Драконът на Арканите

Юли 1633 г.

Мракът обвива Възвишението Сен Мишел1. Елегантно и строго, абатството, построено на най-високата част, се издига над огромен залив, който се разгръща, все още влажен от последния прилив и набразден от малки поточета. Малък лунен сърп плува по мрачното небе. Сред пясъците ловуват дракончета, въртят се безцелно и се гмуркат в мрачините, крилете им сякаш разкъсват парчета от тях, но те бързо се разпръскват. Далечният шум на морето смущава тишината, чува се на равни интервали, звучи монотонно и спокойно.

Някаква ездачка спира край брега. Тя е млада и красива, стройна, с бледа кожа и със зелени очи, с тъмни и пълни устни. Тежките ѝ къдрици са събрани с кожена лента, но изглеждат разрошени след препускането. Тя носи рапира на кръста си, обута е с дълги ботуши и с панталони до коленете, нахлузила е бяла риза над широк корсет от червена кожа. Не е обикновена ездачка. Баронеса е, името ѝ е Анес дьо Водрьой и е част от елитен отряд, действащ по заповед на кардинал Ришельо — Остриетата на Кардинала. Но миналото ѝ пази и други тайни, повечето от които са болезнени.

Една от тях я води тук.

Анес разглежда абатството и готическия му, остър като стрела връх, високите сенчести сгради и задрямалото в подножието му село, под заслона на здравата крепостна стена. След като е видяло много превратности в течение на вековете, сега мястото принадлежи на ордена на Сестрите на Сен Жорж, знаменитите шатленки. Мисията на тези монахини е да защитават трона на Франция от драконите, с които те водят истинска война. Обаче няма войни, които могат да бъдат спечелени без сигурни крепости. Абатството на Възвишението Сен Мишел стана собственост на шатленките, които го разшириха, разхубавиха, укрепиха, прокопаха отдолу мистериозни зали и застлаха покривите с драконит — алхимичен камък, също толкова черен и блестящ, колкото обсидиана. Сложен беше край на поклонническите посещения. Сега се говори много по-често за „Възвишението на шатленките“, отколкото за Възвишението Сен Мишел.

Впрочем в споменаването му се прокрадва известен страх…

Гордо изправена, опряла ръце отпред на седлото, Анес леко е изпънала раменете си напред и е затворила клепачи. Може би за да усети ласката на морския бриз. Може би за да събере мислите си и да си вдъхне смелост. Отваря очи едва когато чува, че някакъв конник се приближава. Обаче не се обръща. Знае кой е той.

Балардийо застава до нея. Този стар, посивял войник е едър, набит и червендалест, а злоупотребите с вино и свежа плът никога не са го плашили. Угоил се е в течение на годините и се движи доста тежко. Но всеки, който се заяде с него, ще сбърка, защото мъжът все още притежава огромна естествена сила.

— Никой не ни следи — казва той.

Анес го гледа.

— Добре — отвръща тя и кимва.

Балардийо я държи под око, докато баронесата отново разглежда абатството. Красивото ѝ лице е сериозно, една къдрица от черните ѝ коси гали бузата ѝ.

— Да вървим.

Тя смушква коня си.

Възвишението Сен Мишел е скалист остров, изолиран от високите приливи. Внушителното и тайнствено абатство на шатленките се издига над него, докато селото заема двата най-лесно достъпни склона — толкова достъпни, че се е наложило да бъде издигната крепостна стена, за да го защитава. Затова пък дори при отлив западният и северният склон на възвишението остават непревземаеми. Тук няма нито стени, нито кули, нито врати. Само стръмни и скалисти урви, които завършват с гъста гора и осъждат евентуалните нападатели на неуспешни атаки.

Анес и Балардийо са принудени да заобиколят, за да пристъпят към възвишението от север. Те спират под скалистото укрепление, върху което е изграден древен параклис, посветен на свети Обер. Слизат от конете и след като предава юздите на стария войник, Анес се взира в мрачното небе, преди да рече:

— Трябва да побързам…

— Сигурна ли си, че не предпочиташ…

— Остани тук и се погрижи да скриеш добре конете. Скоро ще се върна.

— Бъди внимателна, хлапе. Не ме принуждавай да идвам да те търся.

Загрижено Балардийо гледа как младата жена се отдалечава към старата кула, издигаща се в подножието на стръмния склон. Тази кула подслонява извор, който дълго време е захранвал Възвишението Сен Мишел с чиста вода. До нея се стига по тясна стълба между две високи стени, слизаща направо от абатството. Стълбата вече не се използва, но си остава достъпна. Изпълнявайки предписанията, Анес чука на вратата, която осигурява достъп до кулата, и чака.

Прозорчето се отваря и една сестра на Сен Жорж внимателно подава глава оттам. Тя е млада. Вероятно се е замонашила преди не повече от година.

— Името ми е Анес дьо Водрьой.

Монахинята кима и бърза да пусне Анес вътре. Тя носи над расото и бялата касинка широко черно наметало с качулка. Подава подобно наметало на баронесата и ѝ казва:

— Това е за вас. Аз съм сестра Мари-Бенедикт.

— Не заключвайте вратата, сестро — нарежда ѝ Анес и облича бързо дрехата.

— Но аз…

— Ако трябва да бягам сама, предпочитам да не си разбивам носа в тази врата.

— Да бягате ли?

— Човек никога не знае, сестро…

Обезпокоена, притисната от отлитащото време, младата шатленка се съгласява.

Следвайки я по стълбата, Анес си припомня годините на своето послушничество. Била ли е толкова млада, колкото това момиче, когато е трябвало да направи избор и да реши какво бъдеше я очаква? Трудно ѝ е да повярва. А всъщност беше тъй близо до възможността да стане монахиня.

Стълбата е толкова стръмна, че човек не може да се изкачва по нея, без да се задъха. Горе трябва да бъде отключена друга врата, която води към широката тераса на готическо здание, толкова впечатляващо с размерите си, колкото и с елегантния си вид: то се нарича „Чудото“. Тази тераса служи за обходен път и Анес и шатленката тръгват по него. Баронесата се оставя да бъде водена из тайните на абатството.

За щастие, часовите са рядкост.

Въпреки страха си, сестра Мари-Бенедикт отвежда Анес до местопредназначението без особени затруднения. Тя отваря врата под тесен свод и влиза последна, след като оглежда тревожно околността. Намират се в тъмен вестибюл, където едва мъждее маслена лампа. Младата шатленка пали факел, за да освети мрачния коридор.

— Пристигнахме — казва тя и спира пред някаква врата.

Поглежда крадешком надясно и наляво, отваря и се отдръпва.

— Побързайте — шепне монахинята. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.

Баронеса Дьо Водрьой кимва и влиза сама в аскетичната монашеска килия с голи стени и без прозорци. Върху тясното легло спи жена, чието красиво лице ѝ е трудно да разпознае в полумрака, то е толкова бледо и изтощено от умора. Все пак това наистина е сестра Беатрис д’Осен. Какви ли изпитания са я променили до такава степен?

Анес и тя се познават и са свързани с приятелство още от времето на послушничеството си. Но сестра Беатрис прие монашеството. Дори стана „вълчица“, следвайки в това отношение призванието, предназначено за младата баронеса. Белите вълчици са елит сред Сестрите на Сен Жорж. Наричат ги така, понеже манастирът им се намира в Сен Лу, но и защото са войнствени и ловуват в глутница. Едновременно монахини и амазонки, вълчиците яздят коне и размахват рапири срещу драконите, които преследват и срещу които могат да противопоставят само щита на вярата си и остриетата от драконит. Сестра Беатрис д’Осен е една от най-добрите, Анес не се съмнява в това.

Тя сваля черната си качулка, сяда на леглото до заспалата монахиня и докосва ръката ѝ. Сестра Беатрис веднага отваря клепачи и Анес едва сдържа възклицанието си от изненада, когато вижда слепите ѝ, млечнобели очи.

— Анес? Ти ли си, Анес?

— Да, Беатрис. Аз съм.

— Да бъде благословен Бог! Най-после молитвите ми бяха чути!

— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб? — пита Анес нежно.

— Няма нищо, Анес. Нищо освен цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се…

— Цената на какво?

— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях!

Вълчицата се опитва да се повдигне от леглото, но Анес я възпира, като внимателно я докосва за раменете и казва:

— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.

— Не! Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!

Пръстите на монахинята стискат дланите на баронесата.

— Ето… гледай… гледай… Трябва да видиш — гласът на сестра Беатрис отслабва.

Белите ѝ очи потъмняват, сякаш удавени в някаква черна течност, и Анес потъва в дълбоките им мрачини.

Сега тя вижда.

Цари мрак. Изпадналите в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежената стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъците бият по покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врял дъжд. Умиращите от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Страхът и паниката убиват наравно с мълниите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на Сена, които текат край изпепеления Лувър.

Париж гори, безсилен пред гнева на дракон, чиито ониксови люспи блестят в червено и златно. Той ръмжи, бълва огън и триумфира. Скъпоценен камък грее на челото му. Пламъците се сипят наляво и надясно, докато, спуснал се от висините, той лети над сградите. След това се издига с няколко удара на крилете и оставя след себе си опустошение. Огромен и могъщ е. Гневът му е варварски. Остава за момент в черните небеса, съзерцава делото си, вероятно разсъждава как може да продължи да руши. Най-после, след като е намерил цел, отново се спуска към пожарищата и страхотиите…

Изведнъж камбаната на „Парижката Света Богородица“ започва да бие.

Анес се сепва и идва на себе си.

С пълни със сълзи очи, тя остава за момент изумена от онова, което е преживяла, от това видение, което ѝ се е сторило толкова силно, толкова реално. Гледката я е потресла и изпълнила с ужас.

Забелязва, че сестра Беатрис пуска ръката ѝ. Очите на вълчицата отново са станали млечнобели, но тя изпада в безсъзнание, а лицето ѝ се успокоява и чертите се смекчават: току-що се е освободила от товар, който е отнел всичките ѝ сили.

— Не… Не! — възкликва Анес. — Не заспивай! Трябва да ми обясниш! Трябва!

Тя хваща шатленката за раменете, разтърсва я, принуждава я да откликне:

— Обясни ми, Беатрис! Какво видях? Какво ми показа?

— Това… Това ще се случи — шепне вълчицата.

— Кой е този дракон? Откъде идва?

— Няма… Няма име… Архай… Архай от Арканите…

— Какво? Не разбирам, Беатрис. Моля те, съвземи се!

Борейки се с изтощението си, сестра Беатрис отговаря:

— Арканите… Пази се от Арканите… и от Наследника… Те са много… Алхимика…

— Алхимика ли?

В този момент сестра Мари-Бенедикт отваря вратата и обявява:

— Време е, госпожо.

— Момент — казва Анес, без да се обръща. Продължава да държи сестра Беатрис за раменете и я пита: — Този алхимик е Алхимика от Сенките, нали?

— Алхимика от… Сенките.

— Трябва да тръгвате, госпожо! — настоява младата сестра шатленка.

— Вие си вървете! — сопва ѝ се Анес грубо. После отново се обръща към вълчицата, чиято глава клюмва: — Алхимика от Сенките вече не може никому да навреди, Беатрис. Ти не си в течение, но ние го победихме. Не е в състояние да стори зло на ни…

— Алхимика… Кралицата… в опасност…

— Драконът, Беатрис! Драконът!

Но сестра Беатрис губи съзнание и Анес нежно поставя главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към вратата…

… където младата шатленка е изчезнала.

Баронесата сипе проклятия, излиза в коридора, който е пуст: сестра Мари-Бенедикт не я е дочакала. Младата жена изругава и нахлузва черното наметало. Дали ще намери пътя сама? Стига до вестибюла, където при пристигането им шатленката запали факел, и там едва не се сблъсква с някого: сестра Мари-Бенедикт се връща.

— Вълчиците пристигнаха — обяснява тя. — Три са. Яздят виверни.

— И какво?

— Не ги очаквахме — заявява младата шатленка с ужас в очите. — Една от тях отиде да събуди настоятелката. Другите две застанаха на пост и…

Не завършва изречението — звънът на камбаната я прекъсва.

Обзет от безпокойство, воден от инстинкта си, Балардийо се убеждава, че нещо не е наред, като вижда да пристигат три виверни. Изминал е половината път по стълбата, която води към абатството, когато камбаната започва да бие. Старият войник забавя ход и сипе страшни псувни, докато продължава да се изкачва.

— Оставете ме — казва тихо Анес.

Говори решително.

Сестра Мари-Бенедикт и тя спират на ъгъла на някаква сграда. Камбаната продължава да бие и абатството се събужда.

— Моля? — отвръща младата шатленка.

— Оставете ме. Върнете се… Върнете се там, където трябва да бъдете.

— Госпожо, обещах на майка Дьо Серне да…

Анес я прекъсва, хваща я за раменете и я гледа право в очите.

— Слушайте, сестро. Сторихте всичко, което ви беше по силите. Скоро мястото ще гъмжи от стражи. Впрочем аз съм свикнала с подобни неща и зная, че по-лесно ще излъжа часовите, ако съм сама. Така че, хайде, спасявайте се!

— Ще намерите ли пътя?

— Не се съмнявайте — излъгва я баронеса Дьо Водрьой. — Вървете! Вървете, спасявайте се! И благодаря.

Отначало колебливо, а после все по-бързо младата сестра шатленка се отдалечава и изчезва под един свод.

Тъй като все още се надява да излезе от абатството така, както е влязла, Анес се насочва към дългата и просторна тераса, която е открила при пристигането си, над старата забравена стълба. Оттам тя има намерение да се спусне в залива и да се присъедини към Балардийо, близо до параклиса „Сент Обер“. Несъмнено старият войник е чул камбаната, а тя го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че няма да остане дълго, без да се намеси…

След като успява да избегне един патрул, Анес продължава да се движи напосоки между тясно свързаните постройки на абатството. Почти стига дотам, накъдето е тръгнала, но в последния момент се обърква и се изкачва няколко стъпала нагоре. Тази грешка ѝ позволява да избегне друг патрул, който се движи по-бавно и по-предпазливо от предишния, и ето че излиза на нещо като балкон, а оттам вижда терасата, към която се е устремила. Всъщност всяко зло за добро, тъй като стражите се движат напред и назад по тази тераса, докато някакъв бял силует — без съмнение, вълчица — им дава заповеди. Въоръжените мъже вече слизат по стълбите, водещи към стария извор.

И към свободата.

— По дяволите! — възкликва Анес през зъби, мислейки си за Балардийо.

Ще успее ли той да избяга? Ако смогне, ще си тръгне с конете.

Решена от този момент нататък да разчита само на себе си, баронеса Дьо Водрьой се отдръпва от парапета, обръща се и се вцепенява: трима мъже, които не е чула, приближават заплашително. Облечени са в черно и принадлежат към всяващия страх отряд на гвардейците на Сен Жорж, наричани по-често „Черните гвардейци“. Всичките са благородници. Всичките са съвършени фехтовчици и всичките служат на шатленките и ги защитават предано.

Тримата гвардейци изваждат рапирите си.

— Предайте се, госпожо — казва единият, докато другите двама заемат позиции от лявата и от дясната му страна.

Сигурни в себе си, те не търсят помощ. Това уязвява гордостта на буйната баронеса Дьо Водрьой, която се запитва дали те си дават сметка с кого си имат работа. Но тази липса на предпазливост може да ѝ е от полза. Тя разтваря краищата на наметалото си, вади рапирата, чието острие е от най-съвършената толедска стомана.

Готова е за бой, но дланта ѝ трепери и очите ѝ нервно блуждаят.

— Хайде, госпожо. Очакваме рапирата ви, ако обичате.

— Щом настоявате.

Анес атакува и финтира, възползвайки се от това, че балконът е тесен. Тя поваля първия гвардеец, удряйки го с лакът в брадичката, отбива щурма на втория, озовава се пред третия, който късно я забелязва, и го превива на две с жесток удар с коляно в корема му. Двамата мъже, които е сразила, лежат на земята, единият е в безсъзнание, а другият едва-едва мърда. Последният останал прав се опитва да стори нещо. Но младата жена се превърта, прилепва се за него и го сграбчва за яката. Чува се прещракване. С палец Анес освобождава кинжала, скрит в дръжката на рапирата ѝ. Стоманеното острие изскача и заплашително се насочва към адамовата ябълка на слисания гвардеец.

— Думичка, помръдване и си мъртъв. Разбра ли?

Мъжът кима.

За жалост, онзи, когото е повалила с коляно, се изправя. Олюлявайки се, той се хваща за парапета и започва да вика:

— Помощ!

От широката тераса всички погледи — и този на една вълчица — се насочват нагоре към балкона. Анес веднага реагира, превърта се на стъпалата си и използва устрема си, за да отблъсне гвардееца, когото държи, към парапета. Изненадан, мъжът полита и изчезва в бездната. Вижда се как умира, крещи неистово и се стоварва върху някакъв покрив, два метра по-ниско.

Цялата обгърната в черната наметка, Анес побягва.

Към равномерните и отчаяни удари на камбаните сега се примесват гласовете на гвардейците, които се зоват един друг и се насочват към нея. С рапира в ръка, тя тича. Възвишението Сен Мишел се е превърнало в примка, от която на всяка цена трябва да се отскубне. Тъй като не става въпрос само за свободата ѝ, трябва да разкрие страшната опасност, която заплашва Париж. Шатленките обаче са дълбали и строили сред скалите, за да разширят абатството, и то се е превърнало в лабиринт от пътища, галерии и тесни стълби, често отвеждащи до непристъпни стени. Анес се бои, че може да се изгуби, всеки момент очаква да попадне в засада, но не забавя ход.

Измъквайки се стремглаво от малко дворче, тя изведнъж е принудена да спре. Към нея се движи патрул. Трябва да поеме в обратна посока, връща се в двора и чува, че и други преследвачи приближават. Озовава се в капан. Гвардейците ще се появят след по-малко от минута. Хвърля се под някакъв свод, оказва се пред заключена врата и лицето ѝ се изкривява в гримаса. Прилепва гръб към вратата. Има ли вероятност войниците да минат оттук, без да я видят? Навярно няма. Чувства се в безизходица, безсилна е. Сега си задава само един-единствен въпрос:

Да се предаде или да се сражава?

Но леко движение привлича вниманието на Анес, която, невярваща, вижда Балардийо зад перилата на покрита галерия, издигаща се над двора. Прави му знак и той ѝ отвръща. Разбрал е какво е положението, и е готов да действа. Тя също е наясно с решението му и неохотно се съгласява, повтаряйки си, че трябва непременно да свидетелства за онова, което знае.

Патрулите пристигат в двора едновременно от двете посоки. Не са само Черни гвардейци: има стражи с алебарди и неколцина стрелци с аркебузи, привлечени от гарнизона в селото. Балардийо удря ножницата на рапирата си в каменната стена. Звукът изглежда неволен, но веднага предизвиква вниманието на въоръжените мъже.

— Там! Там! Хванете го!

Старият войник се преструва на изненадан, преди да побегне. Чуват се изстрели и хайката поема по друг път, който отдалечава гвардейците от Анес. Тя изчаква малко, преди да напусне скривалището си. Надава ухо, дири сенки, след което се втурва напред.

Някаква идея я е осенила.

Краищата на наметалото ѝ се врязват в талазите на мрака. Анес тича безшумно, но като стрела. На два пъти трябва да се крие в ъгли или в нишата на врата, тъй като гвардейците изскачат насреща ѝ, а доспехите им вдигат страшен шум, подметките на ботушите им кънтят по каменните плочки. Обаче отминават, без да я съзрат.

Балардийо изкусно поддържа устрема на хайката, но той предоставя на баронесата само кратък отдих. Анес знае, че времето работи против нея, че скоро гвардейците отново ще се озоват по петите ѝ. Вече и дума не може да става да използва старата стълба към извора. Нито да слезе към селото и да се надява да го прекоси незабелязана. Дори да успее да стигне до брега, какво ще прави след това? Ще прекоси морето пешком ли? Непременно ще бъде застигната и заловена в огромния залив, сега, когато всички часови са вдигнати под тревога. Или призори ще се удави при следващия прилив, чиято мощ тук е страхотна. Към всичко това се прибавя опасността, идваща от подвижните пясъци и дракончетата.

Остават само крилата.

Остават виверните, на които пристигнаха вълчиците.

Влечугите вероятно все още се намират на платформата за излитане от абатството. Поддържана от здраво скеле, нейната основа се намира в североизточния ъгъл на Чудото. Дотам се стига от последния етаж на сградата, но и посредством висящ кош, както и по тесни стълби и площадки на дървена структура, която се издига край стената.

Както е очаквала, Анес открива часовой долу, в началото на стъпалата. Тя бързо го обезврежда и поема нагоре към платформата. Изкачва стълбите четири по четири, забавя ход и предпазливо вади рапирата си, когато стига до края на стълбата. Силен вятър духа и вие в мрака. Мястото сякаш е пусто, но виверните са тук, под навеса.

Тя стъпва на платформата, която, колкото и да изглежда солидна, проскърцва като кораб, попаднал на плитчина. Изведнъж баронесата чува шум от далечна детонация. Не стрелят по нея. Няма съмнение, че мишената е Балардийо. Тя полита напред, прекосява платформата и надзърта надолу от другата страна.

Гледката предизвиква шемет. Към височината на Чудото се прибавя тази на възвишението. Платформата се издига на почти сто и петдесет метра и се простира над дългата тераса, която, пазейки северния склон на скалата, служи и за обходен път. Оттам Анес стигна дотук и сега Балардийо тича по нея, преследван от куршумите, които свистят покрай ушите му. Вероятно се надява да се спаси по стълбата, която води към извора. Но той няма да успее да се добере дотам. Притиснат в безизходно положение, спира и се обръща с гръб към парапета. Един куршум го одрасква. Разбира, че е заловен, и бавно вдига ръце в знак, че се предава. Черен гвардеец заповядва никой да не стреля. Но мъжете с аркебузите вече са положили коляно на земята и откриват огън. Издига се облак дим. Уцелен в гърдите, Балардийо пада в бездната.

Анес е отворила огромни и невярващи очи, в гърлото ѝ напира отчаян вик. Трепереща, тя се отдалечава от края и с несигурни стъпки се връща към центъра на площадката за излитане.

Току-що е видяла как умира Балардийо.

Смъртнобледа е. Въздух не ѝ достига, но безжалостно свистящият вятър не ѝ попречва да чуе:

— Напълно безсмислена смърт.

Обръща се и се озовава срещу три шатленки, едната от които остава неподвижна, докато другите две предпазливо се приближават и я обграждат. Въоръжени са с рапири от драконит. Носят забрадки и нагръдници, но са с ботуши и с панталони до коленете под белите си раса.

Това са пристигналите малко по-рано вълчици.

— Свършено е — казва тази, която преди това е проговорила. — Дайте си рапирата.

Тогава, обгърната в черното си наметало, побесняла от гняв, Анес дьо Водрьой застава в поза за бой и с изпълнен с омраза поглед, безразлична към това, че непременно ще загуби битката, изсъсква:

— Елате да я вземете.

Над абатството при силуета се появяват в нощното небе. Три бели силуета, прозрачни и призрачни, скриват светлината на лунния сърп. Три огромни силуета, които разперват криле, стоят на едно място и сякаш чакат, наблюдават нещо там, долу.

Три силуета на дракони.