиозни теми. А ти защо се върна?

— Исках да взема още патрони за пистолета. Драконът на дядо смята, че шансовете да участваме в нови битки са доста големи.

— Не се и съмнявам.

Почувствах известно разочарование — надявах се да изтъкне друга причина. Всъщност, какво толкова исках? Да ме харесва Сливка? Ако ставаше въпрос за чувства, Разпилени лунни лъчи би ми подхождала далеч повече, а и не биваше да загърбвам политическите дивиденти от един брачен съюз с тяхното семейство. Да я зарежа заради една жена, щеше да е непростимо оскърбление.

— Хайде, събирай си нещата — подканих я аз. — След няколко минути ще съм готов.

— Разбрано.

Тя излезе. Чух я да се изкачва нагоре по стълбите, а когато се появи отново, носеше раница и шапката си.

— Помага ми да се съсредоточа — обясни, когато я погледнах учудено.

— Добре. Можеш ли да пъхнеш две бутилки в раницата?

Тя кимна и докато ги нагласяваше, огледа с любопитство оранжево-зелената.

— Чудна работа. Като си помисля, че дядо и останалите са вътре.

— Е, не съвсем.

— Зная… Кай Рен? — тя вдигна тъмните си очи към мен.

— Аха?

— Твоят душегубец…

— Какво за него? — почувствах тревога, предусещайки какво може да последва.

— Изчезнал е. Бях го скрила под моето легло. Но сега го няма.

Не попитах дали е сигурна. Знаех, че е проверила внимателно. Досещах се и къде може да е попаднал мечът.

— Тувон не го използва при боя с мен. Нали разбираш какво означава това?

Тя кимна, изражението й бе виновно.

— У Вис е — бе краткият й отговор.

— Да. Тувон й го е дал, за да измие позора от предишните си пропуски. След това е тръгнал по следите ни.

— Не изглеждаш особено разтревожен.

— Обезпокоен съм — признах. — Все пак, поне знаем къде е проклетият меч.

— Ужасно съжалявам.

— Не си знаела, че ще ни проследят. Аз трябваше да го предвидя. — Намръщих се. — Отново постъпих глупаво. Е, няма какво повече да му мислим. Хващай дръжката — ще се преместим в една от пътешественическите равнини.

— Защо просто не ме прибра в някоя от бутилките? — попита тя. — Така ще ти тежа повече.

— Ами защото… е, после ще ти обясня. Всъщност… — поех си дълбоко дъх и направих първия опит за преместване. — Исках да сме заедно.

Не успях. Навън се зазоряваше.

— Какво да правя? Да се хвана за дръжката ли?

— Освен ако не искаш твоят скромен слуга да те държи за ръката.

— Хайде да не прекаляваме — рече тя, но неочаквано ми протегна свободната си ръка.

Поех я. Почувствах странна отпадналост в гърдите. Искрено се надявах, че не съм се изчервил, и същевременно бях споходен от ужасното съмнение, че съм го направил.

Напънах се и… този път се преместихме.

Възвърнах си самообладанието, когато се озовахме в пътешественическата равнина. Сливка наблюдаваше с интерес как се ориентирам по сферата.

— Прилича ми на устройството, което използва Скитника.

— Защото е от същия тип. Но неговото е по-съвършено. Това е само карта.

— Обърнал си я на Англия.

Тя се наведе и аз подуших парфюма й. Жасминов.

— Не — поправи се. — Това е Ирландия. Нали каза, че ще пуснем кашона в океана?

— Така е, но искам да го направя в териториалните води на ирландските магьосници. Заявили са на всеослушание, че не желаят да се намесват в нашата война. Това означава, че няма да позволят на никого да тършува из тяхната територия.

— Умно!

— Благодаря.

Пътешествието до Ирландско море ни отне повече време, отколкото ако притежавах предишната си сила, но докато мъничката ръка на Сливка бе сгушена в моята, не бих искал да бързам заникъде. Показах се за кратко от пътешественическата равнина, колкото да пусна кашона във водата.

— Късмет — пожелах му, когато се изгуби сред вълните.

— Дано морето не го изхвърли на брега — промърмори до мен Сливка.

— Не би трябвало. Придадох допълнителна тежест на бутилките. Ще се спусне право надолу.

— Хубаво — рече Сливка и измъкна ръката си от моята. — А сега какво?

— Отиваме в кристалната бутилка. След вас, госпожице. И да не забравим бутилката с желанията. Време е да повикаме нашите приятели.

— Какво ще правим с кристалната бутилка?

— Ще помоля Скитника да я отнесе в равнината с чорапите.

Тя се засмя. Вероятно си спомни колко изненадан бе дядо й, когато се озовахме там.

— Чудесна идея. Какво ли не можеш да намериш в чекмеджето за чорапи!

Дори кучетата предпочетоха да се присъединят към нас в новото ни скривалище.

Събрахме се пред огнището, в уютната каменна къща. Вътрешността на кристалната бутилка бе създадена по идея от една зимна приказка. Времето тук беше студено, но не неприятно, точно колкото да те накара да седиш по цял ден пред огъня и да си сръбваш чай или топло какао.

Аз предпочитах чай. Неколцина от останалите се спряха на какаото. Из въздуха се носеше аромата на напитките, примесен с мириса на влажна кучешка козина. За разлика от оранжево-зелената бутилка, която бях завършил тъкмо преди да започнат проблемите ми, тази беше от един стар проект и бе предназначена да демонстрира всички удобства и приятни страни на живота.

Моите спътници почти бяха задрямали, когато заговорих:

— Ще ви призная, че никога не съм се замислял върху начина на живот, който водя, но като погледна назад през годините, виждам едно постоянно изплуващо противоречие, което все не мога да си обясня.

Ли Пао пръв премигна и ме погледна стъписано.

— За какво говориш?

— Винаги съм смятал демоните за самотници например, макар всички факти да говореха противното. Беше ми по-лесно да не обръщам внимание на това противоречие.

— Противоречие? — повтори сънено Разпилени лунни лъчи. Отново бе възприела формата на изящна китайска кукла, загърната в наметало от нефритенозелена коприна.

— Ти живееш с баща си и с цял куп прислужници. Освен това той си има чираци и купувачи, които непрестанно се навъртат в дома ви. Девор е заобиколен от своите отрепки. Дори Скитника — за когото се знае, че предпочита да пътешества сам, — има приятели и роднини, които посещава. А аз живеех съвсем сам — заобиколен от собствените си изделия и един човек.

— Така е — съгласи се Разпилени лунни лъчи. — Всички те смятахме за доброволен отшелник и уважавахме решението ти.

— Решение, да — кимнах. — Но чие решение? В мен се пробужда подозрението, че не е мое.

— На Вис? — подметна Скитника.

— Може би. Най-вероятно. Съществуват и други противоречия в моето поведение. Някога бях войн — при това един от прочутите. Сетне, след последната голяма битка, се превърнах в домошар, дори в пацифист.

— Решихме, че си се изморил да риташ задници — намеси се Ба Уа. — Какво повече има да доказва някой, когото са нарекли Богоубиеца?

— Именно това е следвало да си мислите — кимнах усмихнато. — Но пак повтарям, не помня да съм вземал подобно решение. Просто се оставих на течението. Скрих се в бутилката си и започнах да правя други бутилки. Едни задържах, други продавах, но защо продължавах да се занимавам с това без прекъсване?

— Може би си търсил съвършенството? — предположи Разпилени лунни лъчи, която като естет и художник познаваше добре импулсивността на артистичната натура.

— Не е изключено. Или някой, който е открил за какво още могат да се използват моите бутилки, е намислил да получи от мен повечко.

— Като Вис например — добави Скитника.

— И защо — продължих да разсъждавам на глас — съм толкова податлив на емоции, каквито другите демони не могат да изпитват? Дори Вис знаеше, че съм обичал Оливър О’Кифи като роден брат. Така беше. Но защо? Не си спомням да съм изпитвал подобно нещо, когато сестра ми загина в една от последните битки. Приех загубата й като нещо, което рано или късно щеше да се случи.

— Може би усамотеният ти начин на живот е събудил в теб подобно предразположение? — подметна Ли Пао.

— Съмнявам се. Подозирам, че е резултат от нечии потайни въздействия. Когато ме превърнаха в човек, веднага се почувствах като такъв. Дали някой не ме е подготвял от дълго време за подобна промяна — да обичам като човек, макар да съществувам като демон?

— Но защо? — попита Разпилени лунни лъчи. Разговорът очевидно не й се нравеше. Както често съм го обсъждал с Вис и Тувон, демоните имат свой кодекс на честта и лоялността, но винаги са гледали на обичта като на типична човешка слабост.

— Защо ли? За да бъда податлив на манипулации, ето защо. Виж какво направи с мен обичта! Рискувах живота си, за да отмъстя за смъртта на Оливър О’Кифи — не защото някой бе посегнал на моята собственост, а защото го обичах! Ами любовта ми към Вис — до какво доведе? Допуснах врагове в дома си, не обръщах внимание на чужди предупреждения и накрая бях лишен от всичко, което ценя.

Гласът ми почти бе прераснал във вик. Шамбала вдигна уплашено глава от мястото, където дремеше край кутретата.

— Малко по-тихо, господарю Кай, моля те.

— Съжалявам.

— Значи ти обичаш Вис? — попита нерешително Сливка.

— Обичах я — признах откровено. — Но сега, когато виждам, че съм бил жертва на илюзия, не зная какво изпитвам към нея. Може би омраза.

— О!

Скитника наруши пръв дългото мълчание, което последва.

— Интересна теория, Кай Рен, но съществува ли някакъв начин да я докажеш?

— Ли Пао би могъл да го направи. Ако надзърне в миналото ми. Сигурно там има заклинания, които да попречат на подобни опити, но все пак…

— Ставам все по-добър в това — продължи вместо мен старецът. — Мисля, че ще се справя, ако добавиш една-две капки кръв към обичайната смес от вода и олио.

Отне му половин час съсредоточена работа, преди да открие отговорите, които търсехме. Наистина имаше блокиращи заклинания, но Ли Пао ги заобиколи умело. Вярно, че някои от изображенията бяха доста неясни, но пък напълно достатъчни, за да потвърдят подозренията ни.

Вис, с помощта на Белкази, бе потиснала войника в мен, замествайки агресивността ми с желание да създавам нови и все по-съвършени стъклени творения. Двамата бяха подготвяли всичко отдавна и внимателно, стъпка по стъпка, без излишна припряност, уверени, че ще удари техният час. Закъде да бързаш, когато си практически безсмъртен, а добре подготвеният план е единственият залог за успех?

Когато ме превърнали в човек, магията, която властвала над мен, била неутрализирана, защото била свързана с моята демонична ци — с други думи, с душата ми. Освен това научихме нещо, за което въобще не подозирах. Не бях открил по случайност Ширики и Шамбала. Бяха ми ги подхвърлили, за да ме държат под око. Но Вис и По Шиан не бяха допуснали, че с течение на времето ще спечеля доверието и обичта на кучетата.

— Те бяха много лоши с нас, господарю Кай — отбеляза Ширики. — Оставиха ни да гладуваме, прокудиха ни от последния ни дом. Принудиха ни да служим на създание, което е мразено от целия ни род.

— Благодаря — промърморих.

— А ти — продължи Шамбала, — ти ни даде храна и подслон, а сетне ни дари със свобода. Единственото, което ни потискаше, бе, че сме далеч от Първородния свят и не можем да си имаме деца. Но сетне, когато ни беше позволено да се върнем, боговете оскверниха дори това наше желание.

Тя се наведе и облиза най-близкото кутре, сякаш му се извиняваше.

— Не искахте ли да си родите кученца? — попита Сливка.

— О, искахме — отвърна Ширики. — Но не да се родят в робство и да служат на боговете. Искахме да живеят така, както ни позволи да живеем господарят Кай — като приятели и спътници в живота.

— Те ни отвлякоха — добави Шамбала. — Защото не им позволихме да влязат в бутилката и да ти причинят вреда. По Шиан познаваше някои древни заклинания да ни призове на служба, но все пак се наложи да ги подсили с хлороформ. Скоро обаче си даде сметка, че трябва да ни държи постоянно затворени, инак веднага ще избягаме.

Почувствах гордост заради моите верни кучета.

— Свърши ли това безумие, пак ще имате свой дом обещах им аз.

— Не се съмняваме — кимна Ширики.

Изведнъж забелязах, че всички са се втренчили в мен, дори Ба Уа, който до скоро хъркаше оглушително.

— Какво има?

Сливка се надигна мълчаливо и ми подаде едно от нейните причудливи огледалца. Надникнах в него и замръзнах — оттам ме гледаше демонично лице със синя кожа и черни полукръгове под очите. Изведнъж забелязах, че съм се издължил и че ръката, с която стискам дръжката на чаената чаша, завършва със закривени нокти.

Отново бях пълнокръвен демон и усещах цял океан от ци да се спотайва в тялото ми.

— Разчупи се и последното заклинание — обяви Ли Пао и аз знаех така, както не бих могъл да го зная допреди миг, че поддържа връзка с дракона в купата. — Това, което те караше да забравиш как да възвърнеш изгубената си сила.

— Значи аз съм роден отново. Сега вече съм готов да потърся сметка на онези, които са ме използвали хиляда години.

На лицето на Скитника разцъфна свирепа усмивка.

— Хайде да се свържем с чичо ми и с бащата на Разпилени лунни лъчи — предложи той. — Време е да разберем какво е станало у дома.