Дъглас АдамсЖивотът, Вселената и всичко останало

Глава I

Рано сутрин редовно се разнасяше ужасеният вик на Артър Дент, който се събуждаше и внезапно се опомняше къде се намира.

Не че пещерата беше студена, не че беше влажна и смърдеше. Просто тя се намираше насред Айлингтън и превоз не се очакваше в близките два милиона години.

Времето е така да се каже най-лошото място, където човек може да се загуби, както Артър Дент би потвърдил, тъй като се бе залутал безнадеждно както в него, така и в пространството. Загубването в пространството поне не те оставя да скучаеш.

Той акостира на Земята в праисторическата епоха в резултат от сложна поредица събития, включваща това, че го вбесиха, а след това и обидиха на такива идиотски места от Галактиката, каквито не бе и сънувал, че могат да съществуват, и въпреки, че животът сега бе много, много, много спокоен, него все още го тресеше.

Не бяха го вбесявали от пет години насам.

Откакто почти не беше мяркал жива душа, след като се разделиха с Форд Префект преди четири години, не го бяха и обиждали през цялото това време.

Освен само веднъж.

Случи се една пролетна вечер около две години по-рано.

Тъкмо се връщаше в пещерата си малко след здрачаване, когато забеляза внушителното проблясване на светлини през облаците. Обърна се и се загледа с надежда. Спасение. Избавление. Невъзможната мечта на всеки корабокрушенец — кораб.

И докато гледаше, докато се беше вторачил с изумление и възторг в небето, един дълъг сребрист кораб се спускаше в топлия вечерен въздух бавно и безшумно, разгъвайки дългите си крака плавно в технологична балетна стъпка.

Корабът се приземи леко и малкото шум, който издаде, замря, като че ли приспан от вечерното спокойствие.

Показа се стълба.

От кораба заструи светлина.

В люка се появи силуетът на висока фигура. Тя слезе по стълбата и застана пред Артър.

— Ти си смотаняк, Дент — простичко каза фигурата. Тя беше извънземна, много извънземна. Беше странно извънземно висока, със странна извънземно сплескана глава, странни цепнати малки извънземни очи, екстравагантно нагънати златни мантии с подчертано извънземен фасон на яката и бледа сиво-зелена извънземна кожа, лъщяща с онзи гланциран блясък, който повечето сиво-зелени лица могат да придобият само след дълги упражнения и с цената на много скъп сапун.

Артър гледаше замаяно фигурата.

Тя го наблюдаваше равнодушно.

Трепетът и надеждата, които Артър изпита първоначално, бяха тутакси изместени от удивление. В този момент най-разнообразни мисли се бореха в главата му за контрол над гласните струни.

— Хъъ? — успя да произнесе той.

— …Бъхъъъъ… — добави после.

— Рърауакой? — каза най-накрая и изпадна в яростно мълчание. Изпитваше последиците от това, че доколкото си спомняше, не беше разменил и една дума с някого.

Извънземното направи гримаса и погледна за справка в нещо като бележник, който държеше в тънките си вретеновидни извънземни ръце.

— Артър Дент? — попита то.

Артър безпомощно кимна с глава.

— Артър Филип Дент? — излая извънземното.

— …Ъъъъдаъъъъ… — потвърди Артър.

— Ти си смотаняк — повтори извънземното. — Абсолютен гъз.

— Ъъ…

Съществото кимна на себе си, отметна нещо по странен извънземен начин в бележника и се обърна рязко към кораба.

— Ъъ — извика отчаяно Артър — Ъъ…

— Не ми пробутвай тия — изквича извънземното. То се изкачи по стълбата, мина през люка и изчезна в кораба си. Корабът се затвори и започна да издава ниски боботещи звуци.

— Ъъ, хей! — изкрещя Артър и се затича безпомощно към него. — Чакай малко! — викаше той — Какво е това? Какво? Чакай малко!

Корабът се издигна сякаш изхлузваше тежестта си като наметка върху земята и за малко се задържа колебливо във въздуха. Той се понесе странно към вечерното небе. Премина през облаците, осветявайки ги за кратко време и после изчезна, оставяйки Артър самичък сред необятните простори да танцува безпомощно миниатюрен малък танц.

— Какво? — пищеше той — Какво? Какво? Хей, какво? Върни се и ми кажи!

Той скачаше и танцуваше докато краката му се разтрепериха и крещеше докато дробовете му засвириха. Нямаше отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да го заговори.

Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.

Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак някаква цел и все пак го държеше в движение.

Уоубегър Безкрайно Удължения беше — всъщност е — един от много малкото на брой безсмъртни същества във Вселената.

Онези, които са родени безсмъртни, инстинктивно знаят как да се съобразяват с това, но Уоубегър не беше от тях. В действителност го беше намразил това бреме от безметежни копелета. Безсмъртието се бе стоварило върху му в резултат от недоглеждане при нещастен случай с ирационален ускорител на частици, течен обяд и чифт гумени връзки. Детайлите в случая са без значение, понеже никой никога така и не успя да възпроизведе точните обстоятелства, при които всичко това протече, а много хора завършиха опитите си, придобивайки или много глупав, или много мъртъв вид, или и двете заедно.

Уоубегър притвори очи със суров и уморен вид, пусна малко лек джаз по корабното стерео и се замисли, че той би могъл да го е създал, ако не бяха неделните следобеди — наистина би могъл да го направи.

В началото всичко беше майтап. Той се забавляваше като водеше опасен живот, поемаше всякакви рискове и си докарваше добри пари от доходоносни дългосрочни инвестиции, при това просто надживяваше всекиго.

В крайна сметка най-трудното нещо, с което така и не можа да се оправи, се оказаха неделните следобеди, както и онази ужасна апатия, която те обхваща към 2:55, когато разбираш, че вече си взел разумния брой бани през този ден, че колкото и усилено да втренчваш поглед в която и да е статия във вестниците, така и няма да можеш да я прочетеш никога, нито пък да използваш революционния нов метод за подкастряне, описан в нея, и че както си се загледал в часовника, стрелките му неумолимо ще се придвижат до четири часа и ще настъпи дългото и мрачно време за чай на душата.

Така всичко започна да му писва. Веселите усмивки, които раздаваше на погребенията на другите хора, започнаха да избледняват. Започна да презира Вселената като цяло и всекиго в частност.

Това беше моментът, когато откри своята цел в живота, онова нещо, което му даваше сили, и доколкото самият той можеше да прецени, вечно щеше да му ги дава. Ето какво беше то.

Да обижда Вселената.

Тоест, да обижда всекиго в нея. Индивидуално, персонално, един по един и (с това в действителност реши да се захване) по азбучен ред.

Когато хората възразяваха — което понякога се случваше да направят — че планът му е не само погрешен, но и направо невъзможен поради броя на хората, които се раждат и умират всеки момент, Уоубегър просто ги сковаваше със стоманен поглед и казваше: „Човек може и да си помечтае, нали?“.

И така той започна. Намери космически кораб, направен така, че да трае вечно и го оборудва с компютър, който можеше да обработва данните, необходими да се следи цялото население на Вселената, и да изработва ужасно, сложните маршрути.

Корабът на Уоубегър пресичаше вътрешните орбити на Слънчевата система и се приготвяше да бъде ускорен от слънцето и изстрелян в междузвуздното пространство.

— Компютър — проговори Уоубегър.

— Тук — метално се отзова компютърът.

— Сега накъде?

— Това изчислявам.

Уоубегър се загледа за миг във фантастичния накит на нощта, милиардите малки диамантени светове, разпръскващи светлина в безкрайния мрак. Всеки един, абсолютно всеки един от тях, фигурираше в маршрута му. Повечето щеше да преброди милиони пъти.

Представи си за момент, как маршрутът му свързва всички обекти в небето като номерирани точки от детска главоблъсканица. Надяваше се, че от някое подходящо място във Вселената би могло да се види как в резултат от свързването се изписва една твърде, твърде грубиянска дума.

Компютърът избипка, за да покаже, че е приключил със сметките.

— Фолфанга. — каза той и избипка.

— Четвъртото населено място от системата Фолфанга — продължи той и отново избипка.

— Определеното времетраене на пътуването, три седмици — продължи по-нататък и отново избипка.

— Среща с малък гол охлюв — избипка компютърът — от рода А-Рт-Ър-Фил-Ипдену.

— Смятам — добави след кратка пауза, през която бипкаше — че си решил да го наречеш безмозъчен задник.

Уоубегър изгрухтя. Известно време наблюдаваше величието на всемира през прозореца си.

— Мисля, че ще подремна малко. — каза накрая и добави — В обсега на кои телевизионни мрежи ще се движим през следващите няколко часа?

Компютърът избипка.

— Космовид, Мислопикс и Домашна мозъчна кутия — изброи той и избипка.

— Да има някакви филми, които не съм гледал вече тридесет хиляди пъти?

— Не.

— Ъх.

— Има един „Тревога в Космоса“. Гледал си го само тридесет и три хиляди петстотин и седемнадесет пъти.

— Събуди ме за втората част.

Компютърът избипка.

— Приятни сънища.

Корабът продължи да лети в нощта.

В това време на Земята започна да вали като из ведро, а Артър Дент седеше в своята пещера и прекарваше една от най-скапаните вечери в целия си живот. Той мислеше за нещата, които можеше да каже на извънземния и биеше мухите, които също имаха скапана вечер.

На следващия ден Артър си направи торбичка от заешка кожа, понеже си помисли, че ще е добре да може да си държи разни неща в нея.

Загрузка...