Емперо

20

След убийството на емперо Грейланд II Взаимозависимостта навлезе в официален период на траур. Изпълнителният комитет, позовавайки се на шокиращата ѝ и трагична смърт, удължи традиционния петдневен траур до цяла седмица. В системата на Средоточие тази седмица започна веднага, а в другите системи щеше да започне при получаване на вестта за нейната гибел.

Изпълнителният комитет, начело с архиепископ Корбин, обяви също, че ще има официално разследване на подробностите около покушението. Всички улики сочеха, че графиня Рафелия Майсен-Персо е действала сама; в покоите ѝ бе открита предсмъртна бележка, в която тя описваше как е успяла да осъществи покушението и защо — очевидно бе в знак на протест срещу бездействието на емперо по въпроса за евакуацията на системата Локоно. Писмото правеше паралели между действията на графинята и тези на Гунар Олафсен, който бе убил първата Грейланд в знак на протест срещу онова, което той смяташе за бездействие по отношение изолацията на Даласисла, станала по време на нейното царуване.

Но, разбира се, изпълнителният комитет не можеше просто да приеме този прекалено очевиден отговор, без да проведе пълно разследване. Краткото царуване на Грейланд II бе белязано от многократни покушения и опити за нейното отстраняване, сложни планове, които включваха цялото благородническо и професионално съсловие на Взаимозависимостта. Трябваше да има поне опит за по-дълбоко разравяне на нещата, за да се види дали тук не се крие нещо повече от очевидната недоволна графиня.

Що се отнася до самата Грейланд, (закритият) ковчег с останките ѝ щеше да бъде изложен в имперския дворец през първите три дни от официалния траур, а после още три дни в Брайтън, в Първа стъпка, за да могат хората да я видят и да я запомнят. В края на траурния период тя според традицията щеше да бъде кремирана и прахът ѝ да бъде положен в имперската гробница в Си’ан, където да почива навеки заедно със своите предци.

След като тези неща бяха уредени, изпълнителният комитет насочи вниманието си към следващия, доста по-трънлив проблем: Кой да бъде следващият емперо на Взаимозависимостта.

Този път проблемът бе по-трънлив от обичайното. Емперо бе умряла, без нито да роди, нито да назове наследник, което означаваше, че няма официален приемник на трона. Това се бе случвало само шест пъти досега в историята на Взаимозависимостта. Не беше нещо нечувано, но беше рядкост.

Тук историята даваше някои напътствия. Независимо дали емперо е посочил наследник, или не, тронът се смяташе за собственост на Дома Ву. Това бе само традиция, разбира се, но тя бе подкрепена от силен, пък макар и неписан, законов аргумент. Повечето от второстепенните титли на емперо, включително Регент на Средоточие и присъдружните народи, бяха изрично свързани с рода Ву, а Си’ан, макар и строго погледнато, територия на имперския дом, се намираше в системата на Средоточие, която принадлежеше и поне на теория се ръководеше от семейство Ву. Така че би било в най-добрия случай трудно да сложат на трона някого, който не е Ву.

Предишните шест пъти, когато не бе имало официален наследник на трона, той първо бе предлаган на онзи братовчед Ву, който бе управителен директор на Дома. Ако управителният директор откажеше на тълпата (което се бе случвало три пъти) или бъдеше сметнат за некомпетентен (веднъж), бордът на директорите на Дома Ву получаваше задачата да избере член на семейството, който да се възкачи на трона. И в двата такива случая бордът бе избирал някого от своите членове.

При сегашните обстоятелства не бе възможно да предложат на изпълнителния директор; последният такъв, Деран Ву, бе мъртъв, а предишният, Джейсин Ву, бе опитал преврат срещу Грейланд II и в момента седеше в килия и чакаше съдебния си процес. Никой друг Ву не бе заел поста на изпълнителен директор след ненавременната смърт на Деран Ву — Простър Ву действаше като де факто изпълнителен директор на семейството, но не бе приел официално титлата, и изглеждаше, че нито той, нито останалите от борда бързат да сложат някого на поста. Също така не личеше Простър Ву да проявява някакъв интерес да стане емперо, дори и да беше официален изпълнителен директор.

При това положение — и след като се посъветва както с историци, така и с имперския министър на правосъдието — архиепископ Корбин, в ролята си на директор на изпълнителния комитет и подкрепена от подписите и печатите на членовете му, с които те засвидетелстваха своето съгласие, официално отправи покана към борда на директорите на Дома Ву да изберат новия емперо.

Почти веднага пристигна искане от Простър Ву да се срещне с архиепископа. Бордът, който очакваше тази покана, бе направил своя избор, и Простър искаше да го обясни лично на Корбин.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза Корбин на Простър, когато ден по-късно той дойде при нея в просторния ѝ кабинет в имперската катедрала на Си’ан. След като помощниците им бяха освободени и двамата останаха насаме, тя го покани с жест да седне.

— Благодаря — отвърна Простър. — Не съм се срещал с братовчедка си, освен официално и при разни церемонии, но това дойде като шок за всички ни.

— И за мен също.

— Доколкото разбирам, били сте доста близки с нея — каза Простър.

— Така е — потвърди Корбин. — Тя беше чудесен човек и не го казвам лекомислено. Не искаше ролята на емперо, но успя да навлезе в нея. И позволи на мен да ѝ помогна. Вечно ще съм ѝ благодарна за това. Ще ми липсва.

— В такъв случай, моите съболезнования, архиепископ.

— Благодаря ви, директор Ву.

— Моля ви, наричайте ме Простър.

— Щом искате. — Архиепископ Корбин се усмихна и прогони от ума си мислите за Грейланд. — И така. Не сме тук да говорим за миналото, а за бъдещето.

— Да.

— Ву избраха ли следващия емперо?

— Да.

— Кой е той?

— Ами… — заекна Простър и посегна към чантичката за документи, която носеше. — Това ще се нуждае от малко обяснения.

Корбин се намръщи.

— Защо?

— Ще разберете. — Простър бръкна в чантичката, извади внушителен топ документи и ги остави на бюрото на архиепископа. — Преди да ви кажа, ето заявленията на повечето благороднически Домове, големи и малки, които подкрепят избора ни. Можете да ги използвате както сметнете за добре и да накарате юристите си да проверят законността им.

— „Повечето“ Домове?

— Имаше няколко, които предпочетоха да изчакат — обясни Простър. — Домът Лагос, което не е изненада, като се има предвид колко са опърничави. Домът Персо, тъй като местният им директор уби предишната емперо и те доста правилно прецениха, че най-добрият им вариант в момента е да се затаят и да не правят нищо. И няколко други, сравнително маловажни в голямата схема на нещата. — Той потупа по купчината. — Тук обаче са представени огромното мнозинство от Домове. И повечето благородници на Взаимозависимостта.

Корбин погледна купчината.

— За да получите толкова голяма подкрепа за избора си, трябва от известно време да сте имали представа кой ще е този наследник.

— Не, разбира се, че не. Но когато стана ясно, че ще има нужда от наследник, очевидният избор бе един, и когато се свързахме с другите Домове, за тях изборът също бе очевиден.

— След това встъпление нямам търпение да чуя кой е този Ву.

— Е, тъкмо там е работата, архиепископ. Не става дума за Ву.

Корбин сбърчи чело.

— Какво?

— Говоря за Надаш Нахамапитин.

Корбин зяпна.

— Да не сте си загубили проклетия ум? — сопна се тя, когато се съвзе.

Простър Ву изглеждаше изненадан, че архиепископът използва ругатни, и конкретно тази ругатня, но бързо се окопити и поклати глава.

— Има си много добри причини.

— Тя се опита да убие емперо! На два пъти! Уби собствения си брат! Участва в заговора на майка си!

— Всичко това трябва да се разглежда в определен контекст.

— Контекст!?

— Да — продължи Простър. — Няма да се преструвам, че Надаш не е замесена в посочените от вас събития. Но контекстът включва нейното семейство и нашето. Бащата на Грейланд, Атавио VI, сключи споразумение от името на имперския Дом с Дома Нахамапитин да сроди двете фамилии и детето, което се роди от този брак, да бъде наследник на неговия наследник. После Ренеред умря…

— … защото графиня Нахамапитин устрои убийството му…

— … при обстоятелства, в които Надаш нямаше участие, нито знаеше за тях, и Кардения стана наследница. И двете семейства приемаха, че договорката между тях още важи. Но Кардения наруши тази договорка и Домът Нахамапитин бе ощетен.

— И това по някакъв начин извинява опитите за убийство и преврат? — попита жлъчно Корбин.

— Разбира се, че не — отвърна Простър. — Обаче е уместно да отбележим, че спогодбата между Нахамапитин и имперския Дом не беше само бизнес. Става дума за династии и управлението на Взаимозависимостта. Нищо не извинява действията на Дома Нахамапитин, след като Кардения избра да не зачете договорката между Домовете им. Но точно това е контекстът на ситуацията. И в този контекст Кардения навреди на Дома Нахамапитин. Не в същия мащаб, нито по същия начин. Но несъмнено им навреди.

— Не може да вярвате на тези дрънканици.

— Всъщност мога — възрази Простър. — Вярвам също, че последното, от което се нуждае Взаимозависимостта в този момент, когато буквално всичко се разпада, е гражданска война с имперския Дом от едната страна и Нахамапитин от другата. Точно на това сме свидетели през последните години и вие го знаете. То ни докара докъдето сме днес. Трябва да се съсредоточим върху спасяването на Взаимозависимостта от разпад. А вместо това си играем на дворцови интриги. Безсмислено е. Прахосническо е. И ще ни доведе до гибел. Всички нас. Знаете го.

Корбин не отговори.

Простър се приведе напред в стола си.

— Вижте сега. Ву слагат Надаш на трона като емперо. Само като емперо, с много ограничена власт и отговорности, на което тя вече се е съгласила. Тя се омъжва за Ву — вече се е заела да преглежда кандидатите, за да си намери подходяща партия, — а после онзи, когото избере, приема всички по-дребни благороднически титли: крал на Средоточие и така нататък. Детето им, което ще носи името Ву, наследява всичко, и се връщаме в изходна позиция по отношение на наследяването и династиите. Връщаме се към това, за което се бяха споразумели имперският Дом и Домът Нахамапитин при Атавио VI. Всеки, който в момента се готви за гражданска война, се успокоява. Съсредоточаваме се върху спасяването на Взаимозависимостта. Спасяваме колкото животи можем.

— Даже ако по този начин възнаграждаваме една убийца и предателка?

Простър разпери ръце.

— В такива времена живеем, архиепископ.

— Ние създаваме времената, в които живеем, Простър.

— Понякога. Но не ние сме създали време, в което Потокът се разпада. Опасявам се, че това ни беше натрапено от обстоятелствата. — Той сви рамене. — А и така или иначе, ако не сложим Надаш на трона, какви времена създаваме? Мислите ли, че тя или съюзниците ѝ ще оставят онова, с което са се захванали? На колко Ву искате семейството ми да изрисува мишени? Не горя от желание да принеса още свои братовчеди в жертва на боговете на войната.

— И искате съгласието ми за това? — попита Корбин.

— Хубаво би било — каза Простър. — Но не е задължително. Благородниците вече са на наша страна. Все пак, да, бих искал да получа одобрението ви, в писмен вид, и сътрудничеството на Църквата на Взаимозависимостта. Това ще улесни нещата и ще е от полза за самата вас.

— Как така?

— Надаш знае, че миналото ѝ я прави… спорен избор за глава на църквата и кардинал на Си’ан и Средоточие. Готова е да прехвърли тези титли и власт на вас, като архиепископ, докато тя седи на трона или докато вие сте в състояние да заемате поста си, което от двете е по-кратко. Ако вие умрете или се оттеглите първа, титлите ще преминат към наследника на Надаш. А ако я надживеете, ще имате възможност да върнете титлите на новия емперо, когато заеме трона, или те ще се върнат при него, когато напуснете поста си.

Корбин поклати глава.

— Не аз — каза тя.

— Моля?

— Казах „Не аз“. От името на църквата мога да заявя, че няма да се противопоставим на избора ви на емперо, колкото и да е глупав. И приемам предложението ви кардиналството на Си’ан и Средоточие да премине у архиепископа на Си’ан, докато Надаш Нахамапитин управлява като емперо. Но това няма да съм аз. Смятам да се оттегля.

— Защо?

— Защото няма да застана в катедралата, за да благословя Надаш Нахамапитин и да се моля за успеха ѝ, нито ще съм човекът, който ще извърши коронацията. Забравяте, Простър Ву, че аз бях заедно с Надаш Нахамапитин в изпълнителния комитет. Още там успях да ѝ взема мярката. Вие се заблуждавате, господине, ако смятате, че можете да я контролирате или обуздавате — вие или Домът Ву, или всяко споразумение, към което тя твърди, че ще се придържа.

— Може би сте прекалено предпазлива.

— Горещо се надявайте да съм — каза Корбин. — Аз лично си измивам ръцете от тази работа. Очаквайте да обявя намерението си да се оттегля от архиепископския пост и да се върна към ролята на обикновен свещеник през следващите няколко часа.

— Нямам търпение да поговоря с вашия наследник за коронацията.

— Аз също нямам търпение това да стане след един месец.

— Моля? — не разбра Простър.

Корбин се усмихна.

— Скъпи ми Простър, виждам, че не си особено верен син на църквата. Нека ти обясня. Като де факто глава на Църквата на Взаимозависимостта — и понеже в момента няма действащ емперо, който е де юре неин глава, — аз не разполагам с лукса да избера своя наследник. Трябва да се проведе епископски събор, на който трябва да има кворум. Броят на епископите, чиито епархии се намират в системата на Средоточие, не стига, за да запълни кворума, трябва да присъстват и епископи от други системи. Това, между другото, е направено умишлено. Ако има достатъчно други епископи, гостуващи на Средоточие, можем да ги използваме. Но също така трябва да пратим покани на епископите от другите системи. Абсолютният минимум от време, което изисква църковният закон за това, е един месец.

— Даже ако има кворум от епископи в системата на Средоточие?

— Да. Кворумът е минималният брой. Колкото повече епископи участват, толкова по-добре. Обикновено, ако архиепископът на Си’ан възнамерява да се оттегли, назначаваме колкото е възможно по-далечна дата. Най-често след година. Не е необичайно да са и две, така че и епископите от Край да могат да дойдат, ако желаят. Но сега така или иначе Край е откъснат от нас.

— И няма да извършите коронацията преди това?

— След като обявя оставката си, нямам право — обясни Корбин. — Мога да изпълнявам обикновените ритуали, достъпни за всеки свещеник, и съм сигурна, че църквата ще ми позволи да продължа да я представлявам междувременно в изпълнителния комитет. Но всичките ми отговорности на архиепископ ще преминат временно у епископ Хил, който ръководи Парламентарната катедрала.

Простър отвори уста.

— Всичките ми отговорности, освен коронясването на емперо, което по канон спада изрично към отговорностите на архиепископа на Си’ан.

Простър си затвори устата.

— И преди да попитате — или да не попитате, но да си го помислите, Простър, — никой емперо не е легитимен без църковна коронация. Един предполагаем наследник може да упражнява определена власт преди официалното си встъпване в длъжност, но тази власт е предимно церемониална и се ограничава до управление на имперското домакинство. Ето защо имаме изпълнителен комитет за този промеждутък.

— Разбирам какво правите — изсумтя Простър.

— Много се надявам да разбирате; достатъчно ясно се изразих — каза Корбин. — Но за в случай че все пак не съм, нека ви кажа. Ще си получите коронацията, Простър Ву. Надаш Нахамапитин ще бъде емперо и нека отговорността за това падне върху вашата глава. Но тази коронация трябва да е законна и да се проведе по правилата — правилата на църквата и законите на Взаимозависимостта, — иначе глупавата ви игричка ще се разпадне на пух и прах. Което означава, че засега трябва да играете по моите правила. Това е последният ми ход. Вие го знаете и аз го знам. Но все пак си е моят ход и аз ще го изиграя.

Простър не продума дълго време. После кимна.

— Добре — каза Корбин. — Значи наследникът ми, който и да е той, ще ви приеме след месец. Вероятно.

Простър повдигна вежди.

— Вероятно?

— Обикновено епископите избират следващия архиепископ измежду присъстващите — поясни Корбин. — Но невинаги. Понякога избират някого, който го няма там. Когато го направят, този епископ трябва да бъде уведомен. После трябва да приеме. После трябва да пристигне. Това може да отнеме месеци.

— Казахте, че не е много вероятно.

— Не е — съгласи се Корбин. — Но е възможно. Надявайте се да не изберат някой епископ от Край.

21

Марс и Шанвер намериха зараждащата се мимолетна плитчина на Потока точно където трябваше да бъде и правейки точно каквото трябваше да прави — да се разширява и движи, — и нещо повече, тя изхвърляше още плитчини, които излитаха от нея и се изпаряваха след броени минути или секунди. Марс не беше очаквал това и то не пасваше съвсем на неговия модел. Той знаеше, че може да прекара цялата си кариера в ровичкане само из този аспект на появяващите се мимолетни плитчини и пак да не изчерпи нещата, които може да каже за него. Животът на Марс Клермон представляваше абсурдно претоварен поток от данни.

Дотолкова, че се наложи на Шанвер да му напомни, че макар всички данни, които събират, да са възхитителни, двамата си имат задача и цел, и може би трябва да работят върху тях. Затова Марс неохотно изостави всичко, което не бе свързано с измерване на основния резонанс на тъканта на Потока и съставяне на карта на продължаващия ефект от някогашното Разкъсване, за да види как се отнасят останалите данни към хипотетичните му стойности.

Тук също имаше интригуващи разлики — макар и малки, — а Марс като учен знаеше, че дори дребните вариации могат да доведат до големи промени по-нататък, което щеше да се отрази на предсказанията му за появата и времетраенето на мимолетните струи, както в близко бъдеще, така и след десетилетия, и дори векове.

Това също укрепи вярата на Марс, че следващата крачка трябва да е да се свалят още показания от зараждащи се мимолетни плитчини и свързаните с тях струи. Постепенното уточняване на хипотезата чрез новите данни не беше секси, но бе важно. Също така то намекваше — само намекваше, но все пак, — че може дори да има начин да направят онова, което искаха: да оформят и местят плитчините на Потока, а току-виж дори да ги накарат да поглъщат цели човешки хабитати.

Което би породило сума ти вторични проблеми, с които Марс не бе сигурен, че иска да се сблъсква, включително въпроса как да оформи достатъчно голям пространствено-времеви мехур, за да побере дълги цели километри хабитати. Но също така осъзнаваше, че не е длъжен да решава всеки проблем. Ако решеше този, други хора можеха да се справят с останалите. А решаването на този проблем бе достатъчно за всеки.

Марс бе толкова погълнат от собствения си свят от данни и хипотези, че едва не забрави да прати бележка на Кардения, за да започне вечерния им разговор от кратки текстови съобщения, делени от дълги паузи. Тази вечер Марс прати само „Тооолкова много данни. Обичам те“ с надеждата Кардения да разбере, че е прекалено зает със своята лъскава наука, за да бъде свестен събеседник тази вечер. Кардения отговори просто „И аз те обичам“, и той можеше да си я представи как се усмихва на простодушния му научен ентусиазъм.

Марс се радваше, че тя постъпи така, и за кой ли път през нощта преди двамата с Шанвер да потеглят да наблюдават тази зараждаща се плитчина, отдели секунда да се удиви, да изпита простичка и дълбока почуда, че Кардения му е предложила брак.

Марс знаеше, че това бе импулсивно решение от нейна страна, може би дори прибързано. Кардения отдавна му бе разказала, че е трябвало да се омъжи за злочестия Амит Нахамапитин и че хората в нейното положение невинаги и дори не често си позволяват лукса да се женят по любов. Любовта бе за хората, които нямаха толкова голяма власт, че буквално да не могат да се откажат от нея — с каквато Кардения разполагаше като емперо. Тя му го бе казала с такова тъжно спокойствие, че Марс се изненада, когато почувства нещо като жал към нея, най-могъщата личност сред милиардите, живеещи във Взаимозависимостта.

Всъщност Марс го знаеше още преди тя да му го каже, и винаги бе запазвал някаква резервираност. Не в сърцето си, защото знаеше, че обича Кардения и няма смисъл да се заблуждава по този въпрос. А в тихите, логични части на ума си, които го караха да осъзнава, че един ден тази връзка ще приключи — ако има късмет, само с простото раздалечаване на двама твърде добре опознали се хора, които се разлюбват, а ако няма, по друг, по-мъчителен за сърцето начин. И когато това станеше — когато, не ако, — той трябваше да е в състояние да го приеме и да знае, че любовта никога не е била сред прерогативите на един емперо.

И въпреки всичко Кардения му бе предложила брак, на него, и макар че той в началото се смути, все пак прие. Затова престана да потиска тихите и логични части на ума си. Един ден Марс и Кардения може би щяха да оплескат връзката си — хората правеха такива работи и той не се залъгваше, че само защото я обича, това не означава, че тя няма да го вбесява адски от време на време, — но поне щяха да започнат от едно положение, което предполага постоянство и търпимост. Марс бе доста сигурен, че може да се справи с това: всеки нов ден да започват отначало, градейки съвместния си живот.

Часове по-късно, когато потоците от данни вече плуваха пред очите му и се блъскаха в главата му, той се отправи към каютата си на „Оверн“, отпусна се на възглавницата и се замисли със смътно задоволство за Кардения, преди да потъне бързо в дълбок сън без сънища. Когато изплува от този сън, близо дванайсет часа по-късно, му се стори, че чува Кардения да казва просто „Марс“, точно докато отваряше очи.

Марс Клермон се надигна от леглото, прозя се, протегна се, облече се и отиде на мостика на „Оверн“, където Тома Шанвер, който умишлено го бе оставил да спи колкото се може по-дълго, го чакаше, за да му каже, че Кардения, емперо Грейланд II, е мъртва.

Пътуването обратно към Си’ан им отне осем дни, и хиляда години.

Си’ан, в който се върна Марс, не бе същият, от който бе тръгнал. Официалната му имперска длъжност беше специален научен съветник на емперо, а това бе пост, прикрепен лично към владетеля. Със смъртта на Грейланд всичките ѝ лични служители — съветници, помощници и консултанти — бяха освободени в очакване на указанията на бъдещия емперо, който, както показваше историята, вероятно щеше да доведе свой собствен персонал и следователно нямаше да се нуждае от този на бившата емперо.

За Марс това означаваше, че всеки проект или инициатива, които бе започнал от името на Грейланд — тоест всичките, — са спрени в очакване да бъдат прегледани от бъдещия емперо. Марс вече нямаше достъп до файловете и данните на имперските сървъри, нито можеше да споделя събраните данни с другите учени, докато новият емперо или назначен(и) от него представител(и) по личните му научноизследователски инициативи не му позволи да го направи.

Само по себе си това бе дребен проблем за Марс. Той винаги бе държал копия от работата си на личните си устройства, а и така или иначе цялата работа бе споделена с Шанвер. Той можеше да предаде информацията на други, ако решеше, а междувременно да работи по нея сам. Но да бъде официално отрязан от работата си и значението на този факт за отношенията му с имперския апарат го караше да се лута като кораб без пристан.

(Като стана дума за пристан, „Оверн“ вече нямаше разрешение да пристава в личния док на емперо на Си’ан — Марс, за чийто кораб се смяташе той, бе принуден да уреди друг временен пристан в хабитата, плащайки кожодерската такса от купищата марки, които бе донесъл от Край. Пристанът трябваше наистина да е временен, защото цената бързо би стопила средствата на Марс. Това му припомни, че има разлика между просто богат, какъвто беше той, и въшливо богат, какъвто трябваше да е, за да държи кораб с размерите на „Оверн“ паркиран някъде в системата.)

Докато чакаше разпорежданията на новия емперо относно длъжността му, на Марс му бе позволено да остане в ергенската си квартира в двореца, където бе спал рядко през последните няколко месеца. Не му позволиха да си вземе нещата от покоите на емперо. Личните му вещи — дрехи, тоалетни принадлежности и някои други предмети, — бяха пратени в квартирата му в двореца още преди той и „Оверн“ да се върнат на Си’ан. В личен план Марс бе отрязан от имперския свят също толкова ефективно и ефикасно, колкото и в професионален.

Разбира се, всички знаеха, че между Марс и Грейланд е имало „близко приятелство“, според известния евфемизъм. В ергенската си квартира Марс бе получил доброта и съчувствие от другите имперски служители, някои от които, също като него, чакаха да разберат дали постовете им ще бъдат запазени. Това, което нито те, нито някой друг разбираше, бе природата на това „близко приятелство“ — че то всъщност изобщо не е било „близко приятелство“, а истинска, неподправена любов.

На Марс му бе ясно, че хората от имперското домакинство го мислят просто за любимата сексиграчка на една могъща особа, и не можеше да ги вини. Той никога не се бе опитвал да се възползва от връзката си или да се хвали с нея. Това не им влизаше в работата. Но нежеланието му да говори непринудено за онова, което го свързваше с Грейланд — с Кардения, — означаваше, че в очите на всички други, освен малцината, които познаваха емперо най-добре, Марс нямаше някаква по-специална важност за нея.

Никой друг не знаеше, че Кардения му е предложила брак.

Марс бе вдовец, във всички възможни отношения, при това лишен от утехата някой да разбира болката и загубата му. Не бе споделил дори с Шанвер; смяташе, че не е негова работа да разкрива пръв тази информация. Когато годеницата ти е емперо, оставяш на нея да прави обявленията.

Разбира се, можеше да каже на Шанвер сега. Можеше да каже на всеки, който пожелае да го изслуша. Но не искаше, защото Кардения я нямаше, за да предложи своята гледна точка. Марс знаеше със сигурност какво ще си помислят за него, ако обяви за годежа им тук и сега.

Той обаче нямаше нищо против нещата да останат така. Не беше нужно някой друг да научава, че Кардения го е помолила да се ожени за нея. Той го знаеше и щеше да го носи в себе си вечно.

Марс не остана в ергенската си квартира и не изчака да разбере какво ще стане с неговата роля в имперското домакинство. Той бе дошъл на Средоточие да донесе новината за разпадането на Потока по заръка на баща си. Беше останал, защото емперо — Кардения — го помоли за това. Сега нея я нямаше и задълженията на Марс към нея и към баща му бяха изпълнени.

Освен това новият емперо щеше да е Надаш Нахамапитин.

Марс подаде оставка, опразни квартирата си и се премести на „Оверн“, от една страна, защото Шанвер го покани, а от друга, защото смяташе, че вече плаща наем под формата на кошмарно висока пристанищна такса.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го Шанвер, след като Марс се нанесе.

— Не знам — отвърна младият мъж. — Първоначалният ми план беше да се върна на Край. Но сега това е трудна работа, защото Нахамапитин са блокирали планетата.

— Грейланд смяташе да прати армада.

— Това явно отпада. Надаш е бъдещата емперо. Тя няма да тръгне срещу собствения си брат.

— Ние обаче бихме могли да се вмъкнем през задната вратичка — предложи Шанвер. — Тя още е отворена. Ако побързаме.

— Ние ли?

— Нищо не ме задържа тук. Освен това сме приятели.

— Благодаря ти — каза Марс, искрено затрогнат. — Но не мога да искам от теб да поемеш такъв риск. Даже никой да не наблюдава онази плитчина, това не означава, че няма да ни забележат, докато се приближаваме към планетата. „Оверн“ не е малък.

— Подценяваш маскировката ми — изтъкна Шанвер.

— По-добре да подценявам маскировката ти, отколкото да подценявам способността им да те унищожат като неидентифициран кораб.

— Тук си прав.

— Не, не мога да се върна на Край. Не още. А може би и никога.

— Тогава се връщам към първоначалния си въпрос — каза Шанвер.

— Аз пък се връщам към първоначалния си отговор — отвърна Марс. — Не знам. Засега. Скоро ще измисля нещо. Ако не друго, двамата с теб имаме много данни за обработване. Може би ще намерим отговора в тях. — Той се усмихна и погледна към призрака на Шанвер. — В края на краищата, все още сме последната надежда на Взаимозависимостта. Можем да продължим да работим върху това, независимо дали бъдещата емперо го иска, или не.

— Тази идея ми харесва. Докосва безнадеждния романтик в мен.

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това — каза Марс. — Когато те намерихме, ти си спеше спокойно. А ние те събудихме, хвърлихме те насред космическа битка, а когато дойде тук, аз те забърках в същия тип политически машинации, от каквито си избягал. Няма да те виня, ако ме изхвърлиш в космоса, докато спя.

— Уверявам те, че нямам намерение да те изхвърлям в космоса — отвърна Шанвер. — Драги ми лорд Марс, аз съм много привързан към теб. Да, спях си безметежно, когато ме намерихте. И навярно щях да продължа да спя, докато ми свърши енергията и потъна кротко в смъртта. Но не съжалявам, че ме събудихте. Вие ми дадохте по-хубав живот и по-хубава цел, отколкото съм имал от години, а може би и изобщо. Дори да се провалим в задачата си и усилията ни да се окажат напразни, пак ще си е заслужавало да се борим. Вечно ще съм ти признателен, че имах възможност да участвам в тази борба заедно с теб и твоята емперо. Благодаря ти.

— Няма защо — рече Марс. Стана, за да се отправи към каютата си.

— Кардения беше забележителна личност — каза му Шанвер, преди да си тръгне. — С право си я обичал, Марс.

— Благодаря ти.

— И тя също с право обичаше теб.

Марс нямаше какво да отговори. Затова просто кимна и излезе.

В каютата си той се приготви за лягане и докато го правеше, очите му се плъзнаха по малкото вещи, които можеше да нарече свои. Една от тях привлече погледа му и той я взе. Беше джобният часовник — първият подарък, който Кардения някога му бе направила.

Марс го отвори и очите му попаднаха върху китайските йероглифи — надписа, който Кардения бе гравирала там.

„Сега е нашето време.“

— Беше нашето време — прошепна Марс на Кардения, която я нямаше там. — И си струваше. Иска ми се само да бе продължило повече.

После си легна и се помъчи да заспи. Точно преди да потъне в сън, му се стори, че чува Кардения да изрича името му. Това му донесе утеха, той ѝ се отдаде и заспа.

22

Когато „Нашата любов“ изскочи отново в космоса на Средоточие, хората на Надаш го чакаха, защото беше шибано естествено, че ще го чакат! Надаш вероятно ги бе разположила там още в момента на заминаването на кораба, просто за в случай че той намери някакъв шибан начин да даде на заден в Потока и да се върне още на мига.

Кива бе поласкана, че я чакат. Това означаваше, че Надаш е очаквала от нея да подлъже някак си екипажа на „Нашата любов“. Радваше се, че не я е разочаровала.

Екипажът предаде Кива без бой, както тя самата поиска, и забаламоса хората на Надаш с някаква история как капитан Робинет неочаквано починал по естествени причини (което, строго погледнато, не бе лъжа, тъй като космическият вакуум бе естествено явление) и затова корабът се върнал веднага на Средоточие, за да чака допълнителни нареждания. Това беше измислица, която Кива смяташе, че може да предпази „Нашата любов“ от унищожение при завръщането му. Тя не харесваше особено екипажа на кораба — първоначалното ѝ мнение, че той се състои от навъсени неудачници, които не могат да се оправят в изискано общество, не бе опровергано по време на деветдневното пътуване, — но те ѝ бяха направили услуга, като се оставиха лесно да ги подкокороса към бунт. Затова възнамеряваше да спази своята част от сделката.

Корабите на Надаш заглушиха комуникациите на „Нашата любов“, така че Кива не можа да прати съобщенията, които искаше, включително до Сеня и до юридическия екип на Дома Лагос. Също така не можа да прехвърли една от тайните сметки на Надаш в хранилището за данни на борда на „Нашата любов“. Преди да я отведат от кораба, Кива изтри съобщенията до Сеня и юристите от мейл листа, за да даде приоритет на тегленето, и остави подробни инструкции на сегашния капитан Номек как да преодолее защитните протоколи на тайната сметка. Препоръча му да дръпне парите веднага, щом комуникациите му заработят, а после той, „Нашата любов“ и екипажът му да се покрият някъде за няколко месеца. В тайната сметка, която Кива прехвърляше, имаше четиресет и шест милиона марки повече от договорената сума. Тя го смяташе за бакшиш, пък и така или иначе, шибаните пари не бяха нейни.

Щом Кива се озова на борда на кораба на Надаш, капитанът му загуби всякакъв интерес към „Нашата любов“, което ѝ донесе леко облекчение, и съдът се отправи към Средоточие. Или поне тя така си мислеше. Едва когато корабът пристана в Си’ан, в личния док на емперо, на Кива ѝ хрумна, че докато е отсъствала, нещо шибано се е прецакало.

Тези подозрения се оправдаха, когато тя бе отведена в личния кабинет на емперо и завари Надаш Нахамапитин да седи зад бюрото.

— Сигурно се майтапиш с мен — подхвърли Кива.

Надаш се усмихна.

— Лейди Кива. Ако поискам да говоря насаме с теб, ще обещаеш ли да не правиш нищо глупаво, като например да се опиташ да ме нападнеш?

— Никакъв шибан шанс — изръмжа Кива и кимна към един предмет на бюрото. — Ще те пребия с това шибано преспапие при първа възможност.

— Оценявам искреността ти — каза Надаш и кимна на охранителите, които бяха придружили Кива от кораба дотук. Един от тях я бутна в много изящно и невероятно скъпо кресло, датиращо от царуването на Лео II, докато друг върза ръцете и краката ѝ с еластични въжета.

— Удобно ли ти е? — попита Надаш, след като Кива бе вързана и охраната се оттегли от другата страна на вратата.

— Ела тук и ще те ухапя.

— Не си падам по такива неща, но благодаря за предложението. — Надаш разпери ръце, за да обхване с жест кабинета. — Разбирам, че може би ти идва като шок, че се срещаме на това място.

— Не може да се каже, че съм шокирана — отвърна Кива. — Ти от години се опитваш да се добереш с убийства до този шибан офис. Просто съм разочарована, че най-после си успяла.

— Не съм убила никого, за да стигна дотук.

— Съжалявам, не знаех, че днес е Денят за обиждане на интелекта на Кива Лагос. Иначе щях да си сложа купонджийска шапка.

— Както искаш — сви рамене Надаш. — Важното е, че аз ще съм следващият емперо.

— А защо още не си? — попита Кива. — Явно от известно време се мотаеш из това шибано място. Тук гъмжи от твоите скапаняци. Какво те спира?

Надаш стисна устни.

— Процедурна подробност с Църквата на Взаимозависимостта.

Кива се изкиска.

— Архиепископ Корбин сигурно ти е казала да ходиш да се шибаш.

— Нещо такова.

— Винаги съм я харесала.

— А пък аз не — процеди Надаш. — Така или иначе бившият архиепископ няма да е с нас още дълго.

Кива кимна.

— Виждам, че се отърваваш от враговете си, преди те да са се отървали от теб.

— Тя се оттегля от духовенството след коронацията — обясни Надаш. — Не бива да имаш толкова лошо мнение за мен, Кива.

— Не виждам защо не.

— Е, ами като начало, още си жива.

Това накара Кива да изпръхти.

— Защото знам къде са парите ти.

— Не само затова.

— Не съм убедена — каза Кива. — Две цяло и седем милиарда марки в тайни сметки са си хубава сумичка, даже за бъдещ емперо. Е, всъщност са две цяло и шест четири четири милиарда. Може току-що да съм платила твърде щедро за един бунт с една от по-малките ти сметки.

Надаш се усмихна.

— Ами ако ти кажа, че можеш да запазиш тези две цяло и шест четири четири милиарда?

— Тогава ще ти отвърна, че ми се иска да бях платила по-малко за бунта.

— Бъди сериозна за момент, Кива. Ние двете никога не сме се харесвали, а напоследък сме чиста проба врагове. Но аз скоро ще стана емперо. Последното, което искам, е да започна царуването си с караници и гняв. Разбирам, че свадливостта, нахалството и театралното бунтарство са част от стила ти — Надаш посочи към въжетата, с които бе вързана Кива, — но също така знам, че в критични ситуации винаги мислиш за бизнеса. Открай време е било така. Искам да кажа, мамка му, ти някак си успя да изкараш печалба от онова пътуване до Край, след като саботирахме реколтата ви от хавери.

— Знаех си! — възкликна триумфално Кива. — Шибаният ти брат. Ще го убия това лайненце.

— На дадения етап това изглежда малко вероятно — отбеляза Надаш.

— В списъка ми е — увери я Кива.

Надаш не ѝ обърна внимание.

— Ето какво искам да кажа, Кива: време е да загърбим различията си. Време е да правим бизнес.

— Добре — отвърна Кива. — Да чуем какъв е тоя бизнес.

— Ето го: Искам твоята подкрепа. Искам подкрепата на Дома ти.

— Домът не е мой. Трябва да говориш с майка ми.

— Говорих. Или по-точно един от представителите ми говори.

— Така ли? И как мина?

— Тя ни каза да ходим да се шибаме с чеп под наем. Един и същ чеп под наем.

— Съвсем в стила на майка ми — отбеляза Кива.

— Наистина смятах, че само ти имаш такава склонност към вулгарностите.

— Тц. Семейна черта е.

— Не е особено привлекателна семейна черта.

— По-хубава е, отколкото да трепеш членове на семейството и всеки друг, който ти се изпречи на пътя.

— Това май си го изпросих.

— И още как.

— Да се върнем на темата — каза Надаш. — Майка ти не прояви особено желание да ме подкрепи.

— Ако сме честни, ти уби наужким дъщеря ѝ, докато всъщност я отвлече. Това трудно ще ти спечели симпатиите ѝ.

— Ето защо, ако ти ме подкрепиш след всичко това, заявлението ти ще има голяма тежест. То би могло да убеди семейството и Дома ти също да застанат на моя страна. Искам всички Домове да са зад мен, когато заема трона, Кива. Не само някои от тях. Всички.

— И какво получавам в замяна?

— Като начало, запазваш тайните сметки. Повече от два милиарда марки, всичките твои, чисти и без ангажименти. Даже няма да те карам да плащаш данъци върху тях.

— Друго?

— Няма да подложа Дома Лагос на разследване за различни измами и нелегални бизнес практики и няма да го поставя под имперска опека, докато преглеждаме под лупа целия ви бизнес за последните сто и повече години. Да ти звучи познато?

Кива пренебрегна тази провокация.

— Друго? — попита тя.

— Ти ще наследиш майка си като глава на Дома Лагос.

— Поне пет мои братя и сестри няма да приемат добре това — каза Кива.

— Ти ще имаш емперо на своя страна. Ще им се наложи да свикнат с разочарованията.

Кива кимна.

— Друго?

— Друго, сладолед — сопна ѝ се раздразнено Надаш. — Какво повече искаш?

— Искам главата на брат ти Грени на шибан кол — заяви Кива.

— Защо?

— Защото ме ядоса, прецака ми бизнеса и по едно време щеше да се опита да ме убие на Край, защото се заблуждаваше, че може да му се размине без последствия.

— Лично ли щеше да те убие?

— Поне щеше да се опита.

— Мда — проточи Надаш. — Не виждам как би му се получило.

— Нямаше. Но пак е точка срещу него в тефтерчето ми.

— Не мога да ти го дам веднага — каза Надаш. — Той ми е нужен още известно време. Докато не преместя имперския дом на Край.

— Колко време ще отнеме това?

— Може би пет години.

— Пет години! — възкликна Кива.

— Щеше да стане малко по-бързо, ако не беше архиепископ Корбин.

— Значи след пет години го отписваш?

— Да — потвърди Надаш. — Твой е. Но ще трябва да дойдеш на Край да си го вземеш.

— Край очаква всички ни, рано или късно.

— Което ни води до другото — каза Надаш. — Мога да предложа на Дома Лагос отстъпка от таксата за ползване на плитчината на Край. В близките няколко години тя ще скочи значително.

— Мога да си представя — изсумтя Кива. — И така, да обобщим: ако те подкрепя като емперо и накарам Дома Лагос също да си промени мнението и да те подкрепи, получавам два и половина милиарда марки, освободени от данъци, директорското място в Дома си, евтини такси на Край, когато прехвърлим всичко там, и мога да убия оня шибан запек, когото наричаш свой брат. След пет години.

— Май е общо взето това — каза Надаш.

— Хубава сделка — призна Кива.

— Значи приемаш? — попита Надаш.

— Не, да ти го начукам — рече Кива. — Не съм толкова лековерна, сестро. Просто исках да видя какво ще се престориш, че ми предлагаш. Да продадеш брат си беше наистина хубав щрих.

— Какво? — зяпна объркано Надаш.

— Нали не си останала с впечатлението, че вярвам, че ще си изпълниш обещанията? — рече Кива. — Ти си шибан боклук, Надаш. Цялото ви семейство сте боклуци. Изменници, убийци и боклуци, като се започне от тая шибана отрепка майка ти. Станеш ли емперо, изобщо вече няма да ти пука за шибаната подкрепа или обещания за вярност на Домовете. Ще ни съсипеш, като използваш за тази цел разпадането на Потока. Ще се обърнеш срещу мен в мига, в който не можеш да изцедиш нищо повече. Ще се обърнеш срещу Дома ми. Ще се обърнеш срещу всекиго, рано или късно. Няма да ти пука, защото ще си на Край, докато всички други умират бавно в космоса. Така че, да, шибай се, Надаш. Шибай се и ти, и шибаната ти сделка.

— Мда — промърмори Надаш, когато Кива свърши. — Речта ти си я биваше.

— Имаше някои добри моменти — призна Кива.

— Радвам се, че имахме възможност да си поговорим. Знаеш ли, доста време мина, откакто не сме били заедно в една стая. Мисля, че за последно беше в университета.

— Не си ми липсвала чак толкова.

— Взаимно е, уверявам те.

— И сега какво? — попита Кива. — Ще ме убиеш ли, или ще ме пазиш за специален случай?

— Няма да е чак толкова специален — каза Надаш.

— Не, няма да те убия. Все още искам да си получа парите обратно, след като ти не ги щеш. И все още си ми от полза като заложница. Засега.

— Е, и къде ще ме сложиш?

Надаш се усмихна.

— Разполагам точно с подходящото място. Надявам се, че обичаш самоделни ножове, направени от четки за зъби.

Ето така Кива се озова, няколко кратки часа по-късно, в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, на трийсет километра от Първа стъпка. Това бе същото място, където бе лежала Надаш, след като я обвиниха в убийство и измяна. Тя вероятно смяташе за ироничен коментар да тикне Кива там.

Честно казано, Кива се чувстваше изненадващо добре. Не я бяха убили веднага, което тя изобщо не очакваше, като се имат предвид кръвожадните наклонности на Надаш, килията ѝ бе по-широка от килерчето, в което я държаха на „Нашата любов“, а и миришеше по-добре. Даже тоалетната не беше химическа.

Философски не се чувстваше толкова добре от факта, че е на практика политическа затворничка, тъй като е задържана без официални обвинения, без защита и без някой изобщо да знае, че е жива. Даже не я бяха вписали с истинското ѝ име; за затвора със строг режим „Емперо Хане II“ тя бе Мейвъл Бигс. Кива помнеше, че това е името на второстепенна героиня от ужасния роман, който бе чела на „Нашата любов“. На това му се вика шибана ирония.

Кива вяло се чудеше дали е единствената политическа затворничка тук, но нямаше как да разбере. Държаха я в изолация — уж за нейна собствена защита, да не би някой да я намушка със самоделен нож от четка за зъби или друго пособие, но всъщност за да ѝ попречат да разговаря с останалите затворници, на които би могла да издрънка за истинската си самоличност и които на свой ред биха могли да кажат на своите адвокати или роднини, а те пък от своя страна да кажат на някого, когото това наистина интересува, и така нататък. Изолацията не беше чак толкова ужасна, защото означаваше, че ѝ носеха храната и че тя разполагаше с целия физкултурен салон за себе си през единия час, в който я извеждаха от килията, освен това ѝ дадоха таблет с еднопосочна връзка, за да се развлича. Тя откри, че отново е започнала да гледа сериала „Емперо“, защото ѝ бе подръка, а и беше шарен и разсейващ. Дните се сливаха един с друг.

Тъкмо от новинарската колонка на таблета Кива разбра, че съборът на епископите на Църквата на Взаимозависимостта най-после, след доста оспорвани дебати, които продължили седмици повече от очакваното, избрал нов архиепископ на Си’ан: бившия епископ Коул от хабитата Спарта, който бе разположен в дълга орбита около слънцето на системата на Средоточие. Кива погледна снимката на епископа — набит брадат мъж с изражение на кротко раздразнение — и се зачуди какво ли е направил, за да му стоварят неблагодарната задача да короняса Надаш Нахамапитин.

Не изглеждаше това да му харесва. Но пък Кива не бе сигурна дали би се харесало на някого друг освен на самата Надаш Нахамапитин.

Сега, когато новият архиепископ бе избран, най-после можеха да назначат коронацията. Тя щеше да се състои след три дни, по пладне. Надаш, в разрез с традициите, бе запазила личното си име като имперско; тя щеше да е емперо Надаш I. Кива не бе изненадана. Надаш беше шибана егоистка.

Кива не си въобразяваше, че ще я освободят оттук, след като Надаш стане емперо. Очакваше да остане напълно забравена в суетнята, сега и вовеки веков. Или поне докато Надаш се настани окончателно в имперските си покои на Край след пет или повече години. Щом тя се озовеше там и струите на Потока от Средоточие към Край прекъснеха, Кива не смяташе, че съдбата ѝ ще е по-различна от тази на всеки друг изоставен — бавна смърт. Дали щеше да е в тази килия, или навън, нямаше голямо значение.

Изведнъж таблетът на Кива угасна.

— Шибана работа — промърмори тя. Таблетът бе единственото, което ѝ помагаше да остане с всичкия си — без нещо, с което да се залисва, изолацията щеше да я побърка, и то вероятно изненадващо бързо.

А после внезапно и светлините на затвора със строг режим „Емперо Хане II“ угаснаха. Всичките. Наведнъж.

— Шибана работа — повтори Кива, този път с повече чувство. Спирането на тока не беше шега работа. Затворът, също като всеки хабитат на Средоточие, се намираше в недрата на безвъздушна планета, чиято температура на повърхността варираше от убийствено студена до убийствено гореща, в зависимост от това къде стои човек, тъй като тя се въртеше синхронно около слънцето и винаги бе обърната с една и съща страна към него. Затворът се намираше на убийствено студената страна. Без ток щеше да започне да става студено. И задушно, защото вентилацията и системите за пречистване на въздуха също щяха да спрат. Ако токът не дойдеше скоро, интригата щеше да е дали обитателите на затвора ще умрат от студ, или от задушаване с въглероден диоксид.

Но преди Кива да успее да се паникьоса още повече, таблетът ѝ светна и на него се появиха големи, бели дружелюбни букви на черен фон.

— Що за шибанящина? — промълви объркано Кива. Буквите изчезнаха и на тяхно място се появиха нови.

И таблетът засвири успокояващи инструментални версии на модерни попхитове. Кива не знаеше дали да напълни гащите, или да им приглася.

Лампите светнаха, също толкова внезапно, колкото бяха угаснали.

Музиката се смени с малко по-жива и ритмична. „Музика за шибано бягство от затвора“, помисли си Кива.

Откъм вратата ѝ се чу щракване — звукът, който тя издаваше, когато я отключват.

Кива се подчини и излезе бързо от килията си с таблета в ръка. Забеляза, че май никой друг затворник не е напуснал килията си. Можеше да ги чуе, но те си оставаха заключени.

Поне докато не стигна до една блиндирана врата, която се отвори, за да я пропусне. Когато Кива я затвори след себе си, чу как тя се заключи, а после множество други врати се отключиха; всички други затворници в този сектор сега бяха свободни да напуснат килиите си, но бяха ограничени в рамките на сектора.

Кива продължи да следва указанията и стигна до стая на охраната. Когато вратата се отключи, тя надникна вътре и видя двама пазачи в безсъзнание.

Кива реши да се довери на таблета и мина бързо през стаята, за да се озове в нов коридор.

Нещата продължиха по същия начин близо половин час: Кива вървеше през затвора, следвайки напътствията на таблета. Пътем чуваше най-различни звуци: гълчавата на освободените затворници, воя на сирените и най-общ шум, говорещ за хаос и объркване. Не ѝ звучеше като бунт, поне засега, но Кива нямаше никакво желание да чака, за да разбере как ще се развият нещата.

Накрая стигна до гараж за наземни коли, от онези, с които се пътуваше по повърхността на Средоточие по предимно пустата магистрала, свързваща затвора с Първа стъпка.

Кива направи каквото ѝ се казваше и се вмъкна несръчно в скафандъра, докато на таблета се изписваха инструкции как да запечата шлема и уплътнителите на китките. Когато бе натъпкана в него като шибан кренвирш, таблетът я упъти към един асансьор, който я качи до фоайето на повърхността.

И докато Кива чакаше, пак засвири успокояващи версии на популярни хитове.

И наистина, след броени мигове огромната порта на затвора се размърда и отвори, и през нея се изтърколи с тътен голям наземен транспортьор — с тътен, защото Кива можеше да усети вибрациите от гъсеничната му верига, докато се приближаваше.

Кива позяпа за миг таблета, а после излезе от фоайето през въздушния шлюз. Сложи устройството под предната верига на транспортьора, а после отиде отзад, изтегли се във въздушния шлюз и задейства цикъла.

Влезе и откри Сеня Фундапелонан да я чака.

Транспортьорът потегли, смачквайки таблета, който до последния момент свиреше инструментални хитове, колкото и безсмислено да бе това на една безвъздушна планета.

— Гадина! — изхлипа разплаканата Сеня, след като Кива се измъкна от скафандъра си и двете престанаха да се целуват трескаво. — Накара ме да мисля, че си мъртва.

— Не бях аз — защити се Кива. — А шибаната ни бъдеща емперо.

— Толкова я мразя!

— Нареди се на опашката. Доста е дълга — отбеляза Кива и я целуна пак. — Как го направи? Как успя да уредиш цялото шибано бягство от затвора?

— Не бях аз — каза Сеня.

Кива я изгледа объркано.

— Кой тогава?

— Майка ти ми каза да посрещна този транспортьор и да чакам по-нататъшни инструкции.

— Майка ми ли го е направила?

— Мислиш, че не ѝ е по силите?

— В никакъв случай — каза Кива. — Майка ми е шибано великолепна.

— Щом се качих на транспортьора, ми съобщиха къде отиваме и кого ще вземем.

Кива погледна към кабината.

— Кой кара?

— С автоматично управление е.

— И къде отиваме сега?

Сеня се засмя.

— Нямам представа. Вероятно да видим майка ти. Хич не ме интересува. Важното е, че ти се върна.

— Аз прецаках нещата — призна Кива. — Не те слушах достатъчно. Ти се опита да ме предупредиш за Надаш, а аз си мислех, че съм на крачка пред нея.

— Няма нищо — отвърна Сеня. — Нея съвсем скоро ще я правят емперо. Изглежда, че тя е била на крачка пред всички други.

Кива огледа вътрешността на транспортьора.

— Може би не пред всички — каза тя, а после насочи пак вниманието си към Сеня, защото имаха да наваксват.

23

Денят беше прекрасен за имперска коронация, но пък, от друга страна, това беше Си’ан и тук всеки ден бе прекрасен.

Когато зората в деня на коронацията се разпука (макар и изкуствено), пред катедралата на Си’ан имаше голяма тълпа от зяпачи и доброжелатели. Те се бяха скупчили под балкона, където след коронацията емперо Надаш щеше да се покаже на новите си поданици, да им маха с ръка, да сияе и да направи първите си публични стъпки в новата си роля.

Ако някой от зрителите имаше някакви опасения, че бомбеният атентат от последната коронация ще се повтори, не ги показваше. Е, в повечето случаи не ги показваше. Имаше неколцина шегобийци, които подхвърляха, че този път е малко вероятно да има експлозия, защото Надаш не е атентатор самоубиец. На тези „шегобийци“ обикновено им се отвръщаше да престанат да се държат като гадняри, което пък караше въпросните шегобийци да се оплакват, че вече никой не носи на майтап.

Някои други, които изучаваха по-сериозно имперската история, отбелязваха същото като шегобийците, макар да се изразяваха малко по-иначе. Никой не отричаше, че семейство Нахамапитин, което някога се радваше на благоразположението на имперския дом, през последните няколко години се бе обърнало на сто и осемдесет градуса в отношението си към семейство Ву — главно поради недоволството си, че бившата емперо Грейланд II не пожела да се омъжи за някой Нахамапитин според уговорката — и мнозина се питаха дали ответната реакция на Нахамапитин с покушението и опита за преврат не е всъщност „в допустимите граници“, когато на карта са заложени цели династии. И дали изобщо има нещо, което да е извън допустимите граници за кралските особи.

Други обаче изтъкваха, че тези оживени и все по-неразбираеми дискусии за привилегиите на благородническите Домове всъщност служат за отвличане на вниманието от действителните престъпления на семейство Нахамапитин — и на самата Надаш, да не забравяме — до такава степен, че хората да престанат да ги смятат за престъпления и да почнат да гледат на тях като на колоритно минало. Което само по себе си правеше разговорите още по-отвлечени.

Това, което в крайна сметка обезсмисляше дискусията, бе фактът, че именно семейство Ву, имперското семейство, бе предложило този компромис, за да зачете сделката, сключена от Атавио VI и нарушена от Грейланд II, и че другите благороднически фамилии бързо ги бяха подкрепили. Възкачването на трона на Надаш Нахамапитин не беше номер, нито преврат, отбелязваха информираните. Беше грижливо уреден мирен договор. Такова нещо не се бе случвало в цялата история на Взаимозависимостта и това само по себе си бе вълнуващо и следователно хубаво.

Разбира се, имаше някои пречки по пътя към коронацията. Неочакваната оставка на архиепископ Корбин бе предизвикала забавяне, докато бъде избран нов архиепископ, а процедурата по избора продължи по-дълго, отколкото някой очакваше, и доведе до компромисен архиепископ, от което никой не бе особено доволен, не на последно място самият архиепископ Коул.

Надаш поне не бе оставила времето да отлети нахалост. През седмиците преди коронацията бъдещата емперо се зае да очарова поданиците си с поредица от грижливо подготвени презентации, публични появи и интервюта, които имаха за цел да покажат по-меката ѝ и състрадателна страна. В интервютата Надаш не избягваше темите за съмненията около избора ѝ или за смущаващите ѝ скорошни действия, предприети в името на Дома Нахамапитин, но внимателно насочваше всичко към обещания за бъдещето, как всички благороднически Домове ще работят в хармония, за да се справят с кризата на Потока за благото на всички жители на Взаимозависимостта.

На много от тези интервюта Надаш бе в компанията на новия си годеник Юва Ву, хубав младеж, който изглеждаше леко замаян през повечето време и отговаряше на повечето въпроси с учтиво криволичещи отговори, които не водеха наникъде. Двойката обаче със сигурност изглеждаше страхотно на снимките и Надаш с удоволствие говореше грейнала за общото им бъдеще и децата, които ще имат — вероятно скоро, за да се избегнат всякакви бъдещи проблеми с наследяването.

Не всички вярваха на тази рекламна кампания, но всички, от най-високопоставения благородник до най-нисшия парий, бяха уморени от годините на жестоки дворцови интриги. Надаш Нахамапитин може да носеше със себе си цял вагон лоша репутация, но щом се качеше на трона, всички можеха просто да престанат да мислят за това.

Грейланд II — странната, шантава, неочаквана Грейланд II с религиозните ѝ видения и демонстративните ѝ прокламации, докато арестуваше половината благородници в системата — бе харесвана, и имаше сериозни изгледи историята да я обикне. Беше достатъчно самобитна за това. Но на практика тя и управлението ѝ бяха уморителни. Човек трудно можеше да я проумее. Докато Надаш Нахамапитин определено не криеше изненади. Беше си съвсем стандартна жадна за власт благородничка и достатъчно умна да се опитва да го прикрие с малко връзки с обществеността. Нищо ново за Взаимозависимостта, която бе имала много такива емперо. И това, колкото и да е странно, действаше успокояващо.

Самата Надаш Нахамапитин в момента пет пари не даваше дали е успокояваща, спорна, обаятелна или каквото ще да е там, искаше само тази коронация да минава и да се свърши. Оставката на архиепископ Корбин — и последвалите я глупости с избора на нов архиепископ — наистина ѝ бяха объркали графика и Простър Ву бе настоял Надаш да се възползва от този промеждутък, за да поработи върху имиджа си.

Лично Надаш намираше тези дейности по изчистване на имиджа за влудяващи. Разбираше нуждата от тях и неохотно приемаше, че Простър Ву е прав и те наистина предразполагат хората към нея. Но тя по принцип не се интересуваше дали хората я харесват. Не смяташе да бъде емперо на народа. Тази емперо щеше да премести цялата Взаимозависимост и повечето от „народа“ нямаше да я последва. Така че да дава безкрайни интервюта и да се опитва да си придаде загрижен и съчувствен вид, за нея бе просто загуба на време.

Това особено важеше в случаите, когато ѝ се налагаше да прекарва време с Юва Ву, хубавия, но вбесяващо малоумен племенник на Простър, от когото Надаш вече планираше да се отърве при пръв удобен случай, след като му роди дете. Вече го беше изпробвала в леглото да види как е. Отговорът бе: простоват. Но поне свършваше бързо.

Всички приготовления за коронацията за Надаш бяха губене на време — единственото, което ѝ бе доставило удоволствие, бе когато върза Кива Лагос за един шибан стол и я гледа как си плюе жлъчта в продължение на няколко минути. Кива бе права, Надаш нямаше намерение да спазва сделката, макар че трябваше да признае, че се подразни, че Кива го прозря толкова бързо и си поигра с нея не по-малко, отколкото самата тя с Кива. Кива винаги е била прекалено умна за свое собствено добро.

Надаш реши, че едно от първите неща, които ще направи, когато стане емперо, ще е да реши проблема с Кива. Тя беше… досадна. Надаш знаеше, че е имало бунт в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, при който някои от затворниците са били ранени, а други изчезнали и се смятаха за мъртви. Реши, че в близко бъдеще там трябва да има нов бунт, с по-сигурни жертви.

Добрата новина беше, че цялото това чакане вече бе свършило. Всички блудкави интервюта, всички изтощителни „дискусии“ за имперската политика, всички спорове с все по-взискателния Простър Ву за едно или друго, всички гадости — всичко това много скоро щеше да остане в миналото. Беше достатъчно само да се поклони, да коленичи, да каже няколко думи — и готово. Церемонията трябваше да е кратка, много кратка, защото Надаш се бе съгласила да не приема множеството по-дребни титли, които първоначално щяха да преминат към Юва, а после към детето им, когато се роди, а Юва може да бъде отписан; той щеше да получи своя, по-малка церемония по-късно през седмицата. Също така архиепископ Коул щеше да стане кардинал Коул на друга церемония, на която Надаш не смяташе да присъства.

Влиза в катедралата, коленичи за петнайсет минути, казва няколко думи и се изправя като емперо. А после, най-накрая, можеше да се залови за истинска работа.

Тогава вече денят наистина щеше да е прекрасен за Надаш Нахамапитин.

Почти бяха свършили с церемонията, почти бяха стигнали до момента, когато тя щеше да стане де факто емперо Надаш I, когато се появи призракът.

Надаш чу мърморенето и прекалено високия шепот, преди да го види. Бе коленичила върху мрамора и очите ѝ проследяваха една от жилките в камъка, когато шепотът започна, а веднага след това секна монотонното дуднене на архиепископ Коул, който рецитираше думите от обреда за коронацията. Тъкмо това запъване в речта на Коул накара Надаш най-сетне да вдигне очи и тя видя, че Коул гледа право зад нея с объркано изражение на лицето. Тя проследи погледа му и съзря призрака на Грейланд II.

Първата ѝ мисъл бе „Някой ще бъде уволнен“. От своята гледна точка, гледайки Грейланд от долу нагоре, Надаш можеше да види прожекторите, чиито лъчи създаваха образа на бившата емперо точно зад мястото, където бе коленичила. Или някой по погрешка прожектираше образ на Грейланд, което бе провинение, заслужаващо уволнение, или пък го правеше умишлено, на шега или като изразяване на позиция, което заслужаваше не просто уволнение, ами и изхвърляне във вакуума.

Втората ѝ мисъл бе „Тя гледа право в мен“.

Така си и беше. Проекцията на Грейланд II се взираше не просто в Надаш, ами право в очите ѝ. Беше адски злокобно.

После проекцията заговори.

— Здравей, Надаш — каза тя. — Хубав ден за коронация.

Мърморенето в тълпата се усили. Когато Грейланд заговори, Надаш чу звука като отправен директно към нея, но знаеше, че е пратен и към цялата катедрала.

„Звукооператорът също ще изхвърчи“, помисли си Надаш.

— Не е смешно — процеди тя накрая.

— Не съм дошла да те разсмивам — заяви проекцията. — Дошла съм за коронацията.

— Това не си ти — каза Надаш.

— Кое не съм аз?

— Ти не си Грейланд. Ти си някой, който си прави шега с проектиран образ и гласов симулатор.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Грейланд е мъртва.

— Да — съгласи се проекцията. — Мъртва съм. Ти би трябвало да знаеш — нали ти ме уби.

Сега вече мърморенето премина във викове.

— Графиня Рафелия уби Грейланд — възрази Надаш, обръщайки се към призрака.

— Тя внесе в двореца бомбата, която ме уби, да — съгласи се привидението. — Но ти беше тази, която ѝ я даде. Каза ѝ, че е подслушващо устройство. Не ѝ съобщи какво ще направи всъщност. Нито спомена, че и тя ще умре заедно с мен.

По високоговорителите на катедралата зазвучаха два гласа, единият на Надаш, а другият на графиня Рафелия Майсен-Персо, които обсъждаха музикалната кутийка. Графинята изразяваше опасения, че подслушващото устройство ще бъде открито. Надаш отвърна, че то е направено да изглежда съвсем безобидно и че като допълнителна гаранция е подкупила един имперски страж да модифицира един от скенерите със софтуерен ъпгрейд. Надаш назова стража по име, за да може графинята да отиде при него за проверката.

После записът спря. Надаш зяпаше зашеметена Грейланд. Грейланд се усмихна.

— Не бива да говориш за измяна пред микрофона на таблет, Надаш.

— Не е вярно — прошепна Надаш.

Катедралата заехтя от сигнали на телефони и таблети.

— Пълният аудиозапис на разговора от таблета ти, Надаш — каза Грейланд. Последваха още писукания. — Аудиозаписът от таблета на графинята. — Още писукания. — Показанията на бомбаджията, на когото си платила да направи бомбата. — Още писукания. — Показанията на стража, когото си подкупила да повреди скенера и да пусне графинята. — Цялата катедрала ехтеше от сигналите.

Грейланд се усмихна на Надаш.

— Всичко това току-що бе пратено до всеки таблет и лично устройство на Си’ан, между другото. И разбира се, всичко това — Грейланд обхвана с жест церемонията по коронацията — се предава на живо тук на Си’ан и в Средоточие.

Надаш зяпна.

Събралите се в катедралата хора започнаха да стават и да се отправят към изходите. Грейланд се обърна към тях.

— Седнете — нареди тя и гласът ѝ отекна по високоговорителите. — Всички. Още не сме свършили тук. А сега млъкнете и слушайте.

Множеството се смълча. В тишината се чу тихо свистене откъм отворите на вентилацията.

— Проектантът на тази катедрала се е тревожил, че може да бъде повредена при пожар — каза Грейланд. — Затова направил така, че въздухът в катедралата да може да бъде изпуснат в космоса за по-малко от две минути. Ако искате да изпробвате дали е вярно, опитайте се да си тръгнете, преди да съм свършила да говоря.

Настъпи мъртвешка тишина, като се изключи свистенето. После свистенето спря.

— Благодаря ви — поде отново Грейланд. — И така. Мислите, че съм дошла, за да разоблича Надаш Нахамапитин като убийца и предателка. Това е така.

Но много от вас, събралите се тук, вече знаеха, че тя е убийца и предателка. Знаехте, че тя е планирала да ме убие и да поеме ролята на емперо. Знаехте, защото тя ви е казала. Знаехте, защото сте участвали в заговора.

В катедралата отново зазвучаха сигнали.

— Всеки от вас е платил по двайсет милиона марки, за да се включи в заговора ѝ. Платили сте ги предварително от личните си сметки. Платили сте, защото тя ви е обещала, че ако го направите, когато Потокът най-после се разпадне, ще бъдете спасени. Вие. Вие и вашите приятели. Вие и вашият бизнес. Вие и вашият Дом. Не милионите хора, над които властвате и които живеят във вашите системи. Те е трябвало да бъдат оставени в бавно загиващите хабитати и подземни градове, докато вие се преместите на единствената планета, която може да поддържа живот. Вие доброволно и преднамерено сте планирали да обречете милиарди хора на смърт. Разполагам с всички подробности и цялата документация за всеки от вас, всяко семейство и всеки благородник, който се е включил в този план на смъртта. А сега и всички други ги имат.

Грейланд изчака виковете да утихнат пак.

— Аз съм мъртва. Надаш Нахамапитин ме уби. Уби мен, също както уби графиня Рафелия, Друзин Улф, собствения си брат Амит и скъпата ми приятелка Нафа Долг. Аз съм мъртва и вече не съм ваша емперо.

Превърнах се в нещо друго. Сега съм някой, който знае тайните на всички благороднически фамилии. Сега съм нещо, което може да контролира достъпа до струите на Потока, не само тук, а из цялата Взаимозависимост. Аз съм нещо, което може да реши кой ще живее и кой ще умре през следващите години, и даже десетилетия и векове напред.

Ето какво имам да кажа на вас, благородническите фамилии, събрали се тук днес. Никой оттук присъстващите няма да отиде на Край, преди и последният ви поданик да е заминал натам. Вие няма да ги изоставите. Тяхната съдба е и ваша. Можете да се опитате да ги изоставите, ако искате. Но корабите ви няма да помръднат. Стражите при плитчините на Потока няма да ви пуснат да минете. А когато се върнете у дома, хората ще знаят, че сте се опитали да ги изоставите. Ако искате да си купите билет за Край, цената е първо всеки друг човек от системите ви да замине. Взаимозависимостта се състои от своите хора.

Ние можем и ще прехвърлим всички в системата на Край. Но това ще отнеме не просто години, а десетилетия и дори векове. Аз ще съм тук — винаги ще бъда тук, — за да помогна за преселението на хората към онази система. Междувременно системите на Взаимозависимостта и хората в тях ще трябва да оцелеят през дългите години на изолация. Идеята, стояща зад Взаимозависимостта — монополите на благородническите фамилии и гилдиите, — вече няма да им позволява това.

Нова вълна от сигнали заехтя в катедралата.

— Ето защо това е краят на монополите на фамилиите. Всичките им търговски тайни са разгласени. Не можем да си позволим вече хранителни продукти, които се самоунищожават след пет или шест поколения, или само едно семейство да строи кораби.

Този път ревът бе оглушителен.

— Прекалено е късно — надвика Грейланд данданията. — Всичко вече свърши. Вие все още сте благородническите фамилии. Разполагате с хилядагодишни богатства и капитал. Ако не можете да оцелеете без своите монополи, значи е време други да заемат мястото ви.

В крайна сметка ревът утихна.

— И последно… последно. Дошли сте тук за коронация. Ще я получите. — Грейланд посочи към Надаш. — Но няма да е нейната. Не защото уби мен и много други. Не защото показваше отново и отново, че е изменница на Взаимозависимостта. И даже не защото — и тук Грейланд погледна право в Надаш — просто не е особено свестен човек. А защото, преди да умра, аз законно назовах наследник.

Грейланд се обърна към Простър Ву, който седеше на предната редица скамейки.

— Наследникът ми не е член на рода Ву. Родът Ву на два пъти се съюзява с враговете на емперо. С моите врагове. Това е два пъти повече от допустимото. Ще си платиш за измяната, Простър Ву. Но и семейството ти също. Нашето семейство. И отговорността за това е твоя. — Простър извърна очи.

— Щом не е тя, кой тогава? — попита архиепископ Коул. — Кой ще е новият емперо?

— Радвам се, че попитахте — каза Грейланд и се разнесе последна вълна от сигнали от устройствата в катедралата. — Току-що пратих копие от декларацията си за избор на наследник, която подписах три дни преди смъртта си и бе засвидетелствана от още трима души. Дадох инструкции да не я оповестяват до деня на коронацията. Може да се каже, че съм очаквала това развитие на нещата.

Аз, Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, Осемдесет и осма емперо от Дома Ву, съм мъртва. Сега ви представям моя наследник и последния емперо на Взаимозависимостта.

Портите на катедралата се отвориха, през тях пристъпи една фигура и тръгна през нефа, без да бърза, но с решителна крачка. Наследникът на емперо не обръщаше внимание на надигналите се гласове, които го следваха, а бе вперил поглед неотклонно в Надаш Нахамапитин, претендентката за трона, чиито очи се разшириха, щом видя кой ще е последният емперо.

Последният емперо се приближи до олтара на катедралата, където стоеше Надаш Нахамапитин, и спря точно пред нея.

— Кучко, заела си ми мястото — каза Кива Лагос.

24

За пръв път от създаването си Стаята на спомените прие посетители, които не са задължително емперо.

— Какво е това място? — попита Надаш Нахамапитин, оглеждайки оскъдната мебелировка и голите стени.

— Място, до което щеше да имаш достъп, ако бе станала емперо — отвърна Грейланд. — Тук би могла да говориш с всеки емперо от управлявалите преди теб. Е, или поне с някаква тяхна версия.

— С всеки?

— Да.

— Включително и с теб?

— Очевидно.

— И ти щеше да знаеш, че съм те убила?

— Тъй като бях наясно с плановете ти няколко дни преди да ме убиеш, да.

— Знаела си и не си ме спряла?

— Знаех и те спрях.

— Не ми попречи да те убия.

— Не, за това не. Но ти попречих да станеш емперо.

— Това си го свършила по-рано — възрази Надаш. — Направила си шибаната Кива Лагос своя наследница, преди да умреш.

— Целта не беше просто да ти попреча да станеш емперо — обясни Грейланд. — А да сложа край на всичко това. На всички конспирации, заговори и глупости. Ти нямаше да спреш, ако бях останала жива. Ти или някой друг като теб — е, никой не е точно като теб, но разбираш мисълта ми — щеше да продължи да ме напада. Ако просто бях назовала Кива за своя наследница, щеше да се опиташ да я убиеш или преди, или след като се качи на трона.

— И мислиш, че сега си сложила край на заговорите?

— Струва ми се, ясно показах, че никой не може да крие тайни от мен. И разгласих достатъчно от тайните на всички, така че известно време да са прекалено заети със собствените си проблеми, за да създават проблеми на Кива.

— Създаде много грижи на благородниците.

— Да, такава беше идеята.

— Това може да доведе до смъртта на някои от тях — изтъкна Надаш.

— Не аз съм ги накарала да изберат път, по който милиарди ще бъдат пожертвани, за да се спасят малцина с парите си.

— Вярно, ти само го разгласи публично, нищо повече.

— Тъй като убийството ми беше ключов момент от плана, ще го преживея, фигуративно казано.

— И мислиш, че можеш някак си да прехвърлиш всички на Край? Рано или късно.

— Да.

— Как ще го направиш?

— Имаш предвид, след като „Пророчествата на Рашела“ и онези други кораби чакат да взривят всеки пристигнал, а ти отмени плана ми за атака през задната вратичка от Икои?

— Имах предвид в по-дългосрочен план, но да.

— Ти си дала позивни на съзаклятниците си. Аз ги събрах. Ще влезем през главния вход. Колкото до останалото, ами, свързано е със сложна математика. Просто ми повярвай, че мога да го направя. Или пък недей. Ти така или иначе ще си мъртва, преди това да стане.

— И какво ще правиш с мен? — попита Надаш Нахамапитин.

— Ще се погрижа да загубиш всичко, разбира се — каза Грейланд. — Домът Нахамапитин е официално разпуснат, знаеш го.

— Чух за това.

— Това бе едно от първите постановления на емперо Мейвъл. — Грейланд замълча за малко. — Нали знаеш, че това е имперското име на Кива?

Надаш завъртя очи.

— Аха.

— Любопитен избор. Както и да е, Мейвъл реши да не лишава от благороднически титли никое друго семейство. Сложи авоарите на Нахамапитин в тръст за жителите на Терхатум. Това ми се стори толкова добра идея, че я помолих да направи същото с Дома Ву в полза на жителите на Средоточие. Подозирам, че разпускането на тези два Дома ще сложи край на много злочинства, както в самите тях, така и защото ще послужат като пример за останалите благороднически Домове.

— Щом казваш.

— Казвам. Също така, на по-лично ниво, всичките ти сметки са конфискувани и предадени на Министерството на финансите. А също и сметките на майка ти и на брат ти Грени. Всички вие сте разорени, Надаш.

— Всички сме осъдени на смърт за измяна, затова не мисля, че има голямо значение.

— Двете с Мейвъл решихме, че смъртта не е подходящо наказание за теб, Надаш.

— Така ли? Какво ще правите тогава?

— Ами, ще ти дам онова, което винаги си искала.

— И какво е то?

Грейланд се усмихна и ѝ каза.

— Знаеш ли, интересна работа — поде емперо Мейвъл, известна още като Кива Лагос. — Аз самата неотдавна си мислех, че на хората ще им се наложи да променят начина си на живот, защото идва краят на света и само малцина ще могат да цоцат от другите, като аз категорично възнамерявах да съм една от тях. А виж сега как се обърна шибаната ситуация.

— Да си емперо, не е работа за използвачи — отбеляза Грейланд. — Е, може да бъде. Но не и сега.

— Значи казваш, че е трябвало да го свърша по-рано.

— Много по-рано.

— Ама че късмет.

— Извинявай.

— Все още можеш да си получиш работата обратно, нали знаеш? — подхвърли Кива.

Грейланд поклати глава.

— Вече си имам друга. Пък и така или иначе, това е работа за живи хора.

Кива посочи към главата на Грейланд.

— Така е, но просто да знаеш, че няма да си слагам шибани жици в главата — заяви тя. — Там има прекалено много неща, за които не искам другите хора да разберат. Никога.

— Ти си последният емперо — изтъкна Грейланд. — Този, който ще сложи край на Взаимозависимостта. След теб няма да има други. Така че и без това никой няма да идва в Стаята на спомените.

— Хубаво — каза Кива. — Защото няма да те лъжа, тази работа си е малко зловеща.

— Знам. И аз съм на същото мнение.

— Е, как ще го направим? Имам предвид, как ще сложим край на Взаимозависимостта?

— Просто е. Ти ще нареждаш на хората какво да правят, за да подготвят отделните системи за изолация. Аз ще ти казвам дали те го правят и как да постъпиш, ако не го правят. С напредването на времето все повече системи ще бъдат изолирани и ще имаш все по-малко работа. Тогава ще започна да надзиравам системите посредством директна лъчева връзка, като ги държа в течение какви са последните данни за появата и изчезването на мимолетни струи и какви са последните научни постижения в манипулирането на плитчини на Потока. Ще действам като център за информация, след като всички дълготрайни струи изчезнат.

— Системите все пак ще останат свързани от временни струи.

— Мимолетни струи, да. Всяка от тях ще съществува по няколко месеца или години, но това е достатъчно за прехвърляне на информация или продукти, или за преместване на структури от една система в друга като част от дългото пътуване към Край.

— И ти ще накараш това да проработи?

Грейланд поклати глава.

— Много ще зависи от хората в отделните системи. Аз мога да им дам цялата необходима информация, с която разполагам, но щом Взаимозависимостта изчезне, те ще трябва сами да решават какво да правят с тази информация. Не мисля, че всички ще се доберат до Край. Но много от тях ще успеят.

— Това ще съсипе шибаната планета.

— Ако се научим да местим хабитати, хората ще продължат да си живеят в тях. Просто ще сме преместили цялата Взаимозависимост в една система.

Кива поклати недоверчиво глава.

— Ще бъде шибана навалица.

Грейланд се усмихна.

— Космосът е доста обширно място. Дори в рамките на една система.

— Щом казваш.

— Как е майка ти? — смени темата Грейланд.

— Шибано самодоволна — отвърна Кива. — Не знам защо изобщо те послушах и я направих херцогиня.

— Тя ми беше полезна. След като се превърнах в това, което съм, имах нужда от жив човек, който да ми помага да правя разни неща. Някой, на когото мога да вярвам, че ще се справи със задачите. Като да те измъкне от затвора например.

— Тя просто нае един транспортьор и каза на Сеня да се качи в него. Ти извърши истинското проникване в затвора.

— Нямаше да стане нищо, ако транспортьорът не бе там, за да те вземе. Знаеш, че тя никога не се е съмнявала, че си жива. Когато ѝ казах, че си, реакцията ѝ бе просто: „Ами, естествено“.

— Такава е майка ми — рече Кива.

— Благодаря ти, че остана жива, между другото. Ако беше умряла, щеше да ми се наложи да направя Марс емперо.

— Няма защо. Той наистина щеше да е ужасен в тази работа.

— Знам.

— Освен това, майната ти, че умря, Грейланд. Сега аз трябва да върша шибаната работа.

Грейланд се засмя.

— Има си и някои предимства. Ето например, имаш хубава къща.

— Шибаното място е обитавано от духове. Постоянно ми се мяркат пред очите.

— Е, преди да изчезне последната струя на Потока, можеш да заминеш за Край и да изоставиш къщата.

— Ще видим.

— Значи може и да останеш?

Кива помълча за момент.

— Знаеш ли, че майка ми, херцогинята, се връща обратно на Икои?

— Знам — потвърди Грейланд.

— Смята да умре там. Не скоро. Но някой ден. А дотогава ще направи каквото може, за да помогне на Икои да преживее изолацията. Не иска да изостави хората си.

— Знам. Майка ти е една от най-свестните сред нас.

— Аз не съм само емперо — каза Кива. — Освен това съм кралица на Средоточие. Когато приключа с Взаимозависимостта и нея я няма вече, в тази система все още ще останат стотици милиони хора. И не искам те да си мислят: „Бъзливата ни кралица ни заряза“.

— Мъдро.

— Както и да е, ти още ще си тук. Можеш от време на време да ме слушаш как мрънкам и се оплаквам от работата си. Нали разбираш, когато Сеня иска да си вземе почивка от мърморенето ми.

— Справедливо е. Радвам се, че имаш Сеня, Кива.

— Аз също се радвам — сподели Кива. — Макар че това беше напълно неочаквано.

— С любовта често е така — отбеляза Грейланд.

— Искам да те питам нещо — каза Марс. — Въпросът е странен, но бих искал да узная отговора.

— Разбира се — съгласи се Кардения.

— В нощта, когато ти… умря, ми се стори, че те чух да ме викаш по име на „Оверн“. Точно преди да се събудя. Направи ли го? Ти ли беше?

— Не — каза нежно Кардения. — Но ми се иска да бях.

Марс кимна и огледа Стаята на спомените.

— Значи, ето какво било това място.

— Такова е — потвърди Кардения.

— Представях си го, ами, малко по-така.

— Малко по-така е, когато го напълниш с бивши емперо.

— Защо го направи? — попита Марс.

— Защото това бе единственият начин да разкъсам един цикъл от опити за пре…

Марс вдигна ръка.

— Не те питам защо умря. Защо ме помоли да се оженим, след като си знаела, че ще умреш?

— Не знаех, че ще ми се наложи да умра, когато те помолих.

— Но си допускала, че може да стане така.

— Мислех за това. Откакто разбрах за Рашела и откакто ти ми каза, че има възможност да се формират плитчините на Потока.

— И все пак, защо ме помоли да се оженим?

— Защото те обичам — отвърна Кардения. — Всичко, което ти казах онази нощ, когато ти предложих, беше истина. И още е. Обичах в теб това, че се бориш за доброто, макар че най-вероятно ще загубиш. А после видях, че има възможност да спечелим тази битка. Или ако не да я спечелим, поне да продължим борбата, докато не се появи по-добър шанс да спечелим.

— Ти спечели битката, но загуби шанса за нас двамата — изтъкна Марс.

— Да — съгласи се Кардения. — И когато осъзнах, че трябва да го направя, бях сломена. Рухнах на същата пейка, на която седиш сега, и се разплаках.

— Но въпреки това го направи.

— Има милиарди хора, чийто живот можех да спася по този начин. Аз съм Кардения Ву-Патрик, която те обича, Марс, повече, отколкото мога да го изразя с думи. Повече от пай.

Марс се усмихна, после се засмя, а после се разплака.

— Но съм също и Грейланд II, която е емперо и майка на всички. И имам отговорност, която е по-голяма, отколкото съм искала и съм се надявала да нося. Съжалявам, Марс. Знам, че беше егоистично от моя страна.

— Какво? — възкликна Марс и избърса лицето си. — Това е тъкмо обратното на егоистично.

— Егоистично е, защото трябваше да ти кажа. Или поне да те предупредя. Или може би просто не биваше да ти предлагам брак.

— Не казвай това.

— Защо? Моето предложение явно ти причинява болка.

— Не… не е от предложението. То бе най-щастливият момент, който помня да съм изживявал някога. Боли ме, защото си представях бъдещето, което ще имаме, мислех за него и го исках, а после то ми бе отнето… — Той въздъхна тежко. — Беше ми отнето твърде скоро, след като получих привилегията да си го фантазирам.

— И аз бях тази, която ти го отне.

— Какво? Не. Не си го отнела ти. Беше Надаш Нахамапитин. Тя е виновна. Тя е виновна за всичко. — Той вдигна очи към Кардения. — Чух, че си я оставила да живее.

— Предложих го на Кива и тя се съгласи с идеята, че така Надаш ще страда по-дълго.

— Трябва да ти кажа, че аз вероятно бих постъпил другояче.

— Не те виня.

— Не знам какво да правя сега, Кардения — оплака се Марс. — Теб те няма, но още си тук; виждам те и те чувам, но не мога да те докосна или да бъда с теб. Боли ме. Непрекъснато. Не знам какво да правя.

— Аз знам — отвърна Кардения. — Но не мисля, че ще ти хареса.

— И все пак, кажи ми.

— Трябва да се махнеш оттук — каза Кардения. — Да се махнеш от мен. И от всичко това.

Марс се засмя тихичко.

— Имаш право. Но не знам дали ще подейства.

— Ами, по този въпрос… Говорих с Кива и се разбрахме да ти предложим два варианта.

— Два варианта?

— Да. Първият е да се върнеш у дома. На Край. В ролята на новия херцог.

— Искаш да ме направиш херцог на Край?

— Никой не го заслужава повече от теб — изтъкна Кардения. — Пък и като херцог на Край, ти и семейството ти ще сте в подходяща позиция да се погрижите, когато новите хора и хабитати пристигнат в системата, да бъдат интелигентно присъединени, така че и те, и планетата ти да оцелеят. Накрая, когато струята на Потока от Средоточие изчезне и Взаимозависимостта престане да съществува, ти ще станеш крал на Край.

— Какъв е вторият вариант?

— Да отидеш на Земята.

— Какво?

— Анализирах данните, които ми прати, заедно с всички събрани от теб по-рано.

— Ти си ги анализирала?

— Да, аз — потвърди Кардения. — Шанвер ми предостави част от системите си, за да ми даде начален тласък. Не знам как да ти го кажа, Марс… но сега съм нещо повече отпреди. Различна.

— По-добра?

Кардения поклати глава.

— Не по-добра. Просто различна. Това, което искам да кажа, е, че синтезирах данните и ги свързах, за да съставя прогнози за бъдещи мимолетни струи на Потока. Видях нещо в тях и помолих Шанвер да провери дали вижда същото. Видя го. Струя на Потока, оттук, която се отваря след шест месеца и води към територия, която съответства на система, завладяна от Земята.

— Леле — промълви Марс. — Леле.

— Има си рискове — предупреди Кардения. — Струята, която открихме, води от тук на там. Нито Шанвер, нито аз сме предсказали съответна струя за връщане. Може и да се появи такава, когато получим още данни от още мимолетни плитчини и сме в състояние да правим по-точни прогнози, но засега пътят е еднопосочен. По наша преценка пребиваването в Потока ще продължи шест месеца. Нито Шанвер, нито аз знаем какво има в другия край на струята. По времето на Шанвер там имало млада колония, но кой може да каже какво има сега? И последно, Шанвер твърди, че имал карта на струите, използвани от системите съюзници на Земята, но тя била много стара и не може да гарантира, че колапсът, предизвикан от Разкъсването, не е засегнал и тях. Възможно е да потеглиш на еднопосочно пътуване към нищото.

— Но ако там има нещо…

— Тогава ще си първият от хиляда и петстотин години, който ще се срещне с хора от Земята. Или поне от една от системите ѝ.

— Леле — повтори Марс.

Кардения се усмихна.

— Шанвер допусна, че ще реагираш по този начин. Също така каза да ти предам, че ако искаш да тръгнеш на това пътешествие, „Оверн“ е на твое разположение, а той ще се радва да ти бъде пилот.

— Аз… — Марс млъкна. — Трябва да си помисля.

— Разбира се.

— Това е сериозна работа.

— Да — съгласи се Кардения. — Трябва също да ти кажа, че ако избереш изследователския вариант, Кива възнамерява да направи сестра ти Врена херцогиня на Край. Явно я помни добре и е била доста очарована от нея.

— От устата на Кива това може да бъде изтълкувано по няколко начина.

— Предполагам, но както и да е, херцогската титла ще отиде във вашето семейство. Не знам дали това ще повлияе по някакъв начин на решението ти.

— Благодаря ти, Кардения — каза Марс. — Изведнъж се появиха много неща, за които да помисля.

— Да, така е — потвърди Кардения. — Такава беше идеята.

Марс стана и тръгна към вратата на Стаята на спомените, после спря и се обърна.

— Обичам те. Знаеш го.

— Аз също те обичам, Марс. Където и да си, завинаги.

Той се усмихна и излезе от стаята.

Кардения изчака малко, за да се успокои, после повика Шанвер.

— Ти беше прав — каза му тя. — Марс се вкопчи в идеята за Земята, сякаш е отдавна загубеното му кученце.

— Точно както ти искаше — напомни ѝ Шанвер.

— Знам.

— Значи мислиш, че ще избере нея?

— Сигурна съм. Ще се дърпа известно време. Но помисли си само за науката!

— Ами ти? — попита Шанвер. — Как ще се чувстваш? Една част от теб е още човек. И винаги ще бъде.

— Ще ме боли — призна Кардения. — Ще ме боли много дълго време.

— Това не е лошо.

— Не. Предполагам, че не е.

— Добре. Когато той най-после си признае, че е съгласен, ще те уведомя и ще можеш да накараш скъпата ни нова емперо да развърже кесията. Няма да имаме никакви проблеми да се екипираме и да наберем хора за пътуване до Земята, макар да има вероятност да е еднопосочно. Може дори да се наложи да теглим жребий.

— Възможно е — съгласи се Кардения. — Но, Шанвер…

— Да, скъпа?

— Обещай ми нещо.

— Каквото кажеш.

— Обещай ми, че един ден ще се върнеш. Че той ще се върне.

— О, Кардения — каза Шанвер. — Защо се притесняваш за това? Колкото и време да ми отнеме, непременно ще го върна у дома.

— Значи се сбогува — каза Рашела на Кардения.

— Това не е сбогуване — възрази Кардения. — С някои от тях ще си говоря пак. С някои даже доста често.

— Не с тях. С онова, което си била преди.

— А, с това ли? Да. Да, предполагам, че се сбогувах.

— Това е хубаво — изтъкна Рашела. — И е важно. Не можеш да си такава, каквито сме сега, без да си го направила.

— Искаш да кажеш, безсмъртна?

— Ние не сме безсмъртни — напомни ѝ Рашела. — Но докато сме полезни, ще живеем. А това е рядка привилегия.

— Ами ти? — попита Кардения. — Колко още ще поискаш да живееш? Взаимозависимостта отива към края си. Ти искаше да разбереш как ще се развие тя. Вече разбра.

— Не знам — отвърна Рашела. — Живях доста дълго. По едно време се тревожех, че нещата ще свършат зле. Но вече не се тревожа. Заради теб, Кардения. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Ако някой ден реша да те напусна, ще си мислиш ли за мен? — попита Рашела.

— Разбира се. Това е Стаята на спомените. Ти винаги ще бъдеш тук.

— Да — съгласи се Рашела. — Е, ще се захващаме ли с края?

— Хайде — каза Кардения. — И да го направим паметен.