Драконът на Арканите

1.

Седнал във фотьойл, Благородника говореше с червения дракон, чиято масивна и люспеста глава, украсена с троен костен гребен, се беше появила на повърхността на огледалото и леко блестеше в полумрака.

— Всичко ще бъде готово — рече той сериозно и загрижено.

— Добре — отговори Ересиарха авторитетно. — Щом и последните детайли за предстоящото общо събрание са уточнени, бих желал да обсъдя с вас друга тема.

Благородника изпита безпокойство, но външно остана невъзмутим. Дали щеше да стане дума за виконтеса Дьо Маликорн? От два дни и две нощи Магьосницата изпълняваше с нея ритуала, който щеше да ѝ възвърне могъществото и красотата. Това се извършваше тук, тайно, в криптата на двореца на Арканите. Нима Ересиарха беше научил?

— Италианката е във Франция — обяви червеният дракон. Новината завари Благородника неподготвен. Бяха му необходими няколко секунди, за да си събере мислите и да разбере за кого говореше Ересиарха.

— Италианката ли? Но Черният нокът не се ли ангажира да ни отърве от нея?

— Вярно е, че се зае с тази задача. Но се провали… Затова аз реших ние сами да уредим проблема. Тази мръсница измами Алхимика. Тя му открадна тайните, което даде възможност на кардинал Ришельо да обърка плановете ни. Крайно време е да си плати!

Благородника не отговори. Той чакаше и Ересиарха продължи:

— В този момент Италианката се намира в някакъв замък в Шампан, за да присъства на размяната на затворник, когото Франция е заловила, а Рим иска да получи. Но това няма значение… Подобна възможност няма да имаме скоро… Миниатюриста вече е там, начело на войници драки, които той лично е събрал. Няколкото мускетари, които пазят мястото, не са страшни. Всичко ще бъде свършено през тази нощ.

— Какво очаквате от мен?

— Нищо или почти нищо. Искам да приготвите кулата в Черната гора за завръщането на Миниатюриста и на неговите драки. Ще държат там Италианката, колкото е необходимо…

— Ще я държат ли? — учуди се Благородника. — Но защо?

Ересиарха не отговори.

Той изчака, невъзмутим и строг, докато другият се поклони.

— Ще бъде изпълнено, Ересиарше.

— Разчитам на вас. Довиждане, Благороднико.

— Довиждане.

Вратата на килията се отвори и Лепра, навеждайки се, влезе вътре. Стиснал здраво дръжката на бялата си рапира, той се изправи, без да сваля шапката си, и остави на мускетаря, който стоеше на пост в коридора, грижата да затвори след него. Много прихлупена, влажна, но чиста, килията беше обзаведена с тясно легло, малка масичка и табуретка. В единия ъгъл имаше кофа за естествените нужди на затворника. Светлината се прокрадваше през тясно прозорче във формата на полумесец. Земята беше гола, от пръст.

— Докладваха ми, че сте искали да разговаряте с мен — заяви Лепра.

Този, когото бяха ескортирали от Бастилията, четеше седнал в леглото си, опрян на рамката. Маската му от кожа и желязо продължаваше да скрива лицето му. Затворникът затвори книгата и бавно стана. Жестовете му бяха изключително елегантни, държеше се изискано. Маркиз Дьо Ганиер беше рафиниран и галантен мъж, което не му пречеше да е бездушно чудовище.

— Така е, господине. Държах да ви благодаря, че разрешихте да ми дадат нещо за четене.

Лепра прие благодарностите със студено кимване.

— Нещо друго? — запита той.

Скръстил ръце, затворникът изгледа мускетаря от главата до петите и сякаш размисляше.

После рече:

— Знаете кой съм аз, нали?

— Да.

— Действително, разпознахте ме още в момента, когато ви бях поверен, в двора на Бастилията. По очите ми вероятно. И може би по стойката ми. Или, нищо чудно, по гласа…

Лепра не отговори и погледна към Ганиер, който отстъпи крачка назад и се подпря на масичката.

— Спомняте ли си какви бяха последните думи, които ми казахте през онази нощ, на улица „Сен Дьони“? — запита затворникът. — Бяхте се справили с верните ми кучета. Бяхте изтощен, ранен, безсилен, когато насочих към вас пистолета си от височината на седлото на моя кон…

— Казах ви, че всеки човек на честта би слязъл от жребеца си и би извадил рапира…

— Но какво сторих аз? Стрелях, като се целих в сърцето ви и ви оставих полумъртъв.

Лепра безмълвно кимна.

Усещаше, че умира за благото на краля през онази злокобна нощ на улица „Сен Дьони“.

— Добре знаете какъв човек съм — продължи Ганиер. — Но въпреки това не ми дадохте никакъв повод да се оплача от вас по време на пътуването, независимо че ви бях подвластен. Друг на мястото ви едва ли би се решил да ме малтретира. Но съм сигурен, че не би си спестил всевъзможни неприятности. Вие не сторихте нищо подобно.

— Повериха ми не мъжа, който за малко не ме уби безмилостно. Повериха ми не маркиз Дьо Ганиер. Повериха ми престъпник, като ми наредиха да го пазя добре и да го отведа на уреченото място. Можеше да става дума и за друг.

— Ако ни бяха нападнали, бихте ли ме защитили, рискувайки живота си?

— Да.

— Без капка съжаление?

— Не съм казал това.

— Знаете ли, че Черният нокът на два пъти се опита да ме убие?

— Зная.

— И въпреки това не се отказвате…

— Да.

На затворника му беше необходимо време, за да осмисли този отговор — не се съмняваше, че е откровен и честен.

Накрая рече:

— Вие наистина сте достоен за възхищение мъж, господин кавалер Д’Оргьой.

Лепра отиде при Дюрийо по-късно, когато денят преваляше. Преди по-малко от два часа мускетарите бяха пристигнали в замъка Марьой сюр И, където трябваше да се извърши размяната. Те се настаниха и заеха позиции, за да подсигурят отбраната по време на преговорите. Сините мантии вече стояха на пост при портите и край крепостната стена.

В двора Дюрийо обясняваше на тримата юначаги, които иначе сами отбраняваха замъка, че могат временно да оставят алебардите, броните и аркебузите си. Лепра изчака той да свърши, оценявайки способностите и умението на мускетаря да общува. Той можеше просто да изкомандва, както му се полагаше според ранга и мантията, но предпочиташе винаги да използва езика на дипломацията.

Пазачите се оттеглиха доволни.

— Какво искаше затворникът? — запита Дюрийо.

— Предполагам, да ме предупреди за възможна опасност — отговори Лепра.

— Тук ли? — те огледаха околностите. — Много по-уязвими бяхме по пътя…

— Зная. Но все пак…

— Да. Аз също усещам. Нещо се носи във въздуха, нали?

Загрижени, двамата мъже се умълчаха.

Замъкът Марьой, който днес вече не съществува, беше построен през Средновековието. Състоеше се от три високи стени, свързани с масивни кули и обграждащи триъгълен двор, в средата на който се издигаше основното здание. Останал безстопанствен, той възвърна блясъка си благодарение на една вдовица, която се оттегли там и прилепи до него ренесансова сграда с прозорци. След смъртта ѝ замъкът не беше съвсем пуст. Разположен източно от Еперне, сред гориста и богата на дивеч местност, той се превърна в чудесно място за лов за сегашния си собственик, стар благородник, който се ползваше с доверието на краля. Друго предимство на обителта беше, че е далеч от любопитните очи, на цял ден път от границата с Лотарингия…

— Настанихме се в основното здание — заяви след малко Дюрийо. — Трябваше да почистим, но ще ни бъде удобно. Конете са в конюшнята и часовите вече обикалят.

— Отлично? А слугите?

— Те са хора от селото, повечето се прибират по домовете си вечер и се връщат сутринта. Идеални са, за да обслужат отряд мускетари, каквито сме ние, но нали има и знатна дама, която… — Дюрийо замълча, като видя, че Лепра се подсмихва. — Нещо смешно ли казах?

— Не.

Лепра се обърна към ренесансовата сграда, където Алесандра ди Санти и благородникът, който я придружаваше, се бяха настанили в покоите на господаря на замъка и на неговата съпруга. Благородникът зае апартамента на мъжа, където беше претъпкано с трофеи, ловни картини и оръжия, наредени на пирамиди. Италианката си хареса жилището на дамата, приятно и елегантно мебелирано.

— Не се безпокойте — продължи Лепра, все така усмихнат. — Гарантирам ви, че тази госпожа може да се задоволи с далеч по-скромни удобства от тези, които намери тук.

Застанала на един прозорец, красивата Италианка разглеждаше внимателно младите селянки, дошли да предложат услугите си в замъка. Тя посочи две от тях с пръст и нареди да се качат, докато другите си тръгнаха разочаровани. Лепра отлично знаеше с кого си има работа, и не се съмняваше, че Алесандра е избрала двете най-красиви и най-непринудени, за да ѝ прислужват. Като забеляза, че гледа към нея, тя му се усмихна и му махна с ръка. Той отговори хладно, като леко повдигна шапката си.

Дюрийо не зададе никакви въпроси повече.

Въпреки това Лепра реши, че му дължи известно обяснение.

— Нямам представа кой е благородникът, който я съпровожда, но тази изпратена ни от папата Италианка е опитна шпионка и авантюристка. Наскоро се запознах с нея, докато служех при капитан Ла Фарг. Тя твърдеше, че може да разкрие заговор, и получи правото на защита от Кардинала. Както винаги, мотивите ѝ бяха неясни. Въпреки това трябва да призная, че сведенията, които ни даде, се оказаха полезни за разрешаването на особено важен проблем, ала за него нямам право да ви кажа нищо.

В двора падна мрак, а лакеи, прислужнички и мускетари се движеха насам-натам, повече или по-малко заети.

— Опасна ли е? — запита Дюрийо.

— Много. Не се лъжете, като гледате това прелестно лице и невинния ѝ вид. Пазете се: тя е от жените, които никога не се отказват да съблазняват и живеят заради желанието, което събуждат у мъжете.

По студеното изражение на Лепра Дюрийо разбра, че той говори от собствен опит. След това вниманието му беше привлечено от младите селянки, които Италианката не нае и които флиртуваха весело с двама мускетари край вратата.

— Да ги оставим ли? — запита той и посочи с брадичка оживената групичка.

Лепра прецени всички аргументи за и против, но не успя да отговори. От най-високата кула на замъка, някакъв мускетар съобщи, че се приближават стремително конници.

Ла Фарг, Ленкур и Марсиак пристигнаха вечерта в Марьой сюр И. Ужасно мръсни, те бяха препускали почти без почивка два дни по прашните пътища, под лъчите на безмилостното слънце. Бяха изтощени и не знаеха дали не е прекалено късно, за да разговарят с Ганиер. Въпреки всичко с облекчение видяха кулите на замъка и високите стени, откъдето ги наблюдаваха мъже в сини мантии със сребърни кръстове.

— Кралски мускетари? — учуди се Марсиак. — По-скоро очаквах червени мантии…

— Маркиз Дьо Ганиер е затворник на краля — отбеляза Ла Фарг.

Някакъв мускетар ги спря при вратата, под свода, след като бяха преминали по подвижния мост над ров, целия в храсталаци. Без да слиза от седлото, Ла Фарг подаде документите, подписани от Кардинала, и изчака мускетаря да ги разгледа. Зад него Марсиак свали шапката си и избърса потта от челото си.

— Добре че стигнахме — прошепна на Ленкур.

Разбиращо, той му отговори с усмивка.

— Капитане?

Всички погледи се обърнаха към този, чийто глас прозвуча, което ще рече към Лепра, който идваше насам от двора с Дюрийо. Мускетарят на пост му подаде документите на Ла Фарг, но Лепра не ги погледна, а попита:

— Какво търсите тук?

Осъзна, че е груб, и продължи по-меко:

— Не, по-късно ще ми кажете. И тримата сте жалка гледка, така че напълно сте заслужили малко почивка.

Конниците бяха допуснати да влязат и най-после можеха да слязат от седлата и да стъпят в двора. Лепра нареди да се погрижат за конете им и натовари Дюрийо със задачата да им намери място, където да преспят. Старият капитан поблагодари и сваляйки ръкавиците си, забеляза дама и господин зад един прозорец. Той не познаваше благородника, но жената можеше да бъде само Алесандра ди Санти.

— Животът е пълен с изненади, нали? — рече Лепра, който го следеше с крайчеца на окото си. — Ще ви обясня…

Остриетата дълго се освежаваха на поилката, след което Ла Фарг и Ленкур последваха Дюрийо в една свободна и прашна зала в централната сграда, където трябваше да се задоволят да спят на сламеници. Марсиак остана край кладенеца да разговаря с едната от красивите селянки, които Италианката беше наела.

Тъй като искаше да се преоблече, Ленкур малко по-късно се присъедини към Ла Фарг и Лепра в една приятно прохладна стая. Седнаха около трапезата и няколко бутилки вино. Гасконецът все още не се появяваше, което не учуди и не обезпокои никого.

— Запознах Лепра с най-важното — обяви старият капитан, когато Ленкур влезе.

И докато младежът се настани и си сипа чаша вино, мускетарят обобщи:

— И така, около смъртта на Алхимика от Сенките има тайна, която вие се опитвате да разкриете. Интересувайки се от него, или по-точно от специалиста по магии, за какъвто се представяше, сте открили, че е бил препоръчан на херцогиня Дьо Шеврьоз от виконтеса Дьо Маликорн, която изчезна, след като провалихме плана ѝ да създаде френска ложа на Черния нокът. Остава само Ганиер, нейният пратеник за мокри поръчки…

Ленкур погледна заинтригувано през ръба на чашата си към Ла Фарг, който не му обърна внимание. Лепра въобще не беше споменал за дракона, който се готвеше да изпепели Париж. Дали капитанът на Остриетата не му беше казал нищо?

— Точно така — потвърди Ла Фарг. — Кардиналът ни натовари да разговаряме с Ганиер, но не може нито да попречи, нито да забави размяната, която трябва да се състои. Затова бързахме толкова, опасявахме се да не би преговорите да свършат, преди да пристигнем.

— Тези преговори още не са започнали. Отец Жозеф ще ги води от страна на Франция, а ние го очакваме едва утре вечер.

— Но Италианката вече е тук.

— Така е. Впрочем не тя ще преговаря от името на папата.

— Каква е нейната роля в такъв случай?

— Трябва да разпита Ганиер, за да разбере какво знае той. Така пратеникът на папата, който също ще пристигне утре, ще бъде наясно какво да очаква.

Ла Фарг пресуши чашата си, наведе се напред и замислен, се усмихна студено.

— Като разсъди човек — рече той, — само преди месец Италианката трябваше да отговаря на въпросите на господин Лафмас в затвора Шатле. Ето че сега тя разпитва един агент на Черния нокът…

Лепра присви рамене и заяви:

— Аз отговарям единствено за сигурността на затворника. Ако искате да разговаряте с него, трябва да се разберете с Италианката, докато се появи представителят на Негово Светейшество.

— Предпочитам да не чакам до утре.

Мускетарят не знаеше какво да отговори.

— Няма да е необходимо — отсече Ленкур.

— Как така? — възкликна Ла Фарг.

— Благородникът, който стоеше на прозореца до Италианката. Познавам го.

— Сеньор Валерио Личини ли? — учуди се Лепра.

— Точно така се казва. Син на знатен римски аристократ. Но е по-познат като отец Фарио.

— Свещеник ли е? — запита Ла Фарг.

— Йезуит. Двамата сме се срещали в миналото. Той е агент на папата и съм готов да се обзаложа, че е преговарящият, когото очакваме.

— А дали и той ви е разпознал? — обезпокои се капитанът на Остриетата.

— Не зная.

— Но защо е необходима тази комедия? — възмути се мускетарят.

— За един преговарящ може да е полезно първо да почувства атмосферата, да подуши какво се крои, може би дори да дочуе нещо, което не биха казали пред него, ако знаеха, че… Но всъщност аз гадая. Не е забранено да предполагаме, че мотивите на отец Фарио и на Италианката са по-неясни.

В този момент влезе Марсиак.

Може би малко по-разпасан от обикновено, беше във великолепно настроение и имаше слама в разрошените коси.

— Току-що срещнах Дюрийо — заяви той. — Италианката ни кани на вечеря тази вечер.

Въоръжени с тежки рапири, с ками и с пистолети, драките бяха готови за бой на поляната, под звездното небе. Убийци, грабители и наемници, те се подчиняваха на водач, който се казваше Керес Карн. Повечето от тях не бяха толкова високи, но всичките изглеждаха по-масивни от червения драк с фина мускулатура и змийски рефлекси. В отряда се числеше и Ака’рн, огромен и безмълвен черен драк. Той беше телохранител на Карн.

Интелигентен и лишен от скрупули, безумно жесток, Керес Карн се ползваше с безспорен авторитет. Никога не обясняваше заповедите си, но и никой не се осмеляваше да ги обсъжда. Неговите главорези хранеха към вожда си смесица от възхищение и неоспорим респект. Дали биха приели да служат на дракон под командването на друг? За всеки драк подобно нещо означаваше доброволно отново да попадне под робство и сам да моли да го бият с камшик. Но никой не оспори решението на Карн, нито пък се поколеба да следва този дракон, чиято аура беше толкова могъща, че за техен огромен срам някаква сервилна тръпка ги обземаше в негово присъствие. Драконът държеше да го наричат „господарю“. В лагера никога не се смесваше с тях и не разговаряше с Карн, а бруталните му и отвратителни маниери не го смущаваха никак. Червеният драк изпълняваше всичките му разпореждания.

Последното беше да слязат от конете тук, насред поляната.

И да се приготвят.

Привързаха жребците си, лъснаха оръжията и провериха екипировките си, докато слушаха Карн да обяснява, че ще атакуват разположен недалеч замък и ще отвлекат една жена, която пребивава там. Похапнаха скромно, на крак, без да палят огньове. След това някои от тях отправиха кратки молитви към боговете или към предците, чиито духове ги придружаваха винаги. И дума не ставаше да дирят защита, а само да поканят някой славен предтеча да присъства — може би — на гибелта на драка в сражение, за да може да свидетелства за смелостта му и да осигури славата на рода му.

Естествено, Миниатюриста наблюдаваше тези ритуали с презрение, седнал настрана и сумтейки открито, когато не се кикотеше приглушено. В един момент стана, излезе напред и изчака всички погледи да се насочат към него. След това, посред поляната, той остави рапирата си шиавоне на земята и се съблече чисто гол.

Застана на колене.

Дали на свой ред се готвеше да се моли?

Драките се разшумяха, изпълнени с любопитство, но Керес Карн въдвори ред и тишина, като произнесе само една дума. Той беше отгатнал какво подготвяше драконът. Беше го видял тайно да изпива малко шишенце със златен блян.

Съсредоточен, със затворени клепачи, Миниатюриста дишаше все по-дълбоко. След това сякаш го прониза страшна болка. Без да отваря очи, той се прегъна и изведнъж чертите на лицето му се разкривиха. Болката не намаляваше и принуди Миниатюриста да изстене между стиснатите си челюсти. Скоро вече не можеше да контролира резките движения на раменете и на ръцете си. С подгизнало от пот чело, той се изправи, непохватен и залитащ, докато голото му тяло се променяше и се покриваше с алени люспи. Порасна с цяла глава. Изрева. Изпитваше жестоки мъки, но мускулите му станаха огромни. Костни израстъци покриха възлестия му гръбнак и разширяващите се рамене. Остри нокти израснаха от пръстите на сгърчените му ръце. Лицето му се издължи. Устата му се превърна в паст, а клепачите над пожълтелите му очи станаха вертикални.

Най-после Миниатюриста — или това, в което се беше превърнал — се успокои.

Промяната не беше съвсем пълна. Драконът не възвърна първичната си форма, новият му вид беше междинен. Но съществото, което се обърна към драките, ги покори с излъчването си на сила, бруталност и варварство. Те дълго го наблюдаваха, докато то бавно повдигна могъщите си рамене в ритъма на съдбовно и дълбоко придихание, а гъста пяна потече измежду хищните му зъби.

Драконът вдигна забитата си в земята рапира шиавоне и я насочи напред.

— Да вървим — изрече той с глас, сякаш излязъл от дълбините.

Беше паднал мрак, когато в уречения час Ла Фарг и Ленкур прекосиха двора на замъка Марьой, за да отидат при сеньора Ди Санти.

— Все още се съмнявам дали идеята е добра — рече старият капитан. — В края на краищата, неотдавна тази Италианка се подигра с нас и заради нея без малко не ни убиха, нали не сте забравил?

— Не, капитане. Обаче искаме да разговаряме с Ганиер, което не може да стане без съгласието на представителя на папата. И несъмнено не в противоречие с мнението на сеньората…

— А при това тя вероятно знае много повече за Алхимика от Сенките, отколкото Ганиер — добави неохотно Ла Фарг.

— Напълно сте прав. Тази покана за вечеря е протегната към нас ръка от страна на Италианката.

— Да, протегната ръка. Или нов капан.

Срещнаха се с Марсиак и Лепра на каменното стълбище и влязоха вътре.

В „залата“ почти всичко беше подготвено. Многобройни свещи горяха на стените между картините и препарираните ловни трофеи, както и върху масата, където двете наети от Италианката селянки завършваха да нареждат, както повеляваше обичая, всички ястия, преди гостите да са седнали. Бяха приготвили деликатеси, които — като се имаше предвид мястото и обстоятелствата — представляваха истински банкет. Месата, пастетите, шунките, сирената, плодовете, кремовете и конфитюрите бяха безбройни. Допълнена от много бутилки, тази картина очарова Марсиак и увеличи подозренията на Ла Фарг.

— Но кого се опитват да обаят чак толкова тук? — прошепна той.

Ленкур си зададе въпроса от кой рог на изобилието се беше изсипала тази вечеря. Той реши, че Италианката вероятно е донесла повечето вкуснотии с каретата си и е жертвала голяма част от запасите си, твърдо решена да направи добро впечатление.

Но с каква цел?

Алесандра ди Санти пристигна скоро, хванала под ръка благородника, когото Ленкур беше разпознал като йезуит и агент на Рим. Нагиздена и с фризура по последна мода, тя беше великолепна в роклята от син сатен, която подчертаваше нейната червена коса, както и бледата ѝ кожа. Беше усмихната, лъчезарна, сякаш изглеждаше очарована, че посреща отново приятели, с които отдавна се е разделила. Сеньор Личини беше не по-малко елегантен и също толкова мил.

Лепра се зае да представи гостите. Италианката поздрави всеки от тях с блага дума и накрая протегна ръка на Ла Фарг. Тогава, след като погледна към кавалера си, който в същото време разменяше любезности с Марсиак, тя рече на капитана:

— Провидението ви изпраща. Трябва да поговорим насаме, но това ще стане по-късно.

Тя изрече тези думи полугласно, на един дъх, след което отново се усмихна широко и покани всички да се настанят около масата.

Грациозна и закачлива, Италианката пожела Ла Фарг да седне от дясната ѝ страна и настани Валерио Личини отляво. След това предложи да вдигнат тост „в чест на капитана, чиито достойнства не са достатъчно възхвалявани“. Напълниха чаша с вино и потопиха в нея парче препечен хляб. Чашата премина от ръка на ръка и всеки потопи устни в еликсира. Обичаят изискваше, когато питието стигне до Ла Фарг, той да го изпие до дъно и да изяде парчето хляб, а всички да ръкопляскат.

Докато чашата обикаляше масата, Ленкур наблюдаваше Личини.

Питаше се дали йезуитът също го е познал и дали се досеща, че личността му вече не е тайна за никого от присъстващите. Като срещна погледа на бившия шпионин на Кардинала, агентът на папата го освободи от съмненията, като му отправи недвусмислен знак с глава.

Ленкур си помисли, че сега вече и двамата са наясно каква е истинската им самоличност, но нямаше време да продължи да разсъждава.

— Тревога!

Вратата на замъка хвръкна на парчета след оглушителната експлозия на огромен барутен заряд. През входната арка премина облак от прах и парчета дърво, който се разлетя из целия двор. Полетяха гранати и експлодираха вътре, а хаосът нарасна неимоверно.

— Тревога! Тревога!

С рапири в ръце Ла Фарг и останалите излетяха от залата при Италианката, а в същото време пристигнаха и първите мускетари. Клетниците, поразени от взрива и от гранатите, залитаха смаяни, а някои от тях бяха и ранени. Но никой не им се притече на помощ: ужасяващи силуети напредваха стремително сред дима и атакуваха.

— Драааааки!

Докато започваше битката с драките на Карн, Ла Фарг, останал настрана, се опитваше да оцени положението. Огледа се наоколо и си зададе въпроса защо часовите не бяха обявили тревога. Вдигна нагоре очи точно в момента, когато Миниатюриста скочи от крепостната стена. Зловещото създание се приземи тежко, но безпрепятствено насред двора и се изправи с рев. Размахваше тежка рапира шиавоне — детайл, който изненада капитана.

— Лепра! — изкрещя той силно, за да надвика грохота от сражението. — Погрижете се за вашия затворник! Ние ще се справим с това чудовище!

Лепра се беше насочил към червен драк, който най-вероятно командваше нападението. Отказа се да премери сили с него, а докато Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се скупчваха около люспестия колос, издаде заповед:

— Дюрийо, елате с мен! Мускетари, дръжте се!

И тръгна, а Дюрийо го последва.

Остави братята си по оръжие да се сражават двама срещу един, а Остриетата да се борят с чудовищен противник, способен да пречупи с коляно гръбначния стълб на всеки смъртен. Обаче нямаше изход. Дългът му повеляваше да пази Ганиер, когото драките бяха дошли да освободят или да убият. Черният нокът беше разпоредил нападението. Но защо беше избрал хората му да превземат замък, след като те можеха много по-лесно да действат между Париж и Марьой? Дали не им беше стигнало времето да се организират и да атакуват по пътя?

Ганиер беше затворен в подземието на една от ъгловите кули. Трябваше да заобиколят голямата централна сграда, за да стигнат; Лепра и Дюрийо го сториха на бегом сред крясъците и дима. Те срещнаха драк, който изваждаше острието си от тялото на едно конярче без оръжие. Без да спират, Лепра го удари с дръжката на бялата си рапира и остави Дюрийо да го довърши, като го прониже със своето оръжие.

Вратата на кулата беше открехната. Лепра я отвори широко с ритник и изненада вътре един драк, който се обърна и насочи към него пистолет. Прозвуча изстрел. Лепра усети, че куршумът го одраска, но скочи срещу врага и жестоко блъсна влечугото с рамо. То едва ли не полетя, заби се в стената и се свлече. Не успя да се съвземе, защото Дюрийо го довърши с изстрел в челото. Двамата мускетари размениха погледи: бяха чудесен тандем.

Изведнъж в помещението отекна ужасен шум от експлозия.

Заряд барут избухна в рова в подножието на кулата, една трета от нея се срина и се понесе лавина от камъни, дърво и прахоляк. Останалата част от изтърбушената кула проскърца, наклони се опасно и накрая се срути. Лепра и Дюрийо успяха като по чудо да се измъкнат навън, преди да бъдат погълнати от гъст облак.

В двора битката продължаваше.

Трима мускетари лежаха в локви кръв, сред десетина трупове на драки. Повечето бяха ранени, така че само няколко души с мантии продължаваха да се сражават, но не отстъпваха нито крачка назад. Встрани от мелето Ла Фарг, Ленкур и Марсиак заедно се бореха с Миниатюриста. Те го предизвикваха, нападаха го отляво и отдясно, принуждаваха го да се върти, отстъпваха, когато той атакуваше, и след това отново тръгваха напред. Бързо разбраха, че не са в състояние да сторят нищо на това могъщо и хитро създание, по чиито люспи остриетата им се плъзгаха. Рапирата шиавоне прониза ръката на Марсиак, а Ленкур непредпазливо се изложи на ноктите на чудовището и те оставиха кървави следи по гърдите му, като разкъсаха дублета и ризата. Колкото до Ла Фарг, заради превръзката на окото си той късно видя юмрука на врага си, който го цапардоса в слепоочието и за момент го замая. Беше само въпрос на време, преди някой от тях тримата да стори още по-сериозна грешка.

И фатална.

Покрити с прах и залитайки, Лепра и Дюрийо се включиха в битката, когато сред мрака прозвуча рог, на известно разстояние от замъка. Тутакси драките прекратиха боя и в строй се приготвиха да напуснат полесражението. Люспестото чудовище се поколеба и с неохота изостави изтощените си противници. След това с три скока се озова върху крепостната стена, за последен път се огледа назад и изчезна в нощта.

В опустошения замък оцелелите се опитваха да осъзнаят какво се беше случило. Скоро си дадоха сметка за реалността и се заеха да помагат на ранените. Оставяйки Дюрийо да се занимава с мускетарите, Лепра се приближи към Остриетата.

— Господи! — възкликна той. — Помислих си, че… Ранени ли сте?

— Нищо сериозно — отговори Ла Фарг.

Двамата други кимнаха с глави, за да го успокоят.

— А Ганиер? — изплашено запита Марсиак.

— Мъртъв е… Какво се случи?

Все още не можейки да повярва, Лепра се обърна и огледа двора, превърнал се в бойно поле, и останките от срутената кула.

— Черният нокът — рече Ла Фарг. — Очевидно са готови на всичко, за да не бъде предаден Ганиер на папата.

Лепра кимна, мислейки си, че Черният нокът доста се потруди, но третият опит да бъде убит Ганиер се оказа успешен.

— Не зная, капитане — обади се Ленкур. — Драките съумяха, без никой да ги види, да взривят кулата. Защо атакуваха, вместо да се задоволят с експлозията, която да убие Ганиер? Защо беше необходим този щурм? Защо рискуваха и дадоха ненужни жертви?

Ла Фарг дълго и мълчаливо се взира в Ленкур.

След това изруга и изтича към новото крило на замъка, там, където се беше настанила Италианката.

— Какво? — възкликна Марсиак и хукна след Ленкур и Лепра, които последваха капитана.

— Отвличане! — обясни мускетарят. — Кърваво отвличане!

Ренесансовият павилион бе потънал в тишина, която предвещаваше нещо лошо.

Намериха лакея на Валерио Личини да се валя по гръб в локва кръв в началото на стълбата.

— Мъртъв е — рече Лепра, след като го обърна.

Нещастникът беше заклан.

Окървавен и с рапира в ръка, Личини лежеше по-високо, на последното стъпало преди първия етаж.

— Този е жив — обяви Ленкур, след като се наведе над него.

Започнаха да викат, бързо претърсиха стаите и намериха двете селянки скрити в някакво килерче, но Италианката беше изчезнала.

Имаше много прозорци от тази страна на замъка Марьой. Един от тях беше широко отворен — близо до него видяха малка обърната масичка и дамска обувка, а тапицерията беше разкъсана.

— По дяволите! — изруга Ла Фарг и удари с юмрук по масата.

2.

Един ден беше достатъчен, за да научи кардинал Ришельо за нападението над замъка Марьой и за ужасяващата равносметка от случилото се. След два дни Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се върнаха в Париж и веднага след това капитанът на Остриетата беше призован да се яви в Кардиналския дворец. Сутринта лично Рошфор го въведе във вестибюла, където Ришельо го чакаше, облечен за езда. Кардиналът се беше възползвал от обстоятелството, че кралят ловува в Сен Жермен, за да поеме незабавно към столицата. На четирийсет и осем години, Арман Жан дю Плеси, кардинал Ришельо, си оставаше съвършен кавалер, независимо от крехкото си здраве. Ботушите му бяха прашни и държеше тънък бич в ръцете си в ръкавици.

Ла Фарг влезе с шапка в ръка, поздрави, като се поклони, и зачака. Кардиналът стоеше прав, обърнат към прозореца.

— След няколко седмици — каза той — кралят ще влезе в Лотарингия начело на армията си. В последната минута ще започнат преговори, но нищо няма да спре неумолимия марш на Негово Величество към Нанси. Лотарингската столица ще бъде обсадена много бързо и херцог Шарл IV няма да има друг избор, освен да капитулира… Това настъпление има напълно законни мотиви, най-малкият от които е да бъде принуден Лотарингският херцог да спазва както духа, така и буквата на договорите, които подписва с краля на Франция и като че ли… по-късно забравя. Европейските сили ще ни осъдят, но ще ни оставят да действаме. Естествено, някои от тях ще обвинят Франция, че е анексирала Лотарингия, за да си отвори път към Свещената Римска империя, и естествено, те няма да бъдат далеч от истината… — кардиналът се обърна от прозореца и впери поглед в Ла Фарг. — Както можете да се досетите, всичко вече е готово. И ако Бог пожелае, е възможно при това толкова необходимо начинание да се чуят само няколко топовни изстрела.

Върху един поднос имаше каничка с вино, чаша, чиния с бисквити и чиния с грозде. Ришельо свали ръкавицата си, за да откъсне зърно от грозда, приближи го до устата си, но промени мнението си и го остави обратно.

— Единственото истинско затруднение — поде отново той — е, че Лотарингия е католическа. А на папата не се харесва, когато една католическа страна воюва срещу друга, след като има толкова много протестантски държави. Във Франция „Братството на Светото причастие“, което ме ненавижда, тръби същото и непрекъснато разпространява пасквили, така че остава само Франция да се съюзи с Обединените протестантски провинции срещу Испания, за да…

Кардиналът за момент замълча и се замисли.

— Кралят трудно може да мине без благосклонния неутралитет на папата, когато окупира Лотарингия. Ето защо Франция толкова внимава в последно време да не разгневи с нещо Рим, и дори търси всяка възможност, за да му се хареса. Маркиз Дьо Ганиер беше именно такава възможност. За съжаление, е мъртъв, което е много досадно. Още по-сериозно е това, че сеньор Личини, разбирайте отец Фарио, разбирайте един от най-опитните агенти на Рим, беше пронизан с рапира. Още по-сериозно е, че Италианката беше отвлечена. И то във Франция, под защитата на цял отряд кралски мускетари.

— Четирима от тези мускетари загинаха, монсеньор, а повечето от останалите бяха ранени. Нападението доведе до много невинни жертви сред хората от замъка.

Ришельо отново погледна към Ла Фарг.

Не го ли обвиняваше той подмолно, че се интересува само от дипломатическите усложнения, а въобще нехае за човешките трагедии, причинени от случилото се.

Някой почука на вратата. Появи се Шарпантие, старият и верен секретар на Кардинала.

— Време е, монсеньор — рече той.

— Вече? Добре. Придружете ме, капитане.

Като поведе след себе си Ла Фарг по коридорите на Кардиналския дворец, той запита:

— Това чудовище, с което Остриетата и вие самият се сблъскахте, дракон ли беше?

— Да, монсеньор. Вероятно новороден, неспособен за пълно преобразяване.

— Благодаря ти, Боже. И вие ли смятате, че Черният нокът е подготвил нападението?

Поеха по тясно спираловидно стълбище, което ги отведе до партера.

— А кой друг, Ваше Преосвещенство? Черният нокът имаше сметки за уреждане с Италианката заради историята с Алхимика от Сенките. Освен това, тъй като често е обслужвала папата, Италианката знае тайни, особено интересни за господарите от Великата ложа.

Бързо стигнаха до двора, където на коне ги чакаха няколко благородници, а сред тях и граф Дьо Рошфор.

— Убеден съм, че смъртта на Ганиер не беше основната цел на Черния нокът — добави Ла Фарг. — Черният нокът искаше да плени Италианката.

— Държа да я откриете — рече Ришельо, спирайки, за да си сложи ръкавиците. — Въпрос на дни е папата чрез посланика си да се оплаче на краля. Желая той да може да му отговори, че сеньора Ди Санти е спасена.

— Монсеньор — възрази капитанът на Остриетата, стискайки челюсти, — в този момент много по-страшна опасност, отколкото гневът на папата, заплашва Париж…

— Опасност, която според вас е свързана с Алхимика от Сенките, нали?

— Да.

— А кой знае повече за Алхимика от тази Италианка?

— Но откъде да сме сигурни, че тя все още се намира във Франция, Ваше Преосвещенство? Откъде да сме сигурни, че все още е жива?

— Постарайте се да я откриете.

— Как?

Навеждайки се към Ла Фарг, Кардиналът отговори полугласно:

— Време е да получите компенсация за верността си към Седемте, не мислите ли? Попитайте тях. Те знаят.

Без да чака повече, той отиде към конниците и яхна своя жребец, подпомаган от лакей, който му държеше стремето. След това добави, преди да потегли:

— Впрочем може да бъдете приятно изненадан от добронамереността, която ще проявят познатите ви лица. Не се проваляйте, капитане.

И конниците напуснаха двора след кардинал Ришельо.

В градината на двореца на Арканите Благородника се упражняваше във фехтовка под сенчестия свод на беседка, заобиколена от розови храсти. Беше сам, по риза, а косите му бяха вързани на опашка с кожена лента.

Известно време Магьосницата го наблюдаваше, възхищаваше се на тигровото му изящество и на човешката елегантност на движенията му. След това се приближи и една след друга вдигна, претегли и сравни трите специални рапири, които Благородника беше донесъл и оставил на пейката. Той я гледаше с лека усмивка. Тя избра най-лекото, но и най-стабилното оръжие. Размахвайки го във въздуха, за да раздвижи китката си, се присъедини към Благородника под розовите храсти.

Размениха поздрави като фехтовчици и кръстосаха остриета.

Магьосницата умееше да се бие и никак не изглеждаше притеснена от роклята си, само повдигаше с лявата си ръка тежката пола. Стремително атакува, след това парира ответния удар на противника си, отдаде се изцяло на играта и вложи огромна дързост, докато Благородника запази хладнокръвие и внимаваше сражението да не стане прекалено жестоко. Магьосницата скоро си даде сметка, че той се въздържа. Без да го предупреди, нападна още по-бързо, по-силно, завари Благородника неподготвен, не му остави време да се съвземе, финтира и изведнъж го шамароса с обратната страна на дланта си.

Той прекрати схватката, отстъпи назад, докосна с края на пръстите си своята кървяща устна и отправи възхитен и весел поглед към Магьосницата. Тя го предизвика с подигравателно повдигане на веждите и отново застана в поза за бой.

Дуелът продължи, този път без никакви задръжки.

Както желаеше Магьосницата, Благородника не ѝ спести нищо. Наложи своя ритъм и силата си, принуди я малко по малко да започне да отстъпва. Тя усети, очарована, че той надделява, че се забавлява с нея, че я манипулира, както си пожелае. Беше мъжествен, могъщ, неумолим. И когато дойде време да свърши, рязко изтръгна рапирата от ръката ѝ, като ѝ причини остра болка. Разтреперана, тя се озова притисната до стената, заплашена, открита, а стоманеното острие докосваше леко задъханата ѝ, блестяща от пот гръд.

— Ако ме убиеш, няма да разбереш какъв подарък исках да ти направя…

Благородника се усмихна и прибра рапирата си.

— Подарък ли?

— Ела.

Хвана го за ръка и го помъкна към двореца.

Той я последва заинтригуван, забавляваше се, когато поеха нагоре по стълбата, тя се откъсваше напред, изчакваше го, пак се откъсваше, провокираше го. Забеляза, че го води към тяхната стая, и започна да разбира за какво става дума.

— Наистина ли? — рече той леко усмихнат.

В очите му блестеше несигурният и щастлив пламък на човек, който вярва, че е разгадал какво ще му предложат. Обръщайки се към него, тя извади от корсажа си карта таро и я размаха пред очите му. Беше голям аркан, но кой, по дяволите? Не успя да разгадае символа.

Стигнала до края на коридора, Магьосницата с ръка зад гърба си отвори вратата, на която се беше облегнала. Влезе и продължи с протегната длан.

Към леглото.

Беше великолепно легло, огромно, масивно, цялото от инкрустирано черно дърво, от четирите му страни се издигаха колони, към които с ремъци, използвани и за други цели, бяха привързани алени завеси. Там, върху измачкания бял чаршаф, чакаше руса и гола млада жена. Притежаваше девическа красота, лицето ѝ беше прелестно, кожата — млечна, талията — тънка, а гърдите и бедрата — заоблени.

Тя се усмихваше и безмълвно гледаше към Благородника.

Замръзнал на място и вече обзет от страст, той не можеше да откъсне очи от нея.

— Забравете госпожа Дьо Шантегрел — прошепна в ухото му Магьосницата — тя го побутна леко. — Забравете дори виконтеса Дьо Маликорн — показа му отново картата таро, която преди малко бе размахала през взора му. — И посрещнете както подобава…

— „Госпожицата от кулата“ — довърши изречението Благородника, който разпозна големия аркан.

Той продължи напред, седна на леглото, изтегна се до Госпожицата, която му се отдаде и го целуна, докато Магьосницата сваляше роклята си, за да се присъедини към тях.

В двореца на Ястреба Остриетата разговаряха, очаквайки Ла Фарг да се върне от Кардиналския дворец, когато, съпроводен от зачервената Наис, Лепра се присъедини към тях в градината. Беше добре посрещнат, най-вече от Анес и от Балардийо, които не бяха го виждали от погребението на Алмадес. Изглеждаше леко смутен. Може би защото вече не се чувстваше тук на мястото си, откакто окончателно си възвърна мускетарската мантия. Но всички се отнесоха към него като към другар по оръжие, дори Сен Люк му кимна и едва забележимо му се усмихна.

Както и да е, Лепра позволи на Балардийо едва ли не насила да го настани под кестена и охотно се чукна с останалите с чаша вино, поднесена му от Марсиак. Ленкур се зае да нареже парчета наденица, помолиха Наис да донесе още вино, хляб, масло и това, което беше останало от свинския бут, наченат предишната вечер.

Беше почти обяд.

— Първо ни кажи какво търсиш тук? — весело запита гасконецът. — При това без мантия! Мускетарите на Тревил не са ли в Сен Жермен, където е кралят?

— Така е. Но получих отпуск, както всички останали, които бяха в Марьой… Или по-скоро… Както всички онези, които оцеляха…

— Този Дюрийо ми направи впечатление, че е великолепен човек — отбеляза Ленкур.

— Такъв е — потвърди Лепра.

— Беше ли близък с някои от мускетарите, които загинаха там? — с нежен глас пожела да се осведоми Анес.

— Да, с мнозина.

— Колко бяха жертвите?

— Шестима. Петима паднаха в боя, а тази сутрин научих, че шестият е умрял от раните си през нощта… Не бяхме готови — призна Лепра, който изпитваше нужда да сподели мъката си. — Във всеки случай не очаквахме да се сблъскаме с врага, който ни нападна…

— Драките бяха трийсетина — рече Ленкур. — Бяха организирани и решени на всичко, безмилостни. Оръжията им бяха чудесни, разполагаха с барут. И умееха да се бият… Как можехме да бъдем готови?

— А да не говорим за дракона — намеси се Марсиак.

— И всичко това, за да убият Ганиер ли? — учуди се Балардийо.

— За да отвлекат Италианката — поправи го Анес.

— А можем ли да бъдем сигурни? — обади се Сен Люк, наведе се над масата и с камата си отряза парче от бута. — Не мислите ли, че случилото се е трик, постановка, подготвена от Италианката? Много ѝ прилича подобно поведение.

— Така е — призна Марсиак. — Но защо?

— За да се измъкне от опекунството на папата. За да си възвърне свободата. За да прикрие бягството си…

— Но къде е намерила трийсетина драки, за да осъществи плановете си? — запита Анес. — И дракон, който да ги командва.

— Права си — отсече мелезът. — Следователно, ако е жива, Италианката е пленничка на Черния нокът. Не ѝ завиждам…

Малко по-късно Ла Фарг се върна, когато Лепра вече си беше тръгнал, за да изрази съболезнования на семейството на починалия през нощта мускетар.

— Е? — подкани го Марсиак.

— Трябва да намерим Италианката.

— Ние ли?

— Заповед от Кардинала.

— Как ще действаме? — заинтересува се Анес.

Ла Фарг се поколеба.

— Скоро ще разбера — рече той, опитвайки се да отбегне пронизващия го поглед на Сен Люк. — Засега си почивайте.

Следобедът премина в леност. Сен Люк тръгна нанякъде, без както обикновено, да каже къде отива. Другите останаха сред полумрака и спокойствието на двореца на Ястреба, пощадени от жегата навън. Ла Фарг, Ленкур и Марсиак бяха препускали почти без почивка в продължение на четири дни и водиха жестоко сражение в двореца Марьой. Краткият нощен сън не беше достатъчен, за да свалят от себе си умората, нито да излекуват раните си, колкото и да изглеждаха леки. Оттеглиха се, за да си починат, със съзнанието, че навярно скоро ще имат нужда от възстановените си сили.

В оръжейната зала Анес четеше, а Балардийо дремеше, докато Ла Фарг, прекалено загрижен, за да си позволи да остане дълго без работа, се присъедини към тях. Той седна, въздъхна и свали превръзката си, за да разтрие болното си око.

— Гибо ни каза, че си получила писмо от настоятелката на шатленките — рече той.

— Гибо много говори.

— Не искаше да ти навреди. Сети се, когато го запитах какво се е случвало тук по време на отсъствието ми.

— Действително получих едно писмо от майка Дьо Восамбр още преди да тръгнете. И тъй като не ѝ отговорих, вчера пристигна второ.

— Може ли да зная какво иска?

— Може. Майка Дьо Восамбр иска да ме види.

— Споменава ли защо?

— Не.

— Но ти имаш подозрения.

— Да.

— Не може да не ѝ се подчиниш, Анес.

Балардийо, който подслушваше, смръщи вежди и се опита да издебне реакцията на младата баронеса Дьо Водрьой. След като затвори ръководството по фехтовка — подарък от Алмадес, надписан собственоръчно от него, — тя стана и си тръгна с думите:

— Ще ида да си почина малко.

Ла Фарг срещна погледа на стария войник.

— Кога ще разбере тя? — запита той.

Балардийо присви рамене, изразявайки съжаление.

Късно следобед Марсиак се излежаваше в леглото си, когато Гибо дойде да го предупреди, че има посетител.

— Кой?

— Виконт Д’Орван, господине — отговори старият домоуправител.

Тъй като нямаше нищо против да се пораздвижи, Марсиак обу панталона си, отказа се да облича дублета, пътьом грабна рапирата си и побърза да слезе долу. Почти беше приключил с оправянето на портупея си, когато стигна до Д’Орван в двора и го поздрави с приветлива усмивка.

— Добър ден, виконте. Как сте?

Д’Орван беше почти като по-голям брат на Марсиак. Тревожеше се за него, мъмреше го за лудориите, но накрая винаги му прощаваше. Често му беше осигурявал дом и легло, плати някои от дълговете му, дори му подари рапира, когато гасконецът беше заложил своята, а трябваше да се бие на дуел. Никога не преставаше да го обича, но вече се беше отчаял, че някой ден ще се вразуми. Може би дори тайно му завиждаше за безгрижието.

— Добра среща, Никола. Изглеждате изморен.

— От всичко. Какво ви води насам? Какво ще кажете заедно да отидем при госпожа Дьо Сованж? Може да похарчим малко от вашите пари…

— Друга вечер. Сега някой иска да говори с вас.

— О, така ли?

— Последвайте ме, ако обичате. Каретата ми е отвън.

Действително колата на виконта беше спряла на улицата, пред двореца на Ястреба. Д’Орван отвори вратата и покани Марсиак да влезе пръв.

— Къде отиваме? — запита гасконецът.

— Никъде.

Заинтригуван, той се качи в каретата и се озова срещу Габриел.

Неговата Габриел.

Тази елегантна жена беше колкото красива, толкова и представителна, с руси коси с рижи оттенъци, със сини, дълбоки като кладенци очи, със спокоен поглед. Смущаваше повечето мъже, но Марсиак не беше сред тях. Той я обичаше открито и от все сърце. За него другите жени не съществуваха, или почти. Във всеки случай, флиртовете му никога не продължаваха дълго.

— Тя не искаше — рече Д’Орван, след като се присъедини към тях в каретата. — Трябваше да я убеждавам да се обърне към теб.

— Какво става? — обезпокои се изведнъж гасконецът. — Проблем ли имаш?

— Да — отговори Габриел, но бързо промени мнението си. — Всъщност не, не се отнася за мен.

Объркан, Марсиак се обърна към виконта.

— Едно от… протежетата на Габриел е изчезнало — обясни той.

Габриел държеше публичен дом на улица „Жабешка“, „Малките жабчета“. Протежетата, за които целомъдрено говореше виконтът, бяха обитателките на това заведение.

— За кого става дума? — запита Марсиак.

— За Манон — отговори Габриел.

Гасконецът кимна. Млада, красива, руса и закръглена: добре си спомняше коя беше Манон.

— И какво? — рече той.

От време на време Габриел разрешаваше на „жабчетата“ си да участват в специални вечери при богати клиенти. Не бяха пристигнали никакви вести от Манон, откакто беше отишла на такова празненство.

— Нямаше ли с нея ангел хранител? — запита Марсиак.

Знаеше, че Габриел държи протежетата ѝ никога да не излизат без телохранители.

— Естествено, че имаше, но…

— Но какво?

— Това, което Габриел не иска да признае пред теб — намеси се Д’Орван, — е, че в последно време тя загуби повечето от съдружниците и поддръжниците си. И дори някои от най-добрите си клиенти…

— В последно време ли? Искаш да кажеш, откакто Рошфор я намрази — рече гасконецът със стиснати зъби, обзет от ярост. — Греша ли, Габриел?

— Не дойдох да се оплаквам — отвърна тя.

Наскоро Габриел беше оказала на Остриетата услуга, като скри девойка, преследвана от Черния нокът. Тази млада жена беше дъщерята на Ла Фарг, който бързо ѝ намери друго убежище. Но оттогава Рошфор проявяваше интерес към „Малките жабчета“ и с надеждата да изтръгне от Габриел информация оказваше натиск върху нея по всевъзможни начини, включително и със заплахи.

— Трябва да се съгласите Никола да ви помогне — настоя виконтът. — Той има опит в подобни дела, а вие знаете защо можете напълно да му се доверите…

Габриел кимна, въздъхна, намери смелост да погледне Марсиак в очите и призна:

— Нямах изход. Помолих за помощ Мортен.

Гасконецът се вцепени и побледня.

Четвърт час по-късно Марсиак проследи как каретата на виконт Д’Орван се отдалечи по улица „Сен Гийом“, а след това пое по „Светите братя“. Загрижен, той отиде да намери Ла Фарг в кабинета, който старият воин си беше обзавел близо до оръжейната зала.

— Капитане? — рече той и почука на открехнатата врата.

— Влез.

— Може ли да седна?

— Моля. Какво става, Марсиак?

Гасконецът разказа всичко, което беше научил. Ла Фарг го изслуша, без да го прекъсва, след което попита:

— Този Мортен и ти познавате ли се?

— Бяхме съдружници в миналото.

— Това ли е всичко? — настоя капитанът и отправи към Марсиак пронизващ поглед.

— Не — призна гасконецът. — Габриел му беше любовница.

— Аха… Но да се върнем на въпроса. Какво смята той? Нали не твърди, че Манон се е изпарила във въздуха?

— Според него малката се е възползвала от тази вечер, за да се освободи от опеката на Габриел и да избяга с някакъв кавалер.

— Но нали Габриел не държи момичетата принудително?

— Не, разбира се.

— Значи Мортен лъже. Какъв човек е той?

— Мръсник. Има и по-долни твари от него, но все пак е мръсник.

Сложил нозе върху бюрото си, Ла Фарг отправи взор към прозореца, който гледаше към обвитата във вечерен полумрак градина. Размисли, после запита:

— Кой е организирал онази вечер? Къде са се събрали? Кой е платил?

— Габриел не пожела да ми каже. Може би не знаеше.

Капитанът се усмихна цинично.

— Струва ми се, че тя отлично знае, но става дума за важна личност. Личност, която държи името ѝ да остане в тайна и която плаща прескъпо за тази цел… Впрочем Габриел вероятно се страхува, че ти ще предизвикаш истинска катастрофа, като отидеш да се срещнеш с този мъж, и ще го обесиш с краката надолу, докато ти каже всичко, което те интересува. Признай, че това би било естествено за теб…

Марсиак присви рамене.

— Да разтръскаш някое дърво не е най-лошият начин да обереш плодовете — призна той нацупен.

— Но има дървета, които е по-добре да не докосваш, и Габриел отлично знае това — Ла Фарг замислено поглади брадичката си. — Какво смяташ да правиш?

Гасконецът вече беше взел решение.

— Ако нямате нужда от мен, ще ида да си поговоря с Мортен още утре.

— Добре. Но бъди внимателен. И успокой Габриел, че ще ѝ помогнем с каквото можем, тъй като не съм забравил, че съм ѝ длъжник.

— Благодаря, капитане.

След вечеря Ла Фарг изчака да се смрачи съвсем, за да се качи в стаята си. Заключи се, остави свещта и извади от почти празната си ракла за дрехи малко ковчеже. Седна край масата, отвори ковчежето с ключе, с което никога не се разделяше, и внимателно повдигна капака, за да извади обвит в платно предмет. Беше великолепно сребърно огледало. Той го изправи срещу себе си, на светлината на свещта, чийто пламък тлееше, люлян от лекото течение от отворения прозорец.

След това зачака.

Когато камбаната удари веднъж, Ла Фарг затвори клепачи и произнесе на древен език ритуална формула, която знаеше наизуст. Повърхността на огледалото се раздвижи и отразеният му лик изчезна.

Появи се глава на бял прозрачен дракон, чиито контури и люспест гребен леко блестяха.

— Добър вечер, господарю.

— Добър вечер, капитане. Какво има?

— Обръщам се към вас за помощ по нареждане на Кардинала.

— Господин кардинал Ришельо отлично знае, че Седемте не изпълняват молби. За какво става въпрос?

— Италианката беше отвлечена от Черния нокът. Заповядано ми е да я спася, но аз…

— Какво? Кога се е случило?

— Преди два дни в Шампан, в замъка Марьой, където Италианката изпълняваше…

— … мисия, възложена ѝ от папата, да — завърши изречението драконът. — След това, като че ли на себе си, той рече с глас, в който бяха примесени гняв и съжаление: — Казахме ѝ да не предприема нищо…

— Моля?

— Беше изключително опасно за нея да се появява отново толкова скоро. Но тя не пожела да чуе…

— Не ви разбирам — рече смутено Ла Фарг.

Драконът замълча, размисли и реши да обясни:

— Италианката ни служи така, както ни служите и вие.

Старият капитан се вцепени.

— Откога? — запита той.

— Какво значение има това? Кардиналът е прав: трябва непременно да я спасите. Утре се явете на обичайната среща. Валомбър ще ви обясни какво да правите.

Главата на дракона изчезна и скоро огледалото възвърна обичайния си вид.

Ла Фарг стоеше неподвижно и размишляваше върху това, което беше научил. Значи двамата с Италианката служеха на едни и същи господари, на една и съща кауза. Но докато той посвещаваше останалото време да защитава френския крал, тя предоставяше таланта си на шпионка и интригантка на онзи, който плащаше най-много.

Който плащаше най-много ли? Наистина ли беше така?

Ако тя беше алчната и подкупна авантюристка, за каквато се представяше, Пазителите нямаше да използват нейните услуги. Следователно трябваше да приеме, че красивата и опасна Италианка има морал…

Ла Фарг мерна някакво движение с крайчеца на окото си.

Той се обърна спокойно към открехнатия прозорец, но не видя нищо обезпокоително. Все пак стана, за да провери.

Беше ли сънувал?

Като внимаваше да не се показва, той отвори широко прозореца и надникна през рамката.

Нищо.

Престраши се, наведе се навън и погледна в едната и в другата посока на пустата улица „Сен Гийом“: дебнеше за движение, шум, знак.

Напразно.

Ла Фарг трябваше да се примири с очевидното, но инстинктът му рядко го подвеждаше. Може би умората беше виновна? Нищо чудно. Все пак загрижено и едва ли не със съжаление затвори прозореца.

Хванал се за издатина точно отдолу, Сен Люк изчака малко, преди да се изкачи безшумно на покрива.

Беше видял и чул всичко.

В най-елегантната и най-комфортна стая в двореца на Арканите Благородника, Магьосницата и Госпожицата спяха голи и задоволени върху леглото от черно дърво, сред измачканите завивки. Благородника се беше проснал по корем и беше обърнал гръб на двете сплетени жени. Утринната светлина влизаше през отворените прозорци заедно с далечната и мирна глъчка на Париж. Вече беше топло. Върху постлана с червена покривка маса лежаха остатъците от вкусна вечеря, сервирана в скъпи съдове.

С тежка стъпка Миниатюриста влезе, без да чука и без да чака някой да го въведе. Беше мръсен и разгърден, потен, смърдеше на обор. Насочи се право към храната, опита лакомо от всички плата, пийна яко и шумно се оригна. Това нахлуване никак не трогна Благородника, Магьосницата не прикри раздразнението си, само Госпожицата изглеждаше засрамена. Но се успокои веднага когато се загърна със завивката.

— Е? — рече Благородника и седна на края на леглото.

— Експедицията завърши успешно — обяви Миниатюриста, докато преглъщаше.

— Италианката?

— На сигурно място в Черната гора. Какво ще правим с нея?

Благородника присви рамене.

— Ще я продадем на онзи, който плати най-много. Или ще я подарим на Черния нокът. Ересиарха ще реши.

Магьосницата го побутна отзад и прошепна:

— Много бих искала да се позабавлявам с нея…

— Ще видим, скъпа — отговори Благородника и се обърна, за да я целуне.

След като пи направо от бутилката, Миниатюриста избърса устата си с ръкав и пак се оригна.

— Тази коя е? — запита той и посочи с брадичка към бившата виконтеса Дьо Маликорн.

Магьосницата се отдръпна от Благородника, превъртя се на колене и рече:

— Представям ви Госпожицата. Тя вече е една от нас или скоро ще бъде, както пожела Ересиарха…

Миниатюриста дълго разглежда новодошлата, изръмжа с отвращение и си тръгна.

— Ще бъда в Черната гора — рече той и излезе, без да затвори вратата.

Благородника избухна в смях и падна назад в леглото с разперени ръце.

Госпожицата изглеждаше много ядосана и запита гневно:

— Кой… кой беше този скот?

— Това е Миниатюриста — отговори Магьосницата и стана, за да облече ефирна дреха. — Скоро ще го опознаете, но ще ви е необходимо време да свикнете с него, ако въобще успеете.

— Необходим ни е — добави Благородника и на свой ред стана.

Приближи се до масата и потърси някаква храна, която Миниатюриста не беше погълнал.

— Всъщност — продължи той — Магьосницата ми каза, че имате планове?

Госпожицата се обърна на една страна и се подпря на лакът.

— Възнамерявам да събера някогашните си верни люде. Бях се обградила с покорни поклонници на Черния нокът. Мнозина от тях бяха знатни благородници, а полицията на кардинал Ришельо не успя да залови всичките.

— Идеята изглежда добра. Ти какво ще кажеш? — попита Благородника Магьосницата.

Тя оправяше косите си пред огледалото.

— Чудесно е, че тази идея ти харесва — отговори. — Тъй като ние с Госпожицата вече започнахме да я осъществяваме…

Тази сутрин чичо Гибо отиде да потърси Анес дьо Водрьой в оръжейната зала, където тя се фехтоваше с Балардийо.

— Госпожо, донесоха писмо за вас.

Младата жена прекъсна приятното си занимание и се обърна към домоуправителя на двореца на Ястреба.

Зачака.

— Е?

— А! — възкликна Гибо, като разбра, че има недоразумение. — Приносителят пожела да ви го предаде лично. В двора е.

Анес въздъхна и възнагради стареца с не особено благ поглед. След това предаде рапирата си на Балардийо, взе кърпа, за да избърше потта си и побърза да види какво ѝ носят.

Наистина в двора стоеше някакъв мъж. Обърнал гръб на каменното стълбище, той галеше гривата на коня си и носеше униформата на Черните гвардейци — елитния отряд, отговарящ за сигурността на Сестрите на Сен Жорж.

Анес смръщи вежди: Черен гвардеец, това означаваше, че писмото е от настоятелката на шатленките. Но лицето на младата жена изгуби подозрителността си, на него се изписа неверие и после радост, когато пратеникът се обърна.

Беше Франсоа Рейно Д’Омбрьоз, синът на маркиз Д’Обремон и по-малкият брат на Бретвил, когото Анес бе обичала тайно.

— Франсоа? — възкликна тя. — Франсоа, наистина ли си ти?

Хвърли се в прегръдките му.

— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Че кой друг?

Висок, красив мъж, носеше рапирата си елегантно и естествено, а на устните му грееше искрена усмивка. Очите му светеха щастливо, не по-малко от очите на пламенната баронеса, която се отдръпна от него и силно го удари с юмрук по рамото.

— Знаеш ли колко се безпокояхме? Най-вече баща ти. Търсихме те, а тези проклети шатленки, които…

— Добре съм — рече Рейно. — И ето ме тук. Не съм изчезнал. Но бях на мисия, после охранявах Възвишението Сен Мишел.

— Възвишението Сен Мишел ли? В последно време? Искаш да кажеш…

— Да, бях там, докато те държаха в плен!

Тогава тя си спомни за учудващата приветливост на надзирателя и разбра на кого я дължи.

— Ела — каза баронесата. — Влез. Сигурна съм, че капитанът ще се радва да те…

— Не, Анес — прекъсна я Черният гвардеец. — Трябва веднага да тръгвам. Знаеш, че времената са смутни…

— О — рече Анес и престана да се усмихва. — Значи това те води… Няма писмо, нали?

— Не. Исках просто да се срещна с теб… Трябва да приемеш да разговаряш с настоятелката, Анес. Моля те.

Младата жена се замисли. След това въздъхна, но вече изглеждаше доста въздържана.

— Добре. Ще отида следобед… Но при едно условие.

— Какво?

— Обади се на баща си или ми позволи аз да го сторя.

— Ще му се обадя. Обещавам.

Рейно се метна на коня си и Анес гледаше след него, докато премина през външната врата. Тя се обърна и забеляза Балардийо на каменното стълбище.

Старият войник ѝ се усмихваше нежно.

В началото на XVII век в Париж имаше дузина дворове на чудесата, което ще рече обиталища, където се събираха и живееха в строга йерархия просяци, голтаци и бездомници под ръководството на вожд. Най-прочутото убежище се намираше на улица „Ньов Сен Совьор“ разположено зад манастира на Божиите дъщери и ръководено от легендарния Велик кесар. Съществуваха също дворът „Брисе“, дворът при църквата „Света Екатерина“ дворът при църквата „Света Мария Египтянката“, дворът на крал Франсоа и други повече или по-малко известни и всяващи страх места.

Кучешкият двор беше сенчеста и миризлива дупка, заобиколена от окаяни сгради, а наоколо се виеха оплетени улици и гниещи стълби. Неспирен и трескав живот кипеше сред мръсотията и нечистия въздух. Деца играеха, тичаха, изчезваха и се появяваха отново по тъмните сокаци, а подметките на скъсаните им обувки потъваха в болестотворната кал. Под потъмнели покривки, по които гниеха остатъци от развалена храна, бяха подредени маси, а край тях имаше разнебитени табуретки, на които седяха осъдените на скитничество клетници: уволнени чиновници, слуги без господари, избягали от полковете си войници. Те поглъщаха канички с кисело вино и чакаха към тях да се присъединят тези, които ги подканяха да пият още повече, преди да ги отведат в гнусните стаички, където се разпореждаха. Някои от тези жени дори не си правеха труда да слизат и след като избърсваха небрежно с парцали слабините си, повикваха от балкончето следващата жертва: съобщаваха цената си, възхваляваха еротичните си умения, подиграваха мъжете, които се колебаеха. Други, изморени или безразлични, предпочитаха да чакат. Когато никой не идваше, те си говореха и наблюдаваха отгоре своите шумни дечурлига.

От първия етаж на една от сградите, надвесени над двора, Марсиак следеше хлапетата, които се забавляваха. Напълно безразлични към заобикалящата ги мизерия, те, надавайки радостни викове, нападаха въображаем противник. Скрил поглед зад тъмните си очила, гасконецът преброи девет дребосъци, които се шмугнаха в тесен пасаж, подредени по възраст и по ръст. Сополив русоляв юнак, въоръжен с дървена рапира, водеше дружината, а момиченце дребосъче, облечено в парцаливи дрехи, се влачеше най-отзад, на разстояние от момчетиите, но щастливо, че е прието в бандата. Някаква жена им изкрещя да останат пред очите ѝ. Напразно.

— Господине? — обади се срамежлив глас.

Марсиак обърна глава към съвсем младата девойка, която със сведен надолу поглед му подаде чаша вино. Облечена със закърпена рокля, с разнищени ръкави, тя беше слаба и бледа, може би болна, вероятно плашлива. Всичко в нея изразяваше готовността на сломената душа да се подчинява.

Гасконецът пое безмълвно чашата.

Девойката си тръгна. Тя остави вратата към коридора отворена и Марсиак, който я проследи с очи, видя пиян мъж, опитващ се да обуе панталоните си. Някаква разрошена проститутка го дърпаше за жилетката.

— Не си платил! — викаше тя.

Мъжът се опита с рязко движение на рамото да се отскубне, но жената не го изпусна.

— Никъде няма да вървиш, докато не платиш!

— Платих!

— Недостатъчно! Подхвърли ми жалки двайсет дение6!

С обратната част на дланта си мъжът цапардоса проститутката по лицето. Тя падна назад и удари черепа си в стената, а от устата ѝ потече кръв.

— Сега вече ти платих както подобава.

В този момент грубиянът забеляза, че Марсиак го наблюдава.

— Ами ти? Какво ме зяпаш? — изсъска той.

Гасконецът го измери пренебрежително, след това обърна поглед към прозореца.

Пияницата се отдалечи, докато жената се надигна и започна да го кълне гневно. Марсиак отпи от виното си и изчака той да излезе на двора. Там трима въоръжени с тояги мъже го дебнеха, без предупреждение го халосаха откъм гърба, а после се ожесточиха, окуражавани от ограбената проститутка. Накрая му изпразниха джобовете и го захвърлиха целия в кръв сред боклуците. Гасконецът се взря в един от биячите: той беше старият му познайник Касапина. Учуди се, че го среща тук. Навън никой не му попречи да нанесе последен удар на агонизиращата вече жертва.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш.

Марсиак се обърна към мъжа, който току-що влезе и тръгна към него усмихнат. Заварен неподготвен, той прие приятелското и сърдечно ръкостискане, преди другият да го остави на мира и да рече:

— Щастлив съм, че те виждам отново. Отдавна не сме се срещали, нали?

Без да чака отговор, Мортен напълни две чаши с вино от оставената на масата бутилка.

— Да се чукнем — предложи той и подаде едната чаша на Марсиак.

Кестеняв, с белег на брадичката, който не пречеше на чара му, той беше в отлична форма, но доколкото гасконецът можеше да прецени, изглеждаше надебелял. Беше облечен като наемник, носеше тежък дублет от биволска кожа, а в десния му ботуш беше втъкнат кинжал. Рапирата и портупеят му бяха оставени на рамката на един стол.

Изглеждаше искрено доволен, че отново се вижда с Марсиак.

— Как си? — запита той. — Чух, че си имал проблеми с госпожа Рабие?

— Сметките ни са уредени.

— Отлично. Лоша жена е тя. Не е препоръчително да си ѝ длъжник — той вдигна чашата си и я пресуши наведнъж, докато Марсиак се задоволи само с една глътка. — Е, на какво дължа удоволствието от посещението ти?

— Търся едно от момичетата на Габриел, което изчезна.

Мортен помръкна.

— О! — възкликна той. — Манон, нали?

— Да. Какво се е случило през въпросната вечер? Знаеш ли?

— Габриел направи огромен проблем, но всъщност няма никаква мистерия…

В този момент Касапина и бандата му минаха по коридора, разговаряйки весело. Мортен не можеше да ги види, но ги чу.

— Това Касапина ли беше? — запита той с безпокойство.

— Да.

— Повикай го, ако обичаш.

— Не.

Мортен изгледа гасконеца, след което гръмогласно призова довереника си.

— Касапино!

Наемникът се върна и се появи на прага. Висок, с дълги и мазни коси, той носеше в ръка тоягата, която беше използвал срещу пияницата. По нея имаше следи от кръв и от косми.

— Господарю?

— Уби ли го?

— Може би.

— Ако не помръдва, щом падне мрак, го хвърли в Сена.

— Така и ще направя.

— Онази вечер Касапина беше на пост — обясни Мортен на Марсиак и отново се обърна към кръвопиеца. — Марсиак е мой приятел. Кажи му какво се случи през нощта, когато момичето от „Малките жабчета“ изчезна.

— След вечеря тя се качи в една стая с млад благородник. На сутринта бяха духнали заедно. Дори не бяха се доближавали до леглото.

Касапина не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — запита гасконецът.

— Ами… да.

Мортен благодари на Касапина, който си тръгна.

— Виждаш ли? — рече той. — Няма никаква мистерия. Млад мъж си харесва хубава курва и я отмъква, убеден, че любовта им ще надделее над всички препятствия. Това ще продължи, докато птичката се сети колко ѝ липсва гнездото на порока…

Двамата размениха дълги погледи, без да мигнат, и Марсиак усети предизвикателство в очите на Мортен. Господарят на Кучешкия двор сякаш искаше да му каже: „Чу каквото имах да ти казвам. Сега или ми отправи обвинение, или изчезвай.“

— До съвсем скоро — обеща му Марсиак и излезе.

Майка Дьо Восамбр прие Анес в големия двор в Храмовия замък. Тя я чакаше сама, седнала на каменна пейка. Не стана, но затвори требника си, когато младата жена приближи.

— Бъдете добре дошла, Мари-Анес.

— Майко.

— Седнете до мен за малко, ако обичате!

Анес се настани неохотно, а настоятелката на шатленките забеляза това.

— Отпуснете се, дъще. Тук нищо не ви заплашва.

— Дори възможността да бъда хвърлена в някоя килия в кулата ли? Вече имам опит…

— Вие проникнахте тайно в свещеното ни абатство на остров Възвишението Сен Мишел — възрази майка Дьо Восамбр, отправяйки ѝ спокойно упрек. — И вместо да положите оръжие, когато беше обявена тревога, кръстосахте рапира с остриетата на Черните гвардейци… Наистина ли смятахте, че всичко това може да остане безнаказано?

Анес не можа да намери отговор.

— Но да забравим миналото, Мари-Анес. Престанете да гледате на мен като на враг и приемете предложението за мир, което ви отправям.

— Какво се е случило, майко? Какъв е този обрат?

— Никога не съм била враждебна към вас, както и Сестрите на Сен Жорж. Тъкмо напротив.

— Защо тогава ме спохожда чувството, че не ме обичате особено? Вие никога не се помирихте с отказа ми да сложа монашеското було, майко.

Настоятелката на шатленките замълча, а след това предложи:

— Да повървим.

Бавно поеха по алеите в двора.

— Вашият белег се появи отново, нали?

— Да.

— Не виждате ли в това знак?

— Няма да се замонаша, майко.

— А как ще се чувствате нощем?

Анес не отговори.

— Всички бели вълчици носят руната на дракона — рече майка Дьо Восамбр. — Обаче вашата е по-друга.

— Откъде знаете?

Сякаш изпълнена с досада, настоятелката въздъхна тежко.

— Господ ви е сторил различна, Мари-Анес. И всеки ден се моля да разберете това, преди да е станало много късно. Очаква ви ужасяващо изпитание. Всъщност то ще е само първото. Ще докаже, че сте достойна за съдбата, на която се опитвате да обърнете гръб. Съдбата, от която ви е забранено да се отказвате…

Анес спря и принуди настоятелката да стори същото и да се обърне.

— Защо аз?

— Така е решил Господ Бог, Мари-Анес.

— Не вярвам.

— Този дракон, който ви преследва всяка нощ, знаете ли, че скоро ще трябва да се сблъскате с него? Мислите ли, че ще успеете да го победите сама?

Това, което младата жена прочете в погледа на майка Дьо Восамбр, я разтърси.

Тя възрази:

— Не е справедливо…

— Вероятно… но драконът е архаичен. Примитивно и диво създание, брутално, някои са успели да го превърнат в чудовищно оръжие. Никой не може да му се противопостави, той ще разруши Париж и ще хвърли кралството в бездната на безпътицата. Ще настъпи ужас, глад и безкрайна война.

— Кой знае това?

— Шатленките.

— Никой друг ли?

— Засега.

— Но защо пазите тайната?

— Защото отвъд нея се крие друга, която дори кралят не подозира, от нея зависи съдбата на света.

Младата баронеса зачака.

Напразно.

— Не, Мари-Анес — рече ѝ настоятелката със сдържана усмивка. — Сега не мога да ви посветя в тази тайна… Но преди да си тръгнете, направете ми една услуга.

— Каква? — запита отбранително Анес.

— Говорете с новата върховна настоятелка на вълчиците. Тя ще успее да ви убеди и мисля, че ще се зарадвате, като видите колко бързо се е възстановила.

Тогава, като погледна натам, накъдето сочеше майка Дьо Восамбр, Анес разпозна сестра, или по-скоро майка Беатрис д’Осен, която я чакаше усмихната, с рапира на кръста.

Последния път, когато се бяха видели, шатленката агонизираше и бълнуваше в леглото си в абатството на Възвишението Сен Мишел.

Когато се свечери, Марсиак отиде на улица „Жабешка“. Крайно внимателен, той огледа дискретно околността, тъй като съвсем неотдавна мъже под командването на Рошфор наблюдаваха „Малките жабчета“. Гасконецът подреди един от тях така, че „да не бъде в състояние да вреди“, но не знаеше дали посланието му е стигнало до целта си. Сигурното беше, че инициативата му никак не се хареса на Габриел, която знаеше какво се случва и — човек можеше да я разбере — предпочиташе никой да не малтретира копоите на кардинал Ришельо. Това беше причината за последното им спречкване и раздяла.

Марсиак не видя никого и нищо, което да събуди интереса му, освен това, че завесите на прозорците на публичния дом бяха спуснати. Не се опита да почука на вратата, обиколи, прескочи стената и мина през градината, където намери Габриел — тя се занимаваше с изпращане на писма, седнала край малка масичка под сянката на къщата.

— Знаеш, че имаме врата — рече тя, след като погледна строго гасконеца, и безразлична към него, продължи да пише. — Дори имаме и портиер.

— Как се чувства скъпият Тибо?

— Ще го попиташ лично, когато си тръгваш. През вратата.

Марсиак седна на някаква стеничка и свали шапката си, за да избърше разрошените си руси коси, блестящи от пот.

— Ходих да се видя с Мортен — обяви той.

Габриел остави перото и присви рамене.

— Е?

— Онази вечер някой си Касапина е „пазил птичките“, както се изрази Мортен. Познаваш ли го?

— Не.

— А би могла. Касапина се ползва с известност, както други безскрупулни бандити от същата пасмина. Но по последни сведения принадлежеше към двора на улица „Сен Совьор“. Не знаех, че вече не служи на Великия кесар. И се питам защо.

— Да преминеш от служба при Краля на петака при господаря на Кучешкия двор не означава да се издигнеш…

— Точно така.

— Смяташ ли, че Касапина може да е замесен в изчезването на Манон?

— Да.

— А Мортен?

— Възможно е. Не зная.

Марсиак отново нахлупи шапката си и суетно я нагласи под ъгъл.

— Вярваш ли, че Манон… Вярваш ли, че още е жива? — изведнъж запита Габриел с треперещ от вълнение глас.

Нейната дълбока скръб, която тя за първи път проявяваше открито, разчувства Марсиак. Той приклекна до нея, нежно хвана ръцете ѝ и потърси погледа ѝ.

— Истината — каза той благо — е, че не зная нищо.

— Скоро ще станат три дни и три нощи, Никола.

— Да. Впрочем ние не…

Готова да заплаче, но с блеснали от гняв очи тя го прекъсна:

— Само да можеш да си представиш колко се обвинявам!

— Ти нямаш никаква вина, Габриел.

— Но защо потърсих Мортен?

— Може би не си направила грешен избор. Не ти е било известно, че Мортен е свързан с Касапина.

Габриел стана и се отдръпна от Марсиак.

— Опитваш се да ме пощадиш.

Той се изправи. Объркан, като не знаеше какво да каже, започна да чеше космите по бузите и по врата си.

Накрая, след като помълчаха, Габриел се обърна и възвърнала хладнокръвието си, рече:

— Не можем да се надяваме Мортен да ни помогне, ако те разбрах добре.

— Действително, така е.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Време е да ми кажеш кой беше домакинът на празненството, Габриел.

„Утре се явете на обичайната среща. Валомбър ще ви обясни какво да правите“ — беше му казал белият дракон от огледалото.

Сен Люк се беше скрил под един свод на улица „Сен Гийом“, когато преди полунощ Ла Фарг излезе сам от двореца на Ястреба. Невидим, безшумен, мелезът го проследи как се отдалечава, и изчака да кривне по улица „Светите Отци“, за да го последва.

Капитанът бързо се отправи към Сена, където зави надясно по кея Малаке. Това можеше да означава само едно: имаше намерение да влезе в Париж през вратата Нел. Вратите към столицата бяха затворени по това време на нощта. Ла Фарг използваше своя постоянен пропуск, подписан от кардинал Ришельо. Както всички Остриета, Сен Люк разполагаше с подобен документ. Но беше невъзможно едновременно с Ла Фарг да премине през вратата Нел, нито да си позволи да чака да я отворят…

Сен Люк размисли, оцени положението и не се поколеба.

Върна се по улица „Светите Отци“, мина тичешком по „Гълъбарника“ и стигна до абатство „Сен Жермен де Пре“. Без да забавя ход, премина по улица „Сен Беноа“ и по улица „Запарена“, зави надясно по улица „При Сена“, след това наляво по улица „Бюси“ и се озова пред едноименната врата. Пропускът стори чудо, така че мелезът скоро пое по улица „Дофин“. Останал без дъх, Сен Люк за момент си помисли, че е изгубил Ла Фарг. Но запази спокойствие и го съзря точно когато минаваше по Новия мост.

Преследването продължи още по-предпазливо, тъй като Ла Фарг се оглеждаше назад, а пустият Нов мост не позволяваше на мелеза да се приближи. Сен Люк обаче се възползва от мрака. А драконовите му очи виждаха надалече. Той остави Ла Фарг да набере преднина, като се питаше дали ще пресече Сена, или ще се озове на площад „Дофин“. Капитанът не стори нито едното, нито другото. След като за последен път погледна наоколо, той се скри зад пиедестала на Бронзовата виверна в началото на остров Сите.

Ето къде Ла Фарг имаше среща с този Валомбър, за когото говореше белият дракон. „Обичайна“ среща, а мелезът се питаше кога е започнало всичко това. По чия идея? И защо? Не можеше да допусне, че капитанът на Остриетата е предател. Но беше твърдо решен да открие истината.

Камбаните удариха полунощ.

След това минаха десет минути, но никой не се мяркаше. Или Валомбър закъсняваше, или беше дошъл пръв на срещата. Може би вече двамата с Ла Фарг разговаряха. Сен Люк обаче се отказа да се приближи до статуята, за да ги шпионира отблизо. Беше прекалено рисковано. Затова продължи да чака.

Най-после Ла Фарг се появи и ужасно забързан се върна по същия път, по който беше минал на идване. Вероятно отиваше в двореца на Ястреба. Мелезът го съпроводи с поглед, но не помръдна и почти веднага някакъв благородник с шапка и черно наметало излезе иззад Бронзовата виверна.

Вероятно Валомбър.

Сен Люк пое след него.

Ла Фарг бързаше да се прибере. Валомбър му каза къде най-вероятно държат в плен Италианката, без да може да твърди или да гарантира, че тя дълго ще остане там. Така че трябваше да действат незабавно. Трябваше да действат още тази нощ и да оставят съмненията и въпросите за по-късно.

В двореца на Ястреба капитанът на Остриетата заповяда на Андре да оседлае конете и повика всички от подножието на голямата стълба. Анес и Балардийо пристигнаха, веднага след тях се появиха Ленкур и Марсиак.

— Е? — запита младата баронеса. — Какво става?

Преди да отиде на срещата, Ла Фарг отказа който и да било да го придружи. Все пак обяви, че идва с вести за Италианката.

— Знаем къде се намира Италианката — рече той. — Пазят я в стара кула. Мястото се нарича Черната гора.

— Познавам го — заяви Марсиак. — На брега на Сена е, по горното течение, недалеч от Париж.

— Сведението сигурно ли е? — пожела да се осведоми Ленкур.

— Доколкото е възможно.

— От кого е?

Ла Фарг нямаше представа как Пазителите бяха открили къде се намира затворничката. Най-неприятното беше, че не можеше да разкрие откъде има информацията.

— От един агент на Кардинала — излъга той.

Но Анес се безпокоеше за друго:

— Все още ли Алесандра е пленничка на драките, които я отвлякоха?

— Вероятно да.

Настъпи мълчание, което Марсиак наруши, след като си направи сметката.

— Те бяха трийсетина души, преди да ни нападнат, а оставиха десет трупа. Следователно ни чакат двайсет въоръжени и готови на всичко драки. Дори ако не броим командващия ги дракон, са прекалено много.

— Ние сме само петима — добави Балардийо.

— Сен Люк липсва ли? — учуди се Ла Фарг.

— Да, капитане.

— Къде е?

— Нямам представа — призна Марсиак.

Капитанът на Остриетата изруга. Но нямаше време за гневни изблици.

— Не бива да чакаме да се появи. Пригответе се. Искам да тръгнем след по-малко от час.

Присъстващите се поколебаха, след това приеха, тъй като не можеха да оспорят авторитета на своя капитан, въпреки съмненията си.

Само Анес предложи:

— Поне ми позволете да отида да потърся Лепра, капитане. Необходима ни е неговата рапира.

— Добре. Но не се бави.

— Колкото до моя милост, ще имам нужда от магьосническата си чанта — промърмори Балардийо.

Ленкур го чу и смръщи вежди, но разбра за какво става дума по-късно, когато видя стария войник да се появява с торба през рамо, пълна с гранати. Анес възседна първия попаднал ѝ кон, който Андре беше оседлал, и извика:

— Ще се срещнем при вратата Турнел.

След това смушка хълбоците на животното и напусна двора на двореца в галоп.

Ла Фарг я гледаше как се отдалечава, и си помисли за Сен Люк. Обезпокоен, той предчувстваше колко ще им липсва смъртоносната ефикасност на мелеза.

След срещата с Ла Фарг Валомбър не напусна остров Сите. Той премина по Новия мост, след това се озова на кея на Голямата река, който сега се нарича Кеят на часовника. Приплъзна се покрай високите тъмни стени на Съдебната палата чак до улица „Бъчварска“, която се простираше между Моста на обменителите на север и моста Сен Мишел на юг. Отвъд тази улица започваше лабиринт от средновековни сокаци, в който Валомбър се гмурна чевръсто, принуждавайки Сен Люк да скъси разделящото ги разстояние, за да не го изгуби. Мелезът беше твърдо решен да открие къде отива мъжът, с когото тайно се беше срещнал капитанът на Остриетата. Но безпокойството в него нарасна, когато Валомбър се приближи до обителта „Света Богородица“.

Тя се намираше в източната част на остров Сите, под сянката на катедралата „Парижката Света Богородица“. Наследената от Средновековието обител се състоеше от три улици и дузина къщички, в които по принцип живееха свещениците от църквата. Обграждаше я стена и вътре можеше да се влезе само през три врати. Без никакви кръчми и магазини, този малък квартал се славеше със спокойствието си, така че някои свещеници бързо се досетиха какви доходи могат да получат, като дадат под наем жилищата си. Това стана нещо обичайно и по времето на Луи XIII в обителта „Света Богородица“ имаше по-малко духовни лица, отколкото миряни.

Дали Валомбър отиваше натам?

За Сен Люк нямаше никакво съмнение, когато видя онзи, когото преследваше, да се отправя към една врата на улица „Гълъбова“. Минута по-късно мъжът премина от другата страна на стената, където посетителите бяха рядкост, а на външните лица се гледаше с подозрение.

Мелезът се поколеба.

Трябваше ли да поеме риска и да последва непознатия в обителта „Света Богородица“? Той реши, че подобна възможност да открие онова, което Ла Фарг криеше от тях, вероятно няма да се повтори, и намери място, откъдето дискретно да се промъкне в обителта. Попадна насред градина, прескочи някаква ниска стена, после втора и откри Валомбър, преди той да изчезне в края на улица „При свещениците“. Сен Люк се затича и премина като вихър покрай фасадите на сградите, но стигна много късно на ъгъла на улица „Каноничен съвет“: мястото беше пусто.

Останал без дъх, но съвършено концентриран, мелезът огледа мрачините, нададе ухо, подири евентуална светлинка по съседните прозорци.

Напразно.

Изруга наум и не забеляза откъде дойде ударът, който го просна на земята.

От укрепения замък Черната гора беше останал само един каменен мост, околовръстна стена в добро състояние, почти изравнени със земята руини и отчасти срутено централно здание, чийто полегато отрязан край се открояваше на фона на мрачното небе. Беше малко преди зазоряване. Изоставени отдавна, тези забравени от Бога и от хората останки се издигаха на стръмен хълм край брега на Сена. До него водеха пътека и черен път. Тясна и опасна, пътеката слизаше, лъкатушейки към реката и към понтонен мост, на който беше завързан малък кораб, а драките се щураха насам-натам по палубата. Пътят се намираше от другата страна на хълма и водеше към стар мост над обрасъл с шубраци ров. Долу, в началото на пътя, бяха направили временно ограждение; край близкото поточе там имаше повече от двайсет коне. Няколко драки лагеруваха, но голямата част от отряда се беше настанила сред руините, където вероятно държаха в плен Италианката.

Ла Фарг, Ленкур, Лепра и Марсиак се носеха стремглаво по пътя към замъка. Те минаваха напряко, безшумно крачеха, като се възползваха от мрака и понякога спираха някъде на по-прикрито място, за да си поемат дъх, да проверят какво разстояние са изминали и да огледат околностите.

— Скоро ще пукне зората — прошепна Лепра на Ла Фарг, след като приближи към него зад една голяма скала.

Капитанът кимна.

Бяха яздили, без да щадят конете, от Париж, едва намериха време да огледат терена, да оценят силите на противника, а ето че вече закъсняваха. Щом слънцето изгрееше, щяха да изпълзят и драките.

Ла Фарг рискува и се показа иззад скалата. Почти бяха стигнали до подножието на крепостната стена, върху която бдяха часови. Имаше процепи, през които можеха да се промъкнат, но за да стигнат до тях, се налагаше да се катерят с огромни усилия.

Прикрити настрана, Ленкур и Марсиак чакаха.

— Капитане.

Ла Фарг се обърна към Лепра и видя, че той сочи понтона, осветен от фенери. Имаха отлична видимост към корабчето и към няколкото драки, които почти го бяха приготвили да отплува незабавно. На понтонния мост стоеше и някакъв мъж: масивен и брадат, той носеше на кръста си впечатляваща рапира шиавоне.

— Това е драконът — рече Лепра. — Този, който ни нападна в Марьой.

Ла Фарг отново кимна.

— Ако действаме бързо и умело — отговори той, — може би няма да успее да се върне в замъка, когато бъде обявена тревога…

— Да се надяваме.

— С него са четирима драки. Трима други пазят конете долу на пътя. Така че горе остават дванайсет или тринайсет.

— Имаме шанс.

— Тогава да тръгваме!

Четиримата мъже продължиха безмълвното си катерене.

— Виждам трима — прошепна Анес.

— Аз също — рече Балардийо. — Двама край огъня и онзи другия, ей там.

Лежаха в тревата и наблюдаваха драките, пазещи ограждението с конете. Един от тях седеше близо до тлеещия лагерен огън и пушеше лула, докато вторият, проснал се и неподвижен, вероятно спеше. Третият, отстрани, беше на пост, но отдалеч следеше приготовленията на палубата на привързания на понтонния мост кораб.

— Ще се заемеш ли с часовите, хлапе?

— Разбрано. Бъди предпазлив.

— Както винаги.

Разделиха се. Балардийо се отправи към огъня, а Анес предприе по-голям преход. Тя заобиколи ограждението, стъпвайки почти на пръсти в старанието си да не подразни конете, и се приближи до драка изотзад. Той не беше помръднал и продължаваше да гледа към осветения понтонен мост. С два скока баронесата се озова върху него, прилепи длан към устните му и три пъти го намушка с кинжал в ребрата. Дракът глухо изстена и бавно се свлече, а младата жена задържа падането му.

Дракът, който пушеше малко по-нататък, не забеляза нищо. Изморен от нощното бдение, той скучаеше и дърпаше от лулата със зареян в далечината поглед. Някакъв шум го накара да се обърне точно когато тежка и пълна с гранати торба го халоса под брадичката и му строши челюстта. Убит на място, той падна възнак, а кожената торба продължи полета си, завързана за ремъка, който Балардийо вещо размахваше. Тя халоса и другия драк, който дремеше под завивка и не успя дори да се повдигне. Той също се просна със счупен череп.

Доволен, Балардийо изпита възхита от свършената работа, след това грабна лулата на първата си жертва и смръкна от тютюна, който тлееше вътре в нея. Те двамата с Анес бяха изпълнили мисията си. Щяха да освободят конете и никой нямаше да може да ги преследва, когато избягат с Италианката. Неочаквано старият войник забеляза, че има четири постелки около лагерния огън.

Той повдигна вежди.

Как така четири?

Анес пусна на земята часовия, когото беше намушкала, когато четвърти драк изскочи от близката горичка, където го беше подгонила стомашната болка. Изненадани, двамата се гледаха известно време.

Кой щеше да реагира първи?

Дракът носеше пистолет, затъкнат в колана си.

Трупът, към който младата баронеса се беше навела, беше въоръжен по същия начин.

Пистолетният изстрел ги изненада, когато вече се бяха промъкнали в замъка. Лепра безшумно се справи с някакъв часовой на крепостната стена. Марсиак влачеше труп и го скри зад малка каменна ограда. Ленкур се приближи към един драк, който му беше обърнал гръб. А Ла Фарг вървеше към главната сграда, с пистолет в едната ръка и със солидната рапира „Папенхаймер“ в другата.

Изведнъж нещата се промениха.

Последният пост извика „Кой е там?“ откри натрапниците и обяви тревога. Заспалите драки рязко се събудиха и разбраха, че са нападнати. Настъпи суматоха. Чуха се викове. Прозвучаха гърмежи и възползвайки се от почти провалената изненада, Остриета побързаха да нанесат колкото е възможно повече вреди.

Ла Фарг проникна в сградата, повали с куршум в лицето драка, който пазеше на вратата, и с ритник изкърти заключената порта. Торби и бъчвички бяха разпръснати из широка зала, от която се извиваше стълба и водеше нагоре. Вероятно Италианката беше затворена на първия етаж, тъй като останалите не съществуваха или бяха в развалини.

Старият капитан хукна към стъпалата, но се наложи да отстъпи, понеже едър черен драк слизаше и размахваше рапира. Ла Фарг го разпозна и се приготви за бой: беше го виждал в Марьой да се сражава за червения драк, който ръководеше нападението. Черният драк също го съзря и вероятно на свой ред се сети кой е.

Започна сражение и Ла Фарг бързо осъзна, че противникът му е страховит. Влечугото действаше бързо, с мощ и отлично владееше изкуството на фехтовката. Още от самото начало двамата противници се хвърлиха с всички сили в битката. Дракът — защото го ръководеше жестоката му природа, а капитанът — тъй като знаеше, че разполага с много малко време. Остриетата им се кръстосаха, в ритъма на атаките и на финтовите движения от стоманата изскачаха искри. Нито единият, нито другият отстъпваше. Но и не се очертаваше някой от тях да вземе надмощие.

Поне докато Ла Фарг не стори грешка.

Залитна назад и парира несръчно едно нападение, но рапирата изхвръкна от ръката му. Падна по гръб, превъртя се надясно, после наляво, за да избегне два удара, които щяха да го приковат към пода. Успя да изрита драка в глезените. Влечугото се свлече, а Ла Фарг се възползва от това, за да стане и да вдигне с две ръце бъчвичката, която запокити с всичка сила. Тя уцели драка право в челото и стана на трески, а от нея се разпиля барут. Капитанът разбра, че струпаните тук бъчвички са експлозиви, каквито драките използваха при нападението над Марьой. Но черният драк, замаян от удара и ослепен от облака барут, вече се свестяваше. Ла Фарг се хвърли към рапирата си, изправи се, вдигна я високо с две ръце, с острието напред…

… и я заби до дръжката в гърдите на приклекналия си противник.

Дракът бавно се свлече и остана неподвижен завинаги, с кръстосани ръце, в разливащата се локва кръв.

Почти без дъх, Ла Фарг успя да се съвземе, преди да се качи на горния етаж. Намери Италианката, която представляваше окаяна гледка. Не я бяха били, нито малтретирали, но дните, прекарани в плен и в ужас, ѝ се бяха отразили зле. Беше мръсна и разрошена, все още облечена с роклята, с която я отвлякоха. Изплашената жена стоеше с гръб към стената. Ръцете ѝ бяха завързани, а на очите си имаше превръзка.

— Аз съм — обяви капитанът на Остриетата.

— Ла… Ла Фарг ли?

— Да.

Ридание разтърси раменете на пленницата. Ла Фарг я развърза и свали превръзката от главата ѝ. Все още тревожна, но с изпълнен с благодарност поглед, тя се прилепи към него, трепереща и крехка. Благодари му, като едва успя да прошепне:

— Grazie… Molte Grazie…

— Да оставим това за по-късно — той я накара да се отдръпне от него. — Можете ли да вървите? Или да тичате?

— Да.

— Тогава — последвайте ме.

И той тръгна, като държеше Италианката за ръка, когато някаква мисъл го спря.

Фенерът, който блещукаше в стаята, не беше единственият източник на светлина — първите зари на деня проникваха през голяма амбразура, от която се виждаше зазоряването на хоризонта. Ла Фарг се приближи към отвора и погледна навън. Амбразурата откриваше изглед към най-стръмния склон на хълма, а там, по пътеката, още щом беше обявена тревога, тръгнаха да се изкачват драки. Водени от Миниатюриста, те пристигаха и скоро щяха да се озоват точно под централната сграда.

— Да вървим — рече Ла Фарг. — И отнесете фенера.

В двора, сред руините на замъка Черната гора, Лепра, Ленкур и Марсиак се сражаваха, като всеки от тях трябваше да се разправя с по трима. Мускетарят и бившият шпионин на Кардинала водеха боя, опрели гръб един до друг и обкръжени от драки, докато гасконецът защитаваше горната част на стълбището.

Ла Фарг и Италианката излязоха от сградата, тичайки.

— Легни долу! — изкрещя капитанът.

Незабавно бутна и залепи за земята младата жена зад една малка стеничка, за да я прикрие с тялото си. Останалите бяха засегнати от експлозията на барута, натъпкан в кулата. Взривът беше ужасяващ, жесток, оглушителен. Разхвърчаха се парчета от скали, които наподобяваха гюлета, в същото време облак прах и пръст се разстла над руините. Онова, което беше останало от сградата, се срути, предизвиквайки лавина от камъни и от дървета, която се понесе по лъкатушещата стръмна пътека и помете изкачващите се. Дори не успяха да извикат.

Ла Фарг се изправи пръв.

Със заглъхнали и бучащи уши, той откри чудовищния декор, върху който продължаваше да вали дъжд от останки, някои от тях горяха. Помогна на Италианката да стане. Хора и драки полека се надигаха и не помисляха да се бият. Жестовете им бяха бавни, несигурни.

— Има ли ранени? — извика Ла Фарг.

Лепра и Ленкур поклатиха отрицателно глава. Марсиак вдигна ръка: той също се чувстваше добре, или поне толкова добре, колкото можеше да се надява.

Скоро след това в двора нахлуха конници: Анес и Балардийо пристигаха с жребци за всички. Тъй като драките започнаха да се съвземат, Остриетата се разбързаха. Италианката се качи на седлото зад Ла Фарг и потеглиха. За всеки случай Балардийо реши да осигури бягството им, като хвърли две гранати през рамо при напускането на замъка.

Групата яздеше в галоп по пътя и стигна до подножието на хълма. Там Ла Фарг се разпореди да спрат за малко, тъй като вече бяха извън обсега на мускетите. Експедицията вървеше към катастрофа, но ето че всички оцеляха, а Италианката беше спасена.

— Добре ли сте? — запита с безпокойство в гласа капитанът.

Увериха го, че е така, с изключение на Марсиак, който се опитваше да отпуши лявото си ухо, като удряше с длан по дясното…

… и Анес, която гледаше към руините.

Облечено в парцаливи дрехи, някакво люспесто същество се появи на върха на една куличка. То скочи от високото и се втурна след Остриетата. Те веднага поеха в галоп.

Драконът беше оживял въпреки сгромолясването на сградата. Нещо по-лошо, гневът, страхът и смъртната опасност бяха предизвикали неконтролирано преобразяване, резултатът от което беше появата на още по-ужасно чудовище в сравнение с онова, с което Остриетата се бяха сблъскали в Марьой. Беше по-масивно, по-могъщо и по-яко, с достатъчно дълги ръце, та дланите му, завършващи с остри нокти, докосваха земята, когато то присвиеше колене. Раменете му бяха огромни. Гръбнакът му се изкривяваше близо до късия врат.

Съществото стремително се спусна по хълма, избирайки най-прекия път, след това подгони конниците. Не тичаше. По-скоро подскачаше, като си помагаше с ръцете, използвайки ги като нозе, тялото му се сгъваше при докосването до земята и се изстрелваше далеч напред. Движеше се с невероятна скорост и не след дълго започна да настига враговете си.

Анес и Балардийо яздеха последни.

Без да забавя ход, старият войник премести торбата пред корема си. Извади една граната, запали фитила с димящата си лула и я хвърли назад. Още два пъти извърши тази операция, но гранатите хвърчаха настрана, единствено третата падна точно на пътя, ала експлодира, преди драконът да стигне до нея.

Балардийо разбра, че действията му са безрезултатни.

Разбра също така, че са изгубени, ако не стори нещо.

— Продължавайте!

Балардийо хвана здраво юздите и принуди коня да му се подчини и да се обърне на обратно. Преди Анес да успее да реагира, той потегли назад. Без да мисли, тя го последва.

Балардийо се носеше като вихър срещу дракона, който с блесналите си от гняв очи изглеждаше още по-решителен. Срещнаха се малко след моста над някаква пресъхнала река. Старият войник възпламени поредната граната. Съществото се хвърли към него. То събори конника и жребеца. Конят изцвили болезнено, а двамата противници се оваляха в праха и изчезнаха от погледа на Анес, като се стовариха в сухото корито. Чудовището се изправи първо. Разпенено, то започна да дири наоколо и видя Балардийо, който бягаше, залитайки. Драконът забеляза, че около врата му е стегнат ремък и някаква тежест виси под гърдите му.

Торбата с експлозивите на Балардийо гръмна и разкъса дракона пред очите на Анес, която беше скочила от седлото и пристигаше с рапира в ръка. Тя инстинктивно закри лицето си с лакът и не можа да сдържи изпълнената си с отвращение гримаса, когато откри какво е останало от люспестото същество.

След това се обърна към Балардийо, който се държеше изправен, но залиташе като пиян, с кърваво чело и с изкълчено рамо. Тогава младата жена си рече, че никога няма да забравят деня, когато Балардийо уби дракон. Тя се усмихна…

… но бързо лицето ѝ застина.

— Внимавай! — изкрещя и посочи с пръст.

Все още замаян, старият войник наведе очи към гранатата, която не беше експлодирала заедно с другите и чийто фитил догаряше в краката му.

Шумът от взрива удави вика на Анес.

3.

Конниците пристигнаха в галоп в двора на хана. Веднага скочиха от седлата и вдигайки ранения, от когото се стичаше кръв, едва не избиха вратата, за да влязат вътре.

— Направете място! — разпореди се Ла Фарг.

Той носеше Балардийо. Анес, Марсиак и Лепра му помагаха. Заедно сложиха изпадналия в безсъзнание стар войник да легне на първата изпречила се пред тях маса. Ленкур и Алесандра вървяха след тях.

В голямото общо помещение клиентите ставаха от местата си и се отдръпваха. Ханджията не знаеше къде да се дене, но не можеше да откъсне поглед от умиращия, чиято дясна страна представляваше дълбока рана.

— Лепра — заповяда Ла Фарг, — провери дали някой не ни следи!

Мускетарят кимна и излезе.

— А ти, Марсиак, от какво имаш нужда? — попита капитанът.

Гасконецът беше започнал да срязва и да разкъсва парцалите от почернелите дрехи, които бяха залепнали към раните и изгарянията на Балардийо.

— Трябва ми вода и чисти чаршафи — отговори той. — И памучни превръзки.

— Чу го! — кресна Ла Фарг на ханджията.

Мъжът не реагира веднага, но все пак кимна и се забърза.

— А също и ремъци! — заяви Марсиак. — Въжета, панделки, каквото и да е подобно!

Трябваше да пристегне по-добре раните, тъй като до този момент беше действал по спешност.

Със сълзи в очите, Анес се наведе над Балардийо. Тя му говореше нежно в ухото и галеше челото му, покрито със сажди, пот и кръв.

Ла Фарг се обърна към Италианката и ѝ рече:

— Госпожо, трябва веднага да тръгнете, за да стигнете колкото е възможно по-бързо в Кардиналския дворец. Само там ще сте на сигурно място.

— Но не мога да ви оставя така — възрази красивата шпионка. — За да ме спаси този мъж…

— Името му е Балардийо.

— За да ме спаси, той…

— На първо място е мисията ни, госпожо. Ленкур, ако обичате…

Младият мъж кимна и поведе Италианката.

— Елате, госпожо. Ще ви съпроводя.

Тя го последва, тъй като той здраво я теглеше за ръката.

— Благодаря — каза. — Благодаря от сърце…

Но Остриетата не даваха пукната пара за нейната благодарност: един от тях умираше.

Анес продължи да се опитва да ободри Балардийо, който най-вероятно въобще не я чуваше. Марсиак пошепна на Ла Фарг:

— Ще сторя всичко, което е по силите ми. Но е необходим хирург.

Капитанът кимна и запита гръмогласно:

— Има ли някъде наблизо хирург?

Отговориха му с „не“, а ханджията се върна с леген, в който носеше всичко поискано от Марсиак, и рече:

— На село сме, господа. Най-близкият лекар е в предградието Сен Виктор.

— Ще изгубим много време, ако отидем до Париж и доведем хирург — разсъди на висок глас Ла Фарг. — По-добре всички да потегляме…

— Балардийо не може да язди. Изгубил е страшно много кръв. Това ще го убие.

— Имам каруца — предложи един добряк от присъстващите.

— Вземете.

Присвивайки болезнено клепачи, Сен Люк грабна очилата си. Току-що се беше събудил и се опитваше да свикне със светлината. Започна да вижда много по-добре, когато драконовите му очи се оказаха защитени от червените стъкла. Главоболието започна да отшумява.

— Благодаря.

Намираше се сред спокойна, скромна стая, лежеше на тясно легло. Беше напълно облечен или почти: дублетът му висеше на рамката на един стол. Шапката му стоеше на масата, до втъкнатата в ножницата рапира и до кожения му портупей.

Този, който любезно му подаде очилата, беше седнал до леглото.

Елегантен, около трийсетгодишен, с посивели коси — това беше благородникът, с когото Ла Фарг тайно се срещна през миналата нощ, а мелезът го проследи до обителта „Света Богородица“.

След това някой го удари по главата.

— Къде сме?

— У дома, на улица „Каноничен съвет“.

Мъжът се усети, че Сен Люк гледа към рапирата си.

— Тук сте на сигурно място — рече той. — Аз не съм ви враг.

— В такъв случай защо ме нападнахте през нощта?

— Не знаех кой сте. След като разбрах, трябваше да се допитам.

— До кого да се допитате?

Мъжът се засмя.

— Добре — съгласи се Сен Люк. — Тогава, за какво да се допитате?

— Какво да правя с вас. И каква част от тайната мога да ви разкрия.

Седнал на леглото, мелезът се обърна към домакина си и се облегна на стената.

— Кой сте вие? — запита той.

— Името ми е Валомбър.

— Нещо повече?

— Дракон съм.

— Вярвам ви. Но какво общо имате с капитан Ла Фарг?

— И двамата служим на едни и същи господари.

— Обяснете ми.

— Мога. Но не предпочитате ли да чуете истината от устата на вашия капитан?

— Да започнем с вас.

Марсиак стори всичко възможно, за да запази живота на Балардийо въпреки ужасяващите му рани. След това Остриетата го качиха на каруцата, която любезно им бе предложена, и го отведоха в Париж. Старият войник лежеше върху сложени един върху друг два дюшека, за да не усеща неравностите по пътя. Анес се настани до него, за да го наблюдава, да го успокоява, че ще се оправи и че всичко ще бъде наред. Ла Фарг пое юздите, а гасконецът ги следваше на кон. Трябваше да спират на два пъти, за да стегнат ремъците около раните на клетника.

Когато пристигнаха в двореца на Ястреба, Лепра ги чакаше. Той беше пристигнал преди тях в галоп и се погрижи да намери хирурга, към чиито услуги кралските мускетари често прибягваха — същият, който го беше лекувал, когато Ганиер едва не го уби на улица „Сен Дьони“. Отнесоха Балардийо в кухнята, където го настаниха върху голямата дъбова маса. След това хирургът помоли да го оставят да прегледа пациента. Беше дошъл с помощник и нямаше нужда от други хора. Ако възникнеше нещо спешно, щеше да ги повика.

Останалите чакаха в двора с Гибо, Андре и нежната Наис, която нервно мачкаше престилката си и изтръпваше при най-малкия шум, при най-лекото движение.

Най-после хирургът се появи, бършейки ръцете си със стар пешкир.

— Някой вече се е погрижил за този мъж — рече той. — Кой го е сторил?

— Аз — отговори Марсиак.

— Лекар ли сте, господине?

— Не, но малко не ми достигна, за да стана.

— Както и да е, без вас приятелят ви нямаше да оживее… Впрочем той все още не е в безопасност. Ни най-малко.

— Може ли да бъде спасен кракът му? — запита Ла Фарг.

— Боя се, че не — отговори хирургът.

При тези думи Анес се обърна рязко, развълнувана и гневна. Лепра я прегърна и я дръпна настрана.

— Кракът е сериозно увреден — компетентно продължи хирургът. — Трябва да бъде ампутиран. Обаче… Обаче се съмнявам, че вашият приятел ще издържи подобна операция. Вече е изгубил много кръв. И не е млад.

— Не мога да ви разбера, господине — рече Ла Фарг. — Какво ни съветвате?

— Кракът е изгубен. Трябва да го отрежем, но се налага да рискуваме и да почакаме раненият да събере малко сили, за да понесе изпитанието. Казах ясно: да рискуваме. Ако протакаме и ужасната рана на крака се възпали, приятелят ви ще почине.

— Значи искате от нас да заложим на ези-тура…

— Искам да направите избор, понеже приятелят ви не е в състояние да мисли сам…

Неподвижна и смъртнобледа, Анес видя, че капитанът на Остриетата се обърна към нея.

— Струва ми се, че ти трябва да вземеш това решение, Анес — заяви Ла Фарг. — Но ако не можеш да го сториш, ще го взема аз.

Благородника слезе от седлото сред развалините на Черната гора и задържа коня за юздата. Без да произнесе нито дума, той разгледа още димящите руини на основната сграда, после и труповете, които оцелелите подреждаха пред стената. Живи бяха останали само неколцина драки и повечето от тях бяха ранени. Италианката беше избягала. Колкото до Миниатюриста, той беше изчезнал.

Катастрофа.

Благородника вдигна очи към Магьосницата, която остана на жребеца си. Размениха дълъг и изпълнен с безпокойство поглед, но пристигането на трима конници наруши общуването им.

Беше Керес Карн с двама от войниците си. Прашен и потен, червеният драк имаше кървава превръзка на дясната ръка, точно над лакътя.

— Намерихме го — заяви той и скочи от коня.

— Мъртъв ли е? — запита Благородника.

— Да. В коритото на някаква пресъхнала река, на половин левга оттук. Следите ни отведоха дотам.

— Мъртъв ли? — възкликна Магьосницата недоверчиво. — Миниатюриста е мъртъв?

Керес Карн не сметна за нужно да отговаря. Впрочем той предпочиташе да си няма работа с жени. Общуваше само с Благородника.

Обзет от гняв, дракът стисна челюсти.

— Какво? — обади се с треперещ глас. — Кой е посмял…?

— Вождът им се казва Ла Фарг — обясни червеният драк. — Познах го. Той беше в замъка Марьой.

— Искам да си плати — разпореди се Благородника. — Искам да страда и да умре.

Операцията мина добре, след което отнесоха Балардийо в стаята му. Хирургът беше доволен, но остана предпазлив: можеха да се надяват на успех, ако пациентът успееше да преживее нощта. Той даде инструкции и обеща да се върне на сутринта. След това си тръгна и отнесе отрязания крак, докато Наис миеше кухнята с пълни с вода ведра. Старият войник потъна в дълбок сън, а Остриетата не можеха да сторят нищо друго, освен да чакат.

Тъй като се усещаше ненужен и ненавиждаше чувството на безсилие, Марсиак се изми, смени дрехите си и като остави тези, които очакваха да разберат каква ще е съдбата на Балардийо, напусна двореца на Ястреба, опитвайки се да си внуши, че не бяга.

Впрочем не трябваше ли действително да уреди нещо?

Изтощен, но неспособен да намери покой, пое по дългата улица „Сент Маргьорит“, после по „Месарска“, която беше нейно продължение, премина през вратата Сен Жермен и навлезе в квартала около улица „Арфа“. На улица „Миньон“ попадна на идеалната за целта му кръчма. Влезе, поръча чаша ракия и облегнат на тезгяха, впери поглед към къщата, където според Габриел се беше състояло празненството, след което младата и красива Манон изчезна.

Беше голяма буржоазна сграда със солиден портал и с двор, който я отделяше от улицата. Собственикът беше богат и властен мъж, който напоследък водеше дискретен живот. Наричаше се Кусти, беше вдовец и дълго време минаваше за съдията в Шатле, от когото всички се бояха. Вече не раздаваше присъди, но остана много влиятелен. Хората говореха, че е лош и скъперник. За доказателство, беше наел само един стар слуга, когото често потупваше.

След като пресуши чашата си, Марсиак се почувства леко замаян. Всеки друг на негово място би се сетил, че не е хапнал нищо от предишната вечер, и би се подкрепил. Но Марсиак си беше Марсиак: поръча си отново ракия, докато съставяше своя план. Някакъв вътрешен глас му нашепваше настоятелно, че плана не го бива, но гасконецът никога не слушаше този глас, затова животът продължаваше да го изненадва. Впрочем алкохолът принуждаваше гласа да замълчи.

Марсиак обърна и трета чаша, след което тръгна да обикаля квартала.

Първо трябваше да намери чифт дебели ръкавици.

После — да купи газ за лампа.

В края на краищата Анес задряма до Балардийо.

Когато отвори клепачи и се изправи във фотьойла, падаше мрак, в стаята гореше свещ, а старият войник я гледаше, обърнал към нея глава на възглавницата.

Смъртнобледен, с изострени черти и с черни кръгове под очите, той нежно се усмихна.

— Ку-ку, хлапе — промълви с глас, пресипнал от стенанията, когато трионът режеше костта му. — Ето, че пак сме заедно…

— Ти… Ти се събуди? Отдавна ли?

— Не, успокой се… Толкова сладко спеше, че не ми даде сърце да те будя… И всичко изглеждаше толкова… Всичко беше толкова спокойно.

Анес го наблюдаваше недоверчиво, не знаеше какво да му каже, а очите ѝ едновременно блестяха от щастие и сълзяха. Балардийо говореше с нея. Балардийо не беше мъртъв. Балардийо беше тук и щеше да остане завинаги, както я успокояваше, когато тя беше малка.

— Защо — запита той — нищо не ме боли?

— Натъпкан си с отвара от златен блян.

— Златен блян ли?… Боже мой… върши чудеса.

— Лепра го донесе. Вероятно го използва, за да облекчи болките, които му причинява рансата…

— Трябва… да му благодаря.

— Ще ида да го намеря! — рече младата, изпълнена с плам баронеса и стана. — Ще извикам и останалите! Те всички са долу и чакат да…

В порива си тя едва не отнесе вратата, но Балардийо я спря.

— Не, хлапе… Не… — той вдигна ръка и я насочи към нея, но не можа да понесе усилието и я свали веднага. — Може би по-късно…

Анес разбра и леко смутена се върна.

Този път, вместо отново да се намести на фотьойла, тя седна на леглото до Балардийо и хвана дланта му.

— Аз… Аз съжалявам — изрече и сведе надолу очи.

— За това дърто крачище ли? — възкликна старият войник леко престорено, но тъй като Анес не се засмя, стана сериозен. — Няма съмнение, че провидението е пожелало да приключа живота си на един крак вместо на два. Вероятно това ще ми попречи да участвам в приключенията, но няма значение. В края на краищата вече съм стар. И може би е време да се оттегля…

— Ти ли?

— Погледни ме, Анес. В какво съм се превърнал?

— Старо магаре, което обичам и за което е рано още да се затвори в обора…

Развълнуван, Балардийо се усмихна.

— По-добре ме чуй, хлапе… Бях войник, човек на рапирата и служех на баща ти. Мислех си, че вероятно ще се прославя, че дори бих натрупал богатство на бойното поле. Или може би нямаше да постигна нищо подобно, не бе изключено и да загина. Но никога не съм си представял друга съдба, освен тази на боец и на човек на дълга… След това баща ти ми нареди да те пазя. Животът ми се промени в момента, когато те видях, но не осъзнах това веднага, съвсем не. Дори отхвърлях очевидното, но времето минаваше и все повече се привързвах към теб. Знаеш ли кога ми стана ясно?

— Не.

— Беше още много малка. Може би на четири или на пет годинки. Ти… Ти беше по-ниска от рапирата ми — за миг погледът на Балардийо се зарея сред спомените. — Накратко… Един ден изчезна… Просто изчезна. Естествено, ние те дирихме. Първо в замъка. После, в околностите му, все по-далеч и по-далеч. Не можехме да те намерим, въпреки че те викахме с все сила. Организирахме хайки в гората. Претърсихме езерото, ровихме по дъното на реката. Напразно… И тогава изпитах чувството, че ще умра. Престанах да се храня, да спя. Щом някой идваше с вест, бях раздвоен между надеждата, че си спасена, и ужаса, че са намерили малкото ти телце безжизнено… Беше… Беше истинско мъчение… Това мъчение ми беше необходимо, за да разбера… или по-скоро за да призная, че те обичам като плът от плътта ми и че моята съдба е вечно да бдя над теб…

С плувнали в сълзи очи, Анес не можеше да отдели погледа си от Балардийо.

— Това, което се опитвам да ти кажа, хлапе… — продължи Балардийо — това, което се опитвам да ти кажа, е, че човек понякога се нуждае от време, за да разпознае предначертания му път, но никога не е в състояние да победи неизбежното… Всеки от нас има своя съдба, разбираш ли? Съдба, която може да е много различна от онова, за което си мисли, или от онова, което желае. За някои хора, тази съдба е много скромна. Но за други — такива като теб — тя е… велика…

Анес се замисли и кимна, но отклони погледа си и не отговори.

— Мисля… Мисля да поспя малко — рече старият войник с немощен глас. — Ще е добре, ако сториш същото.

Младата жена стана.

— Но не във фотьойла — заяви Балардийо. — Не тук… Иди да си починеш в твоята стая.

— Хирургът се разпореди да те наблюдаваме…

— Стаята ти не е далеч, Анес.

Тя се поколеба, след това каза:

— Добре. Обаче…

— Какво още, хлапе?

— Ами нали сега съм тук? Как завърши онази история с мен?

Балардийо се усмихна уморено.

— О, това ли… Появи се след три дни, толкова внезапно, както и изчезна. Марион те намери: играеше си безгрижно в градината. Беше облечена със същите дрехи. Само беше малко жадна, но никога не разбрахме…

— Не си спомням нищо.

— Естествено, че не помниш. Казах ти: беше съвсем малка. Странно приключение, нали? И след това — не се учудвай защо никога не съм се отделял от теб…

— Хайде, почивай, старо магаре…

Ла Фарг вечеряше сам в градината.

Разположил се под кестена, той беше обърнал гръб към двореца и дъвчеше машинално, със зареян неизвестно накъде поглед. Не беше гладен, но знаеше, че с празен търбух няма да издържи. Обграждаше го дълбок мрак. Оставената върху старата маса свещ едва разпръскваше слаба светлина, която привлече някаква нощна пеперуда.

Накрая капитанът забеляза, че си има компания. Не реагира и като продължи да се взира напред, запита:

— Откога си тук?

— Отскоро — отговори Сен Люк.

Ла Фарг осъзна, че беше усетил присъствието му, защото мелезът бе пожелал да стане така. Сен Люк беше рожба на нощта.

— Шпионираш ли?

— Наблюдавам. Кои са Пазителите, капитане?

Ла Фарг замръзна, след това побутна чинията си настрана.

— Обичам да гледам този, с когото говоря — рече той.

— Добре.

Облеченият в черно мелез изплува безшумно, сякаш от нищото. Както обикновено, на светлината първо се появиха алените стъкла на очилата му.

Сен Люк седна край масата, срещу стария благородник.

— Кои са Пазителите, капитане?

— Щом задаваш въпроса, вероятно знаеш и отговора.

— Искам да ви окажа благоволение, капитане.

— Благоволение ли? Ти?

— Благоволението да ви предоставя възможността да обясните.

— Откога трябва да се отчитам пред теб?

— Откакто служа, бия се и убивам по ваша заповед. Кои са Пазителите?

— Те са една от причините, поради които човешкият род не е унищожен, нито заробен от драконите. Те действат в сянка и… бдят. Дракони са, но знаят, че времето на расата им на този свят изтече и че единственият им изход е да живеят в разбирателство с хората или скрити сред тях.

— И вие им служите.

— Да.

— Откога?

— Всичко започна преди пет години. След Ла Рошел.

— Кардиналът знае ли?

— Знае. Винаги е знаел. Те прикриват целите си и някой може да се усъмни в намеренията им, но Пазителите не са врагове на Франция. Напротив, без тяхна помощ шатленките нямаше да съществуват. Не можеш да си представиш какви услуги са ни правили в миналото.

— Няма значение. Искам да зная на кого служа. Искам да зная заради кого убивам и заради кого може да бъда убит.

Сен Люк стана и си тръгна.

Невъзмутим, Ла Фарг проследи как той изчезна в мрака, след това сведе очи към масата и към стоманения пръстен с печат, който мелезът беше оставил там.

Благородника и Магьосницата се прибраха посред нощ.

След като изгориха мъртъвците сред руините на Черната гора, те бързо се върнаха в Париж, почти без да разговарят, последвани от Керес Карн и въоръжените драки, които бяха оцелели след атаката на Остриетата. Дворецът на Арканите беше осветен, когато пристигнаха. Учудиха се, слязоха от конете и когато дочуха смях от градината, размениха погледи, изпълнени с любопитство и загриженост.

Там намериха Госпожицата и Ересиарха, които вечеряха на светлината на факли.

Съдията Кусти се събуди внезапно, когато една ръка в дебела кожена ръкавица затисна устата му. Тутакси мъжът, който го беше издебнал в леглото му, изсипа върху неговото лице течност, чиято миризма веднага разпозна: беше газ за лампа. Той се опита да окаже съпротива, но газта проникваше в очите му и течеше по скулите, мокреше косата му и възглавницата. Погълна малко, задави се, доповръща му се. Но ръката, която възпираше виковете му, стискаше здраво и непознатият се беше стоварил върху него с цялата си тежест. Ужасѐн, Кусти напразно се мъчеше да се отскубне, а газта течеше.

Когато бутилката беше изпразнена, Марсиак я захвърли в ъгъла на стаята и изчака съдията да се успокои, да дойде на себе си. Едва тогава леко отпусна хватката, за да покаже на жертвата, че се държи разумно. Кусти остана неподвижен, с увити около голите му крака завивки. Изцъклените му очи шареха наляво и надясно. Дишаше задъхано, гърдите му се повдигаха, а от ноздрите му излизаше мръсна пяна. Присви клепачи и се опита се да види лицето на гасконеца на светлината на свещта, оставена на масата до леглото. Беше сигурен, че загаси тази свещ, преди да си легне, както правеше всяка вечер.

— Ударих по главата слугата ти. Това означава, че така да се каже, сме сами. Може да викаш колкото щеш, но няма да постигнеш нищо, само ще ме ядосаш, тъй като ненавиждам виковете. Искаш ли да ме разгневиш?

Съдията направи знак с глава, че няма такова намерение. Дъхът на гасконеца смърдеше на алкохол, а очите му блестяха мрачно, като на пиян човек. Обаче, изглежда, се владееше отлично, което беше особено обезпокоително.

— Добре. Защото в противен случай ще взема тази свещ, ще приближа пламъка към лицето ти и към омаслените ти коси. Знаеш какво ще последва, нали?

Кусти бавно кимна, убеден, че е във властта на опасен безумец. Тъй като не можеше да завърти главата си, той се опита да се обърне настрана, когато Марсиак протегна свободната си ръка, за да докопа свещника и да приближи свещта. Ужасеният поглед на съдията проследи движението на пламъка.

— Сега — поде гасконецът — ще отдръпна дланта си от устата ти. Ще бъдеш ли послушен?

Без да изпуска нито за миг пламъка от очи, съдията отново кимна. После започна да диша по-свободно, когато Марсиак отдръпна ръката си и поотдалечи свещника.

В този момент Кусти разпозна лицето на гасконеца.

— Аз… Аз ви познавам — рече той изненадан.

Марсиак го гледаше крайно объркан.

— Първо — отговори, — много се съмнявам. Второ, ако това е вярно, обстоятелството, че ми го казваш, издава огромната ти глупост, нали? Защото това може да ме принуди да ти сторя нещо много неприятно.

Кусти мълчеше.

— Но да се върнем към същественото — продължи Марсиак. — Ще ти задавам въпроси, на които трябва да отговаряш. При първия отказ или при първата лъжа ще ти запаля главата като факел. Разбра ли ме?

Изплашен до смърт, съдията обеща и изпълни желанието на гасконеца.

След няколко минути Марсиак го изведе от стаята и го принуди да слезе пред него.

— А сега? — запита той, когато стигнаха долу.

Кусти посочи някакво място близо до входа, точно под стълбата. Гасконецът го изблъска натам и без да го пуска, гледаше как съдията натиска едновременно две плочи на голата стена.

Чу се щракване и се отвори таен проход.

— Кой знае за това скривалище?

— Никой.

— Наистина ли никой? Дори и слугата ти?

Съдията усети удар отзад по главата си, но не можа да го избегне.

— Моите… Моите братя! — побърза да уточни той. — Моите посветени братя знаят!

— Твоите… — гасконецът се взря в мършавия и треперещ шейсетгодишен мъж, когото държеше за яката. Не можеше да намери точните думи, което рядко му се случваше. — Не, нищо. Върви напред.

Стъпалата се извиваха надолу. Движеха се в тъмнината, докато съдията отвори някаква врата към сводеста зала, където червени соларни камъни поддържаха полумрак. Подът беше покрит с голи плочи. На стените черни драперии бяха украсени с позлатени драконови руни, една от които често се повтаряше. Марсиак я разпозна — беше я видял сред руините, където преди два месеца виконтеса Дьо Маликорн бе събрала верните си люде на церемония, която трябваше да бъде грандиозна. Ако Остриетата не я бяха прекъснали, щеше да доведе до основаването на ложа на Черния нокът във Франция. Руната беше знакът на Черния нокът.

Марсиак блъсна грубо Кусти, който политна напред, падна и предпочете да остане на пода. Бавно гасконецът разгледа култовата зала, черните свещи, които очакваха да бъдат запалени върху големите канделабри, различните ритуални предмети, огромната свещена книга, поставена на аналоя, жертвеника, закрит с алена покривка.

Разкрита и победена, виконтеса Дьо Маликорн беше изчезнала. Повече или по-малко доброволни и ревностни слуги на Черния нокът, посветените, които тя бе успяла да събере, се бяха разпръснали, а много от тях бяха арестувани. Но имаше съмнение, че някои се бяха измъкнали невредими и продължаваха да практикуват онова, което наричаха „религия“ но то всъщност беше перверзен култ, зареден с черна драконова магия.

Кусти беше един от тях.

— Къде? — запита сухо Марсиак. — Къде е тя?

Все така прилепен към земята, съдията посочи с треперещ пръст към жертвеника.

Гасконецът свъси вежди, след това разбра какво му казаха, и се хвърли напред. Повдигна покривката над жертвеника, откри голям черен сандък от ковано желязо, по който отстрани бяха изрязани триъгълни отвори. Този сандък имаше вратичка и резе. Марсиак клекна, за да вдигне капака, и в ноздрите му нахлу отвратителна миризма на урина, а след това успя да различи в тъмното Манон, която, гола и трепереща, със стичащи се сълзи и мръсотия по бузите, се беше свряла в дъното.

Той ѝ протегна ръка.

— Аз съм, Манон. Аз съм. Марсиак.

За да я накара да излезе, гасконецът трябваше дълго да мълви нежни слова. Манон го позна, но ужасът от онова, което беше преживяла в тъмницата си, този ужас, който почти я беше подлудил, я задържаше, пречеше ѝ да прояви доверие към когото и да било. Най-накрая се хвърли в обятията на гасконеца и се притисна към него, задушавана от ридания. Той се опита да я успокои, поколеба се дали да я докосне, защото се боеше, че съприкосновението с мъжки длани ще я изпълни с панически страх. Затова грабна покривката над жертвеника и я хвърли вътре.

Тя се подчини.

— Ти — обърна се Марсиак към Кусти през рамото на момичето. — В сандъка.

Все така гънещ се по земята, съдията изглеждаше обезпокоен и не можеше да повярва на това, което се случва с него.

— Какво?… Но…

— В сандъка. Веднага.

— Но аз…

— Не ме принуждавай да те натикам със сила.

Погледът на гасконеца беше страховит.

Победен, унижен, съдията се подчини и влезе на четири лапи в големия сандък от ковано желязо. Марсиак го затвори с ритник, а резето падна само. След това повдигна Манон и я отнесе, както човек носи дете. Момичето беше обвило ръце около врата му и поуспокоено склони глава към гърдите му.

В своята тъмница Кусти прилепи око към отвора за дишане. И тъй като видя, че гасконецът си тръгва, го запита с жалостиво гласче:

— Кога ще се върнете да ме освободите?

— Кой ти каза, че ще се връщам? — отвърна Марсиак, без да се обръща.

— Но… Но трябва да се върнете! Слугата ми не подозира за съществуването на това място! Никой не го знае! Невъзможно е да намерят входа!

— Предполагам, че си се подсигурил да не се чуват навън виковете, които издава клетото дете, нали?

— Милост! Трябва да се върнете! Аз… Аз ще умра!

— Колко трогателно!

Марсиак продължаваше да се отдалечава бавно, но решително.

— Зная кой сте! — тогава изкрещя съдията. — Зная!

— Това вече въобще не ме безпокои…

— Сега си спомних! — добави безнадеждно Кусти. — Вие бяхте тук в паметната вечер! Бяхте заедно с тези, които ни нападнаха! Заедно с тези, които прекъснаха церемонията на виконтесата! Аз… Аз ви видях!

Държейки Манон в ръце, гасконецът стигна до тясната стълба.

— Енергията на дракона се разпиляваше! Всички се опитваха да избягат, аз хукнах към конюшнята, когато… Бяхте вие!

— И какво?

— Пощадете ми живота и ще ви помогна! Ще ви кажа всичко, което зная за Черния нокът! Ще ви кажа всичко, което зная за тайните на посветените! Всичко, което зная за Маликорн!

Тъй като почувства, че любопитството му се разпали, Марсиак спря.

— Маликорн ли? Тя изчезна, без да остави следи… Сбогом, Кусти.

— Но виконтесата се завърна! Маликорн! Сега държи да я наричат Госпожицата, но пак си е тя! Маликорн се завърна!

Съдията предполагаше, че с него е свършено, и избухна в ридания.

Но Марсиак разсъждаваше.

4.

Анес едва намери сили да свали ботушите си, преди да заспи. Събуди се облечена, легнала напряко на леглото. Първите слънчеви лъчи проникнаха през отворения прозорец. Птичките пееха и Париж се изпълваше с оживление. През лятото животът започваше рано. Трябва да беше малко преди шест часа.

Младата баронеса Дьо Водрьой стана и се протегна. Беше спала непробудно, но пак я измъчваха кошмари, отново се появи големият черен дракон с бляскавия скъпоценен камък на челото и тя видя как Париж изчезва сред пламъци и викове.

Разтревожена, тя се облегна на прозореца. Затвори очи. Опита се да диша спокойно.

Дворецът на Ястреба се събуждаше безметежен, в съзвучие с града и с големите предградия.

Андре скоро щеше да отвори вратите на конюшнята, които винаги скрибуцаха, когато се удряха в стената. Куцук-куцук, чичо Гибо бързаше на свой ред да посрещне първите снабдители, а дървеният му крак ехтеше по паветата в двора. Красивият тембър на гласа на Наис се чуваше отдолу: срамежливата прислужничка си тананикаше песничка рано сутринта, когато предполагаше, че никой не я чува. Ла Фарг също щеше да стане скоро. Беше времето, по което понякога Марсиак се връщаше, а преди изглеждаше напълно възможно да се сблъска с Алмадес, вече приключил с упражненията си по фехтовка; независимо от сезона, той се миеше навън, с голи крака и гърди. Ленкур вероятно четеше, а само Бог знаеше къде беше и какво правеше Сен Люк.

Ами Балардийо?

Анес не подозираше, че Балардийо беше починал в съня си.

Изтощеното му сърце просто беше спряло да бие.