Глава VI

На Артър му се струваше, че цялото небе внезапно се отдръпна и ги пропусна.

Струваше му се, че атомите в мозъка му се преплитат с атомите в космоса.

Струваше му се, че се носи с вятъра на Вселената и че вятърът е той самият.

Струваше му се, че е една от мислите на Вселената и че Вселената е негова мисъл.

Струваше им се на хората от игрището Лордс Крикет Граунд, че, както това често се случва, току-що се бе появил и изчезнал поредният ресторант в северен Лондон и също така, че това е Нечий Друг Проблем.

— Какво стана? — със страхопочитание прошепна Артър.

— Изстреляхме се — каза Слартибартфаст.

Шашнат, Артър лежеше вцепенено в креслото за ускорение. Не беше сигурен дали току-що прихвана космическа болест или някаква религия.

— Приличен двигател — каза Форд в неуспешен опит да замаскира силното впечатление, което му направи корабът на Слартибартфаст — срамота е такова обзавеждане?

За момент старецът не отговори. Беше се вторачил в уредите с вид на човек, който се опитва да превърне градус Фаренхайт в градус Целзий наум, докато къщата му изгаря. После веждите на стареца се изправиха и той се вгледа за секунда в панорамния екран пред себе си, където звездите с объркваща сложност се спускаха около кораба като сребристи нишки.

Устните му се размърдаха, като че ли искаше да каже нещо. Изведнъж погледът му се стрелна тревожно към уредите, но после отново възвърна спокойствието си и Слартибартфаст втренчено сбърчи вежди. Той погледна пак екрана. Усети собствения си пулс. За момент веждите му се сбърчиха още повече и после той се отпусна.

— Голяма грешка е, че се опитвам да разбера машините — каза той — те само ме тревожат. Какво каза?

— Обзавеждането — повтори Форд. — Жалко за него.

— Дълбоко в сърцевината на разума и Вселената — каза Слартибартфаст — има смисъл.

Форд хвърли остър поглед около себе си. Очевидно вече гледаше оптимистично на нещата.

Корабната палуба отвътре бе тъмно зелена, тъмно червена, тъмно кафява, прихлупена и мрачно осветена. Необяснимо как, приликата с малко италианско бистро беше избледняла и свършваше с отвора на люка. В малките кръгове светлина се очертаваха сандъци с цветя, полирани плочи и най-различни видове малки медни неща с неопределено предназначение.

От сенките страховито надничаха бутилки, обвити в палмови листа.

Приборите, които бяха погълнали вниманието на Слартибартфаст, сякаш бяха качени за дъното на бетонирани бутилки.

Форд се протегна и ги докосна.

Фалшив бетон. Пластмаса. Фалшиви бутилки с фалшив бетон.

„Сърцевината на разума и Вселената може да си гледа работата“, помисли си той, „това е боклук“. От друга страна, не можеше да се отрече, че в сравнение с начина, по който корабът се движеше, „Златно сърце“ приличаше на електрическа плоскодънка.

Форд скочи от креслото. Изръси се на пода. Погледна Артър, който тихичко си тананикаше. Погледна екрана и не разпозна нищо. Погледна Слартибартфаст.

— Колко сме пропътували? — попита той.

— Около — каза Слартибартфаст, — около две трети от пътя през Галактическия диск, бих казал. Да, грубо две трети, мисля.

— Странна работа — каза Артър тихичко, — колкото по-далече и по-бързо пътуваш през Вселената, толкова повече мястото ти в нея изглежда в значителна степен по-нематериално и се изпълваш с проникновен, или по-точно се изпразваш от…

— Да, много странно — каза Форд. — На път закъде сме?

— На път сме — каза Слартибартфаст — да се сблъскаме с един древен кошмар на Вселената.

— И къде смяташ да ни оставиш?

— Ще имам нужда от вашата помощ.

— Тъпо. Гледай сега, има едно място, където можеш да ни закараш и където можем да си гледаме кефа. Опитвам се да се сетя за него, ще можем да се насвиркаме и евентуално да послушаме малко извънредно бедствена музика. Чакай малко, сега ще го издиря. — Той изрови своя екземпляр на Пътеводителя на Галактическия Стопаджия и прегледа набързо онази част от указателя, която се отнасяше главно за секс и наркотици, и рокендрол.

— Проклятие се задава от мъглата на времето — каза Слартибартфаст.

— Да, предполагам — каза Форд. — Хей — неочаквано се натъкна той на едно от заглавията, — Ексцентриция Галъмбитс, срещали ли сте я някога? Тригърдата курва от Еротикон Шест. Някои твърдят, че ерогенните й зони започват на около четири мили от истинското й тяло. Колкото до мене, аз отричам, твърдя, че са пет.

— Проклятие — продължаваше Слартибартфаст, — което ще погълне Галактиката в огнена разруха и вероятно ще доведе Вселената до преждевременна гибел. Говоря сериозно — добави той.

— Звучи кофти — каза Форд. — С малко късмет се надявам да бъда достатъчно фиркан, за да не го забележа. Ето, — посочи той с пръст екрана на Пътеводителя — едно порочно местенце, което смятам, че би трябвало да посетим. Какво ще кажеш, Артър? Престани да си мърмориш мантри и внимавай тук. Изпускаш важни работи.

Артър стана от креслото си и поклати глава.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да се сблъскаме с един древен кош…

— По-накратко — каза Форд — Артър, отиваме да се позабавляваме в Галактиката. Можеш ли да смелиш това?

— Какво кара Слартибартфаст да гледа така загрижено? — попита Артър.

— Нищо — каза Форд.

— Гибелта — каза Слартибартфаст. — Настъпва — добави той с внезапно авторитетен глас. — Има много неща, които трябва да ви покажа и обясня.

Той се отправи към една спираловидна зелена стълба от ковано желязо, поставена непонятно защо в средата на корабната палуба и се заизкачва. Артър го последва намръщено.

Форд метна Пътеводителя мрачно в торбата си.

— Моят лекар твърди, че имам нарушено кретенотделяне на общественодълговата жлеза и природна недостатъчност на моралната тъкан — мърмореше той на себе си — и следователно съм освободен от спасяване на Вселената.

Въпреки това, той затътри крака по стълбата след останалите.

Това, което откриха горе, беше просто глупаво, или поне така изглеждаше. Форд поклати глава, зарови лице в ръцете си и залитна към една саксия, която падна към стената и се счупи.

— Това е централната изчислителна зала — каза Слартибартфаст невъзмутимо, — тук се извършват всички сметки, свързани по някакъв начин с кораба. Да, знам на какво прилича, но всъщност това е сложна четириизмерна топографска карта на ред свръхсложни математически функции.

— Прилича на шегичка — каза Артър.

— Знам на какво прилича — каза Слартибартфаст и влезе.

В този момент Артър беше осенен от внезапен смътен проблясък какво може да означава това, но отказа да повярва. „Вселената не можеше да действа така, мислеше той, сигурно не може. Това, помисли си той, би било толкова абсурдно, толкова абсурдно, колкото“. Артър прекъсна тази нишка на мисълта си. Повече от действително абсурдните неща, които му идваха наум, вече се бяха случили.

И това беше едно от тях.

Беше голяма стъклена клетка или кутия — всъщност стая.

В нея имаше маса, дълга маса, около която бяха наредени почти дузина столове. На масата имаше покривка — мръсна, на червени и бели квадратчета, белязана от цигарени обгаряния, оставени, по всяка вероятност, на прецизно изчислени математически места.

А на покривката имаше около дузина наполовина изядени италиански блюда, обградени с наполовина изядени хлебчета и наполовина изпити чаши вино, с които апатично си играеха роботи.

Всичко беше напълно изкуствено. Роботите посетители бяха обслужвани от сервитьор робот, робот виночерпец и робот maitre d’. Мебелировката беше изкуствена, покривката изкуствена и всяка отделна част от храната беше в състояние да демонстрира механичните характеристики на, да речем, едно pollo sorpreso3, без в действителност да представлява това.

Всички участваха заедно в един малък танц — сложно изпълнение, което включваше използването на менюта, кочани със сметки, портфейли, чекови книжки, кредитни карти, часовници, моливи и книжни салфетки, които сякаш непрестанно се носеха на ръба на насилието, но така и не стигаха доникъде.

Слартибартфаст се забърза навътре и май реши да прекара остатъка от деня безгрижно с maitre d’, когато един от роботите посетители бавно се смъкна под масата, споменавайки какво смятал да направи някакъв тип с някакво момиче.

Слартибартфаст зае освободеното място и хвърли проницателен поглед към менюто. Темпото на изпълнението около масата някак недоловимо се забърза. Избухнаха спорове, клиентите се опитваха да докажат разни неща върху салфетките. Ожесточено ръкомахаха и се опитваха да си надничат в остатъците от пилето. Ръката на сервитьора започна да се движи върху кочана със сметки по-бързо, отколкото би могла да го направи човешка ръка, а след това и по-бързо, отколкото би могло да я проследи човешко око. Темпото растеше. Скоро необичайна и настоятелна учтивост завладя групата. Секунди по-късно изглеждаше, че за известно време се постигна разбирателство. Нова вибрация прониза кораба.

Слартибартфаст изникна от стъклената стая.

— Бистроматика — каза той. — Най-мощната изчислителна сила, позната на паранауката. Елате в Стаята за Информационни Илюзии.

Той се понесе и ги помъкна слисани зад себе си.

Загрузка...