Животът, Вселената и всичко останало

Глава XI

Шляп, шляп.

Хърр.

— Радвам се да Ви услужа.

— Млъквай.

— Благодаря.

Шляп, шляп, шляп, шляп, шляп.

Хърр.

— Благодаря, че ощастливихте една проста врата.

— Надявам се диодите ти да изгният.

— Благодаря. Приятен ден.

Шляп, шляп, шляп, шляп.

Хърр.

— За мен е удоволствие да Ви отворя…

— Раззаркай се.

— …и задоволство да се затворя отново със съзнанието за добре свършена работа.

— Казах ти раззаркай се!

— Благодаря, че чухте това съобщение.

Шляп, шляп, шляп, шляп.

— Уоп.

Зейфод престана да шляпа. Той шляпаше из „Златно сърце“ дни наред и досега нито една врата не му беше казвала „уоп“. Беше съвсем сигурен, че и сега не врата му беше казала това „уоп“. Вратите не казваха неща от този сорт. Беше прекалено кратко. Още повече, нямаше достатъчно врати. А то прозвуча, като че ли стотици хиляди хора бяха казали „уоп“, което го озадачи, защото беше сам на кораба.

Беше тъмно. Повечето от несъществените системи на кораба бяха спрени. „Златно сърце“ се носеше безметежно в една отдалечена област от Галактиката, дълбоко в мастилената чернота на космоса. Така че, кои бяха тези стотици хиляди хора, които би срещнал на това място и които биха казали съвсем неочаквано „уоп“?

Зейфод се огледа наоколо, нагоре и надолу по коридора. Всичко беше потънало в дълбока сянка. Виждаха се само много смътните розовеникави контури на вратите, които меко грееха в мрака и пулсираха, когато заговореха, макар той да бе опитвал всички начини, които можеше да измисли, за да ги накара да млъкнат.

Светлините бяха изгасени, така че главите му да не могат да се гледат една друга, защото нито една от тях напоследък не представляваше привлекателна гледка, нито пък беше представлявала, откакто той допусна грешката да погледне в душата си.

Беше грешка наистина.

Беше късно една нощ — разбира се.

Беше твърде лош ден — разбира се.

По корабната озвучителна система беше пусната бездушна музика — разбира се.

И той, разбира се, беше леко пиян.

С други думи, налице бяха всички обичайни условия, благоприятстващи пристъпите на душеровичкане, но въпреки това си беше чиста грешка.

Докато сега стоеше, безмълвен и сам в тъмния коридор, той си припомни онзи момент и потрепера. Едната му глава погледна нагоре по коридора, а другата надолу. Всяка реши, че трябва да тръгне в обратна посока.

Той се ослуша, но не можа да чуе нищо.

Имаше само едно „уоп“.

Пътят изглеждаше ужасно дълъг, за да бъдат доведени толкова ужасно много на брой хора, само за да кажат една дума.

Зейфод нервно се запъти по посока на моста. Там поне би чувствал нещата под контрол. Той отново спря. Струваше му се, че би било ужасно добре самият той да бъде под контрол.

Първият шок в онзи момент, припомни си той, беше откритието, че всъщност има душа.

В действителност, винаги беше предполагал в една или друга степен, че си има душа, както имаше и пълен набор от всичко останало. Наистина някои неща се дублираха. Но внезапният сблъсък с онова там, дълбоко в него, му донесе първото сериозно сътресение.

А после откритието (това беше вторият шок), че душата му не е онзи прекрасен предмет, който той смяташе, че се полага по природа на човек в неговото положение, го разтърси отново.

Тогава той се замисли, какво всъщност беше неговото положение и новият шок за малко не го накара да си разлее питието. Бързо го пресуши до дъно да не му се случи нещо друго преди това. После си наля още една бърза доза, която да последва първата и да провери, дали всичко е в ред.

— Свобода — каза той високо.

В онзи момент Трилиън се появи на моста и каза няколко ентусиазирани работи на тема свободата.

— Не мога да се оправя с това — каза той мрачно и изпрати трето питие надолу да види, защо второто още не е дало отчет за състоянието на първото. Той несигурно погледна двете Трилиън и предпочете тази отдясно.

Изля четвърто питие в другото си гърло с идеята, че то ще настигне предишното преди хранопровода и двете заедно с обединени сили ще накарат второто да се вземе в ръце. После и трите ще се впуснат в търсене на първото, ще си поприказват с него, а може и да си попеят малко.

Не беше сигурен дали четвъртото питие успя да разбере всичко това, така че изпрати и пето да разясни идеята по-пълно и шесто за морална подкрепа.

— Пиеш прекалено много — каза Трилиън.

Главите му се сблъскаха, опитвайки се да обединят четирите Трилиън, които сега виждаше, в една цялостна личност. Отказа се и погледна навигаторския екран, където с удивление откри твърде значителен брой звезди.

— Вълнение и приключение и истински дивотии — измърмори той.

— Виж какво — каза тя със съчувствена нотка в гласа и седна до него — съвсем разбираемо е, че за известно време ще се чувстваш малко безполезен.

Той я изгледа подозрително. Никога досега не беше виждал някой да седи в собствения си скут.

— Уоу — каза той. — Сипа си още едно.

— Ти приключи мисията си, която изпълняваше години наред.

— Не съм я изпълнявал. Опитвах се да избегна да я изпълнявам.

— Все пак ти я приключи.

Зейфод изгрухтя. Изглежда в стомаха му течеше луд купон.

— Мисля, че тя ме приключи — каза той. — Ето ме, Зейфод Бийбълброкс, мога да отида където си искам и да направя каквото си искам. Имам най-великия кораб в познатите небеса, момиче, с което нещата изглежда да вървят съвсем добре.

— Наистина ли?

— До толкова, до колкото мога да преценя. Не съм експерт по личните връзки.

Трилиън повдигна вежди.

— Аз съм — добави той — печен тип, мога да правя каквото си искам, само дето нямам и най-малка представа какво.

Той направи кратка пауза.

— Изведнъж едно нещо — добави по-нататък — престана да влече след себе си друго нещо. — обратно на това твърдение, той удари още едно и тромаво се смъкна от стола.

Докато къртеше, Трилиън направи малка справка в Пътеводителя на Галактическия Стопаджия. Там се предлагаха няколко съвета по въпроса за пиянството.

— Дерзайте — казваше се там — и наслука.

Имаше препратки в указателя за размера на Вселената и как да се оправиш с него.

После тя попадна в указателя на Хан Уейвъл, екзотичната планета за отпуски и едно от чудесата на Галактиката.

Хан Уейвъл е свят, състоящ се предимно от легендарни ултралуксозни хотели и казина, които всички до един са се сформирали в резултат на природната ерозия на вятъра и дъжда.

Шансовете това да се случи са едно към безкрайност. Малко се знае за процесите, довели до този резултат, защото нито един от копнеещите да ги изследват геофизици, вероятностни статистици, метеороаналитици или страннолози не е в състояние да си позволи да отседне там.

„Страхотно“, помисли си Трилиън, и след няколко часа великият бял кецообразен кораб бавно се спускаше в небето под едно горещо искрящо слънце към ярко оцветен пясъчен космопорт. Очевидно долу корабът предизвикваше сензация и Трилиън се забавляваше. Тя чу Зейфод да се движи наоколо и да си подсвирква някъде в кораба.

— Как си? — попита тя по корабния интерком.

— Чудесно — отвърна той умно, — ужасно добре.

— Къде си?

— В банята.

— Какво правиш?

— Стоя си там.

След час-два стана ясно, че е имал предвид точно това и корабът се обърна отново към небето, без да е отворил люка си нито веднъж.

— Хей-хо — каза Еди Компютърът.

Трилиън търпеливо кимна, забарабани с пръсти няколко пъти и включи пак корабния интерком.

— Мисля, че засиленият купонен режим вероятно не е това, от което се нуждаеш в този момент.

— Вероятно не — отвърна Зейфод, оттам където се намираше.

— Мисля, че малка доза физическо предизвикателство ще ти помогне да излезеш от кожата си.

— Каквото и да си мислиш, мисля — каза Зейфод.

„ВЪЗСТАНОВИТЕЛНИ НЕВЪЗМОЖНОСТИ“ беше заглавието, което привлече погледа на Трилиън, когато малко по-късно тя седна отново да прелисти Пътеводителя. Докато „Златно Сърце“ се носеше с невероятна скорост в неопределена посока тя посръбваше от една чаша нещо неставащо за пиене, приготвено от Нутриматичния шейкър и четеше как се лети.

Ето какво казва Пътеводителят на Галактическия Стопаджия по въпроса за летенето.

Има чалъм, казва той, в летенето, или по-скоро се иска умение.

Умението се състои в това, да се научите да се хвърляте на земята и да не я уцелвате.

Изберете си един хубав ден, предлага той, и опитайте. Първата част е лесна.

Всичко, което се иска в нея, е просто да се хвърлите напред с цялата си тежест и да не Ви пука, че ще Ви заболи.

Тоест, ще Ви заболи, ако не-успеете да пропуснете земята.

Повечето хора не успяват да я пропуснат. И дори действително да полагат необходимото старание, почти сигурно е, че твърдо няма да я пропуснат.

Очевидно именно тази втора част, пропускането, създава трудности.

Единият проблем е, че земята трябва да се пропусне случайно. Няма никакъв смисъл от опитите за съзнателно пропускане, по простата причина, че това няма да стане. Трябва по средата на пътя вниманието Ви внезапно да бъде отвлечено от нещо друго, така че повече да не си мислите за падането, или за земята, или колко много ще Ви заболи ако не успеете да я пропуснете.

Забележително трудно е да отклоните вниманието си от тези три неща през онази част от секундата, която имате на разположение. От тук идват и неуспехите на повечето хора, а също и крахът на илюзиите им относно този весел и зрелищен спорт.

Ако, все пак, сте достатъчно късметлия да разсеете вниманието си в критичния миг, да речем, с някой пищен чифт крака (пипала, псевдоноги, според филността и/или личните предпочитания) или с някоя бомба, която се взривява наблизо, или ако внезапно съзрете някой екземпляр от изключително рядък вид буболечки да пълзи върху близкия клон, в този случай за свое учудване няма изобщо да уцелите земята, а ще се полюшвате на няколко инча над нея с леко глуповат вид.

Това е моментът за превъзходна и несъзнателна концентрация.

Полюшвайте се и плавайте, плавайте и се полюшвайте.

Зарежете всякакви разсъждения относно тежестта си и просто се оставете да се понесете по-нависоко.

Не слушайте никого какво ще Ви каже в този момент, защото няма да може да Ви каже нищо полезно.

Най-вероятно е да Ви кажат нещо от сорта „Мили Боже, не можеш да летиш!“

Жизнено важно е да не им вярвате или внезапно те ще се окажат прави.

Носете се все по-нависоко и по-нависоко.

Пробвайте няколко пикирания, отначало нежно, после се понесете над върховете на дърветата, дишайки равномерно.

НЕ МАХАЙТЕ НА НИКОГО!

След като направите това няколко пъти, ще установите, че моментното разсейване се постига все по-лесно и по-лесно.

После ще научите и всичко за това, как да контролирате полета си, скоростта, маневреността си, като номерът обикновено се крие в това, да не мислите прекалено много за нещата, които искате да направите, а да ги оставите да станат от само себе си, все едно, че така или иначе ще се случат.

Ще се научите също как да се приземявате правилно, с което сигурно ще се сблъскате и то ще се сблъскате лошо, още при първите си опити.

Има и частни клубове за летене, към които може да се присъедините и което ще Ви помогне да постигнете най-важното, разсейването. Там се наемат хора с удивителни тела или идеи, които да изскачат иззад храсталаците и да ги показват и/или обясняват в критичния момент. Малко истински стопаджии могат да си позволят членството в тези клубове, но някои от тях успяват да намерят там временно работа.

Трилиън жадно прочете това, но после с неохота реши, че Зейфод не беше в подходяща умствена форма за летене, или за ходене по планините, или за наемане на Брантисвоганската Администрация за оповестяване на програмата по смяна на жителството. Това бяха останалите занимания, изброени под заглавието „Възстановителни Невъзможности“.

Вместо това тя подкара кораба към Алосиманиус Синека, царство на ледове, сняг, потресаваща мозъка красота и зашеметяващ студ. Преходът от снежните долини на Лиска до подножието на Ледено-кристалните пирамиди на Састантуа е дълъг и отвратителен, дори ако човек е с реактивни ски и синекиански снежни хрътки. Но гледката от върха, гледката, която се открива към Глетчерните долини Стин, блестящата планина Призм и далечните ефирно играещи ледени светлинки, първоначално смразява ума, а после бавно го отпуска към неизпитани досега хоризонти на красотата. Трилиън почувства, че би могла да понесе бавното отпускане на мозъка си към неизпитани досега хоризонти на красотата.

Те навлязоха в ниска орбита.

Сребристобялата красота на Алосиманиус Синека се простираше под тях.

Зейфод беше останал да лежи в леглото с едната си глава пъхната под възглавницата, а другата решаваща кръстословици до късно през нощта.

Трилиън отново търпеливо кимна, преброи до достатъчно голямо число и си каза, че сега важното е да накара Зейфод да говори.

С помощта на дезактивирането на синтоматиката на всички кухненски роботи, тя приготви най-прекрасното ядене, което можа да измисли — не много мазни меса, ароматни плодове, благоуханни сирена, изтънчени алдебарански вина.

Занесе ги на Зейфод и го попита дали е склонен да обсъдят нещата.

— Раззаркай се — каза той.

Трилиън търпеливо кимна, преброи до едно още по-голямо число, леко хвърли подноса встрани, отиде до стаята за транспортиране и просто се телепортира извън неговия живот, накъдето й видят очите.

Дори не зададе някакви координати, нямаше и най-малка представа къде отива. Просто си отиде — една редичка случайно подредени точици, носещи се из Вселената.

— Всичко друго — каза си тя, докато напускаше — е по-добре от това.

— Добрата работа също — измърмори Зейфод на себе си, обърна се и не можа да заспи.

На следващия ден той бродеше без покой из празните коридори на кораба, правейки се, че не я търси, въпреки че знаеше, че тя не е там. Пренебрегна раздразненото настояване на компютъра да разбере какво всъщност става на кораба, като вкара малка електронна тапа между два от терминалите му.

След известно време започна да гаси лампите. Нищо не се виждаше. Нищо нямаше да се случи.

Една нощ, лежейки в леглото — фактически на кораба сега непрекъснато беше нощ — той реши да се стегне и да подреди нещата в някаква перспектива. Рязко се изправи и започна да навлича дрехите си. Реши, че във Вселената все трябва да има някой, който се чувства по-гадно, нещастно и прокълнато от него и реши да се отправи да го търси.

По средата на пътя за моста му хрумна, че това може би е Марвин и се върна в леглото.

Няколко часа по-късно, докато шляпаше безутешно из затъмнените коридори, кълнейки жизнерадостните врати, той чу онова „уоп“, което му подейства твърде изнервящо.

Облегна се напрегнато на стената на коридора и се начумери като човек, който се опитва да изправи тирбушон с телекинеза. Докосна с пръсти стената и почувства необичайна вибрация. Сега вече съвсем ясно долови леки шумове и долови откъде идваха — идваха от моста.

Движейки ръката си по стената, той се натъкна на нещо, което беше радостен да открие. Тихо се придвижи малко по-нататък.

— Компютър? — изсъска той.

— Мммм? — обади се най-близкият до него терминал, също така тихо.

— Има ли някой на кораба?

— Ммммм — каза компютърът.

— Кой е той?

— Ммммм ммм ммммм — каза компютърът.

— Какво?

— Ммммм мммм мм мммммммм.

Зейфод зарови една от главите си в двете си ръце.

— О, Заркуон — измърмори той на себе си. После се вгледа нагоре по коридора към входа за моста, откъдето в мрака се чуваха още повече съвсем целенасочени шумове и където се намираха затапените терминали.

— Компютър — изсъска той отново.

— Ммммм?

— Когато те оттапя,…

— Ммммм.

— Напомни ми да се фрасна по устата.

— Ммммм ммм ммммммм?

— Която и да е. Сега само ми кажи това. Един път за да, два пъти за не. Много ли е опасно?

— Мммм.

— Наистина?

— Мммм.

— Не каза ли току-що два пъти „мммм“?

— Мммм мммм.

Сантиметър по сантиметър той запълзя нагоре по коридора, въпреки че би предпочел да тича метър след метър надолу по него.

Беше съвсем близо до вратата към моста, когато за свой ужас се сети, че тя сега ще любезничи с него. Замря на място. Не беше успял да изключи веригите с вежливия глас на вратите.

Мостът беше проектиран с вълнуващо насечени извивки, поради което рамката на вратата от вътрешната страна беше скрита от поглед и Зейфод се надяваше да влезе незабелязан.

Той унило се облегна пак на стената и каза едни работи, които другата му глава беше твърде шокирана да чуе.

Зейфод се взря в бледите розови очертания на вратата и откри, че в тъмнината почти може да различи сензорното поле, което се простираше в коридора и казваше на вратата кога има някой, за когото тя трябва да се отвори и на когото трябва да каже нещо весело и приятно.

Зейфод силно се притисна към стената и се запъти към вратата, присвивайки гръдния си кош толкова, колкото можеше, за да не попадне в много, много неясния периметър на полето. Той затаи дъх и се поздрави, задето през последните няколко дена се беше въргалял в леглото, вместо да се опитва да избие чувствата си с гръдния разтегляч в корабния гимнастически салон.

Беше настъпил моментът да заговори.

Пое серия много плитки вдишвания и каза толкова бързо, колкото можеше и толкова тихо, колкото можеше: „Врата, кажи ми много, много тихо, ако ме чуваш.“

Много, много тихо вратата измърмори: „Чувам те.“

— Добре. Сега, след малко, ще те помоля да се отвориш. Когато се отвориш, не искам да те чувам да казваш, че това ти харесва, разбра ли?

— Разбрах.

— И не искам да те чувам да казваш, че съм ощастливил една проста врата или че за теб е удоволствие да се отвориш заради мен и задоволство да се затвориш отново със съзнанието за добре свършена работа, разбра ли?

— Разбрах.

— И не искам да ми пожелаваш приятен ден, разбра ли?

— Разбрах.

— О’кей — Зейфод напрегнато се отърси — сега отвори! Вратата тихо се отвори. Зейфод тихо се изниза през нея.

Вратата тихо се затвори зад него.

— Нали така искахте, мистър Бийбълброкс? — попита вратата високо.

— Искам да си представите — каза Зейфод на групата бели роботи, които в този момент се обърнаха да го видят — че имам изключително мощен Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.

Последва невъобразимо студена и жестока тишина. Роботите го наблюдаваха с отвратително мъртви очи. Те стояха без да помръдват. Във вида им имаше нещо силно смъртоносно, особено за Зейфод, който не ги беше виждал никога преди това, нито пък знаеше нещо за тях. Криккитските войни бяха част от древното минало на Галактиката, а той беше прекарал повечето от уроците си по ранна история, рисувайки как ще правят секс с момичето от съседния киберкуб. Накрая преподаващият компютър, който беше неотменима част от рисунката, изтри всичките си исторически схеми и си ги замени с коренно различен комплект, заради което го изхвърлиха от преподавателското му място и го пратиха в дом за Дегенерирали Кибермати. Там той беше последван от момичето, което по невнимание се беше влюбило дълбоко в нещастната машина. В резултат (а) Зейфод така и никога не се доближи до въпросната си съученичка и (б) пропусна един период от древната история, който сега щеше да има неоценима стойност за него.

Зейфод ги изгледа шокиран.

Невъзможно беше да се обясни защо, но техните гладки и лъскави бели тела въплъщаваха чистото, клинично зло. От отвратително мъртвите си очи до мощните си безжизнени крака, те бяха очевидно продукт на разум, който просто искаше да убива. Зейфод преглътна скован от ужас.

Роботите бяха демонтирали част от задната стена на моста и бяха проправили проход през някои от жизнените вътрешности на кораба. През преплетените обломки шокираният Зейфод можеше да види, че те проправяха тунел към самото сърце на кораба, сърцето с Невероятностното Задвижване, което така мистериозно бе сътворено от нищото, самото „Златно Сърце“.

Най-близкият до него робот го наблюдаваше така, че да се разбере, че преценява всяка най-малка частица от тялото, ума и възможностите на Зейфод. А когато проговори, това, което каза затвърди впечатлението. Струва си да се отбележи, че Зейфод беше първото живо органично същество, което след малко повече от десет трилиона години чу едно от тези създания да говори. Ако беше обръщал повече внимание на уроците си по древна история и по-малко на органичното си същество, може би щеше да бъде още по-впечатлен от тази чест.

Гласът на робота беше като тялото му, студен, гладък и безжизнен. Имаше почти култивирано скърцане. Звучеше толкова древно, колкото беше в действителност.

Той каза: „Ти имаш Смърт-О-Запен пистолет в ръката си“.

Зейфод не го разбра веднага, но после погледна към ръката си и с облекчение видя, че онова, което беше открил закрепено на една скоба в стената беше наистина това, което мислеше че е.

— Даа — каза той с нещо като облекчена насмешка, което твърде се удава, — е, не бих искал да обременявам въображението ти, робот. — Известно време никой не каза нищо и Зейфод разбра, че роботите очевидно не бяха дошли за да си приказват и че всичко зависеше от него.

— Не мога да не забележа, че сте паркирали кораба си — каза той с кимване на една от двете си глави в съответната посока — през моя.

Това не можеше да се отрече. Без да се съобразяват с който и да било вид пристойно дименсионално поведение, те просто бяха материализирали кораба си точно там, където искаха да бъде, което значеше, че той просто преминаваше през „Златно сърце“, все едно, че бяха просто два гребена, пъхнати един в друг.

Роботите не отвърнаха и на това и Зейфод се зачуди дали разговорът няма да потръгне, ако представи своята част от него под формата на въпроси.

— Не е ли така? — добави той.

— Да — отговори роботът.

— Ъъ, добре — каза Зейфод. — И какво правите тука, образи?

Мълчание.

— Роботи — каза Зейфод, — какво правите тука, роботи?

— Дойдохме — изскърца роботът — за Златото на Гредата.

Зейфод кимна. Той разклати оръжието си, за да ги подкани към по-нататъшно разяснение. Роботът изглежда го разбра.

— Златната Греда е част от Ключа, който търсим — продължи той, — за да освободим нашите Господари от Криккит.

Зейфод отново кимна. Той отново разклати оръжието си.

— Ключът — продължи роботът простичко — беше дезинтегриран във времето и пространството. Златната Греда е вградена в устройството, което задвижва този кораб. Тя ще бъде върната за изграждането на Ключа. Нашите Господари ще бъдат освободени. Прекрояването на Вселената ще продължи.

Зейфод кимна отново.

— Какви ги дрънкаш? — каза той.

През напълно безизразното лице на робота като че ли премина сянка на леко засегнато изражение. Сякаш разговорът му се струваше подтискащ.

— Унищожение — каза той. — Ние търсим Ключа — повтори той — вече имаме Дървената Колона, Стоманената Колона и Перспексовата Колона. След миг ще имаме и Златната Греда.

— Не, няма да я имате.

— Ще я имаме — натърти роботът.

— Не, няма. Тя движи кораба ми.

— След миг — повтори роботът търпеливо — ще имаме Златната Греда.

— Няма да имате Златната Греда — каза Зейфод.

— И после ще трябва да отидем — каза роботът с цялата си сериозност — на един купон.

— О, — каза Зейфод удивено. — Мога ли да дойда?

— Не — каза роботът. — Ще те застреляме.

— О, нима — каза Зейфод, клатейки оръжието си.

— Да — каза роботът и го застреля.

Зейфод беше толкова изненадан, че трябваше да го застрелят отново преди да се строполи.