Драконът на Арканите

1.

Капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг се беше вглъбил над гроба. С леко разкрачени нозе, той държеше шапката си в своите събрани отпред ръце. Погледът му беше сведен, неподвижно взрян в кръста от сив камък. Но виждаше ли го наистина? В очите му някакъв болезнен блясък се прокрадваше зад мрачините.

Може би се молеше.

Високият и широкоплещест благородник беше побелял от годините, но калѐн от изпитанията, битките и дуелите. Дрехата и панталоните му бяха черни, както шапката и ботушите му. Ризата и портупеят му аленееха, а също и ешарпът, който бе вързан около лявото му бедро и пристягаше кръста му. Рапирата му, тежка, дълга и здрава, марка „Папенхаймер“, много отиваше на този стар воин, ръководен от честта и от дълга. За него казваха, че по-скоро би умрял, отколкото да се предаде, а той никога не беше падал на колене. Лицето му на патриарх — строги устни и избръсната брада, красиви бръчки и волева брадичка — беше осеяно с дребни зараснали белези, а превръзка скриваше лявото му око. Сцепената му долна устна беше доста подута.

Капитанът вдигна глава и този път натъженият му поглед се зарея към покривите на великолепното абатство „Сен Жермен де Пре“. Беше сам сред спокойствието, царящо в малко гробище в предградието. Мястото беше приятно — тук, сред старите камъни, мълчанието и бръшляна. Макар да се очертаваше поредният пъкленогорещ ден, все още въздухът в Париж беше свеж през тази ранна сутрин на юли 1633 г.

Беше време за удоволствие от живота, за смях и за любов.

Някакъв незабележим млад мъж наблюдаваше входа на гробището. Прилепил се до стената, сякаш чакаше някого и подхвърляше във въздуха монета, за да убива времето. Името му беше Арно дьо Ленкур. Още нямаше трийсет години и отскоро носеше стоманения пръстен с печат на Остриетата на Кардинала.

Красива прислужничка, която вървеше по улицата весело и стискаше към корема си празна кошница, кокетно го загледа и му се усмихна дръзко.

Слаб и кестеняв, Ленкур беше облечен като благородник с дискретна елегантност: суетно закривена широка шапка, тъмночервен дублет с обърнати ръкави, красиви панталони до коленете, бяла ленена риза, ботуши с широки кончове и с обърнат край. Подвил крак до стената, към която небрежно бе опрял плешките си, той изглеждаше великолепно, а лявата му ръка почиваше върху изящната дръжка на рапирата му. Колкото до синия цвят на очите му, той само допълваше неговия чар.

Възпитан, Ленкур поздрави девойката с леко кимване.

— Харесват те, хлапе.

Не отговори на този, който му приказваше. Не защото единствено той го виждаше и чуваше, а тъй като не знаеше какво да му каже. Беше забелязал, че жените вече не го гледат по същия начин.

Но не можеше да си обясни защо.

— Тъй като ти стана много по-самоуверен — обади се отново гласът.

— Така ли смяташ?

— Ами да! Много дълго си се обучавал на изкуството да бъдеш невидим. Превърнало се е във втора природа за теб. И ти беше приятно да бъдеш такъв…

— Бях шпионин.

— … но сега вече нямаш нищо против да те виждат. А те намират за красиво момче. Харесват те, хлапе. Това е всичко.

Ленкур усети, че приятелска ръка го докосна по рамото. Обърна се към стареца, застанал до него. Виелиста се появяваше винаги така, облечен в овехтели дрехи. Но лицето му не беше подуто и окървавено, което ще рече, че не беше такъв, какъвто Ленкур го видя за последен път. Гледаше гордо и с обич, както баща наблюдава своя син.

Възможно ли беше да е прав?

Ленкур действително усещаше, че се е променил, откакто се присъедини към Остриетата на Кардинала, тази тайна група, състояща се от една жена и петима елитни мъже, командвани от капитан Ла Фарг.

Не. Една жена и четирима мъже.

Може би дори трима.

— А какво се случи с тази хубавица, която е обсебила мислите ти? — запита старецът, преструвайки се, че се занимава с виелата си.

— Од дьо Сент Аволд ли?

— Същата.

Погледът на младежа помръкна.

— Тя се върна у дома си, в Лотарингия. И се съмнявам, че някой ден ще може да дойде отново във Франция.

— Лотарингия не е чак толкова далече…

Лотарингия беше независимо херцогство, което Франция се готвеше да завладее. Скоро кралските полкове щяха да тръгнат към Нанси, столицата на Лотарингия и прочуто огнище на интриги. Нямаше съмнение, че по този повод кардинал Ришельо щеше отново да прибегне до услугите на своите Остриета. Тайните мисии и нелегалните действия винаги съпътстват войните.

— Къде е Маршал? — изведнъж попита Виелиста.

Маршал беше еднооко и немощно драконче, което той водеше със себе си вързано на повод, когато свиреше по улиците, за да припечели за хляба. Ленкур беше наследил малкото крилато влечуго.

— В кафеза си — отговори той.

— Знаеш, че не понася да бъде затворено…

— Известно ми е. Но там е на сигурно място в тези смутни времена.

— Да — съгласи се тъжно Виелиста. После отново поде: — Красив пръстен имаш, хлапе. Довиждане.

Сен Люк се появи от улица „Гробарска“.

Ленкур не погледна, но знаеше, че Виелиста се е изпарил.

Сен Люк кимна на Ленкур, когато влезе в гробището.

Беше облечен изцяло в черно — панталони и дублет, ботуши и ръкавици, шапка. Дори красивата дръжка на рапирата му беше черна. Фино алено перо обаче украсяваше шапката му. На цвят беше същото като стъклата на странните кръгли очила, които предпазваха очите му на влечуго — тъй като Сен Люк беше мелез. Драконова кръв течеше във вените му, което можеше да се долови по животинското и мрачно очарование, което се излъчваше от него. Строен и породист, вдъхващ ужас и елегантен, Сен Люк беше великолепно и смъртоносно оръжие.

Той се приближи до Ла Фарг и спря на няколко крачки от него, зад гърба му, отдясно. Сигурен, че неговият капитан го беше чул и разпознал, не се обади и зачака под жаркото слънце. Алмадес трябваше да заеме това място, най-доброто, за да наблюдава околностите и да пази Ла Фарг, без прекалено да му се натрапва. Но Алмадес не беше тук и вече никой нямаше да види високата и слаба фигура на испанеца.

— Той почука три пъти — рече Ла Фарг и сведе поглед към гроба.

Сен Люк не отговори.

— Веднага след като затвори вратата — продължи старият капитан. — Почука три пъти с ръка… Три пъти, както беше обичайно за него. Въпреки обстоятелствата. Въпреки опасността. Въпреки…

Не завърши изречението.

Алмадес беше негов приятел и телохранител. Прогонен от Испания заради някаква тъмна афера, този учител по фехтовка беше вече до него, когато за първи път се появиха Остриетата на Кардинала. Сериозен и мълчалив, потаен, строг до аскетизъм. Алмадес притежаваше невероятно благородство. Имаше само една мания — повтаряше по три пъти действията си. Оседлаваше ли коня си — три пъти дърпаше юздите. Почистваше ли дублета си — четката три пъти минаваше напред и назад. Остреше ли рапирата си — три пъти от едната страна, три пъти от другата.

Не можеше да се откаже от този навик.

— Почука три пъти — повтори Ла Фарг. — Почука три пъти и всичко избухна в пламъци.

Сен Люк вглъбено кимна.

Случи се посред бял ден. Голям черен дракон атакува Шатле, това укрепление, чиято главна кула представляваше затвор насред Париж. Камбаните в столицата биеха като луди и всички, които видяха ужасяващото влечуго да минава, не можеха да повярват на очите си.

Ла Фарг и Алмадес се намираха на четвъртия етаж в Шатле, където капитанът трябваше да се срещне с един затворник в килията му. Този затворник беше Алхимика от Сенките — дракон, но от тези, за които човешката форма беше станала по-естествена от истинската им чудовищна същност. В последно време той беше организатор на заговор с цел отвличането на кралицата по време на бал, даван от херцогиня Дьо Шеврьоз. Остриетата на Кардинала попречиха това да се случи. Независимо че кралицата беше спасена, скандалът беше избегнат, а повечето виновници бяха арестувани или убити, много въпроси останаха без отговор. Тези въпроси Ла Фарг се готвеше да постави на Алхимика.

Всички камбани на Париж в един глас звъняха тревожно и голяма сянка, пристигаща с бавни и мощни тласъци на крилете си, легна върху кулата на Шатле. Изведнъж стаята бе обгърната от мрак, Ла Фарг се обърна към прозореца…

… и се вцепени, като видя да се отваря огромната паст, в която сякаш имаше горящо огнище.

Алмадес реагира незабавно.

С един скок той изблъска слисания Ла Фарг извън килията и затвори вратата след него. Старият капитан едва не се строполи надолу по стълбите, но в последния момент успя да дойде на себе си.

— Не! — изкрещя той, обърна се светкавично и чу, че Алмадес чука три пъти по дървения обков.

Но драконът вече бълваше огън и вратата стана на трески, пометена от зловещата стихия. Мощна вълна от дървени отломки блъсна Ла Фарг. Той бе отхвърлен назад, претърколи се чак до долното стъпало, където удари главата си и изпадна в безсъзнание. Това падане му спаси живота. Само за секунда Алмадес беше съобразил, че е невъзможно да се измъкнат и двамата и да затворят вратата след себе си.

Нито той, нито Алхимика от Сенките оцеляха.

От тях остана само разпиляна пепел и овъглени костици. Действително Алхимика беше дракон. Но приел човешка форма, беше уязвим както всички смъртни. След като си свърши работата, големият черен дракон си тръгна. Една по една парижките камбани млъкнаха…

Както винаги, Ла Фарг бързо се свести, тъй като беше стар як дъб, който можеше да загине само ако го поразеше страшна мълния. Разбира се, имаше контузии и повърхности рани, които го измъчваха, но лекарите твърдяха, че окото му ще оздравее. Болката му обаче беше другаде. Тя се дължеше на кончината на приятеля и на яростта, на породената от безпомощността мъка, на чувството за вина, че е оцелял с цената на един жертван за него живот.

Ла Фарг се изправи и пое дълбоко въздух.

Почака малко, след това се обърна към Сен Люк. Превръзката на окото му особено подчертаваше неговия вид на корав благородник, участвал в много войни, но погледът му изглеждаше уморен.

— Още ли няма вести от Анес? — запита той.

— Никакви. Както и от Балардийо.

— Започвам да се безпокоя.

— И аз — студено потвърди мелезът.

Капитанът на Остриетата отново сведе взор към гроба на Алмадес. Размисли се, докато погледът му беше привлечен от драконче, което бързо прелиташе над гробището. Тези малки крилати влечуги рядко се рееха свободно, тъй като отскоро парижаните ги избиваха с прашки, арбалети или аркебузи. Устройваха им капани и жестоко ги измъчваха, за да си отмъщават на далечните им могъщи братовчеди.

— Да си вървим — рече Ла Фарг и нахлупи шапката си.

Дворецът на Ястреба беше много строга и доста неудобна сграда, която някакъв благородник хугенот беше построил след клането във Вартоломеевата нощ. Издигаше се на улица „Сен Гийом“ в предградието Сен Жермен, недалеч от голямата болница „Шарите“. Цялата от сив камък, тя имаше неприветливия вид на укрепен замък. Висока стена отделяше двора от улицата. Защитена отстрани от кула, където се намираше гълъбарник, основната ѝ част се състоеше от партер, до който се стигаше по каменно стълбище с няколко стъпала, и от два етажа с прозорци с каменни рамки и с ред малки капандури под покрива. Мястото не беше чак толкова просторно, но изглеждаше добре подредено. Дълго време беше останало необитавано заради борба между наследници, преди кардинал Ришельо дискретно да го закупи. Тук се намираше щабът на Остриетата. Прислужваха им стар домоуправител, млада готвачка и войник, който се беше превърнал в коняр.

Когато се завърнаха в двореца на Ястреба, Ла Фарг, Сен Люк и Ленкур намериха голямата входна порта отворена, а някаква карета чакаше в двора. Впрягът беше великолепен, кочияшът, който търпеливо стоеше на капрата, беше чист, гладко избръснат и добре облечен. Престижни гербове украсяваха вратите.

— Каретата на маркиза — отбеляза Сен Люк.

Капитанът на Остриетата кимна.

Един старец се появи на каменното стълбище; слизаше толкова бързо, колкото му позволяваха възрастта и дървеният крак. Дребен и слаб, с разчорлени вежди и гола глава, увенчана с корона от дълги коси — това беше домоуправителят Гибо. Беше с обувки с джувки, със съмнително чисти чорапи, панталони от груб плат и пожълтяла ленена риза под дълга жилетка без ръкави. Забързан, той поиска да каже нещо, но Ла Фарг веднага го прекъсна.

— Момент, ако обичате!

Завръщайки се от Кардиналския дворец, Марсиак влезе в двора яхнал жребеца си. Скочи от седлото и държейки в едната си ръка юздите, с другата извади от дублета си запечатано писмо, което веднага подаде на капитана.

Ла Фарг го грабна.

— Добра вест ли? — запита той.

— Аудиенция — отговори новодошлият.

— Най-после!

Марсиак наблюдаваше как капитанът счупва восъчния печат и отваря писмото. Гасконецът изглеждаше очевидно доволен, но чертите му бяха опънати, бузите — обрасли, а косите му — разрошени. Облеклото му, както обикновено, си оставаше небрежно, но днес имаше извинението, че е прекарал по-голямата част от нощта прав — кървавочервеният му дублет беше разкопчан, панталоните — прашни, ботушите му — изтъркани, а яката на ризата зееше. Рус, очарователен, със съблазняващ поглед и с гаменска усмивка, той носеше рапирата си непринудено.

— Вероятно сме спечелили доверието на скъпия Шарпантие — обясняваше той. — Струва ми се, че се смили. Или може би не понасяше непрекъснато някой от нас от сутрин до вечер да стърчи в Тясната галерия.

Тясната галерия в Кардиналския дворец беше недобре осветен коридор, в който имаше пейки, разположени между две врати. Там търпеливо изчакваха тези, които кардинал Ришельо не приемаше официално. През последните дни Марсиак, Ленкур и Сен Люк прекараха в коридора дълги часове.

— Кардиналът — обяви Ла Фарг — ще ме приеме в десет часа.

Не му оставаше много време.

— Иди да се освежиш — рече той на Марсиак. — И малко си почини.

След това се обърна към Гибо:

— Къде ме чака той?

— В залата — отговори домоуправителят.

— Добре. Благодаря.

— Капитане? — обади се Ленкур, когато Ла Фарг вече беше стъпил на първото стъпало.

— Какво?

— Имате ли нужда от мен сега?

Несигурен, Ла Фарг смръщи вежди.

— Не — каза той. — Струва ми се, че не.

— От много дни не съм се прибирал в къщи, капитане.

Това беше истина, но Ленкур искаше най-вече да успокои приятеля си Берто и дъщеря му Клотилд. Жюл Берто беше книжар в квартала около площад „Мобер“. Ленкур беше като у дома си у тях и макар да не подозираше чувствата, които младата и нежна Клотилд хранеше към него, знаеше, че бащата и дъщерята се безпокояха, когато посещенията му ставаха прекалено редки.

— Съгласен съм. Но бъдете тук, когато се върна от Кардиналския дворец. Само Бог знае какво ще последва след срещата ми с Негово Преосвещенство. Разбрано?

— Благодаря, капитане.

И докато Ленкур си тръгваше, а Марсиак се отправяше към кухнята, Ла Фарг и Сен Люк влязоха в централната сграда.

По онова време представителните дворци имаха специална зала, което ще рече просторна стая, предназначена за прием на посетители. Наричаха я залата, докато останалите помещения си бяха обикновени стаи. В двореца на Ястреба също имаше зала, но Остриетата я бяха превърнали в щаб, където на драго сърце се събираха, особено когато времето не позволяваше да останат в градината.

Както беше съобщил Гибо, именно там чакаше маркиз Д’Обремон. На възраст около шейсет години, също като Ла Фарг, той беше елегантен благородник с горда осанка и със сиви коси, който все още носеше рапирата си с достойнство и взорът му не потрепваше.

Когато капитанът на Остриетата влезе, двамата мъже се прегърнаха и без повече церемонии Ла Фарг рече:

— Бъдете добре дошъл. Но трябва да ви предупредя, че Кардиналът ми е определил аудиенция, която очаквам отдавна. Искрено съжалявам, но мога да ви отделя съвсем малко време.

Посочи фотьойл на приятеля си и взе един и за себе си. Двамата седнаха един срещу друг под светлината на прозореца, който гледаше към малката градина на двореца.

— Не се безпокойте — отговори маркизът. — Позволих си да дойда, без да ви предупредя.

Ла Фарг и Д’Обремон бяха не само приятели, но и братя по оръжие. Бяха се сражавали заедно по време на гражданската и религиозна война, която обезкърви Франция, и бяха помогнали на Анри IV да се качи на трона. След това животът ги раздели. За разлика от Ла Фарг, маркизът имаше прочуто име, титла, земи и богатство, така че трябваше да се занимава с личните си дела. Приятелството им обаче остана ненакърнено.

В смълчаната голяма оръжейна зала Д’Обремон се наведе напред, Ла Фарг стори същото и тогава гостът тихо рече:

— Досещаш се какво ме води при теб, Етиен. Но преди всичко искам да ти изразя съболезнованията си. За беда, много късно получих писмото ти, в което ми съобщаваше за смъртта на Алмадес, и съжалявам, че не можах да присъствам на погребението.

— Благодаря.

— Беше смел мъж. Неподкупен.

— Той ми спаси живота. Без него…

— Но какво се случи? Вярно ли е онова, което се говори?

Капитанът на Остриетата тъжно потвърди.

— Голям черен дракон ни атакува в Шатле — обясни той.

— Какво? Посред бял ден? Изведнъж ли?

— Да. Целта му беше да унищожи Алхимика. Случайно ние с Алмадес се озовахме там по същото време.

— Значи и Алхимика е отговорен за тази смърт, нали?

Ла Фарг разбра какво искаше да каже приятелят му, и пресрещна тъжния му поглед.

— Да. В известен смисъл.

Алхимика от Сенките. Този агент на Черния нокът беше отколешен противник на Остриетата. Преди пет години, през 1628-ма, в обсадения от кралските войски град Ла Рошел, Ла Фарг се опита да го възпре да сее гибел. Операцията обаче завърши повече от неуспешно, а едно от Остриетата изгуби живота си — младеж на име Бретвил, който беше големият син на маркиза. Д’Обремон оплака рожбата си, но никога не изрече упрек срещу Ла Фарг, който отлично осъзнаваше своята отговорност.

Някой почука на вратата. Русата Наис, вероятно по инициатива на Гибо, влезе с бутилка и с две чаши върху поднос. Нежна и незабележима, тя вървеше безшумно, със сведен надолу поглед, сякаш се боеше да не смути разговарящите. Тръгна си почти веднага, а Ла Фарг напълни чашите. Колкото бърза и дискретна да беше девойката, идването ѝ върна двамата мъже към действителността.

И към повода за посещението на маркиза.

— Успя ли да изнамериш нещо за Франсоа? — запита той.

Последно Д’Обремон беше идвал да потърси помощ за откриването на втория си син, кавалера Д’Омбрьоз. Той беше сред Черните гвардейци на Сестрите на Сен Жорж, а техният орден защитаваше Франция и короната от драконите вече цели два века. Черните гвардейци трябваше да бдят над Сестрите на Сен Жорж, да изпълняват по тяхно нареждане доверителни мисии или военни операции. Кавалерът Д’Омбрьоз беше изчезнал след тайнствена експедиция в Елзас, а баща му вече губеше надежда да разбере какво се е случило. До този момент всички допитвания до шатленките — така наричаха обикновено Сестрите на Сен Жорж — се оказаха безплодни.

— Винаги се сблъсквам с все същите затворени врати, с все същото мълчание, с все същите лъжи — заяви маркизът. — Защото добре зная, че ме мамят. Или че най-малкото крият нещо от мен… Нямам ли правото да науча какво се е случило с Франсоа?

Ла Фарг беше убеден, че той има това право, също и Анес, която единствена можеше да помогне на Д’Обремон, тъй като навремето тя се готвеше да се замонаши при шатленките. Колкото и да ѝ струваше, прие да поднови общуването си с тях, от което бе запазила горчиви спомени, с изключение на няколкото създадени искрени приятелства.

— Анес се срещна с майка Еманюел дьо Серне — обясни Ла Фарг и подаде чаша с вино на маркиза.

— Бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж ли? — с надежда в гласа запита Д’Обремон. — И какво?

— Майка Еманюел не знаеше почти нищо за нашия случай. Но колкото и тайно да беше, посещението на Анес, то даде почти незабавен резултат, тъй като събуди интереса и може би дори безпокойството на сегашната настоятелка, майка Терез дьо Восамбр.

— И после?

— Знаете, кралицата толкова ненавижда шатленките, че изключително усложнява задачите на онези дами от обкръжението ѝ, които трябва да гарантират нейната сигурност. Използвайки този аргумент, настоятелката издейства от Кардинала да уреди Анес на служба при кралицата. Анес беше посветена в някои тайни на ордена по време на послушничеството си и би могла да защитава кралицата, без тя да изпитва недоверие към нея. За да изпълни спешно целите си, абатисата на шатленките предупреди за надвиснала над кралицата опасност, което изискваше вземането на сериозни предпазни мерки.

— Но по този начин тя е отстранила баронеса Дьо Водрьой!

— Има нещо такова — рече Ла Фарг.

Той си мислеше как майка Терез дьо Восамбр е убила с един удар два заека. Действително, изпращайки я да служи на Анна Австрийска, тя отстраняваше Анес. Но последвалите събития показаха, че кралицата наистина е била заплашена от голяма опасност. Дали настоятелката е знаела предварително за заговора, който Остриетата разкриха през следващите дни?

— Както и да е — продължи капитанът на Остриетата, — Анес много бързо бе приета сред приближените на Нейно Величество кралицата. По-късно, след някои събития, за които не мога да ви споделя нищо, Анес получи писмо от майка Еманюел. Не зная за какво ставаше дума в това писмо, но Анес веднага тръгна, съпроводена от Балардийо. Оттогава мина цяла седмица, но все още нямаме никакви вести.

— Какво? — учуди се Д’Обремон.

— След Франсоа изчезнаха Анес и Балардийо. Като преценявам всички обстоятелства, дълбоко се съмнявам, че това е случайно.

В скромната стая, която обитаваше на улица „Кокатрикс“, Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, гледаше отражението си в огледалото, което шивачът и чиракът му оставиха по негова молба след последната проба. Майсторът любезно се съгласи, с усмивка, която прикриваше недоволството му.

Лепра каза:

— Нека някой дойде да вземе огледалото след един час. Искам само да проверя дали не са необходими известни корекции.

Излъга.

Лепра не беше суетен и впрочем не се съмняваше нито в кройката, нито в качеството на плата на дрехите, които си беше поръчал: дублетът и панталоните му стояха великолепно, а сивият нюанс, за който го посъветва шивачът, бе едновременно елегантен и дискретен. Но щом остана сам, той наметна мантия, която пазеше в един шкаф. След това, не без боязън, се обърна към собственото си отражение.

Беше стара мантия, която беше прал и гладил. Синя мантия със сребърни кръстове и с ширити. Мантия на кралски мускетар.

С ръкавици и с ботуши в малката, приятно хладна стая, със знаменитата рапира от драконова кост на кръста, Лепра искаше да се убеди, че мускетарската мантия не изглеждаше нелепо на раменете му.

И в очите му.

Тъй като не беше никак малко да си един от мускетарите. Ръководен от граф Дьо Тревил, този отряд принадлежеше към военния дом на краля. Той обединяваше елитни благородници, а всички те бяха доказали своята стойност чрез ефектни действия или след дълги години служба в друга бойна част. Никой не се присъединяваше към кралските мускетари по милост. Тази чест трябваше да се заслужи, а след това човек трябваше да докаже, че е достоен да носи знаменитата мантия.

Кавалерът Д’Оргьой внимателно оправи своята пред огледалото.

Приет сред кралските мускетари след като навърши двайсет години, той се прочу, преди да бъде привлечен от Ла Фарг. След това се случиха поражението при Ла Рошел, смъртта на Бретвил и безславното разпускане на Остриетата. Лепра се върна сред другарите си мускетари. Остана при тях пет години, докато Ла Фарг възроди Остриетата и го призова отново. Съгласи се, тъй като дългът го зовеше, но по време на последната мисия беше подложен на морални компромиси, които му изглеждаха непоносими. Но тъй като Тревил му беше казал, че достъпът към отряда винаги ще бъде отворен за него…

Лепра въздъхна, изправи се гордо и убедено се вгледа в отражението си. Чувстваше се абсолютно сигурен: беше изгубил свещения огън и никога вече нямаше да бъде Острие на Кардинала.

Ла Фарг придружи маркиз Д’Обремон до каретата, след това проследи с поглед как впрягът премина през портата и пое по тясната уличка „Сен Гийом“.

Сен Люк дойде при него.

— Какво му казахте? — запита мелезът.

— Истината — отговори Ла Фарг и тръгна към конюшнята.

Сен Люк го последва.

— И?

— Трябваше да го разубеждавам да не се обръща към краля.

В полумрака на обора Андре вече беше оседлал двата коня, предназначени за тях. Жребците чакаха.

— Маркизът има знатно име, титла и богатство — каза мелезът, докато бършеше с кърпичка червените стъкла на кръглите си очила. — Той е рицар на Ордена на Сен Мишел и кралят му гласува доверие. Щом става дума за сина му защо не се е обърнал по-рано към Негово Величество?

— Именно защото става дума за сина му. Маркизът е от тези мъже, които смятат, че рангът им не означава да се ползват от привилегии. Да поиска помощ за сина си за него означава да потърси помощ за себе си, като отплата за някогашните му заслуги. Д’Обремон е прекалено горд, за да стори подобно нещо.

Сен Люк отново сложи очилата си и рече:

— Но вече не става дума само за сина му.

— Да. Маркизът се чувства длъжен да използва ранга си. Отсега нататък ще търси помощ не за себе си, нито за човек от неговата кръв, а за друг. Всъщност за друга…

— Честта го принуждава да действа. Защо обаче го склонихте да не предприема нищо?

— Защото все още нямаме сигурност и бих желал първо да се срещна с Негово Преосвещенство. Но Д’Обремон ме увери, че ще помогне с каквото може, ако се обърнем към него.

Андре изкара от конюшнята двата коня. Ла Фарг му благодари и възседна своя жребец, а Сен Люк го последва. В двора слънцето вече разпръскваше жар. Далечните камбани на абатство „Сен Жермен“ сочеха, че след половин час ще стане десет.

— Господи, каква жега! — промърмори Ла Фарг и поведе напред коня си.

От камъните се носеше хлад в дълбокия мрак.

Тежката ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане, което наподобяваше остър вик в тягостната тишина. Светлината от факлите в коридора нахлу вътре. Тя очерта неравнобедрен трапец, който при отварянето на портата се преместваше върху земята, застлана със слама, и после се пречупи, когато се блъсна в стената в дъното. Светлината се разпростря още и стигна до Анес. Седнала в един ъгъл на килията, с кичур, паднал върху измореното ѝ лице, тя направи недоволна гримаса и с болка притвори клепачи.

2.

Жегата продължаваше от дълги дни, а кратката нощна буря, която се разрази предишната седмица, само за малко я укроти. Париж изнемогваше под яростното слънце. Към горещината се прибавяха вонята и мръсотията. Неподвижният въздух смърдеше, тегнеше до отвращение заради непоносимата миризма от рововете, боклуците по дворовете, нужниците, където ферментираха урина и изпражнения. Навсякъде властваше калта, този ужасен пласт нечистотии, от които улиците на столицата никога не биха могли да се избавят. Беше станала твърда кора, по нея подметките и железните колела се триеха, но тя се превръщаше в прах, който се разпространяваше навсякъде, лепеше се за потната кожа, изгаряше очите, възпаляваше гърлата и ноздрите, изпълваше дробовете. Замърсяването предизвикваше погнуса и главоболие у по-издръжливите, а можеше да доведе и до тежки поражения при крехките организми. Всяка година по това време прогонваше богаташите, които диреха чист въздух на село. Същия този ден, докато Ла Фарг и Сен Люк пресичаха Новия мост в посока към Кардиналския дворец, самият крал се готвеше да поведе двора към двореца Сен Жермен.

Но дали причината беше само това, че искаше да избяга от непоносимия парижки въздух?

Седнал зад бюрото във великолепната си библиотека, кардинал Ришельо галеше люспестата главичка на Малкия приятел. Свито на кълбо върху коленете му, пурпурното драконче доволно мъркаше с полузатворени клепачи, докато господарят му размишляваше с отсъстващ поглед, отправен към документите пред него.

Някой почука на вратата. Появи се Шарпантие, верният и стар секретар на Негово Преосвещенство.

— Ла Фарг е тук, монсеньор.

— Да влезе.

Шарпантие се поклони и се оттегли, а в същото време капитанът на Остриетата, с шапка в ръка, пристъпи с маршова стъпка, закова се пред бюрото и зачака, стиснал в лявата си длан дръжката на своята тежка рапира „Папенхаймер“.

Не помръдна, когато Кардиналът стана, за да остави Малкия приятел в кафеза му, където дракончето се пъхна доста неохотно. След като стори това, Ришельо не се върна да седне. Обърнал гръб на стаята и на посетителя си, той остана за малко до прозореца. Гледаше към великолепните градини и към фонтана в задната част на двореца, но погледът му се рееше някъде над тях.

— Париж тътне — рече той. — Чувам го. Париж тътне от гняв и тази горещина не би могла да го успокои. Но как да му се сърдим?

Кардиналът замълча за малко, после продължи:

— Дракон атакува Париж, капитане. Посред бял ден и без да знаем точно защо. Той насочи яростта си към Шатле, към един от символите на правосъдието и на авторитета на Негово Величество. Знаете ли какво се говори? Че драконът, преди да си замине, прелетял три пъти над Лувъра и надавал вой. Последно предизвикателство, сякаш за да прибави оскърбление към раните. Естествено, това не е вярно. Но означава много, не намирате ли?

Кардиналът се върна към бюрото и седна. Според Ла Фарг той изглеждаше изключително уморен. Мършаво лице, бледа кожа и сухи устни. А в очите му се усещаше безпокойство.

— Парижаните са гневни, защото ги е страх. И тъй като този страх трябва да бъде насочен нанякъде, аз им се струвам подходяща цел.

Ришельо тихо се засмя.

— В това отношение нещата не са по-добре, отколкото с малките дракончета, които измъчват… Но нищо не би имало значение, ако парижаните не бяха такива, каквито ги познавам, искам да кажа — готови за бунт. А тези господа от Парламента, които претендират, че говорят за доброто на кралството, искат да бъдат наложени мерки за успокоение на духовете. Не се съмнявайте, че първата мярка ще бъде отстраняването ми от власт. Нещо, което нито вие, нито аз желаем, нали?

Несъмнено въпросът не беше съвсем реторичен.

— Говори се, че настоятелката на шатленките скоро ще бъде допусната в Съвета на краля — рече Ла Фарг.

Ришельо отправи към него неразбираем поглед, а след това го покани да изложи проблема си. Тогава Ла Фарг обясни, че няма вести от Анес и Балардийо от няколко дни, че се безпокои и моли за разрешение да ги търси сред Сестрите на Сен Жорж.

— Защо? — запита Кардиналът и повдигна вежди.

Трябваше да разкаже и за другото изчезване, това на кавалера Д’Омбрьоз, сина на маркиз Д’Обремон.

— Значи синът на господин Д’Обремон е Черен гвардеец — намеси се Ришельо.

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Не знаех. Продължавайте.

Ла Фарг отново заговори и сподели как Анес е обещала да стори всичко, което зависи от нея, за да разбере от шатленките какво се е случило с Франсоа Рейно д’Омбрьоз. Скоро той стигна до писмото на бившата настоятелка и до незабавното потегляне на Анес и на Балардийо.

— Оттогава — заключи — нямаме никакви вести.

— Знаете ли съдържанието на писмото?

— Не, Ваше Преосвещенство.

Сложил лакти на облегалките на фотьойла си, Ришельо скръсти кокалестите си пръсти отпред и попита с равен глас:

— Какво очаквате от мен, капитане?

— Първо, моля Ваше Преосвещенство да ми разрешите да търся Анес дьо Водрьой и Балардийо.

— Значи трябва да сторя това, вместо да ви наредя да откриете как и защо дракон атакува Шатле и убива Алхимика от Сенките — рече Ришельо, без да спести студената си ирония. — Или вместо да ви натоваря с тайна мисия в Лотарингия, където армията на Негово Величество се готви да проникне…

— Ваше Преосвещенство…

— Представете си, че това са само първите две идеи, които ми идват наум, капитане.

— Ваше Преосвещенство, Алмадес загина, а кавалерът Д’Оргьой окончателно се завърна при кралските мускетари. Как бих могъл да сторя каквото и да било без Анес и без Балардийо? Помислете, че ако го няма Ленкур, трябва да разчитам само на двама!

— Марсиак и Сен Люк. Има капитани, които са готови да дадат мило и драго за тези двамината…

— Все пак са само двама, монсеньор. И обстоятелствата не са особено благоприятни.

— Вярно е… Тогава какво?

— Моля Ваше Преосвещенство да накара настоятелката на шатленките да ме приеме.

Преди да отговори, Кардиналът се отдаде на кратък размисъл — време, през което погледът му остана впит в капитана.

— Как сте? — запита Тревил.

— Добре, капитане.

— Наистина ли? Възстановихте ли се?

— Възстанових се чудесно, капитане. Благодаря ви — рече Лепра.

Разбира се, той лъжеше.

Макар в този момент наистина да се чувстваше задоволително, знаеше, че е тежко болен, което не беше тайна за никого, откакто се строполи по голямото стълбище в двореца на Тревил, с черна пяна на устните и тяло, обхванато от жестоки конвулсии. Това се случи пред всички — мускетари и благородници, лакеи и прислужници, търговци и просители, които се намираха там. Веднага се хвърлиха да му помагат и го сложиха на легло, докато парижките камбани биеха като луди. Беше в същия ден, когато той дойде да съобщи на Тревил, че е напуснал Остриетата, за да се присъедини към мускетарите. Случи се в същия час, когато големият дракон атакува Шатле.

Лепра страдаше от ранса, тази болест, за която се твърдеше, че се предава от драконите или е провокирана от пагубните последици от тяхната магия. Западните лекари следваха теорията на римския лечител Гален и смятаха, че здравето на индивида зависи от баланса на четирите телесни течности: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка и слуз. Към тях някои прибавяха и пета течност — обатрата, характерна за расата на драконите. Според привържениците на тази теория рансата беше продукт на ненормално производство на обатра от организма, но това беше без значение за онези клетници, които се разболяваха. Те знаеха, че са осъдени на бавно разлагане на плътта и на безвъзвратно социално отхвърляне, тъй като смъртта не ги освобождаваше, преди да се превърнат в безформени и предизвикващи съжаление същества, в треперещи идиоти, преследвани от неразбираеми бълнувания, с изкривени тела — целите в язви, с обезумели очи и влажни устни, шепнещи неясни слова, когато протягаха купичките си за мизерна милостиня.

Лепра беше решил да се самоубие, преди това да се случи. Все още не беше стигнал до подобно състояние. Наистина болестта беше вътре в него и го разяждаше. Рансата беше разпростряла върху гърба му възморава грапавина с черни жилки, за която понякога му се струваше, че води тайно свой собствен живот. Чувстваше се не толкова силен, колкото преди, и доста по-бавно се възстановяваше от получените рани. Рансата го беше пипнала само преди две години и той все още можеше да води нормален живот, независимо че кризата, разкрила публично състоянието му, беше особено тревожна.

Нормален живот, добре. Но живот на мускетар?

Ето какво безпокоеше господин Дьо Тревил, без да го признава напълно дори пред себе си. Днес Лепра се връщаше на служба под мантията и неговият капитан го беше повикал на специална среща, както беше обичайно при подобни обстоятелства. Двамата мъже стояха в кабинета на Тревил, на първия етаж в двореца на улица „Стария гълъбарник“.

— Държа да ви успокоя — рече Лепра, — че съм в състояние да служа и да сторя дори нещо повече, ако е необходимо.

Тревил, който изпитваше нежно чувство към мускетарите си, но не понасяше те да не изпълняват задълженията си, се усмихна искрено.

— Добре, добре… Да се чукнем, искате ли?

Без да чака повече, напълни две чаши от сребърна каничка, оставена на малка масичка между двата прозореца, които гледаха към двора. Чукнаха се, Лепра се засмя, но запази известна сдържаност и не можа да се освободи от естествената си войнишка суровост — дори когато не носеше мантията, тя издаваше офицера в него. Висок, атлетичен, със спокоен и волеви поглед, той беше левак и държеше отдясно бялата си сабя, която — от дръжката до острието — беше измайсторена от кост на голям древен дракон.

— Изключително се радвам да ви приема отново сред нас — рече Тревил.

— Благодаря, капитане.

— Ще видите, че нищо не се е променило. Д’Артанян все така е мой лейтенант. Разбира се, след като си тръгнахте, чинът енсин беше даден на друг…

— Разбирам.

— Но има два поста за енсини в моя отряд. И е възможно единият скоро да стане ваш. Дотогава, нищо не ви обещавам.

Лепра кимна.

— Добре! — поде отново Тревил и потърка ръцете си. — Ако имате да свършите още някакви дела, действайте. Кралят скоро заминава за двореца си в Сен Жермен и ние ще го придружим, както обикновено. Тръгваме вдругиден, с голяма екипировка. Имате ли мускет, кон и лакей?

— Липсва ми само лакей.

— Ще си намерите.

Лепра се сбогува, а Тревил го изпрати до вратата, където го хвана за рамото и рече:

— Рансата ви е отскоро, предполагам.

— От две години.

— Знайте тогава, че моят лекар, до когото се допитах за вас, мисли, че вашата… вашата слабост онзи ден на стълбището се дължи не толкова на болестта, а на последиците от умората и от горещината… Така че нещата, в крайна сметка, са може би не чак толкова сериозни, колкото изглеждат…

— Благодаря, капитане.

Слизайки по стълбите, Лепра се усмихваше, мислейки си за любезната съпричастност на господин Дьо Тревил. Впрочем той знаеше, че не би трябвало да го връхлети подобна криза толкова рано, но беше убеден, че тя не се дължеше на горещината, нито на умората. Няколко дни преди рансата да го повали, беше посетил ритуална зала, където го настигна първият пристъп. Не му беше ясно защо и как, но не се съмняваше, че драконовата магия, която обитаваше това злокобно място, беше предизвикала преждевременното му страдание.

Нормален живот, да. И може би живот на мускетар.

Но само за още няколко месеца.

След това щеше да дойде смъртта и Лепра силно се съмняваше, че ще види снега догодина.

Едно от малкото привлекателни места в мрачния и строг дворец на Ястреба беше оставената в диво състояние градина, където тревата беше висока, а храсталаците се катереха по стените. Под високия кестен имаше стара дъбова маса, която никога не прибираха. Тя изглеждаше направена от непромокаемо дърво и красива поветица обвиваше усуканите ѝ крака.

Когато времето позволяваше, Остриетата обичаха да се събират около тази маса и там Ла Фарг и Сен Люк намериха Марсиак и Ленкур, които разговаряха около бутилка изстудено вино. Изморен, капитанът се стовари на един стол, който опасно изскърца. Без да каже нито дума, Сен Люк напълни две чаши и подаде едната на Ла Фарг. Той му благодари с поглед, а след това отпи с мрачно изражение.

Тъй като Марсиак и Ленкур чакаха, мелезът обясни:

— Връщаме се от Кардиналския дворец.

— И? — запита гасконецът.

— И Кардиналът се съгласи с молбата ми да бъда приет от настоятелката на шатленките — обясни Ла Фарг. — Но само с половин уста. На пръв поглед той не ни забранява нищо, но ще трябва да минем без неговата помощ.

— Въпреки безпокойството ви за Анес и Балардийо?

— Въпреки това.

— Може би — предположи Ленкур — Кардиналът е предпочел да ни възложи мисия, която…

— Въобще не стана дума за нищо подобно — прекъсна го капитанът на Остриетата.

Под кестена се възцари мълчание в пъстрата сянка от светли петна, спускаща се от листака. Бившият шпионин на кардинал Ришельо пръв се обади. Предпазливо, разбира се. Защото, макар да му бяха дали, също както на останалите Остриета, стоманен пръстен с печат, представляващ гръцки кръст, обкръжен от лилии, той го носеше съвсем отскоро.

— Капитане — рече Ленкур. — Нямаме вести от Анес и от Балардийо само от няколко дни…

— Тези няколко дни никак не са малко — отвърна му Марсиак с тон, който предупреждаваше, че е стъпил на опасен терен.

— Така е. Но все пак се изисква повече време да стигнеш до Лион и да се върнеш оттам. Може би Кардиналът е преценил, че все още няма повод за тревога. И вероятно ние трябва да приемем същото…

Ла Фарг отправи към младежа спокоен и страшен поглед. Лицето му с нищо не издаваше, че той разсъждава. Без да се вълнува от породилото се напрежение, Сен Люк, невъзмутим зад червените си очила, чакаше със смесица от любопитство и интерес развитието на събитията. Марсиак се боеше, че може да се случи най-лошото, и поиска да успокои атмосферата.

— Арно — рече той, наблюдавайки капитана на Остриетата, — ти не познаваш Анес и Балардийо от толкова отдавна, отколкото ние сме близки с тях, така че несъмнено не си привързан към тях като нас. Може би ако ги обичаше, както ние ги обичаме, щеше да се безпокоиш не по-малко от нас.

На тези думи младежът отговори спокойно:

— Сигурно е така. Въпреки всичко не съм ли прав?

Отново настъпи мълчание, докато Сен Люк предложи:

— Ами ако Кардиналът знае какво се е случило? Ако не иска и ние да научим? Да не забравяме, че майка Терез дьо Восамбр има роднинска връзка с него и че той ѝ помогна да стане настоятелка.

— Не — отсече Ла Фарг. — Когато излагах фактите, аз споменах и за кавалера Д’Омбрьоз. По реакцията му видях, че Негово Преосвещенство няма понятие, че Рейно д’Омбрьоз служи при Черните гвардейци. А това е факт, за който Кардиналът не може да не е осведомен, ако беше наясно какво се е случило.

— Това, с което Кардиналът е наясно — намеси се Ленкур, — той познава в детайли…

Капитанът на Остриетата размисли, след това се съгласи неохотно:

— Ленкур е прав. Вероятно Кардиналът е решил, че все още е рано да разпитва настоятелката, тъй като рискува да я разгневи, като предположи, че шатленките имат нещо общо с изчезването на двете Остриета.

— Така представени, нещата си идват по местата — рече Марсиак. — Кога ще ви приеме майка Восамбр?

— Утре. Но се съмнявам, че тази среща ще бъде резултатна.

— Защо? — запита Ленкур.

— Майка Восамбр храни известна злоба към мен. С помощта на Кардинала навярно бих могъл да разбера нещо от нея. Но ако трябва да разчитаме само на добрата ѝ воля…

Случи се следното, вратата се отвори със скърцане, след това тъмничарят, който държеше факела, остана на прага, докато другият, все един и същ, влезе в килията. Беше висок, силен и тежък, говореше спокойно и овладяно, с любезен тон, който действаше успокоително. Жестовете му също бяха предпазливи и елегантни, почти нежни. Беше от онези люде, които изглеждаха искрено любезни и които пораждаха у всички желание да им отвърнат със същото.

Приближавайки се до Анес, тъмничарят установи, че тя не се беше докоснала до храната си и беше изпила само няколко глътки вода. Бяха ѝ сервирали вкусна яхния, а водата беше студена и чиста.

— Госпожо — смъмри я той, — не сте хапнали нищо. Мъчно ми е, като ви гледам как линеете…

Той сведе глава — беше огорчен.

Седнала направо на земята в един ъгъл, Анес се беше втренчила упорито в друга посока. Беше бледа и отслабнала, мръсна, облечена в дрехите, с които я заловиха, а дългите ѝ къдрави коси се измъкваха от кожената лента. Чувстваше се слаба, болеше я коремът, а в сините ѝ очи блестеше див и болезнен пламък — пламъкът на глада. Вече няколко поредни дни тя отказваше да се храни. От една страна, понеже я беше обзело отчаянието, измъчваше я споменът за пропадащия в бездната Балардийо. Но и защото отказът от храна представляваше едно от малкото неща, посредством които можеше да изрази бунта си в килията без светлина и чист въздух.

— Нищо няма да спечелите, ако се опитвате да умрете по този начин, госпожо — обади се отново тъмничарят, но прибра пълната чиния и дървената лъжица. — Ще ви оставя водата.

Анес го изгледа кръвнишки, сякаш я беше наругал, и с ритник обърна оставената на земята кана. Не можеше да понася този мъж заради добротата, която проявяваше към нея. Предпочиташе мълчаливия и безмилостен пазач, когото щеше да мрази от все сърце и би пожелала да заколи при първа възможност. Най-лошото беше това, че доколкото обстоятелствата му позволяваха, той бдеше над нея, както го беше правил Балардийо.

Натъжен, тъмничарят запита:

— Е, госпожо… Защо правите така?

Не очакваше отговор, изправи се и тръгна към вратата.

След това с обезкуражен глас добави:

— Никой не иска смъртта ви, госпожо. Възможно е да получа заповед да ви принудя да ядете. Ще е необходима супа, фуния и кожен маркуч… Това е… Това е изключително неприятно…

Непримирима, Анес се обърна към стената.

Тъмничарят въздъхна дълбоко, излезе в коридора, където колегата му го чакаше с факела. Той внимателно затвори вратата и превъртя два пъти ключа, оставяйки пленничката в мрака.

Нощта отмина, а с нея си отиде и хладината.

На следващия ден Париж се събуди окъпан в горещина и безмилостното слънце нажежаваше земята. Носеха се хиляди жежки зловония и тъй като нямаше вятър, цял ден висяха под свода на ослепителното небе.

Преди да настане време за обяд, Ла Фарг и Ленкур наредиха на Андре да оседлае два коня. Те напуснаха предградието Сен Жермен и пресякоха Сена по Новия мост, където търговци, комедианти и шарлатани заради жегата привличаха не толкова многобройна, колкото обикновена тълпа. Някакъв мъж, качил се на табуретка, четеше пасквили и настройваше масата срещу Кардинала. Той твърдеше, че е необходимо спешно кралят да прогони Ришельо и да повика Сестрите на Сен Жорж, тъй като само те биха могли да защитят кралството от драконите, които вече нападаха Париж. И мъжът насочи пръст към масивния силует на Шатле — опожарената сграда беше на известно разстояние от мястото. Ла Фарг грабна един пасквил, без да слиза от седлото. Скъса листа, без да произнесе нито дума, и го хвърли, докато вървяха по десния бряг, по Кея на кожарите.

Следвайки течението на реката, Ла Фарг и Ленкур стигнаха до площад „Грев“ преминаха пред Кметството и по улица „Черупчеста“, а след това по „Бар дьо Бек“ стигнаха до улица „При храма“. Трябваше да я прекосят от единия до другия край под гневното слънце и забавиха ход заради задръстванията, струпването на сергии, доставянето на стоки и разправиите, които бяха нещо обичайно за парижките улици.

Накрая пристигнаха с мокри от пот гърбове и с влажни чела под шапките. Безмълвно преминаха по подвижния мост на Храмовия замък, тази стара тамплиерска крепост, около която продължаваше да се издига назъбена стена насред Париж и която сега вече принадлежеше на шатленките.

Майка Терез дьо Восамбр прие Ла Фарг в заседателната зала, просторна и висока стая, добре осветена, почти празна, с островърхи витражни прозорци. В дъното, край стената, имаше маса, застлана с тежки бели покривки, които изглеждаха като една и падаха до мозаичния под. Над нея висеше голям гоблен, изобразяващ Сен Жорж с ризница и на кон, поразяващ дракон с копието си. До масата имаше само един стол от черно дърво — тесен, с висока облегалка. И на този стол, в центъра, срещу залата и капитана на Остриетата, който влезе сам, седеше настоятелката на Сестрите на Сен Жорж.

Шумът от подметките на ботушите му отекваше в натежалата тишина. Ла Фарг вървеше напред бойко, гологлав, с шапка в дясната ръка, а лявата му длан стискаше дръжката на прибраната в ножницата рапира „Папенхаймер“. Той поздрави вежливо и зачака. Вледеняващата атмосфера на аудиенцията, която му бе отредена, не го впечатли особено, но и не го окуражи.

— Отдавна не сме се виждали, господине — рече майка Восамбр със спокоен глас.

— Наистина.

Настоятелката беше между четирийсет и пет и петдесетгодишна, висока и слаба, с безизразно лице, затворено в овала на монашеското було. Носеше бялата роба, характерна за ордена. Седеше изправена, с издадени напред и леко раздалечени ръце, а в дланите си държеше писмо, чийто счупен восъчен печат беше оставил следи по покривката.

— Помолиха ме да ви приема — рече тя, без да свежда очи към онова, което ѝ бе написал Кардиналът. — Говорете, моля.

Молбата звучеше като заповед.

— Дойдох да подиря помощта ви, майко.

— Помощта ми ли?

— Искам да кажа: помощта на Сестрите на Сен Жорж.

— Слушам ви.

— Анес дьо Водрьой изчезна — започна капитанът на Остриетата.

Но не завърши: забеляза нещо като усмивка върху фините и строги устни на монахинята.

— Не ви ли се струва комично, господине, че идвате и молите за помощ не някой друг, а мен, за история, свързана с младата баронеса Дьо Водрьой?

Ла Фарг запази мълчание.

— Та нали именно вие — настоятелно продължи майка Дьо Восамбр с равен тон — я отведохте точно преди да се замонаши? Ако не бяхте вие, ако ги нямаше вашите Остриета, Мари-Анес щеше да облече расото и сега би била до мен.

Старият капитан мъдро предпочете да не отговори. Ако продължаваше все в този дух, разговорът щеше да стане неприятен. А последното, което желаеше капитанът, беше да разгневи майка Дьо Восамбр.

— Без вашата намеса — продължи настоятелката — Мари-Анес щеше да се отдаде на призванието си. Имате ли представа за последиците от отказа ѝ да приеме монашеството? Знаете ли колко ѝ струваше това? И давате ли си сметка колко още ще ѝ струва, ако не се вразуми?

— Да се вразуми, което ще рече да дойде при вас — не можа да се сдържи да изрече Ла Фарг.

Той веднага съжали за думите си, като видя как яростна искра изгря в иначе ледения поглед на майка Дьо Восамбр. Но тя веднага успя да овладее чувствата си. Добре дошло отклонение му помогна. След като почука, някаква сестра на Сен Жорж влезе през малката врата и безшумно се промъкна между стената и дългата маса, за да прошепне нещо в ухото на настоятелката.

Слушаше, без да реагира.

Възвърнала си напълно равновесието, тя изчака да останат сами с Ла Фарг и рече възможно най-невъзмутимо:

— И така, капитане, от известно време нямате вести от баронеса Дьо Водрьой. Съществува ли сериозна причина да се безпокоите?

— Така мисля.

— Вие мислите — подчерта настоятелката.

Ла Фарг стисна в юмрука си дръжката на рапирата.

— Предполагам — поправи се той.

— А, значи предполагате! Скоро ще започнете да си въобразявате…

Насочвайки поглед към очите на капитана, майка Дьо Восамбр вдигна писмото от Кардинала и бавно, предизвикателно, го разкъса по средата.

Ла Фарг се върна гневен в двореца на Ястреба. Той премина като хала през оръжейната зала, където чакаха Сен Люк и Марсиак, и се затвори в малкия кабинет, който беше приспособил за себе си. Ленкур пристигна в момента, когато капитанът затръшна вратата.

Бравата щракна, но не издържа на удара и в крайна сметка помещението остана незатворено.

— Мръсница! — изрева Ла Фарг.

В голямата неподредена зала Марсиак и Ленкур размениха погледи: единият запита „Толкова ли е сериозно?“ а другият му отговори: „Боя се, че е.“ Но младежът не знаеше нищо повече, тъй като капитанът на Остриетата не пророни нито дума по обратния път. Седнал в профил пред рамката на един прозорец, Сен Люк обърна глава към градината.

Подир известно колебание Марсиак пое инициативата, плесна се с ръце по бедрата, стана от стола и отиде да почука на вратата на Ла Фарг.

— Кой е? — чу той.

— Марсиак, капитане.

— Влез.

Гасконецът се подчини.

След като обиколи стаята с желанието непременно да счупи нещо, Ла Фарг свали шапката и закачи портупея си. Свлече се във фотьойла си, кръстоса нозе върху бюрото и дишайки тежко, с мрачно изражение на лицето, започна да удря силно с длани по облегалките, което несъмнено беше лош знак.

— Майка Дьо Восамбр се подигра с мен — заяви той глухо. Внезапно ударите престанаха. — Тя ме прие само за да ми изрази презрението си и да подчертае колко съм безсилен. Знае, че не мога да изкопча нищо от нея, ако тя не пожелае, и ясно ми го подчерта. Не я интересува дали служа на кардинал Ришельо. Или на краля. Или на папата. Впрочем бързо ме отпрати под предлог, че Негово Величество спешно я вика в Лувъра.

— Напълно е възможно — рече Ленкур.

Той стоеше на прага, докато Марсиак се беше разположил пред бюрото и седеше на единствения друг стол в скромния кабинет. Сен Люк, чиито сетива бяха по-чувствителни от сетивата на всички смъртни, можеше да чуе всичко от оръжейната зала. Беше затворил клепачи под червените очила и сякаш дремеше.

— Говори се, че майка Дьо Восамбр скоро ще бъде приета в Кралския съвет — заяви Ленкур.

— Така ли? — учуди се Ла Фарг и свъси вежди.

— Още нищо не е окончателно, но…

— Значи положението е още по-сериозно, отколкото си го представях.

— Народът се страхува и Парламентът иска шатленките да бъдат впрегнати в работа, както се е случвало в миналото. Някои дори смятат, че трябва да им бъдат поверени ключовете от кралството, ако това може да спаси Франция от драконите.

— В този момент — намеси се Марсиак — хич не ми пука дали майка Дьо Восамбр ще бъде провъзгласена за папеса или за султанка. Какво ви каза за Анес, капитане?

— Нищо — беше принуден да признае предводителят на Остриетата. — Както и за Балардийо… Но тя знае нещо, абсолютно съм сигурен.

В съседната стая Сен Люк отвори очи за секунда, преди Гибо да дръпне вратата на оръжейната зала и да влезе, потропвайки с дървения си крак. Той носеше писмо и побърза да го предаде на мелеза.

Острието попита:

— От кого е?

— От едно момче, което пристигна яхнало муле — отговори домоуправителят. — Каза…

— Мулето ли? — прекъсна го Сен Люк и се подсмихна.

— Не, момчето…

Затруднен, Гибо трудно успя да свърже мислите си. Той наблюдаваше мелеза едновременно учудено и изплашено, след това промълви:

— Каза… Каза, че е коняр в странноприемницата „Полегналия лъв“.

— Не я зная.

— Намира се в Трап.

По онова време Трап беше село в околностите на Париж, където старият Гибо навярно никога не беше стъпвал. Сен Люк го загледа с интерес.

— То ми каза това — обясни домоуправителят. — Момчето — уточни за всеки случай.

Мелезът кимна и изтърси:

— Благодаря.

Чувствайки, че повече не е необходим, Гибо се поклони, но все пак попита:

— Ще има ли отговор?

— Благодаря, Гибо.

Старецът си тръгна и си помисли, че момчето може да изчака малко или да се върне в Трап с мулето си, така както беше дошло. В края на краищата той, Гибо, си имаше достатъчно други задължения. С набръчкано от размишления чело затвори вратата и отново си зададе въпроса дали Сен Люк се шегуваше, когато запита дали мулето е проговорило.

Писмото беше адресирано просто до „Двореца на Ястреба“, улица „Сен Гийом“, предградие Сен Жермен. Сен Люк го отвори, прочете го и повдигна вежди.

Значи Балардийо беше жив.

Те пристигнаха покрити с прах и мокри от пот на изморените си коне, които бяха препускали лудо от Париж. Ла Фарг пръв скочи от седлото в двора на „Полегналия лъв“. Марсиак, Ленкур и Сен Люк го последваха и всички влязоха в странноприемницата. Ако шумът от копитата на жребците им беше привлякъл погледите на присъстващите към прозорците, нахлуването им затвори устите.

Мъж на петдесетина години, с плешиво чело и с отпуснати бузи, носеше престилка над шишкавия си корем. Кой можеше да бъде, освен собственикът?

— Името ми е Ла Фарг — рече му капитанът на Остриетата и показа пристигналото преди един час писмо в двореца на Ястреба. — Къде е той?

С несигурен жест стопанинът посочи към стълбището, и по-точно към горния етаж, където несъмнено се намираха стаите. Четиримата мъже взеха стъпалата четири по четири, звънтяха шпори и се чуваше шум от подметки, който стигаше до тавана. Намериха Балардийо седнал в легло в третата стая, която претърсиха. С превързана глава и с обрасли с дълга брада страни, старият войник се опита да се усмихне и да прогони умората от лицето си с изсечени черти.

Трябваше да съкратят времето за прегръдките, които Балардийо щедро раздаваше. Понеже се чувстваше толкова добре, колкото се надяваха — въпреки голямата си умора, — той бе обзет от дяволска жажда и пантагрюеловски глад2. Ла Фарг разказа какво се е случило, докато Балардийо нагъваше омлет, пастет и шунка, обръщайки бутилка след бутилка. Беше особено впечатляваща гледка, тъй като той, както обикновено, имаше апетит на канибал. Все пак трябваше да изгонят прислужничката, която носеше храната. Беше разчувствана от усмивката на Ленкур, но един поглед на Сен Люк се оказа достатъчен, за да затворят след нея вратата на стаята — за голямо съжаление на любопитните, струпали се зад домакина по стълбата.

И така, Анес и Балардийо бяха заминали за абатството на Възвишението Сен Мишел, водени от писмо на майка Дьо Серне, бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Младата баронеса Дьо Водрьой се надяваше да открие там сведения за една тайна експедиция в Елзас, в която беше участвал Франсоа Рейно д’Омбрьоз, лейтенант от Черните гвардейци и син на маркиз Д’Обремон.

— Именно по време на това мистериозно пътуване Рейно е престанал да изпраща вести на близките си — уточни Балардийо между две големи хапки.

— И предизвика огромното безпокойство на баща си — продължи Ла Фарг. — А шатленките отказаха да му дадат каквото и да било обяснение. Знаеш ли с кого е трябвало да се срещне Анес на острова?

— Със сестра шатленка, която познавала от времето, когато била послушница.

— Как е името на тази сестра?

Старият войник се замисли, но се наложи да си признае:

— Не, забравих го.

— Няма значение. Продължавай.

Възползвали се от мрака, за да действат. Докато Анес проникнала тайно в абатството с помощта на някаква съучастничка, Балардийо останал в подножието на скалите в залива, за да пази конете. Но го обзело безпокойство. Затова се изкачил по стълбата по следите на младата жена и на свой ред влязъл в абатството.

— В този момент обявиха тревога.

— По твоя вина ли? — запита Марсиак.

— Не! Но бързо разбрах, че хлапачката си има неприятности.

Балардийо не разказа как нарочно привлякъл към себе си преследвачите на Анес. Той бързо стигна до момента, когато го сгащили, получил куршум в рамото и пропаднал в бездната.

— Надявах се, че Анес не е видяла това — рече той със съжаление в гласа. — Защото в противен случай вероятно смята, че съм мъртъв, бедното мъниче…

— Но ти не знаеш какво се е случило с Анес — отбеляза Ла Фарг.

— Не. Предполагам, че я държат в плен в абатството.

Като се взря в тревожните погледи, които приятелите му си размениха, той разбра и се разбунтува:

— Не! Това не! Анес е жива! Щях да зная, ако ѝ се беше случило нещо…

— Откъде? — запита Ленкур.

— Щях да зная — троснато отвърна старият войник, като изговори подчертано всички звукове.

— Добре — намеси се капитанът на Остриетата. — Засега да приемем, че Анес е жива и е в плен на остров Възвишението Сен Мишел. А какво се случи с теб след това, Балардийо?

— Ами мога да ви уверя, че това абатство е разположено страшно високо. И дори никой не си дава сметка колко е нависоко, тъй като не е скачал от стената.

Пропадането му било болезнено, но омекотено от клонаците на високите дървета, които растат на северния склон. Не си бил потрошил костите заради бичата си конструкция, както и заради пословичния късмет на пияниците. Все пак главата му жестоко се ударила в някакъв камък. И така — залитащ и замаян, но страхувайки се, че може да дойдат, за да се убедят, че е мъртъв, — той тръгнал да се измъква от стръмната урва, като се подпирал на дърветата с несигурна ръка, улавял се за ниските клони, често губел равновесие, падал и ставал. Накрая се измъкнал от леса и стъпил на пясъка в залива.

— Главата ми се въртеше и виждах двойни образи. Но се разсъмваше и нямах никакво време. Тръгнах напред. Което не беше добра идея.

Той не помислил за големия прилив. Морето го заляло, първо стигнало до глезените му, после до бедрата и до кръста, отнело последните му сили. Изгубил съзнание и бил понесен от вълните.

— Уплаших се, че ще се удавя. Но часът ми не беше дошъл и се озовах на някакъв плаж, където по-късно се съвзех.

Балардийо нямаше ясни спомени за това, което последвало. Изпаднал в шемет и трескав, с бучащи уши и с танцуваща под тежките му стъпки земя, той вървял, измъчван от ужасяващото слънце, което го ослепявало — не знаел накъде отива. Дали е бродил дълго?

Накрая се строполил без дъх и се събудил в едно легло.

— Селяни ме намерили в една канавка и ме поверили на местното кюре. Този свят човек се заел с раните ми, лекувал ме и се грижил за мен, докато съм отворил очи. Бях гладен и жаден, но бях спасен.

Сам той не можел да стори нищо за Анес. Трябвало да се върне бързо в Париж и без да чака да се възстанови напълно, тръгнал, възседнал старо муле, което кюрето имало добрината да му даде срещу обещание скоро да му плати. Балардийо загубил всичко по време на бягството си: оръжията си, кесията си и дори ботушите си.

— Що се отнася до ботушите ми — заяви той, — се питам дали сега не топлят нозете на някой от селяните, които са ме отвели при кюрето. В края на краищата не е ли казано, че всяко усилие се заплаща?

Тъй като той не го жалел, клетото муле умряло с празен корем, близо до Трап, след четири дни изтощително пътуване.

— Така че, ето ме. Останалото можете да си представите сами… Всъщност къде е Алмадес? Да не би да сте го оставили в Париж? Ами Лепра?

Остриетата веднага поеха към Париж, яздейки бързо под безмилостното слънце. Качиха Балардийо на кон, който наеха в странноприемницата. Останаха смълчани от уважение пред стария войник, чиито трудно сдържани сълзи развълнуваха всички, когато той научи за смъртта на Алмадес и за ужасяващите обстоятелства, при които това се беше случило.

— Дракон — мърмореше от време на време, обзет от скръб, и сякаш не можеше да повярва. — Изгорен жив от дракон…

Накрая, докато преминаваха покрай първите къщи в предградието Сен Жермен, Ленкур го запита:

— Защо не ни писахте? Писмото щеше да стигне по-бързо от вас…

— Сторих го!

— Нищо не сме получавали — заяви Ла Фарг през рамо.

— Вероятно писмото ми се е изгубило…

— Или скоро ще дойде. Както и да е, вече няма значение.

Балардийо смушка коня си, за да се изравни с капитана.

— Трябва да помогнем на Анес, капитане. И когато постигнем това, трябва да отмъстим за Алмадес.

— Повярвай ми, Балардийо, няма да намеря мира, докато не освободя Анес. Но майка Дьо Восамбр е настроена враждебно към нас и не мога да си представя как ще превземем с атака Възвишението Сен Мишел.

В този момент те вървяха по улица „Шас Миди“ към площад „Червеният кръст“.

— А Ришельо? — настоятелно продължи Балардийо.

— Не бива да се надяваме на Кардинала — призна Ла Фарг.

— Тогава остава майка Дьо Серне! Тя има нежни чувства към Анес и не храни особена обич към майка Восамбр. Ще ни помогне! Вече го е правила!

— Знаеш ли къде се намира?

Старият войник се замисли.

— Не — призна. — Зная само, че е наблизо до Париж. Анес се върна бързо, когато за последен път отиде да се срещне с нея.

— Не е възможно да чукаме по вратите на всички манастири, на всички убежища и имения, които шатленките притежават в района — намеси се Марсиак.

— Цяла седмица няма да ни е достатъчна — рече Сен Люк.

— Какво ще постигнем, освен да разтревожим майка Восамбр? — заключи със съжаление гасконецът.

При тези думи някакъв пламък блесна в очите на Ла Фарг.

„Пощенска служба Гаже“ се намираше на улица „Гайон“ на ъгъла с улица „Врабчова“, недалеч от хълма Сен Рош и от живописните вятърни мелници. Нейният собственик упражняваше занаята си с кралско разрешение вече от няколко години и единствен в Париж можеше да използва дресирани дракончета, които разнасяха писма до Реймс или до Руан, Амиен, Орлеан, дори чак до Лил, Рен или Дижон. Услугите на „Пощенска служба Гаже“ бяха по-скъпи, но и по-сигурни и по-бързи от обикновените пощенски и куриерски звена.

Тази сутрин гражданинът Гаже стоеше особено доволен в сянката на кръглата кула, която, изпъстрена с прозорчета във формата на полумесеци, даваше подслон на пътуващите дракончета. Той беше доста хубав мъж, слаб и посивял, и се обличаше като буржоа. Безразличен към оживлението в двора на службата, Гаже гледаше петте оковани виверни, които получи наскоро. Готвеше се, благодарение на тях, да разшири полето на дейностите. Наистина, занаятът му процъфтяваше и щеше да бъде така, докато кралското разрешение го правеше монополист — привилегия, която дължеше на доверието на кардинал Ришельо. Министрите обаче си отиват, кралете умират. А Гаже беше предприемач и новатор в душата си; неговите пощенски услуги бяха започнали да му доскучават, откакто станаха успешни. Време беше да открие ново предизвикателство.

След като даде разпореждания на гледачите на големите крилати влечуги, Гаже се върна доволен в кабинета си и нареди никой да не го безпокои. Но едва беше затворил вратата, когато някакъв глас го накара да се обърне рязко.

— За какво са ви тези виверни? — запита Сен Люк.

Мелезът се беше облегнал в един сенчест ъгъл и скръстил ръце.

Като го разпозна, Гаже въздъхна и укоризнено му рече:

— Господи! Защо винаги се промъквате по този начин у дома? Някой ден ще ми видите сметката.

— Не обичам да чукам по вратите. И също така, нима предпочитате да ме видят, че тропам по вашата?

— Не… Разбира се, че не — призна Гаже неохотно.

Седна.

— Е? За какво са ви виверните? — настоя Сен Люк. — Те са новост.

— Ами щом има пътници, които наемат коне…

Мелезът кимна: беше разбрал.

— Всички или почти всички умеят да яздят коне — разсъждаваше той. — Дори и да не умеят, могат да се надяват да паднат, без да си причинят силна болка. Докато на гърба на виверната…

— Моите животни са най-добродушните, които сте срещали някога. Освен това има място и за двама…

— Кога ще започнете?

— Скоро. Всичко е готово.

— Добре ще е да зная.

Гаже предпочете да не му отговори.

Кралската привилегия, която осигури богатството му, го задължаваше да спазва някои условия, тъй като Ришельо бързо се научи да използва за свое удобство тази пощенска служба с дракончета. Затова пратките понякога трябваше да стигнат до целта спешно и без да бъдат задавани излишни въпроси. Също така често куриерите първо завиваха към Кардиналския дворец, преди да се насочат към посочения адрес. Сен Люк, който продължи да служи на Кардинала след разпускането на Остриетата, идваше дискретно да получава нареждания оттук.

Гаже не се съмняваше, че някой ден услугите на наемните виверни също ще бъдат използвани. Но не му стигна времето да размишлява дълго. Сен Люк го попита:

— Колко струва отнасянето на една пратка?

— Зависи. Къде трябва да бъде предадена?

— В околностите на Париж.

— В околностите на Париж ли? Това не е точен адрес!

— Всъщност имам няколко адреса, които ще ви представя.

Гражданинът Гаже изцъкли очи, когато прегледа списъка, разгърнат от мелеза под носа му.

— Наистина ли? — запита той недоверчиво.

— Наистина.

— Както желаете. Но моите дракончета вече не пътуват нощем. Има прекалено много гадове, които стрелят по тях в последно време.

Първите дракончета на Гаже полетяха още вечерта, а други, многобройни, ги последваха, щом мина полунощ. Всичките стигнаха до местопредназначението си, а още на следващата сутрин в Храмовия замък граф Д’Орсан поиска аудиенция от настоятелката на шатленките. Слаб, с фини черти и с мрачен поглед, трийсетгодишен, той носеше черни дрехи и брониран нагръдник, характерен за гвардейците на Сен Жорж, чийто капитан беше. Майка Дьо Восамбр веднага го прие и получи от ръката му разпечатано писмо, което не беше адресирано до нея и чието съдържание тя научи, смръщила вежди.

— И какво? — запита и вдигна очи.

— Други писма, идентични с това, са изпратени през нощта до всички манастири, наши владения и дворци в Ил дьо Франс.

Настоятелката отново прочете съдържанието:

— Капитан Ла Фарг вероятно е съвсем отчаян, за да се реши на подобна крачка — констатира тя леко усмихната. — Това никак не му прилича… Разочарована съм.

— Такава крачка може да се увенчае с успех, майко.

— Така ли смятате? — развесели се Терез дьо Восамбр. — Да приемем, че някое от писмата стигне до майка Дьо Серне. Или пък да ѝ разкажат какво пише в него… И след това? Какво може да стори тя? Нищо. Абсолютно нищо.

— Поднастоятелката Дьо Серне все още има известно влияние.

— Да не би да е ухо на краля, каквото съм аз? Да не би Парламентът да иска да я включи в Съвета?

Д’Орсан се поклони.

— Разбира се, че не, майко…

Настоятелката на Сен Жорж се замисли за миг и разсеяно повъртя в ръката си разпечатаното писмо.

— Това послание все пак малко ме безпокои — рече тя.

— Защо?

— Ла Фарг е наясно, че ние държим в плен Мари-Анес, и дори знае къде. Това е ново за нас и трябва да предизвика тревогата ни. Кой може да го е осведомил? И какво ще стори, след като жалкият му опит да потърси помощ от майка Дьо Серне се провали?

Виждайки, че майка Дьо Восамбр се отдава на размишления, капитанът на Черните гвардейци запази мълчание.

— Преместете Мари-Анес — заповяда тя. — По-скоро и по-бързо. Това послание беше предназначено не за майка Дьо Серне, а за мен. Ла Фарг е знаел, че поне едно от писмата ще ми бъде предадено. Той иска да ми внуши, че ще се захване с безумни планове. Но скъпият ми капитан не е мъж, който си губи разума и стреля нахалост. Бъдете сигурен, че се е заел с нещо сериозно. Може би дори подготвя бягството на Мари-Анес. Това би му приличало…

— Дали би посмял?

— Да. Доколкото познавам човека, даже може и да успее.

— Къде искате да отведем баронеса Дьо Водрьой?

— Кулата ми се струва изключително подходяща за нея.

Д’Орсан се поколеба за кратко, но се подчини:

— На вашите заповеди.

Когато остана сама, настоятелката на шатленките отиде до прозореца и се замисли за Ла Фарг. Тя се запита какъв удар подготвя този стар боен кон, убеден, че е излъгал всички и че е постигнал целите си.

Усмихна се.

На улица „Свободните граждани“ капитан Ла Фарг завари суматоха в двореца на Д’Обремон. В онази епоха беше обичайно благородниците да пътуват заедно с мебелите си, и тъй като дворът скоро щеше да напусне Париж, господарят на сградата се готвеше да замине за земите си. Те се намираха недалеч от замъка Сен Жермен, където кралят се оттегляше всяка година по същото време, далеч от тягостната атмосфера в столицата.

Маркиз Д’Обремон прие Ла Фарг в личния си кабинет — приятно обзаведена стая, чиито два прозореца с ромбоидни рамки гледаха към градината. Оттам влизаше светлина, обилна и сияйна.

Двамата мъже дружески се ръкуваха, преди маркизът да предложи на капитана да седне, но той отказа.

— Няма да оставам дълго — рече.

Д’Обремон свъси вежди.

— За нашите дела ли става въпрос?

— Да. И по-точно за Анес.

— Баронеса Дьо Водрьой? Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Почти сме сигурни.

Ла Фарг се поколеба, погледна към затворената врата, хвана маркиза за лакътя, приближи се плътно към него и пошушна:

— Мислим, че Анес е пленена от Сестрите на Сен Жорж, по заповед на настоятелката Дьо Восамбр. Вероятно е разкрила някаква тайна. Важна тайна, която шатленките не желаят да се знае и която е свързана с вашия син… Както и да е, Анес е жива и трябва да ѝ помогнем.

— Обещах ви моето съдействие, Етиен. Отново ви го предлагам.

— Точно затова идвам. Само преди няколко дни се опитах да ви разубеди да използвате ранга си, за да се обърнете към краля, нали?

— Да, така е. Успяхте да ме убедите.

— Сгрешил съм.

Малко по-късно, на излизане от двореца на Д’Обремон, Ла Фарг срещна Сен Люк, който го чакаше под сянката на една стряха. Мелезът се връщаше от Квартала при Храма — или Квартала на шатленките, както го наричаха напоследък.

— Е? — запита той.

— Маркизът ще ни помогне — рече Ла Фарг. — А ти какво свърши?

— Намерих.

Късно следобед Ленкур намери Марсиак и Балардийо в градината на двореца на Ястреба. Те се бяха приютили под сянката на кестена и почти не разговаряха. Със сключени зад тила ръце и затворени клепачи, гасконецът се беше проснал върху тясната пейка, а в устата си държеше стрък трева. Балардийо също се беше настанил удобно на стол, едната му ръка висеше през облегалката, а ботуша си беше вдигнал на табуретка. Бавно, но упорито се наливаше с бяло вино. Три празни канички се мъдреха на масата, а той бе надигнал четвъртата, гледайки мрачно в някаква точка пред себе си.

— Добре ли се чувствате? — попита го Ленкур и седна.

Лицето на стария войник се оживи.

— Да. Благодаря.

— Радвам се.

— О, не биваше да се безпокоите. Аз съм от тези, които след як нощен сън прогонват всичката умора от себе си.

Истината беше, че действително изглеждаше чудесно, с вече чистата си и грижливо подстригана брада, с живия поглед и откритата си усмивка. От него продължаваше да се излъчва сила и увереност.

— Така — заяви той, — ето че вече сте сред нас.

Ленкур сведе поглед към стоманения пръстен с печат на пръста си и каза:

— Бога ми…

— Щастлив съм. И то не само защото редиците ни укрепват.

— Благодаря.

— Смъртта на Алмадес. Заминаването на Лепра… Знаете ли защо си тръгна той?

Ленкур присви рамене.

— Отново сложи мантията — обяви Марсиак, все така проснат на пейката и със затворени клепачи.

— Това не е разумна причина — разсъди Балардийо.

— Болен е от ранса.

— Също и това. Впрочем, ако рансата не му пречи да бъде сред мускетарите…

Гасконецът не намери какво да отговори на този аргумент, така че тримата мъже останаха смълчани, докато Марсиак заяви:

— Иска ми се Анес да е тук.

Другите двама размениха многозначителни погледи.

— Очевидно — прошепна Балардийо, чието безпокойство отново се събуди.

— Иска ми се Анес да е тук — повтори Марсиак, — защото трябва да споделя с нея колко ми липсва Габриел. Разказвал ли съм ви за Габриел, Ленкур?

Старият войник вдигна очи към небето.

Красивата Габриел държеше публичен дом на улица „Жабешка“. Тя беше единствената любов на Марсиак, който се славеше с безбройните си авантюри.

— Струва ми се — отговори Ленкур, — че въобще не споменавате за завоеванията си на вашата любовница.

Балардийо не успя да скрие усмивката си.

Тогава Марсиак се повдигна на лакът и обръщайки се към младежа, изръмжа:

— Подигравате ли ми се?

— Мъничко, да.

Гасконецът претегли мислено всички аргументи за и против, колко уместна беше подигравката и колко беше смешна. Тъй като беше добър играч, отново се излегна по гръб и попита:

— Получихме ли отговор на многобройните писма, които изпратихме?

— Струва ми се, все още нищо не е пристигнало от „Пощенска служба Гаже“. А Сен Люк, който би могъл да ви отговори, се покри някъде.

— Трябва да свиквате с колкото ненадейните, толкова и тайнствени изчезвания на скъпия ни Сен Люк. Те са характерни за него… Затова пък писмата, изпратени подобно на бутилки в морето, никак не прилягат на Ла Фарг. Това е доста наивен ход.

— Какво друго може да се направи? Не сме в състояние да атакуваме. Защото, дори да успеем, настоятелката Дьо Восамбр ще се оплаче на краля и ще ни арестуват. Съмнявам се, че Кардиналът ще ни защити, тъй като забрани да се заяждаме с шатленките… Освен всичко друго, независимо че въпросът е спорен, възможно е баронеса Дьо Водрьой…

— Наричайте я Анес.

— Възможно е Анес да е задържана напълно законно.

— Моля? — учуди се Балардийо.

— Сестрите на Сен Жорж могат да налагат своето право във владенията си — припомни му Ленкур. — Действията ви са били в обсега на законодателството на шатленките, пред което баро… пред което Анес трябва да отговаря на много обвинения.

— Да не сте правник? — запита изпълнен с недоверие старият войник.

Адвокатите имаха лоша репутация. Възприемаха ги като майстори на увъртанията, които непрекъснато се опитваха да проточват процедурите и да си придават важност, за да спечелят колкото е възможно повече пари на гърба на клиентите си. Заслужаваха си презрението.

— За малко щях да стана… Ако се захванем със Сестрите на Сен Жорж, ще се озовем пред техния съд, а не пред кралския.

— Всъщност — обади се Марсиак — тези писма ще обезпокоят майка Восамбр.

— Може би именно това е търсената цел…

— Човек рядко постига успех, ровейки с нозе в мравуняк.

— Само панталоните му се пълнят с мравки — уточни Балардийо, който при тези думи изпита силен сърбеж.

Пристигането на Ла Фарг прекъсна обсъждането.

Възседнал на обратно един стол, капитанът пое каничката, която му подаде Балардийо, и я пресуши на три глътки. След това избърса устата си с ръкав, поглади брадичката си и в продължение на няколко секунди гледаше строго останалите трима, които чакаха нетърпеливо.

— Имам план — рече той накрая. — Но трябва да ми гласувате доверие.

— За очите ви, госпожо — каза той нежно. — Само за очите ви.

Двамата тъмничари се държаха както обикновено. Този, който вървеше с факела, остана до вратата, докато другият влезе в килията. Сега обаче не ѝ носеха ядене. Анес се отдръпна рязко, когато мъжът се наведе над нея.

— За очите ви, госпожо. Само за очите ви.

Макар и изтощена, тя не се предаваше. Но остави надзирателя да сложи превръзка на очите ѝ. После той ѝ помогна да се изправи и я поведе извън килията, по коридори, по стълби и през врати, които тя не можеше да види.

Анес разбра какво става, когато излезе на чист въздух, изложена на слънцето, на висока тераса в абатството на Възвишението Сен Мишел. Материята беше тънка. Почти виждаше през нея, в ярката и пареща светлина на лъчезарния ден. Явно превръзката беше необходима, за да попречи на лъчите да я ослепят болезнено след дългите дни, които прекара в мрак.

— Благодаря — прошепна тя на тъмничаря.

Съжали за изреченото, което се бе промъкнало през бариерата на устните ѝ, противно на нейната воля.

— Сбогом, госпожо.

Други ръце я подхванаха, по-брутални — ръцете на войник. Завързаха китките ѝ отпред. Принудена да върви, тя за момент се опита да се съпротивява, обърна се към надзирателя, който — както предполагаше — я наблюдаваше как се отдалечава, подобно на влюбен, присъстващ безпомощен и нещастен на заминаването на своята красавица. Тя се съвзе, досети се, че мъжете, които я отвеждат, са Черни гвардейци. Но накъде я помъкнаха? И защо?

Чу виверните, преди да различи техните силуети. Миролюбивите крилати влечуги чакаха. Казаха ѝ да възседне едната от тях и да заеме втората седалка на двойното седло. Знаеше, че тези седла имат кожена ръкохватка за пътниците и след като я намери с опипване, я хвана здраво, докато внимателно насочваха краката ѝ към стремената. Някакъв мъж се качи пред нея и грабна поводите.

— Дръжте се — рече той.

И скоро виверната полетя.

След задушаващия и дълбок мрак в килията ѝ Анес отначало изпита някакво щастливо опиянение във въздуха, носена от бавно размахващата криле виверна. После ѝ се стори, че времето тече бавно, и обзета от любопитство, тя повдигна превръзката на челото си. Черният гвардеец, който направляваше виверната, забеляза това, когато изведнъж погледна назад, но не каза нищо. Тя си помисли дали да не предприеме нещо срещу него, но в крайна сметка се отказа. Мъжът не беше въоръжен, а три други виверни ги ескортираха, всичките яздени от Черни гвардейци, които бяха препасали рапири и най-вече носеха чифт пистолети в кобурите на седлата.

Тогава Анес реши да прояви търпение и се зае да съзерцава пейзажа. Пътуваха на север.

Може би към Париж.

Летяха чак до вечерта и кацнаха в двора на укрепено абатство на шатленките. Там, без нито за миг да престават да я наблюдават, Анес успя да се измие, да се преоблече и да се възстанови. Тя не отказа вечерята, която ѝ предложиха, осъзнавайки, че положението се беше променило и че в скоро време щеше да има нужда от силите си. Успя да си наложи да не яде много лакомо и да не прекалява с виното, тъй като се боеше, че може да се разболее. Никой не ѝ рече нищо и тя не зададе никакви въпроси, макар че питанията изгаряха устните ѝ.

На следващия ден, след чудесен сън в истинско легло и закуска в безлюдната трапезария, отново завързаха китките на Анес и я качиха в тежък фургон, теглен от коне, който приличаше на огромен сандък. Впрочем той наистина беше такъв: солиден корпус от масивен дъб, обкован с желязо и снабден с колела, предназначен за пренасяне на ценности. Влизаше се отзад, като човек трябваше да се сгъне на две, през специално укрепена врата с две големи ключалки и с малко прозорче. Вътре желязна каса беше закрепена за пода срещу стената в дъното.

Анес седна на касата, с гръб към движението и с лице към вратата, която затвориха след нея, така че колата потъна в мрак. Тя чу, че заключиха и двете ключалки, видя как прозорчето се отваря и остава така, вероятно за да осигурява достъп на малко въздух и светлина. След това камшикът на кочияша изсвистя и фургонът тръгна, ескортиран от петима Черни гвардейци на коне.

Малко по-късно конвоят се отдалечи бързо по прашния път, под ослепителната светлина на вече гневното слънце.

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, закусваше сам в скромна странноприемница, близо до двореца на Тревил, на улица „Желязното гърне“. От птиците, които се печаха на шиш в пещта, падаха мазни жълти капки; на горната ѝ плоча супи и рагута вряха под капаците на малки черни тенджери. Няколко маси бяха разположени покрай огнището. Две доста възрастни сестри, вдовици, държаха заведението. Те готвеха и обслужваха. Атмосферата беше спокойна и интимна, клиентелата се състоеше главно от редовни посетители. Мазето беше мизерно, но тук човек можеше да похапне вкусно. Светлината, както и шумът изглеждаха оскъдни.

— Ще позволите ли?

Антоан Лепра вдигна нос от чинията си и с удоволствие видя благородник на около четирийсет години, чиято горда стойка и спокойно държание безпогрешно сочеха, че е аристократ от класа. Никой не познаваше истинската му идентичност; известно беше само бойното му име, под което носеше синята мантия на кралски мускетар.

— Атос! — зарадва се Лепра и стана.

След дружеско ръкостискане седнаха един срещу друг.

— Приятно е тук — рече Атос, след като огледа равнодушно скромната мебелировка.

Лепра се усмихна.

— Това е едно от най-очарователните места в Париж и дори в предградието Сен Жермен, гарантирам ви. Но точно както казахте, приятно е и е спокойно… Впрочем как ме намерихте? Винаги съм идвал тук сам.

Вместо да отговори, Атос с лека усмивка на устните изчака кавалера да отгатне. Това стана бързо.

— Д’Артанян — рече той.

— Какво да говорим? След като стана лейтенант, Д’Артанян не се промени. Той винаги е бил изключително любопитен. Трябва всичко да знае. Тайните за него са като червени плащове, които испанците, без да ни е ясно защо, размахват пред муцуните на биковете. Бъдете сигурен, че след като ви е видял да се усамотявате по обяд и вечер, този дяволски гасконец не е могъл да устои на изкушението да ви проследи. Не бива да му се сърдите.

— Не му се сърдя. Впрочем навикът ми да идвам тук не е тайна.

Донесоха втора чаша и нова каничка с изстудено вино. Сервираше им не някоя от двете сестри, а Гримо, слугата на Атос, когото мускетарят беше научил да общува само със знаци и… да отгатва всички желания на господаря си.

Мълчаливият, усърден и много дискретен прислужник се отдръпна да чака отстрани.

— Навиците ви не са тайна — поде отново Атос. — Всъщност в тях няма никаква мистерия за всеки, който познава мускетарите на Негово Величество… Отнасят се с вас студено, откакто се върнахте, нали?

Лепра го погледна и си помисли, че той пристига след няколкодневен отпуск, но вече знае всичко. Вероятно от Д’Артанян. Всъщност информацията беше вярна: отрядът не посрещна особено любезно кавалера Д’Оргьой. Независимо от няколко дръзки прояви на искрено приятелство и от доверието, което Тревил открито прояви към него, когато го прие.

— Болен съм от ранса, Атос. Какво друго мога да очаквам?

— Очевидно вашето страдание не ви е от полза. Има и такива, които сега виждат във вас чудовище, те предпочитат да мразят, вместо да се страхуват от него. Дори в наши дни съществуват хора, които възприемат рансата като позорна. Така е. Трябва да свикваш или да станеш отшелник…

Атос говореше с нежен, твърд и категоричен глас, взираше се право в очите му, като лекар, който не крие нищо от своя пациент за неопровержимата и ужасяваща диагноза и който спотайва чувствата си, за да назове по-точно нещата.

Той продължи:

— Впрочем рансата не е единствената причина за враждебното отношение към присъствието ви.

Лепра го изгледа заинтригувано.

— Помислихте ли, че не биваше да захвърляте и после отново да обличате мантията? Впрочем, независимо че повечето кралски мускетари въобще не се интересуват от болестта ви, те не могат да приемат обстоятелството, че принудително се връщате сред тях.

— Но аз не… — започна да протестира Лепра.

— Зная. Но именно подобно впечатление създавате. Затова приемете съвета ми и се въоръжете с търпение. Покажете, че сте истински мускетар, и не се отказвайте отново. Категоричен ли сте в това отношение?

— Разбира се.

— Наистина ли прекратихте връзките си с отряда на господин Дьо ла Фарг?

— Да.

— Тогава носете гордо мантията и служете вярно. Времето няма да излекува болестта ви, но ще ви даде възможност да докажете своята лоялност. И най-вече, най-вече — избягвайте сблъсъците, които може да възникнат.

Лепра срещна погледа на Атос и разбра, че благородникът неслучайно му даде последния съвет.

Фургонът, който отведе Анес, пристигна в Париж късно следобед.

Все така заобиколен от ескорта Черни гвардейци на коне, той влезе през вратата на Храма, понесе се по едноименната улица и зави наляво, за да премине през подвижния мост над рова при входа на Храмовия замък, или по-скоро леговището на шатленките. Продължи още малко напред, накрая спря пред впечатляващата кула на Храма.

Измъкната от мрака и от задушаващата жега във фургона, Анес, все така с вързани китки, залитна, когато стъпи на земята. Но веднага гордостта на баронеса Дьо Водрьой взе надмощие и с рязко движение на раменете тя се освободи от ръцете, които се опитваха да я поддържат. Присви клепачи от ярката светлина, а после вдигна поглед към кулата, която щеше да бъде новият ѝ затвор. Тази масивна сграда беше едно от най-сигурните места в столицата, затова някога кралете на Франция криеха там съкровищата си. Анес се запита дали трябва да се чувства поласкана, че ще я държат тук.

Черните гвардейци я поведоха.

Тъй като не знаеше дали скоро ще види отново слънцето, Анес си позволи да го съзерцава колкото е възможно по-дълго; тя обгръщаше с поглед съседните къщи, отвъд градините и назъбената стена. Работници поправяха покрива на една от тях и някакъв труженик, вероятно заинтригуван от странния фургон, който беше пристигнал току-що, зяпаше в посока към тях. Изправен, той свали шапката си и избърса потното си чело с алена кърпичка, преди отново да се заеме с подреждане на керемидите.

Беше Балардийо.

3.

Настъпи последната вечер преди заминаването за Сен Жермен и кралят искаше да я прекара с кралицата и с няколко благородници от свитата си. Покоите на кралската двойка се намираха на първия етаж в Лувъра: тези на Луи XIII — в така наречения Кралски павилион, а на Анна Австрийска — в южното крило на двореца, което гледаше към Сена. Разделяше ги само една врата. Обаче посещенията на краля бяха редки. Дали това означаваше, че Негово Величество иска да се сближи отново с отдавна изоставената си съпруга? Всички се надяваха и дори се размечтаха за появата на наследник на френския трон.

Това, което особено се коментираше, беше пристигането на майка Терез дьо Восамбр, настоятелката на Сестрите на Сен Жорж. Действително, не за първи път Анна Австрийска и майка Дьо Восамбр се срещаха. Но бяха общували само на официални церемонии, едновременно престорени и настроени предпазливо една към друга, съобразяващи се с изискванията на протокола. Никога не бяха разменяли обаче повече от три думи по задължение, а настоятелката не беше пристъпвала в преддверието на покоите на кралицата. Беше обществена тайна, че Анна ненавижда шатленките и ги държи на разстояние, дори тези, които отговаряха за сигурността ѝ. Тази омраза се дължеше на ужасяващите изпитания, на които я бяха подложили Сестрите на Сен Жорж, когато тя пристигна като младоженка при съпруга си във Франция. Тогава беше само на четиринайсет години.

Анна Австрийска трябваше да бъде кръстена на майка си Маргарита Австрийска, ерцхерцогиня на Австрия и принцеса на Щирия. Но тя беше испанска инфанта, родена като Ана Мария Мавриция, дъщеря на крал Филип III Испански. Испания беше напълно подчинена на влиянието на драконите, които там не криеха истинската си същност, принадлежаха към висшата аристокрация и заемаха важни постове. Трябваше да се установи със сигурност, че бъдещата кралица на Франция е девствена и здрава, макар че по това време шатленките все още не се бояха от рансата. Те извършиха специални ритуали и в продължение на цяла нощ изследваха душата и тялото на ужасената и унижена девойка, която никога не забрави това.

В тази юлска вечер на 1633 година обаче кралицата прие радушно майка Дьо Восамбр, което се хареса на краля. Никой не подозираше, че тя плаща цената на допусната от нея грешка, пазена в дълбока тайна: тъй като се боеше, че може да е стерилна, се надяваше, че има вероятност да бъде изцерена чрез магия, и попадна под влиянието на един член на Черния нокът, тайното общество на зловредните дракони. Тази афера остана напълно неизвестна, основните участници загинаха или бяха принудени да мълчат. Затова толкова се учудиха тези, които видяха Анна Австрийска да подава ръка на настоятелката и да я посреща с любезни слова, макар да беше очевидно, че ги мълви неохотно. Обсъждани и будещи интерес, тези усмивки не излъгаха почти никого. Но важното беше друго: кралицата прояви покорство спрямо Луи XIII, който впрочем не остана дълго при нея.

Що се отнася до майка Дьо Восамбр и до шатленките, те удържаха огромна победа.

Ла Фарг чакаше залеза, за да отиде в Лувъра. Двамата с Балардийо яздеха един до друг по Новия мост, после по кея към двореца, преди да свият в тясната улица „Австрийска“. Капитанът на Остриетата не обелваше нито дума. Беше обезпокоен, но запазваше спокойствието на големите пълководци преди битка, със съзнанието, че това, което щеше да се случи — и вероятно вече се случваше — не зависи от него.

Наистина, писмата, отнесени от дракончетата на гражданина Гаже постигнаха търсената цел: майка Дьо Восамбр реши да премести Анес и да я доведе близо до себе си, в Париж. Също така маркиз Д’Обремон прие да предизвика сериозно противопоставяне, с риск да изгуби благоволението на краля. Но за всичко останало Ла Фарг можеше да разчита само на таланта на Остриетата си, на гордостта на настоятелката на шатленките и на късмета. Планът му беше много рискован. Той знаеше това и не го скри от останалите. Все пак се чувстваше изключително отговорен.

Имаше право.

Защото, ако нещата се развиеха зле, той нямаше да бъде засегнат, но други, които изпълняваха заповедите му, първи щяха да платят високата цена.

Падаше мрак, когато се озоваха в подножието на стената. Сен Люк беше пръв. След него идваха Ленкур и Марсиак. Гасконецът се завърза с въжето и закачи на колана си куката, която щеше да му позволи да изкачи високата назъбена преграда. Намираха се в голямата градина на Храмовия замък. С дланта си в ръкавица, мелезът посочи тримата часови, които патрулираха с мускети на рамо, а след това вратата и стената, която трябваше да преодолеят, за да стигнат до голямата кула. Ленкур и Марсиак го разбраха.

Благодарение на драконовите си очи Сен Люк виждаше по-добре в тъмното, отколкото другите двама. Той тръгна напред. Прегънати на две, те безшумно стигнаха пред вратата, плъзгайки се край стената. За малко трябваше да се скрият зад някаква преграда и да сдържат дъха си, но часовият мина, без да ги забележи, и се отдалечи с равномерна маршова стъпка. Както очакваха, вратата беше заключена. Докато Сен Люк дебнеше, Ленкур извади фини инструменти от кожен калъф и наблюдаван от изпълнения с възхита Марсиак, се зае с бравата. Скоро тя се предаде. Тримата мъже минаха през стената и побързаха да затворят вратата след себе си: друг пазач се приближаваше.

Голямата кула на Храма представляваше солидна квадратна постройка с четири кръгли кулички по краищата, висока беше петдесетина метра и имаше пирамидален покрив, под който се намираше терасовидна кръгова пътека. Тясна и по-ниска, съседната сграда — малката кула — беше прилепена към северната фасада. Между етажите на двете конструкции нямаше достъп. Но за да се влезе в голямата кула, трябваше да се мине през партера на малката, а двама часови наблюдаваха вратата през тази нощ.

Тези часови бяха извънредно учудени, когато видяха Марсиак да идва към тях, усмихвайки се възможно най-естествено. Този миг на изненада беше достатъчен, преди всеки от тях да почувства дулото на пистолет, опрян в слепоочието му: единият — отдясно, а другият — отляво. Докато Сен Люк и Ленкур ги държаха на мушка, гасконецът ги обезоръжи, хвърли рапирите им и мускетите настрани, но запази пистолетите.

— Ако потропаш, кой ще ти отговори? — запита той полугласно един от пазачите.

— Портиерът.

— Тогава тропай.

Мъжът не пожела.

— Ако обичаш — настоя Марсиак и бръкна болезнено в ноздрата му с дулото на пистолета си.

Тогава часовият почука три пъти по вратата.

— Кой е?

— Аз съм — обади се часовият. — Луве. Отворете.

— Но…

— Отворете!

Вратата беше открехната едва-едва, Марсиак я дръпна силно и след като неутрализира портиера, Сен Люк и Ленкур го последваха, избутвайки двамата часови пред себе си. Партерът на малката кула беше мрачен и тих. Страшно изплашен, портиерът веднага призна, че пристигналата днес затворничка се намира в тайните помещения на голямата кула. Той допълни, че с нея се отнасят много добре, но това не го спаси от удар с дръжката на пистолета, който го приспа. Двамата пазачи, завързани здраво, също не бяха пожалени.

— А сега? — запита Ленкур.

Марсиак му повери пистолетите, взети от враговете, и му каза:

— Ще пазиш вратата. Ние отиваме да търсим Анес.

Младежът кимна:

— Не се бавете. Времето ни е ограничено.

Излизайки от покоите на кралицата, настоятелката на Сестрите на Сен Жорж откри капитана на своите Черни гвардейци в двора на Лувъра. Веднага той даде знак на спряната малко по-далече бяла карета. С тънка усмивка, изпълнена със задоволство, майка Дьо Восамбр гледаше как впрягът ѝ се приближава под светлината на факлите, съпровождан от изненадани и изпълнени със завист погледи. Привилегията някой да влезе с кола в Лувъра беше рядкост — тя ѝ беше отредена от краля, който публично ѝ засвидетелстваше уважението си. След любезния прием от кралицата тази вечер се превърна в истински триумф за нея. Оставаше само да я допуснат в Съвета, за да може орденът на Сестрите на Сен Жорж да си възвърне славата, и това щеше да се случи съвсем скоро.

— Баронеса Дьо Водрьой пристигна днес — осведоми я дискретно граф Д’Орсан.

— Без спънки ли?

— Никакви, майко.

— Чудесно. Още утре ще говоря с нея и не се съмнявам, че скоро ще я вразумя. Тя не може още дълго да остане глуха за повика на предопределението ѝ.

Теглена от четири коня, каретата спря пред тях. Един лакей чевръсто отвори вратата, друг постави стълбичка, а капитанът на Черните гвардейци ѝ подаде ръка. Опирайки се на него, настоятелката на шатленките влезе в купето. След като Д’Орсан затвори вратата, тя се настани възможно най-удобно, отпусна клепачи и зачака да я залюлее движението на каретата.

За да излязат от централния двор на тази средновековна крепост, каквато представляваше Лувърът, трябваше първо да преминат през дълъг дванайсет метра свод. Той се намираше в източното крило на замъка и завършваше, между две кръгли кули, с подвижен мост над рова. Отвъд впечатляваща укрепена входна порта — портата на Бурбоните — защитаваше достъпа до двореца откъм улица „Австрийска“. Пътят беше тесен, особено мрачен под свода, а преминаването при рова беше доста трудно, тъй като колите винаги рискуваха да се преобърнат.

Кочияшът караше майсторски. Сводът се изпълни с шум от копита, екипажът премина през решетката на входа на двореца и пое по тесния подвижен мост. Точно там един задъхан войник от швейцарската гвардия настигна каретата и я спря.

— Стойте! — заповяда той. — В името на краля!

Партерът на кулата на Храма се състоеше от голяма зала, свързана с вита стълба, която водеше към една от ъгловите кулички и към малките стаички, разположени в трите други кулички. Няколко факли мъждееха сред безмълвния мрак на голямата зала, както и по стълбата, по която Сен Люк и Марсиак слязоха, стиснали рапирите си. Те познаваха разположението на етажите, но нямаха представа какво ги очаква по-долу. Знаеха само, че Анес е затворена тук.

След като преминаха през една проскърцваща врата, откриха стая, приличаща на манастирска обител. Високи колони отделяха някаква галерия, облицована с плочки, и обграждаха квадратно пространство, до чийто пръстен под се стигаше по шест стъпала, а островърхият таван се крепеше на централен стълб. Галерията беше потънала в мрак. Затова пък маслени лампи слабо осветяваха средата на стаята, където имаше маса, дървен кон за изпълнение на наказания, вериги и железа, висяща клетка и различни инструменти за изтезания.

Без да се съветват, Марсиак и Сен Люк се разделиха. Единият пое надясно в галерията, а другият — наляво. Скоро гасконецът се вцепени и наостри слух. Стори му се, че чува нещо като… хъркане. Той се обърна, потърси Сен Люк, но не го видя. Тогава се приближи до прага на малка врата и прилепи ухо до дървото. Да, хърканията идваха наистина оттам. Силно хъркане, каквото само къркан до козирката мъж може да си позволи, без да се събуди.

Марсиак изпита огромно любопитство.

Леко, предпазливо отвори вратата.

В тясното и смърдящо пространство забравена свещичка догаряше в оставена на пода чиния. Тя едва осветяваше човешката форма, която, опакована със завивка, лежеше върху сламеник край стената. Но всеки лесно можеше да съзре връзката ключове, окачени на пирон, близо до спящия и до железен лост, подобен на тези, които палачите използваха, за да чупят ръцете и краката на клетниците, осъдени на приковаване към колело.

Марсиак беше впил поглед в ключовете, убеден че те са за килиите, тъй като този, който хъркаше, несъмнено беше тъмничарят. Нито той, нито Сен Люк притежаваха таланта на Ленкур да разбива ключалки. Ако искаха да отворят вратата на килията на Анес, имаха нужда от ключ.

Гасконецът затаи дъх и влезе вътре на пръсти.

Шумът от някаква верига го изплаши, но той много късно откри опасността и нямаше време да се предпази с ръка: от сенчестия ъгъл една сила скочи право към гърлото му. Едър и подвижен като котка, черният саламандър сключи челюсти върху дланта на Марсиак. Той инстинктивно го отхвърли, но острите зъби откъснаха парченце от плътта му. Силата се блъсна в стената и се оплете във веригата, която я държеше за врата. Опитваше се да се превърти, изпълнена с гняв, когато гасконецът заби рапирата си в главата ѝ.

Марсиак нямаше време да си задава въпроса кой беше толкова луд, за да държи сила на повод. Хъркането беше спряло, той се обърна бавно към сламеника, но видя, че вече е празен. След това, забравяйки за ранената си ръка, вдигна поглед към огромния, масивен и шишкав драк, чиито яки мускули се виждаха ясно под черните и блестящи люспи.

Странно заслепен, гасконецът преглътна.

Той никога не беше срещал подобен драк, но не ръстът му го правеше изключителен. Нито жълтите му и остри кучешки зъби, влажни от гъстата слюнка. Нито страшните нокти на могъщите му ръце. Нито дори животинският блясък в очите му на влечуго.

Този драк имаше две глави.

Ето го обяснението за силното хъркане, помисли си Марсиак.

— Хъм… Приятели? — опита се да рече той.

Чудовището изрева глухо.

Повикана отново от краля точно когато напускаше Лувъра, настоятелката Дьо Восамбр трябваше да остави каретата си насред подвижния мост, по който кочияшът вече беше я подкарал, и не можеше нито да се върне назад, нито да обърне. Оставяйки на капитана на гвардейците грижата да реши каква маневра трябва да бъде направена, тя последва швейцареца, когото бяха изпратили да я спре, и скоро беше приета в покоите на Негово Величество.

Луи XIII я чакаше в компанията на кардинал Ришельо и на достоен благородник, в чието лице тя разпозна маркиз Д’Обремон. Кардиналът стоеше прав и леко настрани. Кралят и маркизът седяха един до друг и разговаряха, а до тях имаше празен стол. Настоятелката влезе по-скоро заинтригувана, отколкото обезпокоена. Луи XIII я покани да седне и се извини, че я е повикал по такъв начин, без да се съобразява с етикета и в толкова късен час.

— Сир, служа на Ваше Величество — рече майка Дьо Восамбр и зае предназначения за нея фотьойл.

С кимване поздрави Д’Обремон, който ѝ отговори по същия начин. След това тя срещна погледа на Ришельо, без да може да прочете в него каквото и да било.

Но кралят започна да говори:

— Повиках ви при себе си, за да сложа бързо край на една афера, която искам да бъде разрешена, преди да тръгна утре за Сен Жермен. Маркиз Д’Обремон, когото познавате, е мой приятел. Той обаче се безпокои за личност, която му е скъпа и която знае, че се намира в плен при вас.

Настоятелката се обърна към маркиза и невъзмутимо зачака.

— Става дума за баронеса Дьо Водрьой — рече студено благородникът.

Майка Дьо Восамбр издържа, без да мигне, обвинителния му поглед.

Значи така: напълно безсилен, Ла Фарг се беше обърнал към своя другар Д’Обремон, който да отправи молба към краля.

— Наистина ли? — произнесе тя.

— Познавате ли я? — запита Луи XIII.

— Да, сир. Познавам я, тъй като тя беше една от най-обещаващите ни послушнички. Но се отказа от божествената си мисия, за да постъпи на служба при господин Кардинала.

Ришельо се наведе над рамото на краля и му прошепна в ухото:

— Анес дьо Водрьой е от тези, които, под командването на капитан Ла Фарг, толкова вярно ви служиха, сир.

Луи XIII кимна.

— Майко — поде отново Д’Обремон, — съобщиха ми, че баронеса Дьо Водрьой в този момент, против волята си, е затворена в килия на остров Възвишението Сен Мишел. Вярно ли е това?

— Не, господине. Не е вярно.

Тя не лъжеше, тъй като Анес вече се намираше в кулата в Храма. За пореден път Ла Фарг беше закъснял.

Спокойната увереност на настоятелката смути маркиза.

— Нито там, нито в друга килия ли? — настоя той.

— Нито в друга — отговори майка Дьо Восамбр, без да трепне.

Тя си позволи дори да се усмихне мило и със съжаление, сякаш искаше да се извини, че не може да помогне, въпреки желанието си.

Марсиак изхвърча през малката врата като през дулото на оръдие. Той се блъсна в една от колоните в галерията, на метър от земята, и падна тежко върху каменните плочи. Стенейки от болка, с наранен кръст, се опита да стане, но не успя. Загуби съзнание, когато видя двуглавия драк да се навежда, за да излезе от леговището си.

Въоръжен с тежкия железен лост, който държеше до сламеника, колосът се изправи и се взря във все още дишащия гасконец. След това вниманието му беше привлечено от друг натрапник. Сен Люк крачеше напред, предпазлив, но уверен в себе си, с рапира в ръката, а погледът му беше съсредоточен върху острието. Мелезът спря, преди да се озове близо до железния лост. Без да сваля оръжието си, той направи три крачки настрани, за да отклони драка от Марсиак.

И зачака.

Чудовището изрева и се хвърли напред.

Сен Люк отби атаката му, после и втората, та и третата. Не беше възможно да парира, нито да отклонява ударите на железния лост. Дракът ги нанасяше толкова силно, че те можеха да пречупят рапирата му или да я изтръгнат от дланта му. Концентриран, мелезът се снишаваше, извиваше се, с огромно усилие избягваше лоста, който свистеше във въздуха. Очакваше дракът да се измори, но всъщност неговите сили започнаха да се изчерпват.

Опитвайки се да премине в отстъпление, Сен Люк напусна галерията и се озова в централното пространство на голямата зала, където се намираха инструментите за мъчения. Колосът го последва. Мелезът се опита да извлече полза от разположението на вещите в помещението. Дракът беше прекалено глупав, за да прилага стратегия, той се оказа неспособен да предвижда хитростите и уловките на противника си, но силата и бързината компенсираха липсата на интелигентност. Нищо не му се опираше. Той с лекота преобърна масата за мъчения, помете с обратната страна на ръката си тежък мангал от ковано желязо и нанесе страшен удар на висящата клетка, която бавно започна да се люлее.

Това движение за миг го разсея и насочи в грешна посока слепия му бяс.

Тогава Сен Люк се втурна напред, забравил напълно всяка предпазливост. Опита се да прониже драка, но острието му се приплъзна по черните люспи. И нещо по-лошо: когато залитна напред, една огромна длан се сключи около неговата. Имаше чувството, че чудовището ще изтръгне ръката му. Повдигнат от земята, благодарение на невероятната сила, той полетя към стената и жестоко се заби в нея. От удара дишането му секна. Изпусна рапирата си. Нозете му се подвиха. Опита се да се изправи и с усилие се подпря на каменната плоча. Като пиян видя с крайчеца на окото си, че дракът се приближава и вдига железния прът, готвейки се да го стовари върху него и да разбие черепа му. Навеждайки се на една страна, за да прикрие това, което се мъчи да направи с дясната си ръка, Сен Люк хвана камата, пъхната в ботуша му. Може би все още имаше някакъв шанс. Само един. Не повече. Изчака последния момент, хвърли се с цялата енергия на безнадеждността. Железният прът го перна леко, точно преди да забие острието в люспестата плът. И още веднъж. И още веднъж.

Дракът простена, олюля се, изпусна оръжието си, което падна с трясък върху пода…

… и сключи люспестите си ръце около гърлото на мелеза.

Сен Люк изхълца. Краката му вече не докосваха земята. Рискът да умре от удушаване беше по-малък, отколкото дланите, които го притискаха, да пречупят гръкляна му. Той стягаше мускулите на врата си, колкото можеше. Удряше с крака във въздуха. Хвана огромните лапи с надеждата да разхлаби хватката им. Опипом се опита да намери изход, слабо място, надежда.

Напразно.

Тогава една желязна кука се стовари между главите на драка, за момент висеше срещу гърдите му и изведнъж се издигна нагоре. Това беше куката, благодарение на която Остриетата проникнаха в Храмовия замък, тази, която Марсиак носеше на колана си и която сега висеше на въже.

Куката се закачи между главите и гасконецът теглеше здраво, а металическите остриета се забиваха от двете страни. Бликна черна кръв. Колосът пусна Сен Люк и се опита да изтръгне куката. Но Марсиак държеше здраво въжето. Остриетата проникваха още по-дълбоко в плътта. Дракът се олюля назад, но успя да се задържи, без да падне. Гасконецът теглеше с всички сили и надаваше вопли, тъй като ухапаната от силата ръка го болеше страшно. Обаче не се предаваше. Продължаваше да тегли, извиваше се, гримасничеше, подметките му се пързаляха по плочите. Накрая чудовището се свлече назад, а забилата се в тялото му кука изтръгна кървави люспести парчета месо. Чу се шум като от разчленено животно, когато кости и вътрешности започват да се разпадат. Бликнаха лепкави струи и от двете глави.

Огромното влечуго агонизираше по гръб и мълчанието, възцарило се в безлюдната зала, звучеше като тържествен химн в ушите на двамата мъже, които едва си поемаха дъх.

— Как си? — запита Марсиак след малко.

Сен Люк, опрял гръб към обърнатата маса за мъчения, още не можеше да се изправи.

— Добре съм — излъга той с изтерзан глас.

Протегна треперещия си пръст.

— Там… Там… Вратата, която води към килиите. Намерих я преди… Иди да потърсиш Анес, искаш ли?

Гасконецът кимна, отдалечи се на няколко крачки, след това се върна и отиде да вземе ключовете за килиите от трупа на двуглавия драк.

В края на краищата беше заслужил напълно тази скъпоценна връзка.

От прозореца на един стар етаж в Лувъра Ла Фарг гледаше към Храмовия замък и под бледата и синкава светлина на звездите различаваше лесно величествения силует на кулата на Храма.

Висока петдесетина метра, тя беше видима почти отвсякъде в Париж и изпъкваше ясно, когато падаше мрак, благодарение на светлината, която блестеше на пирамидалния ѝ покрив. Това беше светлина от голям фенер, в който имаше солер — алхимичен камък, наричан още „камъка от Бохемия“, тъй като само алхимиците от това кралство познаваха тайната му. Солерите — които бяха открити съвсем наскоро — озаряваха околността с буен пламък и имаха само един недостатък: процесът на създаването им беше колкото опасен, толкова и скъп. Този от кулата на Храма беше бял и както повечето други подобни в Париж служеше за направляване на виверните. Над Лувъра гореше син; червен — над Кардиналския дворец; а много скоро жълт солер щеше да се появи над „Пощенска служба Гаже“.

Вперил взор в далечния фенер на шатленките, капитанът на Остриетата чакаше сам и търпелив.

Най-после чу стъпките на Балардийо, който приближи.

— Маркиз Д’Обремон си тръгна от краля, капитане. Той ми предаде това за вас.

— А настоятелката Дьо Восамбр?

— Кралят я задържа при себе си.

Без да обръща глава от прозореца, Ла Фарг взе писмото, което Балардийо му връчи, отвори го и го прочете.

— Тя е отрекла — рече той и вдигна глава.

Насочвайки отново поглед към кулата на Храма, капитанът смачка хартията в юмрука си и добави натъртено:

— Сега не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че те ще успеят.

Вратата, която посочи Сен Люк в едно от подземията в кулата на Храма, водеше към тясно стълбище. След като слезе по него, Марсиак намери малка квадратна стая и няколко ниски врати.

— Анес? — провикна се той. — Анес, тук ли си?

— Никола? Ти ли си?

— На вашите услуги, баронесо.

Благодарение на ключовете от тъмничаря той отвори вратата, иззад която се обади Анес, и освободи младата жена.

Веднага тръгнаха на обратно.

— Бога ми, Никола! Колко се радвам, че те виждам…

— Аз също…

— Вероятно това е обяснението, че една от ръцете ти опасно се приближава до бедрото ми…

— Съжалявам. По навик.

— Тя продължава да лази надолу, Марсиак…

— Мръсница…

Анес предпочете да се отстрани от гасконеца, преди да бъде принудена да му счупи пръстите, което щеше да развали радостта от щастливата среща.

— Значи наистина съм видяла Балардийо на покрива този следобед, когато пристигах тук!

— Той беше.

— Помислих си, че полудявам. Предполагах, че е мъртъв, знаеш ли?

— Съвсем жив си е.

Посочвайки ѝ пътя, той продължи:

— Да вървим, баронесо. Все още не сме се измъкнали, а времето е малко.

— Нали не си сам тук? — запита Анес, докато го следваше по стълбите.

— Не. Ленкур и Сен Люк също участват.

Намериха мелеза, който ги чакаше в залата за мъчения, и минавайки оттам, баронеса Дьо Водрьой забеляза трупа на двуглавия драк, който лежеше в локва черна кръв.

— Виждам, че сте се запознали с домакина на кулата.

— Той ни устрои незабравимо посрещане — отговори Марсиак.

Побързаха да се присъединят към Ленкур, който в полумрака на партера се беше облегнал на стената, близо до входната врата. Младежът дебнеше през открехнатата порта и държеше в двете си ръце по един пистолет.

Усмихна се, когато забеляза, че макар чертите на лицето ѝ да изглеждат опънати, Анес дьо Водрьой несъмнено е напълно здрава.

— Радвам се да ви видя — рече той.

— Благодаря — отвърна тя. — Аз също.

Ленкур ясно съзря в какво състояние са другите двама след сражението с чудовището, но не си позволи никакъв коментар.

— Часовите видяха, че малката врата в градината не е заключена — заяви той. — Вървете. Скоро ще обявят тревога.

— Вие няма ли да дойдете? — учуди се Анес, като видя, че той се отмества, за да им даде възможност да минат.

— Ще ви настигна на мястото, където ви чакат конете, не се безпокойте.

Сен Люк се усмихна разбиращо, след това даде знак на Марсиак и на Анес бързо да го последват.

Ленкур затвори вратата подир тях. Изчака малко, колкото да се убеди, че не са ги забелязали и не е необходимо да се връщат спешно в кулата. После се отдалечи и вече съвсем сам пое нагоре по витата стълба, която се издигаше към една от ъгловите кулички на сградата.

В Лувъра Ла Фарг не можеше да види ясно какво се случва на върха на кулата на Храма. Не забеляза как Ленкур изненада и халоса един часови на кръговия път. Не забеляза също как той задържа Черния гвардеец да не падне от високото. Нито как покри с голямо розово парче плат фенера, в който се намираше ослепителният солер на шатленките.

Това, което успя да зърне, беше, че фенерът в Храмовия замък почервеня.

Както повечето укрепления, Храмовият замък беше построен така, че в по-голяма степен да възпрепятства нахлуването вътре, отколкото бягствата. След като успяха да избегнат бдителността на няколко часови, Сен Люк, Анес и Марсиак се качиха на покрива на някаква сграда, прилепена към стената на крепостта, и помагайки си с куката и с въжето на гасконеца, скоро преминаха от другата страна. Сен Люк последен преодоля назъбената стена, вдигна очи към върха на кулата на Храма и видя почервенялата светлина на фенера: Ла Фарг вече знаеше, че Анес е освободена.

Малко по-късно бе обявена тревога. В това време те се присъединиха към Андре в тъмен заден двор, където конярят на Остриетата чакаше с жребците. Отначало се чуха викове. После засвистяха изстрели и камбаната в Храмовия замък тревожно заби.

— Трябва да вървим — прошепна Сен Люк.

— Ами Ленкур? — възпротиви се полугласно Марсиак. — Ще го изоставим ли?

— Тази проклета камбана скоро ще събуди целия квартал. Смяташ ли, че Черните гвардейци ще се забавят, преди да изпратят патрули?

— Ленкур е един от нас.

— Той знае какво рискува.

— Ние не изоставяме нашите, Сен Люк.

— Изоставяме ги, когато мисията ни трябва да завърши успешно.

— Стига вече! — прекъсна ги Анес, въздържайки се да повишава тон. — Ленкур може и да успее. Той ще…

— Ако го преследват и има капка ум — прекъсна я мелезът, — това място е последното, накъдето ще тръгне, тъй като ще повлече хайката след нас.

— Да го почакаме още малко — настоя младата жена.

Сен Люк изруга.

Продължаваха да се чуват детонации. Някой издаваше ясни и категорични заповеди. Ясно беше, че се провежда лов на човек.

— Права си, баронесо — прошепна Марсиак. — Но ти няма да оставаш. Много е опасно. Аз ще чакам Ленкур. Вие тримата, тръгвайте. Ще ви намерим по-късно — Ленкур и аз.

— И дума да не става.

— Нямаш избор, Анес. Сен Люк не греши в едно отношение: Ленкур знае какво рискува. Ние също. И щом всички приехме да се подложим на опасност, то беше, за да те освободим. Нека не те заловят отново.

Анес дьо Водрьой замълча. Марсиак имаше право, но ѝ беше трудно да признае това.

Тя кимна тъжно.

— Съгласна съм — рече. — Но…

Не завърши изречението и се усмихна широко, когато видя Ленкур, който пристигаше с рапира в ръка, тичайки равномерно и без да проявява особено безпокойство.

— Какво има? — обади се той в отговор на всички обърнати към него погледи.

Кралят задържа малко майка дьо Восамбр, след като маркиз Д’Обремон си тръгна. Той прояви любезност и загриженост, вероятно защото искаше срещата да завърши приятно, а не с нотка на проявеното в началото подозрение. Луи XIII имаше огромна нужда от подкрепата на шатленките, за да рискува да огорчи тяхната настоятелка. Независимо че тази вечер тя не отговори утвърдително на нито едно обвинение, поставените ѝ въпроси вероятно я бяха разгневили, макар да ставаше дума — както твърдеше кралят — само „за бързо разплитане на маловажна афера“.

Майка Дьо Восамбр обаче не беше вчерашна.

Ла Фарг се опита да я компрометира, а Д’Обремон отлично знаеше за какво става дума. Ами Ришельо? Участваше ли и той в тази история? Не. Капанът беше прекалено несръчно поставен, прекалено примитивен, за да има Кардиналът пръст в него.

Но на какво се надяваше Ла Фарг? Сигурно си мислеше: тя няма да посмее да отрече пред краля факта, че баронеса Дьо Водрьой е нейна пленница?

Монахинята разбра какво се е случило, когато каретата ѝ наближи Храмовия замък.

Старата крепост беше вдигната под тревога, камбаната биеше, всички прозорци светеха, пазачите бяха скочили на оръжие, а патрулите обикаляха дори околните улици. Някакви мъже бяха нахлули в крепостта. Те бяха освободили Анес от кулата на Храма и я бяха отвели, като оставиха след себе си един труп и няколко часови в безсъзнание. Не бяха действали маскирани. Един от тях беше мелез.

— Сен Люк? — възкликна граф Д’Орсан. — Това са само Остриетата!

— Отлично заключение — рече майка Дьо Восамбр гневно.

— Майко, кажете само една дума — и ще ги арестувам всичките, преди да пукне зората. Първо — Ла Фарг.

— А по каква причина?

— Но майко! — изненада се капитанът на Черните гвардейци. — Не е ли очевидно?

Настоятелката не отговори.

Нямаше настроение да признае пред Д’Орсан, че е излъгала краля — нещо, което Ла Фарг знаеше, че ще стори. Така че как можеше сега да обвини Остриетата, че са освободили със сила една пленница, която беше отрекла да крие? Познаваше Ла Фарг. Знаеше, че той ще надделее, ако се опита да го срази.

Побледняла и разтреперана от безсилен гняв, тя нареди камбаната да млъкне и да върнат на фенера обичайната му белота.

— Също така намерете задоволително обяснение за цялата тази бъркотия.

Ла Фарг и Балардийо напуснаха Лувъра на коне и се присъединиха към останалите, които ги чакаха на седлата пред Новия мост. Всички се усмихваха. Особено Анес и Марсиак. Но също Ленкур и дори Сен Люк под мустак. Чувстваха облекчение и задоволство. Бяха победили.

С блестящ от гордост поглед, техният капитан леко кимна, докато лъчезарният Балардийо, намигна съучастнически на младата жена.

Отново бяха заедно — не беше нужно да казват каквото и да било.

— Да се връщаме — рече Ла Фарг.

4.

Седналият пред огледалото дракон беше приел образа на елегантен благородник с фини черти и руси коси. Беше учудващо бледен, очите му на влечуго светеха с тъмен блясък, докато приказваше. Огледалото, с което общуваше, отразяваше не неговото лице, а това на събеседника му: стар червен дракон с масивна и люспеста глава, увенчана с троен костен гребен, беше изникнал от повърхността му и блестеше в полумрака. В Мадрид, където се намираше, този друг дракон също имаше човешки вид. Но магическите огледала разкриваха истинската природа на тези, които ги използваха.

— Смятате ли, че убийството на Алхимика беше грешка? — запита червеният дракон.

— Не зная, Ересиарше3.

— Вече получих упреци за това… Но Алхимика беше наясно каква цена трябва да плати. Можехме ли да го оставим в ръцете на шатленките и да поемем риска да разкрие нашите тайни, когато го измъчват?

— Разбира се, че не. Обаче…

— Наследникът все още може да се появи — продължи Ересиарха, без да слуша другия. — Нищо не трябва да му попречи! Нищо не трябва да възпрепятства плановете ни!

Пред огледалото Благородника замълча. Той изчака червеният дракон да се успокои и рече:

— Аз съм верен и отдаден вам, Ересиарше. Обаче господарите на Първата ложа са нетърпеливи. Нашите противници не престават да припомнят усилията и огромните средства, които Черният нокът посвети на Великия промисъл. Мнозина са готови да ги послушат. Засега успях да преодолея донякъде неуспеха ни, но…

— Това беше неуспех на Алхимика, само на него!

— Въпреки това Черният нокът иска от нас да постигнем резултати.

— Ще стане.

— Кога?

— Много скоро.