Драконът на Арканите

1.

Тъй като горещината не позволяваше да се чака, трябваше да погребат Балардийо веднага след като почина. Сбогуването с него беше скромно. Церемонията се състоя сутринта в един параклис, подир което Остриетата отнесоха тялото до гробището, под сияйното небе, където грееше слънце от бяло злато. Вървяха бавно и равномерно, въоръжени, носейки ковчега на раменете си. Ла Фарг и Ленкур — отдясно, а Лепра и Марсиак — отляво.

Анес дьо Водрьой ги следваше, облечена в черно, с кървавочервени ръкавици, с шапка без перо, с ботуши и рапира на кръста. Гибо куцаше тежко след нея. После идваше ред на Наис, която ридаеше и стискаше към тялото си някакво ковчеже, а Андре беше прегърнал девойката през кръста, за да я подкрепя. Заедно с кюрето и с двете деца, които му помагаха, бяха много малко хора. А тези, които се отдръпваха пред скромния кортеж, тези, които гледаха как минава, тези, които се кръстеха, преди да продължат нормалния си живот, без повече да се сещат за видяното — те никога нямаше да научат какъв човек е бил Балардийо.

След като свещеникът си тръгна, Ла Фарг, Анес и останалите се събраха сред спокойствието на гробището, под безразличните погледи на гробарите, които чакаха на сянка и пиеха подред от една и съща бутилка. Оставаше полагането в земята, което Остриетата бяха решили да извършат сами. Когато настъпи моментът, Лепра, Ленкур и Марсиак потърсиха одобрението на капитана и четиримата безмълвно се заловиха на работа. Но докато спускаха бавно въжетата, докато ковчегът потъваше в прясно изкопания гроб, крехката Наис избухна в ридания. Тя изстена, останала без сили, падна на колене и изпусна ковчежето, което шумно се отвори на земята. Андре помогна на младата прислужничка да стане, стори всичко възможно, за да я успокои, и побърза да събере разпилелите се дрънкулки.

Наис изпитваше повече от приятелство към Балардийо.

Отначало се срамуваше, но беше привлечена от добротата и непохватността на този стар войник, чието златно сърце не можеше да бъде скрито под грубата външност. Тя го избра точно затова, защото щеше вероятно да бъде несръчен, но нежен и предпазлив. Една нощ отиде в стаята му, пъхна се в неговото легло, след като си свали ризата и се притисна гола към него. Отначало той не знаеше какво трябва да направи. Тъй като не посмя да я докосне, тя пое инициативата и му прошепна в ухото:

— Ще бъдеш нежен, нали?

Беше ѝ първият.

Наис се върна следващата нощ, после отново. Отдаваше му се и го обсипваше с ласки безмълвно, после заспиваше доверчиво в ръцете му. Сутрин винаги си тръгваше. Той не разбираше. Но уважаваше нейното мълчание и пазеше тайната. Обаче си задаваше въпроси. Силно развълнуван, понякога се чувстваше виновен при мисълта, че се е възползвал от нея, от младостта ѝ, от невинността ѝ. Обичаше ли го? Ако беше така, тя се заблуждаваше и скоро щеше да си даде сметка. Какво да прави? Започна да ѝ поднася дребни подаръци, които тя намираше в стаята си, на възглавницата. Можеше да е гребен, панделка, брошка, малко огледалце, което той купуваше на Новия мост — трудно му беше да избира, защото смяташе, че Наис е още дете.

Въпреки всичко дълбоко ценеше тези съкровища, които сега Гибо събираше от земята в гробището, преди да ѝ ги върне. Тя взе безценното ковчеже, без да може да спре сълзите си, и го притисна силно към гърдите си. Сломена, покорна, остави Гибо и Андре да я придружат до двореца на Ястреба.

Анес дори не мигна, когато Наис приклекна.

Тя стоеше изправена, с изострено и бледо лице, със сенки под очите и стиснати устни. Не беше проляла нито сълза и не изрече дума, след като Балардийо почина. Не можа да заспи. Остана сама, с мъката си, която изтръгваше душата от плътта ѝ и раздираше вътрешностите ѝ. Жестовете ѝ бяха бавни, а погледът — отсъстващ. Всичко ѝ изглеждаше далечно, без значение. Светът нямаше вече нито цвят, нито мирис. Нищо не я привличаше, освен безнадеждността и отчаянието, освен бездната, в която бе потънал разсъдъкът ѝ.

Ковчегът вече лежеше в гроба и Остриетата се отдалечиха заднешком.

Ла Фарг забеляза, че гробарите са нетърпеливи, безразлични към страданията на людете, с които бяха свикнали. Той изчака, приближи се до Анес и прошепна:

— Време е.

Тъй като тя не отговори, настоя:

— Трябва да тръгваме, Анес.

— Вървете — рече тя като унесена. — Ще остана още малко.

— Тези мъже трябва да си свършат работата, Анес. Те ще…

— Зная какво ще правят! — прекъсна го младата баронеса. — Да действат, няма да им преча. Но ще остана още.

Притеснен, Ла Фарг погледна към гробарите, които чакаха, с галоши с дървени подметки на нозете и с лопати в ръцете. Поколеба се, след това им даде знак да започнат работа, но остана до Анес и хвана ръката ѝ. Обзета от леден плам, тя потрепери и затвори очи, като чу как първите бучки пръст полетяха към капака на ковчега.

Когато се върнаха от гробището, Анес, все така без да проговори ни дума, веднага се качи в стаята си. Осъзнали, че тя не иска да вижда никого, останалите се събраха в оръжейната зала, където Гибо им донесе вино.

— Трябваше да сложите малката да спи — рече той и сипа на Ла Фарг.

Капитанът на Остриетата разсеяно кимна и изчака домоуправителя да напълни всички чаши. Щом Гибо си тръгна, той вдигна своята.

— За Балардийо — рече.

— За Балардийо — отговориха в хор Лепра, Марсиак и Ленкур.

Чукнаха се и след това Ла Фарг отнесе своята бутилка в градината. Останалите го видяха да сяда на масата под кестена.

И той искаше да бъде сам.

Марсиак въздъхна и се стовари във фотьойла, после вдигна и скръсти крака на табуретката пред него. Ленкур също седна, свали шапката си и навеждайки се напред, с лакти, опрени на коленете, започна да разтрива с пръсти болезнените си слепоочия. Лепра остана подпрян на рамката на камината.

Възцари се мълчание.

— Мислех, че Сен Люк ще се появи — рече най-после Ленкур.

— От три дни не съм го виждал — отговори гасконецът.

— Ако беше дошъл с нас в Черната гора…

— … Балардийо може би щеше още да си е жив, да.

— Беше тук през нощта, когато Балардийо предаде Богу дух — заяви Лепра. — Гибо го е видял да разговаря с Ла Фарг в градината.

— И какво е станало? — запита Марсиак.

— Не зная. Капитанът не пожела да ми разкрие нищо за онова, което са си казали.

— Но нали Сен Люк все още е един от Остриетата? — с безпокойство в гласа се обади Ленкур.

— Остриетата! — грозно се разсмя гасконецът. — Или каквото е останало от тях…

Лепра го погледна укорително.

— Какво? — повиши глас Марсиак. — Ти отново облече мантията, никой не знае къде е Сен Люк и няма гаранция, че ще се върне, а Алмадес и Балардийо умряха. Пресметни: останахме само Ленкур и аз.

— И Анес — поправи го мускетарят.

— Анес ли? — възкликна Марсиак и стана. — Толкова зле ли я познаваш? — той посочи с пръст нагоре. — Знаеш ли, че в този момент тя си стяга багажа? Багажа!

— Ти не…

Гасконецът разпери ръце и се завъртя, сякаш за да призове останалите за свидетели.

— Впрочем кой би могъл да я укорява? — запита той. — Не ми казвай, че според теб завръщането на Остриетата е било грешка.

Лепра не отговори, а Марсиак добави с огорчение:

— Габриел беше права и щях да сторя добре, ако я бях послушал. Първият ни мъртвец не беше ли достатъчен? Трябваше ли да погребваме Алмадес и Балардийо след Бретвил?

— Марсиак! — рече Ленкур.

Марсиак млъкна и се обърна.

Видя Анес.

— Тръгвам — заяви тя. — Аз… Аз няма да се върна.

Младата баронеса си тръгна.

— Анес! — повика я Лепра с известно закъснение.

— Остави я — каза му Ла Фарг тихо, но твърдо — той стоеше в рамката на вратата към градината. — Остави я да си върви.

Мускетарят се поколеба, изруга и все пак полетя след Анес.

Настигна я в двора, където тя се готвеше да възседне един вече оседлан кон.

— Анес! — успя да произнесе.

Тя го изгледа спокойно, хванала с две ръце юздите.

Лепра не можа да намери нужните думи:

— Анес, аз…

Усмихна му се нежно и тъжно.

— Сбогом, Антоан. Пази Никола, моля те! И кажи на капитана, че не му се сърдя.

След това тя смушка хълбоците на жребеца и премина през вратата.

За момент Лепра остана сам на двора, под безмилостното слънце. Най-после, когато реши да се прибере, срещна на каменното стълбище Ла Фарг, който вървеше с уверена крачка.

— Къде отивате, капитане?

Старият войник не спря.

— Да говоря с Италианката — отвърна той. — Тази комедия от тайни ми дойде до гуша!

— Но тя е зорко пазена в Кардиналския дворец, за да не рискува нищо! — заяви Лепра, докато Ла Фарг минаваше през двора. — Няма да ви позволят да се приближите до нея!

— Тогава ще трябва да ме убият — обеща капитанът на Остриетата, без да се обръща и без да спира.

В парка на Кардиналския дворец Алесандра четеше до фонтана, където като малък бъдещият Луи XIV едва не се удави. Беше седнала под сянка, на една пейка, и изглеждаше напълно безразлична към десетте гвардейци на Кардинала, които, разпределени наоколо, с рапири на кръста и с мускети на рамо, бдяха за сигурността ѝ. Харибда и Сцила, дракончетата близнаци, дремеха от двете страни на прелестната шпионка. Те повдигнаха глави и заедно погледнаха в една и съща посока, когато шумът от някаква разпра привлече вниманието им.

Насред алеята двама часови с червени мантии не разрешаваха на Ла Фарг да премине. Всички повишиха глас. Независимо че капитанът на Остриетата имаше пропуск за Кардиналския дворец, нарежданията на Негово Преосвещенство бяха категорични: никой нямаше право да се среща с Италианката без специална заповед, подписана от неговата ръка. Но Ла Фарг не искаше да чуе нищо. Скандалът всеки момент можеше да премине в схватка.

Алесандра стана с намерението да се намеси, преди нещата да загрубеят.

— Господа!

Но гвардейците ѝ попречиха и дори, глухи за протестите ѝ, я поведоха бързо далеч от опасността, без особено да се церемонят. Това видимо нервира дракончетата.

— Сцила! Харибда! Спокойно! — нареди Италианката на малките домашни влечуги.

Те веднага се подчиниха и престанаха да ръмжат.

Капитан Ла Фарг падна, ударен с приклад.

Скоро Ла Фарг дойде на себе си, но черепът жестоко го болеше.

Лежеше върху пейка, а Италианката беше сложила студена кърпа на челото му.

— Това, което сторихте, беше много глупаво — рече тя, когато видя, че той се съвзема.

— Исках да се срещна с вас и да разговаряме.

— Въпреки това.

— Но все пак постигнах целта си, нали?

— Нима бяхте предвидили да ви счупят главата, за да се приближите до мен? — иронично подхвърли тя и стана.

Ла Фарг седна и прилепи влажната кърпа към врата си.

— Не — призна той неохотно.

— Можеха да ви убият.

— Ами! — той разгледа елегантния вестибюл, в който се намираха. — Къде сме?

— В Кардиналския дворец — отговори хубавата шпионка и напълни две чаши с бяло вино. — В покоите, където съм отседнала… Имаха намерение да ви хвърлят в тъмница, но успях да убедя господин Дьо Ньовел да ви повери на мен, докато решат каква ще е съдбата ви. Впрочем вие официално сте арестуван, а мотивът е, че сте се опитали да пребиете един гвардеец, като сте бутнали в него друг гвардеец. Много лошо.

— Ньовел ли? — рече Ла Фарг и направи болезнена гримаса.

— Той е младият енсин, който командва отряда, изпратен да ме охранява.

— Да ви пази.

— Да. И така може да се каже.

Алесандра дойде да седне до Ла Фарг и му подаде чаша. Изтощен, старият капитан махна влажната кърпа от врата си, сложи я на бедрото, взе чашата и благодари.

— Наистина постъпихте много глупаво — рече Италианката, вместо да вдигне тост.

Отпиха едновременно по глътка бяло вино, след това известно време помълчаха.

През отворения прозорец нахлуваха песните на птичетата, накацали по дърветата в парка.

— Тази сутрин погребахме Балардийо — съобщи Ла Фарг, гледайки жълтото отражение на виното в инкрустираната си чаша.

— Аз… Аз не знаех.

— По-малко от три седмици след Алмадес…

— Съжалявам. Искрено.

— Бяха храбри и добри мъже. Никой от тях не заслужаваше да загине така… Може би утре ще падне още някой. Може да е Ленкур, Марсиак, Лепра. Може да съм аз… Не смятате ли, че всичко това си заслужава да дадете някакви обяснения? — заключи той и се втренчи в Италианката.

Развълнувана, тя стана и отиде до прозореца.

След това се обърна към Ла Фарг, известно време отвърна на погледа му и накрая сухо кимна.

— Благодаря, госпожо — рече капитанът и стана на свой ред. — Да започнем с вас, съгласна ли сте? Научих от Пазителите, че им служите, също както и аз.

— Истина е.

— Но също така служите и на папата.

— Както вие служите на Кардинала. Впрочем случва ми се да работя и за собствено удоволствие, за разлика от вас. Човек трябва някак да печели, нали?

Ла Фарг не отговори.

— Ако си спомням добре — поде той, — вие ми бяхте подсказали за принадлежността си към Седемте…

— В онази незабравима вечер в Лисичарника, така е. Преди събитията неочаквано да се развихрят трескаво…

— Преди за малко да ме предадете в жертва, заедно с хората ми, на драките, които ви преследваха, искате да кажете.

— Бях в безнадеждно положение, капитане. Трябваше на всяка цена да се отърва от тези драки и най-вече от техния магьосник. Наистина, използвах ви. Но това беше за общото благо, повярвайте ми — тъй като притежавах сведения, които трябваше да предам колкото може по-бързо на папата и на Пазителите — Алесандра нервно изпи виното си и се опита да си възвърне спокойствието. — Впрочем не смятам, че съм била неблагодарница. Без мен щяхте ли да плените Алхимика от Сенките?

— Права сте. Всъщност кой е този дракон? И каква цел преследваше? Вече не вярвам, че амбицията му е била да отвлече кралицата. Не вярвам също, че е действал сам.

Красивата Италианка продължително впери поглед в Ла Фарг, а през това време размишляваше. След като взе решение, тя запита:

— Какво знаете за Арканите, капитане?

Хванат натясно, той не отговори. Тогава тя го повлече към съседната стая.

— Елате.

Близо до леглото с колоните имаше голяма клетка. Затворените там дракончета се оживиха веднага щом господарката им влезе, обаче тя не им обърна никакво внимание. От този момент Сцила и Харибда започнаха ревниво да дебнат движенията на капитан Ла Фарг.

— Вижте — рече Италианката и посочи към малка кръгла масичка.

Върху нея бяха подредени карти таро, редом до мастилница и перо. Повечето от тях бяха наименувани, покрити със странни надписи. Ла Фарг се наведе. Бяха великолепни и носеха показателни имена, но той не разпозна нито една от тях.

— Това са двайсет и двата големи аркана на карти таро — обясни му Алесандра. — На драконово таро всъщност.

Погледът на капитана галеше картите.

— Тъкачката — четеше той. — Благородника с Гарвана, Пазителката, Слепия миниатюрист, Астролога, Влюбената куртизанка…

— Това таро се използва за магии.

— … Коронования ересиарх, Архитекта, Безпаметния крадец…

— Служи и за предсказване на бъдещето. Но не само.

— … Учителя по фехтовка, Госпожицата от кулата, Убиеца, Неподвижния поклонник…

— Впрочем по съвсем други причини ни интересуват тези аркани. Или тези остриета, както още ги наричат.

Алхимика от Сенките?

— Какво ще рече това? — запита Ла Фарг и сложи пръст върху последната карта.

— Арканите са ложа на Черния нокът — обясни Италианката. — Всичките са дракони и всеки носи бойното си име, което отговаря на определен голям аркан от драконовото таро. Алхимика беше един от тях, както и драконът, който ме отвлече, с него вие се сражавахте, за да ме спасите.

— Кой беше той?

— Миниатюриста.

— Значи този — рече капитанът и посочи картата на Слепия миниатюрист върху масата.

— Да — отговори Алесандра, докато Ла Фарг отново разглеждаше разстланите карти.

— Ако големите аркани са двайсет и два, това означава…

— … че ложата на Арканите наброява точно толкова членове ли? Съмнявам се. В интерес на истината, не зная. Дори и да са само десетина…

— Но какви са те всъщност?

— Повечето са новородени дракони. Те са амбициозни, способни, предпазливи, решени на всичко и страховити. Странят от останалите ложи на Черния нокът. Предполагам, че се отчитат пред Първата ложа, но разполагат с огромна свобода. Всъщност струва ми се, че се подчиняват само на себе си.

— Това никак не подхожда на правилата в Черния нокът…

— Така е. Обаче вероятно успехите им защитават Арканите.

— Какви успехи?

— Зная, че всички се кланят само на преуспелите. Изглежда, Арканите са малко или много свързани с най-ужасните драми и с най-лошите обрати, които Франция преживя напоследък.

— Като например неуспеха на обсадата при Ла Рошел — предположи Ла Фарг с горчивина.

— Да. Или като убийството на крал Анри.

Слисан, старият капитан погледна към Италианката. Мисълта, че тя може би се шегува, му мина през ума, но лицето на красивата Алесандра остана като изваяно от мрамор.

— Арканите са в огромна опасност — обяви Ересиарха, като се отстрани от прозореца в оръжейния кабинет. — Старите господари на Черния нокът, които никак не ни обичат, вече нямат никакво намерение да ни прощават каквото и да било. Нашите противници са многобройни и могъщи. Те се надяват за по-малко от месец да ни погубят…

Благородника не каза нищо, затова драконът продължи:

— Съветът на Първата ложа скоро ще вземе решение, но благодарение на моите шпиони зная, че нещата вече са предопределени. Нашата ложа ще бъде разпусната. Ако не се подчиним, ще бъдем осъдени и прогонени без надежда за снизхождение.

Облечен като благородник, но без показност, водачът на ложата на Арканите изглеждаше около петдесетгодишен. Чертите на лицето му бяха ръбести и строги: изпъкнали скули, изпити бузи, фин и прав нос. Имаше мустаци и добре оформена малка брадичка. От него се излъчваше сигурност и авторитетност.

— Толкова ли са сериозни нещата? — запита Благородника.

— Да — потвърди сериозно Ересиарха.

— Арканите вече са оцелявали след много трудности. Защо да не успеем да преодолеем и тази?

— Тогава бяхме обединени. Днес Пазителката и Учителя по фехтовка интригантстват против нас и ни разделят. Не се ли опитаха да се свържат с вас?

— Не.

— Наистина ли? Тогава може би с Магьосницата?

— Съмнявате ли се във верността ни, Ересиарше? — запита студено Благородника и почувства, че го обзема гняв.

Драмата дракони се втренчиха един в друг.

Присвил клепачи, Ересиарха се взираше в Благородника, докато той се опитваше отривисто да отхвърли обвиненията. Нито единият, нито другият мигнаха, но водачът на Арканите рече:

— Не, не, разбира се… Но зная, че Пазителката тайно се бе свързала с Алхимика и го беше спечелила на своя страна.

— Силно се съмнявам. Алхимика ви беше…

Вождът на ложата на Арканите го прекъсна с гневен жест, както човек прогонва непоносимо насекомо.

Невъзмутим, Благородника замълча и зачака. Непредвиденото посещение на Ересиарха го беше сварило неподготвен и от този момент нататък поведението на вожда на Арканите често беше смущаващо. Той проявяваше подозрителност, понякога беше нетърпим и честите му състояния на разсеяност се сменяха с внезапни изблици на арогантност. Независимо че започваше да променя мнението си за него, Благородника отначало виждаше само признаци на жестока умора. Затова пък Магьосницата бързо оцени това поведение, макар само някои пукнатини по фасадата да предвещаваха близкото срутване.

Ересиарха откачи една поставена на стената рапира, разгледа я и рече:

— Прекрасна е. От Толедо, нали?

— Да.

— Там майсторят най-добрите.

— В Толедо ги закаляват съвършено — отговори машинално Благородника. — Но предпочитам остриетата от Болоня.

Вождът на Арканите леко се намръщи и върна рапирата на мястото ѝ. За известно време помълча, после рече с твърд глас:

— Трябва да ѝ отдадем дължимото — Пазителката много ловко и много спокойно си тъче паяжината. Обаче не бива да се учудваме. Тази горгона7 винаги се е отнасяла враждебно към Великия промисъл и отдавна се готви да ме измести…

Благородника кимна.

— Тя е в Мадрид, знаете ли? — продължи Ересиарха. — В този момент Пазителката е в Мадрид, където се подмазва на старчоците от Първата ложа и се опитва да ги убеди, че би могла много по-успешно да ръководи Арканите и че Черният нокът не би се оплаквал от нас, ако… — той не завърши изречението. — Прави всичко това, за да спаси Арканите от бездната, към която аз съм ги бил тласкал! — изкиска се тихо, но Благородника не се хвана на въдицата. — Бездна — повтори той с горчивина. — Но какво ще стане с Арканите, ако тя застане начело? А? Какво ще стане?

Погледът на Ересиарха странно се скова и той добави почти шепнешком:

— Предпочитам бездната…

Благородника отново остана безмълвен.

Другият бавно се завърна от отвъдния свят, където го бяха отвели мислите му.

— Пазителите също интригантстват срещу нас — рече той. — Шатленките ни преследват, Черният нокът ни изоставя и някои от нашите ни предават. Не е време за игрички: ако искаме да останем живи, трябва да се справим с враговете си. Ще бъдете ли на моя страна, Благороднико?

— Ще бъда.

— А гарантирате ли за Магьосницата?

— Както за самия себе си.

— Тогава скоро ще ви поверя специална задача.

— А дотогава?

— Дотогава трябва да подготвим победата си. Не съм се отказал от нашия Велик промисъл. Бихме го постигнали отдавна, ако не бяха тези проклети шатленки, но смятам, че можем да го осъществим, преди да стане късно. И тъй като хитростта с Алхимика не успя, трябва да прибегнем към по-… радикални методи.

В покоите, които Алесандра заемаше в Кардиналския дворец, Ла Фарг се опитваше да обобщи наум онова, което му беше разкрила Италианката.

Анри IV беше убит на 14 май 1610 г., на следващия ден подир коронацията на кралица Мария Медичи, докато се подготвяше да тръгне на война с Испания. Беше пронизан с нож в Париж от католик фанатик на име Раваяк и — независимо че известно време подозираха Черния нокът — накрая разследването стигна до извода, че това е било изолиран акт на безумец. Но беше ли възможно Арканите да са въоръжили и да са направлявали ръката на Раваяк? Беше ли възможно по този начин да спасяват Испания от конфликт, за който тя не беше готова и от който цяла Европа се страхуваше? Кралицата явно се противопостави на тази война, която не се харесваше и на папата, така че щом стана регентка, веднага се отказа да води сражения. Нещо повече, бързо поднови преговорите, които доведоха до сватбата на младия Луи XIII и испанската инфанта.

— Не искайте да ви давам доказателства, капитане — рече Алесандра, сякаш беше навлязла в потока на мислите му. — Пазителите стигнаха до този извод след сериозно разследване и продължително премисляне на всички обстоятелства. Разбира се, наложи се да направят и някои сравнения.

— Кой знае?

— Кой подозира за съществуването на Арканите и за техните действия ли ме питате?

— Да.

— Първо, Пазителите. Папата и шатленките. Отскоро и Кардиналът.

— И вие.

— И аз. Но ако смятате да ме упрекнете защо не съм ви казала по-рано всичко онова, което сега споделих с вас, знайте, че отскоро съм в течение на нещата. И най-вече, по отношение на всичко, свързано с Арканите, стриктно се подчинявам на Седемте, единствено те решават какво ми е позволено да споделя с когото и да било.

— Току-що споменахте, че отскоро Кардиналът е в течение?

— Така е.

— На Пазителите ли дължи това?

— Най-вече.

— Тогава кое принуди Пазителите да го информират? Защо сега, а не вчера или утре?

Алесандра се замисли, възхитена от мъдростта на стария капитан.

— От години Арканите са се посветили на важен проект, наричат го Великия промисъл. Пазителите не знаят или се преструват, че не знаят нищо за Великия промисъл, а може би шатленките са по-наясно… Както и да е, този Велик промисъл скоро трябва да бъде осъществен. Усещането ми е, че Алхимика се стремеше именно към това, когато вие го възпряхте. Ще добавя, че вероятно заради фактите, които можеше да разкрие, беше убит.

— От някого от ближните му ли?

— Вероятно.

На вратата се почука и дракончетата се размърдаха. Една прислужничка обяви, че е пристигнал господин Дьо Ньовел. Той влезе с алена мантия, с шапка в едната ръка, а другата — здраво вкопчена в дръжката на рапирата. Беше млад благородник, скоро получил чин енсин, а Ла Фарг не си спомняше да го е срещал някога.

Всъщност не беше сам.

Рошфор, тъмната сянка на кардинал Ришельо, го придружаваше.

Когато Марсиак пристигна в „Малките жабчета“ Габриел и нейните очарователни пансионерки се занимаваха с цветята в градината. Противно на обичая си, той влезе през вратата и беше отведен от Тибо в най-прохладната стая на къщата, където обикновено госпожиците се срещаха с господата. През прозореца гасконецът видя Манон, която подрязваше розов храст и изглежда, се забавляваше, заобиколена от приятелките си, които се смееха заедно с нея.

Предупредена за идването на Марсиак, Габриел напусна градината и свали ръкавиците си. Но едва вътре тя развърза панделката, която крепеше широкополата ѝ шапка, пазеща я от слънцето. От жегата бузите ѝ бяха почервенели. Беше леко задъхана, едва видими капчици пот блестяха на челото ѝ. Дискретно оправи русите си коси с рижи оттенъци.

Тя нежно отблъсна Марсиак, чиито ръце немирно шареха по цялото ѝ тяло.

Той се свлече в един фотьойл и рече:

— Тази сутрин погребахме Балардийо.

— Боже мой, Никола! Толкова бързо ли?

— Горещината, Габриел. Горещината.

— Но трябваше да ме предупредиш! Щях да дойда. Аз…

— По-добре е да си тук, близо до Манон…

Габриел се обърна към прозореца и към веселите момичета, които лудуваха в другия край на градината. Едно от тях се опита да хване пеперуда с шапката си и предизвика всеобщо кикотене.

— Как… Как е Анес?

— Съсипана — отговори Марсиак. — Разбита. Тя напусна Остриетата.

— Разбирам я. А останалите?

Гасконецът не отговори, само присви рамене и направи гримаса.

— Ами ти? — настоя Габриел.

Марсиак се взря с болка в очите ѝ.

— Аз ли? Изморен съм.

Понеже не искаше да продължава да се изповядва, стана и отиде до прозореца.

— Дойдох да видя как е Манон — рече той.

Габриел се приближи до него и през рамото на гасконеца погледна в същата посока, в която гледаше и той.

— Възстановява се. Ние ѝ помагаме.

— Добре.

— А Кусти?

— Отведоха го изпълнителите на мокри поръчки на Негово Преосвещенство. Вече никога няма да чуем нищо за него.

— Значи с тази история е приключено.

— Ще бъде, когато си разчистя сметките с Касапина.

— Как така? — запита Габриел с безпокойство в гласа.

— Кусти призна, че е платил на Касапина, за да заяви, че я е изпуснал и малката е избягала. Той е толкова виновен, колкото Кусти за страданията, които Манон е изтърпяла. Трябва да си плати.

— Не!

Изненадан, Марсиак се обърна към Габриел.

— Не, Никола! Достатъчно кръв беше пролята.

— Касапина е изверг, Габриел. Трябва да отговаря за действията си!

— Не! Стига насилие!… Кому ще послужи това? На онези, които ще дойдат, за да отмъстят за него ли? На Мортен? На Великия кесар?

— Но…

— Обещай ми, че няма да се занимаваш с Касапина!

— Габ…

— Обещай ми, Никола! Обещай ми!

Тя беше сграбчила Марсиак, със сълзи в очите го гледаше умолително и отчаяно, така че той се смили.

— Да — побърза да отговори. — Да. Обещавам.

— Наистина ли?

Кимна убедително.

Тогава Габриел избухна в ридания и се прилепи към него. Той я пое в обятията си, усети, че тялото ѝ трепери и помириса парфюма ѝ.

— Обещавам — повтори и леко погали косите ѝ. — Обещавам.

— Имам пари — довери му се тя. — И току-що купих малко имение в Тоскана. Можем да бъдем щастливи там, ако желаеш. Ти, аз и детето, което нося в себе си.

Шейсетгодишната майка Дьо Серне някога беше настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Изместена от майка Дьо Восамбр след жестока вътрешна борба, сега тя ръководеше едно красиво и проспериращо абатство на Ил дьо Франс. Приключваше спокойно дните си, без да престава да се ползва с влияние в ордена. Действително, извънредно много я уважаваха и я слушаха. Затова и беше наблюдавана изкъсо.

Слънцето залязваше, когато тя отиде при Анес. Баронесата я чакаше до обраслата с бръшлян кула на гълъбарника — там тя обичаше да се усамотява, когато, още съвсем млада, беше послушничка при шатленките. След смъртта на баща ѝ младата баронеса Дьо Водрьой и богатството ѝ бяха поверени на далечен роднина, който веднага се постара да отстрани девойката, за да разполага с парите ѝ. Анес беше изпратена при Сестрите на Сен Жорж, където имаше една леля и две-три братовчедки. Щеше да си възвърне свободата и имотите едва няколко години по-късно, в навечерието на произнасянето на монашеския обет. Но колкото и случайно да изглеждаше, този престой при шатленките се оказа решаващ за съдбата ѝ.

Майка Дьо Серне изпита силно безпокойство още щом видя, че Анес е облечена в черно. След това младата жена се обърна и настоятелката забеляза помръкналото ѝ лице и сълзите, които се стичаха от зачервените ѝ очи.

— Боже мой, Мари-Анес! Какво ти е? Какво се е случило?

Седнаха под бръшляна и се разприказваха.

По-скоро Анес говореше; майка Дьо Серне я слушаше и се опитваше да я успокои. Младата жена се отпусна и се изповяда, освободи се от задушаващата я тежест на спотаената мъка. Без да се срамува и без да изпитва свян, тя сподели всичките си тревоги и съмнения.

Както и цялата си ярост.

Почти пълната луна изгря на още непомръкналото небе и нежно гугукане долетя от гълъбарника. Тук-там запалиха факли в голямото и спокойно абатство.

— Да се помолим заедно — предложи поднастоятелката и взе в ръцете си дланите на Анес. — Зная, че това лекарство може да изглежда жалко, но често помага.

— Не — отговори младата жена и стана. — Не, аз… Аз трябва да тръгвам…

— Падна мрак. Къде ще отидеш?

Анес остана права, колебаеше се, изглеждаше покрусена и се оглеждаше, като че ли търсеше отговор на въпросите си наоколо.

— Почувства повика, нали? — запита я майка Дьо Серне.

— Да — призна тя.

— Белегът ли?

— Оживя. Почти ме изгаря.

— Знаеш какво означава това…

— Онова, което отгатвам, е достатъчно, за да ме изплаши до смърт.

— Не бива да се страхуваш. Никой не бива да се страхува от съдбата си… Провидението ти го изпраща, Мари-Анес.

— Това провидение, което уби Балардийо, а сега вече нищо не ме задържа на този свят! — изрече агресивно Анес.

Настоятелката стана на свой ред.

— Ела. Да повървим — рече тя и хвана под ръка онази, която отдавна беше възприела като нямаща равна сред другите послушнички.

Направиха само няколко крачки и се озоваха в билковата градина. Бавно поеха по алеите.

— Когато бях настоятелка, шатленките сториха една грешка — разкри ѝ майка Дьо Серне. — Огромна грешка, за която аз съм изцяло отговорна… За нещастие, открихме я много късно и не беше по силите ни да я поправим. Можехме само да се опитаме да намалим щетите от нея. Оттогава Сестрите на Сен Жорж правят всичко необходимо, та грешката им да не доведе до трагедия…

— Каква грешка, майко?

— Не мога да ти кажа, тъй като ти не си шатленка. Но знай, че може би си в състояние да я преодолееш. Белегът, който носиш, е свидетелство за велика участ и…

Анес спря. Поднастоятелката стори същото и се обърна към нея.

— Не, майко. Ако трябва да стана монахиня, ако трябва да произнеса обета си и да се превърна в шатленка, заслужавам да зная всичко. Изморих се от тайни.

Майка Дьо Серне впери поглед в очите на разгорещилата се баронеса Дьо Водрьой и откри там непоколебима решителност. Все пак се поколеба.

След това каза:

— Предполагам, че трябва да започна от самото начало.

— Какво означава това?

— От Арканите.

Когато се върна в двореца на Ястреба, Ла Фарг попадна на Лепра, който го чакаше, и му каза:

— Дойде Рошфор. Търсеше ви.

— Зная. Намери ме в Кардиналския дворец.

— Какво искаше?

— Да ми съобщи за новата мисия, която Кардиналът ни възлага. Къде са Ленкур и Марсиак?

— Ленкур е тук. А ето, че и Марсиак се връща.

Гасконецът наистина пристигаше.

— Бях при Габриел — каза той и се присъедини към другите двама на каменното стълбище. — Какво става?

— Да влезем — рече Ла Фарг.

Малко по-късно той се обърна към Лепра, Ленкур и Марсиак, които се бяха събрали в оръжейната зала.

— Както знаете, Анес си тръгна. Същото се отнася и за Сен Люк, който ми върна пръстена с печата. Оставаме само вие двамата и аз. И ти, Антоан, ако пожелаеш още веднъж да ни помогнеш.

— Аз продължавам да съм в отпуск от отряда на кралските мускетари — рече Лепра. — Докато това продължи, бройте ме сред вас.

Ленкур кимна с признателност на мускетаря, а Марсиак приятелски го тупна по рамото.

— Благодаря — каза Ла Фарг. — Но преди да решите окончателно отново да служите под моя команда, трябва да знаете нещо.

Тогава той седна и заговори с равен глас, с понякога потъващи в безкрая очи, без никой да посмее да прекъсне този стар благородник, който никога не изпадаше в изповеди, но сега признаваше грешките си и молеше за прошка. Разказа как преди пет години, след Ла Рошел и позорното разпускане на Остриетата, Пазителите се свързали с него и го убедили да се влее в редиците им. Обясни им кои са Пазителите и как се опитваха да предотвратят война, в която нямаше да има победители, ако избухнеше явно между драконите и хората. Каза, че ги наричали Седемте, защото ги ръководел съвет от седем дракони, но Пазителите обединявали много агенти от двете раси, включително и Италианката — те действали тайно и понякога рискували живота си за общото благо. Накрая призна, че когато Ришельо му заповядал да свика отново Остриетата, той се посъветвал с Пазителите, които му казали да разкрие същността си само пред Кардинала.

Подчинил се и сега искрено съжалявал за това.

— Случва се честта да се дължи на непокорството — завърши той.

Безмълвни, сериозни, Ленкур, Марсиак и Лепра размениха погледи. След това гасконецът разбра, че може да говори от името на тримата и запита:

— Е? Каква е нашата нова мисия?

— Струва ми де, че Ересиарха ни подлага на голяма опасност — рече обезпокоен Благородника.

От прозореца на първия етаж на двореца на Арканите той гледаше към Ересиарха и Госпожицата, които използваха вечерния хлад и се разхождаха из градината. Магьосницата се приближи зад гърба му, прилепи се към него и постави брадичката си на рамото му.

— Аз също мисля така — промълви тя.

— Понякога ми се струва, че губи разсъдъка си. Великият промисъл го е обсебил и той си представя, че всички плетат конспирации за гибелта му или за провала на Арканите.

— Според него това е едно и също.

— Боя се, че да. Ако му вярваме, Алхимика го предал и служел на Пазителката.

— Алхимика ли? Безумие.

— Но той си вярва.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че подозира всички.

— Всички без Госпожицата. И какво още?

Благородника кимна и се начумери, преди да отговори:

— Че Ересиарха вероятно е убил Алхимика по тази причина, а не защото се е боял, че той ще издаде тайната на Великия промисъл, когато го измъчват… Може би все пак е прав… Може би Пазителката се опитва да го измести. И може би Черният нокът е решил да разгроми нашата ложа.

Магьосницата гъвкаво се отдръпна от Благородника.

— Господарите от Великата ложа ни ненавиждат, защото се боят от нас и ни завиждат. Нито за миг не се съмнявам, че е възможно да желаят смъртта ни… Що се отнася до Пазителката, не зная… Тя не е амбициозна. Това ще рече, че ако плете интриги срещу Ересиарха, то е, защото е убедена, че той води Арканите към гибел…

— Планът на Ересиарха е да предаде Париж на яростта на Архай! По този начин е възможно да постигнем Великия промисъл, но на каква цена! Пазителката вероятно е права.

— Ако Ересиарха се срути, ние двамата ще го последваме. Много късно е да се отречем от него.

— Значи той трябва да успее.

— Или да намерим начин да се измъкнем от играта. Какво очаква от нас?

Благородника се обърна с гръб към прозореца.

— Пратеник на Черния нокът е в Париж. Ересиарха иска да го намерим и да го убием.

— Това ли е всичко?

— Почти.

— Добре е. Колкото по-малко работа имаме… А Госпожицата?

— Той ѝ предостави пълната свобода да си отмъсти. Не зная нищо повече.

— Няма значение.

Благородника изведнъж грабна Магьосницата през талията и я прилепи към себе си.

— Какво ти се върти в главата? — запита той.

— Мисля, че трябва да дадем на Ересиарха основания да се надява на успех. Впрочем един град, който гори, е великолепна гледка. Спомняш ли си за Магдебург?

Кардинал Ришельо се молеше в полумрака на параклиса в двореца Сен Жермен. Беше сам, или поне така смяташе, докато не долови нечие присъствие зад гърба си. Изходите бяха завардени и никой не можеше да влезе. Впрочем той не изпита безпокойство: очакваше този, който бе преодолял всичките мерки за сигурност.

Сен Люк беше пожелал да се разкрие.

Той чакаше.

— Ако бяхте убиец, щях да съм мъртъв, нали? — запита Ришельо и се изправи от пейката, на която бе коленичил, след като за последен път се прекръсти в посока към олтара.

— Аз съм убиец, монсеньор.

Кардиналът се обърна към невъзмутимия мелез и дълго го гледа право в очите.

— До мен стигна вестта, че сте напуснали Остриетата на капитан Ла Фарг — рече той. — Вярно ли е?

— Да, монсеньор. По причини, които не мога да споделя.

— Причините не ме интересуват. Искате ли повече да не служите при мен.

— Не.

— Чудесно, тъй като имам огромна нужда от вашия талант.

Когато рано сутринта се върна в Париж, Анес се поколеба дали да не отиде за последен път в двореца на Ястреба, за да се сбогува приятелски с Ла Фарг и с останалите. Но се отказа, тъй като се боеше да не се огъне, и премина Сена по Новия мост, припомняйки си, че това беше мястото, което Балардийо предпочиташе пред всяко друго в столицата. Тя пресече, без да бърза, ужасяващия Гревски площад, скоро пое по дългата улица „При Храма“ и премина пред укрепената врата на Храмовия замък на шатленките.

Настоятелката на Сестрите на Сен Жорж я чакаше.

2.

Минаха три дни, но жегата не намаляваше.

През нощта лека хладина носеше облекчение на Париж, но горещината и зловонието се връщаха през деня, щом първите слънчеви лъчи престанеха да се плъзгат по керемидите, обливайки ги с нежна светлина, и се насочваха безмилостно към улиците и дворовете, покрити със засъхнала кал. Тъй като нямаше вятър, гнусният дъх от изпражненията се смесваше със стари миризми на урина и на нечистотии. Смрад от тинята в рововете се разпръскваше във въздуха. Воня на мърша и на кръв извираше от кланиците. Оттам, дето деряха и щавеха кожи, също се издигаха остри изпарения и всичко това бавно се понасяше към ослепителното небе, а в безмилостната пещ хора и животни едва крееха.

Така минаха три дни, а после дойде онази петъчна вечер през юли 1633 година, когато Париж пламна.

Бившият дворец на маршал Д’Анкр сега се наричаше Дворец на извънредните посланици. Беше собственост на Луи XIII, който преди време беше живял тук, но вече го предоставяше на чуждестранните дипломати, пребиваващи в Париж. Етикетът повеляваше посланиците да са гости на краля през първите три дни след пристигането им. Великолепен и пищно обзаведен, Дворецът на посланиците беше идеално пригоден да приема знатните посетители и техните свити. Освен това се намираше в приятен квартал, на улица „Турнон“ в предградието Сен Жермен, на хвърлей камък от Люксембургския дворец.

След последното претърсване на етажите капитан Ла Фарг намери Лепра при входа, в началото на почетната стълба.

— Часовите? — запита той.

— Всички са по местата си и изпълняват заповедите.

— Кога ще ги сменят?

— След три часа.

— Марсиак? Ленкур?

— Марсиак отново внимателно проверява градините. Ленкур беше извикан в двореца на Ястреба.

— Извикан ли?

— Някакво посещение. Обеща да не се бави.

— Добре.

Ла Фарг се огледа наоколо разсеяно, като човек, който размишлява какво е забравил и какво би могъл да свърши по-добре. Тази вечер, сред тези стени и позлати, щеше да се състои тайна среща, а кардинал Ришельо му беше наредил да пази. Италианката беше обмислила детайлите в качеството си на посредник и нищо не можеха да ѝ откажат, но най-трудно беше да намерят подходящото място. Накрая се спряха на Двореца на посланиците, защото беше лесен за охраняване, а влизането и излизането тук не учудваха никого, както и каретите без гербове със спуснати пердета. По отношение на сигурността той имаше много предимства. Както Остриетата веднага се досетиха, опасността можеше да дойде от съседните покриви, но и от парка, който се простираше зад двореца, чак до улица „Брош“. Щом паднеше мрак, трябваше да увеличат патрулите.

— Скоро ще стане петнайсет часа — рече Ла Фарг. — Ще сториш най-добре, ако отидеш в Кардиналския дворец.

— На вашите заповеди — отговори Лепра. — До по-късно, капитане.

Мускетарят тръгна.

В Кардиналския дворец намери Италианката и един от двамата очаквани тази вечер мъже. В този момент той разговаряше инкогнито с Ришельо. Беше пратеник на испанския крал, но всъщност говореше от името на Черния нокът. Това, че първият министър на Луи XIII приема представител на проклетото тайно общество, беше не чак толкова невероятно, колкото би предположил човек: то беше действащо лице на европейската политическа и дипломатическа сцена и по тази причина повечето правителства поддържаха връзка с него. Затова пък мисията, която старите дракони от Великата ложа бяха поверили на своя пратеник, беше безпрецедентна. Трябваше да предизвести Франция, че ужасяваща опасност я застрашава, и да я убедят, че тази опасност се дължи на шепа ренегати. Безсилен да ги спре, Черният нокът искаше да демонстрира благоразположението си и да предупреди за съществуващата военна заплаха, ако най-лошото се случеше.

Срещата тази вечер беше една от взетите предпазни мерки.

И двете сгради бяха разположени в предградието Сен Жермен, а от Двореца на извънредните посланици до двореца на Ястреба не беше далече. Въпреки това Ленкур пристигна плувнал в пот и без да губи време да се освежава, намери Жюл Берто, който нервно се разхождаше из оръжейната зала, където Гибо го беше въвел да чака.

— О! Арно! — възкликна книжарят. — Най-после!

— Какво става, Берто? — запита Ленкур. — Имам много работа днес и не мога…

— Клотилд! — прекъсна го Берто, крайно обезпокоен. — Изчезна!

— Какво?

— Изчезна! Дъщеря ми изчезна, Арно! Отвлекли са я!

— Успокойте се, Жюл. Успокойте се — рече Ленкур загрижено.

С отмерени жестове той помогна на книжаря да седне, сипа му вода в чаша и го принуди да я изпие.

— Ето. Бавно… Сега, дишайте дълбоко… Така… Бавно…

И когато Берто малко се съвзе, му каза:

— Сега ми разкажете. От самото начало.

Книжарят сподели как Клотилд тази сутрин не се върнала от пазар. Самият той бил в двореца на Шеврьоз, където привършвал описването на библиотеката в кабинета за магии на херцогинята. Не се обезпокоил веднага от отсъствието на дъщеря си. След това се запитал дали тя не си е легнала изтощена от жегата, и отишъл да погледне в стаята ѝ, а върху леглото намерил писмо, предназначено за Ленкур.

— Отворих го — рече Берто и му подаде въпросното писмо с трепереща ръка. — Простете ми.

Бившият шпионин на Кардинала взе разпечатаното писмо, убеди се, че наистина е адресирано до него, но не можа да разпознае почерка и внимателно го разгърна. Всъщност беше дебел празен лист хартия, в който беше поставен кичур коса. Коса, която несъмнено принадлежеше на Клотилд. Ленкур дори не помисли да пита книжаря дали е сигурен: достатъчно беше да погледне в очите този измъчван от смъртен страх баща.

— Тя… Тя е била отвлечена, нали? — промълви Берто.

— Да.

— Но дали е жива и здрава?

— Така мисля.

— Моя ли е вината? Щом Клотилд е била отвлечена, вероятно вината е моя?

— Да е ваша вината ли? Но откъде ви хрумна тази идея? — възкликна Ленкур. Той отлично знаеше по чия вина младата и невинна Клотилд е била отвлечена.

— Съгласих се да предам послание на херцогиня Дьо Шеврьоз от вас. Може би са разбрали. Може би искат…

— Не, Жюл. Не… Няма никаква връзка с това и не бива да се обвинявате. Те изпращат вест на мен…

— Но кой? Кой? И защо?… О, Арно, в каква пагубна авантюра сте ни забъркали?

— Кой ли? Не зная… Колкото до въпроса ви „защо“, тези, които са отвлекли Клотилд, искат да ни изплашат жестоко, да попречат на разбирателството ни. Без съмнение, с мисълта да ме вкарат в някой капан. И скоро ще ви изпратят друга вест. Тази вечер или най-късно утре…

Ленкур беше изключително спокоен. У него надделя шпионинът, който хладнокръвно анализираше положението. Клотилд беше отвлечена. Но посред бял ден и в квартала около площад „Мобер“ не е възможно да бъде отведена насилствено, без да се вдигне врява. Следователно е паднала в капан, вероятно е последвала човек, когото е познавала и когото въобще не е подозирала в коварни намерения.

— Несъмнено са злоупотребили с доверието на Клотилд — рече Ленкур. — Така че трябва да ме слушате и добре да размислите. В последно време Клотилд срещала ли се е с някого? Имате ли представа дали си е намерила нов приятел?

— Не — отговори книжарят и поклати глава. — Не.

— Мислете. Може това да е бил някакъв обожател…

— Обожател ли? Не.

— Дъщерите не споделят всичко с бащите си. Но бихте могли да се досетите, ако…

— Не! Нищо подобно… — за миг погледът на книжаря се замъгли, после върху лицето му се появи леко подозрение. — Освен ако…

— Какво, Берто?

— Появи се нова клиентка, но…

— Коя е тя?

— Млада вдовица, която отскоро живее в квартала. Прекрасна клиентка, влюбена в книгите и която като че ли беше преизпълнена с топли чувства към Клотилд. Клотилд няколко пъти занесе книги в дома ѝ.

— Кажете ми името ѝ?

— Госпожа Шантегрел. Но всъщност, Арно, струва ми се, че се заблуждавате, ако…

— Опишете ми как изглежда.

Берто се опита да си припомни.

— Млада. Очарователна. Руса. С искрящи сини очи и ангелска усмивка. Нежен глас. Невинна на вид… Защо са тези въпроси?

Ленкур не отговори.

Вече не го слушаше и побледня. Книжарят беше описал самата виконтеса Дьо Маликорн.

С воал на главата и с бялата роба на Сестрите на Сен Жорж, Анес се молеше под осмоъгълния купол на църквата „Света Мария от Храма“, когато някаква млада сестра се приближи до нея, срамежливо ѝ прошепна нещо на ухото и си тръгна едва ли не на пръсти. Сестра Мари-Анес — тя беше дала обета си вчера — свърши с молитвата. Прекръсти се, стана и влезе в големия двор на Храмовия замък.

Майка Беатрис д’Осен я чакаше.

Тя също носеше непорочните одежди на шатленките. Но имаше рапира на кръста и ботуши на нозете. Колкото до робата, беше здраво подплатена и с цепка за езда, така че се виждаха кавалерийските ѝ панталони до коленете. Латински кръст и хералдически дракон бяха избродирани на гърдите ѝ. Тя беше вълчица и дори отскоро командваше всички в качеството си на настоятелка на абатството „Сен Лу“.

Висока, красива и внушителна, майка Беатрис беше малко по-възрастна от Анес. Двете млади жени се ръкуваха приятелски.

— Ето че вече си една от нас, Анес. Добре дошла.

— От днес се наричам Мари-Анес, майко.

— Така е — рече настоятелката усмихнато. — Да повървим заедно, дъще.

Тя хвана Анес под ръка и известно време двете крачеха мълчаливо, в сянката на галерията в края на двора.

— Исках да те поздравя, Анес. А също и да се уверя, че си готова.

— Малко късно е да се безпокоите, тъй като вече дадох тържествения си обет.

— Това те прави шатленка. Но ти не си вълчица. Още не, независимо че си предопределена да станеш най-добрата сред нас…

— Бъдещето ще покаже.

— Не. Няма съмнение…

Анес погледна към майка Беатрис и реши да не настоява на своето. Продължиха с равни крачки напред, докато настоятелката на вълчиците рече:

— Трябва час по-скоро да извършим посвещаването ти, Анес. Тази вечер ще преминеш Изпитанието. Лично донесох Сферата на Душата, която е предназначена за теб.

Смутена, младата шатленка спря.

— Тази вечер ли? Защо толкова бързо?

— Истината е, че нямаме избор. Научихме, че Арканите са започнали да будят Архай. А ние двете знаем за какво ще го използват. През тази нощ те…

— Не съм готова!

— Може би си по-малко готова, отколкото е необходимо, но във всеки случай повече, отколкото предполагаш.

— Не! Невъзможно е! В никакъв случай няма да успея…

— Зная за теб нещо, които не подозираш, Анес. Довери ми се. Можеш.

— Много е рано!

— Наистина времето ни притиска. Но поне сме наясно какво да очакваме… Тази вечер шатленките ще излязат на бой. Но те всичките ще загинат и няма да успеят да победят Архай без теб. Една вълчица не достига и това си ти.

Ленкур придружи Берто до дома му, след това отиде до улица „При бернардинците“, където живееше тази госпожа Шантегрел, която толкова много приличаше на виконтеса Дьо Маликорн. Улицата „При бернардинците“ беше съвсем близо до площад „Мобер“ и до малката книжарничка на Берто. Също така се намираше недалече от вратата Сен Виктор и от вратата Турнел.

— Много е удобно, ако човек иска бързо да се измъкне от Париж — рече Виелиста и надникна зад рамото на Ленкур.

Младият мъж не се обърна и продължи да наблюдава улицата от прага на една входна врата.

— Трябваше много да внимаваш от момента, когато Марсиак разбра, че Маликорн се е завърнала. Трябваше да се досетиш, че тя възнамерява да ти отмъсти… В края на краищата именно ти я разкри точно когато се готвеше да създаде ложа на Черния нокът във Франция.

— Това действие ти струваше живота.

— О! Знаеш как стават тези работи…

— Всъщност нищо не ми гарантира, че вдовицата Шантегрел е Маликорн. Има и други красиви блондинки освен нея. Може би се заблуждавам.

— Наясно си, че не се заблуждаваш… Всъщност какво стана с Маршал?

Маршал беше дракончето на стареца. Еднооко и изтощено, то изглеждаше жалко, но Виелиста беше привързан към него. Когато умря, Ленкур наследи влечугото.

— В двореца на Ястреба е. Поверих го на грижите на Гибо.

Младият мъж съсредоточи цялото си внимание върху фасадата на къщата, която му посочи Берто. Партер и два етажа. С висяща над вратата табела, на която имаше изобразен заспал дракон. Мотивът с дракона беше много разпространен в Париж. Но като знаеше човек кой живее тук…

Ленкур се запита дали Маликорн проявяваше чувството си за ирония.

Съседният манастир на бернардинците беше причината улицата да се нарича така. Камбаната на обителта удари пет пъти.

— Господи Боже! — възкликна Ленкур полугласно. — Вече е седемнайсет часа.

— Ставаш непредпазлив, Арно.

Тонът на Виелиста беше извънредно сериозен.

Ленкур се обърна назад и погледна към призрака — съзря отново подпухналото и окървавено тяло, тъй както го беше видял в мига на смъртта му. В последно време музикантът се беше появявал с мръсно, но съвсем здраво лице.

— Непредпазлив ли?

— Никой не знае, че си тук.

— Берто знае.

— Той ли ще иде да търси Остриетата, ако ти не се върнеш навреме?

Тъй като Ленкур не отговори, Виелиста продължи:

— Впрочем какво смяташ да правиш?

— Маликорн и нейните злодеи си мислят, че са набрали преднина. Според плановете им аз умирам от безпокойство и очаквам да се появят отнякъде. Те не подозират, че вече съм поел по следите им. Възможно е дори все още да са тук…

— Силно се съмнявам.

— Тогава да идем да видим.

— Не, хлапе! Ти…

Но Ленкур вече се бе устремил напред.

Скоро откри как да проникне отзад в къщата на така наречената госпожа Шантегрел, след като се увери, че никой не го е забелязал. Той ловко се покатери на стената и скочи в двор, оставен в диво състояние. Там извади рапирата си, преди да погледне през полуоткрехнат прозорец, а след това го отвори широко.

Безмълвна и чиста, скромно мебелирана, къщата изглеждаше празна.

Ленкур се промъкна безшумно и наостри уши. След това на пръсти премина през партера, готов всеки момент за действие. Видя стълба, която водеше към горния етаж. Когато се изкачи, една притворена врата привлече вниманието му. Приближи се и му се стори, че чува приглушени стенания.

Предчувствайки драма, предпазливо докосна бравата.

Клотилд и Госпожицата седяха една срещу друга край кокетно подредена маса. Покривката беше бродирана, а приборите — елегантни. Деликатесите в чиниите изглеждаха много вкусни. Имаше гарафа, пълна със златисто подсладено вино, и малки кристални чашки. В чудесно настроение Госпожицата похапваше захаросани плодове, които измъкваше с пръсти от глазурата на сладкиша. Но бузите на Клотилд бяха потъмнели от засъхнали сълзи. С изпълнен с ужас поглед, тя едва сдържаше риданията си и не смееше да помръдне от мястото си. Наемник драк стоеше прав зад нея и беше опрял острието на кинжал до гърлото ѝ.

— Поздравления — рече онази, която за Ленкур все още беше виконтеса Дьо Маликорн. — Появихте се толкова бързо, колкото очаквах.

В тайните и дълбоки подземия нечие съзнание се разбуди, отвори се око на влечуго. Архай бавно се раздвижи и накрая чу този, който го зовеше от огромно разстояние. Скъпоценният камък върху люспестото чело заблестя, когато Ересиарха проникна в същността на примитивния дракон. Тогава Архай почервеня. След това, стържейки с остри нокти по камъка, се гмурна във водите на подземен поток — той водеше до черното езеро, от което щеше да изплува вечерта, преди да полети към Париж.

— Има ли вести от Ленкур — запита Ла Фарг.

— Не — отговори Марсиак.

Падаше мрак.

На каменното стълбище на Двореца на извънредните посланици двамата мъже чакаха Лепра да се върне от Кардиналския дворец с Италианката и с представителя на Черния нокът. Преди по-малко от час беше завършила срещата на госта с кардинал Ришельо. Скоро щеше да пристигне със солиден ескорт и факли осветяваха официалния двор. Всичко беше готово за неговото посрещане, както и на този, с когото трябваше да разговаря тайно.

Чу се конски тропот по засъхналата кал на улица „Турнон“.

— Ето ги — рече капитанът на Остриетата.

Възседнал черен жребец, Лепра влезе пръв в двора. Следваха го трима въоръжени кавалеристи, карета без герб и още шестима конници. Ла Фарг не знаеше кой е пратеникът на Черния нокът, но веднага разпозна едноокия, който яздеше непосредствено след Лепра и командваше ескорта. Въоръжен със солидна рапира, той носеше дрехи и шапка от черна кожа. Над лявото му око минаваше превръзка — също от черна кожа, със сребърни инкрустации, — но не успяваше да прикрие петното от ранса, което се разпростираше към скулата и слепоочието на мъжа. Той се казваше Савелда и беше един от най-вещите изпълнители на мокри поръчки на господарите от Черния нокът.

Ла Фарг и гасконецът се спогледаха.

Остриетата често бяха се сблъсквали със Савелда в последно време. Неотдавна, в градините на замъка Дампиер, той успя да се измъкне от тях, заплашвайки живота на френската кралица.

Лепра пръв скочи от седлото и побърза да се присъедини към Ла Фарг и Марсиак на каменното стълбище. Лицето му беше много сериозно.

— Не това е най-лошото — обяви той.

Капитанът на Остриетата разбра за какво говори, като видя кой слиза от каляската и галантно подава ръка на Италианката.

Беше граф Дьо Понтеведра.

Ла Фарг побледня и машинално взе писмото, което му подаде Лепра.

— Какво е това? — запита той.

— Послание от Негово Преосвещенство, капитане.

Ла Фарг разпечата плика, извади листа и го подаде отворен на мускетаря, който прочете написаното и на свой ред го връчи на Марсиак.

— Какво обещание? — запита гасконецът.

— Обещах му да го убия.

Като изсечен от мрамор, Ла Фарг наблюдаваше как Понтеведра се качва по каменното стълбище и влиза в осветения дворец, разменяйки усмивки и любезности с Алесандра. Савелда вървеше три стъпки зад него.

Ако бяха способни да победят драконите, с които се сблъскваха за спасението на Френското кралство, вълчиците от Сен Жорж дължаха това не само на смелостта и на вярата си, нито дори на свръхестествените качества на остриетата от драконит, които безпогрешно използваха. Дължаха го преди всичко на защитата, която им оказваха страхотни сили. На защитата на всъщност вече изчезнали дракони. Или по-скоро на забравени дракони, които наистина вече не съществуваха физически, но които продължаваха — от векове — да обитават призрачния свят.

Всяка вълчица свързваше душата си с душата на дракон покровител благодарение на ритуал, подсказан някога на шатленките от Пазителите. Този ритуал беше опасен и Анес осъзнаваше на какъв риск се излага, когато остави тежките врати на залата за Изпитанието да се затворят след нея. Облечена само с дълго бяло расо, с много късо подстригани коси, откакто даде обет, тя бе коленичила върху голите каменни плочи. В мрака горяха свещи. Властваше дълбока тишина, необходима за усамотението. Пред Анес, върху малка дървена поставка, имаше сфера, сякаш пълна с черно мастило, което леко се поклащаше.

Беше Сфера на Душата.

Странна ирония на съдбата. Последния път, когато видя такава, Анес я унищожи, за да прекъсне церемония на Черния нокът. Тогава успя да се убеди каква невероятна мощ се криеше в Сферата на Душата. Мощ, срещу която беше длъжна да се изправи сама, преди да бъде приета от нея, тъй като трябваше да властва над своя призрачен дракон, както и да спечели уважението му. Изпитанието напълно заслужаваше названието си. Мнозина бяха изгубили разума си, а някои — и живота си. Други изглеждаха видиотени или сразени. Успелите да го преодолеят не говореха за него или споделяха само с останалите вълчици, които биха ги разбрали.

Концентрирана, изпълнена с решимост, Анес мислено се гмурна в страшните мрачини на Сферата на Душата…

… и усети нечие огромно присъствие да властва в залата.

Сякаш мрачините потреперваха чак до земните недра.

Изпитанието беше започнало.

Падна мрак.

В Двореца на извънредните посланици, от осветената с факли тераса, Ла Фарг гледаше към тъмните кътчета и правите алеи на големия парк, както и към патрулите, които крачеха по тях. Сам и без да може да събере мислите си, той едновременно изпитваше безпокойство от Арканите и от техния Велик промисъл, тревожеше се за Ленкур, който беше изчезнал, задаваше си въпроси за тайните на Пазителите, за странните маневри на Черния нокът и за граф Дьо Понтеведра.

Понтеведра…

Някога той се казваше Лувесиен и беше най-добрият приятел на Ла Фарг. Тогава всички го познаваха като благородник, отдаден на честта си и на дълга. Заедно бяха оказвали неоценими услуги на френския трон по бойните полета и сред лабиринтите на историята, преди да бъде създаден отрядът на Остриетата по искане на кардинал Ришельо. Първо привлякоха Алмадес, след това — Лепра и Бретвил, Марсиак дойде почти веднага след тях. Много бързо Остриетата постигнаха първия си успех и дързостта им нарасна. Включиха се Анес и Балардийо.

Облегнал се на перилото на терасата, Ла Фарг чу, че някой идва зад гърба му. Погледна през рамо и разпозна високата, елегантна фигура на този, който сега беше граф Дьо Понтеведра. Невъзмутим, капитанът отново насочи поглед към градината. Мъжът се приближи и безмълвно сложи на перилото две чаши и бутилката вино, която беше донесъл. Напълни чашите и остави едната пред Ла Фарг.

Той бавно сведе очи към чашата.

— Шегуваш се — рече студено. — Ако можех, бих те убил.

— Да, но ето че не можеш…

Предателството на Лувесиен беше брутално, неочаквано. Случи се по време на обсадата на Ла Рошел, при изпълнението на мисия, която завърши с провал и със смъртта на Бретвил. За Ла Фарг ударът беше ужасен, но нямаше никакъв повод да се съмнява: приятелят му, брат му избяга в Испания, където го очакваше блестяща кариера, и стана граф Дьо Понтеведра.

— Трябва да се върнете в покоите си, господин посланик — рече Ла Фарг. — Там ще бъдете на по-сигурно място.

— Савелда ме пази. А горе човек може да се свари от жега!

Действително едноокият от Черния нокът стоеше недалеч от тях.

— Както желаеш. Знаеш, че ще съм последният човек, който ще пророни сълза, ако някой куршум, изстрелян от съседен покрив, ти пръсне главата.

След като изрече тези думи, Ла Фарг се обърна и направи няколко крачки към двореца, но Понтеведра се обади:

— Как е Ана-Лучия?

— Името на дъщеря ми е Ан. И тя е добре.

— Наистина ли? Откъде знаеш? Искам да кажа: убеден ли си?

Капитанът на Остриетата се начумери.

— Какво имаш предвид?

Граф Дьо Понтеведра се приближи до него.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Представител си на Черния нокът — рече Ла Фарг, а лицето му изразяваше отвращение. — Не беше достатъчно, че предаде краля си. Трябваше да предадеш и своята раса.

— Така ли? Само аз ли тук служа на драконите? — иронично запита Понтеведра с предизвикателен тон. И тъй като Ла Фарг замълча, добави: — Щом ще си даваме уроци по морал, да се опитаме да забравим кой от нас съблазни съпругата на другия, нали?

Действително бяха обичали една и съща жена — чувство, на което Ла Фарг с все сила се бе съпротивлявал заради верността към приятеля си.

— Обичахме се и прекарахме заедно само една нощ — отговори той. — Нощ, за която двамата с Ориан никога не си простихме. Впрочем тя дойде при теб в Испания. Заедно с Ан.

Някогашните приятели останаха за малко безмълвни, пленници на болезнените спомени, които бяха общи. След това Понтеведра се обърна към Савелда:

— Оставете ни.

Заповедта изненада наемника.

— Господине, аз…

— Оставете ни, ви казвам!

Савелда се поколеба, после се поклони и си тръгна.

Тогава Понтеведра хвана Ла Фарг за лакътя и го поведе настрана. Заинтригуван, капитанът на Остриетата не се възпротиви.

— Вземи — рече Понтеведра и извади кожен плик от извезания си със сребро дублет. — Исках да ти предам това лично.

Ла Фарг пое плика.

— Какво има вътре? — запита той, изпълнен с подозрителност.

— Разполагам с възможности, за които ти е бедна фантазията. Зная, че си поверил дъщеря си на Пазителите, за да я защитиш от Черния нокът и от любопитството на Ришельо. Зная също така, че Пазителите те уверяват, че тя е на сигурно място. Това е лъжа и вътре има документи, които доказват думите ми… Виждаш, не искам от теб да се доверяваш на благоразположението ми.

— Добре правиш.

Капитанът на Остриетата пъхна плика под ризата си, направо до кожата.

Малко по-късно, когато се върна вътре, Ла Фарг си зададе много въпроси, гледайки как граф Дьо Понтеведра се изкачва по голямото стълбище към покоите си. След това отиде при Алесандра и Лепра, на каменната платформа пред двора за почетни посещения. Италианката загрижено стискаше в дланта си писмо, което един пратеник току-що ѝ беше донесъл от Кардиналския дворец.

— Е? — запита старият капитан.

— Никакви вести — рече Алесандра — Искаше ми се да вярвам, но започвам да си мисля, че той няма да дойде.

Този, когото все още чакаха, този, с когото Понтеведра беше дошъл да се срещне тайно, беше не някой друг, а Валомбър. Черният нокът действително се опитваше да влезе във връзка с Пазителите чрез посредничеството на кардинал Ришельо. Настоявайки за необходимостта от тази спешна безпрецедентна среща, същевременно Понтеведра не благоволи да обясни причината, а това никак не облекчи задачата на Италианката. Защото Пазителите бяха легендарно предпазливи. Те не обичаха да се показват наяве, без да знаят защо.

— Валомбър ще дойде, ако Седемте му разрешат — рече Ла Фарг.

В двора влезе конник. Беше Марсиак, който се връщаше от двореца на Ястреба.

— Ленкур все още никакъв го няма — заяви той, след като скочи от седлото. — Преди няколко часа е тръгнал нанякъде с приятеля си, книжаря.

— Берто — промълви Лепра.

— Да, Берто. Ако може да се вярва на Гибо, мъжът направо умирал от безпокойство.

— Ленкур вероятно е решил да му помогне — предположи Ла Фарг. — Но на никого ли не е казал къде отива и какво смята да прави?

— Не.

— Това не е характерно за него — рече сериозно Алесандра.

Тя се беше срещнала с Ленкур в Мадрид, когато той шпионираше в полза на Кардинала. Познаваше качествата му и изключително много го уважаваше.

— Вероятно книжарят си е у дома — рече Марсиак. — Магазинчето му, струва ми се, е близо до площад „Мобер“. Мога да го навестя…

Ла Фарг изруга.

Един от хората му беше изчезнал и той не можеше нищо да стори, възпрепятстван от тайна среща, която може би нямаше да се състои! И при това среща, на която присъстваше индивид, когото ненавиждаше, но на всичко отгоре трябваше да пази!

Капитанът на Остриетата се опита да си възвърне спокойствието и сложил юмруци на кръста, пое дълбоко въздух, изпъчи гърдите си и вдигна лице към огромната и пълна луна на тъмносиньото небе.

Един прозорец се разлетя на парчета над него, покри го целия с малки стъкълца, а безжизненият труп на Савелда се стовари върху каменната платформа.

След като за секунда изглеждаха смаяни, Ла Фарг, Лепра и Марсиак влетяха в двореца. Измъкнаха рапирите си и държаха пистолетите насочени напред, докато изкачваха четири по четири стъпалата на голямото стълбище. Разбиха вратата към покоите, отредени за Понтеведра. Проникнаха във вестибюла. След това се вмъкнаха в съседната стая.

Стенейки, Понтеведра беше се добрал до леглото, оставяйки след себе си широка кървава диря. Някакъв драк се беше навел над него и се готвеше да го довърши, като го прониже с рапирата си в гърдите. Втори драк стоеше до прозореца, през който бяха влезли тук, а Понтеведра вероятно го беше отворил, за да се наслади на вечерната хладина. Бяха въоръжени и облечени като наемници, но не бяха обикновени драки: на гърбовете си имаха кожени криле, достатъчно мощни и широки, за да могат да летят.

Изненадан, първият драк скочи на рамката на прозореца и излетя, размахвайки крилете си. Но Остриетата не позволиха на другия да реагира. Ла Фарг стреля, след него — Марсиак и Лепра. Един куршум улучи драка в гърдите, вторият мина през врата му, а третият извади едното му око и отнесе задната част на черепа му.

Италианката пристигна, доведена от часовите, които отвън пазеха вратите и прозорците към партера. Крилатият драк беше мъртъв и скоро в стаята настана суматоха. Няколко изстрела от мускети не можаха да улучат вече отдалечаващата се мишена. Ла Фарг повиши глас, за да въведе ред, докато разполагаше агонизиращия Понтеведра в леглото. Отпрати часовите по местата им, с изключение на двамата, които застанаха до вратата. Лепра помагаше на Марсиак да огледа раните на този, който някога беше един от тях, докато Алесандра прояви интерес към трупа на крилатия драк. Заинтригувана, вдигна рапирата му, огледа я внимателно, изведнъж побледня и с разкривено от смайване лице хвърли оръжието.

— Боже мой!

Излезе от стаята, тичайки.

Марсиак се отдръпна от леглото и избърса ръцете си с кърпа. Нищо не можеше да стори, за да спаси Понтеведра, другите двама разбраха това. Изненадан от поведението на Италианката, той се поколеба дали да не я последва и се допита с поглед до капитана си.

— Иди да видиш! — заповяда Ла Фарг точно преди умиращият да го сграбчи за яката с окървавената си ръка.

Гасконецът се втурна навън.

В двора за почетни посещения на Двореца на извънредните посланици чакаха оседлани коне. Алесандра вече се беше метнала като амазонка на един от тях, когато Марсиак я настигна.

— Къде отивате? — запита той и хвана юздите на жребеца.

— Рапирата на крилатия драк. Тя е от драконит.

Драконитът беше алхимичен камък, от който драконите се страхуваха. Той даваше възможност да бъде измайсторена стомана, която им причиняваше ужасяващи рани, но хората нямаха никаква причина да се боят от нея, повече от друга.

— Не ви ли се струва странно, че драките размахваха оръжия от драконит? — поде отново Италианката. — Защо биха си давали този труд, ако трябваше само да пронижат Понтеведра?

Тогава Марсиак разбра.

Пратеникът на Черния нокът не беше дракон, но Валомбър беше. Алесандра се опасяваше, че мисията на драките е била да убият и другия. Може би дори вече бяха го сторили, което обясняваше изпълнения с безпокойство поглед на представителя на Пазителите.

Италианката нареди на Марсиак да пусне юздата и премина като вихър през вратата.

— Почакайте! — извика гасконецът и яхна някакъв кон.

Спусна се след нея.

Плюейки кръв, с вече невиждащ поглед, Понтеведра с последно усилие беше грабнал Ла Фарг за яката. Сключи юмрук, но ръката му трепереше, когато, заеквайки, се опита да привлече към себе си капитана на Остриетата. Той се наведе, приближи лице към устните на стария си приятел.

— Ако се надяваш да ти простя — започна…

— Не искам… не искам… прошка — прошепна умиращият, а гласът му едва се дочуваше — без да пуска Ла Фарг, той болезнено се опита да преглътне и събра всичките си сили. — Кралицата… Кралицата… е… в опасност. Кра…

Не успя да завърши думата и склопи очи завинаги.

Ла Фарг трябваше да разтвори юмрука на покойника, за да се освободи от хватката му. Той се изправи и с безпокойство в погледа се обърна към Лепра.

— Какво ви каза? — запита мускетарят.

— Той… Той каза, че кралицата е в опасност.

— Какво? Сега ли е в опасност?

— Струва ми се, да. Всъщност не зная.

— Кралицата е в Сен Жермен заедно с краля и аз не… — каза Лепра, но се сепна: — Не, греша. Кралицата не е в Сен Жермен, защото е петък.

— А къде е?

— Тук. В Париж.

Беше ужасяващо черно същество, което с равномерни силни махове на крилата си се носеше напред в нощното небе.

Архай летеше към Париж, виждаше далеч пред себе си първите блясъци на града, както и ярките светлини, които се излъчваха от трите соларни камъка. Единият — бял — се намираше на върха на кулата в Храма, в Храмовия замък на шатленките. Другият — червен — сочеше мястото на Кардиналския дворец. Третият — син — грееше над Лувъра.

Драконът със скъпоценен камък на челото усети, че го обзема странно чувство: в залата за магии на Арканите Ересиарха се усмихваше.

Ленкур изплува от тъмнината и лицето му се разкриви от болка.

В полумрака Клотилд нежно притискаше към разраненото му чело парче плат, което бе откъснала от роклята си и намокрила със застояла вода. Бе свела над него усмихнатото си, но измъчено лице, със зачервени очи и мръсни бузи. Дълги къдрици висяха от разваления ѝ кок.

Ленкур бавно започна да се съвзема.

И си спомни.

Противно на предположението му, къщата на улица „При бернардинците“ не беше безлюдна. Не само Госпожицата очакваше Ленкур, пазейки Клотилд в плен, но и неколцина наемници — драки и хора — се бяха скрили на етажа.

Ленкур беше обезоръжен.

После, по искане на Госпожицата и пред очите на Клотилд, го биха. Отначало с юмруци. След това с ритници, когато падна и се валяше по пода. Ударите продължаваха методично, с безмилостна жестокост, без страст и без ярост, докато Клотилд, плачейки, молеше драките да спрат и целуваше обувките на Госпожицата, която единствена можеше да сложи край на мъченията.

Накрая Ленкур изгуби съзнание.

— Къде се намираме? — запита той със слаб глас.

Присви клепачи, надигна се и откри празно, влажно и прашно килерче; през прага на вратата проникваше светлина от фенер.

— Не зная — отговори Клотилд. — Когато изгубихте съзнание, ви затвориха в кафез, а мен в друг. Не ми е ясно къде са ни отвели, но смятам, че все още сме в Париж. Може да се каже… Може да се каже, че сме в мазе, нали?

Той кимна, изправи се, но не можа да се сдържи и простена.

— Господин Ленкур! Не бива да ставате! Вие…

— Добре съм, Клотилд. Драките знаят какво вършат. Те искаха само да ме накарат да страдам и да ви ужасят.

— Но защо?

— Жестоки са. Мисля, че може да си позволите да ме наричате Арно, Клотилд.

Даденото ѝ от Ленкур обяснение остави девойката смаяна и няма. Той се довлече до вратата и я огледа: беше с две заключалки и много солидна. Нямаше друг изход.

— Кои са тези хора? — запита Клотилд. — Защо ни причиняват зло? Какво искат от нас? И защо… Тази жена. Тя… Твърдеше, че сте стари приятели.

Ленкур осъзна колко потресена и отчаяна е младата Клотилд. Той отиде да седне до нея, хвана дланите ѝ и рече:

— Всичко, което се случва с вас, е по моя вина, Клотилд. Ужасно съжалявам.

Тя го гледаше неразбиращо и затова той реши, че има право да научи истината. Каза ѝ, че е агент на кардинал Ришельо. Разкри коя е виконтеса Дьо Маликорн, какво се беше опитала да стори и как той беше попречил на плановете ѝ. Накрая обясни, че тази, която сега се наричаше Госпожицата, беше се върнала, за да си отмъсти.

— И за да стигне по-лесно до мен, е решила да отвлече вас, Клотилд — призна той.

Но не му достигна смелост да каже, че не разбира защо тя все още е жива. Примамката вече не представляваше интерес, след като жертвата падна в капана. Клотилд не беше необходима…

… освен ако Госпожицата не предвиждаше за нея някаква рафинирана жестокост.

Изведнъж вратата се отвори. Един драк и двама мъже влязоха в помещението. Първият удари Ленкур през лицето, преди той да успее да реагира. Другите двама грабнаха Клотилд, въпреки изпълнените ѝ с ужас викове. Ленкур искаше да я защити, но един ритник с ботуш в корема секна дъха му. Мъжете отведоха девойката насила и дракът затвори вратата след тях. Заключи, докато Ленкур се изправи трудно, заклатушка се към вратата, хвърли се към нея, но не успя да стори нищо. Със залепено за дървото чело, той разтърси здравата брава с две ръце, чу как Клотилд плачеше и го викаше на помощ.

— Не! — изстена той. — Не! Вземете мен! Мен! Вземете мен!

Алесандра от няколко години служеше на Пазителите. Ползваше се с доверието им и познаваше добре Валомбър, който беше техният представител в Париж. Тя го уважаваше, дори го харесваше. С присвит от страх стомах яздеше към къщата на остров Сите, където живееше драконът. Марсиак мълчаливо я следеше с поглед и усещаше вълнението ѝ. Беше летял като вихър, за да успее да я настигне на края на улица „Турнон“ и сега вървеше редом с нея, без да знае какво да предприеме.

След като пресякоха Сена по моста при болница „Отел Дийо“ те преминаха покрай катедралата „Парижката Света Богородица“ и се изненадаха, когато я видяха осветена. Пред галерията, посветена на царете на Израил и на Юдея, трите портала на западната фасада бяха отворени и се забелязваше, че вътре има оживление, докато свещеници и Черни гвардейци се бяха събрали на площада пред църквата. На Марсиак дори му се стори, че сред тях има и вълчици.

— Какво ли се подготвя тук? — запита той.

— Нямам представа — отговори Италианката.

Но също като него тя предчувстваше най-лошото.

Влязоха в малкия частен квартал на обителта „Света Богородица“, тъй като Алесандра имаше ключ за вратата към него.

— Неотдавна Валомбър ми го даде — обясни тя, преди гасконецът да зададе въпрос.

Драконът живееше на улица „Каноничен съвет“, недалече от стария мост за пешеходци, който все още свързваше остров Сите с остров Света Богородица с Люспите, останка от времето, когато — преди драките да се заселят тук — свещениците от „Света Богородица“ все още имаха претенции за мястото. Марсиак и Алесандра намериха вратата заключена, но като се отдалечи на няколко стъпки, гасконецът забеляза, че на първия етаж един прозорец е отворен.

— Внимавайте изключително много — рече той на Италианката и ѝ подаде юздите на своя жребец.

След това ловко се покатери по фасадата и се вмъкна вътре.

Изпълнена с тревога, Алесандра бдеше зорко, очаквайки Марсиак да се появи отново. В нощната тишина ѝ се стори, че чува религиозни песнопения, които идваха от „Света Богородица“. Дали пък камбаната не биеше в далечината? Камбана, на която други камбани отговаряха?

Марсиак ѝ отвори.

— Влезте бързо — рече той.

Завърза конете на една забита за стената кука и последва гасконеца в къщата. Безмълвна и мрачна, тя изглеждаше пуста.

— На етажа няма никой — полугласно обяви Марсиак.

Разгледаха партера на лунната светлина, която проникваше през прозореца. Искаха да останат незабележими. Не разговаряха, не запалиха свещ и може би затова не видяха веднага една силно повредена стенна ламперия. Изглежда, някой беше ритал по нея с ботуш. Сякаш се бе опитвал да я изтърбуши.

Както се изтърбушва врата.

Алесандра и Марсиак съобразиха. Размениха погледи, разгледаха дървената ламперия, започнаха да шарят с пръсти по нея, опипаха всеки сантиметър и накрая намериха къде трябва да натиснат. Това им отне доста време, но за щастие, Италианката беше веща в подобни дела. Най-после ламперията се измести и откри желязна врата, която гасконецът отвори предпазливо, с пистолет в ръка. Вътре имаше стълба, в чието подножие Валомбър лежеше в локва кръв, осветяван от замиращия пламък на маслена лампа.

През 1621 година кралица Анна Австрийска получи имение в предградието Сен Жак, на края на едноименната улица. Тя настани там монахини бенедиктинки, дошли от долината на река Биевр, и през 1624 година постави първия камък на новата обител. Така се роди абатство „Вал дьо Грас“, където кралицата намираше спокойствие, каквото нямаше в Лувъра, далеч от двора и — както се надяваше — от шпионите на Кардинала. Тя ходеше често там и охотно преспиваше в петък, хранеше се в общата трапезария и спеше в скромен двустаен апартамент. След случилото се в Дампиер кралят строго ограничи свободата, с която се ползваше съпругата му. Но не успя да я принуди да се откаже от седмичните си посещения във „Вал дьо Грас“, където можеше тайно да се среща с херцогиня Дьо Шеврьоз или да изпраща писма до Испания благодарение на съучастничеството на абатисата, майка Дьо Сент Етиен. Впрочем нищо от всичко това не убягваше от взора на Кардинала.

По улицата в предградието Сен Жак, която се простираше пред тях пуста и почти права, Ла Фарг и Лепра се отправиха в галоп към абатство „Вал дьо Грас“. Ако кралицата беше там, несъмнено я дебнеше опасност. Поне така им каза Понтеведра, преди да издъхне.

— Трябваше Лувесиен да види отблизо лицето на смъртта, за да разкрие, че кралицата може да бъде нападната — рече Лепра, докато яздеха един до друг. — Защо?

— Вероятно е знаел, че кралицата е застрашена, но не е предполагал колко реална е тази опасност.

— И е разбрал, когато са го застигнали ударите на убийците ли?

— Така смятам. Рекъл си е, че щом се нахвърлят върху него, заговорът срещу кралицата вече е в ход.

— Но това, че посягат на него, означава, че посягат и на Черния нокът. Кой би дръзнал да го стори?

Капитанът на Остриетата не отговори: те почти пристигаха и намалиха ход.

„Вал дьо Грас“ предлагаше необикновена гледка за късния нощен час. Когато се приближиха, двамата конници намериха абатството осветено, а портала — отворен. В двора доста смелчаци от отряда на кавалеристите на Сен Жорж — прочутите Черни гвардейци — се движеха напред-назад. Всички те бяха с бронирани нагръдници и повечето все още държаха рапира в ръцете си. Действаха ефикасно, спокойно, без викове и хаос.

— Преминаването е забранено!

Ла Фарг съобщи името си на часовите, които пазеха край оградата, показа пропуска, подписан лично от ръката на Кардинала, и обяви, че има изключително важно съобщение за командващия офицер.

— Един момент — каза един от войниците на пост, след като разгледа внимателно документите на светлината на фенер.

Отиде нанякъде.

— Черни гвардейци ли? — учуди се полугласно Лепра. — Какво търсят тук? Не е тяхна работа да пазят кралицата.

— Зная. Но въпреки това…

Часовият разговаряше с някакъв офицер посред двора. Той го изслуша, после се обърна, направи знак на Ла Фарг и на Лепра да отидат при него. Те слязоха от седлата и тръгнаха към мястото на срещата, като водеха конете си за юздите. Срещнаха Франсоа Рейно д’Омбрьоз.

— Какво става? — запита Ла Фарг, след като дружески се ръкува в младия офицер от Черните гвардейци.

— Отблъснахме нападение на крилати драки. Не сме сторили кой знае какво, тъй като очаквахме да бъдем атакувани.

— Кралицата добре ли е? — с безпокойство в гласа запита Лепра.

— Кралицата не е тук, намира се на тайно място, което и аз не зная къде е, но сигурността ѝ е гарантирана. Идвате да ни предупредите, че е в опасност, нали?

— Да — рече Ла Фарг. — Но на вас вече това ви е известно. Откъде?

— Благодарение на тайно сведение, предадено на Сестрите на Сен Жорж. А вие?

Капитанът на Остриетата се готвеше да отговори, когато сякаш излизащо от ада ръмжене проряза мрака. Всички едновременно се обърнаха на север, към центъра на Париж, разделен от течението на Сена, и видяха Архай, който бавно кръжеше в звездното небе и продължаваше да ръмжи.

Изпълнен с ярост, Ленкур беше принуден да чака. Той разбра, че напразно блъска по вратата на мазето, в което го държаха затворен. Безсмислено беше също така да вика, да призовава някого, да ругае. Трябваше да пази силите си, за да бъде в състояние да действа, когато настъпи удобен момент. Палачите бяха пропуснали да му завържат ръцете. Вероятно го смятаха за не особено опасен — грешка, от която той имаше намерение да се възползва.

В този момент най-важното беше да не полудее, като си представя какво се случва с Клотилд. Ето защо девойката беше още жива и отначало ги затвориха заедно. Искаха по-късно да я изтръгнат от обятията му, да го обрекат на тревоги и на угризения. Маликорн — за Ленкур тя никога нямаше да се нарича иначе — знаеше как да измъчва човешките души…

Ключът се превъртя в тежката ключалка.

Седнал с гръб към стената в дъното на килията, Ленкур изглеждаше проснат и безчувствен, почти в безсъзнание: омекнало тяло, бавно дишане, клюмнала глава и паднали над очите му коси. Лявата му ръка лежеше неподвижна на пода, с дланта нагоре. Надяваше се по този начин да отвлече вниманието от дясната, криеше я под бедрото си и стискаше парче глина, което откри сред прахоляка. Мизерно оръжие, което щеше да му даде възможност да нанесе само един удар, но то като нищо би прерязало нечия вратна вена.

При условие че жертвата се приближеше достатъчно близо. И се наведеше.

Ленкур изчака, чу че вратата се отвори със скърцане и някой влезе влачейки… може би чувал?

— Трябва ми помощ — рече познат глас.

Слисан, Ленкур отвори очи и откри Сен Люк, който мъкнеше за краката трупа на един от пазачите в коридора.

— Сен Люк? Но откъде се появихте…

— Има и друг — заяви мелезът.

Ленкур се надигна и двамата заедно пренесоха и втория труп в килията. Единият беше с прерязано гърло, а другият — пронизан право в сърцето. И всичко това — без никакъв шум.

— Побързайте — подкани го Сен Люк.

Застана на прага и огледа дискретно коридора.

— Но откъде довтасахте? — запита Ленкур, докато сваляше от един от труповете портупея и рапирата му.

— Кардиналът ми нареди да сложа край на култа на Маликорн. Ще го сторя, когато свърша тук.

— Да сложите край ли…

— Да.

Ленкур нагласи ножницата си.

— Клотилд е пленница.

— Дъщерята на книжаря. Зная.

— Трябва да я спасим!

Невъзмутимо Сен Люк обърна към Ленкур хипнотичния си поглед, който се дължеше на червените стъкла на кръглите му очила.

— Подозирах, че ще измислите нещо подобно.

Подаде му един от своите пистолети.

Валомбър беше жив.

Лежеше в безсъзнание в подножието на стълбата, но простена, когато Марсиак внимателно го обърна по гръб. След това, докато гасконецът го преглеждаше, дойде на себе си.

— Не мърдайте, господине. Името ми е Марсиак и служа под командването на капитан Дьо ла Фарг.

— Зная кой сте, господине.

— Тогава вероятно сте наясно, че съм и малко лекар.

Драконът имаше отстрани дълбока рана, чиито краища изглеждаха като разядени от киселина — знак, че ударът беше нанесен с острие от драконит. Също така единият му крак беше счупен и огромна цицина украсяваше челото му.

— Бедрото ви е счупено. Но първо ще се заема с раната, преди да изтече кръвта ви.

Алесандра се върна с конец, игла, леген с вода и с чаршафи, които беше намерила в къщата. Беше необходима носилка, за да качат ранения на партера. Но се оказа невъзможно да го преместят, затова Марсиак реши да действа незабавно на място. Щяха да помислят по-късно какво да предприемат.

С разкривено от болка лице, докато гасконецът зашиваше раната, Валомбър обясни, че е бил изненадан от двама крилати драки в стаята, че те го ранили, но успял да им се изплъзне и затворил под носа им тайната врата. След това изгубил съзнание на стълбите.

— Каква е тази стая? — запита Марсиак.

Намираха се в шестоъгълна стая, празна и гола.

— Кабинет за съсредоточаване — отговори Валомбър. — Изключително важно място, ако искаме да запазим контрола над… — той потърси точната дума — … ако искаме да запазим контрола над дракона.

Гасконецът разсеяно кимна.

— Вашите убийци не са имали време да чакат, което несъмнено ви е спасило живота — рече Италианката. — Налагало се е да вършат още работа.

И тя разказа как двама крилати драки — вероятно същите — са убили Понтеведра в Двореца на извънредните посланици. Ето какво ги беше довело тук — нея и Марсиак.

— Значи са дръзнали — прошепна драконът. — Арканите са дръзнали да се опълчат срещу Черния нокът…

— И срещу Пазителите.

— За нещастие, боя се, че могат да сторят и много по-лоши неща до утре, госпожо.

— Чувате ли? — запита Марсиак и наостри уши.

Архай първо прелетя ниско над Париж, правеше кръгчета и ръмжеше. Тогава, докато камбаните в столицата едновременно обявиха тревога, изненаданите в съня си парижани се опитваха да разберат какво става, преди да вдигнат изпълнени с безпокойство погледи към големия черен дракон, който отминаваше и се връщаше, чертаеше широки букли в нощното небе, но не предприемаше нищо друго, освен от време на време да ръмжи, а черните му люспи блестяха под светлината на звездите и на пълната луна.

Объркването на населението обаче не продължи дълго.

То бързо отстъпи място на ужаса, когато Архай започна да бълва разрушителен огън, да прави на прах керемидите и да разпръсва жарава навред.

Рейно д’Омбрьоз и неговият отряд от кавалеристи стремително напуснаха „Вал дьо Грас“. Придружени от Ла Фарг и Лепра, Черните гвардейци поеха по улицата в предградието Сен Жак, докато кварталът се оживяваше и безпокойството на хората преминаваше в страх. Драконът засега като че ли пощадяваше предградието, но докога щеше да продължи това? Трябваше ли да чакат и да се надяват, или да хукват нанякъде? Да спасяват живота си, като изоставят жилищата и имотите си, които вероятно щяха да бъдат опожарени?

Рейно се погрижи да изпрати един от подчинените си напред, така че отрядът намери вратата Сен Жак отворена, но все пак трябваше да забави ход. Отвъд крепостната стена тълпите се щураха по улиците. Къщи горяха и грохотът на пожарищата се смесваше с виковете и риданията, с оглушителната глъчка от биещите до полуда камбани. Хората напускаха домовете си, отнасяйки каквото могат. Други се сражаваха безрезултатно с пламъците или се опитваха да помогнат на съседите си. Чуваха се викове, че трябва да бягат, че е по-добре да останат, да се скрият в мазетата, да идат в църквите да се молят, да тичат към брега на Сена. Блъсканицата се превръщаше в сражение. Клетници биваха премазани. Лепра видя как една жена се хвърли от втория етаж на горяща къща с пеленаче в ръцете.

Трудно им беше да си пробиват път.

Рейно, Ла Фарг и кавалеристите нямаха друг избор, освен да газят невинните, но трябваше колкото е възможно по-скоро да се доберат до „Света Богородица“. Отрядът стигна до Малкото Шатле, откъдето започваше мостът, по който щяха да стигнат до остров Сите. И докато пресичаха късия ръкав на Сена, Лепра възкликна:

— Гледайте!

В небето Архай не беше сам.

Яхнали бели виверни, вълчиците на Сен Жорж летяха около него, преследваха го, привличаха вниманието му, ловко му се изплъзваха, пробождаха го многократно с рапирите си от драконит. Поемаха всички рискове, за да го подлудят. Но поне можеше да пощади Париж, като бълва жарава към тях.

Зад Рейно конниците нададоха приветствени възгласи.

— Да побързаме! — разпореди се той. — Сестрите ни отпускат само кратка почивка.

Остров Сите също бе потънал в хаоса на пожарищата, виковете и ужаса. Сред глъчката Рейно и отрядът поеха по улица „Новата Света Богородица“, която водеше право към катедралата и красивите кули близнаци. Три свързани една с друга къщи горяха и тъй като фасадите им вероятно скоро щяха да се срутят, те смушкаха хълбоците на жребците, за да преминат по-бързо през вихрушката от каменни отломки и пепел.

Най-после стигнаха до широкия площад пред църквата.

Мъже, жени, деца и старци се бяха струпали тук. Бяха дошли да намерят подслон в „Парижката Света Богородица“. Опитваха се да преминат през Черните гвардейци на коне, които, невъзмутими, с рапири на кръста и опрели прикладите на мускетите си на коляно, държаха жребците си със сигурна ръка и не позволяваха никому да се приближи. Страхът и яростта на едните и непримиримостта на другите можеха да доведат до кървав сблъсък. Сред тълпата някои издигаха нагоре юмруци и се чуваха бойни призиви. Два-три камъка вече бяха полетели.

Предпазливо Рейно д’Омбрьоз заобиколи площада и стигна до южния портал на катедралата, портала „Сент Етиен“. Той също беше пазен, но защитени от епископския дворец, подстъпите към него бяха почти безлюдни. Ла Фарг и Лепра скочиха на земята едновременно с другите от отряда. Само те двамата обаче последваха Рейно вътре.

В „Парижката Света Богородица“ цареше странно спокойствие.

Огромният кораб на църквата, висок трийсет метра, се състоеше от десет галерии. Той беше пуст, както и страничният неф, напречната галерия и подкуполното пространство, а четири впечатляващи колони се издигаха чак до свода. Въздухът сякаш трептеше. Всъщност се долавяше тихото, но изпълнено с плам молитвено пеене на шатленките, коленичили в хора зад главния олтар. Имаше магия в тази молитва. От нея се излъчваше мощ, която опъваше нервите до скъсване.

Няколко Черни гвардейци — дискретни, но бдителни пазачи — пазеха при вратите и пред стъпалата към олтара. Рейно повика един от тях и му нареди да отведе капитан Ла Фарг при майка Д’Осен. След това помоли Лепра да остане до него: нямаше съмнение, че скоро щеше да му е необходим опитен офицер.

Мускетарят кимна.

От голямата галерия, намираща се на третия етаж на великолепната източна фасада на „Парижката Света Богородица“, майка Беатрис д’Осен гледаше сестрите си, които — облечени в бяло, яхнали бели виверни — рискуваха живота си, за да отклонят яростта на Архай. Под тях остров Сите се разстилаше между двата ръкава на Сена, чиито тъмни и бавни води разделяха Париж, между предградието Сен Жермен отляво и града отдясно. От улиците и от площадите прииждаше страхотна шумотевица. Навсякъде аленееха пожари. Огънят бучеше, пращеше, ръмжеше. Сградите на абатство „Сен Жермен“ горяха. Високи пламъци се виеха от прозорците на Стария Лувър.

— Кардиналът ли ви изпраща? — запита поднастоятелката на вълчиците, когато видя, че Ла Фарг приближава.

— По-скоро обстоятелствата.

— Тогава — това е Божието провидение.

Един до друг, те вдигнаха очи към Архай и към белите амазонки, които го нападаха.

— Вашите вълчици водят обречена битка, майко.

— Те знаят това. Но трябва да печелят време.

— В очакване на какво?

— Да започне ритуалът, за който се подготвят молещите се вътре сестри… О, Боже мой!

Големият черен дракон изригна огън срещу една шатленка. Тя полетя надолу с буйно горяща роба. Тягостно мълчание придружаваше стремителното ѝ падане, преди да изчезне в черните води на Сена.

На остров Света Богородица радостни възклицания и бойни викове придружаваха ужасяващия спектакъл на живия факел, който се устреми към бездната и след него оставаше опашка от пламъци. Влажните и смърдящи улички на Люспестия квартал бяха пълни с екзалтирани драки, които, откакто камбаните биеха тревожно, следяха движенията на Архай. Инстинктивно бяха застанали на негова страна, срещу шатленките, и аплодираха.

Керес Карн престана да наблюдава сражението в небесата, за да обърне внимание на подчинените си, които, на ъгъла на една улица, под огромен фенер, пълнеха някаква бъчва. Завръщането им беше придружено с ръкопляскания: приветстваха ги пияните вече драки, които искаха да лочат още, както и тези, които сега пристигаха, привлечени от глъчката. За по-малко от час изпразниха първата двеста и петдесет литрова бъчва. Нахвърлиха се и на втората, така че скоро и тя щеше да бъде пресушена.

Карн знаеше, че подобни сцени вероятно се случваха в мръсния лабиринт на Люспестия квартал. Ересиарха му нареди „виното на драките“ да тече на воля и той се беше погрижил за това. Задачата му беше проста: драките обожаваха смесицата от вино, ракия и златен блян и след няколко чаши бяха мъртвопияни. Но Карн трябваше да бди неговите наемници да не докосват напитката. Въпреки че голямата част от бандата чакаше на сигурно място, за да премине към действие, онези, които отговаряха за бъчвите, бяха подложени на изкушение. Самият Керес Карн с огромно усилие се въздържаше дори да вдишва пленителните изпарения от този еликсир. Беше обяснил на разбойниците, че трябва да останат трезви, за да бъдат готови за предстоящите сражения.

Това беше истина, но не цялата.

Защото Карн нямаше доверие на наемниците, които беше събрал напоследък, за да замени онези, които паднаха в Черната гора. Новаците умееха да се бият и се подчиняваха, нямаха страх от смъртта, а още по-малко от необходимостта да убиват. Но как щяха да реагират, ако знаеха? Какво щяха да сторят, ако научеха, че Магьосницата беше сипала в бъчвите отрова, която подлудява? Щяха ли да са съгласни да отровят други драки само за да изпълнят волята на Арканите?

Мисълта, че Париж гори, го изпълваше с възхита и сега му се искаше бързо да започнат да плячкосват града.

Дългото и просторно подземие беше обградено от колони, които поддържаха елегантния свод. Широки каменни плочи покриваха пода, а свещите в големите канделабри горяха ярко и сенките им се отразяваха върху голите стени. Трийсетина души, скупчени пред жертвеника, шепнеха слова на стар драконов език. Всичките бяха с маски и с огромни червени пелерини. Всичките носеха рапири. Тайно бяха дали клетва за вярност към Черния нокът и — не стига че бяха положили в нозете му имената, богатствата и влиянието си — трябваше да му посветят култ, чиито ужасяващи ритуали упражняваха върху тях злотворно влияние, разбуждайки най-долните им инстинкти.

Госпожицата ръководеше церемонията.

Произнасяйки словата, които повтаряха посвещаваните, тя никак не приличаше на познатата на всички очарователна красавица. Чертите на лицето ѝ бяха опънати, като изсечени. В очите ѝ блестеше студен и жесток пламък. Русите ѝ разрошени коси падаха върху голата ѝ гръд. Изглеждаше по-висока и по-силна. Също така — по-зряла. Но не само това: под кръста тялото ѝ продължаваше в дебела люспеста опашка, на която тя се държеше изправена.

С разперени ръце и с отметната назад глава, леко се поклащаше, предаваше се на удоволствието, което нарастваше от изпаренията на отварата от златен блян — тя кипеше в корито, пълно с жарава, върху жертвеника, между два дълги скръстени кинжала. Могъщи миризми се издигаха нагоре, жълти и тежки. Те въздействаха на посвещаваните и оказваха хипнотично влияние върху Клотилд. Девойката беше завързана зад Госпожицата върху каменна маса, наведена така, че да я виждат всички. Тялото ѝ беше голо, избръснато гладко навсякъде и покрито със странни йероглифи, а китките и глезените ѝ бяха завързани с кожени ремъци.

Изпаднала в екстаз, Госпожицата не видя, че меховете с газ внезапно полетяха. Не видя и как паднаха, разкъсаха се и опръскаха всичко наоколо. Отвори очи едва когато някакъв посвещаван, измокрен и смаян, се стовари назад и бутна един от големите канделабри. Разлялата се по пода газ се запали. Други посвещавани пламнаха. Настъпи паника. Живите факли крещяха от болка и се мятаха насам-натам, докато всички останали се опитваха да ги избегнат и започнаха да се блъскат. Някои сваляха бързо горящите пелерини, удряха с всички сили по ръкавите и по панталоните си, за да угасят огъня, хвърляха димящите си ръкавици, разтъркваха опърлените си коси. Онези, които бяха пощадени от стихията, се оглеждаха неразбиращо наоколо — изглеждаха замаяни заради изпаренията от златния блян.

Сен Люк напредваше с рапира в ръка, оставяйки след себе си два трупа до вратата.

— Той е! — изкрещя неистово Госпожицата и го посочи с пръст.

Двама наемници, появили се през другата врата — един драк и един човек, — побързаха да пресрещнат мелеза. Изключително спокоен и продължавайки напред, той парира атаката на човека и прониза гръдта му, успя навреме да извади острието, за да отбие удара на драка, изрита го с коляно в слабините и с друг ритник под брадичката го довърши.

Разчорлена, побесняла, Госпожицата изръмжа, а чертите на лицето ѝ станаха по-груби, по раменете и по гърдите ѝ се появиха люспи, подобни на броня. Тя грабна двата жертвени кинжала и се обърна към наведената каменна маса. Отново изръмжа гневно и посред челото ѝ изникна гребен. Ленкур беше освободил Клотилд. Девойката трудно стоеше права и се беше залепила за врата му. С лявата си ръка той я притискаше към себе си, докато отстъпваше назад, и насочи пистолета си към Госпожицата, или по-скоро към съществото, в което тя се беше превърнала.

Стреля.

Улучена в лявото рамо, Госпожицата политна напред, но бързо се изправи като тръстика върху люспестата си опашка и погледна с ужас раната, която започваше да се сгърчва, тъй като куршумът беше от драконит. Отново прозвуча гръм. Този път влечугообразното същество се срина, поразено в гърба от втори куршум от драконит. Тя успя да се превърти и видя Сен Люк, който беше насочил към нея димящото дуло на пистолета си.

— Бягайте! — заповяда той на Ленкур. След това, като впери поглед в Госпожицата, добави: — Ще се погрижа за тази мръсница.

Сплетени трупове лежаха сред пращящата жарава. Продължаваха да горят само няколко малки локви газ. Някои от посвещаваните, които не бяха побягнали, извадиха рапирите си и се хвърлиха към мелеза. Съвсем спокоен, Сен Люк ловко превъртя пистолета в ръката си и го хвана за дулото. След това счупи нечий череп, преряза нечие гърло, прониза нечие сърце — със смъртоносна прецизност видя сметката на враговете си. Последният се свлече на пода точно когато Ленкур изчезваше с Клотилд и хвърляше поглед назад.

Сен Люк улови този поглед и кимна.

Яростна, Госпожицата изпадна в безумен бяс. Челюстта ѝ се движеше неудържимо, тя ръмжеше към мелеза и освободи цялата си ужасяваща аура. Това прогони последните посвещавани, които побягнаха като луди и препречиха пътя на готовите да се намесят пристигащи наемници.

Сен Люк обаче остана. Драконовата кръв, която течеше във вените му, го предпазваше. Невъзмутим, той повдигна вежди изпод червените стъкла на очилата си и застана, готов за бой, с черна рапира в дясната ръка и с пистолет, използван като боздуган, в лявата.

Въоръжена с двата дълги ритуални кинжала, Госпожицата се хвърли към Сен Люк, змийската ѝ опашка се гърчеше по плочите на пода. Започна страхотен дуел. Противниците си нанасяха удари, отразяваха атаки, движенията им бяха по-бързи, отколкото човешкото око можеше да проследи. Стоманените остриета сякаш бяха изпълнени със собствен живот. Мелезът съзнаваше, че дори най-незначителната грешка би била фатална за него, трябваше да се пази както от кинжалите, така и от люспестата опашка, която можеше да му строши краката. Бяха еднакво подвижни. Сякаш танцуваха. Превъртаха се около самите себе си, замахваха надясно, после наляво, отбиваха удари, нападаха и отстъпваха, но не се предаваха.

Сражението продължи много.

Най-после Сен Люк реши да рискува. Започваше да се изморява. Стичащата се в очите му пот го заслепяваше. Трябваше да действа.

Наведе се бързо и удари с пистолета така, че пречупи китката на Госпожицата, която изпусна единия кинжал. Но страната му остана незащитена. Веднага последва наказанието: с втория кинжал съществото го промуши близо до слабините. Точно това беше замисленият капан. Всеки на мястото на Сен Люк би залитнал, но той не помръдна.

И веднага отговори.

Промуши до дръжката рапирата си в корема на Госпожицата.

Тя се вкамени и изстена, обзета от болка и от ужас.

Долепен до противничката си, Сен Люк също изчака, без да помръдне. Накрая, когато усети, че Госпожицата все повече и повече започва да натежава в ръцете му, той бавно превъртя рапирата в тялото ѝ, извади я внезапно и блъсна жертвата си с всички сили.

За миг Госпожицата остана изправена, вътрешностите ѝ се изсипаха през огромния отвор и паднаха на пода с глух шум. След това тя се свлече, издаде дълъг и пронизителен вик, гърчейки се неистово, докато смъртта я сграбчи в обятията си.

Люспестата опашка потрепери за последен път.

Сен Люк се вгледа в трупа, преди да пъхне пистолета в колана си, и с рапира в ръка тръгна, като леко се полюляваше.

Сен Люк излезе навън, без да срещне съпротива, и пред очите му изникна град, изпаднал в страшно бедствие, изпепелен от пожарища, а ужасените му жители да чудеха накъде да бягат. Изпитвайки болка повече, отколкото беше готов да си признае, той се облегна на една стена. Намираше се на улица „Сент Оноре“ на ъгъла с улица „Гайон“. Ръката, с която придържаше ранената си страна, беше цялата в кръв.

— Сен Люк!

Ленкур се връщаше.

Съвсем блед, Сен Люк се изправи.

— Девойката? — запита той.

— На сигурно място е. Поверих я на капуцините от улица „Сент Оноре“.

— Добре.

— Маликорн?

— Мъртва е.

— Вие сте ранен.

— Ще се оправя.

— Оставете ме да видя.

— Ще се оправя, ви казвам! Трябва да отидем в „Парижката Света Богородица“. Сега драмата се развива на това място и съм готов да се обзаложа, че Ла Фарг вече е там.

Ленкур кимна, но погледна с безпокойство навалицата по улица „Сент Оноре“. Недалеч от тях една опожарена къща се срути и предизвика изпълнени с ужас викове, разхвърчаха се овъглени остатъци. Хора и животни се блъскаха. Сен Люк разбра какво тревожеше младежа и посочи с пръст кулата на „Пощенска служба Гаже“.

От двореца на Арканите Ересиарха се опитваше да контролира действията на Архай. Той предпочиташе да го принуди да не обръща внимание на въоръжените шатленки, които го преследваха в небесата, но големият черен дракон искаше да се разправи с тези непоносими бели и крилати създания. Те нападаха и бързо отстъпваха, понякога му причиняваха остри и кървави болки, които увеличаваха гнева му. Ересиарха не можеше да стори нищо. Той гледаше през очите на Архай. Водеше го напред. Но беше неспособен да победи инстинктите му. Впрочем съществуваше голям риск да се изгуби сред примитивните криволици на ума на Архай, да бъде завладян от бруталните му емоции, да се подчини на дивашките му действия.

Наистина го завладяваше опиянението да се превърне в необуздаема сила.

Няколко вълчици загинаха. Други бяха принудени да отстъпят върху ранените си или изтощени виверни. Съвсем малко шатленки бяха останали да предизвикват яростта на Архай. Без тях Париж щеше да се превърне в огромно пепелище, но саможертвата им нямаше да предотврати неизбежното. Щяха да издържат още съвсем малко.

Шок.

Ересиарха изпита физически шок и същевременно мълниеносна болка ослепи Архай. Съзнанието на водача на Арканите се размъти. Трябваше му време, за да се съвземе и да поднови връзката с черния дракон, но той успя да стори това…

… едва миг преди втори шок да го разтърси.

Капка кръв потече от ноздрата му.

Когато голямата камбана на „Парижката Света Богородица“ удари за втори път, отново сякаш изстреляно от топ гюле порази Архай и го отхвърли надалече. Ръмжейки гневно, примитивният дракон успя да овладее полета си едва след няколко залитания. Болката изчезна едновременно с потъването в мрака на дълбокия и силен звук на огромната камбана. Архай не повтори предишната си грешка: остана на разумно разстояние от катедралата.

По улиците на столицата тази победа над дракона беше ознаменувана с викове „ура“. Под високия свод на Голямата галерия на „Парижката Света Богородица“ Ла Фарг запита:

— Ами сега? Няма да можем да държим чудовището настрана само по този начин, нали?

— Не — отговори предводителката на вълчиците, без да изпуска от поглед големия дракон, който се рееше във въздуха. — Ние не бихме могли.

Изпитанието приключи и вече нямаше време за чакане и за надежди.

— Отворете — каза майка Терез дьо Восамбр сред смълчаната крипта.

Пред нея се издигаше масивна врата.

Две сестри на Сен Жорж тържествено сграбчиха халките на тежките крила близнаци, превъртяха ги и след това ги изтеглиха към себе си.

Бавно и безшумно вратата се отвори и вътре проникна светлина.

Права, с наведена глава, Анес дьо Водрьой държеше нещо притиснато към гърдите си, скрито между дланите ѝ.

— Вълчица ли си? — запита настоятелката на шатленките.

Анес не отговори, но повдигна сериозното си лице и протегна ръце, от които се появи вече празна и прозрачна Сфера на Душата.

В дома на Валомбър Марсиак се изкачи по тайното стълбище, бършейки челото си, и се присъедини към Алесандра, която се взираше към небето от един прозорец. Грижливо беше зашил раната на дракона и след това постави импровизираната шина на счупения крак.

— Е?

— Вече не виждам Архай — отговори Италианката. — Сякаш камбаната на „Парижката Света Богородица“ го държи на разстояние.

Огромната камбана на катедралата наистина продължаваше да звъни в бавен ритъм, но равномерно.

— Вероятно трябва да благодарим на шатленките. Ето какво са подготвяли преди малко — добави гасконецът.

Той си припомни, че когато двамата с Алесандра минаха покрай „Парижката Света Богородица“, отивайки към дома на Валомбър, катедралата беше осветена и превзета от Сестрите на Сен Жорж.

— Само че драконът още не се беше появил — отбеляза младата жена. — Но тъй като несъмнено шатленките не се намираха там случайно, навярно имаха основателни причини да предполагат, че Архай ще нападне през тази нощ. И се подготвяха.

— Откъде са можели да знаят?

— Това…

Италианката присви рамене, беше замислена. Най-после се обърна от прозореца и погледна към Марсиак. Лунните лъчи осветиха красивия ѝ профил и посребриха рижите ѝ коси.

— Как е Валомбър?

— Заспа. Или изпадна в безсъзнание. В неговото състояние това е почти едно и също… Независимо че е изгубил много кръв, ще оцелее. Естествено, би се почувствал по-добре в леглото си, но нямам сили да го нося на гръб… Както и да е, ако не бяхте проявили безпокойство за него, сега щеше да е мъртъв.

Докато Алесандра слезе при ранения, Марсиак отиде в кухнята, за да потърси нещо за пиене и да остане за миг на спокойствие. Намери начената бутилка вино и я пресуши на три глътки. Започна да усеща, че се отпуска, когато дочу викове, шумове и страхотен смях.

Заинтригуван, той погледна през прозореца и изруга.

Цели банди драки напускаха Люспестия квартал. Движеха се по грубите дървени мостове, които свързваха техния остров с двата бряга на Сена, както и по клатещото се и почти забравено мостче, водещо към квартала на свещениците, накрая на остров Сите. Дори използваха лодки, някои от които се преобръщаха или биваха отнесени от течението.

Бяха пияни, възбудени от пожарищата, раздразнени от звъна на голямата камбана, екзалтирани от гледката, която им предлагаше летящият в небесата черен дракон. Повечето от тях бяха изпаднали в лудост, предизвикана от виното на Арканите и от отровата, която беше пуснала в него Магьосницата, следвайки плановете на Ересиарха. Наистина, временна лудост. Но лудост, която ги заслепяваше, будеше у тях войнствена дързост, караше ги да дирят вкуса на кръвта. Подтикваше ги да убиват и да рушат, да проявяват чудовищна жестокост, за да задоволят инстинктите си. Размахваха оръжия и факли, надаваха бойни крясъци, кискаха се дивашки.

В обителта „Света Богородица“ подпалването на първите къщи по улица „Каноничен съвет“ започваше, когато Марсиак погледна навън.

Алесандра пъхна възглавница под главата на Валомбър. Седнала на земята до дракона в малката тайна стаичка, тя чу, че гасконецът тича по стълбите, и се надигна обезпокоена.

— Какво става?

— Трябва да бягаме. Елате.

— Защо.

— Драките нападат. Пристигат от Люспестия квартал и плячкосват. След няколко минути ще разбият вратата.

— Драките нападат ли? Но това не е възможно!

— Помъчете се да ги спрете. Хайде, идвайте!

Той се опита насила да я хване за ръката, но тя не му позволи.

— Не можем да изоставим Валомбър тук.

— Нямаме избор, Алесандра!

— Аз няма да го изоставя!

— Алесандра!

— Оставам!

Марсиак изруга, но предпочете да не размишлява за упорството на жените, достойни да бъдат обичани. Трябваше бързо да вземе правилно решение. Наистина можеха да се затворят тримата тук и да се молят драките да не открият скривалището. Но щом той и Италианката успяха, защо трябваше да подценяват драките? Независимо че грабителите не биха имали търпение да търсят тайния механизъм, можеха просто да разрушат всичко. Крилатите драки, които се бяха опитали да убият Валомбър, не разполагаха с време и не биваше да вдигат много шум, за да не привлекат вниманието на съседите. Драките, които сега пристигаха, бяха с развързани ръце за действие.

— Добре — отстъпи гасконецът. — Останете тук. Ще сторя всичко възможно.

— Напускате ли ни?

— Налага се.

Той се качи на партера, махна с ръка за сбогом на Алесандра, затвори първо желязната врата, а след това премести и дървената ламперия.

Зад стъклата на прозорците танцуваха факли.

Марсиак хвана здраво един голям и тежък гардероб в коридора, с огромно усилие го премести и го разположи пред стената със скривалището. Трябваше да го обърне на обратно, преди да го остави на мястото му, а по вратата вече кънтяха ритници. Задъхан, изпотен, той най-после постигна целта си и успя дори да се убеди какво е сторил: Алесандра и Валомбър не рискуваха нищо, освен ако на някого не му хрумнеше да премести този гардероб.

Марсиак побягна през градината в момента, когато входната врата стана на трески.

Той прескочи някаква стена, озова се насред малка уличка, излезе на улица „Канониса“8 и видя хора, които бягат към „Парижката Света Богородица“. Драките разбиваха вратите на последните домове на улица „Каноничен съвет“. Изхвърлени през прозорците тела лежаха в локви кръв върху паветата. Мъже, жени, деца, свещеници — никой не беше пожален. Скоро щеше да дойде редът и на малката уличка „Църковен псалт“.

Марсиак знаеше, че не може да стори нищо особено, освен да подканя изоставащите и да подтиква всички да се спасяват. Имаше люде, които не напускаха домовете си, защото ги беше страх от Архай и не подозираха, че ги заплашва нова опасност. Гасконецът започна да удря по вратите, по прозорците, викаше с пълно гърло, но това беше напразно, тъй като голямата камбана на катедралата го заглушаваше, а след нея хиляди камбани в Париж биеха тревожно. Побеснял от безсилие, той сякаш долови някакво движение зад прозореца на близката къща, разби вратата с ритник, влезе и започна да крещи.

Под стълбището се открехна малка вратичка и един изплашен мъж промуши глава в пролуката.

— Трябва да тръгвате, господине! — рече му Марсиак. — Тук не сте на сигурно място!

— Но…

— Сам ли сте?

— Не. С жена ми… и… с децата. В мазето са.

— Да побързат, иначе всички ще умрете тук! — разпореди се гасконецът. — И аз с вас — добави той тихо, като на себе си.

Когато се върна, мъжът носеше тригодишно момченце и държеше за ръка момиченце. Съпругата му го следваше. Беше в напреднала бременност, ходеше трудно, болеше я. Марсиак ѝ помогна да премине през ниската врата.

Шум от счупено стъкло долетя от кухнята, от страна на градината.

— Какво е това? — разтревожено попита жената.

— Бързо! — тихо я подкани гасконецът.

Но момиченцето се разплака: сив драк мародер се появи в стаята.

— Бягайте! — изкрещя Марсиак. — Към „Парижката Света Богородица“! Бягайте!

Той измъкна рапирата си и застана готов за бой, докато семейството с двете деца пое по улицата.

Сивият драк също извади оръжието си, а към него веднага се присъедини и друг драк — той беше черен, с рапира в ръка. Двамата започнаха да се приближават. Марсиак отстъпи и преобърна някаква маса, която му пречеше. Черният драк се кикотеше неудържимо, а в мрака очите му светеха безумно. Сивият драк вървеше малко несигурно, но се държеше. С ритник Марсиак изхвърли табуретка към черния драк, който ловко избегна удара и още по-силно се разхили. Драките се раздалечиха един от друг с намерението да принудят противника си да се сражава на два фронта. Щом видя това, на лицето на гасконеца се изписа сериозно безпокойство. Като че ли започна да размахва рапирата си колебливо и сивият драк го изгледа с презрение и превъзходство…

Това продължи, докато Марсиак изви лявата ръка зад гърба си, изведнъж измъкна пистолет и стреля. Сивият драк падна като кютюк, улучен право в челото. Изумен, черният драк реагира много късно: гасконецът вече беше скочил пъргаво напред и заби острието си в сърцето му.

Марсиак извади рапирата си, изправи се и погледна към двата трупа.

Прояви се като вероломен, но ефикасен противник.

Без повече да разсъждава, излезе на прага и видя, че Черните гвардейци заемат позиции по улицата, докато други бойци охраняваха бягащите, помагаха на тези, които се затрудняваха, носеха онези, които вече не можеха да ходят. Появиха се точно навреме: драките стигнаха до улица „Канониса“ и бяха принудени да отстъпят заради димящите пушкала.

Марсиак разпозна офицера, който командваше гвардейците.

— Лепра!

— Марсиак!

Двамата мъже се прегърнаха.

Рейно беше поверил на Лепра охраната на вратата при северната фасада на катедралата: Портала на обителта. Когато разбра какво става в свещеническия квартал, мускетарят реши да помогне на онези, които все още можеха да бъдат спасени.

— Къде е Ла Фарг? — запита гасконецът.

— В „Парижката Света Богородица“.

— Но какво става?

— Шатленките се молят, благодарение на тях голямата камбана на катедралата държи Архай на разстояние. Не ме питай повече, нищо не разбирам от тези неща… Ами Италианката?

Марсиак не успя да отговори.

Пристигаха други драки, водеше ги Керес Карн. Нито Лепра, нито Марсиак знаеха името му, но веднага познаха червения драк, който командваше нападението над замъка Марьой сюр И, когато Алесандра беше отвлечена.

Нямаше как това да е случайност.

Лепра даде заповед за отстъпление и гвардейците напуснаха малката уличка „Църковен псалт“. Вървяха бавно, тъй като не всички бегълци бяха успели да стигнат до катедралата. Но драките се втурнаха напред и започна жесток ръкопашен бой край „Парижката Света Богородица“. Гвардейците се връщаха към Портала на обителта, около който се блъскаха последните бегълци от свещеническия квартал. Дисциплинирани, смели, сражаващи се дръзко, Черните гвардейци се подредиха в полукръг пред портала и пропускаха само оцелелите.

След това дойде ред на ранените, на Марсиак и на онези, които го следваха; те вървяха един по един.

Накрая Лепра с неколцина смелчаци влязоха в катедралата, точно когато тежките крила на портала се затвориха след тях.

Започна обсадата на „Парижката Света Богородица“.

Летейки в мрака с мощни размахвания на крилете си, две оседлани виверни преминаваха над Париж. Над тях небето блестеше огромно, обсипано със звезди и спокойно под безразличния поглед на красивата кръгла луна. Отдолу градът изнемогваше от страх и от паника, от сцени на насилие, от щурмове към вратите на домовете, от сражения, в които не беше ясно кой с кого се бие, и от назряването на бунт. Навсякъде, където беше минал драконът, пламтяха огньове. Пожарищата се разрастваха, пламъците се издигаха шумно, като лакоми и яростни чудовища.

С галено от вятъра разранено лице, Ленкур яздеше своята виверна, опитвайки се да не се поддава на връхлетялото го чувство. Или по-скоро на всички чувства, които бушуваха у него: омраза, гняв, страх, желание за съпротива. Той стискаше здраво юздите на изпълненото с тревога животно и следваше Сен Люк, който се движеше напред, както го съпроводи и до „Пощенска служба Гаже“, откъдето мелезът нае двете виверни. След като направиха няколко тежки и непохватни крачки из двора, влечугите все пак успяха да полетят. Сега ги водеха към „Парижката Света Богородица“, звънът на чиято камбана будеше простора и предизвикваше силни вибрации, които проникваха в плътта на людете.

Като изваян от мрамор, Сен Люк не изпускаше от очи кулите близнаци на свещената цитадела.

„Там се разиграва всичко“, беше казал той на Ленкур.

Всичко.

Смъртнобледен, превит, с развети над раменете му дълги коси, той държеше ранената си страна с ръка, докато блясъците от големите клади се отразяваха в стъклата на очилата му.

Ла Фарг и майка Беатрис д’Осен се качиха на върха на южната кула на „Парижката Света Богородица“ — там се намираше огромната камбана, която бавно, тържествено и равномерно продължаваше да бие тревожно.

От изложената на ветровете тераса на седемдесет метра над земята те виждаха бандите, които напускаха Люспестия квартал и извършваха вандалски грабежи от кея „Сен Пол“ на десния бряг до кея „Турнел“ на левия бряг, както и в квартала на обителта „Света Богородица“. Настоятелката на вълчиците изпроводи вестители да вдигнат под тревога Лувъра, Бастилията и Арсенала, където бяха разположени войските. Но дори и онези, които не бяха пратени да гасят пожарите, се намесиха много късно. В този час драките не срещаха никаква съпротива и безнаказано извършваха ужасните си престъпления, тероризирайки беззащитното население. Свещеническият квартал беше плячкосан и целият гореше, а останалата част от остров Сите също беше под заплаха. Под командването на Рейно д’Омбрьоз отрядът на Черните гвардейци се подготвяше да защитава пространството около „Парижката Света Богородица“. Порталът на обителта вече беше претърпял една атака.

— Нищо няма да ни бъде спестено — рече майка Д’Осен. — Едва успяхме да отблъснем Архай, и ето че от Люспестия квартал плъзнаха мародери. Скоро ще трябва да браним „Парижката Света Богородица“.

Големият черен дракон беше далече: широките кръгове, които описваше в небето, го държаха на разстояние от камбанарията на катедралата, но той не се беше предал.

Напротив, явно изчакваше.

— Бунтовете избухнаха в подходящия момент, наистина отбеляза Ла Фарг. — Не зная как, но Арканите са ги провокирали. Впрочем драките, които атакуваха портала на Обителта и които продължават да ни обсаждат, тези драки са дисциплинирани наемници, те очевидно се подчиняват на нечии заповеди.

— Наредено им е на всяка цена да осуетят ритуала, който се извършва в „Парижката Света Богородица“. Без него камбаната ще звъни напразно.

— Така е, да — отговори капитанът на Остриетата и се обърна. — Може би трябва да преместите някои от гвардейците, които защитават площада и… Внимавайте!

Ла Фарг се хвърли и прикова майка Д’Осен към земята, а един крилат драк едва не я прониза, но рапирата му се заби в празното пространство. Докато ставаха и вадеха оръжията си, петима драки се появиха на терасата с рапири в ръце и прибраха кожените си криле.

Опрели гърбове, Ла Фарг и настоятелката на вълчиците чакаха готови за бой.

— Искат да се доберат до камбанарията — рече шатленката. — Ако камбаната престане да звъни…

Крилатите драки се хвърлиха на щурм.

В „Парижката Света Богородица“, след като затвориха обсадения Портал на обителта, Черните гвардейци побързаха да преведат бегълците от свещеническия квартал през напречната галерия и да ги изведат през портала „Сент Етиен“ за да им подсигурят убежище в съседния епископски дворец. Някои пожелаха да останат под двойната защита на катедралата и на Сестрите на Сен Жорж, но гвардейците бяха непреклонни: трябваше, доколкото беше възможно, да осигурят спокойствие на молещите се шатленки. Приклекнали в хора на църквата зад главния олтар, те не преставаха да отправят молитвите си с часове, а шепотът им изпълваше със странна мелодия празния огромен кораб. Бяха толкова пламенни, че сякаш въздухът трептеше, а в пространството се носеше и ехото на бавния и тържествен звън на голямата камбана. Сестрите изчерпваха докрай силите си — дотолкова, че някои от тях падаха в безсъзнание и трябваше да бъдат отнасяни.

Но скоро се връщаха.

Докато се молеха и докато камбаната на „Парижката Света Богородица“ звънеше, Архай щеше да остане далеч от Париж.

Щом се присъедини към Лепра при Портала на обителта, Марсиак с изненада установи, че приятелят му проявява признаци на слабост, които само той беше в състояние да усети. Краката на мускетаря внезапно омекнаха и трябваше да се облегне на една колона, за да прикрие състоянието си. Беше бледен. Мускулите на лицето му се бяха опънали до скъсване, беше стиснал челюсти: успяваше да сдържи болезнената гримаса.

Марсиак хвана Лепра за лакътя с жест, който не приличаше на дружески, но дискретно го подкрепи и го отведе настрана, под свода на полукръглата обходна галерия около олтарната част на храма, наречена деамбулаторий.

— Какво ти е? — запита гасконецът полугласно.

— Нищо. Аз… Умора.

— Разправяй го на други. Рансата, нали?

Лепра въздъхна. Огледа се наоколо и кимна.

Тогава Марсиак разбра.

— Заради този прогонващ драконите ритуал е — рече той. — Той заплашва твоята ранса, която се защитава и те терзае! Тя ще те убие, ако останеш тук!

— А къде искаш да отида? В близката болница „Отел Дийо“ ли?

— Хайде, Антоан. Никой не ти налага да…

— В този час мястото ми е тук, Никола. Тук и никъде другаде.

Вбесен, гасконецът се обърна на другата страна.

— Като се замислиш — добави Лепра в кръга на шегата, — не смяташ ли, че трябва повече да се боя от рапирата на някой драк, отколкото от рансата? Това се отнася и за теб.

Марсиак не отговори.

Бяха близо до Червената порта, която дължеше името си на цвета на своите крила. Много по-малка от Портала на обителта, тя даваше възможност на свещениците да стигат директно до хора. Черните гвардейци я бяха барикадирали, за да не се налага да я защитават.

Лек дим преминаваше под нея.

Когато забеляза това, Марсиак много късно се сети за експлозивите, които отнесоха вратата в двореца Марьой.

— Залегни! — изкрещя той и изблъска Лепра зад една колона.

Взривът изхвърли гасконеца във въздуха.

Той падна тежко върху каменните плочи и покрит с прах, с течаща от ноздрите кръв, се опита да се изправи. Остро съскане тормозеше ушите; сърцето му биеше лудо: външните шумове стигаха до него приглушени. Виждаше замъглено и околният свят се клатушкаше — беше силно замаян. С омекнали нозе се помъчи да се изправи и подпирайки се на някаква колона, пропълзя напред. Като през мъгла успя да различи въоръжените драки, които нахлуваха в „Парижката Света Богородица“ през взривената Червена порта. Разпозна и Лепра, той вървеше срещу тях. Експлозията не беше пощадила мускетаря. Движеше се несигурно. Трудно му беше да стои прав и извади бялата си рапира с тромав жест — жест на пиян човек. Започна сражение. Черните драки прииждаха. Един от тях блъсна Марсиак и го отмина.

Гасконецът политна — доколкото можа, се задържа да не падне. Глъчката от боя стигаше до него далечна и неясна. Секундите минаваха в бавна какофония. Изправи се, видя, че Лепра държи рапирата си с две ръце, заобиколен от врагове, размахваше я дръзко. Бойна ярост беше обзела мускетаря. Вече беше получил няколко рани, без да трепне, продължаваше да удря надясно, наляво, да удря и пак да удря. Марсиак искаше да му се притече на помощ. Опита се да извади рапирата си, направи крачка, две, три, зави му се свят и падна на колене. Огромното пространство на катедралата танцуваше пред очите му, свиваше се и се разширяваше над него…

Дойде на себе си и потърси Лепра с поглед.

Изведнъж настана ужасяваща тишина…

Изведнъж ушите му престанаха да свистят и сърцето му спря да бие.

Изведнъж в паметта му се запечата чудовищно страшна картина, която щеше да го преследва винаги: едно острие беше забито до дръжката в корема на Лепра и той повръщаше кръв.

На покрива на южната кула Ла Фарг и майка Беатрис д’Осен бяха успели да се справят с двама драки. Така че оставаха трима, двама от които обединяваха силите си срещу капитана на Остриетата. Удряйки, финтирайки, размахвайки рапирата си, той защитаваше куличката, в която — в един от ъглите на терасата — се намираше стълбата, водеща към голямата камбана. На всяка цена трябваше да попречат на драките да се доберат до нея и да сложат край на бавния звън. Ла Фарг отби несръчния удар на противника си, извъртя се ловко и прониза гърдите му. Веднага се дръпна, за да избегне нападението на втория драк, здраво захвана острието му, отдалечи го от тялото си и — подчинявайки се на стар рефлекс — хвърли влечугото в бездната, като го ритна силно с ботуш в слабините. Но дракът разпери криле и бързо се върна на терасата, докато Ла Фарг ругаеше. Едва беше стъпил на твърда земя, когато куршум го уцели право в челото. Настоятелката на вълчиците оказа тази услуга на капитана, след като се беше освободила от драка, срещу когото се сражаваше сама.

— Бързо! — рече тя и проникна в куличката с димящ пистолет в едната ръка и с рапира в другата.

„Парижката Света Богородица“ беше застрашена крепост.

За да я защитават, Черните гвардейци и няколко вълчици се биеха: на площада пред трите портала на главната фасада; при широките отвори близнаци в стената при Галерията на Девата; под аркадите на Голямата галерия, където крилатите драки бяха изключително многобройни; и дори по коридора над Голямата галерия, свързващ двете кули.

Ла Фарг вървеше след настоятелката и затвори вратата на куличката, като спусна и резето. След като се изкачиха по тясната вита стълба, стигнаха до капака на камбанарията, който отразяваше звука надолу, и до островърхата арка, приютила огромната камбана на „Парижката Света Богородица“ и великолепното дървено скеле, на което тя висеше. Някъде се отвори малка вратичка и влезе крилат драк. Изненадана, майка Д’Осен получи удар с рапира в рамото и залитна. Ла Фарг се хвърли на помощ, счупи черепа на драка и го изхвърли навън. Но други драки пристигнаха точно когато огромната камбана прозвъня оглушително. Капитанът връхлетя върху им, принуди ги да отстъпят и да се върнат в Голямата галерия.

— Затворете! — изкрещя той на настоятелката на вълчиците.

С окървавена от раната ръка, тя хлопна вратата след Ла Фарг. Така го осъждаше да победи или да умре, но най-важното беше да защитят голямата камбана.

Вътре в „Парижката Света Богородица“ сред яростното меле, което противопоставяше драки и Черни гвардейци край Червената порта, Марсиак се нахвърли върху Керес Карн в момента, когато той, със злокобна радост, изваждаше острието си от тялото на Лепра. Гасконецът атакува неудържимо, с удвоена сила, принуди червения драк да се отбранява и да отстъпи. Но Карн се съвзе и без да постигне някакво предимство, престана да се огъва под яростния щурм на противника си.

Завърза се ожесточен дуел.

Всички атаки биваха отбивани. Финтовете не успяваха да постигнат целта си. Червеният драк умееше да се бие и запазваше хладнокръвие. Фехтоваше се ефикасно и без украшения, сякаш се намираше на бойното поле. Стегнат, концентриран, Марсиак разбра, че врагът му е равностоен. Тогава той си помисли за Лепра и сдържайки се да не го заслепи злобата, придоби сякаш нови сили. Ръката му стана оръжие на отмъщението. Ударите му бяха мощни, точни, страховити. Скоро усети, че китката на драка отслабва и рапирата трепери в дланта му. Карн започна да изпитва безпокойство. Поиска да извика помощ, но сражението беше отвело двамата противници насред деамбулатория, далеч от основната схватка. Червеният драк вече само се защитаваше. Жестовете му ставаха все по-припрени, все по-колебливи, а гасконецът действаше страшно ефикасно.

Най-после Марсиак осъзна, че моментът е дошъл.

Кръстоса рапира с тази на врага си, успя да я избие от ръката му и ловко насочи острието си под брадичката на разоръжения драк. След това се втренчи в очите на победения и извивайки рязко рамото си напред, заби два пръста стомана в гърлото му. Керес Карн отметна главата си назад, залитна и протегна ръце към раната, от която извираше гъста и обилна кръв.

Гасконецът го гледаше как пада и умира.

Ла Фарг веднага осъзна положението: то не беше благоприятно за него. Драките бяха завладели Голямата галерия, а шепа Черни гвардейци се бяха оттеглили в северната кула. Вече нямаше никой край южната кула, освен няколко трупа и той.

Капитанът на Остриетата застана готов за бой, с гръб към вратата, решен да продаде много скъпо своята кожа. Хвана дръжката на рапирата си с две ръце. Изгледа страховито драките, които бавно приближаваха към него. Пое дълбоко дъх.

Изпусна го и нададе боен вик.

Нанесе на първия драк жесток удар с рамо, халоса втория с предпазителя на рапирата под брадичката, стовари оръжието си върху нечий череп отдясно, върху нечие рамо отляво, промуши нечий корем пред себе си. Свари противниците си неподготвени, но скоро те се съвзеха. Трябваше да отбива атаки, получи рана в ръката, макар да не я усещаше, халосаха го по главата и едва не го смазаха. Отстъпи, същевременно нанесе два удара и очисти двама, почувства болка в бедрото и нещо като изгаряне отстрани. Отстъпи още, размахвайки рапирата, блъсна се с гръб о вратата на кулата и осъзна, че няма да издържи още дълго. Все пак тръгна напред, изтощен, но здраво стъпил на нозете си, с блестящи очи и с лице, осеяно с капки кръв.

Беше готов за края.

Обаче драките се разколебаха. Поражението не настъпи.

Тогава Ла Фарг разбра, че Черните гвардейци са установили надмощие в „Парижката Света Богородица“. Влечугите се изплашиха и не знаеха какво да правят. Вече не се водеха боеве на площада. Крилатите драки се спуснаха от Галерията на Девата, подкрепление пристигаше и от северната кула. Отекваха пистолетни изстрели — стреляха по изпълнените с колебание драки в Голямата галерия. Убедиха се, че единственото им спасение е бягството, и тези, които можаха, се хвърлиха в бездната с разперени криле. Останалите падаха под куршумите или пронизани от рапирите на гвардейците, които си възвърнаха контрола над пространството.

Убеден в победата, Ла Фарг се промъкна до вратата, която така добре бе защитавал, и седна на земята, останал без сили, с наведена глава и с длани на коленете.

Скоро някой се приближи към него.

— Щастлив съм, че ви виждам отново, капитане.

Беше Ленкур, с разранено лице и с кървава рапира в ръката. Още по-учудващо, точно зад него се оказа Сен Люк, който обръщаше по гръб труповете на драките и забиваше рапирата си в сърцата им. Яздейки наетите от „Пощенска служба Гаже“ виверни, те бяха кацнали върху северната кула на катедралата и я бяха защитавали, докато започна победоносната атака на гвардейците на Сен Жорж.

Като прие подадената му от младежа ръка, Ла Фарг стана и лицето му се разкриви от болка.

— Ранен ли сте, капитане?

— Нищо сериозно. Жал ми е да ви гледам, Ленкур.

— Маликорн ми извъртя жесток номер. Ако го нямаше Сен Люк, в този момент щях да бъда мъртъв или щях да се моля да умра.

Ла Фарг се обърна към мелеза, който го погледна. Размениха знаци с глава. Единият искаше да каже: „Благодаря, че сте тук.“ Другият отговори: „За нищо.“

— Какво ще разпоредите, капитане?

Внезапно съвсем наблизо Архай изръмжа.

Марсиак се върна при Червената порта, около която земята беше покрита с трупове. След като победоносно защити площада пред „Парижката Света Богородица“, Рейно влезе вътре. Това му откри възможност да изпрати част от отряда по кулите, зае се да прочисти галериите и заедно с неколцина храбреци да окаже помощ на защитниците на Червената порта. Драките на Карн бяха победени и отблъснати, макар че експлозията и настъплението им постигнаха очаквания резултат: прекъснаха молитвите на шатленките, събрали се в хора и опитващи се да изпълнят ритуала, благодарение на който голямата камбана на катедралата щеше да отблъсне Архай.

Победата беше горчива и предвещаваше вероятен погром.

Но Марсиак не го беше грижа за това.

Приклекна, повдигна леко главата на Лепра, който отвори клепачи.

— Това… това не боли чак толкова… колкото съм свикнал — рече мускетарят със слаб и отчаян глас. — Много… Много е сериозно, нали?

Гасконецът не можа да му отговори нищо.

Като отмести напластените с пот и с кръв коси, които падаха над очите на приятеля му, той кимна и се опита да се усмихне.

— Дракон!

Когато прозвуча този вик, не всички успяха да залегнат. Преминавайки като вихър между кулите близнаци на „Парижката Света Богородица“, Архай избълва огън срещу Голямата галерия и изненада няколко Черни гвардейци, които пламнаха като факли и с вопли потънаха в бездната.

— По дяволите! — изруга Ла Фарг. — Какво става?…

Той се надигна и не можейки да повярва на очите си, се взря в дракона, който правеше кръгови движения над остров Сите. Камбаната продължаваше да звъни, но вече не го плашеше. Очевидно магията на шатленките беше престанала да действа.

Това означаваше, че катедралата е обречена.

— Влизайте вътре! — разпореди се капитанът на Остриетата. — Влизайте вътре.

Архай вече се връщаше.

Отнасяйки ранените, гвардейците се разположиха в кулите. Ла Фарг, Ленкур и Сен Люк сториха същото. Мелезът затвори вратата в момента, когато, сякаш увиснал във въздуха и размахвайки бавно криле пред Голямата галерия, драконът изригна жарава, така че превърна в прах труповете и разяде като с киселина камъка.

След това Архай полетя отново.

Последните защитници на „Парижката Света Богородица“ се събраха в кораба около майка Беатрис д’Осен. Бяха само двайсетина, включително и Остриетата, а повечето от тях бяха ранени. Всичките бяха изтощени. Бяха се сражавали, бяха страдали, бяха видели как падат другарите им по оръжие, и предчувстваха, че всичко е било напразно.

Престанаха да се съмняват, когато камбаната спря да звъни. Архай триумфираше.

— Трябва да се махаме оттук — рече Ла Фарг.

— Да бягаме ли? — сопна му се Рейно д’Омбрьоз.

— Архай скоро ще превърне тази катедрала в пепелище и нито вие, нито аз можем да му попречим.

— Капитанът е прав — намеси се настоятелката на вълчиците. — Трябва да се готвим за други битки.

Набързо направена превръзка обгръщаше раненото ѝ рамо, беше бледна, с изострени черти, но в очите ѝ гореше непоколебима решимост. Много спокойна, тя размисли и каза:

— Ще стигнем до Епископския дворец през сакристията9. Така ще се спасим от погледа на дракона.

Рейно кимна и започна да раздава заповеди, докато настоятелката хвана Ла Фарг под ръка и му довери:

— Дръжте се, ако можете. Все още има надежда.

— Зная, майко.

Сигурен в победата си, Архай обикаляше около „Парижката Света Богородица“.

Опиянен от могъществото си и от възвърнатата си свобода на действие, той ръмжеше триумфално. Ересиарха вече нямаше власт над него: беше като замаян, удавен от простите и брутални чувства, които ръководеха примитивния дракон. Така че той можеше да се отдаде на долните си инстинкти, да лети и да разрушава.

Архай сякаш си играеше, като изригваше огнени езици, които експлодираха на различни места из Париж. Изгори мелниците на хълма Сен Рош, забавляваше се да подпалва големите дървета в парка на двореца Тюйлери и накрая пак се върна към „Парижката Света Богородица“. Набра скорост, прицели се във витража, който украсяваше главната фасада на катедралата, и прилепил криле към тялото си, премина през него, предизвиквайки взрив от разноцветни стъкла, които се посипаха вътре.

Остриетата чакаха на стъпалата на хора. Ла Фарг беше в средата, а до него стояха Ленкур, Сен Люк, Марсиак и дори Лепра, който, агонизирайки, едва се държеше на крака и здраво се беше подпрял на рамото на гасконеца. Всички държаха рапири в ръце, защото в този час не си представяха, че биха могли да загинат по друг начин.

Мъжете чакаха прави.

Заинтригуван, изпълнен с подозрение, огромният дракон напредваше с бавни и тежки крачки, лапите му чупеха плочи всеки път, когато се докосваха до пода, а люспестата му опашка метеше каменни отломки.

Спря.

Протегна врат и приближи главата си, украсена със скъпоценен камък.

Остриетата не помръднаха.

В надвисналата тишина могъщото дихание на Архай изпълваше опустялата катедрала със зловещ тътен. Той дълго се взира в мизерните същества, които се бяха изпречили на пътя му и сякаш го заплашваха.

С пресипнал глас, идващ като че ли от дълбините, едва успя да изрече:

— За… Защо?… Без… полез… но…

— Защото не всеки избира къде ще умре, драконе — отговори му Ла Фарг, без да мигне.

Мисълта, че някакво същество може да се жертва, беше абсолютно чужда на Архай. Той разгледа петимата мъже пред него, сякаш поведението им го принуждаваше да се запита дали е необходимо да ги убива.

Изведнъж драконът се обърна, започна да лази бързо, като голям гущер, прескочи балкона, където беше разположен органът — счупи го и излетя навън през разбития витраж.

Анес стоеше сама на площада, покрит с трупове на драки и на гвардейци. Беше въоръжена и облечена като вълчица на Сен Жорж: високи бежови ботуши, които се прегъваха при коляното ѝ, подплатени панталони за езда, роба с цепка, тежък колан, който пристягаше талията ѝ, широки ръкави, дебели ръкавици, монашеска кърпа, която правеше лицето ѝ да изглежда овално, воал. Носеше на сърцето си кръст и дракона на своя орден, но докато при останалите вълчици беше избродиран в черно, нейният беше ален. Беше извадила рапирата си и я държеше насочена надолу в протегнатата си напред ръка, леко отклонена от тялото. Острието и предпазителят на рапирата бяха измайсторени от черен и блестящ драконит.

Тя чакаше.

Зад нея гореше малката църквичка „Сен Кристоф“.

Архай огледа внимателно Анес, без да се приближава до нея. Беше обезпокоен. Знаеше от опит, че трябва да се пази от вълчиците, но отгатваше, че тази притежава огромна мощ, беше различна от другите. Мощ, която можеше да се окаже по-разрушителна от неговата, независимо че беше скрита в толкова крехко, толкова слабо тяло.

Мощта на Прастар дракон.

Големият черен дракон изръмжа, но това въобще не оказа въздействие върху вълчицата.

Той скочи.

Анес веднага се хвърли напред, направи кълбо, докато драконът минаваше над нея и успя да нанесе удар в корема му. Острието от драконит мина през люспите и проникна в меката плът, чу се съскане, сякаш причинено от разгаряща киселина. Анес се изправи и се превъртя. Архай също се извъртя рязко, с мощно завъртане на кръста. Отново се измерваха с погледи, но този път вълчицата беше обърнала гръб на „Парижката Света Богородица“. Драконът изпитваше болка. Разгневен, той се изправи на лапите си, пак нададе вой и изригна огън.

Анес коленичи и превъртя рапирата си с върха надолу пред себе си. Със затворени клепачи, тя се молеше, когато пламъците я атакуваха или по-скоро се плъзгаха покрай нея, както водната стихия се разбива в борда на кораб. Драконът се ожесточи, избълва нажежени кълба, които свистяха и връхлитаха като вихрушка. Въздухът се нагорещи. Труповете наоколо станаха на прах и бяха пометени от фъртуната. Паветата изскачаха от земята почернели и обгорени. Стихията се блъсна във фасадата на „Парижката Света Богородица“ като страхотна вълна от пламтяща пяна.

Но нищо не се случи.

Отчаян и изтощен, Архай се отказа. Престана да изригва огън и гледаше как вълчицата се изправя, докато трите портала на катедралата зад нея горяха. Анес вдигна очи, безстрашно впери поглед в дълбокия и ужасяващ взор на примитивния дракон.

Той разбра, че тя не се бои, и нададе страшен рев.

— Сега е мой ред — рече вълчицата.

Тя изведнъж разпери ръце и произнесе словата на силата.

Въздухът затрептя, запращя.

Талази енергия изникнаха около Анес, докато някаква бяла форма започна да се отделя от нея, бяла форма, която се разрастваше, ставаше огромна. Тя освободи своя призрачен дракон и командваше неговата мощ. Той се изправи и разпери криле пред изплашения и смаян Архай. В транс, с образуващи кръст ръце и с отметната назад глава, Анес се издигна в левитация, докато бляскаха светкавици, вихрушка люлееше ръкавите и краищата на робата ѝ, мракът се разкъсваше, разнасяше се глух грохот…

Прастарият дракон започна да изригва.

Бял огън се стовари върху Архай и го заля с искряща жарава. Черният дракон се опитваше да избегне страданието, но беше безпомощен. Гърчовете му бяха ужасяващи, блъсна се във фасадата на една от къщите край площада и зданието рухна, а с мощните удари на опашката си разруши докрай изгорената църква „Сен Кристоф“. Стенеше, ръмжеше в плен на болката, причинена му от свещените пламъци. Изведнъж се присви и остана дълго неподвижен, докато скъпоценният камък на челото му се разлетя на дребни късове.

Безжизненият Архай тежко се стовари на земята.

Сам в залата за магии на двореца на Арканите, Ересиарха се свлече по гръб, с облещени очи, а на челото му зееше дълбока рана. Черна кръв потече от ноздрите и от ушите му, докато изпусна последния си дъх.

На площада пред „Парижката Света Богородица“ се възцари спокойствие.

Анес прибра рапирата си в ножницата.

След това, като обърна гръб на димящия труп на Архай, влезе в катедралата през главния портал, който продължаваше да гори, премина с равномерни крачки през тихия и опустял кораб, намери Ла Фарг и останалите под свода на напречната галерия.

Сериозни, безмълвни, неподвижни, те се бяха скупчили около Лепра, който лежеше мъртъв върху стъпалата на хора.

3.

Призори заваля лек и свеж дъждец.

Той не помогна особено за потушаването на пожарите, но действаше като успокоителен балсам върху раните на Париж. Населението видя в това природно явление знак свише. Посрещна го с надежда и с благодарност. След като цяла нощ камбаните биха тревога, сега някои от тях отпразнуваха дъжда с радостен звън.

На сутринта още валеше, когато Анес намери Ла Фарг в двора на двореца на Ястреба, от който бяха останали само овъглени и димящи руини. Капитанът гледаше пораженията, сякаш без да ги вижда, но не се обърна, когато чу Анес да приближава на кон и да слиза от седлото.

— Наис си замина — рече той глухо. — Андре бил тежко обгорен, когато е спасявал конете от пожара. Гибо е мъртъв, някъде под развалините.

Вълчицата се прекръсти.

— Париж е спасен — рече тя. — Скоро отново ще настъпи ред и хората ще възстановят разрушените сгради.

— Но загиналите няма да се върнат, нали?

Анес не отговори.

Настана мълчание.

Ла Фарг не беше сменял дрехите си след нощните сражения. Те бяха мръсни и окървавени, а лицето му беше цялото в сажди. Стоеше гологлав, а бръчките му изглеждаха по-дълбоки.

— Какво дойде да ми кажеш, Анес? — запита той.

— Истината. Заслужавате да я знаете. Остриетата платиха много тежък данък…

— Слушам те.

— Великият промисъл на Арканите беше да възкачат дракон на френския трон. Дракон, който да е роден от утробата на кралицата, благодарение на драконово семе, посято в нея, без тя да подозира, още когато е била испанска инфанта, но вече обещана на Луи XIII.

— Драконово семе ли?

— В Мадрид лекарят на инфантата е бил Аркан. Когато се разболяла от ранса, той извършил различни ритуали, за да я спаси. Но се възползвал от това, за да я зарази с… драконова същност, която да проникне в заченатите от нея деца, да промени естеството им и да ги превърне в дракони.

— Този Аркан е бил Ересиарха.

— Да.

— Но нали ролята на шатленките е да предотвратят подобни неща? Впрочем нали са подложили младата кралица на педантичен преглед, поради който тя все още упорито ги ненавижда?

— Така е. Но шатленките не успели да открият семето. И било много късно, когато най-после разбрали за него. Не можели да си признаят грешката, без да се компрометират. Какъв скандал щял да избухне! Какво оскърбление за Испания! Какво унижение за Франция!… За късмет, кралицата все още не била забременяла…

— Затова шатленките си мълчали. Но какво са правили, освен да пазят тайната?

— Каквото са могли…

Ла Фарг смръщи вежди и разбра.

— Какво? Съдействали са за безразличието на краля към кралицата ли?

— Използвали са разни билета.

— А абортите на кралицата?

— Трябвало е на всяка цена да попречат на раждането на децата, капитане. Изследването на ембрионите показвало всеки път, че драконовото преобразяване е започнало…

— Кралят, кралицата, Кардиналът, всички те не са подозирали нищо, така ли?

— Сега вече Кардиналът знае.

Ла Фарг замълча, размисли и осъзна някои тайни в нова светлина. Например ритуалът за плодовитост, на който Алхимика искаше да подложи кралицата — без съмнение, за да се противопостави на действията на шатленките и да предизвика бременност. Спомни си и за убийството на Анри IV, за което Италианката му каза, че е дело на Арканите: за разлика от съпругата си, добрият крал Анри остро възразяваше срещу брака на сина си с инфантата…

— А сега какво? — запита капитанът на Остриетата. — Шатленките не могат да продължават да пречат тронът на Франция да се сдобие с наследник… Имате ли намерение да прогоните кралицата?

Анес се поколеба.

— Ще намерим решение. Може би ще трябва да използваме средство, което се прилага само в краен случай.

Средство, което се прилага само в краен случай ли? — повтори наум Ла Фарг.

Осъзна, че му е безразлично какво ще е това средство, както почти всичко вече му се струваше безразлично… Под ризата си носеше кожения плик, който му предаде Понтеведра. Той съдържаше различни документи, свързани с изчезването на дъщеря му, която, за да си възвърне свободата, успяла да приспи бдителността на Пазителите и избягала.

Ла Фарг се закле, че ще я намери.

— Реших да преместя тленните останки на Балардийо — обяви Анес. — Ще му подготвя гроб във Водрьой, в дъното на градината, под едно дърво край реката. Той обичаше да си почива там.

— Вероятно ще му хареса — рече капитанът и го осени спомен. — Един ден, когато Балардийо си беше пийнал…

— Да — иронично го прекъсна младата жена и се усмихна тъжно. — Сещам се за този ден…

— Един ден, когато беше пийнал — поде отново Ла Фарг, — Балардийо ми довери, че е прекарал най-щастливите си години във Водрьой, с теб. Той никога не криеше тази истина.

Сестра Мари-Анес дьо Водрьой кимна.

Със свито гърло и със сълзи в очите тя си тръгна, повеждайки коня си за юздата.

— Сбогом, Анес.

— Сбогом, капитане.

От височината на селото Монмартър, Благородника и Магьосницата, на коне и обвити в широки пелерини, които ги защитаваха от дъжда, гледаха към Париж. Все още тук-там танцуваха пламъци, но най-вече дебели колони черен дим се издигаха към схлупеното небе. След вълненията редът в столицата все още не беше напълно възстановен. Отказвайки да предадат оръжията си, драките бяха издигнали барикади, които гвардейците превземаха една по една. Трупове на влечуги висяха по многобройните бесилки. За никой драк не беше препоръчително скоро да напуска Люспестия квартал…

— Ще се завърнем ли? — запита Магьосницата.

— Непременно.

Ленкур заведе Клотилд в дома ѝ, но не присъства на посрещането. Щом девойката попадна в обятията на баща си, той си тръгна.

— Ще ти липсват, нали? — рече Виелиста, който вървеше редом с младия мъж.

— Да.

— Винаги можеш да им пишеш.

— По-добре да ме забравят.

— Ами аз?

— Знаеш, че никога няма да се разделим.

След като установи, че Италианката и Валомбър са живи и здрави, Марсиак отиде на улица „Жабешка“. Няколко къщи бяха изгорели и Габриел, както и жабчетата ѝ помагаха на собствениците да разчистват развалините и да вадят оттам всичко, което можеше да бъде спасено.

Габриел спря работа, като видя, че гасконецът пристига. Усмихната и почти разплакана едновременно, тръгна към него, забърза се и се хвърли в обятията му, след което избухна в ридания.

— Колко много те обичам — шепнеше тя и го притискаше към себе си с все сила. — О, колко много те обичам…

Той се засмя изтощен, но щастлив и пое в дробовете си омайващия аромат на нейните коси.

— Разкажи ми отново за имението в Турен — рече Марсиак. — И искам да чуя пак, че носиш в утробата си дете. Мисля си как ще изглежда отсега нататък животът ми.

На следващия ден каретата, в която пътуваше към Париж, за да се покаже пред народа и да го успокои, кралят запита:

— Как е името на този капитан?

— Ла Фарг, сир — отговори кардинал Ришельо.

— Трябва някой ден да го възнаградим, нали?

— Да, сир.

— Ла Фарг… Ла Фарг… Спомням си, че моят баща уважаваше и изпитваше приятелски чувства към един Ла Фарг…

— Той е същият, сир.

И тъй като кралят замълча, Кардиналът стори същото и се замисли за неблагодарността на величествата.

Търсейки избягалата си дъщеря, на 27 септември 1633 г. Ла Фарг, сам и без никакво богатство, се качи от пристанище Диеп на борда на кораба „Благодетелност“ и отпътува за Нова Франция. Неговите приключения и събитията, които белязаха живота му в Америка, заслужават да бъдат разказани отделно.

Марсиак заживя щастливо с Габриел, но накрая сърдечна криза го уби, докато играеше на карти. Беше на седемдесет и девет години и учеше внучката си да мошеничества.

Специална стая, покрита в черно и украсена със свещи, беше подготвена за Лепра в двореца на господин Дьо Тревил, на улица „Стария гълъбарник“. В продължение на три дни и три нощи мускетарите бдяха на пост край тленните му останки. Беше погребан с почести и оттогава почива в семейната гробница в замъка Д’Оргьой.

Ленкур изчезна по пътя за Лотарингия и никой никога не чу нищо за него.

Както и за Сен Люк.

Колкото до Анес…

4.

На 5 септември 1638 година в замъка Сен Жермен ан Ле Анна Австрийска тайно роди момчета близнаци, които никак не си приличаха.

Майка Дьо Водрьой присъстваше на събитието и веднага се обърнаха към нея.

— Кой от тях? — запита Луи XIII, когато му представиха двете повити бебета.

— Този — отговори настоятелката на вълчиците.

— Искам да живее! — извика кралицата от леглото си. — Съгласна съм да ми го вземат, но искам да живее! — добави тя и избухна в ридания.

— Госпожо, обещавам ви — рече кралят тържествено.

Малко по-късно майка Дьо Водрьой отнесе детето, галопирайки в мрака.

Той се превърна в Желязната маска.