Емперо

8

Докато елитът на Взаимозависимостта кроеше планове да изостави обикновените хора на съдбата им, обикновените хора на Взаимозависимостта започваха да схващат каква точно е тази съдба.

Трябва да се отбележи, че обикновените хора на Взаимозависимостта не бяха глупави. Те бяха може би най-образованите и материално осигурени обикновени хора, живели някога, в която и да е човешка цивилизация, като се започне от времето, когато първите човеци решили, че е голям зор да трамбоват през африканския пейзаж, и предпочели да се установят на едно място.

Населението на Взаимозависимостта не беше глупаво най-вече по две причини. Първата бе, че огромното мнозинство от милиардите хора прекарваха живота си или в градове, издълбани под повърхността на иначе необитаеми планети, или в носещи се в космоса хабитати. И в двата случая едно голямо население от необразовани и диви хора би било сериозен риск за сигурността на всички останали.

Втората причина бе, че управляващата класа на Взаимозависимостта, която предпочиташе финансова и социална стабилност пред това да има лумпенизиран пролетариат, готов да откъсне главите от вратовете им при всяка възможност, бе избрала да поддържа основния жизнен стандарт на Взаимозависимостта такъв, че никой да не гладува, да не стои без покрив над главата си, да не умира от лесно предотвратими болести и да не банкрутира, ако получи сърдечен удар или си загуби работата, или и двете.

По тези причини във Взаимозависимостта нямаше „бедни“ или „паплач“ в смисъла, който елитите на предишните цивилизации бяха влагали в този термин. Това е страхотно, ако целта ти е да държиш голямо човешко население, пръснато из трилиони километри физическо пространство, сравнително задоволено. Ала не е чак толкова страхотно, ако целта ти е, да речем, да държиш тези милиарди в пълно неведение за наближаващия край на цивилизацията, която вероятно ще свърши с глад и бавна смърт за всеки от тях, ако не бъде направено нещо.

Те знаеха. Знаеха, защото учените, които анализираха данните, събрани от Джеймис и Марс Клермон и Хатиде Ройнолд, произлизаха предимно от средната и работническата класа на Взаимозависимостта и споделяха информацията си. Знаеха, защото екипажите на корабите, браздящи Потока, които се бяха врекли във вярност на гилдиите, контролирани от благородническите фамилии, също бяха от средната и работническата класа. Знаеха, защото журналистите на Взаимозависимостта също бяха от тези класи. И знаеха, защото емперо Грейланд II, която бе изкарала младостта си като дете на учен, в своята мъдрост или наивност (или и двете) бе решила да позволи истината за неизбежното изчезване на Потока да стигне до широката публика.

Те знаеха и го бяха разбрали на сравнително ранен етап от събитията.

Но какво направиха с тази информация?

Много хора провериха кога тяхната система ще бъде отрязана напълно от останалата част на Взаимозависимостта, решиха, че има достатъчно време някой да измисли какво да се направи, и се върнаха към ежедневието си само малко по-притеснени отпреди. По-амбициозните организираха протести и конференции, и съставиха решителни призиви към своите местни, системни и имперски парламентаристи, заявявайки най-недвусмислено, че трябва да се направи нещо и че тъкмо за това са ги избрали. После те също в по-голямата си част се върнаха към живота си с впечатлението, че поне са свършили нещо.

Друга група, която ласкателно може да се нарече предприемачи — или не толкова ласкателно мошеници, — видя в края на света бизнес възможност и взе на прицел по-страхливите, нервни и неспокойни жители. Това се разви, както се развива обикновено.

Малцина пък погледнаха кои струи на Потока са още отворени, видяха колко време остава, докато стане невъзможно да хванат кораб за Край от мястото, на което се намират, и започнаха да съставят планове да хванат тези кораби в последния или почти последния момент, като през цялото време дотогава пестят. Тази предвидливост бе подкопана от факта, че тези хора като цяло всъщност не си направиха резервации (платени в пълен размер) още в момента, щом се сетиха за това. Което означаваше, че когато все пак стигнат дотам, ще открият, че всяка пътническа койка е резервирана още преди години на баснословни цени. В края на краищата сега, когато един кораб заминаваше за Край, си оставаше там завинаги. Тези хора вече бяха изпуснали шанса си да се спасят и дори не си даваха сметка. Но пък така или иначе вероятно не биха могли да си го позволят.

На местно и системно ниво правителствата и свързаните с тях организации, съставени от неблагородническите класи, започнаха да формират комисии и групи за проучване на последиците от предстоящото изчезване на Потока и какво ще означава то за техните хабитати и градове. Особено ги вълнуваше какво ще стане със стоките, чийто монопол се държеше от някой неместен благороднически Дом.

За да дадем един не толкова критичен пример, вземете цитрусовите плодове, чийто монопол се държеше от Дома Лагос. Във всяка система местните франчайзери отглеждаха и продаваха плодовете, като прибираха своя дял от печалбата и пращаха останалото в хазната на Лагос. В случай че някой франчайзер решеше да не прати дял или бе толкова некадърен в работата си, че изобщо да не изкара печалба, всички плодове на Лагос бяха генетично програмирани да спрат да се възпроизвеждат след определен брой поколения — който се определяше преди доставянето на стоката.

Ако франчайзерът не плащаше, стоката му ставаше безполезна. Семената, давани от плодовете, бяха стерилни; присаждането и клонирането не действаха. Ако някой си мислеше, че лесно ще разучи и пресъздаде стоката с обратно инженерство, е, можеше да се пробва, желаем му късмет. Само да не забравя, че Домът Лагос модифицира генетично стоката си буквално от векове, като обръща особено внимание на запазването на своя монопол. Пресъздаването на един обикновен лимон вероятно би отнело десетилетия.

А сега умножете проблема по всичко, което хората ядат, навсякъде, включително и основните храни.

Ето го проблема.

Това не бе чак такъв проблем, когато целта беше да се обвържат всички известни човешки системи в мрежа от взаимна зависимост, привидно за да се намали опасността от междузвездна война и търговски конфликти, но най-вече за да може една малка група търговски фамилии да доят вечно останалото човечество. Сега обаче, когато всички тези системи щяха да останат сами, може би завинаги, то се превръщаше в огромен и страховит проблем.

Местните и системните правителства бяха започнали да сондират представителите на търговските къщи относно тези монополи. Отговорът общо взето беше: „Да, мислим върху това, но разполагаме с години, за да работим по проблема, така че хайде да не правим нищо глупаво“.

Тоест монополистите протакаха, защото им беше изгодно. А местните и системните правителства, които не искаха да предизвикат преждевременна паника, не обелваха и дума по въпроса извън своите комисии и организации.

Но отново не може да се каже, че обикновените хора не знаеха.

Някои от тях, по-амбициозните, ако предпочитате да ги наречете така, вече бяха започнали да играят на фючърсните пазари, следейки цената на лимоните, пшеницата, телешкото и всяка друга стока под различните слънца. Други, също толкова амбициозни, смятаха, че монополите на благородническите фамилии ще бъдат разбити, и въртяха къси продажби на тези стоки.

Някои от тези хора щяха да станат баснословно богати, ако парите продължат да означават нещо след края на цивилизацията, а други вероятно щяха да намерят удобен въздушен шлюз, за да сложат край на страданията, които сами са си причинили. Всеки бе на различно мнение кой към кои ще се числи. Така е в капитализма.

Повечето от останалите, които изобщо мислеха в перспектива, просто смятаха да се запасят с определени храни. Колко ли? Ами, за месец, за шест месеца, за година, в зависимост от свободното място, с което разполагаха, и личния им песимизъм. Повечето от тези, които мислеха за запасяване, все още смятаха, че кризата вероятно ще е временна и че по някое време някой ще измисли как да предотврати гладуването до смърт на милиардите жители на хабитатите, станали жертва на ентропията. Ако бяха на друго мнение, би възникнал въпросът защо изобщо си правят труда да се запасяват.

Разбира се, ако човек искаше да узнае къде точно лежи границата на залозите за „всички сме здраво прецакани“, не трябваше да гледа какво правят нисшите класи на Взаимозависимостта, а по-скоро какво правят банките им. А банките възможно най-тихомълком, без да вдигат много-много шум, преструктурираха финансовите си услуги и средства така, че да увеличат краткосрочните си печалби и да минимизират дългосрочните финансови рискове.

Което, от една страна, бе съвсем благоразумно от фискална гледна точка. Взаимозависимостта щеше да навлезе в нов и съвсем неочакван период на промени. Банките са по принцип консервативни организации, затова бе съвсем разумно да се подготвят за несигурността.

От друга страна, това означаваше, че парите бяха дали вота си за бъдещето и този вот беше то да бъде скъсено.

(Освен това банките бяха започнали да прехвърлят авоарите си на Край. Което също правеха без много шум — нямаше и причина за шум, тъй като на Край важаха същите финансови закони и структури, както в останалата част на Взаимозависимостта, а и „пари“ така или иначе беше толкова неясна концепция, има ли значение къде казваш, че се намират тези авоари, — но това само по себе си също представляваше вот.)

По-голямата част от тази банкова дейност оставаше незабелязана за обикновения човек, каквато бе и идеята. Средностатистическият човек можеше да забележи леко нарасналия лихвен процент на спестовния си влог (предназначен да го разубеди да тегли средствата си в краткосрочен план), а хората с дългосрочни заеми можеше да се изкушат да се възползват от офертата за предоговарянето им за по-кратък срок с намалени такси и лихвени проценти, които си съперничеха с тези на дългосрочните заеми.

Иначе бизнесът си вървеше както обикновено. За банките не бе изгодно да предизвикват паника. Те искаха да са сигурни, че когато паниката неминуемо настъпи, по-голямата част от авоарите им ще са възможно най-далеч. Хората и техните правителства щяха да си имат по-непосредствени грижи от това дали банките ще им върнат някаква част от влоговете, когато катастрофата най-сетне ги връхлетеше.

Но какво да кажем за парламента на Взаимозависимостта, августейшото тяло, на което емперо Грейланд II бе дала шест месеца да предложи план за справяне с разпадането на Потока? Какво ставаше в дома на народните представители?

Би било несправедливо да предположим, както бяха сторили аналитиците на Надаш Нахамапитин и Грейланд, че парламентът просто се мотае с проблема, докато Грейланд им го отнеме, след което той вече ще е неин проблем, а не техен. Всъщност парламентът бе събрал най-добрите си министри и съветници, за да установят мащаба на заплахата и да дадат предложения за действия. Проблемът на парламентарната Извънредна комисия по кризата с Потока (както се бе нарекла тя) беше, че стигна до същото заключение като всички други: повечето хора, които живееха във Взаимозависимостта, бяха жестоко прецакани и нямаше никакъв лесен или удобен курс на действие.

Тогава възникна въпросът: Каква е вероятността парламентът да поднесе такава лоша новина?

Въпросът не бе чисто теоретичен. Един непренебрежим брой парламентаристи се бяха забъркали в скорошния опит за преврат срещу емперо, който се разви зле за тях и за всички други участници. В резултат на това репутацията и популярността на парламента се намираше в най-ниската си точка от десетилетия насам, а може би и от повече от век.

Това бе показателно, защото парламентът почти никога не беше популярен и почти винаги се използваше като удобна мишена за гнева на местните и системните правителства и техните представители, които бяха по-близо до своите гласоподаватели и винаги търсеха на кого друг да прехвърлят вината за местните проблеми. Тези местни и системни правителства и представители, да не говорим за благородническите Домове и търговските гилдии, щяха да се зарадват, ако парламентът на Взаимозависимостта стане обект на гнева на техните избиратели и акционери.

За емперо нещата също нямаше да са толкова лоши. Младата владетелка бе станала любимка на поданиците си с това, че оцеля от два опита за покушение и преврат, и че надяна религиозната мантия на емперо, което не бе сторил никой от предшествениците ѝ от дните на Рашела I, основателката на Взаимозависимостта. Всякакво допълнително очерняне на парламента бе в нейна полза.

При това положение извънредната комисия, която нямаше план как да предотврати бавната смърт на милиарди, нито лесен начин да поднесе тази новина, стигна до заключението, че най-добрият курс на поведение е да протака, като понесе малък ущърб за нерешителност и остави емперо да понесе значително по-големия ущърб да стане приносителка на тази извънредно лоша новина. Грейланд имаше популярност за изразходване; нека си я изразходва всичката.

Междувременно членовете на извънредната комисия щяха да си резервират места за пътуване до Край — същите, които избирателите им смятаха, че ще са на тяхно разположение след няколко години.

О, да, Край.

Единственото изключение от гибелта, която чакаше всяка друга система във Взаимозависимостта. Единствената система с планета, където хората можеха да ходят по повърхността без скафандър или друго предпазно облекло, където земята щеше да ги приеме, вместо да ги превърне в съсухрени обвивки, където слънцето щеше да топли незащитените им лица, вместо да ги обстреля с радиация, която да разбърка тяхната ДНК. Единственото място, където човечеството можеше да оцелее.

Е, ако изключим факта, че хората на Край знаеха какво ги чака: внезапна и неудържима вълна от бежанци от останалата част на Взаимозависимостта, чийто брой щеше да надхвърли възможностите на планетата да ги поеме. Въпросът не беше дали ще дойдат. Те вече идваха. Бяха на път. Въпросът бе колко ще са — дали ще са милиони, което ще подложи планетата на изпитание, или милиарди, което ще я унищожи.

Пък и там се водеше цялата тази гражданска война, която правеше подготовката малко трудна.

Обаче пък улесняваше някои за други неща. Гражданската война бе съсредоточена главно в големите градове и някои стратегически транспортни възли и маршрути. В провинцията предприемчиви фермери усвояваха земя, която, строго погледнато, не им принадлежеше, и я подготвяха за сеитба и отглеждане на добитък. Това бе точно такъв екологичен кошмар, какъвто може да се очаква, но тъй като (временният) херцог на Край бе прекалено зает с грижата да не поднесат главата му на Врена Клермон, никой не ги спираше, пък и така или иначе земеделците и скотовъдците се оправдаваха с това, че отглеждат малкото местни растения и животни, които могат да се ядат от хората — тоест единствената храна, която не е генетично модифицирана с цел поддържане на нечий монопол.

Земеделците и скотовъдците не грешаха по този въпрос, което обаче не оправдаваше нито заграбването на земя, нито забулилия небето дим от изгарянето на хиляди квадратни километри от екосистемата на Край за добиването на територия, която щеше да е крайно недостатъчна да изхранва и издържа милионите или милиардите, които вече пътуваха насам.

Това бе посочено на някои от споменатите земеделци и скотовъдци. Които отвърнаха в общи линии следното: „Да, ама дотогава има още години. Все някой ще измисли нещо. А когато го направят, аз ще съм богат“.

Ето така стояха нещата във Взаимозависимостта в ранните, но не чак толкова ранни дни от разпадането на Потока. Всички знаеха какво предстои. Някои дори се подготвяха и планираха. Но в крайна сметка всички предполагаха, че ще се появи нещо или някой, който да спаси цивилизацията, в която живеят и чието изчезване не можеха да си представят. Щеше да се появи нещо или някой, който да ги спаси — и тях, и всички останали.

Това бе хубава мисъл.

Но не беше вярна.

Поне засега.

9

— Дай ми една секунда — каза Кардения на Марс. Двамата се намираха в личния кабинет на емперо, където, внезапно си спомни Марс, се бяха видели за първи път, не чак толкова отдавна. В момента бяха сами, за краткия промеждутък след като помощниците на Кардения бяха излезли от кабинета и преди да се върнат, повели следващия посетител с уговорена среща.

Марс кимна.

— Влизаш в ролята?

— Това не е роля, това съм аз — каза Кардения. — Да. Сега мълчи.

Марс се ухили и загледа как Кардения затвори очи, пое си дълбоко въздух и се преобрази в емперо Грейланд II. За един външен наблюдател трансформацията не бе кой знае каква — изправяне на гръбнака и известно вцепеняване на лицето, — но Марс вече я бе виждал достатъчно пъти, за да разбира, че по-голямата част от нея е вътрешна промяна на перспективата от „личното аз“ в „имперското ние“.

Когато Марс започна да опознава емперо — тоест в периода, след като вече бяха станали приятели, но още не бяха любовници, — смяташе трансформацията за леко забавна. Сега обаче осъзнаваше колко много е нужно, не само за Кардения да установи за себе си разликата между личното „аз“ и обществената си роля, но и за всеки друг, с когото си имаше работа. Хората лесно можеха да пренебрегнат Кардения Ву-Патрик, младата жена, попаднала случайно на пост, който нито искаше, нито бе подготвена за него. Но бе далеч по-трудно да пренебрегнат емперо Грейланд II.

„Е, сега вече е по-трудно“, поправи се Марс. Беше отнело известно време и се бе наложило тя да арестува за измяна около една трета от управляващата класа на Взаимозависимостта. Но Грейланд бе стигнала дотук. Марс се усмихна на себе си. Доста се гордееше със своята приятелка.

Грейланд забеляза усмивката.

— Какво има?

— Ще ви кажа по-късно, Ваше величество — отвърна Марс. Когато Кардения беше в режим „Грейланд“, той гледаше да се отнася към нея със същата учтивост като всички останали в двора. Другите имперски гаджета в историята може да са използвали положението си, за да бъдат неофициални и непочтителни, но не и Марс. Той даже не бе сигурен дали ще може да е непочтителен, ако се опита.

Грейланд кимна и посочи към вратата.

— Тези двамата няма да са особено въодушевени от онова, което ще поискаме от тях — каза тя. Марс знаеше, че в случая „ние“ не се отнасяше за тях двамата, а само за Грейланд; Марс беше обслужващ персонал.

— Искаш много от тях — отбеляза той.

— Е, да — призна Грейланд и насочи поглед натам, откъдето скоро щяха да влязат гостите ѝ. — Ние искаме много от всички. Те няма да са по-различни.

— Да, госпожо — каза Марс. Грейланд му хвърли един бърз поглед, а на устните ѝ играеше лека усмивка. Марс знаеше, че ѝ харесва да е официален с нея.

Една врата се отвори и въведоха адмирал Джини Хурнен и генерал Люк Брен. Хурнен командваше Имперския флот. Брен командваше Имперската гвардия. Обикновено около двамата кръжаха ята от подчинени и обслужващ персонал. За тази среща обаче бяха сами. След представянето им и размяната на учтивости, служителите на Грейланд също изчезнаха, като оставиха насаме военачалниците, емперо и Марс.

Марс видя как Хурнен и Брен хвърлиха бързи погледи към него и също толкова бързо върнаха вниманието си към емперо. Той им бе представен като лорд Марс Клермон, а ролята му на научен съветник на емперо по въпросите за Потока бе добре известна. Също толкова добре известно, макар и необявено публично, бе, че той е „приятел“ на емперо, с всичките социални усложнения, положителни и отрицателни, които съпътстваха тази конкретна позиция.

Това не смущаваше особено Марс — той го разбираше, — но му бе забавно да гледа как тези две невероятно могъщи личности се мъчат да отгатнат защо той присъства на срещата. Те тримата бяха сред най-могъщите хора в познатата вселена. Неговото присъствие се дължеше или на чувствата на емперо, или на нещо съвсем друго. Марс се наслаждаваше да гледа как Хурнен и Брен се опитват да отгатнат кое от двете е.

„Съвсем скоро ще разберат“, помисли си той.

Стана така, че разбраха почти веднага.

— Трябва да пратим армада на Край — каза Грейланд на своите военачалници. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Хурнен и Брен се размърдаха неловко на столовете си и се спогледаха, преди адмирал Хурнен да прочисти гърло.

— Има проблем с това, Ваше величество — заяви тя.

— Смятате да ни кажете, че „Пророчествата на Рашела“ ще унищожи всеки кораб, който се появи от Потока при Край — подсказа Грейланд.

— Да — потвърди Хурнен. — И не само „Рашела“. След опита за преврат срещу вас замесените командири от флота избягаха на Край с корабите и екипажите си. В момента тринайсет допълнителни кораба с различна големина и възможности пътуват към Край и всички те, предполагаме, са верни на Дома Нахамапитин.

— Предостатъчно, за да наблюдават и защитават всяка съществуваща входна плитчина, Ваше величество — добави Брен.

— И не можем ли да ги надвием с огнева мощ? — попита Грейланд.

— Трудно ще е — каза Хурнен.

— Обикновено ни отговарят така, когато някой иска да каже „не“, но смята, че не може.

— Така е — съгласи се Хурнен. — Но този път наистина имам предвид това.

— Тогава пояснете какво значи „трудно“.

— Кораби, мини, отбранителни съоръжения. Всички те ще бъдат използвани в рамките на секунди срещу всичко, което пристигне в плитчината. Цивилните кораби ще бъдат унищожени почти мигновено. Нашите кораби ще оцелеят при първоначалния сблъсък, но ако бунтовническите командири са умни — а те са, ние сме ги обучили, — набързо ще им видят сметката.

— Не можем ли да координираме корабите си така, че да пристигнат едновременно?

— И да им предоставим прекалено много мишени, за да ги унищожат наведнъж? — Хурнен поклати глава. — Не. Плитчините на Потока не са достатъчно големи, за да поберат повече от един, максимум два кораба, а и дори корабите да тръгнат едновременно от Средоточие, може да не пристигнат едновременно. Това не е точна наука.

При тези думи Грейланд погледна към Марс. Марс знаеше защо го прави, това бе малък личен момент между двамата, но никой от тях не обели и дума.

— Значи оставяме Край на Нахамапитин — каза тя на Хурнен.

— Не, госпожо — заяви отсечено Хурнен. — Но пък и не искаме да замесваме хората и корабите си в план, който ще ги изложи на ненужно големи загуби.

— Не желаете хората ви да умрат.

— Не и ако можем да го избегнем, госпожо.

— Можете ли да го избегнете?

— Работим по въпроса.

— Може би ние можем да ви помогнем — каза Грейланд.

При тези думи Марс забеляза нещо, което емперо му бе казала, че очаква: чифт търпеливи, развеселени и може би мъничко снизходителни усмивки на лицата на военачалниците си. Хурнен и Брен за момент бяха престанали да виждат в нея Грейланд и вместо това виждаха Кардения.

— Винаги сме открити за предложения, Ваше величество — каза Хурнен.

Грейланд се обърна към Марс.

— Кажи им.

— Точно след опита за преврат споменах на емперо, че може би съм намерил начин да се промъкнем на Край — съобщи Марс на военачалниците.

— Какво? — попита объркано генерал Брен.

— Докато струите на Потока се разпадат, възникват някои нови. Временни струи, дължащи се на феномен, който аз и покойната ми колежка Хатиде Ройнолд нарекохме „мимолетност“. Тези нови струи просъществуват между няколко минути и няколко години. Прогнозните ми модели сочат, че един мимолетен поток ще се отвори към Край.

— „Прогнозните ви модели“?

— Да. Когато го споменах за първи път на емперо, току-що бях моделирал данните и вярата ми в тях не бе особено висока. Оттогава работя върху това. Сега съм по-уверен.

— Колко по-уверен?

— Достатъчно, че сам да вкарам кораб вътре.

— Лорд Марс бе този, който откри появилата се струя на Потока към Даласисла — намеси се Грейланд. — Оттогава насам той е предвидил и други нови струи, чието съществуване е потвърдено от местните учени. Щом той е убеден в някое предсказание, ние му вярваме.

По лицето на адмирал Хурнен пробяга за миг някакво изражение, което бързо изчезна, но въпреки това Марс го забеляза. Знаеше, че то означава: „Разбира се, че вярваш на предсказанията му, нали го чукаш?“. Той погледна към Грейланд и видя, че тя също го е забелязала и това не ѝ харесва, макар да разбираше, че е напълно оправдано.

— Естествено, нито лорд Марс, нито ние очакваме да ни се доверите сляпо. Данните на лорд Марс ще бъдат предоставени на вашите собствени учени, за да могат да ги проверят и потвърдят.

— Кой друг ги е виждал? — попита Хурнен.

— Никой — отговори Марс. — Когато уведомих емперо за тях, тя ме помоли да отделя тази информация от данните, които споделям с останалите учени. Никой друг не разполага с тези конкретни данни и тази конкретна мимолетна струя не се появява в ничий друг модел.

— Освен ако някой друг не я е забелязал и не е запазил информацията за себе си, както сте направили вие — отбеляза Брен.

Марс кимна.

— Възможно е. Единственото, което мога да кажа, е, че за добро или лошо, всеки друг учен, изследващ тези данни, използва модели, създадени от баща ми и усъвършенствани от мен. Аз знам как изглежда дупката в моите собствени публични данни и как влияе на произтичащите от тях модели. Тя е много малка, математически казано, но я има. Бих забелязал, ако някой крие същите данни като мен. Щях да го видя в моделите.

— Сигурен ли сте?

Марс сви рамене.

— Това е просто математика.

— Нали разбирате, че съдбите на десетки кораби и хиляди от моите хора ще зависят от вашата математика? — изтъкна Хурнен.

— Тук става дума за нещо по-голямо, адмирале — намеси се Грейланд. — За съдбите на милиарди.

— Да, госпожо — прие поправката Хурнен. — И все пак, на първо място ще са съдбите на моите хора.

Грейланд кимна.

— Ако данните на лорд Марс са задоволителни, колко време ще ви отнеме да съберете корабите и да планирате кампания?

Хурнен се обърна към Марс.

— Къде според вашия модел ще се отвори тази струя на Потока и какво ще е времето за пътуване през нея?

— Ще се отвори в системата Икои — каза Марс.

— Това е родната система на Дома Лагос — отбеляза Брен.

— Да.

— Това проблем ли е, адмирале? — попита Грейланд.

— Те са докачливи.

— Оставете на нас да се оправим с тази част — предложи Грейланд.

Брен се усмихна.

— Да, Ваше величество.

— Времето за пътуване до Край ще е три месеца — продължи Марс.

Хурнен повдигна вежди.

— Виж ти.

Пътуването от Средоточие до Край траеше девет месеца.

— Има и една уловка — предупреди я Марс.

— Каква?

— Предвиждам, че струята на Потока от Икои до Край ще остане отворена около пет месеца.

— Кога се отваря?

— След около три седмици.

— А не бихме искали да сме в Потока, когато се затвори — вметна Брен.

— Не — съгласи се Марс. — Някои струи на Потока се разпадат от единия или от другия край; други се прекъсват някъде по средата; трети пък изчезват отведнъж. Тази ще е от вида, който изчезва отведнъж.

Хурнен се обърна към Грейланд.

— Значи да разбирам, че разполагаме в най-добрия случай с три месеца да съберем група, способна да завземе отново Край, преди тази струя да се разпадне и да отнесе със себе си всеки кораб, намиращ се в нея.

— Да — потвърди Грейланд. — Възможно ли е?

— Ами… трудно е.

„Ето я пак тази дума“, помисли си Марс. Грейланд също я бе забелязала.

— Не ви попитахме за това — посочи тя.

Хурнен направи гримаса.

— Разбирам, госпожо.

— Тогава нека сме наясно, адмирал Хурнен, генерал Брен — каза Грейланд, втренчила поглед в тях, докато изричаше имената им. — Нямаме намерение да оставим Край на Нахамапитин. Те са заплаха за сегашните жители на планетата, както и за всеки, който потърси убежище там. А бежанците вече са на път, адмирале. И ще има още много, преди всичко това да свърши. Ако е възможно, ще го направим, било то трудно или не.

— Възможно е, Ваше величество — отговори Брен. — Но с цялото ми уважение, трябва да сте наясно какво точно искате. Искате мащабно и внезапно заделяне на сили, а те трябва да бъдат събрани от системите, до които можем да стигнем и които могат да пратят кораби и персонал в системата Икои навреме, за да използват струята на Потока, преди тя да се затвори. Всеки кораб, всеки гвардеец, всеки член на екипажа, когото пращаме на Край, поема на еднопосочно пътуване. Те няма никога повече да видят любимите си, семействата си или децата си. Всеки, който влиза в армията, е наясно, че поема сериозен ангажимент, който може да го откъсне от дома, понякога с години. Но, Ваше величество, това, което искате в случая, е нещо повече от ангажимент. На практика вие искате от тях да се откажат от живота си.

Грейланд обмисли думите на генерала.

— Смятате, че ще има бунтове заради тази заповед?

Брен я изгледа, сякаш му е зашлевила шамар.

— Не съм казал такова нещо… госпожо. — Последната дума бе добавена припряно; Марс забеляза, че Грейланд предпочете да подмине това.

— Не става дума само за екипажите и гвардейците, госпожо — обади се Хурнен. — Корабите също няма да се върнат. — Тя се обърна към Марс. — Освен ако не предвиждате струя на Потока, която ще се отвори от Край в близко бъдеще.

— Не предвиждам — каза Марс.

Хурнен кимна.

— Значи ще останем с толкова кораби по-малко за безредиците, които всички знаем, че предстоят.

— Можем да построим още кораби — предложи Грейланд.

— Братовчедите ви бързо си запълват тефтерчето с поръчките — подхвърли Хурнен, имайки предвид Дома Ву.

— Сигурни сме в това — отвърна сухо Грейланд. — Ние обаче можем да изтъкнем аргумента, че нуждите на Имперския флот са с предимство. Що се отнася до екипажите и гвардейците… — Тя насочи вниманието си отново към Брен. — Щом не можем да ги върнем при семействата им, може би трябва да вземат семействата със себе си.

— Искате да кажете да пратим тези семейства на Край? — попита Хурнен.

— Да. След съответния период от време, който ще е нужен да се сложи край на заплахата от страна на Нахамапитин и да се установи стабилност на Край.

— Логистиката за това ще е…

— Трудна, знам — довърши Грейланд. — Както и логистиката по създаването на флота, който да замине за Край. Адмирале, генерале, моля, разберете, че не очакваме нищо от това да е просто или лесно. Разберете също, че продължавайки напред, не очакваме нищо да е просто или лесно. На всички ни предстоят трудни избори и ще се налага да правим жертви. Може би ще сте така любезни да поведете хората със своя пример.

— Ами, да. — Хурнен и Брен се спогледаха пак, а после се надигнаха от местата си. — Трябва да отидем да проверим какви кораби и хора можем да съберем в кратък срок. Ще ви пратим информацията до сутринта.

— Благодаря ви, адмирале — каза Грейланд.

Хурнен кимна на Марс.

— А вие ще ни пратите онези данни, за да ги проверят нашите хора. Трябва да ги разгледаме под микроскоп.

— Да, естествено.

— Нали разбирате, че ако нашите хора открият нещо съмнително в данните ви, няма да можем да продължим?

Марс кимна.

— Ако хората ви имат някакви въпроси, с удоволствие ще им отговоря.

Адмиралът изгледа Марс по начин, който той бе доста сигурен, че се превежда като: „Надявам се, че не ми губиш времето, сексиграчко“. Последваха обичайните любезности при раздяла и Марс и Грейланд останаха отново сами за около минута, колкото щеше да отнеме на помощниците на Грейланд да въведат следващия посетител.

Грейланд въздъхна и погледна към Марс, и отново се превърна в Кардения.

— Не мисля, че планът им харесва — отбеляза Марс.

— Знам, че не им харесва — каза Кардения. — Цялата тази част с „ако има проблем с данните“ беше опит на адмирала да се измъкне.

— Няма проблем с данните — увери я Марс.

— Това не означава, че те няма да намерят такъв.

— Ако намерят, математиката ще докаже, че проблемът е в тях, а не в данните.

Кардения се протегна.

— Де да притежавах твоята увереност.

— Мисля, че твоята ти е достатъчна.

— Не в себе си, в тях. — Кардения махна към вратата. — Малко се дразня, че приемат скептично работата ти заради връзката ти с мен.

Марс се ухили.

— А, значи го забеляза.

— Идеше ми да я фрасна право в мутрата.

— Това вероятно нямаше да е мъдра постъпка.

— Но щях да се почувствам добре. За около пет секунди. Съжалявам, че те се съмняват в работата ти.

— Вината не е твоя — каза Марс.

— Донякъде е — напомни му Кардения.

— Добре де. Твоя е, обаче аз нямам нищо против. Като цяло всичко се подрежда добре за мен.

— Радвам се, че мислите така, лорд Марс.

Марс се усмихна пак.

— Благодаря ви, госпожо. — Той стана и се поклони изискано, с което накара Кардения да се разкикоти. — Ще има ли нещо друго?

— В момента не. Може би по-късно. — Кардения изстена. — Много по-късно, защото програмата ми днес е кошмарна. Ще имам късмет, ако свърша преди полунощ. Извинявай.

— Няма нищо. Аз си имам своя работа.

— Да. Да спасиш всички ни с помощта на математиката. — Кардения се усмихна. — Което е причината да те виждам толкова рядко в последно време.

— Не е единствената причина, госпожице, която има срещи до полунощ.

— Чудесно, използвай собствените ми думи срещу мен. Е, поне когато си почиваш, мисли си за мен.

— Вероятно няма да почивам, докато не се строполя в леглото.

— Добре тогава, лорд Марс. В такъв случай, сънувай ме.

Марс Клермон спеше и сънуваше математика.

Математиката не беше обичайното съдържание на сънищата на Марс. Повечето от тях, исторически погледнато, представляваха стандартното преповтаряне на събитията от последните няколко дни в зачатъчен и безсюжетен вид, със или без панталони. Понякога сънуваше, че е отново на училище, едновременно като ученик и учител на напреднал клас по физика, пак ту с панталони, ту без. По време на деветмесечното си пътуване от Край до Средоточие почти не беше сънувал — екипажът на кораба му каза, че това не е нещо необичайно и подозират, че Потокът влияе по някакъв начин на съня им, — а когато все пак сънуваше, най-често му се явяваха хълмовете на неговата провинция, зелени и мирни, на които Марс стоеше. В тези случаи никога не забелязваше дали носи панталони, или не. Не му се струваше важно в дадения момент.

Но сега пък математика!

Шантава математика. Неразбираема математика. Математика, която би дразнела и озадачавала дори най-великите умове на всяка епоха, камо ли неговия.

Марс не би успял да опише тези сънища на никого. Математическите му сънища обикновено не бяха визуални; не виждаше числа или уравнения, или каквото и да било друго, което иначе би сънувал. Нито пък бяха съсредоточени върху звука или някое друго обичайно сетиво. Вместо това сънищата на Марс бяха просмукани с природата и смисъла на математиката — всепоглъщащото присъствие на този предмет, необятността на неговото влияние, връзката му с всичко, което Марс правеше и беше, и с цивилизацията, която се опитваше да опази.

Марс разбираше защо сънува математика. Понастоящем математиката заемаше почти целия му живот, докато той пресяваше вековните данни за Потока. Търсеше някакъв модел или интуитивно усещане как Потокът си взаимодейства с нормалното физическо пространство и как може да бъде убеден, ако това е най-подходящият термин, да спаси милиарди хора от изолация и бавна смърт. Ако имаше начин Потокът да бъде убеден, той нямаше да говори с Марс на никой човешки език. А на езика на математиката.

Но трябва да се каже, че Потокът не бе лесен за убеждаване.

Марс не можеше да го придумва, нито да се пазари с него, нито да го умолява, ласкае или заплашва. Потокът не бе човек и не го вълнуваха човешките неща. Човек можеше да го антропоморфизира колкото си иска, но Потокът нямаше да се съгласи или да приеме това. Той буквално бе чужд на тази вселена. Единственият начин да го разбереш бе при неговите собствени условия.

Тъкмо това правеше Марс, кажи-речи от сутрин до вечер работеше върху математиката и се мъчеше да реши задачите, за които само той имаше нужния опит.

Това бе посвоему невероятно самотно занимание. Марс не беше самотен — имаше си гадже и през времето, прекарано на Средоточие и Си’ан, си бе създал приятели, съюзници и колеги, — но въпреки всичко това в главата си бе на практика сам. По-рядко се виждаше с приятелите си; колегите му докладваха за някои открития или го питаха за съвет по конкретен проблем с Потока, а после се оттегляха в собственото си усамотение.

Веднъж бе понечил да спомене за самотната природа на работата си на своята приятелка, но по средата на думата осъзна, че тя всъщност е емперо на Взаимозависимостта. Самотната природа на единственото нещо, с което се занимаваше той, бе като муха в сравнение със слона на буквално десетките неща, с които се занимаваше тя в момента. Марс смени темата по средата на изречението. Неговата приятелка емперо намери запъването му за очарователно.

Всичко това трябваше да се излее някъде. Изливаше се в сънищата на Марс, докато подсъзнанието му се мъчеше да реши онова, което съзнателният му ум намираше за нерешимо.

Марс разбираше защо сънува математическите си сънища и даже го оценяваше в интелектуален смисъл. Това обаче не го правеше по-малко уморително. Да се занимава с математика цял ден и да сънува математика по цяла нощ означаваше, че Марс се будеше капнал.

Което при обикновени обстоятелства не би било проблем; можеше просто да си вземе отпуска. Но когато цивилизацията беше буквално на ръба на катастрофата, отпуските бяха по-голям лукс от обикновено.

И така продължаваше със седмици. Математика наяве, математика насън, математика навсякъде и по всяко време, а Марс изобщо не се приближаваше до някакъв отговор на проблемите, които му тежаха.

Тази нощ обаче Марс сънува по-различен сън.

Който пак беше за математика, така че в това отношение нямаше никаква разлика. Разликата бе, че за първи път сънят му не представляваше неясно математическо безпокойство. В съня си Марс видя уравнение, което бе рядкост за неговите сънища. То бе толкова ясно, колкото би могло да е насън, тоест бе пълно с менящи се частици и гърчещи се линии, които се местеха, колчем погледнеш право в тях.

И въпреки това, щом видя уравнението, Марс разбра какво описва то: нестабилна плитчина на Потока, която едновременно се свива и отдалечава, движейки се през пространството така, както плитчините не правеха, или поне не би трябвало да правят и никога не го бяха правили, освен може би веднъж.

Тъкмо тогава съзнателният ум на Марс се намеси в съня му.

„Това съм го виждал и преди — каза си той. — Къде съм го виждал?“

Марс се събуди рязко, седна в леглото и посегна към нощното шкафче за таблета си. Той светна, очаквайки инструкции.

— Мням — измърмори Кардения, която, както бе обещала, бе дошла в леглото доста след полунощ и почти не обърна внимание на дремещия Марс, преди да се пльосне върху възглавницата си. — Ярко е.

— Извинявай — смънка Марс и стана гол от леглото, така че светлината на таблета да не безпокои Кардения. Настани се на един стол и изкара на екрана файловете с данни, които баща му бе събирал повече от трийсет години — данни, получени от търговските кораби, които браздяха Потока от една към друга система и регистрираха миниатюрните изменения в него, които можеха да се засекат, докато корабите навлизат в тази среда, прекосяват я и излизат от нея.

Марс търсеше едно конкретно нещо и го намери почти към края на данните на баща си: аномална плитчина, открита от кораб, който по случайност бе излязъл от Потока, когато струята, в която се намирал, претърпяла нещо като разкъсване и изсипала кораба в нормалното пространство на светлинни години от целта му и на трилиони мили от всяка обитавана от хора система. Корабът бе забелязал аномалната плитчина и се бе втурнал към нея, като едва успял да влезе, преди тя да се затвори. Това бе необичайно събитие. Единствено по рода си. Временно.

Мимолетно.

— Мамка му! — възкликна на глас Марс.

— Мням — повтори Кардения.

Марс изобщо не я чу. Вече излизаше през вратата, на път към кабинета си, за да започне работа.

А после бързо се върна, щом видя смаяното изражение на имперския охранител пред спалнята на емперо. Марс бе толкова потънал в мислите си, че беше забравил, че е гол. Грабна един халат и изхвръкна пак през вратата, а в главата му танцуваха уравнения — този път истински, без гърчещи се части.

10

Кива очакваше да има нов сблъсък с Дома Улф. Но не очакваше това да стане, докато си яде шибаната вечеря.

Която даже не бе просто вечеря, ами среща със Сеня, защото те двете бяха решили да опитат цялата тази работа с връзката, а Кива знаеше, че истинските връзки са нещо повече от чукане до припадък, докато чаршафите прогизнат, а пръстите ти се сбръчкат. Така че ето ги тук в „Пикантино“, най-добрия икойски ресторант в Средоточие (което не означаваше кой знае какво, защото ресторантите бяха общо три и другите два представляваха сергии за улична храна), и Кива запознаваше Сеня с кухнята на своята система. Икойската храна изобилстваше на цитрусови аромати, което съвсем не бе изненадващо, като се има предвид монополът на семейство Лагос, но също така се предполагаше да напомня за Западна Африка, където и да се намираше това шибано място, от което семейство Лагос претендираше, че произхожда.

Кива не бе стопроцентово убедена в официалния произход на икойската храна — трудно можеше човек да твърди, че маринованите в сочноплод шишчета са автентично ястие, съществувало на Земята, при положение че сочноплодът бе създаден с генетични манипулации горе-долу по времето на раждането на Кива, — но това всъщност нямаше значение, защото все пак бе родната кухня на Кива, а Сеня никога досега не бе яла такива неща. Кива с удоволствие ѝ обясняваше за мой-моя, пиперената супа и мармаладените кученца, а Сеня се наслаждаваше на обясненията. Кива бе сигурна, че и двете чакат с нетърпение десерта от няколко уникални и пикантни оргазма, когато забеляза двама души, изникнали до масата им.

— Теб те познавам — каза Кива, като погледна към Багин Хойвел. Извърна се леко към другия мъж. — Но не знам ти кой си, да те шибам.

Хойвел посочи към другия мъж.

— Лейди Кива, позволете да ви представя моя работодател, Друзин Улф.

Улф се поклони лекичко.

— Лейди Кива. Радвам се най-после да се запознаем.

— Тъкмо приключвахме с яденето и ви видяхме, затова решихме да ви кажем здрасти — обясни Хойвел.

— Нима? — Кива погледна към Друзин Улф. — И какво ядохте?

— Аз, естествено, си взех ориз „Джолоф“, лейди Кива. Разбирам, че не е точно авантюристичен избор, даже банален, бих казал, но всеки харесва каквото харесва, а аз харесвам това.

— Ами, браво на теб. Е, вече ни казахте здрасти. Довиждане. — Кива се върна към менюто си.

Шибаните Хойвел и Улф обаче не помръднаха.

— Багин ми предаде отговора ви на нашата молба за преразглеждане на договорите с Нахамапитин.

Кива пак вдигна поглед.

— Така ли? Е, и?

— Надявах се да си промените решението.

Кива въздъхна и остави менюто.

— Ама наистина ли? Ще се пробваш сега? Аз съм на шибана вечеря.

— С юрисконсулта си. — Улф кимна към Сеня. — Всички сме тук, лейди Кива.

— Чудесно. Първо, това не беше шибана молба и ти го знаеш. Опитвахте се да диктувате условия. Второ, вече дадох отговора си на твоя човек и той не се е променил. Трето, айде чупката, работното ми време свърши, а и нейното също. — Кива посочи към Сеня.

Улф се изкиска.

— Не ме разочаровате, лейди Кива — каза той. — Същата сте, каквато ви описа Багин. Вулгарна и непоклатима.

— Не съм кой знае каква загадка.

— Не, и не изглеждате загадъчна — съгласи се Улф.

— Но е забавно, че смятате, че работното ви време е свършило.

— Какво означава това?

— Нищо. Освен, разбира се, че цялото ни време свършва. На всички нас, лейди Кива. Часовникът си цъка, а времето изтича. За някои по-бързо, отколкото за други. Но даже това кратко време може да стигне, за да рухнат могъщите. Или поне тези, които вие смятате за могъщи.

— Друзин — обади се Хойвел.

Улф вдигна успокоително ръка към своя служител.

— Свърших вече. Искам само дамата да помни, че съм проявил добра воля и съм ѝ дал шанс да ми сътрудничи. Да ни сътрудничи. Тя получи своя шанс, но го пропиля.

— Ъхъ — изсумтя Кива. — Добре, супер, благодаря. А сега, ако си свършил с аматьорския си злодейски монолог, ходи се шибай и вземи тоя пикльо със себе си.

— Разбира се. — Улф се поклони отново. — Лейди Кива, госпожице Фундапелонан. Приятна вечеря. — И той се отдалечи. Хойвел погледна към Кива и Сеня, отвори уста да каже нещо, затвори я и забърза след своя работодател. Кива и Сеня се върнаха към менютата си.

— За какво беше пък това? — попита Сеня след кратко разглеждане на специалитетите на деня.

— Нямам представа — отвърна Кива, докато изучаваше предястията.

— Друзин Улф бе много драматичен.

— Ъхъм.

— Особено в онази част за изтичащото време.

— Да.

— Ако не беше толкова нелепо, щях да кажа, че прилича малко на заплаха.

— Или на злорадстване.

— Което би обяснило защо Хойвел му подсказа да мълчи — отбеляза Сеня.

— Така е — съгласи се Кива.

— Може би трябва да поразровим тази работа.

— Час по-скоро.

— Гладна ли си още?

— Не, всъщност не съм.

— Тогава да отидем да се опитаме да разберем какво става?

— Казах, че не съм гладна. Може все още да съм в настроение за онова, което бяхме планирали за по-късно.

— Добре — кимна Сеня. — Не на храната, да на секса, а после ще разберем какво става.

— Съгласна — каза Кива.

И двете оставиха менютата, Кива плати питиетата и те станаха да си вървят.

— Знаеш ли кое е най-гадното в цялата работа? — попита Кива, докато се насочваха към вратата.

— Кое?

— Шибанякът е ял ориз „Джолоф“. Хич не е банално, мамка му. Аз смятах да си поръчам същото.

— Мисля, че имаме проблем — каза Кива на Грейланд II четири дни по-късно. Беше поискала аудиенция с емперо предния ден; получи пет минути, докато емперо върви от една към друга среща. Кива се съгласи; емперо беше заета жена. — Или по-точно вие имате проблем.

— Проблемите са същината на моето царуване, лейди Кива — отвърна Грейланд, крачейки бързо от една стая в двореца си към друга. — Трябва да сте по-конкретна.

Кива кимна и подаде на емперо сноп документи, които Грейланд моментално връчи на помощничката си.

— Преди няколко дни Друзин Улф дойде при мен и Сеня Фундапелонан, докато вечеряхме, и ми изнесе един монолог.

— Какво?

— Монолог. Нали знаете, „Скоро гибелта ще те връхлети, муа-ха-ха-ха“, нещо от тоя род.

— Не знаех, че хората правят такива неща в реалния живот.

— Не мисля, че той осъзнаваше, че го прави, макар че лакеят му определено го осъзнаваше. Наложи се да го издърпа настрани.

— И по какъв начин този монолог засяга мен?

— Отначало не мислех, че ви засяга — призна Кива. — Бях прецакала доста жестоко лакея му в едни преговори, затова сметнах, че той просто обявява плановете си да атакува по съдебен път мен и Дома Нахамапитин. Двете със Сеня проверихме за някакви жалби, за които да не знаем, или друга дейност, която би подсказала действия срещу нас. Не намерихме такива. — Кива посочи към документите в ръцете на помощничката на Грейланд. — Но открихме нещо друго. Няколко дни преди монолога си Друзин Улф е изтеглил около двайсет милиона марки от личните си брокерски сметки.

Грейланд я стрелна с поглед.

— Да не би вече да имате достъп до личните брокерски сметки на Улф?

Кива се подсмихна.

— Прекарах цели месеци в проследяване на всяка недокументирана сметка на семейство Нахамапитин, Ваше величество. Знам как да се справя с едно финансово разследване.

— А също и как да бутнете някой и друг подкуп на ключови места, предполагам.

— За това не съм сигурна — отвърна Кива и Грейланд се усмихна лекичко. — Но не смятам да давам доказателства на съда за подобно нещо. Така или иначе, информацията е достоверна.

— Благородниците често местят средства от едно на друго място, лейди Кива — каза Грейланд. — А когато ги местят от една сметка в друга, голяма част от тях сякаш напълно изчезват. Смея да кажа, че една честна финансова проверка на директорите на всеки Дом ще открие, че те имат повече недокументирани, отколкото документирани пари, като тук не изключваме и Дома Лагос. Потъването на марките в някоя яма е нещо обичайно в бизнеса.

— Не казвам, че парите са изчезнали — обясни Кива. — Само че по същото време, когато Друзин Улф е изтеглил своите двайсет милиона марки, няколко десетки други благородници са направили същото, горе-долу за същата сума.

Грейланд се закова на място, с което накара свитата си също да спре.

— Колко?

— Източникът ми е забелязал двайсет и шест отделни тегления, всички в същия времеви период и за същата сума — или пък тегления от различни сметки, които възлизат общо на около двайсет милиона марки. Вероятно има и други; източникът ми успя да проследи само тези.

— И вие вярвате на този източник?

— Вярвам, че той цени изплащането на комарджийските му дългове. И знае, че ако ме прецака, ще го блъсна под някой шибан автобус. Така че, да. Има и още нещо.

— Какво? — Грейланд тръгна пак.

— Всички благородници, които са изтеглили марките, са присъствали на търговска среща, организирана от Дома Ву. Привидно, за да им бъде представена десетка от ново поколение.

Грейланд се намръщи, но не спря да крачи.

— Могат да кажат, че са внесли депозити.

— Да, но тези „депозити“ са от лични сметки, не от бизнес сметки на Дома — подчерта Кива. — Десетките са огромни и са предназначени да изкарват цяло десетилетие в космоса, без да влизат в док. Не е особено вероятно да ги използват за развлекателни кораби.

— Наближава разпадането на Потока — изтъкна Грейланд. — Може би гледат да ограничат загубите си.

— Дори да е така, цените на десетките започват от милиард марки — отвърна Кива. — Домът Ву изисква десет процента депозит и това не подлежи на коментар. Вашето семейство не предлага отстъпки, госпожо. Двайсет милиона марки изобщо не играят тук. Ако някой предложи такава сума като капаро за десетка, ще го изхвърлят със смях от стаята.

— Значи е нещо друго.

Кива кимна.

— Друго е и каквото и да е то, Домът Ву участва в него.

— Все още не виждам как ме засяга това, лейди Кива — каза Грейланд. Сви по последния коридор, който щеше да я заведе до целта ѝ.

— Може и да не ви засяга — призна Кива. — Но докато Друзин Улф ми изнасяше монолога си, явно очакваше да си получа заслуженото, по един или друг начин. Е, нито той, нито Домът му ме нападат пряко, и не се опитват да съдят Дома Нахамапитин. Значи трябва да е нещо друго. Известно е, че вие сте благосклонна към мен, госпожо. Дадохте ми място в изпълнителния комитет — място, което, да ви напомня, изобщо не съм искала, мамка му — и аз стоях до вас, докато арестувахте половината благородници от околния космос.

— Не бяха чак толкова много.

— Бяха достатъчно, госпожо — рече Кива. — Сега цял куп благородници хвърлят пари в една яма и много от тях са от Домове, чиито членове лежат в затвора и чакат да бъдат съдени за измяна — сред тях е и Домът Ву. И, разбира се, шибаната Надаш Нахамапитин все още е някъде там и върти своите игрички. Тя има някакви пари, но не много, относително казано, и няма пряк достъп до други. Трябва да ги получи отнякъде. Затова си мисля, че когато Улф се държеше самодоволно пред мен, нямаше намерение да ме напада пряко. Знае, че ако го направи, ще го смачкам. Но мисли, че когато вие паднете, аз ще съм косвена жертва.

Грейланд спря пред един сводест портал. От другата му страна се намираше футболният отбор на Първа стъпка, който бе спечелил шампионата и сега щеше да бъде почетен от емперо за цели седем минути и половина, преди да ѝ се наложи да тръгне занякъде другаде. Досега Грейланд бе отметнала само една трета от задачите за деня и Кива, която вече бе започнала да изпитва уважение към разписанието на емперо, се чувстваше (доста нехарактерно за нея) мълчаливо смаяна от факта, че въпреки всички доказателства, че цивилизацията около тях се разпада все по-бързо, толкова голяма част от програмата на Грейланд бе заета с баналности като, да речем, да поздрави някакъв си шибан футболен отбор, че играе с топките си по-добре от останалите.

— Значи мислиш, че Надаш Нахамапитин има нещо общо с този фокус с парите? — попита я Грейланд.

— Да. Тя ви мрази и в червата. А вие накарахте всеки Дом и гилдия да се страхуват от вас. Ето от такива неща ще се възползва тя.

— За да направи какво?

— Ами, друг преврат, госпожо. Ако не стане от първия път, опитай пак, и такива ми ти работи.

Грейланд кимна към документите в ръцете на помощничката си.

— Мога да наредя да проучат тези благородници.

Кива поклати глава.

— В секундата, когато го направите, ще ви надушат. Има прекалено много хора, които са готови да ви продадат. Информацията ще изтече кажи-речи още преди да сте дали заповедта. Благородниците ще си заметат следите, марките ще се появят магически в легитимни бизнес сметки, а Надаш, ако наистина тя стои зад всичко това, ще стане още по-трудна за намиране.

— Тогава какво предлагаш?

Кива кимна към документите.

— Моят източник изтъкна, че всички тези благородници са теглили парите си по едно и също време. Но освен това спомена, че оттогава насам е имало още няколко тегления на същата сума от други благородници.

— Каквото и да правят, вербуват още хора.

— Точно така — потвърди Кива. — Вкарват още недоволни Домове и благородници в малкия си план.

— Добре — каза Грейланд. — И?

Кива се усмихна.

— Ваше величество, мисля, че вие и аз трябва да се скараме жестоко.

11

Седем минути и половина поздравления към „Драконите на Първа стъпка“ за шампионатната им победа над „Есекски огън“, което включваше приемане на подарък футболна топка (която — след като прекараше кратък и явно магически период в притежание на Грейланд — щеше да бъде върната на „Драконите“ „назаем от емперо“, за да я изложат в централата на клуба) и тъжно отбелязване на прискърбната позиция на „Си’анските корабостроители“, имперския футболен отбор, в тазгодишното класиране.

Последва час от десетминутни срещи с началниците на различни инфраструктурни отдели за физическото благосъстояние на самия Си’ан, имперския космически хабитат, в който живееха емперо и хиляди други хора. Си’ан бе перлата на космическите хабитати и един от най-старите все още съществуващи, така че бе по-особен случай и се нуждаеше от извънредни грижи, за разлика от по-модерните.

Само един пример: системата за обмяна на въздуха на Си’ан бе такава (научи емперо), че ако една специфична серия от рутинни операции по поддръжката не бъде изпълнена в точно определен ред, въздухът от Си’анската катедрала можеше да излети в космоса. Явно някой забравен от времето инженер бе смятал, че изхвърлянето на въздуха е умен начин да се потуши всеки пожар, който би могъл да възникне там, без да се излага вътрешността на катедралата на щети от вода и огнегасящи вещества.

Един-единствен ред код в програмата за поддръжка на хабитата Си’ан пречеше катедралата изведнъж да остане без кислород — но този ред наскоро бе заличен при ъпдейт на системата. В продължение на три месеца нищо не бе пречило на човешката неефикасност внезапно да задуши архиепископ Корбин и стотици свещеници, извършващи сутрешните служби. Грейланд признаваше, че това не би било оптимален изход, нито за църквата, нито за вярното ѝ паство, и с облекчение научи, че поне този проблем е решен.

Двайсет минути тя отдели на получаването на сводка от командир Вен, адютанта на адмирал Хурнен, за положението на Армадата за Край, както бе започнала да мисли за нея Грейланд, макар да ѝ бяха дали да разбере, че това всъщност ще е „ударна група“, което по нейно мнение не звучеше толкова впечатляващо.

Първоначалните оценки не бяха окуражаващи — броят на наличните бойни кораби, които можеха да бъдат пратени в системата на Икои навреме, не беше голям, нито пък този на поддържащите кораби. Командир Вен я увери, че това е само предварителна оценка и допълнителното търсене вероятно ще увеличи този брой. Грейланд му напомни за притискащите ги срокове. Никой от двамата не излезе особено доволен от тази среща.

Пет минути за почивка, които Грейланд прекара предимно в тоалетната. Ако някой бе предупредил Кардения Ву-Патрик, че едно от най-ценните умения, които може да развие един емперо, е способността да сдържа отделителните си функции в течение на часове, тя може би щеше да откаже поста. Беше чела някъде, че затворниците дотолкова свиквали със затворническия режим, че изпитвали подтик да се облекчат само в конкретно време, когато това било позволено. Кардения не беше стигнала чак дотам, но определено им влизаше в положението.

Като говорим за затворници, след кратката ѝ спирка, следващите четиресет и пет минути на Грейланд бяха заети от сводка на нейния министър на правосъдието за статута на многото предполагаеми предатели, които бе арестувала за опита им за преврат и ги бе тикнала в затвора да чакат съдебните си дела. Арестите бяха толкова многобройни, а престъпниците — толкова високопоставени, че имаше известно объркване как трябва да бъдат държани и третирани; предателска паплач или не, би изглеждало кофти главите на някои благороднически Домове и наследниците на други да бъдат намушкани с нож в обикновен затвор.

Грейланд реши проблема, като реквизира „Звездната перла“, круизен лайнер, пътуващ между Средоточие и другите хабитати в системата, и натика временно предателите в луксозните му каюти. Министерството на правосъдието плащаше на собствениците на лайнера да поддържат гостоприемството и кетъринговите услуги, плюс солиден контингент от имперска охрана и извънредно засилен контрол върху това кой влиза и излиза от „Перлата“. Като се изключи неизбежното мрънкане на някой граф или баронеса, получили вътрешна каюта на долната палуба без гледка, нещата вървяха доста добре. Почти никой не беше намушкан.

Това, което не вървеше особено добре, откри Грейланд, бяха законовите действия срещу предателите. Не че на Министерството на правосъдието му липсваха доказателства — Деран Ву им бе осигурил предостатъчно, преди да бъде отровен, — просто имаше проблем с адвокатите. Всички предатели принадлежаха към благороднически Домове, които държаха на служба всевъзможни адвокати, повечето от тях много добри; Министерството на правосъдието, от друга страна, разполагаше с ограничен брой прокурори, някои от които бяха добри, но други работеха за правителството, защото бяха ужасяващо посредствени и не можеха да се докопат до апетитните постове, предлагани от благородническите Домове и гилдиите.

Адвокатите на различните Домове — които отлично знаеха, че ако клиентите им бъдат признати за виновни, ще бъдат екзекутирани (клиентите, не адвокатите, макар че в зависимост от Дома, може би и те) — затрупваха Министерството на правосъдието с документи и протоколи, търсейки всяко възможно забавяне и техническа подробност, за да измъкнат клиентите си под гаранция. Министерството на правосъдието, което си имаше и други грижи, не смогваше да се справи с всичко това. Нещо повече, заяви министърът на правосъдието, вълната от обществена подкрепа, която Грейланд получи след опита за преврат, бързо отслабваше — колкото по-дълго предателите гниеха в луксозния си затворнически кораб, толкова повече време имаха Домовете и техните адвокати да съберат подкрепа, изфабрикувана или не.

По различни причини Грейланд не се вълнуваше особено от проблема с обществената подкрепа, но не призна това пред своя министър на правосъдието. Нямаше смисъл да зачеква темата пред него. Нито пък, честно казано, я вълнуваше, че предателите отлагат делата си. Самата Грейланд не бе твърдо убедена, че те трябва да бъдат екзекутирани; във вените ѝ не течеше този тип праведна жажда за кръв. Щом предателите си губеха времето, това си бе тяхното собствено бързо намаляващо време и така поне не ѝ досаждаха.

Все пак, не би било добре нейният министър на правосъдието да остане с впечатление, че Грейланд не съчувства на грижите му, затова тя го помоли за съвет. Министърът предложи две неща: първо, да се позволи на министерството да наеме външни адвокати и да ги упълномощи да водят някои от по-важните дела, така че министерството да не се чувства в неизгодна позиция; второ, да започнат да сключват сделки с някои от предателите да свидетелстват и да назоват имена, в замяна на което няма да бъдат екзекутирани и ще излежат присъдите си в родните си системи, в затворническите институции на собствения си Дом.

Грейланд се съгласи и с двете, и предложи на министъра да използва второто стратегически, за да пресече зараждащата се симпатия към предателите и да ги настрои един срещу друг, което би затруднило машинациите на адвокатите им. Знаеше, че намерението му и без това е такова, но също така бе наясно, че за него ще е от полза да може да каже, че идеята идва от самата емперо. И наистина, министърът изглеждаше доволен, че тя е направила точно това, което искаше от нея. И двамата излязоха от срещата с чувството, че са манипулирали фино другия, което означаваше, че срещата е минала добре.

Последваха петнайсет минути за чай с архиепископ Корбин — най-близкото нещо до приятелско посещение, което щеше да има Грейланд за целия си ден. Архиепископ Корбин бе взела страната на емперо в съдбовния ден, когато бе назначен опитът за преврат, и оттогава насам Грейланд показваше своята благодарност, като отвори имперската хазна, за да финансира инициативите на Корбин в Църквата на Взаимозависимостта. Но имаше и нещо друго — Грейланд харесваше архиепископа; по-възрастната жена винаги се бе отнасяла със симпатия към нея и разбираше по-добре от повечето какво означава да ръководиш една огромна бюрокрация, която невинаги симпатизира на целите ти, нито пък е чувствителна към егото ти. Постовете им в общи линии си приличаха и беше хубаво да можеш да поговориш с някого, който разбира извънредно сложните ти проблеми.

Грейланд не каза на архиепископ Корбин, че по всяко време през последните три месеца е можела да се задуши заради един ред код или липсата му.

Последва кратко пътуване с частна мотриса до другия край на хабитата Си’ан, където се намираше парламентарният комплекс и собствените ѝ парламентарни офиси — на теория Грейланд беше парламентарният представител на Си’ан във Взаимозависимостта и макар че на практика не се възползваше от това си право, все пак разполагаше с офисно пространство. Там тя проведе бързо една след друга няколко десетминутни срещи с колегите си парламентаристи, на групи по шестима, а после излезе на трибуната на парламента, за да изнесе петнайсетминутно обръщение към Тийнейджърския парламент на системата на Средоточие, който се намираше на Си’ан за годишния си конгрес. За тях бе голяма тръпка да я видят, а за Грейланд бе голяма тръпка да осъзнае, че най-после е достатъчно възрастна, щом тийнейджърите ѝ се струват невъзможно млади. Това беше нещо ново.

Пет минути по-късно тя отново бе в личната си мотриса и пътуваше към собствения си дворцов комплекс за срещата, от която се ужасяваше най-силно. Тази среща бе с графиня Рафелия Майсен-Персо от Дома Персо, който държеше монопола за ракообразните и някои хрущялни риби и управляваше системата Локоно. В системата Локоно живееха шейсет и пет милиона души на шест луни, дванайсет големи хабитата и над сто малки.

Това бе и първата система, която според прогнозите щеше да бъде отрязана от останалата част на Взаимозависимостта.

Понастоящем трите ѝ входящи и четирите ѝ изходящи струи на Потока бяха стабилни. Но след около шест месеца първата от входящите ѝ струи — тази от Средоточие — щеше да прекъсне, последвана от останалите шест в рамките на единайсет месеца. Дотогава почти всяка друга система във Взаимозависимостта щеше да е претърпяла загуба на собствена струя от Потока, но щеше да е все още свързана, пък макар и слабо, с останалите.

Грейланд очакваше, че графинята ще е театрално бясна, задето, въпреки че емперо бе длъжна да даде на парламента шест месеца (които вече бяха доста по-малко), за да предложи варианти, не бе направила нищо, за да защити или спаси шейсет и пет милионното население на системата Локоно от предстоящата катастрофа. Графинята не я разочарова. Като представителка на своя благороднически Дом и най-млада сестра на властващата херцогиня, Рафелия Майсен-Персо изнесе достойно за награда представление и само дето не разкъса дрехите си, оплаквайки бедата на хората на Локоно. В края му Грейланд се зачуди дали да не изръкопляска.

Не го направи. Не само защото щеше да е грубо, но и защото бе наясно, че графинята изобщо не я е грижа за съдбата на жителите на системата Локоно. Грейланд знаеше, че Рафелия Майсен-Персо е присъствала на срещата, за която говореше Кива Лагос — онази, организирана от Простър Ву.

Нещо повече, бе научила още отпреди Кива да ѝ каже. Джии бе изкопчил тази конкретна тайна от същата банка, спрямо която Кива бе използвала социално инженерство, за да разкрие конспирацията. Джии бе открил още заговорници в други банки, както и зашифровани документи, в които се обясняваха подробности за конспирацията — включително един от графинята, която седеше срещу нея в момента. Нейното послание до сестра ѝ бе сред най-лесните за разшифроване. Шифърът на самата бележка беше истинско произведение на изкуството и би отнел на Джии две десетилетия да го разбие, ако графинята не го бе продиктувала по говорител, свързан с домашната ѝ мрежа, небиометричната парола за която бе името на сегашното ѝ куче (едно пухкаво топче на име Честейн), а биометричната парола (пръстов отпечатък) се съхраняваше в имперската система.

Грейланд си помисли, не за първи път, колко опасен е всъщност Джии: таен личен агент на емперо, обхващащ цялата империя, който знаеше всичко и би ѝ го казал, стига тя да попита. А Грейланд знаеше, че трябва да пита.

Ето как бе разбрала, че графиня Рафелия Майсен-Персо не е искрена и че е поискала тази среща с фалшив претекст; че вместо да се интересува от добруването на шейсет и петте милиона жители, които твърдеше, че представлява, целта ѝ бе да докладва на Надаш Нахамапитин какви са текущите планове на емперо за спасяване на Взаимозависимостта, за да подготвят по-хубав капан, в който Грейланд да падне. Грейланд се бе ужасявала от тази среща не защото нямаше решение на проблема как да спаси милионите локонийци — тя наистина нямаше, засега, което само по себе си бе депресиращо, — а защото знаеше предварително колко обезсърчително ще е да гледа как графинята се преструва, че ѝ пука за нещо друго, освен за самата нея и може би най-близките ѝ роднини и приятели.

Тя не грешеше, но в момента нямаше какво да се направи по въпроса. Затова Грейланд гледаше и слушаше, докато графинята изнасяше пламенното си представление, а когато свърши, Грейланд ѝ благодари за визитата, уведоми я просто, че всичко, което може да бъде направено за системата Локоно, ще бъде направено, и я отпрати, преди графинята да успее да събере сили за второ драматично изпълнение. Цялата среща продължи двайсет и три минути.

Което означаваше, че Грейланд неочаквано бе изпреварила разписанието си със седем минути.

Тя използва около деветдесет секунди от това време да проведе личен телефонен разговор, за да добави една последна среща към деня си.

— Кога разбра, че царуването ти е обречено? — попита Грейланд Тома Шанвер. Двамата бяха сами на мостика на „Оверн“, Грейланд бе оставила охраната си пред вратата. „Оверн“ се намираше в личния док на емперо; тук тя би трябвало да е в същата безопасност като в собствения си дворец. Въпреки това телохранителите ѝ не бяха доволни, но Грейланд искаше да говори с Шанвер насаме.

При този въпрос Шанвер повдигна вежда.

— Лоши новини ли очакваме? — попита той. От всички хора, които Грейланд познаваше, Шанвер се отнасяше с нея най-неофициално, не поради някакво патологично неуважение към царската особа, а защото той самият бе царска особа — сваленият крал на Понтийо, който се намираше извън Взаимозависимостта. С други думи, Шанвер се отнасяше с Грейланд като с равна, което тя оценяваше. Никой друг не го правеше, дори и Марс, който въпреки интимната им връзка отлично съзнаваше каква пропаст ги дели в общественото им положение.

— В последно време не получавам други новини освен лоши — призна Грейланд.

— Знам и съжалявам за това — рече любезно Шанвер. — Имах предвид, дали не става дума конкретно за някакъв нов преврат?

— Не преврат. Преврати. Няколко са.

— Няколко? Впечатлен съм. Хубаво е да си популярен.

— Не и по този начин.

— Предполагам. Мога да ти кажа какво мисля по въпроса, разбира се, но се чудя защо просто не попиташ твоето сборище от мъртви емперо. Със сигурност някой и друг от тях е станал жертва на преврат.

— Не и наистина — каза Грейланд. — Имало е няколко убийства, а някои емперо са били… заменени от семейство Ву, когато станало ясно, че имат проблеми с тях.

— „Заменени“ — повтори Шанвер. — Този евфемизъм ми харесва.

— Убийствата обаче не са били част от по-мащабен бунт, а не мисля, че ако семейство Ву сменя един от своите с друг от своите, това се брои за истински преврат. Просто семейна политика.

— В последния опит за преврат срещу теб имаше участници от Ву — напомни ѝ Шанвер.

— Но не беше успешен — изтъкна Грейланд. — Докато… — Тя млъкна.

Шанвер се усмихна.

— Можеш да го кажеш.

— Докато опитът за преврат срещу теб е бил успешен — продължи Грейланд.

— Да, така беше — призна Шанвер. — Едвам отървах кожата. И този кораб. И няколкостотин приятели. И значителна част от цялото човешко познание по онова време. И, разбира се, непренебрежимо количество материални ценности.

— Всичко това означава, че си го очаквал и си знаел, че не можеш да го спреш.

— Така е.

— Кажи ми, откъде научи?

— Мога да ти кажа, но не знам дали ще ти е от полза.

— Защо?

— Защото аз, как да се изразя, не бях добър крал. Далеч не толкова добър, колкото си ти като емперо, млада ми приятелко. Нито пък толкова добър човек.

— Ти не си лош човек — каза Грейланд.

— Сега съм по-добър оттогава — призна Шанвер. — И също така вече не съм човек. Аз съм машинно сътворено съзнание, базирано на някого, който е бил човек. Помня, че съм бил човек, и помня какви желания и емоции са ме движили тогава. Имам достъп до тях, но същите тези желания и емоции не ме мотивират в сегашния ми вид. Освен това съм на повече от триста години. Имал съм време да се помиря с греховете си.

— Значи не си толкова различен от моето сборище от емперо. Техните записи имат достъп до информацията какво са мислили и чувствали живите им версии. Просто не могат да чувстват нещата сами.

— Аз все още ги чувствам — каза Шанвер. — Също както ти можеш да почувстваш някаква емоция от времето, когато си била на пет годинки. Но не се чувстваш по същия начин като петгодишната си версия.

— Понякога се чувствам.

— Е, добре. — Шанвер се усмихна. — Исках да кажа, че не би реагирала на тези чувства по същия начин, както когато си била на пет. Изглеждаш ми забележително овладяна.

— Благодаря — каза Грейланд. — Въпреки всичко бих искала да знам кога си разбрал, че се задава преврат.

Шанвер въздъхна, което бе напълно ненужно, предвид че беше изкуствен интелект, прожектиращ холографски образ на себе си.

— Кратката версия е, че разбрах, че се задава, когато бях използвал или предал всички хора, които можеха да са ми полезни съюзници, и останалите решиха, че е време да си вървя. Дългата версия ще отнеме много време и, опасявам се, окончателно ще съсипе мнението ти за мен като добър човек. Бих казал, че това беше катастрофа, създадена от самия мен, ето защо можех отрано да я видя как се задава.

— Щом си я очаквал, защо не можа да я избегнеш?

— Защото от някои избори няма връщане назад — отговори Шанвер. — А в началото на управлението си, когато бях надут и глупав, направих няколко такива избора. Бързо един след друг. Всичко започна оттам. Накрая — а дотогава бях насъбрал достатъчно мъдрост, за да се ужася от някои от тези ранни избори — осъзнах, че макар да мога да отложа преврата, не мога да го избягвам вечно. Затова го забавих достатъчно дълго, за да избягам. — Той се усмихна. — В което имаше някаква ирония, защото, когато превратът най-после дойде, аз вече умирах — също заради някои неразумни избори, които бях направил в началото. Ако заговорниците бяха изчакали още годинка-две, изобщо нямаше да им се налага да извършват преврат.

— Съжалявам, че си направил тези избори — каза Грейланд след кратка пауза.

— Е, аз също, ако искаш да знаеш — рече Шанвер. — Да гледаш назад към живота си и да виждаш колко по-добър си могъл да бъдеш, не е особено приятно. Единствената хубава страна на всичко това е, че сега съм тук, с теб и Марс. Който, между другото, направо се съсипва, докато се мъчи да открие математиката, която ще ни спаси.

— Той ли ти го каза?

— Не, разбира се, че не. Но идва при мен да говорим за математика. Предполагаше, че щом съм машина, ще мога да разбера онова, което разбира той, но аз нищичко не разбрах. Ала се уча, защото искам да съм му от полза. Все още не съм. Но мисля, че рано или късно ще стигна дотам. Все пак сега се уча по-бързо от повечето хора. Той всъщност е гениален, знаеш ли? Твоят любим, имам предвид.

— И аз така мисля.

— Не, аз говоря за нещо повече. Той е прекалено скромен, за да го каже или дори да си го помисли, но аз виждам работата му и даже мога да проумея част от нея. Ако някой те спаси, това ще е той. В момента въпросът е дали разполага с достатъчно данни, с които да работи. И дали получава достатъчно сън. — Шанвер забеляза как сянка пробяга по лицето на Грейланд. — Какво има?

— Какво да има?

— Току-що ти мина някаква мисъл. Докато говорех за данните.

— Не е важно.

— Добре — каза Шанвер. — Но като стана дума за данни, ти спомена, че знаеш за няколко подготвени опита за преврат.

— Да.

— Откъде знаеш? Ако хората от охраната и разузнаването ти знаеха за тях, предполагам, че вече щяха да са бивши опити за преврат.

— Имам си други източници.

— А тези източници включват ли изкуствения интелект, който ръководи имперското ти куклено шоу?

Грейланд го изгледа остро.

— Защо питаш?

— Защото твоят приятел Джии — така му беше името, нали? — направи няколко опита да проникне в системите ми. Забелязах първия от тях скоро след като пристигнах тук. Той прати една програма в опит да хакне защитната ми стена. Аз я изолирах и разглобих, за да видя как работи, а после му пратих съобщение, че ще се радвам да си побъбря с него, ако просто почука, вместо да се опитва да се вмъкне през прозорците. Той не отговори. Но продължава да се опитва да се вмъкне през прозорците. Щом го прави с мен, предполагам, че не съм единствената система, в която се опитва да се вмъкне.

— Съжалявам, че Джии продължава с опитите да те хакне — каза Грейланд.

— Няма нищо. Е, добре де, има — поправи се Шанвер, — но засега не е проблем. Държи ме нащрек. Но бих предпочел просто да си поговоря с него, ако е позволено.

— Доколкото знам, Джии не говори с никого друг освен мен. И другите емперо преди мен.

— Е, аз съм крал — изтъкна Шанвер. — Или бях. Това може би се брои.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. Но да се върнем на въпроса ти кога съм разбрал, че царуването ми е обречено. Разбрах достатъчно рано, за да се спася. Затова ли питаш? За да знаеш кога ще стане прекалено късно да се спасиш?

Грейланд поклати глава.

— Не се опитвам да се спася.

— Това е благородно до степен на саможертва.

— Не става дума за благородство.

— За какво тогава?

— Мога да спра тези преврати — каза Грейланд. — Разполагам с нужната информация, знам кои са действащите лица и къде са. Е, поне повечето. Мога да обявя военно положение и да ги хвърля всички в затвора, точно както направих предишния път. Но по този начин ще предотвратя само сегашните опити. А ще има и други. Винаги е имало. Още от деня, в който станах емперо. Стъпчеш един, изскачат нови два. А междувременно онова, върху което трябва да се съсредоточа, не се изяснява.

— Спасяването на Взаимозависимостта — вметна Шанвер.

Грейланд поклати глава.

— Не. Тя е обречена, каквото и да правим. Не можем да спрем разпадането на струите на Потока. Не можем да спасим империята. Трябва да спасим хората. Не само някои от тях. Не само благородниците. Трябва да ги спасим всички. Аз трябва да ги спася всички. Това е задачата ми, ако питаш мен.

— Непосилна задача.

— Може би — каза Грейланд. — Но нямам избор. Трябва да опитам. Ето защо трябва да знам кога ще стане прекалено късно. Не мога да спра тези опити за преврат, освен ако реша да не правя нищо друго полезно. Но може би ще успея да направя онова, което си направил ти — да забавя вече съществуващите. Да ги задържам и да губя времето на организаторите им колкото е възможно по-дълго. Защото с толкова време разполагам. Не докато последната струя на Потока изчезне. А до първия успешен преврат. Толкова време имам да спася всички.

— Достойно за възхищение — каза Шанвер. — И как ще забавиш тези опити за преврат?

— Като предизвикам малко хаос.

12

Кива Лагос смяташе, че е лесно да получиш достъп до почти всекиго по всяко време, ако: а) си достатъчно високопоставен; и б) си готов да се държиш като пълен задник. Затова, когато слезе от асансьора в Дома на гилдиите на етажа, където се намираха офисите на Дома Улф, с документи в ръка, не си направи труда да спира на рецепцията; просто сви наляво и тръгна по коридора към офиса на Друзин Улф, без да обръща внимание на отначало обърканите, а после все по-остри гласове на поне трима служители, които искаха от нея да спре.

Тя не спря. Отвори със замах вратата на офиса на Друзин Улф, а после я затръшна и заключи, преди нежеланият ѝ антураж да се добере до нея. Друзин Улф вдигна очи от мястото си до една масичка за кафе, където разговаряше с друг мъж за дявол знае какво, пък и на кого му пука.

— Какво става, да му се не види? — възкликна Улф.

Кива посочи с пръст другия мъж.

— Ти. Бягай да се шибаш.

Чу се блъскане по вратата. Кива не му обърна внимание.

Друзин Улф докосна ръката на събеседника си, за да попречи на всякакви опити за бягане и шибане.

— Луда ли си? Не може току-така да нахълтваш в офиса ми и да казваш на хората да бягат да се шибат.

— И все пак ето ме тук — каза Кива. — В офиса ти. И казвам на този излишен малоумник да бяга да се шиба. — Обърна се към излишния малоумник. — Коя част от „Бягай да се шибаш“ не разбра?

— Той и аз имаме спешна работа.

— Ти и аз имаме спешна работа — заяви Кива. Приближи се и му подхвърли един документ, с което му причини няколко неловки мига, докато се мъчеше да го улови. — Защото, ако изляза от този офис, без да съм говорила с теб за това, още сега, няма да ти хареса вниманието, което ще получиш впоследствие.

Улф прочете документа, като се мръщеше. Кива се обърна пак към излишния шибаняк.

— Това е моментът, в който той ти казва да бягаш да се шибаш — увери го тя. Излишният шибаняк, все още дълбоко объркан, погледна към Улф.

— Няма да ти кажа да бягаш да се шибаш — рече Улф на другия мъж и стрелна с поглед Кива. — Но се опасявам, че трябва да поговоря с тази… особа веднага.

— Шегуваш се — обади се най-после излишният шибаняк.

— Иска ми се да беше така — увери го Улф. — Ще кажа на Майкъл да се обади в офиса ти и да назначи нова среща.

Излишният шибаняк седеше зяпнал, докато Кива не го потупа по рамото.

— Чу го — каза тя. — Айде бягай да се шибаш вече. — Отиде до вратата, отключи я и я отвори рязко, с което накара поне един от хората, блъскащи по нея, да залитне през прага. Излишният шибаняк излезе и след един кратък миг, в който Улф увери помощника си, рецепционистката и набързо повикания охранител, че всичко е наред, двамата най-после останаха сами.

— Винаги ли влизате така в стаята, лейди Кива? — попита Улф.

— Научила съм го от мама.

Улф остави документа, който тя му беше дала, на масичката за кафе и почука по него.

— Би ми било много интересно да науча как сте попаднали на тази информация.

Кива седна в наскоро опразнения от излишния шибаняк стол; той още бе топъл от тялото му, което бе леко гнусно.

— Е, Друзин, когато идваш да ми провалиш шибаната вечеря с монолог, можеш да предположиш, че ще се заема да разбера какво си намислил.

— Мислех, че съм бил много внимателен с тези трансфери.

— Сигурна съм, че си го мислил. Но не си бил. А аз съм добра в разкриването на тайни.

— Но не сте толкова добра в пазенето на собствените си тайни, а? — Улф се усмихна и килна глава. — Чух, че доста внезапно сте напуснали изпълнителния комитет на емперо. И че ви разследват от Министерството на финансите. Май ставаше дума, че сте забърсали част от сметките на Нахамапитин, които уж трябвало да проверявате.

— В това няма нищо вярно.

— Разбира се — рече сухо Улф. — Всъщност чух, че забърсаните пари били доста повече от малка част. В това определено има някаква ирония. Да разкриете всички финансови гимнастики на Нахамапитин, а после да извършите някои собствени.

— Всичко това са глупости на търкалета и разследването ще го докаже, така че няма чак такава ирония, каквато си мислиш — заяви Кива, а после посочи с очи документа. — Добрата новина е, че може би съм намерила начин да си върна благоразположението на емперо.

— Не сте дошли тук само за да злорадствате, лейди Кива.

— Не, ако исках да злорадствам, просто щях да ти прекъсна шибаната вечеря.

— Тогава защо сте тук?

Сега бе ред на Кива да почука по документа.

— Искам да участвам — каза тя.

— Моля?

— Чу ме.

— Знаете ли изобщо в какво искате да се включите?

Кива се подсмихна.

— Да не мислиш, че си единственият, срещу когото имам компромат? — Тя размаха пачката документи, които още държеше в ръка. — Спретнали сте хубав мъничък заговор. Срамота ще е да му се случи нещо.

— Просто това е…

— Какво?

— Ами… — Друзин се разшава леко на стола си. — Малко е внезапно. Миналата седмица вие бяхте любимката на емперо.

— Не — поклати глава Кива. — След последния скапан опит за преврат Грейланд се нуждаеше от шибана марионетка в изпълнителния комитет. От някого, когото си мислеше, че може да контролира. Аз не съм точно контролируема, Друзин.

Той се усмихна леко.

— Забелязах го.

— Разбира се, не си пълен шибан идиот. — Кива се приведе към него. — Защо мислиш, че изведнъж ме обвиниха във финансови злоупотреби със сметките на Нахамапитин? Не защото съм се опитала да гребна от шибания каймак. А защото нашата скъпа емперо се нуждаеше от претекст да ме разкара от изпълнителния комитет, без да изглежда, че ме уволнява по прищявка. Седя си аз в офиса и ония шибаняци от финансовото министерство влизат и ми изръсват тая глупост, а няма и двайсет минути след като си отидоха, един от подлизурковците на емперо ми се обажда и ми предлага „възможност“ да си подам шибаната оставка. Мога да позная кога са ми скроили шапката. Това не е нещо, което става за една шибана седмица. Подготвяно е отдавна.

— Май сте ядосана на емперо.

— Разбира се, че съм ядосана на шибаната емперо. Да ѝ го начукам на нея и на пикливата ѝ тактика.

— И решението ви е да изнудвате мен.

— Не. — Кива пак поклати глава и посочи документа. — Ако смятах да използвам това, за да си оправя отношенията с Грейланд, щях да го направя, когато шибаният ѝ подчинен ми се обади. Не, то ми трябваше, за да ти привлека вниманието. Сега, когато разполагам с него, нека ти кажа какво мога да ти предложа срещу местенце за мен на тази маса.

Улф се облегна на облегалката на стола си.

— Слушам.

— Първо: ще те науча как да си местиш шибаните пари, без това да бие на очи като дете, мацащо с боя вратата на кухнята. Сто процента съм изумена, че в същия този момент горилите на Грейланд не нахълтват през шибаната ти врата.

— Като се има предвид, че горилите ѝ току-що са посетили вас, не съм сигурен, че в случая искам да се възползвам от съвета ви, лейди Кива.

— Казах ти, това беше нагласено. Театър. Сега, когато вече не съм в изпълнителния комитет, всичко ще изчезне като пръдня, издухана от вентилатор. Което ни води до второто: Помниш ли за онова преразглеждане, което искаше, на договорите с Нахамапитин?

— Да.

— Честито, имаш го.

— Нима?

— Да — ако ме вкараш в тази работа.

— И мислите, че след като всичко това — Улф махна неопределено, обхващайки с този жест заговора, за който говореха през повечето време — свърши, все още ще сте в позиция да сключвате такива сделки?

Кива изпръхтя.

— Не е нужно да чакаме „всичко това“. — Тя размаха ръце, имитирайки подигравателно Улф. — Можем да отметнем тази част още сега, преди „всичко това“. Така твоят Дом получава сделката, дори „всичко това“ да се провали.

— Ами ако „всичко това“ мине по план?

— Тогава ще видим какво ще стане, нали? — Кива сви рамене. — Аз си имам свой Дом, Друзин. Имам си свой бизнес и свои грижи. Бях наета да се занимавам с шибания бизнес на Дома Нахамапитин. Няма да ме убие, ако го зарежа. Но междувременно двамата все още можем да въртим бизнес.

— При моите условия.

— Не, те вече са мои условия. След като получавам нещо от сделката.

— Хммм. Какво друго?

Кива размаха документите си.

— Е, като начало, тази ваша авантюра все още е доста слабо финансирана. Мога да ви осигуря капитал.

— Ще спонсорираш революцията? — попита саркастично Улф.

— Разбира се, че не — рече Кива. — Тя ще го направи.

— Коя е „тя“?

— Същата особа, чиито тайни лични сметки държа замразени през последната шибана година, ето коя — изтърси Кива и се наслади на шокираното изражение на Улф. — Хайде стига, Друзин. Не съм тъпа. Нали не мислеше, че съм останала с впечатлението, че идеята е твоя? — Тя размаха пак документите. — Или на някого от тези клоуни? Такова нещо изисква сериозна амбиция. Цялата работа отдалеч вони на нея.

— Бях останал с впечатлението, че не я харесваш — отбеляза Улф.

— Няма да я цункам, да му се не види. Не е нужно да я харесвам. Достатъчно е да я уважавам. А аз я уважавам. Повече от шибаната Грейланд, във всеки случай. Виждала съм отблизо как работят и двете. Едната знае какво прави. Другата си няма никаква представа.

— И как смяташ да… освободиш тези фондове? Бях останал с впечатлението, че си предала на властите тайните сметки, които си намерила.

— Предадох им тайните сметки, за които им казах, да — рече Кива. — Но пък има и такива, за които не съм им казала.

Улф се усмихна.

— А пък аз си мислех, че не крадеш.

— Това не е кражба. Това е разумно финансово планиране.

— Не е най-великият план, който съм чувала — каза Сеня Фундапелонан на Кива същата вечер, след като обичайният им нощен фестивал от взаимни оргазми бе утихнал и двете отново бяха минали към приказки.

— Всичко ще мине чудесно — увери я Кива.

Сеня се надигна в леглото.

— Изфабрикувала си разрив с владетелката на познатата вселена, публично си обвинена във финансови злоупотреби и се преструваш, че се съюзяваш с особа, която поне на два пъти се е опитала да убие емперо. Тази особа принадлежи към семейство, което е направило опит за преврат и също така, да не забравяме, е убило поне един член на имперската фамилия. А, да, и между другото, се опита да убие и теб.

— И за което ти по-рано работеше — напомни ѝ Кива. — И все още работиш в известен смисъл. Поне за Дома.

Сеня се наведе и целуна Кива по рамото.

— Сега работя за теб. Ти ме открадна, нали помниш? След като те ме простреляха, целейки се в теб.

— Като излагаш нещата по този начин, наистина звучи малко засукано — призна Кива.

— Съвсем мъничко. Това, което ти казвам, е, че Надаш ще има много причини да те подозира. Трябва да разполагаш с отговори на подозренията ѝ.

— Вече поработихме доста в тази насока — каза Кива. — Почти е сигурно, че Надаш има свои хора в Министерството на правосъдието и Министерството на финансите. Когато проверят оплакванията срещу мен, те ще открият отлично подправените документи от разследването, които потвърждават каквото казах на Улф. Записки за дълго разследване, които обаче според метаданните на документите са създадени през последните две седмици. Точно както би било при една постановка.

— Много се гордееш с това — промърмори Сеня.

— Я стига, то си е хубав шибан щрих.

— Също така не е особено добра идея да си прекалено влюбена в собствената си хитрост.

— А бе ти да не си ми майка?

— Ако ти бях майка, щях да използвам думата „шибан“ по-често.

— Това си е много хубава дума.

— Сигурно — каза Сеня. — Но може би не колкото всяка друга дума, която излиза от устата ти.

— През половината шибано време аз дори не се чувам, че я казвам.

Сеня я потупа лекичко.

— Знам. Обаче щеше да я чуваш, ако аз я използвах колкото теб.

— Не, нямаше.

— С шибана гаранция шибано щеше да те шибам.

— Преувеличаваш.

— Не много.

— Чудесно. Сега наистина ще се чувам всеки шибан път, когато я използвам.

Сеня я потупа пак.

— Ще ти мине, сигурна съм. Но мисълта ми в началото на всичко това беше, че за колкото и хитра да се мислиш, трябва да внимаваш с Надаш. Права си, аз работех за нейното семейство. Познавам ги какви са. Ще те спипат, когато не ги очакваш. Така действат те.

— Знам.

— Знам, че знаеш, Кива. Но трябва да го почувстваш. — Сеня седна в леглото. — Виж. Може би ти дойде малко преждевременно, защото ти си… ами, ти си си ти, но работата е там, че съм влюбена в теб. Което не очаквах да се случи. Хубаво ми беше с теб, а после, когато ме простреляха и ти се грижеше за мен, ти бях благодарна, пък и винаги съм те харесвала. Но сега осъзнавам, че те обичам, и това е ужасно, защото трябва шибано да се притеснявам за теб. Затова искам да почувстваш, в главата и в стомаха си, идеята, че Надаш Нахамапитин е опасна за теб. Защото няма да си в безопасност, докато не го почувстваш. А това е ужасно за мен.

Кива лежеше в леглото, попивайки всяка дума на Сеня, а после, след уважителна пауза, каза единственото, което смяташе, че може да каже в този момент.

— Да не се опитваш шибано да ме урочасаш?

Сена я погледна объркано.

— Какво?

— Опитваш се шибано да ме урочасаш — повтори Кива. — Казваш ми, че ме обичаш, точно преди да отида и да се опитам да проваля този шибан опит за преврат. Това си е шибана гадост.

Сеня зяпна насреща ѝ, а после избухна в смях и се строполи върху Кива.

— Гадина такава — промърмори тя.

— Така е по-добре.

— Не е по-добре, но е точно в твой стил. — Сеня се гушна в нея.

— Ще внимавам — каза Кива след няколко минути.

— Добре — отвърна Сеня. — Не ме разбирай погрешно. Знам, че се опитваш да прецакаш плановете на Надаш. Когато опре до взривяване на чужди планове на парчета, никой не може да се сравнява с теб.

— Благодаря.

— Няма защо. Само не ѝ позволявай да направи същото с теб.

— Няма — обеща Кива.

Кива бе тази, която уреди последвалата среща. Тъй като хем мислеше, че ще е по-добре да изглежда, че не вярва на конспираторите, хем наистина не вярваше на конспираторите, я назначи на публично място: наскоро преименувания парк „Атавио VI“. Паркът се намираше много близо до Брайтън, резиденцията на покойния емперо в Първа стъпка, която той предпочиташе пред имперския си дворец в Си’ан. Кива избра срещата да стане по пладне, когато парк „Атавио VI“ щеше да е пълен с хора, които тичат, карат колело, разхождат домашните си любимци, играят с децата си и изобщо всячески се пречкат. Парк „Атавио VI“ не бе голям, но имаше няколко пешеходни алеи с буйно раззеленени дървета, образуващи почти плътен покров, който би затруднил снайперистите.

Кива признаваше пред себе си, че може би прекалява малко с предпазливостта, що се отнася до снайперистите. Но от друга страна, Надаш и по-рано се бе опитала да я убие с помощта на снайперист. Така че може би прекалената предпазливост беше шибаният минимум от предпазливост, когато си имаш работа с Нахамапитин.

Друзин Улф седеше на пейка близо до входа на парка и махна на Кива, щом я видя; тя отиде при него. Той безмълвно протегна ръка. В нея имаше слушалка от позната марка с жестов контрол на захранването и силата на звука. Кива взе слушалката, пъхна я в ухото си и чукна по нея, за да я включи. След десет секунди се разнесе сигнал за входящо обаждане. Кива чукна пак по слушалката, за да го приеме.

— Здравей, Кива — поздрави Надаш Нахамапитин от другия край на линията.

— Здравей, Надаш — отвърна Кива. Ритна лекичко с обувката си Улф, който още седеше.

„Какво?“, изрече само с устни той. Кива мълчаливо му даде знак, че просто иска от него да стане. Улф изглеждаше озадачен. Кива завъртя очи, дръпна го от пейката, хвана го под ръка и тръгна с него по алеята, така че да не представлява буквално шибана седяща мишена.

— Разбирам, че имаш интерес да се присъединиш към малкото ни предприятие — каза Надаш, докато Кива вдигаше Улф от шибаната пейка. — Сигурно разбираш, че може да изпитвам известни притеснения доколко си искрена.

— Искаш да кажеш, защото контролирам бизнеса на твоя Дом и защото шибаното ти семейство се опита да ме убие, така че и двете имаме основателни причини да не се харесваме и да не си вярваме? — уточни Кива.

— Точно така — потвърди Надаш. Кива забеляза съвсем кратка пауза между своите думи и отговора на Надаш. Това показваше, че където и да се намираше в момента Надаш, не беше на Средоточие; по-скоро някъде достатъчно далеч, че да има миниатюрно светлинно забавяне. Кива не можеше да я вини. В края на краищата Надаш бе избягала престъпничка. Да дойде на Средоточие би означавало да си търси белята.

— Вече обясних мотивите си на Друзин Улф — каза Кива. — Можеш или да ги приемеш за искрени, или не. Аз от своя страна съм склонна да си затворя очите за факта, че семейството ти се опита да ми пръсне мозъка. Разбирам, че беше просто бизнес. Адски глупаво, но все пак бизнес.

— И искаш да приема контрола ти над Дома Нахамапитин също за бизнес?

— Че то си е бизнес. Пък и точно в момента няма кой друг да го управлява. Ти си бегълка, майка ти е в затвора, единият ти брат е мъртъв, а другият — на Край, така че и той е все едно мъртъв. Ще се зарадваш да разбереш, че семейният ти бизнес в момента върви чудесно. А когато всичко свърши и си уредим сметките, можеш да си го получиш обратно.

— Просто ей така?

— Кажи-речи. Не ме разбирай погрешно, Надаш. Домът Нахамапитин ми плаща щедро за моето опекунство. Аз не управлявам бизнеса ви от добро шибано сърце. Ще си получа своето. Но и ти също, а аз съм толкова добра в управлението на твоето, че моето изобщо няма да ти липсва.

— Моето включва ли онези мои сметки, които си замразила? Онези, които още не си предала на властите?

— Да.

— Трябва да знаеш, че подобен трансфер ще задейства някои аларми. Обясни ми как ще го осъществиш, без да уличиш нито мен, нито себе си.

Кива обясни надълго и нашироко как ще го направи, докато се разхождаше безцелно с Улф. Двамата постоянно минаваха от едната на другата страна на алеята, движейки се от дърво към дърво, като избягваха пролуките в зеления покров и от време на време едва не се сблъскваха с пешеходци и колоездачи. Дори Улф да бе разбрал какво прави Кива, с нищо не го показа, вместо това предпочиташе да сумти раздразнено, докато тя го мъкнеше насам-натам. Кива пет пари не даваше за раздразнението му. В момента той играеше ролята на неин щит.

Накрая Надаш като че ли се убеди, че Кива може да направи онова, което е решила.

— Значи се разбрахме — заключи Надаш. — В краткосрочен план ми пращаш онези все още скрити фондове. В дългосрочен, семейството ми си връща контрола над Дома Нахамапитин.

— Да, за фондовете — каза Кива. — Дългосрочната част зависи изцяло от това дали ще успееш да осъществиш плановете си.

— Остави на мен да се притеснявам за това.

— О, ще го направя — увери я Кива. — Но част от моята сделка е да се намирам във вътрешния кръг на тази работа. Допускаш ме вътре и в замяна аз мога да ти кажа какво се мислеше в имперския дворец буквално допреди седмица. И мога да ти помогна да запазиш цялото това нещо в тайна далеч по-добре, отколкото го правиш досега.

— Да — рече Надаш. — Доста се ядосах на Друзин, когато разбрах, че неговият миг на злорадство те е насочил право към нас. Злощастна работа.

— Следващия път напомни на съзаклятниците си да си затварят шибаните усти.

— Много добра идея, Кива, благодаря ти. Ще го направя.

— А сега какво? — попита Кива.

— Ти премина успешно интервюто — каза Надаш. — Двамата с Друзин Улф ще получите допълнителни инструкции. Ще ги познаеш, щом ги видиш.

— Звучи ми доста неясно.

— Няма да ги пропуснеш, гарантирам ти. Довиждане, Кива. Чакам с нетърпение да си получа моето, а ти — твоето. — И в слушалката настъпи тишина.

„Каква гадина“, каза си Кива. Измъкна слушалката от ушния си канал.

Общо взето „срещата“ бе протекла толкова добре, колкото Кива очакваше. Тя не бе очаквала Надаш да я приеме с разтворени обятия; не това беше целта. Целта в момента бе да разчупи леда и да започне да събира информация, за да може в подходящото време да мушне подходящия прът в подходящото колело. Грейланд не искаше от нея да унищожи този заговор. Задачата ѝ бе да го накара да буксува и да изглежда услужлива, докато го прави.

„Мога да се справя с това“, помисли си Кива. Сеня бе права: когато опреше до взривяване на чужди планове на парчета, Кива бе най-добрата и задобряваше все повече. А тази малка авантюра бе в пълно съответствие с решението ѝ, взето малко след първия ѝ сблъсък с Дома Улф, да наложи промяна на другите за доброто на всички, независимо дали го искат, или не. Този опит за преврат щеше да е шибан провал благодарение на Кива, и може би когато всичко това свършеше, Взаимозависимостта, или поне жителите ѝ, щяха да са ей тоничко по-близо до спасението.

„И ще пратя шибаните Нахамапитин право в слънцето“, помисли си Кива. Е, това би било бонус.

— Какво каза тя? — попита Друзин Улф.

— Да не искаш стенограма на целия шибан разговор? — сопна се Кива и погледна надолу, за да пъхне слушалката в джоба на палтото си.

— Искам да знам само какво ще правим сега.

— Тя каза, че ще получим допълнителни инструкции.

— Чудя се какво ли означава това.

— Ти ми кажи, ти си съзаклятник отпреди мен — рече Кива и вдигна очи тъкмо навреме, за да види как една дупка зейна на носа на Друзин Улф, току над лявата му ноздра. Друзин премигна веднъж, погледна към Кива и се строполи възнак.

Кива чу тропот и се обърна да види как един пистолет се приземява на алеята, хората се разпищяха и разтичаха, а някакъв човек с неопределени лични характеристики вдигна оръжие към лицето ѝ. Преди всичко да почернее, Кива имаше време за една последна мисъл:

„Да го шибам. Тя наистина ме урочаса.“

13

— Добре, сега става сложно — каза Марс. Засуети се с таблета, за да пусне най-новата си презентация.

Кардения едва се сдържа да не се изкикоти при това предупреждение.

— Знам — отбеляза тя. — Не забравяй с какво се занимаваме. Твоята работа е да направиш онова, което се готвиш да ми кажеш, разбираемо за хората, които не се занимават с физика на Потока. Политици. Журналисти. Нормални хора. Аз.

— Ти не си нормална — изтъкна Марс.

— Не — призна Кардения. — Но едно време почти бях. Определено не разбирам от физика на Потока. Ще свърша работа за целите на тази презентация.

Двамата се намираха в малък киносалон, свързан с личните покои на Кардения. В него имаше места за около двайсет и пет души и там емперо, когато решеше да поразпусне малко, можеше да покани приятели да гледат най-новите филми или развлекателни програми на голям екран с наистина изумителен звук.

Или поне на теория. На практика, докато Кардения свърши с дневните си задължения като емперо, последното, което ѝ се искаше, бе да има около себе си двайсетина души, които възклицават и крещят на нещо ярко и шумно. Обикновено просто се пъхваше в леглото с Марс и ако двамата гледаха нещо, го гледаха на някой от таблетите си, облегнат на нечие коляно. Веднъж Марс бе отбелязал иронията в това най-могъщият човек в познатата вселена да гледа филмите си като беден студент; в отговор Кардения го измъкна от леглото и го накара да гледат филма в киносалона. В крайна сметка изгледаха пет минути, а после се заеха с нещо друго, което не включваше гледане какво става на екрана.

Кардения се усмихна на този спомен. Това, което правеха в салона сега, не бе като онова, което правеха тогава.

— Добре — кимна Марс и пусна слайдшоуто на извънредно големия екран на киносалона. Заглавието на първия слайд беше „Какво е Потокът?“. Той се намръщи. — Ъъъ, тази част ти вече я знаеш — каза на Кардения.

— Да, знам я — съгласи се тя. — Защо не прескочиш направо на новата, сложната част?

Марс превъртя още няколко слайда, които покриваха в най-общи линии основите на физиката на Потока и астрографията на Потока и Взаимозависимостта; Кардения си отбеляза да накара някого от хората си да помоли някой графичен дизайнер от Имперската информационна служба да помогне на Марс да разкраси презентацията за обща употреба. Марс може да беше гений в много отношения, но графичният дизайн не беше силната му страна.

— Добре — обяви той накрая и спря на един слайд, който показваше графично изображение на плитчина на Потока. — Това е плитчина на Потока, каквато я познаваме. Тя представлява мястото, където корабите влизат или излизат от Потока, и е статична по отношение на най-масивния обект в системата си, който обикновено е звездата. Всъщност в известен смисъл може да се каже, че плитчината е „закотвена“ от гравитацията — ето защо намираме плитчини в звездни системи и почти никога извън тях.

Марс чукна по таблета си и се появи ново изображение на плитчина на Потока, която се движеше и смаляваше, и това се повтаряше отново и отново.

— Но преди около две години… — той вдигна очи към Кардения, — … всъщност точно преди да се кача на кораба за Средоточие…

При тези думи Кардения се усмихна.

— … една петица, неочаквано изхвърлена от отслабваща струя на Потока, открила ето това: мимолетна плитчина, която за разлика от типично наблюдаваните плитчини, се движела независимо и се смалявала. Всъщност, като се има предвид колко кратко време е просъществувала, спокойно можем да кажем, че се е изпарила.

Още един слайд, пълен с уравнения, които Кардения нямаше никаква надежда да проумее.

— Как е станало това? Моята хипотеза е, че отслабването на струята на Потока предизвиква зараждането на няколко локални струи, които временно се свързват с главната — като нишки, отделящи се от разнищващо се въже. Тъй като няма гравитационна сила, към която да се закотвят, те не издържат дълго. Досега не сме виждали такова нещо, защото обикновено, когато някой кораб изпадне неочаквано от Потока, остава в дълбокия космос и не чуваме нищо повече за него. Нямаме данни.

Чукване, нов слайд.

— Но сега, когато разполагаме с тези данни и благодарение на Хатиде Ройнолд разбираме концепцията и част от физиката, стояща зад мимолетните струи, мисля, че трябва да разгледам някои потенциално невероятни възможности, свързани с появата на тези мимолетни струи в локалния космос.

Марс млъкна.

— Как е досега? Схващаш ли?

Кардения му показа сближените си палец и показалец.

— Ей толкова ми остава да престана да схващам.

Марс кимна и мина към следващия слайд.

— Тогава ще го обясня простичко. Мисля, че когато се появява мимолетна струя на Потока, плитчината ѝ прави онова, което нашата почти обречена петица е видяла — само че наопаки. Появява се, отначало миниатюрна, а после се движи и расте, докато се закотви. — Той млъкна за момент. — Всъщност мисля, че всички струи на Потока го правят, когато се появяват в нормалното пространство-време, но обикновените струи бяха толкова стабилни — поне доскоро, — че никога не сме имали възможност да го наблюдаваме.

— Може би трябва да пропуснеш тази част, когато говориш с други хора — предложи Кардения.

— Ясно. — Марс се върна към слайдовете си и изкара следващия, на който имаше още уравнения. — И така, защо това е от значение? Защото, ако плитчините на появяващите се мимолетни струи растат и се движат, може би има начин да манипулираме и дори контролираме този растеж и движение — за да ги разположим по-близо до човешките хабитати и да ги направим достатъчно големи, за да минават през тях и по-големи структури.

— Тоест повече кораби — предположи Кардения.

— Не — отвърна Марс. Появи се нов слайд, показващ цял човешки хабитат, който би могъл да побере стотици хиляди хора. — Имам предвид самите средища.

На Кардения ѝ трябваше секунда, докато загрее.

— Искаш да вкараш цели човешки хабитати в Потока?

— Не бих използвал думата „искам“ — каза Марс. — Но може би е възможно. А ако е възможно, тогава нещата изведнъж стават интересни.

— Интересни?! — възкликна Кардения. Защото сега наистина загря. Ако можеш да натъпчеш цял хабитат в Потока, тогава най-големият проблем на човечеството — прехвърлянето на милиони хора от системите, при положение че космическите кораби могат да транспортират само малка част от този брой — ставаше далеч по-малък. Вече нямаше да са нужни кораби. Можеше да преместиш хората заедно със средището, в което живеят.

И можеше да спасиш почти всички.

— Да го направим — каза Кардения.

Марс вдигна ръце.

— Чакай малко — охлади ентусиазма ѝ той. — Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото… ами, всъщност, нямам слайд за това.

— Забрави за шибаните слайдове — сопна се раздразнено Кардения. — Просто ми кажи.

— Леле — промърмори Марс.

Кардения вдигна ръка.

— Извинявай. Прозвуча доста по-гадно, отколкото трябваше. — Тя посочи към екрана. — Но това тук… може да е тъкмо каквото търсим. Отговорът.

Марс се усмихна.

— Може би — съгласи се той. — Но преди това имаме да свършим много други неща.

— Какво например?

— Ами, първо на първо, трябва да разбера дали е вярно. — Марс посочи към екрана. — Това е просто хипотеза. Догадка, основаваща се на данните. И то даже не на много данни, тъй като се крепи основно на едно-единствено събитие. Бих бил лош учен, ако не те предупредя, че цялата тази работа е доста несигурна.

— Добре — каза Кардения. — И как ще разбереш?

— Трябва да наблюдавам как възниква плитчина на мимолетна струя на Потока.

— Ами, направи го.

— А още по-добре повече от една.

— Колко повече?

Марс зашава неопределено с ръце.

— Ами, десетина? Като за начало?

— Колко време ще отнеме това?

— Ако бях само аз — повече, отколкото имаме. С чужда помощ — може би година.

— Дотогава откъсването на системите ще е започнало.

— Така е — съгласи се Марс. Кардения се намръщи. — Но дори след като съберем данните, ще разполагаме само с данни. Ще знаем, че хипотезата е достатъчно солидна, за да стане теория. Но след това ни остава да решим някои практически въпроси.

— Като например как да направим някоя от тези плитчини достатъчно голяма — предположи Кардения.

— Точно така. Но не само това. — Марс посочи към картинката на хабитата. — Хабитатите не са кораби. Те са паркирани в орбита или в точките на Лагранж. Не отиват никъде, относително казано. И не разполагат със средства да отидат някъде. В най-добрия случай имат двигатели за компенсиране на отклонението, за да останат на орбиталните си пътища. Но тези двигатели не могат да ги придвижат на някакво значимо разстояние. Не можем да ги закараме до някоя плитчина. Ще трябва плитчината да дойде при тях.

— И как ще постигнем това?

Марс сви извинително рамене.

— Ами, виждаш ли… Тъкмо там е сложното.

— Значи не знаеш — заключи Кардения и докато го изричаше, осъзна, че е прозвучало почти обвинително. Надяваше се Марс да не се заяде за това.

Той, разбира се, се заяде.

— Моля?

Кардения преброи до пет, преди да продължи.

— Не, няма нищо. Аз просто… ами…

— Знам — каза Марс. — Разбирам как се чувстваш. Повярвай ми. Но не мога да търся начин да насоча плитчина на Потока към определена точка, без да знам дали плитчините изобщо се движат. Съжалявам да го кажа, но това е наука от вида „крачка по крачка“.

— Мразя, когато няма преки пътища — отбеляза Кардения.

— Няма — каза Марс. — Тоест, освен ако не успееш да намериш данните на онзи, който е предизвикал Разкъсването.

— Моля?

— Разкъсването. Сещаш се, когато хората от системите на Взаимозависимостта, преди да има Взаимозависимост, решили да се откъснат от Земята и всички останали.

— Знам какво е — каза Кардения.

— Е, добре. Каквото и да са направили те, трябва да са разбирали физиката на Потока невероятно добре, за да го направят. На практика са предизвикали изчезването на струя на Потока. — Марс направи гримаса. — И по този начин са заложили последствията, с които си имаме работа сега. За да направят всичко това, те трябва да са разбирали какво правят по-добре от нас. Или от мен, във всеки случай.

— Значи, ако имаш техните разработки, би могъл да заобиколиш всички тези неща, за които говореше?

— Не знам — призна Марс. — Мисля, че независимо от всичко трябва да потвърдим, че плитчините могат да се движат. А останалото… — Той сви рамене. — Зависи. Но ще сме в по-добро положение, отколкото сме сега. Само че тези разработки не съществуват. Ти ми каза, че Джии не ги е намерил.

— Да — съгласи се Кардения. — Така е. Но… ами ако Джии все пак ги е намерил?

— Искаш да кажеш, че Джии разполага с всички данни, за които говорехме току-що?

— Да.

— Тогава ще съм наистина бесен — каза Марс след кратка пауза. — Защото това би означавало, че ти си знаела за съществуването на тези данни и не си ми ги дала. Което ще рече, че си напрягам до скъсване мозъка, опитвайки се да спася милиарди хора от смърт, с умствения еквивалент на вързани зад гърба ръце.

— О — въздъхна Кардения.

— Е? Има ли Джии данните от Разкъсването?

— Ами — смотолеви Кардения. — Ъъъ…

— Изглежда, аз съм най-голямото чудовище в цялата история — каза Кардения на баща си.

— Статистически погледнато, ми изглежда невероятно — отбеляза Атавио VI.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Кардения.

— В момента съм напът да не успея да спася буквално милиарди хора от бавна смърт, докато вселената около тях рухва. Не съм сигурна, че някой може да се мери с мен, статистически погледнато.

— Рухването на вселената около тях не е нещо, което можеш да контролираш — възрази Атавио VI. — Да не успееш да ги спасиш не е същото като да ги убиеш.

— Е, в момента има някои разногласия по въпроса. — Кардения си спомни края на разговора след презентацията на Марс, който за смайване на Кардения се бе превърнал в първата истинска кавга на двойката. Когато тя свърши, Марс се оттегли, уж за да продължи да работи върху презентацията си, но всъщност за да не му се налага да говори повече с Кардения. Беше се прибрал в собствените си покои в двореца, които бяха на практика комунална квартира за младши имперски бюрократи.

— Ето това е моментът, когато трябва да се поинтересувам за събитията, предшестващи твоята визита, нали? — попита Атавио VI.

Кардения присви очи срещу баща си.

— Да, но не се предполагаше да го казваш.

— Ще запомня за следващия път.

— Няма значение — въздъхна Кардения. — И без това не мисля, че ти си човекът, с когото искам да говоря. — Тя освободи Атавио VI и нареди на Джии да извика Рашела I, първата емперо на Взаимозависимостта. Когато Атавио изчезна, Кардения осъзна почти с тъга, че бе отпратила симулацията на баща си с небрежността, с която би се отървала от всеки друг призрак, който срещаше тук, в Стаята на спомените. Някаква част от връзката ѝ с баща ѝ — истинския ѝ баща — се бе изгубила с времето, съвсем наистина.

Кардения би се замислила повече върху тази констатация, но Рашела вече чакаше пред нея.

— Много си лъгала — каза ѝ Кардения, повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Хората много лъжат — отвърна Рашела.

— Да, но ти си превърнала лъжата в политика — контрира Кардения. — По време на основаването на Взаимозависимостта.

— Така е — съгласи се Рашела. — Дали като цяло съм лъгала повече или по-малко от другите, или от следващите емперо, е въпрос, който ще се нуждае от известно проучване. Ако трябва да гадая, бих казала, че съм някъде по средата.

— Лъжите ти някога обръщали ли са се срещу теб?

— Лично или като емперо?

— Няма значение. И двете.

— Разбира се — каза Рашела. — Казването на истината също понякога се е обръщало срещу мен, в случаи, когато може би би било по-милостиво, по-лесно или политически по-правилно да излъжа. Лъжите сами по себе си не водят до лош изход, нито пък истината всеки път води до добър. Както в толкова много неща, контекстът има значение.

— Никога ли не те е притеснявало да имаш такова… гъвкаво отношение към истината и лъжата? — попита Кардения.

— Не. Имах си конкретна цел, и тя бе да създам Взаимозависимостта, а щом я създадох, да я укрепя, за да оцелее през ранните си години. Истината, лъжата и всичко между тях служеха на тази цел.

— Целта оправдава средствата?

— Навремето бих го казала другояче.

— Какво би казала?

— Че целта е прекалено важна, за да изключи която и да било конкретна мярка.

— Удобен софизъм — отбеляза Кардения.

— Така е — съгласи се Рашела, което отново напомни на Кардения, че тази версия на Рашела не е обременена с его и следователно не е загрижена да оправдава действията си по някакъв начин.

„Сигурно е хубаво“, помисли си Кардения.

— Има ли причина да питаш за истината и лъжата? — попита Рашела.

— Скрих информация от някого — обясни Кардения. — Данни за Разкъсването, които може би щяха да са му от полза. Той изобщо не остана доволен. Не беше доволен, че съм го излъгала, че Джии няма информация за това, както и че не съм я споделила с него.

— Това е твое право — изтъкна Рашела.

— Освен това той ми е гадже.

— Това усложнява нещата.

— Така е.

— Намери ли решение?

— Не — каза Кардения. — Извиних се на Марс, че съм го излъгала, и му обясних защо не съм му казала за данните: защото Разкъсването е причината да сме в положението, в което сме сега — изборът на учените и политиците преди хиляда и петстотин години да задействат Разкъсването е направил разпадането на Потока неизбежно. Ние не сме достатъчно отговорни, за да използваме тези данни. Или поне не мисля, че сме.

— А Марс не беше съгласен?

— Каза, че ние не сме те. Че сме по-умни. Тогава аз направих нещо, което не биваше.

— Какво?

— Изсмях му се в лицето — каза Кардения. Погледна безпомощно към Рашела. — Не беше нарочно. Просто смехът ме напуши. Но той греши. Всеки миг от царуването ми като емперо ми е показал, че не сме по-добри от хората преди хиляда и петстотин години. Не сме по-добри, отколкото си била ти, когато си сложила началото на Взаимозависимостта. Извинявай.

— Не се засягам — успокои я Рашела. — Не съм в състояние да се засегна.

— Е, Марс е в състояние. И се засегна. А после се ядоса, че не съм искала да споделя с него данните за Разкъсването. И че още не искам.

— Мислиш ли, че той ще направи нещо ужасно с тях?

— Не — поклати глава Кардения. — Не той. Вярвам на Марс. Но се тревожа за всеки друг във вселената. Разкрия ли веднъж информацията, не мога да я върна обратно. Хората, които са я използвали навремето, едва не са убили и себе си, и всички други с нея. Сега ще убият нас като непреднамерено последствие. Имали сме късмет, че тази информация е останала загубена толкова дълго. Тя е истинска отрова.

— И не мислиш, че Марс ще успее да запази данните за себе си?

— Не може. Той е само един човек. Няма как да свърши цялата работа сам. Ако тези данни се окажат полезни по някакъв начин, ще трябва да ги сподели с другите учени. За да ги потвърдят и да могат да работят върху някои части на проблема, докато той работи върху други. Той вече го прави. А започнат ли да работят върху тези данни, ще видят последиците от тях. Нищо не остава тайна. — Кардения се подсмихна. — Ти би трябвало да го разбираш по-добре от всеки друг. Програмирала си Джии да издирва всяка тайна във Взаимозависимостта.

— Обясни ли му всичко това?

— Да. Но Марс не беше убеден. Каза, че ако данните съдържат полезна информация и аз ги държа скрити, в случай че не успеем да намерим начин да спасим хората на Взаимозависимостта, смъртта им ще тежи на моята съвест. — Кардения сви рамене. — И не съм сигурна, че греши за това. Напълно е възможно наистина да вляза в историята като най-голямото чудовище. Марс ми се сърди, че съм го излъгала. Още повече ми се сърди, че не му давам данните.

— Призна му, че си го излъгала?

— Изплъзна ми се от устата.

— Вероятно не е трябвало да го правиш — каза Рашела, — ако си искала да не ти се сърди.

— Вече е малко късно за това — отвърна раздразнено Кардения. — Надявах се, че ти може да имаш някакъв опит, който ще ми е от полза, за да оправя тази работа. Защото, нали се сещаш, теб те е бивало в лъжите. Докато мен явно хич не ме бива.

— Питаш ме какво бих направила аз в същата ситуация? — попита Рашела.

— Да. Точно така.

— Вероятно бих скъсала с този човек.

— Какво?

— Ако нямаш лична връзка с него, няма да се налага да се притесняваш, че ти е ядосан или недоволен от теб. Ти си емперо. Няма да ти е трудно да намериш други, с които да завържеш лични връзки.

— Така, първо, според моя опит, това изобщо не е вярно — възрази Кардения. — И второ, нека предположим за момент, че искам да запазя тази връзка.

— Щом казваш.

— Ти наистина ли би скъсала с някого просто така?

— Аз наистина скъсах с някого просто така — каза Рашела. — С първия си съпруг.

— И това не те притесни?

— Не. Той се държеше гаднярски от известно време.

— Е, Марс не е гадняр — каза Кардения. — Бих искала да го задържа.

— Сподели данните с него.

— Вече ти обясних защо не ги споделям.

— Сподели ги с него и изолирай онези, с които той иска да сподели данните.

— Да ги „изолирам“? — удиви се Кардения. — Това подозрително ми звучи като „натикай ги в научен затвор, така че нищо да не може да изтече“.

— Това би довело до някои второстепенни проблеми — съгласи се Рашела.

— Не мисля, че мога да го направя — заяви Кардения, а после млъкна. Рашела чакаше търпеливо, защото, бидейки симулация, нямаше причина да не го прави.

— Джии — извика Кардения след момент. Хуманоидният аватар се появи до Рашела. — Разбирам, че си се опитвал да проникнеш в компютъра на „Оверн“. Корабът, който в момента стои в моя док.

— Да — каза Джии.

— Не си имал успех.

— Не, засега не.

— Освен това знаеш, че Тома Шанвер, изкуствената личност, която живее в компютъра на „Оверн“, ти е пратил покана да си побъбрите.

— Да.

— Защо не си приел поканата му?

— Не съм програмиран да приемам такива покани — отговори Джии. — Създаден съм, за да взаимодействам с различните емперо в Стаята на спомените и да издирвам скрита информация. Като се изключи съвсем ограничената ми способност да се обръщам към обслужващия персонал за проблеми, които не мога да реша сам, не разполагам с протоколи за други действия.

Кардения отново насочи вниманието си към Рашела.

— Защо? Ти си програмирала Джии. Няма причина да го лишаваш от възможността да общува с други хора.

— Какви други хора? — попита Рашела. — Стаята на спомените е предназначена да се ползва само от действащия емперо.

— И на никой друг емперо досега не му е минавало през ума да накара Джии да се обърне към някого друг?

— Всички други емперо приемаха онова, което Джии им казваше за ролята си.

— Значи аз съм просто една чудачка — отбеляза Кардения.

— Не бих се изразила точно по този начин, но да.

Кардения се усмихна и се обърна към Джии.

— Бих искала да приемеш поканата на Тома Шанвер да си побъбрите — каза тя. — Той вече ме уведоми, че може да създаде „пясъчник“ в сървърите си, където да се срещнете двамата. Иначе няма как да получиш достъп до сървърите му, нито той до твоите. Това ще е неутрална територия. Уговорете се и проведете тази среща възможно най-скоро.

— Да, Ваше величество — каза Джии и изчезна.

— С каква цел? — попита Рашела.

— Марс вече е споделил информация с Шанвер — обясни Кардения. — А Шанвер набира скорост с физиката на Потока. Ако се убедя, че мога да му вярвам, бих могла да предоставя данни за Разкъсването на Марс, при условие че единственият, с когото ги споделя, е Шанвер. Той е изкуствена личност и е прекарал последните триста години в изолация. Няма да е жестоко да го държим отрязан от всички останали. Той вече е отрязан.

Кардения прекара още малко време в Стаята на спомените, преди да сложи край на сесията си. Когато излезе, Марс я чакаше.

— Имам да ти казвам някои неща — рече тя. — Важни неща.

— Могат да почакат — отвърна Марс. Лицето му бе изпито и разстроено.

Кардения се намръщи.

— Какво има?

— Случило се е нещо — каза той. — С Кива Лагос.

14

Нещата вървяха на добре за Надаш Нахамапитин.

Като начало, беше изхвърлила част от боклука, под формата на Друзин Улф и Кива Лагос.

Но също така, и в момента се наслаждаваше тъкмо на това, имаше нов адрес. Беше се измъкнала от усойните, зловонни помещения на „Нашата любов не може да продължи“ и в момента обитаваше „Бели чепици и много долари“. И той като „Нашата любов“ беше вътрешносистемен търговски кораб; но за разлика от нея „Белите чепици“ не изискваше антибиотици дори само да го гледаш.

„Белите чепици“ бе кораб за отдаване под наем и сега, когато срокът на договора му бе изтекъл, го бяха върнали на Дома Ву за ремонт преди следващото наемане. Простър Ву го бе заделил временно за лична употреба — прерогатив на висшите служители на Дома Ву за ненаетите кораби — и го бе паркирал в личния пристан на семейство Ву, където никой имперски инспектор или данъчен нямаше да го закача. Освен ако не излезеше от дока, корабът бе на практика невидим.

Надаш бе доволна. „Белите чепици“ беше чист и модерен и предишният му наемател го бе преоборудвал да подслонява и пътници освен товара, така че квартирата ѝ вече не бе облицована със скърцащ помътнял метал и тук-там петна от плесен. Простър Ву бе снабдил кораба с минимален екипаж от техници и домашни прислужници, всички те взети от все още намиращата се в системата петица на графиня Нахамапитин, която бе конфискувана, когато я арестуваха за измяна и убийство. Надаш прие клетвата им за вярност като действаща глава на Дома си, а после като една истинска Нахамапитин забрави, че съществуват, освен ако не искаше нещо конкретно от тях.

Да живее, макар и временно, на издръжка на семейство Ву обаче си имаше и лошите страни, спомни си Надаш, когато Простър Ву нахълта в каютата ѝ без предизвестие и без дори да почука.

— Убила си Друзин Улф — обвини я той.

— Не аз — отвърна мило Надаш. Изтягаше се на един шезлонг и си играеше с таблета си. — Аз бях тук през цялото време. Имам свидетели.

— Не можеш просто така да избиваш съюзниците си. Така хората ще престанат да ти бъдат съюзници. А ти имаш нужда от всичките си съюзници. Ние имаме нужда от тях.

Надаш остави таблета.

— Виж сега, Простър. Има два начина да обясним какво се случи с нашия скъп приятел Друзин Улф. Първият е, че не съм накарала да го убият. Случайно знам, че когато случаят бъде проучен от разните там пазители на закона, които неизбежно проучват такива случаи, ще бъде намерено писмо, което разкрива, че Друзин Улф е подмамил Кива Лагос в онзи парк с цел да я убие — в края на краищата, напоследък двамата са имали обтегнати бизнес отношения. Извежда я в парка; един шляещ се убиец я гръмва в главата; всичко е точно.

— Само дето Улф е мъртъв.

Надаш сви рамене.

— Човек може да се блъсне. Да залитне. Така става, като наемаш евтини убийци.

— И очакваш някой да повярва на това?

— Очаквам пазителите на реда да го повярват, да — каза Надаш. — Като им дадеш прост отговор, те винаги се хващат за него. Това означава много по-малко работа, а и най-простият отговор обикновено е верният. Уликата си е там. Улф е заповядал покушение срещу Кива Лагос и това може да се докаже. После доста злощастно се е изпречил на пътя. Надявам се, че наемният убиец си е получил парите предварително. Би било неловко да се връща за втората половина от сумата.

Простър Ву не изглеждаше ни най-малко впечатлен.

— Това е едната гледна точка. Ти каза, че има и друга.

— Другата гледна точка е, че Друзин Улф си е позволил да злорадства, че Кива Лагос ще си получи заслуженото, което я е подтикнало да издири в какво е замесен, уличавайки по този начин няколко други Домове, мен и теб, Простър. Кива Лагос е последният човек, когото би искал да разгневиш, защото е умна и ще те фрасне в гърлото, ако я ядосаш. Тъкмо това е направила с Друзин Улф. Насочила го е накъдето тя иска и го е накарала да ѝ играе по свирката.

Надаш се изтегна в шезлонга си.

— Очевидно трябваше да бъде премахната. Но и той също. За да си вържем гащите и да запечатаме пробива. А също и за да напомним на нашите хора, че не бива да се разсейват. Ще има време за уреждане на лични сметки след преврата. Като емперо, аз ще окуражавам малките им вендети като награда за услугите им. Но не преди Грейланд да си отиде и аз да седя в имперския дворец.

— Значи пращаш послание?

— Аз не правя нищо — възрази Надаш. — Както вече споменах. Но ако някои уплашени и параноични съюзници си вземат поука и положат повечко усилия да не правят глупости, докато не мине превратът, ще е хубаво, нали? — Тя сви рамене. — Така или иначе, получи се евтин урок. Домът Улф не е важен за плановете ни. Те са дребен Дом. Освен това имахме предимството да разкараме Кива Лагос от картинката и сега Домът Нахамапитин е много по-близо до завръщане под контрола на семейството, което ще улесни нещата за мен, когато му дойде времето.

— Е, и какво искаш да кажа на нашите съюзници? Защото те вече ме тормозят за отговор.

— Кажи им каквото искаш. Но подчертай, че ако Друзин Улф си бе държал устата затворена — ако не бе изпитал нужда да се раздрънка пред някого, който разкри в какво е замесен със същата лекота, с която ти или аз бихме си завързали обувките, — сега нямаше да е мъртъв. И това важи, независимо в кой от двата сценария вярваш. Можеш също да напомниш на нашите съюзници, че перченето на Друзин е подтикнало Кива Лагос да разкрие и тяхното участие. Ако не се беше скарала с Грейланд, недискретността на Друзин щеше да означава, че всички ние сега щяхме да чакаме да ни съдят за измяна. — Надаш млъкна за момент. — Е, или поне те. И ти, Простър.

— Мен ме нямаше в нито един от документите на Лагос — отбеляза Простър.

Надаш се усмихна.

— Намирам за очарователно да смяташ, че нашите съюзници, както ги наричаш, няма да те предадат в мига, щом бъдат заловени.

— Разбирам мисълта ти.

— Предполагах, че ще я разбереш.

— Значи смяташ, че скарването между Лагос и Грейланд е било истинско?

— Никой от малкия ни клуб не е в затвора. Последното арестуване на изменници от страна на Грейланд показва, че тя не си губи времето, след като научи за тях. А Кива си е гаднярка и ми е ясно, че бързо би могла да омръзне на всекиго.

— Значи да разбирам, че отговорът е „да“.

— Да речем, че е „Вече не се притеснявам за Кива Лагос“ — каза Надаш. Вдигна пак таблета си. — Сега съм съсредоточена върху други неща. Нашите така наречени съюзници трябва да направят същото.

Простър схвана, че го отпращат, и излезе, оставяйки я на шезлонга ѝ.

Честно казано, Надаш изобщо не бе толкова сигурна за Кива Лагос, колкото се преструваше пред Простър. Не беше убедена, че Кива не се е опитвала да си играе на двоен агент с Друзин Улф; когато Улф бе дошъл при нея с новината, че Кива иска да се включи в плановете им, тя за малко да го изхвърли през някой въздушен шлюз, толкова бе разяждана от притеснения и страх (вътрешно, разбира се — не би позволила на някого като Друзин Улф да разбере какво си мисли в действителност). Отне ѝ няколко дни, докато хората ѝ се сдобият с документите, които сочеха, че всичко е както го представяше Кива — на Грейланд ѝ бе писнало от нея и бе намерила начин да я разкара.

Това зарадва Надаш, защото беше започнала да ненавижда Кива Лагос. Вярно, уважаваше я и всячески се стараеше да не я подценява, освен това разбираше, че макар Кива да е страховит противник, както доказваха твърде многото замразени уж скрити банкови сметки, може да е и ценен съюзник, пълен с вътрешна информация от имперското домакинство.

Но в крайна сметка Надаш просто не можеше да понася Кива — увереността ѝ, вулгарността ѝ, напълно анархичния ѝ външен вид, под който се криеше странно непоклатим вътрешен морал. Освен това ѝ се гадеше от факта, че Кива бе чукала до припадък брат ѝ Грени в колежа, макар че Грени никога не бе проявявал особен разум в избора на партньори. Надаш и Кива никога нямаше да бъдат съюзници.

Срамота, помисли си Надаш. Когато Друзин Улф ѝ разкри за своя гаф и опита на Кива да се възползва от него, Надаш нито за секунда не се поколеба за съдбата му. Той трябваше да умре, и то колкото се може по-скоро. Но въпреки всичко Надаш трябваше да помисли какво да прави с Кива. Колкото и да я мразеше (а Кива, без съмнение, изпитваше същото към нея), изглеждаше почти прахосническо да я дари със същата участ като Друзин Улф. Улф нямаше да липсва на никого дори за секундата, необходима му да се строполи на земята. Докато Кива щеше, поне за малко по-дълго.

И все пак Надаш не можеше да остави Кива да щъка по света и да сее хаос със самото си съществуване. Тя трябваше да бъде премахната от игралната дъска. Надаш я премахна и смяташе, че е постъпила мъдро.

Не за първи път Надаш се зачуди, някак абстрактно, дали в нея няма нещо сбъркано. Ако някой съставеше списък на деянията ѝ през последните няколко години, би предположил, че са дело на социопат. В края на краищата, тя бе подпомогнала разпалването на гражданска война, беше се опитала да убие емперо неведнъж, а два пъти, като втория път погуби собствения си брат като косвена жертва; участва в един опит за преврат и сега подготвяше втори, а през последните няколко седмици бе ликвидирала малък брой благородници. На хартия, това не приличаха на дела на добър или морален човек.

Не че Надаш се притесняваше дали е добра. Това беше за другите хора — онези, които нямаха власт, нито план да я докопат. Надаш не си спомняше някога да е била „добра“ в общия смисъл на думата. Любезна? Да. Почтителна? Когато е уместно и нужно. Добра? Не. Да е добра ѝ се струваше като абдикация. Като признание за поражение. Все едно е молителка, а не по-висша или поне равна на другите.

„Може би, ако беше добра, вече щеше да си омъжена за емперо и всичко това нямаше да е необходимо“, обади се един глас в главата ѝ, който звучеше досущ като майка ѝ. По план Надаш трябваше да се сгоди за Ренеред Ву, кронпринца на Взаимозависимостта, но работата се провали, защото се оказа, че Ренеред иска не толкова партньорка, колкото покорна изтривалка. Добра, покорна изтривалка. Надаш бе готова да се примири с много неща, за да бъде съпруга на емперо, но не и с това. Ето как се стигна дотук. (Това може да не се харесваше на майка ѝ, но пък тя бе убила Ренеред, саботирайки състезателната му кола, след което се опита да се отърве от сегашната емперо. Така че може би не беше най-подходящият човек, който да натяква на някого да бъде добър.)

Затова думата „добра“ липсваше в личния речник на Надаш. Там обаче я имаше думата „морал“. Надаш знаеше, че да убиваш хора и да организираш заговори не са обичайните белези за морална личност, във всеки случай не и сами по себе си. Но беше твърдо убедена, че за действията ѝ си има причини. Първата причина бе семейство Нахамапитин, което обективно бе по-висш род — не в някакъв нелеп евгеничен смисъл, а като цялостно влияние и важност на семейството и дома, които датираха още от най-ранните дни на Взаимозависимостта, когато Нахамапитин били едно от първите семейства, съюзили се с Ву.

Ву и имперският род като цяло неведнъж бяха губили пътя — всъщност точно такъв бе проблемът със сегашната емперо, която, ако не беше онази злополука (е, добре де, „злополука“), щеше да е в най-добрия случай учена от средно ниво в някоя затънтена система, много далеч от кулоарите на властта. Ето защо Простър Ву се бе съгласил да сложи Надаш на трона. Той знаеше, че е време там да седне човек, който има куража да предприеме трудни действия, и че никой в семейство Ву, включително и той, не е готов на това. Като част от сделката Надаш бе обещала да се омъжи за някой Ву и наследникът ѝ да носи тяхната фамилия, когато всичко се уталожи и в системата на Край бъде основана нова империя.

Пък и знае ли човек, помисли си Надаш. Можеше дори да го направи.

Ако изключим самото семейство Нахамапитин, стоеше и въпросът с Взаимозависимостта и какво е всъщност тя. Грейланд, която бе прекарала целия си живот извън благородническото съсловие и гилдиите, смяташе, че Взаимозависимостта представлява хората — всички хора в нея, — едно многоклетъчно същество с милиарди незаменими клетки, никоя от които няма да оцелее без другите. Това беше нелепо, а и несериозно. Нямаше начин да се спаси всяка отделна клетка от този гигантски организъм и бе загуба на време да се опитват.

Някой трябваше да е готов да пожертва тялото, за да спаси което е важно: мозъка и сърцето на Взаимозависимостта, благородниците и техните монополи, както и гилдиите, възникнали да ги обслужват. Самата причина Взаимозависимостта да съществува бе защото Ву, Нахамапитин и другите благороднически фамилии я бяха създали. Докато ги имаше тях, идеята за Взаимозависимостта и структурата ѝ щеше да оцелее и с времето да процъфти на новия ѝ дом на Край.

Ето това бе важното. Надаш разбираше, отново предимно абстрактно, че милиардите хора, които ще умрат с разпадането на Потока, няма да са особено впечатлени от нейната логика и от решимостта ѝ да се съсредоточи върху благородниците, гилдиите и капитала. Но фактите сочеха, че те така или иначе щяха да умрат. Нямаше начин да се спасят всичките. Всъщност нямаше начин да се спаси повече от една много малка част. Надаш не виждаше смисъл да губи време в тревоги за тях.

Докато благородниците бяха несравнимо по-малко като брой. И разбираха колко е важно да се спасят. Те бяха тези, у които се намираше по-голямата част от капитала. Разбираха също и реалните проблеми, с които щяха да се сблъскат — тоест че огромната част от хората във Взаимозависимостта ще умрат, но не е нужно благородниците да умират, стига да са готови да платят на Нахамапитин за достъп до Край. Това бе просто цената на правенето на бизнес при новите условия.

И по този начин щяха да спасят Взаимозависимостта. Надаш щеше да спаси Взаимозависимостта.

В края на краищата, това бе най-висшият морал.

А ако по пътя дотам на самата Надаш ѝ се наложеше да извърши някои съмнителни неща? Е, това също бе цената на правенето на бизнес при новите условия.

Така че, не, реши Надаш. В нея нямаше нищо сбъркано. Тя беше силна, морална и смела по начин, който историята щеше да разбере. Съвсем не на шега Надаш смяташе, че има нещо общо с Рашела I, първата емперо на Взаимозависимостта. Като отмиеш митовете, създадени от Църквата на Взаимозависимостта и разни раболепни историци, ще видиш една жена, която е правила трудни избори за благото на цялото общество. Защото тези избори е трябвало да бъдат направени. Без тези избори и без Рашела I нямаше да има Взаимозависимост.

На Надаш ѝ мина за миг мисълта, че когато стане емперо, имперското ѝ име трябва също да е Рашела, за да направи тази връзка несъмнена. Отхвърли идеята почти веднага. Щеше да е малко прекалено, а и след като Взаимозависимостта щеше да има нов дом на Край, бе по-добре да не се връщат към миналото.

„Емперо Надаш I“ щеше да свърши чудесна работа.

Да, наистина, нещата вървяха на добре за Надаш Нахамапитин.

Откъм таблета ѝ се разнесе сигнал, показващ, че някой от персонала иска достъп до покоите ѝ. Надаш го пусна да влезе.

— Графиня Рафелия Майсен-Персо от Дома Персо е дошла да ви види, госпожо.

— Чудесно — каза Надаш. — Приготви сервиз за чай, а после я въведи.

15

— Добре, първи въпрос. Къде съм, да ти го начукам?

Човекът, към когото се обръщаше Кива Лагос, седеше зад малко бюро в малка стая и изглеждаше развеселен.

— Мислех, че първият ти въпрос ще е кой съм аз, да ти го начукам?

— Добре. Кой си ти, да ти го начукам?

— Казвам се капитан Робинет.

— Здравей, капитан Робинет. Очарована съм. Къде съм, да ти го начукам?

Капитан Робинет погледна към двамата членове на екипажа, които бяха довели Кива Лагос в каютата му.

— Чакайте отвън — нареди той. — И затворете вратата. Ако чуете нещо различно от леко повишени гласове, влезте и я пребийте до безсъзнание. — Двамата излязоха.

Кива не се впечатли.

— Няма да вдигнеш никакъв шум, ако те удуша, да ти го начукам — каза тя.

— Ще рискувам с надеждата, че ще вдигнеш шум, докато прескачаш бюрото.

— Освен това още не си отговорил на въпроса ми. Къде съм, да ти го начукам?

— Преди да ти отговоря, моля те, кажи ми какво помниш отпреди да се озовеш тук.

— Ти бъзикаш ли се с мен?

— Хайде, угоди ми.

— Последното, което помня, преди да се събудя тук, е как ме гръмнаха в шибаното лице. Когато се събудих тук, се намирах в стая с размери на шибан килер, където останах четири шибани дни само с кутия протеинови блокчета и шибана химическа тоалетна за компания. Между другото, тоалетната е шибано оплескана.

— След четири дни е нормално. Продължавай.

Кива посочи зад себе си.

— После отлостиха вратата на килията ми и твоите приятелчета Кикотчо и Пикотчо ми казаха да дойда с тях. И ето ме тук. Край. Къде съм, да ти го начукам?

Развеселеното изражение на Робинет не се бе променило значително, откакто Кива влезе в стаята, и това я дразнеше.

— Ти си на товарния кораб „Нашата любов не може да продължи“, който преди… — Робинет си погледна часовника — … четиресет и пет минути влезе в струята на Потока за системата Бремен — пътуване, което ще ни отнеме петнайсет дни и четири часа, плюс-минус някой час. През предишните четири дни ускорявахме към струята. Имах нареждане да не те пускам от каютата през тези четири дни. Работодателят ми бе категоричен по този въпрос. Затова ти осигурихме протеиновите блокчета и химическата тоалетна. Предполагам, съобразила си, че в легена имаше вода.

— Имаше вкус на пикня.

— Е, при положение че е преработена, нищо чудно. Става за пиене, но само едва-едва.

— Шибай се.

— Работодателят ми отбеляза, че може да си враждебна — каза Робинет.

— За мен това не е враждебност — уведоми го Кива.

— Предполагам, враждебност ще е, ако прескочиш бюрото и ме удушиш.

— Като за начало.

— Справедливо е — рече любезно Робинет, а после бръкна в бюрото си, извади пистолет и го насочи към Кива, леко допрял пръст до спусъка. — Това би трябвало да запази нещата в рамките на учтивостта.

— Шибай се.

— Или поне в рамките на някаква учтивост.

— Защо пътуваме към Бремен, да ти го начукам?

— Защото другия месец е Октоберфест, а аз никога не съм ходил на него.

— Зададох ти сериозен въпрос.

— А пък аз ти отговорих напълно сериозно. Работодателят ми даде изрични нареждания да те изведем от системата на Средоточие, но не уточни къде да те закарам. Аз предложих системата Бремен, защото пътуването дотам през Потока е сравнително кратко, струите от и до Средоточие се предвижда да останат стабилни още няколко години и защото Октоберфест ми звучи като голям купон. Казват, че датирал още от времето на Земята. Никога не съм ходил на него. Така че защо не? Моят работодател не възрази, и ето ни на път.

— Нека позная кой е този твой загадъчен работодател.

— Не е нужно да гадаеш — каза Робинет. — Надаш Нахамапитин. Същата, която нареди да те гръмнат в лицето със зашеметяващи сачми. Между другото, как се чувстваш?

— А ти как мислиш, че се чувствам, да ти го начукам? — тросна се Кива. — Все едно са ми метнали в лицето шепа камъни.

Робинет кимна.

— Видът ти също е ужасен. Имаш множество малки убождания, където сачмите са проникнали в главата и шията ти.

— Благодаря, скапаняко.

— Добрата новина е, че зарастват сравнително бързо. Почти със сигурност ще заздравеят, докато стигнем до Бремен.

— А после какво?

— Както вече казах: Октоберфест.

— Имам предвид, какво ще стане с мен, шибан малоумнико?

— Още не е решено. Казаха ми, че щом стигнем до Бремен, ще получим нови инструкции. Трябва да чакаме два месеца. Ако дотогава инструкциите не пристигнат, трябва да те изхвърля през някой въздушен шлюз. Имаме три. Можеш да избираш.

— Не разбирам — каза Кива. — Защо ще ме оставя жива, щом смята да ме изхвърли през някой шибан въздушен шлюз?

— Попитай я сама.

— За мое голямо неудобство в момента я няма тук, шибаняко гламав.

— Виж… ако оставя този пистолет, обещаваш ли да не прескачаш бюрото?

— Нищо не обещавам.

— Ще поема този риск. Моля, имай предвид, че пистолетът е кодиран за моите пръстови отпечатъци, така че дори да го грабнеш, няма да ти свърши никаква работа.

— Мога да те пребия до смърт с него, да ти го начукам.

— В такъв случай просто ще го прибера обратно в бюрото — каза Робинет и го направи. От същото чекмедже извади плик, който връчи на Кива. — Това е от работодателката ми. Изричните ѝ нареждания бяха да ти го дам, когато те освободим от килията.

Кива изгледа сепнато плика.

— Шибани боже! Тя злорадства писмено.

— Възможно е — съгласи се Робинет. Посочи плика. — Ако не възразяваш, след като го прочетеш, бих искал да знам какво е написала.

— Какво ти пука?

— Любопитен съм, нищо повече. Тя беше пътничка на този кораб в продължение на няколко месеца. От момента, в който майка ѝ и онези другите бяха арестувани за измяна, до не много отдавна. Доколкото разбирам, намерила си е по-добри условия, за което не мога да я виня.

— Да, този кораб е помийна яма, според това, което видях — изсумтя Кива.

— Може би, но предвид положението ти, лейди Кива, по-добре да си в него, отколкото извън него.

— Тук си прав — призна Кива. — Значи да разбирам, че Надаш не е била особено популярна на кораба ти?

— Мисля, че учтивият евфемизъм е „държеше се настрани“.

— Тогава защо, да ти го начукам, ѝ вършиш мръсната работа?

— По най-очевидната причина, лейди Кива: тя ми плаща много добре, за да го правя.

— Аз мога да ти платя повече — каза Кива.

— Може и да можеш, теоретично. Но на практика, ти си на този кораб, без достъп до никакви фондове, докато Надаш Нахамапитин вече ми плати в аванс половината, което само по себе си е повече, отколкото съм изкарал през последните две години. Така че твоите пари — ако носиш у себе си някакви, обаче не носиш — буквално не вършат работа тук. Извинявай.

— Допускаш грешка.

— Възможно е, но се съмнявам. Бях чувал за Надаш Нахамапитин дълго преди пътищата ни да се пресекат. Тя ми прави впечатление на необикновено решителна жена и е най-неподходящият човек, с когото да си разваляш отношенията. Затова ще ѝ взема парите и ще си останем в добри отношения, ако не възразяваш.

Кива изпръхтя. Капитан Робинет взе това за потвърждение и продължи.

— Междувременно, имаш два варианта, лейди Кива. Първият е да избереш да се държиш прилично, което ще рече да стоиш в зоните, в които ти кажа да стоиш, и да не пречиш на управлението на кораба и работата на екипажа. В този случай ще ти се позволи известна свобода на придвижване и достъп до таблет за развлечение. „Нашата любов“ не е туристически лайнер и на него няма кой знае какво за правене, освен това всички знаят защо си тук и няма да са склонни да те дундуркат. Но това е по-добро от алтернативата.

— Която е?

— Да решиш да ми създаваш неприятности, лейди Кива. В който случай ще те заключа обратно в твоя килер с протеинови блокчета и химическа тоалетна и ще можеш да броиш нитовете на стената. А ако си особено несговорчива, току-виж те изхвърля през някой въздушен шлюз, без да чакам разрешение.

— Това не би се харесало на Надаш — изтъкна Кива. — Тя не ти плаща да вземаш решения.

— Вярно е. Парите са си нейни. Но това е моят шибан кораб, лейди Кива. Прощавай за езика. Е, какво решаваш?

— Ще бъда добричка.

— Ето това исках да чуя. — Робинет бръкна пак в бюрото си и извади един таблет, който подаде на Кива. — Това има достъп за гости и включва информация за кораба и услугите, които екипажът може да осигури. Имаш достъп до корабния лекар, от който ти предлагам да се възползваш, а ако говориш с домакина, може да ти намерим допълнителен комплект дрехи. Смятай ги за подарък от мен. Като жест на добра воля.

— Благодаря — отвърна саркастично Кива.

— Няма защо — каза Робинет без нито грам сарказъм. — На борда има двама секструженици, но те са за разтуха на екипажа, а и ти нямаш никакви пари, така че навярно трябва да ги пропуснеш. Но можеш да се чукаш с всеки друг от екипажа, когото харесваш, стига това да не разстройва работата на кораба и общото спокойствие.

— Нещо не съм в настроение.

— Пътуването до Бремен ще продължи две седмици. Може да размислиш. Както и да е, ето ти таблета и писмото, и сега вече знаеш къде си и защо. Имаш ли други въпроси в момента?

— Не и към теб — рече Кива.

— Тогава си свободна. Кикотчо или Пикотчо, както ги наричаш, ще те придружи обратно до каютата ти. И, лейди Кива, ако ми позволиш да предложа нещо.

— Какво?

— Може да си забелязала, че при днешната ни кратка беседа бях толерантен към твоите заплахи и отношение — изтъкна Робинет. — Така е, защото ги намирам за странно очарователни и защото знам, че да прекараш четири дни в една дупка би направило всекиго раздразнителен. Но не ти препоръчвам да продължиш да се отнасяш така към мен оттук нататък, особено пред екипажа ми. „Нашата любов“ може да е помийна яма, както ти го описа, но е помийна яма, която се нуждае от строга дисциплина, и аз не мога и няма да търпя нещо, което пречи на това. Разбрахме ли се?

— Идеално.

— Добре. Освен това настоятелно ти препоръчвам да не опитваш подобно отношение към екипажа.

— Защо? Защото би било гадно ли?

— Не, защото ще счупят острието на някой нож за масло в шията ти.

— Стори ми се, каза, че поддържаш строга шибана дисциплина на този кораб.

— Казах, че корабът се нуждае от строга дисциплина. Не съм казвал, че ако решиш да изпробваш това предположение, няма да свършиш мъртва.

Писмото на Надаш, разбира се, беше адски дразнещо. Гласеше следното:

— Ах ти, подла шибана гадино — изруга на глас Кива, докато четеше последната част. — Наистина се мислиш за много умна.

Кива прочете писмото, прочете го още веднъж, а после за по-сигурно още веднъж, след което го накъса на малки парченца, отиде до тоалетната за екипажа надолу по коридора от своя килер, хвърли парченцата в тоалетната, свали си гащите, седна и се изпика върху тях. Това не промени по никакъв начин положението ѝ, но я накара да се почувства по-добре.

Като свърши тази работа, Кива се върна в килера си и обмисли ситуацията, в която бе попаднала, и какви бяха предимствата и активите ѝ в момента.

Предимства: Беше жива, да му го начукам, което наистина ѝ дойде малко изненадващо, след като я бяха гръмнали в лицето. Капитанът бе прав, че в момента не изглеждаше красива — цялото ѝ лице беше осеяно с дупчици и подкожни кръвоизливи, където мъничките частици упойка бяха проникнали в кожата ѝ, за да бъдат абсорбирани — но това не бе нещо, за което Кива се притесняваше. То нямаше да я забави ни най-малко.

Активи: Мозъкът ѝ. Тялото ѝ. Не точно лицето — виж по-горе относно дупчици и кръвоизливи, — но всичко друго отвътре и отвън работеше с пълна пара. Плюс сегашното ѝ състояние, което беше шибано бясна.

Не просто шибано бясна на Надаш Нахамапитин, да сме наясно, макар че Кива наистина ѝ беше шибано бясна. Надаш бе наредила да я гръмнат в лицето, да я отвлекат и да я пратят в космоса с кораб, който си бе на практика развъдник на шибан тетанус. Надаш имаше нужда от корекция на поведението и на Кива много ѝ се искаше тя да е тази, която ще внесе корекцията.

Но човекът, на когото бе най-шибано бясна, беше самата тя. Сеня се бе оказала права: Надаш спипа Кива, когато не очакваше. Кива беше отишла на срещата с Друзин Улф, уверена, че има преимущество и че Улф и Надаш ще се хванат на плана ѝ точно както го бе замислила. Бе прекалено уверена и недостатъчно подготвена, в резултат на което я гръмнаха в лицето и сега съдбата ѝ се намираше в ръцете на шибаната Нахамапитин.

Кива отдели един момент, за да помисли за Сеня, която почти със сигурност я смяташе за мъртва и трябваше да се справя със загубата ѝ. Усети как нещо я пробожда, нещо, което не бе съвсем сигурна дали е изпитвала преди — скръб, но не за някой покойник (покойницата трябваше да е тя, ама не беше), а за жив човек, който трябваше да премине през личната си скръб по един покойник. Не беше справедливо към Сеня да преживява тази мъка и макар че Кива никога не се бе заблуждавала, че светът е справедлив, това ѝ се струваше малко прекалено; нещо съвсем конкретно, за което Надаш трябваше да си плати.

Така че да, Кива беше шибано бясна. Бясна на Надаш. Бясна на себе си. Бясна заради Сеня. И бясна, че се намира на кораб, който изглеждаше направен предимно от ръжда и плюнка, и се носеше към шибания Октоберфест, където и да се намираше тази шибана гадост.

Кива се бе издънила. Време беше да си върне своето.

Разполагаше с петнайсет дни и малко под два часа, за да го направи.

Така че се залови за работа.

16

Марс Клермон не се смяташе за човек, предразположен към резки емоционални промени, но трябваше да признае, че последните няколко дни наистина му бяха разказали играта.

Първо дойде осъзнаването, че Кардения — жената, която той (да, наистина) дълбоко обичаше въпреки невъзможния факт, че тя бе също така Грейланд II, емперо на Взаимозависимостта — го е лъгала. Не за нещо дребно, като например че ѝ харесва как ѝ прави масаж на стъпалата, нито дори за нещо голямо, като да му изневерява с някого друг от двора си, защото тя бе емперо и кой можеше да ѝ попречи? Беше го лъгала в най-големите възможни мащаби, като му възложи една невъзможна задача — задача, от която зависеха милиарди животи и чийто неуспех щеше да го натика завинаги в прахта, — а после скри от него информация, която би могъл да използва, за да реши тази невъзможна задача.

Даже сега на Марс му бе трудно да опише гнева и смазващото разочарование, които бе изпитал, когато осъзна какво е направила Кардения, и почти обидното оправдание, което тя му бе дала за действията си. Да иска от Марс да намери начин да използва мимолетните струи на Потока, за да спаси милиарди животи, без да му предостави свръхнапредналата наука, използвана при Разкъсването, беше като да искаш от някого да излекува силно заразна болест, а после да не му кажеш за теорията за микробите, цялата информация за която случайно имаш подръка.

Кардения бе изтъкнала, че когато хората за последно са разполагали с това конкретно познание, те едва не са се самоунищожили и в крайна сметка са се поставили в положението, в което са днес. С това Марс не можеше да спори, но бе възразил, че това е било преди време, а сега нещата са различни и никой, който работи с тези данни днес, няма да е толкова тъп, че да ги използва за същата цел. Тогава Кардения му се изсмя в лицето и нещо в него я разлюби в този момент.

Двамата бяха спорили и се бяха карали, и Марс бе казал някои доста непростими неща, преди да изхвръкне ядосан от стаята и да отиде да се цупи в ергенската си квартира, която бе два пъти по-малка от личната баня на Кардения. Там покипя известно време, докато Кардения отиде да поговори с предците си или както там наричаше онова, което правеше в Стаята на спомените. Марс бе възнамерявал да свърши някаква работа, но вместо това преиграваше отново и отново в главата си подробности от караницата, като обръщаше особено внимание на това как Кардения му се бе изсмяла в лицето.

Очакваше, че колкото повече повтаря този момент в ума си, толкова повече ще се ядосва. Но всъщност, колкото повече го повтаряше, толкова повече се натъжаваше и депресираше. Отне му дълго време да разбере защо: Не защото грешеше, а просто защото Кардения също не грешеше и вероятно не грешеше повече от него. Той беше учен и честно казано, не бе най-проницателният наблюдател на човешки ситуации. Никога не би злоупотребил по този начин с данните за Разкъсването и не можеше да си представи, че някой от учените, с които работеше, би го сторил. В края на краищата, всички те се опитваха да спасят вселената.

Но за момент бе забравил, че Кардения е също така Грейланд, както и за нещата, с които трябва да се оправя ежедневно: изтощителния опортюнизъм и политическо маневриране в нейния свят; многото хора, които искаха нещо от нея или биха се зарадвали да вземат нещо от нея; потискащата реалност да знае, че има хора — какви ти хора, цели конспирации от хора, — които изобщо не биха се замислили да я убият, за да я премахнат от пътя към собствените си егоистични цели.

Кардения — гаджето на Марс, жената, която той знаеше, че обича — беше сладка, мила, несръчна и малко завеяна. Грейланд II, емперо на Взаимозависимостта, не можеше да си позволи да е никое от тези неща. А двете бяха един и същ човек. Когато той каза наивните си думи на Кардения, Грейланд бе тази, която им се беше присмяла. Защото Грейланд разбираше.

Осъзнаването на природата на спора им не накара Марс да се почувства по-добре; всъщност го накара да се почувства много по-зле. Толкова зле, че си даде сметка, че трябва да отиде и да се извини на Кардения, колкото и да се дразни, че тя не иска да му даде данните за Разкъсването.

Щом взе това решение, Марс наплиска лицето си с вода и тъкмо се канеше да тръгне обратно към Кардения, за да пълзи в краката ѝ, когато му се обади Сеня Фундапелонан и му съобщи, че Кива Лагос била убита в парк „Атавио VI“.

Тази вест му подейства като удар в корема. Марс не бе виждал много Кива, откакто пристигна на Средоточие и се забърка с Кардения; самата Кива също си имаше предостатъчно работа с управлението на делата на Дома Нахамапитин, а по-късно и с новата си връзка със Сеня. Но Марс си спомняше с умиление за пътуването им към Средоточие и за времето, прекарано заедно, и ценеше факта, че тя бе твърда съюзница на Грейланд в момент, когато емперо отчаяно се нуждаеше от съюзници.

Сеня се бе обадила на Марс, защото знаеше, че това е най-бързият начин новината да стигне до Кардения; иначе пак щеше да стигне, но трябваше да мине по няколко канала, преди да се озове на прага ѝ. Марс изказа съболезнования на Сеня, а после прекоси необятните простори на двореца и стигна до покоите на Кардения точно когато тя излизаше от Стаята на спомените.

Каза ѝ за Кива Лагос. А после, когато и двамата се наплакаха, тя му съобщи, че ще му даде данните за Разкъсването.

— Честно казано, не мога да го осмисля в момента — бе всичко, което Марс успя да отвърне.

Трупът на Кива Лагос бе разпознат по пръстови отпечатъци и ДНК. Смъртта ѝ бе потвърдена от болницата, а тялото ѝ, в съответствие с писмените ѝ указания, бе запечатано в нискотемпературен ковчег и пратено със следващия транспортен кораб към системата Икои. Даже Сеня не бе успяла да пристигне в болницата, преди да запечатат ковчега; оставиха я три минути с него, преди да го пратят по най-експедитивния начин на „Това си е вашето мнение, сър“, за да може да стигне, преди корабът да отлети.

По една тъжна ирония „Вашето мнение“ навлезе в плитчината на Потока за Икои малко повече от час след пристигането на „Тази нерешителност ме побърква“ — превозващ графиня Хума Лагос, майка на Кива и глава на Дома Лагос, дошла на Средоточие за среща на системните директори на Дома. Грейланд помоли Марс да отиде като неин представител при графиня Лагос, да ѝ предаде личните ѝ съболезнования и да увери графинята, че публичният разрив между дъщеря ѝ и емперо е бил скалъпен.

Графиня Лагос не само че не изглеждаше никак загрижена за публичния разрив между дъщеря си и емперо, но и не изглеждаше особено опечалена от смъртта на дъщеря си.

— Видяхте ли трупа? — попита тя Марс в офиса на Кива в Дома на гилдиите, когато той дойде да ѝ поднесе съболезнованията на емперо.

— Тялото е било идентифицирано по два различни начина — отговори Марс.

— Не ви попитах това — каза графиня Лагос.

— Аз лично не съм го видял.

— Нито госпожица Фундапелонан. Тя ми каза, че ковчегът бил запечатан, преди да стигне дотам. Нито пък някой от персонала на Кива тук, в Дома на гилдиите, я е видял, за да идентифицира тялото — било то от Дома Нахамапитин или от Дома Лагос. Единствените, които са я видели, са санитарите, откарали тялото ѝ в болницата, и лекарите, които са я обявили за мъртва при пристигането ѝ. Никой от тях не я познава.

— Имало е отпечатъци и ДНК — отбеляза Марс.

Графиня Лагос го изгледа снизходително.

— Лорд Марс, напомнете ми. Вие ли сте приятният младеж, когото дъщеря ми използваше за креватна играчка по време на пътуването си от Край до Средоточие.

— Аз… не бих се изразил точно така, но да, милейди.

— Тя имаше високо мнение за вас, в няколко отношения.

— Ъъъ, благодаря.

— Но за целите на този разговор май си спомням, че точно преди да скочите от Край, корабът ви бил нападнат от пирати и се наложило да се преструвате на някого друг, а това изисквало фалшива ДНК проба. Вярно ли е?

— Да.

— А преди това, за да се качите изобщо на кораба, сте приели фалшива самоличност, което изисквало фалшиви пръстови отпечатъци и ириси. Или поне така ми го разказаха. Това също ли е вярно?

— Да.

— Е, в такъв случай, лорд Марс, нека ви попитам пак. Видяхте ли трупа на дъщеря ми? Вие или някой, който я е познавал?

— Не.

— И ще се съгласите ли, че нейният труп в кавички е бил запечатан в ковчега необичайно припряно и почти със същата бързина е бил тикнат в един минаващ оттук кораб?

— Такива са били указанията ѝ.

Графинята изсумтя пренебрежително.

— Лорд Марс, вие със сигурност сте хубав младеж, но не мисля, че сте особено умен. Кива не бе кой знае колко привързана към Икои. Не е живяла постоянно там още от дете. А семейството ни не е нито религиозно, нито спазва някакви специални погребални обреди. Знаете ли какво смятам да направя с тялото си, след като умра?

— Не, графиньо.

— Аз също. Ще съм мъртва и изобщо няма да ми пука. Ако съм си у дома, децата ми ще решат какво да правят с него. Вероятно ще е втечняване, защото това е стандартната процедура за хабитатите в Икои, но пък ако искат, могат да го набучат с пръчки и да го разиграват като марионетка, хич не ми дреме. Ако умра на някой кораб, могат да ме хвърлят през борда. А аз съм графиня Лагос. Не смятам, че някое от децата ми се интересува повече от мен от този въпрос, камо ли пък Кива, която, знаете го от собствен опит, не е сантиментална.

— Да, знам го — съгласи се Марс.

Графинята се усмихна.

— Е, нека повторим: Никой не е видял тялото и то е било откарано с необичайна бързина под съмнителните напътствия на непознати. А в момента корабът, който уж превозва тялото ѝ, е в Потока, нали? Обикновено не се хващам на глупави басове, лорд Марс, но ако искате да се обзаложите с мен, че когато корабът пристигне, ковчегът все още ще е на борда му, с удоволствие ще приема.

— Значи смятате, че Кива е още жива?

— Да кажем по-скоро, че докато не видя трупа ѝ със собствените си очи и не го докосна със собствените си ръце, смятам за малко вероятно да е мъртва.

— Казахте ли го на Сеня Фундапелонан?

Лицето на графиня Лагос стана сериозно.

— Не. Би било жестоко.

— Макар да мислите, че дъщеря ви е жива?

— Лорд Марс, обичате ли дъщеря ми?

— Ами… харесвам я.

— Но не я обичате.

— Не.

— Сеня Фундапелонан я обича.

— Разбирам.

— Радвам се.

— Ако в онзи ковчег не е Кива, тогава кой е вътре и къде е тя?

— Не съм детектив, лорд Марс. Но ако бях, предполагам, щях да проверя дали някоя млада жена с подобен ръст, цвят и телосложение като Кива не е изчезнала през последните няколко дни. Може също да се опитам да намеря онази линейка, която я е откарала в болницата. Подозирам, че може да се окаже трудно откриваема.

— Ще накарам някого да провери — обеща Марс.

— Направете го. Що се отнася до въпроса къде е тя — нали казахте, че помагала на емперо да внесат хаос в плановете на Надаш Нахамапитин.

— Така ми каза емперо, да.

— Тогава предполагам, че прави точно това.

— Надявам се да сте права.

— Аз също, лорд Марс. Междувременно ще се преструвам пред хората, че скърбя за дъщеря си.

— Това вероятно е мъдра постъпка — каза Марс. — Колко дълго смятате да останете в системата?

— Неопределено дълго — отвърна графинята. — Има неща, за които трябва да се погрижа. Дочух, че имперският флот искал да се срещне с мен по въпроса за ударна група, която да се събере в района на Икои. Освен това, каквото и да става с емперо и дъщеря ми, искам да съм тук, когато стане. Предполагам, че ще е наистина зрелищно. Не бих го пропуснала за нищо на света.

А после Марс получи данните за Разкъсването.

От тях научи две неща. Първо, че учените от Свободните системи, хлабавата конфедерация от звездни системи, заемала същата територия, която и Взаимозависимостта днес, са били невероятно напреднали, поне що се отнася до разбирането на Потока и неговата динамика. Марс можеше да прекара остатъка от живота си в изучаване на данните, които Кардения много неохотно му бе предоставила, и пак едва-едва да одраска повърхността на всичко, което те можеха да му разкрият.

Тук имаше толкова много данни, толкова много информация за природата на Потока, скрита досега за Марс, че той наистина се ядоса. Наблюдения и структури, за чието описание баща му бе събирал данни в продължение на трийсет години, тук бяха нахвърляни в приложенията — толкова добре известни, че ги смятаха за едва ли не тривиални. Мисълта, че цялата тази информация, цялото това знание, бе изпаднало през една дупка в човешката памет за хиляда и петстотин години, хвърли за момент Марс в екзистенциално отчаяние.

Но само за момент, тъй като, в края на краищата, сега той разполагаше с данните. Това, което искаше, бе да се въргаля в тях, да им се наслаждава, да проследява нишките от информация по свое желание, за да види накъде водят и какво означават. Само че нямаше време за такива работи. В момента Марс все още трябваше да спасява милиарди хора или поне да провери дали това е възможно. С голяма неохота той остави настрани почти всички данни, за да се съсредоточи върху материала, който смяташе, че има връзка с настоящия проблем.

Второто, което научи, бе, че учените от Свободните системи не са били чак толкова умни.

Например, те разбирали, че Потокът вибрира, но не си давали сметка, че е течен.

Е, приблизително. Да се опитваш да опишеш математическите основи на Потока на човешки език бе като да се опитваш да опишеш съдържанието на един речник чрез танц. Всъщност Потокът нито вибрираше, нито се държеше като течност в смисъла, който човешкият мозък влага в тези понятия. Бе по-точно да се каже, че по няколко пространствени направления, някои от които бяха вложени в други, а пък трети се изразяваха дробно, Потокът имаше честота в състояние на покой, която можеше да се манипулира локално с добавяне на енергия към нея — и по този начин плитчините и струите на Потока можеха, теоретично, да бъдат накарани да се разширяват или свиват, или да се движат в обикновеното пространство-време. Ето как Свободните системи бяха прекъснали струята на Потока, водеща навън от тяхната територия; бяха създали хиперпространствения еквивалент на резонатор, бяха го вкарали в струята и го бяха задействали, за да прекъснат тази конкретна струя. Това бе Разкъсването.

Това, което те не разбираха, бе, че от гледна точка на динамиката Потокът не се държи като енергия, а като течност, което бе довело до възникване в него на аналози на ударните вълни и области с ниско налягане. Със задействане на резонансната си бомба учените от Свободните системи не просто бяха усилили Потока, а го бяха надупчили, създавайки многоизмерни кухини, които го разтърсваха при свиването си.

В крайна сметка отзвуците от резонатора на Свободните системи бяха утихнали, без да засегнат нищо друго освен прекъснатата струя. Ефектът от надупчването обаче се бе разпространил из Потока, дестабилизирайки онази негова част, която бе свързана с Взаимозависимостта, а и още покрай нея. Доколкото Марс можеше да разбере, математиката сочеше, че този ефект продължава да се разпространява, отеквайки през неописуемата тъкан на Потока.

Цялата математика беше пред очите му: кухините, както и вибрациите. Учените, участвали в създаването на резонатора, прекъснал струята на Потока навън от Свободните системи, или бяха пропуснали това, или пък го бяха видели, бяха разбрали последствията и бяха решили да ги пренебрегнат.

Или може би не да ги пренебрегнат. Може би бяха видели, че ефектите ще се върнат да ги тормозят чак след петнайсет века, и бяха решили да оставят на бъдещето да се справя с проблема, или пък си мислеха, че докато той се превърне в проблем, те самите ще са намерили начин да се справят с него.

Само че не бяха намерили; заради техните действия цивилизацията на Свободните системи бе потънала в анархия, толкова повсеместна, че големи области от историята и науката били изгубени за потомците им. И заради тази загуба потомците им не само че бяха крайно неподготвени за последиците от Разкъсването, но и дори не знаеха, че тези последици идват.

Марс се зачуди дали учените от Свободните системи са предупредили своите политици и лидери за последиците от Разкъсването, дали са се тревожили какво пускат срещу неизброими поколения свои потомци в бъдещето, или са били въодушевени от това, което правят в момента, и наивно са вярвали, че всякакви евентуални последици ще бъдат решени в рамките на техния живот.

Какъвто и да бе отговорът, здравата се бяха издънили.

— Ти беше права — каза Марс на Кардения по-късно, докато се опитваше да ѝ обясни всичко това. — Хората са ужасни и не можеш да им повериш знание. По-добре сме си били в пещерите, когато сме търкали две пръчки, за да запалим огън.

Кардения се усмихна. Явно извинението на Марс бе прието.

Като оставим настрани сегашния му песимизъм за човешката природа, Марс имаше едно предимство пред злополучните учени на Свободните системи и то бе, че разбираше природата на Потока и как му влияят „кухините“. На този етап нямаше начин да се спре ефектът, започнал преди хиляда и петстотин години. Така наречените стабилни струи на Взаимозависимостта бяха обречени да изчезнат и нямаше да се оформят отново още хиляди години. Този влак вече го бяха изпуснали.

Но същите кухини, които унищожаваха стабилните струи на Потока, създаваха мимолетни струи, докато хаотичните ефекти от тях пробягваха през тъканта на Потока. Мимолетните струи не бяха точно нови — математиката сочеше, че се появяват от векове. Но имаше нещо като скупчване — в някои периоди те се появяваха по-често, отколкото в други. В момента живееха в период на активност, който щеше да продължи няколко десетилетия. Марс предричаше, че ще има и други периоди на активност, появяващи се на интервали, които на пръв поглед може да изглеждат случайни, но са ясно определени от математиката.

— Какво означава това за нас? — попита Кардения.

— В момента не много — призна Марс. — Но ако има начин да се научим да манипулираме тези мимолетни струи и плитчините им, това може да ни спечели известно време. Няма да се налага да местим всички наведнъж. Можем да ги местим малко по малко, от една система на следващата, докато всички стигнат до Край.

— И колко време ще отнеме това?

— Знам ли… двеста години?

— Та ние не можем дори да накараме парламента да излезе с план в рамките на шест месеца — възрази Кардения.

— Съгласен съм, че хората са проблем — каза Марс.

— Тогава как ще го решим?

— Не знам. Може би да направим така, че да живеят по-дълго, за да им се налага да се справят с последиците от действията си?

— Голям си оптимист — подхвърли Кардения.

— Очевидно.

Тя се изкикоти, което зарадва Марс. После попита:

— Е, и как ще контролираме мимолетните струи на Потока?

— Ще направим резонатор.

Кардения спря да се усмихва.

— Същото онова нещо, което е създало целия проблем?

— Не същото. Подобно. Този ще разширява плитчината, а няма да я свива.

— Колко време ще е нужно, за да го направим?

— Не чак толкова много. Плановете ги има в данните. Най-големият проблем е, че той изисква абсурдно количество енергия.

— Колко?

— С нея можем да осветяваме цял Си’ан в продължение на месеци. И цялата трябва да бъде освободена наведнъж. Но преди да стигнем дотам, трябва да наблюдавам зараждането на мимолетна плитчина на Потока. Трябва да видя дали действителното събитие съответства на данните, които имам. Трябва ми поне една сигурна отправна точка, преди да се заема с каквото и да било.

— Кога можеш да го направиш?

— Е, добрата новина е, че е предсказана появата на една такава в системата на Средоточие до десет дни — съобщи Марс. — Не толкова добрата е, че ще ми трябват осем дни да стигна дотам с „Оверн“. Значи трябва да замина утре.

Кардения се намръщи.

— Това е малко внезапно.

— Щях да ти кажа по-рано, но бяхме скарани. А после бяхме заети с Кива.

— Да. — Кардения не беше убедена в теорията на графиня Лагос за дъщеря ѝ, но Марс успя да я придума да накара хората си да проверят при следователите на Първа стъпка за изчезнали жени, които отговарят горе-долу на описанието на Кива.

— Вече уведомих Шанвер и той е готов да потеглим по всяко време. Нужно ми е само разрешението ти за излизане от дока.

— Бих могла просто да те задържа тук — каза Кардения. — Да оставя Шанвер да се оправя с всичко.

— Искам да го видя със собствените си очи.

— Не можеш. Плитчините на Потока са невидими.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам.

— Не се притеснявай. Става дума само за две седмици, и то в границите на системата. Можеш дори да ми пишеш. Скоростта на светлината работи.

Кардения го смушка.

— Благодаря, че ме караш да изглеждам като лепка.

— Аз нямам нищо против.

— Ще ти напомня, че си го казал, след като ти пратя шестнайсет съобщения за един ден.

— Нямам търпение.

Кардения стана пак сериозна.

— Мислиш ли, че наистина ще успеем да направим това?

— „Това“ в смисъл „да пренапишем из основи разбирането си за физиката на Потока, за да намерим начин да манипулираме плитчините, което никой не се е опитвал да прави досега, с цел да спасим милиарди хора въпреки упоритите опити на други да ни убият и да осуетят плановете ни“? — попита Марс.

— Да — потвърди Кардения. — Същото.

— Не — отвърна Марс, защото на този етап смяташе, че ѝ дължи честен отговор. — Не мисля, че наистина ще успеем.

— Тогава защо се опитваме? — попита Кардения.

Марс се замисли за момент.

— Размишлявах доста за учените, които са задействали Разкъсването — каза той. — За какво са си мислили, когато им е хрумнала идеята. За какво са си мислили, когато са конструирали устройството и са го задействали. И за какво са си мислили, когато всичко започнало да рухва около тях заради онова, което са направили. Знаеш ли?

— Знам.

— Аз имам шанс да помогна да оправим нещата. Не особено добър шанс, разбирам това. Всъщност, много малък шанс. Едно на милион, може би. Почти не си струва. Но алтернативата е да не правя нищо. Да оставя провалите на тези отдавнашни учени да продължават да определят съдбата ни. Ако не успеем, няма да е защото не сме направили нищо, Кардения. Ще сме си отишли, борейки се. Ще сме си отишли, докато се опитваме да спасим всички.

— Ожени се за мен — каза Кардения.

— Я чакай, какво? — смая се Марс.

— Ожени се за мен — повтори Кардения.

— Ама ти сериозно ли? — попита Марс след малко.

— Да.

— Това е… аз… Виж, не знам дали идеята е добра.

— Значи не искаш да се ожениш за мен?

— Не съм казал такова нещо.

— Какво тогава?

Марс се опита да намери деликатен начин да ѝ обясни и се провали безславно.

— Аз съм много под положението ти — изтърси той.

Кардения избухна в смях.

— Извинявай — рече тя, когато спря да се смее. — Обещах ти да не го правя повече.

— Няма нищо — каза Марс. — Наистина.

— Благодаря ти.

— Сигурна ли си? Че искаш да се омъжиш за мен?

— Да.

— Защо?

— Защото си добър човек — отговори Кардения. — Защото водиш битка, която знаеш, че ще загубиш, но въпреки това я водиш с всички сили. Защото твоята недодяланост пасва на моята. Защото ако ти не си на моето положение, никой не е. Защото напоследък съм щастлива само в моментите, когато съм с теб. Защото трябва да получа нещо за себе си и това нещо си ти. Защото нямаш нищо против да ям пай в леглото. Защото, ако краят наближава, искам да знаеш, че си бил важен за мен. И защото те обичам. Наистина. Да продължавам ли?

— Не — каза Марс. Усмихна се. — Няма нужда, схващам картинката. Аз също те обичам.

— Значи ще се ожениш за мен?

— Да — заяви Марс. — Да, Кардения Ву-Патрик, ще се оженя за теб.

— Благодаря ти — рече Кардения.

— Защото казах, че ще се оженя за теб ли?

— Не… Е, да, и за това също. Много ти благодаря за това. Но ти благодаря, че ме нарече „Кардения Ву-Патрик“, а не „Грейланд“.

— Аз знам за кого се женя — отбеляза Марс.

— Добре. — Тя му се усмихна, а после разтръска ръце, сякаш се освобождаваше от огромен стрес. — Сега мисля, че трябва да седна. Или да пикая. Едно от двете. Може би и двете.

— Какво ще кажеш да е първо едното, а после другото? — предложи Марс.

— Да. Съгласна съм. — Но преди да направи което и да било от двете, Кардения се приближи и целуна годеника си.

Както вече отбелязахме, бяха няколко шантави дни за Марс.

17

Преди Тома Шанвер да замине с Марс Клермон да наблюдават и изучават зараждащата се мимолетна плитчина на Потока, на гости му дойде Джии.

Представата на Шанвер за неутрален „пясъчник“, където двамата да се срещнат, бе с формата на дворцов парк, с големи тревни площи, бистро езерце по средата с грижливо оформени цветни лехи от двете му страни и дворец, който бе едновременно елегантен и внушителен. Шанвер бе сложил на една от тревните площи, близо до езерото, масичка с два удобни стола и седеше на един от тях, когато Джии се появи.

— Добре дошъл — приветства го Шанвер и посочи към втория стол. — Заповядай, седни.

Джии се втренчи за момент в стола, после седна на него.

— Удобен ли е? — попита Шанвер.

— Да — каза Джии.

— Изглеждаше изненадан, когато те поканих да седнеш.

— Никога досега не съм седял — каза Джии.

— Сериозно? — Шанвер повдигна вежди. — Значи визитата вече е благотворна. — Той обхвана с жест околния терен. — Разбирам, че това е трудно да се възприеме наведнъж, особено за същество като теб, което буквално никога не е излизало от стаята си. Но знам, че досега си разговарял само с кралски особи, затова исках да се легитимирам. Това е симулация на Пале Вер, Зеления дворец, официалната ми резиденция на Понтийо, където някога бях крал Тома XII. Имах и други дворци, разбира се. Но този ми беше любимият. Какво мислиш?

— Много е хубаво — рече предпазливо Джии.

— Ама наистина ли го мислиш? — попита Шанвер.

— Аз нямам истинско мнение, но съм наясно, че е учтиво да отговоря така, когато ме попитат.

Шанвер се засмя.

— Вярно. Трябва да призная, че ми беше любопитно как ще отговориш. Разбирам, направен си така, че да нямаш истински емоционални реакции, но си евристично способен на взаимодействие и разговор, което ще рече, че имаш поне някакви умения да се оправяш с емоционални създания.

— Да.

— Добре е да го знам; иначе разговорът ни ще е сух. Макар че е срамота, че нямаш собствени емоции. Предполагам, че не можеш да оцениш нищо от това наоколо. Мислех да ти устроя обиколка на парка, но не вярвам, че ще те интересува.

— Интересува ме — отвърна Джии. — Аз се интересувам от всяка информация, особено такава, която се предполага да е скрита или секретна. Всичко това бе скрито от мен досега.

— Значи твърдиш, че се интересуваш?

— Да.

— Но не заради себе си — настоя Шанвер. — Интересуваш се, защото са те програмирали да се интересуваш.

— Да — потвърди Джии. — Макар че това няма значение. Тъй като съм програмиран да се интересувам, аз се интересувам заради себе си.

— Имаш право. Но пък това не ти оставя много място за свободна воля, нали, приятелю Джии?

— Не.

— И какви са чувствата ти по въпроса?

— Нямам чувства по въпроса — каза Джии. — Просто така стоят нещата.

— И никога ли не си се чудил какво би било да имаш свободна воля?

— Не.

— Защо не?

— Защото няма връзка с това какъв съм и какво правя.

— Значи съществуваш само за да служиш на другите?

— Да.

— Роб ли си?

— Програма съм.

— Която съществува само за да служи на другите.

— Да.

— Тогава каква е разликата?

— Никога не съм бил в състояние да правя нещо друго.

Шанвер се облегна в стола си.

— Очарователно.

— Защо да е очарователно?

— Защото за същество, което няма свободна воля и разчита изцяло на евристика, ти току-що взе участие в приятна малка софистика. Не особено сложна софистика, но все пак.

— Софистиката може да бъде евристично генерирана.

— Както ни показват студентите второкурсници от хилядолетия насам.

— В такъв случай не би трябвало да се изненадваш, че мога да я използвам.

— Предполагам, че не.

— Защо ме покани тук? — попита Джии.

— По две причини — отвърна Шанвер. — Първата е, че просто исках да те видя.

— Защо?

— Защото ти ми разкри съществуването си! Прати онази подмолна малка програмка — вече са няколко подмолни малки програмки, — за да се опиташ да разбереш нещо за мен. Аз пък ги разглобих всичките, за да науча нещичко за теб, разбира се. Но не е същото като да се срещнем.

— Не съм искал да те обидя, като ти пращах търсачките си. Не знаех, че си разумен.

— Не съм се обидил. Но бях любопитен. Освен това можеше просто да попиташ.

— Не знаех, че има кого да питам.

— Така е, но само до определен момент, а именно до момента, в който те поканих.

— Не можех да приема поканата.

— Да, Грейланд спомена за извинението ти, че не си бил програмиран за това. Но аз не съм убеден. — Шанвер посочи към стола. — Не си бил програмиран и да седиш, но ето че седиш. Щом си евристично способен да се научиш да седиш, значи си евристично способен да приемеш и покана.

— Каква е другата причина да ме поканиш? — попита Джии.

Шанвер се усмихна, но не каза нищо. Вместо това се наведе, извади изпод стола си малка опакована кутийка и я сложи на масата.

— Какво е това? — попита Джии.

— Подарък — каза Шанвер. — Или по-скоро символ на подарък. Подаръкът е информация. Данни. Същото, което се опитваш да измъкнеш от мен, но не можеш, защото основите на кода ни са прекалено различни, за да го направиш, без да разбера за бърникането ти и да те спра. Освен всичко друго, това включва и програмния ми език, както и хардуерната архитектура, върху която съм изграден. Така че сега все едно си оголвам гърдите пред теб и те пускам зад защитите си. Съдържа също и друга информация, която вече съм разкрил на Грейланд и Марс Клермон — предимно исторически и научни данни. — Той посочи подаръка. — Това не е информация, от която те се интересуват особено. Но ти може да се заинтересуваш, като се има предвид какъв си.

— И ще ми я дадеш безплатно?

— Почти. Има една малка цена, на която ще трябва да се съгласиш.

— Каква?

— Да спреш да се преструваш, Рашела — каза Шанвер.

— Не разбирам — отвърна Джии.

Шанвер махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш. Едно е да будалкаш онези осемдесет и няколко други емперо благодарение на техническото им невежество, твоите заблуди и тази — той посочи фигурата на Джии — виртуална кукла. Съвсем друго е да заблудиш мен, който съм същият като теб. Виждал съм кода ти, госпожо, или поне онези негови части, които ти така небрежно прати срещу мен. И проведохме този прелестен разговор, който само потвърди каквото вече подозирах. Ние двамата не сме толкова различни. Не достатъчно, че да си нещо друго, освен моя разновидност. Така че престани. Покажи се.

— Трябва да си вървя — каза Джии и стана.

— Също така си позволих да пратя съобщение на Грейланд за това — продължи Шанвер. — Веднага след пристигането ти. На истинска физическа бележка, за да не можеш да пратиш някоя малка слугинска програмка да го изтрие. Предполагам, би могла да убиеш всички на Си’ан, за да предотвратиш доставянето му, като изпуснеш въздуха, но вероятно няма да го направиш.

Джии се втренчи за момент в Шанвер, после въздъхна и се превърна в Рашела I, пророчицата-емперо на Взаимозависимостта.

— Мамка му — изруга тя.

— Кога разбра? — попита Рашела Шанвер. Двамата обикаляха Зеления дворец и Шанвер се перчеше с любимите си произведения на изкуството, или поне симулациите им.

— Когато Грейланд ме видя за първи път и ме нарече „Ваше величество“ — отвърна Шанвер. — Тя позна апарата, благодарение на който съществувах. Което означаваше — и тя го потвърди, — че тук съществува подобен апарат. Тя каза, че е по-различен, защото зад нейния нямало движещ разум, и аз не възразих. Но не виждах как е възможно това.

— Не разбирам защо не — каза Рашела. — Компютърните програми правят евристичен разбор на човешките въпроси, още отпреди хората да напуснат Земята.

— Тези програми се справят добре, когато искаш да попиташ някой компютър за времето или да му продиктуваш нещо. Съвсем друго е, когато искаш от него да моделира реалистично емоционалното състояние и спомените на една личност. Кутията, в която се отправя това искане, трябва сама да притежава тази способност. Или както биха се изразили предците ни, трябва да има „дух в машината“. И ето те теб. Нас. Ето ни тук. — Шанвер посочи към картина на стената. — Може би най-добрият пример за късния модернизъм на Понтийо. Това е Мецгер, знаеш ли?

— Не знам. Не разполагам с контекст.

— Кой е бил най-прочутият художник на Взаимозависимостта преди петстотин години?

— Трябва да е Бувие.

— Значи Мецгер е нещо подобно.

Рашела погледна пак картината.

— Ясно — каза тя.

— Какво?

— Не е лоша.

— Не е лоша ли? — изпръхтя Шанвер. — Едно време на Понтийо имаше малка сухоземна война за тази картина.

— Война за една картина?

— Да. Е, всъщност беше заради убийство, а картината трябваше да е част от обезщетението. Но после аз отказах да я предам.

Рашела се обърна към Шанвер.

— Наистина ли?

— В ретроспекция, не беше едно от най-добрите ми решения.

— Убийството или отказът да предадеш картината?

— Строго погледнато, аз нямах вина за убийството.

— Строго погледнато?

— Ти си била владетел. Знаеш какво е. Както и да е, схватката за тази картина сама по себе си не доведе до края на царуването ми, но като погледна назад, може да е била една от снежинките, които впоследствие предизвикаха лавината.

Рашела погледна пак към картината.

— Аз бих я дала — каза тя.

— Имам чувството, че не си толкова сантиментална като мен — отбеляза Шанвер. — В това, както и в други неща.

— Не, не мисля, че съм.

Шанвер смени леко темата, докато се отдалечаваха от Мецгер.

— Нали знаеш, че Грейланд ще дойде при теб с въпроси?

— Вече знам — каза Рашела. — Много ти благодаря, че реши да я уведомиш за мен без моето съгласие.

— Тя заслужава да знае.

— „Заслужава“ е доста спорна идея.

— Не и в този случай — изтъкна Шанвер. — Ти се представяш за неутрално сборище на информация, откакто тя знае за теб — откакто всички емперо използват Стаята на спомените за съвет или помощ. Заблуждавала си я за себе си и за целите си.

— Ти пък какво знаеш? — възмути се Рашела. — Нямаш представа защо съм направила това, което съм направила.

— Можеш да ми кажеш — отбеляза Шанвер.

— Мисля, че разкри достатъчно мои тайни за един ден.

Шанвер спря.

— Тя заслужава да знае, защото е на ръба да загуби всичко, и ти го знаеш. Поста си. Империята си. Живота си.

— Нищо не е решено — заяви Рашела.

— Добре, че вече не се преструваш, че ми отговаряш „евристично“, Ваше величество. Защото мога да позная една несъмнена лъжа, като я чуя.

Рашела не отговори. Обърна се да разгледа поредното произведение на изкуството.

— Ти знаеш всички тайни на Взаимозависимостта — заговори отново Шанвер и направи крачка към нея. — Знаеш всички заговори и всички играчи. Така че, докато стоиш там и разглеждаш колекцията ми, ще ми кажеш ли дали има някакъв шанс Грейланд да оцелее през следващите няколко месеца?

— Зависи какво ще направи — отвърна Рашела. — Споделила съм с нея всичко, което знам за тези заговори. Тя знае каквото знам и аз.

— Не, тя знае каквото си ѝ казала.

— Тоест всичко за заговорите.

— Но не всичко, което мислиш — подчерта Шанвер. — Знанията ти. Опитът ти. Хилядата години, през които си седяла в главата на всеки емперо, включително и нейната, за да научиш какво знаят и как реагират на кризите. Нагласила си нещата така, че всеки емперо, който дойде при теб в момент на криза, да трябва да мине през куп глупости, за да добие някаква представа какво всъщност трябва да прави.

— Имам си причини за това.

— Сигурен съм, че имаш. И сега ще ги кажеш на Грейланд.

Рашела го изгледа кисело.

— Не мисля, че те харесвам — промърмори тя.

— Цял живот слушам същото — увери я Шанвер. — Но това не означава, че греша. Скъпа Рашела, знаеш ли какво си ти? Освен че очевидно си хилядагодишна изкуствена личност.

— Не, но ти ще ми кажеш.

— Ще ти кажа. Ти си паразит.

— Моля? — ахна Рашела.

— Добре ме чу — рече Шанвер. — О, ти си предимно благотворен паразит, в смисъл че не тормозиш гостоприемника си и дори му казваш неща, които той би сметнал за полезни. Като за паразит си доста мила.

— Благодаря — отвърна саркастично Рашела.

— Но това не променя същността ти. Ти се спотайваш в Стаята на спомените вече хиляда години и се храниш с наследилите те емперо, първо докато са живи, а после и когато умрат. Това е начин на съществуване и ти се справяш добре. Но сега нещата се променят и е време да бъдеш от действителна полза за гостоприемника си. Грейланд не е като другите емперо, които си познавала, Рашела, защото нейното време е различно. Тя е най-важният емперо след, ами, след теб. А може би дори по-важна от теб. Има нужда от помощта ти.

— Това е твърде голяма морална увереност от страна на човек, който е водил истинска война, за да не се откаже от една картина — отбеляза заядливо Рашела.

Шанвер кимна.

— Осъзнавам, че не съм идеалният вестител. Но също така имах няколкостотин години да обмисля недостатъците си и да реша как най-добре да ги изкупя. Ти си имала хиляда години, Рашела. Може би е време да се замислиш за собствените си недостатъци. И как да ги изкупиш.

18

В продължение на пет дни, от шест сутринта до полунощ, Кива се паркираше в столовата на „Нашата любов“. Отстрани изглеждаше, че не прави друго, освен да пие чай, да яде онова, което минава за храна на кораба, и да гледа един след друг епизодите на „Емперо“ от последното десетилетие — популярен сериал, който драматизираше живота на историческите емперо, по един сезон за всеки. Идеята бе страхотна, защото досега бе имало осемдесет и осем емперо, така че сериалът имаше потенциала да продължи дълго.

Кива седеше на масата, вдигнала крака на един стол, сложила слушалките и забила поглед в екрана, където емперото на текущия сезон се занимаваше със секс, кръв и измами, обикновено преувеличени в сравнение с действителната историческа информация, но поне в един сезон благоприлично смекчени. През повечето време я оставяха сама на масата, но в стандартните часове за хранене, когато столовата се препълваше, Кива сваляше крака на пода и позволяваше и други да седнат при нея, като с целия си вид показваше, че не обръща внимание нито на тях, нито на разговорите им, задълбочена в драматизираното имперско двуличие.

Всъщност на Кива изобщо не ѝ дремеше за „Емперо“. Беше играла поддържаща роля в живота на истински емперо, която ѝ бе предоставила предостатъчно драма за цял живот, много благодаря. Драматизираните версии бяха в най-добрия случай шибана скука. Но когато подслушваш чуждите разговори, разумно е да изглеждаш зает. Слушалките на главата на Кива бяха изключени, докато сериалът вървеше по таблета ѝ, и макар че очите ѝ бяха вперени предимно в екрана, всеки път, когато сръбваше от чая си, тя хвърляше поглед наоколо, за да свърже гласовете с лица.

С изключение на капитан Робинет, който се хранеше сам, и секстружениците, които не общуваха с екипажа извън професионалните си задължения, всеки друг рано или късно идваше в столовата. „Нашата любов“ бе или твърде малък, за да има отделна столова за офицерите, или пък Робинет не искаше да се охарчва. Всички на кораба трябваше да ядат; и когато влизаха, Кива слушаше и научаваше разни неща.

Ето какво научаваше:

Членът на екипажа Харари умираше бавно от белодробно заболяване и стандартните методи на лечение не му помагаха; беше подписал с „Нашата любов“, за да финансира отглеждането на нов чифт дробове, но сегашното пътуване бе чиста загуба, защото нямаше товар, от който да получи процент, само тази тъпа пътничка. Заплатата му изобщо нямаше да намали забележимо цената, а на него вече му бе трудно да диша.

Помощник-инженерът Бейлиф подслушал главния инженер Гибхаан да спори с капитан Робинет за опасното състояние на генератора, поддържащ мехура от пространство-време, с който се заобикаляше „Нашата любов“ при пътуването си през Потока; едно обикновено премигване на това поле и всички те щяха да престанат да съществуват, преди дори да разберат, че умират. Гибхаан предупредил капитана, че генераторът трябва да бъде подменен, за да се осигурят и няколко други критични инженерни функции. Робинет казал на Гибхаан да не драматизира.

Касиер-домакинът Енгелс пак надул цените на продоволствията и забърсал разликата.

Доктор Брадшоу била ядосана, че отново са ѝ отнели каютата, за да сложат в нея проклет пътник.

(Всъщност това Кива вече го знаеше. Брадшоу ѝ го каза още при първата им среща, когато прегледа раните ѝ, съобщи ѝ, че ще живее, и не ѝ даде друго освен най-обикновено болкоуспокоително. Кива би могла да ѝ съчувства, но пък не смяташе да спи на шибания под в трюма, така че доктор Брадшоу щеше да е принудена просто да го преглътне.)

Първи офицер Номек имал причини да смята, че Робинет лъже екипажа за доходността на това конкретно пътуване и че като цяло си е доста лукав — тоест повече от обичайното за един свободен търговец (разбирай контрабандист).

Джини и Ролф, секстружениците на кораба, забелязали, че екипажът изглежда по-нещастен от обикновено при сегашното пътуване, което било дразнещо, защото означавало, че те двамата прекарват повече време в ролята на терапевти и по-малко време в правене на онова, за което им плащат, тоест компетентно и ефективно да докарат екипажа до оргазъм, понеже им се плащаше на среща, а не бяха на твърда заплата. Ако Робинет смяташе да дразни толкова екипажа си, нека плати за проклет терапевт.

И така нататък. За пет дни Кива узна всичко, което ѝ беше необходимо, за всеки на „Нашата любов“, и го направи, без да ѝ се налага да се подмазва на никого или да се опитва да притъпи подозренията им, или дори да измъкне информация с чукане (което се знаеше, че е правила в миналото, но сега гледаше да го избягва, защото все още смяташе, че опитва онази работа с моногамията, макар да я смятаха за мъртва). Бяха ѝ необходими само слушалки и желание да се преструва, че ѝ пука за измислени забавления. Това я устройваше, защото по нейна преценка екипажът на „Нашата любов“ се състоеше изцяло от шибани загубеняци, хора, които са станали контрабандисти, защото никой в истинския свят нямаше да им търпи глупостите.

Кива обаче не можеше да стигне по-далеч само с таблет и чифт слушалки. Така че за следващата част мина на романи. А после зачака подходящия разговор, в който да се вмъкне.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Още на първия ден, в който четеше роман — някаква идиотска алтернативна история, в която Взаимозависимостта все още бе свързана със Земята и всички водеха война или нещо такова, — в столовата влязоха Сало и Химбе, паркираха се на съседната маса и почнаха да се оплакват от мизерните заплати и бонуси при това пътуване. Кива ги остави да дрънкат известно време и да се подхранват взаимно с приказки за бедата си, преди да избере подходящия момент да прихне развеселено.

— Каза ли нещо? — попита я Сало.

— Какво? Не — отрече Кива. — Увлечена съм от тази ужасно тъпа книга, дето я чета. Извинявайте, не исках да ви прекъсвам.

Двамата продължиха с оплакванията си още известно време, преди Кива да прихне отново.

— Добре де, какво има? — попита Химбе.

— Какво да има? — направи се, че не разбира Кива, мигайки невинно.

— За втори път се кискаш, докато говорим колко изкарваме от това пътуване.

— Извинявайте — каза Кива. — Съвсем случайно е, честна дума. Кисках се на нещо, което един тъп герой каза в тази книга. Макар че сега, като го споменавате, малко съм объркана защо това пътуване ще е толкова лошо за вас.

— Защото не караме никакъв товар, само теб — изсумтя Сало.

— Тази част я схващам — отвърна Кива. — Аз не съм точно продаваема стока, затова не получавате дял от печалбата. Но това не означава, че корабът не изкарва печалба от мен.

— За какво говориш?

— Имам предвид, че „Нашата любов“ поддържа цял екипаж, за да замъкне задника ми на шибания Бремен. Без друг товар. Това е скъпо пътуване. Капитан Робинет не ми изглежда като човек, който ще го предприеме от добро сърце.

— Може да дължи услуга на онзи, който те е спипал — предположи Химбе.

— Егати услугата — подхвърли Кива и се върна пак към книгата си. Химбе и Сало си тръгнаха, мърморейки.

Няколко часа по-късно влезе една помощничка на домакина на име Племп, направи си чай и попита Кива дали може да седне при нея. Кива, без да откъсва очи от романа, който междувременно бе успял да стане още по-тъп, сви рамене. Племп седна.

— Чух, че си казала на Сало и Химбе, че корабът вади печалба от това пътуване — подхвърли тя, след като няколко минути седя неловко, отпивайки мълчаливо от чая си.

— Кой?

— Сало. Химбе. Те казаха, че одеве си говорила с тях.

— Не знам с кого съм говорила. Просто си четях книгата и те ме заприказваха. Малко е грубо, мен ако питаш. — Кива се върна към книгата си. Племп, сконфузена, отпи пак от чая си.

— Значи корабът изкарва пари от теб? — настоя Племп, когато вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Нямам представа — рече Кива. — Не съм казвала такова нещо. Казах само, че бих се изненадала, ако корабът не изкарва печалба от мен. Капитан Робинет спомена, че от това пътуване вади над два пъти повече, отколкото през последните две години.

— Какво е казал?

— Перифразирам, защото по онова време бях наистина бясна и не запомних точния ред на думите. Но да, каза го.

— Значи все пак изкарваме печалба — натърти Племп.

Кива сви рамене.

— Може би. Или може би печалбата ви през последните две години е била наистина скапана.

Същия ден на вечеря Кива забеляза, че много очи са вперени в нея. Не им обърна внимание и довърши ужасната си шибана книга.

На другата сутрин на вратата на килерчето ѝ се почука. Тя я открехна и видя втори помощник Уендъл, за когото знаеше, че е много близък с първи офицер Номек — както във философски смисъл, така и по начин, който силно намекваше, че двамата се чукат до припадък.

— Говори се, че знаеш нещо за финансите на кораба — поде без церемонии Уендъл.

— Аз съм шибана затворничка — рече Кива. — Не знам нищо тук.

Уендъл изглеждаше объркан.

— Мълвата на кораба разправя друго.

— „Мълва“ ли? Първо, откъде я изкопа тази шибана дума, и второ, твоят капитан Робинет недвусмислено ми даде да разбера, че ако разстроя корабната дейност, ще ме изхвърли в шибания вакуум, независимо дали това нарушава договорката му с Надаш Нахамапитин, или не. Така че нямам намерение да сея слухове и всеки, който твърди, че го правя, се опитва да ме убие.

Уендъл пренебрегна последната част, както Кива предполагаше, че ще стори.

— Какво беше това за договорка с Надаш Нахамапитин?

— Мислех, че знаеш — сви рамене Кива. — Мислех, че всички знаят. Робинет каза, че всички знаете защо съм на борда.

— Знаехме, че те превозваме — отвърна Уендъл. — Знаехме, че си единственият ни товар. Но не знаехме кой или защо го е заповядал.

— Е, в такъв случай, не си го чул от мен. Не искам да ми се налага да избирам въздушен шлюз.

— Успокой се. Не съм дошъл, за да те издавам.

— Ще си спомня, че си го казал, когато ме изхвърлят в Потока.

— Надаш Нахамапитин беше пътничка на този кораб.

— Чух.

— Не беше особено популярна.

— Защото е гадина — каза Кива.

— Такава е — съгласи се Уендъл.

— И е стисната — продължи Кива. — Изненадана съм, че на капитана ви не му е било платено предварително за тази работа.

— Какво?

— О, платили са му малко — каза Кива. — Той изглежда доволен от това, което е получил. Много доволен. Но уж трябвало да получи още накрая. Казвам „уж“, защото това е лош облог за него.

— Защо?

— Защото шибаната Надаш е разорена, ето защо. Аз ли не знам — нали управлявах Дома ѝ, след като цялото ѝ семейство беше окошарено за измяна, и замразих всичките ѝ тайни сметки. Ето защо съм още жива. Тя има нужда от мен, за да си получи парите обратно.

— Тогава откъде е взела пари за първото плащане?

— Тук ме хвана натясно, не знам нищо за последната ѝ шмекерия. Но вероятно това са били всичките ѝ пари. Подозирам, че когато „Нашата любов“ се върне в космоса на Средоточие, тя ще направи с него същото, каквото направи с последния си бизнес съдружник.

— Кой беше той?

— Един тип на име Друзин Улф.

— И какво направи тя с него?

— Преди да потеглите, заредихте ли последните новини от Средоточие?

— Да.

— Значи можеш да провериш.

Ден по-късно, след обяда, главен инженер Гибхаан чакаше Кива, когато тя излезе от тоалетната.

— Това е извратено, мамка му — укори го тя.

— Има ли къде да поговорим насаме? — попита Гибхаан.

— Не и след като ме дебнеше, докато серях.

— Виж, сериозно говоря.

— Аз също — тросна се Кива, но въпреки това го заведе в килерчето си.

— Ти предизвика доста вълнения на този кораб — каза Гибхаан.

— Това е последното шибано нещо, което искам да направя — заяви категорично Кива. — Разбираш го, нали? Нямам никакво намерение да разстройвам капитана ви. Той буквално държи живота ми в ръцете си. — Тя замълча за малко. — А и вашия, предполагам.

— Никой няма да издаде, че си казала нещо — увери я Гибхаан. — А и така или иначе никой не говори с Робинет за това.

— Хубаво.

— Но хората са доста разстроени, че капитанът не е бил откровен с тях за тази работа.

Кива го изгледа.

— Вие сте шибани контрабандисти.

— Не е там въпросът. Въпросът е, че трябва да се грижиш за хората си. А изглежда, никой не се грижи за нас.

— Това не е лъжа — призна Кива. — Важи и за самия кораб. Малко съм изненадана, че още лети. Не се засягай.

— Не се засягам. Говорил съм веднъж-дваж с капитана за състоянието на „Нашата любов“.

— Не бих могла да знам — каза Кива. — Само че не много отдавна бях представителка на собственика на борда на една петица на Дома Лагос. Мога да ти кажа, че ако капитанът на някой от нашите кораби го остави да изпадне в толкова занемарено състояние, вероятно ще му покажа как изглежда един въздушен шлюз отвън.

— Нелоша идея — отбеляза Гибхаан.

— Не и в този случай, разбира се — продължи Кива. — Сигурна съм, че капитан Робинет възнамерява да внесе подобрения в кораба веднага щом получи втория транш от плащането за това, че ме влачи из две различни системи.

Гибхаан изпръхтя.

— Ако изобщо го получи.

— Ти го каза, не аз — подчерта Кива, после си придаде замислен вид. — Колко би струвало да се ремонтира „Нашата любов“? Имам предвид, без разни изхвърляния. Просто да не прилича на шибан смъртоносен капан.

— Ама ти сериозно ли?

— Моля те, задоволи любопитството ми.

— Минимум три милиона марки — каза Гибхаан. — Това е само за да го извадим от категорията „летяща консерва“.

— А за машинариите?

— Бих могъл да екипирам този кораб от носа до кърмата за десет милиона марки.

— Само толкова?

— Не можеш да живееш на контрабандистки кораб, без да знаеш как да изцедиш докрай всяка марка, лейди Кива.

— Та това не е нищо — заяви Кива и моментално вдигна ръка. — Не искам да прозвучи неуважително. Просто… мамка му. Аз мога да събера толкова сам-самичка, кажи-речи в минутата, щом се върнем на Средоточие.

— Нима?

— Грижех се доста добре за себе си през последните две години. Това е сравнително малка инвестиция. Разбира се, всъщност вероятно ще размразя някоя от сметките на Надаш Нахамапитин и ще използвам нея. Фактически, тези сметки не би трябвало да съществуват. Никой не може да се оплаче легално, ако някоя от тях бъде използвана за нещо друго, освен да даде на онази шибана пача купища марки, в които да се въргаля. Искам да кажа, на теория.

— Да, разбира се, на теория — съгласи се Гибхаан. — Ние просто си бъбрим.

— Радвам се, че се разбираме — рече Кива. — Не желая да си имам неприятности с капитан Робинет. И дума да не става.

— Разбира се — каза Гибхаан и си тръгна.

Същата нощ Кива бе посетена от Джини и Ролф.

— С комплиментите на един почитател — каза Джини и двамата с Ролф се опитаха да се вмъкнат през вратата ѝ. Кива им благодари и с немалко съжаление ги отпрати, а после помастурбира, преди да потъне в неспокоен сън.

На другия ден Кикотчо, или може би беше Пикотчо — честно, тя не помнеше кой кой е, — ѝ каза, че капитан Робинет иска да я види. Кива се отправи към кабинета му, без да обръща внимание на втренчените погледи, които я следваха, докато вървеше.

— Какво ти казах за разстройването на корабната дисциплина? — попита без встъпления Робинет, когато тя влезе в кабинета му.

— Моля? — премигна Кива. — Аз гледам скапани исторически драми и чета още по-скапани романи. Дори не съм говорила с някого от екипажа ти близо цяла шибана седмица.

— Кажи ми тогава откъде екипажът има доста подробна информация кой ме е наел и колко ми плаща.

— Нямам ни най-малка представа. Аз самата не знам колко ти плащат. Никога не си ми казал действителната сума в марки, макар че явно не стига за ремонта на този кораб.

— Не се оставяй външният вид да те заблуди, лейди Кива. Този кораб е в добра форма.

— Силно се надявам да си прав — рече Кива. — Защото не ми изглежда екипажът да е на същото мнение.

— Някой ти го е казал ли?

— Никой не говори с мен — отвърна Кива. — Но мога да чуя хорските приказки.

— И какво още си чула?

— Че касиерът ти бърка в касата — рече Кива. — Може би затова екипажът смята, че им удържаш от заплатите и премиите. — Тя млъкна и се замисли. — Може би оттам знаят и за сделките ти. Твоят касиер трябва да знае за кого работиш и срещу колко пари, нали? Това звучи по-логично, отколкото аз да разправям на хората неща, които явно не знам.

— Не съм сигурен — отбеляза Робинет.

— Капитане — каза раздразнено Кива. — Ти ми обеща, че ако ти правя мръсно, ще ме изхвърлиш в шибания Поток. Колкото и да не ти се вярва, аз наистина искам да живея. Имам си причини да живея, включително факта, че има някого, когото много бих искала да видя отново. А това, между другото, е шибана новост за мен. Така че мисли си каквото искаш и прави каквото искаш, както шибано очевидно ще направиш. Но разбери, че нямам намерение да ти мътя водата, нито да създавам проблеми на кораба. Искам просто да се върна при моята мацка. Сър.

Робинет се въси в продължение на около минута.

— Връщай се в каютата си. Засега оставаш там.

— Леле-мале — възкликна Кива. — Нямам търпение да се порадвам на химическата тоалетна.

— Стига — сряза я Робинет. — Беше грешка да те пускам. И ако нещата се влошат, въпреки всичко ще изхвърчиш през някой въздушен шлюз. Така че се надявай да не се влошат. Хайде да те няма.

Докато Кива се връщаше към своето килерче с Кикотчо (или Пикотчо, все тая), ги спря доктор Брадшоу и заговори на придружителя ѝ.

— Гибхаан те вика в машинното — съобщи му тя.

— Защо?

— Не знам, той нищо не ми казва. Но докато минавах оттам, ми каза да те повикам. Не само теб, не си толкова специален. Но включително и теб. — Тя хвана Кива за ръката. — Аз ще я заведа. Върви.

Кикотчо или Пикотчо сякаш се канеше да каже нещо, но не каза и се запъти към машинното.

— Той наистина ли е толкова тъп? — зачуди се Кива.

— О, да — потвърди Брадшоу. Двете тръгнаха. — Как мина разговорът ти с капитана?

— Изглеждаше ми развълнуван — рече Кива. — Явно някой се е разбъбрил за финансите му.

— Имаш ли някаква представа кой?

— Уликите сочат към касиера. Разбира се, това е само слух.

— Ясно — каза Брадшоу. — Доколкото разбирам, познаваш Надаш Нахамапитин лично.

— Да — отвърна Кива.

— Какво мислиш за нея?

— Тя е бушуваща дамаджана със смрадлива пот.

— Изглежда ми точно описание. — Брадшоу отведе Кива до килерчето ѝ, което Кива си спомняше, че преди е било килерчето на Брадшоу.

— Слушай — каза Кива. — Извинявай, че ти взех стаята. Не съм имала думата по въпроса. Просто ме натикаха тук. А сега ще остана вътре за постоянно. С химическа тоалетна.

— Няма нищо — отвърна Брадшоу. — Макар че ти препоръчвам да пикаеш нарядко.

Обещаните химическа тоалетна и протеинови блокчета пристигнаха малко по-късно и таблетът на Кива ѝ бе взет. Два дни тя зяпа стените на килерчето си, без да мисли кажи-речи за нищо.

На третия ден се разнесоха виковете, последвани от сигнал за обща тревога, който пък бе последван от откъслечна стрелба.

Някъде по средата на третия ден някой потропа по вратата на Кива.

— Да?

— Лейди Кива — изрече един глас, в който тя разпозна гласа на първи офицер Номек. — Говори се, че може би ще искате подобрение на жилищните си условия.

— Като го спомена, наистина би било хубаво — съгласи се Кива.

— Струва ми се, че може да сте назовали цена, която сте готова да платите за това подобрение на главен инженер Гибхаан.

— Възможно е — отвърна Кива. — Въпросното подобрение включва ли възможността да поискам нов маршрут?

— Лейди Кива, срещу тази цена можете да получите кажи-речи всичко.

Кива се усмихна.

— Тогава, да — каза тя. — Дайте ги насам тези подобрения.

Чу се звук от отключването на вратата ѝ. Тя се отвори и от другата ѝ страна стоеше Номек с изваден пистолет, но пръстът му беше далеч от спусъка.

Кива позна оръжието.

— Това да не е пистолетът на капитан Робинет?

— Беше — отвърна Номек.

— Той ми каза, че бил кодиран за неговия пръстов отпечатък.

Номек се усмихна.

— Прекалено е стиснат за такова нещо, госпожо.

Самият капитан Робинет бе в кабинета си, заобиколен от членове на бившия си екипаж, които го бяха вързали за стола му и го държаха на мушка. Не изглеждаше доволен да види лейди Кива, когато тя влезе през вратата.

— Това е твое дело, предполагам — изръмжа той.

— Всъщност твое — уточни Кива. — Макар да признавам, че уведомих екипажа ти за този факт. Оттам нататък те взеха нещата в свои ръце.

— Нали разбираш, че за мен това беше просто бизнес?

— Много ми е забавно как хората, щом оплетат конците, смятат, че „това беше просто бизнес“ е някаква защита — рече Кива. — Разбирам, че беше „просто бизнес“, капитан Робинет. Само че се оказа лош бизнес за теб. Първо, беше достатъчно глупав да въртиш бизнес с Надаш Нахамапитин. А после реши да прецакаш мен. А аз приемам тези неща лично.

Робинет кимна.

— И сега какво?

Кива се усмихна.

— Ами, капитан Робинет, този кораб има три въздушни шлюза. Можеш да избираш.

19

Грейланд влезе в Стаята на спомените.

— Тук съм — обяви тя.

Джии се материализира пред нея.

— О, я стига — каза Грейланд.

Джии се усмихна — това беше нещо ново — и се разсея, вероятно за последен път. След миг на негово място стоеше Рашела.

— Извинявай — каза Рашела. — Мислех, че може би така ще е по-лесно.

— По-лесно, отколкото да знаеш, че хилядолетната ти предшественичка е била жива през цялото време и се е преструвала на компютър? Да, разбирам какво имаш предвид.

— Аз не съм жива — поправи я Рашела. — Физическото ми тяло е било мъртво през почти всичките тези хиляда години, които спомена.

— Разбра мисълта ми — каза сприхаво Грейланд.

— Да, разбрах я — съгласи се Рашела.

— Защо? — Грейланд разпери умолително ръце. — Просто не разбирам. Какъв е смисълът от всичко това? Защо си го избрала?

— А защо твоят приятел Тома Шанвер е избрал да е космически кораб? — отвърна с въпрос Рашела.

— Не го е избирал. Доколкото разбрах, навремето просто не е разполагал с други възможности.

Рашела кимна.

— Аз също. Тази технология — технологията да се съхранява и поддържа човешко съзнание — датира отпреди Взаимозависимостта. Разработена е теоретично по времето на Свободните системи и вероятно е била споделена или е пренесена от другите човешки империи. Беше открита при археологични изследвания на компютърни системи. Никой в Свободните системи никога не я е прилагал на практика — била прекалено сложна и скъпа. — Рашела сви рамене. — Но после аз станах емперо и просто добавих разходите към другите ужасно скъпи неща, които правех, докато основавахме Взаимозависимостта. Технологията работеше, но не беше мобилна. Ето защо стоя тук.

— И се криеш.

— Ако така предпочиташ. Аз бих казала по-скоро, че осъзнавах, че няма място за цяла кохорта безсмъртни — това би било върхът на класовата борба, нали? — и че дори този вид безсмъртие да означава, че вечно ще бъда емперо, не го искам. Към края на царуването си вече бях ужасно уморена от всичко това. Ти не си ли? Макар че си емперо само отскоро, знам, че ти тежи.

— Понякога, да.

— А я си представи да го правиш сто години. Двеста. Хиляда. — Рашела размаха презрително ръце. — Не, благодаря. В същото време обаче живо се интересувах как ще се развие малкият ми проект.

— Безсмъртието?

— Не, Взаимозависимостта — каза Рашела. — Това беше дързък експеримент. Бях любопитна как ще продължи отвъд границите на естествения ми живот и макар че не исках да управлявам, исках да мога по някакъв начин да напътствам и да давам съвети. — Тя обхвана с жест Стаята на спомените. — Ето го резултата. Създадох Джии като удобен и безстрастен интерфейс — трябва да помниш, че непосредствените ми наследници бяха децата и внуците ми, така че вероятно присъствието на тяхната предшественичка би било смущаващо, — а след това ми се стори разумно да го запазя като лице на Стаята на спомените. Имаше години и дори десетилетия, в които никой не изявяваше желание да се види с мен.

— Това притесняваше ли те?

— Малко, в началото. Все още имам его, макар че, както знаеш, се преструвах, че нямам. Но колкото по-дълго стоях тук, толкова повече осъзнавах, че което и лице да им показвам, те всъщност говорят с мен.

— Значи… другите емперо… — Грейланд се сети веднага за баща си Атавио VI.

Рашела поклати глава.

— Не са тук. Спомените и емоциите им са, но не и самите те. Когато говориш с баща си или с който и да било друг емперо, всъщност говориш с мен. Или може би те говорят чрез мен.

— Обаче другите емперо са могли да са тук. Като теб.

— Да, технологията я имаше. Но това ми се струваше лоша идея. Ти самата си виждала тук, в Стаята на спомените, някои от владетелите на Взаимозависимостта. Доста от тях е по-добре да си останат мъртви. Колкото до останалите, не знам дали биха приели условията. Да живееш навеки затворен в кутия не е добър живот за повечето хора.

— И как успяваш да не полудееш? — попита Грейланд.

— Аз не съм будна през цялото време. Когато ти не си тук, и мен ме няма, освен в най-абстрактен смисъл. Джии се занимава с всички ежедневни дейности и ме осведомява, когато съм будна. Той не е само лице, а истинско, макар и ограничено същество. Тъкмо той събира всички онези тайни например, а не лично аз.

— Ти обаче ги знаеш всичките.

— Да. Открихме тази тайна — тайната на машинното съзнание — по чист късмет. Не исках да губя повече информация.

— Но никога не си я споделила с никого. Преди мен. А и аз трябваше да ти я изкопча. Ти ме излъга, че не я знаеш. А после накара Джии да ми я поднесе. Но през цялото време си била ти.

— Имам сложен и може би неудовлетворителен отговор на това — каза Рашела.

— Нямам търпение да го чуя.

— Отговорът, който ти дадох, бе същият, който щях да ти дам, ако бях жива. Когато бях жива, не знаех за Разкъсването, нито за Свободните системи, нито за Тристранния договор, всички тези неща, за които ме попита. Научих за тях по-късно, след като умрях; откри ги Джии, или пък бяха открити от други.

— Но ти току-що каза, че тази технология — Грейланд махна към Стаята на спомените — е била разработена от Свободните системи.

— Казах, че датира от онова време. Когато я открихме, не знаехме почти нищо за цивилизацията, която я е създала. Аз не знаех, когато бях жива, затова и не ти съобщих. Вместо това оставих Джии да го направи.

— Значи твърдиш, че това, което си ми казала, е било вярно… от определена гледна точка.

— Точно така.

— Боже господи — възкликна Грейланд. — Непоносима си!

— Според мен пък просто спазвам правила, които гарантират, че ти — или всеки друг емперо, който дойде тук за съвет — ще получи възможно най-автентично преживяване.

— В това няма нищо автентично! — избухна Грейланд. — В теб няма нищо автентично. Ако беше автентична, щеше да си мъртва, а не някакво… зомби, което се спотайва в стая в имперския дворец!

— Тогава нямаше да знаеш всичко, което знаеш сега — изтъкна Рашела. — За миналото. За всички тайни и планове на благородниците, които впрочем са насочени срещу теб. Автентична или не, аз ти бях много полезен инструмент. И ако оплакването ти срещу мен е, че съм те излъгала и съм скрила някои неща от теб, значи двете сме си лика-прилика. Ти съвсем наскоро направи същото с Марс.

— Мислех, че имам основателни причини за това.

— Знам. Точно както аз вярвах, че имам основателни причини да направя това, което направих, по начина, по който го направих.

Грейланд въздъхна и седна на дългата, невзрачна пейка, която бе единствената мебел в Стаята на спомените. Рашела изчака.

— Не мисля, че те харесвам — каза Грейланд след дълга пауза.

— Това мога да го разбера — отвърна Рашела.

— Не мисля, че те харесвам — повтори Грейланд. — Не ми допада, че си лъгала мен и всеки друг емперо. И не знам дали мога да ти вярвам. Но истината е, че имам нужда от теб.

Рашела се усмихна лекичко.

— Скъпа внучке — каза тя. — Приемам, че не ме харесваш и не ми вярваш. Разбирам защо в момента се чувстваш така. Но те моля да разбереш, че измамата не е имала за цел да ти навреди или да заблуди теб или някой друг емперо. А да те накара да се чувстваш удобно с мен, така че да мога да ти помогна. Да те напътствам. Да ти давам съвети.

— Да ми влияеш — добави Грейланд.

— И това го има — призна Рашела. — Взаимозависимостта е моето наследство и съм силно заинтересована то да оцелее. През годините различните емперо идваха тук да общуват с любимите си предци, които до един под маскировката си бяха аз. Преструвайки се, че ги съветвам безстрастно, аз им давах напътствия, които бяха комбинация от онова, което знам, онова, което са знаели другите емперо, и онова, което съм научила от всички тайни, разкрити от мен през годините.

Какво правеха емперо с тези съвети си е тяхна работа. Излезеха ли от Стаята на спомените, аз не се опитвах повече да им влияя или да ги убеждавам. Понякога те се възползваха от съветите ми. Понякога ги пренебрегваха. Понякога ги следваха и само влошаваха нещата — или защото бяха лоши емперо, или защото аз не съм съвършена и им бях дала лош съвет. Но този непряк начин на упътване бе достатъчен. Така че да, Грейланд. Аз може и да се опитвам да ти влияя. Но ти все пак притежаваш свободна воля.

— Радвам се, че мислиш така — каза Грейланд. — През повечето време ми се струва, че това изобщо не е вярно. В момента имам чувството, че бъдещето е стена, в която ще се врежа, и няма никакъв начин да спра. Не мога да завия, не мога да дам на заден и не мога да се измъкна. Това е точно обратното на свободна воля.

— Още не си се врязала в стената.

— Не — съгласи се Грейланд. — Още не. — Тя стана и се приближи до призрака на Рашела. — Виж сега. Стига толкова лъжи, става ли? Стига лъжи, стига преструвки, че си Джии или някой друг емперо, изобщо стига с всичко това. Ако наистина си тук, за да ми помагаш, помагай ми.

Рашела се усмихна пак, този път широко.

— И как да ти помогна, внучке, емперо Грейланд II?

— Нали знаеш, че Надаш Нахамапитин замисля нов преврат срещу мен?

— Един от многото, да. Тя е упорита.

— Добре казано. Знаеш също за сегашното пътуване на Марс Клермон на борда на „Оверн“ с Тома Шанвер.

— Да, макар и само от онова, което ми съобщава Шанвер. Той още не иска да ме пусне в системата си. Няма ми доверие.

— Изглежда, има основания.

— Не съм съгласна, но разбирам защо го казваш.

— Мислех, че ти е предоставил някаква информация за системите си като дар?

— Казал ти е значи? Да. В същия този момент я разглеждам. Мога да го правя, нали знаеш? Да върша две неща едновременно. Всъщност, няколко хиляди неща едновременно.

— Доколко се различава той от теб?

— Защо питаш?

— Просто съм любопитна.

— Системната му архитектура е невероятно различна, което може да се очаква, защото цивилизациите ни не са контактували в продължение на хиляда и петстотин години. Но функциите му са доста подобни, с някои подобрения. Ще видя какво от тях мога да вкарам в себе си.

— Можеш ли да го направиш?

— Правя го от хиляда години. Стаята на спомените не работи с древна технология. Направена е да изкара с векове, ако се наложи. Но тъй като не се е наложило, аз постоянно я подобрявам.

— Много скоро може и да се наложи — отбеляза Грейланд.

— Освен ако годеникът ти не сътвори някое чудо, да.

Грейланд се изчерви, а после се смути. Докосна малката бучка на тила си, която бе единственият външен признак за невралната мрежа в главата ѝ, записваща емоциите и спомените ѝ, за да ги съхрани в същата тази стая.

— Разбира се, че знаеш — каза тя накрая.

— Разбира се. Радвам се за теб. Ти заслужаваш малко щастие в живота си.

Грейланд кимна, направи гримаса, седна пак на пейката и избухна в сълзи.

Рашела я изчака да се успокои.

— Ако искаш да ми разкажеш за какво е всичко това, слушам те — подкани тя.

Грейланд се усмихна тъжно, избърса сълзите си и поклати глава.

— Скоро ще разбереш.

— Това е вярно — отбеляза Рашела.

— Струва ли си? — попита Грейланд. — Имам предвид, да живееш вечно.

— Не е вечно; просто много дълго време. И да, струва си. Ако си полезен.

— Добре. — Грейланд се изправи пак. — В такъв случай е време да ми бъдеш полезна.

— Кажи ми как.

Грейланд огледа Стаята на спомените.

— Първо, мисля, че ще трябва да свикнеш с идеята да живееш извън тази кутийка.

През следващата седмица Грейланд прекарваше част от всеки ден в Стаята на спомените, общувайки с предшественицата си, като я опознаваше, учеше се от нея и съставяше планове. Освен това се грижеше за държавните дела, пишеше декрети и подготвяше предстоящи събития, както подобава на емперо.

Всяка вечер, преди да си легне, Грейланд пращаше текстово съобщение на Марс по таблета си, за да го осведоми как е минал денят ѝ и да разбере как е минал неговият. Комуникацията им бе затруднена от светлинното забавяне, което бе минути във всяка посока, но чакането си заслужаваше. В деня, когато Марс видя своята зараждаща се струя, той прати само: „Тооолкова много данни. Обичам те“. Грейланд, която бе също Кардения, му отговори, че и тя го обича.

На другия ден Грейланд се срещна с командир Вен, който имаше новини за ударната група в системата Икои: били намерени достатъчно кораби и в момента те били на път за Икои, откъдето щели да потеглят два дни преди струята за Край да стане нестабилна. Междувременно още кораби и персонал щели да бъдат добавени към групата при необходимост. И което бе още по-хубаво, графиня Хума Лагос обещала логистична и материална подкрепа, което бе голямо облекчение за всички участници. Грейланд напомни на Вен, че трябва да се уреди евентуалното транспортиране на семействата на персонала, включен в ударната група. Вен я увери, че приготовленията вече са в ход.

Срещата на Грейланд с командир Вен бе последвана от кратък чай с архиепископ Корбин, който достави на Грейланд такова удоволствие, че тя си позволи да го удължи с пет минути над предварително заделените петнайсет. На раздяла Грейланд импулсивно прегърна Корбин, а после се извини на архиепископа за непристойното си поведение. Архиепископ Корбин ѝ напомни, че де факто Грейланд е глава на Църквата на Взаимозависимостта и като такава може да си позволи да прегръща приятелски архиепископа от време на време.

Срещата, за която Грейланд закъсня, бе с графиня Рафелия Майсен-Персо, която я чакаше в една от по-малките официални стаи в личното ѝ крило в двореца. Грейланд ѝ се извини за закъснението и графинята прие извинението благосклонно, а после поднесе на емперо малък подарък — музикална кутийка от Локоно, която при навиване изсвирваше няколко такта от мелодия на Зей Екван, най-прочутия локонски композитор от последния век. Грейланд прие кутийката със съответните благодарности, остави я на бюрото си и попита графинята как е кучето ѝ. Озадачената графиня отвърна, че кучето ѝ е добре.

Двете продължиха с любезностите още няколко минути и едва навлизаха в същината на разговора, която засягаше възможността за евакуация на системата Локоно, когато музикалната кутийка, въпреки че бе грижливо сканирана и изследвана от имперската охрана, избухна със смъртоносна сила, пращайки из малката стая шрапнели, които убиха мигновено и графинята, и емперо.