Господарят Демон

14.

Тръгнахме да дирим сметка на боговете призори, подкрепени от силите на Твореца на Сияйните кули и Седмопръстия. Подготвихме операцията внимателно и избрахме за начало часа, в който Вис трябваше да се срещне с някои нейни поддръжници. Срещата щеше да се състои в нейната бутилка и аз бях намислил да затворя всички входове и изходи веднага щом бъде даден сигналът.

Може би тя нямаше да се досети какво е станало, нито че аз съм причината за това, но и да узнаеше, щеше да е колкото разгневена, толкова и безпомощна.

— Защо просто не я оставим да си приказва с онези? — попита Разпилени лунни лъчи, докато затварях първата врата към бутилката. Вис дори не си бе направила труда да постави допълнителна охрана в мавзолея — дотолкова бе уверена в абсолютното си превъзходство.

— Ще бъде нарушение на личните й права — обясни Седмопръстия.

Беше предложил да дойде с нас, не само за да ми помага, но и да ни охранява. Твореца и Скитника бяха отвели останалата част от нашата група по заобиколен маршрут до мястото, превърнато от Белкази в негов оперативен щаб.

— Като че ли Вис се замисли, когато наруши правата на Кай Рен! — възмути се Разпилени лунни лъчи.

— Законите не престават да съществуват само защото ги е престъпила едната страна — обясни с поучителен тон Седмопръстия. — Напротив, съществуват въпреки това. Алтернативата е хаос или нещо по-лошо.

— Какво по-лошо?

— По-лошо е, когато правилата бъдат определяни от силните — съобразно с техните интереси и желания.

— Чудя се какво ли място щеше да ми бъде отредено при новия ред на Вис? — попита Разпилени лунни лъчи.

— Годеница на Тувон най-вероятно — отвърна Седмопръстия. — Но сега, когато е мъртъв… наистина интересен въпрос. Дали пък няма да те накаже, задето не застана на тяхна страна?

— Сякаш единственото, за което ме бива, е да му раждам деца! — произнесе гневно демоницата. — Мислех, че Вис се е издигнала над тези неща.

— Майките имат своите слабости — отвърна спокойно Седмопръстия.

— А бащите? — тя му се усмихна. — Татко, когато бяхме в Първородния свят, почувствах такава невероятно сила — там ци е неограничена. Не се учудвам, че Вис мечтае да завладее това място.

— Неограничената ци има и своите скрити недостатъци — обясни ковачът, — но аз също бих искал да се намери решение на проблема с възпроизводството.

— Имам някои идеи как може да се реши този проблем — намесих се, за пръв път, откакто бяха подели своя диалог. Веднага последва цял поток от въпроси, но аз вдигнах ръка. — Ще отговоря на всичко, но първо, нека се справим с боговете. Ако се провалим точно сега, останалото няма да има никакъв смисъл.

— Прав си — кимна Седмопръстия и ние поехме към следващата позиция.

Съществуват множество допирни точки между Първородния свят и Кон Ши Дзи, за които неведнъж са се водили битки в нашата история. След последната Демонична война всички тези места са били затворени и заключени с ритуали и заклинания, премахването на които би изисквало едновременни усилия и от двете страни. Това условие бе включено в последния мирен договор и наистина не бе нарушавано през следващите хиляда години.

Белкази и Вис бяха заобиколили това затруднение чрез създаването на повикващо заклинание, с чиято помощ можеше да се пренася конкретна личност от едната равнина в другата. Този способ бе трудоемък и изтощителен — ето защо им бяха нужни моите бутилки — но досега им бе вършил работа. И тъй като Белкази не можеше да пътува между световете винаги когато пожелае, той бе изградил тук свой собствен щаб. Съществуваха само няколко места в Кон Ши Дзи, където присъствието му не можеше да бъде засечено веднага. Най-логичният избор — този, на който се бе спрял, — беше Първородният парк.

Използвайки божествената версия на нашите шенове, Белкази бе транспортирал достатъчно количество ци от Първородния свят, за да си осигури бърз строеж на подземно леговище. Беше чудесно замаскирано, но с помощта на Ли Пао и Твореца успяхме да го открием само за няколко часа.

— Разположено е точно под Трибуната — обяви Твореца. — Добър избор, защото не се налага да бъдат издигани допълнителни екраниращи съоръжения. Там често се провеждат срещи, представления, цари шумотевица и едва ли някой би обърнал внимание на движението на подозрителни лица.

— Дали там са скрити оръжията, които Вис е откраднала от Арсенала? — попитах.

— Да.

— В Кон Ши Дзи?

— Именно.

— И все пак, никой ли не е забелязал пренасянето на оръжията? — попита Сливка.

Твореца й се усмихна.

— Демоните са като хората. Ако някой преминава наблизо с важно или отегчено изражение, смятаме, че знае какво върши.

— Значи сте като нас, така ли?

— И да, и не — отвърна Твореца. — Както скоро ще узнаеш.

Докато запечатвахме бутилката на Вис, Твореца организираше изграждането на ограда около парка. Идеята ни беше съвсем проста. По наши данни всички богове на територията на Кон Ши Дзи в момента се намираха на това място. Целта беше да им попречим да се разпръснат и да избягат. Освен това не биваше да позволяваме да се намесват случайни посетители, тъй като не знаехме предварително на чия страна могат да застанат.

Подобно на Първородния свят, паркът, който носи неговото име, се отличава с изобилие от необвързана ци, но, естествено, не можеше да става и дума за сравнение с огромните залежи на прародината ни. Именно на това условие разчитахме. Боговете бяха принудени да се справят с по-ограничени ресурси, отколкото бяха привикнали, докато ситуацията при нас беше обратната. Съотношението на силите бе променено, но все още не беше в наша полза. Не хранех никакви илюзии по този въпрос. Дори подкрепени от Седмопръстия и Твореца на Сияйните кули, ние пак не можехме да се сравняваме с могъществото на боговете.

Като далечна последица от заклинанието на Вис, аз не разполагах със собствена армия и силите ми бяха ограничени — всички мои слуги и помощници бяха обвързани с бутилките, които обитаваха. Можех да разчитам само на двама човеци, две кучета фу (Ширики и Шамбала настояха да се присъединят към нас, но аз се съгласих, едва когато склониха да оставят кученцата на сигурно място) и неколцина недорасли демони, събрани и предвождани от Ба Уа. Не бях съвсем сигурен за какъв да смятам Уон Пан, тъй като продължаваше да се разхожда важно в облика на пухкав пекинез и категорично отказваше да се върне към предишната си форма.

Премерено от тази гледна точка, положението ни не изглеждаше никак цветущо. Така и не съумяхме да установим кого има Белкази на своя страна, тъй като неумелите опити за гадателство можеха да се натъкнат на заложени от него клопки. По същата причина не можахме да разберем къде са складирани откраднатите оръжия.

И така, след като приключихме с вдигането на оградата и разположихме основните си сили, аз пристъпих напред и извиках със заканителен тон:

— Белкази! Удари часът на разплатата!

Театрално, зная, но обстоятелствата изискваха подобни думи.

Белкази също не ме разочарова. Той се появи на трибуната в облика на минотавър, с обкована в стомана глава и заострени бивни с бронзови връхчета.

Трибуната се отличава с опростената си конструкция, тя има приблизително ромбоидна форма, изградена е от шлифован гранит с височина четири стъпки и страните й са украсени с барелефи на различни исторически събития, между които и моята победа над Чахолдрудан.

Отдолу се намират складовете и другите сервизни помещения. Вратата, която води към подземието, е достатъчно голяма, за да бъдат пренасяни декори и сценични съоръжения, и със сигурност Белкази би могъл да премине през нея, но той предпочете да се появи сред ослепителен огън и дим.

Изборът му сякаш бе определящ за тона на постановката. Само след няколко секунди идентични гърмежи оповестиха появата и на останалите богове. Познах Моксабанши, Уеноби, Звичи, Скайуомиш и онзи с глиганската глава, чието име все още не знаех. Имаше поне дузина от мутиралите кучета фу, заедно с цяла орда същества, които наподобяваха добродушни овчици, ако не бяха издължените им, заострени нокти и гърчещите се пипала, заместващи рунтавата вълна.

Никакви коментари, никакви опити за преговори. Всички знаеха, че моментът за подобни любезности бе отминал. Без да произнесе и дума, Белкази се хвърли право към мен.

Изпразних пълнителя на пушката, която ми бе дал Седмопръстия, и, разбира се, попаднах неведнъж в целта, но единствената реакция на Белкази бе надменният му смях, сякаш само го бях погъделичкал.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро, Кай Рен — прокънтя гласът му.

Опитах се. Изтеглих своя меч от промеждутъчното пространство и същевременно направих опит да превърна дясното му копито в камък. В началото леко посивя, но Белкази го разтърси и то си възвърна нормалния цвят.

Докато го чаках да се приближи, изстрелвах заклинание след заклинание: опитах последователно с Огнена стена, Вода в дробовете, Северна буря, Бледа светкавица. Той ги отби едно след друго, макар водата да предизвика лека кашлица.

На свой ред Белкази също изпробва някои собствени специалитети. За миг мярнах зловещи зеленикави очертания пред пръстите му, които бързо се стопиха. Не се безпокоях за последствията, защото знаех, че зад мен на пост е Сливка.

Двамата с Твореца бяха открили как с помощта на фен шуй техники да неутрализират поглъщането на ци от зеления огън, използван напоследък от боговете. В противен случай битката щеше да бъде предрешена в тяхна полза още в самото начало. Но сега вече разполагах със защита. Скрита зад невидимата завеса, охранявана от верния Уон Пан, Сливка беше в състояние да наклони, поне малко, везните в наша полза.

Белкази се втурна към мен, но аз не му позволих да използва страховитите си рога, тъй като го задържах на разстояние с помощта на меча. Въпреки вида си той съвсем не беше от онези, които се хвърлят с главата напред, превъплъщението му в аристократичния По Шиан го бе доказало. С почти обидена физиономия той отстъпи лекичко назад, изтегли от въздуха зловеща теронична пушка, вдигна я и се прицели, без да бърза. Излишно е да уточнявам, че не останах на мястото си, за да изпитам ефекта й.

Вместо това се издигнах внезапно във въздуха, спуснах се рязко зад него и дори успях да го промуша с меча в левия хълбок. Пушката изгърмя безцелно и изстрелът отнесе част от Трибуната, заедно с една от овцете медузи.

Побързах да сменя мястото си и пътем прелетях над един убит недорасъл демон. Забелязах с въздишка на облекчение, че не беше Ба Уа.

Останалите богове за щастие не бяха въоръжени с теронични пушки. Вероятно ги пазеха за деня на големия щурм. Но все пак мярнах още една-две и мислено се помолих Скитника да сполучи с тайната си задача и да затвори час по-скоро достъпа до скривалището.

Докато се мятах безредно насам-натам, за да избегна изстрелите на Белкази, съгледах Девор в компанията на двамата човешки магьосници. Тримата хитреци се бяха проснали под цяла купчина трупове, но когато прегледах аурите им, открих, че са живи. Или бяха тежко ранени, или се преструваха на убити, изчаквайки да видят коя страна ще вземе надмощие. Истински комарджии, готови да рискуват смъртта от заблуден куршум, вместо да паднат във вихъра на боя.

Зърнах също така Шамбала, която разменяше удари с едно от кучетата чудовища, видях Разпилени лунни лъчи да мери сили с Моксабанши и Ба Уа — последният се бе оплел в пипалата на Уеноби. Така и не успях да му помогна, защото в този миг Белкази отново се изправи пред мен.

Беше се снабдил с допълнителен чифт ръце, в които държеше тероничната пушка, докато с другите извършваше заклинателни движения. Метнах върху пушката невидимата мрежа на Магията на паешката коприна, но това ме направи уязвим за Кометата на злите поличби, която той изстреля от упор. Удари ме в лявото рамо, където остави болезнена димяща диря, и ме събори на земята. Всъщност, извадих късмет, защото по този начин главата ми не се оказа на мястото, в което се бе прицелила с острите си зъби една от овцете медузи.

Претърколих се и докато отстъпвах, за да заема по-изгодна позиция, огледах бойното поле. Надявах се, че поне досега сме удържали положението, но един бърз поглед ми бе напълно достатъчен, за да си дам сметка колко съм се лъгал.

Ние губехме, а трябваше на всяка цена да победим. Оставаше една-единствена, последна възможност и аз се вкопчих в нея без съжаление или колебание.

Докоснах оранжево-зелената бутилка със свободната си ръка и произнесох онази ключова дума, която трябваше да задейства способността и да изпълнява желания. Когато почувствах, че бутилката е готова да следва заповедите ми, произнесох ясно, но не прекалено силно:

— Искам всички богове и техните сподвижници, включително Белкази и последователите му, да бъдат прогонени от тази равнина веднъж и завинаги, да не бъдат допускани никога вече тук и това да бъде така, докато аз, Кай Рен, господарят Демон, Богоубиеца, не отменя решението си. Така пожелах и нека бъде така.

Така и стана.

Боговете изчезнаха — за частица от секундата, колкото трае едно замахване с меч или един изстрел. С тях се изгубиха и чудовищните кучета, останаха само Ширики и Шамбала, което доказваше без следа от съмнение, че вече не са във властта на божествата.

Последваха викове на изненада, на облекчение и на съжаление. Ли Пао престана да мята светкавици и се приближи към мен.

— Какво… — Сетне видя, че съм положил ръка върху оранжево-зелената бутилка и разбра всичко. — Използвал си едно от желанията, за да ги отпратиш?

— Щяхме да загубим — отвърнах аз. — Нямах друг избор. Съжалявам, ако го сметнете за проява на страх. Белкази е противник, от когото трябва да се опасяваме.

— Доста разумно решение според мен — обади се Твореца на Сияйните кули. — Питам се само защо не го направи по-рано?

— Възможностите ми са ограничени. Освен това, за момент бях в плен на измамното усещане, че може да спечелим, без да прибягваме до крайни средства.

— Пожела ли и Вис да изчезне? — попита Сливка.

Поклатих глава.

— Вис Ужасния език е проблем на демоните. Ще я съдим по нашите закони.

— Но нали тя се опита да престъпи тъкмо тези закони! — възпротиви се момичето, повтаряйки думите на Разпилени лунни лъчи отпреди час.

— Няма закон срещу желанието да станеш абсолютен господар — обади се Твореца. — Стига да съумееш да накараш останалите да те последват.

Сливка повдигна рамене и се зае да си нагласява шапката.

— Демони! Понякога наистина не мога да ви разбера.

— Очаквах да кажеш нещо подобно — подметна й Твореца и тя се изчерви.

Реших да ги прекъсна, макар че искрено се забавлявах от техния спор.

— Печатът върху бутилката на Вис няма да действа още дълго. Предлагам да изпратим съобщение до всички демони. Нека се съберат тук, в парка, и да присъстват при разрешаването на проблема.

Отнякъде изникна Ба Уа. Лицето му беше намазано със сажди, но иначе изглеждаше напълно здрав.

— Позволи ми аз да го изпълня, господарю Демон! Ей сегичка ще ги повикам, бърз като светкавица!

— Тичай, Ба. Наеми си помощници. Ще ти бъде платено в шенове.

Недораслият демон кимна и изчезна.

— Добре — потърка ръце Седмопръстия. — Аз пък ще отида в мавзолея и ще донеса бутилката на Вис.

— Не забравяй, че е защитена от преместване.

— В такъв случай ще трябва да донеса целия мавзолей — добави ковачът с усмивка.

Той тръгна и Разпилени лунни лъчи го последва.

— А какво да правим с останалите, Кай Рен? — попита Твореца.

— Превържете ранените и съберете мъртвите, за да бъдат погребани. — Огледах руините наоколо, зейналите дупки от изстрелите на тероничните пушки. — И разчистете бъркотията. Прилича на изгоряла къща.

— Което си е вярно — произнесе простичко Твореца, — боя се обаче, че пак ще се повтори.

Поразчистихме останките, но не поправихме нищо, защото беше необходимо да покажем на другите какво се е случило. Труповете на неколцината убити богове бяха изчезнали заедно с живите им събратя, след като бях обявил желанието си, но телата на демоните бяха останали. Подредихме ги върху платформи, които Твореца изработи от светлина и енергия.

С помощта на дузина недорасли демони Сливка извърши някои корекции в обкръжаващия ни пейзаж. Сега влизащите в парка трябваше да преминат покрай изложените тела, а обстановката целеше да внуши печал и тъга.

В отговор на разпратените от Ба Уа съобщения в парка започнаха да се стичат демони. Едни пристигаха на групички, други поединично или по двойки, но всички се спираха пред мъртвите, след което се събираха в амфитеатралната зала пред Трибуната.

Следях реакциите им по едва доловимите промени в тяхната аура: любопитство, гняв, уплаха, ужас.

Не можех да кажа със сигурност дали се събраха всички членове на демоничното царство — освен тези, които все още бяха затворени в бутилката на Вис, — но за мен и събралото се множество бе напълно достатъчно.

Господарят Швейцледиц стоеше сред тълпа от почитатели и зяпачи. Мелничарят на бури се бе уединил в дъното. Множеството очи на Нощна булка блещукаха с фанатични пламъчета, а в тези на Ледена шапка не можеше да се прочете нищо. Банда недорасли демони вдигаха врява до небето, възхвалявайки участието на своите събратя в битката с боговете.

Безброй лица, калейдоскоп от цветове, шумни възгласи — народът на демоните се бе събрал и очакваше да чуе моите думи. Изправен в предния край на Трибуната, аз ги разглеждах спокойно, вслушвах се в подхвърлените реплики, опитвах се да преценя колцина от тях са повярвали в каузата на Вис.

Когато Твореца даде знак, че и последните призовани са заели местата си, аз започнах своята реч. Обясних накратко, но и достатъчно подробно събитията, които ни бяха довели до този момент. Посочих им останалите свидетелства за провелата се битка и резултатът от нея. Припомних им плановете на Вис и им съобщих за съюза й с Белкази.

Съществуват някои скрити преимущества в това да произнасяш реч пред демонична публика — ако казваш истината. Почти всички от нас владеят умения или притежават устройства, с помощта на които могат да различават лъжата от истината. Те не представляват солидна защита срещу евентуално подвеждане — както например действаше Вис — но все пак ни спестяват възможността да станем жертви на измама.

Приключих с думите:

— Няма съмнение, че Вис трябва да си получи заслуженото. Въпросът е как точно да стане това. Много от вас до скоро бяха готови да я последват. Може би все още биха желали да го сторят. Ако е така, нека се изправят тук и да я обявят за своя кралица, макар че аз никога не бих го направил.

— Предполагам, че сега ще поискаш да тръгнем след теб! — разнесе се глас от тълпата.

Поклатих глава.

— О, не. Ни най-малко. Но ще ви кажа, каквото и да реши това събрание, че аз имам лични сметки за уреждане с Вис. Ако ми помогнете, толкова по-добре.

— Вис ни предлагаше да си извоюваме Първородния свят — обади се същият глас (предполагам, че принадлежеше на Гълъбови очи). — Ти какво ще ни предложиш?

— Ще ви предложа — произнесох след кратка пауза — да се опитаме да променим структурата на ци в нашия свят така, че повече да не се раждат мутирали демони. Нещо повече, нека насочим усилията си към това децата ни да станат също толкова могъщи, колкото бяхме ние, когато живеехме в Първородния свят.

Сега вече спечелих вниманието им.

— Притежавам силата — продължих не след дълго — да променя Демоничното царство по такъв начин, че да се превърне в истински двойник на Първородния свят. Но засега нямам желание да го сторя.

Сред тълпата се надигна ропот — едни ме обвиняваха, че се надценявам, други просто настояваха да бъда по-конкретен. Реших да отговоря на последните.

— Прекарах близо сто и тридесет години в конструирането на бутилка, в която заложих способността да изпълни три желания, надарени с почти абсолютна сила. Готов съм да използвам едно от тях, за да извърша необходимите корекции в състава на натрупаната в Демоничния свят ци. Съществуват обаче две причини, поради които не бих искал ресурсите от енергия да се изравнят с тези в Първородния свят. Първата е съвсем проста: не зная какви ще са последствията за вселената като цяло. Такова огромно количество ци все трябва да се вземе отнякъде. Въпросът е откъде и какви промени могат да настъпят. Не мисля, че трябва да избързваме, преди да си изясним всичко това. Втората причина — продължих след кратка пауза, през която оставих думите ми да стигнат до съзнанието им — е, че според мен от времето на Изгнанието демоните са се превърнали в съвсем други същества — много по-способни, съзидателни, дори по-интелигентни от онези, които са напуснали или са били прогонени някога от Първородния свят.

Погледнах към Твореца на Сияйните кули, един от малкото оцелели изгнаници, който се изправи пред тълпата и кимна в знак, че е на същото мнение.

— Имах възможността съвсем скоро да посетя Първородния свят — продължих аз. — Потокът от сурова енергия там е толкова мощен, че направо те лишава от способността да разсъждаваш трезво. Освен това открих, че боговете не са построили нищо след нашето напускане. За разлика от тях ние превърнахме тази пустинна страна в истинска градина, създадохме нова и разностранна култура, научихме се да взаимодействаме с хората от Земята и с техните духове. Послушайте ме, изобилието от ци е проклятие — това е храна за лакоми прасета. А ние всички знаем, че прасето се охранва, за да попадне накрая в кланицата. Ето защо възнамерявам да използвам едно от желанията, за да променя природната ци на Демоничния свят по такъв начин, че нашите неродени деца да не бъдат обречени на страдание. Нищо повече от това. Ще осъществя това желание, преди да се срещна с Вис — по такъв начин вие всички ще спечелите, независимо от изхода на нашата среща. Но само ако ми позволите да я извикам на личен двубой. Обмислете предложението ми. Обсъдете го помежду си. Ще поискам да го гласувате, когато удари часът на Кучето19. „Да“ ще означава, че приемате предложението и ми разрешавате да си уредя сметките с Вис самостоятелно и окончателно, без това да породи нови желания за възмездие. „Не“ ще значи, че го отхвърляте веднъж и завинаги. Тогава пак ще се изправя срещу Вис… и срещу всички, които дръзнат да застанат срещу мен.

Обърнах гръб и без да отговарям на въпросите, които последваха изявлението ми, започнах да се спускам към подземните помещения. Твореца и Седмопръстия бяха обещали да въведат ред след края на речта ми. Бях уверен, че ще се справят — и двамата се радваха на всеобщо уважение.

— Как мина? — попита ме Сливка. Двамата с Ли Пао бяха предпочели да останат долу и да проследят събитията в драконовата купа.

— Знаеш не по-зле от мен — отвърнах. — Мисля, че ще ме подкрепят. Ще има и такива, които ще застанат срещу мен. Ако оцелея след двубоя с Вис, няма да е трудно да се справя с тях.

— А и тогава репутацията ти ще се подобри значително — отбеляза Скитника.

— Вярно — кимнах. — Тепърва обаче предстои да разбера какво ще ми донесе тази по-добра репутация.

Прекарах по-голяма част от дебата в отдих и медитация. Какъвто и да беше изходът, аз щях да се бия с Вис. Нуждаех се от свежи сили.

Петнайсет минути след началото на часа на Кучето при мен дойде Разпилени лунни лъчи.

— Гласуването приключи, господарю Демон — обяви тя и продължи, преди да успея да я прекъсна. — С мнозинство от три четвърти демоните се съгласиха да приемат твоя дар и да те оставят да уредиш въпроса с Вис така, както ти пожелаеш.

— Значи, е решено, така ли? — попитах със суха усмивка.

— Решено. Не всички сред противниците на това решение бяха единни. Едни се боят да не съсредоточиш прекалено голяма сила в ръцете си, други все още мечтаят за завръщане в Първородния свят. Има и такива, които вярват, че Вис е тяхна кралица, и са готови да я следват до края. Тези последните някой ден може да се окажат твои врагове.

— Ще се справя с тях, когато възникне тази необходимост — отвърнах. — Може пък да платя на Ба Уа, за да им пусне по някой камък на главата. Но първо да видим какво ще стане с Вис. Оградата все още ли е на мястото си?

— Да. Загражда две трети от Трибуната чак до горе — почти като арена. Веднага щом влезеш, ще затворим и последния вход.

Погледнах към бутилката, която бях направил за моята най-любима учителка, Вис Ужасния език. Дали подозираше, че сега тя е нейният затвор? Предполагах.

— В такъв случай, да тръгваме. Няма какво повече да се чака. Ще дам воля на желанието си и после ще се бия.

— Очаква те доста многолюдна публика — обяви Скитника. — И не всички ще бъдат на твоя страна.

— Зная — кимнах. — Хайде да свършваме.

Вече преполовяваше часът на Кучето, когато приключих с речта си пред събраните демони и произнесох второто си желание. След това благодарих насаме на всички, които ме бяха подкрепяли в трудните минути: Ба Уа, Уон Пан, Твореца на Сияйните кули, Седмопръстия, Разпилени лунни лъчи, Скитника и, разбира се, Сливка и Ли Пао. Следван от пожеланията им за успех, аз прекрачих бариерата и застанах в средата на арената.

С помощта на заклинание, което знаех само аз, вдигнах печата от бутилката, но позволих да излезе само един. Веднага щом пътят бе разчистен, отвътре се появи Вис Ужасния език, кипнала от гняв. Тя застана срещу мен и бавно прие материална форма.

Отново си бе придала облика, на който най-трудно устоявах: красива млада жена с черни, вглъбени очи и стройно, гъвкаво тяло, от което лъхаше спотаената й сила. По това познах, че е узнала за събитията — дали с помощта на боговете, или се бе досетила сама. Така или иначе, не се налагаше да си губя времето в обяснения.

— Вис, ти ме подцени. Нашите сънародници се съгласиха двамата да си уредим сметките. Ако се предадеш още сега, обещавам ти да бъдеш изпратена в изгнание на някоя равнина, от която няма да се върнеш никога, нито ще имаш възможност да си отмъстиш. Но само през трупа ми можеш да си спечелиш отново свободата.

Тя огледа тълпата, без съмнение имаше мнозина, които предния ден я бяха подкрепяли възторжено. В погледа й се четеше пренебрежение, но когато се извърна към мен, видях в очите й тъга.

— Ти погуби сина ми, Кай Рен.

— Да.

— Прогони съюзниците ми.

— Вярно.

— Защо? Винаги си ми бил любимец сред моите ученици.

— Така е, но не исках да се превърна в послушно кученце.

— Жалко. Ако не беше толкова горделив, някой ден можеше да станеш мой крал.

— С това ли възнамеряваше да ме изкушиш?

— Не. Това вече е минало. Казах го, защото е истина.

После, без никакво предупреждение, както и предполагах, че ще стане, но въпреки това бях изненадан, Вис изтегли меча си от промеждутъчното пространство и се нахвърли върху мен.

Отскочих встрани. Това бе най-умното, което можех да направя. За разлика от дуела ми с Тувон, този път разполагах с пълния капацитет от ци и острието й можеше да ме убие, стига ударът да беше достатъчно точен. Можех да й позволя едно-две одрасквания, но нищо повече.

Мечът ми едва ли можеше да се сравнява с нейния. Някога Седмопръстия беше изковал душегубец, предназначен да изсмуква енергията на Вис, но той бе откраднат заедно с останалите оръжия от Арсенала. Съвсем не на място ми хрумна, че може би тъкмо поради уязвимостта си към това оръжие, Вис бе организирала ограбването на Арсенала.

Никога нямаше да узная истината, защото в края на нашия дуел един от участниците щеше да е мъртъв.

Давах си сметка, че уменията ми не могат да се сравняват с нейните. Единственият ми шанс бе да си помогна с магия. Рискован избор, защото Вис бе еднакво могъща и с двете оръжия, тъй че неминуемо щеше да ми отвърне с някои собствени трикове. Докато се надигах от мястото, където се бях проснал, за да избегна втория й удар, бях принуден да завъртя рязко меча, за да отбия третия. Незабелязано плъзнах пръсти по пода, покривайки повърхността на арената с лепкава и същевременно хлъзгава субстанция.

Вис пристъпи напред и се подхлъзна. За миг, докато десният й крак продължаваше да се плъзга напред, бях завладян от надеждата, че ще падне. Едва сега чух оглушителния рев на тълпата, но вниманието ми продължаваше да бъде съсредоточено върху това, което ставаше пред мен в момента. Вдигнах машинално ръка, за да парирам следващия удар — или да атакувам, ако ми се удаде подобна възможност.

Почти без видимо усилие Вис се отказа от предприетия набег и подскочи във въздуха. Когато се спусна обратно, пръстите й завършваха със закривени като на харпия нокти. Това сложи край на вялата ми надежда, че хлъзгаво-лепкавата повърхност ще я задържи по някакъв начин, и аз реших да опитам друг подход. Започнах бързо да меня облика си и се превърнах в Тувон Димящия дух. Помислих си, че ще се стъписа пред възможността да се бие с любимия си, но мъртъв син, ала грешах. Атаките й станаха още по-яростни. И тъй като бях приел само външния вид на Тувон, но не и уменията му, наложи се час по-скоро да се върна към обичайната си форма.

През цялото това време правех непрестанни опити да я промуша с меча си, но Вис отклоняваше ударите ми с лекота, сякаш ги нанасяше дете. Бях принуден непрестанно да мисля за защитата си, която поглъщаше огромно количество от силата ми.

Вис проля първата кръв, като прониза рамото ми — лека рана при други обстоятелства, но душегубецът остави пулсираща диря, в която всяка капка кръв се превръщаше в киселина. Тя проля и втората кръв с кос удар през гърдите ми. Ако беше малко по-силен, щеше да ме разсече на две.

Отделих малко ци, за да се покрия с броня, наколенници и набедреници, и едва сега осъзнах колко сериозно са намалели резервите ми само от двете повърхности рани. Ако не успея да победя скоро Вис, достатъчно ще е тя да премине към защита и да остави жизнените ми сокове сами да се стопят в напразни усилия.

Хвърлих се в поредица от трескави атаки, същите, които бях приложил срещу божеството Белкази.

Бомбардирах Вис с огнени бури и светкавици, изпратих едно миниатюрно торнадо да я откъсне от земята и спуснах градушка от ледени късове, за да подкопая защитата й. Настъпвах, отклонявах контраатаките й и дори успях да се промъкна под щита й и да оставя кървава рязка през устните й, срещу което на свой ред бях наказан, но този път почти безобидно.

За разлика от мен, тя все още разполагаше с грамадни резерви от енергия, защото с един-единствен величествен жест успя да неутрализира всички мои заклинания.

Бих могъл да опитам с нови, но забелязах, че късовете от градушката, която бях предизвикал малко по-рано, бяха полепнали по повърхността на арената, превръщайки я в ледена площадка. Този път двамата едновременно скочихме във въздуха. Аз си поставих крила, но Вис разполагаше с достатъчно енергия, за да се носи по въздушните течения без допълнителни приспособления.

Следващата й атака вдигна облак перушина от накълцаните ми крила. Призовах зимен студ, за да скове въздушните течения, и двамата полетяхме надолу едновременно. Когато се озовахме на сантиметри от ледената повърхност, аз размахах яростно криле и се хвърлих напред.

Успях да отбия първите няколко удара, същевременно започнах бързо да меня формата си и свободната ми ръка се спусна напред, докато обхвана нежната й, девича шия. Стиснах я с пръсти, но продължавах да я притискам надолу към леда, за да не може да заеме удобна позиция и да нанесе смъртоносен удар.

Ноктите й на харпия задраскаха по бронята ми. Останала без дъх, Вис започна бързо да мени формата си, търсейки спасение от душащата ми хватка: тя се превърна в предизвикващо жалост дете, в отровна змия, в тигър, в муха. Аз също менях формата на ръката си, приспособявайки се към всяка от промените й, като черпех пестеливо от смаляващите се запаси ци. А метаморфозите й не спираха — Вис се преобрази в кон, в дракон, в златна рибка, в парче остър обсидиан, в шепа слуз, в бодлива лиана, в жилеща оса.

Макар изранен, нахапан и нажилен, съумях да задържа всяко едно от превъплъщенията й, ала нямаше квадратен сантиметър от тялото ми, който да не крещи, че смъртта е за предпочитане пред подобно продължително мъчение.

И с всеки миг ставах все по-слаб.

Вис бе изпуснала меча душегубец в първия миг на паника, защото змията или мухата, не могат да размахват оръжие. Тя осъзна грешката си и започна да опипва земята, но аз притиснах ръката й тъкмо когато беше стиснала дръжката и накарах леда да погълне острието, да го скове в ледените си окови, да го затвори зад преграда от непробиваемо стъкло.

Вис нададе гневен вик, издигна ме във въздуха върху фонтан от пламъци и продължи да ме влачи след себе си, тъй като не желаех да я пусна. Беше си дала сметка, че е изгубила безвъзвратно душегубеца. Стисках я достатъчно силно за шията, но не можех да й скърша врата. Все пак другата ми ръка с меча беше свободна и аз замахнах с него отново.

Тя нямаше меч, но блокира удара ми с обкована в желязо предмишница. Разхвърчаха се искри, потече и малко кръв. Използвах краткия миг на преимущество да нанеса още удари — както ме беше учила по време на многобройните ни уроци — но се съмнявах, че това ще е достатъчно, за да спечеля.

Изведнъж двамата се стоварихме на арената. Ледът се бе стопил от огъня на Вис, но капанът, който бях създал, продължаваше да държи в плен душегубеца. Помислих си, че внезапното ни падане е поредният номер на Вис, но когато огледах аурата й, открих, че този път съм сгрешил. Най-сетне беше сразена, резервите й от ци се топяха бързо, тялото й бе напълно изтощено, страшният меч — извън обсега й.

Отново бе придобила облика, с който се появи на арената, но тази млада жена вече не беше хубава, дори в моите очи. Кожата й бе посивяла от невероятното усилие, очите й бяха кръвясали и когато ме погледна, тя прошепна с изранените си устни:

— Довърши ме, Кай Рен. Ако наистина някога си ме обичал, убий ме още сега. Тувон е мъртъв. Мечтите ми се превърнаха в прах. Не искам повече да живея.

— Ако откажа?

— Не мога да се самоубия. Противно е на природата ми. Тогава ще ме обречеш на живот, какъвто не желая да водя.

Вдигнах глава към смълчаното демонично множество отвъд бариерата. Видях страховити изражения, прочетох сурови мисли. Вис ги бе изиграла, беше ги мамила. Биха могли да й го простят, но тя бе провалила мечтите ми. А за това нямаше прошка.

— Има други, които ще пожелаят да сложат край на живота ти, ако откажа.

Вис огледа залата и се изплю презрително. Храчката й бе примесена с кръв. Дишаше все по-мъчително.

— Тези ли? Нима предпочиташ да умра от техните ръце, а не от твоята?

— Може би.

— Но ти казваше, че ме обичаш!

Изглеждаше толкова изненадана, преди да си дам сметка за причината — Вис беше демоница, способна да мрази, но не и да обича, поне така, както обичат хората. Тя наистина бе вярвала, че любовта ми към нея й дава власт над мен, и бе използвала тази власт за своите цели. По този начин дори в поражението тя щеше да спечели своята малка победа.

— Наистина те обичах.

— В такъв случай, изпълни последния си дълг към мен, Кай Рен. Убий ме! Защо стъпи на арената, щом не възнамеряваш да го сториш?

— Нямах друг избор, Вис. Ако те бях оставил, щяха да пострадат и други невинни хора.

— Значи ти не си от невинните?

— Не съм — кимнах с горчивина. — Бях глупак. Ти и Белкази ме използвахте, а аз те следвах сляпо.

Чувството, което зърнах в очите й, не беше точно състрадание, но все пак бе най-близко до това, което един демон би могъл да изпита.

— Кай Рен, ние се погрижихме да бъдеш толкова глупав. Как можеш да се виниш за подобно нещо?

— Не мога иначе.

Тя се усмихна и поклати глава като учителката, която някога ми беше.

— Не се кори, Кай Рен. Недей. Сега вече си свободен от проклятието, което ти бяхме наложили. Живей живота си така, както искаш.

Погледнах я внимателно, кимнах, сетне вдигнах меча и й отсякох главата — точно и бързо, както ме беше учила. Макар да виждаше какво я чака, тя не трепна, не направи никакъв опит да ме спре, или да се защити. Убих я така, както бе поискала, и това бе моят последен дар към онази, която бях обичал с искрена, недемонска, човешка любов.