Емперо

1

— Нека сме наясно какво става — каза Деран By. — Това е краят на цивилизацията, каквато я познаваме. И ще е страхотно за бизнеса.

На последния етаж на Дома на гилдиите, в голямата съвещателна зала, заделена за ползване от управителния съвет на Дома By, където Деран By, седнал начело на огромната маса, поднесе тази встъпителна реплика, членовете на борда на Дома By, до последния човек, зяпнаха Деран, все едно им се беше изпърдял мощно в лицата.

„Стига де — помисли си Деран, — репликата беше страхотна.“

Външно той с нищо не показа, че е недоволен от неуспеха на репликата си. Нямаше нужда. За първи път в кариерата му в Дома By на Деран не му дремеше особено какво мислят за него, за плановете му или за хапливите му подхвърляния членовете на управителния съвет — всеки от тях негов по-близък или по-далечен братовчед. Защото сега Деран бе управителен директор на Дома By.

И не просто управителен директор. По-рано тази роля зависеше от търпението на борда на директорите, чието мнение за всичко, като се започне от компетентността на управителния директор и се стигне до това какво ще бъде поднесено за обяд, можеше да се опише в най-добрия случай като капризно. Директорският пост на Деран By обаче бе имунизиран срещу неодобрението на борда, защото Джейсин By, предишният управителен директор, се опита да извърши преврат срещу емперо. И емперо, съвсем разумно, смяташе, че това хвърля съмнение върху целия управителен съвет на Дома.

Или поне такова беше извинението.

По-точно, Деран By бе включил ненамесата на борда в работата си като условие, за да разкрие всяко късче информация, с което разполагаше за споменатия заговор, в който той бе активен участник, включително за убийството на изпълнителен директор на една от другите големи търговски къщи и опита за убийство на един от най-близките приятели на емперо и според слуховете, неин любовник. Емперо, която бе притисната от времето и предпочиташе познатото зло, даде съгласието си.

И ето ги сега тук, на първото общо събрание на борда на Дома By след скорошните неприятности, а Деран, който по-рано не бе задължително кандидат за директорското място, ръководеше нещата, независимо дали на борда му харесва, или не.

Докато си стоеше там, на Деран му хрумна, че на тях вероятно изобщо не им харесва. Което би обяснило защо шегата му бе приета толкова хладно.

— Защо сме тук? — разнесе се въпрос от далечния край на дългата маса, на която седяха директорите братовчеди By.

— Моля? — попита Деран и се взря нататък, за да види кой братовчед говори.

Беше Тийган By, която ръководеше отдела за стрелкови оръжия в оръжейния концерн на Дома By.

— Попитах защо сме тук — повтори тя. — Сега вие сте диктатор на Дома By. Това е управителният съвет. Може би трябва да кажа бившият управителен съвет. Сега е безсилен. Каква беше причината да ни извикате тук?

— Освен да злорадствате — вметна Никсън By, който ръководеше отдела за автоматични охранителни концепции, тоест роботи с патлаци.

— Да, за злорадстването и на мен ми мина през ума — каза Тийган, загледана в Деран.

— Братовчеди мои — поде Деран и направи жест, който се надяваше, че вдъхва увереност. — Напомням ви, че времената са необикновени. Джейсин, нашият бивш управителен директор, се опита да свали емперо. Тя не беше убедена, че управителният съвет не е съучастник в опита за преврат. Не ви познава толкова добре като мен.

— А знае ли, че ти си въздух под налягане? — обади се Белмент By, който ръководеше строителството на бойни кораби. Белмент открай време не бе голям почитател на Деран.

— Знае, че на мен поне може да ми се има доверие — отвърна Деран. Това предизвика пръхтенето на Белмент.

Простър By, който седеше от дясната му страна, прочисти гърло. Той беше може би най-могъщият човек в залата, защото, освен всичко друго, ръководеше цялата охрана. Което означаваше, съвсем буквално, че има повече оръжия от всеки друг. По традиция онзи By, който оглавяваше охраната, никога не кандидатстваше за директорското място. Не му се налагаше. И без това той беше силата зад трона. Когато Простър прочисти гърло, всички, включително и Деран, млъкнаха и погледнаха към него.

— Деран — каза Простър, — хайде да не си губим взаимно времето, а? Ти си управителен директор, защото предаде Джейсин и изнуди емперо да ти даде този пост. Тя също така ти позволи да отрежеш всички нас — той кимна към борда — от вземането на решения за Дома By. Добре изиграно. Но не се преструвай, че ние не го знаем или че не сме наясно, че беше забъркан не по-малко от Джейсин в онзи глупав опит за преврат. Не обиждай интелигентността ни. Става ли?

— Става — отвърна Деран след секунда размисъл.

Простър кимна и се обърна към останалите около масата.

— Що се отнася до това защо сме тук, нещата са прости. — Той посочи към Деран. — Нашият нов управителен директор не е пълен идиот. Знае, че макар емперо да му е дала неограничен контрол над Дома By, този „контрол“ е илюзия. Той не разполага с подкрепа в тази зала. Нито пък има достатъчно съюзници извън нея. И както правилно отбеляза — Простър се завъртя пак към Деран, — краят на цивилизацията идва. Затова няма време да ни чака. Не и ако иска да осъществи плановете, които очевидно има и за чието изпълнение се нуждае от нашето сътрудничество. Прав ли съм?

„Не съвсем“, помисли си Деран. Изобщо не бе толкова неподготвен, колкото смяташе Простър. Имаше си едно хубаво списъче с хора, предимно други братовчеди By, които бяха готови гърла да режат, за да бъдат поставени начело на някой отдел на Дома. Мамка му, ако се стигнеше дотам, главата на Простър щеше да е първата, озовала се на дръвника. В тази стая нямаше нито един братовчед By, който не би удушил собствената си баба — а и няколко други баби, няма какво да се свеним, — за да ръководи сигурността, особено пък сега, когато директорският пост бе недостъпен в близко бъдеще.

Простър бе стоял на мястото си твърде дълго; бе забравил колко настървен може да е един амбициозен братовчед. Би трябвало да го помни. Той самият се беше отървал от Фину By, предишния началник на сигурността, и си бе свършил работата добре. В крайна сметка Фину се оттегли в друга система, за да не ѝ напомнят всеки ден за позорното ѝ сваляне. Деран знаеше списъка от пороци и грешки на Простър вероятно по-добре от всеки друг, включително от самия Простър, и с радост би споделил тази информация с всеки братовчед By, който пожелае повишението.

Така че не, Деран не бе останал без никаква подкрепа или съюзници, както го представяше Простър. Или по-точно, беше сигурен, че ще се сдобие и с двете с времето.

Само че времето не бе на негова страна. Тук Простър имаше право.

Времето вече не бе на ничия страна.

Затова Деран кимна на Простър и каза:

— Точно така.

— Значи всички се разбираме един друг — обяви Простър. — Добре. В такъв случай, кажи ни, Деран, как краят на цивилизацията ще е от полза за Дома By?

— Много просто — отвърна Деран. — Домът By има монополи върху корабостроенето, оръжията и охранителната дейност. А кои са нещата, от които ще възникне нужда, докато струите на Потока продължават да изчезват?

— Храна — обади се Тийган By.

— Вода — подхвърли Никсън.

— Медикаменти — добави Белмент.

Деран махна нетърпеливо с ръка.

— Пропускате най-главното.

— Гладуващите хора не са ли най-главното? — попита Тийган.

— Почти — отвърна Деран. — Не гладуващите хора са най-главното, а хората, които се страхуват от гладуване. През следващите няколко години струите на Потока ще изчезват. Хората ще са уплашени. В края на краищата, империята се нарича Взаимозависимост. Според самия ѝ замисъл всяко човешко средище е зависимо от другите. Това не беше проблем, когато Потокът бе стабилен. Но докато той губи стабилност, същото става и с политическата и социалната система на Взаимозависимостта. Тези системи ще се нуждаят от подкрепа.

— С охранителни отряди и оръжия? — подхвърли Простър.

— Точно така.

— Докато охранителните отряди също не се уплашат, защото храната им се изчерпва като на всички други — отбеляза Тийган.

— Ами, всъщност вече сме се погрижили за това — обади се Никсън, известен като братовчеда „роботи с патлаци“.

— Мисълта ми е, че предстоят безредици — уточни Деран. — Бурни безредици. Продължителни безредици.

— А ние искаме да натрупаме пари от хаоса — рече Тийган.

— Искаме да предложим възможност за отлагане на хаоса колкото се може по-дълго — поясни Деран. — Безредици ще има. Вече ги има. Неизбежно е. Но „неизбежно“ не означава „веднага“. Можем да спечелим малко време на системните правителства. Или по-точно, те могат да си купят това време от нас. Защото да, искаме да натрупаме пари от тази работа.

— Това ще е само докато парите стават за нещо — обади се Лина Ву-Герц от далечния край на масата. Тя ръководеше отдела за препродажби, който продаваше използвани космически кораби или кораби, които са били построени, но никога не са били използвани, защото собствениците им така и не са си ги взели. — Когато дойде краят на цивилизацията, от парите няма да има никаква полза.

— Краят на цивилизацията няма да дойде — заяви Деран.

— Да не би да пропуснах нещо? — попита Белмент. — Стори ми се, че ти току-що стоеше там и разправяше, че краят на цивилизацията идва?

— Казах „цивилизацията, каквато я познаваме“. — Деран посегна към масата, взе лежащото там дистанционно и натисна един бутон. Стената зад гърба му оживя, показвайки синьо-зелена планета.

— Това е Край — отбеляза Простър.

— Това е цивилизацията — поправи го Деран.

Простър се изкиска.

— Значи не си бил на Край.

— Край е мястото, където нашата цивилизация ще оцелее — каза Деран. — Това е единствената система във Взаимозависимостта, която има планета, способна да поддържа самостоятелно човешки живот. А по думите на учените на емперо, е и последното място, до което ще остане да води струя на Потока от Средоточие. Цивилизацията там ще продължи да съществува. — Той погледна през масата към Лина Ву-Герц. — Заедно с парите си.

— Цивилизацията там ще оцелее — подхвърли Простър. — Стига да може да се добере дотам.

При тези думи Деран се усмихна.

— Носи се слух, че строим космически кораби.

— Не чак толкова много — отбеляза Белмент.

— Ние трябва да спасим цивилизацията. Не всеки отделен човек от нея. Макар че, сигурен съм, всички в тази стая и техните близки ще намерят начин да стигнат до Край, рано или късно. — Тази забележка накара всички да се умълчат за малко.

— Значи планът ви е космически кораби за някои и контрол над безредиците за останалите — обобщи Тийган, след като моментът отмина.

— Не аз карам Потока да се разпада — изтъкна Деран. — Просто съм наясно до какво ще доведе това. И не, планът не се отнася до космическите кораби и контрола над безредиците. Планът, за който искам подкрепата на този борд, е да започнем със строежа на космическите кораби и контрола над безредиците сега, в големи мащаби, преди да пристигнат заповедите.

— При положение че изобщо пристигнат — вметна Простър.

— Ще пристигнат — увери го Деран. — А и не се налага да чакаме правителствата и останалите търговски къщи да осъзнаят, че краят е близо. Имаме си продавачи. Те ще им го напомнят. Искам да построим корабите и оръжията сега, за да могат нашите продавачи да кажат на клиентите ни, че стоката е в наличност и готова за изпращане. Няма да има никакво забавяне между поръчката и доставката, освен времето за транспорт. Скоро това ще бъде решаващото за осъществяването на една продажба.

— Ако им предложим облекчени схеми на изплащане, ще приемат — намеси се Белмент.

Деран поклати глава.

— Не. От сега нататък само пари на масата. За всичко.

— Това е лудост — заяви Белмент.

— Не е лудост. Това е краят на цивилизацията, каквато я познаваме; нямаме време за разсрочено плащане.

— Това означава да си разкрием картите — отбеляза Простър.

— Целият смисъл е да си разкрием картите — подчерта Деран. — Ако те мислят, че според нас няма време за разсрочено плащане, за тях краткият срок също ще стане главно условие. Те имат пари; само трябва да решат да ни ги дадат. — Той погледна към Лина Ву-Герц. — А ако мислят, че цивилизацията ще свърши и парите така или иначе ще загубят стойност, няма да са много против да се лишат от тях. Ще смятат, че са на далавера.

Простър кимна.

— Значи произвеждаме кораби и оръжия сега…

— Докато е още евтино и лесно, защото колкото повече струи на Потока изчезват, толкова по-скъпо ще е да се сдобием с материали, а и по-трудно — прекъсна го Деран.

— … и вземаме колкото се може повече пари предварително, а после, когато струите на Потока изчезнат, преместваме базата си на Край, където парите още ще имат стойност и остатъкът от цивилизацията все още ще се нуждае от оръжия и кораби.

— Такъв е планът — каза Деран. — В общи линии.

Простър кимна, огледа седналите на масата и видя, че други също кимат, даже Белмент и Тийган. После се обърна пак към Деран.

— Явно си прав: краят на цивилизацията ще е добър за бизнеса — отбеляза той.

— Да — каза Деран. — Така мисля.

— Между другото, репликата си я биваше.

Деран засия.

— Благодаря ти, Простър.

Вратата на съвещателната зала се отвори и помощничката на Деран, Витка, подаде глава, за да обяви пристигането на обяда; бяха вкарани маси на колелца, отрупани с храна и напитки. Членовете на борда станаха и започнаха да се самообслужват, като си бъбреха. Помощничката на Деран се приближи до него с чаша горещ чай от любимия му сорт, който пазеше скътан за него в бюрото си.

— Как мина? — попита Витка и му подаде чашата.

— Мисля, че може и да съм успял — отвърна Деран и сръбна от чая. — Те май разбраха какво искам да постигна с този план.

— Е, планът е добър.

— И аз така мисля — призна Деран.

— Ще ви донеса нещо за ядене. — Витка отиде до масите с храна.

Деран отпи пак от чая си, наслаждавайки се на постигнатото днес. Той нямаше нужда от борда, за да свърши всички неща, които им бе описал — всъщност вече бе започнал прехвърлянето на голяма част от авоарите на Дома на Край, — но тяхното сътрудничество подобряваше нещата. Правеше ги по-лесни. По-прости. Нямаше да е принуден да се бори толкова много с тях и нямаше да му се наложи да прави толкова много персонални промени, колкото подозираше. Поне засега. Имаше малко време. Поне за момента.

„Да, всичко се нарежда добре“, помисли си Деран, отпи пак от чая си и се строполи мъртъв, а чашата се търкулна до него.

Витка се обърна с чиния с храна, изпищя, изпусна чинията на пода и се втурна към трупа на Деран. Останалите от борда стояха и зяпаха мълчаливо зрелището. След минута Витка изхвръкна от стаята, викайки за медицинска помощ.

Членовете на борда продължиха да зяпат трупа на Деран.

— Е, това не го направих аз — каза накрая Белмент.

— А някой друг? — попита Проктър.

Разнесе се всеобщо отрицателно мърморене.

— Хм — изсумтя Проктър и отхапа от хлебчето си.

— Е, ще продължим ли по неговия план? — попита Тийган.

Лекарите нахълтаха в стаята, преди някой да успее да отговори.

2

По същото време, когато Деран Ву се строполяваше мъртъв на пода на последния етаж на Дома на гилдиите, няколко етажа по-долу Кива Лагос се бореше с изкушението да изхвърли някого през прозореца.

— Какво, да те шибам, каза току-що? — попита тя мъжа, седнал от другата страна на бюрото.

Мъжът, Багин Хойвел, старши търговски посредник на Дома Улф, не трепна.

— Отлично ме чухте, лейди Кива. Домът Улф възнамерява да преразгледа договорите си с Дома Нахамапитин, на който вие сте управител. Бихме предпочели тези преговори да бъдат проведени позитивно, в дух на сътрудничество и взаимна изгода. Но ако това не е възможно — а по отговора ви съдя, че може да не е, — то нямаме нищо против да подадем молба за разтрогване до Съда на гилдиите.

— На какво основание?

— На основание, че цивилизацията рухва, лейди Кива.

Кива хвърли поглед към Сеня Фундапелонан, която бе адвокатка на Дома Нахамапитин — е, поне доскоро, докато графиня Нахамапитин не я простреля по погрешка при опит да убие Кива, което накара Сеня да смени страните и да дойде да работи за Кива, която сега ръководеше Дома Нахамапитин, защото графинята бе в затвора по обвинение в държавна измяна. Кива бе сложила Фундапелонан начело на юридическия отдел на Дома Нахамапитин, освен това двете го правеха и го правеха добре — всичко това бе наистина ужасно внезапно и оплетено. Сега Фундапелонан изтълкува безпогрешно погледа ѝ.

— В договорите между нашите Домове няма клауза, засягаща евентуално рухване на цивилизацията, господин Хойвел — обади се тя.

— Има обаче клауза за форсмажорни обстоятелства — отвърна Хойвел.

— Форсмажорни шибани обстоятелства ли? — възкликна Кива.

— Не съм споменавал думата „шибани“, но иначе да.

— Форсмажорни обстоятелства са, когато незабелязан астероид внезапно унищожи цял шибан хабитат — каза Кива.

— Това е един пример — съгласи се Хойвел. — Според нас рухването на цивилизацията е друг.

— Ключовата дума е „внезапно“.

— Ами, всъщност ключовите думи са „рухване на цивилизацията“ — подчерта Хойвел.

— Което ще стане след шибани години — възрази Кива.

— Срок, в който важни точки от договорите между нашите Домове няма да могат да бъдат изпълнени, което ще причини на Дома Улф значителни граждански и финансови вреди — изтъкна Хойвел и вдигна пръст, за да наблегне на казаното. — Ако сегашните най-добри прогнози за състоянието на струите на Потока във Взаимозависимостта са верни, Домът Улф ще започне, не по своя вина и изцяло в зависимост от сили, които не са под неговия контрол, да не изпълнява договорните си задължения по начини, които го излагат на неприемливо голям риск.

— Което си е ваш проблем.

Хойвел кимна.

— Съгласен съм, че е проблем. Не съм съгласен, че е само наш проблем. И Домът Улф е готов да се обърне към съда, за да изложи аргументите си.

— Съдът на гилдиите не се слави с възприемчивостта си към новаторски тълкувания на закона за договорите — намеси се Фундапелонан. — Няколкостотин години съдебна практика показват, че ако подадете тази жалба, най-вероятно ще бъдете проводени със смях от съда и вашият клиент ще плати съдебните ни разноски плюс значителна глоба.

— Това е една от възможностите — посочи Хойвел. — Другата е Съдът на гилдиите да признае, че няколкостотин години съдебна практика не означават нищо, когато Взаимозависимостта е изправена пред заплаха за своето съществуване, която буквално няма аналог в цялата писана история.

— Очаквате прекалено много от Съда на гилдиите.

Хойвел сви рамене.

— Този срив ще ги засегне не по-малко от всички нас. Намираме се в неизследвана територия. — Той насочи вниманието си обратно към Кива. — Но както казах в самото начало, не искаме да се стига до съд. Готови сме да преговаряме с добра воля за взаимна изгода на нашите Домове.

— Не казахте точно това. — Кива отвърна ледено на погледа на Хойвел. — Казахте, че Домът Улф възнамерява да преразгледа договорите или да се обърне към съда.

— Да — потвърди Хойвел. — Е, и?

— Ами, дошли сте тук да ми кажете какво ще стане, а не да искате помощта ми.

— Очевидно имаме нужда от помощта ви, за да го накараме да стане…

Сега беше ред на Кива да вдигне пръст.

— Но не я поискахте. Казахте ми какво щяло да стане и очаквахте да го приема като нещо вече договорено.

— Не съм сигурен какво значение има.

— Има, защото ме ядоса, да ти го начукам — процеди Кива. — Не обичам хората да идват в кабинета ми и да ми казват какво да правя, сякаш аз нямам думата по въпроса, и предварително да заплашват да ме замъкнат в съда, за да ме накарат да отстъпя.

— Лейди Кива, ако е прозвучало по този начин, моите извинения, било е неволно…

— А сега пък ме ядоса двойно повече, защото се преструваш, че си направил тази гадост, без да искаш. Възрастен човек си, и при това старши търговски посредник на цял шибан Дом. Вярно, че Домът Улф е дребен шибан Дом…

— Хей…

— Но дори един дребен шибан Дом разполага с ресурсите да наеме някой компетентен. Така че или си успял да скриеш цялата си шибана некадърност от Дома Улф достатъчно дълго, за да се издрискаш на сегашния си пост, или си знаел какво правиш от момента, в който седна на шибания стол и реши да обиждаш интелигентността ми. Е, кое от двете е?

Хойвел примигна, после попита:

— Защо ви интересува?

— Дали си компетентен ли? Не ми пука, но съм сигурна, че на твоя шеф може да му пука.

— Не, имам предвид защо ви интересува това? Този договор.

— За какво говориш?

— Графиня Нахамапитин се опита да ви убие, лейди Кива — изтъкна Хойвел. Фундапелонан се размърда неловко в стола си при тези думи; тъкмо тя бе улучена от куршума, предназначен за Кива, и едва миналата седмица получи разрешение да се върне на работа. Рамото ѝ още беше зле и се изцеряваше бавно. — Нахамапитин е Дом на предатели. Главата на Дома е в затвора, а наследниците ѝ са изчезнали или мъртви. Вие го управлявате, защото тази работа ви бе възложена от емперо. Не дължите нищо на този Дом, милейди. Тогава какво толкова, че договорът ще бъде изменен? В най-лошия случай Домът Нахамапитин ще изкара малко по-малко грамаден куп пари отпреди. Този изменнически Дом. Не разбирам какъв е проблемът.

Кива кимна и стана, после заобиколи бюрото и се приближи до Хойвел. Той се озърна неуверено към Фундапелонан; тя поклати глава едва-едва, сякаш за да каже „Вече е прекалено късно да бягаш“. Кива се наведе, за да го погледне право в очите.

— Е, щом попита — каза тя, — интересува ме, защото емперо ми нареди да ме интересува. Интересува ме, защото освен шибаните Нахамапитин, този Дом дава работа на стотици хиляди хора, които сега разчитат на мен да се грижа за интересите им. Интересува ме, защото, макар че ти никога няма да го разбереш, управлението на цял шибан Дом е огромна отговорност и може би, знам ли, искам да видят, че съм добра в онова, което върша. Интересува ме, защото въпреки името на вратата, сега това е моят шибан Дом. Интересува ме, защото, когато дойдеш в Дома ми, в кабинета ми и ми казваш какво ще стане, обиждаш мен и обиждаш моя Дом. И тъй като виждам, че не си от хората, които проявяват каквато и да било скапана инициатива, шибан пръдлив многознайко, интересува ме, че лайняният ти малък Дом обижда мен и моя Дом — и двата ми Дома, тъй като още съм от шибания Дом Лагос. Интересува ме, защото шибано ме интересува. А ти и твоят лайнян малък Дом избрахте най-неподходящия шибан човек, когото да юркате. Достатъчно ясно ли ти стана, господин Хойвел? Или да използвам по-кратки шибани думи?

— Не, схванах — каза Хойвел.

— Добре. — Кива се изправи и се подпря на бюрото си. — Тогава ето какво ще направиш. Ще се върнеш при шефовете си и ще им кажеш, че Домът Нахамапитин им благодари за предложението и насрещната ни оферта е Домът Улф да ходи да се шиба, защото не сме съгласни да променим и една шибана запетайка в настоящите ни договори. Ако Домът Улф иска да заведе дело в Съда на гилдиите, прав му път, защото Домът Нахамапитин ще го протака не само до разпадането на Потока, ами и до топлинната смърт на обозримата шибана вселена. — Кива се обърна към Фундапелонан. — Имаме ресурсите да го направим, нали?

— О, да — потвърди Фундапелонан.

Кива се обърна пак към Хойвел.

— Така че ако искате пра-пра-правнуците ви да работят върху това, докато кислородът изтича от хабитата им, обърнете се към съда с тази форсмажорна простотия. Ние ще сме там и ще ги гледаме как посиняват. А дотогава, разкарай се от шибания ми офис.

— За мен е удоволствие да те гледам как работиш — каза Фундапелонан, след като Хойвел бе изритан от офиса на Кива.

— Няма да е последният път, когато се сблъскваме с това — отвърна мрачно Кива.

— Форсмажорната стратегия ли? Вероятно не. — Фундапелонан махна в посоката, накъдето се бе изнесъл Хойвел. — Домът Улф не е известен с новаторските си законови стратегии. Не мисля, че са го измислили сами. Ако не са, можеш да се обзаложиш, че някой друг вече е завел дело в Съда на гилдиите. Мога да накарам да проверят.

— Направи го.

— Добре. — Фундапелонан си отбеляза. — Разбира се, това наистина повдига въпроса защо те интересува.

Кива присви очи срещу нея.

— Недей и ти.

Фундапелонан се усмихна.

— Знам защо те интересуваше, когато работата засягаше теб и този Дом — каза тя. — Но да те интересува, когато не засяга теб, е изключителен случай.

— Не звучи особено добре.

— Ти си крайно егоистична. Това не е нито лошо, нито хубаво, а просто факт. Така че, щом се интересуваш от тази работа, значи мислиш, че ти е трън в задника.

— Трън в задника ми е, защото онзи гнусен торен бръмбар не греши — въздъхна Кива. — Разпадането на Потока наближава. Ако Съдът на гилдиите реши, че рухването на цивилизацията прави договорите невалидни, това означава хаос.

— А ти изведнъж вече не обичаш хаоса.

— Не го обичам, когато не работи в моя полза.

— Ето виждаш ли, това имах предвид, като казах, че си егоистична.

— В този случай той няма да работи в ничия полза — отбеляза Кива. — Ако Съдът на гилдиите позволи някое от тези дела да мине, това ще разбие основите на цялата ни икономическа система.

— За разлика от, да речем, разпадането на Потока.

— Краят наближава — изсумтя Кива. — Не съм сигурна защо искаме да дойде по-бързо. — Тя посочи в посоката, накъдето се бе оттеглил Хойвел. — Хората ще гладуват, мамицата му, заради него или някого като него.

— За да сме справедливи към бедния господин Хойвел, той само изпълняваше заповеди, както му повелява дългът — каза Фундапелонан. — Ако ти ми кажеш да отида в някой друг Дом със същия глупав план, ще съм длъжна да го сторя.

— Надявам се първо да ми шибнеш един в мутрата.

— Рамото още ме боли. Ще трябва вместо това да те сритам в задника.

— И все пак ще го направиш.

— На този етап не мисля, че ще ми се наложи. Ти си егоистична, но, изглежда, егоизмът ти е разширил малко границите си. Поне временно.

— Само не свиквай с това.

— Няма. — Фундапелонан стана от стола си, като се подпираше със здравата си ръка. — Междувременно ще се върна в правния отдел, за да събера екип, който да реагира, в случай че Домът Улф не се е наплашил достатъчно от Кива Лагос. Ами ти?

Кива погледна към часовника на бюрото си.

— Трябва да хвана совалка до Си’ан след половин час. Шибано събрание на изпълнителния комитет.

Фундапелонан се усмихна.

— Не можеш да ме заблудиш — харесва ти, че си в него.

Кива изсумтя. Изпълнителният комитет се състоеше от трима министри от парламента, трима членове на Църквата на Взаимозависимостта и трима членове на Домове от гилдията. Кива влезе в него след един опит за преврат срещу емперо, в който бяха замесени около една трета от Домовете. Емперо реши, че има нужда от сигурен глас в комитета, и избра нея. Кива осъзнаваше каква ирония се крие във факта, че точно тя играе ролята на сигурен глас.

— Трябва да изкажеш опасенията си от тези форсмажорни глупости на събранието — посъветва я Фундапелонан. — Грейланд или парламентът могат да ги пресекат в зародиш.

— Това няма да се хареса на Съда на гилдиите — рече Кива. Съдът на гилдиите бе пословично докачлив по отношение на привидната си независимост.

— Така е, няма — съгласи се Фундапелонан. — Но това не е твой проблем.

После си тръгна и Кива я изпрати с поглед, отчасти защото гледката ѝ харесваше и отчасти защото още си мислеше за схватката преди малко с шибания Хойвел.

Сеня Фундапелонан не грешеше: Кива бе извънредно егоистична. Сеня смяташе, че това не е нито хубаво, нито лошо, но Кива бе на различно мнение. Според нея това бе кажи-речи единственият начин да живееш във вселена, на която не ѝ пука за никого, и в цивилизация, предназначена да задържи богатите колкото се може по-богати и същевременно да предпази бедните от сериозен глад, за да не би да им хрумне да се разбунтуват и да обезглавят богатите. Една равнодушна вселена и принципно статична цивилизация биха смазали всеки, който не слага себе си и собствените си интереси на първо място.

Кива не грешеше за това, поне що се отнася до самата нея. Нейната политика на „майната ти на теб, каква ми е далаверата на мен“ я бе довела само за две години от кажи-речи ненужното шесто дете на умерено влиятелна благородничка до де факто глава на един от най-могъщите Домове във Взаимозависимостта и ѝ бе осигурила място в изпълнителния комитет и благоразположението на емперо. Вярно, че философията на Кива за прагматичен, безрезервен егоизъм не би вършила толкова добра работа на всеки, но майната им на другите, те не бяха Кива. Което отново бе тъкмо по темата.

При все това, колкото по-нависоко се изкачваше Кива по стълбицата на могъществото, толкова по-ясно осъзнаваше, че политиката ѝ на егоизъм си има, нека го наречем определени граници. Може би в някоя друга епоха, когато цивилизацията не се намираше практически на няколко кратки години от пропадане в дълбока и тъмна шибана дупка, тя би могла да продължи доволно по пътя на себелюбието, крепена от знанието, че така или иначе в крайна сметка няма да има значение какво прави. Тя бе просто една прашинка жив въглерод, който много скоро щеше да е завинаги нежив, така че нищо не пречеше да си вземе още една кифличка или да се повъргаля с онази червенокоса сладурана, и така нататък. Вселената не бе създадена с цел да поеме егоизма на Кива, но пък той със сигурност не ѝ вредеше по никакъв начин.

Кива обаче знаеше, че нейното време сега не е онова време. Нейното време включваше рухването на човешката цивилизация, което щеше да отнесе със себе си всеки отделен човек — включително и нея. Срокът, който вероятно щеше да прекара на този свят (ако изключим покушение, случайна свръхдоза и падане по стълбите), сега надвишаваше този на цивилизацията, в която живееше. Което означаваше, че някаква част от живота ѝ — може би десетилетия — щеше да стане адски шибано неудобна, ако някои хора на високи постове не направят нещо, за да избегнат очакваното развитие на нещата.

Работата бе там, че се оказваше, че хората на високи постове са, ами, извънредно егоистични. Също като Кива.

Което отново не би било проблем, ако човешката цивилизация не наближаваше шибания си край.

Само че тя шибано неотклонно го наближаваше.

Така че беше проблем.

Ето така получаваш неща като шибания лайнян Багин Хойвел и не по-малко смрадливите му лигави шефове, готови да хвърлят икономическите устои на обществото под някой автобус, за да си спестят няколко марки, които така или иначе няма да имат значение, когато цивилизацията рухне и дебелите им провиснали задници започнат да изглеждат апетитни на гладните тълпи. Шибаният лайнян Багин Хойвел шефовете му не мислеха за нищо друго, освен какво могат да докопат в краткосрочен план.

Кива не можеше да каже, че се е променила коренно — или поне не беше, допреди Хойвел да си отвори мазната малка уста, — но осъзнаваше, че в момента броят на крайно егоистичните хора, които човешката цивилизация може да понесе, особено в прослойката, която има реално влияние върху съдбата на човечеството, е намалял значително. Кива бе връхлетяна от едно осъзнаване, което макар и не чак откровение, определено бе достатъчно, за да я сепне:

Щеше да ѝ се наложи или да стане не толкова крайно егоистична, или да намери начин да направи останалите такива.

Очевидно, тя не искаше да става по-малко егоистична. Защото, да повторим, крайният егоизъм ѝ се отразяваше добре и Кива не виждаше причина да променя нещата. За да е напълно честна, това, което искаше в настоящия момент, бе да заведе Сеня вкъщи и да я скъса от чукане, защото, ако смяташе да изпробва за разнообразие цялата тази работа с моногамията — а тя смяташе, — то искаше да ѝ се наслади докрай. И макар че, да, Сеня вероятно щеше да извлече някаква полза от това (всъщност, вече беше извлякла, ако може да се вярва на думите ѝ), не тази бе причината Кива да го прави. Правеше го заради себе си. Да прави разни неща за себе си (и да оправя Сеня) бе хубаво за всички.

Следователно другите трябваше да се променят.

Което щеше да е истинско предизвикателство. Защото не личеше и някой друг крайно егоистичен човек да има желание да се промени.

Но което е по-важно, Кива осъзнаваше и друго: нещата бяха стигнали до преломна точка за егоистите. Доколкото можеше да прецени, когато егоистичните хора се сблъскваха с разтърсваща, животопроменяща криза, преминаваха през пет ясно различими етапа:

1. Отричане.

2. Отричане.

3. Отричане.

4. Шибано отричане.

5. Мамка му, всичко е ужасно, грабвай каквото можеш и бягай.

Появата на Багин Хойвел в офиса ѝ и нападателната му стратегия намекваха, че тази пета фаза вече се е задействала.

Това щеше да затрудни задачата на Кива, тъй като хората, посветили се на това да грабят каквото могат, преди всичко да се сговни, бяха устойчиви към внезапни пристъпи на алтруизъм.

Няма лошо. Кива обичаше предизвикателствата.

Вратата на кабинета ѝ се отвори и влезе помощникът ѝ Бунтон Салаанадон.

— Лейди Кива — каза той.

— Време е да тръгваме към совалката — подхвърли Кива.

— Не — отвърна Салаанадон, после вдигна ръка да се поправи. — Да. Но не затова влязох.

— Защо тогава?

— Има новини от Дома Ву.

— Какви са? — Емперо принадлежеше към Дома Ву, макар че не участваше в ежедневните му дела. Беше възможно да е свързано с нея. — За емперо ли става дума?

Салаанадон поклати глава.

— За Деран Ву.

— А, онова лайненце. — Като говорим за егоизъм, Деран Ву бе истински майстор в тази област. — И какво за него?

— Мъртъв е.

— Мъртъв?

— Убит.

— Не съм аз.

— Аз… не мислех, че някой може да ви заподозре, лейди Кива.

— Знае ли се кой го е направил?

— Не още.

— А емперо знае ли? За каквото и да било от това?

3

Кардения Ву-Патрик се събуди половин час преди алармата, защото любовникът ѝ Марс хъркаше. Обикновено Кардения успяваше да не му обръща внимание — фонов шум, който мозъкът ѝ знаеше, че трябва да пренебрегва. Но през последните няколко дни Марс се бореше с настинка, което правеше хъркането му хем по-силно, хем по-накъсано. В момента, когато събуди Кардения, Марс звучеше като двама пещерни човеци, който разговарят много оживено за откриването на огъня, лова на диви прасета или нещо от този род.

Кардения нямаше нищо против. Намираше го за умилително. Двамата с Марс все още бяха в достатъчно ранен етап от връзката си, за да смятат недостатъците на другия за умилителни вместо за дразнещи; или поне Кардения намираше недостатъците на Марс за умилителни, а Марс бе или прекалено галантен, или прекалено предпазлив, за да каже нещо за нейните. Тя се зачуди смътно дали някога ще стигнат до момент, когато недостатъците им престанат да са умилителни и вместо да търпи развеселено хъркането му, ще се опита да го удуши с възглавница. Никога не бе имала връзка, която да продължи толкова дълго. Предполагаше, че докато души възлюбления си, пак ще се радва, че са успели да стигнат до този етап.

Междувременно тя си лежеше там, преметнала ръка през гърдите на Марс, докато разговорът между двамата пещерни човеци свърши и участниците си тръгнаха, вероятно за да търсят някой мастодонт. Хъркането на Марс отслабна до обичайното му ниво. Кардения плъзна леко пръсти по гърдите му — не толкова леко, че да го гъделичка, но не и толкова тежко, че да го събуди, — и не за първи път се зачуди как двамата се бяха събрали. Това бе невероятно по няколко причини. И все пак, ето ги тук.

Тя остана така още няколко минути, витаейки в онази гранична област между дрямката и пълното събуждане, като се наслаждаваше на топлината на Марс, просмукваща се в нея. После, пет минути преди момента, когато знаеше, че алармата ще ги събуди и двамата, въздъхна, промърмори тихичко и се изсули от леглото, като внимаваше да не събуди любовника си. Пантофите и халатът си стояха където ги беше оставила предната вечер. Кардения се вмъкна в тях и прошепна на будилника, за да отмени алармата. Тя трябваше да върви на работа, но нямаше причина Марс да не си доспи. Може би пещерните човеци щяха да се върнат за допълнително съвещание.

Кардения си взе душ, избърса се с хавлията, среса непокорно стърчащата си коса, а после отиде в будоара си, за да облече бельо и халат. В този момент разполагаше с два варианта. Първият, да мине през вратата вляво, зад която се намираше гардеробът ѝ и я чакаше екипът от фризьори и гримьори, заедно с Нера Чернин, сутрешната ѝ помощничка, която щеше да ѝ изложи програмата ѝ за деня, започваща от мига, щом приключеше с гримирането си, и простираща се до някакъв неопределен момент след дванайсет-петнайсет часа в бъдещето, а може би и до по-късно.

Вторият вариант беше да мине през съвсем друга врата и да разговаря с хората зад нея. Минаването през тази втора врата нямаше да ѝ позволи да избегне срещата с Чернин и останалите си служители; само щеше да отложи неизбежното с толкова време, колкото избереше да остане.

И в двата случая нямаше да се промени фактът, че със самото си минаване през вратата тя ще престане да е Кардения Ву-Патрик и ще стане Грейланд II, Емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, Осемдесет и осма емперо от Дома Ву.

Кардения погледна към двете врати, въздъхна и отиде до втората, която се отвори, без да чака подкана. Грейланд II мина през нея.

Стаята, в която влезе, бе голяма и толкова оскъдно обзаведена, че изглеждаше безлика; само една дълга пейка, издадена от стената, нарушаваше чистия ѝ, почти антисептичен вид. Вероятно това бе стая, в която не бе предвидено човек да се застоява. Въпреки това Грейланд II седна на пейката, намести се колкото можеше по-удобно и повика главния обитател на стаята:

— Джии.

Включиха се скрити проектори и по средата на стаята се появи безполова хуманоидна фигура. Тя погледна към седналата Грейланд, отиде до нея и кимна.

— Емперо Грейланд II — каза Джии, както винаги. — С какво мога да ви услужа?

Грейланд огледа застаналата пред нея фигура. Тази стая се наричаше Стаята на спомените. Тук се пазеха мислите и емоционалните състояния на всеки предишен емперо — чак до първата, Пророчица-емперо Рашела I, — записани от неврална мрежа, която всеки емперо, включително и Грейланд, носеше имплантирана в мозъка си. Джии бе интерфейсът, използван от всеки жив емперо за достъп до предците му; достатъчно бе да поискаш да се видиш с някого от тях и Джии щеше да ги извика един по един — толкова, с колкото пожелаеш да говориш.

Всички предишни владетели с изключение на един бяха смятали, че Джии е само това — интерфейс за връзка с останалите емперо, с някакъв елементарен ИИ за намиране на друга обща информация. Но наскоро Грейланд бе научила, че Рашела I, първата емперо, бе създала Джии със съвсем друга цел: да издирва скрита информация из цялата Взаимозависимост.

В тази си задача Джии не бе нито бърз, нито ефективен — можеше да отнеме години или дори десетилетия, докато някоя скрита информация стигне до неговите бази данни, — но каквото му липсваше откъм скорост и ловкост, той го компенсираше с неумолимост. Рано или късно всичко скрито се разбулваше за Джии.

А сега, тъй като Грейланд знаеше това, и за нея.

— Деран Ву е мъртъв от дванайсет часа — каза Грейланд на Джии. — Знаеш ли вече кой го е направил?

— Не — отвърна Джии.

— Откри ли нещо, което може да сочи към конкретен виновник?

— След като убийството му стана обществено достояние, имаше вълна от комуникации между високопоставени членове на важни благороднически и търговски Домове — съобщи Джии. — Всички тези комуникации бяха шифровани, което е стандартно за повечето им разговори. Ще ми отнеме известно време да проникна в тях или чрез дешифриране, или с други методи.

— Дефинирай какво означава „известно време“ в случая.

— Ако трябва да използвам дешифриране с груба сила, може да отнеме десетилетия. Това обикновено не е необходимо, защото има други начини за сдобиване с информацията, като например достъп до охранителни камери, които показват екраните с информацията.

— Четеш над рамото им — отбеляза Грейланд.

— Да — потвърди Джии. — В момента никое от секретните съобщения, които съм видял, не сочи някой да знае нещо сигурно за събитията, с изключение на комуникациите на самите свидетели.

— И никой от тях не е писал нищо за изпращането на последния транш по някакъв договор?

— Не.

Грейланд се намръщи.

— Защото, знаеш ли, много би ми улеснило живота да разбера всичко това днес.

— Разбирам — каза Джии и Грейланд не за първи път се зачуди дали той наистина разбира. Джии по самия си замисъл бе също толкова безлик като Стаята на спомените.

— Разполагаш ли с някаква нова информация, за която трябва да знам?

— За убийството на Деран Ву или в по-общ план?

— И двете.

— За Деран Ву няма друга информация. В по-общ план, няколко от благородническите Домове тайно са започнали да прехвърлят част от богатствата си на Край и планират да пратят след тях най-важните си членове.

Грейланд II кимна. Нямаше нужда от хилядолетен изкуствен интелект, занимаващ се с надушване на тайни, за да ѝ каже, че на благородническите фамилии и контролираните от тях търговски гилдии най-после им е влязло в главите, че Потокът наистина се разпада и че те навярно ще искат да запазят поне част от богатството си и да го пратят на единственото място във Взаимозависимостта, което на теория можеше да оцелее повече от няколко десетилетия в най-добрия случай. Тя разполагаше с достатъчно разузнавателни и финансови доклади, които да ѝ сигнализират за това. Те щяха да отнемат поне част от времето ѝ днес, а както подозираше, в идните дни и доста повече.

„Ще се тревожиш за това по-късно“, помисли си тя. Беше дошла в Стаята на спомените заради смъртта на Деран Ву и последствията от нея. Джии, колкото и полезен да беше, не бе човекът, с когото да говори за това. Трябваше ѝ някой, който има истински житейски опит с Взаимозависимостта, благородническите Домове и по-конкретно Дома Ву. Тя поиска от Джии един конкретен човек.

— Умрял от чая си? — възкликна емперо Атавио VI, или по-точно превъзходно изработената му симулация. Освен че бе предишният емперо, Атавио VI беше и баща на Грейланд.

Грейланд кимна, после направи гримаса.

— Е, не знаем дали е било от чая. Може самата чаша да е била отровена. Или може и в чая, и в чашата да е имало съставки, които ще се превърнат в отрова при смесването си. Следователите още проучват нещата.

— Но определено е била отрова? — поиска уточнение Атавио VI.

— О, да.

— Не е имало опит да се замаскира отравянето като сърдечен удар например?

— Не.

— И няма явни заподозрени?

— Личната помощничка на Деран, Витка Чинлун, му е поднесла чая и е била разпитана. Държат я под арест, но доколкото разбирам, никой не смята за вероятно тя да е знаела за отровата. Очевидно е в шок и им сътрудничи напълно.

— Жал ли ти е за нея?

— Тя несъзнателно е отровила шефа си, татко. Това е тежко преживяване.

— Така е — съгласи се Атавио VI. — Казваш ми всичко това с определена цел. Каква е тя?

— Исках да знам какво мислиш по въпроса.

— Не мисля нищо. Не мога да мисля в истинския смисъл на думата.

Грейланд прехапа за момент бузата си, за да не изтърси онова, което ѝ хрумна, защото то засягаше Атавио VI, Джии и всички други емперо. После си спомни, че Атавио VI пред нея всъщност е симулация, и въпреки всичко го каза:

— Не мисля, че е вярно.

— Че не мога да мисля ли?

— Да. Правим това прекалено отдавна и съм водила предостатъчно разговори с теб, в които ми задаваш въпроси и ми предлагаш съвети. Не би могъл да го правиш, ако не мислеше.

— Не е съвсем така — възрази Атавио VI. — Поне не в смисъла, в който ти разбираш мисленето. Тази симулация е много добра в евристичното приближение. Мога да изкажа предположение въз основа на житейския си опит и съхранения модел на разсъжденията ми, докато съм бил жив.

„Ами то мисленето е горе-долу това“, каза си Грейланд, но се възпря да го изрече на глас. Беше наясно, че отново я въвличат в телеологични дискусии относно факта, че може да разговаря с мъртвия си баща, или с неговата проекция, и че това няма да ѝ помогне със сегашните ѝ проблеми.

Грейланд въздъхна. „Цивилизацията ни рухва и все пак Деран Ву беше отровен“, помисли си тя. Ако не друго, това показваше страст към престъпленията, която Грейланд би могла почти да уважава, ако не ѝ усложняваше толкова живота.

Атавио VI, или проекцията му, чакаше търпеливо, докато всички тези мисли минаваха през главата на дъщеря му. Можеше да чака търпеливо с години, ако се налага. Съживените мъртъвци бяха всичко друго, но не и нетърпеливи.

— Нека перифразирам въпроса си — каза Грейланд на призрака на своя баща. — Какво би мислил за това, когато можеше да мислиш?

— Смъртта на Деран е замислена като послание — отвърна Атавио VI.

— Какво искаш да кажеш?

— Братовчед ти беше открито убит. Отровен с любимия си чай. Нямаше опит да се прикрие фактът, че е отровен, което би било сравнително лесно. Който го е убил, е искал да се знае, че е убит.

— Тероризъм — предположи Грейланд.

— Може би — съгласи се Атавио VI. — Или може да е нещо съвсем друго. Някоя организация поела ли е отговорност за смъртта му?

— Обичайните групировки, които поемат отговорност за всичко ужасно, което се случи — отвърна Грейланд. — Хората от сигурността ми казват, че никоя от тях не е замесена.

— Значи няма сериозни кандидати за убийството?

— Не.

— Тогава е възможно да не е тероризъм — каза Атавио VI. — Или ако е, целта му е дългосрочна, не носи незабавна полза.

— Каква например?

— Не разполагам с достатъчно информация, за да продължа. Кой би искал Деран Ву мъртъв?

При тези думи Грейланд се подсмихна.

— Кажи-речи половината благороднически Домове, голяма част от военните офицери и министрите в парламента, и вероятно всеки член на бившия управителен съвет на Дома Ву.

— И ти — добави Атавио VI.

— Моля? — премигна Грейланд.

— Ако не ме лъже паметта, Деран Ву участваше в конспирацията срещу живота ти.

Грейланд се усмихна за момент при тази забележка и скритото в нея признание, че симулацията на един мъртвец разполага със знания за събитие, състояло се дълго след смъртта му.

— Той се обърна срещу заговора и разобличи всичките му членове — каза тя.

— Възможно е. Ти няма да си първата емперо, възползвала се от информацията на един изменник само за да предприеме нещо срещу него по-късно.

— Ти правил ли си го? — Грейланд присви очи срещу баща си. — Убивал ли си някого така?

— Не.

— А нареждал ли си да убият някого?

— Не и открито — каза Атавио VI.

— „Не и открито“?

— Убийството не беше сред предпочитаните ми методи. Но може да е имало случаи, когато ми се е искало някой да ме отърве от някой размирен свещеник.

— Убивал си свещеници? — Грейланд не знаеше баща ѝ да е имал проблеми с Църквата на Взаимозависимостта, на която формално беше глава, както и тя сега.

— Това е само израз — обясни Атавио VI. — Можеш да го потърсиш в речника. Мисълта ми е, че аз съм избрал да не използвам убийства в управлението си. Но можеш да попиташ и баба си за нейното мнение по въпроса. Тя вероятно ще ти даде коренно различен отговор.

Грейланд си помисли за баба си по бащина линия, Зетиан III, и потрепери лекичко. Зетиан III нямаше да бъде запомнена с добро от историята, колкото и малко история да оставаше на този етап.

Атавио VI забеляза потреперването.

— Значи да разбирам, че ти също си избрала да не се занимаваш с убийства?

— Така е.

— Това вероятно е мъдър ход.

— „Вероятно“?

— Убийството никога не е чиста работа и винаги си има последствия. Но ти управляваш в размирни времена — посочи Атавио VI. Грейланд забеляза повторението на думата „размирен“. — Оцеля от две почти успешни покушения и един почти успешен опит за преврат. Може би няма да те съдят прекалено строго, ако като емперо решиш да ускориш правосъдието, което заслужават съзаклятниците срещу теб.

Грейланд се замисли за хората, които биха могли да са в нейния списък, ако имаше такъв. Бяха достатъчно, че да създават работа на силите ѝ за сигурност до окончателното рухване на Взаимозависимостта.

— Имам си други, по-належащи грижи — каза тя.

— Вероятно е мъдър ход — повтори Атавио VI. — Ако не си ти тази, която е решила да сложи край на живота на братовчед си, то по-добре започни да преглеждаш списъка на хората, които биха го сторили, и виж докъде ще те отведе това. — Грейланд кимна. — Тоест, при положение че искаш да откриеш кой го е убил — добави Атавио VI. — Извън естественото формално разследване.

— Разбира се, че искам.

— Повтарям: той участваше в заговор срещу теб.

— Да, но освен всичко друго, смъртта му не ми носи никаква полза — каза Грейланд. — Той трябваше да контролира Дома Ву и да го държи мирен. А сега е мъртъв и членовете на управителния съвет вече се боричкат за контрол. Ако Деран остане единственият братовчед Ву, убит в близките няколко месеца, трябва да се смятаме за късметлии.

— Строго погледнато, ти си глава на Дома Ву — изтъкна Атавио VI.

— Строго погледнато, никой емперо не се е опитвал да управлява Дома Ву от векове насам — каза Грейланд. — Аз вече загубих благоразположението на братовчедите си, като орязах правомощията на борда и сложих Деран за едноличен управител, и ми се размина само защото Джейсин Ву бе тръгнал срещу мен и имах повод да съм подозрителна. Освен ако няма очевидно доказателство, че някой от борда го е убил, нямам политически претекст да се намесвам. Ако си напъхам пак носа, отпорът ще е страховит. Не мога да си го позволя. Не и сега.

Атавио VI наклони глава.

— Наскоро ти смаза един бунт. Би трябвало да имаш политически капитал за изразходване.

Още една усмивка от Грейланд, този път тъжна.

— Човек би си помислил, че ще е така, татко. Но както ти самият каза, времената са… размирни.

— Ти знаеше, че ще са такива. Предупредих те, когато взе короната.

— Да, така е — съгласи се Грейланд. — Освен това каза, че според теб не съм готова да се справя с всичко това. Помниш ли?

— Помня — отвърна Атавио VI.

— А какво мислиш сега? — Грейланд вдигна ръка. — Имам предвид, какво щеше да мислиш сега, ако можеше да мислиш?

Атавио VI помълча малко. С разума си Грейланд осъзнаваше, че тази пауза е ненужна и е вмъкната в симулацията на Атавио, защото Стаята на спомените знае, че в моменти като този, когато двама души водят подобен разговор, вероятно ще има пауза, докато отговарящият си подреди мислите, за да даде ясен отговор. Паузата я имаше, за да осигури на Грейланд психологически по-автентично човешко изживяване. Нищо повече.

Това не ѝ попречи по време на тази кратка пауза да изпита прилив на чувства. Чувството, че е подложена на оценка и сметната за недостатъчно добра, и че баща ѝ — или неговата проекция — се опитва да намери деликатен начин да ѝ каже: извинявай, ама не ставаш за тази работа.

— Не ставаш за тази работа — заяви безцеремонно Атавио VI. После добави: — Но пък кой ли би ставал?

Грейланд издиша и това я накара да осъзнае, че е била затаила дъх.

— Благодаря ти за добавката — каза тя.

— Не я вмъкнах от съчувствие.

— Знам. Не си програмиран по този начин. И въпреки всичко, благодаря.

— Няма защо — каза Атавио VI. — По отношение на убийството на братовчед ти, какво смяташ да правиш сега?

— Нищо непосредствено — отвърна Грейланд. — Хората от сигурността и другите разследващи вече работят по случая. Както казах, имам си по-належащи грижи.

— И все пак дойде да говориш с мен за това.

— Помислих, че един друг емперо може да знае нещо за убийството.

— Не съм сигурен дали съм ти казал нещо, което да не знаеш.

— Не си — съгласи се Грейланд. — Но ти не съществуваш. Така че можеш да подходиш безстрастно. И мисля, че си прав. Целта е била да се изпрати послание. Само трябва да разберем на кого.

— Отговорът ще зависи от това кой стои зад убийството — каза Атавио VI. — А както ти каза, няма очевидни заподозрени.

— Няма — потвърди Грейланд. — Но мога да предполагам.

4

Надаш Нахамапитин се събуди изпълнена с омраза, което бе обичайно за нея в последно време.

Кого и какво мразеше днес? Ами, хайде да ги изброим.

Като начало, мразеше каютата, в която се намираше. „Каюта“ бе твърде щедро описание за тази кутийка — два на три метра и два метра висока, — в която живееше сега. Беше по-малка от затворническата килия, в която прекара няколко месеца, и миришеше по-зле. В нея имаше сгъваема койка с колани за привързване, когато тласкащите полета се изключат, което не бе рядкост. Матракът на койката бе дебел два сантиметра и изглеждаше направен от талашит и отчаяние, а спалният чувал, който ѝ дадоха, въпреки уверенията, че е почистен и дезинфекциран, миришеше сякаш поколения самотни космонавти са лъскали бастуна вътре, а после са оставили резултата да се спари хубавичко.

Каютата нямаше прозорци, нито някаква украса; изглеждаше, че се свързва с вентилационната система когато си поиска, и се чуваше някакъв звук отнякъде в стаята — появяваше се на всеки няколко минути, но влудяващо неравномерно в тези граници, — който напомняше на Надаш за бебе, давещо се с метална близалка. През първата си нощ в каютата Надаш напразно търси източника на звука и колкото по-дълго го търсеше, толкова повече изкукуригваше, докато накрая се затвори в спалния си чувал, притиснала ушите си с ръце, и вдишваше остатъците от космонавтско семе, докато не загуби съзнание.

Капитанът я беше уверил, че това е най-хубавата каюта на кораба.

Като стана дума: Тя мразеше и кораба, в който се намираше каютата, „Нашата любов не може да продължи“, товарен кораб, който сновеше между планетата Средоточие и Орлеан, средно голям хабитат в орбита около звездата на Средоточие, малко по-близо до нея от самото Средоточие. „Нашата любов“ беше най-малко на сто години и ако се съдеше по вида му, бе ремонтиран веднъж на десетилетие, ако не и по-рядко; когато Надаш се качи на борда, погледна стените и се зачуди не дали може да пипне някакви болести от тях, а какви точно. И тъй като по-малко от седмица след пристигането си вече имаше сух бронхит, явно не грешеше.

„Нашата любов“ бе независим търговски кораб, което бе учтив термин за „контрабандист“. Возеше тънка маскировка от легален товар, която да му дава достъп до космодрумите на Средоточие и Орлеан, а отдолу се простираше дълбок и необятен океан от товари, както банални, така и вредни, но всички до един незаконни. Евтини ментета, забранени стоки, стоки, произведени извън законните монополи, стоки, нарушаващи авторски права и търговски марки, всичко от оръжия до ром и обратно. Всички знаеха какво представлява „Нашата любов“ и какво прави, но на никого не му пукаше, защото парите бяха добри, а капитан Робинет ги раздаваше щедро — не на екипажа, разбира се, а на пристанищни чиновници, хамали, бармани и имперски данъчни агенти. Капитан Робинет беше много популярен.

А за капитан Робинет Надаш бе просто още една контрабандна стока на борда на „Нашата любов“, само дето никога не я разтоварваха, вместо това я таксуваха на безбожни цени за всеки курс от Средоточие до Орлеан и обратно. Робинет губеше само една каюта, която по-рано се използваше от двамата нелицензирани секструженици на кораба, Джини и Ролф, за сеансите им — което, като се замислеше Надаш, вероятно обясняваше спалния чувал. Джини и Ролф бяха прехвърлени в каютата на доктор Брадшоу, а доктор Брадшоу трябваше да дели чуждо легло, което я караше да мърмори свирепо срещу Надаш всеки път, когато тя отидеше да вземе лекарство за бронхита си.

Не че Надаш трябваше да се притеснява, че доктор Брадшоу може да я издаде на Средоточие или на Орлеан. Като почти всеки друг от екипажа на „Нашата любов“, самата доктор Брадшоу също се криеше от закона. Според слуховете на кораба бе намушкала някакъв бивш любовник право в бъбреците. Всъщност Брадшоу не се казваше наистина Брадшоу — просто ѝ дали това име, когато дошла на борда на „Нашата любов“, от списъка с имена, който капитан Робинет държеше на едно табло. Брадшоу не беше „Брадшоу“, Джини и Ролф не бяха „Джини“ и „Ролф“, а и самият Робинет не беше „Робинет“, когато се качил за първи път на „Нашата любов“ преди три десетилетия.

Даже Надаш си имаше корабно име, колкото и безсмислено да бе това, за да скрие самоличността на бившата любовница на кронпринца на Взаимозависимостта и настоящ имперски враг номер едно. „Правилата са си правила“, каза Робинет и я кръсти Карън.

Надаш мразеше това шибано име. И мразеше тъпото правило всички да получават нови имена. И мразеше, че „Нашата любов“ я бе дарила с бронхит. И мразеше, че макар „Нашата любов“ да я предпазваше от затвора, самата „Наша любов“ бе затвор, в смисъл че не можеше да напуска кораба, ама никога. За разлика от „доктор Брадшоу“, „Джини“, „Ролф“ и всеки друг член на този абсурдно прекръстен екипаж, в секундата щом подадеше глава от кораба, тя щеше да бъде забелязана и заловена. На екипажа на „Нашата любов“ можеше да се разчита, че няма да я издаде; но никой друг в системата нямаше същото задължение.

Което водеше до още нещо: Надаш мразеше изобщо да е бегълка.

Разбира се, на интелектуално ниво тя отлично разбираше защо е в това положение. Когато човек разпали общопланетен бунт, убие собствения си брат, докато се опитва да погуби емперо, избяга зрелищно от затвора и стане съучастник в заговор за сваляне на монарха, да свърши като беглец очевидно е не само вероятен изход, но и честно казано, най-добрият възможен вариант. Това го схващаше.

Което обаче по никакъв начин не правеше стоенето в миризлива каюта на ръждясал кораб, пълен с негодници и главорези, по-хубаво — нито в екзистенциален, нито в ежедневен смисъл.

Нямаше как Надаш да избегне факта, че несъмнено бе паднала до дъното на обществото. Имаше време — и то не много отдавна! — когато тя бе кандидатка за имперска съпруга и майка на бъдещия емперо. Даже нещата да не се развиеха по идеалния начин (не се и развиха, както се оказа), тя имаше резервен план да направи брат си Грени херцог на Край преди изместването на струите на Потока, което ѝ гарантираше, че след изместването Нахамапитин, а не Ву ще са новата имперска династия.

Само дето това също не се бе получило. Грени още беше на Край и можеше да е станал или пък да не е станал херцог, но се оказа, че струите на Потока не правят онова, което Надаш искаше от тях — и което ѝ бе казала покровителстваната от нея физичка Хатиде Ройнолд, — вместо да се изместват, те изчезваха напълно. Надаш побесня, когато разбра, че Ройнолд е сгрешила, и щеше да заповяда да ѝ видят сметката, ако майка ѝ вече не я бе взривила по случайност в космоса заедно с десетки други хора в неблагоразумен опит за отмъщение срещу емперо.

Майка ѝ!

Това бе още нещо, което мразеше.

Не майка си — е, хмм, нека оставим това за по-късно, — а че майка ѝ, графиня Нахамапитин, бе стъкмила собствен заговор срещу настоящата емперо. Беше достатъчно зле, че заговорът се провали; но после, след като се бе провалил, майка ѝ реши, че е много умен ход да изкрещи на емперо, че тя, графиня Нахамапитин, е убила бившия кронпринц, чиято смърт дотогава се смяташе за злополука.

Всъщност това изобщо не бе умен ход. Надаш мразеше не само, че майка ѝ е в затвора за измяна и убийство — в същия затвор, в който и Надаш бе лежала за измяна и убийство, на това му се вика семейна ирония, — но и че сега семейство Нахамапитин бяха отстранени за постоянно от управлението на собствения си Дом и търговския му монопол, и в момента той се ръководеше от дребен член на далеч не толкова успешен благороднически Дом.

Това бе шибаната Кива шибана Лагос, както несъмнено би се изразила самата тя, тъй като имаше невероятно мръсна уста, а нея Надаш, между другото, мразеше и в червата. Пътищата им се бяха пресекли за първи път в университета, където с изключение на един период, в който Кива използваше брат ѝ Грени като сексиграчка, двете бяха решили, че най-добре е да стоят далеч една от друга — Надаш, защото не искаше да общува с по-нисши от себе си, а Кива, защото бе прекалено заета да се чука с всеки в университета и изобщо не ѝ пукаше дали Надаш е наблизо, или не.

Това избягване бе вършило работа и през следващите години, докато Кива не разкри някак си, вероятно с много чукане, че Надаш е замесена в покушението срещу емперо и убийството на собствения си брат. За това бе възнаградена с временен контрол върху местния бизнес на Дома Нахамапитин. Което доведе до, нека ги наречем допълнителни проблеми, защото Кива прочеса финансите на Нахамапитин със ситен гребен и откри сума ти уличаващи парични следи.

За Надаш Кива бе долнопробна мърла с мръсна уста, което бе достатъчна причина да я мрази. Но фактът, че тази долнопробна мърла с мръсна уста сега управляваше семейната ѝ компания и състояние, докато самата тя бе набутана в една кутийка 2x2x3 метра и я мъчеше упорита кашлица, извисяваше омразата ѝ до небесата.

И въпреки всичко Кива Лагос не заемаше челното място в списъка на мразените от Надаш Нахамапитин хора. Нито пък „Нашата любов“, екипажът му, каютата ѝ, положението ѝ на бегълка, глупостта на майка ѝ или бронхитът. Челното място бе заето — и то със значителна преднина — от настоящата емперо Грейланд II.

Разбира се, за това си имаше най-разнообразни причини. Като се започне от факта, че изобщо бе емперо, което стана неочаквано и което, благодарение на нейната хетеросексуалност и нежелание да прояви гъвкавост в това отношение, определено бе лишило Надаш от шансовете ѝ да се омъжи за някой емперо или да роди наследника му. След това идваше фактът, че бе отказала да обмисли сериозно сватба с брата на Надаш, Амит, като по този начин изключи Дома Нахамапитин от надпреварата за сродяване с имперската династия. И накрая, че отговорът ѝ на многобройните измени на Дома Нахамапитин бе да го лиши напълно от права. Което, макар и несъмнено разумно от законова и династична гледна точка, бе определено неудобно за Надаш, която в момента търпеше последиците от тези решения.

Но повече от всичко Надаш мразеше упоритото нежелание на Грейланд просто да пукне, дали от бомба, или от отвлечена совалка, или от експлозивна декомпресия в необятните космически простори, или, майната му, тя не беше придирчива, от голям залък пай, заседнал в кривото ѝ гърло, или нещо друго също толкова банално. Да, един залък щеше да свърши работа! Честно казано, на този етап всичко, което би я накарало да се строполи мъртва на пода, щеше да задоволи Надаш.

Надаш отлично съзнаваше, че заради това си мнение би могла да бъде обвинена, че прекрачва чертата на едноизмерен злодей по отношение на емперо. Оправданието ѝ беше: Колко ѝ бе струвала емперо? Беше ѝ струвала брат, майка, благороднически Дом и бъдеще, свързано с имперската династия. Дали емперо умишлено бе направила тези неща — и доколко Надаш и семейството ѝ бяха допринесли за собствените си беди, — в случая нямаше значение. В крайна сметка на Надаш, затворена между голите, ръждясали стени на тясната си каюта, не ѝ бе останало почти нищо, освен омразата към емперо и неизчезващия гняв, че вбесяващото простодушно същество, което държеше титлата, продължава да съществува.

На този етап, дори Надаш да не постигнеше нищо друго в живота си, освен да свали Грейланд II, щеше да смята, че е спечелила играта.

Но разбира се, тя — все още! — имаше и други, по-мащабни планове.

На вратата се почука и малко след това тя се отвори със скърцане, за да разкрие помощник-капитана Евънс, който според слуховете навремето изгорил няколко от приятелите си, докато се опитвал да направи във ваната си нелегални и явно силно възпламеними субстанции.

— Карън — каза Евънс и Надаш видимо трепна при това обръщение, — гостът ти пристигна и е в офицерската столова. Ще те заведа при него.

— Благодаря ти — отвърна Надаш, закашля се, взе таблета си и последва Евънс по коридорите на „Нашата любов“, които миришеха на метал, плесен и старост.

— Казаха ми да те наричам „Карън“ — каза гостът ѝ, когато тя влезе в столовата. Помощник-капитан Евънс се намръщи на лекомислието му и си тръгна. — Това означава ли, че аз също имам нужда от кодово име?

— А ти искаш ли кодово име? — попита Надаш, като седна зад една от гъсто скупчените, мръсни маси в тясната, мръсна стая и даде знак на госта си да стори същото.

— Не особено — призна гостът. — „Простър Ву“ си е хубаво име. Мисля, че ще го запазя засега. — Той седна и се огледа. — Това не е обичайната ти обстановка, Карън.

— Временно е.

— Нима?

— Ако не мислеше така, нямаше да си тук. Което ми напомня да попитам, следяха ли те?

Простър като че ли се подразни от този въпрос.

— В момента аз съм най-високопоставеният жив член на Дома Ву, с изключение на самата емперо. Разбира се, че ме следяха. — Надаш се напрегна. Простър вдигна ръка. — Но доколкото някой би могъл да знае, причината да съм тук е да взема един палет нелегално бренди и портвайн, за което в момента се грижи моят пилот. Съвсем банална контрабанда. Ти си в безопасност.

Надаш се отпусна. После попита:

— Е, убеден ли си вече, че все още съм сила, с която да се съобразяват?

Простър се усмихна.

— Трябва да призная, че ми отне малко време да осъзная, че тъкмо ти си отровила Деран. Очаквах нещо друго.

— Какво друго очакваше?

— Ами, не знам — призна Простър. — Но все пак ти бе тази, която заби совалка в товарния отсек, за да убиеш емперо. Предполагам, очаквах нещо по-… гръмко.

Сега бе ред на Надаш да се усмихне. Тя извади таблета си, отвори едно приложение и го сложи пред Простър.

— Какво е това? — попита той.

— Спусъкът на бомбите, които съм заложила в съвещателната зала на борда на Дома Ву — обясни Надаш. — Стоят там поне толкова отдавна, колкото и отровният чай в малкия запас на помощничката на Деран.

Простър изгледа със съмнение приложението.

— И как успя да ги вмъкнеш там?

— Я стига, Простър — каза Надаш. — Нали не очакваш да ти разкрия корпоративните си тайни?

— Ами всъщност очаквам, ако искаш да продължим да разговаряме.

— Добре. Когато се върнеш, потърси член на обслужващия персонал, който не е идвал на работа от деня, в който умря Деран. Щом откриеш името му, накарай хората си да проверят миналото и местонахождението му. Ще откриеш, че този човек изобщо не съществува, макар че е работил за вас от години.

— Надаш махна с ръка наоколо. — Този мръсен малък кораб не е единственото място, където фалшивите самоличности са на мода.

— Корпоративен шпионаж — промърмори Простър.

— О, не се прави на шокиран. Не е като Домът Ву да не прави същите гадости.

— Къде е този човек сега?

— Вкъщи — отвърна Надаш. — Или поне на път за натам. В наши дни всеки иска да си е вкъщи. Изглежда, идва краят на цивилизацията.

Простър посочи към таблета със спусъка.

— Защо ми показваш това?

— Ти каза, че очакваш нещо по-гръмко. Исках да ти покажа, че можех да бъда далеч по-гръмка, ако смятах, че отговаря на нуждите ми. — Тя взе таблета, затвори приложението и го връчи на Простър. — Вземи. За спомен. Да ти напомня, че не бях длъжна да се отърва само от Деран. Можех да ликвидирам всички важни братовчеди Ву и да хвърля целия Дом в хаос. Имах тази възможност. Но не се възползвах.

Простър взе таблета.

— Не знам защо не си го сторила. На твое място аз щях да го направя.

— Е… Ако ти не беше в стаята, Простър, може би щях.

Той се сепна за момент.

— Аз?

— Сам го каза. На този етап ти си най-старшият Ву. Не мисля, че смяташ да допуснеш някого друг до директорския пост след цялата тази бъркотия, нали?

— Традиция е началникът на сигурността да не се кандидатира за директорско място.

Надаш изпръхтя, което пък я накара да се закашля и провали момента.

— Я стига, Простър — каза тя въпреки всичко. — Нещата вече са стигнали прекалено далеч.

— Надаш… Карън. Само защото смятах Деран за алчен глупак, на когото не му е работа да управлява Дома Ву, това не значи, че искам този пост за себе си.

— Че кой друг остава? — попита Надаш. — Познаваш братовчедите си. Да не би сред тях да има някой подходящ? Особено пък сега, когато им предстоят само криза след криза?

При тези думи Простър се умълча, както Надаш знаеше, че ще стане. Той може да бе склонен да я остави да отрови Деран — и тя го направи с удоволствие, тъй като общото им минало я задължаваше да си отмъсти, — но в крайна сметка защитаваше изцяло Дома Ву. Достатъчно дълго бе играл ролята на силната ръка зад трона, за да знае, че сред Ву няма друг, който да заслужава в момента този трон. Надаш се наслаждаваше да гледа как Простър полунеохотно признава това на себе си и си се представя — окончателно, неопровержимо — как управлява най-могъщия Дом във Взаимозависимостта.

Или поне най-могъщият Дом засега.

— Давай по същество — подкани накрая Простър.

— По същество, в момента не можем да си позволим хаос. — Надаш посочи към таблета, който сега бе в ръцете на Простър. — Взривяването на директорите щеше да предизвика хаос, но отравянето на Деран дава възможност за възстановяване на реда. Връща директорите на полагаемото им се място в управлението на Дома Ву. Дава на теб, който разбираш повече от всички други нуждата от ред, средства да възстановиш правилното положение на нещата.

При тези думи Простър се подсмихна.

— Не вярвам, че си направила всичко това от добро сърце.

— Разбира се, че не — съгласи се Надаш. — Имах си собствени сметки за уреждане. Но ги уредих — тях и само тях. Да направя нещо повече би било катастрофално. Идва краят на света, Простър. Това, което правим сега, ще реши дали ние — дали някой от нас — ще оцелее от предстоящото.

— И как се вмествам аз в това?

Надаш кимна пак към таблета.

— Заслужих ли малко от доверието ти?

— Малко.

— Би било справедливо да кажем, че в момента твоята братовчедка, емперо, не е най-популярната личност сред благородническите Домове и парламента.

— Тъй като наскоро вкара солиден процент от тях в затвора по обвинение в измяна — да, може да се каже така — съгласи се Простър.

— И ще се съгласиш, че това допринесе за увеличаването на хаоса в най-неподходящия за всички момент.

Простър се втренчи в нея.

— Щом казваш.

— В такъв случай, това, което искам от теб, Простър Ву, е да организираш едно малко събиране за мен. Да поговоря с хората, чиито планове нашата емперо е объркала.

— Нали разбираш колко трудно ще е това? — попита Простър, след като за момент се пулеше невярващо. — Емперо вече разследва всичките Домове. Твоят Дом е лишен от права. Ти самата — той махна към столовата наоколо — не си в особено цветущо положение и не можеш да направиш кой знае какво по въпроса.

— Пак ти повтарям, ако наистина вярваше в това, Простър, сега нямаше да си тук.

Той вдигна таблета.

— Ако беше умна, нямаше да ми дадеш това.

— Ако ти беше умен, Простър, досега да си осъзнал, че нямаше да ти дам това, ако не разполагах с други начини да получа от теб каквото искам.

— Това звучи като заплаха.

— Бих го нарекла по-скоро осигуровка — уточни Надаш. — Която така или иначе няма да се наложи да използвам, защото двамата искаме едно и също.

— Което е?

— Ред. И оцеляване. При наши условия. А не тези на братовчедите ти.

Простър се замисли за момент върху думите ѝ.

— Сигурно наистина мразиш Грейланд — каза той.

— Не я мразя — излъга Надаш. — Мисля, че е затънала до гуша. Проблемът е, че когато тя се удави, ще отнесе всички ни със себе си. Теб. Мен. Всички Домове. Цялата Взаимозависимост. Аз предпочитам да не се давя.

Простър стана.

— Ще трябва да помисля върху това.

Надаш остана седнала.

— Разбира се. Когато свършиш с мисленето, знаеш къде съм. — Простър кимна и се насочи към изхода. — Само че, Простър…

Простър се спря на вратата.

— Да?

— Помни, че нямаме много време.

Простър изсумтя и излезе.

Надаш остана да седи сама в столовата, изпълнена със своята омраза и планове, като се чудеше, не съвсем разсеяно, колко ли време всъщност им остава.

5

Не много дълго след като стана ясно, че това между тях не е само неловко моментно забавление, а Кардения Ву-Патрик наистина изпитва към Марс Клермон същата смесица от чувства, каквато и той към нея, и в горе-долу същите пропорции, новата приятелка на Марс, която освен това бе емперо Грейланд II, владетелка на Взаимозависимостта, му поднесе първия си подарък: джобен часовник.

— Аз не съм ти взел нищо — смути се той, когато тя му го връчи в леглото. След сеанс на изтощителен секс, който Марс подозираше, че може да бъде наречен истинско правене на любов, тя бе посегнала към нощното шкафче, което вероятно бе на петстотин години и струваше повече, отколкото Марс би могъл да спечели през живота си, бе извадила джобния часовник и му бе казала, че е за него.

— Разбира се, че не си — каза Кардения. — Какво можеш да ми подариш, което да го нямам вече? Имам предвид буквално — добави тя, като забеляза престорената му обида. — Знаеш ли, че имам цели складове с неща, които хората ми подаряват, а аз дори не ги виждам? — Тя вдигна часовника. — Всъщност и това идва оттам.

— Първият ти подарък за мен е нещо вече подарявано? — възкликна Марс с престорен ужас.

Кардения го плесна, много леко, по рамото.

— Престани. Впрочем, дори е още по-зле. Това дори не е подарено на мен. Началникът на склада ми каза, че било подарено на Хуей Ин III, което ще рече, че е на около двеста години.

— Как го намери?

— Не съм. Казах, че искам джобен часовник, и ми измъкнаха от склада няколко дузини, за да ги огледам.

— Тази история става все по-ужасяващо нелична, колкото повече ми разказваш.

— Да, знам — съгласи се Кардения и повдигна леко джобния часовник. — Но когато видях този, веднага се сетих за теб. Това го прави отново лично. — И тя го подаде на Марс.

Той го взе и го завъртя в ръка да го огледа. Часовникът бе малък, но тежък за размерите си, което подсказваше, че чарковете му са механични. Беше в ловджийски стил, с покритие, което напомняше на Марс за калай, макар да подозираше, че щом е бил подарък за емперо, металът сигурно е малко по-скъп. Гравюрите от двете страни на капака изобразяваха виещи се цъфнали лози, от които централната очевидно бе спирала на Фибоначи и завършваше със стилизирано цвете с дузина листенца. Марс отвори капака да погледне циферблата, който бе прост и елегантен. Верижката на часовника блещукаше от дребни смарагди, сложени през всеки няколко брънки.

— Честна дума, това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал — каза Марс.

При тези думи Кардения засия.

— Радвам се.

— Обикновено ми подаряват плюшени животни или плодове.

— Ще го запомня за следващия път.

Марс усещаше тежестта на дребния предмет в ръката си.

— Ужасявам се, че ще го изпусна или одраскам, или нещо такова.

— Това няма да се хареса на твоята емперо — заяви Кардения с комично нисък глас.

— Няма да се хареса на мен — отвърна Марс.

Кардения посочи вътрешната страна на капака.

— Поисках да го гравират.

Марс я зяпна шокиран.

— Гравирала си го? С дарствен надпис? За мен?

— Ами, да. След като щях да ти го подарявам и така нататък.

— Но нали каза, че е на двеста години? Вероятно мястото му е в някой музей.

Кардения се усмихна и го целуна.

— Дори да беше от музей, пак можех да наредя да го гравират и тогава щеше да добие още по-голяма историческа стойност. Защото съм емперо. Което е абсурдно, но е истина. — Тя почука по часовника в ръката на Марс. — След стотици години може би наистина ще стои в някой музей и хората от бъдещето ще се чудят какво ли означава надписът.

— Какво поиска да гравират?

— Прочети го.

Марс изви леко ръка, за да наклони капака под такъв ъгъл, че да може да прочете надписа. Той бе в същия стил като останалата украса на часовника; ако не знаеше, Марс би помислил, че винаги си е бил там, откакто часовникът е изработен. Гласеше: „На Марс Клермон, имперски времеброец“, последвано от непознати за него символи.

— Това е на китайски — поясни Кардения. — Китай е мястото на Земята, от което е произлязъл родът Ву.

— Какво означава?

— Означава „Сега е нашето време“. — Кардения направи физиономия. — Вероятно. Преводът е машинен. Извинявай.

— Значи сега съм имперски времеброец?

— Това не е официална титла. Но ти си този, който ми каза какво става с Потока. Ти си този, който знае по-добре от всеки друг колко време имаме, преди да изчезне напълно. Ти знаеш колко време ни остава.

— Това… не е особено разведряващо — отбеляза Марс.

— Е, това е публичното обяснение. — Кардения се протегна, а после се сгуши в него. — Освен това прекарваш време да бройкаш емперо. Значи си имперски времеброец.

Марс внимателно остави джобния часовник на нощното шкафче от своята страна на леглото.

— Това е ужасен каламбур.

— Така е — съгласи се Кардения. — Но докато си прекарваш времето с мен, какво ти пука?

На Марс не му пукаше.

Той обаче продължи да мисли за тази нова, официално неофициална титла през следващите дни и седмици. Мислеше за нея, докато подреждаше данните, събрани от него, баща му и покойната Хатиде Ройнолд за разпадането на Потока във Взаимозависимостта, и прибавяше към тях всички сегашни и исторически данни за пътувания през Потока, които емперо бе наредила да му предоставят, както и огромното количество данни за Потока извън Взаимозависимостта, осигурени му от Тома Шанвер, (бившия и покоен) крал на Понтийо.

Полученият комплект от данни бе с няколко порядъка по-голям от предишния. Това му позволи да прогнозира по-добре кога ще се разпадне групата отдавна стабилни струи на Потока, които образуваха Взаимозависимостта, кога и къде ще се появи нова, далеч по-малко стабилна група от струи — Мимолетността, както я бяха нарекли двамата с Хатиде, — и колко дълго ще просъществуват тези нови струи, преди те също да изчезнат в нищото.

Колкото повече Марс работеше върху данните, толкова повече осъзнаваше, че Кардения, негова емперо и любовница, е права. Вече почти всеки физик в системата на Средоточие работеше с неговия комплект от данни, а повечето в другите системи най-малкото бяха започнали с него. Но никой от тях, с изключение на баща му и Хатиде, не бе работил върху тях толкова дълго — а сега баща му не разполагаше с нови данни вече повече от година, а Хатиде бе мъртва.

Което означаваше, че никой друг жив човек не може да види данните като него, да ги синтезира като него, да ги схване в тяхната цялост като него, а също и да ги обработи, за да предостави на емперо и нейните съветници най-добрите и най-точни прогнози.

Марс не се ласкаеше с мисълта, че това предимство се дължи на собствените му вродени способности. Имаше десетки, ако не и стотици други физици, които бяха по-надарени от него, като се започне със собствения му баща, който пръв сред тях забеляза разпадането на Потока, надничащо от най-ранните данни. Предимството на Марс идваше просто от времето, прекарано в разглеждане на проблема и работа върху него. Предполагаше, че скоро ще бъде задминат.

Дотогава обаче той бе на практика имперският времеброец, единственият човек, който знаеше най-добре от всички колко време ѝ остава на Взаимозависимостта.

И все пак.

Колкото повече гледаше данните, толкова повече на Марс му се струваше, че би трябвало да е нещо повече.

— Виж тук — каза той на Тома Шанвер и посочи. Двамата се намираха на кораба на Шанвер, „Оверн“ — Марс, защото бе започнал да цени приятелството си с Шанвер, зародило се по принуда на обстоятелствата, а Шанвер, защото в известен смисъл той беше „Оверн“ и това бе мястото, където можеше най-добре да се проявява и съществува.

Марс насочваше вниманието на Шанвер към една симулация на струите на Потока на Взаимозависимостта през следващите няколко години. Тя бе силно ускорена; в нея стабилните допреди струи сияеха в синьо и изчезваха изведнъж и за постоянно, докато мимолетните струи проблясваха в червено и гаснеха.

Докато симулацията продължаваше да тече, надеждността на предсказанията ѝ намаляваше — това се изобразяваше, като сините струи започваха да трепкат, щом навлязат в приблизителния си прозорец на изчезване, а червените избледняваха до бяло, колкото по-несигурна бе симулацията. В крайна сметка цялата симулация бе нашарена от мигащо червено, избледняващо бяло и трепкащо синьо.

— Какво се предполага да виждам в това, освен риск от сърдечен удар? — попита Шанвер.

Марс спря симулацията, върна я и я пусна отначало.

— Погледни мимолетните струи на Потока — каза той.

Шанвер загледа пак симулацията, като обръщаше специално внимание на червените линии, а по-късно и на белите.

— Не знам какво търся — рече той.

— Погледни пак. — Марс посегна да върне симулацията.

Шанвер вдигна ръка.

— Мога да я изгледам още хиляда пъти и пак да не видя онова, което искаш, Марс.

Младият мъж се намръщи.

— Мислех, че точно пък ти…

— Точно пък аз ли? — Шанвер се усмихна. — Това има ли нещо общо с факта, че вече не съм човек и съществувам само благодарение на компютъра на този кораб?

— Ами, да — призна Марс.

— Нещата не стават така.

— Но ти управляваш целия кораб. Предимно подсъзнателно. В известен смисъл, ти си корабът. Кораб, годен да пътува през Потока.

— Ти можеш ли да управляваш този кораб, Марс?

— Какво? Не.

— Но той е годен да пътува през Потока, а ти знаеш всичко за Потока.

— Да, но само… аха, ясно, разбирам накъде биеш.

— Така и очаквах, ти си умен човек.

— И все пак, бих предположил, че достъпът до процесите в този кораб ще ти позволи да разбереш по-лесно физиката на Потока — отбеляза Марс.

— Възможно е, но пак ще ми трябва време да я усвоя и да започна да я прилагам. — Шанвер почука по виртуалната си глава. — Моят модел, който съществува в този кораб, все още е предимно човек. Може да управлява кораба, без да мисли много-много за това, също както ти можеш да дишаш. Но ако искаш да науча физиката на Потока, ще трябва да ми дадеш време.

— Колко време? — попита Марс.

— Вероятно по-малко, отколкото ще трябва на някого друг. Но все пак повече, отколкото си мислиш. — Шанвер посочи към симулацията. — Междувременно, може би просто ще ми кажеш какво се предполага да видя в това, вместо да чакаш да го видя.

— Точно там е работата — въздъхна Марс и пусна симулацията отново. — Нещо в начина, по който се появяват мимолетните потоци, ме човърка и исках някой друг да погледне, за да видя дали и той го вижда. Защото, каквото и да е, не мога да го схвана съвсем. Там е, усещам го, но… — Той сви рамене. — Усещането не се брои.

— Има и други физици, занимаващи се с Потока — отбеляза Шанвер.

Марс поклати глава.

— Те все още се мъчат да ме догонят.

— За разлика от мен?

— Е, добре де, надцених те. — Марс млъкна и погледна към Шанвер. — Извинявай. Май не прозвуча добре.

Шанвер се засмя.

— А, чудесно прозвуча. Разбирам те.

— Ако Хатиде беше още жива, може би тя щеше да го види — каза Марс. — Това е основано предимно на нейни данни.

Шанвер се загледа в симулацията.

— На мен ми изглежда, че мимолетните струи се появяват наслуки — подхвърли той.

— Доколкото мога да преценя, така е — отвърна Марс. — И времетраенето им също е случайно. Някои изкарват час. Други — почти година.

— Няма никакъв модел или ритъм.

— Аз поне не виждам такъв, а и данните не го показват.

— А какво усещаш? — попита Шанвер. — Спомена, че усещаш нещо.

— Усещам, че има модел — каза Марс. — Е, не точно модел. Но нещо неслучайно. — Той разпери ръце. — Не намирам думи да го обясня.

— Защото е математика — предположи Шанвер.

— Да, но не знам дали изобщо разполагам с нужната математика. Само че… — Марс сви рамене. — Не знам. Имам чувството, че ако го разбера, бих могъл да спечеля още време за всички ни.

— Да спреш разпадането на струите на Потока?

Марс поклати глава.

— Не, не това. — Той посочи сините линии, някои от които трепкаха, други не, но всички рано или късно изчезваха. — Разпадането на тези струи на Потока е почти сигурно. Всичко, което можем да направим ние, е да се опитаме да предскажем точния момент, за да могат хората да се подготвят. Тях ги разбирам. — После посочи червените и белите линии. — А тези не. Точно те ме интересуват сега.

— Защото?

Марс тикна пръст отново в сините линии.

— Защото тези означават, че сме мъртви — обясни. — Нямаме достатъчно време, ако те са всичко, с което разполагаме. Можем да започнем да прехвърляме хора на Край с всеки съществуващ в момента кораб, годен да пътува през Потока, и пак ще превозим само няколко милиона души. От милиарди. Всички други ги очаква онова, което стана в Даласисла.

При името Даласисла Шанвер се сепна. Това бе система от Взаимозависимостта, чиято струя от Потока бе изчезнала преди осемстотин години, като по този начин я изолирала и обрекла тамошните жители на мъчително изчерпване на ресурсите, което вървяло отначало бавно, а след това ужасяващо бързо и погубило милиони.

— И въпреки това някои от жителите са оцелели — изтъкна той.

— Няколкостотин — уточни Марс. — А и те не се справяха особено добре, ако си спомняш.

— Спомням си.

— Тук няма време — каза Марс и кимна към сините линии. — Ако искаме да спасим повече от неколцина, трябва да потърсим тук. — Той погледна към червените. — Трябва да намерим още време. Аз трябва да го намеря. — Той погледна пак към Шанвер. — А имам чувството, че пропускам нещо. Каквото и да е то.

— Може би просто го няма — отбеляза деликатно Шанвер.

— Може би — съгласи се Марс. — Но няма да съм добър учен, ако престана да търся.

— Имаш ли време за това? При всичко друго, което трябва да правиш.

— Аз съм имперският времеброец — каза Марс. — Длъжен съм да се опитам да спася всички. Май ще трябва да си отворя време.

6

Имперският дворец на Си’ан бе огромен — толкова голям, та се говореше, че емперо може да посещава по една стая на ден в продължение на цялото си царуване и пак да не влезе във всичките. Дали това бе преувеличение, или не, зависеше изцяло от царуването на всеки конкретен емперо, разбира се; бе напълно вярно в случая с Виктоз I, който изкарал на трона тринайсет дни и умрял от анафилактичен шок в резултат на праха от гъби, попаднал по недоглеждане в картофеното пюре на силно алергичния емперо; и може би не бе вярно за емперо Сизан, която се възкачила на трона на седемнайсет, живяла сто и две години и била наследена от правнука си.

Вярното обаче беше, че никой емперо не е посетил действително всяка стая в двореца за близо хилядата години от съществуването на Си’ан, който сам по себе си представляваше хабитат, построен специално, за да бъде дом на емперо и неговия двор. Дворецът съдържаше не само личните покои на емперо и неговото семейство, но и жилищата на различни министри и персонал, които варираха от луксозни апартаменти до общи спални.

Имперският дворец бе също така място за работа, изпъстрено с офиси, съвещателни зали, аудитории, магазини и кафенета, да не говорим за складове, тоалетни, физкултурни салони, килери и електроразпределителни стаи. Имаше затвор и хотел (не близо един до друг), няколко пощенски станции за вътрешна и междупланетна поща, работилница, цяло крило офиси на сигурността и стаи за разпити, а за да ги видиш отвътре, трябваше или да имаш много високо ниво на достъп, или да си направил нещо наистина ужасно — а понякога и двете.

Грейланд II не бе направила нищо наистина ужасно, но беше емперо и следователно имаше достатъчно високо ниво на достъп, за да влезе в крилото на сигурността. Всъщност тя никога досега не бе идвала тук; нейните покои и кабинети си имаха собствена охрана, която не само съперничеше, но и надминаваше тукашната, а и така или иначе всеки работещ в крилото на сигурността би отишъл при нея. За днешния брифинг обаче хората от охраната ѝ помолиха да се състои на тяхна територия по логистични и технически причини.

Ето как Грейланд II се озова в централата на своята имперска сигурност, вървейки към обезопасената съвещателна зала в дъното. Беше дошла без придружители, само с минимума от лични телохранители, които бяха наети и проучени от служители, работещи в това крило на двореца.

Никой не зяпаше Грейланд, докато тя вървеше по коридора към съвещателната зала, облечена в тъмни и невзрачни дрехи. Ако човек не знаеше, че тя е емперо, по реакцията на нейното присъствие би предположил, че е най-много бюрократ от средна величина. Това устройваше напълно Грейланд, която продължаваше да смята аурата на емперо за едно от най-уморителните неща в тази работа.

Грейланд стигна края на коридора и влезе в съвещателната зала, където я чакаха трима души. Тя кимна на телохранителите си, които затвориха вратата на залата и застанаха на пост от другата ѝ страна. При затварянето си вратата с почти недоловимо съскане и щракане се запечата за външния свят. Докато не я отворят отвътре, щеше да е нужна едва ли не ядрена бомба, за да се проникне в стаята.

— Ваше величество — каза Хайбърт Лимбар, началникът на имперската служба за сигурност, и се поклони. Посочи към другите двама в стаята. — Това е Коет Гамел, който ръководи аналитичната секция на Имперската сигурност. А това е Донтелу Себроган, която извърши исканите от вас проучвания и симулации. Разбира се, и двамата са проверени на най-високо ниво.

Гамел и Себроган се поклониха на Грейланд, която им отвърна с кимване.

— Заради вас поискахме да дойдем тук — отбеляза тя. Обикновено, когато се срещаше с Лимбар, ѝ бе по-удобно да говори за себе си неофициално, но в присъствието на нови хора, за които срещата с емперо вероятно щеше да е неповторимо преживяване, минаваше на имперското „ние“.

— Да, Ваше величество — каза Гамел. — Всички тук са сигурни и проверени. И въпреки че нямаме причини да мислим, че личният ви персонал не е също сигурен и проверен, хората говорят, макар и съвсем невинно. Някой, който знае с какво се занимаваме аз и Донтелу, може да отгатне защо сме дошли при вас и какво ще ви представим.

— Посещението ми тук само по себе си ще бъде достатъчна тема за разговори — обърна се Грейланд към Лимбар.

— Да, госпожо — съгласи се Лимбар. — Но предвид мащабите на… ъъъ, предизвикателствата, срещу които е изправена Взаимозависимостта в момента, няма да има единодушно мнение относно кое от тях е причината за неочакваното ви посещение.

Грейланд се усмихна тъжно.

— Така е. — Тя даде знак на другите да седнат и направи същото. Лимбар, Гамел и Себроган я изчакаха да се настани, преди самите те да заемат местата си. — В такъв случай нека минем към причината за моето посещение.

Лимбар кимна на Гамел, който му отвърна, а после насочи вниманието си към Грейланд.

— Преди няколко седмици, след опита за преврат срещу вас, поискаха от моя отдел — предполагам, по указания на Ваше величество — да направим оценка на риска за Взаимозависимостта в светлината на неизбежното изчезване на Потока и други фактори.

— Разбира се, ние правим оценки на риска още откакто се появиха данни, че Потокът ще изчезне — вметна Лимбар.

— Да, разбира се — съгласи се Гамел. — Тези нови оценки обаче отчитат последиците от опита за преврат и ответната реакция на Ваше величество.

— Искате да кажете, хвърлянето на няколкостотин от най-високопоставените и влиятелни членове на парламента, аристокрацията и духовенството в затвора за измяна — каза Грейланд.

— Точно така — потвърди Гамел и се прокашля. Посочи към Себроган. — Донтелу е несъмнено най-добрата аналитичка в отдела ми и задачата ѝ през последната година бе да моделира последствията от изчезването на Потока. Тя ще поеме главната роля в този брифинг, ако това е приемливо за Ваше величество.

— Да, разбира се. — Грейланд насочи вниманието си към Себроган. — Можете да продължите.

Себроган се озърна неуверено към началниците си, после погледна пак към Грейланд.

— Ваше величество — каза тя. — Преди да започна, трябва да ви задам един въпрос.

— Позволявам.

— Колко пряма мога да бъда в представянето на оценката си?

При тези думи Грейланд се усмихна.

— Искате да кажете, дали бихме се обидили от груб език с възможни негативни последици?

— Да, госпожо.

— Един от главните ми съветници не може да произнесе и едно изречение, без да използва думата „шибам“, и току-що прекара половината от последното съвещание на изпълнителния комитет в опити да ни убеди, че икономическите основи на Взаимозависимостта се намират под пряка и непосредствена заплаха. Смятаме, че не сте в опасност.

— В такъв случай, Ваше величество, всички сме преебани.

Грейланд се засмя.

— А сега ни кажете защо — подкани тя, когато смехът ѝ утихна.

— Част от нещата вече ги знаете — продължи Себроган. — Разпадането на Потока започна и изчезват вековни струи, които са служили като търговски артерии на Взаимозависимостта. Без тях отделните системи ще бъдат изолирани една от друга. Тъй като структурата на Взаимозависимостта е основана на идеята всички системи да зависят една от друга, това означава, че след няколко десетилетия човешките хабитати в тези системи ще започнат да се разпадат.

— Ефектът Даласисла.

Себроган кимна.

— Вие дадохте на парламента няколко месеца да измисли как да смекчи ефекта, но нашият анализ сочи, че той няма да успее да състави действащ план в този срок.

Грейланд кимна.

— Също така нашият анализ сочи, че вие вече сте отчели тази нерешителност в плановете си — отбеляза Себроган.

Грейланд погледна към Лимбар, който сви рамене.

— Казахте, че искате подробен анализ, госпожо — рече той.

— Какво според вашия анализ ще направя аз тогава? — обърна се Грейланд към Себроган.

— Най-вероятният курс на действие е да се опитате да реквизирате част или всички междузвездни кораби на Взаимозависимостта, за да прехвърлите колкото е възможно повече хора на Край, който е единствената планета във Взаимозависимостта, способна самостоятелно да поддържа човешки живот.

— И колко успешно ще сработи това?

— Няма да сработи — отвърна Себроган. — Първо, твърде невероятно е опит за национализация в такъв мащаб да успее. Домовете от гилдията ще откажат и ще се разбунтуват, и най-вероятно ще бъдете свалена в рамките на няколко месеца. Второ, дори първият сценарий да не се осъществи, няма достатъчно кораби, за да транспортират всеки поданик на Взаимозависимостта до Край, нито отведнъж…

Грейланд вдигна ръка.

— … нито в сценарий, според който най-уязвимите системи се евакуират първи към други, не толкова застрашени системи.

Грейланд свали ръка и се намръщи.

— И трето, цялото население на Взаимозависимостта е поне двайсет милиарда души. На Край има по-малко от сто милиона. Инфраструктурата му не може да се справи с двеста пъти по-голямо население от сегашното, нито дори с част от този брой. Освен това самата екосистема на планетата най-вероятно ще рухне при внезапното — както в човешки, така и в екологични времеви рамки — вкарване на дори няколко милиарда души. В опита си да спасите човечеството вие бързо ще унищожите единственото място, където то би могло да оцелее.

— И това е при условие че те изобщо стигнат до Край — вмъкна Гамел. — Трябва да предположим, че Грени Нахамапитин и „Пророчествата на Рашела“ държат под контрол изходните плитчини на Потока в системата на Край. Те могат да унищожат всеки кораб, навлязъл в космическото им пространство, още преди той да им прати позивен сигнал.

— Работим по въпроса — каза Грейланд.

— Дори и така да е, Ваше величество, това няма да реши другите проблеми — продължи Себроган, — които са много сериозни.

— Значи, каквото и да стане, милиарди ще умрат.

— Ако възнамерявате да ги пратите на Край с кораб, да. Но, госпожо, не е особено вероятно изобщо да успеете да стигнете дотам.

Грейланд се намръщи.

— За какво говорите?

— Помнете, че ми дадохте разрешение да съм пряма — каза Себроган.

— Да, да — махна раздразнено с ръка Грейланд.

Себроган погледна пак към шефовете си, преди да върне очи върху Грейланд.

— Според моята оценка ще има друг мащабен опит за преврат или покушение срещу вас през следващите три месеца — съобщи тя. — И този опит вероятно ще успее.

— Не е кой знае какъв подвиг да се предскаже преврат или покушение срещу теб, като се има предвид опитът ти в това отношение, откакто стана емперо — каза Атавио VI на дъщеря си.

— Благодаря ти, татко — отвърна Грейланд. Тя крачеше напред-назад в Стаята на спомените, а погледът на Атавио VI я следваше.

— Не исках да те обидя — каза той.

— Не си ме обидил. — Грейланд спря и се замисли. — Не, всъщност, обиди ме. Но не грешиш. — Тя тръгна да крачи отново.

— Въпреки това изглеждаш изненадана.

— Мислех, че тези неща са останали зад гърба ми, поне за известно време.

— Защото тикна в затвора всички, които заговорничеха срещу теб?

— Да.

— Нещата не стават така.

— Преди ми казваше друго — възрази Грейланд. — Когато влязох тук и ти съобщих, че съм арестувала всички, ти ми каза, че съм спечелила.

— Наистина спечели.

Грейланд направи жест на раздразнение.

— И въпреки това виж в какво положение сме, татко.

— Ти спечели един рунд, дъще — каза Атавио VI. — Битката продължава.

— Мога да абдикирам — промърмори замислено Грейланд.

— Няма да си първата.

— Това обаче няма да реши истинския проблем.

— Ще реши проблема с преврата — изтъкна Атавио VI. — Ако не си емперо, не могат да те свалят.

— Това не е истинският проблем. Истинският проблем е, че милиарди хора ще умрат, без значение какво ще направя.

— Вината не е твоя.

— Вината не е ничия. — Грейланд пак млъкна. — Я чакай. Това не е съвсем вярно. Джии.

Човекоподобната фигура се появи.

— Да, Ваше величество.

— Покажи ми Рашела I. Сама, ако обичаш.

— Слушам, Ваше величество. — Образите на Джии и Атавио VI затрепкаха и изчезнаха, за да бъдат заменени от Рашела I, първата пророчица-емперо на Взаимозависимостта.

Както винаги, Грейланд изпитваше леко страхопочитание от факта, че може да призове Рашела, или поне нейно прилично копие. Ако се замислеше върху това, щеше да е принудена да признае, че възможността да говори с предците си тук, в Стаята на спомените, сама по себе си е невероятно постижение. Но всички други емперо, включително и баща ѝ, бяха… просто хора. Ужасно важни хора за времето си, без съмнение. Но все пак хора. Грейланд, която заемаше същия пост, не изпитваше нужда да мисли за тях като за принципно по-добри или по-лоши от самата нея.

Рашела, от друга страна, бе основала Взаимозависимостта, както и църквата, на която Взаимозависимостта бе дала името си. Бяха ѝ помогнали за това — цялото семейство Ву, също толкова амбициозно и двулично тогава, колкото и сега, бе положило големи усилия да я вкара в различните ѝ роли, — но в крайна сметка именно Рашела бе накарала всичко да проработи.

Разговорите на Грейланд с Рашела я разкриваха като нито повече, нито по-малко човек от всеки друг емперо, безкрайно цинична и ни най-малко свята, но това не я принизяваше в очите на Грейланд. Даже я издигаше. Рашела имаше кураж, което не можеше да се каже за всеки от последвалите я емперо.

Уважението на Грейланд към Рашела обаче не означаваше, че тя не я дразнеше понякога.

— Защо не създаде Взаимозависимостта така, че да оцелее при разпад на Потока? — попита я Грейланд.

— Навремето това изобщо не ни хрумна — отвърна Рашела.

— Как може да не ти е хрумнало?

— Бяхме заети с други неща.

— Но ти си знаела, че струите на Потока могат да изчезват — настоя Грейланд. — Хората са дошли от Земята. Вече няма струя на Потока към Земята. Ти си знаела, че е изчезнала.

— Изчезването е станало по естествени причини, доколкото ни бе известно.

— Не е било — напомни ѝ Грейланд. — Било е причинено умишлено от предшествениците на Взаимозависимостта.

— Така е, но това беше забравено, когато бях жива.

— А даже и да е било естествено, какво значение има? Получила си доказателство, че струите на Потока могат да изчезват и наистина изчезват по някаква там причина, но не си отчела този фактор в развитието на Взаимозависимостта.

— Беше се случило само веднъж.

Грейланд зяпна срещу Рашела.

— Сериозно?

— Нещо повече, по времето, когато създавахме Взаимозависимостта, преобладаващата научна теория за струите на Потока гласеше, че са стабилни и ще останат такива с векове, а по-вероятно хилядолетия. Това не беше грешно.

— Не беше, докато не стана.

— Да — съгласи се Рашела. — Но то стана грешно хиляда години след като аз и останалите Ву създадохме Взаимозависимостта.

— Намекваш, че не носиш отговорност, задето не си обмислила последиците от действията си.

— Нищо не намеквам — каза Рашела. — Ще отбележа, че хората не ги бива особено да мислят в дългосрочен план и ние не бяхме изключение. Нито пък ти, като стана дума.

— Какво имаш предвид?

— Току-що се оплакваше на Атавио VI как си смятала, че опитите за преврат са зад гърба ти. Но не си се замислила върху дългосрочните последици от това да хвърлиш стотици хора в затвора за измяна. Сега трябва да се справяш със срама и гнева на семействата, Домовете и организациите им.

— Как… — Грейланд спря, преди да довърши изречението. Разбира се, че Рашела знаеше какво е казала на Атавио VI. Тя на практика беше Атавио VI, както и той беше Рашела, защото и двамата бяха Джии, облечен в кожата на вече мъртви емперо. Грейланд си отбеляза наум да спре да се хваща постоянно на тази жалка заблуда.

Пък и колкото и да ѝ бе неприятно да си го признае, Рашела имаше право. След като самата тя не можеше да предвиди последиците от действията си след седмици в бъдещето, не бе сигурна доколко може да вини Рашела и останалите Ву от нейното време, че не са предвидили в какво положение ще се окаже Взаимозависимостта след хиляда години.

— Иска ми се да беше мислила в дългосрочен план — каза Грейланд на Рашела. — Това щеше да улесни живота ми в момента.

— Не, нямаше — възрази Рашела. — Може би щеше да избегнеш този конкретен проблем. Но щеше да си имаш други. И не знаеш дали щяха да са по-хубави, или по-лоши.

— Не съм сигурна дали има по-лоши проблеми от този да се опитвам да измисля как да спася милиарди хора от гибел — подхвърли Грейланд.

— Това не е най-големият ти проблем — каза Рашела.

— О, значи някак си милиарди хора не са най-големият ми проблем?

Рашела поклати глава.

— Съобщиха ти от сигурен източник, че до няколко месеца ще си отстранена от властта или мъртва. Това е най-големият ти проблем. Или поне най-непосредственият. Ако искаш да спасиш тези милиарди хора, ще трябва първо да спасиш себе си.

7

Надаш Нахамапитин не можеше да не забележи, че никой не си взема от храната и напитките.

От една страна, това бе съвсем нормално. Репутацията на Надаш вече я изпреварваше. Беше убила собствения си брат, на два пъти се беше опитала да убие действащата емперо и със сигурност всеки присъстващ на малката ѝ вечеринка отлично знаеше какво бе сполетяло Деран Ву. Надаш изпита мъничко гордост, че целият бюфет си стоеше недокоснат. Това означаваше, че хората тук — тоест онази част от елита на Взаимозависимостта на Средоточие, която не бе понастоящем в затвора за държавна измяна — изпитват здравословно уважение към нещата, които тя може да им направи с наличните си ресурси, пък били те кифличка или чаша кафе.

От друга страна, поведението им бе нелепо. Първо на първо, не тя бе приготвила масата с храни и напитки. Беше го направил Простър Ву, фактическият домакин на срещата. Той не се бе консултирал с нея за менюто. Поне на Простър трябваше да имат доверие.

Но, което бе по-важно, Надаш имаше нужда от тези хора. Те бяха средството, с чиято помощ можеше да осъществи плановете и каузите си. Ето защо нямаше да ги отрови (тук и сега).

В добавка, макар че може и да не им се искаше да го признаят пред самите себе си, те се нуждаеха от нея също толкова, колкото и тя от тях. Дълбоко в себе си те го знаеха и тъкмо затова бяха тук и (не) споделяха хляб с една убийца и бунтовничка. Сега трябваше само да ги убеди в нещо, което вече знаеха.

Това можеше да го направи.

И ако не успееше да го постигне, апелирайки към собствения им интерес, разполагаше и с някои заплахи, които да приложи.

А ако и това не сработеше, какво пък? Винаги оставаше чаят. По-късно.

Простър Ву, който досега обикаляше сред гостите, се приближи към Надаш.

— Готови сме. Всеки, който ще дойде, вече е тук.

— Има ли семейства, които си поканил, а не са дошли? — попита Надаш.

— Няколко.

— Това е проблем.

— С който можем да се справим.

— Казваш ми, че има хора, които знаят какво правим тук, а не са замесени в него. Обясни ми как можем да се справим с това.

— Щом казвам, че можем, значи можем. — Простър се усмихна. — Семействата, които не са тук… симпатизират на целите ти. Просто искат да видят накъде духа вятърът, преди да се обвържат.

Надаш изпръхтя.

— С други думи, са страхливци.

— Те вероятно биха казали, че са разумно предпазливи — отбеляза Простър. — А в случай че някой, присъстващ или не, си мисли да се разбъбри за тази среща, да не забравяме, че за разлика от теб, те наистина се боят от гнева на Ву. Наясно са, че ако ни разсърдят, това би означавало никакви нови кораби, никакви нови оръжия, а службите им за сигурност може от сега нататък да не вземат толкова присърце интересите им. Ще си кротуват.

— Щом казваш.

— Казвам го. Съобщи ми, когато си готова.

— Готова съм.

Простър кимна, плесна с ръце и подкани гостите да заемат местата си. Само след минутка около трийсетина души, всеки от тях представляващ благородническа фамилия и Дом от гилдиите, вече се бяха настанили на сгъваеми столчета.

Надаш си отбелязваше всеки от присъстващите, докато сядаха, за да запази информацията за по-късно. Повечето ги познаваше, дали от социални контакти в по-щастливи времена, или защото бяха седели срещу нея на масата за преговори. Поне с един от тях бе правила секс. Не беше някакъв страхотен секс.

Останалите ги познаваше по репутация. Както във всяка цивилизация, колкото повече се приближаваш до върха, толкова повече намалява броят на хората, които имат значение. На нивото на Надаш Взаимозависимостта имаше население колкото малко градче.

Тя изчака всички да притихнат и да насочат погледи към нея. После кимна, отиде до бюфета и си наля чаша чай. При това се разнесе тихо мърморене. Като свърши, Надаш се върна пред събралите се хора.

— Първо искам да благодаря на всички ви, че дойдохте тук. — Тя обхвана с жест помещението, което всъщност представляваше товарният отсек на строящ се космически кораб. Предлогът за осъществяване на срещата бе, че Простър, новият и уж временен изпълнителен директор на борда на Дома Ву, организира за присъстващите обиколка на най-новия модел десетка на Дома с надеждата да си осигури продажби. — Разбирам, че това не е най-луксозното възможно място за среща. — Тя отпи от чая си. — Разбирам също така, че някои от вас може да… изпитват опасения към товарните отсеци, когато аз съм замесена.

Това предизвика няколко нервни кискания, няколко изненадани прокашляния и много мърморене. Надаш си отбеляза кои от гостите се обърнаха ококорено към някого друг, сякаш искаха да кажат: „Тя да не би току-що да се пошегува с убийството на собствения си брат?“.

— И да, наистина се пошегувах с това — каза Надаш, отговаряйки на незададения въпрос. — Хайде да не се преструваме, че не знаете за предишните ми грехове или че аз не съм наясно, че вие знаете. Времето ни е малко и не можем да си позволим лукса да шушукаме учтиво. Аз съм убийца, изменница и организаторка на покушение срещу емперо. И с ваша помощ отново ще бъда всичко това.

Този път мърморенето бе по-високо и някой стана, като че ли се канеше да си тръгне.

— Сядай, Гайден Айело — изрече Надаш по-високо, отколкото бе говорила досега. Гайден Айело замръзна като дребно копитно животно, осъзнало, че е било забелязано от лъвица. — Вече си тук. Прекалено е късно да разправяш, че не си знаел защо идваш. Сядай!

Гайден Айело се огледа, не видя друг да се надига от мястото си, и нервно седна пак.

— Нека повторя какво казах току-що — продължи Надаш. — Убийца. Изменница. Организаторка на покушение срещу емперо. Емперо. Не империята. Не Взаимозависимостта. И не благородническите Домове и гилдии, които са я изградили и са я превърнали в това, което е днес.

— Давай по същество, Надаш — обади се Лейнус Христо от Дома Христо. — Не ме интересуват обясненията ти. Никого тук не го интересуват. Просто ни кажи за какво заговорничим.

— Тъкмо щях да стигна дотам — рече Надаш. Отпи пак от чая си и го остави. — Домовете и гилдиите построиха Взаимозависимостта. Сега Грейланд казва, че иска да я спаси. Под това има предвид, че иска да спаси хората ѝ. Хората ѝ.

— Е, и? — попита Христо.

— Как може да спаси хората? Те няма да оцелеят дълго в създадени от човека хабитати след разпадането на Потока. Има само едно място, където могат да отидат.

— На Край — обади се някой.

— На Край — съгласи се Надаш. — А как ще стигнат дотам? Тя трябва да ги превози. И за тази цел ще използва всеки възможен кораб. Вашите кораби, на които разчитате за осъществяване на целите на своите Домове. Тя ще ги реквизира, ако се наложи.

— А това така или иначе няма да помогне — намеси се Простър Ву от мястото си най-отпред. — Домът Ву очевидно разполага с инвентарен списък на всеки действащ в момента кораб, годен да пътува през Потока. Те са крайно недостатъчни за спасителна операция с такива мащаби. А и тези, които ги има, са пръснати из цялата Взаимозависимост. Няма начин да се координират в необходимия срок.

— Да не говорим, че всеки кораб, пратен до Край, остава там — добави Надаш. — Струята на Потока от Край до Средоточие вече изчезна.

— И да не споменаваме, че брат ти Грени вече е поел контрол над плитчините на Потока при Край — вметна Друзин Улф, който седеше в задната част на групата. — Като стана дума за преврати, всички знаем какво се опитват да постигнат Нахамапитин на Край. Виждам, че се мъчиш да скриеш тази карта, Надаш.

— Не се мъча да я скрия, Друзин — контрира Надаш. — Просто още не съм я сложила на масата. Но си прав. Досега брат ми и „Пророчествата на Рашела“ трябва да са поели контрол както над планетата, така и над плитчините на Потока в околния космос. Така че дори Грейланд да вземе всичките ви кораби, да ги натъпче с бежанци и да ги прати към Край, без изрично разрешение от мен те ще бъдат унищожени броени минути след пристигането си.

Това предизвика още мърморене.

— Ти каза, че си убийца — каза Друзин. — Но не спомена нищо за геноцид.

— Моля те, Друзин. Помисли. Планетата и без това не може да издържа толкова хора, колкото Грейланд иска да прати на нея. Ако пуснем всички, това ще застраши както онези, които вече живеят на Край… така и хората, които ще оцелеят при рухването на Взаимозависимостта. — Надаш кимна на Простър. — Твой ред е.

Простър също кимна и се изправи, за да се обърне към групата.

— Преди кончината си Деран Ву предложи на борда на директорите на Ву план, който позволява на търговското, индустриалното и културното сърце на Взаимозависимостта… — посочи към събралата се група, за да поясни, че говори за тях — … да преживее разпадането на Потока, запазвайки богатството, капитала и ценностите си почти непокътнати. Това е многопластов план, който включва засилен охранителен контрол за поддържане на реда сред населението, докато Потокът се разпада, и нови, усъвършенствани кораби за пътуване през Потока за евакуация и запазване на действително важното в случая: благородническите Домове на Взаимозависимостта.

— Значи, просто за да сме наясно, планът е контрол над безредиците за паплачта и прехвърляне на Край за всички нас — обобщи Друзин Улф, като обхвана с жест стаята.

— Това не е особено елегантен начин за изразяване — укори го Простър.

— Мислех, че сме приключили вече с учтивостите, Простър.

— Да — прекъсна ги Надаш. Огледа се. — Невъзможно е да бъдат спасени всички. Просто няма начин. Това е логистично и физически невъзможно. Дори Грейланд вероятно го знае, макар да смята, че трябва поне формално да се опита да спаси всички, като междувременно унищожи благородническите Домове и гилдиите. Тя е длъжна да се преструва. Но не и ние. Ние можем да се спасим. А спасявайки себе си, ще спасим онова, което е важно за Взаимозависимостта.

— С хубавичка печалба за Домовете Ву и Нахамапитин.

— Вие и бездруго рано или късно ще дойдете при нас за кораби — каза Простър на Друзин Улф. — Така поне ти и всички други в тази стая ще сте начело на опашката.

— Ами Домът Нахамапитин? — попита Друзин, насочвайки вниманието си отново към Надаш. — Колко точно смятате да изкопчите от всеки от нас, за да не бъдем изпарени от брат ти в мига, щом се появим в пространството на Край?

— Съжалявам да го кажа, че в момента имам много малко общо с Дома Нахамапитин — отвърна Надаш.

— Наясно съм с това. Главният ми търговски посредник току-що имаше сблъсък със сегашния администратор на Дома.

— Кива Лагос.

— Познаваш ли я?

Надаш стисна устни.

— Да.

— Тя не ми е любимото човешко същество — продължи Друзин. — А и не мисля, че имаш намерение да я оставиш на мястото ѝ по-дълго, отколкото се налага. Затова питам още веднъж: Колко смята да изкопчи Домът Нахамапитин от всеки от нас?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

Сега беше ред на Друзин да се усмихне тънко.

— Скептичен съм. Не се обиждай.

— Не се обиждам. — Надаш премести вниманието си от Друзин Улф към цялата група. — Ето цената, която всеки Дом ще трябва да плати, за да влезе в пространството на Край: нищо. Ще дам свободен достъп на корабите ви — всичките; толкова, колкото намерите за необходимо да пратите. Ще получите криптиран код, който показва, че имате разрешението ми да навлезете в пространството на Край. Получавате го, защото в момента сте в тази стая. Другите, които се присъединят към пакта ни, може да получат някакви отстъпки, в зависимост от обстоятелствата. Но само вие, тук присъстващите, получавате този достъп от мен даром.

— Ако съм научил нещо за Нахамапитин, то е, че не давате нищо даром — подхвърли Друзин.

— Правото на достъп до Край е безплатно, Друзин. Но наистина имам някои очаквания.

— Които са?

— Преди да стигнем до това, нека ви изясня напълно какъв е планът — каза Надаш. — След малко повече от четири месеца срокът на парламента да излезе с план за спасяването на Взаимозависимостта ще изтече, без той да е успял да ратифицира нищо. Когато това стане — а то ще стане, — Грейланд почти сигурно ще реквизира всичките ви кораби и каквото друго пожелае в напразен опит да спаси колкото се може повече от поданиците си. Когато направи това, тя ще обрече всички ни. Съвсем просто е.

Моят план е да я спрем. Аз ще я сваля и понеже на този етап е прекалено опасно да я държим жива, ще уредя да я убият. После ще установим режим, който е приятелски настроен към благородническите Домове и гилдиите и който разбира онова, което ние в тази стая вече знаем: Не можем да спасим всички, затова нека спасим каквото е важно. Нас.

Надаш се огледа, за да види дали някой има възражения. Нямаше.

— Та така, ето ги моите очаквания. Първо, очаквам от вас пари. Много пари. Аз ще се занимавам с логистиката на този заговор, а за жалост в момента не мога да плащам поради недостиг на средства. Ще взема известна сума от всеки от вас, преди да си тръгнете. Всички ще платят.

Второ, очаквам вашето сътрудничество. Това няма да е екстравагантният, показен преврат, който се опитаха да спретнат майка ми и Джейсин Ву. Този път нещата ще загрубеят и искам всеки от вас да изиграе своята роля. Ще бъдете оценявани в зависимост от участието си.

Трето, очаквам от всеки от вас да вербува още хора. Присъстващите в тази стая не са достатъчно. Знам, че някои от вас предпочитат да запазят всичко в тесен кръг, а други не желаят да бъдат видени как убеждават някого да се присъедини към заговор. Но всички сте наясно какво е заложено тук. Ако Грейланд постигне своето, всички ще умрем.

Четвърто, когато превратът бъде осъществен, очаквам от вас да признаете и легитимирате новия режим. Без вашата публична подкрепа и съгласие превратът почти веднага ще се изроди в хаос. Това трябва да стане достатъчно бързо, за да накараме Домовете, които не участват в заговора, също да ни подкрепят, и да смажем всеки Дом, който ни се противопостави. — Надаш посочи към Простър. — Очевидно Домът Ву ще е с нас. Това ще е силен аргумент за всеки друг Дом да застане на наша страна.

Друзин Улф изглеждаше раздразнен.

— Разбира се, че Домът Ву ще подкрепи преврата. Някой от тях, вероятно тук присъстващият Простър, ще е следващият емперо.

Надаш погледна към Простър. Той кимна, за да потвърди окончателно решението си.

Надаш погледна пак към групата.

— Не — каза тя. — И това е последното, което ще очаквам от всеки от вас: вашата вярност не само към новия режим, а и към мен. Аз ще съм следващата емперо. Последната емперо на Взаимозависимостта.