Джъстис

Глава 7

Навъсен, Джъстис погледна към своя екип за сигурност и за стотен път оправи вратовръзката си. Откакто влязоха във фоайето на болницата, хората ги зяпаха, но това не беше нещо необичайно.

Шестима огромни мъже от Видовете, в черни униформи и един, облечен в хубав, елегантен костюм, би трябвало да привлекат вниманието на всеки. Когато застана пред стаята на сестрите, Джъстис нервно прокара длани по тъмносивото си сако. Жената, която седеше отсреща, вдигна глава и устата й увисна, почти конкурирайки се с широко отворените й очи.

Джъстис не искаше да я плаши, затова заговори с мек тон:

— Дошли сме да видим Джеси Дюпре. Докарана е тук с рана от куршум.

Дежурната рязко затвори уста и преглътна.

— Вие сте Нов вид, нали?

Джъстис се въздържа да не изръмжи и да покаже зъби. Нямаше желание да завързва разговор със сестрата. Не му се играеше на въпроси и отговори. Доколкото знаеше, Джеси все още бе жива и той искаше да стигне до нея, преди да е станало твърде късно. До него Тайгър се наежи, протегна ръка и я постави на плота.

— Работата е спешна — тихо изръмжа той. — Отговорете на господин Норт, моля, и не забравяйте да се държите като професионалист.

Обикновено Джъстис би се сепнал при подобни думи, но тази вечер нямаше нищо против един от хората му да е така безцеремонен. Нуждаеше се от съдействието на жената, независимо по какъв начин щеше да го получи.

— Да. Както вече казах, ние сме тук, за да видим Джеси Дюпре.

Сестрата погледна в компютъра, щракна нещо на клавиатурата, получи информация и ги упъти по коридора към чакалнята. Не бяха направили и няколко крачки от гишето, когато чуха как тя казва на някой по телефона, че в болницата има група от страшно изглеждащи Нови видове.

— Мислиш ли, че се обажда на местните новинарски станции? — простена Тайгър. — Мразя ги тези копелета!

Джъстис сви рамене.

— Ще ги избегнем на излизане. — Изобщо не го интересуваше пресата. Дали Джеси е все още жива? Ще успея ли да я видя, преди да умре? Това ме убива. Трябваше да я види. Искаше да вдиша аромата й, да я докосне за последен път. Болката в гърдите му беше огромна като знаеше, че няма надежда в бъдеще да прекара поне още една нощ с нея.

Заставайки пред своя лидер и прикривайки го с тялото си, пръв в чакалнята влезе Тайгър, за да се увери, че вътре не дебне някаква заплаха. Джъстис веднага забеляза сенатор Джейкъб Хилс. Човекът седеше приведен напред на един стол, покрил лицето си с шепи и тихо ридаеше. Джъстис се вледени от горчивия му плач.

Усети как емоциите му блокират от болка, когато узна, че Джеси е мъртва. Дланите му се свиха в юмруци, яростта му изведнъж избухна и той се закле да отмъсти. Щеше да открие снайпериста, който я бе застрелял, и ако беше все още жив, щеше да го умъртви с голи ръце. Заради убийството на Джеси щеше разкъса кучия син — да го накара да крещи и да страда дълго преди да умре. Дива ярост и болка се бореха в него, като се опитваше да се овладее достатъчно, за да може да говори.

В чакалнята присъстваха и Тим Оберто с четирима други мъже, все още облечени в униформите на работната група. Джъстис трябваше да продължи с дълбоките вдишвания, за да дойде на себе си и да възстанови изгубения самоконтрол. Животното вътре в него го тласкаше напред, то искаше да унищожи всичко в стаята и да беснее от факта, че Джеси вече я нямаше.

Сенатор Хилс вдигна глава, ръцете му паднаха като отсечени и пълният му със сълзи поглед срещна Джъстис. Възрастният мъж се изненада да види пред себе си Видовете и се изправи на нестабилните си крака.

— Джъстис, какво правиш тук?

Джъстис преглътна.

— Чух за Джеси и долетях веднага.

Сенаторът примигна, за да спре напиращите сълзи и се приближи. Избърса длан в панталоните си и я подаде.

— Благодаря ти. Никога не съм очаквал някой от вас да дойде тук, но това означава много за мен. — Стиснаха си ръцете. — Докторът беше тук. — Възрастният човек се усмихна. — Съжалявам за сълзливото шоу, но си мислех, че дъщеря ми умира. — Нови сълзи бликнаха в очите му. — Тя ще се оправи.

Джъстис моментално изпита огромно облекчение, последвано от необходимостта да види веднага Джеси.

— Къде е тя?

— Почистват я. — Сенаторът се засмя. — Винаги съм казвал, че има дебела глава. Куршумът е одраскал черепа, без да го пробие.

Джъстис затвори очи, за да скрие бушуващите в него емоции. Джеси щеше да живее. Драскотината означаваше, че не е била сериозно ранена, щом като нямаше мозъчна травма, причинена от удара. Отвори очи и направи няколко успокояващи вдишвания. Трябваше да запази контрол. Това, което всъщност искаше да направи, бе да преобърне болницата, докато намери Джеси. Искаше да зарови лице във врата й и да вдиша аромата й. Той не се помръдна, тъй като се боеше, че няма да спре дотук.

— Бясна е заради косата си. — Смеейки се, сенаторът избърса потеклите сълзи. — Представяш ли си? Тя можеше да умре, а се притеснява, че трябвало да обръснат главата й на тила.

— Обръснали са й главата? — изръмжа Джъстис. Пое си дълбоко въздух. Това беше само коса, която бе загубила вместо живота си. Щеше порасне отново.

Смаян, сенаторът се напрегна, докато го наблюдаваше.

— За нас е странно бръсненето на главата — заяви Тайгър, като пристъпи напред, за да се включи в разговора. Погледна притеснено Джъстис, но се насили да се усмихне. — Ние сме благодарни, че вашата дъщеря ще живее.

— Извинявам се — кимна Джъстис. — Много съм разстроен, че Джеси е ранена. — Насили се да влезе в режим „Джъстис Норт“ — мъжът, който представлява Новите видове. — Искахме да покажем нашата подкрепа.

— Знаех си, че си добър човек, Джъстис — каза сенаторът с усмивка. — Дъщеря ми ще се радва да се запознае с теб. Имаш ли нещо напротив да се навърташ наоколо за известно време? Прелетял си целия този път, за да я посетиш, и тя ще бъде във възторг да се срещне с мъжа, за когото съм й разказвал толкова много.

— Вече се запознах с нея — уведоми го Джъстис. — Сега, бих искал да я видя.

— Срещнал си се с Джеси? — Сенаторът остана изненадан.

— Да. Тя доведе група наши жени в Резервата и беше там до снощи.

— Дъщеря ви може да бъде доста упорита — изхихика Тайгър. — Мислех, че ще ме застреля, ако й кажа, че не може да придружи новоосвободените след нападението в Колорадо и да им помогне да се установят в новите им домове.

— Това е моето момиче — засмя се възрастният човек. — Възпитал съм я да не приема „не“ за отговор. Тя е един малък боец. Прилича на майка си. И това ме плаши, тъй като е толкова дребна, а пък с толкова силно изразена индивидуалност. Съдейки по държанието й, човек би си помислил, че е двуметров защитник. — Изпъчи се с бащинска гордост. — Може да бъде доста твърдоглава.

— Да — обади се усмихнат Тим. — Такава е. Нощес щях да я метна на коляното си и да й нашаря задника.

— Щеше какво? — ахна сенаторът.

— Тя ми напомня за моята дъщеря. — Тим стана сериозен. — Имахме опасна ситуация при освобождаването на жената-подарък. Двама от нашите хора бяха приковани долу, като в същото време трима от нападателите успяха да проникнат в задната част на къщата. На Джеси й бе наредено да стои далеч от мястото, но тя отказа да изпълни заповедта. Уби трима от копелетата, като ги задържа на разстояние от моите момчета. А когато не успяхме да намерим жената, дявол да го вземе, тя започна да я търси, докато не я откри. Щяхме да я пропуснем, ако Джеси не беше толкова упорита и сигурна, че там има Нов вид.

Един от членовете на екипа приближи.

— Аз съм Трей Робъртс, ръководител на екипа, в който участва Джеси. Тя спаси двама ни с Майк. — Той кимна към другия мъж, застанал до него. — Бяхме притиснати и онези тъпаци можеха да ни подпалят задниците, тъй като не можехме да се оттеглим. Бяхме под обстрел. Джеси ги застреля и тримата.

— На единия изигра номер, за да го накара да излезе от прикритието си. — Майк се засмя. — Престори се, че е простреляна и умира, за да накара кучия син да излезе и да я довърши. Свали го за нула време.

Устата на сенатора зееше отворена.

— Убила е трима мъже? Никой не ми е казал.

— Щях, но вие току-що пристигнахте. — Тим пребледня. — Аз й заповядах да си намери скривалище, сър. Би трябвало да остане скрита, докато не й кажем, че е чисто, но тя отказа да ме послуша. Ето защо исках да я метна на коляното си.

— Не би трябвало да бъде излагана на опасност. — Възрастният човек въздъхна тежко. — Не би трябвало да я пращате да осъществява контакт с Новия вид, докато не е безопасно за нея.

— Вие сте този, който й е дал пистолет — изсумтя Тим. — Тя си мисли, че е част от екипа, защото вие постоянно й го повтаряте. Знаете колко упорита може да бъде. Затова й казах как ще постъпя, ако не ме слуша. А тя послуша ли ме, остана ли да изчака отвън? Не, дяволите да го вземат! Не и вашата дъщеря. Настоя да отиде с мъжете, така че да бъде в помощ на жената веднага щом я открият. Вероятно би откраднала кола и би разбила портите сама, ако не бях я пуснал вътре с екипа.

Сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въпреки това, продължаваше да изглежда ядосан.

— Прав си. Това е Джеси. — Устните му се присвиха. — Уволнена е. Никога не съм мислил, че ще бъде толкова опасно. Че ще се наложи да убие трима души или че ще я застрелят. Тя няма да се върне отново. Ще й намеря веднага заместник, но това повече няма да го бъде. — Погледна към Джъстис. — Бих искал да те помоля един от твоите хора да заеме мястото й временно, докато намерим човек, заслужаващ доверие. Не ме интересува дали е мъж или жена, но екипът се нуждае от някого, от когото жените ви няма да се боят. Кой би могъл да бъде най-добър за това, по принцип, ако не един от вашите собствени хора?

Джъстис не желаеше Джеси да се връща отново на работа, предвид това че членовете на екипа й бяха допуснали тя да бъде почти убита.

— Ще намерим заместник. — Той огледа колегите й в помещението, като най-накрая се взря в Трей Робъртс — ръководителя им. — Кой ще работи по-добре с екипа ви? Мъж или жена? — Направи пауза. — Имайте предвид, че жените ни стават сприхави, ако някой от вашите хора ги тормози или ги притеснява сексуално.

Трей примигна.

— Определено мъж. Ние обичаме да дразним Джеси през цялото време, но тя знае, че се шегуваме. Така се разтоварваме от стреса. Не съм сигурен, че жените ви ще разберат шегите и някое от моите момчета може да пострада.

— Готово! Ще попитам за доброволец и ще го свържа с вас в рамките на следващите няколко дена. — Джъстис насочи вниманието си към сенатора. — Трябва да се разберем къде ще живее и какво ще бъде най-безопасно за него. Няма да изложа някой от хората си на открито, за да стане прицел на враждебно настроените групировки. Той трябва да разполага с безопасни условия на живот.

— Разбрахме се.

Вратата на залата се отвори и оттам излезе една медицинска сестра. Тя зяпна Новите видове. Секундите се проточиха в минути. Сенаторът пристъпи напред, за да привлече вниманието й.

— Да?

Жената с усилие откъсна очи от мъжете и го погледна.

— Ами, вашата… ъ-ъ… дъщеря. Тя е готова да си тръгне. Всичките й тестове изглеждат добре, а тя отказва да остане за наблюдение. Те са…? — Сестрата обърна глава и зяпна в Тайгър.

— Те са какво? — тросна й се сенаторът.

Вниманието на жената се върна към него.

— Тя си тръгва от спешното. Ще я освободят веднага, щом се облече. — Обърна се и побягна.

— Трябва ли да нося наши снимки и просто да им ги раздавам? — Прихна да се смее Тайгър. — Така могат да се взират толкова дълго колкото си искат.

— Съмнявам се, че ще проработи. Те само ще ти искат автограф. — Джъстис се усмихна, за да смекчи думите си.

Тайгър трепна.

— Ще казвам, че не знам как да си напиша името, когато ме помолят да го направя. Хората ще разберат и ще повярват, че не можем да четем.

— Май ви се случва често, а? — засмя се Трей.

— Да — кимна Тайгър. — Преди две седмици бяхме поканени в Резиденцията на губернатора и по време на мероприятието трябваше да се справяме с много хора. Искаха от нас да подписваме разни неща, непрекъснато ни докосваха и ни молеха да позираме с тях за снимки. Жените ми пъхаха телефонните си номера, когато си стискахме ръцете.

— Човече, аз искам жените да ми дават техните номера — засмя се Майк. — Това не звучи никак зле.

— Нямаше да говорите така, ако го бяхте преживели — заяви тихо Джъстис. — Да гледат на вас не като на човек, а като на вещ. Предмет. Нещо без чувства.

— Да, но пък жените…! — намигна им Майк.

— … са прекалено нежни… — ухили му се Тайгър.

Майк открито огледа Тайгър от главата до петите, преди да погледне надолу към собственото си тяло.

— Ние с теб сме почти еднакви.

— Не. Не сме. Аз съм по-силен. — Тайгър се засмя широко и зъбите му блеснаха. — Имам остри зъби, а жените ви са твърде крехки.

— О! Вашите жени изпитват удоволствие от остри зъби? Леле! Това е готино! Разбирам, това с нашите не можете да го направите. Веднъж нахапах задника на една и тя ме заряза, твърдейки, че съм изрод. — Майк си показа зъбите. — Моите са прави и равни, и така трябва да бъде, платих за тях два бона на зъболекаря. Мадамата имаше страхотен задник все пак. Беше супер да забиеш зъбите си в него.

Джъстис въздъхна и отправи извинителен поглед към сенатора. Възрастният мъж му се усмихна в отговор. И двамата очевидно разбираха, че понякога мъжете водеха разговори, които не би трябвало да бъдат водени. Лидерът на Видовете престана да обръща внимание на диалога между Тайгър и човека от екипа. Искаше да отиде и да намери Джеси.

— Тайгър, остани и поговори с новия си приятел. Ще бъда отвън зад тази врата — заяви му той, отправяйки се натам.

— Не ме забравяй! — пошегува се Тайгър.

Джъстис огледа коридора, когато излезе с останалите мъже от охраната.

Сенаторът го последва. Умът на Джъстис заработи трескаво, щом разбра, че в този момент изобщо не е добре да се види с Джеси. Хората ги зяпаха, събираха се на групички по целия коридор и се взираха в него. Някои от тях вадеха мобилните си телефони, за да снимат, без да си правят труда да се крият.

Силен гняв се надигна в него, когато осъзна опасността, в която щеше да постави Джеси. Всяка снимка или видеоклип на неговата силна реакция към нея, щяха да бъдат продадени на местните новинарски станции. До полунощ новината щеше да присъства във всяка медия по света, да спекулират с клюката, че може би двамата се срещат и тя да се превърне в мишена за репортерите и за враговете на Новите видове.

Те не се срещаха — това предполагаше Джеси да поиска да го види отново — а той не бе сигурен, че е така. Надяваше се тя да го стори, но действителността можеше да бъде друга. Вероятно, би извършил някоя глупост, ако имаше шанса да я докосне, а той беше длъжен да избегне това. Не можеше да отрече желанието си да говори с Джеси. По един или друг начин искаше да получи достъп до нея — лице в лице — но при безопасни условия. Отказваше да я постави в опасност. Срещна погледа на сенатора и в този момент му просветна едно решение.

— Джеси се нуждае от работа, а аз имам безопасно място, което да й предложа. Това е най-малкото, което мога да направя, тъй като тя пострада при спасяването на наша жена. Така ще може да продължи да работи с тях, но при сигурни условия.

— Това ще бъде страхотно, Джъстис — усмихна се сенаторът. — Ако си говорим честно, тя адски ще се ядоса, когато разбере, че съм я уволнил. Дъщеря ми има характер. Ще ми спасиш задника. Що за работа е това?

Джъстис се поколеба. Щеше да рискува.

— Ще живее в Хоумленд. Там е сигурно и безопасно за нея. Имаме отделно общежитие, където са настанени нашите жени. Би било чудесно за тях да имат Джеси около себе си, а аз съм сигурен, че тя ще им бъде от огромна помощ.

— Звучи добре — кимна възрастният човек.

— Може да започне веднага, след като се почувства добре. — Джъстис трябваше да потисне усмивката си. Щеше да вижда Джеси често, ако тя живееше в Хоумленд. По дяволите, щеше да има повече достъп до нея, както и да я убеди да се върне в леглото му. Тази мисъл му помогна да потуши желанието си да я види веднага. — Ще сме щастливи да я имаме при нас.

Аз ще съм дяволски щастлив да я имам. Внезапно в съзнанието му проблесна образът й, когато лежеше под него предната вечер, но той бързо го изтика в най-потайното ъгълче, преди да се изкуши да щурмува коридорите, за да я намери и да я метне на рамо. Не го прави! Прекалено много хора има, по дяволите, и пресата най-вероятно вече е дошла; не можеш да подведеш хората си. Ти си лицето на Новите видове. Ще я видиш скоро. Много скоро.

— Като познавам дъщеря си, това навярно ще стане днес.

Днес. Джъстис не успя да потисне усмивката, която се разля по лицето му.

— Веднага ще се заема с всичко необходимо. — Мобилният му телефон иззвъня. — Извинявай. Трябва да се обадя.

— Разбирам — отвърна сенаторът.

Джъстис се отдръпна встрани, приемайки повикването. Ставаше въпрос за новата женска, която Джеси бе спасила. Той се заслуша.

— Дръжте я упоена. Искам незабавно да я преместите в Хоумленд. — Сетне се върна при възрастния мъж. — Трябва да тръгвам. Отнася се за жената, спасена от Джеси. Не е добре с главата. Когато се е събудила е отказала да се успокои и е опитала да избяга. Затова на медицинския екип им се е наложило да я упоят отново. Когато Джеси започне работа, ще трябва да ни помогне най-напред с нея. Обади ми се и ще организираме транспорта й до Хоумленд.

— Имам транспорт. Сам ще я доведа. Разполагам с частен самолет.

— Благодарен съм, че тя е добре. — Джъстис му подаде ръка.

— Благодаря ти, че дойдохте.

В следващата минута Джъстис и хората му напуснаха болницата. Новинарските микробуси чакаха отвън и Джъстис въздъхна с раздразнение, когато репортерите се втурнаха към тях, крещейки въпросите си, но въпреки това успя да чуе изръмжаното от Тайгър проклятие.

— Животът е гаден понякога.

Джъстис кимна в знак на съгласие. Бе постъпил правилно, като си тръгна, независимо от разяждащото го съжаление, което караше стомахът му да се свива, защото не успя да види с очите си, че Джеси наистина е добре. Колкото и да му се искаше да я прегърне, да се увери, че е жива, не би разрушил живота й по този начин.

Джеси с усилие се съпротивляваше на желанието си да плаче. Тя докосна превръзката на тила си и трепна. Беше я яд, че обръснаха част от косата й. Сестрата я изгледа съчувствено.

— Никой няма да разбере, ако я вържете на опашка или я пуснете свободно. Петното е отзад на главата ви и ще се вижда само при разделена коса или ако я сплетете на две плитки. Знам, че така е грозно подстригана, но с времето ще порасне. Когато израсте малко ще се смеси с останалата коса и ще бъде трудно да се забележи дупката. Трябва да пазите шевовете сухи.

— Знам. — Джеси позволи на жената да й помогне да слезе от болничното легло. Сви устни при вида на спортния комплект, който й бяха донесли. Баща й го бе купил от магазина за подаръци и приличаше на парцал, но нямаше нищо друго за обличане. Мразеше анцузите по принцип, но фактът, че екипът беше с отпечатано име и лого на болничното заведение, правеше нещата още по-лоши. — Имам листовки, в които пише как да се грижа за тях.

— Трябва да седнете в инвалидната количка и санитар да ви придружи до изхода. Такава е болничната политика.

— Страхотно — изсумтя Джеси и запази коментарите за себе си, тъй като сестрата беше мила.

Седна и покорно позволи на жената да я избута от залата, след като постави торбата с окървавените дрехи в скута си.

Когато излязоха в коридора, Джеси веднага забеляза баща си и Тим. Част от екипа също беше там. Майк, Трей, Джими и Боб, който се беше облегнал на стената, и я наблюдаваше усмихнат. Отсъстваше единствено Шейн.

Щом я забеляза, сенатор Джейкъб Хилс се засмя, прекъсна разговора си с Тим и се спусна по коридора към нея.

— Как е моето бебче?

— Да — рече ухилен Трей, като изпревари всички. — Как си, скъпа?

Ръката на Джеси я засърбя да му покаже среден пръст, но вместо това насила се усмихна.

— Бива. Готова съм да се прибера вкъщи. — Погледът й срещна този на Тим. Той мрачно се взираше в нея, което не беше добър знак. Това означаваше, че все още й е бесен, че не изпълни заповедите му. — Как е Бюти? Казаха ми, че не е ранена. Всичко наред ли е там, където искаха да я изпратят?

Тим се поколеба.

— Наложи се да я упоим, Джеси. Когато те простреляха, тя изпадна в истерия и не можахме да я успокоим. Незабавно се обадихме на НСО, след като се погрижихме за теб. Шейн остана с нея заявявайки, че ти би искала някой от нашия екип да бъде с жената докато заспи. НСО са изпратили хеликоптер да я вземе и той лично я е придружил до Резервата. Сега е на път за вкъщи. Тя е на безопасно място и е спяла като бебе, когато за последно я е видял.

— Когато Шейн попълваше документите за нея, написа Бюти в графата за името й. — Боб се засмя. — Решихме, че ще се ядосаш, ако я беше записал Мъд или Мънки.

Сенаторът ахна и стрелна Боб със свиреп поглед.

— Ти ли й измисли тези имена?

— Не. — Усмивката на Боб умря. — Така са я наричали. Джеси я преименува на Бюти.

— О! — Успокои се сенатора. — Мислех, че ще ни се наложи да изпаднем в ужасна ситуация. Никога не ги наричайте с унизителни имена. Ще ви уволня, ако някога го направите. Винаги се отнасяйте към тях с уважение, все едно са от семейството.

— Искаш да кажеш, както аз викам на Джек тъпанар и миризливец? — Подсмихна се Джеси. — Така се наричаме един друг в семейството. Може би имаш предвид да се отнасяме към тях като към човек извън семейството.

— Брат ти мрази тези имена, Джес — отвърна й с усмивка сенаторът. — Ако той беше тук, вместо в Афганистан, щеше сам да ти го каже.

— Джеси — поправи го тя, засмяна. — Радвам се, че дойде, татко. Готова съм да се прибера вкъщи и да се върна на работа.

Тим се прокашля и даде знак с палец на мъжете. Джеси се намръщи, когато екипът бързо се отдалечи, оставяйки я сама с баща й. Той изглеждаше мрачен, когато объркана се втренчи в него.

— Относно това. — Сините му очи се присвиха. — Ти си уволнена.

— Какво? — изкрещя тя.

— Тихо, Джесика Марли Дюпре! — нареди строго баща й. Беше същият тон, който винаги използваше, когато бе загазила яко. — Нощес не си се подчинила на заповед и си убила трима души. Знам, че си постъпила правилно, като си защитила колегите си, членове на екипа. Но си убила трима мъже. — Гласът му се прекърши и очите му се напълниха със сълзи. — Имаш късмет, че мозъка ти е непокътнат. Знаеш ли как се почувствах, когато ми се обадиха и ми казаха, че си простреляна? — Той си пое накъсано дъх. — Уволнена си. Обичам те, но не мога да живея с мисълта, че ще се окажеш в позиция, в която трябва да убиеш още хора или ти да пострадаш. Имаш нова работа, така че ме изслушай, преди да избухнеш.

Джеси бе шокирана. Баща й бе много по-разстроен, отколкото някога го бе виждала, с изключение на веднъж. Беше плакал, когато майка й почина и никога напълно не успя да се възстанови от загубата.

Облегна се назад в инвалидната количка и отпусна напрегнатото си тяло. Загриза я вина, когато се взря във възрастния мъж. Беше минал през ада, заради нейното раняване и тя го знаеше. Болеше я да загуби работата си, но баща си обичаше повече.

— Що за работа е това?

Той се поколеба.

— И няма да ми крещиш и да ми казваш, че не мога да те уволня?

Тя поклати глава.

— Ти плачеш. Прости ми, татко. Ти загуби мама, а тя беше всичко за теб. Сега едва не загуби и мен, и аз те разбирам. Ядосана съм, защото обичам тази работа, обичам и момчетата от оперативната група, но осъзнавам адското положение, в което се намираш. Каква е новата работа и забрави за нея, ако мислиш да ме затвориш в някой офис.

Сенаторът се наведе, сграбчи я в обятията си и я притисна силно към себе си. Тя отвърна на прегръдката му, като си пожела да може да диша. Размърда се в ръцете му и най-накрая той я пусна. Възрастният човек се изправи и избърса сълзите си. Усмихна й се. Дори само заради това си струваше да загуби работата си и почти да посинее от липсата на въздух.

— Намерих ти работа към НСО в Хоумленд, Джеси. Как е, като утешителна награда, заради загубата на старата в спецгрупата? Ще продължаваш да работиш пряко с Организацията на Новите видове, но на безопасно място. — Усмихна й се. — Джъстис Норт долетя дотук, за да се увери, че си добре и сам предложи тази работа!

Джеси се смая.

— Джъстис е тук? — Извърна глава да го потърси.

— Той получи спешно повикване във връзка с жената, която си спасила нощес. Трябваше бързо да тръгне, но каза, че можеш да започнеш по всяко време, щом си готова. Знаех си, че ще искаш да се върнеш на работа. — Баща й се засмя. — Познавам моето момиче и бях наясно, че ще искаш тази работа. Така че, надявам се, нямаш нищо против, че изпратих хора в апартамента ти. Те ще съберат багажа, както сме се разбрали. Твоите вещи ще ти бъдат изпратени, а мебелите ще останат на съхранение. На моите момчета им е наредено да опаковат нещата ти и да превозят всичко, което ще ти е необходимо. Това може да отнеме няколко дни, но ще ги получиш достатъчно бързо.

— Благодаря ти. Това е страхотно решение. — Джеси се насили да се усмихне, за да скрие изненадата от драстичните промени в живота си. — Знаеш, че искам тази работа. — Джъстис беше дошъл и си бе отишъл, без да я види. Прикри своите емоции от баща си, от страх, че той можеше да обърка с нещо друго тъгата, която тя чувстваше, от факта, че Джъстис е бил тук и не е останал достатъчно дълго, за да я види. Освен това беше и малко ядосана, но остави гнева да отшуми.

Той бе прелетял целия път от Калифорния, за да дойде в болницата. Това трябва да означава нещо, нали? Можеше да остане и да каже „здрасти“. Може би се е убедил, че съм добре. Тя въздъхна.

— А как е моята жена-подарък? Каква беше спешната ситуация?

— Не знам, но щом стигнеш в Хоумленд съм сигурен, че ще разбереш. Той нареди да я преместят там и каза, че тя ще бъде първата ти задача.

Джеси се замисли. Джъстис може би й беше ядосан, че си тръгна от него, и поради тази причина не бе останал. Но тя трябваше да го направи. Това беше работа, макар че и на нея й се наложи да го остави. Той трябваше да разбере това. Е, за да бъдем честни, помисли си тя, той също бе принуден да си тръгне заради работата.

— Бих искала да се сбогувам с моя екип.

— Можеш да го направиш, те са в чакалнята. Отвън ни чака кола, за да ни откара до летището. Ще спрем и да ти купим някои дрехи, с които да изкараш следващите няколко дни. — Той погледна анцуга. — Наясно съм, че мразиш подобни комплекти, но това беше всичко, което имаше, освен ако не искаш ярко оранжева лятна рокля с щамповани цветя. — Тя направи гримаса и сенаторът се засмя. — Знам. Не съм те виждал в рокля, откакто завърши средното училище, където беше задължително да ги носиш. Но ти обличаше отдолу къси дънкови панталонки и потник, ако си спомням правилно.

Джеси се усмихна.

— Не беше потник, а спортен сутиен.

Възрастният човек протегна ръка и обгърна с шепа лицето й.

— Това е моето момиче. Ти винаги трябва да бъдеш различна.

Образът на Джъстис се появи в съзнанието й и тя се запита дали това е една от причините да бъде толкова привлечена от него — харесваше го адски много, защото беше различна. Само й се искаше да беше останал наоколо, за да се видят.