Драконът на Арканите

1.

В деня след бягството си Анес пожела да се поклони на гроба на Алмадес. И тъй като възнамеряваше да отиде сама, Балардийо я проследи дискретно до гробището, където я наблюдаваше отдалече.

Знаеше, че е нещастна и страда. Впрочем всичко, което тя изпитваше, го вълнуваше. Той споделяше радостите и скърбите ѝ, съмненията и удоволствията ѝ, ядовете и съжаленията ѝ. Не можеше да е щастлив, ако тя не беше, и това продължаваше, откакто Анес бе поверена на неговата опека, веднага след като се роди, от баща ѝ — напълно безразличен към съдбата на единствената си дъщеря.

В малкото гробище Балардийо се скри зад един надгробен паметник, когато забеляза, че Анес се връща. Той я чу да минава и изчака да стигне до оградата, за да излезе от скривалището си. Но вероятно беше се забавил прекалено дълго. След като се огледа и не я видя, изруга и се хвърли напред, мислейки си, че не знае дали е тръгнала наляво, или надясно. Излезе от гробището почти тичешком, спря и с биещо до пръсване сърце потърси с поглед младата баронеса след тълпата, заливаща парижката улица.

— Не можа да се сдържиш.

Той успя да се овладее да не подскочи и придавайки си безразличен вид, се обърна с достойнството на прелат.

Скръстила ръце, присвила единия си крак, Анес се беше облегнала на стената на гробището. Беше облечена като ездачка с рапира през кръста — ботуши, панталони до коленете, корсет от кървавочервена кожа над бяла риза. Това привличаше вниманието на минувачите, но тя не им обръщаше внимание. Гологлава, с развети черни коси, гледаше него, Балардийо, и никого другиго.

— Моля? — измрънка той.

— Не можа да се сдържиш и ме проследи — рече и се приближи към него.

Старият войник, който беше ужасно почервенял от жегата, отстъпи назад.

— Кой това? Аз ли? — опита се да протестира той.

— Какво? Отричаш ли?… Отричаш ли, че в този момент се намираш тук?

Той се поколеба.

— Не отричам очевидното, отричам да съм имал подобно намерение. Не съм те следил. Отивах на същото място, накъдето се беше запътила ти, това е всичко.

— Това е всичко — весело изчурулика баронеса Дьо Водрьой. — А какво търсеше зад гробницата?

— Аз… Аз пикаех.

— В гробище?

— Точно там никой не се обижда.

Тя го погледна. Зачака. Капка пот блестеше върху горната ѝ устна и една къдрица се беше залепила за челото ѝ.

— Добре де, признавам си! — възкликна Балардийо и разпери ръце. — Следях те!… Хубава работа! Нима ще ми се сърдиш за това, че се безпокоя?

— Безпокоиш ли се? — учуди се Анес. — За какво?

Той огледа подозрително околността и невинните минувачи, след това се наведе към ухото на Анес и прошепна:

— Вие всички като че ли сте решили — и ти на първо място, — че настоятелката Дьо Восамбр е приела поражението си безропотно. Аз пък казвам, че въобще не се е отказала да ти скрои мръсен номер… Ergo, аз бдя.

— Ergo ли?

— Ergo означава „следователно“…

— Зная какво означава — нежно отвърна Анес. — Но не ми беше известно, че говориш латински… Хайде, старо магаре, ти победи. Бди над мен колкото си щеш.

— Ти даже няма да ме забелязваш, хлапе.

— Ако се случи, ще е за първи път.

Поклащайки глава, развеселена и изпълнена с недоверие, Анес се обърна към входа на гробището и докато погледът ѝ се рееше към гроба на Алмадес, макар да не можеше да го види оттук, усмивката ѝ бавно изчезна. На свой ред Балардийо стана сериозен.

— Значи дракон извърши това, нали? — запита след малко младата жена.

— Да.

— Но откога драконите се избиват помежду си?

В странноприемницата на улица „Желязното гърне“, където беше станал редовен клиент, Лепра обядваше сам. Начумерен и кисел, той сега пиеше ракия и машинално подхвърляше зарове, без да престава да гледа към вратата. Очакваше Атос, който трябваше да дойде при него след края на работния си ден. После се готвеха да отидат в Лувъра заедно, откъдето кралските мускетари щяха да ескортират Негово Величество до двореца му в Сен Жермен.

Преди няколко дни Атос посъветва Лепра да се въоръжи с търпение срещу студения, дори леко враждебен прием, който мускетарите му засвидетелстваха, когато се завърна сред тях. Според Атос повечето не му се сърдеха, че толкова често е свалял и обличал отново мантията. Трябваше да докаже верността си. Ако избягваше скандалите и въоръжените схватки, с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Налагаше се да се откаже от прекалено големите си претенции.

Атос имаше право за най-важните неща. Междувременно Лепра си даваше ясна сметка, че начинът, по който всички го гледат, се беше променил, откакто разбраха за рансата. Тази болест измъчваше душата и плътта. В крайна сметка понякога, след десетилетия, тя бавно, но необратимо превръщаше страдащия в гротесково и всяващо ужас създание, чието деформирано тяло и изтерзано съзнание се гърчеха около последната и упорита жажда за човечност. Един от първите симптоми беше, че някои от близките, щом научаваха за болестта, започваха да виждат в болния чудовище, макар все още да не беше такова, и от този момент нататък го възприемаха през призмата на презряното обезчовечаване. От този момент той преставаше да бъде самият себе си и се превръщаше в поразен от ранса клетник.

Поразен от ранса клетник…

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой знаеше, че е болен от ранса вече от няколко години. Но никога не беше мислил за себе си като за поразен от ранса клетник, тъй като държеше в тайна страданието си. Сега вече всеки ден погледите на околните му напомняха за състоянието му и се отвръщаха от него. Освен погледите имаше и разговори, които секваха, когато той се появеше наблизо. Също и изпълнени с неудобство жестове, съжаление, повече или по-малко дискретни прояви на враждебност в негово присъствие.

С блуждаещи в главата мисли, Лепра забеляза, че чашката му за ракия е празна.

Вече?

Имаше намерение да поръча друга, когато вратата към улицата се отвори. Обаче влезе не Атос, а двама други мускетари, които не носеха мантии, но Лепра все пак ги разпозна: Брусиер и Сардан. Мъжете на свой ред го забелязаха и Брусиер пожела да отидат другаде, но спътникът му категорично отказа.

Те седнаха край една маса.

Лепра познаваше добре само Брусиер. Сардан отскоро се беше присъединил към кралските мускетари. Никога не беше имал проблеми с първия. Затова пък вторият беше от тези, които се отнасяха зле с него и се държаха дръзко. До този момент, по съвет на Атос, Лепра предпочиташе да не обръща внимание на нападките и на дебелашките му подмятания. Но му беше все по-трудно да се прави, че не чува и не вижда. Защо Сардан се държеше по този начин? Може би изпитваше към болните от ранса презрение и омраза, както и известен страх. Може би се надяваше, като унижава прочут мускетар, да демонстрира, че е по-способен от него. Беше по-малкият син на знатен благородник и гордо носеше името си.

Лепра не се вълнуваше от това. През този ден, може би и заради алкохола, който беше погълнал, усещаше, че повече не би издържал да търпи. Усети ясно, че ако остане, нещата ще се развият зле.

И остана.

Двамата мускетари си поръчаха пиене. Веднага след като им донесоха поръчката, Сардан повика сервитьорката и на висок глас попита:

— Тук миете ли съдовете?

Престори се, че не вижда как Лепра го гледа мрачно. Брусиер обаче забеляза и се разтревожи.

— Разбира се, господине. Мога да гарантирам.

Сервитьорката тръгна да изпълнява други поръчки, когато Сардан я спря:

— Сигурно ли е?

Тя се обърна, разколебана.

— Аз… Аз гарантирам, господине. Да не би чашата ви да е мръсна?

— Достатъчно — намеси се Лепра с леден глас.

— Хайде, Сардан, хайде… — миролюбиво рече Брусиер.

— Защото, вижте — продължи другият, — има чаши, от които не бих желал да пия след някои ваши клиенти…

— Моля, господине?

Смъртнобледен, Лепра понечи да стане, но успя да сдържи гнева си. С жест Брусиер отпрати сервитьорката, която си тръгна, присвивайки рамене. Сардан като че ли се отказа, но изведнъж попита, показвайки ръба на чашата си:

— Не е ли това лига от ранса?

Споменаването на болестта предизвика тръпка на отвращение сред присъстващите в странноприемницата, а някои от тях инстинктивно се отдръпнаха от масата на мускетарите. Лепра скочи и тръгна бесен към обидилия го. Брусиер също скочи. Сардан късно забеляза гневния блясък в очите на кавалера Д’Оргьой. Брусиер се опита да се намеси и сложи ръка на гърдите на Лепра.

— Лепра, много ви мо…

Но не можа да завърши изречението: страхотен удар с глава му счупи носа и той падна ничком. Лепра продължи да настъпва към Сардан. Беше извадил прочутата си бяла рапира. Гледаше като човек, решил да закове противника си за стената, вместо да кръстоса с него остриета по правилата на дуела.

— Господа!

Лепра не чу.

Сардан стана, опита се да отстъпи и да извади рапирата си. Не успя да извърши маневрата и изгубвайки равновесие, падна тежко назад сред бързо разместените столове. С върха на острието си от драконова кост кавалерът Д’Оргьой прикова адамовата му ябълка и го принуди да остане проснат на земята.

Разтреперан от яд, който напразно се опитваше да обуздае, Лепра усети, че нечия ръка спокойно, но здраво хваща китката му. Беше Атос, който току-що пристигна — той беше извикал „Господа!“, но гневният му приятел не го чу.

— Овладейте се, Лепра — без сянка от вълнение му каза благородникът.

Като събуден от кошмарен сън, Лепра отстъпи две крачки назад и отпусна рапирата си. Сардан се изправи, докато Брусиер, с окървавен нос, се опитваше също да стане. Погледът на Атос ги принуди да се оттеглят, което те и сториха.

— Тази история няма да свърши така, нали? — запита Лепра.

— Не, друже. Боя се, че не.

Изпратен да донесе вести от квартала при Храма, Марсиак се върна в двореца на Ястреба рано следобед. Той намери Ла Фарг и останалите в градината, под сянката на кестена, около старата маса, където те похапваха. Първата му грижа беше да изпие чаша бяло вино. После, след като пийна още и опита от ястията, които Наис носеше, той разказа между две преглъщания, че Сестрите на Сен Жак намерили обяснение за суматохата през нощта.

— Трябва да ви кажа, че камбаната им събудила всичко живо. А да не говорим за стрелбата по Ленкур и за патрулите, изпратени след нас по улиците…

Прекъсна изложението си, за да попречи на заминаването към кухнята на две парчета сливова торта, които измъкна от ръцете на Наис, и така разколеба нейното дискретно и старателно прислужване.

— По-добре отиди в избата да напълниш бутилките — каза дружелюбно Анес на девойката.

— Да — обади се гасконецът. — По-добре свърши тази богоугодна работа.

— Е? — настоя Ленкур. — Какво е обяснението?

— Драки. Драки се опитали да нахълтат в Храмовия замък през тази нощ. И както може да се очаква, Черните гвардейци, чиято храброст не подлежи на съмнение, героично ги отблъснали и след това огледали околните улици, за да се убедят, че опасността е отстранена.

— А защо драките са искали да влязат посред нощ в Храма?

Марсиак присви рамене.

— Тайна. Впрочем, като доказателство за словата им, шатленките показали четири люспести трупа, сред които бил двуглавият колос, който предизвикал сензация. Хората се блъскали по цялата улица „При Храма“, за да го видят.

— Аз също бих отишъл — прошепна Балардийо на ухото на Анес.

Тя предпочете да не му отговори.

— Що се отнася до драка с две глави — намеси се Сен Люк, — разбирам. Но откъде са се пръкнали другите три трупа?

— Не зная — призна си Марсиак.

Впрочем този проблем въобще не го интересуваше.

— Може би шатленките са ги държали затворени в някоя дупка — предположи Ленкур. — И са ги погубили, за да потвърдят измислиците си.

— В Люспестия квартал — рече баронеса Дьо Водрьой — е пълно с драки.

В Люспестия квартал на остров Света Богородица, който по онова време все още не се наричаше остров Свети Луи, живееха само драки.

— Важното е единствено това, че шатленките лъжат — заяви Ла Фарг, когато Наис се върна от избата с пълни бутилки.

Тъй като беше видял сметката на тортата, Марсиак подаде чинията си на младата прислужница с усмивка и с лек реверанс. Нежната Наис я взе и си тръгна. Развеселената Анес яко смушка гасконеца с лакът в ребрата, за да му отмъсти, задето се подиграва с клетото момиче.

— Щом лъжат — продължи капитанът на Остриетата, — то е защото искат историята да свърши дотук и никой да не научи нищо. Така че ние въобще няма да бъдем обвинени, както и подозирах. Настоятелката Дьо Восамбр би изгубила много от скандала, който непременно ще последва…

— Остава да разберем защо тя те взе в плен — рече Сен Люк, обръщайки се към Анес.

През нощта, след като я освободиха, Анес разказа на Остриетата какво се беше случило с нея от момента, когато успя да проникне в абатството на остров Възвишението Сен Мишел, до залавянето ѝ на площадката за отлитане на виверните. Там настъпи обрат, който тя не можа да предотврати. Търсеше Франсоа Рейно д’Омбрьоз, сина на маркиз Д’Обремон. Той беше лейтенант от Черните гвардейци и изчезна по време на тайнствена експедиция, в която участваше в Елзас. Какво му се беше случило? Дали беше жив, или мъртъв? Ранен? Болен? Ако се чувстваше добре, защо не се обаждаше? Всичко това баронеса Дьо Водрьой се надяваше да разбере с помощта на сестра Беатрис д’Осен, бялата вълчица, която бе ръководила експедицията в Елзас и която сега беше пазена тайно в крепостта на шатленките.

Нищо обаче не предвещаваше онова, което Анес щеше да открие.

Измъчена и много слаба, сестра Беатрис не можа да ѝ разкаже как, подпомогната от ескадрон Черни гвардейци, командвани от Д’Омбрьоз, беше нападнала и не успя да победи дракон, член на ложата на Арканите. Затова пък тя я предупреди за огромна опасност, като сподели с нея кошмарното си видение за голям черен дракон, който подпалва Париж. Вълчиците от ордена на Сестрите на Сен Жорж притежаваха способността да предвиждат. Младата баронеса Дьо Водрьой нито за миг не се усъмни в реалността на трагедията, която се подготвяше, нито в това, че трябва да се действа мълниеносно. За съжаление, тя не разбра кой знае какво от обърканите обяснения, които успя да измъкне от изнемогващата сестра Беатрис. Много въпроси останаха неразгадани, както и тези: Кой беше драконът? Откъде идваше? Защо нападна Париж?

И най-вече — кога щеше да се случи това?

С изпълнен с болка и отсъстващ поглед, Анес се върна към най-важното — към видението, за което разказа на другарите си през нощта.

— Видях черен дракон да напада Париж и да превръща в пепелище Лувъра — каза тя. — Ето защо шатленките ме взеха в плен. Те не искаха да разпространя тайната, която сестра Беатрис на всяка цена настояваше да науча.

— Но те не биха могли да те държат затворена вечно? — намеси се Марсиак.

— Все пак са се надявали, че ще задържат Анес достатъчно дълго — заяви студено Сен Люк. — Докато тайната вече изгуби значение. Или докато Анес се съгласи да мълчи.

— Настоятелката Дьо Восамбр не се е отказала от намерението си да ме убеди да стана монахиня — подчерта баронеса Дьо Водрьой.

— Тя е убедена, че призванието ти е сред Сестрите на Сен Жорж — рече Ла Фарг.

— Призванието ми е да бъда там, където искам.

— Не разбирам — призна си Ленкур, който следваше нишката на собствените си мисли. — Ако видението ви е пророческо…

— То е такова — заяви Анес. — Не сторим ли нищо, това, което видях, ще стане.

— В такъв случай защо шатленките си мълчат? Защо пазят в тайна толкова ужасяващо пророчество? Имат ли нещо да крият? Нещо още по-чудовищно от опасността, надвиснала над Париж?

— Точно това трябва да разберем — отсече Ла Фарг.

Думите му бяха последвани от изпълнено с изумление мълчание.

— Ние ли? — рече Марсиак. — Защо ние?

— Защото някой трябва да го направи, а никой друг няма да се заеме. И също така, тъй като аз взех решение.

Гасконецът реши, че последната причина е най-убедителна.

— Добре — съгласи се той.

— Нямам никакви скрупули да се разровя в мръсното бельо на шатленките — заяви Сен Люк. — Но Кардиналът може да погледне на нещата от съвсем друг ъгъл, като имаме предвид обстоятелствата…

— Шатленките са могъщи — заяви Ленкур. — Днес те се ползват от подкрепата на краля, на Парламента и на народа, докато Кардиналът е подложен на критики повече от всякога. Също както Сен Люк, дълбоко се съмнявам, че Негово Преосвещенство ще одобри нашата инициатива.

— Така е — призна капитанът на Остриетата. — Ето защо няма да споделяме нищо с него.

Имаше много истински измислени имена, но го наричаха Благородника, по названието на един от двайсет и двата големи аркана на Тарото на Сенките4. Това беше традиция в ложата, към която с гордост принадлежеше, толкова тайна ложа, че беше натоварена с легендарна аура дори в лоното на Черния нокът. И така, като тайнствено проклятие, ложата на Арканите предизвикваше вцепеняващ страх сред тези, които вярваха, че тя съществува, а у другите — суеверен респект, изпълнен с предпазливост и с безпокойство. Дори могъщите господари на Великата мадридска ложа доста се колебаеха дали да ѝ поискат сметка, когато се досещаха за плановете ѝ. Колкото до членовете, те се подчиняваха на един от Арканите: Ересиарха.

Седнал в орехов фотьойл с велурена тапицерия от Женева, Благородника размишляваше пред огледало, поставено върху изтеглена до стената маса, между свещите на два големи сребърни канделабъра. Ръката му почиваше апатично, преметната през облегалката, с върха на пръстите си държеше чаша, пълна със златна течност, от която отпиваше бавно, зареян в мислите си. Русите му коси бяха още влажни от банята, която току-що бе взел, за да се освежи. Тази вечер беше само по панталон до коленете и риза от скъпа материя, прилепнала към мократа му кожа. Висок и слаб, беше на около трийсет години. Чертите на лицето му бяха фини, почти женствени; притежаваше странен и перверзен чар. Беше красив, но хората трепереха, когато общуваха с него.

Последните блясъци на пламтящия залез проникваха през завесите. Искрящи частици играеха сред полумрака и спокойствието на приятния кабинет за четене, придаваха пурпурен цвят на политурата на мебелите, на ламперията, на богатите тапицерии, на безценните позлатени повърхности. Течното злато в чашата на Благородника леко се поклащаше и от него се разнасяше опияняващо ухание.

Магьосницата влезе.

Виждайки в огледалото, че се приближава строен силует, Благородника се усмихна, без да се обръща, и впери поглед в отражението му. Тя беше гола, ако се изключат белите чорапи, пристегнати с панделки от ален велур. Облечена беше в безсрамието и в увереността си. Вървеше напред, като също се усмихваше, великолепна и чувствена, бавна, а тежките къдрици на кафеникавочервените ѝ коси падаха чак до тъмните зърна на гърдите ѝ. Беше спала или мързелувала почти през целия ден и сега излизаше нощем, за да се отдаде на жесток разврат, който ѝ носеше развлечение. Както Благородника, тя принадлежеше към ложата на Арканите. И също като него беше представителка на младото поколение дракони — „новородените“, за които човешката форма беше напълно естествена.

Магьосницата се наведе над рамката на фотьойла, за да целуне Благородника по бузата. След това тя заобиколи стола, обърна се с гръб и седна гъвкаво на ръба на масата, пред огледалото с двата канделабъра близнаци. Лукав блясък искреше в очите ѝ, когато пъхна обутия си в коприна крак между коленете на Благородника, провря го между бедрата и стигна до слабините му.

Той я остави да действа.

— Ще ми разкажеш ли? — запита тя закачливо и започна да го гали.

— Тази нощ разговарях с Ересиарха. Великата ложа е разтревожена. Изпитва безпокойство и очаква резултати.

— Нима някога е правила нещо друго?

— Така е. Но залозите са големи. Нашите съюзници са малко и мълчат. Враговете ни се увеличават и говорят на все по-висок глас. Те заявяват, че действията ни не водят до нищо, а струват много.

— Какво знаят за нашите действия? — подигравателно подхвърли Магьосницата.

— Нищо. Именно затова си позволяват да ни нападат.

— Те са нещастници. Скоро ще се бият, за да се докоснат до късче от славата ни.

— Засега ни отхвърлят и могат да ни възпрепятстват. Кой знае до какви дръзки реакции ще стигнат?

Магьосницата не отговори, но измъкна крака си. Тя протегна ръка, за да получи чаша от Благородника, отпи малка глътка от течността и рече:

— Не прекалявай с този нектар. Знаеш какви злини може да ти причини.

Беше отвара от златен блян, много ценена дрога в безделническите и богаташките среди. За драконите това беше любимата напитка, без която не можеха. Често пъти те губеха мярката и прекаляваха, особено новородените. У тях наистина златният блян събуждаше забравени инстинкти. Благодарение на бляна те се връщаха към естествената си същност. Независимо че им беше трудно да приемат временно драконова форма, можеха да претърпят пълно преобразяване под въздействие на дрогата. Но трябваше да платят страшно висока цена. Привикваха, ставаха им необходими все по-големи дози, а организмът отслабваше от отровата. Множество новородени се погубиха сами по този начин.

След като остави чашата, Магьосницата леко слезе от масата и вперила поглед в очите на Благородника, се настани до фотьойла, като го разкрачи и клекна в нозете му.

— Нали не старите кютюци от Черния нокът те карат да изглеждаш толкова загрижен?

— Не.

— Какво има тогава, малко братче?

Тя плъзна ръка, допря я до панталона на Благородника и започна да го разкопчава.

— Струва ми се, че Ересиарха не оценява правилно положението — обясни той. — Да убие Алхимика, без да се допита до никого, беше лудост. А да събуди Архай за тази цел беше още по-голямо безумие. Ересиарха е като… заслепен от Великия промисъл. Той се безпокои и не зная как да го вразумя.

— Възможно ли е въобще това?

— Надявам се — отговори Благородника, усещайки че опитна ръка бърка в панталоните му. — Но дори перспективата за общо събрание не го тревожи особено…

— Общо събрание ли? Кой иска да го свика?

— Учителят по фехтовка. Но подозирам, че в основата на подобно искане е Надзирателката. Убеден съм, че тя събира група срещу Ересиарха.

— Което ще рече срещу нас. Ако Ересиарха се сгромоляса, скоро след това и ти ще изпаднеш в немилост, а аз също няма да бъда пожалена…

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо.

И тъй като дланта на Магьосницата хвана здраво и нежно нещо втвърдено, Благородника остана без сили да води разговор.

— Добре — промърмори той. — Скоро ще трябва да даваме отчет пред общото събрание на Арканите.

— Алхимика предизвика собствената си гибел — припомни му Магьосницата.

Тя го привлече към себе си, погали корема му и изтегли кръста си напред. Той леко се свлече надолу във фотьойла.

— Трябва да действаме — отсече тя.

— Да действаме ли? Какво искаш да кажеш?

— По-късно — прошепна му тя в ухото.

Повдигна бедра, намести се и внезапно вкара достойнството му в пещерата си, като се притисна с всички сили към тялото му. Цялата се разтрепери, докато на тласъци се приближаваше и отблъскваше от него.

По-късно Ла Фарг отиде при Анес в конюшнята, където, тъй като не я хващаше сън, тя се занимаваше с любимия си кон на светлината на един фенер. Виждайки с крайчеца на окото си, че капитанът влиза, младата жена продължи да лъска гривата на жребеца и каза:

— Благодаря на Бога, че не избрах него, за да отида на Възвишението Сен Мишел! Щях да го изгубя…

Ла Фарг седна на някаква табуретка.

— Как си, Анес? — попита той съвсем сериозно.

За момент младата жена престана да реши коня си…

… след това продължи — спокойно и равномерно.

— Не аз рискувах да загубя едното си око — рече тя, колкото беше възможно по-небрежно.

Ла Фарг се усмихна.

Искаше му се да каже, че вече не мисли за превръзката, но лявото му око все още го болеше и не можеше да понася светлина.

— Познавам те добре, Анес. Има нещо, което не ни казваш…

Тя не отговори и продължи със заниманието си.

— Ако не искаш да говориш, добре — продължи Ла Фарг. — Но знай, че винаги ще бъда готов да те изслушам… Впрочем… — той се поколеба. — Впрочем, те се отнасяха добре с теб, нали?

— Кой, шатленките ли? Достатъчно добре, когато тайно те захвърлят в ужасно тъмна килия… Но особено непоносимо ми беше да си мисля, че Балардийо е загинал. По моя вина.

Старият благородник я разбра и кимна.

— Тогава какво те измъчва сега?

— Освен заплахата от дракон, който ще разруши Париж ли?

— Да, освен това.

Анес остави четката и галейки шията на коня си, призна:

— Непрекъснато мисля за това, което ми каза сестра Беатрис. Или по-скоро за онова, което се опита да сподели с мен… Опитвам се да си спомня всяка нейна дума, но словата ѝ бяха толкова объркани…

И тъй като Ла Фарг, който слушаше изпълнен с внимание, я окуражи да продължи, младата баронеса рече със зареян далеч напред поглед:

— Стана дума за Аркани… И за някакъв наследник… А също и на Алхимика от Сенките.

— За Алхимика ли? Напълно ли си сигурна?

Анес присви рамене.

— Не бих могла да се закълна, но дълго размислях. Струва ми се, че експедицията, която сестра Беатрис е ръководила в Елзас, е имала за цел да унищожи някакъв дракон. В края на краищата тя е бяла вълчица. И тъй като я е съпровождал отряд Черни гвардейци… Впрочем само сражение срещу дракон може да е предизвикало ужасяващото състояние на слабост, в което беше изпаднала, когато я срещнах. Мисля дори, че видението, което сподели с мен, се е появило по време на битката срещу този дракон там, в Елзас…

— И драконът е бил Алхимика.

— Да.

— Ето защо сестра Беатрис е искала да те предпази от него. Но тя не е можела да знае, че ние го заловихме, вероятно е смятала, че кралицата все още е в опасност.

— Така мислех и аз, да.

— Но вече мислиш другояче ли?

— Не зная — отвърна Анес и се ядоса на самата себе си. — Вече нищо не зная.

Ла Фарг стана и като постави ръка върху рамото на младата жена, изчака тя да го погледне в очите, за да ѝ каже:

— Алхимика е мъртъв, Анес.

Несигурна, тя леко се отстрани.

— Не зная, капитане… Обаче… Обаче нещо ми говори, че все още не сме приключили окончателно с него.

2.

Седнал в каретата си, която напредваше равномерно, с подложени под нозете и на кръста му възглавници, кардинал Ришельо рече:

— Колебая се.

— Ще ида лично да водя преговорите — заяви отец Жозеф. — И ако нищо не постигнем, все още ще има време да се откажем.

— С риск да огорчим папата.

— Наистина — призна монахът капуцин.

Той беше петдесетинагодишен, облечен със сукнено расо и обут със сандали, а за колан му служеше обикновено въже. Отдавна беше най-привилегированият съветник на Кардинала, неговото „Сиво Преосвещенство“ действаше винаги тайно.

— Сигурни ли сме поне, че успяхме да изтръгнем всичко от този мъж? — тревожно запита Ришельо. — В края на краищата не толкова отдавна той попадна в ръцете ни.

— Струва ми се, да.

— Разпитваха ли го?

— Да, монсеньор. Много пъти. Шатленките, понякога дори в мое присъствие.

Кардиналът сведе поглед към Малкия приятел, който дремеше на коленете му, а верижката като че ли не го притесняваше. Обичаше много това драконче, което му беше подарък от краля. Пурпурният му цвят беше рядкост, но първият министър на Негово Величество отдаваше толкова внимание на влечугото не само по тази причина.

— Бих искал да зная защо папата държи толкова много на този човек — рече той.

— Вероятно за да разбере какво ни е разкрил.

— Предлага ли ни нещо в замяна за нашия пленник?

— Почти нищо. Но тъй като сме длъжници на Рим…

Двамата мъже дълго се гледаха един друг, докато най-после Ришельо запита:

— Къде трябва да се случи това?

— В замъка в Марьой сюр И5.

— Добре. Заемете се с тази работа… Но се погрижете да постигнете успех. Погрижете се също така Сестрите на Сен Жорж да не си напъхат носовете прекалено бързо в играта, тъй като те биха желали да запазят маркиз Дьо Ганиер само за себе си.

Тази сутрин Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, обърна особено внимание на външния си вид.

Гладко избръснат, с грижливо подрязани мустаци и брадичка, той облече чиста риза и обу чорапи, нахлузи панталони до коленете и облече изгладен дублет, още топъл от ютията на хазайката му. Предишната вечер беше излъскал ботушите си. Огледа се, завъртя се, за да оцени елегантността си от всички страни. Оправи портупея си и закачи на него бялата рапира, след което се убеди, че тя елегантно виси от лявата му страна и е прилежно прибрана в ножницата. За последен път хвърли взор към красивата синя мантия, просната на леглото, и затвори вратата на скромната си стая, която беше подредена и почистена.

След като нахлупи шапката си по стълбите, той се срещна с Атос, който го чакаше долу, на улица „Кокатрикс“ в уречения час. Поздравиха се сърдечно, преди да отидат да вземат конете си от близката конюшня. Времето беше хубаво, но и двамата не му обърнаха никакво внимание. Все пак Лепра си помисли, че трябва да внимава да язди с гръб към слънцето.

Четвърт час по-късно двамата с Атос напуснаха остров Сите по Малкия мост.

— Благодаря ви, че сте на моя страна, Атос.

— Аз съм вашият секундант.

— Точно така.

Както Лепра очакваше, жестокото спречкване с Брусиер и със Сардан не остана без последствия. Какво по-нормално от това всъщност? Той счупи носа на единия и за малко не прониза другия, обзет от гняв, който бе провокиран от подигравките на Сардан. Случилото се беше много важно, така че не можеше да се разреши по друг начин, освен с дуел. Решиха Лепра първо да се бие със Сардан, а после с Брусиер, ако е в състояние да го направи. Детайлите на първия сблъсък бяха прецизно уточнени. Трябваше да действат бързо, тъй като времето течеше стремително и съществуваше риск новината да се разчуе. А дуелите бяха забранени с кралска заповед, която мускетарите — най-вече те — трябваше да спазват. Обаче кралят нерядко им прощаваше, особено когато се спречкваха с гвардейците на Кардинала. Но капитан Тревил не можеше да толерира обстоятелството, че неговите мускетари се бият помежду си. Той щеше да забрани дуела, ако научеше за него, така че за Лепра и за Сардан не оставаше друг избор, освен да не се подчинят и да си понесат последиците. Най-добре щеше да е да кръстосат оръжия колкото е възможно по-бързо.

На левия бряг Лепра и Атос поеха по улица „Преградата“. Минаха през площад „Мобер“ и вървяха по улица „Сен Виктор“ до едноименната врата. В предградието те продължиха край стената на абатство „Сен Виктор“ след това пресякоха Кралската ботаническа градина за медицински растения — обширна територия, по която още се работеше и отвъд която дуелиращите се бяха решили да се срещнат.

— Ето ги — рече Атос.

Действително Сардан и Брусиер, който беше негов секундант и чийто нос беше превързан, пристигаха от предградието Сен Жак по улица „Орлеанска“. И те яздеха коне. Атос и Брусиер се поздравиха, но другите двама не размениха нито дума, нито поглед. Сардан изглеждаше бесен, а Лепра се държеше така, сякаш всичко му е безразлично.

Заобикаляйки огромната строителна площадка, която един ден щеше да се превърне в Ботаническа градина, четиримата конници се приближиха до предвиденото за сблъсъка място. То беше идеално: равно, потайно, далеч от недискретните погледи…

Обаче там вече имаше някой.

Седнал на голям камък, мъжът беше нахлупил шапка върху коляното си. Той носеше синята мантия със сребърни ширити на кралските мускетари и си подсвиркваше, кърпейки несръчно поводите на коня си.

Животното послушно чакаше.

— Е? — рече Д’Артанян, без да вдига очи от заниманието си. — Разхождате ли се? Аз много обичам това място. Чудесно е, за да се отдаде човек на размисъл…

След като завърши с кърпенето, той сложи шапката си, стана и с невинна усмивка и изпълнен с достойнство поглед добави небрежно:

— За нещастие, изглежда всички вие също сте решили да дойдете тук тази сутрин. Тъй като пристигнах пръв, мога да остана и да ви накарам да се пръждосате. Но това би означавало, че спекулирам с чина си, а искам да ви бъда добър приятел. Затова какво ще кажете, ако всички заедно се откажем от намеренията си?

Ла Фарг намери Сен Люк, който тренираше фехтовка с Анес в голямата зала под загрижения поглед на Балардийо. Ленкур и Марсиак също бяха там. Гасконецът — който прекара по-голямата част от нощта в пиене и в игра на зарове — спеше на опасно наклонен назад стол, кръстосал крака върху рамката на прозореца. Ленкур четеше последния брой на „Ла газет“ в който ставаше дума за дракона, нападнал Шатле.

Подгизнала от пот, баронеса Дьо Водрьой не се щадеше. Изпитваше нужда да пилее енергия, пък и за нея беше важно да привиква с новата си рапира. Беше малко по-дълга и по-тежка от тази, която носеше през последните години и която ѝ отнеха Сестрите на Сен Жорж. Всъщност сега тя държеше мъжко оръжие, което бързо изморяваше ръката ѝ.

След като атакува, Анес внезапно изнесе силно напред десния си крак. Сен Люк отрази удара, опита се да отвърне и направи изключително измамно движение. Майсторски баронеса Дьо Водрьой не падна в капана. Тя контраатакува незабавно и Сен Люк щеше да изгуби окото си, ако не притежаваше рефлекса и спокойствието на мелез. Двамата фехтовчици се отдалечиха един от друг и си отправиха поздрави.

— Браво — позволи си да коментира Ла Фарг.

Балардийо се опита да изръкопляска, но движението му бе затруднено, тъй като държеше чинийка с еклери в едната си ръка, а с другата похапваше.

— Благодаря — каза Анес.

Тя остави рапирата си, взе кърпа, за да избърше лицето си, тила и гърдите. Беше се задъхала, но изглеждаше доволна, като да се беше нахранила обилно. Упражнението страшно ѝ се хареса.

Сен Люк мълчаливо прибра рапирата си в ножницата.

— Реших да се доверя на интуицията ти, Анес — обяви Ла Фарг.

За да стане ясно и на другите, обясни:

— Анес предполага, че все още не сме приключили с Алхимика от Сенките.

С пълна уста, Балардийо зяпна удивено и вдигна ръка, за да рече нещо, но младата жена го изпревари:

— Да, Балардийо, зная, че Алхимика е мъртъв.

Заинтригуван, Ленкур затвори вестника. Марсиак продължаваше да спи на стола, с лека усмивка на устните, огряван от лъчите, които преминаваха през завесата. Балардийо свали ръката си.

— Има причини да смятам, че той е един от ключовете към мистерията, която ни интересува — продължи Анес.

— Какви са ти съображенията? — запита Сен Люк.

— Добре де, по-скоро става дума за предчувствие, за интуиция.

— Това може да се окаже достатъчно — съгласи се мелезът толкова лесно, че учуди Ленкур.

— Въпреки всичко — обади се Балардийо, след като преглътна лакомството — Алхимика е мъртъв. Така че ще бъде трудно да му зададем въпроси… Само Италианката да ни беше подръка!

Тази Италианка беше авантюристка, която на драго сърце търгуваше услугите си — всъщност изключително полезни — като интригантка, шпионка и съблазнителка. Напоследък Остриетата си бяха имали работа с нея, когато тя предложи да продаде на Франция много ценни сведения за заговор срещу Короната. Индиректно тези сведения допринесоха за залавянето на Алхимика от Сенките. Но Италианката никога не забравяше за собствения си интерес. Вярна на репутацията си, че извлича двойна изгода, тя си позволи да използва Остриетата, преди да се измъкне безнаказано на свобода — благодарение на могъщия си защитник: папа Урбан VIII.

— Да забравим за Италианката — рече Ла Фарг. — Когато я арестувахме, Алхимика служеше при госпожа Дьо Шеврьоз като специалист по магии. Знаехме, че е успял да спечели доверието ѝ, както и доверието на кралицата. Представяше се за някой си…

Опита се да се сети името.

— Шарл Модюи — припомни му Ленкур. — Той съществува или поне е съществувал.

— Какъв е бил? — запита Анес.

— Философ и пътуващ маг. Не е особено известен, но трудовете му са високо ценени в някои кръгове на посветени. Познават го само по писанията му. И то зле, както можете да предположите.

— С една дума — рече Сен Люк, — този специалист по магии има име, но не и лице. Това го превръща в идеалната жертва, като познаваме намеренията на Алхимика. Може да бъдете сигурни, че истинският Модюи е загинал.

— Да се върнем към Алхимика и към херцогиня Дьо Шеврьоз — намеси се Ла Фарг. — Доброволно или не, тя се превърна в съучастница на този, който се представяше за Модюи. Вероятно знае за него неща, които може да са ни от полза. Впрочем той не е паднал от небето и не е станал изведнъж специалист по магии в един от най-знатните домове във Франция. Как е проникнал в обкръжението на херцогиня Дьо Шеврьоз? И най-вече — кой му е помогнал?

Въпросът остана да виси във въздуха и с изключение на Марсиак всички решиха, че се нуждае от отговор.

— Смятате ли, че херцогинята ще ви приеме? — запита капитанът на Остриетата, като се обърна към Ленкур.

Бившият шпионин на Кардинала се поколеба за секунда.

— Да — отвърна той.

— Отлично. Идете да се срещнете с нея и я разпитайте. Бъдете съобразителен, тъй като не можем да ѝ предложим нищо, за да я насърчим да ни помогне. Марсиак ще ви придружи.

Гасконецът отвори едното си око и чу името си.

Марсиак и Ленкур изчакаха да мине обяд, за да отидат при херцогиня Дьо Шеврьоз, тъй като толкова знатна дама не приемаше никого, преди денят да започне да преваля. Те напуснаха предградието Сен Жермен, минаха по Червения мост, който, за съжаление, беше платен, но затова пък позволяваше на минувачите да избегнат Новия мост и тълпата по него. След това, вече на левия бряг, поеха покрай Сена, преди да се вмъкнат под широк свод, за да пресекат Голямата галерия — огромна постройка край реката, която свързваше Лувъра с двореца Тюйлери. Вървяха пеша, без да се боят за панталоните и ботушите си, тъй като разяреното слънце, което превръщаше Париж в огнена пещ, успяваше да изсуши калта по улиците и да я превърне в корава настилка.

Докато се движеха, Ленкур намери тема, за да поддържа разговор:

— Тази сутрин, когато Анес призна, че я води само интуицията, когато твърдеше, че трябва да продължим да ровим около Алхимика от Сенките, тя много бързо успя да убеди Сен Люк…

Марсиак се засмя.

— Научихме се да се доверяваме на интуицията на Анес. Вие също ще го сторите, не се съмнявайте.

— Наистина ли?

— Анес… Знаете, че за малко не е станала една от шатленките, нали? Щеше да бъде бяла вълчица, ако беше се замонашила. Това не е случайно… в нея има нещо особено.

— Как така?

Гасконецът направи неопределена гримаса и се опита да намери точните думи.

— Нещо особено… Нещо необяснимо…

Ленкур знаеше, че невинните въпроси понякога се превръщат в мъчителен разпит. Затова не настоя повече.

Голямата галерия от юг и улица „Сент Оноре“ от север обкръжаваха стария квартал с тесни и криволичещи улички, който се простираше почти до Лувъра. Именно там, на улица „Сен Томас дю Лувър“, се намираше великолепният дворец на херцогиня Дьо Шеврьоз, където само преди няколко дни се устройваха елегантни светски празници — когато господарката още не беше изпаднала в немилост.

Когато пристигнаха, Марсиак и Ленкур намериха монументалния портал на двореца Шеврьоз обсаден. Пред него се бяха струпали шумни хора, които се блъскаха и затрудняваха движението по улицата, а това само засилваше хаоса. Строги и невъзмутими, гвардейците на Кардинала с алени мантии възпрепятстваха тълпата да нахлуе вътре, въпреки протестите и вдигнатите юмруци, а един офицер напразно раздаваше заповеди. Той се отказа и нареди на хората си да направят място, така че големите врати се раздвижиха и се отвориха. Хората помислиха, че желанието им е удовлетворено. Те се успокоиха и отстъпиха пред гвардейците, които разшириха своя полукръг. Тук-там имаше изблъсквания с лакти, тъй като всеки искаше да се озове в първата редица.

Но и дума не ставаше да позволят на някого от тях да влезе вътре.

Бавно, тежко се появи тараска, впрегната в две каруци, натоварени с вързопи, сандъци и мебели. Двама кочияши, въоръжени с пики, водеха огромното черупчесто влечуго, което с шестте си къси крачища пое наляво по улица „Сен Томас дю Лувър“ към улица „Сент Оноре“. Слуги придружаваха конвоя.

Марсиак и Ленкур не изчакаха да видят как ще се затворят вратите, а мнозина също се опитаха да проникнат в двора на двореца Шеврьоз, където пазеха други гвардейци. Те познаваха нрава на парижаните и склонността им към бунтове. Жегата не помагаше за успокояването на духовете и струпването можеше да се превърне в кървава схватка с въоръжените мъже.

— Няма да е лесно да се срещнем с херцогинята — коментира гасконецът.

Ленкур, който наскоро беше идвал в двореца Шеврьоз, познаваше добре мястото и рече:

— Отзад има малка градинка, която се простира до улица „Сен Никез“. Има вратичка в стената, която…

— Наистина ли смятате, че не я пазят? Или че ще се окаже отворена?

— Не. Прав сте.

— Като начало, да се опитаме да разберем какво става, искате ли?

Седнаха на една маса в близката кръчма, край прозореца, което им позволяваше да наблюдават улицата и обсадения портал.

— Какво става в двореца Шеврьоз? — запита Марсиак.

Научиха, че сутринта кралят обявил в Съвета изпращането на заточение на госпожа Дьо Шеврьоз, която за пореден път участвала в заговор срещу кардинал Ришельо. Дълго заточение, тъй като трябвало да бъде въдворена в Турен, в замъка Кузиер. Но вестта разтревожила многобройните снабдители, на които херцогинята дължала огромни суми и които пристигнали, за да им плати. За съжаление, освен със специално разрешение, кралят забранил посещенията при госпожа Дьо Шеврьоз, което тя вероятно в момента приемала с радост.

За Ленкур и Марсиак новините бяха много лоши.

— Няма никакво съмнение, че херцогинята е под наблюдение — рече гасконецът. — Така че не е достатъчно да прескочим стената на двореца, за да се срещнем с нея.

— И губим време. Скоро тя ще тръгне към Кузиер.

— Може би ще е по-лесно да я чакаме там, далеч от шпионите, които пъплят из Париж.

— Може би да — отговори Ленкур и се обърна към прозореца.

Тогава видя призрак, който все по-рядко го посещаваше, призрака на Виелиста. Някога той беше неговата свръзка — когато той, Ленкур, служеше като шпионин при кардинал Ришельо. Грабнал старата си виела, старецът стоеше на ъгъла и сочеше с пръст Жюл Берто, който излизаше от двореца Шеврьоз. Берто беше книжар, специалист по езотеричните трактати, който много обичаше Ленкур, отнасяше се с него като с любим племенник, дори като със син. Облечен с дълга жилетка без ръкави и с накривено боне, мъжът вървеше, разлиствайки някаква тетрадка, изцяло погълнат от четивото си.

— Почакайте ме — рече Ленкур и изостави Марсиак.

Навън си възвърна старите рефлекси на шпионин и първо се увери, че този, с когото се готвеше да се срещне, не е следен. Щом се убеди, се разбърза и настигна Берто близо до църквата „Сен Томас дю Лувър“, която беше посветена на Свети Тома Кентърбърийски и бе дала име и на улицата. Премина покрай нея и повлече книжаря към малката уличка „Старшинска“ под предлог да се скрият на сянка.

— Но какво търсите тук? — приятно изненадан, запита Берто.

Ленкур го хвана за лакътя и го отмъкна далеч от недискретните погледи.

— Щях да ви задам същия въпрос, Жюл.

Берто смръщи вежди, погледна наляво и надясно.

— Какво става? — възкликна той.

— Всичко е наред. Не се безпокойте.

Книжарят обаче не беше глупав.

— Не е случайно, че ви срещнах близо до двореца на херцогиня Дьо Шеврьоз, нали?

— Не. Какво правехте там?

— Важно ли е?

— Може би.

Берто присви рамене.

— Госпожа Дьо Шеврьоз искаше да разчисти книгите в своя кабинет за магии. Натовари ме да изготвя списък и да уредя продажбата. Няма нищо тайнствено във всичко това.

Вероятно Алхимика от Сенките беше натрупал повечето от тези книги, докато се наричаше Шарл Модюи и служеше при херцогиня Дьо Шеврьоз в качеството на специалист по магии. Но Ленкур не се задоволи с това заключение и продължи:

— Значи имате право да влизате в двореца Шеврьоз?

— Да.

— Ще можете ли да предадете послание на херцогинята?

Вече повече от час Лепра, с мантия и с бялата си рапира на кръста, чакаше в малкия вестибюл на господин Дьо Тревил. На улица „Стария гълъбарник“ капитанът на кралските мускетари беше спретнал два вестибюла, всеки от които имаше връзка с работния му кабинет посредством различна врата. Големият вестибюл беше за просителите и за обикновените посетители, а малкият — за всички останали.

Лепра стоеше пред прозореца и търпеливо чакаше, наблюдавайки приготовленията на мускетарите в двора. Всеки от тях проверяваше екипировката си, лъскаше ботушите си, оседлаваше коня си, остреше рапирата си на точилото на някакъв амбулантен занаятчия, запасяваше се с храна и с вода, поздравяваше приятелите си, целуваше любовницата си, получаваше от нея панделка или парфюмирана кърпичка. Отрядът се готвеше за поход. Тази вечер кралят щеше да отседне в двореца Сен Жермен и както обикновено, мускетарите го придружаваха.

Антоан Лепра нямаше никаква представа къде ще спи. Затова пък отлично знаеше защо го е повикал Тревил: причината можеше да е само схватката му със Сардан.

Най-после един секретар го въведе в кабинета на капитана. Той спази обичая, когато трябваше да вземе важно официално решение, да обърне гръб на стаята и да гледа през прозореца. Старият Тревил се беше сражавал на страната на Анри IV, преди да започне да служи на Луи XIII. Беше човек на действието, който трудно оставаше дълго време седнал. Веднага усещаше мравучкане в нозете си.

Лепра застана мирно и зачака безмълвно, с шапка в ръка. Макар да знаеше, че може да бъде прогонен, не желаеше предварително да се извинява. Може би на Брусиер, който доста несправедливо беше изпитал гнева му. Но не и на Сардан, който го беше напсувал. Между него и Сардан впрочем нещата щяха непременно да се уредят посредством дуел. Пристигайки тази сутрин пръв в Кралската ботаническа градина за медицински растения, Д’Артанян само беше отложил неизбежния сблъсък между мъжете, принудени да кръстосат остриета по законите на честта.

— Бой — рече капитанът след дълго мълчание. — В странноприемница. Между трима от моите мускетари…

Той внезапно се обърна и се втренчи в очите на Лепра.

— Това е поведение на улични гамени, а не на благородници, не на мускетари… Все пак… Все пак зная колко държите на мантията си…

Поклащайки глава като изпитващ съжаление мъж, който обаче не може да бъде размекнат, Тревил седна зад работната си маса.

— Зная също така, че това противопоставяне може да бъде разрешено само посредством дуел на честта. Зная, но няма как да го позволя. Разбирате ме, нали?

Лепра кимна, все така безмълвен. Свъси вежди. Нима Тревил не беше известѐн, че двамата със Сардан имаха намерение да се сражават преди няколко часа в предградието Сен Виктор?

— Впрочем, ако спечелите този дуел — поде отново старият благородник, — приятел на Сардан ще ви нападне за отмъщение. Ако спечелите и този дуел… С една дума, накрая ще ви убият, а ще избиете или раните половината ми отряд, преди да… Не мога да позволя и това.

Лепра отново кимна, без да произнесе нито дума.

Сега вече беше очевидно: Тревил не знаеше за неуспешния дуел. Д’Артанян беше запазил тайната, а това не изглеждаше учудващо за човек като него. Попречвайки на сблъсъка с присъствието си и преструвайки се, че нищо не е забелязал, опитният лейтенант успя да се намеси не налагайки се с чина си, а разчитайки на своя авторитет. Тази хитрост впрочем го освобождаваше от задължението да подготви рапорт: това беше начин да предпази другарите си по оръжие.

— Тъй като — продължи Тревил — държа на половината от хората си не по-малко, отколкото на вашата личност…

Този път Лепра почти незабележимо започна да премигва. Дали пък Тревил не знаеше нещо, което не показваше? Дали не беше предпочел да се преструва на наивен, за да не бъде принуден да прибягва до радикални дисциплинарни мерки?

Лепра се поколеба, след това промълви:

— Бла… Благодаря.

— Моля. За да предпазя едновременно вас и моя отряд, ще ви раздалеча. Господин кавалер Д’Оргьой, тази вечер тръгвате на специална придружаваща мисия.

Минитюариста пристигна в Париж през вратата Сент Антоан, под безмилостното слънце, което го принуждаваше да притваря клепачи.

Висок и рус, той яздеше червеникав кон и теглеше след него муле, което мъкнеше багажа му. Беше облечен с прашна синя дреха, на главата — с барета, украсена с перо от фазан, а ботушите му бяха смачкани и износени. Под разгърдения му дублет ризата беше залепнала за тялото му от пот, а под широко разтворената яка се подаваха гъсти и черни косми, които по нищо не се различаваха от брадата му. От него просто течеше вода. Миришеше силно на мускус, похъркваше глухо, докато дишаше. Беше препасал през кръста си рапира „шиавоне“ което на италиански означава „роб“. С такива оръжия традиционно са екипирали далматинските гвардейци на Венецианската република, наричани „роби“. Беше много здраво острие, чиято дръжка обхващаше цялата ръка на войника.

Напускайки улица „Сент Антоан“ и тълпата, Миниатюриста пое по улица „Сен Пол“, стигна до Сена и вървя покрай реката, докато стигна Люспестия квартал.

Люспестият квартал.

Така наричаха остров Света Богородица, което ще рече сегашния остров Свети Луи. Останал дълго време в диво състояние, той бе населен с драки, които изградиха село — влажен лабиринт от колиби и наколни жилища, от шумни кръстовища и тъмни улички. През деня остров Света Богородица с Люспите приличаше на заблатено, окаяно селце, от чиито клоаки се носеше воня на мръсни тресавища. Но щом паднеше мрак, Люспестият квартал се превръщаше в туптящо сърце на примитивна и жестока култура, която се развиваше под светлината на факлите, във влажния и разнасящ миризми на хранителни подправки въздух, в ритъма на ужасяващи барабани, придружаващи древни ритуали, в дандания на бойни маршове, на сладострастни танци, сред кървави побоища. Тук важаха само племенните закони и традиции на драките.

Но не и в присъствието на дракон, разбира се.

След като мина по дървения мост, който свързваше десния бряг на Париж с Люспестия квартал, Миниатюриста продаде мулето и нае двама роби драки, които да носят багажа му. Търговецът, към когото се обърна, дори и не помисли да се пазари. Обикновено жаден за печалба, старият драк дори не посмя да го погледне в очите: той можеше лесно да познае дракона, особено когато този дракон притежаваше могъща аура — нещо, което Миниатюриста никога не пропускаше да демонстрира пред околните. Аурата понякога беше толкова силна, че предизвикваше неразположение сред смъртните, и в същото време тя наподобяваше причиняваща болка вълна, която стигаше до скритата същност на драките и разбуждаше в тях инстинкти на страх и покорство, макар да бяха свободна днес раса, но създадена от Прастарите дракони, които дълго бяха властвали безмилостно над тях.

Следван от наемните си роби, Миниатюриста яздеше из Люспестия квартал със съзнание за изпълнените с подозрение и понякога с омраза погледи, които привличаше. Вървейки не особено бързо и проявявайки пренебрежение към жителите на квартала, той скоро премина по моста над един тесен канал. Този канал изолираше част от остров Света Богородица и оттам се навлизаше в друг, недостъпен павиран квартал, където живееше общност от новородени дракони. Какви ли не безумни слухове се носеха за това гето, чиито тайнствени обитатели бяха защитени от чудовищни стени и огромни черни порти.

В дъното на улица, обградена от високи скали, Миниатюриста стигна до една от тези порти. Под каменен свод, по който пълзеше бръшлян, се издигаха двете правоъгълни крила, чието тъмно дърво, огромни плоскости, тежки пирони с квадратни глави и солидни ключалки носеха белезите на дълги години. Вратата се отвори бавно, когато драконът приближи, и той влезе в двора на елегантна сграда.

Това беше дворецът на Арканите.

На първите стъпала на каменното стълбище Благородника го чакаше усмихнат.

— Бъдете добре дошъл — рече той.

Без да отговори, Миниатюриста слезе от коня и се ръкува с домакина, но не прояви особена сърдечност. Сякаш без да обръща внимание, Благородника каза:

— Не мога да скрия какво удоволствие изпитвам, че ви виждам отново.

— Имах късмет, че бях в Лотарингия — студено отговори другият. — Кога ще се състои общото събрание?

— Скоро.

Забелязвайки търпеливо чакащите роби драки, Благородника запита:

— Какво е това?

— Моят багаж. Но робите взех само под наем. Някой ще дойде да си ги прибере утре.

— О! — възкликна леко объркан Благородника. — Обядвали ли сте?

— Малко.

— Тогава елате, ще ви приготвя трапеза.

Влизайки, драконите срещнаха трима прислужници, които, бледи и с празни погледи, излязоха да приберат багажа и да се погрижат за робите и за коня на Миниатюриста.

Докато Минитюариста похапваше енергично, но без да проявява нито задоволство, нито някакви претенции, Благородника му правеше компания с чаша златен блян в ръка. Бяха сами в луксозно мебелиран салон на двореца на Арканите и почти не разговаряха: когато се хранеше, Миниатюриста не желаеше да върши нищо друго. След като се наяде, той отпрати лакея, който му сервираше, изпи последна глътка вино, избърса пръстите си в покривката и поглади леко омазнената си брада.

— Сега е мой ред да задавам въпроси — рече той и посочи с пръст лакея, който излизаше.

Беше смъртноблед и безмълвен младеж с празен поглед и с бавни жестове.

— Последната прищявка на Магьосницата — обясни Благородника. — Според нея е елегантно да имаш прислуга от смъртни. Но не ме питайте за тайната на отварата, която ги кара да пият…

— Тя тук ли е?

— Магьосницата ли? Разбира се… Вероятно ще се присъедини към нас на вечеря.

Между двамата дракони се възцари мълчание. Погледите им се срещнаха и дълго време те втренчено се гледаха.

— Изпраща ме Ересиарха — рече Миниатюриста.

— Добре.

— Натовари ме с мисия.

— Каква?

— Ако Ересиарха иска да знаете това…

— … тогава той сам ще ми каже. Добре.

Благородника не настоя повече.

По отношение на Ересиарха Миниатюриста проявяваше вярност на куче пазач. Всичко което Ересиарха пожелаеше, Миниатюриста го изпълняваше. Без никога да обсъжда задачите си, нито пък да разсъждава.

— Нуждаете ли се от нещо? — студено запита Благородника.

— От злато.

— Ще го имате. Друго?

— Нищо за момента.

— Тогава, в такъв случай…

Той стана и се приготви да се оттегли, когато Миниатюриста рече, леко повишавайки тон, сякаш слагаше край на някаква дискусия с последен аргумент:

— Това, което Ересиарха стори, беше за доброто на Арканите. Смъртта на Алхимика беше необходимост. Той щеше да попадне в ръцете на шатленките, след като се остави да го измами тази… тази Италианка!

Драконът явно се развълнува. Бързо обаче си възвърна спокойствието:

— Както и да е — рече той. — Алхимика беше притиснат от безпощадното време и Ересиарха трябваше да действа. Друг изход нямаше.

И тъй като Благородника го гледаше, без да отговори, след кратко мълчание той запита:

— Ще поддържате ли позицията на Ересиарха по време на общото събрание на Арканите?

— Нима Ересиарха се съмнява?

— Ако противниците ни надделеят, това може да ни струва Огнения меч…

— Треперил ли съм някога? — възкликна Благородника уверено и си тръгна.

Но лицето му стана ужасно сериозно, когато Миниатюриста вече не можеше да го види.

Щом се върнаха в двореца на Ястреба, Марсиак и Ленкур разказаха на Ла Фарг и на Сен Люк онова, което бяха научили на улица „Сен Томас дю Лувър“.

— Беше само въпрос на време кралят да се разпореди госпожа Дьо Шеврьоз да потегли в изгнание — коментира капитанът на Остриетата. — Но като знаем, че тя без малко не предаде кралицата в ръцете на Черния нокът, трудно е да се съгласим, че изпращането ѝ в замъка в Кузиер е прекалено строго наказание… За съжаление, случилото се вреди на плановете ни.

— Кога херцогинята трябва да напусне Париж? — поинтересува се Сен Люк.

— Съвсем скоро — отговори Марсиак.

— В този момент гвардейците на Кардинала пазят зорко двореца ѝ, от който ѝ е забранено да излиза…

— Да. Не е възможно да се влезе там, без да покажеш пропуск.

— Никакви посещения ли?

— Никакви.

— А писма?

— Всичките преминават през цензурата на Кардинала.

Ла Фарг се притесни и се намуси.

Влезе Анес, която се връщаше от дълга разходка на кон. Балардийо помагаше на Андре да прибере жребците в конюшнята.

— Какво става? — обърна се тя към присъстващите.

Марсиак ѝ обясни.

— Олеле! — възкликна младата жена, когато научи това, което знаеха и останалите.

— Но Арно като че ли има решение на проблема — подхвърли гасконецът.

— Познавам човек, който свободно може да влиза в двореца на госпожа Дьо Шеврьоз и да излиза оттам — обясни Ленкур. — Това е Жюл Берто, книжар и мой приятел.

— Какво търси при херцогинята този книжар? — запита Ла Фарг.

— Описва библиотеката в кабинета за магии.

— Ще се съгласи ли да изпълни ролята на наш пратеник?

— Вече го питах и той прие.

— Сигурен ли е? — пожела да се осведоми Анес.

— Надявам се.

Ла Фарг почеса брадата си, размишлявайки.

— Предпочитам, ако сте напълно сигурен — рече той.

— Берто е книжар — възрази Ленкур. — Той не е шпионин. Познавам го отдавна, но не мога да гарантирам за него.

Старият капитан присви рамене: единственото решение на проблема беше да поиска пропуск от Кардинала.

— Като няма риба, и ракът е риба… — позволи си да се пошегува той.

— Има обаче една пречка — обади се Анес. И тъй като другите я погледнаха с любопитство, тя обясни:

— Може и да греша, но дълбоко се съмнявам, че херцогиня Дьо Шеврьоз е в състояние да каже или да стори нещо, без Кардиналът веднага да научи. Несъмнено тя е подложена на колкото дискретно, толкова и ефикасно наблюдение денем и нощем. Убедена съм, че посещенията на този Берто също се следят, така че никак няма да се учудя, ако…

— Права си — рече Ла Фарг. После се обърна към всички:

— Не е достатъчно да поверим писмо на книжаря. Трябва да намерим начин да изпратим послание до херцогинята, без да възбудим подозрение и без да вдигнем под тревога съгледвачите от Кардиналския дворец.

Ленкур кимна:

— Ще помисля как да стане — обеща той.

Бастилията беше построена през втората половина на XIV век, за да заздрави защитата на Париж от изток. Издигната близо до вратата Сент Антоан, тази величествена крепост представляваше бастион, обърнат към предградието. Заобиколена от широк ров с вода от Сена, по краищата ѝ се намираха осем кръгли кули, всяка от които носеше име, например Кулата с параклиса или Кулата с кладенеца. Високи колкото тях стени ги свързваха, а вътре имаше двор. В него се влизаше по подвижен мост, който се сваляше и се съединяваше с постоянен мост над рова. Но човек трябваше да премине през още два външни двора, преди да се добере до този мост. Първият беше Издаденият двор. До него се отиваше лесно по улица „Сент Антоан“ или през градините на Арсенала, където се намираха казармата и конюшнята на гарнизона, както и магазини, в които затворниците имаха право да пазаруват. До втория външен двор, по-малък, се стигаше през голяма затворена врата: там се намираше домът на коменданта на крепостта.

Бастилията изгуби военното си предназначение по време на властването на Анри IV. Известно време държаха там държавното съкровище. След това Ришельо приспособи мазетата и етажите на осемте кули за затвор. Държавен затвор. Това означаваше, че там можеше да бъде изпратен човек само по кралска заповед, с нареждане за арест. Затворниците бяха разделени на две категории: прочути и влиятелни личности, а също и тайни врагове на Франция. Стига да разполагаха със средства, първите се ползваха с доста удобства. Затова пък вторите бяха осъдени на продължителна и анонимна самота, без никаква надежда за процес или за прошка.

Един от тях беше Желязната маска.

Но имаше и много други преди него.

В двора на Бастилията Лепра и петнайсетте конници, които командваше, чакаха търпеливо. Единствено той беше слязъл на земята до готовия за път фургон, предназначен за затворника, когото щяха да съпровождат. Всичките бяха кралски мускетари. Мълчаха и бяха готови да действат, предпазливи, строги, с прикладите на мускетите, опрени на бедрата им.

Понякога някой от конете се размърдваше, но бързо биваше озаптен.

Вечерта настъпваше бавно, но мракът вече се беше настанил между високите стени. Дворът беше пуст и безмълвен, сякаш премазан от масата сиви камъни, които го обкръжаваха. Бяха заключили всички килии чак до сутринта. Бяха проверили всички вериги, бяха затворили плътно всички врати. Оставени на самите себе си, затворниците знаеха, че тъмничарите няма да се отзоват на молбите им. Часовите, които не крачеха по кръговия път, се бореха със скуката, седяха около маси с лакомства или си опитваха късмета на игра със зарове. Странно спокойствие и потискаща тишина царяха в страшната крепост. Времето като че ли беше спряло — и за някои клетници това си беше самата истина.

Лепра нямаше понятие кой е затворникът, когото чакаше.

Знаеше само, че трябва да го отведе в замъка Марьой сюр И, недалеч от Еперне и от границата с Лотарингия. Там, след определени дипломатически формалности, човекът трябваше да бъде предаден на представител на папа Урбан VIII. Може би беше шпионин, когото Негово Светейшество държеше да си прибере? Може би беше предател или избягал престъпник? Може би дори беше чужд агент, за чиято свобода Рим беше водил преговори за сметка на приятелска държава. Както и да е, затворникът беше обект на неясно споразумение, взето на най-високо равнище. Какво щяха да получат в замяна? Друг затворник ли? Или документи? Сведения? А може би Франция държеше да установи добри отношения с папата в навечерието на войната срещу Лотарингия, тоест срещу друга католическа сила.

Подобни размени не бяха чак толкова редки.

Натрупал опит при Остриетата на Кардинала, Лепра не беше особено учуден, когато получи заповед от капитан Дьо Тревил. След като разбра за какво става дума, не си позволи да задава въпроси. Интересуваше го само информация, която би била полезна за успеха на мисията. Предпочиташе да не знае нищо друго. Нямаше намерение да се замесва в интриги и в политика. Отново беше мускетар и искаше само да служи с чест на краля, да изпълни бойния си дълг.

Водени от офицер, войници с аркебузи излязоха подредени от Кулата с кладенеца. Бяха обградили мъж с ботуши, панталони до коленете и по риза, чиито китки бяха завързани, а лицето му беше скрито под маска от кожа и ковано желязо, с три правоъгълни процепа: един голям за устата и два малки — за очите. Изглеждаше млад, среден на ръст, светъл и гъвкав. Русите му коси падаха до раменете. Държеше се надменно, беше изискан, можеше да противопостави само гордостта и презрението си на онези, които бяха станали негови господари. Спря едновременно с пазачите си и зачака с гордо вдигната глава.

Офицерът продължи напред, поздрави Лепра и получи от него свитък документи, които внимателно прегледа. В това време мускетарят наблюдаваше затворника и си задаваше въпроси. Силуетът на този мъж му беше странно познат, но най-много го впечатляваше маската. Питаше се защо е необходима. Вероятно никой не биваше да разпознае човека. Но защо?

След като заяви, че всичко е наред, офицерът сгъна документите и ги върна на Лепра. После заповяда да качат затворника във фургона.

Вероятно защото бяха виждали не един кротък клетник в последния момент да се разбунтува, войниците леко побутнаха пленника си, но щом го докоснаха, той реагира така, сякаш някой е изгорил рамото му и рязко се завъртя. Един от стрелците с аркебузи вече вдигаше оръжието си, но Лепра изскочи пред него и му попречи да действа.

— Този затворник вече е мой — рече той. — И очаквам всички да се отнасят добре към него.

Тази намеса разбуни войниците, но офицерът ги призова да спазват дисциплината.

— Благодаря, господине — рече затворникът.

Този глас!

Присвивайки клепачи, Лепра разпозна очите, които го гледаха през малките отвори на маската. И тъй като никой не забравя погледа и гласа на онзи, който безцеремонно е изпратил куршум в сърцето му, остана без дъх, докато войниците отвеждаха затворника в готовия за път фургон.

Осъзна, че му говорят нещо.

— Тези двата са за веригите — рече офицерът и му подаде връзка малки ключове. — А този е за маската.

Маската на затворника наистина се заключваше отзад на главата.

Лепра разсеяно кимна и взе връзката.

— Имате ли специални разпореждания? — запита той машинално.

— Нищо, което да не ви е известно. Но бъдете внимателен, господине.

— Защо?

— Този затворник на два пъти можеше да бъде убит, докато го охранявах. Първия път с кинжал, а втория — с отрова. Кинжалът уби един от войниците ми, а отровата уби тъмничар.

— Кой държеше кинжала?

— Един луд, който се обеси на колана си, преди да успеем да го разпитаме. Колкото до отровата…

— Разбирам. Благодаря, господине.

— Моля. Късмет!

Лепра се метна на седлото, подреди петима от мускетарите си пред фургона, а десет — отзад. След това се изправи на стремето, даде сигнал за тръгване и големият двор се изпълни с шум от ботуши, подкови и железни колела, които гърмяха по паветата.

Затворникът, скрит под маската от кожа и желязо, беше маркиз Дьо Ганиер, хладнокръвен и безмилостен убиец.

Лепра получи тъжната привилегия последен да го срещне, когато изпълняваше тайна мисия за краля. Ганиер му устрои капан, от който сам човек нямаше никакъв шанс да се измъкне, и го остави — без да му мигне окото — убеден, че го е убил с пистолетен изстрел. За щастие, Лепра беше левак. Куршумът се заби в дебелата кожа на портупея му, който бе препасал върху гърдите си отляво надясно. Малко по-късно Остриетата на Кардинала се бяха задействали отново и се изправиха срещу Черния нокът и срещу представителката му виконтеса Дьо Маликорн, чийто пратеник за мокри поръчки беше Ганиер. Виконтесата успя да избяга. Зловещият маркиз обаче беше арестуван и предаден на правосъдието на Кардинала.

Това че той, Антоан Лепра, трябваше да съпровожда маркиз Дьо Ганиер, беше странен каприз на съдбата. Върхът на всичко беше, че може би дори трябваше да рискува живота си, за да го опази. И не от кого да е, а от Черния нокът! Той не се съмняваше, че именно тази организация беше подготвила опитите да бъде убит Ганиер — или за да го накаже, или за да го накара да мълчи. Дали знаеше някакви много важни тайни?

Лепра беше сигурен само в едно: Черният нокът никога нямаше да се откаже. Обаче четирийсет и пет левги го разделяха от местоназначението, което означаваше най-малко четири дни пътуване без почивка. Значи ги очакваха много възможности за засади и атентати.

Лепра яздеше най-отпред. Фургонът и ескортът излязоха от Париж през вратата Сент Антоан и в галоп поеха по сивия и прашен път.

Когато падна мрак, Марсиак придружи Анес до вратата на нейната стая. Те спяха на един и същи етаж в двореца на Ястреба и всеки носеше свещ със себе си. Гасконецът обаче нямаше намерение да си легне веднага.

— Наистина ли? — настоя. — Не искаш ли да наобиколим заедно Сованж?

На улица „Арбалет“ в предградието Сен Жак госпожа Дьо Сованж държеше игрален дом, посещаван от висшето общество.

И от Марсиак.

— Не, Никола. Много си мил.

— Обещавам ти да се върнем рано.

— Вече е късно.

— Както желаеш… Но обещай ми, че…

— Скоро, да. Обещавам.

— Да е проклет, който се отметне от обещанието си.

— Да е проклет. Но ако искаш да знаеш моето мнение, имаш вид на човек, който се нуждае от хубава нощна почивка.

Гасконецът присви рамене и отклони поглед като хлапе, хванато да върши пакост.

— Щом затворя очи — и пред мен изниква Алмадес.

— Зная. И с мен е същото.

Марсиак се опита да се усмихне.

— Ако някой ми беше казал, че аскетичното му лице толкова ще ми липсва… Но по дяволите тъгата!

Той се съвзе, отвори вратата на Анес, отстрани се, за да я пусне да мине, и ѝ показа пътя с широк жест с ръка, покланяйки се:

— Госпожо!

— Благодаря.

Тя влезе, остави свещта на малката масичка и се обърна към останалия на прага гасконец.

— Кажи ми, Никола.

— Какво?

— Знаеш ли със сигурност защо си тръгна Лепра?

— Не точно, не. Той обясни на капитана, но аз не бях там.

— А Ла Фарг как прие новината?

— Както обикновено — отговори Марсиак и повдигна рамене. — С викове, сълзи и рев. След това написа стихотворение, в което изплака мъката си…

Анес беше готова да се засмее, но остана замислена.

— А ти? — запита тя. — Говори ли с него?

— С Лепра ли? Не.

— Смяташ ли, че ще се зарадва, ако го посетя?

— Може би. Но ще трябва да почакаш малко. Или да идеш в Сен Жермен — уточни Марсиак.

И тъй като Анес го погледна и смръщи вежди, той ѝ обясни:

— Когато кралят заминава, неговите мускетари потеглят след него…

— О, да, вярно… Лека нощ, Никола.

— Лека нощ, баронесо.

Марсиак затвори вратата и си тръгна.

Изморена, Анес се съблече и се изми. След това, обърната с гръб към огледалото, тя разгледа отзад на рамото си знака, който красеше лявата ѝ плешка. Беше древен знак, който с времето изглеждаше все по-отчетлив. Нямаше съмнение, че това е руна, или по-точно две сплетени руни, съединени завинаги. Първата означаваше „дракон“, а втората — „смърт“.

С пръст Анес дьо Водрьой докосна знака, който отскоро беше станал толкова ясен, и тя осъзна значението му, без обаче да се бои от него. Помоли се за сън без кошмари, но видението на големия дракон, който разрушаваше Париж, отново ѝ причини страдание.

Когато същата тази сутрин Ленкур стигна в квартала около площад „Мобер“, намери книжарницата на Жюл Берто затворена. В това нямаше нищо странно, тъй като книжарят рядко отваряше преди пладне. Но редовните посетители знаеха, че винаги могат да потропат на вратата и да погледнат през голямото стъкло отпред. Най-често Берто работеше в помещението, където се съхраняваха най-ценните книги, или в някое тихо ъгълче на магазина. Той пристигаше да види кой е, и ако разпознаеше добър клиент, му даваше знак да мине отзад, което ще рече през двора.

Но в тази гореща сутрин на юни 1633 г. на Ленкур отговори не Берто, а единствената му дъщеря. Вместо да го насочи към двора, тя побърза да отвори вратата и внимателно я затвори след него. Клотилд беше красива шестнайсетгодишна брюнетка със зелени очи. Тя беше предана на баща си и пламенно обичаше Ленкур, който единствен не забелязваше нищо.

— Здравейте, Клотилд. Тук ли е господин баща ви? Може ли да ме приеме?

— Веднага ще го повикам, господине.

Като ѝ благодари с учтива усмивка, Ленкур тръгна разсеяно да обикаля магазина, разглеждаше някоя книга, после друга, без да забелязва, че Клотилд малко се колебае дали да го остави сам. Вероятно се опитваше да му каже нещо, но накрая, изпълнена със съжаление, се оттегли, като се проклетисваше, че е толкова глупава.

Берто скоро слезе от горния етаж, където живееше заедно с дъщеря си. Държеше шапка в ръка и имаше вид на човек, изненадан точно когато е имал намерение да излезе.

— Добър ден, Арно. За малко щяхте да ме изпуснете: готвех се да тръгна за двореца Шеврьоз.

— Именно. Затова идвам да се видя с вас. Може ли да разговаряме?

Книжарят разбра какво иска да му каже Ленкур, и го отведе в задната част на магазина, където никой не можеше нито да ги зърне, нито да ги чуе. Помещението беше мрачно, изпълнено с миризма на прах и на стара хартия.

— Вчера — рече тихо Ленкур — ви запитах дали ще се съгласите да предадете вест на херцогиня Дьо Шеврьоз. Отговорихте ми утвърдително, но държа да знаете, че може и да ми откажете. И така, чуйте ме добре. Трябва да се срещна с госпожа Дьо Шеврьоз. Налага се да говоря с нея на тема, която, за съжаление, в никакъв случай не мога да ви разкрия. Това трябва да стане в най-голяма тайна и преди да разговаряме, е необходимо да я убедя да приеме срещата с мен. Ето защо имам нужда от вашето посредничество, тъй като разполагате с правото да влизате в двореца Шеврьоз.

— Повтарям, Арно, че съм готов да ви окажа тази услуга.

— Не ми отговаряйте още.

— Да не би да заговорничите срещу краля?

— Не.

— Срещу господин Кардинала?

— Също не.

— Действате ли за общото благо?

— Така смятам.

— Тогава не ми е необходимо нищо повече. Какво трябва да сторя?

Ленкур се поколеба, след това извади малко томче със стихове от дублета си.

— Ето. Предайте тази книга на госпожа Дьо Шеврьоз.

— Това ли е всичко?

— Не. Ще ѝ кажете: „Госпожо, ето творбата, за която ми говорехте и която намерих в книжарницата си.“

— Но ние никога не сме говорили за подобно нещо с госпожа Дьо Шеврьоз!

— Именно. Точно по този начин тя ще разбере каква изключителна стойност има тази книга.

— Ще я приеме ли?

— Не се съмнявайте. Все пак, в противен случай, заявете, че държите да ѝ подарите книгата в знак на дълбоко уважение и че не знаете как по друг начин да изразите чувствата си… Но уверявам ви, херцогиня Дьо Шеврьоз ще приеме книгата.

— И след това?

— След това се дръжте колкото е възможно по-непринудено. Заемете се с обичайните си занимания и се върнете вкъщи, щом свършите. Нито по-рано, нито по-късно.

— Да не чакам ли отговор?

— Не чакайте нищо. Не променяйте навиците си. Помислете си, че е възможно те да ви следят.

— Кои „те“? — обезпокои се книжарят.

— Полицията на Кардинала.

Този отговор изплаши Берто.

— Предполагах, че самият вие сте…

— Историята е много сложна — отвърна Ленкур. — Ако предпочитате, може да се откажете. Ще ви разбера.

— Не!… Значи се връщам вкъщи, сякаш нищо не се е случило?

— Ако пожелае, херцогинята сама ще ви даде отговор. Ще бъде „да“ или „не“.

— А къде ще се срещнем с вас?

— Никъде. Ако отговорът на госпожа Дьо Шеврьоз е „да“ помолете Клотилд тази вечер да измие прозорците на магазина ви. В противен случай нека тя не върши нищо… Разбрахте ли ме добре?

— Струва ми се, да.

— Чудесно.

След като излезе от книжарницата на Берто, Ленкур срещна Виелиста, който го чакаше, и тръгна редом с него.

— Всичко ще бъде наред, хлапе. Херцогиня Дьо Шеврьоз ще намери писмото, което ще пъхнеш под подвързията на книгата, и тази вечер ще се отзове на срещата.

— Не това ме безпокои.

— Мислиш за Берто.

— Ще го изложа на опасност. Ако открият, че той…

— Все още има време да се откажеш, да си вземеш книгата от Берто и да го помолиш да забрави тази история. Ще го сториш ли?

— Не.

— Тогава накарай угризенията си да замълчат.

В двореца на Арканите Магьосницата отиде при Благородника в кабинета, където той пазеше — зад витрини, закачени на рафтове или поставени върху специални стойки — рапирите от своята колекция. Притежаваше няколко дузини и всички те бяха изковани от най-добрите майстори в Европа. Всяка рапира струваше цяло състояние, но не това беше важното. Без да се отказва да ги носи и да ги размахва, Благородника обожаваше компанията на тези шедьоври, създадени от смъртни. Когато беше угрижен, прекарваше часове наред, понякога цели нощи, да им се възхищава и да ги разглежда. Връхлитаха го спомени, свързани с тях, обсипваше с нежност тези, с които беше убивал, обещаваше на другите скоро също да пролеят кръв.

— Май че Ересиарха ти няма доверие — рече Магьосницата.

— Да.

— Това е нещо ново.

— Смятам, че Ересиарха вече няма доверие никому — заяви, без да бърза, Благородника, който търкаше с намаслен парцал синята стомана. — Постигането на Великия промисъл никога не е било толкова близо.

— Или провалянето му.

— Да, действително, или провалянето му.

Магьосницата бавно обикаляше из кабинета, спираше пред някоя рапира, докосваше с върха на пръстите си острието на друга. Облечена с алена рокля, тя беше красива и пленителна, а кафеникавочервената ѝ коса галеше бледите ѝ рамене.

— Миниатюриста ми предаде писмо от Ересиарха.

— Писмо от Ересиарха ли? До теб?

— По-скоро до мен, отколкото до теб, действително. Това също е нещо ново, нали?

Благородника стана, за да прибере рапирата, след като приключи с излъскването на острието. Той я постави в специален шкаф и го затвори. Остана за момент неподвижен, отдаде се на размисъл, а после се обърна към Магьосницата:

— И за какво става дума в това писмо?

Магьосницата впери поглед в очите на любовника си.

— Ересиарха мисли, че Арканите имат нужда от свежа кръв. Моли ме да подготвя нова посветена. Лично.

— Посветена! Като че ли е време да посвещаваме когото и да било! И кого иска да посветиш?

— Виконтеса Дьо Маликорн.

За миг Благородника си помисли, че не е чул добре.

— Виконтеса… Дьо Маликорн ли? Да не се шегуваш?

Виконтеса Дьо Маликорн също беше дракон. Независимо че не принадлежеше към ложата на Арканите, тя беше един от най-добрите агенти на Черния нокът в Париж. Дръзка и амбициозна, почти смогна да създаде ложа на Черния нокът във Франция — нещо, което Сестрите на Сен Жорж винаги бяха успявали да възпрепятстват. Впрочем, поела към целта, този път Маликорн се сблъска не с шатленките, а с Остриетата на Кардинала. Провали се и беше буквално смазана. Засегната от последиците на внезапно прекъснат могъщ ритуал, тя вече дори не можеше да си позволи да бъде това, за което дълго време се представяше — прекрасна руса млада жена.

— Но тя сега е руина! — възкликна Благородника. — Зная, че в последно време Алхимика се е срещал с нея. Била неузнаваема немощна бабичка, която живеела с надеждата някой ден да си възвърне силата… Според Алхимика от нея вече нищо не ставало.

— Заблуждавал се е. Виконтеса Дьо Маликорн може да придобие отново сила и жизненост. Тя е жена с огромни качества и е опитна вълшебница. Ще се промени благодарение на мен и точно това е желанието на Ересиарха.

Благородника дълго се взира в Магьосницата.

— Да — рече той най-после. — Убеден съм, че може и да успееш… Но все пак! Защо Ересиарха иска точно сега да посветим тази Маликорн? Започвам да си мисля, че е полудял?

Магьосницата се приближи към него, усмихна му се снизходително, като човек, който е готов да направи много важно разкритие.

— Знаеш ли защо Алхимика е отишъл да се срещне с Маликорн след провала ѝ?

— От състрадание, предполагам. За да се убеди, че тя…

— Не — прекъсна го Магьосницата. — Отишъл е да я посети по нареждане на Ересиарха, който се безпокоял за нея…

— Какво?

— Съвсем малко не достигна на виконтеса Дьо Маликорн да създаде първата ложа на Черния нокът във Франция. Какъв триумф би било това, нали? Но нима вярваш, че е могла да стори всичко сама? И защо Черният нокът ѝ е поверил Сферата на Душата, която ѝ е била необходима? Маликорн е била способна и достойна за доверие, това е ясно. Но дали дотолкова, че старите господари на Великата ложа са приели да се разделят заради нея с безценната си Сфера на Душата?

— Вероятно според тях залогът си е струвал цената — предположи Благородника.

— А сега, когато Маликорн се провали, сега, когато тя изгуби всичко, сега, когато вече е без криле, но все още знае толкова много тайни, защо Черният нокът не я е убил?

— Да не би да искаш да кажеш…?

— Да. Ересиарха бди над нея. Но я защитава, както винаги го е правил и както винаги е осъществявал плановете си: тайно.

— Но защо?

— Разсмиваш ме!

— Какво? Ересиарха и Мали… — той не довърши и тръсна глава. — Не. Това не е характерно за него. Ересиарха не е от тези, които се отдават на страстите.

— Човеците казват, че плътта е слаба. Това се отнася и за нас… За щастие. Колко досадно би било, ако бяхме студени и безчувствени същества, каквито са били дедите ни.

Магьосницата избухна в искрен смях.

След това стана сериозна и почти ласкаво рече:

— Но успокой се. Ересиарха не се е отказал от тънките си сметки, когато е взел Маликорн под крилото си… Отговори ми: старите господари на Черния нокът биха ли позволили на някого от нас, на Аркан да основе ложа във Франция?

— В никакъв случай! Ако успеем, може да спечелим огромен престиж и влияние.

— Ами ако става дума за протеже на Ересиарха?

— Не, разбира се. По същите причини, тъй като това протеже пожела да стане една от нас.

— Но като поддържа тайно намеренията на Маликорн, Ересиарха действа скрит зад маска. Ако тя успее, никой не може след това да ѝ попречи да се присъедини към Арканите, най-малко старчоците от Мадрид, които биха се озовали пред свършен факт. Биха побеснели от гняв. Но ще са безсилни.

Благородника бавно кимна, размишляваше, а на устните му разцъфтя възторжена усмивка.

— Ловко. Дори много ловко… Това вече е напълно присъщо за тази отровна змия — Ересиарха.

— Последното предимство на този план е, че Арканите няма да бъдат компрометирани, ако Маликорн се провали. Което и се случи…

— Вярваш ли, че като възкресим Маликорн и я приемем сред Арканите…

— … ще изпълним онова, което Ересиарха иска да стори, но не смее. Защото, ако открито се притече на помощ на виконтесата, господарите на Черния нокът ще научат това и накрая ще разберат далечната цел на начинанието…

— Нима Ересиарха все още има чувства към Маликорн?

— Забравяш, че продължава да бди над нея, тъй като тя е жива. Впрочем можем ли да си позволим да разочароваме Ересиарха? Той си иска възлюбената, така ли? Тогава — да му я предоставим.

Благородника мълчеше и размишляваше.

Магьосницата обаче не се съмняваше, че той вече е разбрал какво ще спечелят. Тя се прилепи към него, подаде му сгънато на четири листче и прошепна в ухото му:

— Сега името ѝ е госпожа Дьо Шантегрел и чезне от скука в манастир в предградието Сен Жак — ето адреса. Сигурна съм, че ще успееш да я придумаш…

Падаше мрак, когато Марсиак се върна в двореца на Ястреба с новината, която всички очакваха.

— Дъщерята на книжаря изми прозорците на магазина — обяви той пред събраните в оръжейната зала Остриета.

— Значи херцогиня Дьо Шеврьоз се е съгласила да се срещне с мен — рече Ленкур.

— Не мога да си обясня — призна Анес и сипа вино в чашата на гасконеца. — Трудно ми е… Ако бях на нейно място, след като едва не предадох кралицата в лапите на Черния нокът, щях да бъда щастлива, че само ме отстраняват от двора. Вероятно не бих рискувала да дам на краля и най-дребния повод да съжалява за милосърдието си.

— Но вие не сте херцогиня Дьо Шеврьоз… Тя има вкус, страст към интригите. А да не говорим за скуката, която я измъчва.

— Но тя отлично знае кой си ти. Известно ѝ е, че служиш на Кардинала…

— Точно така — рече Ла Фарг. Той бе възседнал един обърнат стол и бе сложил длани на рамката му. — Несъмнено, това е разпалило любопитството на херцогинята. Тя се досеща, че Ленкур отива да се срещне с нея не по заповед на Кардинала. Ако подбудите му бяха съвсем обикновени, защо би се промъквал толкова тайнствено? Защо се опитва да приспи бдителността на шпионите, които пъплят из двореца Шеврьоз? Та нали служи на същия господар, който командва и тях?

— Значи херцогинята вече е разбрала, че действаме без знанието на Кардинала? — рече Марсиак.

— Да.

— Това не е никак успокоително.

— Най-вече е опасно — обади се Сен Люк.

Както обикновено, той беше седнал малко настрана от групата, обърнат към прозорец, който гледаше към обраслата с диви треви градина, към старата маса и кестена над нея.

— Опасно ли е? — възкликна Балардийо.

— Сен Люк се бои, че може да попаднем в капан — обясни му Анес. — Нали?

Мелезът, който грижливо бършеше очилата си, кимна.

— Херцогиня Дьо Шеврьоз може да иска да докаже предаността си, като ви измами, Ленкур. Нищо чудно да се престори, че приема срещата, а да ви предаде на копоите на Негово Величество.

Тъй като беше отколешен шпионин и имаше опит в подобни дела, Ленкур трябваше да признае, че тази хипотеза е основателна.

— Да — каза той. — Възможно е.

— Да те предаде за херцогинята представлява двоен интерес — започна да разсъждава Ла Фарг. — Първо, заради онова, което Сен Люк предположи. Но също и защото предложената от теб среща може да е хитрост, измислена от Ришельо, хитрост, целяща да изпита верността на госпожа Дьо Шеврьоз. Тя е прекалено умна, за да не си помисли нещо подобно. Така че херцогинята има пълното основание да се опита да те погуби…

— Готов съм да се обзаложа, че госпожа Дьо Шеврьоз няма да издържи на изкушението да ме изслуша — рече Ленкур. — Впрочем струва ми се, че тя не е съвсем безразлична към мен.

— Прекалено хазартен облог — заяви Сен Люк. — Ще дойда с вас.

— Не. Само от добрата воля на госпожа Дьо Шеврьоз ще зависи дали ще отговори на въпросите ми, или не. Ние имаме нужда от нея, докато тя няма какво да спечели, като ни помага. Съмнявам се обаче, че ще бъде благоразположена, ако се досети, че я подозираме…

— Прав сте — призна Ла Фарг с категоричен тон.

— Поемаш риска да се хвърлиш сам в пастта на вълка, Арно — рече Анес, опитвайки се да говори с гласа на разума.

— Зная. Но трябва да поема този риск, ако искаме да имаме шанс да успеем. Да не забравяме, че не става дума само за нас. Единствената следа, която може да ни отведе до дракона в Шатле, минава през двореца Шеврьоз.

— Бъдете особено предпазлив, Ленкур — каза му Ла Фарг. — Трябва да преодолеете бдителността на гвардейците на Кардинала, а вие по-добре от всеки друг познавате качествата им.

Ленкур напусна сам двореца на Ястреба.

Малко по-късно капитан Ла Фарг излезе на свой ред, но пое към Париж по друг път. Великолепен летен залез къпеше потъмнялото небе в пурпурни, червени и оранжеви отблясъци, галеше редките облаци и озаряваше хоризонта.

3.

След леката вечеря херцогиня Дьо Шеврьоз заяви, че иска да се усамоти, да се порадва на спокойствието и свежестта на вечерта. Тя отказа който и да било да я съпровожда по време на разходката, и прекоси сама широката тераса. Въпреки големите факли, които горяха тук и там, цареше полумрак в огромната градина, която в задната част на двореца Шеврьоз, се простираше до улица „Сен Никез“, между стената на двореца Рамбуйе отдясно и скромните жилищни постройки отляво. Мълчанието тегнеше над това елегантно природно кътче. Въздухът беше свеж, а парижката смрад бе прогонена от приятен ветрец.

Като да беше изморена, херцогинята седна на една пейка под красив бряст, близо до забит в земята факел. С длан тя прогони невидимо насекомо, което ѝ позволи дискретно да хвърли поглед зад рамото си. Никой не я беше проследил и като че ли никой не я наблюдаваше от терасата. След това тя отвори томчето със стихове, което следобед ѝ предаде книжарят Берто, и се престори, че чете.

Десет минути по-късно, когато камбаната на църквата Сен Тома удари, че е изминал половин час, госпожа Дьо Шеврьоз затвори книгата и се замисли като човек, който разсъждава над прочетеното. Тя пет пъти поклати глава и същевременно барабанеше с пръсти по корицата на книгата.

След което отново уж се вглъби в стиховете.

Това беше сигналът, че всичко е наред. Почти незабавно Ленкур се измъкна от сянката, но остана прикрит, виждаше го само херцогинята.

— Добър вечер, госпожо.

— Добър вечер, господин Дьо Ленкур — отговори херцогиня Дьо Шеврьоз, без да вдига очи от книгата си.

Можеше да я разглежда на воля и отново беше смаян от красотата ѝ. Херцогиня Дьо Шеврьоз минаваше за една от най-красивите жени в Европа и Ленкур не се съмняваше, че това е вярно, докато се възхищаваше — под топлата и жива светлина на факела — на профила ѝ, на бялата ѝ кожа, на блясъка на златистокестенявата ѝ коса и на закръглената ѝ гръд.

Ленкур се овладя, убеден, че херцогинята не подозира нито за миг какво въздействие упражнява върху него.

— Благодаря ви, че се съгласихте за тази среща, госпожо.

— Да си призная, не ми се вярваше, че ще ви видя отново. Тъй като добре съзнавате какъв риск поемате.

— Помислихте ли си да ми устроите капан?

Тя обърна страницата.

— Помислих, да. Обаче нямам сила да играя на котка и мишка с полицията на Кардинала. Нали не се съмнявате в това?

Ленкур не отговори, а херцогинята продължи.

— Този книжар, този господин Берто, какъв ви е?

— Приятел.

— С трепереща ръка ми подаде тази книга. И малко заекваше… Съмнявам се това да е убегнало от вниманието на госпожа Дьо Люре, която осведомява Кардинала, когато не ми чете. Впрочем тя се разбира отлично с някой си господин Дьо Брюсан, чиято външност очевидно ѝ допада.

— Брюсан ли? Той тук ли е?

— Познавате ли го? — учуди се херцогинята, но бързо се досети. — О, наистина! Забравих, че и вие сте носили тази проклета червена мантия… Е, добре, знайте, че господин Дьо Брюсан командва гвардейците, които охраняват моя дворец и мен самата. И той ли ви е приятел?

— Беше — отговори Ленкур.

Не можа да се сдържи и си спомни погледа, който Брюсан отправи към него, когато Ленкур беше обвинен, че шпионира и предава Кардинала. По онова време той също носеше мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство и тези неверни обвинения имаха за цел да разобличат действителните предатели. Но Ленкур никога не беше имал възможността да представи истината на приятеля си.

За пореден път трябваше да се съвземе.

— Какво сторихте с бележката, която пъхнах в книгата? — запита той.

— Щом я прочетох, я изгорих, бъдете спокоен. Впрочем в бъдеще избирайте по-сполучливо пратениците си.

— Като си давате сметка колко спешно трябваше да ви видя, ще разберете, че не разполагах със свободата да избирам. Утре заминавате за…

— … за Кузиер, да. Много ви благодаря, че ми припомнихте… Заради госпожа Дьо Сент Аволд ли искахте да се видите с мен?

Въпросът завари Ленкур неподготвен.

— Не — рече той.

— Од се завърна в Лотарингия, нали знаете? — заяви непринудено херцогинята. — Но успявам да ѝ изпращам писма. С удоволствие бих я зарадвала и с едно, написано от вашата ръка, стига да желаете…

Ленкур се възхити с каква лекота госпожа Дьо Шеврьоз му предлагаше възможност да се компрометира.

— Не, госпожо. Благодаря.

— Нима вече не сте влюбен в нея? Не, господине. Не възразявайте, безполезно е. Повярвайте ми, мога да разпозная любовта.

— Госпожо, при вас ме води много важен проблем.

Херцогинята въздъхна и небрежно обърна поредната страница.

— Добре. Слушам ви.

Ленкур ѝ обясни, че Остриетата се интересуват от Шарл Модюи. Наложи се да я излъже, или поне да пропусне да ѝ съобщи, тъй като тя не подозираше, че Модюи беше дракон. Също така херцогинята нямаше понятие, че е загинал при нападението срещу Шатле.

Все пак тя се усъмни.

— Какво криете от мен, господине?

— Моля, госпожо?

— Несъмнено криете нещо, защото, ако ставаше дума само за Шарл Модюи, нямаше да действате на пожар и може би против волята на Кардинала…

— Само ще ви кажа, госпожо, че тази история е свързана също със Сестрите на Сен Жорж. Обаче ние знаем, че Кардиналът не би допуснал да ги разгневи, и се страхуваме, че няма да ни позволи да продължим търсенето си по тази следа.

— Значи става дума за шатленките? Защо не ми казахте веднага?

Очевидно херцогиня Дьо Шеврьоз споделяше прочутата омраза на кралицата към шатленките. Ленкур не подозираше това и реши да се възползва от него.

— Госпожо, трябва да ми кажете всичко, което знаете за вашия бивш специалист по магии.

— Какво да ви кажа? Естествено, нямах представа, че служи на Черния нокът… — херцогинята вдигна глава и погледът ѝ се изгуби в мрачините. — Много ми бяха хвалили способностите му. И тъй като се ползваше с известен престиж сред себеподобните си, стори ми се подходящо да го използвам… — за първи път тя се обърна към Ленкур. — Знаете ли, нямам особен вкус към магиите. Малко гадателство от време на време, но нищо повече… Покрусата на кралицата, която смяташе, че е неспособна да забременее, ме убеди, че може би един ритуал…

— Готов съм да се обзаложа, че идеята ви е била подсказана от Модюи.

— Да, вероятно — госпожа Дьо Шеврьоз се престори, че отново се зачита в книгата си. — Но беше достатъчно хитър, за да ме накара да повярвам, че сама съм се сетила. По-късно напълно безкористно взех участие в плановете на това чудовище и убедих кралицата да прибегне към магия, за да стане майка.

Тя беше развълнувана. Приятелските ѝ чувства към кралицата бяха искрени, действително се обвиняваше за случилото се.

Или за онова, което можеше да се случи…

Тогава Ленкур разбра защо херцогинята не проявява лоши чувства срещу Остриетата на Кардинала, нито към него. Защото, независимо че събитията доведоха до изпадането ѝ в немилост, тези мъже спасиха кралицата.

— Спомняте ли си кой ви препоръча Модюи?

— Разбира се, но това няма да ви е от полза. Тъй като тази личност изгоря жива, когато избухна пожар в замъка ѝ.

Познавайки почерка на Черния нокът, Ленкур никак не се изненада. Все пак той запита, за да му е чиста съвестта.

— Как се казва?

— Виконтеса Дьо Маликорн.

Ленкур онемя, не можеше да повярва. Преди да се присъедини към Остриетата, последната му задача като шпионин на Кардинала беше да разгадае плановете на виконтеса Дьо Маликорн.

— Господине? — разтревожи се госпожа Дьо Шеврьоз.

Но някой идваше насам.

Ленкур направи крачка назад и спокойно изчезна сред сенките. Пристигна компаньонка на херцогинята; тя носеше шал, тъй като беше започнало да става студено. Беше госпожа Дьо Люре, а херцогинята я прогони доста неприязнено. Тя започна да сипе извинения и бързо се оттегли.

Ленкур се появи отново.

— Вероятно ни е чула — рече той.

— Да. Този шал беше жалък повод. Трябва да си тръгвате.

Госпожа Дьо Шеврьоз стана.

— Последен въпрос, госпожо. Бяхте ли близка с виконтеса Дьо Маликорн?

— Да. Беше ми приятелка. Но стоеше настрана от интригите. Ако я познавахте, щяхте да признаете колко възхитителна жена беше… Сбогом, господине.

— Сбогом, госпожо.

Ленкур остави херцогинята да се върне в замъка и в същото време усети някакво движение в градината. След това видя червена мантия, после и друга.

Ленкур знаеше, че е загубен, ако остане на мястото си. Затова тръгна с гъвкави и безшумни крачки, криейки се в сенките. Естествено, искаше да избяга. Но най-вече внимаваше да не го видят и да не го чуят. Защото само в такъв случай херцогинята можеше да излъже, без да трепне. Да, била е сама. И не е разговаряла с никого, четяла е на глас. Нали именно така се прави, когато човек обича стиховете. Ако го заловяха, и други щяха да пострадат. Първо — госпожа Дьо Шеврьоз. А може би и Берто, който вероятно беше събудил подозрение у тази проклета госпожа Дьо Люре…

Гвардейците на Кардинала организирано претърсваха градината, стягаха обръча, осветяваха с фенери, дебнеха всяко движение, всеки шум, без колебание размахваха рапири в храстите. За щастие, тъй като някога беше един от тях, Ленкур ги познаваше и беше наясно какво може да очаква. Безполезно беше да се надява, че с подхвърляне на камъче ще ги принуди да се скупчат на едно място: двама или трима ще идат натам, но другите ще останат на позициите си.

Трябваше да прояви повече съобразителност.

В края на една алея Ленкур спря за малко, за да се огледа и да размисли. Даде си сметка, че разполага с две-три минути, преди капанът да щракне. Беше длъжен да намери решение.

— Езерото — прошепна му Виелиста в ухото.

Разбира се!

В парка имаше голям фонтан с разноцветни рибки, а херцогинята обожаваше да им се наслаждава и понякога да ги храни. Доколкото Ленкур си спомняше, фонтанът беше дълбок, достатъчно, за да скрие мъж в тъмните си води. Ако стигнеше пръв дотам, можеше да се потопи и да изчака да преминат червените мантии, които го гонеха. След това за него щеше да бъде детска игра да прескочи стената и да се озове на улица „Сен Никез“.

Ленкур се хвърли напред, превит на две, хванал здраво дръжката на рапирата си в едната ръка и крепейки шапката си с другата. Трябваше да заобиколи някаква поляна, спря да диша и изчака един гвардеец, който се появи без фенер, да се отдалечи. Той можеше да се сблъска с него и си помисли, че късметът не му изневери…

… до момента, в който стигна до фонтана.

Той беше празен.

Вероятно защото херцогинята заминаваше, го бяха източили и почистили. Младежът изруга. Но гвардейците се приближаваха. Веднага трябваше да смени посоката и бързо, много бързо да намери спасителния изход.

— Не мърдай!

Изречена със спокоен глас, заповедта изненада Ленкур точно когато се готвеше да побегне.

Вцепени се.

— Обърнете се, господине.

Тъй като разпозна гласа на този, който говореше, Ленкур се подчини, но сведе надолу глава, за да се възползва от мрака и шапката напълно да скрие лицето му. Понеже гвардеецът с насочен към него пистолет беше Брюсан. Брюсан, който го взе под крилото си, когато беше приет в отряда на гвардейците на Кардинала. Брюсан, който беше толкова горд, когато го произведоха в чин енсин. Брюсан, който имаше чувството, че е изгубил син, когато Ленкур трябваше да свали мантията си при доста неясни обстоятелства.

— Направете няколко крачки напред, за да ви разгледам на лунна светлина, господине. И свалете шапката си. Искам да зная кого арестувам.

Ленкур се поколеба.

— Тръгвайте напред, господине!

Но Ленкур не можеше да позволи да бъде заловен, нито пък разкрит. Всъщност и в двата случая щеше да компрометира Остриетата и Кардиналът щеше да им потърси сметка. Беше достатъчно да се разчуе, че през нощта госпожа Дьо Шеврьоз беше се срещала с някого в градината, нарушавайки волята на краля.

Но какво можеше да стори?

Да убие приятел? Да убие невинен?

— Тръгвайте напред — или ще стрелям!

Брюсан. Защо ли трябваше да бъде точно клетият Брюсан…

Ленкур въздъхна и направи крачка напред.

— Свалете си шапката, вед…

Гвардеецът не завърши изречението: Сен Люк го удари откъм гърба.

— Бързо — рече мелезът. — Оттук.

Не беше препоръчително човек да се мотае по Новия мост след залез-слънце. Съвсем обичайни бяха неприятните срещи и съществуваше голяма вероятност да те ограбят, дори да те хвърлят в Сена ни жив, ни мъртъв. През тази нощ обаче един мъж, който вървеше стремително по левия бряг, премина по моста, без да му трепне окото. Името му беше Етиен-Луи дьо ла Фарг, изглежда, бързаше и не даваше вид, че някой би могъл да помисли да се закача с него. На кръста му висеше предизвикваща страх рапира „Папенхаймер“.

Капитанът се насочи към знаменитата Бронзова виверна, която се издигаше в самия край на остров Сите, срещу площад „Дофин“. След като заобиколи внушителния мраморен пиедестал, той потъна в дълбокия мрак, под разперените криле на статуята, изобразяваща оседлана и готова за война виверна, но без конник върху нея. Там се намираше онзи, който му беше определил спешно среща и го чакаше, облакътен на парапета над черните води на Сена.

— Какво има? — запита намусено Ла Фарг. — Мога да ви отделя съвсем малко време.

Другият се изправи и се обърна.

Беше елегантен благородник, облечен със сива дреха под черно наметало и нахлупил шапка с пера. Красив мъж, изглеждаше около трийсетгодишен, но косите му бяха леко посивели. Очите му бяха в същия бледосив цвят като дрехата, а около тях се виждаха тъмни сенки.

Лицето му беше сериозно.

— Седемте са обезпокоени — заяви кавалерът Дьо Валомбър.

Под това име той се представи по време на първата им среща. Ла Фарг не знаеше нищо за него, освен че беше дракон и също служеше на Пазителите.

Или на Седемте.

— И какъв е поводът за безпокойството им?

— Драконите се събират в Париж.

— С каква цел?

— Не знаем.

— Какво ви е известно за дракона, който нападна Шатле?

— Уверени сме, че е архаичен.

— Какво ще рече това?

— Древен и примитивен дракон. Архаичен представител на това, което беше драконовата раса в дълбоката древност… Архаичният е особено опасно и диво същество. Интелигентността му е животинска и е изцяло подвластен на жестокостта на инстинктите си.

— Значи архаичен дракон уби Алмадес.

— Бъдете сигурен, че архаичният звяр от Шатле има господар, който го командва. Или господари.

— Това ли са драконите, които се събират в Париж.

— Така предполагаме.

Ла Фарг кимна, после запита:

— Какво очаквате от мен?

Ленкур и Сен Люк пристигнаха заедно в двореца на Ястреба. В двора Балардийо пиеше вино, седнал на стъпалото към входа на кухнята.

— Къде е капитанът? — запита го Ленкур.

— Излезе.

— Излезе ли? — обади се Сен Люк. — Кога?

— Преди по-малко от час.

— И къде отиде?

— Мистерия.

— А останалите?

— Анес си почива. Марсиак е в оръжейната зала.

Ленкур и Сен Люк отидоха при гасконеца. Той беше пил и разгърден, с кръстосани върху масата крака, продължаваше да се налива, мрачен, сам в полумрака. Това поведение изненада Ленкур. Без да си позволява да коментира, мелезът познаваше внезапните меланхолични пристъпи, на които понякога Марсиак ставаше жертва.

— Знаеш ли къде е отишъл капитанът? — запита той.

Гасконецът вяло се учуди.

— Не е ли тук?

Сен Люк изруга и излезе. Остана Ленкур, който изпитваше нужда да гаврътне една чаша.

— Как мина срещата с госпожа Дьо Шеврьоз? — пожела да се осведоми Марсиак.

— Зле — призна младежът. — Обявиха тревога. Можеше да ме хванат.

— Но се е намесил Сен Люк, сякаш паднал от небесата. И те е спасил.

— Да.

— Той обожава подобни номера.

Марсиак забеляза колко разстроен е Ленкур.

— Хайде, ела на себе си… Вземи, пийни — каза той и напълни две чаши с вино. — Защо си толкова загрижен?

— В двореца Шеврьоз ще има разследване.

— Без съмнение. Но смятам, че херцогинята не е вчерашна…

— Не за нея се безпокоя.

— А за Берто — отгатна гасконецът.

— Да. Ако открият ролята, която той изигра в тази история…

Марсиак въздъхна. Реши, че е пил достатъчно, остави чашата, свали краката си от масата и се наведе към Ленкур, като прилепи лакти към бедрата си.

— Слушай, приятелю. Повярвай ми, разбирам те отлично. Но жестоко се заблуждаваш, ако мислиш, че можеш да предпазиш някого. Набъркани сме в толкова страшни интриги, че не е възможно да спестим неприятностите на близките си. Нещо по-лошо, понякога сме длъжни да използваме за користните си цели онези, които обичаме. Те може и да не подозират това. Но нищо, нищо и никога не бива да се изпречва на пътя ни… Ако тази идея ти е непоносима, отдалечи се незабавно от любимите си хора. Създай празно пространство около себе си. Стани като Сен Люк… Или стори като Лепра и напусни Остриетата.

— Ами ти? Ти не си нито Лепра, нито Сен Люк, доколкото мога да преценя…

Гасконецът помръкна.

— Аз ли? Аз съм Марсиак. Пиянствам, играя комар и гоня фусти, за да забравя злото, което мога да причиня на онези, които нямам смелостта да изоставя. Избери някой от моите пороци. Няма значение кой впрочем, тъй като и трите скоро ще ти потрябват, ако ме последваш по пътя на слабостта…

В това време Сен Люк се върна обезпокоен.

— Ла Фарг е неоткриваем. Говорих с Андре: всички коне са в конюшнята, значи е тръгнал пеша. А Гибо се кълне, че не е пристигало писмо, нито пък някой ни е посещавал… Изглежда, че е напуснал двореца внезапно, без видима причина…

— Капитанът не е хлапе — отбеляза Марсиак и стана, за да се оттегли. — Той може да се защитава в Париж дори през нощта. Защо толкова се безпокоиш?

Мелезът не отговори.

Не можеше да си обясни отсъствието на Ла Фарг. Капитанът трябваше да е тук и да чака завръщането на Ленкур, за да научи какъв е резултатът от тайната среща с госпожа Дьо Шеврьоз. Обаче се беше случило едното от две възможни неща: или Ла Фарг беше проявил нехарактерно за него нехайство и беше излязъл без сериозна причина, или мотивът му да тръгне без предупреждение посред нощ е бил много сериозен. Сен Люк не искаше да приеме, че първата хипотеза може да се потвърди. Така че имаше всички причини да се тревожи — нещо, което Марсиак би разбрал, ако не беше такъв, какъвто всички го познаваха.

Затова пък Ленкур също започна да си задава въпроси.

— Може би Анес знае нещо — предположи той.

— Какво да знае? — запита Ла Фарг, появявайки се внезапно. Балардийо вървеше по петите му.

След пристигането му се възцари неловко мълчание, но той сякаш не забеляза това. Избегна настойчивия поглед на Сен Люк, седна на стола и веднага каза на Ленкур да докладва.

Той го стори и когато свърши, капитанът на Остриетата заключи:

— Значи, благодарение на виконтеса Дьо Маликорн, Алхимика от Сенките е станал специалист по магии при херцогиня Дьо Шеврьоз…

— Да — отговори Ленкур.

— Същата, която искаше да създаде ложа на Черния нокът във Франция, нали? И чието бягство подпомогна кавалерът Дьо Ганиер в прословутата нощ, когато ние победихме?

— Да, капитане.

— Известно ли е какво се е случило с нея?

— Не. Малко вероятно е още да е жива, тъй като Черният нокът рядко проявява милосърдие към онези, които се провалят. И дори да е оцеляла…

Ленкур реши, че не е необходимо да завършва изречението.

— Тогава ние се оказваме в задънена улица — обезкуражен заключи Ла Фарг.

— Не е така — намеси се Марсиак. — Остава ни Ганиер, когото Сен Люк плени. Той вероятно знае много неща, тъй като беше дясната ръка на виконтесата. Да намерим в коя килия гние и да го разпитаме.

Идеята беше добра, но всички си даваха сметка какви страшни премеждия ги очакваха.

— Нищо няма да стане без поръчителството на Кардинала — рече Ла Фарг. — Не можем да продължаваме без негово знание.

Анес се събуди малко преди зазоряване, с болка в рамото и с все още възбудено съзнание от видението, което наруши съня ѝ.

Тя се надигна, седна на леглото, погледна през отворения прозорец към нощното небе, което просветляваше на изток, зад камбанарията на абатство „Сен Жермен де Пре“. Въздъхна дълбоко, преди да стане, и обръщайки се почти с гръб към огледалото, огледа плешката си. Знаеше какво щеше да види. Елегантното очертание на белега червенееше, докато сърцето ѝ биеше учестено, а болката затихваше. Скоро двете сплетени руни приеха нормалния си вид.

Анес оправи ризата си, отиде до прозореца и се облегна на рамката.

Погледът ѝ, отправен към далечния хоризонт, беше изпълнен с безпокойство.

Беше сънувала огромния черен дракон, който разрушаваше Париж, и този сън изглеждаше толкова реален, че тя усещаше горещината от пламъците по лицето си, миризмата на обгорено дърво и на жарава превземаше ноздрите ѝ, а в ушите ѝ сякаш още звучеше ужасяващият шум: свистенето на огъня, трясъкът на разрушените сгради, стенанията на жертвите, злокобното ръмжене на дракона. Образът на черния дракон властваше над сетивата ѝ. Достатъчно беше да затвори очи, за да го съзре отново, огромен и могъщ, триумфиращ в небето над порутения Париж, с покрито с блестящи люспи тяло, а на челото му сияеше…

… скъпоценен камък.

Анес рязко отвори клепачи.

Когато беше виконтеса Дьо Маликорн, нищо не ѝ липсваше: нито младост, нито красота, нито богатство, нито власт. Сега обаче беше госпожа Дьо Шантегрел, старица, клета вдовица, която, оттеглила се в манастир в предградието Сен Жак, отхвърляше умората от прекалено дългия си живот. Вече не представляваше почти нищо.

Тази сутрин излезе да се поразходи в градината, когато ѝ съобщиха, че някой е дошъл да я посети. Малко по-късно тя се срещна за първи път с елегантен благородник с руси коси, правилни черти и тревожен чар. Седнаха един до друг на каменната пейка и веднага щом останаха сами, непознатият показа истинската си същност. Госпожа Дьо Шантегрел усети приятна тръпка. Значи той, също като нея, беше дракон. Но могъщ и енергичен дракон, който не беше пленник на крехко тяло и на окаяно съществуване.

— Кой сте вие? — запита тя.

— Аз съм Благородника. По-точно би било да кажа Влюбения благородник, защото така се нарича моят аркан. Но ще се задоволим само с Благородника. Принадлежа към ложата на Алхимика от Сенките.

— Ложата на Арканите. Значи тя съществува.

— Съмнявате ли се?

— Да.

— Ще имаме достатъчно време да ви убедим, госпожо.

— Какво желаете от мен?

— Дойдох да ви предложа да се присъедините към нас, госпожо.

— Подигравате ми се.

— Съвсем не.

Тогава Благородника започна да говори, а бившата виконтеса Дьо Маликорн го слушаше, претегляше всяко изречение, всяка дума, следеше интонацията, нюансите на тембъра, опитваше се да долови някакъв знак за лъжа или за измама по лицето на събеседника си. Но Благородника знаеше как да очарова и да убеждава. Това, което ѝ предложи, я съблазни: тя можеше да стане отново такава, каквато е била, и да се присъедини към ложата на Арканите.

— Защо избрахте мен? — запита накрая старицата.

— Отдавна ви наблюдаваме, госпожо. За разлика от Черния нокът, предпочитаме да признаем значението на онова, което сте сторили и което още можете да постигнете.

— Тогава да поговорим именно за Черния нокът. Какво ще предприеме, когато разбере, че…

— Да прави каквото ще. Ложата на Арканите е свободна сама да обмисля делата си. Впрочем ние въобще не се отчитаме пред старите господари в Мадрид…

— А не виждате ли в какво съм се превърнала?

— Имаме лек за това.

Тя погледна Благородника с огромна надежда и изпълнена с амбиции.

— Наистина ли? — възкликна.

Той ѝ отвърна с нежна, изпълнена с вяра усмивка и продължи да говори.

Този път обаче госпожа Дьо Шантегрел почти не го слушаше, а се отдаде на размисъл. Тя бързо взе решение. Независимо че нямаше физически и магически сили, откакто проваленият ритуал ѝ ги отне, тя не беше изгубила интелигентността си. Не можеше да предявява каквито ѝ да било претенции към Арканите, но все пак реши да им постави едно условие.

— Намирам се в състоянието и в положението, което виждате — рече тя, — по вина на няколко мъже и на една жена. Ето какво искам да зная: ако се присъединя към вас, ще мога ли да им отмъстя?

Като човек, който оценява дързостта, Благородника се усмихна.

— Госпожо, обещавам ви.

Марсиак и Ленкур придружиха Ла Фарг в Кардиналския дворец. Те пристигнаха там точно когато Ришельо се готвеше да отиде при краля в двореца Сен Жермен, а в големия двор шейсет гвардейци с червени мантии, под строй и възседнали конете си, очакваха потеглянето на каретата на Негово Преосвещенство. Кардиналът вече се беше настанил в нея и капитанът на Остриетата трудно успя да стигне до вратичката, за да говори с него.

Застанали настрана, другите двама търпеливо чакаха: гасконецът държеше юздите на жребеца на Ла Фарг, докато Ленкур разглеждаше подредените гвардейци. Установи със задоволство, че Брюсан е сред тях и изглежда добре, независимо че под черната му шапка се подава превръзка. От мястото, на което се намираха, Марсиак и Ленкур не можеха да чуят какво казва Ла Фарг, с шапка в ръка, на кардинал Ришельо. Но старият капитан несъмнено се аргументираше убедително. Виждаше се само костеливата и неподвижна ръка на Кардинала, облегната на прозорчето на вратата на каретата.

— Проточи се — рече Марсиак.

— Задачата на Ла Фарг никак не е лесна — заяви Ленкур.

Разговорът продължаваше, а всички в двора се печаха на безмилостното слънце. Мъжете издържаха стоически, но конете изглеждаха изнервени. Нетърпеливо потропваха с копита. Цвилеха, трудно им беше да стоят на едно място. Цареше странно безмълвие. Гвардейците се питаха какво става, защо толкова се бави тръгването.

Най-после Ла Фарг се отдалечи от каретата с великолепния герб и нахлупи шапката си. Някакъв офицер издаде заповед. Прозвучаха тръби и първият ескадрон тръгна напред, последван от каретата на Негово Преосвещенство, която тежко пое по пътя; накрая яздеха останалите от ескорта. Кортежът напусна двора и премина по улица „Сент Оноре“ в посока към едноименната врата.

Дворът на Кардиналския дворец опустя.

С каменно лице и с маршова стъпка Ла Фарг отиде към Марсиак и Ленкур.

— Да побързаме — рече той и се качи на седлото.

След по-малко от час Анес гледаше към двора на двореца на Ястреба, където Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се бяха захванали с последните приготовления, проверяваха дали конете им са добре оседлани, стягаха ремъците, решеха гривите и накрая, когато се убедиха, че всичко е наред, възседнаха жребците си. Андре им помагаше, като не преставаше да следи животните с експертно око и с леко безпокойство. Застанала на прага към кухнята, Наис гледаше тревожно. Старият Гибо се намираше под свода, беше отворил външната врата и стоеше до едното от двете тежки правоъгълни крила.

Тримата мъже бяха вече напълно готови за път и отправиха поздрав към Анес. Ла Фарг кимна, Ленкур размаха ръка, а Марсиак ѝ намигна. След това потеглиха и дворът се изпълни с тропота на копитата по равните павета. По улица „Сен Гийом“ срещнаха Балардийо, който с учудване ги видя да преминават покрай него като стрели, и побърза да се прибере. Куцайки с дървения си крак, Гибо вече затваряше вратата.

Балардийо отиде при Анес в оръжейната зала. Облечена както обикновено в костюм за езда, стегната в ален корсет, младата баронеса Дьо Водрьой си слагаше ръкавиците за фехтовка.

— Какво става? — запита Балардийо. — Току-що видях капитана и другите да…

— Заминаха.

— Закъде бързаха толкова?

С ръце на кръста, Анес започна да прави различни упражнения за увеличаване гъвкавостта на краката.

— Кардиналът се съгласи Ла Фарг да се срещне с Ганиер — обясни тя. — Проблемът е, че Ганиер, строго охраняван, е на път за замък близо до Оксер, където ще бъде предаден на представител на папата.

— Предаден ли?

— Ако предпочиташ, връчен. Може би разменен. Или продаден. Но не ме питай защо Рим толкова много държи на Ганиер.

Анес разсече въздуха с рапирата си и доволна от себе си, направи няколко ловки движения.

— Ние защо не пътуваме с тях? — начумери се Балардийо.

— Защото Ла Фарг няма нужда от нас. А също така, защото имам работа в Париж…

Изведнъж старият войник забеляза какво острие размахваше Анес.

— О! — възкликна той. — Но това е твоята рапира!

— Не можеш да я сбъркаш! — рече младата жена и отправи към него поздрав като пред дуел.

За да докаже словата си, тя измъкна камата, пъхната в ножницата на любимото ѝ оръжие.

— Как е възможно?

— Тази сутрин ми я донесе Черен гвардеец на шатленките.

— Дар от майка Дьо Восамбр ли?

— А от кой друг? Впрочем имаше писмо, написано саморъчно от нея, което придружаваше рапирата.

— И какво пише в това писмо?

Кръвта в басейна димеше. Оттам се разнасяха остри и силни миризми, предизвикващи погнуса. Гравирани върху каменните плочи, сложни пентакли червенееха, като очертани от нажежени остриета. В ъглите им горяха черни свещи, но от тях се стичаше ален восък. Въздухът беше изпълнен с някаква глуха и дълбока мощ.

Виконтеса Дьо Маликорн стоеше гола пред басейна.

Скоро грохналата госпожа Дьо Шантегрел щеше да се превърне в ненавистен спомен. Щеше да си замине и грозното, немощно тяло, с отпуснати меса и с измършавели ръце и крака. Дори виконтеса Дьо Маликорн щеше да бъде забравена. Защото от това преображение тя щеше да възкръсне по-млада и по-красива от преди. А също и по-силна, движена от решителност, която никой и нищо не биха могли да разколебаят. Сега обаче все още беше старица, която чакаше, треперейки сред вълшебните изпарения, изплашена, почти превита на две, с вдигната нагоре брадичка и притворени клепачи.

Магьосницата също беше затворила очи.

Клекнала от другата страна на басейна, тя тихо шепнеше молитви, изцяло съсредоточена. От разрязаните ѝ китки течеше червена топла кръв, която — сякаш имаше свой собствен живот — капеше по плочите и се смесваше с онази, по-тъмната, клокочеща вътре. От Магьосницата се измъкна призрачна форма, която се долавяше по странната сянка зад гърба ѝ, сянката на дракон, чиято все още сдържана власт сякаш избликваше от дълбините на земята.

Виконтесата разбра, че моментът е дошъл.

Тя направи крачка напред, потопи единия си крак в кръвта и изпита почти сексуално удоволствие, когато нещо я изгори като език на вътрешен огън и проникна дълбоко в нея.

4.

Малката група се движеше бързо, когато на няколко левги от замъка Марьой сюр И срещнаха посред полето неподвижна карета, отбила край пътя. Лепра, който яздеше начело, я забеляза пръв. Веднага вдигна високо ръка, заповяда на петнайсетте мускетари и на фургона, който те ескортираха, да спрат зад него. След тях прахолякът бавно започна да се стеле — не подухваше никакъв ветрец да го разпръсне.

Присвивайки очи под периферията на шапката си, Лепра огледа околността, здраво хвана с две ръце юздите и леко изпъчи рамене. До този момент пътуването беше преминало без инциденти, въпреки огромните му опасения. След три дни езда той почти повярва, че Черният нокът се е отказал да наказва маркиз Дьо Ганиер или пък не знае, че го местят, как и къде. Но това не беше причина накрая да намалява бдителността си.

Един мускетар се приближи до Лепра и спря коня си до него. Беше Дюрийо, благородник на около трийсет години с жив поглед и със суров вид. Той не беше разговорлив, но се славеше с черния си хумор, който понякога притесняваше околните. Винаги даваше добри съвети. Лепра го направи свой адютант.

— Какво мислите, Дюрийо? — запита го той.

Мускетарят на свой ред се огледа и едва тогава отговори:

— Мястото не е подходящо за сражение — рече. — Но може би точно в това се състои уловката.

Бяха в околностите на Еперне. Пътят пресичаше прелестен кът от областта Шампан, спокоен и обрасъл в зеленина. Времето беше великолепно. В далечината се виждаше кошара, но никъде нямаше жива душа.

— Ще ида да огледам — обяви решението си Лепра.

— Разумно ли е?

— Отваряйте си очите и ако е необходимо, поемете командването.

— Не се безпокойте. Ако ви се случи нещо лошо, ще се погрижа Сардан да не произнася слово на погребението ви.

Лепра смушка хълбоците на коня, усмихвайки се от сърце, и премина бързо разстоянието, което го делеше от каретата. Разпозна мъж — той можеше да е само кочияшът — и забеляза вътре в колата сянка, с която разговаряше облегнал се на вратичката благородник, качил единия си ботуш на стъпалото и с шапка в ръка. Като го видя, мъжът нахлупи шапката си и тръгна напред с любезна усмивка. Беше млад, богато облечен и привлекателен. Движеше се грациозно.

— Ехей! — възкликна той и вдигна високо длан.

Лепра спря коня си, но ръката му остана върху дръжката на пистолета, пъхнат в кобура на седлото. Абсолютно естествен, Благородника не проявяваше нито безпокойство, нито враждебност, но Лепра бе виждал убийци с много по-невинни физиономии. Пък и опасността можеше да дойде от вътрешността на каретата.

— Аз съм Лепра, кралски мускетар. Проблем ли имате, господине?

— Счупи ни се колело, господине — отговори другият със силен италиански акцент.

Обърна се и посочи към каретата — действително задното ляво колело беше счупено. Този инцидент беше нещо съвсем нормално поради много лошото състояние на френските пътища.

— Изпратих слугата си с моя жребец до близката станция за смяна на конете — поде отново италианецът, — но дяволът все още се бави, макар да минаха два часа, откакто го чакаме.

— Боя се, че не мога да ви окажа голяма помощ.

— Съпровождаме знатна дама, господине. А виждам, че с вас се движи кола. Ако приемете да настаните в нея дамата до близкото село, един от нас ще остане тук при каретата, докато другите двама могат да дойдат с вас.

— Този фургон, чийто ескорт командвам, не е подходящ за знатна особа. Впрочем единственото свободно място е на капрата до кочияша. А пътуването там е ужасно неприятно. Слънце, прах, дупки по пътя…

— … мога да понеса всичките тези неудобства, господин Лепра — прозвуча ясен женски глас. — Вероятно си спомняте, че не съм от тези, които лесно се обезкуражават. Впрочем имам усещането, че отиваме на едно и също място…

Лепра видя, че прелестна рижава млада жена слезе от каретата.

Шпионка, куртизанка и интригантка, тя се казваше Алесандра ди Санти.

Наричаха я Италианката.